Тъмната половина

1.

„Представи си, че пишеш роман — помисли си той, завивайки по «Колидж Авеню» и оставяйки университета зад гърба си. — Представи си, че ти си герой в този роман.“

Това беше магическа мисъл. В главата му бушуваше стихията на паниката. Бясно се въртяха отломките на някакъв план, като буци пръст изтръгнати от торнадо. Но самата мисъл, че това беше просто безвреден роман и той можеше да прави не само със себе си, но и с другите участници в тази история (като Харисън и Манчестър, например) каквото си иска, точно както с измислените герои на листа хартия, в абсолютна безопасност в кабинета си, под светлината на лампите, със студена пепси или горещ чай на бюрото… само при тази мисъл, вятърът, който бушуваше в главата му, внезапно утихна. Всички излишни глупости изхвърчаха заедно с него. Останаха само разхвърляните отломки от плана му… Сега вече можеше лесно да ги подреди. Разбра, че има план, който дори можеше да успее.

„Трябва да успее — помисли си Тад. — Иначе мен най-вероятно ще ме задържат, заради моята сигурност, а Лиз и бебетата най-вероятно ще бъдат мъртви.“

Ами врабчетата? Какво място заемаха те в тази работа?

Не знаеше. Роули му бе казал, че са психопомп, предвестници на възкръсналите мъртви. Дотук значи беше ясно, нали? Да. Поне до известна степен. Защото старата лисица Джордж бе възкръснал, но същевременно беше мъртъв… мъртъв и разлагащ се. Така че врабчетата се вписваха в картината, но не съвсем. Ако врабците го бяха изпроводили

(от света на мъртвите),

или където се бе намирал преди, защо самият Джордж не знаеше нищо за тях? Защо не си спомняше да е писал израза: ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ с кръв на стените на два апартамента?

— Защото АЗ съм ги написал — промълви Тад и мислите му се върнаха към това, което бе написал в дневника си, в очакване на транса в кабинета си.

Въпрос: Птиците мои ли са?

Отговор: Да.

Въпрос: Кой написа израза?

Отговор: Този, който знае за тях… Аз знам. Те са мои.

Изведнъж изникнаха отговорите на всички въпроси: ужасните, немислими отговори. Тад чу как от гърлото му излезе провлечен, треперещ звук. Стенание.

Въпрос: Кой възкреси Старк?

Отговор: Този, който знае. Този, на когото са врабчетата.

— Не съм искал! — извика Тад.

Но беше ли вярно това? Беше ли наистина? Нима самият той не бе харесвал донякъде несложния, невъздържан характер на Старк? Нима не беше се възхищавал от Джордж, който никога не се спъваше, не се блъскаше в предмети, който никога не изглеждаше слаб или глупав; един мъж, който никога не би се страхувал от демоните заключени в барчето с напитките? Един мъж без жена и деца, с които да трябва да се съобразява, без любов, която да го обвързва и да го спира? Един мъж, на когото никога не му се беше налагало да чете насила скапаните есета на тъпи студенти или да се измъчва по време на обсъждането на бюджета на катедрено заседание? Един мъж, който имаше готови, прости отговори на всичките сложни, житейски въпроси?

Един мъж, който никога не се страхуваше от тъмнината, защото той властваше над нея?

— ДА, НО ТОЙ СИ ОСТАВА МРЪСНИК! — изкрещя Тад в напечената от горещината, удобна, типична американска кола с четири гуми.

Точно така. Значи ти намираш този мръсник за СТРАШНО привлекателен, така ли?

Може би той, Тад Бомънт, не бе истинският създател на Джордж… ала може би именно желанието му да бъде като Джордж бе позволило на псевдонима да възкръсне?

Въпрос: Ако врабците са мои, мога ли да ги използвам?

Нямаше отговор. Тад искаше отговорът да се появи, копнееше да се появи. Но отговорът му се изплъзна и Тад внезапно се изплаши, че той самият или по-точно тази част от сърцето му, която обичаше Старк, скрива отговора. Тази част, която не искаше Джордж да умре.

Аз съм този, който знае. Този, на когото са врабчетата. Аз ги повиках.

Той спря колата на червения светофар при Ороно. След това продължи по шосе номер две към Бангор и Лъдлоу.

Роули беше част от плана му, който поне донякъде бе успял да измисли. Какво щеше да направи, ако след като евентуално успееше да се отърве от ченгетата, които го следваха, откриеше, че Роули вече си е тръгнал от университета?

Не знаеше.

Какво щеше да направи, ако Роули беше там, но откажеше да му помогне?

Не знаеше и това.

Ще мисля за това, когато му дойде времето.

А времето щеше да дойде съвсем скоро.

Сега минаваше покрай сервизът на Голд. Това беше дълга, цилиндрична сграда от готови, сглобяеми, алуминиеви плоскости. Беше боядисана в особено противен син цвят и бе заобиколена от десетина акра стари коли. Слънцето се отразяваше в стъклата им, сякаш блещукаше цяла галактика от бели звезди. Вече от двадесет минути бе събота следобед. Лиз и нейният похитител от света на мрака трябваше вече да са на път към Рок. В сглобяемата сграда се извършваше продажбата на дребно. Там сега сигурно един или двама продаваха части на автомобилните техници, които работеха и през уикенда. Но Тад можеше с пълно основание да се надява, че освен тях в гробището за коли няма абсолютно никой. Сред почти двайсетте хиляди коли, които бяха в различна степен потрошени и бяха горе-долу подредени в дванайсетина зигзагообразни редици, Тад сигурно щеше да успее да скрие своята… трябваше да успее. Тя бе висока, сива кола, боядисана отстрани в ярко червено. Направо се набиваше на очи.

НАМАЛИ! ВНИМАВАЙ УЧИЛИЩЕ! пишеше на знака пред него. Тад усети парене в стомаха. Настъпи моментът.

В огледалото за обратно виждане видя, че „Плимутът“ беше на две коли зад него. Не беше точно така, както му се искаше, но по-добре от това нямаше и да бъде. За всичко останало трябваше да разчита на изненадата и на късмет. Те не очакваха да се опита да избяга. И защо ще бяга? За миг си помисли да не го прави. Ами ако вместо това спре? И когато те спрат зад него, а Харисън се приближи до колата му, за да попита какво се е случило, той ще им каже:

Много неща. Старк е отвлякъл семейството ми. Врабците продължават да летят.

Тад, той казва, че е убил двамата, които охраняваха къщата. Не знам как го е направил, но така казва… и аз… аз му вярвам.

И Тад му вярваше. В това беше цялата работа. И точно заради това не можеше да спре и да помоли за помощ. Ако се опиташе да направи нещо, Старк щеше да разбере. Тад не смяташе, че Старк чете мисли така, както извънземните в комиксите и в научнофантастичните филми, но той можеше да проникне в съзнанието на Тад… и да получи доста добра представа за това, което Тад възнамерява да направи. Можеше да приготви някаква изненада за Джордж, само ако успееше да прозре значението на проклетите птици, но засега смяташе да действа по сценария.

Ако успееше, разбира се.

Ето вече бе стигнал до кръстовището при училището със знака СТОП и на четирите ъгъла. Както винаги имаше много коли. Доста брони се бяха изкривили тук през годините, тъй като някои хора просто не можеха да проумеят, че всички трябва да спират при знака и да си дават поред предимство, а вместо това налитаха право в колата насреща им. Порой от писма, повечето от разтревожени родители, с искането да се постави светофар на кръстовището, се изсипваха след всяка катастрофа. На тях градският съвет на Вийзи отговаряше с изявлението, че въпросът се обсъжда… ала след време въпросът изпадаше в забвение до следващата верижна катастрофа.

Тад се нареди зад колите, които чакаха за южното направление. Хвърли поглед, за да се увери, че „Плимутът“ е все още две коли зад него и зачака реда си в сложната система от предимства и пререждания. Видя как една кола с дами със сини коси за малко да се блъсне в един „Датсун Z“, в която се возеше млада двойка. Момичето на кормилото изпсува дамите. Видя, че идва и неговият ред тъкмо преди една дълга цистерна за мляко Грант Деъри да пресече кръстовището и да продължи на изток. Предоставяше му се неочаквана възможност.

Колата пред него потегли и вече беше негов ред. Отново почувства паренето в стомаха си. Погледна за последен път в огледалото. Харисън и Манчестър бяха все още две коли зад него.

Две коли минаха на кръст пред него. Вдясно от него, камиона с цистерната се приготви да пресече. Тад си пое дълбоко дъх и потегли спокойно. Един пикап премина в насрещното платно в посока към Ороно.

Докато пресичаше, го обхвана почти непреодолимото желание да натисне педала за газта докрай и да профучи направо по пътя. Ала вместо това, караше бавно и спокойно с напълно законната за района на училището скорост от петнадесет мили в час, без да откъсва поглед от огледалото. „Плимутът“ все още чакаше реда си след две коли.

„Ей, цистерно! — помисли си той, съсредоточавайки се, сякаш можеше да накара камиона да потегли само с воля… както само по негова воля хора и предмети се появяваха и изчезваха в романите му. — Цистерно, тръгни сега!“

И тя наистина потегли, преминавайки бавно и гордо през кръстовището като важна дама.

Мигът, в който тя скри от погледа му „Плимута“, Тад стъпи яко върху газта.

2.

Следваше пресечка вдясно. Тад зави и профуча по улицата с четиридесет мили, молейки се някое детенце да не хукне да гони гумената си топка точно в този момент.

Преживя един кошмарен момент, когато му се стори, че улицата е без изход. После видя, че може пак да завие надясно. Не бе видял пресечката поради високата ограда на една от ъгловите къщи.

Натисна рязко спирачката на завоя. Гумите му изсвириха. Километър и половина по-нататък той отново зави надясно и се отправи към шосе номер две, което тази улица пресичаше. Излезе отново на главния път на около петстотин метра на север от кръстовището. Ако цистерната бе свършила работа като естествено прикритие, както се надяваше Тад, то кафявият „Плимут“ сигурно все още се движеше по шосе номер две в южната посока. Може би ченгетата дори още не бяха забелязали, че нещо не е наред… макар че Тад искрено се съмняваше, че Харисън може да се излъже толкова лесно. Манчестър може би, но не и Харисън.

Тад сви наляво, промъквайки се в една малка пролука в колоната от коли така рязко, че един „Форд“, чийто път пресече, изскърца със спирачките си. Шофьорът на „Форда“ размаха юмрука си заплашително. Тад се отправи към гробището за коли на Голд, пак натискайки докрай газта. Ако някое ченге случайно забележеше как не само кара с превишена скорост, а и пречи на движението, щеше да е крайно неприятно. Не можеше да си позволи да се забави. Трябваше да махне колата си, която беше прекалено голяма и ярка на цвят, колкото се може по-скоро от шосето.

До гробището за коли имаше около километър. Тад го измина почти без да откъсва очи от огледалото, следейки за кафявия „Плимут“. Нямаше го, когато зави вляво за гробището.

Колата мина бавно през отворената порта в мрежестата ограда. На мръснобял фон имаше следния избелял, червен надпис: ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА! Ако беше работен ден, щяха да го забележат моментално и да го накарат да се върне обратно. Но беше събота и то обедно време и нямаше никой.

Тад продължи между редиците строшени коли, които бяха наредени по две-три една върху друга. Тези най-отдолу бяха загубили формата си, сякаш се разпадаха бавно и земята ги поглъщаше. Човек би си помислил, че едва ли нещо може да вирее тук — толкова черна бе почвата от разлятото масло и гориво. И все пак имаше избуяли зелени плевели и огромни слънчогледи, които растяха на малки групички и се полюшваха тихо от вятъра, като единствените оцелели след ядрена бомбардировка. Един слънчоглед се показваше през счупеното предно стъкло на камион за разнасяне на хляб, който лежеше на гърба си като умряло псе. Зеленото стъбло на слънчогледа се бе вкопчило като стиснат юмрук в счупения кормилен вал на камиона. А друг зелен юмрук се бе впил в капака на стария „Кадилак“ върху камиона. Приличаше на черножълтото око на мъртво чудовище, което следи Тад.

Това огромно, притихнало гробище на Детройтската индустрия караше Тад да потреперва от страх.

Той зави първо надясно, после наляво. Изведнъж видя врабчета навсякъде, по покриви и багажници и оцапани с масло, ампутирани двигатели. Видя три малки птички, които се къпеха в едно корито за масло пълно с вода. Те не отлетяха, когато той се приближи към тях, а спряха да се къпят и го загледаха с черните си, мънистени очи. Върху предното стъкло подпряно на един стар „Плимут“ също имаше врабчета. Тад мина на три стъпки от тях. Те размахаха крилца тревожно, но останаха на мястото си.

„Предвестници на възкръсналите мъртви“ — помисли си той. Вдигна ръка и нервно разтри малкия, бял белег на челото си. Минавайки покрай един „Датсун“, той забеляза, че в предното стъкло имаше огромна, сякаш от паднал метеор, дупка. Видя засъхнала кръв на таблото.

„Не метеор е направил тази дупка“ — помисли си той и стомахът му отново се сви.

На предната седалка на „Датсуна“ се бяха скупчили врабчета.

— Какво искате от мене? — попита той прегракнало. — Какво за бога искате от мене?

В съзнанието му изникна отговорът на този въпрос. Той сякаш чу пронизителен, птичи глас:

— О, не ние, Тад. Какво искаш ТИ от нас? Ние сме твои. Ти ни повика. Ти знаеш за нас.

— Не знам нищо — промълви той.

Накрая на реда имаше празно място до един по-нов модел „Кътлас Сюприм“, на който липсваше предната част. Тад паркира на заден ход колата си. Оглеждайки се наляво и надясно, той се почувства малко като плъх изгубен в лабиринт. Наоколо миришеше на бензин и на възкисело от разлятото масло. Чуваше се единствено монотонният тътен от минаващите по шосе номер две коли.

Отвсякъде го гледаха врабчета — притихнал сбор от малки черно-кафяви птички.

И внезапно те излетяха. Бяха стотици, може би хиляди. Въздухът се изпълни от оглушителният шум на размахани крила. Те образуваха ято в небето и се отправиха на запад, където се намираше Касъл Рок. Тогава той отново изпита това странно усещане, сякаш червеи лазеха под кожата му.

Нима се опитваме да подслушаме чужди мисли, Джордж?

Тад тихичко започна да си пее една песен на Боб Дилан:

— Джон Уесли Хардинг… беше приятел на бедните… той ходеше с по един патлак във всяка ръка…

Сърбежът под кожата му сякаш се усилваше. Усещането бе най-силно в раната на лявата му ръка. Тад може би само си въобразяваше, че долавя яд и объркване у Старк.

— По телеграфа… навсякъде се носеше името му… — продължи да пее тихичко Тад. Пред него на напоената с бензин земя като изкривено парче от метална скулптура, която на никого не се харесвала от самото начало, се намираше ръждясала част от двигател. Тад я взе в ръка, приближи се до колата си, като тихичко си пееше „Джон Уесли Хардинг“ и си спомняше за стария си приятел мечока, който носеше същото име. Ако можеше да маскира колата си като я поизчука малко, ако можеше да спечели само два часа, тогава можеше евентуално да спаси живота на Лиз и бебетата.

— Из цялата страна… Извинявай, големи приятелю, мен ще ме заболи повече, отколкото тебе… той отвори много врати… — Тад хвърли парчето метал във вратата от страната на шофьора. Тя хлътна навътре. Отново взе парчето, мина пред колата и удари с все сила решетката. Тя се изкриви, а на всички страни се разхвърчаха парчета пластмаса. Тад отвори капака на багажника. Така колата му приличаше на зейналата паст на мъртъв крокодил, но ако се съдеше по вида на колите в гробището, това според Голд бе автомобилната висша мода.

— …но той никога не нападна честен човек…

Тад пак вдигна парчето метал и забеляза, че от раната му отново тече кръв и бинта е изцапан. Но в момента нищо не можеше да се направи.

— … и със своето момиче, той заемаше позиция…

Тад хвърли ръждясалото парче за последен път в предното стъкло. Звука от чупещо се стъкло, колкото и да бе абсурдно, накара сърцето му да се свие.

Сметна, че колата му вече достатъчно се сливаше с останалите трошки.

Тад тръгна покрай редицата. Зави надясно, отправяйки се обратно към портата и магазина отвъд нея. На влизане бе видял телефонен апарат до вратата на магазина. На половината на пътя той се спря. Наведе глава на една страна. Приличаше на човек, който напряга слуха си, за да чуе някакъв тих звук. Всъщност той се вслушваше в собственото си тяло.

Сърбежът бе изчезнал.

Врабчетата ги нямаше, както и Старк, поне засега.

Тад се усмихна и закрачи по-бързо.

3.

След второто позвъняване на телефона Тад започна да се поти. Ако Роули все още беше там, трябваше вече да се е обадил. Кабинетите в техния факултет на бяха чак толкова големи. На кого другиго можеше да се обади? На кого другиго, по дяволите? Не се сещаше за никой друг.

На средата на третото позвъняване Роули вдигна слушалката.

— Ало, Дилесипс.

Тад затвори очи като чу прегракналия от пушенето глас на Роули и се облегна на студената ламаринена стена на магазина.

— Ало?

— Здравей, Роули. Обажда се Тад.

— Здрасти, Тад — Роули не звучеше особено изненадан. — Забрави ли нещо?

— Не, Роули. Загазил съм го.

— Разбирам — само това, никакви въпроси. Роули просто произнесе тази дума и зачака.

— Сещаш се за тези двамата… — Тад се поколеба за момент — двамата дето бяха с мене?

— Да — отвърна спокойно Роули — полицейската охрана.

— Отървах се от тях — рече Тад и хвърли поглед през рамо при шума на една кола, която навлезе в паркинга от натъпкана пръст пред магазина. Беше толкова сигурен, че е кафявият „Плимут“, че наистина го видя за момент. Но всъщност беше вносна кола, при това не кафява а тъмночервена, покрита с прах и шофьорът бе влязъл в паркинга само за да обърне. — Поне се надявам, че съм се отървал от тях. — Той направи пауза. Беше дошъл моментът, в който трябваше или да рискува, или не. Нямаше време да отлага избора си. Всъщност той нямаше никакъв избор и нямаше какво да решава. — Имам нужда от помощ, Роули. Имам нужда от кола, която не им е позната.

Роули мълчеше.

— Ти каза, че ако имам нужда от нещо, трябва да се обърна към теб.

— Знам, че казах това — отвърна кротко Роули. — Спомням си, че също така ти казах, че щом тия двама мъже те следват като охрана, разумно ще бъде да им съдействаш, доколкото можеш — настъпи пауза. — Мисля, че мога да направя заключението, че си решил да не послушаш съвета ми.

Тад за малко щеше да му каже: „Не можех, Роули. Мъжът, който е отвлякъл жена ми и децата, просто щеше да убие и тях.“ Не че не смееше да каже на Роули какво всъщност ставаше, или се страхуваше, че Роули ще го помисли за луд. Преподавателите в колежите и университетите имат много по-разтеглива представа за лудия човек от повечето хора. А понякога изобщо нямат мнение по въпроса. Предпочитат да мислят, че хората са или много досадни (и нормални), или малко ексцентрични (и нормални), или доста ексцентрични (но все пак нормални). Тад не каза нищо, понеже Роули Дилесипс бе от хората, които дотолкова се вслушват във вътрешния си глас, че беше трудно да ги убедиш в каквото и да било. Така че каквото и да кажеше, сега можеше да се окаже погрешно. Но независимо от това, граматикът имаше добро сърце… беше смел, по свой собствен начин… а на Тад му се струваше, че Роули беше доста заинтригуван от Тад, от полицейската му охрана и от необичайния му интерес към врабчетата. В крайна сметка той реши да не казва нищо, като се надяваше, че беше в негов интерес да си мълчи.

Все пак чакането го измъчваше.

— Добре — каза най-накрая Роули. — Ще ти дам колата си.

Тад затвори очи и с огромно усилие остана прав. Обърса врата си и ръката му се намокри цялата с пот.

— Но се надявам, че ще бъдеш достатъчно любезен да поемеш всички разходи по ремонта, в случай, че ми върнеш колата… наранена — продължи Роули. — Ако си нарушител на закона дълбоко се съмнявам, че застрахователната компания ще плати.

Нарушител на закона? Само защото се бе изплъзнал от погледа на ченгетата, които не бяха в състояние да го охраняват? Не знаеше дали с това нарушаваше закона. Това беше интересен въпрос, върху който трябваше да помисли по-късно, когато не го изгаряше такава треска от страх и тревога.

— Знаеш, че така ще постъпя.

— Имам още едно условие — добави Роули.

Тад отново затвори очи. Този път от притеснение.

— Какво е то?

— Искам да ми разкажеш всичко, когато това приключи. Искам да знам защо се интересуваше толкова много от фолклорното значение на врабчетата и защо пребледня, когато ти казах какво представляват психопомп и каква е задачата им.

— Пребледнях ли?

— Като платно.

— Ще ти разправя цялата история — обеща Тад. — Може дори да повярваш част от нея — усмихна се той.

— Къде се намираш? — попита Роули.

Тад му каза и го помоли да дойде, колкото може по-скоро.

4.

Тад затвори слушалката, върна се обратно през входа в мрежестата ограда и седна на широката броня на училищен автобус, който незнайно защо бе разсечен наполовина. Това беше подходящо място за чакане, ако на човек му се налагаше да чака. От пътя не можеха да го видят, а от това място, само като се наведеше малко напред, той можеше да види паркинга пред магазина. Огледа се наоколо, но не видя никакви врабчета, само една голяма, охранена врана кълвеше апатично лъскавите хромирани парчета метал до една от редиците с коли. Мисълта, че бе приключил втория си разговор с Джордж Старк само преди малко повече от половин час, засилваше у него чувството за нереалност. Струваше му се, че оттогава бяха минали часове. Въпреки нарастващото безпокойство, той чувстваше сънливост, сякаш бе дошло време да си ляга.

Отново усети сърбежът и чувството, че червеи лазят под кожата му около петнадесет минути след разговора си с Роули. Изпя това, което помнеше от песента „Джон Уесли Хардинг“ и след минута-две усещането изчезна.

„Може би е психосоматично“ — помисли си той, но знаеше, че такова обяснение е глупаво. Усещането идваше от това, че Джордж се опитваше да надникне като през ключалка в съзнанието му и колкото по-ясно Тад съзнаваше това, толкова по-чувствителен ставаше той към тези опити. Смяташе, че и той беше способен да направи същото. Смяташе, че рано или късно ще му се наложи да опита да направи това… което от своя страна значеше, че ще трябва да повика птиците. Не можеше да се каже, че очакваше този момент с нетърпение. А имаше и още една причина за нежеланието му: последния път, когато успя да проникне в съзнанието на Джордж Старк, накрая се оказа с молив забит в лявата си ръка.

Минутите течаха болезнено бавно. Когато бяха изминали вече двадесет и пет минути, Тад сериозно се обезпокои, че Роули бе променил решението си и нямаше изобщо да дойде. Той стана от бронята на разчленения автобус и застана между входа на автомобилното гробище и паркинга, без да го е грижа кой може да го види от пътя. Замисли се дали би се осмелил да продължи на стоп.

Реши отново да се обади на Роули. Бе преполовил пътя до сградата от сглобяеми плоскости, когато един прашен „Фолксваген“ спря на паркинга. Тад веднага го позна и се втурна към него. Мисълта за тревогата на Роули относно застрахователната компания дори успя да го развесели за момент. На Тад му се струваше, че може да купи колата и да плати за всички евентуални повреди с парите само от една каса върнати бутилки от сода.

Роули паркира до сградата и слезе от колата. Тад забеляза с известна изненада, че пурата му бе запалена и от нея се издигаха облаци дим, който щеше да е особено задушлив в затворено помещение.

— Не бива да пушиш, Роули — беше първото нещо на езика му.

— А ти не бива да бягаш — отвърна със сериозен тон Роули.

Те се спогледаха и избухнаха в смях.

— Как ще се прибереш? — попита Тад. Сега, когато не му оставаше нищо друго освен да се качи в малката кола на Роули и да се отправи по дългия, криволичещ път към Касъл Рок, му идваха наум само такива несвързани реплики, с които да поддържа някак разговора.

— Сигурно ще си повикам такси — отвърна Роули. Той огледа бляскащите на слънцето стари коли, които се издигаха на купчини. — Сигурно често идват тук да приберат приятелчетата, които са си изпели песента.

— Нека да ти дам пет долара…

Тад извади портмонето си от задния джоб, но Роули махна с ръка.

— За един даскал по английски, и то през лятото, съм направо фрашкан с пари — рече той. — Ами че трябва да имам повече от четиридесет долара в джоба. Цяло чудо е, че Били ме оставя да се шляя без телохранител — Роули засмука пурата си с огромно удоволствие, после я извади от устата си и се усмихна на Тад. — Но ще поискам фактура от таксиджията и ще ти я представя, когато му дойде времето, Тад, не се притеснявай.

— Бях започнал да си мисля, че изобщо няма да дойдеш.

— Отбих се в едно евтино магазинче. Купих някои неща, от които сметнах, че може да имаш нужда, Тадеус. — Роули се напъха в колата, която бе определено наклонена наляво (явно ресорът бе счупен или скоро щеше да се счупи). След известно тършуване из колата, придружено от мърморене под носа и безспирно димене с пурата, Роули най-сетне измъкна някакъв книжен плик и го подаде на Тад. В него Тад видя слънчеви очила и бейзболна шапка с надписа на бостънския отбор Ред Сокс, която щеше да скрие донякъде лицето му. Той погледна Роули трогнат.

— Благодаря ти, Роули.

Роули махна с ръка. Погледна го дяволито, усмихвайки се едва забележимо.

— Може би аз съм този, който трябва да ти благодари — каза той. — От десет месеца си търся оправдание да запаля пак тая стара миризливка. От време на време се случваха разни работи, например разводът на сина ми или нощта когато загубих петдесет долара на покер у Том Каръл. Обаче тия събития не бяха достатъчно… катастрофални.

— Сега сме изправени пред истинска катастрофа — рече Тад, потрепервайки. Погледна часовника си. Наближаваше един. Старк имаше поне час преднина пред него. — Трябва да тръгвам, Роули.

— Да. Работата е спешна, нали?

— Страхувам се, че да.

— Нося ти още нещо. Пъхнах го в джоба на сакото си, за да не го изгубя. Не съм го купувал от магазинчето. Намерих го в бюрото си.

Роули започна да пребърква методично джобовете на старото си карирано сако, което носеше и зиме, и лете.

— Ако светне червената лампичка, отбий се някъде да й изсипеш в гърлото малко от сапфиреното гориво — каза той, като продължаваше да бърка в джобовете си. — Това дето е специално преработено. О ето го! Вече си мислех, че все пак съм го забравил на бюрото си.

Той извади от джоба си парче издраскано дърво с цилиндрична форма. Беше кухо, а на дължина — колкото показалеца на Тад. От едната страна бе издълбан малък прорез. Изглеждаше доста старо.

— Какво е това? — попита Тад, когато Роули му го подаде. Но той вече знаеше отговора на този въпрос и почувства, как още един гранитен блок идва на мястото си в тази незнайна постройка, която бе почнал да гради.

— Това е свирка за птици — рече Роули, наблюдавайки внимателно Тад над димящия край на пурата си. — Искам да я вземеш, ако мислиш, че ще ти свърши някаква работа.

— Благодаря ти — каза Тад и прибра свирката в джоба на ризата си. Ръката му потреперваше леко. — Може да ми потрябва.

Очите на Роули под рошавите му вежди се разшириха. Той извади пурата от устата си.

— Не съм сигурен, че ще имаш нужда от нея — каза той с глух, несигурен глас.

— Какво?

— Погледни зад себе си.

Тад се обърна, но още преди да е видял каквото и да било, знаеше какво има предвид Роули.

Сега врабците не бяха стотици, нито хиляди. Старите коли и камиони натрупани върху десетте акра земя и магазина за резервни части на гробището на Голд бяха буквално покрити с килим от врабчета. Птиците бяха навсякъде, а Тад изобщо не беше чул кога са долетели.

Двамата мъже погледнаха птиците с четири очи. А птиците ги гледаха с двадесет или четиридесет хиляди очи. Не издаваха никакъв звук. Просто стояха върху капаци, прозорци, багажници, ауспуси, решетки, мотори, рамки.

— Исусе Христе — каза Роули. Той вдигна ръце над главата си и плесна силно. Врабчетата не помръднаха. Те изобщо не се интересуваха от Роули. Гледаха единствено в Тад.

— Намерете Джордж Старк — каза Тад съвсем тихо, почти шепнешком. — Джордж Старк. Намерете го. Отлитайте!

В синьото небе се издигна черен облак от пиюкащи врабчета. Плясъкът на крилете им прозвуча като приглушеното ехо от гръм. Двама мъже, които се намираха в магазина за резервни части, се втурнаха навън, за да видят чудото. Над главите им огромната черна маса направи завой и също, както по-малкото ято преди това, се отправи на запад.

Тад погледна нагоре към тях. За миг действителността се сля с видението, което съпътстваше появата на състоянията му на транс. За миг само настоящето и миналото се сляха в едно, смесиха се в странна и великолепна плетеница.

Врабците се изгубиха.

— Боже всемогъщи! — възкликна мъжът облечен в работните дрехи на автомонтьор. — Видяхте ли птиците? Откъде се взеха всичките тия птици?

— Аз искам да задам по-хубав въпрос — каза Роули, поглеждайки Тад. Отново се владееше, но се виждаше, че бе наистина шокиран. — Къде отиват те? Ти знаеш, нали, Тад?

— Да, разбира се — промълви Тад и отвори вратата на колата. — Трябва и аз да тръгвам, Роули. Наистина трябва. Нямам думи, за да ти благодаря.

— Внимавай, Тадеус. Бъди много внимателен. Нито един човек не може да властва над пратениците на задгробния живот. Поне не за дълго и винаги трябва да заплати за това.

— Ще внимавам, доколкото мога.

Лостът за скорости отначало заяде, но в крайна сметка се остави Тад да го контролира. Тад сложи тъмните очила и нахлупи шапката. След това помаха на Роули и потегли.

Като извиваше по шосе номер две, видя как Роули се запътва към телефона, който той самият бе използвал и си помисли: „Сега трябва да държа Старк настрана. Защото сега имам тайна. Може да не успея да контролирам психопомп, но поне за известно време съм техен господар или те са мои господари и не бива той да разбере това.“

Тад включи на втора. „Фолксвагенът“ на Роули Дилесипс се разтресе и потегли с необичайната за него скорост над тридесет и пет мили в час.

1.

Първото от двете обаждания, запрати Алън Пангборн право във водовъртежа на събитията. Това стана малко след три часа, докато Тад наливаше три литра от бензина „Сапфир“ в жадния „Фолксваген“ на Роули в бензиностанцията на Аугъста. Алън тъкмо се беше запътил към закусвалнята на Нан, за да изпие едно кафе.

Шийла Бригам подаде глава от офиса на диспечера и извика:

— Алън? Обаждат се за твоя сметка. Познаваш ли някой си на име Хю Притчърд?

Алън веднага се върна.

— Да! Сега ще се обадя!

Той се втурна в кабинета си и вдигна слушалката, тъкмо когато Шийла потвърждаваше, че обаждането е за сметка на шерифа.

— Доктор Притчърд? Доктор Притчърд, чувате ли ме?

— Да, да. — Връзката беше доста добра, но Алън все още изпитваше известно съмнение. Гласът на този човек беше по-скоро като на четиридесетгодишен мъж, отколкото на седемдесетгодишен старец.

— Вие ли сте доктор Хю Притчърд, който е работил в Бергенфийлд, Ню Джърси?

— В Бергенфийлд, Тенъфлайр Хакенсак, Енджълуд, Енджълуд Хайтс… по дяволите лекувал съм сума глави чак до Патерсън. А вие ли сте шериф Пангборн, който се опитва да се свърже с мен? Жена ми и аз бяхме отпрашили отвъд Дяволския хълм. Току-що се върнахме. Дори и моите болежки се обаждат.

— Да, разбирам. Благодаря ви, че се обадихте, докторе. Звучите доста по-млад, отколкото очаквах.

— Ами това е добре — отвърна Притчърд. — Но по-добре почакайте със заключенията, докато ме видите. Приличам на крокодил, който ходи с два крака. С какво мога да ви бъда от полза?

Алън се замисли за миг и реши да подходи много внимателно. Той притисна слушалката към рамото си, облегна се на стола си и парадът от животни потегли по стената.

— Разследвам едно убийство тук в областта Касъл, Мейн — каза той. — Жертвата е местен човек. Казва се Хомър Гамаш. Но с вероятния свидетел на убийството се намирам в изключително деликатно положение, доктор Притчърд. Поради две причини. Първо, защото е известен. Второ, защото е получил симптоми на състояние, с което вие навремето сте бил запознат. Казвам това защото сте го оперирали преди двадесет и осем години. Имал е мозъчен тумор. Страхувам се, че ако туморът се е появил отново, неговите показания няма да бъдат…

— Тадеус Бомънт — прекъсна го Притчърд. — Каквито и симптоми да има сега, дълбоко се съмнявам, че туморът се е появил отново.

— Откъде знаехте, че става въпрос за Бомънт?

— Защото му спасих живота през хиляда деветстотин и шестдесета — каза Притчърд и после продължи с непреднамерено високомерие. — Ако не бях аз, нямаше да напише нито една книга, защото щеше да умре още преди да е навършил дванадесет години. Следя написаното от него с интерес, след като за малко не получи Нашънъл Бук Ауорд за първата си книга. Веднага го познах, като видях снимката на задната корица на книгата. Лицето се бе променило, ала очите му си бяха същите. Необикновени очи. Някак замечтани, бих казал. А знам, че живее в Мейн от наскоро публикуваната статия в „Пийпъл“. Излезе точно преди да заминем на почивка.

Направи кратка пауза и после каза нещо толкова необичайно и все пак логично, че Алън не успя да реагира за момент.

— Казвате, че може да е видял убийството. Сигурен ли сте, че не го подозирате, че самият той го е извършил?

— Ами… аз…

— Просто се зачудих — продължи Притчърд — защото хората, които имат тумор в мозъка често правят странни неща. Тяхната странност е право пропорционална на степента на интелигентност на съответния мъж или жена. Но момчето нямаше мозъчен тумор, поне не в общоприетото значение на този термин. Неговият случай беше необикновен. Изключително необикновен. Чел съм още само за три подобни случая от хиляда деветстотин и шестдесета година насам. За два от тях прочетох, след като се пенсионирах. Направени ли са му стандартните неврологични тестове?

— Да.

— И какво?

— Резултатът е отрицателен.

— Не ме изненадва. — Притчърд замълча за миг, после продължи. — Вие не сте особено откровен с мене, млади човече, нали?

Алън престана да прави зайчета и се изпъна на стола.

— Да, май е така. Но наистина искам да разбера какво искахте да кажете с това, че Тад Бомънт не е имал мозъчен тумор „в общоприетото значение на този термин“. Знам всичко за дискретността, която се изисква от лекаря по отношение на неговите пациенти и не знам дали бихте се доверили на човек, с когото разговаряте за първи път и при това по телефона, но се надявам, че ще ми повярвате, че аз съм на страната на Тад. Сигурен съм, че и той би искал да ми кажете това, което знаете. Не мога да губя време да го карам да ви се обажда, за да ви даде лично разрешението си, докторе. Трябва да ми кажете всичко сега.

Алън с изненада откри, че това бе истина, или поне така му се струваше. Някаква странно безпокойство го обхващаше, чувството, че нещо ставаше. Неща, за които не знаеше… все още.

— Няма проблем да ви кажа всичко за този случай — отвърна спокойно Притчърд. — Много пъти съм си мислил да се обадя на Бомънт, дори само за да му кажа какво се случи в болницата скоро след операцията. Мислех, че може да го заинтригува.

— Какво се случи?

— Ще стигна до него, уверявам ви. Не казах на родителите му какво точно бяхме открили при операцията, тъй като това беше без значение за тях от практическа гледна точка, пък и не исках да си имам нищо общо с тях. Особено с баща му. Тоя човек е трябвало да се роди в пещера и да прекара живота си в лов на космати мамонти. На времето реших да им кажа това, което очакваха да чуят и да се отърва от тях, колкото се може по-бързо. А след това и времето, разбира се, играе своята роля. Загубваш връзка с пациентите си. Мислех да му пиша, след като Хелга ми показа първата му книга. А и по-късно на няколко пъти имах такива намерения, но си помислих, че може и да не ми повярва… или че не го е грижа… или че ще ме сметне за откачен. Не познавам прочути хора, но ги съжалявам. Предполагам, че водят затворен, неорганизиран, изпълнен със страх живот. Стори ми се по-лесно да не се ровя в миналото. А сега пък това. Рикошет, както биха казали внуците ми.

— От какво се оплакваше Тад? Какво го доведе при вас?

— Халюцинации. Главоболие. Призрачни звуци. И в последна сметка…

— Призрачни звуци?

— Да. Но трябва да ме оставите да разказвам, така както аз си знам, шерифе. — Алън пак долови непреднамереното високомерие в гласа му.

— Добре.

Най-накрая получи припадък. Всичките проблеми били предизвикани от малка по обем маса в предната част на мозъка му. Оперирахме, мислейки, че е тумор. Оказа се, че туморът е всъщност близнакът на Тад Бомънт.

— КАКВО?

— Да, точно така — каза Притчърд. Сякаш неподправеното изумление в гласа на Алън му достави удоволствие. — Това понякога се случва. Единият от близнаците се поглъща в утробата, а в много редки случаи „поглъщането“ не е цялостно. В този случай необичайно беше разположението на остатъчната тъкан, а също и това, че тя бе започнала да се развива. Обикновено тази тъкан не се развива. Смятам, че проблемът на Тад бе свързан с ранното настъпване на пубертета.

— Чакайте — каза Алън. — Чакайте малко. — Бе срещал израза „да ти се вземе акъла“ от нещо в книгите, но самият той за първи път изпитваше нещо подобно. — Нима искате да кажете, че Тад е имал близнак и че той… някак… е изял собствения си брат?

— Или сестра — отвърна Притчърд. — Но предполагам, че е бил брат, защото поглъщането се среща много по-рядко в случаите с разнополовите близнаци. Според статистиката това се случва най-често с еднояйчните, но този извод не е абсолютно потвърден от фактите. Все пак аз също съм склонен да мисля така. А тъй като еднояйчните близнаци са винаги от един и същи пол, отговорът на въпроса ви е положителен. Смятам, че ембрионът Тад Бомънт навремето е изял своя брат в утробата на майка им.

— Господи — промълви Алън глухо. Не си спомняше да е чувал някога нещо по-странно и по-отвратително.

— Имам чувството, че това ви отвращава — рече с весел глас Притчърд. — Но ако погледнете нещата от правилната гледна точка, това чувство ще изчезне. Не говорим за Каин, който се изправил срещу Авел и го убил с камък. Не става въпрос за убийство в нашия случай, а за биологически закон, който не познаваме. Може би за някакъв погрешен сигнал, даден от ендокринната система на майката. Всъщност не става дума дори за ембриони, за да бъдем съвсем точни. Процесът на поглъщане по всяка вероятност се извършва, още докато в утробата на майката има само струпване на тъкани, които дори и не напомнят на човек. Ако искате наречете това струпване от тъкани амфибия — земноводно животно. И единият от тях, по-големият, по-силният, просто обхваща по-слабия, обгръща го… и се слива с него.

— Все едно говорите за някакви противни насекоми — измърмори Алън.

— Така ли? Може и да е така донякъде. Във всеки случай, сливането не е било извършено докрай. Част от другия близнак е запазила своята самостоятелност. И тази несвойствена тъкан, не знам как другояче да я нарека, се сраснала с тази тъкан, от която впоследствие се развил мозъкът на Тадеус Бомънт. И поради някаква причина, тя се активизирала малко след като момчето навършило единадесет. И започнала да се развива. Обаче в хотела нямало свободно място. Следователно се наложи да бъде отстранена като брадавица. Което и направихме, абсолютно успешно.

— Като брадавица — повтори Алън, отвратен, но и безкрайно впечатлен.

В съзнанието му се въртяха всякакви мисли. Това бяха мрачни мисли, мрачни като камбанарията на изоставена църква, из която летят прилепи. Една от тях беше съвсем свързана: „В него има двама души. Винаги са съжителствали двама. Това важи за всеки мъж или жена, който си изкарва прехраната с писането на измислици. Единият съществува в нормалния, реален свят, а другият е създателят на измислените светове. Двама са. Поне двама.“

— Никога няма да мога да забравя такъв необикновен случай — каза Притчърд. — Но и нещо друго се случи преди момчето да се събуди от упойката, което беше може би още по-необичайно. За това си мисля и до ден днешен.

— Какво се случи?

— Момчето чуваше цвърченето на птици преди всяко главоболие. В това няма нищо необичайно. То е описано в случаите на епилепсия и мозъчен тумор. Нарича се синдром на сетивни предвестници. Ала скоро след операцията имаше странен инцидент в болницата и то с истински птици. Всъщност „Бергенфийлд Каунти Хоспитал“ беше направо нападната от врабчета.

— Какво искате да кажете?

— Звучи невероятно, нали? — Притчърд звучеше доволен от себе си. — Не бих споменал за това, но случаят е описан. Дори отпечатаха статия на първа страница на вестник „Куриер“ в Бергенфийлд, придружена със снимка. Малко след два часа на 28 октомври хиляда деветстотин и шестдесета огромно ято врабчета връхлетя върху дясното крило на болницата. По онова време там беше „Интензивното отделение“ и в него естествено се намираше Тад Бомънт след претърпяната операция. Бяха счупени много прозорци. Хората, които отговаряха за поддържането на сградата, събраха над триста мъртви врабчета след инцидента. В статията се цитираше мнението на специалист орнитолог, доколкото си спомням, който изтъкваше, че западната част на сградата е остъклена в по-голямата си част и изказа хипотезата, че птиците вероятно са били привлечени от ярката светлина на отразената слънчева светлина.

— Това са глупости — каза Алън. — Птиците се блъскат само в нещо, когато не успеят да го забележат.

— Май журналистът, който водеше интервюто, също изтъкна това, а пък орнитологът от своя страна подчерта, че птиците от едно ято са телепатично свързани, така че съзнанието на всички тях, ако птиците изобщо имат такова, се слива в едно съзнание, в една мисъл. Той каза, че ако едно от цялото ято е решило да влети в стъклото, то останалите просто са го последвали. Аз самият не бях в болницата. Бях приключил с операцията на момчето, отбих се да проверя дали показателите бяха стабилни…

— Показателите?

— Съществените показатели за живот — пулс, температура, налягане, шерифе. След това отидох да играя голф. Но ми казаха, че птиците изкарали акъла на всички, които се намирали по това време в западното крило на болницата. Двама пострадали от стъклата. Можех да възприема хипотезата на орнитолога, но все пак в мене остана някакво съмнение… Защото аз знаех за сетивните халюцинации на Бомънт. Това не бяха какви да е птици, а именно врабчета.

— Врабчетата отново летят — прошепна Алън ужасено.

— Какво казахте, шерифе?

— Нищо. Продължавайте.

— Един ден по-късно го разпитах за симптомите. Понякога се получава частична амнезия относно симптомите след операция от този вид. Но в този случай не беше така. Спомняше си идеално всичко. Той не само чувал птиците, а и ги виждал. Птиците били навсякъде, така ми каза, върху къщите, дърветата, дворовете, улиците на Риджуей, квартала на Бергенфийлд, където той живееше. Бях заинтригуван. Сравних данните от картона му с времето на инцидента. Ятото от врабчета връхлетяло върху болницата в два и пет. Момчето излязло от упойка в два и десет. Може би и малко по-рано — Притчърд направи кратка пауза. — Всъщност една от сестрите от отделението ми каза, че вероятно го е събудил шумът от чупещите се стъкла.

— Брей — възкликна тихо Алън.

— Да — рече Притчърд. — Съвсем точно казано. Не съм говорил за това от години, шериф Пангборн. Върши ли ви някаква работа?

— Не знам — отвърна откровено Алън. — Може и да свърши. Доктор Притчърд, може би не сте изрязали всичко, искам да кажа, че може отново да е започнало да нараства?

— Казахте, че са му направени изследвания. Минал е на скенер?

— Да.

— Направени са му, естествено и рентгенови снимки.

— Ъхъ.

— Ако резултатите от тези две изследвания са отрицателни, значи няма нищо. Що се отнася до мен, аз вярвам, че изчистихме всичко.

— Благодаря ви, доктор Притчърд. — На Алън му беше трудно да произнася думите. Устата му сякаш се бе сковала.

— Ще ми разкажете ли в по-големи детайли историята, когато случаят се разреши, шерифе? Аз бях напълно откровен с вас. Така че мога да ви поискам тази малка услуга в отплата. Много съм любопитен.

— Ще ви разкажа, стига да мога.

— Само за това ви моля. Ще ви оставя да си продължите работата, а пък аз — почивката си.

— Надявам се, че прекарвате добре с жена си.

Притчърд въздъхна.

— На моята възраст, трябва да полагам все по-големи усилия, за да прекарвам горе-долу добре, шерифе. Навремето обичахме да ходим на къмпинг, но ми се струва, че следващата година ще си останем вкъщи.

— Благодаря ви много, че ми отделихте от времето си и ми се обадихте.

— За мен беше удоволствие. Работата ми липсва, шериф Пангборн. Не тайните на хирургията като професия, това не ме е вълнувало особено, а тайните на човешкия мозък. Това беше най-вълнуващото.

— Сигурно е било така — съгласи се Алън, мислейки си, че би се чувствал много щастлив, ако в живота му не му се налагаше да се занимава с тайните на човешкия мозък. — Ще ви се обадя, когато… нещата се изяснят.

— Благодаря ви, шерифе — След кратка пауза докторът каза: — Този случай е от особено значение за вас, нали?

— Да, така е.

— Доколкото си спомням, момчето беше много симпатично. Малко уплашено, но симпатично. Що за човек е сега?

— Добър, струва ми се — отвърна Алън. — Може би малко хладен, малко въздържан, но все пак добър човек. Така ми се струва — повтори той.

— Благодаря ви. Сега ще ви оставя да си вършите работата. Дочуване, шериф Пангборн.

Чу се изщракване и Алън постави слушалката на мястото й. Облегна се назад, сви гъвкавите си ръце и по слънчевото петно на стената на кабинета му бавно прелетя голяма черна птица. Един израз от „Магьосникът от Оз“ се въртеше безспир в съзнанието му: „Аз наистина вярвам в духове, вярвам в духове, вярвам, вярвам, аз наистина вярвам в духове!“ Сигурно бяха думи на Каурдли Лайън.

Въпросът сега беше в какво вярваше самият той.

По-лесно му беше да изброи нещата, в които не вярваше. Не вярваше Тад Бомънт да е убил някого. Нито пък че Тад е написал мистериозното изречение на каквато и да било стена.

Как тогава се беше появило това изречение?

Много просто. Старият доктор Притчърд прелита със самолет от Форт Ларами, убива Фредерик Клоусън, написва ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ на стената, после взима самолета от Вашингтон за Ню Йорк, отваря вратата на Мириам Каули с любимия си скалпел и извършва с нея същото, което е сторил с Клоусън. Оперира ги защото ужасно му липсват тайните на професията.

Не, разбира се, че не беше станало така. Притчърд не беше единственият, който знаеше за… как ги нарече? — сетивните предвестници на Тад. Вярно, че за това не се споменаваше в статията в „Пийпъл“…

Забравяш за отпечатъците от пръсти и за гласовите характеристики. Забравяш с каква спокойна увереност Тад и Лиз твърдяха, че Джордж Старк съществува наистина и че е способен да убие само и само ДА ПРОДЪЛЖИ ДА СЪЩЕСТВУВА. А сега правиш всичко възможно да пренебрегнеш факта, че ти самият започваш да допускаш, че това може да е вярно. Ти им каза, че би било пълна лудост да повярваш не просто в някакъв отмъстителен дух, а в духът на човек, който изобщо никога не е съществувал. Ала може би писателите ВИКАТ духовете? Наред с художниците и артистите те са единствените общопризнати медиуми в нашето общество. Те сътворяват светове, които никога не са съществували, населяват ги с хора, които никога не са съществували, а после ни призовават да се присъединим към техните измислици. И ние го правим, нали? Дори си ПЛАЩАМЕ за това!

Алън преплете пръсти, издаде напред малкия си пръст и по огряната от слънцето стена прелетя много по-малка птица врабче.

Не можеш да обясниш защо ято врабчета ще връхлита върху Бергенфийлд Каунти Хоспитал преди повече от тридесет години. Не си в състояние да обясниш и как е възможно двама души да имат еднакви отпечатъци и еднакви гласови характеристики. Но сега знаеш със сигурност, че Тад Бомънт е бил в утробата на майка си заедно с още някого. С напълно чуждо същество.

Хю Притчърд спомена, че при Тад пубертетът настъпил по-рано.

Алън Пангборн внезапно се замисли дали развитието на несвойствената тъкан не е било свързано и с нещо друго.

Зачуди се дали началото на това развитие не е съвпаднало с времето, когато Тад започнал да пише.

2.

Позвъняването на вътрешния телефон го стресна. Пак беше Шийла.

— Фъзи Мартин на първа. Иска да говори с тебе.

— Фъзи ли? За какво по дяволите?

— Не знам. Не искаше да ми каже.

— Господи — изпъшка Алън. — Само това ми липсваше днес.

Фъзи притежаваше голям имот, който граничеше с шосе номер две и беше на около четири мили от Касъл Лейк. Едно време беше голяма ферма с доходоносна мандра. Тогава Фъзи не беше Фъзи и всички го наричаха не с прякора му, а с истинското му име — Албърт. По онова време той все още имаше контрол над пиенето. Но децата му пораснаха, жена му го отписа преди десет години като непоправим случай, така че сега Фъзи се разпореждаше сам с над двадесет и седем акра земя. Къщата и оборът се намираха в западния край на фермата, там където шосето правеше остър завой към езерото. Оборът бе огромна постройка, в която навремето гледаха четиридесет крави. Но сега покривът й бе пропаднал, боята се лющеше, а на прозорците бяха заковани парчета картон. Алън и шефът на пожарникарите, Тревър Хартланд, от четири години чакаха къщата или оборът, или и двете да пламнат и изгорят.

— Да му кажа ли, че те няма? — попита Шийла. — Клът току-що се върна. Може той да говори с него.

Алън обмисли за момент този вариант, поклати глава и въздъхна.

— Благодаря, Шийла. Аз ще говоря с него — Алън вдигна слушалката и я притисна до ухото си.

— Началник Пангборн?

— Да, шерифът е.

— Обажда се Фъзи Мартин от шосе номер две. Тук май си имаме проблем, шефе.

— Нима? — Алън придърпа и другия апарат на бюрото към себе си. Чрез него имаше директна връзка с всички служби в общинската сграда. Поколеба се дали да натисне квадратното копче, на което имаше лепенка с изписана четворка. Само като вдигнеше слушалката и натиснеше копчето, веднага щеше да му отговори Тревър Хартланд. — За какъв проблем става въпрос?

— Ами, шефе, да се гръмна, ако мога да кажа съвсем точно. Бих го нарекъл голямото крадене на кола, ако знаех чия е колата. Ама не знам. Не съм я виждал през живота си. Обаче излезе от моя обор — Фъзи говореше с провлачения, някак смешен акцент, характерен за Мейн, така че дори и такава проста за произнасяне дума като „обор“ прозвуча като конско цвилене „о-о-обо-ор“.

Алън избута другия апарат на обичайното му място. Бог беше благосклонен към глупаците и пияниците. Този факт му беше добре известен от дългогодишната му работа като полицай. Явно къщата и оборът все още си стояха на мястото, въпреки навика на Фъзи да хвърля безразборно неизгасените угарки от цигарите си, когато беше в пияно състояние. „Просто трябва да седя кротко, докато той ми обясни в какво се състои проблема — помисли си Алън. — Тогава ще реша или поне ще се опитам, дали проблемът е истински или съществува само в това, което е останало от мозъка на Фъзи.“

Почти изненадано забеляза, че сянката на още едно врабче прелетя през стената и си наложи да не движи ръцете си.

— Що за кола беше тая дето излезе от обора ти, Албърт? — попита търпеливо Алън. Почти всички в града (включително и самият Фъзи) го наричаха само с прякора му, така че и Алън можеше да реши да го използва, след като поживееше в Рок още десет или двадесет години.

— Току-що ти казах, че никога през живота си не съм я виждал — рече Фъзи с такъв тон, все едно му каза: „Ама че си и глупак!“ — Затова ти звъня, шефе. Не беше от моите коли.

Алън най-сетне си спомни следното.

Без кравите си, децата и жена си Фъзи Мартин нямаше нужда от много пари. Земята беше изцяло негова, така че нямаше какво да й плаща освен данък наследство след смъртта на баща си. Парите, с които Фъзи разполагаше, идваха от странни източници. Алън смяташе, всъщност направо знаеше, че на всеки месец-два наред със сеното на Фъзи, в обора му се появяваше и по някоя бала марихуана. Това беше само една от многото му далавери. Понякога си мислеше, че трябва да направи сериозен опит да опандизи Фъзи за притежаване на марихуана с цел продажба, но дълбоко се съмняваше, че Фъзи взима наркотици, а още повече пък, че му стига акъла да търгува с тях. Най-вероятно прибираше до една-две стотачки, задето предоставяше обора си за склад някому. А дори и в такъв малък общински град като Касъл Рок, имаше по-важна работа за вършене от арестуването на пияници за това, че им се намира „трева“.

Друга услуга, при това законна, която Фъзи предлагаше, бе да предоставя обора си на летовниците като гараж. Когато Алън дойде в града, оборът на Фъзи си беше редовен гараж под наем. Вътре на мястото, където прекарваха нощите и зимните дни кравите на Фъзи, човек можеше да намери поне петнадесет коли, повечето прибрани там за през лятото от хората, които имаха вили край езерото. Фъзи бе махнал преградите вътре, за да се получи просторен гараж. На сянка сред дъхавото сено колите, наредени калник до калник, чакаха да дойдат дългите месеци на есента и зимата. По лъскавите им капаци падаше по малко слама от плевнята.

С годините този бизнес на Фъзи бе спаднал рязко. Алън смяташе, че хората бяха научили за небрежното му отношение към неизгасените угарки и това бе оказало влияние върху клиентите му. Никой не иска да изгуби колата си в пожар, дори и ако е някаква бричка, която използва само през лятото, за да си свърши това онова. Когато беше в обора за последен път, Алън видя там само две коли. „Твърд“ от хиляда деветстотин петдесет и девета на Ози Браниган. Тази кола би могла да послужи за музеен експонат, ако не беше толкова ръждясала и очукана. Втората кола бе старият „Форд Уди“ комби на Тад Бомънт.

Пак Тад.

Днес сякаш всички пътища водеха към Тад Бомънт.

Алън се изпъна на стола, като несъзнателно придърпа към себе си другия телефон.

— Не беше старият Форд на Тад? — попита Алън. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Това не ти беше никакъв Форд и сто на сто не беше комби. Беше черно Торонадо.

На Алън това му звучеше познато… но не можеше да определи откъде. Някой неотдавна му бе казал нещо за черно Торонадо. Ала какво точно беше то и кой му го каза или защо — не можеше да се сети в момента… но след време щеше да му хрумне.

— Таман отидох в кухнята да си сипа студена лимонада, когато видях колата да излиза от обора. Първо си помислих, че такава кола не съм пускал вътре. Второто, което ми дойде наум, бе как някой изобщо е успял да влезе вътре, след като има голям катинар на вратата и само аз имам ключ от него.

— А другите хора, които използват обора за гараж? Те нямат ли ключ?

— О, не, сър! — възкликна Фъзи, сякаш самата мисъл му звучеше обидно.

— Случайно да си видял номера на колата?

— А на бас, че го видях! — извика Фъзи. — Старият ми бинокъл си седи винаги там на прозореца на кухнята, нали така?

Алън, който бе ходил на проверка заедно с Тревър Хартланд в обора на Фъзи, но никога не бе стъпвал в кухнята (и нямаше и намерение да ходи там в близко бъдеще), каза:

— О, да. Бинокълът. Забравих за него.

— Но аз не! — рече тържествуващо Фъзи. — Имаш ли молив?

— Естествено, Албърт.

— Шефе, що не ме наричаш Фъзи като всички останали?

— Окей, Фъзи — въздъхна Алън. — И щом повдигна тая тема, защо ти не ме наричаш шерифе?

— Както кажеш. И така, сега искаш ли да ти продиктувам номера или не?

— Казвай.

— Първо, регистрацията е на Мисисипи — рече Фъзи с още по-тържествуващ тон. — Какво ще кажеш, а?

Алън не знаеше какво точно да каже, освен че това пак му прозвуча познато и то по-познато дори от предишната информация. Торонадо. От Мисисипи. Нещо за Мисисипи. Някакъв град от щата? Оксфорд? Оксфорд ли беше? Както се казваше и един град в Мейн?

— Не знам — отвърна Алън, а после каза това, което смяташе, че Фъзи очаква да чуе. — Звучи доста подозрително.

— Ама си дяволски прав! — изкукурига Фъзи. После прочисти гърлото си и каза делово: — Окей. Мисисипи 62284. Записа ли, шефе?

— 62284.

— 62284, а-а-а, на бас се хващам. Подозрително! О, а-а-а! Точно това си помислих и аз! Христос ряпа да яде.

Алън си представи, че Христос гризе малки червени репички и му се наложи да покрие слушалката с ръка.

— И така — рече Фъзи. — Какво ще предприемеш, шефе?

„Ще се опитам да приключа тоя разговор, преди да съм откачил — помисли си Алън. — Това е първото, което ще направя. И ще се опитам да се сетя кой спомена…“

Тогава изведнъж си припомни всичко. Тръпки пробягаха по тялото му, а кожата на тила му се опъна като на барабан.

Тад на телефона. Скоро след като психопатът се обади от апартамента на Мириам Каули. В нощта, когато започна кървавата вакханалия.

В главата му прозвучаха думите на Тад: „Той се преместил от Ню Хампшир в Оксфорд, Мисисипи с майка си… сега южняшкият му акцент е едва доловим.“

Какво още му каза Тад, когато описваше Джордж Старк по телефона?

„И още нещо. Може би кара черно Торонадо. Не знам от коя година е, но е от по-старите с доста тяга в двигателя. Черно е. Може да има регистрационен номер на Мисисипи. Но сигурно е сменил номера.“

— Явно е бил доста зает, за да го сменя — промълви Алън. По кожата му сякаш продължаваха да пълзят безброй буболечки.

— Какво рече, шефе?

— Нищо, Албърт. Говоря си.

— Майка ми казваше, че това значи, че ще получиш мангизи. Може би и аз трябва да почна да си говоря.

Алън изведнъж си спомни, че Тад беше споменал и още нещо, един последен детайл.

— Албърт…

— Наричай ме, Фъзи, шефе. Нали ти казах?

— Фъзи, имаше ли лепенка на задната броня на колата? Дали си забелязал…

— Откъде пък ти знаеш за това? Взели сте я на мушката тая бричка, а? — попита нетърпеливо Фъзи.

— Остави сега въпросите, Фъзи. Това е работа на полицията. Видя ли какво беше написано на нея?

— Разбира се. Пишеше „ЖЕСТОКО КОПЕЛЕ“. Можеш ли да повярваш?

Алън затвори слушалката бавно, знаейки че го вярва, но като си повтаряше, че това не доказва нищо, абсолютно нищо… Освен че вероятно Тад Бомънт бе абсолютно откачен. Би било много тъпо да си мисли, че това, което Фъзи бе видял, можеше да послужи като доказателство, че става нещо свръхестествено… да го наречем така засега.

Тогава се сети за гласовите характеристики, за отпечатъците, за стотиците врабчета, които се блъскат в стъклата на болницата в Бергенфийлд и се разтрепери. Не можа да се овладее повече от минута.

3.

Алън Пангборн не беше страхливец, нито пък суеверен провинциалист, който се страхува от урочасване, гони враните и не пуска бременни жени до прясно издоеното мляко да не би да се пресече. Не беше прост селяндур, не се хващаше на раздувките на далавераджиите от големия град, които се опитваха да го метнат. Не беше вчерашен. Той вярваше в логиката и разумните обяснения. Затова когато престана да трепери, извади бележника си и намери номера на Тад. Забеляза с известно учудване, че номерът в бележника вече се бе запечатал в съзнанието му. Явно прочутият драскач от Касъл Рок бе оставил много по-дълбока следа, отколкото си мислеше.

„Единствено Тад може да е бил в тая кола. Като изключим всички други ненормални обяснения, какво друго обяснение би могло да се намери? Нали той ми описа колата. Как се казваше онази радио-игра? Назови го — твое е.“

„Бергенфийлд Каунти Хоспитал“ била нападната, всъщност, от врабчета.

Имаше и други въпроси. Прекалено много дори.

Щатската полиция на Мейн охраняваше Тад и семейството му. Ако бяха решили да дойдат да прекарат уикенда на вилата си, момчетата от щатската полиция щяха да му се обадят. Едно за да го предупредят и две — като жест на учтивост. Но преди всичко полицаите биха се опитали да разубедят Тад да не пътува, след като охраната в Лъдлоу бе поела всичко в свои ръце. С още по-голямо упорство щяха да го разубеждават, ако идеята му за едно пътуване бе съвсем импулсивна.

Възникваше въпросът и за това, което Фъзи не бе видял — а именно, опашката от една или повече коли, която трябваше да следва, тази на Бомънтови, ако все пак бяха решили да пътуват… което спокойно можеха да направят. Не бяха затворници, в крайна сметка.

Хората с мозъчни тумори често правят много странни неща.

Ако Торонадото принадлежеше на Тад и ако той бе отишъл у Фъзи, за да го вземе, и ако е бил сам, то това водеше до изводи, които Алън намираше за абсолютно неприемливи, тъй като определено харесваше Тад. Изводът бе, че Тад умишлено се бе отървал от охраната си и бе зарязал семейството си.

От щатската полиция все пак щяха да ми се обадят, ако подобно нещо се беше случило. Биха пуснали бюлетин с информацията до всички полицейски участъци, но знаят прекрасно, че именно тук е мястото, където е най-вероятно той да дойде.

Алън набра номера на Бомънт. Още след първото позвъняване вдигнаха слушалката. Обади се напълно непознат за Алън глас. Това, че беше полицай, Алън разбра още от първата дума, само че не знаеше името му.

— Ало, домът на Бомънтови.

Гласът беше предпазлив. Готов да излее порой от въпроси, ако насреща му се окажеше, съответният човек, този, когото търсеха.

„Какво се е случило? — зачуди се Пангборн и веднага след това му мина мисълта — Мъртви са. Убиецът, който и да е той, се е добрал до тях, така бързо, безпрепятствено и ги е очистил със същата жестокост, с която уби и другите преди тях. Охраната, разпитите, подслушвателното устройство… всичко се оказа напразно.“

— Обажда се Алън Пангборн. — В гласа му не прозвуча и намек от въпросите, които го вълнуваха. — Шерифът на Касъл Каунти. Търся Тад Бомънт. С кого разговарям?

Настъпи пауза, след което гласът каза:

— Тук Стийв Харисън, шерифе. От щатската в Мейн. Щях да ви се обадя. Трябваше да го направя поне преди час. Обаче нещата тук се оплетоха страхотно. Може ли да ви попитам защо се обаждате?

Без дори да се замисли, едно забавяне със сигурност щеше да промени отговора му, Алън излъга. Направи го, без да се запита защо. Това щеше да направи по-късно.

— Обаждам се, за да проверя как е Тад — отвърна той. — Мина известно време и исках да разбера как са. Разбирам, че нещо се е случило.

— Нещо толкова ужасно, че едва ли ще повярвате — каза мрачно Харисън. — Двама от моите хора са мъртви. Ние сме сигурни, че Бомънт ги е убил.

Ние сме сигурни, че Бомънт ги е убил.

Странността на това, което правят, е право пропорционална на интелигентността на съответния мъж или жена.

Усещането за deja vu не просто премина през съзнанието му, а обхвана цялото му тяло, както настъпващата армия завзема територии. Тад, всичко се въртеше около Тад. Разбира се. Той беше интелигентен, беше странен човек и по собствените му думи, страдаше от симптоми, които предполагат съществуването на мозъчен тумор.

Вижте какво, момчето изобщо нямаше мозъчен тумор.

Ако резултатите от изследванията са отрицателни, значи няма нищо. Забрави за тумора. Сега трябва да разсъждаваш върху врабците, защото врабчетата отново летят.

— Какво се е случило? — попита Алън.

— Нарязал е Том Чатертън и Джак Едингс направо на парчета — ето какво се е случило! — изкрещя Харисън, а ядът му озадачи Алън. — Взел е семейството си и аз искам да пипна гадното копеле!

— Какво… как успя да се измъкне?

— Нямам време да ви обяснявам сега — отвърна Харисън. — Това е една жалка, тъпа история, шерифе. Караше „Шевролет Събърбан“ боядисан в червено и сиво, бавен като кит, но смятаме, че го е зарязал някъде и е взел друга кола. Има вила при вас. Вие познавате местността и разположението на къщата, нали така?

— Да — рече Алън. Мислите му препускаха. Погледна часовника на стената. Часът беше малко преди три и четиридесет. Времето. Всичко се свеждаше до времето. Осъзна, че не бе попитал Фъзи Мартин в колко часа бе забелязал Торонадото да излиза от обора. Тогава не му се струваше важно. А сега беше. — В колко часа го изгубихте, полицай Харисън?

Стори му се, че Харисън направо побеснява от този въпрос. Ала когато отговори, в гласът му не се усещаше и най-малката нотка на яд или оправдание.

— Около дванадесет и половина. Сигурно му е отнело време, докато вземе друга кола, ако изобщо е постъпил така. След това се е върнал в дома си в Лъдлоу…

— Къде го изгубихте? Колко далеч беше от дома си?

— Шерифе, бих искал да отговоря на всичките ви въпроси, обаче няма време. Въпросът е, че той пътува за вилата си, макар че изглежда невероятно, обаче тоя тип и без това е откачен. Едва ли е пристигнал вече, но сигурно ще пристигне съвсем скоро. Той и цялото му проклето семейство. Ще е много добре, ако вие и двама-трима от вашите хора отидете да го посрещнете. Ако нещо изскочи, обаждате се на Хенри Пейтън в полицейското управление на Оксфорд и ще ви изпратим толкова хора, колкото не сте и сънували. Не се опитвайте да го хващате сам, при никакви обстоятелства! Предполагаме, че е взел жена си за заложница, ако не е мъртва вече, а това важи и за бебетата.

— Да, трябва да е отвел жена си на сила, ако е убил охраната си, нали така? — съгласи се Алън и си помисли: „Ти с готовност би ги направил съучастници, нали? Защото вече си решил веднъж завинаги кой е виновният и няма да промениш мнението си. Е, приятелю, ти дори няма да се позамислиш по въпроса, докато не отмъстиш за приятелите си, още преди да е изсъхнала кръвта им.“

Имаше един куп въпроси, които искаше да му зададе, чиито отговори сигурно щяха да предизвикат още и още въпроси. Но Харисън беше прав в едно — време нямаше.

Алън се поколеба за миг дали да попита Харисън за едно нещо, най-важното нещо: Сигурен ли беше Харисън, че Тад бе имал време да се върне до къщата, да убие охраната, да отвлече семейството си, преди да пристигнат полицаите? Но с този въпрос бъркаше право в раната, която Харисън се опитваше да лекува сега. В подтекста на този въпрос се криеше безспорното обвинение: „Ти си го изгубил от погледа си. Все едно как — ти си го изгубил. Имаше задача за изпълнение, а и ти оплете конците.“

— Мога ли да разчитам на вас, шерифе? — попита Харисън. Сега не звучеше ядосан, а само уморен и изплашен и Алън изпита съчувствие към него.

— Да, веднага ще пратя хора на мястото.

— Добър човек сте. И ще поддържате връзка с полицейското в Оксфорд?

— Да. Хенри Пейтън ми е приятел.

— Бомънт е опасен, шерифе. Изключително опасен. Ако се появи при вас, пазете си кожата.

— Ще се пазя.

— И ме дръжте в течение — Харисън затвори, без да каже дочуване.

4.

Мозъкът му или поне тази част от него, която се занимаваше с установените правила, се пробуди и започна да задава въпроси… да се опитва да ги формулира. Алън реши, че няма време за правила. От абсолютно никакъв характер. Просто щеше да приеме съществуването на всички възможности и да продължи с работата си. Имаше чувството, че нещата бяха узрели и скоро кръгът щеше да се затвори.

Поне се обади на някои от хората си.

Но не смяташе, че е готов да направи това. Норис Риджуик, на когото би се обадил, не беше на работа и беше извън града. Джон Лапойнт все още страдаше от обривите от отровна смрадлика. Сийт Томас патрулираше. Анди Клътърбък беше в участъка, ала Клът беше „новобранец“, а работата, която имаха да вършат беше много сериозна.

Ще започне да я върши сам.

„Ти си луд!“ извика вътрешният глас, който говореше от името на установените правила.

— Май съм на път да полудея — каза на глас Алън. После намери телефона на Албърт Мартин в указателя и му са обади, за да му зададе въпросите, които трябваше да зададе още при предишния им разговор.

5.

— В колко часа видя Торонадото да излиза от обора ти, Фъзи? — попита Алън и си помисли: „Няма да знае. Божичко, дори не съм сигурен, че може да каже колко е часа по часовник.“

Ала Фъзи веднага го опроверга.

— Мъничко след три, шефе.

— А ти ми се обади… — Алън погледна към бележника на бюрото си, в който бе записал часа на обаждането на Фъзи, без дори да го съзнава — чак в три и двадесет и осем.

— Трябваше да помисля върху въпроса — отвърна Фъзи. — Човек трябва три пъти да мери преди да реже, шефе. Поне така я разбирам аз тая работа. Преди да ти се обадя отидох в обора да видя дали тоя в колата не е направил някакви поразии.

„Поразии — помисли си Алън объркан. — Сто на сто си хвърлил и едно око на балата с марихуаната, докато беше там, нали Фъзи?“

— Е и?

— Какво „е и“?

— Направил ли е поразии?

— Не, не мисля.

— В какво състояние намери катинара?

— Отключен — отвърна с жален тон Фъзи.

— Разбит?

— Не-е. Отключен, висеше на халката.

— С ключ ли, а как мислиш?

— Не знам откъде копелето може да се е добрало до ключ. Мисля, че е използвал шперц.

— Сам ли беше в колата? — попита Алън. — Можеш ли да ми кажеш?

Фъзи се замисли за момент.

— Не мога да кажа с абсолютна сигурност — отговори той накрая. — Знам какво си мислиш, шефе… като съм успял да видя номера и да прочета оная изгъзица на лепенката, сигурно съм успял да видя и колко народ има в колата. Обаче слънцето блестеше в стъклото, а и стъклото беше по-особено. Тъмно беше някак. Но ми се стори, че колата не е пълна.

— Добре, Фъзи. Благодаря. Ще проверим.

— Е, тук го няма вече — отвърна Фъзи и после добави така, сякаш го бе осенило гениално заключение. — Обаче все трябва да се намира някъде, нали?

— Вярно — каза Алън, обеща да разкаже на Фъзи „как е станала по-нататък работата“ и затвори. Отмести стола си по-назад от бюрото и се загледа в часовника.

Три часа, бе казал Фъзи. Мъничко след три.

Алън не мислеше, че Тад може да пропътува разстоянието от Лъдлоу до Касъл Рок за три часа, освен с космическа ракета. Но не и като се има предвид, че е трябвало да се отбие до къщата си, през което време, между другото, отвлякъл жена си и децата си и убил двама щатски полицаи. Вероятно можеше да успее, ако от Лъдлоу бе отпътувал директно за Касъл Рок. Но да тръгне от някъде си, да се отбива в Лъдлоу, а после като пристигне тук, да успее да отключи един катинар и да продължи с Торонадото, което му се намирало така под ръка в обора на Фъзи Мартин? Нямаше начин да е станало така.

Но да предположим, че някой друг е убил полицаите в дома на Бомънтови и е отвлякъл семейството му? Някой, на когото не му се налагало да се изплъзва от полицейския екскорт, да сменя колите си, да се връща до къщата. Някой, който просто натоварил Лиз и бебетата в колата и се отправил директно за Касъл Рок? Алън си помисли, че този някой би могъл да пристигне тъкмо около три и именно него бе забелязал Фъзи Мартин. Този някой би могъл да направи това съвсем лесно.

Полицията, разбирай Харисън, поне засега смятаха, че Тад е убиецът, ала Харисън и неговите колеги не знаеха за Торонадото.

С номер на Мисисипи бе казал Фъзи.

Мисисипи беше родният щат на Джордж Старк според биографията му, измислена от Тад. Ако Тад беше луд и се смяташе за Старк, макар не и през цялото време, той съвсем спокойно би могъл да си осигури едно черно Торонадо, за да подклажда илюзията, измислицата или каквото там беше… Ала за да има регистрационен номер на Мисисипи, не е достатъчно само да е бил в щата, трябвало е да докаже, че има постоянно местожителство там.

Това е тъпо. Може и да открадне номерата. Или да ги купи на старо. Фъзи не ми каза от коя година са, но и от къщата едва ли би могъл да види. Дори и с бинокъл.

Но тази кола не е на Тад. Не би могла да бъде. Иначе Лиз щеше да знае, нали?

Вероятно не. Ако е дотолкова откачен, може тя да не знае.

Ами заключената врата? Как е могъл Тад да проникне в обора, без да разбива вратата? Та той беше писател и учител, а не касоразбивач.

Може да е имал предварително изваден ключ. Но това му се струваше малко вероятно. Ако Фъзи складира от време на време по малко „трева“, сигурно много внимава къде остава ключовете си, въпреки безотговорността, която проявява към неизгасените цигари.

И един последен въпрос — затапващият: как така Фъзи никога не беше виждал черно Торонадо, ако то е стояло през цялото време в гаража му? Как беше възможно това?

„Помисли върху това — промълви един глас в съзнанието му, докато той взе шапката си и излезе от кабинета си. — Това е една дяволски смешна идея, Алън. Ще има да се смееш. Направо ще си умреш от смях. Представи си, че Тад е бил абсолютно прав от самото начало. Представи си, че наистина съществува чудовище на име Джордж Старк, което се щура насам-натам… и предметите от неговия живот, които Тад е създал, се появяват, когато то има нужда от тях. Когато има нужда от тях, но не и там, където му трябват. Защото те винаги се появяват на местата свързани с живота на неговия създател. Затова и Старк е трябвало да отиде в обора на Фъзи. Именно там Тад оставя своята кола. По същия начин Старк се появил в гробището, където Тад символично го погребал. Не ти ли харесва? Нали е страхотно?“

Не му допадаше. Не беше страхотно. Не беше дори и смешно. Зачеркваше с един замах не само това, в което той вярваше, но и самият начин, по който бе научен да мисли.

Изведнъж си спомни нещо, което Тад му бе казал: „Не знам кой съм, когато пиша.“ Не беше казано съвсем точно, но се приближаваше до истината. „А най-учудващото е, че досега никога дори не ми е хрумвало да се замисля по тоя въпрос.“

— Ти си той, нали? — каза тихо Алън. — Ти си той, той е ти и така се появил убиеца. Ето ти я готова работата!

Алън потрепери. Шийла Бригам вдигна поглед от пишещата машина и забеляза това.

— Прекалено горещо е, за да трепериш, Алън. Сигурно се разболяваш.

— Сигурно се разболявам, но едва ли е простуда — отвърна Алън. — Стой на телефона Шийла. Второстепенните неща ги предавай на Сийт Томас, а съществените на мене. Къде е Клът?

— Тук съм! — долетя гласът на Клът от тоалетната.

— Смятам, че ще се върна след около четиридесет и пет минути! — провикна се Алън. — Ще ме заместваш, докато ме няма!

— Къде отиваш, Алън? — Клът излезе от тоалетната, като пъхаше ризата си в панталона.

— Към езерото — каза неопределено Алън и тръгна преди Клът и Шийла да са започнали да му задават въпроси… и преди той самият да се е размислил какво всъщност прави. Да не каже къде отива в подобна ситуация беше много кофти идея. Все едно сам си търсеше белята, дори повече от белята — търсеше си смъртта.

Ала това, което си мислеше…

(врабчетата летяха)

просто не можеше да е истина. Не можеше. Сигурно имаше по-разумно обяснение.

Опитваше се да си внуши, че е така, докато се отправи с патрулната си кола извън града и към най-страшната задача в живота си.

6.

На около половин миля от фермата на Фъзи Мартин на шосе номер пет имаше отбивка от пътя с място за почивка. Алън спря колата. Действаше по нещо подобно на интуиция или хрумване. Интуицията беше основана на съвсем просто обяснение: с или без черно Торонадо, те не бяха дошли от Лъдлоу на летящо килимче. Бяха дошли с кола. Което пък означаваше, че бяха оставили тази кола някъде. Мъжът, когото преследваше, бе зарязал пикапа на Хомър Гамаш в един паркинг до пътя. И щом беше постъпил веднъж така, вероятно и в този случай бе направил същото.

В отбивката имаше три коли: камион за бира, един нов „Форд ескорт“ и едно прашно „Волво“.

Докато Алън слизаше от колата, един мъж в зелени работни дрехи излезе от мъжката тоалетна и се отправи към камиона. Той беше нисък, тъмнокос и с тесни рамене. Нищо общо с Джордж Старк.

— Полицай — каза той и отдаде чест на Алън. Алън му кимна и се отправи към една от масите за пикник, където три възрастни дами пиеха кафе от термос и си говореха.

— Здравейте, полицай — каза една от тях. — Можем ли да ви помогнем с нещо? — „Или може би сме направили нещо нередно?“ прочете Алън в очите й тревожния въпрос.

— Просто искам да знам дали този „Форд“ и „Волвото“ не са ваши?

— „Фордът“ е мой — каза една от жените. — И трите дойдохме с него. Не знам на кого е „Волвото“. Пак ли онова лепкаво нещо? Пак ли е изтекло? Синът ми трябваше да се погрижи, за това лепкавото, обаче толкова забравя! На четиридесет и три години е, а все трябва да му казвам…

— Всичко е наред, госпожо — отвърна Алън, а усмивката на лицето му казваше „полицаят е ваш приятел“. — Да сте видели кога пристигна „Волвото“?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Да сте виждали някой да се мярка наоколо, който може да е от „Волвото“?

— Не — отвърна третата дама. Тя го погледна с искрящи, малки като на гризач очички. — На следа ли сте попаднали, полицай?

— Моля, госпожо?

— Следите някой престъпник, искам да кажа.

— О — каза Алън. За момент изпита чувство на нереалност. Какво точно правеше тук? Какво именно очакваше да намери тук? — Не, госпожо. Просто харесвам колите „Волво“. — Майко, това наистина звучеше интелигентно. Звучеше… страхотно.

— О — каза първата дама. — Ами, никого не сме виждали. Искате ли чаша кафе? Мисля, че е останало тъкмо за една чаша в термоса.

— Не, благодаря — каза Алън. — Желая ви приятен ден.

— И на вас — отвърнаха в тригласен хор дамите. Алън изпита още по-силно чувството за нереалност.

Върна се обратно до „Волвото“. Опита вратата от страната на шофьора. Беше отключена. В колата беше горещо като пещ. Явно беше минало известно време, откак стоеше паркирана там. Той огледа задната седалка и видя малък пакет на пода. Наведе се и го вдигна.

Беше пакет с книжни салфетки. Алън почувства някаква тежест в стомаха.

„Това не значи нищо — промълви гласът на разума и установените правила. — Не е задължително да значи това, което си мислиш. Знам за какво си мислиш: за бебета. Ама, Алън, за бога, книжни салфетки ти дават и в онези павилиони по пътя, в които продават печено пиле.“

И все пак.

Алън напъха книжните кърпички в джоба на ризата си и слезе от колата. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато се наведе отново. Опитваше се да погледне под таблото, но му беше трудно от това положение. Наложи се да приклекне.

Отново усети тежестта в стомаха си. Изстена тихо, сякаш някой го бе ударил силно с юмрук в корема.

Жиците за запалване висяха свободно. Виждаше се медта в средата и жиците бяха леко извити. Алън знаеше, че това се получаваше, когато са били свързани. Някой бе запалил колата по този начин и при това го бе направил доста професионално. След като паркирал колата, шофьорът бе разделил медните жички и така бе спрял двигателя.

И така истина беше… поне отчасти. Въпросът беше докъде се простираше истината. Все повече го обхващаше чувството, че се приближава съвсем близо до ръба на пропаст.

Той се върна до патрулната кола, качи се, запали и взе в ръка микрофона.

„Кое е истина? — прошепнаха гласовете на разума и установените правила. Господи, този глас направо го влудяваше. — Това същество, което се намираше във вилата на Бомънт до езерото? Да, може би то бе истинско. Този, когото наричаха Джордж Старк, изкарал онова черно Торонадо от обора на Фъзи Мартин? Хайде, Алън!“

Той внезапно разбра две неща, почти едновременно. Първото беше, че ако се обадеше на Хенри Пейтън в управлението на щатската полиция в Оксфорд, както му беше казал Харисън, може би никога нямаше да разбере развръзката на тази история. Лейк Лейн, където се намираше къщата на Бомънтови, беше сляпа улица. От щатската полиция щяха да му наредят да не се приближава сам до къщата, нито един полицай да не се приближава сам, след като вярваха, че мъжът, който държеше Лиз и бебетата като заложници, бе заподозрян в поне десетина убийства. Ще му заповядат да блокира улицата и да не прави нищо, докато не изпратят един взвод коли, хеликоптер, а Алън допускаше и няколко изтребителя и бойни самолета.

Второто беше свързано със Старк.

Те изобщо не мислеха за Старк. Те дори не знаеха за Старк.

Ами ако Старк наистина съществуваше?

В такъв случай, си мислеше Алън, да изпратиш отряд полицаи на Лейк Лейн, които не знаят какво имат насреща си, бе все едно да ги пуснеш в месомелачка.

Постави обратно микрофонът. Той ще отиде и ще отиде сам. Може би правеше грешка, сигурно грешеше, но така ще постъпи. Може би ще трябва да продължи да живее, със спомена за този глупав избор. Бог знаеше, че и преди бе постъпвал глупаво. Но нямаше да може да живее с мисълта, че е станал причина за смъртта на една жена и двете й деца, като се е обадил да поиска подкрепление преди да е разбрал какво е истинското положение на нещата.

Алън запали колата и потегли за Лейк Лейн.

1.

Тад реши да не минава по магистралата (Старк бе наредил на Лиз да мине оттам и така бе спестил половин час). Така че му оставаха две възможности: или да мине през Луистън-Обърн или през Оксфорд. Ел Ей, както местните хора наричаха Оксфорд, бе много по-голям град, но в него се намираше Главното управление на полицията на щата.

Затова той избра Луистън-Обърн.

Тад чакаше на светофара при Обърн и непрекъснато поглеждаше в огледалото да не би да го преследват полицейски коли. В този момент идеята, която му бе хрумнала за първи път, докато разговаряше с Роули в гробището за коли, се появи в съзнанието му с всички детайли. Връхлетя го така внезапно, сякаш нещо тежко го бе ударило по главата.

Аз съм този, който знае. Те са мои. Аз ги повиках.

„Тук си имаме работа с магия — помисли си Тад — и всеки магьосник, който уважава поне малко себе си трябва да има магическа пръчка. Това и децата го знаят. За щастие знам къде може да бъде намерено подобно нещо. Къде всъщност продават такива работи.“

Най-близкият магазин за канцеларски материали се намираше на Корт Стрийт. Тад се отправи към него. Беше сигурен, че в къщата на езерото имаше моливи Берол Блек Бюти, а също така беше сигурен, че и Старк се е запасил, ала Тад не искаше тях. Искаше моливи, до които Старк никога не се беше докосвал, нито като отделно същество, нито като част от Тад.

Тад намери място за паркиране на половин пресечка от книжарницата, угаси двигателя на „Фолксвагена“ на Роули, който след доста покашляния и разтърсвания най-сетне спря. Слезе от колата. Почувства се по-добре на свеж въздух далеч от миризмата на пурата на Роули.

В книжарницата купи кутия с моливи Берол Блек Бюти. Продавачът с готовност му разреши да използва острилката закачена на стената. Тад подостри шест молива. Нареди ги в джоба на ризата си. Графитите им приличаха на бойните глави на малки, смъртоносни оръжия.

„Абракадабра — помисли си Тад. — Нека веселбата да започне.“

Върна се до колата, качи се, но не потегли веднага. Постоя известно време, потейки се в горещата кола и тананикайки си „Джон Уесли Хардинг“. Беше си спомнил почти всичките думи от песента. На какви невероятни неща беше способен човешкият мозък, когато се окажеше в затруднено положение.

„Това може да се окаже изключително опасно“ — помисли си Тад. Беше разбрал, че не го е толкова грижа какво ще се случи с него. В крайна сметка той бе създал Джордж Старк и той трябваше да понесе отговорността за това. Макар че не беше особено справедливо, тъй като той не бе създал Джордж Старк с лоши намерения. Не можеше да си се представи в роля подобна на тази на известните с позорна слава лекари, господата Джекил и Франкенщайн, въпреки опасността, в която бяха изпаднали децата и жена му. Той не беше се захванал да пише серия романи, за да спечели куп пари, още по-малко пък, за да създаде някакво чудовище. Просто се беше опитал да намери изход от задънената улица, в която се бе озовал. Просто беше искал да намери начин да продължи да пише истории, тъй като именно това го правеше щастлив.

Вместо това бе пипнал някаква извънземна болест. Много болести намираха убежище в телата на хора, които изобщо не заслужаваха да боледуват. Разни болести като церебрална парализа, мускулна дистрофия, епилепсия. Но щом веднъж се разболееше, човек трябваше да се научи да се оправя. Как се казваше онова радиошоу? „Назови го — твое е.“ Но това може да постави в опасност бебетата и Лиз, настоя напълно оправдано вътрешният глас на разума.

Да, обаче и операцията на мозъка може да е опасна… но ако имаш тумор, какво решение би взел?

Той ще те наблюдава. Ще те следи. Моливите няма да го притеснят, дори ще се почувства поласкан. Обаче ако усети, че смяташ да правиш нещо с тях, ако разбере за свирката… ако се досети за врабците… божичко, дори само ако подуши, че има нещо особено… тогава ще загазя лошо.

„Но може и да свършат работа — противопостави се друг глас в съзнанието му — За бога, знаеш, че ще свършат работа.“

Да. Знаеше. А и дълбоко в себе си съзнаваше, че не му оставаше нищо друго. Той запали колата и потегли за Касъл Рок.

Петнадесет минути по-късно Тад вече бе оставил Обърн зад гърба си и пътуваше на запад в посока към езерата.

2.

Докато изминаваха последните четиридесет мили до вилата, Старк непрекъснато говореше за „Стоманената машина“, книгата, в чието написване той и Тад щяха да си сътрудничат. Той помогна на Лиз с бебетата, но едната си ръка държеше свободна, близо до пистолета, пъхнат в колана му, докато Лиз отключи вратата на вилата. Тя се надяваше, че ще види други коли пред къщите на Лейк Лейн, че ще чуе гласове или инструменти, ала единственият шум идваше от бръмченето на мотора на Торонадото и сънливото жужене на насекомите. Сякаш наистина копелето имаше дяволски късмет.

През цялото време докато разтоварваха багажа от колата и го вкарваха вътре, Старк не спря да говори. Не млъкна дори и когато преряза с бръснача си всички телефонни кабели освен един. На всичкото отгоре книгата наистина звучеше интересно и това беше най-отвратителното. Книгата можеше наистина да бъде страхотна, можеше да се окаже толкова добра, колкото „Пътят на Машин“, дори и по-добра от нея.

— Трябва да отида до банята — прекъсна го тя, когато внесоха багажа вътре.

— Добре — отвърна кротко той. След като пристигнаха, той свали очилата си и сега тя извърна поглед от него. Не можеше да понесе вида на кръвясалите му, разкапващи се очи. — Ще те придружа.

— Предпочитам да съм сама, когато се облекчавам в тоалетната. Нима с тебе не е така?

— На мене ми е все едно — отвърна Старк със спокоен и весел тон. Откак бяха потеглили по магистралата при Гейтс Фал, той се намираше в това настроение и имаше вид на човек, който е вече абсолютно сигурен, че всичко ще бъде тип-топ.

— Но на мене не ми е — каза тя, сякаш говореше с особено тъпо хлапе. Почувства как ръцете й се свиват в юмруци. Представи си как издира очите му от разядените кухини… Ала когато пое риска да го погледне видя насмешливото изражение на лицето му и осъзна, че той бе разбрал какво си мислеше и изпитваше тя.

— Ще стоя на вратата — каза той с престорена покорност. — Ще бъда добро момче. Няма да надничам тайно.

Бебетата лазеха насам-натам по пода. Те бяха въодушевени, в чудесно настроение и бъбреха весело. Явно се радваха, че се намират тук, въпреки че бяха идвали във вилата само веднъж през един дълъг, зимен уикенд.

— Не могат да останат сами — каза Лиз. — Банята се намира до голямата спалня. Ако останат сами, ще направят беля.

— Няма проблем, Бет — каза Старк и с огромна лекота взе по едно бебе във всяка ръка. До тази сутрин тя си мислеше, че ако някой друг освен нея и Тад направеше нещо подобно, Уенди и Уилям щяха да се разреват с пълно гърло. Но когато Старк ги взе от пода, те само се разсмяха весело, сякаш това беше най-забавното нещо под слънцето. — Ще ги оставя в спалнята и ще гледам тях, вместо теб. — Той се обърна и я изгледа с леден поглед. — Няма да ги изпускам от очи. Не бих искал нещо да им се случи, Бет. Харесват ми. Ако нещо им се случи, вината няма да е моя.

Лиз отиде в банята. Той застана на вратата с гръб към нея, както бе обещал, наблюдавайки близнаците. Тя вдигна полата си, свали пликчетата си и седна на тоалетната чиния, молейки се той да удържи на думата си. Нямаше да умре, ако той се обърнеше и я видеше седнала на тоалетната… обаче ако забележеше ножицата закачена за бельото й, можеше и да не остане жива.

И този път както винаги, когато бързаше, не можеше да се отпусне. „Хайде, хайде — помисли си тя със смесица от страх и раздразнение. — Какво ти става, да не би да си мислиш, че ще натрупаш лихви като задържаш урината.“

Най-накрая.

— Обаче на излизане от обора — продължаваше да разказва Старк — Машин запалва бензина, който са изсипали в канавката още през нощта. Това ще е страхотно, нали? Ще изглежда чудесно на филм, Бет. Кретените, които правят филми си умират за огън.

Тя се изтри с тоалетна хартия и вдигна пликчетата си много внимателно. Заоправя дрехите си, без да откъсва поглед от Старк, молейки се той да не се извърне. Молбата й бе чута. Той бе изцяло погълнат от романа.

— Уестърман и Джак Рейнджли се втурват обратно вътре, с намерението да изкарат колата и да минат с нея през огъня. Обаче Елингтън се паникьосва и…

Той внезапно млъкна. Наведе глава на една страна. След това се обърна към нея, тъкмо когато си оправяше полата.

— Излизай — каза с рязък тон. Доброто му настроение се беше изпарило. — Веднага излизай оттам.

— Какво…

Той сграбчи ръката й грубо и я издърпа в спалнята. След това се върна в банята и отвори аптечката.

— Имаме си компания, а е прекалено рано, за да е Тад.

— Не раз…

— Мотор на кола — обясни кратко той. — Мощна кола. Може да е полицейска. Не я ли чуваш?

Старк затвори шкафчето и издърпа чекмеджето от дясната страна на мивката. Намери лейкопласт на руло. Тя му каза, че не е чула нищо, което си беше истината.

— Няма значение. Аз чувам и за двама ни. Ръцете зад гърба.

— Какво ще…

— Млъкни и си сложи ръцете отзад!

Тя изпълни нареждането му и той веднага върза ръцете й. Омота сръчно лейкопласта около китките й, отгоре и отдолу, и го стегна здраво.

— Току-що моторът угасна — каза той. — Може би на около четвърт миля оттук. Някой се опитва да хитрува.

Стори й се, че чу бръмченето на мотор за миг. Но може би само така си бе въобразила. Знаеше, че изобщо нищо нямаше да чуе, ако не беше напрегнала докрай слуха си. Господи, що за слух имаше този?

— Трябва да отрежа лейкопласта — рече Старк. — Извинявай, че ще ми се наложи да те докосна, Бет. Нямам време за учтивости.

И преди да е осъзнала какво прави, той вече бе пъхнал ръката си под полата й. Само секунда по-късно, вече държеше ножицата. Дори не беше одраскал кожата й с безопасните.

Той я погледна в очите за миг и преряза лейкопласта. Отново му се беше върнало веселото настроение.

— Ти си я забелязал? — попита глупаво тя. — Видял си издутината, значи?

— Ножицата ли? — усмихна се той. — Не съм забелязал издутината. Видях, че е там по очите ти, Скъпа Бети. Още като бяхме в Лъдлоу. Разбрах го още когато слезе от горния етаж.

Той застана на колене пред нея. Това беше едновременно заплашителна и абсурдна поза. Приличаше на мъж, който иска ръката й. Старк погледна към нея.

— Не си мисли да се опитваш да ме изриташ или да правиш нещо друго, Бет. Не съм абсолютно сигурен, но мисля, че това е ченге. Нямам време да си играя с тебе, колкото и да ми се иска. Затова стой кротко.

— Бебетата…

— Ще затворя вратата — каза Старк. — Не са достатъчно високи, за да могат да достигнат дръжката, дори и като се изправят на пръсти. Може да налапат малко прах под леглото, но мисля, че това е най-лошото, което може да им се случи. Ще се върна много скоро.

Сега Старк увиваше лейкопласта плътно около глезените й. Отряза го и се изправи.

— Бъди послушна, Бет — рече той. — Не преставай да мислиш за хубави неща. Иначе ще те накарам да си платиш за това… само че първо ще гледаш как те плащат.

Старк затвори вратата на банята, после на спалнята и изчезна. Изчезна с такава скорост, сякаш опитен магьосник направи трик, с който му помогна да се изпари.

Лиз се сети за двадесет и два калибровата, заключена в бараката с инструментите. Имаше ли куршуми? Беше почти сигурна, че имаше. Половин кутия куршуми за двадесет и две калиброва пушка „Уинчестър“ на по-високата полица.

Лиз започна да извива китките си. Той бе омотал лепенката много умело и в началото й се стори, че няма да успее да я охлаби. Още по-малко вероятно беше, че ще успее да освободи ръцете си.

Но скоро почувства, че се охлабва и започна да извива още по-усърдно китките си, задъхвайки се.

Уил допълзя до нея, сложи ръцете си на крака й и я погледна въпросително.

— Всичко ще бъде наред — каза тя и му се усмихна.

Уил също й се усмихна и продължи да пълзи, търсейки сестра си. Лиз отметна мокър от пот кичур коса от лицето си и продължи да върти китките си наляво-надясно, наляво-надясно.

3.

На Алън му се струваше, че на Лейк Лейн няма абсолютно никой… поне дотам, докъдето той се осмели да влезе с колата. Спря пред шестата къща от началото на улицата. Помисли си, че може да продължи още малко по-нататък. Нямаше начин да чуят бръмченето на мотора от къщата на Бомънтови — цели два хълма го деляха от нея. Но все пак реши да бъде предпазлив. Той спря пред къщата, с формата на буква А, собственост на семейство Уилямс от Лин, Масачузетс. Паркира върху килим от иглички под един стар бор, изгаси мотора и слезе от колата.

Погледна нагоре и видя врабчетата.

Бяха накацали по покрива на къщата на Уилямс. И по високите клони на дърветата наоколо. Други стояха на камъните до брега на езерото. Търсеха си място и на пристана на Уилямс. Бяха толкова много, че не можеше от тях да види гората. Бяха стотици.

Не издаваха никакъв звук, само го гледаха с малките си, черни очички.

— Господи — прошепна Алън.

Чуваха се щурците във високата трева, израсла около основите на къщата, тихия плисък на водата в пристана, и бръмченето на някакъв самолет, който летеше на запад към Ню Хампшир. Всичко останало бе притихнало. Не се чуваше дори и бръмчене на моторна лодка по езерото.

Само птиците.

Всичките тези птици.

Алън усети как страхът обхваща тялото му със стъклени пипала. Той бе виждал ята от врабци през пролетта и есента, ята от по сто или двеста птици. Но никога през живота си не бе виждал нещо подобно.

„За Тад ли са дошли… или за Старк?“

Той погледна към микрофона в колата, чудейки се дали все пак не трябва да се обади. Всичко тук беше прекалено странно, излизаше извън всякакъв контрол.

„Ами ако излетят изведнъж? Ако той е тук, и слухът му е толкова остър, колкото твърди Тад, ще ги чуе. Ще ги чуе съвсем ясно.“

Алън тръгна. Птиците не помръднаха… ала още едно ято долетя и се настани по дърветата. Сега го заобикаляха от всички страни. Гледаха го, както коравосърдечните съдебни заседатели гледат убиеца на подсъдимата скамейка. Само пътят беше още чист.

Алън реши да тръгне по него.

Една мрачна мисъл, почти предчувствие, му мина през ума. Това може би щеше да се окаже най-голямата професионална грешка в живота му.

„Просто ще огледам мястото — помисли си той. — Ако птиците не литнат, а изглежда нямат такова намерение, нищо няма да ми се случи. Ще мина по тази алея, ще пресека улицата и през гората ще стигна до къщата на Бомънт. Ако Торонадото е там, ще го видя. Ако видя колата, може да видя и него. А ако го видя, поне ще знам какво имам насреща си. Ще знам дали е Тад или… някой друг.“

Мина му и друга мисъл. За това Алън не смееше дори да се замисли, да не би да предизвика съдбата. Ако успееше да види собственика на черното Торонадо, можеше да успее да стреля в него. Можеше да го улучи и с това всичко щеше да приключи. Ако станеше така, щяха да му дръпнат едно хубаво конско от щатската полиция, задето е нарушил изричните им заповеди. Ала Лиз и бебетата щяха да са в безопасност и това беше единственото, което го вълнуваше сега.

Още врабчета долетяха съвсем безшумно. Покриваха като с килим асфалтовата алея, която водеше към къщата на Уилямс. Едно кацна буквално на пет стъпки от крака на Алън. Алън уж понечи да го ритне и после съжали, очаквайки, че то и цялото чудовищно ято ще отлетят към небето.

Ала врабчето само подскочи. Това беше всичко.

Друго врабче кацна на рамото на Алън. Той не можеше да повярва на очите си. Замахна внимателно с ръка и то скокна в дланта му. Клъвна го един-два пъти… Алън се наведе с разтуптяно сърце. Птичето скочи от ръката му, размаха крилца и кацна на алеята при своите. Погледна го с блестящите си очи, лишени от всякакъв разум.

Алън преглътна шумно.

— Какво представлявате вие? — промълви той. — Какво чудо сте вие, за бога?

Врабчетата само го гледаха. Сега всички борове и кленове, до които му стигаше погледа, от тази страна на езерото бяха отрупани с птици. Алън чу как някакъв клон се пропука под тежестта им,

„Костите им са кухи — помисли си. — Не тежат почти нищо. Колко ли много трябва да са, за да могат да прекършат такъв клон?“

Не знаеше и не искаше да разбере.

Алън откопча кобура на своя тридесет и осем калибров и се изкачи по стръмната алея на Уилямс, отдалечавайки се от врабците. Когато стигна до Лейк Лейн — прашен, третокласен път с трева между коловозите, лицето му беше мокро от пот, а ризата му бе залепнала за гърба. Огледа се. Пътят, по който бе минал току-що, бе отрупан с врабци. Те бяха накацали и върху капака на колата му и върху багажника и върху бурканите отгоре. Но все още не бяха стигнали дотам, където се намираше той.

„Като че ли не искат да се приближават много… поне за момента — помисли си той. — Това като че ли е сборното им място.“

Скри се зад един храст от смрадлика, като се надяваше, че той ще му осигури достатъчно прикритие и огледа пътя в двете посоки. Нямаше жива душа, само врабците, но те бяха зад него на склона, където се намираше къщата на Уилямс с островърхия покрив. Не се чуваше никакъв звук освен щурците и комарите, които бръмчаха около лицето му.

Това беше добре.

Алън претича през улицата като войник във вражеска територия, свил глава между раменете си. Прескочи обраслата с плевели и пълна с камъни канавка на отсрещната страна и се изгуби в гората. След като вече бе намерил укритие сред дърветата, единствената му задача бе да стигне колкото се може по-тихо и по-бързо до вилата на Бомънтови.

4.

Източният бряг на езерото се намираше в подножието на висок и стръмен хълм. Лейк Лейн прекосяваше хълма надлъж. Повечето от къщите бяха разположени по-надолу, така че от мястото където се намираше — на около двадесет ярда над пътя, Алън можеше да види само покривите им. Някои от къщите изобщо не се виждаха. Но самият път и отклоненията за къщите той виждаше добре. Нямаше опасност да сбърка вилата на Бомънтови, стига да броеше внимателно.

Той спря, когато стигна до петото отклонение след дома на Уилямс. Погледна зад гърба си, за да види дали го следваха врабците. Това предположение беше налудничаво и все пак логично. Ала от тях нямаше и следа и тогава му мина мисълта, че може би те бяха халюцинация, която се дължеше на преумората му.

„Я забрави това — помисли си. — Не ти се е сторило така. Те бяха там… и още са там.“

Той погледна надолу към алеята, която водеше към къщата на Бомънтови, но от това място не можеше да види нищо. Приведе се и започна да се спуска бавно. Движеше се много тихо и тъкмо се поздрави за това постижение, когато Джордж Старк опря пистолет в лявото му слепоочие и каза:

— Само ако мръднеш, приятелче, по-голямата част от мозъка ти ще се озове на дясното ти рамо.

5.

Алън извърна главата си бавно, изключително бавно.

Това, което видя, почти го накара да съжали, че не се е родил сляп.

— Сигурно няма да ме искат на корицата на списание „Вог“, а? — попита Старк. Хилеше се насреща му. И най-широката усмивка не би могла да разкрие толкова много зъби и дупки от изпадалите зъби, както тази. Лицето му бе покрито с рани. Кожата му сякаш се белеше и оголваше плътта. Ала това не беше всичко и не това накара стомахът на Алън да се преобърне от ужас и отвращение. Имаше нещо нередно в строежа на черепа му. Сякаш лицето не просто се разлагаше, а претърпяваше някаква отвратителна мутация.

И въпреки всичко Алън добре знаеше кой беше човекът с пистолета.

Косата му, наподобяваща стара перука нахлупена върху сламената глава на бостанско плашило, беше руса. Раменете му бяха широки колкото на играч на ръгби заедно с подплънките. Стоеше в арогантна поза. Тялото му сякаш бе в непрекъснато движение, въпреки че стоеше неподвижен. Той погледна Алън добродушно.

Това беше човекът, който не можеше да съществува, който никога не бе съществувал.

Това беше мистър Джордж Старк, жестокото копеле от Оксфорд, Мисисипи.

Всичко беше истина.

— Добре дошъл на празненството, брато — каза благо Старк. — Движиш се доста безшумно за такъв едър човек. За малко да те изпусна, а те търся от доста време. Хайде да идем в къщата. Искам да те запозная с малката женичка. Ако направиш една погрешна стъпка, смятай себе си за мъртъв, а също и нея, и сладките дечица. Нямам какво да губя на този свят. Вярваш ми нали?

Старк се захили и отвратителното му, разлагащо се лице се разкриви още повече. Щурците продължиха да свирят в тревата. От езерото долетя сладкия, пронизителен вик на гмуркача. С цялото си сърце Алън искаше да е тази птица, защото като погледна в оголените очни ябълки на Старк той видя само смърт и… абсолютна празнота.

Изведнъж осъзна с пълна яснота, че никога повече не ще види жена си и синовете си.

— Вярвам — отвърна той.

— Хвърляй патлака и да тръгваме.

Алън направи, каквото се искаше от него. Старк го следваше отзад. Заслизаха надолу към пътя. Пресякоха го и продължиха по наклонената алея, която водеше към къщата на Бомънтови. Къщата бе издадена напред към водата, построена върху дървени подпори, подобно на наколна къща на брега на Малибу. Доколкото Алън можеше да види, наоколо нямаше врабчета. Абсолютно никакви врабчета.

Торонадото беше паркирано до вратата, като черен, блестящ тарантул на късното, следобедно слънце. Приличаше на куршум. Алън изпита лека изненада, когато видя лепенката на задната броня. Всичките му чувства бяха някак притъпени, сякаш всичко това преживяваше насън и скоро щеше да се събуди.

„Не бива да мислиш така — предупреди той сам себе си. — Това ще стане причина да те убият.“

Тази мисъл беше почти смешна, като се имаше предвид, че той вече беше отписан. Само преди малко се спускаше към къщата на Бомънт, с намерението да се промъкне незабелязано като нинджа, да хвърли един поглед, да види как стоят нещата… и хоп! изведнъж Старк допря дуло в ухото му и му нареди да хвърли пистолета си. И всичко отиде напразно.

„Не го чух. Дори не го усетих. Хората казват, че се движа много тихо, обаче тоя ме накара да се чувствам като с два леви крака.“

— Харесва ли ти возилото ми? — попита Старк.

— Мисля, че то би се харесало на всеки полицай в Мейн в този момент, защото всички го търсят.

Старк се засмя весело.

— Как ли пък да не ти повярвам? — Алън почувства дулото във врата си. — Влизай, добро ми старо приятелче. Само Тад чакаме. Когато Тад пристигне, ще сме готови за малко рокендрол.

Алън погледна свободната ръка на Старк и видя нещо изключително странно — нямаше никакви линии върху дланта му. Никакви линии.

6.

— Алън! — извика Лиз. — Добре ли си?

— Ами, да, ако е възможно човек да се чувства като абсолютен глупак и да е добре.

— От теб не можеше да се очаква да повярваш — каза кротко Старк. Той посочи ножицата, която бе свалил от пликчетата на Лиз. Беше я оставил на нощната масичка до широкото легло, за да не могат да стигнат до нея бебетата. — Освободи я, полицай Алън. Но няма защо да прерязваш лепенките на ръцете й. С тях май вече почти се е справила. Да не би да сте Началник на полицията?

— Шериф съм — отвърна Алън и си помисли: „Та той знае това. Той ме познава, защото Тад ме познава: шериф Алън Пангборн от Касъл Каунти. Но дори и когато владее положението, не издава всичко, което знае. Хитър е като невестулка, която успешно си изкарва прехраната в кокошарниците.“

За втори път почувства със сигурност, че смъртта му е близо. Опита се да мисли за врабците, защото те бяха единственото нещо в този кошмар, за което Джордж Старк не знаеше. Но веднага промени решението си. Тоя беше прекалено проницателен. Ако започнеше да се надява на нещо, Старк щеше да разбере по очите му… и щеше да иска да разбере какво е то.

Алън взе ножицата и освободи Лиз. Тя започна да отвива сама лейкопласта от китките си.

— Какво ще ми направиш? — попита тя разтревожено Старк. Стоеше с протегнати напред ръце, сякаш червените следи от лепенките, можеха да го омилостивят.

— Нищо — отвърна той, с лека усмивка. — Не мога да те виня, че постъпваш по напълно естествен за ситуацията начин, нали, скъпа Бет?

Тя му хвърли изплашен и отвратен поглед и взе близнаците. Попита Старк дали може да ги занесе в кухнята и да им даде нещо за ядене. Те бяха спали по целия път, докато Старк паркира откраднатото „Волво“ на Кларкови на отбивката край пътя. Сега бяха оживени и игриви.

— Естествено. — Старк беше пак във весело и оптимистично настроение… обаче държеше пистолета си в ръка и очите му непрекъснато следяха движенията на Лиз и Алън. — Защо не отидем всичките долу? Искам да си поговоря с шерифа.

Те слязоха в кухнята и Лиз започна да приготвя нещо за ядене на бебетата. Алън хвърли поглед към близнаците. Те бяха много сладки, като две зайчета. Докато ги гледаше Алън си спомни за времето, когато той и Ани бяха млади и Тоби, сега ученик в гимназията, беше още в пелени, а Тод изобщо не беше роден.

Те пълзяха щастливи насам-натам и от време на време трябваше да ги вдигне и премести, да не би той или тя да си ударят главата в крака на някой стол или в пластмасовата маса.

Докато наглеждаше бебетата, Старк говореше на Алън.

— Мислиш си, че ще те убия — каза той. — Няма смисъл да отричаш, шерифе, мога да позная по очите ти. Това изражение ми е познато. Мога да те излъжа и да не казвам това, но едва ли ще ми повярваш. И ти самият имаш известен опит в тази област, не съм ли прав?

— Предполагам, че си — каза Алън. — Но положението тук е малко… по-различно от обичайната полицейска работа.

Старк отметна глава назад и се засмя. Близнаците се обърнаха към него и също се засмяха. Алън погледна към Лиз и видя ужасът и омразата изписани на лицето й. А имаше и още нещо, нали? Да. Според Алън беше ревност. Зачуди се дали тук нямаше нещо, което Джордж Старк изобщо не съзнаваше. Дали Старк допускаше колко опасна можеше да бъде тази жена за него.

— Съвсем точно го каза! — каза Старк, кискайки се. След това застана със сериозно изражение. Наведе се към Алън и Алън усети вонята на разлагаща се плът. — Но не е задължително това да стане, шерифе. Много е малък шансът да останеш жив, признавам, че е така, но все пак такъв шанс съществува. Имам да свърша една работа тук. Свързана с писане. Тад ще ми помогне. Той ще включи помпата, така да се каже. Предполагам, че ще трябва да работим през нощта, той и аз, а когато слънцето изгрее утре сутрин, моите работи ще са тип-топ.

— Иска Тад да го научи как да пише сам — каза Лиз от печката. — Казва, че ще си сътрудничат заедно в писането на книга.

— Това не е съвсем точно — каза Старк. Той хвърли поглед към нея, като за миг доброто му настроение бе нарушено от раздразнение. — Той ми е длъжник, да знаете. Може да е знаел как да пише още преди да се появя аз, обаче аз го научих как да пише неща, които хората искат да четат. И каква полза да се пише нещо, ако никой не иска да го прочете?

— Е да, това ти не можеш да го разбереш — каза Лиз.

— Това, което искам от него е един вид присаждане — каза Старк на Алън. — Като че ли имам някаква жлеза… която е престанала да функционира. Но само временно. Мисля, че Тад знае как да накара тази жлеза да бачка отново. Би следвало да е така, защото аз съм се получил от него чрез деление. Може да се каже, че той ме е създал.

„О не, приятелю — помисли си Алън. — Не си прав. Може би не го знаеш, ама грешиш. Заедно сте го направили, вие двамата, ти си съществувал през цялото време. И си бил страшно упорит. Тад се е опитал да те унищожи още преди да се роди, но не успял да свърши работата докрай. И тогава, единадесет години по-късно, доктор Притчърд също се пробвал и успял, макар и временно. Най-накрая Тад отново те поканил. Не знаел, че прави именно това. И ти си се появил, нали? Ти си духът на неговия покоен брат… но ти си едновременно много повече и много по-малко от негов брат.“

Алън хвана Уенди, която бе допълзяла до камината, тъкмо преди да се прекатури в кутията за дърва.

Старк погледна Уенди и Уилям, а после — Алън.

— Тад и аз имаме много дълга история като близнаци. Аз, естествено, се появих след смъртта на близначетата, които сега щяха да бъдат по-големите брат и сестра на тези две бебета. Наречете го свръхестествен акт за възстановяване на хармонията в природата, ако искате.

— За мене е откачена тая работа — каза Алън.

Старк се засмя.

— Всъщност и за мен. Обаче така се случи. Думите се превърнаха в плът и кръв, така да се каже. Как се е случило точно няма никакво значение. Важното е, че съм тук.

„Бъркаш — помисли си Алън. — Как именно се е случило може би е единственото нещо, което има значение. За нас поне, ако не за теб… защото това е може би единственото нещо, което може да ни спаси.“

— Когато нещата стигнаха до определена точка, аз просто сам се създадох — продължаваше Старк. — Така че няма нищо странно в това, че имах затруднения с писането, нали? Да се създадеш сам… та това изисква много енергия. Нима смятате, че това се случва всеки ден?

— Пази боже — каза Лиз.

Лиз явно искаше да го уязви. Старк извърна глава към нея със скоростта на нападаща змия и този път раздразнението му не отмина така бързо.

— Мисля, че ще е по-добре да си затвориш плювалника, Бет — рече той с престорена кротост, — преди да си вкарала в беля някой или някоя от тук присъстващите, който още изобщо не може да говори.

Лиз сведе поглед към тенджерата на печката. На Алън му се стори, че пребледня.

— Донеси ги тук, Алън, ако обичаш? — промълви тихо тя. — Готово е.

Тя сложи Уенди на скута си, а Алън взе Уилям. Невероятно беше колко бързо се възвръщаше стария навик, помисли си той, докато хранеше малкото, пълничко момченце. Пъхаш лъжицата, накланяш я напред, после лекичко издърпваш долната устна, за да можеш безпрепятствено да я извадиш, без да покапеш. Уил непрекъснато посягаше към лъжицата. Явно смяташе, че вече е достатъчно голям и има достатъчно опит, за да може да се храни и без чужда помощ. Алън нежно му се противопоставяше и скоро момченцето започна да се храни съвсем добре.

— Всъщност, мога да те използвам — каза му Старк. Той се бе подпрял на кухненския плот и прокарваше мерника на пистолета разсеяно надолу-нагоре по подплатената си жилетка. От триенето се чуваше остър, неприятен звук. — От щатската полиция ли ти се обадиха, за да ти наредят да дойдеш тук и да провериш мястото? Затова ли си дошъл?

Алън обмисли всички за и против това да излъже и накрая реши, че ще е по-безопасно да каже истината, и то преди всичко защото не се съмняваше, че този човек, ако изобщо беше човек, притежава безпогрешен, вграден детектор на лъжата.

— Не точно заради това — отвърна Алън и му каза за обаждането на Фъзи Мартин.

Старк кимаше утвърдително, още преди Алън да му е разказал всичко.

— Стори ми се, че видях нещо да просветва в един от прозорците на къщата — каза той и се закиска. Доброто му настроение се бе възвърнало. — Бре, бре! Провинциалистите не могат да не си пъхат носа навсякъде, нали така, шерифе Алън? Нямат си какво друго да правят, така че би било странно, ако не любопитстваха! И така — какво направи ти след разговора с тоя?

Алън му каза и това. Ала и този път не излъга защото вярваше, че Старк вече знае какво е направил. А и самият факт, че Алън бе пристигнал сам, даваше отговор на повечето въпроси. Алън си помисли, че Старк всъщност искаш да провери дали той бе достатъчно глупав да се опита да излъже.

Когато разказа всичко, Старк рече:

— Окей, това е добре. Това увеличава шансовете ти да изживееш още един ден, в борба с дявола, шерифе Алън. Слушай ме сега. Ще ти кажа какво ще направим веднага след като бебетата се нахранят.

7.

— Сигурен ли си, че знаеш какво точно трябва да кажеш? — пак го попита Старк. Бяха в предното антре до телефона, единствения апарат в цялата къща, който работеше.

— Да.

— И няма да се опиташ да предадеш някакви кодирани съобщения на дежурния?

— Няма.

— Това е добре. Иначе ще направиш ужасна грешка, ако забравиш, че си вече възрастен човек и решиш да си играеш на „Пещерата на пиратите“ или „Леговището на крадците“. Някой може да пострада.

— Ако можеше да престанеш за малко със заплахите.

Лицето на Старк отново се разтегли в непоносимата му широка усмивка. Държеше Уилям в ръце, за да е сигурен, че Лиз ще продължи да се държи добре. Сега погъделичка бебето под мишницата.

— Не мога да направя това — каза Старк. — Ако човек тръгне против собствената си природа, ще вземе да получи запек, шерифе Алън.

Телефонът беше върху една маса до широк прозорец. Алън вдигна слушалката и огледа насрещния горист склон от другата страна на алеята за коли за врабчета. Нямаше нито едно. Поне засега.

— Какво гледаш, брато?

— А? — Алън хвърли поглед към Старк. Очите от разлагащото се лице на Старк го гледаха изпитателно.

— Чу много добре какво те попитах — Старк посочи с ръка пътя и Торонадото. — Ти не гледаше през прозореца просто така защото има прозорец пред тебе. Имаше вид на човек, който очаква да види нещо определено. Искам да ми кажеш какво очакваш да видиш.

Алън усети как студени тръпки на ужас пробягаха по тялото му.

— Тад — каза той със спокоен тон. — Гледам за Тад, както и ти. Трябва скоро да пристигне.

— Дано да казваш цялата истина. Така ли е? — Старк вдигна Уилям малко нагоре. Поглади закръгленото коремче на бебето с дулото на пистолета си, гъделичкайки го. Уилям се засмя и докосна нежно разлагащата се буза на Старк, сякаш искаше да му каже, че го е гъдел и да не прави така… но че все пак му е и забавно.

— Да — отвърна Алън и преглътна шумно.

Старк плъзна дулото до брадичката на Уилям и погъделичка бебето по вратлето. Уилям се засмя.

„Ако Лиз се появи в този момент и го види какво прави, направо ще откачи“ — помисли си Алън.

— Сигурен ли си, че ми каза абсолютната истина, шерифе Алън? Не криеш нищо от мен, нали?

— Не — каза Алън. „Само за врабците в гората около къщата на Уилямс.“ — Нищо не крия.

— Окей. Вярвам ти. Поне засега. Хайде сега, давай, свърши си работата.

Алън набра номера на службата на шерифа в Касъл Каунти. Старк се наведе към него, за да слуша. Наведе се толкова близо, че на Алън му прилоша от миризмата на гнилоч.

Шийла Бригам вдигна още след първото позвъняване.

— Здрасти, Шийла. Алън е. Тук съм при Касъл Лейк. Опитах се да се обадя по радиото, обаче знаеш как е връзката оттук.

— Такава не съществува — каза тя и се засмя.

Старк се усмихна.

8.

Когато двамата излязоха от кухнята и завиха зад ъгъла на антрето, Лиз отвори чекмеджето и извади най-големият кухненски нож. Тя хвърли бърз поглед към вратата, съзнавайки, че всеки момент Старк можеше да се появи там, за да провери какво прави тя. Но засега го нямаше.

Чуваше ги да си разговарят. Старк говореше нещо за начина, по който Алън гледаше през прозореца.

„Трябва да направя това — каза си тя. — Сама трябва да го направя. Той дебне Алън, като котка, а дори и да можех да кажа нещо на Тад, това би влошило положението… тъй като той може да чете мислите на Тад.“

Държейки Уенди в едната си ръка, тя свали обувките си и притича боса в хола. Там имаше диван, така разположен, че който седи на него да се наслаждава на гледката на езерото. Тя пъхна касапския нож под една от възглавниците… но не прекалено навътре, така че като седнеше на дивана да й бъде под ръка.

А ако седнеха един до друг, тя и старата лисица Джордж Старк, и Джордж щеше да й е под ръка.

„Мога да успея да го накарам да направи това — помисли си тя, притичвайки обратно в кухнята. — Да, мога и да успея. Той ме харесва. И това е отвратително… но не чак толкова, че да не се възползвам от него.“

Върна се в кухнята, очаквайки да завари там Старк, който да й се усмихне със своята отвратителна, нечовешка усмивка, разкривайки малкото му останали зъби. Обаче в кухнята нямаше никой. Чу, че Алън все още говореше по телефона. Представи си как Старк стои до него и подслушва. Значи това поне стана. „Ако имам късмет — помисли си — Старк ще е мъртъв, когато Тад пристигне.“

Тя не искаше те да се срещнат. Не й бяха ясни всички мотиви, заради които така отчаяно искаше да предотврати тази тяхна среща, но ясно съзнаваше поне една от причините: страхуваше се, че „сътрудничеството“ между тях може да свърши работа. Още повече се страхуваше от резултата на едно такова успешно сътрудничество.

Защото в крайна сметка само един от тях двамата щеше да остане да властва над двойствената природа на Тад Бомънт. Само един човек можеше да оцелее физически след такова тотално раздвоение на личността. И ако Тад наистина дадеше начален тласък на Старк, ако Старк се научеше да пише сам, щяха ли да изчезнат раните му?

Лиз смяташе, че щяха. Дори смяташе, че Старк щеше да заприлича по външен вид на нейния съпруг.

И след колко време (в случай, че Старк не ги убиеше и успееше да се измъкне невредим) щяха да се появят първите рани по лицето на Тад!

Тя не мислеше, че ще е нужно много време. И дълбоко се съмняваше, че Старк ще има някакъв интерес да помогне на Тад да не започне да се разлага и да не изчезне съвсем, забравил всичките си хубави мисли завинаги.

Лиз нахлузи обувките си и започна да разтребва ранната вечеря на бебетата. „Копеле такова — помисли си тя, докато бършеше плота и пълнеше мивката с топла вода. — Ти си един псевдоним само, ти си натрапникът, а не моят съпруг.“ Тя изсипа малко течен сапун в мивката и отиде до хола, за да види какво прави Уенди. Бебето пълзеше по пода, като вероятно търсеше братчето си. Зад плъзгащата се стъклена врата, късното следобедно слънце чертаеше златна пътека по синята повърхност на езерото.

„Мястото ти не е тук. Ти си най-отвратителното нещо. Противен си за гледане, а още по-противна е мисълта за тебе.“

Тя погледна към дивана с дългия, остър нож, скрит удобно в него.

„Но аз мога да оправя нещата. И ако Бог е с мен, всичко ще си дойде на мястото.“

9.

От миризмата на Старк наистина му прилошаваше. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне, но се опитваше да говори съвсем естествено.

— Върна ли се вече Норис Риджуик, Шийла?

До него Старк гъделичкаше Уилям със своя четиридесет и пет калибров.

— Още не, Алън. Съжалявам.

— Ако дойде, той да ме замества. А дотогава нека Клът върши тая работа.

— Но неговата смяна…

— Да, свърши смяната му, знам. Но съветът ще трябва да плати на Клът за извънредна работа. И знам, че Кийтън ще негодува, обаче какво мога да направя? Не мога да мръдна оттук с тази кофти радиовръзка и със скапания карбуратор, който се поврежда всеки път като го погледнеш накриво. Обаждам ти се от къщата на Бомънтови. От щатската искаха да проверя каква е хавата тук, но се оказа, че са ме пратили за зелен хайвер.

— Това не е хубаво. Искаш ли да предам нещо? На щатската полиция, например.

Алън погледна Старк, чието внимание изглеждаше изцяло заето с това да гъделичка засмяното малко момченце в ръцете си. В отговор на този въпросителен поглед Старк му кимна разсеяно.

— Да. Обади се в управлението в Оксфорд. Мисля да хапна нещо в заведението за пилета и после пак да се отбия да проверя какво става тук. В случай, разбира се, че успея да запаля колата. Ако не успея, ще видя какво има в килера на Бомънтови. Шийла, я им предай следното.

Без да погледне към Старк, Алън почувства как той наостря уши. Дулото на пистолета спря да се движи и се насочи право в пъпчето на Уилям. Алън чувстваше как по гърба му се стичат ледени струйки пот.

— Разбира се, Алън.

— Тоя човек минава за писател и можеше да измисли нещо по-хитро от това да си крие ключа под изтривалката.

— Разбрах — засмя се Шийла Бригам.

Дулото на четиридесет и пет калибровия отново започна да се движи нагоре-надолу и Уилям пак се разсмя. Алън си отдъхна.

— С Хенри Пейтън ли искаш да говоря, Алън?

— Ъхъ. Или с Дани Имънс, ако Хенри го няма.

— Окей.

— Благодаря, Шийла. Поредната глупост на щатската. Хайде и се пази.

— И ти, Алън.

Той затвори внимателно слушалката и се обърна към Старк.

— Добре ли беше?

— Върха беше — отвърна Старк. — Особено ми допадна онова за ключа под изтривалката. Така звучи по-непосредствено.

— Какъв кретен си — изкрещя Алън. Не беше разумно да казва това при дадените обстоятелства, обаче и той самият бе изненадан от гнева, който изпитваше.

Старк също го изненада с реакцията си — засмя се.

— Май на никого не се харесвам, шерифе Алън?

— Да, на никого.

— Това не ме притеснява. Аз си се харесвам достатъчно. В това отношение олицетворявам човека на Новата Епоха. Важното е, че аз смятам, че съм в много добра форма. Смятам, че всичко ще мине като по мед и масло. — Старк уви телефонната жица около ръката си и я отскубна от стената.

— Сигурно ще мине — каза Алън, макар че вътрешно се съмняваше. Подтекста скрит в думите му беше труден за разшифроване, така че дори Старк, който явно смяташе, че всички ченгета на север от Портланд са дремещи, мързеливи глупаци, не успя да го разбере. Дан Имънс в Оксфорд сигурно нямаше да се усети, освен ако някой от Ороно или Огъста не го алармираше. А Хенри Пейтън? Той едва ли щеше да повярва, че Алън е хвърлил само бегъл поглед из местността, където вероятно се криеше убиецът на Хомър Гамаш и после е отишъл да си похапне печено пиле в Клък-Клък Тунайт. Хенри щеше да подуши, че има нещо гнило.

Докато гледаше как Старк гъделичка бебето с пищова си, Алън се замисли дали наистина искаше Хенри да се усети и установи, че не може да си даде отговор на този въпрос.

— А сега какво? — попита Алън.

Старк си пое дълбоко въздух и погледна навън с явна наслада към огряната от слънцето гора.

— Я да попитаме Бети дали може да ни спретне нещо за хапване. Гладен съм. Животът сред природата е страхотен, нали, шерифе Алън? Мамка му!

— Добре — съгласи се Алън и се запъти към кухнята, ала Старк го сграбчи за ръката.

— Тия приказки за карбуратора не значеха абсолютно нищо, нали така?

— Нищо не значеха — каза Алън. — Просто това прави разговора… Как го каза? Да звучи по-непосредствено. Тая година доста от нашите имаха проблеми с карбураторите на колите.

— Да се надяваме, че не лъжеш — каза Старк, гледайки Алън с безизразни очи. Гъста гной като мръсни крокодилски сълзи се стичаше от вътрешната страна на очите му и по обеления му нос. — Срамота ще е да пострада някое от бебетата, задето ти си решил да се правиш на умник. Тад няма да е в състояние да работи достатъчно добре, ако завари, че ми се е наложило да утрепя едно от децата му, за да ме слушкаш ти. — Уилям пак се засмя. — Сладък е като котенце, нали?

Алън преглътна. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнала тенис топка.

— Страшно ме изнервяш като правиш така, бе човек.

— Изнервяй си се — усмихна се Старк. — Покрай мене няма начин да не се изнервяш. Хайде да идем да хапнем, шерифе Алън. Май малкото се затъжи за сестра си.

Лиз стопли една супа за Старк в микровълновата печка. Първо му предложи от полуфабрикатите, ала той й отказа поклащайки глава, усмихнат. После бръкна в устата си и извади един полуизгнил зъб без никакво усилие.

Хвърли го в кошчето за боклук, а Лиз извърна глава със стиснати устни и изражение на погнуса.

— Не се притеснявай — каза Старк със спокоен тон. — Скоро ще се оправя. Всичко ще се оправи съвсем скоро. Татенцето ще пристигне всеки момент.

След около десет минути той все още сърбаше супата, когато Тад спря „Фолксвагена“ на Роули отпред.

1.

Къщата на Бомънтови се намираше на около пет мили по Лейк Лейн, от шосе номер пет, ала Тад спря веднага след разклона и огледа наоколо с невярващ поглед.

Врабците бяха навсякъде.

На всеки клон, на всеки камък, по тревата, всичко бе покрито с врабци. Това, което виждаше, беше абсурдно, приличаше на халюцинация, сякаш в тази част на Мейн от земята бяха поникнали пера. Пътят пред него не се виждаше. Изобщо не се виждаше. На негово място сред отрупаните дървета имаше килим от притихнали врабци.

Някъде изпука клон. Единственият друг шум идваше от колата на Роули. Заглушителят не беше наред, още когато Тад потегли на запад, а сега явно изобщо бе престанал да работи. Моторът боботеше и газовете му излизаха с такъв пукот, че чудовищното ято би следвало да отлети веднага от уплаха, ала врабците дори не помръднаха.

Ятото се бе разположило на по-малко от дванадесет стъпки от мястото, където той спря „Фолксвагена“ и премести на нулево положение заяждащия лост за скорости. Тази демаркационна линия беше толкова права, сякаш някой я бе прекарал с изпънат конец.

„Никой не е виждал от години ято като това — помисли си той. — От масовото унищожение на пощенските гълъби в края на миналия век. Ако и тогава изобщо е имало нещо подобно. Напомня ми на онази история от Дафни дьо Мюрие.“

Едно врабче прелетя, кацна на капака на колата и сякаш се втренчи в него. Тад видя страх и безстрастно любопитство в малките, черни очички на птицата.

„Докъде ли се простират? — зачуди се той. — До самата къща? Ако е така, Джордж ги е видял… и ще има да се плаща жестока цена, ако тя вече не е била платена. А дори и да не стигат до къщата, аз как ще стигна дотам? Те не са просто накацали по пътя, те са самият път!“

Но той знаеше отговора на този въпрос. Ако искаше да стигне до къщата, трябваше да кара през тях.

„О, не — простена някакъв вътрешен глас — Не можеш да постъпиш така.“ В съзнанието му изникна ужасна картина: хрущенето на мъничките прегазени тела, струите кръв, които бликват под колата и сплъстените на топки перца, които се залепват по въртящите се гуми.

— Но ще го направя — промълви той. — Ще го направя защото така трябва. — Усмихна се неуверено и лицето му се разтегли в гримаса на почти ненормална концентрация. В този миг той странно напомняше Джордж Старк. Премести лоста за скорости на първа и започна да си тананика „Джон Уесли Хардинг“. „Фолксвагенът“ се задави, за малко да не тръгне, после изпука три пъти оглушително и потегли.

Врабчето върху капака на колата отлетя. Дъхът на Тад спря в очакване на цялото ято да отлети, както в неговите видения — един огромен черен облак, придружен от звук подобен на буря в чаша вода.

Ала вместо това пътят пред „Фолксвагена“ започна да се движи и гърчи. Някои от врабците се отдръпнаха назад и освободиха два коловоза на шосето, достатъчно широки, за да може да минат по тях гумите на колата.

— Господи — прошепна Тад.

Изведнъж се оказа сред тях. Изведнъж премина от света, в който всичко му беше познато, в някакъв странен свят населен единствено от тези часовои, които пазеха границата между земята на живите и тази на мъртвите.

„Там съм аз сега — помисли си той, докато караше бавно по пътеката, която врабците направиха за него. — Аз съм в света на възкръсналите мъртви и Бог да ми е на помощ.“

Пътят продължи да се освобождава пред него. Врабците се отдръпваха винаги на около дванадесет стъпки пред него и щом изминеше това разстояние, те отново му правеха път. Колата минаваше над врабчетата, които оставаха между гумите, но явно не ги прегазваше, във всеки случай не виждаше мъртви врабчета зад себе си в огледалото. Но беше трудно да се каже със сигурност, тъй като те затваряха веднага след него пътеката и пак образуваха плътния равен килим от пера.

Тад усети миризмата им — лека едва доловима миризма като от разпаднали се на прах тленни останки. Веднъж като момче си напъха главата в една торба пълна със сачми за зайци и вдиша дълбоко. Миризмата беше подобна на тази. Не беше противна, но заливаше всичко наоколо. И беше някак странна. Тад се разтревожи да не би тази маса от птици да вдишва целия кислород и той да се задуши преди да е стигнал там, за където се беше запътил. Дочу звук — „туп-туп“ над главата му. Представи си как врабците накацват и по покрива на „Фолксвагена“. Някак се свързват с другите на пътя и ги напътстват като им казват кога да се отместят встрани и кога е безопасно да заемат предишното си положение на пътя.

Той се изкачи на върха на първия хълм на Лейк Драйв и погледна надолу. Пред него се простираше долина от врабци. Те бяха навсякъде, скриваха от погледа всеки предмет, всяко дърво. Пейзажът се превръщаше в някакъв кошмарен птичи свят, който Тад никога не би могъл да си представи, който дори не можеше да се опише.

Тад почувства, че всеки момент ще припадне и си удари силен шамар по бузата. Това беше съвсем тих звук в сравнение с боботенето на мотора на колата, но той видя как през морето от врабци премина огромна вълна… като тръпка на ужас.

Не мога да сляза долу. Не мога.

Трябва. Ти знаеш. Ти ги повика. Те са твои.

А и къде другаде можеше да отиде? Спомни си думите на Роули: „Внимавай много, Тадеус. Нито един човек не може да властва над пратениците на задгробния живот. Поне не за дълго.“ Ами ако се опиташе да се върне обратно към шосето? Врабците се бяха отдръпнали, за да му направят път на идване… но едва ли щяха да го пуснат да се върне. Ако тръгнеше да се връща сега, изобщо не можеше да си представи какви щяха да бъдат последствията.

Тад започна да се спуска надолу по хълма… и врабците му направиха път.

По-късно не можеше да си спомни останалата част от пътуването. В съзнанието му се спусна милостиво завесата на забравата, щом стигна до къщата. Спомняше си само, че непрекъснато си повтаряше наум: „Та те са само ВРАБЧЕТА, за бога… не са тигри или крокодили, или хищната риба пираня… те са просто ВРАБЧЕТА!“

Така беше. Обаче само гледката от толкова много врабчета, които покриваха всичко, отрупваха всяко клонче, всеки повален дънер… въздействаше на съзнанието по особен начин. Въздействието беше направо болезнено.

На около миля и половина от началото на улицата Тад стигна до острия завой, след който от ляво се простираше ливадата Скулхаус Медоу… само че сега я нямаше. Беше изчезнала. Скулхаус Медоу беше почерняла от врабчетата.

Въздействието беше болезнено.

Колко бяха? Колко милиона? Или колко милиарда?

Някъде в гората се счупи клон и падна с трясъка на далечен гръм. Тад мина покрай къщата на Уилямс. Очертанията на островърхия й покрив се губеха. Отрупан с врабчета, той приличаше на голяма гърбица. Изобщо не разбра, че колата на Алън беше паркирана пред къщата. Видя само един малък хълм, покрит с пера.

Мина покрай къщите на Садлър, на Масенбърг, на Пейн. Другите собственици не познаваше или просто не можеше да си спомни имената им. След тях, на около четиристотин ярда от неговата къща, врабчетата изведнъж свършваха. До едно място целият свят беше врабчета, а двадесет сантиметра по-нататък нямаше нито една птица. Пак му се стори, че някой е прокарал с опънат конец права линия насред пътя. Птиците заподскачаха и запърхаха с крилца, оставяйки две бразди за гумите на „Фолксвагена“. Сега колата отново беше на голия черен път.

Тад докара колата до чистия път, спря внезапно, отвори вратата и повърна. Простена и изтри с ръка потта от челото си. Пред себе си виждаше гората на двата бряга и сините звездички, които проблясваха по повърхността на езерото от лявата му страна.

Погледна зад себе си и видя притихнал в очакване, мрачен свят.

„Психопомп — помисли си той. — Бог да ми е на помощ, ако нещо се обърка, ако загубя контрол над птиците. Господ да ни е на помощ.“

Тад затръшна вратата и затвори очи.

Овладей се, Тад. Не си дошъл чак дотук, за да оплескаш сега цялата работа. Стегни се. Забрави за врабчетата.

„Не мога да ги забравя! — простена някакъв глас в съзнанието му. То не можеше да приеме, това което ставаше, беше изпълнено с ужас, на ръба на лудостта. — Не мога! НЕ МОГА!“

Ала щеше. Трябваше.

Врабците чакаха. И той щеше да чака. Да чака, докато дойде момента. Ще разбере някак кога е дошъл той. Ако не можеше да го направи заради себе си, трябваше да го направи заради Лиз и бебетата.

Представи си, че е роман. Роман, който пишеш. Роман, в който няма никакви птици.

— Окей — промълви той. — О’кей, ще се опитам.

Подкара колата. Започна отново да си пее тихичко „Джон Уесли Хардинг.“

2.

Тад угаси мотора, който изтрещя победоносно за последен път и спря да работи. Слезе от колата и се протегна. Джордж Старк излезе от къщата, държейки Уенди и пристъпи на верандата с лице към Тад.

Старк също се протегна.

Лиз стоеше до Алън и почувства как в нея се надига писък, ала не в гърлото й, а някъде в съзнанието й. Искаше повече от всичко да откъсне очи от двамата мъже, но разбра, че не може.

Като гледаше тях, сякаш виждаше един човек, който се протяга пред огледалото.

Те изобщо не си приличаха, дори и ако се абстрахираше от непрекъснато разлагащото се тяло на Старк. Тад беше кестеняв и слаб, а Старк светъл, въпреки тена си (малкото, което бе останало от него) и широкоплещест. И все пак те бяха като два огледални образа. Приликата беше някак неестествена именно защото ужасеният поглед не можеше да определи поне един детайл, на който тя да се дължи. Приликата беше призрачна, скрита дълбоко между редовете и все пак натрапващо реална: и двамата кръстосаха крака, разпериха широко пръсти, изпъвайки ръце до бедрата си и присвиха очи.

Спряха да се протягат в един и същи момент.

— Здрасти, Тад — каза почти срамежливо Старк.

— Здрасти, Джордж — каза с равен тон Тад. — Семейството?

— Добре е, благодаря. Ще го направиш, нали? Готов ли си?

— Да.

Зад него по пътя се прекърши клон. Очите на Старк моментално се загледаха по посока на звука.

— Какво беше това?

— Клон на дърво — отвърна Тад. — Преди четири години оттук мина торнадо, Джордж. Мъртвите дървета продължават да падат. Знаеш това.

Старк кимна.

— Как си, брато?

— Добре съм.

— Изглеждаш ми малко пребледнял — Старк се вгледа внимателно в лицето му. Тад почувства, че се опитва да прочете мислите му.

— И ти не изглеждаш много готино.

Старк се засмя, въпреки че явно не му беше до смях.

— Да, сигурно е така.

— Ще ги оставиш ли на мира? — попита Тад. — Ако направя това, което искаш, наистина ли ще ги оставиш на мира?

— Да.

— Обещай ми.

— Добре — каза Старк, — обещавам ти. Имаш думата на един човек от юга, която не се дава лесно. — Престореният му, почти пародиен, провлачен акцент беше изчезнал. Старк говореше със сериозно, ужасяващо достойнство. Двамата мъже стояха един срещу друг на късното следобедно слънце, което хвърляше искряща, златиста светлина и придаваше атмосфера на нереалност.

— Окей — каза Тад след дълга пауза и си помисли: „Той не знае. Той наистина не знае. Врабците… са още тайна за него. Моята тайна.“ — Добре, да започваме.

3.

Докато двамата мъже стояха до вратата, Лиз изведнъж осъзна, че току-що бе имала прекрасната възможност да каже на Алън за ножа скрит в дивана… и не се бе възползвала от нея.

А може би още не беше късно?

Тя се обърна към него и в този миг Тад извика:

— Лиз?

Тонът му беше остър. В него се долавяше и нотка на заповедност, което не беше типично за него. Сякаш той се бе досетил какво кроеше тя… и искаше да я възпре. Но това беше невъзможно, разбира се? А дали? Лиз не знаеше, тя вече не знаеше отговора на нито един въпрос.

Тя го погледна и видя как Старк му подава бебето. Тад притисна Уенди към гърдите си, а Уенди обви с ръце врата на баща си със същата любов, с която преди малко прегръщаше Старк.

„Сега! — чу тя вик в съзнанието си. — Кажи му сега! кажи му да бяга! Сега, щом бебетата са в наши ръце!“

Обаче Старк имаше пистолет, а никой от тях не беше толкова бърз, че да се надбягва с куршумите. А и тя добре познаваше Тад. Макар че никога не би го казала на глас, тя си помисли, че беше напълно възможно той да се препъне и да падне.

А сега Тад се бе приближил до нея и тя не можеше да се самозалъгва, че не разбира какво изразява погледа му.

„Остави на мене, Лиз — се четеше в очите му. — Това си е моя работа.“

След това я прегърна и цялото четиричленно семейство се оказа в една непохватна, но любвеобилна прегръдка.

— Лиз — каза той и целуна студените й устни. — Лиз, Лиз, съжалявам, ужасно съжалявам за всичко. Не исках това да се случи. Не знаех, че така ще стане. Мислех, че е безобидно. Просто… една шега.

Тя го прегърна силно, целуна го, оставяйки устните му да стоплят нейните.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред, нали, Тад?

— Да — каза той. Отдръпна се от нея, така че да може да я погледне право в очите. — Всичко ще бъде наред.

Целуна я отново и се обърна към Алън.

— Здрасти, Алън — усмихна се Тад. — Сега промени ли мнението по някои въпроси?

— Да, за доста неща си промених мнението. Днес говорих с един твой стар познат. И твой също — обърна се той към Старк.

Старк повдигна малкото останало от веждите му.

— Не мислех, че аз и Тад имаме общи познати, шерифе Алън.

— Ами, ти си имал много близки взаимоотношения с тоя човек — каза Алън. — Всъщност той те убил навремето си.

— За кого говориш? — попита остро Тад.

— Разговарях с доктор Притчърд. Той помни и двама ви прекрасно. Вижте, била е доста странна операция. Това, което изрязал от мозъка ти, е бил той — Алън кимна в посока към Старк.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лиз, а гласът й изневери на последната дума.

И така Алън им разказа каквото му беше казал Притчърд… но в последния момент реши да не споменава за връхлитането на врабците върху болницата. Не ги спомена, защото Тад не бе казал нищо за врабците… а той самият беше минал покрай Уилямс, за да дойде дотук. Оттук можеха да се направят два извода: или врабците вече ги е нямало, когато Тад е минал оттам, или Тад не искаше Старк да узнае за тях.

Алън се вгледа внимателно в Тад. „Нещо става тук. Някаква идея се ражда. Моля се на Бога да е добра.“

Лиз изглеждаше съвсем зашеметена, когато Алън свърши да разказва. Тад кимаше, а Старк, от когото Алън очакваше най-бурна реакция, не изглеждаше особено впечатлен. По изражението на полуразложеното му лице Алън разбра, че това само забавляваше Старк.

— Това обяснява много неща — каза Тад. — Благодаря ти, Алън.

— На мене абсолютно нищо не ми е ясно пък! — изкрещя така пронизително Лиз, че бебетата се разплакаха.

Тад погледна Джордж Старк.

— Ти си само един призрак — каза той. — Странен вид призрак. Ние стоим тук, а пред очите ни — някакъв призрак. Не е ли невероятно? Това не е някакво случайно психотронно явление. Това е направо исторически факт!

— Не мисля, че има някакво значение — каза непринудено Старк. — Кажи им за Уилям Бъроус, Тад. Добре си спомням за него. Аз бях вътре, разбира се… и слушах внимателно.

Лиз и Алън погледнаха въпросително към Тад.

— Имаш ли представа за какво говори? — попита Лиз.

— Разбира се — каза Тад. — И така, и онака, близнаците мислят еднакво.

Старк отметна назад глава и се разсмя. Бебетата престанаха да хленчат и също се засмяха.

— Ама че хубаво, брато! Страшно ху-у-убаво!

— Аз бях… или може би трябва да кажа, че ние бяхме, на едно обсъждане с Бъроус през 1981 година в Ню Скул, в Ню Йорк. Когато отговаряхме на въпросите, едно хлапе попита Бъроус дали вярва, че има задгробен живот. Бъроус каза, че вярва и че всички ние се намираме там — в задгробния свят.

— А тоя е умен тип — каза усмихнат Старк. — Не може да си служи с патлак, обаче пипето му сече. Виждате ли? Виждате ли, че няма никакво значение?

„Само че има — помисли си Алън, гледайки внимателно Тад. — Има огромно значение. Изражението на Тад показва, че и той мисли така… а и врабците, за които ти не знаеш, показват същото.“

Алън си помисли, че Старк дори не можеше да допусне колко опасно беше за него това, което Тад знаеше. И вероятно само на това можеха да разчитат. Реши, че е постъпил правилно като не е споменал последната част от историята на Притчърд… но все пак се чувстваше като човек, жонглиращ със запалени факли, застанал на ръба на пропаст.

— Стига приказки, Тад — каза Старк.

— Да, стига вече — кимна Тад и погледна към Лиз и Алън. — Не искам някой от вас да се опита да направи нещо… нещо погрешно. Ще направя това, което той иска.

— Тад! Недей! Не трябва да го правиш!

— Ш-ш-шт — Тад постави пръст на устните й. — Мога и ще го направя. Без никакви трикове и специални ефекти. Думите на листа го създадоха и само с думи можем да се отървем от него. — Той наведе глава към Старк. — Мислиш ли, че той знае със сигурност, че това, което възнамеряваме да направим, ще свърши работа? Не знае. Само се надява, че е така.

— Точно така — каза Старк. — Надежда гори в циците на човечеството — той се засмя. Това беше налудничав, истеричен смях. Алън разбра, че и Старк жонглираше със запалени факли, застанал на ръба на пропаст.

С периферното си зрение забеляза някакво движение. Алън едва-едва отмести погледа си и видя едно врабче на перилата на пристана, който се виждаше през остъклената западна стена на хола. До него кацна едно и още едно. Алън погледна Тад и видя, че и очите на писателя, сякаш гледаха натам. Беше ли ги забелязал? Според Алън беше. В такъв случай той беше прав. Тад знаеше… но не искаше Старк да научи.

— Ние двамата ще попишем малко заедно и след това ще си кажем сбогом — каза Тад. Отмести поглед към разложеното лице на Старк. — Нали това именно ще правим, Джордж?

— Правилно си разбрал, копеле.

— Така че кажи ми — обърна се Тад към Лиз. — Криеш ли нещо? Да имаш нещо наум? Някакъв план?

Тя гледаше отчаяно съпруга си в очите, без да забелязва, че Уенди и Уилям се държаха за ръцете и се гледаха доволни като роднини разделили се отдавна, които неочаквано се срещаха отново.

„Не смяташ да направиш това, нали, Тад? — го питаха очите й. — Това е някакъв номер, нали? Номер, който да приспи подозренията му.“ „Не — се четеше отговора в сивия поглед на Тад. — Всичко до последната дума. Това е, което искам.“

Но нямаше ли и още нещо в този поглед? Нещо толкова скрито, че само тя можеше да го разбере?

„Аз ще се погрижа за него, бейби. Аз знам как. Аз мога.“

„О, Тад, надявам се, че си прав.“

— Под възглавницата на дивана има скрит нож — каза бавно тя, гледайки го в очите. — Взех го от кухнята, докато Алън и… и той… бяха в антрето и Алън говореше по телефона.

— Лиз, за бога! — почти извика Алън и стресна бебетата. Той всъщност не се чувстваше толкова разстроен, на колкото се преструваше. Вече бе успял да разбере, че ако тази история можеше да има някакъв друг край, освен ужасна смърт за всички тях, то Тад трябваше да го измисли. Той бе създал Старк и той трябваше да го унищожи.

Лиз погледна Старк и видя пак противната му усмивка на това, което бе останало от лицето му.

— Знам какво правя — каза Тад. — Имай ми доверие, Алън. Лиз, вземи ножа и го хвърли в езерото.

„Аз също имам своя роля — помисли си Алън. — Ролята е малка, незначителна, но я си спомни какво казваше оня в колежа в часовете по драматично изкуство: няма незначителни роли, има само незначителни актьори.“

— Мислиш, че ще ни пусне просто така? — попита невярващо Алън. — Че ще се покатери по хълма и опашката му ще се поклаща като на малкото агънце на Мери? Човече, направо си откачил.

— Разбира се, че съм луд — засмя се Тад. И неговият смях прозвуча така зловещо, както и този на Старк, като смеха на човек, висящ над пропастта на забвението. — Той е откачен, а нали аз го създадох? Като зъл демон, който се ражда от главата на някой треторазреден Зевс. Но аз знам какво трябва да направя — Тад се обърна и погледна сериозно Алън в очите за първи път. — Знам какво трябва да направя — повтори той бавно, натъртвайки всяка дума. — Хайде, Лиз.

Алън изръмжа възмутен и се обърна с гръб, сякаш, за да покаже, че не иска да има нищо общо с тях.

Лиз прекоси хола с чувството, че всичко това става насън. Приклекна до дивана и извади ножа.

— Внимавай много с това нещо — каза Старк. Гласът му беше много сериозен и си личеше, че е нащрек. — И децата ти биха те посъветвали същото, ако можеха да говорят.

Тя се обърна, приглади косата си назад и видя, че той беше насочил пистолета си към Тад и Уилям.

— И без това внимавам! — каза Лиз почти разплакана, с разтреперан, яден глас. Тя отвори плъзгащата се стъклена врата и излезе на пристана. На перилата бяха накацали шест врабчета. Разделиха се на две групи от по три, когато тя се приближи към тях, но не отлетяха.

Алън видя как тя спря за момент, гледайки ги, хванала дръжката на ножа между пръстите си. А острието му приличаше на оловната тежест на отвес насочен към дървения пристан. Алън погледна към Тад и видя, че той я наблюдава напрегнато. Най-накрая той погледна и Старк.

Старк също следеше внимателно Лиз, но на лицето му нямаше нито изненада, нито подозрение. Внезапно в съзнанието на Алън се появи съвсем налудничава мисъл: „Той не ги вижда! Не си спомня какво е написал на стените на онези два апартамента и сега не ги вижда! Той изобщо не знае, че те са тук!“

В този миг изведнъж усети, че и Старк го наблюдаваше, преценяваше го със своя студен, мрачен поглед.

— Какво си ме зяпнал? — попита го Старк.

— Искам добре да запомня какво значи да си наистина грозен — отвърна Алън. — Може да ми се прииска да разкажа някой ден на внуците си.

— Ако не внимаваш какви ги дрънкаш, изобщо няма да ти се наложи да мислиш за внуци — каза Старк. — Ама хич няма да ти се наложи. Затова стига си зяпал, шерифе Алън. Не е разумно от твоя страна.

Лиз хвърли ножа. Когато чу как той тупна в храстите на двадесет и пет стъпки под нея, тя наистина се разплака.

4.

— Хайде всички да се качим горе — каза Старк. — Там е кабинетът на Тад. Предполагам, че ще искаш да ползваш пишещата си машина, нали, брато?

— Не и за тази книга — отвърна Тад. — Знаеш много добре как стоят нещата.

— Така ли? — По устните на Старк пробяга едва забележима усмивка.

Тад посочи моливите в джоба на ризата си.

— Тях използвам, когато искам да се свържа с Алексис Машин и Джак Рейнджли.

Старк изглеждаше невероятно поласкан.

— Да, така си е, нали? Ама сметнах, че тоя път можеш да искаш да бъде другояче.

— Няма да е по-различно, Джордж.

— И аз си донесох — каза той. — Три кутии. Шерифе Алън, бъди така добър да изтичаш до колата и да ми ги донесеш. Те са отпред в жабката. Останалите ще наглеждаме бебетата. — Той погледна Тад, изсмя се с налудничавия си смях и поклати глава. — Дърто куче!

— Прав си Джордж — каза Тад и се усмихна. — Двамата сме прекалено дърти, за да се учим на нови трикове.

— Ти май си се наточил вече, а брато? Каквото искаш ми разправяй, обаче нямаш търпение да я подхванеш. По очите ти го разбрах. Искаш да започнеш.

— Да — каза просто Тад и Алън си помисли, че той казва истината.

— Алексис Машин — каза Старк. Жълтеникавите му очи искряха.

— Точно така — рече Тад и неговите очи също искряха. — Нарежи го, докато съм тук и гледам.

— Добре си го схванал! — възкликна Старк и се разсмя. — Искам да видя кръв да тече. Не ме карай да повтарям.

Сега и двамата се разсмяха.

Лиз погледна Тад, после Старк, после пак съпруга си. Пребледня като платно, защото вече не виждаше никаква разлика.

Изведнъж ръба на пропастта се оказа по-близо от всякога.

5.

Алън излезе, за да донесе моливите. Остана в колата само няколко секунди, но му се стори доста по-дълго и беше много доволен, когато отново излезе на чист въздух. В колата имаше тежка, неприятна миризма, от която се почувства леко замаян. Докато ровеше в Торонадото на Старк, имаше чувството, че е напъхал главата си в таванска стая, където някой е разлял шише хлороформ.

„Ако това е миризмата на сънищата — помисли си Алън — никога повече не искам да сънувам.“

Той застана за момент до колата с кутиите моливи в ръка и погледна към алеята.

Врабците бяха пристигнали.

Асфалтът постепенно изчезваше под килима от птици. Докато той ги наблюдаваше, пристигнаха още. А и в гората беше пълно с тях. Те просто кацнаха и го загледаха втренчено, в призрачната тишина — една жива маса, която представляваше истинска неразрешима гатанка.

„Идват за тебе, Джордж“ — помисли си той и закрачи към къщата. Но изведнъж му мина неприятна мисъл и той спря насред пътя.

Или идват за всички нас?

Той погледна пак към птиците за момент, но те ревниво пазеха своята тайна. Алън влезе обратно в къщата.

6.

— Горе — каза Старк. — Ти тръгваш пръв, шерифе Алън. Отиваш в дъното на стаята за гости. Там има шкаф до стената със стъклена витрина пълна с картини, стъклени украшения и малки сувенири. Когато натиснеш лявата страна на шкафа, той се завъртва около една ос. Кабинетът на Тад е отзад.

Алън погледна към Тад, който му кимна.

— Страшно много знаеш за това място — рече Алън — за човек, който никога не е идвал тук.

— Ама че аз съм идвал тук — каза сериозно Старк. — Бил съм тук често в сънищата си.

7.

Две минути по-късно всичките се намираха пред уникалната врата на малкия кабинет на Тад. Шкафът беше завъртян навътре и така се образуваха два отделни входа. Тук нямаше прозорци. Веднъж Тад беше казал на Лиз, че ако тук до езерото имаше прозорец на кабинета си, щял да напише две думи и после два часа да съзерцава през прозореца лодките по езерото.

Ярката кварцовохалогенна крушка на една лампа с дълга, огъваща се метална стойка хвърляше кръг светлина върху бюрото. До бюрото един до друг имаше канцеларски стол и сгъваем стол. На бюрото в кръга светлина бяха поставени две празни тетрадки една до друга, а върху тях — по един подострен молив Берол Блек Бюти. Електрическата пишеща машина на Тад беше изключена от мрежата и завряна в един ъгъл.

Тад сам бе донесъл сгъваемия стол от килера в антрето. Сега в стаята се усещаше атмосфера на двойственост, която Лиз намираше за обезпокоителна и изключително неприятна. На нея й се струваше, че това беше още един пример на огледалния образ, което бе видяла за първи път при пристигането на Тад. Ето тук винаги бе имало един стол, а сега имаше два; имаше и две места за писане, а трябваше да има само едно. Инструментът за писане, който тя винаги свързваше с нормалната

(и по-добра)

половина на Тад сега бе избутан на една страна и когато седнаха Старк — в канцеларския стол на Тад, а Тад на сгъваемия стол, усещането за загуба на ориентация беше пълно. На Лиз почти й прилоша.

И двамата държаха в скута си по едно бебе.

— Колко време имаме на разположение, преди някой да заподозре, че тук става нещо и да реши да провери на място? — обърна се Тад към Алън. — Бъди честен и ми кажи съвсем точно, ако можеш. Трябва да ми вярваш, като казвам, че това е единственият ни шанс.

— Тад, погледни го само! — възкликна невъздържано Лиз. — Не виждаш ли какво става с него? Той не иска просто да му помогнеш в написването на една книга! Той иска да открадне живота ти! Нима не виждаш това?

— Ш-ш-ш — каза Тад. — Знам какво иска той. От самото начало го знаех. Това е единственият начин. Знам какво правя. Колко време, Алън?

Алън обмисли отговора си внимателно. На Шийла беше казал, че отива да похапне, а и вече й се бе обадил, така че щеше да мине доста време преди тя да се притесни. Нещата щяха да стоят съвсем другояче, ако Норис Риджуик беше на служба.

— Вероятно докато се обади жена ми да пита къде съм — каза той. — Може би ще мине сума време. Тя от доста години е съпруга на полицай, така че е свикнала да се прибирам късно нощем, все по никое време. — Не хареса това, което каза. Не така трябваше да се играе играта. Тъкмо по обратния начин.

Погледът в очите на Тад го застави да отговори. Старк изглежда изобщо не слушаше. Той бе взел едно тъмносиво преспапие, което стоеше върху неподредения куп листа на стар ръкопис на бюрото и сега си играеше с него.

— Може би поне четири часа — каза неохотно Алън и добави — може би и цяла нощ. Оставих Анди Клътърбък да ме замества, а сивите клетки на Клът не са от особено високо качество. Ако някой вземе да му се обади, най-вероятно ще е Харисън, оня от който ти избяга, или някой от Управлението на щатската полиция в Оксфорд. Най-вероятно един човек на име Хенри Пейтън.

Тад погледна към Старк.

— Това ще ни бъде ли достатъчно?

Погледът в очите на Старк — искрящи, скъпоценни камъни в полуразложеното му лице, беше някак далечен, премрежен. Подхвърляше преспапието в бинтованата си ръка. Остави го обратно на мястото му и се усмихна на Тад.

— А ти какво мислиш? Ти знаеш за тия работи точно толкова, колкото и аз?

Тад се замисли. „И двамата знаем за какво става дума, но мисля, че не можем да го изразим с думи. Не сме тук, за да пишем, поне не само за това. Писането е просто ритуал. Тук става въпрос за предаване на щафета. За предаване на властта. Или по-точно за сделка — живота на Лиз и бебетата се разменя за… какво? За какво точно?“

Но той естествено знаеше за какво. Би било странно, ако не знаеше, тъй като бе размишлявал върху този въпрос само преди няколко дни. Старк искаше неговото око, не просто го искаше, изискваше го. Това странно, трето око, което бе част от мозъка му и можеше да се вглежда само навътре.

Тад пак усети пълзящото чувство под кожата си и се опита да се пребори с него. „Не е честно да надничаш, Джордж. В твоите ръце е огнената стихия. А аз имам на разположение само някакви си проскубани птици. Така че не е честно.“

— Мисля, че ще ни стигнат — каза той. — Но ще разберем, когато му дойде времето, нали?

— Да.

— Като на дъсчените люлки за двама. Когато единият край се издигне нагоре… другият слиза надолу.

— Тад, какво криеш? Какво криеш от мене?

За момент атмосферата в стаята се наелектризира и настъпи пълна тишина. Тази стая изглеждаше прекалено малка за всички бурни чувства, които сега я изпълваха.

— И аз мога да ти задам същия въпрос — каза Тад най-накрая.

— Не — рече бавно Старк. — Играя с открити карти. Кажи ми, Тад. — Студената му ръка, с разлагаща се плът обхвана китката на Тад и я стисна със стоманената сила на менгеме. — Какво криеш?

Тад си наложи да се извърне и да погледне Старк в очите. Сега цялото му тяло бе обхванато от пълзящото чувство, ала най-силно беше то в раната на ръката му.

— Искаш ли да пишеш тая книга или не? — попита го той.

За първи път, Лиз забеляза нещо ново в израза на Старк, някаква промяна. Внезапно там се бе появила несигурност. И страх? Може би да, а може би не. Но дори и да не го изпитваше в този момент, страхът беше близо и го дебнеше.

— Не съм дошъл тук, за да си чешем езиците, Тад.

— Тогава ти се опитай да разбереш какво крия — каза Тад. Лиз чу как някой ахна и осъзна, че този някой е самата тя.

Старк й хвърли бърз поглед и пак се втренчи в Тад.

— Не ме бъзикай, Тад — каза кротко той. — Хич не се опитвай и да ме бъзикаш, брато.

Тад се засмя. Това беше студен, отчаян смях… но не изцяло лишен от чувство за хумор. И това беше най-ужасното. Не беше изцяло лишен от хумор и Лиз долови Джордж Старк в този смях, точно както видя Тад Бомънт в очите на Джордж Старк, когато той си играеше с бебетата.

— Защо не, Джордж? Знам какво имам да губя. И моите карти са открити. Сега ще пишем ли или искаш да си приказваме?

Старк внимателно се вгледа в лицето на Тад. Плоските му, жълтеникави очи, сякаш изпиваха лицето на Тад. Накрая той каза:

— О, майната му. Да започваме.

— Защо не? — усмихна се Тад.

— Излезте двамата с ченгето — Старк каза на Лиз. — Тук оставаме само момчетата. Стигнахме вече до този момент.

— Ще взема бебетата — чу Лиз гласа си, а Старк се изсмя.

— Ама че смешно, Бет. Ъхъ. Бебетата са гаранция. Като авторските права върху романите, нали така, Тад?

— Ама… — подхвана Лиз.

— Всичко е наред — каза Тад. — Нищо няма да им се случи. Джордж ще ги наглежда, докато аз започна. Те го харесват. Не си ли забелязала?

— Разбира се, че съм забелязала — каза тя с гърлен, изпълнен с омраза глас.

— Просто не забравяй, че те са тук с нас — каза Старк на Алън. — Не го забравяй, шерифе Алън. Недей да импровизираш. Ако се опиташ да ни скроиш някой номер, ще стане точно както в Джонстаун. Ще ни изкарат оттук с краката напред. Разбра, нали?

— Разбрах — каза Алън.

— И затворете вратата след себе си — Старк се обърна към Тад. — Време е.

— Така е — каза Тад и взе един молив. Обърна се към Лиз и Алън. От лицето на Тад Бомънт ги гледаха очите на Джордж Старк. — Хайде. Излизайте.

8.

Лиз спря насред стълбите. Алън почти се сблъска с нея. Тя гледаше втренчено през остъклената стена на хола.

Целият свят беше птици. Пристана не се виждаше; в гаснещата светлина хълмът до езерото беше почернял от тях. Небето над езерото бе притъмняло от новите ята, които се спускаха към вилата на Бомънтови от запад.

— О, боже — промълви Лиз.

Алън сграбчи ръката й.

— Мълчи — каза. — Той не бива да чуе.

— Но какво…

Алън й помогна да слезе по стълбите, държейки я здраво за ръката. Когато отидоха в кухнята, той й разказа и останалото, което му бе казал доктор Притчърд този следобед, сякаш преди хиляди години.

— Какво значи това? — прошепна тя. Беше бледа като платно. — Алън, толкова ме е страх.

Той я прегърна и въпреки, че се страхуваше, усети здравото й женско тяло до себе си.

— Не знам — каза той, — но знам едно — те са тук защото Тад или Старк ги е повикал. Почти съм сигурен, че е Тад. Той трябва да ги е видял на идване. Видял ги е, но не каза нищо.

— Алън, той не е същият.

— Знам.

— Част от него обича Старк. Част от него обича… злото в Старк.

— Знам.

Те отидоха до прозореца в антрето до масичката с телефона и погледнаха навън. Алеята бе покрита с врабци, и гората, и бараката, където се намираше двадесет и две калибровия пистолет. Колата на Роули изобщо не се виждаше.

Обаче нямаше никакви врабци по Торонадото на Старк. В кръг около колата също беше празно, сякаш това пространство беше поставено под карантина.

Чу се глухо издумтяване, когато едно врабче се удари в прозореца. Лиз извика тихо. Останалите птици се раздвижиха неспокойно, сякаш огромна вълна се разля нагоре по хълма. После пак замряха.

— Дори и да са на Тад — каза тя — той може да не ги използва срещу Старк. Има някаква лудост в него, Алън. И винаги е имало. Това… му харесва.

Алън не каза нищо, но и той знаеше, че е така. Беше го усетил.

— Всичко е като кошмарен сън. Да можех да се събудя. Да се събудя и нещата да си бъдат пак, както преди. Не както преди Клоусън, а както бяха преди изобщо да се появи Старк.

Алън кимна.

Тя вдигна поглед към него.

— Какво ще правим сега?

— Най-трудното — отвърна той. — Ще чакаме.

9.

Вечерта сякаш нямаше край. Залезът бавно кървеше в небето, докато слънцето се скри зад планината на запад от езерото, планината, която се сливаше с веригата Президеншъл Рейндж в Ню Хампшир.

Навън последното ято долетя и се присъедини към главното ято. Алън и Лиз чувстваха тяхното присъствие на покрива над главите си, като гробна могила от врабци, но стояха тихо. Чакаха.

Докато се разхождаха из стаята, въртяха глави насам-натам, като радари, които се опитват да уловят някакъв сигнал. Вслушваха се в шумовете от кабинета, а най-влудяващото нещо бе, че никакъв звук не идваше зад вратата на този кабинет. Лиз дори не можеше да чуе гугукането и бърборенето на бебетата. Надяваше се, че са заспали, но нямаше начин да накара гласът, който настояваше, че Старк е убил и тях, и Тад, да замлъкне.

Убил ги е тихо

С бръснача, който носеше.

Тя си повтаряше, че ако нещо подобно се случеше, врабците щяха някак си да научат, щяха да направят нещо. Тази мисъл я утешаваше, макар и съвсем малко. Врабците представляваха огромна, неразрешима главоблъсканица. Само един бог знаеше какво щяха да направят… и кога.

Здрачът бавно отстъпваше пред тъмнината, когато Алън каза остро:

— Ще си разменят местата, ако това продължи прекалено дълго, нали? Тад ще почне да се чувства зле… а Старк — по-добре.

Лиз толкова се стресна, че почти изпусна чашата с горчиво кафе, която държеше.

— Да. Така мисля.

Чу се вика на гмуркач от езерото — един самотен, изолиран, пълен с болка звук. Алън си представи близнаците на горния етаж, едната двойка — в мир един с друг, а другата — в примката на ужасна схватка, която се разиграваше в полуздрача на въображението на две съзнания слети в едно.

Навън се стъмваше, а птиците наблюдаваха и чакаха.

„Люлката от дъска се движи — помисли си Алън. — Краят на Тад се качва нагоре, а този на Старк слиза надолу.“ Там горе зад вратата, в кабинета, за който имаше два входа, промяната беше започнала.

„Краят почти дойде — помисли си Лиз, — какъвто и да е той.“

И сякаш именно тази мисъл предизвика идването на края. Тя чу как задуха вятър, как се надига странно бръмчене. Само че езерото беше гладко като чиния.

Тя се изправи, с широко отворени очи и се хвана с ръце за гърлото. Втренчи поглед отвъд остъклената стена. Опита се да извика Алън, но гласът й изневери. А и това беше без значение.

Отгоре се чу някакво странно подсвиркване, един звук, който сякаш идеше от изкривена флейта. Старк извика внезапно, рязко:

— Тад? Какво правиш? КАКВО ПРАВИШ? — Чу се шум като изстрел от пистолет със заглушител. Веднага след това Уенди започна да плаче.

А навън в сгъстяващия се мрак, милион врабци размахаха крилата си, готови да полетят.

1.

Когато Лиз затвори вратата и остави двамата мъже сами, Тад разгърна тетрадката и се загледа в празния лист за момент. След това взе един от подострените моливи.

— Ще започна с тортата — каза той на Старк.

— Добре — отвърна Старк. Изражението му изразяваше нетърпение, дори копнеж. — Точно така.

Моливът застина на сантиметър от страницата. Това беше винаги най-хубавият момент — точно преди първото драсване на перото. Това беше един вид хирургия и на края пациентът почти винаги умираше, но все пак Тад не можеше да не го прави. Трябваше да го прави, затова живееше. Само заради това.

„Само не забравяй — помисли си той. — Не забравяй какво всъщност правиш.“

Но една част от него, тази, която наистина искаше да напише „Стоманената машина“, се възпротиви.

Тад се наведе напред и започна да изпълва празния лист.

СТОМАНЕНАТА МАШИНА

Джордж Старк

Първа глава: Сватбата

Алексис Машин рядко действаше по някакво случайно хрумване, така че за първи път му са случваше в подобна ситуация да му дойде такава приумица. И все пак му беше хрумнала: От всички хора на тая земя… Колко? Пет милиарда? аз съм единственият, който понастоящем се намирам в една движеща се сватбена торта с един „Хеклер и Кох“ двеста двадесет и три калибров полуавтомат в ръцете си.

Никога през живота си не се бе чувствал така затворен в едно тясно пространство. Въздухът от самото начало беше като на свършване, но той и без това не смееше да си поеме дълбоко дъх. Захарната глазура на тортата „Троя“ беше истинска, ала под нея нямаше нищо друго освен един тънък слой от някаква гипсова материя наречена Нартекс, нещо подобно на висококачествен картон. Ако си поемеше дълбоко въздух сигурно куклите на младоженеца и младоженката на най-високия етаж на тортата щяха да паднат. Сигурно и глазурата щеше да се пропука и…

Тад писа в продължение на близо четиридесет минути, като постепенно набираше скорост. Въображението му непрекъснато попълваше картината и звуците на сватбеното тържество, което щеше да завърши с оглушителна пукотевица.

Накрая той остави молива, който се беше съвсем изтъпил.

— Дай ми цигара — каза той.

Старк повдигна вежди.

— Да — каза Тад.

На бюрото имаше пакет цигари „Пал Мал“. Старк извади една и Тад я взе. След толкова години цигарата му се стори някак непривична… някак прекалено голяма. Но все пак му беше добре. Чувстваше, че така трябва да бъде.

Старк запали клечка кибрит и я приближи до цигарата, а Тад смукна дълбоко. Пушекът прободе дробовете му по безжалостния познат начин. Веднага се почувства леко замаян, но нямаше нищо против това усещане.

„Сега имам нужда да пийна нещо — помисли си той. — И ако съм още жив и здрав, когато всичко това приключи, това е първото нещо, което ще направя.“

— Мислех, че си ги отказал — каза Старк.

— И аз така мислех — кимна Тад. — Какво мога да кажа, Джордж. Не съм смятал правилно.

Тад всмукна пак дълбоко от цигарата и издиша дима през носа си. Обърна тетрадката към Старк.

— Твой ред е — каза му той.

Старк се наведе към тетрадката и прочете последния параграф написан от Тад. Нямаше нужда да чете останалото. И двамата знаеха как се развиваше историята.

Джак Рейнджли и Тони Уестърман бяха в кухнята на къщата, а Ролик трябваше вече да е на горния етаж. И тримата бяха въоръжени с полуавтомати „СтирОг“, единствената сносна картечница, която се произвеждаше в Америка. Дори и ако някои от телохранителите, които се представяха за гости, да бяха бързаци, те тримата щяха да стъкнат такъв кръстосан огън, че да успеят да прикрият отстъплението си. Веднъж да изляза от тая торта, помисли си Машин. Това е единственото, за което се моля.

Старк също запали цигара, взе един от моливите, отвори своята тетрадка… и спря. Погледна Тад с абсолютна прямота.

— Страхувам се, брато — каза той.

Тад почувства как в него се надига съчувствие към Старк, въпреки всичко, което знаеше за него. „Страхуваш се. Разбира се, че ще се страхуваш. Само тези, които сега започват, само хлапаците не се страхуват. Годините минават, а думите на листа не стават по-тъмни… но белите полета стават по-бели. Страхуваш ли се? Трябва да си по-луд, отколкото си, за да не те е страх.“

— Знам — каза той. — И знаеш ли до какво се свежда в крайна сметка: единственият начин да го направиш е да го направиш.

Старк кимна и се наведе над тетрадката. Прочете още два пъти последния параграф, написан от Тад… и тогава започна да пише.

Думите се раждаха болезнено бавно в съзнанието на Тад.

Машин… никога… не се беше чудил…

Дълга пауза, а след нея в един изблик написа:

… какво значи да страдаш от астма, ала ако някой някога го попиташе…

По-кратка пауза.

… той щеше да си спомни за удара при Скорети.

Старк прочете това, което беше написал и погледна невярващо Тад. Тад кимна.

— Смислено е, Джордж. — Той потри ъгълчето на устата си, което внезапно го беше засърбяло и почувства малка раничка. Погледна към Старк и забеляза, че на същото място в ъгълчето на устата му, бе изчезнала подобна раничка.

Действа. Наистина действа.

— Давай, Джордж — каза той. — Разбий ги.

Но Старк вече се бе навел над тетрадката и пишеше все по-бързо и бързо.

2.

Старк писа повече от половин час и накрая остави молива с въздишка на задоволство.

— Хубаво е — каза той с гърлен, тържествуващ глас. — По-хубаво не би могло и да бъде.

Тад взе тетрадката и започна да чете, но за разлика от Старк, прочете всичко написано. Това, което търсеше, намери на третата страница от общо деветте написани от Старк.

Машин чу стържещи звуци и се наежи. Хвана още по-здраво картечницата, но тогава се досети откъде бе дошъл този звук. Гостите, около двеста, се бяха събрали покрай дългите маси под големия навес на жълти и сини райета и разтваряха своите сгъваеми врабчета върху дъските, сложени на тревата, за да се предпази ливадата от острите врабчета на жените. Гостите ръкопляскаха на крака на врабчовата торта.

„Той не знае — помисли си Тад — Написал е думата «врабче» отново и отново и изобщо… няма и най-малката представа, че го прави.“

Тад чуваше, че ходят неспокойно напред-назад над главите им. И бебетата бяха погледнали два пъти нагоре преди да заспят и така знаеше, че и те бяха забелязали.

Но не и Джордж.

За Джордж врабчетата не съществуваха.

Тад се върна към ръкописа. Думата започна да се появява все по-често и в последния параграф вече се появяваше и цялата фраза.

Машин разбра по-късно, че врабчетата летяха и че единствените хора, които бяха изцяло във властта му и му бяха врабчета бяха Джак Рейнджли и Лестър Ролик. Всички останали врабчета, с които бе летял повече от десет години, участваха в сделката. Врабчета. И те полетяха още преди Машин да е успял да изкрещи заповедта в своя врабче радиоприемник.

— Е? — попита Старк, когато Тад остави тетрадката на масата. — Какво ще кажеш?

— Мисля, че става — отвърна Тад. — Но ти самият знаеш това, нали?

— Да… но исках да го чуя от тебе, брато.

— Мисля, че и изглеждаш доста по-добре.

Което си беше самата истина. Докато Джордж бе погълнат изцяло от бурния, изпълнен с насилие свят на Алексис Машин, раните му бяха започнали да зарастват.

Те постепенно изчезваха. Разкъсаната, разлагаща се плът отново ставаше розова. По ръбовете на раните се появяваше здравата кожа, а на някои места язвите се бяха затворили съвсем. Веждите му, които бяха почти изчезнали, сега поникваха отново. Струйките гной, от които яката на ризата му се бе втвърдила и пожълтяла съвсем, сега пресъхваха.

Тад докосна с лявата си ръка раната, която се появяваше на лявото му слепоочие. За момент се загледа във върховете на пръстите си. Бяха мокри. Докосна и челото си. Кожата беше съвсем гладка. Малкият бял белег, спомен от операцията претърпяна в годината, когато започна истинския му живот, беше изчезнал.

Единият край на люлката отива нагоре, а другият — надолу. Такъв е природният закон. Обикновен природен закон.

Дали се беше стъмнило навън? Според Тад се беше стъмнило съвсем или почти. Той погледна часовника си, но и това не му помогна. Беше спрял. Но времето и без това нямаше значение. Скоро трябваше да го направи.

Старк изгаси цигарата си в препълнения с угарки пепелник.

— Ще продължиш ли или искаш да си починеш?

— Защо ти не продължиш? — попита го Тад — Мисля, че можеш.

— Да — каза Старк без да погледне Тад. Имаше очи само за думите, думите, думите. Той прокара ръка през русата си коса, която бе възвърнала блясъка си. — И аз мисля, че мога. Всъщност знам, че мога.

Старк започна да пише отново. Хвърли бегъл поглед към Тад, когато той стана от стола и отиде до острилката. След това пак сведе поглед към листа. Тад наостри като бръснач молива си. Преди да се обърне, той извади от джоба си свирката, която Роули му беше дал. Стисна я в ръката си и седна отново, загледан в тетрадката пред себе си.

Това е. Моментът дойде. Знаеше това, така добре, както познаваше и очертанията на собственото си лице. Оставаше единствено въпросът дали щеше да има кураж да го направи.

Част от него не искаше дори да опитва, тази част, която силно желаеше книгата да бъде написана. Но той с учудване установи, че това чувство не беше така силно, както когато Лиз и Алън излязоха от кабинета и смяташе, че знае защо това е така. В момента се извършваше деление. Някакво скверно раждане. Книгата вече не му принадлежеше. Алексис Машин беше в ръцете на човека, на когото и дължеше своето съществувание.

Държейки здраво в ръката си свирката, Тад се наведе над своята тетрадката.

Аз ги повиках, написа той.

Над него нетърпеливото движение на врабците спря.

Аз знам за тях, написа той.

Целият свят сякаш притихна, наострил слух.

Аз съм собственикът.

Той спря да пише и погледна към спящите си деца.

„Още пет думи — помисли си той — Само още пет.“

И той почувства, че искаше да напише тези думи по-силно от всички останали думи, които някога бе написал.

Искаше да пише романи… ала много по-силно от желанието да вижда прекрасните картини с третото си око, беше желанието да бъде свободен.

Още пет думи.

Той сложи свирката в устата си и я стисна като цигара между устните си.

Не вдигай поглед от листа, Джордж. Не поглеждай, не се откъсвай от света, който създаваш. Недей сега. Моля те, Боже, не му позволявай сега да поглежда в реалния свят.

На белия лист пред себе си Тад написа ПСИХОПОМП с главни букви. Огради го в кръг. Под него начерта стрелка, а под стрелката написа: ВРАБЧЕТАТА ЛЕТЯТ.

Навън задуха вятър, само че не беше всъщност вятър. Това беше размахване на милиони крила. И вятърът духаше в главата му. Внезапно третото око в съзнанието му се отвори, отвори се по-широко от всякога и той видя Бергенфийлд, Ню Джърси, празните къщи, пустите улици, мекото, пролетно небе. Видя врабците навсякъде, повече от когато и да било преди. Светът, в който бе отраснал, се беше превърнал в огромен птичарник.

Само че не беше Бергенфийлд.

Беше Ендсвейл.

Старк престана да пише. Очите му се разшириха от неочакваната, закъсняла тревога.

Тад си пое дълбоко дъх и наду свирката, която Роули Дилесипс му беше дал. От нея излезе странен, пронизителен звук.

— Тад? Какво правиш? Какво правиш?

Старк посегна към свирката. Но преди да е успял да я докосне, тя се разцепи в устата на Тад и поряза устните му. Звукът събуди бебетата. Уенди се разплака.

Навън шумоленето на врабчетата се превърна в тътен.

Те летяха.

3.

Лиз се отправи към стълбите, когато чу, че Уенди заплака. Алън остана за момент закован на мястото си, слисан от това, което виждаше навън. Земята, дърветата, езерото, небето, всичко бе изчезнало. Врабците прииждаха като огромна, развята завеса, която затъмняваше цялата остъклена стена отгоре до долу.

Когато първите малки телца се удариха в дебелото стъкло, Алън излезе от вцепенението си.

— ЛИЗ! — изкрещя той. — ЛИЗ, ЛЯГАЙ!

Но тя нямаше да залегне. Бебето й плачеше и това беше единственото, за което можеше да мисли.

Алън се втурна към нея с невероятна скорост, която беше неговата тайна и я сграбчи тъкмо преди стъклото на стената прозорец да се разбие под напъна на двадесет хиляди врабчета. Двадесет хиляди ги последваха и още двадесет хиляди и още двадесет хиляди. За миг само холът се изпълни от тях. Те бяха навсякъде.

Алън покри Лиз с тялото си и двамата се напъхаха под дивана. Пронизителното цвърчене на врабците изпълваше целия свят. Чуха как се чупят и други стъкла, стъклата на всички прозорци. Къщата се тресеше от ударите на малките снаряди самоубийци. Алън погледна наоколо и видя, че целият свят бе само черно-кафяво движение.

Алармената инсталация срещу пожар, която се задействаше от пушек, започна да пищи. Чу се страхотен трясък, когато телевизорът експлодира. Дрънчене от падането на картините от стената. Поредица от метални удари, когато врабците се блъснаха в тиганите закачени на стената над печката, които се изтърколиха на земята.

И сред всичко това Алън продължаваше да чува плача на бебетата и писъците на Лиз.

— ПУСНИ МЕ! БЕБЕТАТА! ПУСНИ МЕ! ТРЯБВА ДА СИ ВЗЕМА БЕБЕТАТА!

Тя се измъкна наполовина изпод дивана и врабците веднага покриха горната част от тялото й. Оплетоха се в косите й и размахаха бясно крила. Лиз ги удряше с все сила. Алън я сграбчи и я изтегли обратно под дивана. Сред водовъртежа в хола той видя как широк черен поток от врабци литна нагоре по стълбите към кабинета.

4.

Старк посегна към Тад, когато първите птици се удариха в тайната врата. Отвъд стената, Тад чуваше приглушения шум от чупещо се стъкло. И двете бебетата плачеха с пълно гърло. Плачът им се издигаше и се смесваше с влудяващото цвърчене на птиците, така че заедно образуваха някаква адска хармония.

— Престани! — изкрещя Старк. — Престани, Тад! Каквото и да е това, което правиш, просто спри!

Той посегна към пистолета си, но Тад заби молива, който държеше, в гърлото на Старк.

Кръвта бликна. Старк се обърна към него, давейки се, като се опитваше да напипа молива. Моливът се движеше нагоре-надолу, когато Старк правеше опити да преглътне. Накрая го хвана с едната си ръка и го извади.

— Какво правиш? — каза прегракнало Старк. — Какво е това?

Сега той чу птиците, не разбра какво бяха те, но ги чу. Погледът му се премести към вратата и Тад видя за първи път истински ужас в очите му.

— Пиша последната глава, Джордж — каза Тад тихо, така че нито Лиз, нито Алън можеха да го чуят на долния етаж. — Пиша последната глава в реалния свят.

— Добре — каза Старк. — Нека да бъде последната за всички нас тогава.

Той се обърна към близнаците с кървавия молив в едната ръка и с четиридесет и пет калибровия в другата.

5.

В единия край на дивана имаше сгънато одеяло. Алън протегна ръка към него и безброй парещи иглички се забиха в ръката му.

— По дяволите! — извика той и отдръпна ръката си.

Лиз все още се опитваше да се измъкне. Чудовищното боботене изпълваше целия свят и Алън вече не чуваше бебетата… ала Лиз чуваше плача им. Тя се дърпаше, извиваше, опитваше се да се измъкне. Алън я хвана за яката на ризата, но плата се разпра.

— Чакай 6е! — изрева й той, но беше безполезно. Нищо не можеше да я спре, когато бебетата плачеха. И Ани би направила същото. Алън отново посегна с ръка към одеялото, без да обръща внимание на кълването и този път успя да го издърпа. То се отгърна. От голямата спалня се чу страхотен трясък. Явно някаква мебел, вероятно скрин или нещо подобно, бе паднал. Алън се опита да си представи колко врабци бяха необходими, за да прекатурят един скрин, но преумореният му мозък не успя да му даде отговор.

„Колко врабци са нужни, за да могат да сложат крушка? — изникна в съзнанието му налудничавият въпрос. — Три, които да държат крушката и три милиарда, които да преобърнат къщата!“ Опита се да сподави истеричния смях, който се надигна в него и в този момент големият, висящ глобус се стовари в средата на стаята с трясък като избухваща бомба. Лиз изпищя и за миг се сви навътре под дивана. В този миг Алън успя да я покрие с одеялото. И той се навря под него. Но и отдолу си имаха компания. Заедно с тях имаше около шест врабчета. Той усети пърхането на крилата им до бузата си и остра болка прониза лявото му слепоочие. Замахна с ръка. Врабчето се удари в рамото му и тупна на земята.

Той издърпа Лиз към себе си и изкрещя в ухото й:

— Сега ще вървим! ЩЕ ВЪРВИМ, ЛИЗ! Под одеялото. Ако се опиташ да тичаш, ще те фрасна. Кимни, ако си разбрала.

Тя започна да се дърпа. Одеялото се опъна. Врабчета накацаха по него, подскочиха, сякаш то беше трамплин и отлетяха отново. Алън пак я издърпа към себе си и я разтресе силно за раменете.

— Кимни, ако си разбрала, по дяволите!

Косата й погъделичка бузата му, когато тя кимна утвърдително. Двамата изпълзяха изпод дивана. Алън я държеше здраво, страхувайки се, че тя ще побегне. Започнаха бавно да прекосяват гъмжащата от птици стая, да си пробиват път през леките, влудяващи облаци от писукащи врабци. Отстрани приличаха на танцуващото магаре в някаква сценка от провинциален панаир. Сякаш Алън представляваше предната част, а Лиз — задната.

Холът на къщата беше просторен, с висок като в катедрала таван, но сега сякаш не бе останал въздух. Те вървяха през движещата се, гърчеща се, лепкава стена от птици.

Мебелите падаха с трясък. Птиците се удряха в стени и тавани и електрически уреди. Целият свят бе пропит от вонята на птици и се тресеше така сякаш ставаше някакво непознато досега земетресение.

Най-сетне стигнаха до стълбите и започнаха бавно, неуверено да се изкачват по тях под одеялото, което вече бе покрито от пера и изпражненията на птиците. Когато се качиха на първото стъпало, горе в кабинета проехтя изстрел.

Сега Алън пак можеше да чуе близнаците. Те ревяха с пълно гърло.

6.

Тад започна да търси нещо по бюрото, когато Старк насочи пистолета към Уилям и успя да намери преспапието, с което преди си играеше Старк. То беше тежка сиво-черна плоча, плоска от едната страна. С все сила го стовари върху китката на Старк в мига преди русият мъж да стреля. Счупи костта на китката му, а дулото на пистолета се насочи към пода. Изтрещяването от изстрела прозвуча оглушително в малката стая. Куршумът се заби в земята на два сантиметра от лявото краче на Уилям. По пухкавата му синя пижамка попаднаха трески. Бебетата се разреваха още по-силно. Преди да влезе в нова схватка със Старк, Тад видя как двете бебета се прегърнаха, опитвайки се спонтанно да си осигурят защита едно на друго.

„Хензел и Гретел“ — помисли си Тад и в този момент Старк заби молив в рамото му.

Тад изрева от болка и блъсна Старк. Старк се препъна в пишещата машина, която беше оставена в ъгъла и се строполи до стената. Опита се да прехвърли пистолета в дясната си ръка… но го изпусна.

Ударите на врабчетата във вратата се чуваха като постоянен тътен… и тя бавно започна да се завъртва около оста си. Едно врабче със счупено крило се провря и падна, гърчейки се на пода.

Старк пъхна ръка в джоба си… и извади сгъваемия бръснач. Отвори острието със зъби. Над стоманата искрящият му поглед беше съвсем налудничав.

— Иска ти се, брато, а? — попита той и Тад видя, че лицето му отново бе започнало да се разлага и то с такава скорост, сякаш някой бе стоварил отгоре му купчина тухли. — Наистина ли ти се иска? Добре. На ти!

7.

Насред стълбището Лиз и Алън бяха принудени да спрат. Пред тях се издигаше една еластична стена от птици, но те просто не можеха да си проправят път през нея. Въздухът се изпълваше от непрестанното пърхане на крила. Лиз извика от яд и ужас.

Птиците не ги нападнаха, не се обърнаха срещу тях. Просто не им даваха път. Изглеждаше като че ли всичките врабци на земята бяха извикани тук да участват във втората част на историята в къщата на Бомънтови в Касъл Рок.

— Залегни! — извика Алън. — Може би ще успеем да пропълзим под тях!

И двамата коленичиха. Отначало наистина можеха да се придвижат малко напред, въпреки че усещането бе крайно неприятно. Оказа се, че пълзят върху кървящия килим от прекършени птичи тела, който беше дебел поне двадесет сантиметра. След това пред тях отново се изправи стената. Алън надникна изпод одеялото и видя огромната, объркана маса пред тях, която не се поддаваше на никакво описание. Врабците по стълбите бяха премазани. Върху тях лежаха на пластове живи птици, които също скоро щяха да са мъртви. Малко по-нагоре, може би на около три стъпки от края на стълбището, врабците летяха в самоубийствен танц. Сблъскваха се и падаха, някои политаха отново, другите оставаха да се гърчат сред телата на своите събратя със счупени крила или крака. Алън си спомни, че врабчетата не можеха да се задържат във въздуха на едно място.

Някъде над тях от другата страна на тази абсурдна, жива бариера, се чу мъжки вик.

Лиз го сграбчи и го притегли към себе си.

— Какво да правим? — изкрещя тя. — Какво да правим, Алън?

Той не й отговори. Защото отговорът беше нищо. Нищо не можеха да направят.

8.

Старк пристъпи към Тад с бръснача в дясната си ръка. Тад отстъпи към бавно отварящата се врата на кабинета, без да откъсва очи от острието. Той сграбчи един молив от бюрото.

— Това няма да ти помогне особено, брато — каза Старк. — Сега вече няма. — След това погледът му се премести към вратата. Тя се бе отворила достатъчно широко и врабците влетяха вътре… река от врабци… и те се втурнаха право срещу Джордж Старк.

Лицето му се измени за секунда. Сега на него бе изписан ужас, който показваше, че Старк е разбрал всичко.

— НЕ! — изкрещя той и размаха срещу тях сгъваемия бръснач на Алексис Машин. — НЕ, НЯМА! НЯМА ДА СЕ ВЪРНА! НЕ МОЖЕ ДА МЕ НАКАРАШ!

Разсече едно врабче на две. То падна на земята на две покрити с пера парчета. Старк сечеше въздуха около себе си.

И Тад внезапно разбра

(няма да се върна)

какво ставаше тук.

Психопомп бяха дошли естествено, за да послужат като ескорт на Джордж Старк. Трябваше да ескортират Джордж Старк обратно до Ендсвейл, обратно в земята на мъртвите.

Тад захвърли молива и пристъпи към децата си. Стаята беше пълна с врабчета. Вратата се беше отворила почти докрай, реката се бе превърнала в потоп.

Врабците накацаха по широките рамене на Старк. Накацаха и по ръцете и главата му. Нахвърлиха се и върху гърдите му, първо десетки, а после стотици. Той се въртеше бясно в облак от откъснати пера, от остри, режещи човки. Опитваше се да им отвърне със същото, което щеше да получи от тях.

Те покриха бръснача. Зловещото, сребристо острие изчезна под перата, залепнали по него.

Тад погледна децата си. Бяха престанали да плачат. Гледаха кипящия водовъртеж в претъпканото пространство с еднакви изражения на учудване и удоволствие. Бяха вдигнали ръце над главите си, сякаш за да проверят дали вали дъжд. Малките им пръстенца бяха разперени. На тях бяха накацали врабчета… но не ги кълвяха.

Обаче кълвяха Старк.

Кръвта бликна от лицето му от сто места. Едното му синьо око изхвръкна. Едно врабче кацна на яката на ризата му и зарови човката си в дупката от молива, който Тад бе забил във врата му. Птицата успя да клъвне три пъти, тап-тап-тап, като изстрелите на картечница, преди Старк да успее да го докопа и да го стисне в юмрука си, сякаш бе изрязано от хартия врабче.

Тад приклекна до бебетата. Птиците накацаха и по него. Не го кълвяха, просто стояха.

И наблюдаваха.

Старк изчезваше. Той се превръщаше в жива, гърчеща се скулптура изградена от птици. Кръв се стичаше по крила и пера. Някъде под тях Тад чу острия звук от разцепващо се дърво.

„Пробили са в кухнята“ — помисли си той. Сети се за газта, с която се захранваше печката, но тази мисъл беше някак незначителна, далечна пред това тук.

Сега чу звук наподобяващ пляскане по мокра кожа. Това беше живата плът на Джордж Старк, която врабците късаха от костите му.

— Дойдоха за тебе, Джордж — чу той собствения си шепот. — Дойдоха за теб. Бог да ти е на помощ сега.

9.

Алън усети, че пред тях се отваря пространство и надникна през дупките с форма на диамант на одеялото. Една цвъчка се стече веднага по бузата му и той я изтри. Над стълбището беше пълно с птици, но броят им беше по-малко. Тези, които още бяха живи, явно бяха стигнали до целта.

— Хайде — каза той на Лиз и двамата тръгнаха пак по ужасния килим от телата на мъртви птици. Тъкмо стигнаха до площадката на втория етаж, когато чуха вика на Тад:

— Вземете го! Вземете го! ЗАНЕСЕТЕ ГО ОБРАТНО В АДА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО!

И шумът от врабците се превърна в истински ураган.

10.

Старк направи последно, отчаяно усилие да се освободи. Нямаше къде да мърда, къде да избяга, ала все пак опита. И това беше в негов стил.

Масата от птици, която покриваше тялото му, се премести заедно с него. Гигантските му, подпухнали ръце, покрити с пера, глави, крила се вдигнаха нагоре, после се удариха в тялото му, пак се вдигнаха и се кръстосаха на гърдите му. Птиците, някои от тях мъртви, други ранени, паднаха на земята и за момент пред очите на Тад се разкри такава картина, която щеше да го преследва до края на живота му.

Врабците изяждаха Джордж Старк. Очите му ги нямаше. На тяхно място бяха останали две огромни, черни дупки. Носът беше само откъснато парче кърваво месо. По-голямата част от челото му и косата му липсваше и отдолу се белееше покрития със слуз череп. Яката на ризата му все още обрамчваше врата му, ала нищо друго не бе останало от него. Ребрата му — бели издутини, стърчаха от кожата. Птиците бяха разпорили корема му. Част от тях се бяха скупчили в краката му, поглеждаха нагоре с огромно внимание и после се счепкваха за разкъсаните, кървящи остатъци от червата му. Видя и още нещо.

Врабците се опитваха да го вдигнат. Опитваха се… и много скоро щяха да успеят. Когато тялото му олекнеше достатъчно, щяха да направят именно това.

— Вземете го! Вземете го! ЗАНЕСЕТЕ ГО ОБРАТНО В АДА, КЪДЕТО МУ Е МЯСТОТО!

Виковете на Старк внезапно прекъснаха, когато стотиците кълвящи човки стигнаха до гласните му струни. Врабците се струпаха под мишниците му и за секунда краката му се отделиха от земята.

Той свали ръце, това което бе останало от тях, в яростен жест, премазвайки десетки… но други птици, два пъти повече, заеха мястото им.

Тропането от кълвящите човки и звукът от разцепващо се дърво от дясната страна на Тад внезапно се усили. Той отмести поглед в тази посока и видя как дървената, източна стена на кабинета се къса като хартия. За миг само той забеляза хилядите жълти човки, които я пробиха едновременно. Тогава грабна бебетата и ги прикри с тялото си. За първи и последен път в живота си може би се движеше с такава гъвкавост.

Стената се срути с трясък сред облак от трески и стърготини. Тад затвори очи и притисна децата си силно към себе си.

Повече той не видя.

11.

Но Алън и Лиз видяха.

Когато облакът от птици над тях и около тях оредя, свалиха одеялото до раменете си и откриха главите си. Лиз се запрепъва в гостната стая към отворената врата на кабинета и Алън я последва.

За миг той не можа да види какво става в кабинета. Пред очите му беше само кафявочерния облак. След това постепенно успя да различи една фигура, една ужасяваща фигура. Това беше Старк. Целият беше покрит с птици, които го изяждаха жив и въпреки това той още не бе умрял.

Надойдоха още птици. Алън си помисли, че пронизителното им, непрестанно цвърчене ще го подлуди. И тогава той видя какво всъщност правеха те.

— Алън! — изкрещя Лиз. — Алън, та те го вдигат!

Това, което бе Джордж Старк, това, което едва-едва напомняше на човек, се издигна във въздуха на летящо килимче от врабци. То прекоси стаята, почти падна и пак се издигна неуверено нагоре. Приближи се до огромната дупка в източната стена на кабинета.

Още птици влетяха през дупката. Тези, които се намираха в гостната също се втурнаха в кабинета.

Късчета месо падаха от гърчещото се тяло на Старк като кървав дъжд.

Тялото се понесе през дупката. Врабците летяха около него и кълвяха последните косми от главата му.

Алън и Лиз преминаха с усилие през прага от мъртви птици в кабинета. Тад бавно се изправяше на крака, държейки по едно плачещо бебе във всяка ръка. Лиз се спусна и ги взе в ръцете си. Започна да ги оглежда тревожно да види дали не са се ударили.

— Добре са — каза Тад. — Мисля, че са добре.

Алън отиде до нащърбената дупка в стената. Погледна навън и това, което видя приличаше на сцена от някаква кошмарна приказка. Цялото небе бе почерняло от птици, ала на едно място то бе черно като абанос, сякаш тъканта на реалността се бе разкъсала и там се бе отворила дупка.

Тази черна дупка имаше определено формата на борещ се човек.

Птиците го издигаха нагоре и все по-нагоре. Достигнаха до върховете на дърветата и сякаш се спряха там. На Алън му се стори, че чу пронизителен, нечовешки писък от средата на този птичи облак. Тогава врабците отново се заиздигаха нагоре. Като ги гледаше имаше чувството, че гледа филм, който се върти отзад-напред. От потрошените прозорци на къщата извираха черни потоци от врабци. От алеята, дърветата и покрива на „Фолксвагена“ излитаха врабци и като че ли през някаква фуния се отправяха към небето.

Всички летяха към черната дупка.

Фигурата напомняща човек отново започна да лети… над дърветата… в тъмното небе… и се изгуби съвсем от погледа.

Лиз седеше в ъгъла и люлееше бебетата в скута си, опитвайки се да ги успокои. Но те не изглеждаха вече особено разстроени. Гледаха весело изпитото й, мокро от сълзи лице. Уенди я потупа по бузата, сякаш се опитваше да я успокои. Уилям извади едно перце от косата й и започна да го разглежда внимателно.

— Няма го вече — каза прегракнало Тад. Той стоеше с Алън до дупката в стената на кабинета.

— Да — каза Алън и внезапно избухна в сълзи. Нямаше чувството, че ще се разплаче, просто така се случи.

Тад се опита да го прегърне, ала Алън отстъпи встрани. Под обувките му изхрущяха труповете на мъртвите врабци.

— Не — каза той. — Ще ми мине.

Тад гледаше през нащърбената дупка в нощта. Едно врабче долетя от тъмнината и кацна на рамото му.

— Благодаря ти — каза му Тад. — Бла…

Врабчето го клъвна неочаквано, злобно под окото. Потече кръв. След това излетя и се присъедини към останалите.

— Защо? — попита Лиз. Тя гледаше Тад изумена и уплашена. — Защо направи това?

Тад не й отговори, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Смяташе, че Роули Дилесипс също знаеше отговора. Това, което беше се случило току-що приличаше на магьосничество, но не беше някаква фантасмагория. Може би и врабчето постъпи така водено от някаква сила, която искаше Тад да не забравя това. Затова насила трябваше да му напомнят.

Внимавай, Тадеус. Никой не може да контролира пратениците на отвъдния живот. Не за дълго и винаги трябва да заплати определена цена.

„Каква цена ще трябва да плащам? — замисли се равнодушно той. — А сметката… кога трябва да се плати тя?“

Но отговорът на този въпрос трябваше да отложи за друг път. А и може би сметката вече бе платена.

Може би най-сетне бе платил своето.

— Мъртъв ли е? — питаше Лиз. Въпросът й прозвуча почти като молитва.

— Да — каза Тад. — Той е мъртъв, Лиз. Третият път магията се развали. Джордж Старк е прочетена книга. Хайде, приятели, да се махаме оттук.

Така и направиха.