ЧАСТ ВТОРАСТАРК ПОЕМА ЮЗДИТЕ
— И един мухльо с ловки ръце може да пипне тигъра за топките — каза Машин на Джак Холстед. — Това известно ли ти е?
Джак започна да се смее, но изражението на Машин го накара да млъкне.
— Махни тая тъпа усмивка от лицето си и слушай внимателно — каза Машин. — Обяснявам ти някои неща. Слушаш ли ме внимателно?
— Да, мистър Машин.
— Тогава чуй това и никога не го забравяй. И един мухльо с ловки ръце може да пипне тигъра за топките, но е нужен герой, за да ги хване. Ще ти кажа още нещо, след като съм започнал: само героите и кръшкачите се измъкват невредими, Джак. Никой друг. А аз не съм кръшкач.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАСТАРК НЕ СЪЩЕСТВУВА
1.
Тад и Лиз седяха вцепенени от шока, като две фигури издялани от синкав лед, докато Алън Пангборн им разказваше какво се е случило рано сутринта в Ню Йорк. Майк Доналдсън накълцан и пребит до смърт в коридора на сградата, в която живеел, Филис Майърс и двамата полицаи застреляни в нейния уестсайдски кондо. Нощният портиер в сградата на Майърс бил ударен с нещо тежко по главата и имал фрактура на черепа. Според докторите шансовете, че душата му няма да се възкачи на небето, били много малки. Портиерът в сградата на Доналдсън бил мъртъв. Във всичките случаи касапската работа била свършена в гангстерски стил — убиецът просто се приближавал до жертвата и я нападал.
В разказа си Алън непрекъснато наричаше убиеца Старк.
„Нарича го с точното му име без сам да съзнава това“ помисли си Тад, но после поклати глава, изпитвайки известно раздразнение към себе си. Нали все пак трябваше да го нарече някак, а Старк беше за предпочитане пред „извършителя“ или „мистър Х“. На настоящия етап би било погрешно да смята, че Алън влага нещо повече в това име, освен че го използва за удобство.
— А какво става с Рик? — попита Тад, когато най-сетне проговори, след като Алън приключи с разказа си.
— Мистър Каули е жив и здрав и е под полицейска охрана. — Беше десет и петнадесет сутринта. Имаше още почти два часа до взрива, който щеше да убие Рик и един от неговата охрана.
— Филис Майърс също беше под полицейска охрана — каза Лиз. Уенди спеше в широката детска кошарка, а и Уилям бе почти заспал. Главата му клюмаше към гърдите, очите му се затваряха… и после отново внезапно вдигаше глава. На Алън това му се струваше смешно. Напомняше му часовой, който се опитва да не заспи на пост. Но всяко вдигане на главата му ставаше все по-незабележимо. Поставил затворения бележник в скута си, Алън забеляза нещо необичайно, докато наблюдаваше близнаците. Всеки път, когато Уилям вдигнеше глава, опитвайки се да остане буден, Уенди се размърдваше в съня си.
„Дали родителите им са забелязали това? — зачуди се Алън. — Естествено, че са го забелязали.“
— Така е, Лиз. Той ги изненадал. Полицаите също могат да бъдат изненади като всеки друг, само че от тях се очаква да реагират по-бързо. Няколко хора на етажа, на който живеела Филис Майърс, отворили вратите на апартаментите си, след изстрелите, така че по техните показания и това, което полицията е намерила на местопрестъплението, можем точно да си представим какво се е разиграло там. Старк се престорил на сляп. След като убил Мириам Каули и Майкъл Доналдсън, той не си сменил дрехите, които… моля за извинение, били доста окървавени. Излиза той от асансьора, размахвайки бял бастун изцапан с кръв. Носи черни очила, които вероятно е купил на Таймс Скуеър или от някоя будка. Един господ знае откъде е взел бастуна, но в полицейското управление на Ню Йорк смятат, че с него е пребил двамата портиери.
— Разбира се, че го е откраднал от някой слепец — каза спокойно Тад. — Този тип не е сър Галахад, Алън.
— Явно не е. Вероятно е викал, че са го нападнали или че крадци са влезли в апартамента му. Все едно, той връхлетял толкова бързо върху полицаите, че те нямали време да отреагират. В крайна сметка, те били две момчета от полицейския автопатрул, отклонени от своя участък и поставени пред вратата на жената без специално предупреждение.
— Но нали са знаели, че и Доналдсън е бил убит? — възрази Лиз. — Ако това не е било достатъчно, за да им покаже, че човекът е опасен…
— Да, но те също така са знаели, че охраната на Доналдсън е пристигнала след като той вече е бил мъртъв — каза Тад. — Били са прекалено самоуверени.
— И така да е — съгласи се Алън. — Не мога да знам как е било. Но полицаите, които са с Каули знаят, че престъпникът е дързък, доста умен и готов да убива. Очите им са отворени на четири. Да, Тад, твоят посредник е в безопасност. Може да си сигурен в това.
— Спомена, че имало свидетели — каза Тад.
— О, да. Много свидетели. И при Каули, и при Доналдсън и при Майърс. Дреме му на него на оная работа. — Той погледна Лиз и добави: — Извинявай.
По устните й пробягна усмивка.
— Чувала съм го един-два пъти и преди, Алън.
Алън кимна, усмихна се леко и се обърна пак към Тад.
— А описанието, което ти дадох?
— Напълно съвпада — отвърна Алън. — Той е едър, рус, добре загорял от слънцето. Така че, Тад, кажи ми кой е той. Кажи ми името му. Освен за Хомър Гамаш, имам куп неща, за които да се тревожа. На мене разчита полицейският комисар на Ню Йорк Сити. Шейла Бригам, главната ми диспечерка, смята, че ще се превърна в звезда на масмедиите, но за мен Хомър е все още на първо място. Повече ме е грижа за него, отколкото дори за двамата мъртви полицаи, които се опитаха да охраняват Филис Майърс. Така че — кажи ми името му.
— Казал съм ти го вече — отвърна Тад.
Настъпи дълга пауза, може би около десет секунди.
— Какво е то? — попита тихо Алън.
— Името му е Джордж Старк. — Тад с изненада откри, че гласът му е съвсем спокоен, а с още по-голяма изненада откри, че и се чувства спокоен… но при условие, че силният шок и спокойствието не съвпадат като усещания. Облекчението, че може да произнесе на глас: „Ти знаеш името му и то е Джордж Старк“, не можеше да се изрази с думи.
— Мисля, че не разбирам за какво говориш — рече Алън след още една дълга пауза.
— Разбира се, че разбираш — каза Лиз. Тад я погледна, изненадан от острия й тон, с който показваше, че няма да търпи да й се говорят глупости. — Това, което има предвид съпругът ми е, че псевдонимът му е оживял по някакъв начин. Надгробният камък на снимката… на него вместо посвещение или кратък стих има едно изречение, което Тад каза на радиожурналиста, който пръв разпространи историята. „ЕДИН НЕ ОСОБЕНО ПРИЯТЕН ТИП“. Спомняш ли си?
— Да, но, Лиз… — Той ги гледаше с такова удивление и безпомощност, сякаш за първи път осъзнаваше, че до този момент бе разговарял с двама души, които си бяха загубили ума.
— Никакво „но“ — каза тя със същия отривист тон. — Ще имаш време за „но“ и „обаче“. Ти, както и всички останали. А засега, просто ме изслушай. Тад не се шегуваше, когато каза, че Джордж Старк не е особено приятен тип. Може би си е мислил, че е шега, но всъщност не е. Аз знаех това, дори и ако той не го е съзнавал. Джордж Старк не беше просто неприятен тип, той беше ужасяващ. С всяка следваща книга той ме плашеше все повече и когато Тад най-сетне реши да го убие, аз се качих горе и плаках от облекчение. — Тя погледна Тад, който се взираше озадачено в нея. Измери го с поглед преди да кимне. — Точно така. Плаках. Наистина плаках. Мистър Клоусън от Вашингтон беше един отвратителен, малък крипазоид, но той ни направи услуга, може би най-голямата услуга в съвместния ни живот с Тад и това е може би единствената причина, поради която съжалявам, че е мъртъв.
— Лиз, не мисля, че наистина искаш да кажеш…
— Не ми казвай какво АЗ искам да кажа! — каза тя.
Алън премигна. Тонът й бе малко по-висок, но не достатъчно, за да събуди Уенди. Уилям вдигна глава за последен път, преди да се отпусне на едната си страна и да заспи до сестра си. Алън си помисли, че ако не бяха децата, щеше да чуе много по-висок тон, може би дори вик.
— Сега Тад има да ти казва някои неща. Трябва да го изслушаш внимателно, Алън, и да се опиташ да му повярваш. Защото ако не му повярваш, страхувам се, че този човек, или каквото там представлява, ще продължи да убива, докато стигне да края на своя кървав списък. А аз си имам причини да не искам това да стане. Нали разбираш, мисля, че Тад и аз и нашите бебета също фигурираме в този списък.
— Добре. — Тонът му беше благ, но мислите му се въртяха с бясна скорост. Направи съзнателно усилие да избута встрани объркването си, яда, дори удивлението и да обмисли тази налудничава идея. Пред него не стоеше въпросът дали е истина или лъжа, защото беше невъзможно такова нещо да е истина, а по-скоро въпросът защо изобщо им трябваше да му разправят такава история. Бяха ли я измислили, за да скрият някакво въображаемо съучастие в убийствата? Или истинско съучастие? Беше ли дори възможно те самите да вярват в това? Изглеждаше невъзможно двама добре образовани и здравомислещи, поне до този момент, хора да вярват в такова нещо. Но всичко изглеждаше точно така, както и в деня, когато той дойде, за да арестува Тад за убийството на Хомър Гамаш — те просто нямаха това излъчване, което безпогрешно издава хората, които лъжат. Които лъжат съзнателно, сам се поправи Алън.
— Кажи, Тад.
— Добре — рече Тад. Той нервно прочисти гърлото си и стана. Ръката му бръкна в джобчето на ризата и той осъзна с полугорчива насмешка какво правеше всъщност — търсеше цигарите, които не бяха там от години. Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и погледна Алън, както би погледнал някой разтревожен, търсещ съвет студент, озовал се на гостоприемен пристан в кабинета му.
— Тук наистина става нещо много странно. Не, повече от странно. То е ужасно, непонятно, но все пак съществува. Мисля, че всичко започна, когато бях на единадесет години.
2.
Тад разказа всичко: за главоболието в детството му, за пронизителните писукания и неясните видения на врабчетата, които предшестваха настъпването на главоболието, както и за завръщането на врабчетата сега. Той показа на Алън страницата от ръкописа, на която бе надраскал с молив ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ. Разказа му и за това състояние, в което бе изпаднал в кабинета си вчера, когато бе вършил неща уж в съзнание, но които не помнеше по-късно. Разказа му, доколкото помнеше, и какво бе написал на обратната страна на бланката. Обясни какво бе направил с бланката и се опита да изрази страхът и объркването, които го бяха накарали да я унищожи. Лицето на Алън остана безизразно.
— Освен това — завърши Тад — знам, че е Старк. Ето тук. — Той се потупа леко с юмрук в гърдите.
В продължение на няколко минути Алън не каза нищо. Бе започнал да върти халката на третия пръст на лявата си ръка и това сякаш бе погълнало цялото му внимание.
— Отслабнал си, откакто си се оженил — рече Лиз тихо. — Ако не си направиш халката точно по мярка, има опасност да я изгубиш някой ден.
— Може и да я изгубя. — Той вдигна глава и я погледна. Когато заговори, се държеше така, сякаш Тад бе излязъл от стаята, за да свърши нещо и двамата бяха сами. — Съпругът ти те заведе горе в кабинета си, за да ти покаже първото спиритическо послание, веднага след като аз си тръгнах… така ли?
— Единственото нещо, което знам, че има нещо общо със спиритизма близо до нас, е магазина за спиртни напитки на около миля по шосето — каза Лиз с равен глас. — Но той наистина ми показа посланието, след като ти си тръгна.
— Веднага след като си тръгнах?
— Не. Сложихме децата да спят и после, докато се приготвяхме да си лягаме, аз го попитах какво крие.
— От мига, в който аз си тръгнах, до момента, когато ти разказа за загубата на съзнание и за звуците на птиците е имало отрязъци от време, когато той не е бил пред очите ти, нали? Когато е можел да се качи горе в кабинета си и да напише тази фраза, за която аз ви казах.
— Не мога да си спомня съвсем точно — каза тя. — Смятам, че бяхме заедно през цялото време, но не съм абсолютно сигурна. А и ще бъде без значение, ако ти кажа, че за миг не съм го изпуснала от очи, нали?
— Какво искаш да кажеш, Лиз?
— Искам да кажа, че ти ще помислиш, че и аз те лъжа, нали така?
Алън въздъхна дълбоко. Това беше единственият отговор, от който и двамата се нуждаеха.
— Тад не лъже.
Алън кимна.
— Оценявам откровеността ти… но тъй като не можеш да се закълнеш, че той нито за минута не е останал сам, не мога и да те обвиня, че лъжеш. Това ме радва. Признаваш, че е съществувала такава възможност, а мисля ще признаеш и, че обратната алтернатива е безумна.
Тад се подпря на камината. Очите му се местиха напред-назад, като човек, който следи игра на тенис. Той бе предвидил всичко, което шерифът Пангборн каза, а и шерифът изтъкна белите петна с много по-мек тон, отколкото можеше да се очаква. И все пак Тад изпита горчиво разочарование… сърцето почти го заболя. Предчувствието му, че Алън ще му повярва, някак инстинктивно ще повярва, се бе оказало толкова фалшиво, колкото лекарство, на което пише, че е цяр за всички болести.
— Да, признавам всичко това — каза Лиз с равен глас.
— А що се отнася до това, което Тад твърди, че се е случило в кабинета му… няма никакви свидетели, че е изпаднал в транс или че е написал нещо, както твърди. Всъщност, той изобщо не ти е споменавал за случката преди обаждането на мисис Каули, нали?
— Не, не е споменавал.
— Е тогава…. — сви рамене Алън.
— Имам един въпрос към теб, Алън.
— Кажи.
— Защо би излъгал Тад? С каква цел би го направил?
— Не знам — Алън я погледна съвсем искрено. — Може и той самият да не знае. — Хвърли бегъл поглед към Тад и пак отправи поглед към Лиз. — Може би той самият не знае, че лъже. Това, което искам да кажа е съвсем ясно: нито един полицай няма да приеме такова нещо без явни доказателства. А доказателства няма.
— Тад казва истината. Разбирам всичко, което ти ми казваш, но страшно искам да повярваш и ти, че той казва истината. Искам това отчаяно. Нали разбираш, аз живях с Джордж Старк. И знам какво изпитваше Тад към него с течение на времето. Ще ти кажа нещо, което не се споменава в „Пийпъл“. Тад започна да говори, че иска да се отърве от Старк преди да напише последните две книги…
— Последните три книги — каза тихо Тад от мястото си до камината. Желанието му да запали една цигара го изгаряше като суха треска. — Заговорих за това, след като написах първата книга.
— Окей, след първата. От статията в списанието излиза, че това е било нещо съвсем ново, което не е вярно. Това искам да подчертая. Ако не беше се появил Фредерик Клоусън и не беше принудил съпруга ми, мисля, че Тад още щеше да говори по същия начин, че иска да се отърве от Старк. Така както алкохоликът или наркоманът разправя на семейството си и на приятелите си, че ще се откаже от следващия ден… или след два дни.
— Не е съвсем така — каза Тад. — Попадна в мишената, но не улучи десетката.
Той млъкна и намръщен потъна в размисъл, събирайки мислите си. Алън неохотно се отказа от идеята, че те лъжат или че го баламосват по някаква неясна причина. Опитваха се не да го убедят или да убедят себе си, а само да разкажат какво е било … както някой би описал битката с пожар избухнал отдавна.
— Виж, нека да оставим за известно време транса, врабчетата и предхождащите ги видения, ако изобщо за това става въпрос. Ако искаш, можеш да говориш с лекаря ми, доктор Хюм, за физическите симптоми. Може би резултатите от изследванията, които направих вчера на мозъка си, ще покажат нещо необикновено, но дори и да не покажат, лекарят, който ме оперира като дете може още да е жив и да ти разкаже моя случай. Може да знае нещо, което ще внесе някаква яснота в тая бъркотия. Не мога сега да си спомня името му, но съм сигурен, че то е записано в картона ми. Но всички тия психични глупости в момента са нещо странично.
Това, което Тад каза се стори много странно на Алън… в случай, че наистина бе поставил нарочно едното „послание“ и бе излъгал за другото. Ако някой достатъчно откачен направи нещо подобно и забрави за това, ако някой достатъчно откачен вярва, че тези „послания“ са наистина паранормални явления, той би искал да говори само за тях и за нищо друго. Нали така? Почваше да го боли главата.
— Добре — каза той с равен глас. — Ако това, което наричаш „психо глупости“ е нещо странично, тогава коя е главната ни линия на размисъл?
— Джордж Старк е главната линия — отвърна Тад и си помисли: „Тази линия, която води до Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.“ — Представи си, че някакъв чужд човек се нанася в дома ти. Някой, от когото винаги си се страхувал мъничко, както Джим Хокинс през цялото време се страхува мъничко от стария Морски вълк у Адмирал Бенбоу. Чел ли си „Островът на съкровищата“, Алън?
Алън кимна.
— Е, тогава ти е познато чувството, което се опитвам да изразя. Страхуваш се от този човек и изобщо не го харесваш, но му разрешаваш да остане. Ти нямаш кръчма, като в „Островът на съкровищата“, но може би си мислиш, че той е някакъв далечен роднина на жена ти или нещо подобно. Следиш ли мисълта ми?
Алън кимна.
— И най-накрая един ден, когато този нежелан гост направи нещо лошо, като например да запрати в стената солницата защото се е запушила, казваш на жена си: „Докога ще виси тук твоят отвратителен втори братовчед?“ А тя те поглежда и казва: „Моят ли? Мислех, че е твой втори братовчед!“
Алън се засмя против волята си.
— А изритваш ли ти чуждия човек от дома си? — продължи Тад. — Не. На първо място, той е бил известно време в дома ти и колкото и абсурдно да прозвучи на някого, който не е попадал в такава ситуация, сякаш има…. известни права да живее тук. Но не това е главното.
През цялото време Лиз кимаше. В очите й имаше възбудения и благодарен израз на човек, на когото току-що са му казали думата, която е била цял ден на върха на езика му.
— Главното нещо е, че ти дяволски се страхуваш от него — каза тя. — Страхуваш се какво ще направи той, ако ей така направо му заявиш да си обира партакешите и да си хваща пътя.
— Така е — каза Тад. — Искаш да бъдеш смел и да му кажеш да си тръгне и то не само защото се страхуваш, че той може да е опасен. Това се превръща във въпрос на самоуважение. Но… продължаваш да отлагаш. Намираш си причини, за да отлагаш. Като например, че вали и че е по-малко вероятно той да вдигне скандал, ако му кажеш да си ходи, когато денят е слънчев. Или може би след като всички сте се наспали хубаво. Намираш си хиляди причини, за да отлагаш. Установяваш, че ако тези причини ти се струват поне донякъде основателни, можеш да запазиш поне част от самоуважението си, а и това е по-добре отколкото да го загубиш изцяло. И част от него е достатъчна, ако цената да запазиш цялото си самоуважение би била да си ранен или мъртъв.
— А може би и не само ти.
Лиз се намеси отново със спокойния, приятен тон на жена, която се обръща към членовете на фермерски клуб, може би по въпроса кога да се сади царевицата или как да определиш кога доматите са готови за бране.
— Той беше опасен, отвратителен човек, когато… живееше с нас… и си остава опасен и отвратителен човек. Фактите показват, че ако с нещо се е променил, то промяната е към по-лошо. Той е откачен, разбира се, и според него това, което прави е съвсем логично: открива и унищожава един по един хората, които бяха скроили заговор срещу него, за да го убият.
— Свършихте ли?
Тя погледна изненадано Алън, сякаш гласът му я бе измъкнал от състоянието на дълбок размисъл.
— Какво?
— Попитах дали сте свършили. Искахте да се изкажете и аз искам да съм сигурен, че сте имали тази възможност.
Спокойствието на Лиз се стопи. Тя въздъхна дълбоко и прокара разсеяно ръце през косата си.
— Ти не вярваш, нали? На нито една дума.
— Лиз — подхвана Алън, — но това е лудост. Извинявам се, че използвам тази дума, но като имам предвид ситуацията, струва ми се, че това е най-меката дума. Тук скоро ще дойдат други полицаи. ФБР сигурно. Този тип вече може да бъде считан за търсен престъпник в национален мащаб и по тази причина ще се намесят и те. Ако им разкажете тази история и за транса, и за посланията от отвъдното, ще чуете доста по-груби думи. И на мене, ако ми кажете, че тези хора са били убити от един дух, не бих ви повярвал. — Тад се размърда, но когато Алън вдигна ръка, той остана на мястото си. — И все пак по-скоро бих повярвал в някой дух, отколкото във вашата история. Та ние не говорим просто за дух, говорим за някакъв човек, който никога не е съществувал.
— Тогава как си обясняваш моето описание на този човек? — попита внезапно Тад. — Това описание отговаря на моята представа за това как изглеждаше… по-точно изглежда Джордж Старк. Част от него съществува в архивите на Даруин Прес, а друга част — само в моето съзнание. Аз никога не съм се опитвал нарочно да си изградя точна представа за този човек, разбираш нали, просто през годините в съзнанието ми се е изградил един образ, както си изграждаш образ на говорителя, който слушаш всяка сутрин по радиото на път за работа. Но ако някога ти се случи да се срещнеш с него, в повечето случаи откриваш, че си сбъркал. А се оказва, че моето описание е почти съвсем точно. Как си обясняваш това?
— Не мога да го обясня — отвърна Алън. — Освен, разбира се, ако не си ме излъгал за това, откъде разполагаш с това описание.
— Знаеш, че не съм.
— Не бъди толкова сигурен — каза Алън, ставайки от стола. Отиде до камината и започна да размества нервно с машата натрупаните брезови цепеници. — Не всяка лъжа е резултат на съзнателно решение. Ако един човек сам успее да си внуши, че казва истината, може да издържи прекрасно теста на детектора на лъжата. Така стана с Тед Бънди.
— Хайде стига — рече троснато Тад. — Стига си се напрягал толкова. Отново се повтаря цялата история като с отпечатъците. Единствената разлика е, че този път не мога да изкарам една тайфа народ, които да потвърдят алибито ми. А между другото, какво ще кажеш сега за отпечатъците от пръсти? Като вземеш и тях предвид, не разбираш ли, че ти казваме истината?
Алън се извърна. Изведнъж изпита яд към Тад… и към двамата. Имаше чувството, че го бяха притиснали в някой ъгъл, а те нямаха никакво право да го карат да се чувства така, сякаш присъстваше на събрание на обществото „Земята е плоска“, а единствено той вярваше, че тя е кръгла.
— Не мога да намеря обяснение за нито едно от тези неща… засега — каза той. — Но може би ще ми кажеш откъде се е появил твоя човек, имам предвид истинския човек, Тад? Ти просто го роди една нощ ли? Или той се излюпи от някое врабчово яйце? На него ли започваше да приличаш докато пишеше книгите, които после излизаха под негово име? Как точно стана всичко?
— Не знам точно как стана — отвърна уморено Тад. — Не смяташ ли, че щях да ти кажа, ако знаех? Доколкото аз знам и доколкото мога да си спомня аз бях аз, когато пишех „Пътят на Машин“, „Оксфордски блус“ и „Пай от месо на акула“ и „Пътуване до Вавилон“. Нямам ни най-малка представа кога той… стана отделен човек. Той ми се струваше истински, докато пишех под псевдонима му, така както ми изглеждат истински всички истории, които описвам, докато ги създавам. А това значи, че ги вземам насериозно, макар че не вярвам в тях, освен когато… вярвам… тогава…
Той замълча за момент, а после се изсмя смутено.
— Толкова пъти съм говорил за писането — каза той. — Това са стотици лекции, хиляди часове и май никога нищо не съм споменавал за двете реалности, които съществуват за всеки писател: тази на действителния свят и на света на книгите му. Струва ми се, че никога дори не съм мислил за това. А сега осъзнавам… е… май дори не знам точно как да разсъждавам за това.
— Няма значение — каза Лиз. — Не е било нужно той да се превръща в отделен човек до момента, в който Тад не се опита да го унищожи.
Алън се обърна към нея.
— Е, добре, Лиз. Ти познаваш Тад по-добре от всеки друг. Превръщаше ли се доктор Бомънт в мистър Старк, когато пишеше криминалните истории? Побийваше ли те от време на време? Заплашваше ли хората с бръснач по разни партита?
— Сарказмът няма да ни помогне — каза тя, гледайки го втренчено.
Той разпери ръце изпълнен с раздразнение, макар че не знаеше дали раздразнението беше породено от тях, от него самия или от тримата заедно.
— Това не е сарказъм. Искам да ви подложа на малко словесен шок, за да ви накарам да осъзнаете колко абсурдно звучи всичко това. Та вие говорите за псевдоним, който оживява! Ако кажете на ФБР и половината от това, което казахте сега те ще ви подведат под закона, действащ в Мейн, за непредумишлено извършване на престъпление!
— Отговорът на въпроса ти е не — отвърна Лиз. — Не ме е бил, нито пък е размахвал бръснач по разни коктейли. Но когато той пишеше от името на Джордж Старк и особено когато пишеше за Алексис Машин, Тад не беше същият човек. Може би най-точно ще е, ако кажа, че когато Тад отвореше вратата и поканеше Старк да влезе, той ставаше някак далечен. Не студен, не дори хладен в държането си, просто далечен. По-малко искаше да излиза, да се среща с хора. Понякога не отиваше на катедрени съвети, дори и на срещи със студенти, макар че това се случваше рядко. Вечер си лягаше по-късно, а понякога се въртеше по цял час в леглото преди да заспи. А когато заспеше, шаваше много и говореше насън, сякаш сънуваше кошмари. Няколко пъти го попитах дали това е причината, а той ми отвърна, че го наболявала главата и че се чувствал неспокоен, но че не помнел да е сънувал кошмари. Не настъпваше някаква рязка промяна в личността му… но не беше същият. Моят съпруг престана да пие преди известно време, Алън. Той не посещава клуба на „Анонимните алкохолици“ или нещо от този род, но престана да пие. С едно единствено изключение. Когато приключеше с поредния роман на Старк, той се напиваше. Сякаш се разтоварваше и си казваше: „Копелето си отиде отново. Поне за известно време няма да го има. Джордж се върна във фермата си в Мисисипи. Ура.“
— Тя добре е схванала нещата — каза Тад. — Чувствах се така, че ми идеше да викам ура. Нека да обобщя положението, като оставя настрана несъзнателното писане и загубата на съзнание. Човекът, когото търсиш, убива хора, които аз познавам. Това са хора, с изключение на Хомър Гамаш, които са отговорни за „екзекуцията“ на Джордж Старк… в съглашателство с мене, разбира се. Той има моята кръвна група, която не е една от рядко срещаните, но все пак само един от всеки шест на сто я има. Той отговаря на описанието, които ти дадох и което представлява изкристализиран образ на това как би изглеждал Джордж Старк, според мене, ако съществуваше. Той пуши марката цигари, която пушех аз навремето. Последният и най-интересен факт — той изглежда има отпечатъци от пръсти напълно идентични с моите. Може би шест на всеки сто души имат кръвна група А с отрицателен резус фактор, но доколкото знаем, нито един човек в целия свят няма моите отпечатъци. Въпреки всичко това, ти отказваш дори да помислиш върху моето твърдение, че Старк е оживял по някакъв начин. Затова, шерифе Алън Пангборн, кажи ми кой работи съвсем слепешката, преносно казано?
Алън усети как почвата под краката му, която някога бе вярвал, че е здрава и стабилна, започва да се изплъзва. Нима това беше възможно? Но… ако не свършеше нищо друго, поне трябваше да си поговори с лекаря на Тад и да проследи историята на заболяването му. Хрумна му, че щеше да е наистина великолепно, ако откриеше, че не е имало никакъв мозъчен тумор, че Тад или е излъгал… или просто си е въобразил, че го е имало. Ако можеше да докаже, че този човек е психопат, щеше да бъде много по-успокоително. Може би…
„Може би“ глупости! Джордж Старк не съществуваше и никога не е съществувал. Алън можеше да не е от вундеркиндите на ФБР, но това не значеше, че беше дотолкова наивен да повярва на всичко това. Вероятно щяха да пипнат откаченото копеле в Ню Йорк Сити, когато се опитваше да очисти Каули и сигурно точно така щеше да стане, а ако ли не, той можеше да реши да изкара лятната си ваканция в Мейн. И ако тоя психопат наистина се завърнеше в Мейн, Алън щеше да го застреля. А не смяташе, че ако такава възможност наистина възникнеше, всички тези небивалици от Зоната на здрача щяха да го улеснят. А и не искаше да си губи повече времето в обсъждане.
— Предполагам, че времето ще покаже — каза той неопределено. — Засега ви съветвам да се придържате към това, което ми казахте снощи — става въпрос за човек, който си мисли, че е Джордж Старк и е достатъчно откачен да започне от единственото логично място, според логиката на един луд, мястото, където официално бе погребан Джордж Старк.
— Ако не оставиш поне малко място в съзнанието си за тази възможност, ще затънеш яко — каза Тад. — Този тип, Алън, ти не можеш да разговаряш с него, не можеш да го умоляваш. Можеш да го молиш за милост, ако ти даде време за това, но това няма да ти помогне. Ако някога се окажеш до него и не си нащрек, ще те превърне в пай от месо на акула.
— Ще се свържа с лекаря ти — каза Алън — и с този лекар, който те е оперирал, когато си бил момче. Не знам какво ще помогне или с какво ще допринесе за осветляване на тази история, но ще го направя. Иначе, май просто ще трябва да поема риска.
Тад се усмихна, но изражението му остана съвсем сериозно.
— От моя гледна точка от това възниква един проблем. Жена ми, децата ми и аз ще трябва да поемем риска заедно с тебе.
3.
След петнадесет минути една покрита камионетка, боядисана в синьо и бяло, спря пред къщата на Тад до колата на Алън. Приличаше на кола от телефонния сервиз и се оказа, че е нещо подобно. Надписа „Полиция на щата Мейн“ бе изписан дискретно отстрани с дребни букви.
Двама техници се появиха на входа, представиха се и се извиниха, че са се забавили толкова много (извинението се оказа излишно в случая, тъй като Тад и Лиз изобщо не ги очакваха) и попитаха Тад дали има нещо против да подпише формуляра, който му представи единият от тях. Тад му хвърли един бърз поглед и установи, че с него се разрешаваше да поставят подслушващо и записващо устройство на телефона му, но не включваше разрешение да се използват записите на телефонните разговори в съда.
Тад се разписа на съответното място пред очите на двама свидетели — Алън и един от техниците, който, Тад с учудване забеляза, носеше тестер от едната страна на колана си, а от другата един 9-милиметров.
— Наистина ли може да установите откъде идва обаждането? — попита Тад няколко минути по-късно, след като Алън бе потеглил за казармите на щатската полиция в Ороно. Струваше му се важно да каже нещо, защото двамата техници не бяха продумали, след като им бе върнал подписания формуляр.
— Да — отвърна единият от тях. Той държеше слушалката на телефона в хола и бързо сваляше вътрешната й пластмасова обвивка. — Можем да локализираме обаждането във всяка точка на земното кълбо. Това не е като стария метод от филмите, където разговорът трябва да продължи, докато се извърши локализирането. Докато не се затвори слушалката от тази страна — и той разклати телефона, който сега приличаше на малък андроид улучен от лазерно оръжие в някой научнофантастичен филм — можем да установим откъде се обаждат. Но най-често това се оказва някоя телефонна кабина до някой супермаркет.
— Добре го каза — обади се колегата му. Той бърникаше телефонния жак, който бе извадил от гнездото му в стената. — Горе имате ли апарат?
— Два — отвърна Тад. Вече се чувстваше като Алиса в Страната на Чудесата. Сякаш някой го бе бутнал грубо в заешката дупка. — В кабинета ми и в спалнята.
— На отделна линия ли са?
— Не, имаме само една. Къде ще поставите магнетофона?
— Сигур долу в мазето — каза разсеяно единият с такъв тон, сякаш искаше да каже: Бе, що не ни оставиш на мира да си вършим работата. Той пъхаше телефонните жици в един блок от луситова пластмаса, от която стърчаха безброй пружини.
Тад прегърна Лиз през кръста и я отведе навън, чудейки се дали има човек, който би могъл да разбере, че всичките магнетофони и луситови блокове на света не бяха в състояние да спрат Джордж Старк. Старк съществуваше и сега може би си почиваше, а може би вече беше на път.
И ако никой не му повярваше, какво по дяволите щеше да прави? Как по дяволите щеше да предпази семейството си? Изобщо имаше ли някакъв начин? Той се замисли дълбоко и когато с мислене не постигна нищо, просто се вслуша в себе си. Понякога, не винаги, само понякога, успяваше да стигне до отговора по този начин.
Но не и този път. С удивление откри, че се чувства страхотно възбуден. Помисли си да придума Лиз да се качат в спалнята, но се сети за техниците от щатската полиция, които скоро щяха да довтасат горе, за да вършат още мистериозни неща с неговите старомодни телефонни апарати.
„Човек дори не може да се изчука — помисли си той. — Така че какво наистина да правим?“
Всъщност отговорът беше съвсем прост: да чакат, това трябваше да правят.
И не трябваше да чакат дълго, за да научат поредната ужасяваща новина: Старк се бе добрал и до Рик Каули. Успял да постави скрита бомба на вратата, след като нападнал от засада техниците, които правели същото с телефона на Рик, което правеха и двамата мъже в хола на Бомънтови. Когато Рик завъртял секретния ключ, вратата хвръкнала във въздуха.
Алън сам им съобщи новината. Той бе изминал едва три мили по пътя към Ороно, когато му съобщиха по радиото за експлозията и веднага потегли обратно.
— Ти ни каза, че Рик е в безопасност — каза Лиз. И гласът, и погледът й бяха съвсем безжизнени. Дори и косата й сякаш бе загубила блясъка си. — Ти ни обеща.
— Сбърках. Извинявайте.
Алън се чувстваше толкова потресен, колкото потресена изглеждаше и Лиз, но правеше огромни усилия да не го покаже. Той хвърли поглед към Тад и срещна неговия искрящ и застинал поглед. Една едва забележима усмивка пробяга по устните на Тад.
„Той знае съвсем точно какво си мисля.“ Това може и да не беше вярно, но на Алън така му се струваше. „Е, може би не абсолютно всичко, но поне част. Да, сигурно доста голяма част от мислите ми. Като например, че хич не ме бива да се прикривам. Но май не е така. Мисля, че е той. Мисля, че вижда твърде много.“
— Ти направи едно предположение, което се оказа неправилно. Това е то — рече Тад. — Случва се и на най-добрите от нас. Може би трябва да си тръгнеш и да помислиш още малко за Джордж Старк. А, Алън, какво мислиш?
— Че може и да си прав — рече Алън и си помисли, че казва това само, за да ги успокои. Но лицето, на Джордж Старк, което никога не бе виждал освен чрез описанието на Тад Бомънт, вече надничаше иззад рамото му. Той все още не можеше да го види, но усещаше, че е там.
— Искам да говоря с доктор Хърд…
— Хюм — каза Тад. — Джордж Хюм.
— Благодаря. Искам да се срещна с него, така че ще съм наблизо. В случай, че дойдат от ФБР, ще искате ли пак да ви навестя?
— За Тад не знам, но аз много бих искала — каза Лиз.
Тад кимна.
— Съжалявам за цялата тази работа — рече Алън — но това, за което най-много съжалявам е, че ви обещах, че всичко ще е наред, а не стана така.
— В такава ситуация мисля, че човек може лесно да подцени положението — каза Тад. — Аз ти казах истината, поне така, както аз я разбирам, поради една съвсем простичка причина. Ако наистина е Старк, мисля, че доста хора ще го подценят, преди да се сложи край на това.
Алън погледна първо Тад, после Лиз. След дълга пауза, когато тишината се нарушаваше единствено от гласовете на охраната на Тад пред входната врата (имаше още двама и при задния вход), Алън каза:
— Най-отвратителното в тая работа е, че вие двамата наистина вярвате в това нещо, а?
— Аз вярвам — кимна Тад.
— А аз не — каза Лиз и двамата я погледнаха изумени. — Аз не вярвам, аз знам.
Алън въздъхна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
— Има едно нещо, което бих искал да знам. Ако е така както казвате… аз не го вярвам, не мога да повярвам, вероятно ще кажете… но ако наистина е така, какво по дяволите иска тоя тип? Само отмъщение?
— Ни най-малко — каза Тад. — Той иска това, което и ти и аз бихме искали, ако бяхме в същото положение. Не иска повече да е мъртъв. Това е всичко, което иска. Да не е мъртъв. А аз съм единственият, който може би е в състояние да промени това. Но ако аз не мога или не искам… то тогава той иска поне да е сигурен, че няма да се чувства самотен.
1.
Тад и Лиз седяха вцепенени от шока, като две фигури издялани от синкав лед, докато Алън Пангборн им разказваше какво се е случило рано сутринта в Ню Йорк. Майк Доналдсън накълцан и пребит до смърт в коридора на сградата, в която живеел, Филис Майърс и двамата полицаи застреляни в нейния уестсайдски кондо. Нощният портиер в сградата на Майърс бил ударен с нещо тежко по главата и имал фрактура на черепа. Според докторите шансовете, че душата му няма да се възкачи на небето, били много малки. Портиерът в сградата на Доналдсън бил мъртъв. Във всичките случаи касапската работа била свършена в гангстерски стил — убиецът просто се приближавал до жертвата и я нападал.
В разказа си Алън непрекъснато наричаше убиеца Старк.
„Нарича го с точното му име без сам да съзнава това“ помисли си Тад, но после поклати глава, изпитвайки известно раздразнение към себе си. Нали все пак трябваше да го нарече някак, а Старк беше за предпочитане пред „извършителя“ или „мистър Х“. На настоящия етап би било погрешно да смята, че Алън влага нещо повече в това име, освен че го използва за удобство.
— А какво става с Рик? — попита Тад, когато най-сетне проговори, след като Алън приключи с разказа си.
— Мистър Каули е жив и здрав и е под полицейска охрана. — Беше десет и петнадесет сутринта. Имаше още почти два часа до взрива, който щеше да убие Рик и един от неговата охрана.
— Филис Майърс също беше под полицейска охрана — каза Лиз. Уенди спеше в широката детска кошарка, а и Уилям бе почти заспал. Главата му клюмаше към гърдите, очите му се затваряха… и после отново внезапно вдигаше глава. На Алън това му се струваше смешно. Напомняше му часовой, който се опитва да не заспи на пост. Но всяко вдигане на главата му ставаше все по-незабележимо. Поставил затворения бележник в скута си, Алън забеляза нещо необичайно, докато наблюдаваше близнаците. Всеки път, когато Уилям вдигнеше глава, опитвайки се да остане буден, Уенди се размърдваше в съня си.
„Дали родителите им са забелязали това? — зачуди се Алън. — Естествено, че са го забелязали.“
— Така е, Лиз. Той ги изненадал. Полицаите също могат да бъдат изненади като всеки друг, само че от тях се очаква да реагират по-бързо. Няколко хора на етажа, на който живеела Филис Майърс, отворили вратите на апартаментите си, след изстрелите, така че по техните показания и това, което полицията е намерила на местопрестъплението, можем точно да си представим какво се е разиграло там. Старк се престорил на сляп. След като убил Мириам Каули и Майкъл Доналдсън, той не си сменил дрехите, които… моля за извинение, били доста окървавени. Излиза той от асансьора, размахвайки бял бастун изцапан с кръв. Носи черни очила, които вероятно е купил на Таймс Скуеър или от някоя будка. Един господ знае откъде е взел бастуна, но в полицейското управление на Ню Йорк смятат, че с него е пребил двамата портиери.
— Разбира се, че го е откраднал от някой слепец — каза спокойно Тад. — Този тип не е сър Галахад, Алън.
— Явно не е. Вероятно е викал, че са го нападнали или че крадци са влезли в апартамента му. Все едно, той връхлетял толкова бързо върху полицаите, че те нямали време да отреагират. В крайна сметка, те били две момчета от полицейския автопатрул, отклонени от своя участък и поставени пред вратата на жената без специално предупреждение.
— Но нали са знаели, че и Доналдсън е бил убит? — възрази Лиз. — Ако това не е било достатъчно, за да им покаже, че човекът е опасен…
— Да, но те също така са знаели, че охраната на Доналдсън е пристигнала след като той вече е бил мъртъв — каза Тад. — Били са прекалено самоуверени.
— И така да е — съгласи се Алън. — Не мога да знам как е било. Но полицаите, които са с Каули знаят, че престъпникът е дързък, доста умен и готов да убива. Очите им са отворени на четири. Да, Тад, твоят посредник е в безопасност. Може да си сигурен в това.
— Спомена, че имало свидетели — каза Тад.
— О, да. Много свидетели. И при Каули, и при Доналдсън и при Майърс. Дреме му на него на оная работа. — Той погледна Лиз и добави: — Извинявай.
По устните й пробягна усмивка.
— Чувала съм го един-два пъти и преди, Алън.
Алън кимна, усмихна се леко и се обърна пак към Тад.
— А описанието, което ти дадох?
— Напълно съвпада — отвърна Алън. — Той е едър, рус, добре загорял от слънцето. Така че, Тад, кажи ми кой е той. Кажи ми името му. Освен за Хомър Гамаш, имам куп неща, за които да се тревожа. На мене разчита полицейският комисар на Ню Йорк Сити. Шейла Бригам, главната ми диспечерка, смята, че ще се превърна в звезда на масмедиите, но за мен Хомър е все още на първо място. Повече ме е грижа за него, отколкото дори за двамата мъртви полицаи, които се опитаха да охраняват Филис Майърс. Така че — кажи ми името му.
— Казал съм ти го вече — отвърна Тад.
Настъпи дълга пауза, може би около десет секунди.
— Какво е то? — попита тихо Алън.
— Името му е Джордж Старк. — Тад с изненада откри, че гласът му е съвсем спокоен, а с още по-голяма изненада откри, че и се чувства спокоен… но при условие, че силният шок и спокойствието не съвпадат като усещания. Облекчението, че може да произнесе на глас: „Ти знаеш името му и то е Джордж Старк“, не можеше да се изрази с думи.
— Мисля, че не разбирам за какво говориш — рече Алън след още една дълга пауза.
— Разбира се, че разбираш — каза Лиз. Тад я погледна, изненадан от острия й тон, с който показваше, че няма да търпи да й се говорят глупости. — Това, което има предвид съпругът ми е, че псевдонимът му е оживял по някакъв начин. Надгробният камък на снимката… на него вместо посвещение или кратък стих има едно изречение, което Тад каза на радиожурналиста, който пръв разпространи историята. „ЕДИН НЕ ОСОБЕНО ПРИЯТЕН ТИП“. Спомняш ли си?
— Да, но, Лиз… — Той ги гледаше с такова удивление и безпомощност, сякаш за първи път осъзнаваше, че до този момент бе разговарял с двама души, които си бяха загубили ума.
— Никакво „но“ — каза тя със същия отривист тон. — Ще имаш време за „но“ и „обаче“. Ти, както и всички останали. А засега, просто ме изслушай. Тад не се шегуваше, когато каза, че Джордж Старк не е особено приятен тип. Може би си е мислил, че е шега, но всъщност не е. Аз знаех това, дори и ако той не го е съзнавал. Джордж Старк не беше просто неприятен тип, той беше ужасяващ. С всяка следваща книга той ме плашеше все повече и когато Тад най-сетне реши да го убие, аз се качих горе и плаках от облекчение. — Тя погледна Тад, който се взираше озадачено в нея. Измери го с поглед преди да кимне. — Точно така. Плаках. Наистина плаках. Мистър Клоусън от Вашингтон беше един отвратителен, малък крипазоид, но той ни направи услуга, може би най-голямата услуга в съвместния ни живот с Тад и това е може би единствената причина, поради която съжалявам, че е мъртъв.
— Лиз, не мисля, че наистина искаш да кажеш…
— Не ми казвай какво АЗ искам да кажа! — каза тя.
Алън премигна. Тонът й бе малко по-висок, но не достатъчно, за да събуди Уенди. Уилям вдигна глава за последен път, преди да се отпусне на едната си страна и да заспи до сестра си. Алън си помисли, че ако не бяха децата, щеше да чуе много по-висок тон, може би дори вик.
— Сега Тад има да ти казва някои неща. Трябва да го изслушаш внимателно, Алън, и да се опиташ да му повярваш. Защото ако не му повярваш, страхувам се, че този човек, или каквото там представлява, ще продължи да убива, докато стигне да края на своя кървав списък. А аз си имам причини да не искам това да стане. Нали разбираш, мисля, че Тад и аз и нашите бебета също фигурираме в този списък.
— Добре. — Тонът му беше благ, но мислите му се въртяха с бясна скорост. Направи съзнателно усилие да избута встрани объркването си, яда, дори удивлението и да обмисли тази налудничава идея. Пред него не стоеше въпросът дали е истина или лъжа, защото беше невъзможно такова нещо да е истина, а по-скоро въпросът защо изобщо им трябваше да му разправят такава история. Бяха ли я измислили, за да скрият някакво въображаемо съучастие в убийствата? Или истинско съучастие? Беше ли дори възможно те самите да вярват в това? Изглеждаше невъзможно двама добре образовани и здравомислещи, поне до този момент, хора да вярват в такова нещо. Но всичко изглеждаше точно така, както и в деня, когато той дойде, за да арестува Тад за убийството на Хомър Гамаш — те просто нямаха това излъчване, което безпогрешно издава хората, които лъжат. Които лъжат съзнателно, сам се поправи Алън.
— Кажи, Тад.
— Добре — рече Тад. Той нервно прочисти гърлото си и стана. Ръката му бръкна в джобчето на ризата и той осъзна с полугорчива насмешка какво правеше всъщност — търсеше цигарите, които не бяха там от години. Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и погледна Алън, както би погледнал някой разтревожен, търсещ съвет студент, озовал се на гостоприемен пристан в кабинета му.
— Тук наистина става нещо много странно. Не, повече от странно. То е ужасно, непонятно, но все пак съществува. Мисля, че всичко започна, когато бях на единадесет години.
2.
Тад разказа всичко: за главоболието в детството му, за пронизителните писукания и неясните видения на врабчетата, които предшестваха настъпването на главоболието, както и за завръщането на врабчетата сега. Той показа на Алън страницата от ръкописа, на която бе надраскал с молив ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ. Разказа му и за това състояние, в което бе изпаднал в кабинета си вчера, когато бе вършил неща уж в съзнание, но които не помнеше по-късно. Разказа му, доколкото помнеше, и какво бе написал на обратната страна на бланката. Обясни какво бе направил с бланката и се опита да изрази страхът и объркването, които го бяха накарали да я унищожи. Лицето на Алън остана безизразно.
— Освен това — завърши Тад — знам, че е Старк. Ето тук. — Той се потупа леко с юмрук в гърдите.
В продължение на няколко минути Алън не каза нищо. Бе започнал да върти халката на третия пръст на лявата си ръка и това сякаш бе погълнало цялото му внимание.
— Отслабнал си, откакто си се оженил — рече Лиз тихо. — Ако не си направиш халката точно по мярка, има опасност да я изгубиш някой ден.
— Може и да я изгубя. — Той вдигна глава и я погледна. Когато заговори, се държеше така, сякаш Тад бе излязъл от стаята, за да свърши нещо и двамата бяха сами. — Съпругът ти те заведе горе в кабинета си, за да ти покаже първото спиритическо послание, веднага след като аз си тръгнах… така ли?
— Единственото нещо, което знам, че има нещо общо със спиритизма близо до нас, е магазина за спиртни напитки на около миля по шосето — каза Лиз с равен глас. — Но той наистина ми показа посланието, след като ти си тръгна.
— Веднага след като си тръгнах?
— Не. Сложихме децата да спят и после, докато се приготвяхме да си лягаме, аз го попитах какво крие.
— От мига, в който аз си тръгнах, до момента, когато ти разказа за загубата на съзнание и за звуците на птиците е имало отрязъци от време, когато той не е бил пред очите ти, нали? Когато е можел да се качи горе в кабинета си и да напише тази фраза, за която аз ви казах.
— Не мога да си спомня съвсем точно — каза тя. — Смятам, че бяхме заедно през цялото време, но не съм абсолютно сигурна. А и ще бъде без значение, ако ти кажа, че за миг не съм го изпуснала от очи, нали?
— Какво искаш да кажеш, Лиз?
— Искам да кажа, че ти ще помислиш, че и аз те лъжа, нали така?
Алън въздъхна дълбоко. Това беше единственият отговор, от който и двамата се нуждаеха.
— Тад не лъже.
Алън кимна.
— Оценявам откровеността ти… но тъй като не можеш да се закълнеш, че той нито за минута не е останал сам, не мога и да те обвиня, че лъжеш. Това ме радва. Признаваш, че е съществувала такава възможност, а мисля ще признаеш и, че обратната алтернатива е безумна.
Тад се подпря на камината. Очите му се местиха напред-назад, като човек, който следи игра на тенис. Той бе предвидил всичко, което шерифът Пангборн каза, а и шерифът изтъкна белите петна с много по-мек тон, отколкото можеше да се очаква. И все пак Тад изпита горчиво разочарование… сърцето почти го заболя. Предчувствието му, че Алън ще му повярва, някак инстинктивно ще повярва, се бе оказало толкова фалшиво, колкото лекарство, на което пише, че е цяр за всички болести.
— Да, признавам всичко това — каза Лиз с равен глас.
— А що се отнася до това, което Тад твърди, че се е случило в кабинета му… няма никакви свидетели, че е изпаднал в транс или че е написал нещо, както твърди. Всъщност, той изобщо не ти е споменавал за случката преди обаждането на мисис Каули, нали?
— Не, не е споменавал.
— Е тогава…. — сви рамене Алън.
— Имам един въпрос към теб, Алън.
— Кажи.
— Защо би излъгал Тад? С каква цел би го направил?
— Не знам — Алън я погледна съвсем искрено. — Може и той самият да не знае. — Хвърли бегъл поглед към Тад и пак отправи поглед към Лиз. — Може би той самият не знае, че лъже. Това, което искам да кажа е съвсем ясно: нито един полицай няма да приеме такова нещо без явни доказателства. А доказателства няма.
— Тад казва истината. Разбирам всичко, което ти ми казваш, но страшно искам да повярваш и ти, че той казва истината. Искам това отчаяно. Нали разбираш, аз живях с Джордж Старк. И знам какво изпитваше Тад към него с течение на времето. Ще ти кажа нещо, което не се споменава в „Пийпъл“. Тад започна да говори, че иска да се отърве от Старк преди да напише последните две книги…
— Последните три книги — каза тихо Тад от мястото си до камината. Желанието му да запали една цигара го изгаряше като суха треска. — Заговорих за това, след като написах първата книга.
— Окей, след първата. От статията в списанието излиза, че това е било нещо съвсем ново, което не е вярно. Това искам да подчертая. Ако не беше се появил Фредерик Клоусън и не беше принудил съпруга ми, мисля, че Тад още щеше да говори по същия начин, че иска да се отърве от Старк. Така както алкохоликът или наркоманът разправя на семейството си и на приятелите си, че ще се откаже от следващия ден… или след два дни.
— Не е съвсем така — каза Тад. — Попадна в мишената, но не улучи десетката.
Той млъкна и намръщен потъна в размисъл, събирайки мислите си. Алън неохотно се отказа от идеята, че те лъжат или че го баламосват по някаква неясна причина. Опитваха се не да го убедят или да убедят себе си, а само да разкажат какво е било … както някой би описал битката с пожар избухнал отдавна.
— Виж, нека да оставим за известно време транса, врабчетата и предхождащите ги видения, ако изобщо за това става въпрос. Ако искаш, можеш да говориш с лекаря ми, доктор Хюм, за физическите симптоми. Може би резултатите от изследванията, които направих вчера на мозъка си, ще покажат нещо необикновено, но дори и да не покажат, лекарят, който ме оперира като дете може още да е жив и да ти разкаже моя случай. Може да знае нещо, което ще внесе някаква яснота в тая бъркотия. Не мога сега да си спомня името му, но съм сигурен, че то е записано в картона ми. Но всички тия психични глупости в момента са нещо странично.
Това, което Тад каза се стори много странно на Алън… в случай, че наистина бе поставил нарочно едното „послание“ и бе излъгал за другото. Ако някой достатъчно откачен направи нещо подобно и забрави за това, ако някой достатъчно откачен вярва, че тези „послания“ са наистина паранормални явления, той би искал да говори само за тях и за нищо друго. Нали така? Почваше да го боли главата.
— Добре — каза той с равен глас. — Ако това, което наричаш „психо глупости“ е нещо странично, тогава коя е главната ни линия на размисъл?
— Джордж Старк е главната линия — отвърна Тад и си помисли: „Тази линия, която води до Ендсвейл, последната спирка на всички влакове.“ — Представи си, че някакъв чужд човек се нанася в дома ти. Някой, от когото винаги си се страхувал мъничко, както Джим Хокинс през цялото време се страхува мъничко от стария Морски вълк у Адмирал Бенбоу. Чел ли си „Островът на съкровищата“, Алън?
Алън кимна.
— Е, тогава ти е познато чувството, което се опитвам да изразя. Страхуваш се от този човек и изобщо не го харесваш, но му разрешаваш да остане. Ти нямаш кръчма, като в „Островът на съкровищата“, но може би си мислиш, че той е някакъв далечен роднина на жена ти или нещо подобно. Следиш ли мисълта ми?
Алън кимна.
— И най-накрая един ден, когато този нежелан гост направи нещо лошо, като например да запрати в стената солницата защото се е запушила, казваш на жена си: „Докога ще виси тук твоят отвратителен втори братовчед?“ А тя те поглежда и казва: „Моят ли? Мислех, че е твой втори братовчед!“
Алън се засмя против волята си.
— А изритваш ли ти чуждия човек от дома си? — продължи Тад. — Не. На първо място, той е бил известно време в дома ти и колкото и абсурдно да прозвучи на някого, който не е попадал в такава ситуация, сякаш има…. известни права да живее тук. Но не това е главното.
През цялото време Лиз кимаше. В очите й имаше възбудения и благодарен израз на човек, на когото току-що са му казали думата, която е била цял ден на върха на езика му.
— Главното нещо е, че ти дяволски се страхуваш от него — каза тя. — Страхуваш се какво ще направи той, ако ей така направо му заявиш да си обира партакешите и да си хваща пътя.
— Така е — каза Тад. — Искаш да бъдеш смел и да му кажеш да си тръгне и то не само защото се страхуваш, че той може да е опасен. Това се превръща във въпрос на самоуважение. Но… продължаваш да отлагаш. Намираш си причини, за да отлагаш. Като например, че вали и че е по-малко вероятно той да вдигне скандал, ако му кажеш да си ходи, когато денят е слънчев. Или може би след като всички сте се наспали хубаво. Намираш си хиляди причини, за да отлагаш. Установяваш, че ако тези причини ти се струват поне донякъде основателни, можеш да запазиш поне част от самоуважението си, а и това е по-добре отколкото да го загубиш изцяло. И част от него е достатъчна, ако цената да запазиш цялото си самоуважение би била да си ранен или мъртъв.
— А може би и не само ти.
Лиз се намеси отново със спокойния, приятен тон на жена, която се обръща към членовете на фермерски клуб, може би по въпроса кога да се сади царевицата или как да определиш кога доматите са готови за бране.
— Той беше опасен, отвратителен човек, когато… живееше с нас… и си остава опасен и отвратителен човек. Фактите показват, че ако с нещо се е променил, то промяната е към по-лошо. Той е откачен, разбира се, и според него това, което прави е съвсем логично: открива и унищожава един по един хората, които бяха скроили заговор срещу него, за да го убият.
— Свършихте ли?
Тя погледна изненадано Алън, сякаш гласът му я бе измъкнал от състоянието на дълбок размисъл.
— Какво?
— Попитах дали сте свършили. Искахте да се изкажете и аз искам да съм сигурен, че сте имали тази възможност.
Спокойствието на Лиз се стопи. Тя въздъхна дълбоко и прокара разсеяно ръце през косата си.
— Ти не вярваш, нали? На нито една дума.
— Лиз — подхвана Алън, — но това е лудост. Извинявам се, че използвам тази дума, но като имам предвид ситуацията, струва ми се, че това е най-меката дума. Тук скоро ще дойдат други полицаи. ФБР сигурно. Този тип вече може да бъде считан за търсен престъпник в национален мащаб и по тази причина ще се намесят и те. Ако им разкажете тази история и за транса, и за посланията от отвъдното, ще чуете доста по-груби думи. И на мене, ако ми кажете, че тези хора са били убити от един дух, не бих ви повярвал. — Тад се размърда, но когато Алън вдигна ръка, той остана на мястото си. — И все пак по-скоро бих повярвал в някой дух, отколкото във вашата история. Та ние не говорим просто за дух, говорим за някакъв човек, който никога не е съществувал.
— Тогава как си обясняваш моето описание на този човек? — попита внезапно Тад. — Това описание отговаря на моята представа за това как изглеждаше… по-точно изглежда Джордж Старк. Част от него съществува в архивите на Даруин Прес, а друга част — само в моето съзнание. Аз никога не съм се опитвал нарочно да си изградя точна представа за този човек, разбираш нали, просто през годините в съзнанието ми се е изградил един образ, както си изграждаш образ на говорителя, който слушаш всяка сутрин по радиото на път за работа. Но ако някога ти се случи да се срещнеш с него, в повечето случаи откриваш, че си сбъркал. А се оказва, че моето описание е почти съвсем точно. Как си обясняваш това?
— Не мога да го обясня — отвърна Алън. — Освен, разбира се, ако не си ме излъгал за това, откъде разполагаш с това описание.
— Знаеш, че не съм.
— Не бъди толкова сигурен — каза Алън, ставайки от стола. Отиде до камината и започна да размества нервно с машата натрупаните брезови цепеници. — Не всяка лъжа е резултат на съзнателно решение. Ако един човек сам успее да си внуши, че казва истината, може да издържи прекрасно теста на детектора на лъжата. Така стана с Тед Бънди.
— Хайде стига — рече троснато Тад. — Стига си се напрягал толкова. Отново се повтаря цялата история като с отпечатъците. Единствената разлика е, че този път не мога да изкарам една тайфа народ, които да потвърдят алибито ми. А между другото, какво ще кажеш сега за отпечатъците от пръсти? Като вземеш и тях предвид, не разбираш ли, че ти казваме истината?
Алън се извърна. Изведнъж изпита яд към Тад… и към двамата. Имаше чувството, че го бяха притиснали в някой ъгъл, а те нямаха никакво право да го карат да се чувства така, сякаш присъстваше на събрание на обществото „Земята е плоска“, а единствено той вярваше, че тя е кръгла.
— Не мога да намеря обяснение за нито едно от тези неща… засега — каза той. — Но може би ще ми кажеш откъде се е появил твоя човек, имам предвид истинския човек, Тад? Ти просто го роди една нощ ли? Или той се излюпи от някое врабчово яйце? На него ли започваше да приличаш докато пишеше книгите, които после излизаха под негово име? Как точно стана всичко?
— Не знам точно как стана — отвърна уморено Тад. — Не смяташ ли, че щях да ти кажа, ако знаех? Доколкото аз знам и доколкото мога да си спомня аз бях аз, когато пишех „Пътят на Машин“, „Оксфордски блус“ и „Пай от месо на акула“ и „Пътуване до Вавилон“. Нямам ни най-малка представа кога той… стана отделен човек. Той ми се струваше истински, докато пишех под псевдонима му, така както ми изглеждат истински всички истории, които описвам, докато ги създавам. А това значи, че ги вземам насериозно, макар че не вярвам в тях, освен когато… вярвам… тогава…
Той замълча за момент, а после се изсмя смутено.
— Толкова пъти съм говорил за писането — каза той. — Това са стотици лекции, хиляди часове и май никога нищо не съм споменавал за двете реалности, които съществуват за всеки писател: тази на действителния свят и на света на книгите му. Струва ми се, че никога дори не съм мислил за това. А сега осъзнавам… е… май дори не знам точно как да разсъждавам за това.
— Няма значение — каза Лиз. — Не е било нужно той да се превръща в отделен човек до момента, в който Тад не се опита да го унищожи.
Алън се обърна към нея.
— Е, добре, Лиз. Ти познаваш Тад по-добре от всеки друг. Превръщаше ли се доктор Бомънт в мистър Старк, когато пишеше криминалните истории? Побийваше ли те от време на време? Заплашваше ли хората с бръснач по разни партита?
— Сарказмът няма да ни помогне — каза тя, гледайки го втренчено.
Той разпери ръце изпълнен с раздразнение, макар че не знаеше дали раздразнението беше породено от тях, от него самия или от тримата заедно.
— Това не е сарказъм. Искам да ви подложа на малко словесен шок, за да ви накарам да осъзнаете колко абсурдно звучи всичко това. Та вие говорите за псевдоним, който оживява! Ако кажете на ФБР и половината от това, което казахте сега те ще ви подведат под закона, действащ в Мейн, за непредумишлено извършване на престъпление!
— Отговорът на въпроса ти е не — отвърна Лиз. — Не ме е бил, нито пък е размахвал бръснач по разни коктейли. Но когато той пишеше от името на Джордж Старк и особено когато пишеше за Алексис Машин, Тад не беше същият човек. Може би най-точно ще е, ако кажа, че когато Тад отвореше вратата и поканеше Старк да влезе, той ставаше някак далечен. Не студен, не дори хладен в държането си, просто далечен. По-малко искаше да излиза, да се среща с хора. Понякога не отиваше на катедрени съвети, дори и на срещи със студенти, макар че това се случваше рядко. Вечер си лягаше по-късно, а понякога се въртеше по цял час в леглото преди да заспи. А когато заспеше, шаваше много и говореше насън, сякаш сънуваше кошмари. Няколко пъти го попитах дали това е причината, а той ми отвърна, че го наболявала главата и че се чувствал неспокоен, но че не помнел да е сънувал кошмари. Не настъпваше някаква рязка промяна в личността му… но не беше същият. Моят съпруг престана да пие преди известно време, Алън. Той не посещава клуба на „Анонимните алкохолици“ или нещо от този род, но престана да пие. С едно единствено изключение. Когато приключеше с поредния роман на Старк, той се напиваше. Сякаш се разтоварваше и си казваше: „Копелето си отиде отново. Поне за известно време няма да го има. Джордж се върна във фермата си в Мисисипи. Ура.“
— Тя добре е схванала нещата — каза Тад. — Чувствах се така, че ми идеше да викам ура. Нека да обобщя положението, като оставя настрана несъзнателното писане и загубата на съзнание. Човекът, когото търсиш, убива хора, които аз познавам. Това са хора, с изключение на Хомър Гамаш, които са отговорни за „екзекуцията“ на Джордж Старк… в съглашателство с мене, разбира се. Той има моята кръвна група, която не е една от рядко срещаните, но все пак само един от всеки шест на сто я има. Той отговаря на описанието, които ти дадох и което представлява изкристализиран образ на това как би изглеждал Джордж Старк, според мене, ако съществуваше. Той пуши марката цигари, която пушех аз навремето. Последният и най-интересен факт — той изглежда има отпечатъци от пръсти напълно идентични с моите. Може би шест на всеки сто души имат кръвна група А с отрицателен резус фактор, но доколкото знаем, нито един човек в целия свят няма моите отпечатъци. Въпреки всичко това, ти отказваш дори да помислиш върху моето твърдение, че Старк е оживял по някакъв начин. Затова, шерифе Алън Пангборн, кажи ми кой работи съвсем слепешката, преносно казано?
Алън усети как почвата под краката му, която някога бе вярвал, че е здрава и стабилна, започва да се изплъзва. Нима това беше възможно? Но… ако не свършеше нищо друго, поне трябваше да си поговори с лекаря на Тад и да проследи историята на заболяването му. Хрумна му, че щеше да е наистина великолепно, ако откриеше, че не е имало никакъв мозъчен тумор, че Тад или е излъгал… или просто си е въобразил, че го е имало. Ако можеше да докаже, че този човек е психопат, щеше да бъде много по-успокоително. Може би…
„Може би“ глупости! Джордж Старк не съществуваше и никога не е съществувал. Алън можеше да не е от вундеркиндите на ФБР, но това не значеше, че беше дотолкова наивен да повярва на всичко това. Вероятно щяха да пипнат откаченото копеле в Ню Йорк Сити, когато се опитваше да очисти Каули и сигурно точно така щеше да стане, а ако ли не, той можеше да реши да изкара лятната си ваканция в Мейн. И ако тоя психопат наистина се завърнеше в Мейн, Алън щеше да го застреля. А не смяташе, че ако такава възможност наистина възникнеше, всички тези небивалици от Зоната на здрача щяха да го улеснят. А и не искаше да си губи повече времето в обсъждане.
— Предполагам, че времето ще покаже — каза той неопределено. — Засега ви съветвам да се придържате към това, което ми казахте снощи — става въпрос за човек, който си мисли, че е Джордж Старк и е достатъчно откачен да започне от единственото логично място, според логиката на един луд, мястото, където официално бе погребан Джордж Старк.
— Ако не оставиш поне малко място в съзнанието си за тази възможност, ще затънеш яко — каза Тад. — Този тип, Алън, ти не можеш да разговаряш с него, не можеш да го умоляваш. Можеш да го молиш за милост, ако ти даде време за това, но това няма да ти помогне. Ако някога се окажеш до него и не си нащрек, ще те превърне в пай от месо на акула.
— Ще се свържа с лекаря ти — каза Алън — и с този лекар, който те е оперирал, когато си бил момче. Не знам какво ще помогне или с какво ще допринесе за осветляване на тази история, но ще го направя. Иначе, май просто ще трябва да поема риска.
Тад се усмихна, но изражението му остана съвсем сериозно.
— От моя гледна точка от това възниква един проблем. Жена ми, децата ми и аз ще трябва да поемем риска заедно с тебе.
3.
След петнадесет минути една покрита камионетка, боядисана в синьо и бяло, спря пред къщата на Тад до колата на Алън. Приличаше на кола от телефонния сервиз и се оказа, че е нещо подобно. Надписа „Полиция на щата Мейн“ бе изписан дискретно отстрани с дребни букви.
Двама техници се появиха на входа, представиха се и се извиниха, че са се забавили толкова много (извинението се оказа излишно в случая, тъй като Тад и Лиз изобщо не ги очакваха) и попитаха Тад дали има нещо против да подпише формуляра, който му представи единият от тях. Тад му хвърли един бърз поглед и установи, че с него се разрешаваше да поставят подслушващо и записващо устройство на телефона му, но не включваше разрешение да се използват записите на телефонните разговори в съда.
Тад се разписа на съответното място пред очите на двама свидетели — Алън и един от техниците, който, Тад с учудване забеляза, носеше тестер от едната страна на колана си, а от другата един 9-милиметров.
— Наистина ли може да установите откъде идва обаждането? — попита Тад няколко минути по-късно, след като Алън бе потеглил за казармите на щатската полиция в Ороно. Струваше му се важно да каже нещо, защото двамата техници не бяха продумали, след като им бе върнал подписания формуляр.
— Да — отвърна единият от тях. Той държеше слушалката на телефона в хола и бързо сваляше вътрешната й пластмасова обвивка. — Можем да локализираме обаждането във всяка точка на земното кълбо. Това не е като стария метод от филмите, където разговорът трябва да продължи, докато се извърши локализирането. Докато не се затвори слушалката от тази страна — и той разклати телефона, който сега приличаше на малък андроид улучен от лазерно оръжие в някой научнофантастичен филм — можем да установим откъде се обаждат. Но най-често това се оказва някоя телефонна кабина до някой супермаркет.
— Добре го каза — обади се колегата му. Той бърникаше телефонния жак, който бе извадил от гнездото му в стената. — Горе имате ли апарат?
— Два — отвърна Тад. Вече се чувстваше като Алиса в Страната на Чудесата. Сякаш някой го бе бутнал грубо в заешката дупка. — В кабинета ми и в спалнята.
— На отделна линия ли са?
— Не, имаме само една. Къде ще поставите магнетофона?
— Сигур долу в мазето — каза разсеяно единият с такъв тон, сякаш искаше да каже: Бе, що не ни оставиш на мира да си вършим работата. Той пъхаше телефонните жици в един блок от луситова пластмаса, от която стърчаха безброй пружини.
Тад прегърна Лиз през кръста и я отведе навън, чудейки се дали има човек, който би могъл да разбере, че всичките магнетофони и луситови блокове на света не бяха в състояние да спрат Джордж Старк. Старк съществуваше и сега може би си почиваше, а може би вече беше на път.
И ако никой не му повярваше, какво по дяволите щеше да прави? Как по дяволите щеше да предпази семейството си? Изобщо имаше ли някакъв начин? Той се замисли дълбоко и когато с мислене не постигна нищо, просто се вслуша в себе си. Понякога, не винаги, само понякога, успяваше да стигне до отговора по този начин.
Но не и този път. С удивление откри, че се чувства страхотно възбуден. Помисли си да придума Лиз да се качат в спалнята, но се сети за техниците от щатската полиция, които скоро щяха да довтасат горе, за да вършат още мистериозни неща с неговите старомодни телефонни апарати.
„Човек дори не може да се изчука — помисли си той. — Така че какво наистина да правим?“
Всъщност отговорът беше съвсем прост: да чакат, това трябваше да правят.
И не трябваше да чакат дълго, за да научат поредната ужасяваща новина: Старк се бе добрал и до Рик Каули. Успял да постави скрита бомба на вратата, след като нападнал от засада техниците, които правели същото с телефона на Рик, което правеха и двамата мъже в хола на Бомънтови. Когато Рик завъртял секретния ключ, вратата хвръкнала във въздуха.
Алън сам им съобщи новината. Той бе изминал едва три мили по пътя към Ороно, когато му съобщиха по радиото за експлозията и веднага потегли обратно.
— Ти ни каза, че Рик е в безопасност — каза Лиз. И гласът, и погледът й бяха съвсем безжизнени. Дори и косата й сякаш бе загубила блясъка си. — Ти ни обеща.
— Сбърках. Извинявайте.
Алън се чувстваше толкова потресен, колкото потресена изглеждаше и Лиз, но правеше огромни усилия да не го покаже. Той хвърли поглед към Тад и срещна неговия искрящ и застинал поглед. Една едва забележима усмивка пробяга по устните на Тад.
„Той знае съвсем точно какво си мисля.“ Това може и да не беше вярно, но на Алън така му се струваше. „Е, може би не абсолютно всичко, но поне част. Да, сигурно доста голяма част от мислите ми. Като например, че хич не ме бива да се прикривам. Но май не е така. Мисля, че е той. Мисля, че вижда твърде много.“
— Ти направи едно предположение, което се оказа неправилно. Това е то — рече Тад. — Случва се и на най-добрите от нас. Може би трябва да си тръгнеш и да помислиш още малко за Джордж Старк. А, Алън, какво мислиш?
— Че може и да си прав — рече Алън и си помисли, че казва това само, за да ги успокои. Но лицето, на Джордж Старк, което никога не бе виждал освен чрез описанието на Тад Бомънт, вече надничаше иззад рамото му. Той все още не можеше да го види, но усещаше, че е там.
— Искам да говоря с доктор Хърд…
— Хюм — каза Тад. — Джордж Хюм.
— Благодаря. Искам да се срещна с него, така че ще съм наблизо. В случай, че дойдат от ФБР, ще искате ли пак да ви навестя?
— За Тад не знам, но аз много бих искала — каза Лиз.
Тад кимна.
— Съжалявам за цялата тази работа — рече Алън — но това, за което най-много съжалявам е, че ви обещах, че всичко ще е наред, а не стана така.
— В такава ситуация мисля, че човек може лесно да подцени положението — каза Тад. — Аз ти казах истината, поне така, както аз я разбирам, поради една съвсем простичка причина. Ако наистина е Старк, мисля, че доста хора ще го подценят, преди да се сложи край на това.
Алън погледна първо Тад, после Лиз. След дълга пауза, когато тишината се нарушаваше единствено от гласовете на охраната на Тад пред входната врата (имаше още двама и при задния вход), Алън каза:
— Най-отвратителното в тая работа е, че вие двамата наистина вярвате в това нещо, а?
— Аз вярвам — кимна Тад.
— А аз не — каза Лиз и двамата я погледнаха изумени. — Аз не вярвам, аз знам.
Алън въздъхна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
— Има едно нещо, което бих искал да знам. Ако е така както казвате… аз не го вярвам, не мога да повярвам, вероятно ще кажете… но ако наистина е така, какво по дяволите иска тоя тип? Само отмъщение?
— Ни най-малко — каза Тад. — Той иска това, което и ти и аз бихме искали, ако бяхме в същото положение. Не иска повече да е мъртъв. Това е всичко, което иска. Да не е мъртъв. А аз съм единственият, който може би е в състояние да промени това. Но ако аз не мога или не искам… то тогава той иска поне да е сигурен, че няма да се чувства самотен.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАОБАЖДАНЕТО НА СТАРК
1.
Алън си беше тръгнал, за да се срещне с доктор Хюм. Агентите от ФБР тъкмо приключваха с разпита, ако изобщо можеше да се нарече така този странно несвързан и безсмислен разговор, когато Джордж Старк се обади. Това стана почти пет минути, след като техниците от щатската полиция, които наричаха себе си жичкаджии, най-сетне заявиха, че са доволни от работата, която бяха свършили с телефоните на Бомънтови.
Те бяха възмутени, макар и не особено изненадани, че зад модерните на вид телефонни апарати се криеше остарялата система за избиране с въртяща се шайба.
— Мъжки, това направо не е за вярване — рече жичкаджията на име Уес с такъв тон, който показваше, че друго не би могло да се очаква от дълбоката провинция.
Дейв, другият жичкаджия, се отправи с тежка стъпка към сервизната кола да потърси нужните адаптери и други устройства, за да се приведат телефоните на Бомънтови в съответствие с изискванията за спазване на закона в края на двадесети век. Уес вдигна възмутено нагоре очи, а после изгледа Тад така, сякаш той отдавна е трябвало да му съобщи, че телефонните апарати в дома му, са от праисторическата епоха.
Жичкаджиите не хвърлиха дори най-бегъл поглед към двамата от ФБР, които бяха долетели със самолет от Бостънския клон в Бангор, след което геройски бяха прекосили с кола пущинака, гъмжащ от мечки и вълци между Бангор и Лъдлоу. Все едно двамата от ФБР съществуваха в някакъв друг светлинен спектър, който за жичкаджиите от щатската полиция бе така незабележим, както инфрачервените и рентгеновите лъчи.
— В този град всички телефони са такива — рече смирено Тад. Усещаше остро киселините в стомаха си, дължащи се на лошо храносмилане. В такива случаи обикновено се превръщаше в нетърпим мърморко. Днес, обаче, се чувстваше само изморен, уязвим и ужасно тъжен.
Все си мислеше за бащата на Рик, който живееше в Тусон и за родителите на Мириам, които живееха в Сан Луис Обиспо. За какво ли си мислеше сега старият мистър Каули? Какво си мислеха семейство Пенингтън? Как точно щяха да се справят с положението тези хора, за които често бе чувал, но никога не ги бе срещал? Как можеше да приеме човек не просто смъртта на детето си, а неочакваната смърт на детето, което бе пораснало и станало възрастен човек? Как можеше да приеме човек простия, неподчинен на никаква логика факт на убийството?
Тад осъзна, че мисли за тези, които бяха живи, вместо за жертвите поради една проста, потискаща причина: той се чувстваше виновен за ВСИЧКО. И как не? Кой, ако не той носеше вината за Джордж Старк? Бобкет Голдтуейт ли? Или Александър Хейг? А фактът, че остарялата система за избиране, която все още се използваше в Лъдлоу, създаваше неочаквани трудности при поставянето на подслушвателни устройства към телефона му, също го караше да се чувства виновен.
— Мисля, че това е всичко, мистър Бомънт — каза един от агентите на ФБР, след като прегледа записките си. Точно както Дейв и Уес, и той си даваше вид, че жичкаджиите изобщо не съществуват. Агентът, който се казваше Малоун, затвори подвързания в кожа бележник. На корицата в ляво, със сребърни букви бяха изписани дискретно инициалите му. Той бе облечен в строг сив костюм, а косата му беше разделена на път прав като линия. — Нещо друго, Бил?
Бил, още известен като агентът Пребъл, затвори своя бележник, също с кожена подвързия, но без инициали и поклати отрицателно глава.
— Не, мисля, че това е достатъчно. — Агентът Пребъл бе облечен в строг кафяв костюм. Косата му също така беше сресана на път, прав като линия. — Може да имаме допълнителни въпроси в процеса на разследването, но засега имаме нужната информация. Бихме искали да ви благодарим за вашето съдействие. — Той се усмихна широко и им показа два реда зъби, които бяха прекалено съвършени, за да са истински. Тад си помисли: „Ако бяхме на по пет годинки, сигурно щеше да ни даде по една бележка с надпис: Днес изкарахме много веселичко!, за да я отнесем на майките си.“
— Няма защо — каза Лиз бавно, с разстроен глас. Тя леко разтриваше лявото си слепоочие с върховете на пръстите си, като че ли ужасно я болеше главата.
„И сигурно я боли“ помисли си Тад.
Той погледна към часовника над камината. Часът беше едва два и половина. Нима това щеше да е най-дългият следобед в живота му? Не искаше да прави прибързани заключения, но така изглеждаше.
Лиз се изправи.
— Мисля, че ще отида да се опъна за малко, ако нямате нищо против. Не се чувствам много бойка.
— Това е добра… — започна Тад, но преди да успее да довърши изречението си телефонът иззвъня.
Всички погледнаха към апарата. Тад усети пулса си, така сякаш в тялото му удряше чук. Едно горещо, парещо мехурче киселина се надигна от стомаха му и се разля по гърлото му.
— Това е добре — рече доволен Уес. — Поне няма да трябва да пращаме някой да прави пробно позвъняване.
Тад изведнъж почувства, че леден въздух го обгръща като пелена. Пелената се премести заедно с него към масичката с телефона, на която сега се намираше и едно устройство подобно на блок от луситова пластмаса с множество лампи от едната страна. Една от лампите трептеше в синхрон със звъненето на телефона.
„Къде са птиците? Би трябвало да чувам птиците.“ Но нямаше никакви птици, а единствено настойчивия звън на телефона.
Клекнал до камината, Уес прибираше инструментите в едно черно куфарче с големи хромирани закопчалки, приличащо на чантите, в които работниците носят обяда си. Дейв се бе опрял на рамката на вратата между хола и трапезарията. Бе помолил Лиз да си вземе един банан от купата на масата и сега го белеше замислено, като от време на време оглеждаше критично какво е свършил, както човекът на изкуството гледа своето творение.
— Що не донесеш уреда за тестване? — обърна се той към Уес. — Ако има смущения в линията по-добре да я оправим сега и да си спестим едно идване.
— Добра идея — рече Уес и издърпа нещо от голямата чанта, което имаше дръжка подобна на пистолет.
Жичкаджиите явно не изпитваха друго, освен слабо вълнение. Агентите Малоун и Пребъл се изправиха, прибраха бележниците и заоправяха острите ръбове на панталоните си, като в общи линии затвърдиха първоначалното впечатление на Тад, че приличат повече на консултанти по данъчните въпроси, отколкото на тайни агенти, които си служат с пистолети. Те се държаха така сякаш телефонът изобщо не звънеше.
Обаче Лиз знаеше. Тя бе престанала да разтрива слепоочието си и гледаше Тад с широко отворени очи, като преследвано животно, което са хванали натясно. Пребъл й благодареше за кафето и датските бисквити, с които ги беше почерпила и изглежда не забеляза, че тя не му отговори, както не забелязваше и звъненето на телефона.
На Тад му идеше да изкрещи: „Какво ви има, бе хора! Та за какво, по дяволите, изобщо сложихте тия устройства?“
Това беше нечестно, разбира се. Да се обади пръв след инсталирането на подслушвателното устройство точно този, когото търсеха, и то едва пет минути, след като приключиха с инсталирането, бе невероятно съвпадение… поне така щяха да му кажат, ако ги беше попитал. Не така се нареждат нещата в прекрасния свят на законност в края на двадесетия век, така биха му казали. Сигурно ти звъни някой писател, Тад, за да обсъдите нови идеи за сюжет или някой, който иска чаша захар назаем от жена ти. Но да е тоя, който се мисли за твоето второ аз? Няма начин, приятел. Твърде скоро и много малко вероятно.
Обаче беше Старк. Тад можеше направо да го подуши. Като погледна жена си разбра, че и тя изпитваше същото.
Сега Уес го гледаше, като без съмнение се чудеше защо Тад не вдига слушалката на току-що оборудвания с подслушватели телефон.
„Не се тревожи — помисли си Тад. — Не се тревожи, той ще почака, защото знае, че сме си вкъщи.“
— Е, ние ще ви освободим от присъствието си, мисис Бо… — подхвана Пребъл, ала Лиз го прекъсна със спокоен, но измъчен глас:
— Моля ви, мисля, че е по-добре да останете.
Тад вдигна слушалката и изкрещя:
— Какво искаш, копеле такова? Мамката ти, какво искаш?
Уес подскочи. Дейв замръзна на място, тъкмо когато се канеше да отхапе от банана си. Двамата федерални агенти моментално се извърнаха. Тад установи, че страшно му се иска Алън Пангборн да беше при него, вместо при доктор Хюм в Ороно. И Алън не вярваше в Старк, поне засега, но той поне се държеше като човек с Бомънтови. Тад си помисли, че вероятно и другите можеха да се държат човешки, но сериозно се опасяваше, че гледаха на него и на Лиз като на хора.
— Това е той, това е той! — каза Лиз на Пребъл.
— О, господи! — възкликна Пребъл. Двамата безстрашни защитници на закона си размениха озадачени погледи. „Какво по дяволите ще правим сега?“
Тад видя и чу тези неща, но остана отделен от тях, отделен дори и от Лиз. Сега съществуваше само той и Старк. Отново заедно за първи път, както казваха конферансиетата в старите водевили.
— Успокой се, Тад — каза Старк. Звучеше весел. — Няма нужда да се пресилваш. — Гласът беше точно такъв, какъвто си го беше представял Тад. До последния нюанс, включително и характерното за южняците заваляне на думите.
Двамата жичкаджии проведоха кратко съвещание, след което Дейв се втурна към сервизната кола и телефона за подслушване, като все още държеше банана в ръка. Уес се спусна по стълбите към мазето, за да провери дали работи магнетофона, който се задействаше от човешки глас.
Безстрашните защитници на закона от ФБР стояха в средата на хола с ококорени очи. Изглеждаха така, сякаш искаха да се сгушат един в друг за утеха, като деца загубени в гората.
— Какво искаш? — повтори Тад с по-спокоен тон.
— Ами, просто да ти кажа, че всичко свърши — каза Старк. — Приключих днес по обяд с последния — онова момиченце дето работеше в Даруин Прес за финансовия директор. Тя снесе информацията на Клоусън. Ченгетата ще я открият. Живее на Второ авеню в търговската част. Част от нея е на земята, останалото оставих на кухненската маса — той се засмя. — Имах страшно много работа тая седмица, Тад. Тичах насам-натам като еднокрак в състезание по надбягване. Обаждам се, за да те успокоя.
— Хич не ме успокояваш — отвърна Тад.
— Е, не бързай толкова, брато, не бързай. Мисля да мръдна малко на юг, да половя риба. Животът в града направо ме съсипва. — Той се засмя и смехът му прозвуча така зловещо весел, че на Тад му настръхна косата.
Старк лъжеше.
Тад беше уверен в това, както знаеше и че Старк бе чакал да инсталират устройството за подслушване, за да се обади. Възможно ли бе да е знаел за това? Отговорът беше „да“. Старк може би се обаждаше някъде от Ню Йорк, но те двамата бяха свързани с невидимата пъпна връв, който свързва близнаците. Та те бяха близнаци, две половини от едно цяло и Тад с ужас откри, че чувства как се отделя от тялото си и се понася по телефонната линия не чак до Ню Йорк, а до средата на пъпната връв, някъде в западната част на Масачузетс, където се среща с чудовището. Двамата се срещаха и сливаха в едно, както се сливаха и всеки път, когато Тад поставяше калъфа върху пишещата машина и взимаше в ръка един от онези проклети моливи Берол Блек Бюти.
— Гаден лъжец! — извика той.
Агентите от ФБР подскочиха, сякаш някой ги изрита в задните части.
— Ама, Тад, това не е хубаво! — рече Старк с обиден глас. — Нима си мислиш, че ще ти направя нещо? Не, за бога! Та аз отмъщавах заради тебе, бе, човек! Знаех, че аз трябва да свърша тази работа. Знам, че си страхотно нерешителен, но не те обвинявам, нали всякакви ги има по тая щура земя. Защо ще си давам зор да отмъщавам заради тебе, ако бях направил така, че и ти да не участваш във веселбата?
Тад разтриваше с пръсти малкия, бял белег на челото си, разтриваше го яко, така че кожата бе започнала да почервенява. Съзнаваше, че прави отчаяни опити да запази самообладание, да не загуби чувство за реалност.
„Той лъже и аз знам защо лъже и той знае, че аз знам, но знае и че това е без значение, защото никой няма да ми повярва. Той знае колко странно им изглежда тая история, знае, че подслушват, знае какво си мислят… но знае и как разсъждават и това го кара да се чувства сигурен. Те смятат, че той е психопат, който само си въобразява, че е Джордж Старк — това е единствената възможност за тях. Другото би означавало да отрекат всичко, което са учили и това, което представляват. Всичките отпечатъци на света не могат да променят това. Само един намек от негова страна, че е осъзнал, че той не е Джордж Старк е достатъчен, за да се успокоят те и той знае това. Няма веднага да вдигнат полицейската охрана… но с негова помощ това може да стане и доста скоро.“
— Знаеш чия беше идеята да те погребем. Моя.
— Не, не! — рече Старк без нотка на съмнение. — Просто те заблудиха, това е то. Появи се оная мърда Клоусън и те заплаши да ти нахлузи примката — така си беше. А после, ти се обади на оная дресирана маймуна дето се нарича литературен посредник и той просто ти даде лош съвет. Тад, все едно някой донася голяма фъшкия на масата ти, а ти се обаждаш на някой, на когото му имаш доверие да го питаш кво да правиш, а той ти казва, че нямаш никакъв проблем и да го полееш с малко сос от свинско печено. Страшно си ходят фъшкии със сос от печено в студените вечери. Никога нямаше да направиш това, което направи, ако беше оставен сам на себе си. Това го знам, брато.
— Това е лъжа и ти го знаеш!
Внезапно той осъзна колко съвършено беше измислено всичко и колко добре познаваше Старк хората, с които си имаше работа. „Още малко и ще си признае. Ще си признае уж, че не е Джордж Старк. И те ще му повярват. Ще прослушат лентата, която сега се върти в мазето и ще повярват всичко, което е казал. Алън и всички останали. Защото те не само искат да повярват, те вече са убедени в това, което той казва.“
— Нямам представа за какво говориш — каза Старк спокойно, почти дружелюбно. — Няма да те притеснявам повече, Тад, но нека да ти дам едно съветче преди се разделим. Може да ти послужи. Не започвай да си въобразяваш, че аз съм Джордж Старк. Тази грешка аз вече я направих. Трябваше да избия куп народ, дорде ми дойде акъла в главата.
Втрещен Тад изслуша думите му. И не каза нищо от това, което трябваше да каже, защото не можа да преодолее странното чувство, че е отделен от тялото си и изумлението си от безкрайната безочливост на Старк.
Сети се за напразния разговор с Алън Пангборн и отново се зачуди, какво точно представляваше самият той, когато навремето създаде Джордж Старк. Началото за Тад беше като в романите му. И къде точно беше границата между въображаемото и реалното? Нима бе създал това чудовище, след като бе загубил представата за тази граница или имаше някакъв друг неизвестен фактор, който той не можеше да осъзнае, а само го усещаше в писукането на призрачните птици?
— Всъщност не знам — каза Старк през смях. — Може наистина да съм откачен, както казаха, когато бях в онова място.
„Браво! Много хубаво! Накарай ги сега да проверяват всички лудници на юг дали са имали за клиент висок, рус, широкоплещест мъж. Това ще ангажира поне една част от тях и ще е добре за начало, нали?“
Тад стисна здраво слушалката. Лицето му гореше от болезнена ярост.
— Но изобщо не съжалявам за това, което направих, защото аз наистина страхотно харесвах романите ти, Тад. А когато бях… там… в лудницата… мисля, че само те ме караха да се чувствам нормален. И знаеш ли какво? Сега се чувствам доста по-добре. Знам със сигурност кой съм и това вече е нещо. Мисля, че това, което направих ми подейства като терапия, но едва ли има бъдеще за този вид лечение. Ти как мислиш?
— Стига си лъгал, мамка ти! — изкрещя Тад.
— Можем да обсъдим това — рече Старк. — Ще отнеме доста време, но можем да го обсъдим. Предполагам, че са ти наредили да ме задържиш на телефона, колкото е възможно по-дълго?
„Нищо подобно. Няма нужда и ти добре го знаеш.“
— Предай най-сърдечните ми поздрави на прекрасната си съпруга — рече Старк с нотка на уважение в гласа. — Грижи се за децата си. Гледай по-леко на нещата, Тад, по-леко гледай. Повече няма да те притеснявам. То…
— А птиците? — изстреля въпроса Тад. — Чуваш ли птиците, Джордж?
Настъпи внезапна тишина. Тад усети, че е изненадал Старк … сякаш изведнъж нещо в разговора им бе нарушило сценария старателно подготвен от Старк. Не знаеше какво го наведе на тази мисъл. Може би подсъзнанието му по неведоми пътища разбираше нещата, което не се удаваше на съзнанието му. За миг Тад бе обхванат от чувството на главозамайваща победа, подобно на аматьор, който с едно изненадващо кроше е накарал шампиона Майк Тайсън да загуби равновесие.
— Джордж, ти чуваш ли птиците?
В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника над камината. Лиз и агентите от ФБР гледаха втренчено Тад.
— Нямам представа за какво говориш, брато — каза бавно Старк. — Вероятно ти…
— Да-а-а — рече Тад и се засмя налудничаво. Продължаваше да разтрива малкия, бял белег, с формата на питанка на челото си. — Да, ти наистина нямаш представа за какво говоря, нали? Сега ти ме чуй, Джордж. Аз чувам птиците. Не знам все още какво означава това… но ще разбера. А когато разбера…
Но не можа да довърши. Какво щеше да стане, когато разбереше? Не знаеше.
Гласът от другата страна каза бавно, отчетливо и като наблягаше на всяка дума:
— Тад, каквото и да искаш да кажеш, то вече е без значение. Защото всичко вече свърши.
Чу се изщракване и Старк изчезна. Тад почти усети как някаква сила го изтегля от онова загадъчно място в западен Масачузетс обратно по телефонната жица, не със скоростта на светлината или на звука, а със скоростта на мисълта и го стоварва обратно в собственото му тяло. Без Старк.
„Господи.“
Той изпусна слушалката и тя падна накриво върху телефона. Без дори да я върне на мястото, й, той се извърна. Краката му бяха съвсем вдървени.
Дейв и Уес се втурнаха в стаята от противоположни посоки.
— Работи страхотно! — изкрещя Уес и двамата агенти отново подскочиха. От Малоун се чу един звук „и-и-и“, какъвто по комиксите издават жените, щом забележат мишка. Тад се опита да си представи как биха изглеждали тия двамата, ако насреща им се изправеше банда терористи или обирачи на банка, размахвайки пистолети, но не успя. „Може би просто съм прекалено уморен“ помисли си той.
Двамата жичкаджии затанцуваха тромаво по килима, като се потупваха радостно по гърбовете. После заедно се втурнаха към сервизната кола.
— Той беше — обърна се Тад към Лиз. — Каза, че не е той, но беше той. Той!
Тя се приближи до него и го прегърна силно, а той едва сега осъзна каква огромна нужда има именно от това.
— Знам — прошепна в ухото му тя, а той зарови лице в косата й и затвори очи.
2.
Виковете бяха събудили близнаците и те плачеха, за да ги нахранят. Лиз отиде да ги вземе. Тад понечи да я последва, но се върна и постави обратно слушалката на мястото й. В същата секунда телефонът иззвъня. Беше Алън Пангборн. Той се бе отбил да изпие едно кафе в участъка в Ороно преди да продължи за срещата си с доктор Хюм, когато жичкаджията Дейв му съобщи по радиото новината за обаждането и за предварителните резултати. Алън звучеше много развълнуван.
— Все още не знаем точното място, но знаем, че се е обадил от Ню Йорк, от района с код 212 — каза той. — След пет минути ще установим с абсолютна точност.
— Това беше той — повтори Тад. — Старк беше. Каза, че не е той, но беше Старк. Някой трябва да провери какво става с момичето, което той спомена. Името й май беше Дарла Гейтс.
— Пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас?
— Именно — рече Тад, макар искрено да се съмняваше, че Дарла Гейтс щеше изобщо някога да има повод да се притеснява за носа си. Чувстваше се страхотно изтощен.
— Ще предам името й на Полицейското управление на Ню Йорк. А, ти как си, Тад?
— Добре съм.
— А Лиз?
— Зарежи тоя загрижен тон засега, а? Чу ли какво ти казах. Това беше той. Няма значение какво твърди — той беше.
— Е… що не изчакаме да видим какви ще бъдат резултатите?
Тад усети непозната досега нотка в гласа на Алън. Това не беше предпазливото недоверие, с което се отнесе, когато разбра, че Лиз и Тад говорят за Джордж Старк като за истински човек, а смущение. Щеше да е по-добре за Тад, ако не беше усетил това, но смущението звучеше съвсем ясно в гласа на шерифа. То бе по-особено. Човек изпитва такова смущение заради някой друг, който е прекалено тъп или побъркан и сам не разбира какво прави. Мисълта за това накара Тад да се усмихне горчиво.
— Окей. Ще почакаме и ще видим — съгласи се той. — А докато чакаме и гледаме, надявам се ще спазиш уговорката си с моя лекар.
Пангборн му отвърна нещо, но Тад внезапно осъзна, че всъщност не го е еня. Киселината отново се надигаше в стомаха му, но този път беше като лавата на вулкан.
„Джордж Лисицата,“ помисли си Тад. „Те си мислят, че могат да проумеят шашмите му. Той иска да мислят така. Следи ги внимателно как се мъчат и щом си заминат, старата лисица Джордж ще пристигне с черното си Торонадо. И какво ще направя аз, за да го спра?“
Не знаеше.
Той затвори слушалката, докато Алън все още говореше и се качи горе, за да помогне на Лиз да повие близнаците и да ги облече за следобеда.
И все си мислеше какво точно бе това усещане да си впримчен в една телефонна жица някъде под земята в западен Масачузетс, впримчен там долу, в тъмното, заедно със старата лисица Джордж. Все едно беше попаднал в Ендсвейл.
3.
Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Спря още насред втория звън и Уес повика Тад на телефона. Той слезе долу, за да се обади.
— Къде са ония от ФБР? — попита той Уес. За момент му се стори, че Уес щеше да отвърне: „От ФБР ли? Не съм виждал никой от ФБР.“
— Ония ли? Те си тръгнаха. — Уес сви рамене, сякаш питаше Тад нима е очаквал нещо друго от тях. — Те имат камари от компютри и ако не си играят на тях, някой ще вземе да се усети, че бездействат и ще им наложат съкращения от бюджета.
— Ама те изобщо вършат ли нещо?
— Не — отвърна простичко Уес. — Не и в случаи като този. И да вършат нещо, аз никога не съм бил свидетел. Водят си записки — виж, това правят. След това ги вкарват в някой компютър, както вече казах.
— Разбирам.
Уес погледна часовника си.
— Ние с Дейв също ще потегляме. Апаратурата сама си работи. Няма да трябва дори да плащаш.
— Добре — рече Тад запътвайки се към телефона. — И благодаря.
— Няма за какво. Мистър Бомънт?
Тад се обърна.
— Ако взема да прочета някоя ваша книга, коя ще ми препоръчате — тия дето сте ги писали под вашето име, или тия дето са под чуждо име?
— Пробвай тия под чуждото име — отвърна Тад, вземайки слушалката. — Има повече екшън.
Уес кимна, помаха с ръка за довиждане и излезе.
— Ало? — Тад си помисли, че няма да е зле да му присадят телефон отстрани на главата. Това би спестило време и излишни усилия. Заедно с подслушвателното устройство, разбира се. Него пък ще си го носи отзад в раница.
— Здрасти, Тад. Алън е. Все още съм в участъка. Слушай, новините не са чак толкова добри. Твоят приятел се е обадил от една будка в Пен Стейшън.
Тад си спомни думите на Дейв, че след инсталирането на цялата тая скъпа апаратура, обикновено се установява, че обаждането идва от телефонна кабина до някой супермаркет.
— Това изненадва ли те?
— Не. Разочарован съм, но не и изненадан. Разчитаме на някой пропуск от страна на престъпника и, ако щеш вярвай, рано или късно, го пипваме. Бих искал да намина довечера. Може ли?
— Окей, защо, не? Ако стане скучно, ще поиграем малко бридж.
— Очакваме да получим данни за гласа му.
— Е и какво като получите гласовите му данни?
— Това не са обикновени данни.
— Не раз…
— Данните, за които аз говоря, се подават от компютър и представят точно гласовите характеристики на даден човек — каза Пангборн. — Това няма нищо общо с речта. Нас не ни интересува произношението, ударенията, дефектите при говора и прочие. А компютърът може да синтезира две неща: височина и тон на гласа, които специалистите наричат „гърлен глас“ и тембър и резонанс, известни като „гръден глас“. Това представляват гласови „отпечатъци“ и както отпечатъците от пръсти, те са строго индивидуални. Казаха ми, че разликите в гласовите данни на двама еднояйчни близнаци са много по-големи, отколкото различията в отпечатъците от пръстите им.
Алън направи кратка пауза.
— Изпратили сме една касета за анализ до ФСПЗ във Вашингтон. Там ще сравнят твоите гласови данни с неговите. Момчетата от щатската полиция тук ме помислиха за откачен. Беше изписано на лицата им, но след историята с отпечатъците и твоето алиби, на никой не му стигна смелост да ми го каже направо.
Тад отвори уста, опита се да каже нещо, не успя. Облиза устните си, пак се опита да проговори и отново не успя.
— Тад? Пак ли ще затвориш слушалката?
— Не — промълви той. Внезапно беше прегракнал. — Благодаря ти, Алън.
— Не, не казвай това. Знам за какво ми благодариш и не искам да те подвеждам. Опитвам се само да следвам установената процедура при следствието. Признавам, че процедурата е малко странна в този случай, но такива са обстоятелствата. Но това не значи, че трябва да правиш необосновани предположения. Разбираш ме, нали?
— Да. Какво е ФСПЗ?
— Кое? О, да. Федералната Служба за Прилагане на Закона. Може би единственото полезно нещо, което Никсън успя да свърши, докато беше в Белия дом. Състои се предимно от компютърни банки, които служат като център за събиране, класифициране и разпращане на информация и от програмистите, разбира се. Така имаме достъп до отпечатъците от пръсти на почти всички осъдени по углавни престъпления в Америка от около 1969 насам. ФСПЗ също осигурява сравнителни данни по балистика, кръвните групи на престъпниците, ако има такива, гласовите данни и създадени от компютри рисунки на заподозрени престъпници.
— Значи ще видим дали моят и неговият глас…?
— Да. До седем трябва да ги получим. До осем, ако компютрите са затрупани с работа.
Тад поклати глава.
— Гласовете ни звучаха съвсем различно.
— Знам, прослушах лентата. Нека пак да повторя: този род данни нямат нищо общо с говора на даден човек. Тад, запомни: „гърлен“ и „гръден“ глас. Има огромна разлика.
— Но…
— Я, ми кажи нещо. Приличат ли са гласовете на Елмър Фъд и Дафи Дък според тебе?
— Е… не — премигна Тад.
— И аз така мисля, обаче зад тях стои един и същи човек, на име Мел Бланк. Да не говорим за гласовете на Бъгс Бъни, Туити Бърду, Фогхорн Легхорн и само Бог знае още колко. Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера, нали?
— Да.
— Между седем и половина и девет, може ли?
— Ще те чакаме, Алън.
— Окей. Каквото и да стане, утре си тръгвам за Рок и в случай, че не настъпи някакъв прелом в следствието, там и ще остана.
— Оставил своя отпечатък, продължаваш нататък, така ли? — каза Тад и си помисли: „В крайна сметка, той точно на това разчита.“
— Да, имам си и други неща за вършене. Разбира се, те не могат да се сравняват с това тук, обаче хората от Касъл Каунти ми плащат, за да ги върша. Разбираш какво искам да кажа, нали? — На Тад това му се стори доста сериозен въпрос, а не просто случайно казана фраза.
— Да. Добре разбирам. — „И двамата разбираме: аз и… лисицата Джордж.“
— Аз трябва да се върна, но пред дома ти ще има патрулна кола двадесет и четири часа в денонощието, докато не се сложи край на тая история. Тия момчета са печени, Тад. Вярно, че ченгетата в Ню Йорк може да не са били достатъчно нащрек, но горилите, които ще те пазят, няма да направят такава грешка. Никой вече няма да подцени тоя луд. Няма да те забравим или да оставим тебе и семейството ти да се справяте сами с положението. Някои хора ще работят по случая, други ще пазят теб и семейството ти. Разбираш това, нали?
— Да, разбирам. — И си помисли: „Днес — да. И утре, и следващата седмица, може би и следващия месец.
Но следващата година? Невъзможно. Знам това. И той го знае. В момента те не вярват изцяло на това, че се е осъзнал и е прекратил с убийствата. Но след време ще повярват… когато седмиците си минават и нищо не се случва. Ще повярват — това ще е най-разумното нещо, което могат да направят. Така ще е и по-икономично. Ние с Джордж знаем, че светът все така си се върти около слънцето, както знаем и че щом всички бъдат заети с по-важна работа за вършене, Джордж ще се появи и ще ме довърши. Ще ни довърши.“
4.
Петнадесет минути по-късно, Алън все още се намираше в полицейското в Ороно и пак говореше по телефона. Чу се изщракване. Млад женски глас му каза с извинителен тон:
— Може ли да почакате още малко, Началник Пангборн? Компютърът работи малко бавничко днес.
Алън се замисли дали да й каже, че е шериф, а не шеф на полицията, но реши, че няма смисъл. Всички правеха тази грешка.
— Разбира се — отвърна той.
Щрак.
Ето че отново трябваше да виси в очакване — това типично за края на двадесети век състояние на временна забрава.
Той седеше в малка, претъпкана канцелария в задната част на полицейското, още малко по-назад и щеше да се озове сред храстите. Стаята беше пълна с прашни папки. Единственото бюро беше разнебитен чин от някое начално училище, с наклонено, прикрепено с панти писалище с мастилница. Алън го подпря на колената си и се заклати напред-назад. През това време въртеше в кръг лист хартия на чина. На него беше написано с дребния, равен почерк на Алън следното: Хю Притчърд, Бергенфийлд Каунти Хоспитал, Бергенфийлд, Ню Джърси.
Сети се за разговора си с Тад преди половин час, когато го бе уверил, че смелите полицаи от щатската полиция ще пазят него и жена му от оня лош откачен, който се мисли за Джордж Старк, в случай, че лошият откачен се появи. Алън са зачуди дали Тад му бе повярвал. Съмняваше се. Един човек, който си изкарва хляба със създаване на измислици сигурно има развит усет към лъжите.
Е, трябва поне да се каже, че ще се опитат да охраняват Тад и Лиз. Но Алън все си спомняше една история, която се случи в Бангор през 1985.
Една жена бе поискала и получила полицейска охрана, след като съпругът й я пребил жестоко и заплашил, че ще се върне и ще я убие, ако тя се заеме да осъществи плановете си за развод. Две седмици мъжът не направил нищо. Полицейското в Бангор тъкмо се канело да вдигне охраната, когато се появил съпругът с една камионетка за разнасяне на пране, облечен в зелени работни дрехи с надписа на пералнята на гърба. Приближил се до вратата с вързоп дрехи в ръка. Полицаите вероятно щяха да познаят съпруга, дори и така преоблечен, ако той се бе появил по-рано, когато охраната беше много по-бдителна, но и това беше спорен въпрос, защото тъй или иначе полицаите не го познали, когато най-сетне се появил. Почукал на вратата и когато жена му отворила, той извадил пистолет от джоба на панталона си и я застрелял. Преди ченгетата да осъзнаят какво точно става и преди дори да успеят да излязат от колата, мъжът вече стоял с вдигнати ръце на верандата, като преди това хвърлил пушещия пистолет в розовите храсти.
— Не стреляйте — казал той спокойно. — Аз свърших.
Оказало се, че камионетката и дрехите съпругът взел назаем от един свой стар приятел по чашка, който дори не знаел, че убиецът се е скарал със жена си.
Изводът беше съвсем прост: ако някой наистина иска да се докопа да тебе, то с малко късмет, ще успее. Ами случаите с Осуалд (Убиецът на Президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. Бел. прев.), с Чапман (Убиецът на Джон Ленън от „Бийтълс“. Бел. прев.), а и със Старк? Та какво бе направил той с толкова хора в Ню Йорк?
Щрак.
— Чакате ли още, Началник Пангборн? — попита го веселият женски глас от болницата в Бергенфийлд.
— Да. Все още чакам.
— Намерих информацията, която търсите. Доктор Хю Притчърд се пенсионирал през 1978 година. Имам телефона и адреса му в град Форт Ларми, Уайоминг.
— Бихте ли ми ги продиктували?
Тя му ги каза, Алън й благодари и набра телефонния номер. На средата на първото позвъняване се включи телефонния секретар и запя песента си в ухото на Алън:
— Ало, на телефона Хю Притчърд — съобщи сериозен глас. „Е, поне не е хвърлил топа — помисли си Алън. — Това е първата стъпка в правилна посока.“ — Хелга и аз не сме вкъщи. Аз вероятно играя голф, а един Бог знае с какво се занимава Хелга в момента — чу се дрезгаво, старческо хихикане. — Ако искате да предадете някакво съобщение, моля направете го след като чуете сигнала. Имате около тридесет секунди.
Биб!
— Доктор Притчърд, обажда се шериф Алън Пангборн. Аз съм полицейски служител от Мейн. Трябва да разговарям с вас за един човек на име Тад Бомънт. Премахнали сте тумор от мозъка му през 1960, когато е бил на единадесет. Моля обадете ми се за моя сметка в Полицейското управление в Ороно, телефон — 2078662121. Благодаря ви.
Когато приключи, Алън се беше изпотил. Разговорите с телефонните секретари винаги го караха да се чувства като участник в състезанието „Минута е много“.
„Защо се занимаваш с всичко това?“
На Тад той бе дал съвсем прост отговор — такава е процедурата. Но самият Алън не можеше да се задоволи с такъв изтъркан отговор, защото добре знаеше, че не беше такава процедурата. Щеше да бъде, вероятно, ако доктор Притчърд беше оперирал мъжа, който наричаше себе си Старк (всъщност вече не се наричаше така, след като сам каза, че е разбрал кой е). А той беше оперирал Бомънт и това бе станало преди цели двадесет и осем години.
И така — защо?
Защото нищо не беше, както трябва. Отпечатъците от пръстите, кръвната група получена от цигарените угарки, съчетанието от интелигентност и лудост на убиеца, твърдението на Тад и Лиз, че псевдонимът е истински човек — това най-вече. Такова нещо можеха да твърдят само двама умопобъркани. А сега се бе сблъскал с още нещо, което не беше като света. Щатската полиция приемаше твърдението на убиеца, че е осъзнал кой е всъщност без колебание. За Алън то не струваше и пет пари. Намирисваше на шикалкавене, на хитруване, на някаква уловка.
Според Алън, мъжът нямаше намерение да се отказва.
„Но това не е отговор на въпроса ти. Защо си създаваш тези главоболия? Защо звъниш във Форт Ларами, Уайоминг и издирваш някакъв дърт доктор, който сигурно хич няма и да се сети кой е Тад Бомънт?“
„Защото нямам какво друго да правя — отговори си раздразнено Алън. — Оттук мога да провеждам колкото си искам междуградски разговори без да се притеснявам, че градските съветници в Рок ще ме заядат за разноските. А и защото ТЕ двамата, Лиз и Тад, вярват в това нещо. Вярно, че е налудничаво, обаче те иначе изглеждат съвсем нормални и…. дяволите ги взели, ТЕ вярват в това. Което не значи, че и аз ще повярвам.“
И той не вярваше. Нали?
Времето течеше бавно. Доктор Притчърд не се обади, ала изследванията върху гласовите данни пристигнаха малко след осем и те бяха наистина невероятни.
5.
Изобщо не бяха това, което очакваше Тад. Той очакваше да види графичен лист изрисуван с островърхи планини и падини, които Алън щеше да се опита да им обясни. А Лиз и Тад щяха да кимат с разбиране, като хора, на които им обясняват нещо прекалено сложно, но не задават въпроси, защото знаят, че обясненията, които ще последват ще бъдат още по-неразбираеми.
Вместо това Алън им показа два съвсем обикновени листа бяла хартия. По средата на всеки от тях имаше една единствена линия. Тук-таме се появяваха заострени върхове, скупчени по два или три, но като цяло линиите на синусите бяха доста правилни. А можеше и с просто око да се види, че бяха почти или съвсем еднакви.
— Това ли е всичко? — попита Лиз.
— Не съвсем — отвърна Алън. — Гледайте. — Той постави листата един върху друг с вида на магьосник, който прави особено сложен фокус. Вдигна листата срещу светлината, а Лиз и Тад се взряха в тях.
— Но те наистина са — промълви със страхопочитание Лиз. — Те са абсолютно еднакви.
— Е… не абсолютно — отвърна Алън и посочи три точки, където едвам прозираше графичната линия от долния лист. Едната се появяваше над линията на горния лист, а другите две — под линията. И в трите случая разликите се появяваха там, където линията се извиваше, но иначе съвпадението беше пълно.
— Разликите са в графиката на Тад и се появяват там, където има натъртвания — Алън посочи трите една след друга. — Ето тук: „Какво искаш, копеле такова? Мамка ти, какво искаш?“ и тук „Гаден лъжец!“ и тук „Стига си лъгал, мамка ти!“ Сега всички се занимават с тези незначителни разлики, защото не искат да се откажат от убеждението си, че гласовите данни на двама души не могат по никой начин да си съвпаднат. Но фактът си остава — гласът на Старк беше съвсем равномерен, нямаше такива натъртвания. Копелето запази самообладание и спокойствие по време на целия разговор.
— Да — отвърна Тад. — Все едно си пиеше лимонада.
Алън постави листата на масата.
— Никой от управлението на щатската полиция не вярва наистина, че това са данните от двама души, въпреки малките разлики. Получихме резултатите от Вашингтон много бързо. Закъснях защото, след като ги показах на нашия експерт в Аугъста, той поиска и копие от записа. Изпратихме му го със самолет от Бангор и там прослушали касетата на някакво устройство, което се нарича аудио усилвател. Така проверяват дали наистина са били изговорени записаните думи или е бил направен предварителен запис на касета.
— Е „на живо“ ли е било или записано? — попита Тад, който стоеше до камината и пиеше сода.
След като приключиха с разглеждането на резултатите, Лиз отиде до кошарката и седна с кръстосани крака на земята. Опитваше се да предпази Уилям и Уенди да не си ударят главите, докато си изследваха взаимно пръстите на краката.
— И защо им е било нужно това?
Алън посочи с пръст Тад, който се усмихваше горчиво.
— Съпругът ти знае.
— С малките разлики в кривите те могат поне да се самозаблуждават, че говорят двама души, макар да разбират, че графиките не показват това. Нали това искаше да кажеш? — попита Тад.
— Ъхъ. Въпреки че никога не съм чувал за гласови данни подобни на тези. — Алън сви рамене. — Разбира се, моят опит с тях не е толкова голям, колкото на хората от ФСПЗ, на които това им е работата, а и колкото на тези в Аугъста, които разбират от всичко — гласови „отпечатъци“, отпечатъци от пръсти, от стъпки, от гуми. Но аз чета литературата по въпроса, а и бях там, когато получихме резултатите, Тад. Да, наистина се опитват да се самозалъгват, но не им се удава особено.
— Значи има три несъществени разлики, които не са достатъчни. Въпросът е, че аз съм изговарял изреченията натъртено, а Старк не е. И така, те се заемат да направят проверка с тоя усилвател, надявайки се, че от това ще излезе нещо. Всъщност са се надявали, че гласът на Старк е бил предварително записан на касетофон. Може би от мен. — Тад вдигна вежди. — Е, печеля ли наградата?
— Не само това, а и комплекта от шест чаши и безплатна почивка на океана.
— Това е най-откаченото нещо, което някога съм чувала — отсече Лиз.
Тад се засмя насила.
— Цялата работа е откачена. Те смятат, че мога да си променям гласа като Рич Литъл или Мел Бланк. Значи идеята е, че аз съм записал думите на Старк, като съм оставил паузи за местата където ще бъдат моите реплики пред свидетели. Разбира се, нужно ми е било да си купя специално устройство, с което може да се прикрепи касетофон към някой уличен телефон. Нали, има такива джаджи, Алън?
— И още как. Навсякъде в магазините за фина електроника. Или достатъчно е да набереш номер 800 и веднага се отзовава някой оператор.
— Така. Ще ми трябва още само съучастник, някой, на когото мога да се доверя, който да отиде до Пен Стейшън, да прикрепи касетофона към телефона, без никой да го забележи и да набере телефона ми вкъщи в определеното време. И тогава… Чакай, как са платили за обаждането? Не беше за моя сметка.
— Използван е номерът на телефонната ти кредитна карта — отвърна Алън. — Явно си го дал на своя съучастник.
— Да, явно. Значи, ми остават още само две неща, след като веднъж сме се захванали с тая небивалица. Първо — аз да се обадя при позвъняването, а не някой друг и второ — да знам идеално репликите си и да ги кажа на определените паузи. Това го свърших добре, нали, Алън?
— Да, страхотно.
— Моят съучастник затваря телефона според сценария. Откача касетофона от телефона, слага го под мишница и…
— Бога ми, слага си го в джоба — каза Алън. — Това, с което разполагат сега е толкова добро, че дори ЦРУ си купуват от електронните магазини.
— Добре-е, значи слага го в джоба си и си тръгва. Резултатът е един телефонен разговор, който ме виждат и чуват да провеждам с човек на 500 мили оттук, човек, който има съвсем различен глас от моя, дори и лек южняшки акцент, обаче гласовите му характеристики напълно съвпадат с моите. Повтаря се цялата история с отпечатъците от пръсти, дори е още по-добре нагласена работата. — Тад погледна към Алън за потвърждение.
— Тая работа е не само откачена — рече Лиз. — Тя е направо абсурдна и невероятна. Мисля, че трябва на всичките тия хора да им отрежат…
Докато вниманието й беше отклонено, близнаците най-сетне успяха да си ударят главите и заплакаха с цяло гърло. Лиз взе в ръце Уилям, а Тад — Уенди.
Когато кризата отмина Алън каза:
— Знам, че е невероятна. И вие, и аз, а и те го знаят. Шерлок Холмс има една мисъл, написана от Конан Доил, която все още важи в криминалистиката: когато отхвърлиш всички вероятни обяснения, това което остане в крайна сметка е отговорът… независимо колко неправдоподобно изглежда — усмихна се Алън.
— На вас двамата това може да ви се струва смешно, но не и на мене — каза Лиз. — Тад трябва да е откачил, за да направи такова нещо. Разбира се, полицията сигурно смята, че и двамата сме луди.
— Изобщо не смятат така — отвърна сериозно Алън. — Поне засега, а и дотогава, докато не тръгнете да разправяте небивалиците си.
— А ти, Алън? На тебе ти разказахме небивалиците си, какво мислиш ти?
— Във всеки случай, не мисля, че сте луди. Макар че всичко щеше да е далеч по-лесно, ако мислех така. Изобщо не знам какво става.
— Какво ти каза доктор Хюм? — поиска да разбере Лиз.
— Името на докторът, който оперирал Тад като момче. Казва се Хю Притчърд. Това име говори ли ти нещо, Тад?
Тад се замисли, смръщил вежди. Накрая каза:
— Мисля, че да… но може и да се заблуждавам. Беше доста отдавна.
Уилям гледаше Алън с широко ококорени очи от скута на майка си. Лиз се наведе напред и попита с искрящи очи:
— Какво ти каза Притчърд?
— Нищо. Включи се телефонният му секретар, което ме кара да мисля, че още е жив и това е всичко. Оставих послание за него.
Лиз се облегна на стола, явно разочарована от отговора.
— А моите изследвания? — попита Тад. — Хюм имаше ли вече резултати? Или не ти каза нищо?
— Каза, че като получи резултатите, ти ще си първият, на когото ще ги каже. Доктор Хюм прояви извънредно нежелание да каже каквото и да било на един областен шериф.
— Казва се Джордж Хюм, но може да му сложим прякор Неучтивия — усмихна се Тад.
Алън се намести на стола си.
— Искаш ли нещо за пиене, Алън? — попита Лиз — Бира или пепси?
— Не, благодаря. Нека да се върнем към това, което вярва и не вярва щатската полиция. Не вярват някой от вас да е замесен, но си запазват правото да мислят, че може и да сте. Знаят, че не могат да ти припишат убийствата от снощи и от тази сутрин, Тад. Може би на твоя съучастник — този, който според хипотезата ни, свършил работата с касетофона, но не и на теб. Ти си беше вкъщи.
— А Дарла Гейтс? Момичето, което работеше за финансовия директор — попита тихо Тад.
— Мъртва е. Тялото й е разчленено, както той каза, но преди това е била застреляна в главата, така че не се е мъчила.
— Това е лъжа.
Алън премигна.
— Не се е отървала толкова леко, като имаме предвид какво е направил с Клоусън. В крайна сметка тя беше главният доносник, нали? Клоусън й подхвърлил малко пари, едва ли са били много, имайки предвид финансовото му състояние и тя му издрънкала тайната. Така че не ми разправяй, че я е застрелял, преди да я нареже на парчета и че не е страдала.
— Е добре — каза Алън. — Не е станало така. Искате ли да знаете точно как е станало?
— Не — каза веднага Лиз.
Настъпи потискащо мълчание. Дори и близнаците се спогледаха, а на лицата им сякаш бе изписана сериозна тържественост.
— Нека пак да те попитам? — каза Тад накрая. — Какво смяташ ти? Какво вярваш сега?
— Нямам своя хипотеза. Знам, че не си записал думите на Старк и усилвателят не установи никакъв шум от касетофон, а и ясно се чуваше съобщението по високоговорителя на Пен Стейшън, че влакът „Пилгрим“ за Бостън се намира на трети коловоз. Наистина това съобщение е било направено в два и половина следобед, което съвпада с времето на вашия разговор. Но тази информация не ми е нужна. Ако разговорът е бил записан предварително, ти или Лиз щяхте да ме попитате какви са били резултатите от прослушването с аудио усилвателя, веднага щом ви споменах за това. А вие не ме попитахте.
— И след всичко това, ти все още не ни вярваш, нали? Искам да кажа, раздвоен си дотолкова, че се опитваш да се свържеш с доктор Притчърд, но не можеш да прозреш какво всъщност става, нали? — И в собствените му уши дори, гласът му прозвуча разстроен и изтормозен.
— Той самият каза, че не е Джордж Старк.
— О, да. И беше страшно искрен — засмя се Тад.
— Държиш се така, сякаш това не те изненадва.
— Не ме изненадва. А тебе!
— Откровено казано — да. След всичките му усилия да направи така, че да съвпаднат отпечатъците от пръстите ви и гласовите ви характеристики и…
— Алън, спри за момент — каза Тад.
Алън млъкна и погледна въпросително Тад.
— Тази сутрин ти казах, че мисля, че Старк върши всичко това. Не мой съучастник или някой луд, който е намерил начин да подправя чужди отпечатъци, покрай убийствата и объркването относно самоличността си. Но ти не ми повярва. Сега вярваш ли ми?
— Не, Тад. Бих искал да ти кажа да, но единственото, което мога да ти кажа е, че вярвам, че ти вярваш в това. — Алън погледна към Лиз. — Че двамата вярвате.
— Приемам това, което казваш, защото иначе има възможност да ме убият — и мене и семейството ми. На този етап успокоява ме и това, че нямаш собствена хипотеза. Не е кой знае какво, но е някакво начало. Това, което се опитвам да ти кажа е, че всичките отпечатъци нямат никакво значение и Старк го знае. Можеш да си говориш колкото искаш за това, че след като отхвърлиш всички възможности, приемаш тази, която остане, независимо колко е невероятна, но нещата не стоят така. Ти не искаш да приемеш, че Старк съществува, а той е последната възможност, която ти остава след като елиминираш всички останали. Нека да го кажа по друг начин, Алън: ако имаш и най-малкото доказателство, че имаш тумор в мозъка, ще отидеш да се оперираш, дори и ако шансът ти да оживееш е минимален.
Алън отвори уста, поклати глава и отново я затвори. Освен часовника и гугукането на близнаците не се чуваше друг шум в хола, където на Тад вече му се струваше, че ще трябва да прекара остатъка от живота си.
— От една страна, вече имате достатъчно доказателства, за да изградите дело по косвени улики — подхвана Тад с тих глас. — От друга страна, имате неподкрепеното с нищо твърдение на някакъв глас по телефона, че „вече съм се осъзнал“ и че „зная кой съм“. И въпреки всичко ще пренебрегнете доказателствата в полза на това твърдение.
— Не, Тад. Това не е вярно. Засега не приемам никакви твърдения — нито твои, нито на жена ти, най-малко пък на мъжът, който се обади по телефона. Допускам всичко.
Тад посочи с палец над рамото си към прозореца. Зад меко падащите завеси се виждаше патрулната кола на щатската полиция, която пазеше дома на Бомънтови.
— А какво ще кажеш за тях? Дали и те допускат всичко? Моля се на Бога и ти да можеше да останеш тук, Алън. Бих те предпочел пред цяла армия от щатската полиция, защото на тебе поне едното ти око е нащрек. А те ни пазят със затворени очи.
— Тад…
— Е все едно, вярно е. Ти го съзнаваш, а и той го знае. Той ще почака. И когато всички решат, че е дошъл краят и че Бомънтови не ги грози опасност и когато полицаите се вдигнат оттука, ще дойде Джордж Старк.
Той замлъкна. Лицето му бе помръкнало и изразяваше смесица от различни чувства. Алън видя разочарование, решимост и страх.
— Ще ви кажа нещо сега, и на двама ви. Знам много добре какво иска той. Иска да напиша още една история а ла Старк — вероятно още един роман за Алексис Машин. Не знам дали бих могъл да го направя, но ако смятах, че ще свърши някаква работа, щях да опитам. Щях да зарежа „Златното куче“ и да започна още тази вечер.
— Тад, недей! — извика Лиз.
— Не се тревожи — отвърна той. — Това би ме убило. Не ме питай откъде знам, просто го знам. Но ако смъртта ми можеше да сложи край на всичко това, пак можех да опитам. Защото не вярвам наистина той да е човек.
Алън мълчеше.
— Та това е — каза Тад с вида на човек, който приключва някакъв сериозен въпрос. — Така стоят нещата. Не мога, не искам, не трябва. Което значи, че той ще се появи. А когато дойде, само един бог знае какво ще се случи.
— Тад — рече Алън неловко — трябва да погледнеш на това от друг ъгъл. И когато успееш, ще видиш, че тези усещания просто… ще се разпръснат. Като семената на глухарче. Като лош сън на сутринта.
— Не това ни трябва — каза Лиз. Двамата я погледнаха и видяха, че плаче тихо. Сълзите й не бяха много, но все пак ги имаше. — Трябва ни някой, който да го спре.
6.
Алън се прибра в Касъл Рок малко преди два часа през нощта. Промъкна се в къщата колкото може по-тихо, забелязвайки, че Ани отново бе забравила да включи алармената система. Не искаше да й се кара за това, напоследък тя често страдаше от мигрена, но рано или късно трябваше да го направи.
Заизкачва се по стълбите с обувките в ръка така плавно, сякаш се носеше във въздуха. Тялото му притежаваше вродена гъвкавост, точно обратното на непохватността на Тад Бомънт, която Алън рядко показваше. Сякаш тялото му познаваше някаква загадъчна тайна за движението, а това някак го смущаваше. Но сега, в тишината, нямаше нужда да се прикрива и той се движеше с призрачна лекота.
По средата на стълбището спря и се върна пак долу. До хола беше неговата „бърлога“, не по-голяма от килер, но напълно достатъчна за неговите нужди, с бюро и няколко полици за книги. Опитваше се да не пренася работата си вкъщи, но не винаги успяваше, въпреки усилията си.
Затвори вратата, запали лампата и погледна телефона.
„Нали няма наистина да направиш това? Искам да кажа, че е почти полунощ в Роки Маунтън, а и този човек не е просто лекар пенсионер, той е пенсиониран неврохирург. Ако го събудиш, ще те наругае като едното нищо.“
Тогава се сети за очите на Лиз, тъмни и изплашени и реши, че ще се обади. Можеше да се окаже от полза — едно обаждане посред нощ щеше да покаже, че въпросът е сериозен и щеше да накара доктор Притчърд да се замисли. По-късно Алън пак щеше да му се обади.
„Кой знае, може да му липсват среднощните позвънявания“ — помисли си без особена надежда Алън.
Извади листчето от джоба на униформата си и набра телефона на Хю Притчърд във Форт Ларами. Остана прав, готов да посрещне пристъпа на гняв от притежателя на сериозния глас.
Безпокойството му се указа излишно, защото отново се включи телефонният секретар.
Замислен, той постави слушалката на мястото й и седна зад бюрото. Настолната лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото му и на неговия фон Алън започна да прави зайчета, куче, ястреб, дори и кенгуру. Ръцете му притежаваха същата гъвкавост, както и тялото му, когато останеше сам и си почиваше. Под невероятно гъвкавите му пръсти животните маршируваха едно след друго, като на парад, в малкия осветен кръг. Тази игра винаги развличаше и очароваше децата му и често успяваше да го успокои, когато нещо го тревожеше.
Но сега не му подейства.
„Доктор Притчърд е мъртъв. Старк се е добрал и до него.“
Това, естествено, беше невъзможно. Може би щеше да приеме, че съществуват призраци, ако някой призрак опреше дуло в главата му. Но не и някакъв призрачен зъл Супермен, който прекосява с един скок цели континенти. Алън си помисли, че човек може да има основателни причини да включи телефонния си секретар през нощта. Например, за да не го безпокоят посред нощ разни непознати като шериф Алън Дж. Пангборн от Касъл Рок, щата Мейн.
„Вярно е, но той е мъртъв. И жена му също. Как й беше името? Хелга. «Аз вероятно играя голф, а един бог знае с какво се занимава Хелга в момента.» Но аз знам с какво се занимава Хелга, знам и двамата какво правите. Прерязани са ви гърлата и лежите в локва от кръв, а на стената на вашия хол е написано ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.“
Алън Пангборн потрепери. Това беше налудничаво, но все пак трепереше. Тази мисъл го глождеше като червей.
Свърза се със „Справки“ в Уайоминг и взе номера на шерифа във Форт Ларами. В полицейското му се обади дежурния, който звучеше полузаспал. Алън се представи, съобщи на дежурния с кого се е опитвал да се свърже и го попита дали доктор Притчърд и жена му са заминали на почивка. Ако това беше така, а и без това започваше сезона на почивките, те вероятно бяха уведомили местната полиция, че заминават, с молбата да държат къщата им под око, докато отсъстват.
— Вижте, защо не ми дадете вашия номер? — отвърна дежурният. — Аз ще ви се обадя и ще ви предам информацията.
Алън въздъхна. Ето ти пак процедурни правила. Пак. глупости, да не казваме по-силна дума. Дежурният не искаше да предаде никаква информация, докато не се увереше, че Алън беше този за когото се представяше.
— Не мога — отвърна той. — Обаждам се от дома си и е посред нощ.
— И тук не е обедно време — отвърна лаконично дежурният.
Алън въздъхна.
— Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен, че жена ви и децата ви не спят на горния етаж. Направи следното, приятелю: обади се в полицейското управление на Мейн в Оксфорд, ще ти дам номера и искай да ти потвърдят името ми. Ще ти дадат и номера на служебната ми карта. Ще ти се обадя пак след десет минути и ще си разменим паролите.
— Казвай тогава — рече дежурният, но не звучеше особено доволен. Алън предположи, че го е откъснал от телевизора или от любимото му порно списание.
— За какво се отнася? — попита дежурният след като записа номера.
— Следствие за убийство — отвърна Алън. — Положението е напечено. Не ти се обаждам за свое удоволствие, приятел. — Алън затвори слушалката.
Седеше зад бюрото, правеше си зайчета и чакаше голямата стрелка на часовника да направи десет кръга. Струваше му се, че се движи едва-едва. Бе направила пет обиколки, когато вратата се отвори и влезе Ани. Беше облякла розовия си пеньоар и на Алън му се стори някак призрачна. Почувства как отново потреперва, сякаш бе надникнал в бъдещето и бе видял нещо неприятно, дори отвратително.
„Как ли бих се чувствал, ако преследваше мен?“ внезапно се замисли той. „Мен и Ани и Тоби и Тод? Как бих се чувствал, ако знаех кой е той, а никой не искаше да ми повярва?“
— Алън? Какво правиш тук толкова късно?
Той се усмихна, стана и я целуна.
— Чакам да отмине ефекта от наркотиците.
— Не, сериозно — заради историята с Бомънтови?
— Да. Опитвам се да открия един доктор, който може да знае нещо. Но се включва само телефонният му секретар, така че се обадих в полицейското там да не би да е заминал на почивка. В момента дежурният вероятно проверява дали намеренията ми се честни. — Той погледна загрижено Ани. — Ти как си, скъпа? Тая вечер имаш ли главоболие?
— Не, но те чух като влезе. — Тя се усмихна. — Когато поискаш, ти си най-тихият човек на земята, Алън, обаче не можеш да направиш нищо за колата си.
Той я прегърна.
— Искаш ли чай?
— Боже, не, но чаша мляко — да, ако искаш да ми донесеш.
Тя излезе и се върна след минута с млякото.
— Що за човек е мистър Бомънт? Виждала съм го из града, а и жена му е идвала в магазина, но никога не съм разговаряла с него. — Магазинът се казваше „Шев и кройка“ и беше собственост на Поли Чалмърс. Ани бе работила в него четири години на половин ден.
— Харесвам го — каза Алън след кратък размисъл. — Но не беше така в началото. Смятах го за студен тип, но го виждах в едно много трудно положение. Просто е малко… сдържан. Предполагам, че е следствие от работата му.
— Много ми харесаха и двете му книги — каза Ани.
— Не знаех, че си ги чела — вдигна вежди Алън.
— Не си ме питал, Алън. А когато се разчу историята за псевдонима, пробвах да прочета и една от другите. — Изражението й издаваше неодобрение.
— Не струваше, а?
— Отвратителна беше. Страховита. Не я завърших. Никога не бих повярвала, че един и същи човек е писал двете книги.
„Гледай ти, миличка! И той не го вярва.“
— Трябва да си легнеш или ще се събудиш пак с някое главоболие.
— Мисля, че чудовището си е отишло, поне за известно време — поклати глава Ани и сведе поглед. — Все още ще съм будна, когато се качиш горе… освен ако не се забавиш много.
Той погали гърдата й през розовия пеньоар и целуна устните й.
— Идвам колкото мога по-скоро.
Тя излезе, а Алън забеляза, че бяха минали повече от десет минути. Позвъни в Уайоминг и пак му се обади полузаспалият дежурен.
— Мислех, че си ме забравил, приятелю.
— Ни най-малко — отвърна Алън.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш номера си, шерифе?
— 109 44 205 МЕ.
— Значи, сигурно си ти. Съжалявам, че трябваше да си играем на рингирингирае през нощта, шериф Пангборн, но предполагам, че разбираш защо.
— Разбирам. Какво ще ми кажеш за доктор Притчърд?
— О, той и жена му наистина са на почивка. На къмпинг в Йелоустоун парк до края на месеца.
„Ето — помисли си Алън — виждаш ли? А ти се стряскаш от разни призраци посред нощ. Няма никакви прерязани гърла. Никакъв надпис на стената. Само двама възрастни, които са отишли на къмпинг.“
Но установи, че това не го успокоява особено. Трудно щеше да се добере до доктор Притчърд поне през следващите две седмици.
— Как мога да му предам съобщение, ако ми се наложи?
— Обаждаш се в службата по настаняване в Йелоустоун. Те ще знаят къде се намира той, или поне би трябвало. Може да отнеме известно време, но вероятно ще го открият. Срещал съм го веднъж-дваж. Симпатичен стар човечец.
— Това е хубаво. Съжалявам, че ти отнех от времето.
— Няма нищо, нали затова сме тук. — Алън чу шум от разгръщане на страници и си представи как в другия край на континента този безименен човек взема в ръце порносписанието си.
— Лека нощ.
— Лека нощ, шерифе.
Алън затвори и остана седнал за момент, взирайки се през малкото прозорче в тъмнината.
„Той е на свобода там някъде. И може да нападне.“
Алън отново се замисли какво ли би изпитал, ако се отнасяше до собствения му живот, този на Ани и на децата им. Замисли се какво ли би било, ако той съзнаваше опасността, а никой не му вярваше.
„Отново пренасяш проблемите си от работата вкъщи, скъпи,“ чу той гласът на Ани в съзнанието си.
И беше вярно. Само преди петнадесет минути той беше абсолютно убеден, че Хю и Хелга Притчърд лежат мъртви в локва от кръв. А това не беше вярно. Спяха си спокойно под звездите в Йелоустоун парк. Толкоз за интуицията — и тя можеше да те подведе.
„Така ще се почувства и Тад, когато открием истината. Когато установим, че обяснението, колкото и странно да се окаже то, е в пълно съответствие с природните закони.“
Наистина ли вярваше в това?
Да, наистина, реши той. Поне в съзнанието си, макар и подсъзнателно да беше на друго мнение.
Алън изпи докрай млякото си, загаси лампата и се качи горе. Ани беше още будна и прекрасно гола. Тя го обгърна с ръце и с благодарност Алън си позволи да забрави за всичко друго.
7.
Старк се обади отново два дни по-късно. По това време Тад Бомънт беше в магазина на Дейв.
Магазинът на Дейв се намираше на около миля и половина от дома на Бомънтови и в него имаше всичко. Пазаруваха оттам, когато не си струваше труда да ходят чак до супермаркета в Бруър.
Тази петъчна вечер Тад отиде, за да купи шест пепсита, чипс и малко царевични пръчици. Един от полицаите, които охраняваха семейството му, придружи Тад. Беше десети юни, шест и половина вечерта и небето още беше светло. Лятото, тази зелена красавица, отново бе в Мейн.
Ченгето остана в колата, докато Тад влезе да напазарува. Взе безалкохолното и тъкмо се чудеше от кой вид пръчици да вземе (имаше от обичайните с вкус на миди, или, в зависимост от предпочитанията, с вкус на лук), когато телефонът иззвъня.
Тад вдигна поглед и си помисли: „Е, добре.“
Розали вдигна слушалката зад щанда, каза ало, изслуша отговора и му я подаде, както той очакваше. Отново го обхвана това чувство на presque vu.
— Търсят ви, мистър Бомънт.
Той се чувстваше съвсем спокоен. Сърцето му замря само за миг и продължи да тупти, с обикновения си ритъм. Изобщо не се потеше.
А и птиците ги нямаше.
Не изпита страха и яростта, които бе почувствал преди два дни. Дори не попита Розали дали се обажда жена му, за да му поръча да купи една дузина яйца или бутилка олио. Знаеше добре кой се обажда.
Стоеше до компютъра Мегабъкс с ярко зеления екран, където се появи съобщението, че миналата седмица няма печеливши при теглене на лотарията и че тази седмица натрупаната сума е четири милиона долара. Тад пое слушалката от Розали и каза:
— Здравей, Джордж.
— Здравей, Тад. — Южняшкият акцент бе едва доловим. Явно Старк бе престанал да играе ролята на загубеняк от провинцията. Чак сега Тад осъзна колко умело се бе преструвал Старк на такъв преди с маниера си „Ало, момчета, мое да не съм най-умния, обаче отървах кожата, хи-хи-хи?“
„Но сега момчетата сме само ти и аз — помисли си Тад. — Все едно сме двама писатели, които си бъбрят по телефона.“
— Какво искаш?
— Знаеш какво. Няма нужда да си играем на игрички, нали? Малко е късно за такива работи.
— Искам да го чуя от тебе — Отново го обхващаше същото чувство, че напуска тялото си и някаква сила го издърпва по телефонната жица и го приближава към Старк.
Розали отиде до другия край на щанда, където започна да вади цигарени кутии от кашоните и да ги нарежда по рафтовете. Тя се правеше, че не слуша разговора на Тад, по начин, който беше направо смешен. Нямаше човек в Лъдлоу, особено в този район на града, който да не знае, че Тад е под полицейска охрана или наблюдение или нещо подобно, а и Тад знаеше, че слуховете се разпространяват, дори без да ги е чувал. Някои вероятно мислеха, че беше обвинен в продажба на наркотици, други — в изнасилване на малолетни или че бие жена си. Бедната Розали се опитваше да се прави все едно нищо не е станало и Тад изпита глупава благодарност към нея. Струваше му се, че я гледа от обратната страна на мощен телескоп. Тад беше под земята, някъде долу в заешката дупка, но в нея нямаше никакво бяло зайче, а само старата лисица Джордж, който не можеше да бъде там, обаче беше.
Старият лисугер Джордж. А тук долу в Ендсвейл врабците отново летят.
Опита се да се пребори с това чувство.
— Продължавай, Джордж — каза той, изненадан от яростта в гласа си. Чувстваше се замаян, озовал се в мощния водовъртеж на нереалността, обаче гласът му звучеше съвсем истински и така уверен! — Защо не го кажеш? Хайде!
— Щом настояваш.
— Настоявам.
— Време е да започнеш нов роман. Нов роман от Старк.
— Не мисля така.
— Не казвай това! — Гласът му прозвуча като изпляскване на камшик, обшит с оловни топчета. — Внимавай в картинката, Тад, направих нещо заради теб, внимавай сега да не направя нещо и на теб.
— Ти си мъртъв, Джордж. Не ти стига акъла да се признаеш за победен.
Розали изви глава и Тад успя да мерне едното й широко отворено око, преди тя да се обърне бързо към рафта с цигарите.
— Внимавай какви ги говориш! — Усещаше се истинска ярост в този глас. Но имаше и още нещо. Страх? Болка? И двете? Или само си въобразяваше?
— Нещо не е наред ли, Джордж? — присмя му се Тад. — Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
Настъпи пауза. Тад бе успял да го изненада, да го обърка поне за момент. В това беше сигурен. Но защо? Как го бе постигнал?
— Слушай какво ще ти кажа, брато — каза Старк накрая. — Давам ти една седмица. Не си мисли, че можеш да ме изиграеш. — Да, явно Джордж беше разстроен. Всичко това можеше да коства много на Тад, но поне за момента той изпита тържествуваща радост. Бе успял. Явно не само той се чувстваше безпомощен и уязвим, докато траеха тези кошмарни разговори. Успял беше да засегне Старк и това беше великолепно.
— Това поне е вярно. Ние с тебе не можем да се надхитряме. Между нас това не върви.
— Беше ти хрумнала една идея — каза Старк. — Още преди дори да се сети да те изнудва онова проклето недоносче. Там за сватбата и за бронираната кола.
— Изхвърлих си бележките. Свърших с тебе.
— Не, ти изхвърли моите бележки, но това е без значение. Те не ти трябват. Ще излезе хубава книга.
— Ти не разбираш. Джордж Старк е мъртъв.
— Не аз, а ти не разбираш — отвърна Старк. Тонът му бе тих, но категоричен. — Имаш една седмица. Ако не си написал поне тридесет страници, няма да отървеш кожата, брато. Само дето няма да започна с тебе, би било много лесно. Прекалено лесно. Ще започна с децата ти и те ще умрат бавно. Ще се погрижа за това. Знам как. Няма да разбират какво става, освен че умират в страхотни мъки. Но ти и аз, и жена ти ще знаем какво става. После идва нейния ред. Но преди да свърша с нея, ще свърша в нея. Нали разбираш какво искам да кажа, брато? И когато приключа с тях, идва твоя ред, Тад, а ти ще умреш така, както никой на тая земя не е умирал.
Той замлъкна. Тад чуваше тежкото му дишане, като на куче в горещ летен ден.
— Ти обаче не знаеш за птиците — каза тихо Тад. — Нали?
— Тад, не разбирам какво говориш. Ако не започнеш скоро, доста хора ще пострадат. Времето тече.
— Чух те, не се тревожи. Но това, за което се чудя е как си могъл да напишеш онова нещо на стената на Клоусън, а после и у Мириам, без да знаеш какво значи то?
— Стига си дрънкал глупости, приятел — отвърна Старк, но Тад усети объркване и необясним страх в гласа му. — Нямаше нищо написано на стената.
— О, не, напротив, имаше. И знаеш ли какво, Джордж? Мисля си, че ти не знаеш за написаното, защото аз го написах. Мисля, че част от мене беше там. Там беше и те наблюдаваше. Май само аз знам за врабчетата, Джордж. Мисля, че аз го написах. Помисли върху това… хубавичко помисли… преди да започнеш да ме притискаш.
— Слушай — каза Старк с по-спокоен тон. — Чуй ме добре. Първо децата ти, после жената ти… после ти. Започни следващата книга, Тад, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Най-добрият съвет, който някой някога ти е давал. Започни да пишеш. Аз не съм мъртъв.
Дълга пауза. А след нея гласът каза тихо, натъртено:
— И не искам да съм мъртъв. Така че си отивай у дома, наостри си моливите и ако имаш нужда от вдъхновение само си представи как ще изглеждат бебетата, ако им фрасна главите в някое стъкло. Няма никакви шибани птици, просто забравяш за тях и сядаш да пишеш.
Чу се пукане.
Майната ти — промълви Тад и бавно затвори слушалката.
1.
Алън си беше тръгнал, за да се срещне с доктор Хюм. Агентите от ФБР тъкмо приключваха с разпита, ако изобщо можеше да се нарече така този странно несвързан и безсмислен разговор, когато Джордж Старк се обади. Това стана почти пет минути, след като техниците от щатската полиция, които наричаха себе си жичкаджии, най-сетне заявиха, че са доволни от работата, която бяха свършили с телефоните на Бомънтови.
Те бяха възмутени, макар и не особено изненадани, че зад модерните на вид телефонни апарати се криеше остарялата система за избиране с въртяща се шайба.
— Мъжки, това направо не е за вярване — рече жичкаджията на име Уес с такъв тон, който показваше, че друго не би могло да се очаква от дълбоката провинция.
Дейв, другият жичкаджия, се отправи с тежка стъпка към сервизната кола да потърси нужните адаптери и други устройства, за да се приведат телефоните на Бомънтови в съответствие с изискванията за спазване на закона в края на двадесети век. Уес вдигна възмутено нагоре очи, а после изгледа Тад така, сякаш той отдавна е трябвало да му съобщи, че телефонните апарати в дома му, са от праисторическата епоха.
Жичкаджиите не хвърлиха дори най-бегъл поглед към двамата от ФБР, които бяха долетели със самолет от Бостънския клон в Бангор, след което геройски бяха прекосили с кола пущинака, гъмжащ от мечки и вълци между Бангор и Лъдлоу. Все едно двамата от ФБР съществуваха в някакъв друг светлинен спектър, който за жичкаджиите от щатската полиция бе така незабележим, както инфрачервените и рентгеновите лъчи.
— В този град всички телефони са такива — рече смирено Тад. Усещаше остро киселините в стомаха си, дължащи се на лошо храносмилане. В такива случаи обикновено се превръщаше в нетърпим мърморко. Днес, обаче, се чувстваше само изморен, уязвим и ужасно тъжен.
Все си мислеше за бащата на Рик, който живееше в Тусон и за родителите на Мириам, които живееха в Сан Луис Обиспо. За какво ли си мислеше сега старият мистър Каули? Какво си мислеха семейство Пенингтън? Как точно щяха да се справят с положението тези хора, за които често бе чувал, но никога не ги бе срещал? Как можеше да приеме човек не просто смъртта на детето си, а неочакваната смърт на детето, което бе пораснало и станало възрастен човек? Как можеше да приеме човек простия, неподчинен на никаква логика факт на убийството?
Тад осъзна, че мисли за тези, които бяха живи, вместо за жертвите поради една проста, потискаща причина: той се чувстваше виновен за ВСИЧКО. И как не? Кой, ако не той носеше вината за Джордж Старк? Бобкет Голдтуейт ли? Или Александър Хейг? А фактът, че остарялата система за избиране, която все още се използваше в Лъдлоу, създаваше неочаквани трудности при поставянето на подслушвателни устройства към телефона му, също го караше да се чувства виновен.
— Мисля, че това е всичко, мистър Бомънт — каза един от агентите на ФБР, след като прегледа записките си. Точно както Дейв и Уес, и той си даваше вид, че жичкаджиите изобщо не съществуват. Агентът, който се казваше Малоун, затвори подвързания в кожа бележник. На корицата в ляво, със сребърни букви бяха изписани дискретно инициалите му. Той бе облечен в строг сив костюм, а косата му беше разделена на път прав като линия. — Нещо друго, Бил?
Бил, още известен като агентът Пребъл, затвори своя бележник, също с кожена подвързия, но без инициали и поклати отрицателно глава.
— Не, мисля, че това е достатъчно. — Агентът Пребъл бе облечен в строг кафяв костюм. Косата му също така беше сресана на път, прав като линия. — Може да имаме допълнителни въпроси в процеса на разследването, но засега имаме нужната информация. Бихме искали да ви благодарим за вашето съдействие. — Той се усмихна широко и им показа два реда зъби, които бяха прекалено съвършени, за да са истински. Тад си помисли: „Ако бяхме на по пет годинки, сигурно щеше да ни даде по една бележка с надпис: Днес изкарахме много веселичко!, за да я отнесем на майките си.“
— Няма защо — каза Лиз бавно, с разстроен глас. Тя леко разтриваше лявото си слепоочие с върховете на пръстите си, като че ли ужасно я болеше главата.
„И сигурно я боли“ помисли си Тад.
Той погледна към часовника над камината. Часът беше едва два и половина. Нима това щеше да е най-дългият следобед в живота му? Не искаше да прави прибързани заключения, но така изглеждаше.
Лиз се изправи.
— Мисля, че ще отида да се опъна за малко, ако нямате нищо против. Не се чувствам много бойка.
— Това е добра… — започна Тад, но преди да успее да довърши изречението си телефонът иззвъня.
Всички погледнаха към апарата. Тад усети пулса си, така сякаш в тялото му удряше чук. Едно горещо, парещо мехурче киселина се надигна от стомаха му и се разля по гърлото му.
— Това е добре — рече доволен Уес. — Поне няма да трябва да пращаме някой да прави пробно позвъняване.
Тад изведнъж почувства, че леден въздух го обгръща като пелена. Пелената се премести заедно с него към масичката с телефона, на която сега се намираше и едно устройство подобно на блок от луситова пластмаса с множество лампи от едната страна. Една от лампите трептеше в синхрон със звъненето на телефона.
„Къде са птиците? Би трябвало да чувам птиците.“ Но нямаше никакви птици, а единствено настойчивия звън на телефона.
Клекнал до камината, Уес прибираше инструментите в едно черно куфарче с големи хромирани закопчалки, приличащо на чантите, в които работниците носят обяда си. Дейв се бе опрял на рамката на вратата между хола и трапезарията. Бе помолил Лиз да си вземе един банан от купата на масата и сега го белеше замислено, като от време на време оглеждаше критично какво е свършил, както човекът на изкуството гледа своето творение.
— Що не донесеш уреда за тестване? — обърна се той към Уес. — Ако има смущения в линията по-добре да я оправим сега и да си спестим едно идване.
— Добра идея — рече Уес и издърпа нещо от голямата чанта, което имаше дръжка подобна на пистолет.
Жичкаджиите явно не изпитваха друго, освен слабо вълнение. Агентите Малоун и Пребъл се изправиха, прибраха бележниците и заоправяха острите ръбове на панталоните си, като в общи линии затвърдиха първоначалното впечатление на Тад, че приличат повече на консултанти по данъчните въпроси, отколкото на тайни агенти, които си служат с пистолети. Те се държаха така сякаш телефонът изобщо не звънеше.
Обаче Лиз знаеше. Тя бе престанала да разтрива слепоочието си и гледаше Тад с широко отворени очи, като преследвано животно, което са хванали натясно. Пребъл й благодареше за кафето и датските бисквити, с които ги беше почерпила и изглежда не забеляза, че тя не му отговори, както не забелязваше и звъненето на телефона.
На Тад му идеше да изкрещи: „Какво ви има, бе хора! Та за какво, по дяволите, изобщо сложихте тия устройства?“
Това беше нечестно, разбира се. Да се обади пръв след инсталирането на подслушвателното устройство точно този, когото търсеха, и то едва пет минути, след като приключиха с инсталирането, бе невероятно съвпадение… поне така щяха да му кажат, ако ги беше попитал. Не така се нареждат нещата в прекрасния свят на законност в края на двадесетия век, така биха му казали. Сигурно ти звъни някой писател, Тад, за да обсъдите нови идеи за сюжет или някой, който иска чаша захар назаем от жена ти. Но да е тоя, който се мисли за твоето второ аз? Няма начин, приятел. Твърде скоро и много малко вероятно.
Обаче беше Старк. Тад можеше направо да го подуши. Като погледна жена си разбра, че и тя изпитваше същото.
Сега Уес го гледаше, като без съмнение се чудеше защо Тад не вдига слушалката на току-що оборудвания с подслушватели телефон.
„Не се тревожи — помисли си Тад. — Не се тревожи, той ще почака, защото знае, че сме си вкъщи.“
— Е, ние ще ви освободим от присъствието си, мисис Бо… — подхвана Пребъл, ала Лиз го прекъсна със спокоен, но измъчен глас:
— Моля ви, мисля, че е по-добре да останете.
Тад вдигна слушалката и изкрещя:
— Какво искаш, копеле такова? Мамката ти, какво искаш?
Уес подскочи. Дейв замръзна на място, тъкмо когато се канеше да отхапе от банана си. Двамата федерални агенти моментално се извърнаха. Тад установи, че страшно му се иска Алън Пангборн да беше при него, вместо при доктор Хюм в Ороно. И Алън не вярваше в Старк, поне засега, но той поне се държеше като човек с Бомънтови. Тад си помисли, че вероятно и другите можеха да се държат човешки, но сериозно се опасяваше, че гледаха на него и на Лиз като на хора.
— Това е той, това е той! — каза Лиз на Пребъл.
— О, господи! — възкликна Пребъл. Двамата безстрашни защитници на закона си размениха озадачени погледи. „Какво по дяволите ще правим сега?“
Тад видя и чу тези неща, но остана отделен от тях, отделен дори и от Лиз. Сега съществуваше само той и Старк. Отново заедно за първи път, както казваха конферансиетата в старите водевили.
— Успокой се, Тад — каза Старк. Звучеше весел. — Няма нужда да се пресилваш. — Гласът беше точно такъв, какъвто си го беше представял Тад. До последния нюанс, включително и характерното за южняците заваляне на думите.
Двамата жичкаджии проведоха кратко съвещание, след което Дейв се втурна към сервизната кола и телефона за подслушване, като все още държеше банана в ръка. Уес се спусна по стълбите към мазето, за да провери дали работи магнетофона, който се задействаше от човешки глас.
Безстрашните защитници на закона от ФБР стояха в средата на хола с ококорени очи. Изглеждаха така, сякаш искаха да се сгушат един в друг за утеха, като деца загубени в гората.
— Какво искаш? — повтори Тад с по-спокоен тон.
— Ами, просто да ти кажа, че всичко свърши — каза Старк. — Приключих днес по обяд с последния — онова момиченце дето работеше в Даруин Прес за финансовия директор. Тя снесе информацията на Клоусън. Ченгетата ще я открият. Живее на Второ авеню в търговската част. Част от нея е на земята, останалото оставих на кухненската маса — той се засмя. — Имах страшно много работа тая седмица, Тад. Тичах насам-натам като еднокрак в състезание по надбягване. Обаждам се, за да те успокоя.
— Хич не ме успокояваш — отвърна Тад.
— Е, не бързай толкова, брато, не бързай. Мисля да мръдна малко на юг, да половя риба. Животът в града направо ме съсипва. — Той се засмя и смехът му прозвуча така зловещо весел, че на Тад му настръхна косата.
Старк лъжеше.
Тад беше уверен в това, както знаеше и че Старк бе чакал да инсталират устройството за подслушване, за да се обади. Възможно ли бе да е знаел за това? Отговорът беше „да“. Старк може би се обаждаше някъде от Ню Йорк, но те двамата бяха свързани с невидимата пъпна връв, който свързва близнаците. Та те бяха близнаци, две половини от едно цяло и Тад с ужас откри, че чувства как се отделя от тялото си и се понася по телефонната линия не чак до Ню Йорк, а до средата на пъпната връв, някъде в западната част на Масачузетс, където се среща с чудовището. Двамата се срещаха и сливаха в едно, както се сливаха и всеки път, когато Тад поставяше калъфа върху пишещата машина и взимаше в ръка един от онези проклети моливи Берол Блек Бюти.
— Гаден лъжец! — извика той.
Агентите от ФБР подскочиха, сякаш някой ги изрита в задните части.
— Ама, Тад, това не е хубаво! — рече Старк с обиден глас. — Нима си мислиш, че ще ти направя нещо? Не, за бога! Та аз отмъщавах заради тебе, бе, човек! Знаех, че аз трябва да свърша тази работа. Знам, че си страхотно нерешителен, но не те обвинявам, нали всякакви ги има по тая щура земя. Защо ще си давам зор да отмъщавам заради тебе, ако бях направил така, че и ти да не участваш във веселбата?
Тад разтриваше с пръсти малкия, бял белег на челото си, разтриваше го яко, така че кожата бе започнала да почервенява. Съзнаваше, че прави отчаяни опити да запази самообладание, да не загуби чувство за реалност.
„Той лъже и аз знам защо лъже и той знае, че аз знам, но знае и че това е без значение, защото никой няма да ми повярва. Той знае колко странно им изглежда тая история, знае, че подслушват, знае какво си мислят… но знае и как разсъждават и това го кара да се чувства сигурен. Те смятат, че той е психопат, който само си въобразява, че е Джордж Старк — това е единствената възможност за тях. Другото би означавало да отрекат всичко, което са учили и това, което представляват. Всичките отпечатъци на света не могат да променят това. Само един намек от негова страна, че е осъзнал, че той не е Джордж Старк е достатъчен, за да се успокоят те и той знае това. Няма веднага да вдигнат полицейската охрана… но с негова помощ това може да стане и доста скоро.“
— Знаеш чия беше идеята да те погребем. Моя.
— Не, не! — рече Старк без нотка на съмнение. — Просто те заблудиха, това е то. Появи се оная мърда Клоусън и те заплаши да ти нахлузи примката — така си беше. А после, ти се обади на оная дресирана маймуна дето се нарича литературен посредник и той просто ти даде лош съвет. Тад, все едно някой донася голяма фъшкия на масата ти, а ти се обаждаш на някой, на когото му имаш доверие да го питаш кво да правиш, а той ти казва, че нямаш никакъв проблем и да го полееш с малко сос от свинско печено. Страшно си ходят фъшкии със сос от печено в студените вечери. Никога нямаше да направиш това, което направи, ако беше оставен сам на себе си. Това го знам, брато.
— Това е лъжа и ти го знаеш!
Внезапно той осъзна колко съвършено беше измислено всичко и колко добре познаваше Старк хората, с които си имаше работа. „Още малко и ще си признае. Ще си признае уж, че не е Джордж Старк. И те ще му повярват. Ще прослушат лентата, която сега се върти в мазето и ще повярват всичко, което е казал. Алън и всички останали. Защото те не само искат да повярват, те вече са убедени в това, което той казва.“
— Нямам представа за какво говориш — каза Старк спокойно, почти дружелюбно. — Няма да те притеснявам повече, Тад, но нека да ти дам едно съветче преди се разделим. Може да ти послужи. Не започвай да си въобразяваш, че аз съм Джордж Старк. Тази грешка аз вече я направих. Трябваше да избия куп народ, дорде ми дойде акъла в главата.
Втрещен Тад изслуша думите му. И не каза нищо от това, което трябваше да каже, защото не можа да преодолее странното чувство, че е отделен от тялото си и изумлението си от безкрайната безочливост на Старк.
Сети се за напразния разговор с Алън Пангборн и отново се зачуди, какво точно представляваше самият той, когато навремето създаде Джордж Старк. Началото за Тад беше като в романите му. И къде точно беше границата между въображаемото и реалното? Нима бе създал това чудовище, след като бе загубил представата за тази граница или имаше някакъв друг неизвестен фактор, който той не можеше да осъзнае, а само го усещаше в писукането на призрачните птици?
— Всъщност не знам — каза Старк през смях. — Може наистина да съм откачен, както казаха, когато бях в онова място.
„Браво! Много хубаво! Накарай ги сега да проверяват всички лудници на юг дали са имали за клиент висок, рус, широкоплещест мъж. Това ще ангажира поне една част от тях и ще е добре за начало, нали?“
Тад стисна здраво слушалката. Лицето му гореше от болезнена ярост.
— Но изобщо не съжалявам за това, което направих, защото аз наистина страхотно харесвах романите ти, Тад. А когато бях… там… в лудницата… мисля, че само те ме караха да се чувствам нормален. И знаеш ли какво? Сега се чувствам доста по-добре. Знам със сигурност кой съм и това вече е нещо. Мисля, че това, което направих ми подейства като терапия, но едва ли има бъдеще за този вид лечение. Ти как мислиш?
— Стига си лъгал, мамка ти! — изкрещя Тад.
— Можем да обсъдим това — рече Старк. — Ще отнеме доста време, но можем да го обсъдим. Предполагам, че са ти наредили да ме задържиш на телефона, колкото е възможно по-дълго?
„Нищо подобно. Няма нужда и ти добре го знаеш.“
— Предай най-сърдечните ми поздрави на прекрасната си съпруга — рече Старк с нотка на уважение в гласа. — Грижи се за децата си. Гледай по-леко на нещата, Тад, по-леко гледай. Повече няма да те притеснявам. То…
— А птиците? — изстреля въпроса Тад. — Чуваш ли птиците, Джордж?
Настъпи внезапна тишина. Тад усети, че е изненадал Старк … сякаш изведнъж нещо в разговора им бе нарушило сценария старателно подготвен от Старк. Не знаеше какво го наведе на тази мисъл. Може би подсъзнанието му по неведоми пътища разбираше нещата, което не се удаваше на съзнанието му. За миг Тад бе обхванат от чувството на главозамайваща победа, подобно на аматьор, който с едно изненадващо кроше е накарал шампиона Майк Тайсън да загуби равновесие.
— Джордж, ти чуваш ли птиците?
В стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника над камината. Лиз и агентите от ФБР гледаха втренчено Тад.
— Нямам представа за какво говориш, брато — каза бавно Старк. — Вероятно ти…
— Да-а-а — рече Тад и се засмя налудничаво. Продължаваше да разтрива малкия, бял белег, с формата на питанка на челото си. — Да, ти наистина нямаш представа за какво говоря, нали? Сега ти ме чуй, Джордж. Аз чувам птиците. Не знам все още какво означава това… но ще разбера. А когато разбера…
Но не можа да довърши. Какво щеше да стане, когато разбереше? Не знаеше.
Гласът от другата страна каза бавно, отчетливо и като наблягаше на всяка дума:
— Тад, каквото и да искаш да кажеш, то вече е без значение. Защото всичко вече свърши.
Чу се изщракване и Старк изчезна. Тад почти усети как някаква сила го изтегля от онова загадъчно място в западен Масачузетс обратно по телефонната жица, не със скоростта на светлината или на звука, а със скоростта на мисълта и го стоварва обратно в собственото му тяло. Без Старк.
„Господи.“
Той изпусна слушалката и тя падна накриво върху телефона. Без дори да я върне на мястото, й, той се извърна. Краката му бяха съвсем вдървени.
Дейв и Уес се втурнаха в стаята от противоположни посоки.
— Работи страхотно! — изкрещя Уес и двамата агенти отново подскочиха. От Малоун се чу един звук „и-и-и“, какъвто по комиксите издават жените, щом забележат мишка. Тад се опита да си представи как биха изглеждали тия двамата, ако насреща им се изправеше банда терористи или обирачи на банка, размахвайки пистолети, но не успя. „Може би просто съм прекалено уморен“ помисли си той.
Двамата жичкаджии затанцуваха тромаво по килима, като се потупваха радостно по гърбовете. После заедно се втурнаха към сервизната кола.
— Той беше — обърна се Тад към Лиз. — Каза, че не е той, но беше той. Той!
Тя се приближи до него и го прегърна силно, а той едва сега осъзна каква огромна нужда има именно от това.
— Знам — прошепна в ухото му тя, а той зарови лице в косата й и затвори очи.
2.
Виковете бяха събудили близнаците и те плачеха, за да ги нахранят. Лиз отиде да ги вземе. Тад понечи да я последва, но се върна и постави обратно слушалката на мястото й. В същата секунда телефонът иззвъня. Беше Алън Пангборн. Той се бе отбил да изпие едно кафе в участъка в Ороно преди да продължи за срещата си с доктор Хюм, когато жичкаджията Дейв му съобщи по радиото новината за обаждането и за предварителните резултати. Алън звучеше много развълнуван.
— Все още не знаем точното място, но знаем, че се е обадил от Ню Йорк, от района с код 212 — каза той. — След пет минути ще установим с абсолютна точност.
— Това беше той — повтори Тад. — Старк беше. Каза, че не е той, но беше Старк. Някой трябва да провери какво става с момичето, което той спомена. Името й май беше Дарла Гейтс.
— Пачаврата от Васар с противния, гъгнив глас?
— Именно — рече Тад, макар искрено да се съмняваше, че Дарла Гейтс щеше изобщо някога да има повод да се притеснява за носа си. Чувстваше се страхотно изтощен.
— Ще предам името й на Полицейското управление на Ню Йорк. А, ти как си, Тад?
— Добре съм.
— А Лиз?
— Зарежи тоя загрижен тон засега, а? Чу ли какво ти казах. Това беше той. Няма значение какво твърди — той беше.
— Е… що не изчакаме да видим какви ще бъдат резултатите?
Тад усети непозната досега нотка в гласа на Алън. Това не беше предпазливото недоверие, с което се отнесе, когато разбра, че Лиз и Тад говорят за Джордж Старк като за истински човек, а смущение. Щеше да е по-добре за Тад, ако не беше усетил това, но смущението звучеше съвсем ясно в гласа на шерифа. То бе по-особено. Човек изпитва такова смущение заради някой друг, който е прекалено тъп или побъркан и сам не разбира какво прави. Мисълта за това накара Тад да се усмихне горчиво.
— Окей. Ще почакаме и ще видим — съгласи се той. — А докато чакаме и гледаме, надявам се ще спазиш уговорката си с моя лекар.
Пангборн му отвърна нещо, но Тад внезапно осъзна, че всъщност не го е еня. Киселината отново се надигаше в стомаха му, но този път беше като лавата на вулкан.
„Джордж Лисицата,“ помисли си Тад. „Те си мислят, че могат да проумеят шашмите му. Той иска да мислят така. Следи ги внимателно как се мъчат и щом си заминат, старата лисица Джордж ще пристигне с черното си Торонадо. И какво ще направя аз, за да го спра?“
Не знаеше.
Той затвори слушалката, докато Алън все още говореше и се качи горе, за да помогне на Лиз да повие близнаците и да ги облече за следобеда.
И все си мислеше какво точно бе това усещане да си впримчен в една телефонна жица някъде под земята в западен Масачузетс, впримчен там долу, в тъмното, заедно със старата лисица Джордж. Все едно беше попаднал в Ендсвейл.
3.
Десет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Спря още насред втория звън и Уес повика Тад на телефона. Той слезе долу, за да се обади.
— Къде са ония от ФБР? — попита той Уес. За момент му се стори, че Уес щеше да отвърне: „От ФБР ли? Не съм виждал никой от ФБР.“
— Ония ли? Те си тръгнаха. — Уес сви рамене, сякаш питаше Тад нима е очаквал нещо друго от тях. — Те имат камари от компютри и ако не си играят на тях, някой ще вземе да се усети, че бездействат и ще им наложат съкращения от бюджета.
— Ама те изобщо вършат ли нещо?
— Не — отвърна простичко Уес. — Не и в случаи като този. И да вършат нещо, аз никога не съм бил свидетел. Водят си записки — виж, това правят. След това ги вкарват в някой компютър, както вече казах.
— Разбирам.
Уес погледна часовника си.
— Ние с Дейв също ще потегляме. Апаратурата сама си работи. Няма да трябва дори да плащаш.
— Добре — рече Тад запътвайки се към телефона. — И благодаря.
— Няма за какво. Мистър Бомънт?
Тад се обърна.
— Ако взема да прочета някоя ваша книга, коя ще ми препоръчате — тия дето сте ги писали под вашето име, или тия дето са под чуждо име?
— Пробвай тия под чуждото име — отвърна Тад, вземайки слушалката. — Има повече екшън.
Уес кимна, помаха с ръка за довиждане и излезе.
— Ало? — Тад си помисли, че няма да е зле да му присадят телефон отстрани на главата. Това би спестило време и излишни усилия. Заедно с подслушвателното устройство, разбира се. Него пък ще си го носи отзад в раница.
— Здрасти, Тад. Алън е. Все още съм в участъка. Слушай, новините не са чак толкова добри. Твоят приятел се е обадил от една будка в Пен Стейшън.
Тад си спомни думите на Дейв, че след инсталирането на цялата тая скъпа апаратура, обикновено се установява, че обаждането идва от телефонна кабина до някой супермаркет.
— Това изненадва ли те?
— Не. Разочарован съм, но не и изненадан. Разчитаме на някой пропуск от страна на престъпника и, ако щеш вярвай, рано или късно, го пипваме. Бих искал да намина довечера. Може ли?
— Окей, защо, не? Ако стане скучно, ще поиграем малко бридж.
— Очакваме да получим данни за гласа му.
— Е и какво като получите гласовите му данни?
— Това не са обикновени данни.
— Не раз…
— Данните, за които аз говоря, се подават от компютър и представят точно гласовите характеристики на даден човек — каза Пангборн. — Това няма нищо общо с речта. Нас не ни интересува произношението, ударенията, дефектите при говора и прочие. А компютърът може да синтезира две неща: височина и тон на гласа, които специалистите наричат „гърлен глас“ и тембър и резонанс, известни като „гръден глас“. Това представляват гласови „отпечатъци“ и както отпечатъците от пръсти, те са строго индивидуални. Казаха ми, че разликите в гласовите данни на двама еднояйчни близнаци са много по-големи, отколкото различията в отпечатъците от пръстите им.
Алън направи кратка пауза.
— Изпратили сме една касета за анализ до ФСПЗ във Вашингтон. Там ще сравнят твоите гласови данни с неговите. Момчетата от щатската полиция тук ме помислиха за откачен. Беше изписано на лицата им, но след историята с отпечатъците и твоето алиби, на никой не му стигна смелост да ми го каже направо.
Тад отвори уста, опита се да каже нещо, не успя. Облиза устните си, пак се опита да проговори и отново не успя.
— Тад? Пак ли ще затвориш слушалката?
— Не — промълви той. Внезапно беше прегракнал. — Благодаря ти, Алън.
— Не, не казвай това. Знам за какво ми благодариш и не искам да те подвеждам. Опитвам се само да следвам установената процедура при следствието. Признавам, че процедурата е малко странна в този случай, но такива са обстоятелствата. Но това не значи, че трябва да правиш необосновани предположения. Разбираш ме, нали?
— Да. Какво е ФСПЗ?
— Кое? О, да. Федералната Служба за Прилагане на Закона. Може би единственото полезно нещо, което Никсън успя да свърши, докато беше в Белия дом. Състои се предимно от компютърни банки, които служат като център за събиране, класифициране и разпращане на информация и от програмистите, разбира се. Така имаме достъп до отпечатъците от пръсти на почти всички осъдени по углавни престъпления в Америка от около 1969 насам. ФСПЗ също осигурява сравнителни данни по балистика, кръвните групи на престъпниците, ако има такива, гласовите данни и създадени от компютри рисунки на заподозрени престъпници.
— Значи ще видим дали моят и неговият глас…?
— Да. До седем трябва да ги получим. До осем, ако компютрите са затрупани с работа.
Тад поклати глава.
— Гласовете ни звучаха съвсем различно.
— Знам, прослушах лентата. Нека пак да повторя: този род данни нямат нищо общо с говора на даден човек. Тад, запомни: „гърлен“ и „гръден“ глас. Има огромна разлика.
— Но…
— Я, ми кажи нещо. Приличат ли са гласовете на Елмър Фъд и Дафи Дък според тебе?
— Е… не — премигна Тад.
— И аз така мисля, обаче зад тях стои един и същи човек, на име Мел Бланк. Да не говорим за гласовете на Бъгс Бъни, Туити Бърду, Фогхорн Легхорн и само Бог знае още колко. Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера, нали?
— Да.
— Между седем и половина и девет, може ли?
— Ще те чакаме, Алън.
— Окей. Каквото и да стане, утре си тръгвам за Рок и в случай, че не настъпи някакъв прелом в следствието, там и ще остана.
— Оставил своя отпечатък, продължаваш нататък, така ли? — каза Тад и си помисли: „В крайна сметка, той точно на това разчита.“
— Да, имам си и други неща за вършене. Разбира се, те не могат да се сравняват с това тук, обаче хората от Касъл Каунти ми плащат, за да ги върша. Разбираш какво искам да кажа, нали? — На Тад това му се стори доста сериозен въпрос, а не просто случайно казана фраза.
— Да. Добре разбирам. — „И двамата разбираме: аз и… лисицата Джордж.“
— Аз трябва да се върна, но пред дома ти ще има патрулна кола двадесет и четири часа в денонощието, докато не се сложи край на тая история. Тия момчета са печени, Тад. Вярно, че ченгетата в Ню Йорк може да не са били достатъчно нащрек, но горилите, които ще те пазят, няма да направят такава грешка. Никой вече няма да подцени тоя луд. Няма да те забравим или да оставим тебе и семейството ти да се справяте сами с положението. Някои хора ще работят по случая, други ще пазят теб и семейството ти. Разбираш това, нали?
— Да, разбирам. — И си помисли: „Днес — да. И утре, и следващата седмица, може би и следващия месец.
Но следващата година? Невъзможно. Знам това. И той го знае. В момента те не вярват изцяло на това, че се е осъзнал и е прекратил с убийствата. Но след време ще повярват… когато седмиците си минават и нищо не се случва. Ще повярват — това ще е най-разумното нещо, което могат да направят. Така ще е и по-икономично. Ние с Джордж знаем, че светът все така си се върти около слънцето, както знаем и че щом всички бъдат заети с по-важна работа за вършене, Джордж ще се появи и ще ме довърши. Ще ни довърши.“
4.
Петнадесет минути по-късно, Алън все още се намираше в полицейското в Ороно и пак говореше по телефона. Чу се изщракване. Млад женски глас му каза с извинителен тон:
— Може ли да почакате още малко, Началник Пангборн? Компютърът работи малко бавничко днес.
Алън се замисли дали да й каже, че е шериф, а не шеф на полицията, но реши, че няма смисъл. Всички правеха тази грешка.
— Разбира се — отвърна той.
Щрак.
Ето че отново трябваше да виси в очакване — това типично за края на двадесети век състояние на временна забрава.
Той седеше в малка, претъпкана канцелария в задната част на полицейското, още малко по-назад и щеше да се озове сред храстите. Стаята беше пълна с прашни папки. Единственото бюро беше разнебитен чин от някое начално училище, с наклонено, прикрепено с панти писалище с мастилница. Алън го подпря на колената си и се заклати напред-назад. През това време въртеше в кръг лист хартия на чина. На него беше написано с дребния, равен почерк на Алън следното: Хю Притчърд, Бергенфийлд Каунти Хоспитал, Бергенфийлд, Ню Джърси.
Сети се за разговора си с Тад преди половин час, когато го бе уверил, че смелите полицаи от щатската полиция ще пазят него и жена му от оня лош откачен, който се мисли за Джордж Старк, в случай, че лошият откачен се появи. Алън са зачуди дали Тад му бе повярвал. Съмняваше се. Един човек, който си изкарва хляба със създаване на измислици сигурно има развит усет към лъжите.
Е, трябва поне да се каже, че ще се опитат да охраняват Тад и Лиз. Но Алън все си спомняше една история, която се случи в Бангор през 1985.
Една жена бе поискала и получила полицейска охрана, след като съпругът й я пребил жестоко и заплашил, че ще се върне и ще я убие, ако тя се заеме да осъществи плановете си за развод. Две седмици мъжът не направил нищо. Полицейското в Бангор тъкмо се канело да вдигне охраната, когато се появил съпругът с една камионетка за разнасяне на пране, облечен в зелени работни дрехи с надписа на пералнята на гърба. Приближил се до вратата с вързоп дрехи в ръка. Полицаите вероятно щяха да познаят съпруга, дори и така преоблечен, ако той се бе появил по-рано, когато охраната беше много по-бдителна, но и това беше спорен въпрос, защото тъй или иначе полицаите не го познали, когато най-сетне се появил. Почукал на вратата и когато жена му отворила, той извадил пистолет от джоба на панталона си и я застрелял. Преди ченгетата да осъзнаят какво точно става и преди дори да успеят да излязат от колата, мъжът вече стоял с вдигнати ръце на верандата, като преди това хвърлил пушещия пистолет в розовите храсти.
— Не стреляйте — казал той спокойно. — Аз свърших.
Оказало се, че камионетката и дрехите съпругът взел назаем от един свой стар приятел по чашка, който дори не знаел, че убиецът се е скарал със жена си.
Изводът беше съвсем прост: ако някой наистина иска да се докопа да тебе, то с малко късмет, ще успее. Ами случаите с Осуалд (Убиецът на Президента на САЩ Джон Ф. Кенеди. Бел. прев.), с Чапман (Убиецът на Джон Ленън от „Бийтълс“. Бел. прев.), а и със Старк? Та какво бе направил той с толкова хора в Ню Йорк?
Щрак.
— Чакате ли още, Началник Пангборн? — попита го веселият женски глас от болницата в Бергенфийлд.
— Да. Все още чакам.
— Намерих информацията, която търсите. Доктор Хю Притчърд се пенсионирал през 1978 година. Имам телефона и адреса му в град Форт Ларми, Уайоминг.
— Бихте ли ми ги продиктували?
Тя му ги каза, Алън й благодари и набра телефонния номер. На средата на първото позвъняване се включи телефонния секретар и запя песента си в ухото на Алън:
— Ало, на телефона Хю Притчърд — съобщи сериозен глас. „Е, поне не е хвърлил топа — помисли си Алън. — Това е първата стъпка в правилна посока.“ — Хелга и аз не сме вкъщи. Аз вероятно играя голф, а един Бог знае с какво се занимава Хелга в момента — чу се дрезгаво, старческо хихикане. — Ако искате да предадете някакво съобщение, моля направете го след като чуете сигнала. Имате около тридесет секунди.
Биб!
— Доктор Притчърд, обажда се шериф Алън Пангборн. Аз съм полицейски служител от Мейн. Трябва да разговарям с вас за един човек на име Тад Бомънт. Премахнали сте тумор от мозъка му през 1960, когато е бил на единадесет. Моля обадете ми се за моя сметка в Полицейското управление в Ороно, телефон — 2078662121. Благодаря ви.
Когато приключи, Алън се беше изпотил. Разговорите с телефонните секретари винаги го караха да се чувства като участник в състезанието „Минута е много“.
„Защо се занимаваш с всичко това?“
На Тад той бе дал съвсем прост отговор — такава е процедурата. Но самият Алън не можеше да се задоволи с такъв изтъркан отговор, защото добре знаеше, че не беше такава процедурата. Щеше да бъде, вероятно, ако доктор Притчърд беше оперирал мъжа, който наричаше себе си Старк (всъщност вече не се наричаше така, след като сам каза, че е разбрал кой е). А той беше оперирал Бомънт и това бе станало преди цели двадесет и осем години.
И така — защо?
Защото нищо не беше, както трябва. Отпечатъците от пръстите, кръвната група получена от цигарените угарки, съчетанието от интелигентност и лудост на убиеца, твърдението на Тад и Лиз, че псевдонимът е истински човек — това най-вече. Такова нещо можеха да твърдят само двама умопобъркани. А сега се бе сблъскал с още нещо, което не беше като света. Щатската полиция приемаше твърдението на убиеца, че е осъзнал кой е всъщност без колебание. За Алън то не струваше и пет пари. Намирисваше на шикалкавене, на хитруване, на някаква уловка.
Според Алън, мъжът нямаше намерение да се отказва.
„Но това не е отговор на въпроса ти. Защо си създаваш тези главоболия? Защо звъниш във Форт Ларами, Уайоминг и издирваш някакъв дърт доктор, който сигурно хич няма и да се сети кой е Тад Бомънт?“
„Защото нямам какво друго да правя — отговори си раздразнено Алън. — Оттук мога да провеждам колкото си искам междуградски разговори без да се притеснявам, че градските съветници в Рок ще ме заядат за разноските. А и защото ТЕ двамата, Лиз и Тад, вярват в това нещо. Вярно, че е налудничаво, обаче те иначе изглеждат съвсем нормални и…. дяволите ги взели, ТЕ вярват в това. Което не значи, че и аз ще повярвам.“
И той не вярваше. Нали?
Времето течеше бавно. Доктор Притчърд не се обади, ала изследванията върху гласовите данни пристигнаха малко след осем и те бяха наистина невероятни.
5.
Изобщо не бяха това, което очакваше Тад. Той очакваше да види графичен лист изрисуван с островърхи планини и падини, които Алън щеше да се опита да им обясни. А Лиз и Тад щяха да кимат с разбиране, като хора, на които им обясняват нещо прекалено сложно, но не задават въпроси, защото знаят, че обясненията, които ще последват ще бъдат още по-неразбираеми.
Вместо това Алън им показа два съвсем обикновени листа бяла хартия. По средата на всеки от тях имаше една единствена линия. Тук-таме се появяваха заострени върхове, скупчени по два или три, но като цяло линиите на синусите бяха доста правилни. А можеше и с просто око да се види, че бяха почти или съвсем еднакви.
— Това ли е всичко? — попита Лиз.
— Не съвсем — отвърна Алън. — Гледайте. — Той постави листата един върху друг с вида на магьосник, който прави особено сложен фокус. Вдигна листата срещу светлината, а Лиз и Тад се взряха в тях.
— Но те наистина са — промълви със страхопочитание Лиз. — Те са абсолютно еднакви.
— Е… не абсолютно — отвърна Алън и посочи три точки, където едвам прозираше графичната линия от долния лист. Едната се появяваше над линията на горния лист, а другите две — под линията. И в трите случая разликите се появяваха там, където линията се извиваше, но иначе съвпадението беше пълно.
— Разликите са в графиката на Тад и се появяват там, където има натъртвания — Алън посочи трите една след друга. — Ето тук: „Какво искаш, копеле такова? Мамка ти, какво искаш?“ и тук „Гаден лъжец!“ и тук „Стига си лъгал, мамка ти!“ Сега всички се занимават с тези незначителни разлики, защото не искат да се откажат от убеждението си, че гласовите данни на двама души не могат по никой начин да си съвпаднат. Но фактът си остава — гласът на Старк беше съвсем равномерен, нямаше такива натъртвания. Копелето запази самообладание и спокойствие по време на целия разговор.
— Да — отвърна Тад. — Все едно си пиеше лимонада.
Алън постави листата на масата.
— Никой от управлението на щатската полиция не вярва наистина, че това са данните от двама души, въпреки малките разлики. Получихме резултатите от Вашингтон много бързо. Закъснях защото, след като ги показах на нашия експерт в Аугъста, той поиска и копие от записа. Изпратихме му го със самолет от Бангор и там прослушали касетата на някакво устройство, което се нарича аудио усилвател. Така проверяват дали наистина са били изговорени записаните думи или е бил направен предварителен запис на касета.
— Е „на живо“ ли е било или записано? — попита Тад, който стоеше до камината и пиеше сода.
След като приключиха с разглеждането на резултатите, Лиз отиде до кошарката и седна с кръстосани крака на земята. Опитваше се да предпази Уилям и Уенди да не си ударят главите, докато си изследваха взаимно пръстите на краката.
— И защо им е било нужно това?
Алън посочи с пръст Тад, който се усмихваше горчиво.
— Съпругът ти знае.
— С малките разлики в кривите те могат поне да се самозаблуждават, че говорят двама души, макар да разбират, че графиките не показват това. Нали това искаше да кажеш? — попита Тад.
— Ъхъ. Въпреки че никога не съм чувал за гласови данни подобни на тези. — Алън сви рамене. — Разбира се, моят опит с тях не е толкова голям, колкото на хората от ФСПЗ, на които това им е работата, а и колкото на тези в Аугъста, които разбират от всичко — гласови „отпечатъци“, отпечатъци от пръсти, от стъпки, от гуми. Но аз чета литературата по въпроса, а и бях там, когато получихме резултатите, Тад. Да, наистина се опитват да се самозалъгват, но не им се удава особено.
— Значи има три несъществени разлики, които не са достатъчни. Въпросът е, че аз съм изговарял изреченията натъртено, а Старк не е. И така, те се заемат да направят проверка с тоя усилвател, надявайки се, че от това ще излезе нещо. Всъщност са се надявали, че гласът на Старк е бил предварително записан на касетофон. Може би от мен. — Тад вдигна вежди. — Е, печеля ли наградата?
— Не само това, а и комплекта от шест чаши и безплатна почивка на океана.
— Това е най-откаченото нещо, което някога съм чувала — отсече Лиз.
Тад се засмя насила.
— Цялата работа е откачена. Те смятат, че мога да си променям гласа като Рич Литъл или Мел Бланк. Значи идеята е, че аз съм записал думите на Старк, като съм оставил паузи за местата където ще бъдат моите реплики пред свидетели. Разбира се, нужно ми е било да си купя специално устройство, с което може да се прикрепи касетофон към някой уличен телефон. Нали, има такива джаджи, Алън?
— И още как. Навсякъде в магазините за фина електроника. Или достатъчно е да набереш номер 800 и веднага се отзовава някой оператор.
— Така. Ще ми трябва още само съучастник, някой, на когото мога да се доверя, който да отиде до Пен Стейшън, да прикрепи касетофона към телефона, без никой да го забележи и да набере телефона ми вкъщи в определеното време. И тогава… Чакай, как са платили за обаждането? Не беше за моя сметка.
— Използван е номерът на телефонната ти кредитна карта — отвърна Алън. — Явно си го дал на своя съучастник.
— Да, явно. Значи, ми остават още само две неща, след като веднъж сме се захванали с тая небивалица. Първо — аз да се обадя при позвъняването, а не някой друг и второ — да знам идеално репликите си и да ги кажа на определените паузи. Това го свърших добре, нали, Алън?
— Да, страхотно.
— Моят съучастник затваря телефона според сценария. Откача касетофона от телефона, слага го под мишница и…
— Бога ми, слага си го в джоба — каза Алън. — Това, с което разполагат сега е толкова добро, че дори ЦРУ си купуват от електронните магазини.
— Добре-е, значи слага го в джоба си и си тръгва. Резултатът е един телефонен разговор, който ме виждат и чуват да провеждам с човек на 500 мили оттук, човек, който има съвсем различен глас от моя, дори и лек южняшки акцент, обаче гласовите му характеристики напълно съвпадат с моите. Повтаря се цялата история с отпечатъците от пръсти, дори е още по-добре нагласена работата. — Тад погледна към Алън за потвърждение.
— Тая работа е не само откачена — рече Лиз. — Тя е направо абсурдна и невероятна. Мисля, че трябва на всичките тия хора да им отрежат…
Докато вниманието й беше отклонено, близнаците най-сетне успяха да си ударят главите и заплакаха с цяло гърло. Лиз взе в ръце Уилям, а Тад — Уенди.
Когато кризата отмина Алън каза:
— Знам, че е невероятна. И вие, и аз, а и те го знаят. Шерлок Холмс има една мисъл, написана от Конан Доил, която все още важи в криминалистиката: когато отхвърлиш всички вероятни обяснения, това което остане в крайна сметка е отговорът… независимо колко неправдоподобно изглежда — усмихна се Алън.
— На вас двамата това може да ви се струва смешно, но не и на мене — каза Лиз. — Тад трябва да е откачил, за да направи такова нещо. Разбира се, полицията сигурно смята, че и двамата сме луди.
— Изобщо не смятат така — отвърна сериозно Алън. — Поне засега, а и дотогава, докато не тръгнете да разправяте небивалиците си.
— А ти, Алън? На тебе ти разказахме небивалиците си, какво мислиш ти?
— Във всеки случай, не мисля, че сте луди. Макар че всичко щеше да е далеч по-лесно, ако мислех така. Изобщо не знам какво става.
— Какво ти каза доктор Хюм? — поиска да разбере Лиз.
— Името на докторът, който оперирал Тад като момче. Казва се Хю Притчърд. Това име говори ли ти нещо, Тад?
Тад се замисли, смръщил вежди. Накрая каза:
— Мисля, че да… но може и да се заблуждавам. Беше доста отдавна.
Уилям гледаше Алън с широко ококорени очи от скута на майка си. Лиз се наведе напред и попита с искрящи очи:
— Какво ти каза Притчърд?
— Нищо. Включи се телефонният му секретар, което ме кара да мисля, че още е жив и това е всичко. Оставих послание за него.
Лиз се облегна на стола, явно разочарована от отговора.
— А моите изследвания? — попита Тад. — Хюм имаше ли вече резултати? Или не ти каза нищо?
— Каза, че като получи резултатите, ти ще си първият, на когото ще ги каже. Доктор Хюм прояви извънредно нежелание да каже каквото и да било на един областен шериф.
— Казва се Джордж Хюм, но може да му сложим прякор Неучтивия — усмихна се Тад.
Алън се намести на стола си.
— Искаш ли нещо за пиене, Алън? — попита Лиз — Бира или пепси?
— Не, благодаря. Нека да се върнем към това, което вярва и не вярва щатската полиция. Не вярват някой от вас да е замесен, но си запазват правото да мислят, че може и да сте. Знаят, че не могат да ти припишат убийствата от снощи и от тази сутрин, Тад. Може би на твоя съучастник — този, който според хипотезата ни, свършил работата с касетофона, но не и на теб. Ти си беше вкъщи.
— А Дарла Гейтс? Момичето, което работеше за финансовия директор — попита тихо Тад.
— Мъртва е. Тялото й е разчленено, както той каза, но преди това е била застреляна в главата, така че не се е мъчила.
— Това е лъжа.
Алън премигна.
— Не се е отървала толкова леко, като имаме предвид какво е направил с Клоусън. В крайна сметка тя беше главният доносник, нали? Клоусън й подхвърлил малко пари, едва ли са били много, имайки предвид финансовото му състояние и тя му издрънкала тайната. Така че не ми разправяй, че я е застрелял, преди да я нареже на парчета и че не е страдала.
— Е добре — каза Алън. — Не е станало така. Искате ли да знаете точно как е станало?
— Не — каза веднага Лиз.
Настъпи потискащо мълчание. Дори и близнаците се спогледаха, а на лицата им сякаш бе изписана сериозна тържественост.
— Нека пак да те попитам? — каза Тад накрая. — Какво смяташ ти? Какво вярваш сега?
— Нямам своя хипотеза. Знам, че не си записал думите на Старк и усилвателят не установи никакъв шум от касетофон, а и ясно се чуваше съобщението по високоговорителя на Пен Стейшън, че влакът „Пилгрим“ за Бостън се намира на трети коловоз. Наистина това съобщение е било направено в два и половина следобед, което съвпада с времето на вашия разговор. Но тази информация не ми е нужна. Ако разговорът е бил записан предварително, ти или Лиз щяхте да ме попитате какви са били резултатите от прослушването с аудио усилвателя, веднага щом ви споменах за това. А вие не ме попитахте.
— И след всичко това, ти все още не ни вярваш, нали? Искам да кажа, раздвоен си дотолкова, че се опитваш да се свържеш с доктор Притчърд, но не можеш да прозреш какво всъщност става, нали? — И в собствените му уши дори, гласът му прозвуча разстроен и изтормозен.
— Той самият каза, че не е Джордж Старк.
— О, да. И беше страшно искрен — засмя се Тад.
— Държиш се така, сякаш това не те изненадва.
— Не ме изненадва. А тебе!
— Откровено казано — да. След всичките му усилия да направи така, че да съвпаднат отпечатъците от пръстите ви и гласовите ви характеристики и…
— Алън, спри за момент — каза Тад.
Алън млъкна и погледна въпросително Тад.
— Тази сутрин ти казах, че мисля, че Старк върши всичко това. Не мой съучастник или някой луд, който е намерил начин да подправя чужди отпечатъци, покрай убийствата и объркването относно самоличността си. Но ти не ми повярва. Сега вярваш ли ми?
— Не, Тад. Бих искал да ти кажа да, но единственото, което мога да ти кажа е, че вярвам, че ти вярваш в това. — Алън погледна към Лиз. — Че двамата вярвате.
— Приемам това, което казваш, защото иначе има възможност да ме убият — и мене и семейството ми. На този етап успокоява ме и това, че нямаш собствена хипотеза. Не е кой знае какво, но е някакво начало. Това, което се опитвам да ти кажа е, че всичките отпечатъци нямат никакво значение и Старк го знае. Можеш да си говориш колкото искаш за това, че след като отхвърлиш всички възможности, приемаш тази, която остане, независимо колко е невероятна, но нещата не стоят така. Ти не искаш да приемеш, че Старк съществува, а той е последната възможност, която ти остава след като елиминираш всички останали. Нека да го кажа по друг начин, Алън: ако имаш и най-малкото доказателство, че имаш тумор в мозъка, ще отидеш да се оперираш, дори и ако шансът ти да оживееш е минимален.
Алън отвори уста, поклати глава и отново я затвори. Освен часовника и гугукането на близнаците не се чуваше друг шум в хола, където на Тад вече му се струваше, че ще трябва да прекара остатъка от живота си.
— От една страна, вече имате достатъчно доказателства, за да изградите дело по косвени улики — подхвана Тад с тих глас. — От друга страна, имате неподкрепеното с нищо твърдение на някакъв глас по телефона, че „вече съм се осъзнал“ и че „зная кой съм“. И въпреки всичко ще пренебрегнете доказателствата в полза на това твърдение.
— Не, Тад. Това не е вярно. Засега не приемам никакви твърдения — нито твои, нито на жена ти, най-малко пък на мъжът, който се обади по телефона. Допускам всичко.
Тад посочи с палец над рамото си към прозореца. Зад меко падащите завеси се виждаше патрулната кола на щатската полиция, която пазеше дома на Бомънтови.
— А какво ще кажеш за тях? Дали и те допускат всичко? Моля се на Бога и ти да можеше да останеш тук, Алън. Бих те предпочел пред цяла армия от щатската полиция, защото на тебе поне едното ти око е нащрек. А те ни пазят със затворени очи.
— Тад…
— Е все едно, вярно е. Ти го съзнаваш, а и той го знае. Той ще почака. И когато всички решат, че е дошъл краят и че Бомънтови не ги грози опасност и когато полицаите се вдигнат оттука, ще дойде Джордж Старк.
Той замлъкна. Лицето му бе помръкнало и изразяваше смесица от различни чувства. Алън видя разочарование, решимост и страх.
— Ще ви кажа нещо сега, и на двама ви. Знам много добре какво иска той. Иска да напиша още една история а ла Старк — вероятно още един роман за Алексис Машин. Не знам дали бих могъл да го направя, но ако смятах, че ще свърши някаква работа, щях да опитам. Щях да зарежа „Златното куче“ и да започна още тази вечер.
— Тад, недей! — извика Лиз.
— Не се тревожи — отвърна той. — Това би ме убило. Не ме питай откъде знам, просто го знам. Но ако смъртта ми можеше да сложи край на всичко това, пак можех да опитам. Защото не вярвам наистина той да е човек.
Алън мълчеше.
— Та това е — каза Тад с вида на човек, който приключва някакъв сериозен въпрос. — Така стоят нещата. Не мога, не искам, не трябва. Което значи, че той ще се появи. А когато дойде, само един бог знае какво ще се случи.
— Тад — рече Алън неловко — трябва да погледнеш на това от друг ъгъл. И когато успееш, ще видиш, че тези усещания просто… ще се разпръснат. Като семената на глухарче. Като лош сън на сутринта.
— Не това ни трябва — каза Лиз. Двамата я погледнаха и видяха, че плаче тихо. Сълзите й не бяха много, но все пак ги имаше. — Трябва ни някой, който да го спре.
6.
Алън се прибра в Касъл Рок малко преди два часа през нощта. Промъкна се в къщата колкото може по-тихо, забелязвайки, че Ани отново бе забравила да включи алармената система. Не искаше да й се кара за това, напоследък тя често страдаше от мигрена, но рано или късно трябваше да го направи.
Заизкачва се по стълбите с обувките в ръка така плавно, сякаш се носеше във въздуха. Тялото му притежаваше вродена гъвкавост, точно обратното на непохватността на Тад Бомънт, която Алън рядко показваше. Сякаш тялото му познаваше някаква загадъчна тайна за движението, а това някак го смущаваше. Но сега, в тишината, нямаше нужда да се прикрива и той се движеше с призрачна лекота.
По средата на стълбището спря и се върна пак долу. До хола беше неговата „бърлога“, не по-голяма от килер, но напълно достатъчна за неговите нужди, с бюро и няколко полици за книги. Опитваше се да не пренася работата си вкъщи, но не винаги успяваше, въпреки усилията си.
Затвори вратата, запали лампата и погледна телефона.
„Нали няма наистина да направиш това? Искам да кажа, че е почти полунощ в Роки Маунтън, а и този човек не е просто лекар пенсионер, той е пенсиониран неврохирург. Ако го събудиш, ще те наругае като едното нищо.“
Тогава се сети за очите на Лиз, тъмни и изплашени и реши, че ще се обади. Можеше да се окаже от полза — едно обаждане посред нощ щеше да покаже, че въпросът е сериозен и щеше да накара доктор Притчърд да се замисли. По-късно Алън пак щеше да му се обади.
„Кой знае, може да му липсват среднощните позвънявания“ — помисли си без особена надежда Алън.
Извади листчето от джоба на униформата си и набра телефона на Хю Притчърд във Форт Ларами. Остана прав, готов да посрещне пристъпа на гняв от притежателя на сериозния глас.
Безпокойството му се указа излишно, защото отново се включи телефонният секретар.
Замислен, той постави слушалката на мястото й и седна зад бюрото. Настолната лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото му и на неговия фон Алън започна да прави зайчета, куче, ястреб, дори и кенгуру. Ръцете му притежаваха същата гъвкавост, както и тялото му, когато останеше сам и си почиваше. Под невероятно гъвкавите му пръсти животните маршируваха едно след друго, като на парад, в малкия осветен кръг. Тази игра винаги развличаше и очароваше децата му и често успяваше да го успокои, когато нещо го тревожеше.
Но сега не му подейства.
„Доктор Притчърд е мъртъв. Старк се е добрал и до него.“
Това, естествено, беше невъзможно. Може би щеше да приеме, че съществуват призраци, ако някой призрак опреше дуло в главата му. Но не и някакъв призрачен зъл Супермен, който прекосява с един скок цели континенти. Алън си помисли, че човек може да има основателни причини да включи телефонния си секретар през нощта. Например, за да не го безпокоят посред нощ разни непознати като шериф Алън Дж. Пангборн от Касъл Рок, щата Мейн.
„Вярно е, но той е мъртъв. И жена му също. Как й беше името? Хелга. «Аз вероятно играя голф, а един бог знае с какво се занимава Хелга в момента.» Но аз знам с какво се занимава Хелга, знам и двамата какво правите. Прерязани са ви гърлата и лежите в локва от кръв, а на стената на вашия хол е написано ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.“
Алън Пангборн потрепери. Това беше налудничаво, но все пак трепереше. Тази мисъл го глождеше като червей.
Свърза се със „Справки“ в Уайоминг и взе номера на шерифа във Форт Ларами. В полицейското му се обади дежурния, който звучеше полузаспал. Алън се представи, съобщи на дежурния с кого се е опитвал да се свърже и го попита дали доктор Притчърд и жена му са заминали на почивка. Ако това беше така, а и без това започваше сезона на почивките, те вероятно бяха уведомили местната полиция, че заминават, с молбата да държат къщата им под око, докато отсъстват.
— Вижте, защо не ми дадете вашия номер? — отвърна дежурният. — Аз ще ви се обадя и ще ви предам информацията.
Алън въздъхна. Ето ти пак процедурни правила. Пак. глупости, да не казваме по-силна дума. Дежурният не искаше да предаде никаква информация, докато не се увереше, че Алън беше този за когото се представяше.
— Не мога — отвърна той. — Обаждам се от дома си и е посред нощ.
— И тук не е обедно време — отвърна лаконично дежурният.
Алън въздъхна.
— Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен, че жена ви и децата ви не спят на горния етаж. Направи следното, приятелю: обади се в полицейското управление на Мейн в Оксфорд, ще ти дам номера и искай да ти потвърдят името ми. Ще ти дадат и номера на служебната ми карта. Ще ти се обадя пак след десет минути и ще си разменим паролите.
— Казвай тогава — рече дежурният, но не звучеше особено доволен. Алън предположи, че го е откъснал от телевизора или от любимото му порно списание.
— За какво се отнася? — попита дежурният след като записа номера.
— Следствие за убийство — отвърна Алън. — Положението е напечено. Не ти се обаждам за свое удоволствие, приятел. — Алън затвори слушалката.
Седеше зад бюрото, правеше си зайчета и чакаше голямата стрелка на часовника да направи десет кръга. Струваше му се, че се движи едва-едва. Бе направила пет обиколки, когато вратата се отвори и влезе Ани. Беше облякла розовия си пеньоар и на Алън му се стори някак призрачна. Почувства как отново потреперва, сякаш бе надникнал в бъдещето и бе видял нещо неприятно, дори отвратително.
„Как ли бих се чувствал, ако преследваше мен?“ внезапно се замисли той. „Мен и Ани и Тоби и Тод? Как бих се чувствал, ако знаех кой е той, а никой не искаше да ми повярва?“
— Алън? Какво правиш тук толкова късно?
Той се усмихна, стана и я целуна.
— Чакам да отмине ефекта от наркотиците.
— Не, сериозно — заради историята с Бомънтови?
— Да. Опитвам се да открия един доктор, който може да знае нещо. Но се включва само телефонният му секретар, така че се обадих в полицейското там да не би да е заминал на почивка. В момента дежурният вероятно проверява дали намеренията ми се честни. — Той погледна загрижено Ани. — Ти как си, скъпа? Тая вечер имаш ли главоболие?
— Не, но те чух като влезе. — Тя се усмихна. — Когато поискаш, ти си най-тихият човек на земята, Алън, обаче не можеш да направиш нищо за колата си.
Той я прегърна.
— Искаш ли чай?
— Боже, не, но чаша мляко — да, ако искаш да ми донесеш.
Тя излезе и се върна след минута с млякото.
— Що за човек е мистър Бомънт? Виждала съм го из града, а и жена му е идвала в магазина, но никога не съм разговаряла с него. — Магазинът се казваше „Шев и кройка“ и беше собственост на Поли Чалмърс. Ани бе работила в него четири години на половин ден.
— Харесвам го — каза Алън след кратък размисъл. — Но не беше така в началото. Смятах го за студен тип, но го виждах в едно много трудно положение. Просто е малко… сдържан. Предполагам, че е следствие от работата му.
— Много ми харесаха и двете му книги — каза Ани.
— Не знаех, че си ги чела — вдигна вежди Алън.
— Не си ме питал, Алън. А когато се разчу историята за псевдонима, пробвах да прочета и една от другите. — Изражението й издаваше неодобрение.
— Не струваше, а?
— Отвратителна беше. Страховита. Не я завърших. Никога не бих повярвала, че един и същи човек е писал двете книги.
„Гледай ти, миличка! И той не го вярва.“
— Трябва да си легнеш или ще се събудиш пак с някое главоболие.
— Мисля, че чудовището си е отишло, поне за известно време — поклати глава Ани и сведе поглед. — Все още ще съм будна, когато се качиш горе… освен ако не се забавиш много.
Той погали гърдата й през розовия пеньоар и целуна устните й.
— Идвам колкото мога по-скоро.
Тя излезе, а Алън забеляза, че бяха минали повече от десет минути. Позвъни в Уайоминг и пак му се обади полузаспалият дежурен.
— Мислех, че си ме забравил, приятелю.
— Ни най-малко — отвърна Алън.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш номера си, шерифе?
— 109 44 205 МЕ.
— Значи, сигурно си ти. Съжалявам, че трябваше да си играем на рингирингирае през нощта, шериф Пангборн, но предполагам, че разбираш защо.
— Разбирам. Какво ще ми кажеш за доктор Притчърд?
— О, той и жена му наистина са на почивка. На къмпинг в Йелоустоун парк до края на месеца.
„Ето — помисли си Алън — виждаш ли? А ти се стряскаш от разни призраци посред нощ. Няма никакви прерязани гърла. Никакъв надпис на стената. Само двама възрастни, които са отишли на къмпинг.“
Но установи, че това не го успокоява особено. Трудно щеше да се добере до доктор Притчърд поне през следващите две седмици.
— Как мога да му предам съобщение, ако ми се наложи?
— Обаждаш се в службата по настаняване в Йелоустоун. Те ще знаят къде се намира той, или поне би трябвало. Може да отнеме известно време, но вероятно ще го открият. Срещал съм го веднъж-дваж. Симпатичен стар човечец.
— Това е хубаво. Съжалявам, че ти отнех от времето.
— Няма нищо, нали затова сме тук. — Алън чу шум от разгръщане на страници и си представи как в другия край на континента този безименен човек взема в ръце порносписанието си.
— Лека нощ.
— Лека нощ, шерифе.
Алън затвори и остана седнал за момент, взирайки се през малкото прозорче в тъмнината.
„Той е на свобода там някъде. И може да нападне.“
Алън отново се замисли какво ли би изпитал, ако се отнасяше до собствения му живот, този на Ани и на децата им. Замисли се какво ли би било, ако той съзнаваше опасността, а никой не му вярваше.
„Отново пренасяш проблемите си от работата вкъщи, скъпи,“ чу той гласът на Ани в съзнанието си.
И беше вярно. Само преди петнадесет минути той беше абсолютно убеден, че Хю и Хелга Притчърд лежат мъртви в локва от кръв. А това не беше вярно. Спяха си спокойно под звездите в Йелоустоун парк. Толкоз за интуицията — и тя можеше да те подведе.
„Така ще се почувства и Тад, когато открием истината. Когато установим, че обяснението, колкото и странно да се окаже то, е в пълно съответствие с природните закони.“
Наистина ли вярваше в това?
Да, наистина, реши той. Поне в съзнанието си, макар и подсъзнателно да беше на друго мнение.
Алън изпи докрай млякото си, загаси лампата и се качи горе. Ани беше още будна и прекрасно гола. Тя го обгърна с ръце и с благодарност Алън си позволи да забрави за всичко друго.
7.
Старк се обади отново два дни по-късно. По това време Тад Бомънт беше в магазина на Дейв.
Магазинът на Дейв се намираше на около миля и половина от дома на Бомънтови и в него имаше всичко. Пазаруваха оттам, когато не си струваше труда да ходят чак до супермаркета в Бруър.
Тази петъчна вечер Тад отиде, за да купи шест пепсита, чипс и малко царевични пръчици. Един от полицаите, които охраняваха семейството му, придружи Тад. Беше десети юни, шест и половина вечерта и небето още беше светло. Лятото, тази зелена красавица, отново бе в Мейн.
Ченгето остана в колата, докато Тад влезе да напазарува. Взе безалкохолното и тъкмо се чудеше от кой вид пръчици да вземе (имаше от обичайните с вкус на миди, или, в зависимост от предпочитанията, с вкус на лук), когато телефонът иззвъня.
Тад вдигна поглед и си помисли: „Е, добре.“
Розали вдигна слушалката зад щанда, каза ало, изслуша отговора и му я подаде, както той очакваше. Отново го обхвана това чувство на presque vu.
— Търсят ви, мистър Бомънт.
Той се чувстваше съвсем спокоен. Сърцето му замря само за миг и продължи да тупти, с обикновения си ритъм. Изобщо не се потеше.
А и птиците ги нямаше.
Не изпита страха и яростта, които бе почувствал преди два дни. Дори не попита Розали дали се обажда жена му, за да му поръча да купи една дузина яйца или бутилка олио. Знаеше добре кой се обажда.
Стоеше до компютъра Мегабъкс с ярко зеления екран, където се появи съобщението, че миналата седмица няма печеливши при теглене на лотарията и че тази седмица натрупаната сума е четири милиона долара. Тад пое слушалката от Розали и каза:
— Здравей, Джордж.
— Здравей, Тад. — Южняшкият акцент бе едва доловим. Явно Старк бе престанал да играе ролята на загубеняк от провинцията. Чак сега Тад осъзна колко умело се бе преструвал Старк на такъв преди с маниера си „Ало, момчета, мое да не съм най-умния, обаче отървах кожата, хи-хи-хи?“
„Но сега момчетата сме само ти и аз — помисли си Тад. — Все едно сме двама писатели, които си бъбрят по телефона.“
— Какво искаш?
— Знаеш какво. Няма нужда да си играем на игрички, нали? Малко е късно за такива работи.
— Искам да го чуя от тебе — Отново го обхващаше същото чувство, че напуска тялото си и някаква сила го издърпва по телефонната жица и го приближава към Старк.
Розали отиде до другия край на щанда, където започна да вади цигарени кутии от кашоните и да ги нарежда по рафтовете. Тя се правеше, че не слуша разговора на Тад, по начин, който беше направо смешен. Нямаше човек в Лъдлоу, особено в този район на града, който да не знае, че Тад е под полицейска охрана или наблюдение или нещо подобно, а и Тад знаеше, че слуховете се разпространяват, дори без да ги е чувал. Някои вероятно мислеха, че беше обвинен в продажба на наркотици, други — в изнасилване на малолетни или че бие жена си. Бедната Розали се опитваше да се прави все едно нищо не е станало и Тад изпита глупава благодарност към нея. Струваше му се, че я гледа от обратната страна на мощен телескоп. Тад беше под земята, някъде долу в заешката дупка, но в нея нямаше никакво бяло зайче, а само старата лисица Джордж, който не можеше да бъде там, обаче беше.
Старият лисугер Джордж. А тук долу в Ендсвейл врабците отново летят.
Опита се да се пребори с това чувство.
— Продължавай, Джордж — каза той, изненадан от яростта в гласа си. Чувстваше се замаян, озовал се в мощния водовъртеж на нереалността, обаче гласът му звучеше съвсем истински и така уверен! — Защо не го кажеш? Хайде!
— Щом настояваш.
— Настоявам.
— Време е да започнеш нов роман. Нов роман от Старк.
— Не мисля така.
— Не казвай това! — Гласът му прозвуча като изпляскване на камшик, обшит с оловни топчета. — Внимавай в картинката, Тад, направих нещо заради теб, внимавай сега да не направя нещо и на теб.
— Ти си мъртъв, Джордж. Не ти стига акъла да се признаеш за победен.
Розали изви глава и Тад успя да мерне едното й широко отворено око, преди тя да се обърне бързо към рафта с цигарите.
— Внимавай какви ги говориш! — Усещаше се истинска ярост в този глас. Но имаше и още нещо. Страх? Болка? И двете? Или само си въобразяваше?
— Нещо не е наред ли, Джордж? — присмя му се Тад. — Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
Настъпи пауза. Тад бе успял да го изненада, да го обърка поне за момент. В това беше сигурен. Но защо? Как го бе постигнал?
— Слушай какво ще ти кажа, брато — каза Старк накрая. — Давам ти една седмица. Не си мисли, че можеш да ме изиграеш. — Да, явно Джордж беше разстроен. Всичко това можеше да коства много на Тад, но поне за момента той изпита тържествуваща радост. Бе успял. Явно не само той се чувстваше безпомощен и уязвим, докато траеха тези кошмарни разговори. Успял беше да засегне Старк и това беше великолепно.
— Това поне е вярно. Ние с тебе не можем да се надхитряме. Между нас това не върви.
— Беше ти хрумнала една идея — каза Старк. — Още преди дори да се сети да те изнудва онова проклето недоносче. Там за сватбата и за бронираната кола.
— Изхвърлих си бележките. Свърших с тебе.
— Не, ти изхвърли моите бележки, но това е без значение. Те не ти трябват. Ще излезе хубава книга.
— Ти не разбираш. Джордж Старк е мъртъв.
— Не аз, а ти не разбираш — отвърна Старк. Тонът му бе тих, но категоричен. — Имаш една седмица. Ако не си написал поне тридесет страници, няма да отървеш кожата, брато. Само дето няма да започна с тебе, би било много лесно. Прекалено лесно. Ще започна с децата ти и те ще умрат бавно. Ще се погрижа за това. Знам как. Няма да разбират какво става, освен че умират в страхотни мъки. Но ти и аз, и жена ти ще знаем какво става. После идва нейния ред. Но преди да свърша с нея, ще свърша в нея. Нали разбираш какво искам да кажа, брато? И когато приключа с тях, идва твоя ред, Тад, а ти ще умреш така, както никой на тая земя не е умирал.
Той замлъкна. Тад чуваше тежкото му дишане, като на куче в горещ летен ден.
— Ти обаче не знаеш за птиците — каза тихо Тад. — Нали?
— Тад, не разбирам какво говориш. Ако не започнеш скоро, доста хора ще пострадат. Времето тече.
— Чух те, не се тревожи. Но това, за което се чудя е как си могъл да напишеш онова нещо на стената на Клоусън, а после и у Мириам, без да знаеш какво значи то?
— Стига си дрънкал глупости, приятел — отвърна Старк, но Тад усети объркване и необясним страх в гласа му. — Нямаше нищо написано на стената.
— О, не, напротив, имаше. И знаеш ли какво, Джордж? Мисля си, че ти не знаеш за написаното, защото аз го написах. Мисля, че част от мене беше там. Там беше и те наблюдаваше. Май само аз знам за врабчетата, Джордж. Мисля, че аз го написах. Помисли върху това… хубавичко помисли… преди да започнеш да ме притискаш.
— Слушай — каза Старк с по-спокоен тон. — Чуй ме добре. Първо децата ти, после жената ти… после ти. Започни следващата книга, Тад, това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Най-добрият съвет, който някой някога ти е давал. Започни да пишеш. Аз не съм мъртъв.
Дълга пауза. А след нея гласът каза тихо, натъртено:
— И не искам да съм мъртъв. Така че си отивай у дома, наостри си моливите и ако имаш нужда от вдъхновение само си представи как ще изглеждат бебетата, ако им фрасна главите в някое стъкло. Няма никакви шибани птици, просто забравяш за тях и сядаш да пишеш.
Чу се пукане.
Майната ти — промълви Тад и бавно затвори слушалката.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАПАДАНЕТО НА УЕНДИ
1.
Тад беше сигурен, че по един или друг начин ще се намери изход от положението. Джордж Старк нямаше просто да изчезне. Така Тад стигна до обоснованото заключение, че падането на Уенди по стълбите само два дни след като Старк му се обади в магазина на Дейв, показва недвусмислено как ще се развият събитията занапред.
А най-важната последица бе, че разбра как да действа. Тези два дни бе прекарал в безжизнена дрямка. С мъка следеше дори и най-обикновеното телевизионно предаване, не можеше да чете, а мисълта за писане бе толкова абсурдна колкото и мисълта да се движи със скорост по-голяма от светлината. През деня се разхождаше от стая в стая, посядаше за малко, после пак ставаше. Непрекъснато се пречкаше в краката на Лиз и й лазеше по нервите. Тя не му се сопваше, но той разбираше, че често си прехапва езика, за да не го среже с някоя по-остра приказка.
На два пъти се накани да й каже за второто обаждане на Старк, когато стария лисугер Джордж, уверен, че разговорът им не се подслушва, бе казал точно какво възнамерява да направи. Но и на двата пъти се въздържа, съзнавайки, че няма да постигне друго, освен да я разстрои още повече.
На два пъти се бе озовал в кабинета си с един от онези проклети моливи в ръка, които се бе заклел вече никога да не използва, и с поглед втренчен в купчина неразпечатани тетрадки, на които Старк пишеше романите си.
Имаше една идея… За сватбата и за бронираната кола.
Така си беше. Тад дори беше измислил и подходящо заглавие — „Стоманената машина“. И още нещо беше вярно — някъде в себе си искаше да напише тази книга. Сърбеше го така, както те сърби гърба там, където не можеш сам да се почешеш.
Джордж би те почесал.
О, да, Джордж би бил щастлив, ако можеше да направи това за тебе. Но ако почнеше да пише, нещо щеше да се случи с Тад, защото сега всичко беше различно, нали? И какво точно щеше да се случи? Той не знаеше, не можеше да знае, но един страшен образ изникваше в съзнанието му. Беше от онази весела, старовремска, расистка приказка за деца „Малкият черен Самбо“. Черният Самбо се покатерваше на едно дърво, където не можеха да го стигнат тигрите и те така се вбесяваха, че започваха да си хапят опашките, да тичат все по-бързо и бързо около дървото и накрая се превръщаха в масло. Самбо събираше маслото в глинен съд и го занасяше на майка си.
„Алхимикът Джордж — мислеше Тад седнал в кабинета си, почуквайки с молива ръба на бюрото. — Сламата се превръща в злато. Тигрите — в масло. Книгите — в бестселъри. А Тад… в какво?“
Не знаеше, а и го беше страх да узнае. Но Тад щеше да изчезне, в това беше сигурен. Щеше да има някой, който прилича на Тад Бомънт, но зад лицето му щеше да се крие съвсем друго съзнание, болно и едновременно с това гениално.
Помисли си, че новият Тад Бомънт нямаше да е толкова непохватен… ала щеше да е много по-опасен.
А Лиз и бебетата?
И щеше ли Старк да ги остави на мира, ако Тад поемеше кормилото в свои ръце?
Не и Старк.
Естествено, бе мислил и за бягство. Да натовари Лиз и децата на колата и да изчезнат. Но каква полза? Каква полза след като старата лисица Джордж можеше да гледа през очите на стария глупак Тад? Нямаше смисъл дори и да отидеха накрай света. Щом пристигнеха и погледнеха зад гърба си, щяха да видят, че Старк ги следва по петите с бръснач в ръка, заедно с цяла банда главорези.
Обмисляше и идеята да се обади на Алън Пангборн, но още по-бързо и решително се отказа от нея. Алън им беше казал къде се намира доктор Притчърд и че е решил да не се опитва да се свърже с неврохирурга до завръщането му от къмпинга и това идеше да покаже в какво вярваше и… по-важно в какво не вярваше Алън. Ако му кажеше за второто обаждане, Алън сигурно щеше да си помисли, че Тад си го е измислил. Дори и ако Розали потвърдеше, че някой се е обаждал на Тад в магазина, Алън пак нямаше да повярва. Той и всички други полицаи, които бяха замесени, залагаха много на недоверчивостта.
Така дните се нижеха бавно. Това бяха спокойни дни. Малко след обяд на втория ден Тад записа в дневника си: „Сякаш се намирам в зона на безветрие, в психологическия смисъл.“ Друго не беше писал в дневника си от цяла седмица и вече се съмняваше, че пак ще пише. А и новият му роман „Златното куче“ също беше доникъде. Това беше излишно дори да се споменава. Много е трудно да измисляш истории, когато си под заплахата, че един лош човек, един изключително лош човек, ще дойде и ще заколи теб и цялото ти семейство.
Така объркан се бе чувствал един единствен път в живота си — когато престана да пие. Източи ваната пълна с поркане, в която се бе къпал след спонтанния аборт на Лиз и преди да се появи Старк. Тогава, както и сега, изпитваше чувството, че е изправен пред някакъв проблем, но той бе така недостижим, както водата, която ти се привижда в далечината на шосето в някой горещ следобед. Колкото повече се стремеше да стигне до проблема, да го хване с двете си ръце, да го разкъса, унищожи, толкова по-бързо той се стопяваше. Накрая Тад оставаше без дъх, а миражът с водата на хоризонта — все така измамен.
През нощите спеше зле и сънуваше как Джордж Старк го развежда из собствената му изоставена къща, където предметите експлодираха, щом Тад се докоснеше до тях и където, в стаята в дъното, се намираха труповете на Фредерик Клоусън и на Лиз. Щом се озовеше в тази стая, политаха птиците. Прииждаха от дървета, телефонни жици и електрически стълбове — хиляди, милиони, бяха толкова много, че затъмняваха слънцето.
До падането на Уенди по стълбите, той самият се чувстваше като плънка от кайма, която очаква някой способен на убийство да дойде, да напъха кърпа в яката си, да вземе вилицата и да започне да го яде.
2.
Близнаците пълзяха от известно време, а от един месец се опитваха да се изправят на крака, използвайки най-близкия до тях предмет, стабилен или не, например крака на стол, ниската масичка, дори и някой картонен кашон, докато той не се прегънеше под тежестта на бебето, което се озоваваше на земята. Бебетата са в състояние да правят страхотни бели на всяка възраст, но когато станат на осем месеца и вече е минало времето на пълзенето, а все още не са проходили, настъпва Златният век на белите.
Лиз бе оставила бебетата да играят на огрения от слънцето килим около пет следобед. След десет минути уверено пълзене и не толкова уверено изправяне на крака, придружено от радостни възгласи към Тад и Лиз, Уилям успя да се изправи до ниската масичка. Огледа се наоколо и направи няколко величествени жеста с дясната си ръка. Тези жестове напомниха на Тад за един кинопреглед с Дучето, който държеше реч пред своите избиратели. Тогава Уилям докопа чашата с чай на майка си, изля върху себе си утайката и тупна на земята. За щастие, чаят беше студен, но Уилям продължи да държи чашата в ръка и я захапа така здраво, че разкървави долната си устна. Започна да плаче. Уенди веднага се присъедини към него.
Лиз го вдигна, разгледа го внимателно и се качи горе, за да го успокои и оправи.
— Дръж принцесата под око — каза тя, преди да се качи.
— Ще я държа — отвърна Тад, но вече знаеше, а и това скоро щеше да се потвърди, че такива обещания трудно се спазват в Златния век на белите. Уилям бе успял да грабне чашата на Лиз току под носа й и Тад видя, че Уенди ще падне от третото стъпало със секунда закъснение, за да може да го предотврати.
Тъкмо разглеждаше едно политическо списание. Не четеше, а просто го прелистваше, като от време на време спираше поглед върху някоя снимка. Когато го разгледа, отиде до кошчето до камината, в което държаха вестници и списания, за да го остави и да си вземе друго. Уенди лазеше по пода, забравила за сълзите си още преди да са изсъхнали по закръглените й бузки. През цялото време правеше „бръм-бръм-бръм“, един звук, който непрестанно придружаваше лазенето на близнаците и който караше Тад да се замисли дали те свързват всяко движение с колите и камионите, които виждат по телевизията. Той приклекна, постави списанието на купа, прегледа останалите и най-накрая си избра брой на „Харпърс“ от преди един месец. Помисли си, че се държи като човек, който чака пред зъболекарски кабинет да му извадят зъба.
Обърна се и видя Уенди на стълбите. Беше изпълзяла до третото стъпало и сега неуверено се изправяше, като се държеше за едно от железата между земята и перилата. Тя забеляза, че той я гледа, усмихна му се и направи красноречив жест. И този жест я накара да загуби равновесие.
— Господи — промълви Тад. Колената му изпукаха като се изправи и в този миг тя направи стъпка напред и се пусна. — Уенди, недей!
Той скочи и почти успя да я хване, но понеже беше много непохватен, се спъна в крака на фотьойла. Той се преобърна и Тад се стовари на земята. Уенди политна назад, надавайки изненадан писък. Тялото й се извъртя във въздуха. Изправен на колене, Тад посегна към нея, но разстоянието между тях беше повече от две стъпки. Дясното й краче се удари в първото стъпало, а главата й удари с тъп звук покрития с килим под.
Тя изпищя. В съзнанието му се стрелна мисълта, колко ужасяващ е писъкът от болка на едно бебе. Грабна я в ръцете си.
— Тад? — извика Лиз отгоре с изплашен глас и той чу тупкането на обутите й в пантофи крака, когато тя се затича по коридора.
Уенди се опитваше да заплаче. С първият писък от болка бе издишала всичкия въздух и сега настъпи безкрайният, парализиращ момент, в който тя трябваше да отключи дробовете си и да поеме въздух за следващия писък. От него щяха да им заглъхнат тъпанчетата, когато той прозвучеше.
Ако изобщо прозвучеше.
Тад я държеше, впил тревожен поглед в разкривеното й, налято с кръв лице. То бе станало червеникавокафяво на цвят, а от удара се бе образувала голяма червена запетайка на челото й. „Господи, ами ако припадне? Ами ако не успее да си поеме въздух и да заплаче, ако се задуши?“
— Плачи, за бога — извика той. Господи, лицето й посиня! Очите й като че ли ще изхвръкнат! — Плачи!
— Тад! — Лиз вече се беше сериозно уплашила, но му се стори, че тя е много далече. В тези няколко безкрайни секунди, които деляха първия писък на Уенди от втория, от възможността отново да си поеме въздух, за първи път през последните осем дни Тад забрави напълно за Джордж Старк.
Уенди си пое рязко въздух и започна да хлипа. Тад потрепери от облекчение, притисна Уенди към рамото си и започна нежно да разтрива гръбчето й, опитвайки се да я успокои.
Лиз слезе с тропот по стълбите, държейки Уилям, който се опитваше да се отскубне, като торба със зърно под мишница.
— Какво стана? Тад, тя добре ли е?
— Да. Падна от третото стъпало. Сега е добре. Щом като се разплака. В началото изглеждаше като че ли… не може да диша. — Той се разсмя колебливо и смени Уенди с Уилям, който също плачеше от съчувствие към сестра си.
— А ти не я ли гледаше? — укори го Лиз. Тя несъзнателно се клатеше напред-назад и люлееше Уенди, опитвайки се да я утеши.
— Да… не. Отидох да си взема списание. Тя се озова на стълбите без да разбера как. Точно както Уил с чашата. Те просто страшно… се изплъзват. Нищо й няма на главата, а, как мислиш? Удари се в килима, но ударът беше силен.
Лиз огледа червената следа на челото й и я целуна нежно. Плачът й вече бе започнал да утихва.
— Мисля, че е окей. Ден-два ще има цицина и с това ще се размине. Слава богу, че има килим. Не исках да те обвинявам, Тад. Знам, че са страшно бързи. Просто съм… май скоро ще съм неразположена, но сега се чувствам изнервена през цялото време.
Хлипането на Уенди спря. Сега само подсмърчаше. Уилям също замлъкна. Той протегна пълна ръчичка и дръпна фланелката на сестра си. Тя се обърна. Той започна да гука. На Тад тяхното бъбрене винаги му изглеждаше някак свръхестествено. Приличаше му на някакъв чужд език, но беше невъзможно дори да различиш кой е, защото говорът сякаш бе ускорен на бързи обороти. Уенди се усмихна на брат си, въпреки че от очите й все още течаха сълзи и бузите й бяха мокри от тях. Тя му отвърна нещо, гукайки. Сякаш проведоха някакъв разговор в своя интимен свят — света на близнаците.
Уенди протегна ръка и погали рамото на Уилям. Те се спогледаха и продължиха да гукат.
Добре ли си, сладичкото ми?
Да, ударих се, миличък Уилям, но не лошо.
Искаш ли да не ходим на вечеря у Стадли, сърце мое?
Ще отидем, но е много мило от твоя страна, че ме питаш.
Сигурна ли си, скъпа моя Уенди?
Да, миличък Уилям, няма нищо счупено, само дето май съм се наакала в пелените.
О, сладурчето ми, ама че досадно!
Тад се усмихна и погледна крачето на Уенди.
— Ще се появи синина. Всъщност май вече се е появила.
— Ще мине — усмихна му се Лиз. — А и няма да е последната.
Тад се наведе и целуна Уенди по носа, мислейки колко бързо и бурно се разразяваха тези бури — само преди три минути той се бе изплашил, че тя ще умре от липсата на кислород — и колко бързо отминаваха.
— Да — съгласи се той. — Бог да я пази, това няма да е последната.
3.
Когато близнаците се събудиха от късния си следобеден сън в седем часа същата вечер, синината на бедрото на Уенди беше почти черна. По форма приличаше на гъба и беше ясно очертана.
— Тад — извика го Лиз от другата маса за смяна на пелени. — Ела да видиш нещо.
Тад свали пеленките на Уенди, които не бяха мокри, а само навлажнени и ги пусна в кошчето за пране с надпис „нейни“. Взе голата си дъщеря в ръце и я занесе до масата, където лежеше сина му, за да види какво имаше да му покаже Лиз. Погледна Уилям и очите му се разшириха.
— Как мислиш? Не е ли странно? — попита Лиз.
Тад гледа Уилям дълго и накрая каза:
— Да-а-а, доста странно.
Като придържаше Уилям с ръка на масата, Лиз хвърли остър поглед към Тад.
— Ти добре ли се чувстваш?
— Да — отвърна Тад и сам се изненада колко беше спокоен. Сякаш някаква силна бяла светлина бе изгаснала, не като сигнална ракета пред очите му, а някъде в съзнанието му. Внезапно разбра значението на птиците, поне донякъде, а и каква щеше да бъде следващата стъпка. Разбра това, докато гледаше синината на крачето на сина си, еднаква по размер, цвят и разположение с тази на Уенди. След като Уилям бе грабнал чашата на Лиз и изсипал съдържанието й върху себе си, той бе тупнал здраво на дупето си. Но доколкото Тад бе видял, изобщо не бе наранил крачето си. А ето че сега се бе появила същата синка на дясното му краче, която по форма приличаше на гъба.
— Сигурен ли си, че нищо ти няма? — настоя Лиз.
— Те си делят дори и синините — каза той, без да отмества поглед от крака на Уилям.
— Тад?
— Добре съм. — Той докосна бузата й с устни. — Хайде да облечем Психо и Соматичен, какво ще кажеш?
Лиз избухна в смях.
— Тад, ти си хахо!
— Да, абсолютен хахо — усмихна се той със своята странна, далечна усмивка. Занесе Уенди обратно на плота и започна да я повива.
1.
Тад беше сигурен, че по един или друг начин ще се намери изход от положението. Джордж Старк нямаше просто да изчезне. Така Тад стигна до обоснованото заключение, че падането на Уенди по стълбите само два дни след като Старк му се обади в магазина на Дейв, показва недвусмислено как ще се развият събитията занапред.
А най-важната последица бе, че разбра как да действа. Тези два дни бе прекарал в безжизнена дрямка. С мъка следеше дори и най-обикновеното телевизионно предаване, не можеше да чете, а мисълта за писане бе толкова абсурдна колкото и мисълта да се движи със скорост по-голяма от светлината. През деня се разхождаше от стая в стая, посядаше за малко, после пак ставаше. Непрекъснато се пречкаше в краката на Лиз и й лазеше по нервите. Тя не му се сопваше, но той разбираше, че често си прехапва езика, за да не го среже с някоя по-остра приказка.
На два пъти се накани да й каже за второто обаждане на Старк, когато стария лисугер Джордж, уверен, че разговорът им не се подслушва, бе казал точно какво възнамерява да направи. Но и на двата пъти се въздържа, съзнавайки, че няма да постигне друго, освен да я разстрои още повече.
На два пъти се бе озовал в кабинета си с един от онези проклети моливи в ръка, които се бе заклел вече никога да не използва, и с поглед втренчен в купчина неразпечатани тетрадки, на които Старк пишеше романите си.
Имаше една идея… За сватбата и за бронираната кола.
Така си беше. Тад дори беше измислил и подходящо заглавие — „Стоманената машина“. И още нещо беше вярно — някъде в себе си искаше да напише тази книга. Сърбеше го така, както те сърби гърба там, където не можеш сам да се почешеш.
Джордж би те почесал.
О, да, Джордж би бил щастлив, ако можеше да направи това за тебе. Но ако почнеше да пише, нещо щеше да се случи с Тад, защото сега всичко беше различно, нали? И какво точно щеше да се случи? Той не знаеше, не можеше да знае, но един страшен образ изникваше в съзнанието му. Беше от онази весела, старовремска, расистка приказка за деца „Малкият черен Самбо“. Черният Самбо се покатерваше на едно дърво, където не можеха да го стигнат тигрите и те така се вбесяваха, че започваха да си хапят опашките, да тичат все по-бързо и бързо около дървото и накрая се превръщаха в масло. Самбо събираше маслото в глинен съд и го занасяше на майка си.
„Алхимикът Джордж — мислеше Тад седнал в кабинета си, почуквайки с молива ръба на бюрото. — Сламата се превръща в злато. Тигрите — в масло. Книгите — в бестселъри. А Тад… в какво?“
Не знаеше, а и го беше страх да узнае. Но Тад щеше да изчезне, в това беше сигурен. Щеше да има някой, който прилича на Тад Бомънт, но зад лицето му щеше да се крие съвсем друго съзнание, болно и едновременно с това гениално.
Помисли си, че новият Тад Бомънт нямаше да е толкова непохватен… ала щеше да е много по-опасен.
А Лиз и бебетата?
И щеше ли Старк да ги остави на мира, ако Тад поемеше кормилото в свои ръце?
Не и Старк.
Естествено, бе мислил и за бягство. Да натовари Лиз и децата на колата и да изчезнат. Но каква полза? Каква полза след като старата лисица Джордж можеше да гледа през очите на стария глупак Тад? Нямаше смисъл дори и да отидеха накрай света. Щом пристигнеха и погледнеха зад гърба си, щяха да видят, че Старк ги следва по петите с бръснач в ръка, заедно с цяла банда главорези.
Обмисляше и идеята да се обади на Алън Пангборн, но още по-бързо и решително се отказа от нея. Алън им беше казал къде се намира доктор Притчърд и че е решил да не се опитва да се свърже с неврохирурга до завръщането му от къмпинга и това идеше да покаже в какво вярваше и… по-важно в какво не вярваше Алън. Ако му кажеше за второто обаждане, Алън сигурно щеше да си помисли, че Тад си го е измислил. Дори и ако Розали потвърдеше, че някой се е обаждал на Тад в магазина, Алън пак нямаше да повярва. Той и всички други полицаи, които бяха замесени, залагаха много на недоверчивостта.
Така дните се нижеха бавно. Това бяха спокойни дни. Малко след обяд на втория ден Тад записа в дневника си: „Сякаш се намирам в зона на безветрие, в психологическия смисъл.“ Друго не беше писал в дневника си от цяла седмица и вече се съмняваше, че пак ще пише. А и новият му роман „Златното куче“ също беше доникъде. Това беше излишно дори да се споменава. Много е трудно да измисляш истории, когато си под заплахата, че един лош човек, един изключително лош човек, ще дойде и ще заколи теб и цялото ти семейство.
Така объркан се бе чувствал един единствен път в живота си — когато престана да пие. Източи ваната пълна с поркане, в която се бе къпал след спонтанния аборт на Лиз и преди да се появи Старк. Тогава, както и сега, изпитваше чувството, че е изправен пред някакъв проблем, но той бе така недостижим, както водата, която ти се привижда в далечината на шосето в някой горещ следобед. Колкото повече се стремеше да стигне до проблема, да го хване с двете си ръце, да го разкъса, унищожи, толкова по-бързо той се стопяваше. Накрая Тад оставаше без дъх, а миражът с водата на хоризонта — все така измамен.
През нощите спеше зле и сънуваше как Джордж Старк го развежда из собствената му изоставена къща, където предметите експлодираха, щом Тад се докоснеше до тях и където, в стаята в дъното, се намираха труповете на Фредерик Клоусън и на Лиз. Щом се озовеше в тази стая, политаха птиците. Прииждаха от дървета, телефонни жици и електрически стълбове — хиляди, милиони, бяха толкова много, че затъмняваха слънцето.
До падането на Уенди по стълбите, той самият се чувстваше като плънка от кайма, която очаква някой способен на убийство да дойде, да напъха кърпа в яката си, да вземе вилицата и да започне да го яде.
2.
Близнаците пълзяха от известно време, а от един месец се опитваха да се изправят на крака, използвайки най-близкия до тях предмет, стабилен или не, например крака на стол, ниската масичка, дори и някой картонен кашон, докато той не се прегънеше под тежестта на бебето, което се озоваваше на земята. Бебетата са в състояние да правят страхотни бели на всяка възраст, но когато станат на осем месеца и вече е минало времето на пълзенето, а все още не са проходили, настъпва Златният век на белите.
Лиз бе оставила бебетата да играят на огрения от слънцето килим около пет следобед. След десет минути уверено пълзене и не толкова уверено изправяне на крака, придружено от радостни възгласи към Тад и Лиз, Уилям успя да се изправи до ниската масичка. Огледа се наоколо и направи няколко величествени жеста с дясната си ръка. Тези жестове напомниха на Тад за един кинопреглед с Дучето, който държеше реч пред своите избиратели. Тогава Уилям докопа чашата с чай на майка си, изля върху себе си утайката и тупна на земята. За щастие, чаят беше студен, но Уилям продължи да държи чашата в ръка и я захапа така здраво, че разкървави долната си устна. Започна да плаче. Уенди веднага се присъедини към него.
Лиз го вдигна, разгледа го внимателно и се качи горе, за да го успокои и оправи.
— Дръж принцесата под око — каза тя, преди да се качи.
— Ще я държа — отвърна Тад, но вече знаеше, а и това скоро щеше да се потвърди, че такива обещания трудно се спазват в Златния век на белите. Уилям бе успял да грабне чашата на Лиз току под носа й и Тад видя, че Уенди ще падне от третото стъпало със секунда закъснение, за да може да го предотврати.
Тъкмо разглеждаше едно политическо списание. Не четеше, а просто го прелистваше, като от време на време спираше поглед върху някоя снимка. Когато го разгледа, отиде до кошчето до камината, в което държаха вестници и списания, за да го остави и да си вземе друго. Уенди лазеше по пода, забравила за сълзите си още преди да са изсъхнали по закръглените й бузки. През цялото време правеше „бръм-бръм-бръм“, един звук, който непрестанно придружаваше лазенето на близнаците и който караше Тад да се замисли дали те свързват всяко движение с колите и камионите, които виждат по телевизията. Той приклекна, постави списанието на купа, прегледа останалите и най-накрая си избра брой на „Харпърс“ от преди един месец. Помисли си, че се държи като човек, който чака пред зъболекарски кабинет да му извадят зъба.
Обърна се и видя Уенди на стълбите. Беше изпълзяла до третото стъпало и сега неуверено се изправяше, като се държеше за едно от железата между земята и перилата. Тя забеляза, че той я гледа, усмихна му се и направи красноречив жест. И този жест я накара да загуби равновесие.
— Господи — промълви Тад. Колената му изпукаха като се изправи и в този миг тя направи стъпка напред и се пусна. — Уенди, недей!
Той скочи и почти успя да я хване, но понеже беше много непохватен, се спъна в крака на фотьойла. Той се преобърна и Тад се стовари на земята. Уенди политна назад, надавайки изненадан писък. Тялото й се извъртя във въздуха. Изправен на колене, Тад посегна към нея, но разстоянието между тях беше повече от две стъпки. Дясното й краче се удари в първото стъпало, а главата й удари с тъп звук покрития с килим под.
Тя изпищя. В съзнанието му се стрелна мисълта, колко ужасяващ е писъкът от болка на едно бебе. Грабна я в ръцете си.
— Тад? — извика Лиз отгоре с изплашен глас и той чу тупкането на обутите й в пантофи крака, когато тя се затича по коридора.
Уенди се опитваше да заплаче. С първият писък от болка бе издишала всичкия въздух и сега настъпи безкрайният, парализиращ момент, в който тя трябваше да отключи дробовете си и да поеме въздух за следващия писък. От него щяха да им заглъхнат тъпанчетата, когато той прозвучеше.
Ако изобщо прозвучеше.
Тад я държеше, впил тревожен поглед в разкривеното й, налято с кръв лице. То бе станало червеникавокафяво на цвят, а от удара се бе образувала голяма червена запетайка на челото й. „Господи, ами ако припадне? Ами ако не успее да си поеме въздух и да заплаче, ако се задуши?“
— Плачи, за бога — извика той. Господи, лицето й посиня! Очите й като че ли ще изхвръкнат! — Плачи!
— Тад! — Лиз вече се беше сериозно уплашила, но му се стори, че тя е много далече. В тези няколко безкрайни секунди, които деляха първия писък на Уенди от втория, от възможността отново да си поеме въздух, за първи път през последните осем дни Тад забрави напълно за Джордж Старк.
Уенди си пое рязко въздух и започна да хлипа. Тад потрепери от облекчение, притисна Уенди към рамото си и започна нежно да разтрива гръбчето й, опитвайки се да я успокои.
Лиз слезе с тропот по стълбите, държейки Уилям, който се опитваше да се отскубне, като торба със зърно под мишница.
— Какво стана? Тад, тя добре ли е?
— Да. Падна от третото стъпало. Сега е добре. Щом като се разплака. В началото изглеждаше като че ли… не може да диша. — Той се разсмя колебливо и смени Уенди с Уилям, който също плачеше от съчувствие към сестра си.
— А ти не я ли гледаше? — укори го Лиз. Тя несъзнателно се клатеше напред-назад и люлееше Уенди, опитвайки се да я утеши.
— Да… не. Отидох да си взема списание. Тя се озова на стълбите без да разбера как. Точно както Уил с чашата. Те просто страшно… се изплъзват. Нищо й няма на главата, а, как мислиш? Удари се в килима, но ударът беше силен.
Лиз огледа червената следа на челото й и я целуна нежно. Плачът й вече бе започнал да утихва.
— Мисля, че е окей. Ден-два ще има цицина и с това ще се размине. Слава богу, че има килим. Не исках да те обвинявам, Тад. Знам, че са страшно бързи. Просто съм… май скоро ще съм неразположена, но сега се чувствам изнервена през цялото време.
Хлипането на Уенди спря. Сега само подсмърчаше. Уилям също замлъкна. Той протегна пълна ръчичка и дръпна фланелката на сестра си. Тя се обърна. Той започна да гука. На Тад тяхното бъбрене винаги му изглеждаше някак свръхестествено. Приличаше му на някакъв чужд език, но беше невъзможно дори да различиш кой е, защото говорът сякаш бе ускорен на бързи обороти. Уенди се усмихна на брат си, въпреки че от очите й все още течаха сълзи и бузите й бяха мокри от тях. Тя му отвърна нещо, гукайки. Сякаш проведоха някакъв разговор в своя интимен свят — света на близнаците.
Уенди протегна ръка и погали рамото на Уилям. Те се спогледаха и продължиха да гукат.
Добре ли си, сладичкото ми?
Да, ударих се, миличък Уилям, но не лошо.
Искаш ли да не ходим на вечеря у Стадли, сърце мое?
Ще отидем, но е много мило от твоя страна, че ме питаш.
Сигурна ли си, скъпа моя Уенди?
Да, миличък Уилям, няма нищо счупено, само дето май съм се наакала в пелените.
О, сладурчето ми, ама че досадно!
Тад се усмихна и погледна крачето на Уенди.
— Ще се появи синина. Всъщност май вече се е появила.
— Ще мине — усмихна му се Лиз. — А и няма да е последната.
Тад се наведе и целуна Уенди по носа, мислейки колко бързо и бурно се разразяваха тези бури — само преди три минути той се бе изплашил, че тя ще умре от липсата на кислород — и колко бързо отминаваха.
— Да — съгласи се той. — Бог да я пази, това няма да е последната.
3.
Когато близнаците се събудиха от късния си следобеден сън в седем часа същата вечер, синината на бедрото на Уенди беше почти черна. По форма приличаше на гъба и беше ясно очертана.
— Тад — извика го Лиз от другата маса за смяна на пелени. — Ела да видиш нещо.
Тад свали пеленките на Уенди, които не бяха мокри, а само навлажнени и ги пусна в кошчето за пране с надпис „нейни“. Взе голата си дъщеря в ръце и я занесе до масата, където лежеше сина му, за да види какво имаше да му покаже Лиз. Погледна Уилям и очите му се разшириха.
— Как мислиш? Не е ли странно? — попита Лиз.
Тад гледа Уилям дълго и накрая каза:
— Да-а-а, доста странно.
Като придържаше Уилям с ръка на масата, Лиз хвърли остър поглед към Тад.
— Ти добре ли се чувстваш?
— Да — отвърна Тад и сам се изненада колко беше спокоен. Сякаш някаква силна бяла светлина бе изгаснала, не като сигнална ракета пред очите му, а някъде в съзнанието му. Внезапно разбра значението на птиците, поне донякъде, а и каква щеше да бъде следващата стъпка. Разбра това, докато гледаше синината на крачето на сина си, еднаква по размер, цвят и разположение с тази на Уенди. След като Уилям бе грабнал чашата на Лиз и изсипал съдържанието й върху себе си, той бе тупнал здраво на дупето си. Но доколкото Тад бе видял, изобщо не бе наранил крачето си. А ето че сега се бе появила същата синка на дясното му краче, която по форма приличаше на гъба.
— Сигурен ли си, че нищо ти няма? — настоя Лиз.
— Те си делят дори и синините — каза той, без да отмества поглед от крака на Уилям.
— Тад?
— Добре съм. — Той докосна бузата й с устни. — Хайде да облечем Психо и Соматичен, какво ще кажеш?
Лиз избухна в смях.
— Тад, ти си хахо!
— Да, абсолютен хахо — усмихна се той със своята странна, далечна усмивка. Занесе Уенди обратно на плота и започна да я повива.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВААВТОМАТИЧНО ПИСАНЕ
1.
Тад изчака докато Лиз си легне преди да отиде в кабинета си. Поспря за миг пред вратата на спалнята, вслушвайки се в равномерното й дишане, за да е сигурен, че спи. Не знаеше дали това, което възнамеряваше да направи, ще бъде от полза, но ако успееше, можеше да се окаже опасно. Изключително опасно.
Кабинетът му, в миналото плевник, бе просторно помещение, разделено на две: място за четене с библиотека, диван и удобен фотьойл, и работен кът. Най-важната вещ в тази част на стаята беше едно старомодно, канцеларско бюро, изключително грозно на вид. То бе белязана и очукана от времето, но изключително удобна мебел. Тад го купи, още когато беше на двадесет и шест години. Лиз казваше понякога, че Тад не иска да се раздели с бюрото, защото тайно вярва, че в него се крие музата му. И двамата се усмихваха на тези думи, сякаш това наистина бе шега.
Над този динозавър висеше полилей с три крушки в стъклени глобуси. Когато Тад ги запали, на отрупаното бюро се очертаха три кръга ослепителна светлина. Сякаш Тад се канеше да играе някакъв странен вид билярд, ала какви точно бяха правилата за игра върху тази неравна повърхност беше трудно да се каже. Но вечерта след падането на Уенди, решимостта изписана на лицето на Тад би уверила страничния наблюдател, че залогът ще е голям, независимо от правилата.
Тад би се съгласил напълно с това. Все пак му трябваше едно цяло денонощие, за да събере кураж.
Погледна за миг пишещата машина, чиято форма се губеше под калъфа. Само лостът за нов ред от неръждаема стомана стърчеше от лявата страна като палеца на стопаджия. Тад седна пред машината, потрепвайки неспокойно с пръсти по бюрото. След малко отвори чекмеджето от лявата страна на машината.
Чекмеджето беше много широко и дълбоко. От него извади дневника си и изтегли чекмеджето докрай. В дъното се намираше глинената чаша, в която държеше моливите Берол Блек Бюти, а те самите се бяха разпилели. Сложи чашата на обичайното й място на бюрото и пъхна моливите в нея.
Затвори чекмеджето и се загледа в моливите. Беше ги напъхал вътре, след като преживя първия си транс, когато написа „ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ“ върху ръкописа на „Златното куче“. Тогава смяташе, че вече никога няма да пише с моливите, но само преди два дни той бе държал в ръката си един от тях, а ето че сега те пак бяха там, където стояха през последните дванадесетина години, докато Старк бе живял с него, В НЕГО. В продължение на дълги периоди Старк си кротуваше, сякаш не съществуваше изобщо. Но когато му хрумнеше някоя идея, старата лисица Джордж изскачаше изневиделица, както човечето на пружина от своята кутия. „Опа! Ето ме и мен, Тад! Давай, брато! Потегляме!“
И в следващите три месеца, точно в десет всяка сутрин, събота и неделя включително, Старк се появяваше. Грабваше един молив и започваше да пише откачените си глупости. С парите от тях Тад плащаше сметките, които не можеше да плати от хонорарите на своите книги. А когато свършеше книгата, Джордж отново изчезваше, като лудият старец, след като изтъкаваше злато от слама за Рапунцел.
Тад взе един от моливите, погледна следите от зъби по дървената му повърхност и го постави обратно на мястото му. Чу се тихо „туп“.
— Моята тъмна половина — промълви Тад.
Ала принадлежеше ли Джордж Старк на Тад? Бил ли е изобщо някога негов? Освен в състояние на транс, Тад не бе използвал тези моливи, откакто написа „Край“ на последната страница на последния роман от Старк „Пътуване до Вавилон“.
Нямаше за какво да ги използва в крайна сметка. Те бяха на Джордж Старк, а Старк беше мъртъв… поне така трябваше да бъде. Сигурно след известно време дори щеше да ги изхвърли.
Но като че ли сега можеше да ги употреби за нещо.
Посегна към чашата, но бързо отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал пещ, в която гореше жесток огън.
Не още.
Извади химикалката от джоба на ризата си, отвори дневника си и след известно колебание започна да пише:
Ако Уилям заплаче и Уенди започва да плаче. Но аз открих, че връзката между тях е много по-дълбока и по-силна. Вчера Уенди падна по стълбите и й излезе синина, като голяма, тъмносиня гъба. А когато бебетата се събудиха от сън и Уилям имаше синина. Със същата форма и на същото място.
По-нататък Тад продължи в характерния за дневника си стил, задавайки си сам въпроси, на които отговаряше. Докато пишеше осъзна, че този начин да открива истината за собствените си мисли, сам по себе си говореше за някаква двойственост. А може би беше просто още едно проявление на раздвоеното му съзнание и дух, нещо характерно за него и изключително загадъчно.
Въпрос: Ако снимам синините на крачетата на децата си и ги сравня, дали ще се окажат напълно еднакви?
Отговор: Да, така мисля. Това е като отпечатъците от пръсти и като гласовите характеристики.
Тад се облегна за момент, почуквайки с химикалката дневника си, размишлявайки върху написаното. После отново се наведе напред и започна да пише по-бързо.
Въпрос: Съзнава ли Уилям, че има синина? Отговор: Не, не мисля, че го съзнава.
Въпрос: Знам ли какво представляват врабчетата, какво е значението им?
Отговор: Не.
Въпрос: Но знам, че има врабчета. Това поне го знам, нали? Каквото и да си мисли Алън Пангборн или някой друг, аз знам, че има врабчета и знам, че те отново летят, нали?
Отговор: Да.
Сега химикалката направо препускаше през страницата. Не бе писал така бързо и то без да се замисля от месеци.
Въпрос: Знае ли Старк, че има врабчета?
Отговор: Не. Каза, че не знае и аз му вярвам.
Въпрос: Сигурен ли съм, че му вярвам?
Спря за малко, а после написа:
Старк знае, че има нещо. Но и Уилям знае, че има нещо. Ако има синина на крачето му, сигурно го боли. Но синината си дължи на падането на Уенди по стълбите. Уилям знае само, че има наранено място.
Въпрос: А Старк знае ли, че и той има такова място, където е уязвим?
Отговор: Да, мисля, че знае.
Въпрос: Птиците мои ли са?
Отговор: Да.
Въпрос: Това значи ли, че когато е написал ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ на стената в апартамента на Клоусън и у Мириам, той не е знаел какво прави и не си спомня изобщо, че го е написал?
Отговор: Да.
Въпрос: А кой написа за врабчетата? Кой го написа с кръв?
Отговор: Този, който знае. Този, на когото принадлежат врабчетата.
Въпрос: А кой знае? Чии са врабчетата?
Отговор: Аз знам. Мои са.
Въпрос: Аз бях ли там? Бях ли там, когато той ги уби?
Той спря да пише за малко и после продължи.
Да. Не. И двете. Не изпаднах в транс, когато Старк убиваше Хомър Гамаш и Клоусън, поне не си спомням. Май това, да научавам… да ВИЖДАМ… тази способност се развива у мен.
Въпрос: Той вижда ли те?
Отговор: Не знам, но…
— Би трябвало — промълви Тад и написа.
Трябва да може. Трябва да ме вижда. Ако той наистина е написал романите, значи ме познава добре от доста време. И тази му способност също се развива. Подслушвателното устройство изобщо не изненада старата лисица Джордж, нали? Разбира се, че не. Защото той знаеше, че ще инсталират такова нещо. Не може да не научиш нещо за тези работи, след като цели десет години пишеш криминални романи. Заради това и той не беше изненадан. Но има и друга причина, нали? Когато искаше да говори с мене насаме, той знаеше много добре къде може да ме открие, нали?
Да. Старк се обади у дома, когато искаше да ги подслушват и се обади в магазина на Дейв, когато не искаше. А защо искаше да ги подслушват в първия случай? Защото искаше да каже на полицията, че той не е Джордж Старк и че вече е разбрал това, приключил е с убийствата, и няма да преследва Тад и семейството му. А имаше и още една причина. Старк искаше Тад да види анализите на гласовите им данни, които знаеше, че полицията ще направи. Знаеше и че полицията няма да повярва на резултатите от тях, колкото и безспорни да бяха те… но че Тад ще повярва.
Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
Ама че хубав въпрос? Нареждаше се до другите от тоя род: как е възможно двама души да имат еднакви отпечатъци от пръсти и еднакви гласови характеристики? и как може две бебета да имат абсолютно еднакви синини при положение, че само едно от бебетата си е ударило крачето?
Той знаеше, че такива загадъчни случаи са вече добре документирани и приети за действителни, когато се отнасяха до близнаци. Преди около година в едно списание бе излязла статия по тези въпроси. Тад я бе прочел много внимателно, защото и неговите деца се очертаваха да бъдат близнаци. Описваше се случая с два еднояйчни близнака разделени от цял континент. Когато единият си счупил левия крак, другият изпитал страхотни болки в левия си крак, без дори да знае, че нещо се е случило с брат му. А също и случая с двете момиченца, които си бяха измислили собствен език, който не можел да разбере никой друг на земята. Тези близначки никога не научили английски, въпреки че и двете имали много висок коефициент на интелигентност. Притрябвал им английския. Те двете се разбирали прекрасно и нищо повече не им трябвало. В статията се споменаваше и за двама близнаци, които били разделени при раждането си и се срещнали отново като възрастни. Открили, че и двамата са се оженили в един и същи ден на една и съща година, съпругите им си приличали много и носели едно и също име. На всичкото отгоре и двете семейства нарекли първородните си синове с името Робърт. Синовете им пък се родили в един и същи месец.
Едно към едно.
Клъц и хлъц.
— И така, и онака, близнаците мислят еднакво — промълви Тад и огради последния въпрос, който бе написал:
Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
Отговор: Защото врабчетата отново летят. И защото сме близнаци.
Тад обърна нова страница и остави химикалката. С трепереща ръка извади един молив от чашата. Сърцето му биеше лудо, студ обхващаше тялото му, а моливът сякаш пареше ръката му с неприятна топлина.
Време е за работа.
Тад Бомънт се наведе над празния лист и написа с големи главни букви: ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
2.
Какво точно възнамеряваше да прави с този молив?
Знаеше какво. Щеше да се опита да отговори на последния въпрос, който дори не бе записал защото бе очевиден: Можеше ли съзнателно да предизвика състоянието на транс? Можеше ли да накара врабчетата да полетят?
Можеше да провери това чрез една форма на психически контакт, за която бе чел, но която никога не бе виждал: автоматичното писане. Ако искаш да се свържеш с духа на някой мъртвец (или на жив човек) чрез този метод, хващаш в ръка химикалка или молив, докосвайки върха й до белия лист и просто чакаш духът да я задвижи. Тад бе чел, че на автоматичното писане, което се практикува на маса за спиритически сеанси, се гледа като на някакъв майтап, като на игра дори, и че това може да се окаже изключително опасно, тъй като участващите в сеанса може да бъдат обладани от зли духове.
Навремето, Тад бе прочел това, без да се запита дали вярва в него. То му бе толкова чуждо, колкото и прекланянето пред езически божества или практиката да се лекува главоболие чрез трепанация. Сега му се струваше, че в този метод има някаква убийствена логика. А сега трябваше да извика врабците.
Започна да мисли за тях. Опита се да си представи всички тези птици, хиляди птици, накацали по покриви и телефонни жици под мекото пролетно небе, в очакване на телепатичния сигнал, за да отлетят.
Образът се появи, но беше някак плосък и нереален, една мислена представа лишена от живот. Често, когато се опитваше да пише се получаваше същия сух, стерилен резултат. Беше дори по-лошо. Началото винаги му се струваше някак неприлично, като да целуваш по устата мъртвец.
Но беше разбрал, че ако не се откаже, ако продължи да реди думите върху листа, се ражда нещо друго, едновременно прекрасно и ужасяващо. Отделните думи изчезваха. Героите, безжизнени и сковани, започваха да се разкършват, сякаш през нощта ги прибираше в някакъв долап и на сутринта трябваше да се раздвижат преди да затанцуват сложния си танц. Нещо се раждаше в мозъка му. Усещаше как се променят електрическите вълни, как дисциплинираната им, монотонна пулсация се превръща в плавните делта вълни на съня и мечтанието.
Тад седеше прегърбен над дневника си с молив в ръка и се опитваше да предизвика това състояние. Минутите течаха, нищо не се случваше и той започна да се чувства глупаво.
В главата му се въртеше една реплика от мултипликационното филмче „Роки и Бълуикъл“: „Мини-дини-чили-вини, духовете ще проговорят!“ Какво щеше да каже на Лиз, ако тя се появеше и го попиташе какво прави с молив в ръка пред белия лист, малко преди полунощ? Че се опитва да нарисува зайче върху кибритена кутия и да спечели стипендия за прочутата Художествена академия в Ню Хейвън? По дяволите, та той дори нямаше от тези кибрити.
Пресегна се да сложи молива на мястото му, но се спря. Беше се извърнал малко на ляво, така че погледът му попадна в прозореца.
Една птица стоеше на перваза и го гледаше със светещи, черни очи.
Беше врабче.
Докато той гледаше, кацна още едно.
И още едно.
— Господи — промълви едва чуто с треперещ глас. През живота си не бе изпитвал такъв ужас… Внезапно усети същата сила, както когато говореше със Старк по телефона, само че сега беше много по-могъща.
Още едно врабче кацна, разбутвайки останалите. Зад тях видя цяла редица птици накацали на покрива на гаража, където държаха колата на Лиз и градинските инструменти. Бяха накацали и по стария ветропоказател, който се въртеше под тежестта им.
— О, господи — повтори Тад, а гласът му сякаш идваше от хиляди километри и беше изпълнен с учудване и ужас. — О, мили боже, та те са истински — врабчетата са истински!
И в най-смелите си представи не бе допускал това… но сега нямаше време да размишлява върху него. Съзнанието му бе заето с друго, за да може да размишлява. Внезапно кабинетът изчезна и на негово място Тад видя квартала Риджуей на Бергенфийлд, където беше отраснал. Той бе така пуст и притихнал, както къщата в кошмара му със Старк. Тад надничаше в този тих квартал, в един мъртъв свят.
Но не беше съвсем мъртъв, защото на покрива на всяка къща имаше цвърчащи врабчета. Телевизионните антени бяха отрупани с врабчета, както и всички дървета. По жиците нямаше празно място. Те бяха накацали по всички коли и върху синята пощенска кутия на ъгъла на Дюк Стрийт и Марлборо Лейн, и на стойката за велосипеди пред магазина на Дюк Стрийт, където ходеше да купува мляко и хляб като малък.
Светът беше пълен с врабчета, които чакаха командата да отлетят.
Тад Бомънт отметна глава назад, пяна се появи в ъгълчетата на устата му, тялото му се сви в неконтролируеми спазми. По первазите на всички прозорци на кабинета му имаше врабчета, които го гледаха — странна публика от птици. От гърлото му излезе продължителен, клокочещ звук. Очите му се обърнаха нагоре и лъсна бялото им.
Моливът докосна листа и започна да пише. На най-горния ред написа:
СЕСТРИЧКЕ
Пропусна два реда и изписа знака, който Старк използваше за да отбелязва нов параграф.
< Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка.
Врабчетата полетяха. Изведнъж отлетяха всички и тези от едновремешния Бергенфийлд в съзнанието му и тези — истинските, пред дома му в Лъдлоу. Те отлетяха в две различни небеса: в бялото, пролетно небе на хиляда деветстотин и шестдесета и в тъмното, лятно небе на хиляда деветстотин осемдесет и осма.
Те отлетяха и се изгубиха сред оглушителния плясък на размахани крила.
Тад се изпъна на стола… Ръката му сякаш бе прикована към молива, който я движеше. Моливът пишеше сам.
„Успях — помисли си той замаян, изтривайки пяна и слюнка от устата и брадата си с лявата ръка. — Успях, а ми се иска да не се бях захващал. Какво, за бога, е това?“
Той се втренчи в думите, които моливът нижеше по листа, а сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше чак в гърлото си. Думите — водопад от сини знаци, бяха с неговия почерк, но тъй или иначе всички романи от Старк бе написал със собствения си почерк. „След като имаме еднакви отпечатъци от пръсти, абсолютно еднакви гласови характеристики и предпочитаме една и съща марка цигари, би било много странно, ако не пишехме с един и същи почерк,“ помисли си Тад.
Почеркът както винаги беше неговият, обаче откъде идваха думите? Със сигурност, не и от собствената му глава. Там сега имаше единствено ужас и умопомрачително объркване. Изобщо не чувстваше ръката си, сякаш тя свършваше около шест сантиметра над китката. Не чувстваше и най-малък натиск, но виждаше как стиска до побеляване молива между палеца, показалеца и средния пръст. Сякаш някой му бе инжектирал солидна доза Новокаин.
Стигна до края на първия лист. Безчувствената му ръка откъсна листа, безчувствената му длан приглади следващия лист и моливът започна да пише отново.
< Мириам Каули отвори уста, за да извика. Бях стоял зад вратата търпеливо повече от четири часа без да пия кафе, без да пуша. Пушеше ми си, но ще запаля след като приключа с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да ме издаде. Казах си да не забравя да затворя очите й след като й прережа гърлото.
Тад осъзна с още по-голям ужас, че чете описанието на убийството на Мириам Каули… което сега не беше просто объркан миш-маш от несвързани думи, а жестокия, хладнокръвен разказ на човек, който бе много добър разказвач, достатъчно добър, след като милиони хора купуваха книгите му.
„Дебютът на Джордж Старк в документалната литература,“ помисли си Тад с отвращение.
Той бе успял да постигне точно това, което искаше — да установи контакт, някак си да проникне в съзнанието на Старк, точно както Старк бе успял да проникне в неговото. Но кой можеше да предположи, че по този начин ще отключи тези чудовищни, незнайни сили? Кой можеше да предположи? Врабците и фактът, че те бяха реалност бе ужасяващ, ала това тук беше още по-ужасно. Не беше ли си помислил, че тетрадката и моливът пареха, като ги докоснеше. И нищо чудно, та мозъкът на Старк бе адска пещ.
А сега, господи! Излиза от собствената му ръка! Исусе Христе!
< — Мислиш си, че можеш да ме цапардосаш с това нещо по главата, нали сестричке? — попитах я. — Нека да ти кажа нещо — това не е хубава мисъл. А нали знаеш какво се случва с хората, които не мислят за хубави неща?
< Сега по бузите й се стичаха сълзи.
Какво ти става, Джордж? Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
Ясно защо бе успял да шокира проклетото копеле за момент, когато му каза тези думи. Ако наистина се е случило така, то и Джордж е казал същите думи на Мириам преди да я убие.
Аз съм бил свързан с него по време на убийството. Така е. Затова и му казах това при разговора ни в магазина.
Ето Старк се опитва да накара Мириам да се обади на Тад, като сам набира номера, тъй като от уплаха тя блокира, въпреки че имаше седмици, когато й се налагаше да звъни на Тад всеки ден. Съчувствието на Старк към нейния парализиращ страх се стори на Тад едновременно ужасно и убедително. А сега Старк използваше бръснача, за да…
Но Тад не искаше да прочете това, нямаше да го прочете. Вдигна изтръпналата си ръка, която тежеше като олово. Щом отдели молива от листа, отново започна да чувства ръката си. Мускулите му се бяха схванали, а от вътрешната страна на средния пръст усещаше тъпа болка. От стискането на молива се бе образувала тъмночервена вдлъбнатина.
Той погледна изписаната страница с ужас и нямо учудване. Последното нещо, което искаше, бе да докосне отново листа с молива и така да затвори отвратителната верига между своето съзнание и това на Старк… Но нали не се бе захванал с това само за да прочете разказа за убийството на Мир Каули?
Ами, ако се завърнат птиците?
Няма, те вече бяха изпълнили своето предназначение. Веригата не беше прекъсната и все още работеше. Тад не знаеше защо беше толкова сигурен в това, но знаеше, че врабците няма да се появят отново.
Къде си, Джордж? Защо не чувствам присъствието ти? И ти ли така не го чувстваш? Или има нещо друго? Къде си, мама му стара?
Задържа мисълта в съзнанието си, опитвайки се да си я представи като ярко червен, неонов надпис. След това стисна молива и започна да го приближава към листа.
Щом върхът докосна листа, ръката му се вдигна сама и отгърна нова страница. Дланта му пак изглади страницата. После моливът отново се върна към листа и написа:
< Няма значение — каза Машин на Джак Рейнджри. — Нали навсякъде е едно и също. — Машин не каза нищо за момент. — Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
Навсякъде е едно и също. Той позна първо това изречение, а после и целия пасаж. Беше от първата глава на първия роман на Старк „Пътят на Машин“.
Този път моливът бе спрял сам. Тад го вдигна, погледна написаните думи и почувства ледени иглички. Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
В „Пътят на Машин“ за Алексис родният дом беше Флатбъш Авеню, където той бе прекарал детството си, метейки кръчмата на покойния си баща алкохолик. А къде щеше да е родния дом в тази история?
„Къде е у дома?“ помисли си Тад и бавно приближи молива до листа.
Моливът изписа бързо няколко „m“ знака, спря и отново продължи.
< У дома е там, където е началото.
написа моливът под птиците.
Игра на думи. Какво значеха те? Наистина ли още съществуваше връзката със Старк или Тад се самозаблуждаваше? Истина бяха и птиците и трескавото писане, това поне съзнаваше, но сега бе отслабнало усещането за горещина и непреодолимия подтик да пише. Ръката му още бе изтръпнала, но това можеше и да се дължи на силата, с която стискаше молива, а съдейки по следата останала на пръста му, стискаше го наистина силно. Не бе ли чел пак в същата статия за автоматичното писане, че хората често се заблуждават при спиритическите сеанси и в повечето случаи ги ръководи не някой дух, а собствените им подсъзнателни мисли и желания?
У дома е там където е началото. Ако това беше мисъл на Старк и ако тя изобщо имаше някакъв смисъл, началото бе тук, в тази къща, нали? Защото Джордж бе роден тук.
Внезапно в паметта му изникна един пасаж от статията в „Пийпъл“:
„Заредих лист хартия в пишещата машина… и веднага го извадих. Всичките си книги съм печатал, но Джордж Старк явно не си падаше по пишещите машини. Вероятно защото не е имало пишещи машини в онези каменни хотели, където той излежаваше присъдите си.“
Хитро. Колко хитро, но всъщност имаше много малко общо с реалните факти, нали? Не му беше за първи път да разправя истории, които бяха далеч от истината, а и едва ли щеше да му е за последен път, ако, разбира се, преживееше всичко това. Не бяха лъжи, не беше дори и разкрасяване на истината. Това беше почти подсъзнателното умение да превръща в художествена измислица и собствения си живот. Тад не познаваше писател, който да не го прави. Не го правеше само, за да се покаже в по-добра светлина в дадена ситуация, защото разказваше и случки, които разкриваха и лошите му черти или го караха да изглежда глупаво смешен. В кой филм един журналист казваше: „Ако можеш да избираш между истината и легендата, отпечатай легендата.“ Май беше в „Мъжът, който застреля Либерти Валънс“. Такъв подход за журналистиката беше неморален и грозен, но беше страхотен за литературата. Преливането на измислицата в истинския живот беше неизбежно професионално изкривяване при писателите. Както китаристите получават мазоли на пръстите от свиренето на китара, а пушачите — кашлица след години пушене.
Фактите около раждането на Старк се отличаваха значително от казаното в „Пийпъл“. Нямаше никакво тайнствено решение да пише романите на ръка, въпреки че с времето това се бе превърнало в ритуал. А що се отнася до ритуалите, писателите бяха толкова суеверни, колкото и професионалните спортисти. Бейзболните играчи носеха едни и същи чорапи или се прекръстваха преди да заемат позиция за удар. Писателите, постигнали успех, превръщаха едно и също действие в ритуал в стремежа си да избегнат загубите, които в литературата се изразяваха в невъзможност да се твори.
Навикът на Джордж Старк да пише романите си на ръка започна с това, че Тад забрави да донесе ленти за пишещата машина във вилата в Касъл Рок. Не бе имал лента, но идеята му бе прекалено хубава и обещаваща, за да чака и затова той бе преровил чекмеджетата на бюрото в малкия си кабинет, докато откри една тетрадка и няколко молива и…
По онова време отивахме на вилата край езерото доста по-късно през лятото, защото трябваше да водя триседмичния летен курс. Как се наричаше? Творчески методи. Много тъпо нещо. Помня, че беше края на юни. Да, спомням си, че Лиз се оплакваше, че сме останали без кафе…
У дома е там, където е началото.
В разговора с Майк Доналдсън, журналиста от „Пийпъл“ Тад бе разказал измислената история за раждането на Старк и бе прехвърлил мястото на действието тук, в Лъдлоу, без дори да се замисли, вероятно защото именно в Лъдлоу, той бе написал повечето от романите си и беше съвсем естествено да определи тази къща като сцена за действието. А щом обмисляш сцена на действието, все едно пишеш роман. Ала Джордж Старк не бе направил тук своя дебют и не тук бе погледнал за първи път през очите на Тад, въпреки че именно в този дом Тад бе написал по-голямата част от романите си и тези на Джордж и именно тук двамата бяха изживели странния си, двойствен живот.
У дома е там, където е началото.
В този случай, у дома беше Касъл Рок. Точно там се намираше и гробището Хоумланд. Според Тад, макар не и според Алън, именно в гробището Хоумланд убиецът Джордж Старк се бе появил в образ от плът и кръв преди около две седмици.
Сети се за друг въпрос, който бе много важен, следваше съвсем естествено, и който изникна в съзнанието му така спонтанно, че го произнесе на глас, както срамежливият почитател би произнесъл името на любимия си писател на среща с него. „Защо искаш да се върнеш към писането?“
Тад приближи ръката си до листа, докато моливът го докосна. Ръката му отново се вкочани, сякаш я бе потопил в бистър и леден поток.
Ръката му отново отгърна на нова страница и приглади листа. Но този път не започна да пише веднага. Тад дори успя да си помисли, че връзката му със Старк сигурно е прекъснала, когато моливът подскочи, сякаш бе живо същество… и при това много лошо ранено. Подскочи, изписа наклонена запетайка, подскочи отново, начерта тире, а след него написа:
< Джордж Старк Джордж Старк Няма никакви птици Джордж Старк
преди да спре като износена машина.
< Да, можеш да пишеш името си, можеш да отричаш и съществуването на врабчетата. Много хубаво. Но защо искаш да пишеш пак? Защо е толкова важно за теб? Толкова важно, че убиваш хора?
< Ако не пиша, ще умра.
написа моливът.
— Какво искаш да кажеш? — промълви Тад, но усети как му се замайва главата от внезапно обхваналата го надежда. Нима можеше да е толкова лесно? Сигурно можеше, още повече, че се отнасяше за писател, който изобщо никога не бе съществувал. За бога, та имаше достатъчно действителни писатели, които не можеха да живеят, без да пишат или поне така смятаха… а и в случаи подобни на Ърнест Хемингуей се бе получило именно така, нали?
Моливът потрепери, после нарисува дълга, криволичеща линия под последното изречение. Приличаше на графиката от гласовите данни.
— Хайде — прошепна Тад. — Какво по дяволите искаш да кажеш?
< РазпаДАМ СЕ.
Буквите се изписваха с мъка. Моливът потрепваше и се движеше между пръстите му, които бяха восъчно бели. „Ако натисна още малко, ще се счупи.“ Помисли си Тад.
изгубвам изгубвам целостта си
< няма никакви птици НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ
мръсно копеле махай се от главата ми!
Изведнъж ръката му отскочи. С майсторството на фокусник, който премята карта между пръстите си, моливът се плъзна във вцепенената му ръка. Сега Тад го държеше с острието напред, като нож.
Замахна с него, СТАРК замахна с него и внезапно го заби в кожата между палеца и показалеца на лявата ръка на Тад. Графитът, малко изтъпен от писането на Старк, премина през кожата. Моливът се прекърши. Вдлъбнатината образувана от молива се напълни с кръв и внезапно силата, която го бе обладала го напусна. Кървава болка прониза ръката му, от която стърчеше моливът.
Тад отхвърли глава назад и стисна зъби, за да спре викът стаен в гърлото му.
3.
До кабинета му имаше малка баня и когато Тад беше в състояние да ходи, отиде там. Огледа страхотно туптящата си ръка под яркото, флуоресцентно осветление. Приличаше на рана от куршум — идеално кръгла дупка, изцапана с черно по края. Черното приличаше на обгоряло, а не на графит. Обърна ръката си наопаки и видя малка червена дупчица, като от убождане с карфица върху дланта. Върхът на молива.
„Е, дотолкова се приближихме до края,“ помисли си Тад.
Задържа ръката си под студената вода, докато престана да я чувства, после извади шише с йод от шкафчето. Не можеше да държи шишето в лявата си ръка, затова го притисна към гърдите си и махна запушалката. Поля с йод раната на ръката си, стискайки зъби от болка. Течността побеля и се разпени.
Прибра шишето обратно и огледа етикетите на останалите лекарства едно по едно. Преди две години след падане при ски-бягане, бе страдал от ужасни болки в гърба и добрият доктор Хюм му бе предписал Перкодан. Тад пи само няколко хапчета, тъй като установи, че му объркваха съня и му пречеха на писането.
Най-сетне намери пластмасовото шише зад един флакон с пяна за бръснене. Отвори капачката на шишенцето със зъби и изсипа едно хапче на ръба на мивката. Помисли дали да вземе още едно, но се отказа. Бяха доста силни.
„А може и да им е изтекъл срока. Може тази весела нощ да завърши с припадък и бърза помощ, а?“
Реши да рискува. Нямаше избор, болката беше страхотна, неописуема. Що се отнася до бързата помощ… може би трябваше да отиде да прегледат раната. „Може би трябва, но да съм проклет, ако отида. През последните дни толкова хора ме гледаха все едно съм луд, че ще ми стигне до края на живота ми.“
Пъхна още четири хапчета в джоба на панталона си и прибра шишенцето в шкафа. След това залепи лейкопласт върху раната. „Като гледаш тоя лейкопласт не можеш да разбереш колко много боли. Той ми заложи капан. Заложи капан в съзнанието си и аз попаднах право в него.“
Това ли се случи всъщност? Тад не беше сигурен, но едно знаеше със сигурност — не искаше да се повтори преживяното.
4.
Когато се овладя, Тад прибра дневника си в чекмеджето на бюрото, изгаси светлината и слезе на втория етаж. Спря на площадката и се заслуша. Бебетата спяха, Лиз също.
Хапчето явно не беше старо и бе започнало да действа. Болката вече отслабваше. Ако свиеше ръката си, без да иска, туптенето се превръщаше в непоносима болка, но ако беше внимателен, болката се понасяше.
Но на сутринта, приятел, ще има да те боли… и какво ще кажеш на Лиз?
Не знаеше какво точно. Вероятно истината… или поне част от нея. Напоследък тя го хващаше, когато се опитваше да я излъже.
Болката отслабваше, но шокът от всички преживелици не отминаваше и сигурно щеше да му трябва доста време, за да заспи. Слезе на първия етаж и надникна зад прозрачните пердета на широкия прозорец в хола. В полицейската кола видя да проблясват две запалени цигари.
Стоят си там съвсем невъзмутими. Явно изобщо не са забелязали птиците, така че може би не е имало НИКАКВИ птици, освен във въображението ми. В крайна сметка на тия им плащат, за да забелязват.
Това заслужаваше да се провери, но кабинетът се намираше от другата страна на къщата. Нито прозорците му, нито пък гаража се виждаха от алеята. Така че ченгетата не биха могли да видят птиците. Не и докато бяха накацали.
Ами като отлетяха? Нима мислиш, че не са ги чули? Тад, та ти видя поне стотина, а може да са били двеста-триста.
Тад излезе. Едва бе отворил вратата на кухнята, когато и двамата полицаи изскочиха от колата. Двама едри мъже, които се движеха с тишината и бързината на оцелоти.
— Отново ли се обади, мистър Бомънт? — попита този, който седеше на мястото на шофьора. Казваше се Стивънс.
Тад не знаеше името на другия. Той беше млад и русокос, с кръгло лице, което излъчваше добродушие.
— Видях ги и ги чух — рече той и посочи небето. Луната, преминала първата четвърт, светеше над къщата. — Прелетяха през луната. Врабци бяха. Доста голямо ято. Обикновено не летят през нощта.
— Откъде мислиш са дошли? — попита Тад.
— Виж кво. В школата не съм посещавал часовете по птичо следене — засмя се той.
Другият полицай не се усмихна.
— Неспокоен ли сте тая вечер, мистър Бомънт? — попита той.
— Да, напоследък се чувствам непрекъснато неспокоен — погледна го открито Тад.
— Можем ли да направим нещо за вас сега, мистър Бомънт?
— Не, май не. Просто ми беше интересно това, което чух. Лека нощ, момчета.
— Лека — отвърна кръглоликия полицай.
Стивънс кимна леко. Под фуражката блестяха безизразните му очи. „Този си мисли, че съм виновен. За какво? Не знае. Сигурно не го и интересува. Но има вид на човек, който смята, че всеки носи някаква вина. Кой знае, може да е прав“, помисли си Тад.
Затвори вратата на кухнята зад себе си и я заключи. Отиде в хола и погледна пак през прозореца. Кръглоликият полицай бе седнал обратно в колата, ала Стивънс още седеше изправен до нея и за миг на Тад му се стори, че Стивънс го гледа право в очите. Това, разбира се, не беше възможно. Ако полицаят изобщо можеше да види нещо, то това беше само някаква тъмна фигура зад пердето. И все пак усещането оставаше.
Тад дръпна плътните завеси и отиде до барчето. Отвори го и измъкна бутилка уиски. Това му бе любимото питие. Дълго време гледа бутилката и накрая я прибра. Страшно му се пиеше, но това щеше да е най-неподходящият момент да започне да пие отново.
Отиде в кухнята и си сипа чаша прясно мляко, като внимаваше да не си свива лявата ръка. Раната пареше и беше страшно чувствителна.
„В началото не ми се съпротивляваше — помисли си Тад, отпивайки от млякото. — Но много скоро се наточи, толкова скоро, че чак страх да те хване. Май спеше. Може би сънуваше Мириам, но ми се струва малко вероятно. Това, до което се добрах, бе прекалено свързано, за да е сън. Това беше паметта му. Подсъзнателният архив на Джордж Старк, където всичко е записано и подредено. Ако проникне в моето подсъзнание, а може и да го е направил вече, сигурно ще открие същото.“ Тад отпи от млякото и се загледа във вратата на килера.
Дали мога да проникна в мислите му, когато е БУДЕН… в съзнателните му мисли?
Отговорът сигурно беше да, но Тад си помисли, че това пак ще го направи много уязвим. И следващият път нямаше да се отърве само с молив забит в ръката. Следващият път можеше да е нож за отваряне на писма в гърлото.
Не би го направил. Той има нужда от мен.
Да, но той е откачен. А откачените не винаги действат в своя полза.
Тад погледна пак вратата на килера и си помисли, че може да мине оттам и да излезе навън, от другата страна на къщата.
Мога ли и аз да го накарам да направи нещо? Както той ме накара?
На този въпрос не можеше да отговори. Засега не можеше. А някой неуспешен опит можеше да го убие.
Тад изпи докрай млякото, изплакна чашата и я остави да се суши. След това влезе в килера. Тук между лавиците с консерви и пакетите с храна се намираше скрита врата, която извеждаше на широката поляна в задния им двор. Той отключи вратата и отвори и двете й крила. Масата и скарата на двора приличаха на мълчаливи часовои. Тръгна по асфалтовата алея, която опасваше къщата и след малко се озова на главната алея.
Тук-таме, като отражение върху черно стъкло, се появяваха светли петна върху асфалта от променливата светлина на луната.
„Птичи цвъчки, да си го кажем направо,“ помисли си Тад.
Той продължи бавно по алеята и спря точно под прозорците на кабинета си. Един камион изникна от хоризонта и профуча край къщата по шосе номер 15, хвърляйки за миг ярка светлина върху поляната и алеята. В този миг Тад видя две мъртви врабчета на пътеката, малки пернати купчинки, с вирнати нагоре крачета. Камионът отмина. На лунната светлина телата на мъртвите птички отново се превърнаха неясни сенки.
„Наистина ги е имало — помисли си Тад. — Врабчетата са истински.“ Той отново изпита сляп ужас и погнуса, сякаш се бе докоснал до нещо, което го караше да се чувства омърсен. Опита се да свие ръцете си в юмруци и лявата му ръка бе пронизана от крещяща болка. Вече минаваше действието на лекарството.
Били са тук. Наистина са били. Как е възможно това?
Не знаеше.
Извиках ли ги или ги създадох от нищото?
И това не знаеше. Но беше сигурен в едно, че врабчетата, които дойдоха тази вечер, истинските врабчета, които долетяха преди транса му, бяха само малка част от всички. Една съвсем микроскопична част.
„Никога вече — помисли си той. — Моля ви, никога вече.“
Но подозираше, че неговите желания нямат значение. И това беше най-ужасното. Той бе отприщил някакви кошмарни свръхестествени сили в себе си, над които нямаше власт. Дори мисълта за някаква власт беше смешна.
А и вярваше, че преди да приключи всичко, те щяха да дойдат отново.
Тад потрепери и се върна обратно в къщата. Промъкна се в килера на собствения си дом като крадец, заключи вратата и се отправи към спалнята с туптящата си ръка. Преди да си легне, изпи още един Перкодан с вода от кухнята.
Лиз не се събуди, когато той легна до нея. След известно време той намери убежище в тричасов, неспокоен сън, в който кошмарите кръжаха около него, но все му се изплъзваха.
1.
Тад изчака докато Лиз си легне преди да отиде в кабинета си. Поспря за миг пред вратата на спалнята, вслушвайки се в равномерното й дишане, за да е сигурен, че спи. Не знаеше дали това, което възнамеряваше да направи, ще бъде от полза, но ако успееше, можеше да се окаже опасно. Изключително опасно.
Кабинетът му, в миналото плевник, бе просторно помещение, разделено на две: място за четене с библиотека, диван и удобен фотьойл, и работен кът. Най-важната вещ в тази част на стаята беше едно старомодно, канцеларско бюро, изключително грозно на вид. То бе белязана и очукана от времето, но изключително удобна мебел. Тад го купи, още когато беше на двадесет и шест години. Лиз казваше понякога, че Тад не иска да се раздели с бюрото, защото тайно вярва, че в него се крие музата му. И двамата се усмихваха на тези думи, сякаш това наистина бе шега.
Над този динозавър висеше полилей с три крушки в стъклени глобуси. Когато Тад ги запали, на отрупаното бюро се очертаха три кръга ослепителна светлина. Сякаш Тад се канеше да играе някакъв странен вид билярд, ала какви точно бяха правилата за игра върху тази неравна повърхност беше трудно да се каже. Но вечерта след падането на Уенди, решимостта изписана на лицето на Тад би уверила страничния наблюдател, че залогът ще е голям, независимо от правилата.
Тад би се съгласил напълно с това. Все пак му трябваше едно цяло денонощие, за да събере кураж.
Погледна за миг пишещата машина, чиято форма се губеше под калъфа. Само лостът за нов ред от неръждаема стомана стърчеше от лявата страна като палеца на стопаджия. Тад седна пред машината, потрепвайки неспокойно с пръсти по бюрото. След малко отвори чекмеджето от лявата страна на машината.
Чекмеджето беше много широко и дълбоко. От него извади дневника си и изтегли чекмеджето докрай. В дъното се намираше глинената чаша, в която държеше моливите Берол Блек Бюти, а те самите се бяха разпилели. Сложи чашата на обичайното й място на бюрото и пъхна моливите в нея.
Затвори чекмеджето и се загледа в моливите. Беше ги напъхал вътре, след като преживя първия си транс, когато написа „ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ“ върху ръкописа на „Златното куче“. Тогава смяташе, че вече никога няма да пише с моливите, но само преди два дни той бе държал в ръката си един от тях, а ето че сега те пак бяха там, където стояха през последните дванадесетина години, докато Старк бе живял с него, В НЕГО. В продължение на дълги периоди Старк си кротуваше, сякаш не съществуваше изобщо. Но когато му хрумнеше някоя идея, старата лисица Джордж изскачаше изневиделица, както човечето на пружина от своята кутия. „Опа! Ето ме и мен, Тад! Давай, брато! Потегляме!“
И в следващите три месеца, точно в десет всяка сутрин, събота и неделя включително, Старк се появяваше. Грабваше един молив и започваше да пише откачените си глупости. С парите от тях Тад плащаше сметките, които не можеше да плати от хонорарите на своите книги. А когато свършеше книгата, Джордж отново изчезваше, като лудият старец, след като изтъкаваше злато от слама за Рапунцел.
Тад взе един от моливите, погледна следите от зъби по дървената му повърхност и го постави обратно на мястото му. Чу се тихо „туп“.
— Моята тъмна половина — промълви Тад.
Ала принадлежеше ли Джордж Старк на Тад? Бил ли е изобщо някога негов? Освен в състояние на транс, Тад не бе използвал тези моливи, откакто написа „Край“ на последната страница на последния роман от Старк „Пътуване до Вавилон“.
Нямаше за какво да ги използва в крайна сметка. Те бяха на Джордж Старк, а Старк беше мъртъв… поне така трябваше да бъде. Сигурно след известно време дори щеше да ги изхвърли.
Но като че ли сега можеше да ги употреби за нещо.
Посегна към чашата, но бързо отдръпна ръката си, сякаш бе докоснал пещ, в която гореше жесток огън.
Не още.
Извади химикалката от джоба на ризата си, отвори дневника си и след известно колебание започна да пише:
Ако Уилям заплаче и Уенди започва да плаче. Но аз открих, че връзката между тях е много по-дълбока и по-силна. Вчера Уенди падна по стълбите и й излезе синина, като голяма, тъмносиня гъба. А когато бебетата се събудиха от сън и Уилям имаше синина. Със същата форма и на същото място.
По-нататък Тад продължи в характерния за дневника си стил, задавайки си сам въпроси, на които отговаряше. Докато пишеше осъзна, че този начин да открива истината за собствените си мисли, сам по себе си говореше за някаква двойственост. А може би беше просто още едно проявление на раздвоеното му съзнание и дух, нещо характерно за него и изключително загадъчно.
Въпрос: Ако снимам синините на крачетата на децата си и ги сравня, дали ще се окажат напълно еднакви?
Отговор: Да, така мисля. Това е като отпечатъците от пръсти и като гласовите характеристики.
Тад се облегна за момент, почуквайки с химикалката дневника си, размишлявайки върху написаното. После отново се наведе напред и започна да пише по-бързо.
Въпрос: Съзнава ли Уилям, че има синина? Отговор: Не, не мисля, че го съзнава.
Въпрос: Знам ли какво представляват врабчетата, какво е значението им?
Отговор: Не.
Въпрос: Но знам, че има врабчета. Това поне го знам, нали? Каквото и да си мисли Алън Пангборн или някой друг, аз знам, че има врабчета и знам, че те отново летят, нали?
Отговор: Да.
Сега химикалката направо препускаше през страницата. Не бе писал така бързо и то без да се замисля от месеци.
Въпрос: Знае ли Старк, че има врабчета?
Отговор: Не. Каза, че не знае и аз му вярвам.
Въпрос: Сигурен ли съм, че му вярвам?
Спря за малко, а после написа:
Старк знае, че има нещо. Но и Уилям знае, че има нещо. Ако има синина на крачето му, сигурно го боли. Но синината си дължи на падането на Уенди по стълбите. Уилям знае само, че има наранено място.
Въпрос: А Старк знае ли, че и той има такова място, където е уязвим?
Отговор: Да, мисля, че знае.
Въпрос: Птиците мои ли са?
Отговор: Да.
Въпрос: Това значи ли, че когато е написал ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ на стената в апартамента на Клоусън и у Мириам, той не е знаел какво прави и не си спомня изобщо, че го е написал?
Отговор: Да.
Въпрос: А кой написа за врабчетата? Кой го написа с кръв?
Отговор: Този, който знае. Този, на когото принадлежат врабчетата.
Въпрос: А кой знае? Чии са врабчетата?
Отговор: Аз знам. Мои са.
Въпрос: Аз бях ли там? Бях ли там, когато той ги уби?
Той спря да пише за малко и после продължи.
Да. Не. И двете. Не изпаднах в транс, когато Старк убиваше Хомър Гамаш и Клоусън, поне не си спомням. Май това, да научавам… да ВИЖДАМ… тази способност се развива у мен.
Въпрос: Той вижда ли те?
Отговор: Не знам, но…
— Би трябвало — промълви Тад и написа.
Трябва да може. Трябва да ме вижда. Ако той наистина е написал романите, значи ме познава добре от доста време. И тази му способност също се развива. Подслушвателното устройство изобщо не изненада старата лисица Джордж, нали? Разбира се, че не. Защото той знаеше, че ще инсталират такова нещо. Не може да не научиш нещо за тези работи, след като цели десет години пишеш криминални романи. Заради това и той не беше изненадан. Но има и друга причина, нали? Когато искаше да говори с мене насаме, той знаеше много добре къде може да ме открие, нали?
Да. Старк се обади у дома, когато искаше да ги подслушват и се обади в магазина на Дейв, когато не искаше. А защо искаше да ги подслушват в първия случай? Защото искаше да каже на полицията, че той не е Джордж Старк и че вече е разбрал това, приключил е с убийствата, и няма да преследва Тад и семейството му. А имаше и още една причина. Старк искаше Тад да види анализите на гласовите им данни, които знаеше, че полицията ще направи. Знаеше и че полицията няма да повярва на резултатите от тях, колкото и безспорни да бяха те… но че Тад ще повярва.
Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
Ама че хубав въпрос? Нареждаше се до другите от тоя род: как е възможно двама души да имат еднакви отпечатъци от пръсти и еднакви гласови характеристики? и как може две бебета да имат абсолютно еднакви синини при положение, че само едно от бебетата си е ударило крачето?
Той знаеше, че такива загадъчни случаи са вече добре документирани и приети за действителни, когато се отнасяха до близнаци. Преди около година в едно списание бе излязла статия по тези въпроси. Тад я бе прочел много внимателно, защото и неговите деца се очертаваха да бъдат близнаци. Описваше се случая с два еднояйчни близнака разделени от цял континент. Когато единият си счупил левия крак, другият изпитал страхотни болки в левия си крак, без дори да знае, че нещо се е случило с брат му. А също и случая с двете момиченца, които си бяха измислили собствен език, който не можел да разбере никой друг на земята. Тези близначки никога не научили английски, въпреки че и двете имали много висок коефициент на интелигентност. Притрябвал им английския. Те двете се разбирали прекрасно и нищо повече не им трябвало. В статията се споменаваше и за двама близнаци, които били разделени при раждането си и се срещнали отново като възрастни. Открили, че и двамата са се оженили в един и същи ден на една и съща година, съпругите им си приличали много и носели едно и също име. На всичкото отгоре и двете семейства нарекли първородните си синове с името Робърт. Синовете им пък се родили в един и същи месец.
Едно към едно.
Клъц и хлъц.
— И така, и онака, близнаците мислят еднакво — промълви Тад и огради последния въпрос, който бе написал:
Въпрос: Откъде е знаел къде ще се намирам аз?
Отговор: Защото врабчетата отново летят. И защото сме близнаци.
Тад обърна нова страница и остави химикалката. С трепереща ръка извади един молив от чашата. Сърцето му биеше лудо, студ обхващаше тялото му, а моливът сякаш пареше ръката му с неприятна топлина.
Време е за работа.
Тад Бомънт се наведе над празния лист и написа с големи главни букви: ВРАБЧЕТАТА ОТНОВО ЛЕТЯТ.
2.
Какво точно възнамеряваше да прави с този молив?
Знаеше какво. Щеше да се опита да отговори на последния въпрос, който дори не бе записал защото бе очевиден: Можеше ли съзнателно да предизвика състоянието на транс? Можеше ли да накара врабчетата да полетят?
Можеше да провери това чрез една форма на психически контакт, за която бе чел, но която никога не бе виждал: автоматичното писане. Ако искаш да се свържеш с духа на някой мъртвец (или на жив човек) чрез този метод, хващаш в ръка химикалка или молив, докосвайки върха й до белия лист и просто чакаш духът да я задвижи. Тад бе чел, че на автоматичното писане, което се практикува на маса за спиритически сеанси, се гледа като на някакъв майтап, като на игра дори, и че това може да се окаже изключително опасно, тъй като участващите в сеанса може да бъдат обладани от зли духове.
Навремето, Тад бе прочел това, без да се запита дали вярва в него. То му бе толкова чуждо, колкото и прекланянето пред езически божества или практиката да се лекува главоболие чрез трепанация. Сега му се струваше, че в този метод има някаква убийствена логика. А сега трябваше да извика врабците.
Започна да мисли за тях. Опита се да си представи всички тези птици, хиляди птици, накацали по покриви и телефонни жици под мекото пролетно небе, в очакване на телепатичния сигнал, за да отлетят.
Образът се появи, но беше някак плосък и нереален, една мислена представа лишена от живот. Често, когато се опитваше да пише се получаваше същия сух, стерилен резултат. Беше дори по-лошо. Началото винаги му се струваше някак неприлично, като да целуваш по устата мъртвец.
Но беше разбрал, че ако не се откаже, ако продължи да реди думите върху листа, се ражда нещо друго, едновременно прекрасно и ужасяващо. Отделните думи изчезваха. Героите, безжизнени и сковани, започваха да се разкършват, сякаш през нощта ги прибираше в някакъв долап и на сутринта трябваше да се раздвижат преди да затанцуват сложния си танц. Нещо се раждаше в мозъка му. Усещаше как се променят електрическите вълни, как дисциплинираната им, монотонна пулсация се превръща в плавните делта вълни на съня и мечтанието.
Тад седеше прегърбен над дневника си с молив в ръка и се опитваше да предизвика това състояние. Минутите течаха, нищо не се случваше и той започна да се чувства глупаво.
В главата му се въртеше една реплика от мултипликационното филмче „Роки и Бълуикъл“: „Мини-дини-чили-вини, духовете ще проговорят!“ Какво щеше да каже на Лиз, ако тя се появеше и го попиташе какво прави с молив в ръка пред белия лист, малко преди полунощ? Че се опитва да нарисува зайче върху кибритена кутия и да спечели стипендия за прочутата Художествена академия в Ню Хейвън? По дяволите, та той дори нямаше от тези кибрити.
Пресегна се да сложи молива на мястото му, но се спря. Беше се извърнал малко на ляво, така че погледът му попадна в прозореца.
Една птица стоеше на перваза и го гледаше със светещи, черни очи.
Беше врабче.
Докато той гледаше, кацна още едно.
И още едно.
— Господи — промълви едва чуто с треперещ глас. През живота си не бе изпитвал такъв ужас… Внезапно усети същата сила, както когато говореше със Старк по телефона, само че сега беше много по-могъща.
Още едно врабче кацна, разбутвайки останалите. Зад тях видя цяла редица птици накацали на покрива на гаража, където държаха колата на Лиз и градинските инструменти. Бяха накацали и по стария ветропоказател, който се въртеше под тежестта им.
— О, господи — повтори Тад, а гласът му сякаш идваше от хиляди километри и беше изпълнен с учудване и ужас. — О, мили боже, та те са истински — врабчетата са истински!
И в най-смелите си представи не бе допускал това… но сега нямаше време да размишлява върху него. Съзнанието му бе заето с друго, за да може да размишлява. Внезапно кабинетът изчезна и на негово място Тад видя квартала Риджуей на Бергенфийлд, където беше отраснал. Той бе така пуст и притихнал, както къщата в кошмара му със Старк. Тад надничаше в този тих квартал, в един мъртъв свят.
Но не беше съвсем мъртъв, защото на покрива на всяка къща имаше цвърчащи врабчета. Телевизионните антени бяха отрупани с врабчета, както и всички дървета. По жиците нямаше празно място. Те бяха накацали по всички коли и върху синята пощенска кутия на ъгъла на Дюк Стрийт и Марлборо Лейн, и на стойката за велосипеди пред магазина на Дюк Стрийт, където ходеше да купува мляко и хляб като малък.
Светът беше пълен с врабчета, които чакаха командата да отлетят.
Тад Бомънт отметна глава назад, пяна се появи в ъгълчетата на устата му, тялото му се сви в неконтролируеми спазми. По первазите на всички прозорци на кабинета му имаше врабчета, които го гледаха — странна публика от птици. От гърлото му излезе продължителен, клокочещ звук. Очите му се обърнаха нагоре и лъсна бялото им.
Моливът докосна листа и започна да пише. На най-горния ред написа:
СЕСТРИЧКЕ
Пропусна два реда и изписа знака, който Старк използваше за да отбелязва нов параграф.
< Тя започна да отстъпва. Започна да отстъпва почти в секундата, когато вратата се открехна, но вече беше късно. Една ръка изникна от тъмнината, провря се като куршум през пролуката от два инча между вратата и касата и сграбчи нейната ръка.
Врабчетата полетяха. Изведнъж отлетяха всички и тези от едновремешния Бергенфийлд в съзнанието му и тези — истинските, пред дома му в Лъдлоу. Те отлетяха в две различни небеса: в бялото, пролетно небе на хиляда деветстотин и шестдесета и в тъмното, лятно небе на хиляда деветстотин осемдесет и осма.
Те отлетяха и се изгубиха сред оглушителния плясък на размахани крила.
Тад се изпъна на стола… Ръката му сякаш бе прикована към молива, който я движеше. Моливът пишеше сам.
„Успях — помисли си той замаян, изтривайки пяна и слюнка от устата и брадата си с лявата ръка. — Успях, а ми се иска да не се бях захващал. Какво, за бога, е това?“
Той се втренчи в думите, които моливът нижеше по листа, а сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше чак в гърлото си. Думите — водопад от сини знаци, бяха с неговия почерк, но тъй или иначе всички романи от Старк бе написал със собствения си почерк. „След като имаме еднакви отпечатъци от пръсти, абсолютно еднакви гласови характеристики и предпочитаме една и съща марка цигари, би било много странно, ако не пишехме с един и същи почерк,“ помисли си Тад.
Почеркът както винаги беше неговият, обаче откъде идваха думите? Със сигурност, не и от собствената му глава. Там сега имаше единствено ужас и умопомрачително объркване. Изобщо не чувстваше ръката си, сякаш тя свършваше около шест сантиметра над китката. Не чувстваше и най-малък натиск, но виждаше как стиска до побеляване молива между палеца, показалеца и средния пръст. Сякаш някой му бе инжектирал солидна доза Новокаин.
Стигна до края на първия лист. Безчувствената му ръка откъсна листа, безчувствената му длан приглади следващия лист и моливът започна да пише отново.
< Мириам Каули отвори уста, за да извика. Бях стоял зад вратата търпеливо повече от четири часа без да пия кафе, без да пуша. Пушеше ми си, но ще запаля след като приключа с тази работа, не и преди това. Миризмата на цигари можеше да ме издаде. Казах си да не забравя да затворя очите й след като й прережа гърлото.
Тад осъзна с още по-голям ужас, че чете описанието на убийството на Мириам Каули… което сега не беше просто объркан миш-маш от несвързани думи, а жестокия, хладнокръвен разказ на човек, който бе много добър разказвач, достатъчно добър, след като милиони хора купуваха книгите му.
„Дебютът на Джордж Старк в документалната литература,“ помисли си Тад с отвращение.
Той бе успял да постигне точно това, което искаше — да установи контакт, някак си да проникне в съзнанието на Старк, точно както Старк бе успял да проникне в неговото. Но кой можеше да предположи, че по този начин ще отключи тези чудовищни, незнайни сили? Кой можеше да предположи? Врабците и фактът, че те бяха реалност бе ужасяващ, ала това тук беше още по-ужасно. Не беше ли си помислил, че тетрадката и моливът пареха, като ги докоснеше. И нищо чудно, та мозъкът на Старк бе адска пещ.
А сега, господи! Излиза от собствената му ръка! Исусе Христе!
< — Мислиш си, че можеш да ме цапардосаш с това нещо по главата, нали сестричке? — попитах я. — Нека да ти кажа нещо — това не е хубава мисъл. А нали знаеш какво се случва с хората, които не мислят за хубави неща?
< Сега по бузите й се стичаха сълзи.
Какво ти става, Джордж? Нима си престанал да мислиш само за хубави неща?
Ясно защо бе успял да шокира проклетото копеле за момент, когато му каза тези думи. Ако наистина се е случило така, то и Джордж е казал същите думи на Мириам преди да я убие.
Аз съм бил свързан с него по време на убийството. Така е. Затова и му казах това при разговора ни в магазина.
Ето Старк се опитва да накара Мириам да се обади на Тад, като сам набира номера, тъй като от уплаха тя блокира, въпреки че имаше седмици, когато й се налагаше да звъни на Тад всеки ден. Съчувствието на Старк към нейния парализиращ страх се стори на Тад едновременно ужасно и убедително. А сега Старк използваше бръснача, за да…
Но Тад не искаше да прочете това, нямаше да го прочете. Вдигна изтръпналата си ръка, която тежеше като олово. Щом отдели молива от листа, отново започна да чувства ръката си. Мускулите му се бяха схванали, а от вътрешната страна на средния пръст усещаше тъпа болка. От стискането на молива се бе образувала тъмночервена вдлъбнатина.
Той погледна изписаната страница с ужас и нямо учудване. Последното нещо, което искаше, бе да докосне отново листа с молива и така да затвори отвратителната верига между своето съзнание и това на Старк… Но нали не се бе захванал с това само за да прочете разказа за убийството на Мир Каули?
Ами, ако се завърнат птиците?
Няма, те вече бяха изпълнили своето предназначение. Веригата не беше прекъсната и все още работеше. Тад не знаеше защо беше толкова сигурен в това, но знаеше, че врабците няма да се появят отново.
Къде си, Джордж? Защо не чувствам присъствието ти? И ти ли така не го чувстваш? Или има нещо друго? Къде си, мама му стара?
Задържа мисълта в съзнанието си, опитвайки се да си я представи като ярко червен, неонов надпис. След това стисна молива и започна да го приближава към листа.
Щом върхът докосна листа, ръката му се вдигна сама и отгърна нова страница. Дланта му пак изглади страницата. После моливът отново се върна към листа и написа:
< Няма значение — каза Машин на Джак Рейнджри. — Нали навсякъде е едно и също. — Машин не каза нищо за момент. — Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
Навсякъде е едно и също. Той позна първо това изречение, а после и целия пасаж. Беше от първата глава на първия роман на Старк „Пътят на Машин“.
Този път моливът бе спрял сам. Тад го вдигна, погледна написаните думи и почувства ледени иглички. Освен може би у дома. Ще разбера това, когато стигна там.
В „Пътят на Машин“ за Алексис родният дом беше Флатбъш Авеню, където той бе прекарал детството си, метейки кръчмата на покойния си баща алкохолик. А къде щеше да е родния дом в тази история?
„Къде е у дома?“ помисли си Тад и бавно приближи молива до листа.
Моливът изписа бързо няколко „m“ знака, спря и отново продължи.
< У дома е там, където е началото.
написа моливът под птиците.
Игра на думи. Какво значеха те? Наистина ли още съществуваше връзката със Старк или Тад се самозаблуждаваше? Истина бяха и птиците и трескавото писане, това поне съзнаваше, но сега бе отслабнало усещането за горещина и непреодолимия подтик да пише. Ръката му още бе изтръпнала, но това можеше и да се дължи на силата, с която стискаше молива, а съдейки по следата останала на пръста му, стискаше го наистина силно. Не бе ли чел пак в същата статия за автоматичното писане, че хората често се заблуждават при спиритическите сеанси и в повечето случаи ги ръководи не някой дух, а собствените им подсъзнателни мисли и желания?
У дома е там където е началото. Ако това беше мисъл на Старк и ако тя изобщо имаше някакъв смисъл, началото бе тук, в тази къща, нали? Защото Джордж бе роден тук.
Внезапно в паметта му изникна един пасаж от статията в „Пийпъл“:
„Заредих лист хартия в пишещата машина… и веднага го извадих. Всичките си книги съм печатал, но Джордж Старк явно не си падаше по пишещите машини. Вероятно защото не е имало пишещи машини в онези каменни хотели, където той излежаваше присъдите си.“
Хитро. Колко хитро, но всъщност имаше много малко общо с реалните факти, нали? Не му беше за първи път да разправя истории, които бяха далеч от истината, а и едва ли щеше да му е за последен път, ако, разбира се, преживееше всичко това. Не бяха лъжи, не беше дори и разкрасяване на истината. Това беше почти подсъзнателното умение да превръща в художествена измислица и собствения си живот. Тад не познаваше писател, който да не го прави. Не го правеше само, за да се покаже в по-добра светлина в дадена ситуация, защото разказваше и случки, които разкриваха и лошите му черти или го караха да изглежда глупаво смешен. В кой филм един журналист казваше: „Ако можеш да избираш между истината и легендата, отпечатай легендата.“ Май беше в „Мъжът, който застреля Либерти Валънс“. Такъв подход за журналистиката беше неморален и грозен, но беше страхотен за литературата. Преливането на измислицата в истинския живот беше неизбежно професионално изкривяване при писателите. Както китаристите получават мазоли на пръстите от свиренето на китара, а пушачите — кашлица след години пушене.
Фактите около раждането на Старк се отличаваха значително от казаното в „Пийпъл“. Нямаше никакво тайнствено решение да пише романите на ръка, въпреки че с времето това се бе превърнало в ритуал. А що се отнася до ритуалите, писателите бяха толкова суеверни, колкото и професионалните спортисти. Бейзболните играчи носеха едни и същи чорапи или се прекръстваха преди да заемат позиция за удар. Писателите, постигнали успех, превръщаха едно и също действие в ритуал в стремежа си да избегнат загубите, които в литературата се изразяваха в невъзможност да се твори.
Навикът на Джордж Старк да пише романите си на ръка започна с това, че Тад забрави да донесе ленти за пишещата машина във вилата в Касъл Рок. Не бе имал лента, но идеята му бе прекалено хубава и обещаваща, за да чака и затова той бе преровил чекмеджетата на бюрото в малкия си кабинет, докато откри една тетрадка и няколко молива и…
По онова време отивахме на вилата край езерото доста по-късно през лятото, защото трябваше да водя триседмичния летен курс. Как се наричаше? Творчески методи. Много тъпо нещо. Помня, че беше края на юни. Да, спомням си, че Лиз се оплакваше, че сме останали без кафе…
У дома е там, където е началото.
В разговора с Майк Доналдсън, журналиста от „Пийпъл“ Тад бе разказал измислената история за раждането на Старк и бе прехвърлил мястото на действието тук, в Лъдлоу, без дори да се замисли, вероятно защото именно в Лъдлоу, той бе написал повечето от романите си и беше съвсем естествено да определи тази къща като сцена за действието. А щом обмисляш сцена на действието, все едно пишеш роман. Ала Джордж Старк не бе направил тук своя дебют и не тук бе погледнал за първи път през очите на Тад, въпреки че именно в този дом Тад бе написал по-голямата част от романите си и тези на Джордж и именно тук двамата бяха изживели странния си, двойствен живот.
У дома е там, където е началото.
В този случай, у дома беше Касъл Рок. Точно там се намираше и гробището Хоумланд. Според Тад, макар не и според Алън, именно в гробището Хоумланд убиецът Джордж Старк се бе появил в образ от плът и кръв преди около две седмици.
Сети се за друг въпрос, който бе много важен, следваше съвсем естествено, и който изникна в съзнанието му така спонтанно, че го произнесе на глас, както срамежливият почитател би произнесъл името на любимия си писател на среща с него. „Защо искаш да се върнеш към писането?“
Тад приближи ръката си до листа, докато моливът го докосна. Ръката му отново се вкочани, сякаш я бе потопил в бистър и леден поток.
Ръката му отново отгърна на нова страница и приглади листа. Но този път не започна да пише веднага. Тад дори успя да си помисли, че връзката му със Старк сигурно е прекъснала, когато моливът подскочи, сякаш бе живо същество… и при това много лошо ранено. Подскочи, изписа наклонена запетайка, подскочи отново, начерта тире, а след него написа:
< Джордж Старк Джордж Старк Няма никакви птици Джордж Старк
преди да спре като износена машина.
< Да, можеш да пишеш името си, можеш да отричаш и съществуването на врабчетата. Много хубаво. Но защо искаш да пишеш пак? Защо е толкова важно за теб? Толкова важно, че убиваш хора?
< Ако не пиша, ще умра.
написа моливът.
— Какво искаш да кажеш? — промълви Тад, но усети как му се замайва главата от внезапно обхваналата го надежда. Нима можеше да е толкова лесно? Сигурно можеше, още повече, че се отнасяше за писател, който изобщо никога не бе съществувал. За бога, та имаше достатъчно действителни писатели, които не можеха да живеят, без да пишат или поне така смятаха… а и в случаи подобни на Ърнест Хемингуей се бе получило именно така, нали?
Моливът потрепери, после нарисува дълга, криволичеща линия под последното изречение. Приличаше на графиката от гласовите данни.
— Хайде — прошепна Тад. — Какво по дяволите искаш да кажеш?
< РазпаДАМ СЕ.
Буквите се изписваха с мъка. Моливът потрепваше и се движеше между пръстите му, които бяха восъчно бели. „Ако натисна още малко, ще се счупи.“ Помисли си Тад.
изгубвам изгубвам целостта си
< няма никакви птици НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ
мръсно копеле махай се от главата ми!
Изведнъж ръката му отскочи. С майсторството на фокусник, който премята карта между пръстите си, моливът се плъзна във вцепенената му ръка. Сега Тад го държеше с острието напред, като нож.
Замахна с него, СТАРК замахна с него и внезапно го заби в кожата между палеца и показалеца на лявата ръка на Тад. Графитът, малко изтъпен от писането на Старк, премина през кожата. Моливът се прекърши. Вдлъбнатината образувана от молива се напълни с кръв и внезапно силата, която го бе обладала го напусна. Кървава болка прониза ръката му, от която стърчеше моливът.
Тад отхвърли глава назад и стисна зъби, за да спре викът стаен в гърлото му.
3.
До кабинета му имаше малка баня и когато Тад беше в състояние да ходи, отиде там. Огледа страхотно туптящата си ръка под яркото, флуоресцентно осветление. Приличаше на рана от куршум — идеално кръгла дупка, изцапана с черно по края. Черното приличаше на обгоряло, а не на графит. Обърна ръката си наопаки и видя малка червена дупчица, като от убождане с карфица върху дланта. Върхът на молива.
„Е, дотолкова се приближихме до края,“ помисли си Тад.
Задържа ръката си под студената вода, докато престана да я чувства, после извади шише с йод от шкафчето. Не можеше да държи шишето в лявата си ръка, затова го притисна към гърдите си и махна запушалката. Поля с йод раната на ръката си, стискайки зъби от болка. Течността побеля и се разпени.
Прибра шишето обратно и огледа етикетите на останалите лекарства едно по едно. Преди две години след падане при ски-бягане, бе страдал от ужасни болки в гърба и добрият доктор Хюм му бе предписал Перкодан. Тад пи само няколко хапчета, тъй като установи, че му объркваха съня и му пречеха на писането.
Най-сетне намери пластмасовото шише зад един флакон с пяна за бръснене. Отвори капачката на шишенцето със зъби и изсипа едно хапче на ръба на мивката. Помисли дали да вземе още едно, но се отказа. Бяха доста силни.
„А може и да им е изтекъл срока. Може тази весела нощ да завърши с припадък и бърза помощ, а?“
Реши да рискува. Нямаше избор, болката беше страхотна, неописуема. Що се отнася до бързата помощ… може би трябваше да отиде да прегледат раната. „Може би трябва, но да съм проклет, ако отида. През последните дни толкова хора ме гледаха все едно съм луд, че ще ми стигне до края на живота ми.“
Пъхна още четири хапчета в джоба на панталона си и прибра шишенцето в шкафа. След това залепи лейкопласт върху раната. „Като гледаш тоя лейкопласт не можеш да разбереш колко много боли. Той ми заложи капан. Заложи капан в съзнанието си и аз попаднах право в него.“
Това ли се случи всъщност? Тад не беше сигурен, но едно знаеше със сигурност — не искаше да се повтори преживяното.
4.
Когато се овладя, Тад прибра дневника си в чекмеджето на бюрото, изгаси светлината и слезе на втория етаж. Спря на площадката и се заслуша. Бебетата спяха, Лиз също.
Хапчето явно не беше старо и бе започнало да действа. Болката вече отслабваше. Ако свиеше ръката си, без да иска, туптенето се превръщаше в непоносима болка, но ако беше внимателен, болката се понасяше.
Но на сутринта, приятел, ще има да те боли… и какво ще кажеш на Лиз?
Не знаеше какво точно. Вероятно истината… или поне част от нея. Напоследък тя го хващаше, когато се опитваше да я излъже.
Болката отслабваше, но шокът от всички преживелици не отминаваше и сигурно щеше да му трябва доста време, за да заспи. Слезе на първия етаж и надникна зад прозрачните пердета на широкия прозорец в хола. В полицейската кола видя да проблясват две запалени цигари.
Стоят си там съвсем невъзмутими. Явно изобщо не са забелязали птиците, така че може би не е имало НИКАКВИ птици, освен във въображението ми. В крайна сметка на тия им плащат, за да забелязват.
Това заслужаваше да се провери, но кабинетът се намираше от другата страна на къщата. Нито прозорците му, нито пък гаража се виждаха от алеята. Така че ченгетата не биха могли да видят птиците. Не и докато бяха накацали.
Ами като отлетяха? Нима мислиш, че не са ги чули? Тад, та ти видя поне стотина, а може да са били двеста-триста.
Тад излезе. Едва бе отворил вратата на кухнята, когато и двамата полицаи изскочиха от колата. Двама едри мъже, които се движеха с тишината и бързината на оцелоти.
— Отново ли се обади, мистър Бомънт? — попита този, който седеше на мястото на шофьора. Казваше се Стивънс.
Тад не знаеше името на другия. Той беше млад и русокос, с кръгло лице, което излъчваше добродушие.
— Видях ги и ги чух — рече той и посочи небето. Луната, преминала първата четвърт, светеше над къщата. — Прелетяха през луната. Врабци бяха. Доста голямо ято. Обикновено не летят през нощта.
— Откъде мислиш са дошли? — попита Тад.
— Виж кво. В школата не съм посещавал часовете по птичо следене — засмя се той.
Другият полицай не се усмихна.
— Неспокоен ли сте тая вечер, мистър Бомънт? — попита той.
— Да, напоследък се чувствам непрекъснато неспокоен — погледна го открито Тад.
— Можем ли да направим нещо за вас сега, мистър Бомънт?
— Не, май не. Просто ми беше интересно това, което чух. Лека нощ, момчета.
— Лека — отвърна кръглоликия полицай.
Стивънс кимна леко. Под фуражката блестяха безизразните му очи. „Този си мисли, че съм виновен. За какво? Не знае. Сигурно не го и интересува. Но има вид на човек, който смята, че всеки носи някаква вина. Кой знае, може да е прав“, помисли си Тад.
Затвори вратата на кухнята зад себе си и я заключи. Отиде в хола и погледна пак през прозореца. Кръглоликият полицай бе седнал обратно в колата, ала Стивънс още седеше изправен до нея и за миг на Тад му се стори, че Стивънс го гледа право в очите. Това, разбира се, не беше възможно. Ако полицаят изобщо можеше да види нещо, то това беше само някаква тъмна фигура зад пердето. И все пак усещането оставаше.
Тад дръпна плътните завеси и отиде до барчето. Отвори го и измъкна бутилка уиски. Това му бе любимото питие. Дълго време гледа бутилката и накрая я прибра. Страшно му се пиеше, но това щеше да е най-неподходящият момент да започне да пие отново.
Отиде в кухнята и си сипа чаша прясно мляко, като внимаваше да не си свива лявата ръка. Раната пареше и беше страшно чувствителна.
„В началото не ми се съпротивляваше — помисли си Тад, отпивайки от млякото. — Но много скоро се наточи, толкова скоро, че чак страх да те хване. Май спеше. Може би сънуваше Мириам, но ми се струва малко вероятно. Това, до което се добрах, бе прекалено свързано, за да е сън. Това беше паметта му. Подсъзнателният архив на Джордж Старк, където всичко е записано и подредено. Ако проникне в моето подсъзнание, а може и да го е направил вече, сигурно ще открие същото.“ Тад отпи от млякото и се загледа във вратата на килера.
Дали мога да проникна в мислите му, когато е БУДЕН… в съзнателните му мисли?
Отговорът сигурно беше да, но Тад си помисли, че това пак ще го направи много уязвим. И следващият път нямаше да се отърве само с молив забит в ръката. Следващият път можеше да е нож за отваряне на писма в гърлото.
Не би го направил. Той има нужда от мен.
Да, но той е откачен. А откачените не винаги действат в своя полза.
Тад погледна пак вратата на килера и си помисли, че може да мине оттам и да излезе навън, от другата страна на къщата.
Мога ли и аз да го накарам да направи нещо? Както той ме накара?
На този въпрос не можеше да отговори. Засега не можеше. А някой неуспешен опит можеше да го убие.
Тад изпи докрай млякото, изплакна чашата и я остави да се суши. След това влезе в килера. Тук между лавиците с консерви и пакетите с храна се намираше скрита врата, която извеждаше на широката поляна в задния им двор. Той отключи вратата и отвори и двете й крила. Масата и скарата на двора приличаха на мълчаливи часовои. Тръгна по асфалтовата алея, която опасваше къщата и след малко се озова на главната алея.
Тук-таме, като отражение върху черно стъкло, се появяваха светли петна върху асфалта от променливата светлина на луната.
„Птичи цвъчки, да си го кажем направо,“ помисли си Тад.
Той продължи бавно по алеята и спря точно под прозорците на кабинета си. Един камион изникна от хоризонта и профуча край къщата по шосе номер 15, хвърляйки за миг ярка светлина върху поляната и алеята. В този миг Тад видя две мъртви врабчета на пътеката, малки пернати купчинки, с вирнати нагоре крачета. Камионът отмина. На лунната светлина телата на мъртвите птички отново се превърнаха неясни сенки.
„Наистина ги е имало — помисли си Тад. — Врабчетата са истински.“ Той отново изпита сляп ужас и погнуса, сякаш се бе докоснал до нещо, което го караше да се чувства омърсен. Опита се да свие ръцете си в юмруци и лявата му ръка бе пронизана от крещяща болка. Вече минаваше действието на лекарството.
Били са тук. Наистина са били. Как е възможно това?
Не знаеше.
Извиках ли ги или ги създадох от нищото?
И това не знаеше. Но беше сигурен в едно, че врабчетата, които дойдоха тази вечер, истинските врабчета, които долетяха преди транса му, бяха само малка част от всички. Една съвсем микроскопична част.
„Никога вече — помисли си той. — Моля ви, никога вече.“
Но подозираше, че неговите желания нямат значение. И това беше най-ужасното. Той бе отприщил някакви кошмарни свръхестествени сили в себе си, над които нямаше власт. Дори мисълта за някаква власт беше смешна.
А и вярваше, че преди да приключи всичко, те щяха да дойдат отново.
Тад потрепери и се върна обратно в къщата. Промъкна се в килера на собствения си дом като крадец, заключи вратата и се отправи към спалнята с туптящата си ръка. Преди да си легне, изпи още един Перкодан с вода от кухнята.
Лиз не се събуди, когато той легна до нея. След известно време той намери убежище в тричасов, неспокоен сън, в който кошмарите кръжаха около него, но все му се изплъзваха.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАСТАРК ПАЗАРУВА
1.
Пробуждането не беше като пробуждане. Имаше чувството, че никога не е бил буден, нито че някога е спял, поне не в този смисъл, който нормалните хора влагат в тези понятия. Сякаш никога не се събуждаше, а само преминаваше от един сън в друг. Така животът му, поне тази част от него, която помнеше, приличаше на огромна зала с огледала или на безброй китайски кутийки, които влизат една в друга.
Този сън обаче беше кошмар.
Събуди се със съзнанието, че изобщо не е спал. Тад Бомънт бе успял някак да го хване за малко, да го подчини на собствената си воля. Дали каза нещо, дали разкри тайни, докато Тад го държеше в ръцете си? Така му се струваше, ала беше съвсем сигурен, че Бомънт няма да може да разтълкува казаното, нито пък да различи същественото от несъщественото.
Събуди се с болка.
Бе наел двустаен апартамент в Ист Вилидж, близо до Бе Авеню. Отвори очи и видя, че седи до разнебитената кухненска маса с отворена тетрадка пред себе си. Струйка кръв се стичаше по избледнялата мушама върху масата и в това нямаше нищо странно, тъй като от дясната му ръка стърчеше химикалка „Бик“.
Сега си припомни съня.
Така бе успял да прогони Бомънт от съзнанието си. Това се оказа единственият начин да прекъсне връзката, която оня пъзльо бе успял някак да създаде между тях двамата. Пъзльо ли? Да. Но Тад беше и хитрец и не биваше да забравя това. В никакъв случай не трябваше да го забравя.
Старк смътно си спомняше как в съня Тад беше с него, в леглото му и двамата си говореха, шептяха в тъмното. В началото това му се стори приятно и странно успокояващо, като да си говориш с брат си след като си легнете и лампите са изгасени.
Но те не просто разговаряха, нали?
Всъщност, споделяха тайните си… или по-скоро Тад задаваше въпроси, а Старк му отговаряше. Беше приятно да отговаря, носеше успокоение. Но и тревога. Първо, тревогата възникна по повод на птиците. Защо Тад го питаше непрекъснато за птиците? Нямаше никакви птици. На времето, много… много отдавна… но не и сега. Това беше някаква игричка, жалък опит да го изплаши. Но малко по малко, чувството за тревога се свърза с изключително изострения му инстинкт за самосъхранение. То нарастваше и ставаше все по-ясно с усилието му да се събуди. Чувстваше се така, сякаш някой го натискаше под водата, сякаш се давеше…
В това полубудно състояние, той отиде в кухнята, отвори тетрадката и взе химикалката в ръка. Тад не бе подушил нищо, а и защо трябваше да подуши? Нали и той пишеше на петстотин мили оттук? Чувстваше някак странно химикалката в ръката си, но и тя трябваше да свърши работа, нямаше как.
Видя, че е написал „РАЗПАДАМ СЕ“. В този миг бе съвсем близко до магическото огледало, което делеше съня от будното състояние и той се опита да наложи собствените си мисли, собствената си воля на това, което щеше да се появи на белия лист, но беше трудно, о, боже, страшно трудно.
Беше си купил химикалката и пет тетрадки от една книжарница още с пристигането си в Ню Йорк, преди дори да наеме скапания апартамент. В книжарницата имаше от моливите Блек Берол и му се искаше да си купи от тях, но се въздържа. Независимо чие съзнание бе карало моливите да се движат по листа, именно ръката на Бомънт ги бе държала и той трябваше да разбере дали може да прекъсне тази връзка с него. Затова си купи химикалка. Ако можеше да пише, да пише сам, всичко щеше да е наред и нямаше да има нужда повече от оня хленчещ нещастник в Мейн. Но химикалката се оказа безполезна. Колкото и да се опитваше, колкото и да се напрягаше, единственото, което успя да напише бе собственото си име. Пишеше го отново и отново: Джордж Старк, Джордж Старк, Джордж Старк, докато накрая на страницата се появиха само неразбираеми драсканици като на дете в предучилищна възраст.
Предния ден бе отишъл в Централната библиотека на Ню Йорк и бе наел за един час една електрическа пишеща машина IBM. Този час му се стори цял век. Седеше в малка кабинка, заградена от три страни, с треперещи пръсти върху клавишите. Напечата само името си, този път с главни букви: ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК.
„Стига! — извика той на себе си. — Напечатай нещо друго, каквото и да е, само престани с това!“
Направи огромно усилие. Наведен над клавишите, облян в пот, той напечата: Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче.
Едва когато погледна листа, видя че всъщност е написал: Джорджият Джордж Старк старкува над старковото старк.
Обхвана го бяс, идеше му да грабне пишещата машина и да се развилнее из читалнята, да я размахва като варварин своя боздуган, разбивайки глави и гърбове. Щом не може да твори, нека да руши!
Вместо това, успя да се овладее с огромно усилие. Тръгна си от библиотеката, изхвърляйки в едно кошче за боклук, смачканите в силната му ръка безполезни листа. Сега с химикалката в ръка, той си спомни за умопомрачителния гняв, който бе изпитал като разбра, че без Бомънт не може да напише нищо, освен собственото си име.
И за страха.
И за паниката.
Но Бомънт все още беше в ръцете му, нали? Бомънт може би си мислеше, че беше обратното и тук го чакаше… една страшно неприятна изненада.
„изгубвам,“ написа той. Господи, не биваше да казва повече на Бомънт. Това, което бе вече написал, бе повече от достатъчно. Направи огромно усилие да подчини на себе си предателската си ръка. Да се събуди.
„целостта си“ написа ръката му, сякаш за да подсили предишната мисъл и изведнъж Старк видя как забива химикалката в Бомънт. Помисли си: „И аз мога да го правя. Не мислех, че и ти можеш, Тад, защото ти си просто един мухльо в крайна сметка. Но опре ли ножа до кокала… аз се оправям, копеле такова. Време е вече да го разбереш.“
Въпреки че това сякаш бе сън в съня и че той бе обхванат от ужасното, шеметно усещане на безконтролност, част от непоклатимото му, свръхсамочувствие се възвърна и той успя да пробие щита на съня. Успя да изплува на повърхността, преди Бомънт да го удави и в този миг на триумф овладя химикалката… и най-сетне успя да напише нещо с нея.
За момент, но само за момент, изпита чувството, че две ръце държат два различни инструмента за писане. И това чувство бе така ясно и реално, че не можеше да не е истинско.
„няма никакви птици,“ написа той. Това бе първото истинско изречение, което бе написал като живо същество. Беше му много трудно да го напише — само същество със свръхестествена решимост можеше да направи това усилие. Но щом веднъж написа думите, усети че силата му се е върнала. Стискането на другата, чужда ръка отслабна, но Старк сам я сграбчи без колебание и милост.
„Нека и ти се подавиш малко — помисли си. — Да видим как ще ти се хареса на тебе.“
В изблик, по-бърз и облекчаващ и от най-силния оргазъм, Старк написа: НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ! Мръсно копеле, махай се от ГЛАВАТА МИ!
След това, без дори да се замисли, мисленето би могло да събуди фатално колебание, той замахна с химикалката. Тя изписа къса дъга и се заби в дясната му ръка… а на сто мили на север той почувства как Тад Бомънт забива един молив Берол Бюти в лявата си ръка.
Тогава се събуди. И двамата се събудиха — този път наистина.
2.
Болката беше пареща, силна, но и освобождаваща. Старк изкрещя, притискайки потната си глава към ръката, за да не се чуе вика му. Това беше вик на болка, но и вик на радост, на тържество.
Чувстваше как Тад се опитва да сподави собствения си вик в кабинета си в Мейн. Връзката, която Бомънт беше създал между тях, не се прекъсна веднага. Тя приличаше на набързо завързан възел, който внезапно се скъсва при последния напън. Старк почувства, почти видя, как сондата, с която коварното копеле бе пробило мозъка му, сега се въртеше, плъзгаше, изчезваше.
Старк посегна, но не с ръце, а със съзнанието си, за да хване изчезващия край на мозъчната сонда на Тад. В съзнанието на Старк, сондата приличаше на червей, на тлъста, бяла ларва, натъпкана с отпадъци и гнилоч.
Помисли си дали да накара Тад да сграбчи още един молив от чашата и също да го забие в себе си — този път в окото си. Или можеше да го накара да забие молива в ухото си, докато разкъса тъпанчето си и стигне до пихтиестия мозък. Почти чуваше писъка на Тад. Този писък той нямаше да може да сподави.
И тогава се спря. Не искаше Бомънт да умре.
Поне не още.
Поне докато Бомънт не го научеше как да живее сам.
Старк бавно отпусна ръката си, свита в юмрук и усети как и ръката в съзнанието му, тази, която държеше Бомънт и която бе точно толкова светкавична и безмилостна, също започва да се отпуска. Почувства как Бомънт, охранената бяла ларва, се гърчи и плъзга, стенейки.
— Засега — прошепна той и се залови за по-неотложна работа. С лявата ръка хвана химикалката, която стърчеше от дясната му ръка. Измъкна я бавно и я хвърли в кошчето за боклук.
3.
До мивката от алпака имаше бутилка уиски, която Старк взе и отиде в банята. Вървейки, размахваше дясната си ръка и по изтъркания, мръсен балатум се появиха големи колкото монета капки кръв. Дупката се намираше малко вдясно от третото кокалче на ръката му. Имаше идеално кръгла форма. Вътрешното кървене и оцапания с черно мастило ръб на дупката напомняха огнестрелна рана. Опита се да свие ръката си. Размърда пръстите си, но болката, която изпита бе ужасна и той се отказа от подобни опити.
Дръпна въженцето, с което се включваше шестдесет ватовата крушка над огледалото. С дясната ръка притисна бутилката с уиски към гърдите си, а с лявата отви капачката. Протегна ранената си ръка над мивката. Дали Бомънт правеше същото в Мейн? Едва ли. Та той не би могъл сам да почиства раните си. Несъмнено Тад вече беше на път за болницата.
Старк поля раната с уиски. Свирепа болка се стрелна от ръката до рамото му. Видя как уискито бълбука в раната му, видя кръвта сред кехлибарената течност и отново зарови лицето си в напоения с пот ръкав на ризата си.
Помисли си, че болката никога не ще отмине, но тя най-сетне започна да отслабва.
Опита се да постави бутилката на полицата под огледалото. Но ръката му трепереше, затова той я постави на ламаринения под с петна от ръжда под душа. След минутка щеше да си пийне от нея.
Вдигна ръката си срещу осветлението и огледа дупката. През нея се виждаше крушката, макар и не съвсем ясно, сякаш гледаше през някакъв червен филтър, натъпкан с мръсотия. Химикалката не бе пробила кожата докрай. Но може би Бомънт бе пробил своята.
Можеше поне да се надява на това.
Задържа ръката си под студената вода, разпервайки пръсти, за да може дупката да се разтвори докрай и стисна зъби срещу болката. В началото беше непоносима и той едвам сподави стенанието зад стиснати устни, но постепенно ръката му стана безчувствена, а болката — търпима. Остави водата да тече цели три минути. Спря крана и отново вдигна ръката си срещу светлината.
Светлината на крушката още се виждаше през дупката, но беше по-бледа, по-далечна. Раната се затваряше. Тялото му сякаш имаше невероятни възстановителни сили и това беше безкрайно интересно, като се има предвид, че всъщност се разлагаше. Губеше целостта си, както сам написа. Този израз беше много точен.
Разгледа внимателно лицето си повече от тридесет секунди в разкривеното, на петна огледало. Разтърси рамене, за да дойде на себе си. Да гледа лицето си, което едновременно бе познато и чуждо, винаги го караше да изпада в някакво състояние подобно на хипноза. Струваше му се, че ако продължи да се вглежда дълго в него, ще изпадне в транс.
Отвори вратата на аптечката, така изгубвайки от погледа си отблъскващо красивото си лице. В аптечката имаше скромна колекция от странни предмети: две ножчета за бръснене, едното използвано, шишенца с фон дьо тен, пудра, пухчета с цвят на слонова кост на местата, които не бяха изцапани с пудра, аспирин. Но никакъв лейкопласт. Бинтовете и лейкопластът бяха като ченгетата — никога не се намираха там, където наистина се нуждаеха от тях. Но това беше без значение. Ще полее с още малко уиски раната си за дезинфекция, като първо, естествено, дезинфектира вътрешностите си с него и после ще я бинтова с носна кърпа. Не мислеше, че ще се инфектира. Той сякаш имаше имунитет срещу всякакви инфекции. Това също му се струваше забавно.
Със зъби свали капачката на шишето с аспирин, изплю я в мивката и изсипа половин дузина хапчета в устата си. Преглътна ги с уискито. Изпита отпускащата, приятна топлина от алкохола. След това изля още малко от него върху раната си.
Отиде в спалнята и отвори най-горното чекмедже на бюрото, което беше виждало и доста по-добри дни, както и леглото. Това бяха единствените мебели в стаята.
Само най-горното чекмедже беше пълно. Освен изрезки от „Дейли Нюз“ в него имаше три чифта долно бельо и два чифта чорапи, все още не разопаковани, чифт дънки и носна кърпа, също неизползвана. Той разкъса целофана със зъби и уви кърпата около ръката си. Тя веднага стана кехлибарена на цвят от уискито, после се появи и петно кръв. Старк се вгледа в него да види дали ще нарасне, но то си остана същото. Добре. Много добре.
Дали Тад бе успял да разбере и други неща за Старк? Например, че Джордж Старк понастоящем е намерил убежище в един скапан апартамент, в евтин блок в Ист Вилидж, където хлебарките бяха достатъчно големи, за да ти отнесат филията от масата? Сигурно не, но нямаше смисъл да поема рискове. Бе дал на Тад една седмица, за да вземе решение и макар сега да беше повече от сигурен, че Тад изобщо не възнамерява да започне да пише, щеше да му отпусне обещаното време.
В крайна сметка, той държеше на думата си.
Бомънт сигурно имаше нужда от малко вдъхновение. Помисли си, че една горелка, която да „завари“ крачето на някое от децата му, сигурно щеше да го вдъхнови. Но това ще го остави за по-късно. А засега само ще чака, а докато чакаше, можеше да започне да се придвижва малко по малко на север. Да заеме позиция на бойното поле, така да се каже. В крайна сметка имаше кола, черното Торонадо, която беше прибрана на сигурно, но едва ли трябваше да остане в гараж завинаги. Щеше да напусне Ню Йорк на следващата сутрин. Но преди да тръгне, трябваше да купи нещо. А в момента му се налагаше да използва козметиката в банята.
4.
Извади малките шишенца с фон дьо тен, пудрата и пухчетата. Отпи голяма глътка от бутилката преди да започне. Ръцете му не трепереха вече, но дясната неприятно туптеше. Но това не го разстрои особено. Щом неговата туптеше, какво ли изпитваше Бомънт?
Той погледна лицето си в огледалото. Докосна меката кожа под лявото си око с левия пръст, после го прокара по бузата си до ъгълчето на устата си.
— Разпадам се — промълви той. Божичко, това беше самата истина.
Старк видя за първи път лицето си в неподвижната и мръсна повърхност на една кална локва, осветена от кръглата улична лампа пред гробището Хоумланд. Тогава остана доволен от това, което видя. Лицето му беше точно като в сънищата, които бе сънувал, докато бе заключен в затвора на въображението на Тад. Според общоприетия критерий, това беше лице на хубав мъж, но с прекалено груби черти, за да задържи нечие внимание. Ако челото не беше толкова високо, а очите — толкова раздалечени, то жените щяха да се обръщат, за да го видят повторно. Едно съвършено незабележимо лице (ако такова нещо изобщо съществува) може да бъде забелязано именно защото нито една черта не се набива на очи. Именно тази необикновена обикновеност може да привлече погледа. Лицето, което Старк бе видял в локвата за първи път с истински очи, беше почти такова. Помисли си, че това лице е съвършено и че никой няма да може да го опише след като го е видял. Сини очи… много хубав тен, рядко за русокос човек… и толкоз! Свидетелят не би могъл да каже повече за лицето му. Свидетелят щеше да спомене, че е широкоплещест — отличителният му белег, но света беше пълен със широкоплещести мъже.
Сега всичко беше различно. Лицето му изглеждаше определено странно… ако не започнеше да пише скоро, щеше да стане още по-странно. Направо гротескно.
„Разпадам се — помисли си пак, — но ти ще сложиш край на това, Тад. Когато започнеш да пишеш книгата за бронираната кола, тогава този процес на разпадане ще стане обратим. Не знам защо съм сигурен в това, но съм сигурен.“
През двете седмици откак видя лицето си за първи път в локвата, то преживяваше процес на непрекъснато разлагане. В началото това беше почти незабележимо, толкова незабележимо, че той реши, че е плод на въображението му. Но лицето му се променяше бързо, скоро положението стана нетърпимо и той трябваше да търси усамотение. Ако можеше да се направи сравнение сега със снимка от преди две седмици, човек би си помислил, че този мъж е бил изложен на някаква странна радиация или на разяждащото действие на някакво химическо вещество. Всички тъкани на Джордж Старк се разлагаха едновременно.
Кожата около очите му бе набраздена от тънки бръчици, типичен признак на средната възраст, а сега бе прорязана от дълбоки бръчки. Клепачите му бяха увиснали и кожата им бе загрубяла. Приличаше на крокодилска. Кожата на бузите му изглеждаше по същия начин — увиснала и набръчкана. Очите му бяха се зачервили отвътре, придавайки му тъжния вид на човек, който не съзнава, че е време да сложи край на поркането. От носа до брадата му бяха издълбани бръчки, така че устата му изглеждаше разкачена, като на пластмасова кукла. Русата му коса, която по начало не беше гъста, бе оредяла още повече по слепоочието, така че се виждаше розовата кожа. Синкави петна се бяха появили по ръцете му.
Можеше да мине и без грим. Изглеждаше просто стар. В крайна сметка, старостта не привлича някакво особено внимание. Все още притежаваше същата сила, а наред с нея и непоклатимата увереност, че щом той и Бомънт започнат да пишат отново, да пишат под името на Джордж Старк, всичко ще си дойде на мястото.
Сега обаче, започваха да му се клатят и зъбите. А се появиха и язви по кожата.
Бе забелязал първата рана, червено петно, с ръб от мъртва, белезникава кожа, до лакътя на дясната си ръка, преди три дни. Тези язви, той свързваше с пелагра, болест, която бе добила епидемични размери в дълбокия юг през 1960-те. Завчера бе видял още една на врата си, под лявото ухо. А вчера още две — една на гърдите и една под пъпа.
Днес се бе появила първата на лицето му, на дясното слепоочие. Не чувстваше болка, а само лек сърбеж, това беше всичко. Но петната се разпространяваха бързо. От лакътя почти до рамото на дясната му ръка кожата бе зачервена и подпухнала. Бе направил грешката да се почеше и кожата се разкъса с отвратителна лекота. Кръв и гной се стекоха по следите оставени от пръстите му и се разнесе противна миризма като на тоалетна. Можеше да се закълне, че това не беше инфекция. Приличаше повече на някакъв процес на гниене. Ако някой го видеше сега, дори и някой специалист, сигурно щеше да заключи, че страда от рак на кожата в резултат от свръхдоза облъчване.
И въпреки това, раните не го тревожеха особено. Допускаше, че ще се увеличават по брой, ще се разпространяват по кожата му, ще се сливат една с друга, докато го погълнат изцяло… ако ги оставеше. Но той нямаше намерение да им се оставя и затова не се тревожеше. Но нямаше да бъде вече незабележим, ако лицето му заприличаше на кратера на вулкан. Затова трябваше да се гримира.
Постави фон дьо тена внимателно, започвайки от скулите към слепоочието, покривайки зачервената буца над дясната вежда и новата рана, която тъкмо пробиваше кожата над лявата буза. Напудреният мъж може да прилича само на едно нещо на тая земя — на напудрен мъж. Тоест да прилича на актьор или телевизионен говорител. Но и това беше за предпочитане пред петната, а и тенът му донякъде смекчаваше изкуствения ефект от грима. Ако избягваше силната или естествената светлина, гримът почти не се забелязваше. Поне така се надяваше. Имаше и друга причина да избягва слънцето. Смяташе, че то ускорява химическата реакция, която протичаше в тялото му. Като да се превръщаше във вампир. Но в това нямаше нищо лошо, та той по принцип си беше такъв. „Освен това съм нощна птица, винаги съм бил. Такъв съм по природа.“
Тази мисъл го накара да се захили. Показаха се зъбите му. Приличаха на отровните зъби на змия.
Затвори капачката на шишенцето с фон дьо тена и започна да се пудри. „Започвам вече да смърдя, а скоро и другите хора ще усетят тази миризма, неприятна, тежка, като от месна консерва оставена цял ден на слънце. Това хич не е добре, приятели и другарчета. Ама хич не е добре.“
— Ще почнеш да пишеш, Тад — каза той, гледайки се в огледалото. — А ако имаме късмет, няма да трябва да пишеш дълго. — Усмихна се широко. Видя в огледалото един мъртъв, почернял зъб.
— Аз бързо схващам.
5.
В десет и половина на следващата сутрин продавачът в книжарницата на Хюстън Стрийт продаде три кутии моливи Берол Блек Бюти на един висок, широкоплещест мъж, с карирана риза, джинси и широки слънчеви очила. Лицето на мъжа беше силно напудрено. Явно мъжът бе прекарал нощта обикаляйки баровете със съмнителна репутация. А и както смърдеше явно не беше се напръскал, а направо се бе окъпал в някой евтин парфюм. Дори парфюмът обаче не можеше да скрие фактът, че контето вонеше на мръсно. На продавачът му мина мисълта да си направи шегичка по този повод, но много бързичко се отказа. Вярно, че контето миришеше ужасно, но изглеждаше мускулесто. А и покупката, за щастие, отне съвсем малко време. В крайна сметка педито си купуваше само моливи, а не Ролс Ройс.
По-добре да не закачаме гнилото.
6.
Старк се отби за малко в апартамента в Ист Вилидж, за да напъха нещата си в раница, която бе купил в един магазин за войнишки принадлежности още първия си ден в Ню Йорк. Ако не беше бутилката с уиски, едва ли щеше да си дава труда.
Изкачвайки се по разбитите стълби, той не забеляза три мъртви врабчета, които лежаха на тротоара.
Извървя Бе Авеню пеш, но не вървя дълго. Вече бе разбрал, че решителният човек, винаги може да си намери возило, стига да му притрябва.
1.
Пробуждането не беше като пробуждане. Имаше чувството, че никога не е бил буден, нито че някога е спял, поне не в този смисъл, който нормалните хора влагат в тези понятия. Сякаш никога не се събуждаше, а само преминаваше от един сън в друг. Така животът му, поне тази част от него, която помнеше, приличаше на огромна зала с огледала или на безброй китайски кутийки, които влизат една в друга.
Този сън обаче беше кошмар.
Събуди се със съзнанието, че изобщо не е спал. Тад Бомънт бе успял някак да го хване за малко, да го подчини на собствената си воля. Дали каза нещо, дали разкри тайни, докато Тад го държеше в ръцете си? Така му се струваше, ала беше съвсем сигурен, че Бомънт няма да може да разтълкува казаното, нито пък да различи същественото от несъщественото.
Събуди се с болка.
Бе наел двустаен апартамент в Ист Вилидж, близо до Бе Авеню. Отвори очи и видя, че седи до разнебитената кухненска маса с отворена тетрадка пред себе си. Струйка кръв се стичаше по избледнялата мушама върху масата и в това нямаше нищо странно, тъй като от дясната му ръка стърчеше химикалка „Бик“.
Сега си припомни съня.
Така бе успял да прогони Бомънт от съзнанието си. Това се оказа единственият начин да прекъсне връзката, която оня пъзльо бе успял някак да създаде между тях двамата. Пъзльо ли? Да. Но Тад беше и хитрец и не биваше да забравя това. В никакъв случай не трябваше да го забравя.
Старк смътно си спомняше как в съня Тад беше с него, в леглото му и двамата си говореха, шептяха в тъмното. В началото това му се стори приятно и странно успокояващо, като да си говориш с брат си след като си легнете и лампите са изгасени.
Но те не просто разговаряха, нали?
Всъщност, споделяха тайните си… или по-скоро Тад задаваше въпроси, а Старк му отговаряше. Беше приятно да отговаря, носеше успокоение. Но и тревога. Първо, тревогата възникна по повод на птиците. Защо Тад го питаше непрекъснато за птиците? Нямаше никакви птици. На времето, много… много отдавна… но не и сега. Това беше някаква игричка, жалък опит да го изплаши. Но малко по малко, чувството за тревога се свърза с изключително изострения му инстинкт за самосъхранение. То нарастваше и ставаше все по-ясно с усилието му да се събуди. Чувстваше се така, сякаш някой го натискаше под водата, сякаш се давеше…
В това полубудно състояние, той отиде в кухнята, отвори тетрадката и взе химикалката в ръка. Тад не бе подушил нищо, а и защо трябваше да подуши? Нали и той пишеше на петстотин мили оттук? Чувстваше някак странно химикалката в ръката си, но и тя трябваше да свърши работа, нямаше как.
Видя, че е написал „РАЗПАДАМ СЕ“. В този миг бе съвсем близко до магическото огледало, което делеше съня от будното състояние и той се опита да наложи собствените си мисли, собствената си воля на това, което щеше да се появи на белия лист, но беше трудно, о, боже, страшно трудно.
Беше си купил химикалката и пет тетрадки от една книжарница още с пристигането си в Ню Йорк, преди дори да наеме скапания апартамент. В книжарницата имаше от моливите Блек Берол и му се искаше да си купи от тях, но се въздържа. Независимо чие съзнание бе карало моливите да се движат по листа, именно ръката на Бомънт ги бе държала и той трябваше да разбере дали може да прекъсне тази връзка с него. Затова си купи химикалка. Ако можеше да пише, да пише сам, всичко щеше да е наред и нямаше да има нужда повече от оня хленчещ нещастник в Мейн. Но химикалката се оказа безполезна. Колкото и да се опитваше, колкото и да се напрягаше, единственото, което успя да напише бе собственото си име. Пишеше го отново и отново: Джордж Старк, Джордж Старк, Джордж Старк, докато накрая на страницата се появиха само неразбираеми драсканици като на дете в предучилищна възраст.
Предния ден бе отишъл в Централната библиотека на Ню Йорк и бе наел за един час една електрическа пишеща машина IBM. Този час му се стори цял век. Седеше в малка кабинка, заградена от три страни, с треперещи пръсти върху клавишите. Напечата само името си, този път с главни букви: ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК, ДЖОРДЖ СТАРК.
„Стига! — извика той на себе си. — Напечатай нещо друго, каквото и да е, само престани с това!“
Направи огромно усилие. Наведен над клавишите, облян в пот, той напечата: Бързата кафява лисица прескочи мързеливото куче.
Едва когато погледна листа, видя че всъщност е написал: Джорджият Джордж Старк старкува над старковото старк.
Обхвана го бяс, идеше му да грабне пишещата машина и да се развилнее из читалнята, да я размахва като варварин своя боздуган, разбивайки глави и гърбове. Щом не може да твори, нека да руши!
Вместо това, успя да се овладее с огромно усилие. Тръгна си от библиотеката, изхвърляйки в едно кошче за боклук, смачканите в силната му ръка безполезни листа. Сега с химикалката в ръка, той си спомни за умопомрачителния гняв, който бе изпитал като разбра, че без Бомънт не може да напише нищо, освен собственото си име.
И за страха.
И за паниката.
Но Бомънт все още беше в ръцете му, нали? Бомънт може би си мислеше, че беше обратното и тук го чакаше… една страшно неприятна изненада.
„изгубвам,“ написа той. Господи, не биваше да казва повече на Бомънт. Това, което бе вече написал, бе повече от достатъчно. Направи огромно усилие да подчини на себе си предателската си ръка. Да се събуди.
„целостта си“ написа ръката му, сякаш за да подсили предишната мисъл и изведнъж Старк видя как забива химикалката в Бомънт. Помисли си: „И аз мога да го правя. Не мислех, че и ти можеш, Тад, защото ти си просто един мухльо в крайна сметка. Но опре ли ножа до кокала… аз се оправям, копеле такова. Време е вече да го разбереш.“
Въпреки че това сякаш бе сън в съня и че той бе обхванат от ужасното, шеметно усещане на безконтролност, част от непоклатимото му, свръхсамочувствие се възвърна и той успя да пробие щита на съня. Успя да изплува на повърхността, преди Бомънт да го удави и в този миг на триумф овладя химикалката… и най-сетне успя да напише нещо с нея.
За момент, но само за момент, изпита чувството, че две ръце държат два различни инструмента за писане. И това чувство бе така ясно и реално, че не можеше да не е истинско.
„няма никакви птици,“ написа той. Това бе първото истинско изречение, което бе написал като живо същество. Беше му много трудно да го напише — само същество със свръхестествена решимост можеше да направи това усилие. Но щом веднъж написа думите, усети че силата му се е върнала. Стискането на другата, чужда ръка отслабна, но Старк сам я сграбчи без колебание и милост.
„Нека и ти се подавиш малко — помисли си. — Да видим как ще ти се хареса на тебе.“
В изблик, по-бърз и облекчаващ и от най-силния оргазъм, Старк написа: НЯМА НИКАКВИ ШИБАНИ ПТИЦИ! Мръсно копеле, махай се от ГЛАВАТА МИ!
След това, без дори да се замисли, мисленето би могло да събуди фатално колебание, той замахна с химикалката. Тя изписа къса дъга и се заби в дясната му ръка… а на сто мили на север той почувства как Тад Бомънт забива един молив Берол Бюти в лявата си ръка.
Тогава се събуди. И двамата се събудиха — този път наистина.
2.
Болката беше пареща, силна, но и освобождаваща. Старк изкрещя, притискайки потната си глава към ръката, за да не се чуе вика му. Това беше вик на болка, но и вик на радост, на тържество.
Чувстваше как Тад се опитва да сподави собствения си вик в кабинета си в Мейн. Връзката, която Бомънт беше създал между тях, не се прекъсна веднага. Тя приличаше на набързо завързан възел, който внезапно се скъсва при последния напън. Старк почувства, почти видя, как сондата, с която коварното копеле бе пробило мозъка му, сега се въртеше, плъзгаше, изчезваше.
Старк посегна, но не с ръце, а със съзнанието си, за да хване изчезващия край на мозъчната сонда на Тад. В съзнанието на Старк, сондата приличаше на червей, на тлъста, бяла ларва, натъпкана с отпадъци и гнилоч.
Помисли си дали да накара Тад да сграбчи още един молив от чашата и също да го забие в себе си — този път в окото си. Или можеше да го накара да забие молива в ухото си, докато разкъса тъпанчето си и стигне до пихтиестия мозък. Почти чуваше писъка на Тад. Този писък той нямаше да може да сподави.
И тогава се спря. Не искаше Бомънт да умре.
Поне не още.
Поне докато Бомънт не го научеше как да живее сам.
Старк бавно отпусна ръката си, свита в юмрук и усети как и ръката в съзнанието му, тази, която държеше Бомънт и която бе точно толкова светкавична и безмилостна, също започва да се отпуска. Почувства как Бомънт, охранената бяла ларва, се гърчи и плъзга, стенейки.
— Засега — прошепна той и се залови за по-неотложна работа. С лявата ръка хвана химикалката, която стърчеше от дясната му ръка. Измъкна я бавно и я хвърли в кошчето за боклук.
3.
До мивката от алпака имаше бутилка уиски, която Старк взе и отиде в банята. Вървейки, размахваше дясната си ръка и по изтъркания, мръсен балатум се появиха големи колкото монета капки кръв. Дупката се намираше малко вдясно от третото кокалче на ръката му. Имаше идеално кръгла форма. Вътрешното кървене и оцапания с черно мастило ръб на дупката напомняха огнестрелна рана. Опита се да свие ръката си. Размърда пръстите си, но болката, която изпита бе ужасна и той се отказа от подобни опити.
Дръпна въженцето, с което се включваше шестдесет ватовата крушка над огледалото. С дясната ръка притисна бутилката с уиски към гърдите си, а с лявата отви капачката. Протегна ранената си ръка над мивката. Дали Бомънт правеше същото в Мейн? Едва ли. Та той не би могъл сам да почиства раните си. Несъмнено Тад вече беше на път за болницата.
Старк поля раната с уиски. Свирепа болка се стрелна от ръката до рамото му. Видя как уискито бълбука в раната му, видя кръвта сред кехлибарената течност и отново зарови лицето си в напоения с пот ръкав на ризата си.
Помисли си, че болката никога не ще отмине, но тя най-сетне започна да отслабва.
Опита се да постави бутилката на полицата под огледалото. Но ръката му трепереше, затова той я постави на ламаринения под с петна от ръжда под душа. След минутка щеше да си пийне от нея.
Вдигна ръката си срещу осветлението и огледа дупката. През нея се виждаше крушката, макар и не съвсем ясно, сякаш гледаше през някакъв червен филтър, натъпкан с мръсотия. Химикалката не бе пробила кожата докрай. Но може би Бомънт бе пробил своята.
Можеше поне да се надява на това.
Задържа ръката си под студената вода, разпервайки пръсти, за да може дупката да се разтвори докрай и стисна зъби срещу болката. В началото беше непоносима и той едвам сподави стенанието зад стиснати устни, но постепенно ръката му стана безчувствена, а болката — търпима. Остави водата да тече цели три минути. Спря крана и отново вдигна ръката си срещу светлината.
Светлината на крушката още се виждаше през дупката, но беше по-бледа, по-далечна. Раната се затваряше. Тялото му сякаш имаше невероятни възстановителни сили и това беше безкрайно интересно, като се има предвид, че всъщност се разлагаше. Губеше целостта си, както сам написа. Този израз беше много точен.
Разгледа внимателно лицето си повече от тридесет секунди в разкривеното, на петна огледало. Разтърси рамене, за да дойде на себе си. Да гледа лицето си, което едновременно бе познато и чуждо, винаги го караше да изпада в някакво състояние подобно на хипноза. Струваше му се, че ако продължи да се вглежда дълго в него, ще изпадне в транс.
Отвори вратата на аптечката, така изгубвайки от погледа си отблъскващо красивото си лице. В аптечката имаше скромна колекция от странни предмети: две ножчета за бръснене, едното използвано, шишенца с фон дьо тен, пудра, пухчета с цвят на слонова кост на местата, които не бяха изцапани с пудра, аспирин. Но никакъв лейкопласт. Бинтовете и лейкопластът бяха като ченгетата — никога не се намираха там, където наистина се нуждаеха от тях. Но това беше без значение. Ще полее с още малко уиски раната си за дезинфекция, като първо, естествено, дезинфектира вътрешностите си с него и после ще я бинтова с носна кърпа. Не мислеше, че ще се инфектира. Той сякаш имаше имунитет срещу всякакви инфекции. Това също му се струваше забавно.
Със зъби свали капачката на шишето с аспирин, изплю я в мивката и изсипа половин дузина хапчета в устата си. Преглътна ги с уискито. Изпита отпускащата, приятна топлина от алкохола. След това изля още малко от него върху раната си.
Отиде в спалнята и отвори най-горното чекмедже на бюрото, което беше виждало и доста по-добри дни, както и леглото. Това бяха единствените мебели в стаята.
Само най-горното чекмедже беше пълно. Освен изрезки от „Дейли Нюз“ в него имаше три чифта долно бельо и два чифта чорапи, все още не разопаковани, чифт дънки и носна кърпа, също неизползвана. Той разкъса целофана със зъби и уви кърпата около ръката си. Тя веднага стана кехлибарена на цвят от уискито, после се появи и петно кръв. Старк се вгледа в него да види дали ще нарасне, но то си остана същото. Добре. Много добре.
Дали Тад бе успял да разбере и други неща за Старк? Например, че Джордж Старк понастоящем е намерил убежище в един скапан апартамент, в евтин блок в Ист Вилидж, където хлебарките бяха достатъчно големи, за да ти отнесат филията от масата? Сигурно не, но нямаше смисъл да поема рискове. Бе дал на Тад една седмица, за да вземе решение и макар сега да беше повече от сигурен, че Тад изобщо не възнамерява да започне да пише, щеше да му отпусне обещаното време.
В крайна сметка, той държеше на думата си.
Бомънт сигурно имаше нужда от малко вдъхновение. Помисли си, че една горелка, която да „завари“ крачето на някое от децата му, сигурно щеше да го вдъхнови. Но това ще го остави за по-късно. А засега само ще чака, а докато чакаше, можеше да започне да се придвижва малко по малко на север. Да заеме позиция на бойното поле, така да се каже. В крайна сметка имаше кола, черното Торонадо, която беше прибрана на сигурно, но едва ли трябваше да остане в гараж завинаги. Щеше да напусне Ню Йорк на следващата сутрин. Но преди да тръгне, трябваше да купи нещо. А в момента му се налагаше да използва козметиката в банята.
4.
Извади малките шишенца с фон дьо тен, пудрата и пухчетата. Отпи голяма глътка от бутилката преди да започне. Ръцете му не трепереха вече, но дясната неприятно туптеше. Но това не го разстрои особено. Щом неговата туптеше, какво ли изпитваше Бомънт?
Той погледна лицето си в огледалото. Докосна меката кожа под лявото си око с левия пръст, после го прокара по бузата си до ъгълчето на устата си.
— Разпадам се — промълви той. Божичко, това беше самата истина.
Старк видя за първи път лицето си в неподвижната и мръсна повърхност на една кална локва, осветена от кръглата улична лампа пред гробището Хоумланд. Тогава остана доволен от това, което видя. Лицето му беше точно като в сънищата, които бе сънувал, докато бе заключен в затвора на въображението на Тад. Според общоприетия критерий, това беше лице на хубав мъж, но с прекалено груби черти, за да задържи нечие внимание. Ако челото не беше толкова високо, а очите — толкова раздалечени, то жените щяха да се обръщат, за да го видят повторно. Едно съвършено незабележимо лице (ако такова нещо изобщо съществува) може да бъде забелязано именно защото нито една черта не се набива на очи. Именно тази необикновена обикновеност може да привлече погледа. Лицето, което Старк бе видял в локвата за първи път с истински очи, беше почти такова. Помисли си, че това лице е съвършено и че никой няма да може да го опише след като го е видял. Сини очи… много хубав тен, рядко за русокос човек… и толкоз! Свидетелят не би могъл да каже повече за лицето му. Свидетелят щеше да спомене, че е широкоплещест — отличителният му белег, но света беше пълен със широкоплещести мъже.
Сега всичко беше различно. Лицето му изглеждаше определено странно… ако не започнеше да пише скоро, щеше да стане още по-странно. Направо гротескно.
„Разпадам се — помисли си пак, — но ти ще сложиш край на това, Тад. Когато започнеш да пишеш книгата за бронираната кола, тогава този процес на разпадане ще стане обратим. Не знам защо съм сигурен в това, но съм сигурен.“
През двете седмици откак видя лицето си за първи път в локвата, то преживяваше процес на непрекъснато разлагане. В началото това беше почти незабележимо, толкова незабележимо, че той реши, че е плод на въображението му. Но лицето му се променяше бързо, скоро положението стана нетърпимо и той трябваше да търси усамотение. Ако можеше да се направи сравнение сега със снимка от преди две седмици, човек би си помислил, че този мъж е бил изложен на някаква странна радиация или на разяждащото действие на някакво химическо вещество. Всички тъкани на Джордж Старк се разлагаха едновременно.
Кожата около очите му бе набраздена от тънки бръчици, типичен признак на средната възраст, а сега бе прорязана от дълбоки бръчки. Клепачите му бяха увиснали и кожата им бе загрубяла. Приличаше на крокодилска. Кожата на бузите му изглеждаше по същия начин — увиснала и набръчкана. Очите му бяха се зачервили отвътре, придавайки му тъжния вид на човек, който не съзнава, че е време да сложи край на поркането. От носа до брадата му бяха издълбани бръчки, така че устата му изглеждаше разкачена, като на пластмасова кукла. Русата му коса, която по начало не беше гъста, бе оредяла още повече по слепоочието, така че се виждаше розовата кожа. Синкави петна се бяха появили по ръцете му.
Можеше да мине и без грим. Изглеждаше просто стар. В крайна сметка, старостта не привлича някакво особено внимание. Все още притежаваше същата сила, а наред с нея и непоклатимата увереност, че щом той и Бомънт започнат да пишат отново, да пишат под името на Джордж Старк, всичко ще си дойде на мястото.
Сега обаче, започваха да му се клатят и зъбите. А се появиха и язви по кожата.
Бе забелязал първата рана, червено петно, с ръб от мъртва, белезникава кожа, до лакътя на дясната си ръка, преди три дни. Тези язви, той свързваше с пелагра, болест, която бе добила епидемични размери в дълбокия юг през 1960-те. Завчера бе видял още една на врата си, под лявото ухо. А вчера още две — една на гърдите и една под пъпа.
Днес се бе появила първата на лицето му, на дясното слепоочие. Не чувстваше болка, а само лек сърбеж, това беше всичко. Но петната се разпространяваха бързо. От лакътя почти до рамото на дясната му ръка кожата бе зачервена и подпухнала. Бе направил грешката да се почеше и кожата се разкъса с отвратителна лекота. Кръв и гной се стекоха по следите оставени от пръстите му и се разнесе противна миризма като на тоалетна. Можеше да се закълне, че това не беше инфекция. Приличаше повече на някакъв процес на гниене. Ако някой го видеше сега, дори и някой специалист, сигурно щеше да заключи, че страда от рак на кожата в резултат от свръхдоза облъчване.
И въпреки това, раните не го тревожеха особено. Допускаше, че ще се увеличават по брой, ще се разпространяват по кожата му, ще се сливат една с друга, докато го погълнат изцяло… ако ги оставеше. Но той нямаше намерение да им се оставя и затова не се тревожеше. Но нямаше да бъде вече незабележим, ако лицето му заприличаше на кратера на вулкан. Затова трябваше да се гримира.
Постави фон дьо тена внимателно, започвайки от скулите към слепоочието, покривайки зачервената буца над дясната вежда и новата рана, която тъкмо пробиваше кожата над лявата буза. Напудреният мъж може да прилича само на едно нещо на тая земя — на напудрен мъж. Тоест да прилича на актьор или телевизионен говорител. Но и това беше за предпочитане пред петната, а и тенът му донякъде смекчаваше изкуствения ефект от грима. Ако избягваше силната или естествената светлина, гримът почти не се забелязваше. Поне така се надяваше. Имаше и друга причина да избягва слънцето. Смяташе, че то ускорява химическата реакция, която протичаше в тялото му. Като да се превръщаше във вампир. Но в това нямаше нищо лошо, та той по принцип си беше такъв. „Освен това съм нощна птица, винаги съм бил. Такъв съм по природа.“
Тази мисъл го накара да се захили. Показаха се зъбите му. Приличаха на отровните зъби на змия.
Затвори капачката на шишенцето с фон дьо тена и започна да се пудри. „Започвам вече да смърдя, а скоро и другите хора ще усетят тази миризма, неприятна, тежка, като от месна консерва оставена цял ден на слънце. Това хич не е добре, приятели и другарчета. Ама хич не е добре.“
— Ще почнеш да пишеш, Тад — каза той, гледайки се в огледалото. — А ако имаме късмет, няма да трябва да пишеш дълго. — Усмихна се широко. Видя в огледалото един мъртъв, почернял зъб.
— Аз бързо схващам.
5.
В десет и половина на следващата сутрин продавачът в книжарницата на Хюстън Стрийт продаде три кутии моливи Берол Блек Бюти на един висок, широкоплещест мъж, с карирана риза, джинси и широки слънчеви очила. Лицето на мъжа беше силно напудрено. Явно мъжът бе прекарал нощта обикаляйки баровете със съмнителна репутация. А и както смърдеше явно не беше се напръскал, а направо се бе окъпал в някой евтин парфюм. Дори парфюмът обаче не можеше да скрие фактът, че контето вонеше на мръсно. На продавачът му мина мисълта да си направи шегичка по този повод, но много бързичко се отказа. Вярно, че контето миришеше ужасно, но изглеждаше мускулесто. А и покупката, за щастие, отне съвсем малко време. В крайна сметка педито си купуваше само моливи, а не Ролс Ройс.
По-добре да не закачаме гнилото.
6.
Старк се отби за малко в апартамента в Ист Вилидж, за да напъха нещата си в раница, която бе купил в един магазин за войнишки принадлежности още първия си ден в Ню Йорк. Ако не беше бутилката с уиски, едва ли щеше да си дава труда.
Изкачвайки се по разбитите стълби, той не забеляза три мъртви врабчета, които лежаха на тротоара.
Извървя Бе Авеню пеш, но не вървя дълго. Вече бе разбрал, че решителният човек, винаги може да си намери возило, стига да му притрябва.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВАСРОКЪТ ИЗТИЧА
1.
Юнският ден, в който изтичаше едната седмица отсрочка за Тад Бомънт беше по-скоро като юлските горещници. Тад измина осемнадесетте мили до Университета на Мейн под хромирано на цвят небе, надул докрай климатичната инсталация в колата си, въпреки че тя гълташе страшно газ. Следваше го тъмно кафяв „Плимут“. Движеше се на разстояние не повече от две коли зад него и на не по-малко от пет. Рядко позволяваше на друга кола да се настани между тях. Ако пък някоя кола успееше да разкъса късата колона на някое кръстовище или в зоната около училището, кафявият „Плимут“ веднага я задминаваше… а ако не успееше, един от охраната на Тад пускаше за миг синия буркан на таблото отпред. Няколко негови просвятквания свършваха работа.
Тад караше предимно с дясната ръка, като използваше лявата само в краен случай. Ръката му беше по-добре, но все още го болеше ужасно, ако я свиеше по-грубо или размърдаше пръстите си. Броеше минутите преди да дойде часа за поредното болкоуспокояващо хапче.
Лиз, а също и полицаите, които го пазеха, не искаха да го пуснат до университета. За ченгетата въпросът стоеше съвсем просто — не искаха да се делят. За Лиз нещата бяха по-сложни. Като причина да не ходи тя изтъкна ръката му. Раната можела да се отвори при карането. Но по очите й се разбираше, че причината е друга. Причината бе Джордж Старк.
Тя настояваше да й каже за какво, по дяволите, му е притрябвало да ходи до университета? Отговорът на този въпрос Тад подготви предварително, тъй като семестърът беше приключил преди известно време, а и той нямаше летни курсове. Накрая го измисли: кандидатите за спец курса.
За специализирания курс по творческо писане на катедрата кандидатстваха шестдесет студента. Това беше два пъти повече от миналата година, но пък миналата година светът, включително и тази част от него, която изучаваше английска литература в Университета на Мейн, не знаеше, че скучният Тад Бомънт и страховитият Джордж Старк бяха едно и също лице.
Тад каза на Лиз, че иска да вземе писмените работи на тези студенти и да ги прегледа, с цел от шестдесет да ги ореже на петнадесет — максималната бройка, която можеше да допусне в своя спец курс (и вероятно с четиринадесет повече от тези, които реално можеше да обучава). Тя естествено настоя да й обясни защо не може да отложи тая работа поне до юли, като му напомни, че миналата година я бе свършил чак в средата на август. Той се оправда с големия брой кандидати и добави добродетелно, че не би искал миналогодишният мързел да му стане навик.
Най-накрая Лиз престана да протестира, не защото успя да я убеди с аргументите си, а защото разбра, че той е решен да отиде, независимо от всичко. А и тя съзнаваше, като него, че рано или късно, ще трябва да започнат да излизат. Да се крият вкъщи, докато някой пипне или утрепе Старк, не беше особено привлекателна алтернатива. Въпреки това очите й бяха пълни със страх и въпроси, на които нямаше отговор.
Тад целуна Лиз и децата и побърза да тръгне. Стори му се, че Лиз всеки момент ще се разплаче и ако това станеше преди да е тръгнал, щеше да си остане вкъщи. Разбира се, че не отиваше заради спец курса. А заради срока.
Сутринта се събуди с неприятното чувство на потискащ страх. Стомахът му се бе свил на топка. Джордж Старк му се обади на 10 юни и му даде една седмица, за да започне да пише за кражбата с бронираната кола. Тад не бе написал нищо на хартия, макар че с всеки изминат ден виждаше все по-ясно как ще се развие фабулата. Няколко дни дори я сънува. Предпочиташе го пред съня, в който обикаляше собствената си изоставена вила и всичко, до което се докоснеше, експлодираше. „Срокът. Срокът изтече.“ Това беше първата му мисъл тази сутрин.
Значи беше дошло време отново да си поговори с Джордж, макар че никак не му се искаше. Трябваше да разбере колко е ядосан Джордж. Май знаеше отговора на този въпрос. Ала съществуваше и такава възможност: ако Старк беше толкова бесен, че не можеше да се владее, то Тад можеше да го разяри до такава степен, че старата лисица Джордж съвсем да загуби контрол и да направи някоя сериозна грешка.
„Разпадам се.“
Тад имаше чувството, че Старк вече бе допуснал сериозна грешка, като позволи ръката на Тад да напише тези думи в дневника. Стига само да можеше да разбере какво точно значат те. Имаше някаква представа… но не беше сигурен. А една погрешна стъпка можеше да му коства не само неговия живот.
Затова сега караше към университета, към кабинета си във факултета по английски. Отиваше там не за да вземе работите на кандидатите за курса, въпреки че щеше да ги вземе, а защото там имаше телефон, който не се подслушваше и защото трябваше да се направи нещо. Срокът изтече.
Помисли си, поглеждайки лявата си ръка на кормилото и то не за първи път през тази дълга седмица, че телефонът не беше единственият начин за връзка със Старк. Бе доказал това… но цената се оказа много висока. Тя включваше не само мъчителната болка от забиването на подострен молив в ръката му, но и ужасът, че можеше да загуби пълен контрол над тялото си и да се нарани сам по заповед на Старк, на старата лисица Джордж, на духът на един човек, който никога не бе живял. Истинската цена бе платил в съзнанието си. Истинската цена бяха врабците и ужасяващата истина, че силите, които действаха бяха далеч по-големи, по-неразбираеми и от самия Джордж Старк.
Той все повече се уверяваше, че врабците означават смърт. Но за кого?
Ужасяваше се дори от мисълта, че ще трябва да рискува отново да повика врабците, за да се свърже със Старк.
Той виждаше как те долитат, долитат до онова незнайно място, където двамата със Старк се свързваха. Там, където след време Тад ще трябва да влезе в схватка със Старк за душата, която двамата деляха.
Страхуваше се, че знае кой ще излезе победител в тази схватка.
2.
Алън Пангборн седеше в кабинета си. Офисите на шерифа на областта Касъл, заемаха едно крило от сградата на общинския съвет на Касъл Рок. И за него тази седмица се оказа дълга и напрегната… но това не беше ново за него. Щом дойдеше лятото в Рок, нещата се развиваха по един и същи начин. Служителите на закона се побъркваха от работа през ваканцията от юни до септември.
Една отвратителна катастрофа с четири коли поради свръх употреба на алкохол по шосе 117 преди пет дни бе отнела живота на двама души. Два дни по-късно Нортън Бригс фраснал жена си по главата с тигана и тя се строполила почти безжизнена на кухненския под. Нортън бе цапардосвал доста пъти жена си през бурния им, двадесет годишен съвместен живот, но този път явно сметнал, че я е убил. Написал кратка, неграмотна бележка изпълнена с разкаяние, след което се гръмнал с един тридесет и осем калибров. Когато жена му се свестила и открила още топлия труп на своя мъчител да лежи до нея, тя пуснала газта във фурната на печката и си напъхала главата в нея. Лекарите от Бърза помощ в Оксфорд я спасили. И то в последния момент.
Две деца от Ню Йорк пък се отдалечили от вилата на родителите си на Касъл Лейк и се изгубили в гората, точно както Хензел и Гретел от приказката. Откриха ги осем часа по-късно, здрави и читави, но много уплашени. Джон Лапойнт, вторият заместник на Алън, обаче не беше във форма. Наложи се да си остане вкъщи, защото страдаше от ужасен обрив от отровна смрадлика, в резултат от търсенето в гората. Имаше и два юмручни боя: единият между двама курортисти за последния брой на неделния вестник „Ню Йорк Таймс“ в закусвалнята на Нан, другият — на паркинга на Мелоу Тайгър. А един рибар през уикенда бе откъснал половината от дясното си ухо, след като се опитал да открие нов начин за хвърляне на въдица в езерото. Освен това имаше три случая на кражби в магазин и няколко ареста за притежаване на наркотици в Юнивърс, заведенията за билярд и за видео игри в Касъл.
Една съвсем типична седмица за малкия град през юни. Сякаш започваше тържествено празненство по случай настъпването на лятото. През тая седмица Алън не успя дори едно кафе да изпие спокойно. Въпреки това в мислите си непрекъснато се връщаше към Тад и Лиз Бомънт… към тях и към мъжът, който ги преследваше. Този мъж уби и Хомър Гамаш. Алън звъня няколко пъти на ченгетата в Ню Йорк. Там имаше един лейтенант Виърдън, на който сигурно вече му се повръщаше от Алън. Но те не му съобщиха нищо ново по случая.
Алън прекарваше един неочаквано спокоен следобед в кабинета си. Шийла Бригам нямаше съобщения за него. Норис Риджуик дремеше на един стол в предварителния арест с вдигнати върху бюрото крака. Алън би следвало да го събуди, но му дожаля. Ако случайно дойдеше председателят на градския съвет Данфорт Кийтън и завареше Норис в това състояние, щеше да им дръпне едно хубаво конско. Но и Норис бе имал тежка седмица. Той бе натоварен с почистването на шосе 117 след катастрофата и бе свършил добра работа, въпреки нервния си стомах.
Алън седеше пред бюрото и правеше зайчета върху огряната от слънце стена. Мислите му пак се върнаха към Тад Бомънт. След като получил разрешението на Тад, доктор Хюм се бе обадил в Ороно на Алън, за да му каже, че резултатите от изследванията на Тад са отрицателни. Във връзка с това, Алън се сети за доктор Хю Притчърд, който бе оперирал Тадеус Бомънт, навремето когато Тад бил единадесетгодишен и много далеч от днешната си слава.
Едно зайче притича по стената. Последва го коте, после куче подгони котето.
„Зарежи я тая работа. Това е лудост.“
Наистина беше лудост. И щеше да я зареже. И без това съвсем скоро ще трябва да се справя с поредния проблем тук. Това го знаеше и без да му го предсказва врачка. Така си беше в Рок през лятото. Човек обикновено бе толкова зает, че не му оставаше време да мисли. Понякога това беше хубаво.
След кучето се появи слон, размахвайки хобота си, който всъщност беше левият показалец на Алън.
— О, майната му — изпъшка Алън и придърпа телефона към себе си с едната ръка, а с другата бръкна в задния джоб на панталона си за портмонето си. Натисна копчето, с което автоматично се набираше номера на полицейската служба на Оксфорд и поиска да говори с Хенри Пейтън, завеждащ криминалния отдел и командващ щатския отряд на полицията. Оказа се, че Пейтън е в кабинета си. Алън тъкмо си помисли, че и щатската полиция явно не беше затрупана с работа в момента, когато се обади Хенри.
— Алън, какво мога да направя за теб?
— Можеш ли да се свържеш с управителя на резервата Йелоустоун. Ще ти дам номера. — Алън погледна листчето с номера в ръката си изненадано. Преди почти седмица го беше записал на една визитка, а сега сръчните му ръце я бяха измъкнали сякаш сами от джоба му.
— Йелоустоун ли? — възкликна весело Хенри. — Там ли се подвизаваше Йоджи Беър?
— Не там — отвърна Алън, усмихвайки се. — А в Джелистоун. И без това Йоджи Беър не е заподозрян в нищо. Поне, доколкото ми е известно. Налага се да говоря с един човек, който е на къмпинг в Йелоустоун. Е, не знам дали се налага, но ще ме успокои. Имам чувството, че съм си оставил работата недовършена.
— Това да има нещо общо с Хомър Гамаш?
Алън премести слушалката на другото си ухо и прокара визитката с номера на Йелоустоунския управител по кокалчетата на ръката си.
— Да, има. Обаче, ако взема да ти обяснявам, ще ме помислиш за идиот.
— Просто предчувствие?
— Да — Алън с изненада откри, че наистина има някакво предчувствие, но не знаеше за какво точно. — Човекът, с когото искам да говоря, е пенсиониран лекар на име Хю Притчърд. Той е с жена си. Управителят сигурно знае къде са. Разбрах, че трябва да се регистрираш при влизане в парка и се надявам, че в близост до къмпинга има телефон. И двамата са над седемдесетте. Ако ти се обадиш на управителя, той сигурно ще открие лекаря.
— С други думи, искаш да кажеш, че управителят ще се отнесе по-сериозно към командния офицер на щатската полиция, отколкото към някакъв пиклив областен шериф.
— Много тактично се изразяваш, Хенри.
Хенри Пейтън се засмя самодоволно.
— Така си е. Виж к̀во, Алън, нямам нищо против да направя нещо за тебе, стига да не ме караш да се забърквам и стига да не…
— Не, не. Това е единственото, което искам — отвърна Алън с благодарност.
— Чакай малко, не съм свършил. Стига да разбереш, че не мога да ползвам служебната линия, защото шефът следи всички разговори, приятелю. Следи ги много внимателно. И ако разбере за тоя разговор, ще има да ми трие сол на главата, задето харча парите на нашите данъкоплатци, за да дробя твоята попара.
Алън въздъхна примирено.
— Можеш да използваш личната ми кредитна карта. И кажи на управителя да предаде на Притчърд да ми се обади за моя сметка. Ще платя от собствения си джоб.
От другата страна настъпи кратка пауза, след което Хенри каза със сериозен глас:
— Тая история май е от голямо значение за тебе, Алън?
— Така е, макар че не знам защо.
Настъпи още една пауза и Алън разбра, че Хенри прави усилие да не задава повече въпроси. Най-накрая доброто надделя над любопитството. Или по-вероятно разумът надделя, помисли си Алън.
— Хубаво, ще се обадя и ще предам, че ти искаш да разговаряш с тоя Хю Притчърд във връзка със следствие за убийство в областта Касъл, щата Мейн. Как се казва жена му?
— Хелга.
— Откъде са?
— От Порт Ларами, Уайоминг.
— Окей, шерифе, признай сега — кой е номера на телефонната ти кредитна карта?
Алън въздъхна и му го продиктува.
Само след миг парадът от животни отново маршируваше по слънчевото петно на стената.
„Докторът сигурно няма да ми се обади, а дори и да се обади, няма да може да ми каже нищо, което да ми свърши работа. Та как би могъл?“ — помисли си Алън.
И все пак Хенри беше прав за едно нещо. Алън наистина имаше някакво предчувствие. За нещо. И то не го напускаше.
3.
Докато Алън Пангборн разговаряше с Хенри Пейтън, Тад Бомънт паркираше колата си зад сградата на университета. Слезе, като внимаваше да не удари лявата си ръка. Остана до колата за миг, наслаждавайки се на хубавото време и на необичайната, приспивна тишина в двора на университета.
Кафявият Плимут паркира до неговата кола. От него слязоха двама яки мъже и разпръснаха плахата представа за тишина и спокойствие.
— Ще се кача до кабинета за няколко минути. Може да останете тук, ако искате — рече Тад и измери с поглед две момичета, които вероятно отиваха в източното крило, за да се запишат за някой от летните курсове. Едната беше облечена в сини шорти, а другата — в рокличка, с гол гръб, която свършваше току под извивката на дупето й. Това можеше да накара и най-здравото мъжко сърце да замре. — Наслаждавайте се на гледката.
Двамата полицаи се извърнаха, сякаш главите им бяха прикачени на невидима ос и проследиха с поглед момичетата. Но единият от тях, Тад не знаеше дали беше Рей Гарисън или Роу Харимън, който се водеше шеф, каза със съжаление:
— Много бихме искали, сър, обаче по-добре да се качим горе с вас.
— Ама, то е само на втория етаж…
— Ще чакаме отвън в коридора.
— Момчета, нямате представа колко започна да ме потиска всичко това — рече Тад.
— Такива са заповедите — каза Гарисън или Харимън. За Тад беше ясно, че тоя човек и пет пари не дава дали Тад се чувства потиснат или щастлив.
— Е, да. Заповеди — каза Тад, предавайки се. Отправи се към страничната врата. Двете ченгета го последваха на десетина стъпки разстояние. Според Тад, в цивилни дрехи приличаха още повече на ченгета, отколкото в униформа.
След влажния, неподвижен въздух навън, внезапно го лъхна прохладата от климатичната инсталация в сградата. Ризата му сякаш стана ледена и залепна за гърба му Сградата, изпълнена с толкова глъч и живот през учебната година от септември до май, беше някак зловеща в този съботен следобед в края на пролетта. В понеделник, когато започваше първия триседмичен летен курс, щеше да се изпълни до една трета с обичайния шум и глъч. Сега Тад си помисли с известно облекчение за полицаите, които го следваха. Смяташе, че вторият етаж, на който се намираше кабинета му, ще е съвсем пуст и затова няма да му се наложи да обяснява кои са тия яки, зорки мъжаги с него.
Не беше съвсем пуст, но все пак се размина леко. Роули Дилесипс се носеше по коридора от общата стая на катедрата в посока към собствения си кабинет, по обичайния за Роули Дилесипс начин. Тоест изглеждаше така сякаш току-що бе получил доста силен удар по главата от който бе изгубил паметта си и всякакъв контрол над крайниците си. Той се движеше замечтано на лек зиг-заг от едната към другата стена на коридора, заглеждайки се в съобщенията, стихотворенията и рисунките окачени на таблата до заключените кабинети на колегите си. Може би отиваше в кабинета си, така поне изглеждаше, но дори и някой, който го познаваше добре, не би се обзаложил, че е така. Между зъбите си стискаше огромна жълта пура. Зъбите му бяха почти толкова жълтеникави, колкото и пурата. Пурата му не беше запалена и беше в това състояние от края на 1985 година, когато след прекаран лек инфаркт, лекарите му забраниха да пуши.
— Аз и без това не обичах да пуша — обясняваше разсеяно с нежния си глас Роули, ако някой го попиташе за пурата. — Но ако не я държа в устата си, господа, няма да знам къде отивам и какво имам да върша, ако с малко късмет, успея да стигна там, закъдето съм се запътил.
Той обикновено създаваше впечатлението, че не знае къде отива или какво върши… както, впрочем и сега. На някои хора им трябваха години, за да разберат, че той не бе разсеяният, глуповат професор, за какъвто го вземаха. Други пък никога не го разбираха.
— Здрасти, Роули — каза Тад, търсейки ключа за кабинета си от връзката.
Роули примигна, отмести погледа си към двамата мъже и пак се вторачи в Тад.
— Здрасти, Тадеус — отвърна той. — Не мислех, че водиш летни курсове това лято.
— Не водя.
— Тогава какво те е прихванало, та си избрал да дойдеш именно тук в първия истински летен ден?
— За да взема едни писмени работи — отвърна Тад. — Няма да остана нито секунда повече, отколкото е нужно, повярвай ми.
— Какво ти има на ръката? Посиняла е чак до китката.
— Ами — Тад изглеждаше смутен. Измислената версия го караше да изглежда като пияница или глупак, или и двете. Все пак беше по-лесна за приемане, отколкото истината. Усмихвайки се мрачно, Тад си помисли, че и полицаите бяха приели лъжата, така лесно, както щеше да я приеме и Роули. Изобщо не го попитаха как и защо бе затиснал ръката си с гардероба в спалнята.
Той инстинктивно разбра, какво точно трябва да каже, дори и в момента, когато изпитваше ужасната болка. Хората очакваха от него да бъде непохватен, това беше черта на характера му. По същия начин каза и на журналиста от „Пийпъл“ (мир на праха му), че Джордж Старк е бил създаден в Лъдлоу, а не в Касъл Рок и че Старк пишеше на ръка, защото никога не се беше научил да печата.
Дори не се опита да излъже Лиз… но настоя тя да не казва никому какво се е случило и тя се съгласи. Единственото, което Лиз искаше бе, да й обещае, че никога вече няма да се опитва да се свърже със Старк. Той й обеща на драго сърце, макар да знаеше, че няма да може да спази обещанието си. Смяташе, че някъде дълбоко в себе си и Лиз знае това.
Роули го гледаше с истински интерес.
— С вратата на гардероба. Чудесно. На криеница ли си играехте? Или това е някакъв странен секс акт?
Тад се захили.
— От тия странности се отказах около 1981. По съвет на докторите. Направих го просто по невнимание. Много глупава история.
— Да, наистина — отвърна Роули и му намигна. Намигането беше едва забележимо. Просто подпухналият и сбръчкан клепач на Роули трепна леко. Как можа да си помисли, че ще заблуди Роули? На куково лято.
На Тад изведнъж му хрумна нещо.
— Роули водиш ли още оня семинар за фолклорна митология?
— Всяка есен — отвърна Роули. — Тадеус, ти май не четеш каталога на катедрата? Вещици, магически символи за богатство и слава, холистически церове, търсене на подземни богатства с лескова пръчка. Има голям успех, както винаги. Защо питаш?
Тад имаше универсален отговор на този въпрос и това беше едно от преимуществата да си писател.
— Ами, имам една идея; още съм във фазата на проучването, но мисля, че има хляб в нея.
— Та какво искаш да ти кажа?
— Дали врабчетата имат някакво значение в американските суеверия или в народната митология?
Роули сбръчка вежди, така че челото му заприлича на повърхността на някаква чужда планета, на която не може да съществува живот. Той загриза пурата си.
— Нищо не ми идва наум в момента, Тадеус, но… чудя се дали точно заради това ме питаш.
„На куково лято“ — помисли си пак Тад.
— Може би не точно заради това, Роули. Казах така, защото не мога да ти обяснявам сега надълго и нашироко — Тад отправи бърз поглед към пазачите си и пак изгледа многозначително Роули. — Сега нямам време.
— Разбирам — едва забележима усмивка пробяга по устните на Роули. — Врабчета… обикновени птици. Твърде обикновени, за да имат някакви суеверни конотации. И все пак, сега като се замисля, май че има нещо такова. Само че защо ми се струва, че ставаше въпрос за козодой. Трябва да проверя. Ти ще бъдеш ли тука?
— Не повече от половин час.
— Е, мога да погледна в книгата на Баринджър „Фолклорът на Америка“. Тя си е просто един сборник от суеверия, но може да свърши работа. А и винаги мога да ти звънна по-късно.
— Да, разбира се.
— Събирането у вас в чест на Том Карол беше страхотно. Вие с Лиз винаги организирате най-готините партита. Жената ти е прекалено чаровна, за да бъде съпруга, Тадеус. Би трябвало да ти е любовница.
— Е, благодаря ти, все пак.
— Гонзо Том — продължи Роули разнежен. — Трудно ми е да повярвам, че Гонзо Том Карол отплува съм сивия пристан на пенсиите. От повече от двадесет години слушам как оглушително пърди в съседния кабинет. Сигурно новият ни колега ще е по-тих. Или поне по-дискретен.
Тад се засмя.
— Вилхемина също прекара чудесно — рече Роули и сведе дяволит поглед. Той беше съвсем наясно какво беше мнението на Тад и Лиз за Били.
— Хубаво — отвърна Тад. Струваше му се, че Били Бъркс и чудесното прекарване взаимно се изключваха като понятия, но тъй като тя и Роули осигуряваха така необходимото му алиби, трябваше да е благодарен, че беше дошла на партито. — И ако нещо ти хрумне по онзи въпрос…
— Врабчетата и Невидимия свят. Да, разбира се… — Роули кимна към двамата полицаи зад Тад. — Всичко хубаво, господа. — Той ги заобиколи и продължи към офиса си с не чак толкова безцелна походка. Тад го изпрати със слисан поглед.
— Що за чудо беше това! — попита Гарисън или Харимън.
— Дилесипс — промълви Тад. — Главен граматик и любител фолклорист.
— Прилича на човек, който има нужда от карта, за да си отиде до къщи — каза другото ченге.
Тад отключи вратата на кабинета си.
— Не е чак толкова заспал, колкото изглежда — рече Тад, отваряйки вратата.
Тад не усети, че Гарисън или Харимън стои до него, пъхнал ръка в шитото по поръчка огромно спортно сако, докато лампите светнаха. Тад изпита страх със закъснение, но кабинетът му естествено беше празен. Изглеждаше дори много празен и подреден, след като бе разчистил бумагите от изминалата учебна година.
Без никаква определена причина Тад внезапно изпита смесица от чувства: болезнено чувство на празнота, носталгия по нещо изгубено, дълбока и неочаквана скръб. Точно като в съня му. Сякаш бе дошъл тук, за да си вземе сбогом.
„Стига си бил такъв глупак“ — рече си Тад, но някакъв вътрешен глас му отвърна: „Срокът изтече, Тад. Времето ти изтече и мисля, че направи сериозна грешка като поне не се опита да направиш това, което се искаше от тебе. Дори и незначителната отсрочка е за предпочитане.“
— Ако искате кафе, може да си вземете от общата стая. Доколкото познавам Роули, сигурно е направил пълна кана.
— Къде е това? — попита колегата на Гарисън или Харимън.
— От другата страна на коридора, втората врата вдясно — отвърна Тад, отключвайки картотеката си. Обърна се към тях, а усмивката му разкриви лицето му в гримаса. — Ще ме чуете, ако се развикам.
— Наистина викайте, ако нещо се случи — рече Гарисън или Харимън.
— Ще викам.
— Мога да изпратя и Манчестър за кафе, обаче имам чувството, че искате да останете малко сам.
— Е, да. Вие го казахте.
— Добре, мистър Бомънт. — Полицаят погледна сериозно Тад и той внезапно си спомни, че името му беше Харисън. Като на онзи от Бийтълсите. — Само помнете, че и всичките онези хора от Ню Йорк са умрели от свръхдоза усамотение.
„Нима? Мислех, че Филис Майърс и Рик Коули са умрели в компанията на полицията.“ Помисли да им каже това, но си замълча. В крайна сметка тези полицаи само се опитваха да изпълняват дълга си.
— Окей. Ще бъдем отсреща в оная стая, как я наричахте?
— Общата стая.
— Именно.
Те излязоха, а Тад отвори чекмеджето с надпис „Молби“. Пред очите му беше Роули Дилесипс и неговото незабележимо намигване. А в съзнанието му онзи глас все повтаряше, че срокът е изтекъл и че Тад е преминал отвъд, в мрака. В мрака където бяха чудовищата.
4.
Ала телефонът не звънеше.
„Хайде, хайде — мислеше си, докато трупаше папките на бюрото до електрическата машина IBM. — Хайде, ето ме, стоя до телефон, който не се подслушва, така че обади ми се, Джордж, звънни ми, удари една жица.“
Но телефонът мълчеше.
Осъзна, че гледа в едно чекмедже, което не само бе прочистено, а бе абсолютно празно. Потънал в мисли, той бе извадил всички папки, а не само на тези студенти, които кандидатстваха за неговия курс по творческо писане. Бе извадил дори и ксерокопията на кандидатите за курса по Трансформационна граматика, която, според Принцът на угасналата пура, Роули Дилесипс, бе за Ноам Чомски като евангелието.
Тад отиде до вратата и погледна навън. Харисън и Манчестър стояха на вратата на общата катедрена стая и пиеха кафе. Чашите се губеха в мечешките им лапи. Тад вдигна ръка за поздрав. Харисън на свой ред вдигна ръка и го попита дали ще се бави още дълго.
— Само пет минути — отвърна Тад и двете ченгета кимнаха.
Той се върна при бюрото си. Отдели папките, които му трябваха и започна да прибира останалите в чекмеджето. Движеше се възможно най-бавно, за да дочака позвъняването на телефона. Но той не звънеше. Чу приглушен звън зад затворената врата на някой от кабинетите, който прозвуча някак призрачно в необичайната лятна тишина. „Може Джордж да е сбъркал номера“ — помисли си той и се засмя тихичко. Джордж изобщо нямаше да му се обади. Всъщност Тад беше сбъркал. Явно Джордж пак кроеше някакъв номер. И защо се чуди? Та нали номерата са специалитета на Джордж Старк. Все пак, беше толкова сигурен, че…
— Тадеус?
Тад подскочи и почти изпусна последните шест папки на земята. След като ги хвана по-здраво, се извърна. Роули Дилесипс стоеше на вратата. Пурата му стърчеше като хоризонтален перископ.
— Извинявай, Роули, но ме стресна. Бях на сто хиляди мили оттук.
— Търсят те на моя телефон — рече Роули дружелюбно. — Трябва да е объркал номера. Има късмет, че си бях там.
Тад усети как сърцето му заби силно и равномерно, сякаш в гърдите му имаше барабан и някой бе започнал да думка по него с добре премерена сила.
— Да, има късмет — отвърна Тад.
Роули го измери с поглед. Под подпухналите, зачервени клепачи сините му, живи очи следяха Тад с почти невъзпитано любопитство, което изцяло противоречеше ни дружелюбността типична за разсеяния професор.
— Всичко наред ли, Тадеус?
„Не, Роули. Тия дни се появи един откачен убиец който съм донякъде аз самият. Тоя тип явно може да командва тялото ми и да ме кара да правя странни неща, като например да забивам моливи в ръката си. Затова го смятам за истинско постижение, ако не съм се побъркал, в края на деня. Всичко е пълна каша, стари приятелю.“
— Наред ли? Какво има да не е наред?
— Имам чувството, че в думите ти долавям горчив, ироничен подтекст.
— Бъркаш.
— Така ли? Тогава защо имаш вид на елен, заслепен от светлината на фарове?
— Роули…
— А и човекът, с когото току-що говорих, звучеше като търговски пътник, от който си готов да купиш нещо дори по телефона, само и само да не дойде лично в дома ти.
— Всичко е наред, Роули.
— Е, добре — Роули не изглеждаше убеден.
Тад излезе от кабинета си и се запъти към този на Роули.
— Къде отивате? — извика Харисън след него.
— Търсят ме по телефона на Роули — обясни Тад. — Номерата тук са поредни, така че сигурно някой ги е объркал.
— И е улучил единственият друг човек от катедрата, който е тук? — попита скептично Харисън.
Тад вдигна рамене и продължи.
Кабинетът на Роули беше претъпкан с книги, но уютен. Все още се усещаше миризмата на пура. Две години въздържание явно не бяха достатъчни, за да заличат следите от тридесетгодишния навик. Една мишена за стрелички, върху която бе закачен портрет на Роналд Рейгън, веднага привличаше погледа. На бюрото лежеше отворен големият колкото енциклопедия том на „Фолклорът на Америка“ от Франклин Баринджър. Слушалката беше оставена върху купчина празни, сини листа за изпити. Само при вида на слушалката Тад усети как отново го обгръща познатия задушаващ страх. Сякаш бе обвит в одеяло, което силно се нуждаеше от пране. Тад извърна глава, сигурен че ще види Роули, Харисън и Манчестър до вратата в редица като врабчета на телефонна жица. Но на вратата на кабинета нямаше никой. От коридора се чуваше дрезгавият глас на Роули. Явно бе хванал церберите на Тад да си приказват. Тад бе сигурен, че го е направил умишлено.
Той вдигна слушалката и каза:
— Здравей, Джордж.
— Седмицата ти изтече — каза гласът от другата страна. Беше Старк, но Тад се зачуди дали сега гласовите им характеристики щяха да си съвпаднат. Гласът на Старк не звучеше както преди. Бе прегракнал и груб като гласът на човек, който прекарва доста време във викане по стадионите. — Седмицата ти изтече и не си драснал нито ред.
— Колко си прав — отвърна Тад. Чувстваше студ. Правеше усилие, за да не се разтрепери. Студът идваше от телефона, сякаш се процеждаше на ледени висулки от дупчиците на слушалката. Но изпитваше и яд. — Няма да пиша, Джордж. Дали ще е седмица, месец, десет години, все ми е едно. Защо не го приемеш? Ти си мъртъв и ще си останеш мъртъв.
— Бъркаш, брато. И ако искаш да платиш за тази грешка с живота си, давай.
— Знаеш ли как звучиш, Джордж? — попита Тад. — Звучиш като човек, който се разлага. Затова искаш да почна пак да пиша, нали? Ти сам написа, че се разпадаш. Физически се разлагаш, нали така? Не след дълго ще се разпаднеш на съставните си части, като потрошена каруца.
— Това за тебе е без значение — отвърна прегракналият глас. Първо беше монотонен, дрезгав; после рязък и груб като изсипващ се от ремаркето на камион чакъл, накрая се чу едва доловим шепот, сякаш гласовият му апарат престана да функционира за момент. После пак монотонният, дрезгав глас. — Това, което става с мене, изобщо не е твоя работа. Това може само да те разсее излишно, приятел. От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, или ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.
— Аз няма…
„Щрак!“ и Старк го нямаше. Тад се загледа замислено в слушалката за момент. После я постави на мястото й. Когато се извърна Харисън и Манчестър бяха зад него.
5.
— Кой беше? — попита Манчестър.
— Един студент — отвърна Тад. Не знаеше дори защо излъга. Знаеше само, че има отвратително предчувствие. — Един студент. Точно както предполагах.
— Откъде е знаел, че ще сте тук? — попита Харисън. — И защо позвъни на телефона на този господин?
— Предавам се — рече смирено Тад. — Аз съм дълбоко законспириран, руски агент. Това беше свръзката ми. Арестувайте ме, няма да се съпротивлявам.
Харисън не се ядоса на думите му, поне не му личеше да е ядосан. Но мълчаливият упрек изписан на лицето му, имаше по-голямо въздействие върху Тад.
— Мистър Бомънт, ние се опитваме да помогнем на вас и на жена ви. Знам, че може страшно да му дотегне на човек да му вървят по петите непрекъснато. Но ние наистина се опитваме да ви помогнем.
Тад се почувства засрамен… но не дотолкова, че да им каже истината. Още изпитваше предчувствието, че нещата ще тръгнат на зле, че може би вече бяха тръгнали на зле. А изпитваше и нещо друго. Кожата му бе леко настръхнала, а под нея сякаш пълзяха червеи. Слепоочията му туптяха. Ала врабчетата ги нямаше, поне така му се струваше. И все пак, вътрешният му барометър, за чието съществуване не знаеше, бе започнал да пада. Не за първи път изпитваше това. Подобно усещане, макар и не толкова силно, бе изпитал, когато беше на път към магазина на Дейв преди осем дни. Изпита го и преди малко в кабинета си, докато подреждаше папките. Едно притъпено, нервно чувство.
„Това е Старк. Той е с тебе, в тебе. Следи те. Ако кажеш нещо погрешно, той ще знае. И тогава някой ще пострада.“
— Извинявайте — каза Тад. Забеляза, че Дилесипс сега стои зад двамата полицаи и го гледа с безмълвно любопитство. Сега трябваше да започне да лъже, а лъжите му хрумваха така бързо и лесно, че може би бяха предварително измислени от Джордж Старк. Не беше сигурен, че Роули ще се хване, но беше твърде късно да се замисля за това. — Просто съм изнервен.
— Това е разбираемо — отвърна Харисън. — Искам просто да сте наясно, че не ние сме врага, мистър Бомънт.
— Студентът, който ми се обади, знаел че съм тук, защото видял как идвам с колата, когато излизал от книжарницата. Искаше да знае дали ще водя летния курс по писане. Телефонният указател на факултета е разделен на катедри, а членовете на катедрите са подредени по азбучен ред. Но шрифтът е толкова дребен и това може да го потвърди всеки, който е ползвал указателя.
— От тая гледна точка, указателят е кофти — потвърди Роули, дъвчейки пурата си. Двамата полицаи се обърнаха и го изгледаха изненадано. Роули ги удостои с кимване, със сериозно, важно изражение.
— Името на Роули е след моето, понеже, нямаме колега тази година с фамилно име на В или Г. — Тад хвърли поглед към Роули за миг, но Роули бе извадил пурата от устата си и вниманието му бе изцяло погълнато от почернелия й край. — Затова все търсят Роули на моя телефон, а мен — на неговия. Казах на момчето, че няма късмет — до есента съм в почивка.
Толкоз. Имаше усещането, че малко е попрекалил с обясненията. Въпросът беше, в кой момент Манчестър и Харисън бяха дошли до кабинета на Роули и колко от разговора бяха чули. Човек обикновено не казва на студентите, които искат да се запишат за курса по писане, че се разлагат физически и че скоро ще се разпаднат на съставните си части.
— Бих искал и аз да съм в почивка до есента — въздъхна Манчестър. — Готов ли сте вече, мистър Бомънт?
Тад си отдъхна вътрешно и каза:
— Само да прибера папките, които няма да ми трябват.
(и бележката трябва да оставиш бележка на секретарката)
— А, да. И трябва да оставя бележка на мисис Фентън — чу той гласа си. Изобщо не знаеше защо каза това, просто знаеше, че така трябва. — Тя е секретарката на английската катедра.
— Тогава да изпием по още едно кафе? — попита Манчестър.
— Разбира се. Вземете си и бисквити, ако е останало нещо след варварските орди. — Усещането, че всичко е пълна каша, че нещата вървят на зле и че ще става все по-лошо, бе по-силно от преди. Да остави бележка за мисис Фентън? Божичко, Роули сигурно си умира от смях.
Тад понечи да си тръгне, но Роули го спря.
— Може ли да поговорим за минута, Тадеус?
— Разбира се — отвърна Тад. Искаше да помоли Харисън и Манчестър да го оставят насаме с Роули, но неохотно си помисли, че такава молба не би спомогнала, за да разсее подозренията на полицаите. А и Харисън вече бе пуснал локаторите си.
В крайна сметка мълчанието свърши по-добра работа. Докато Тад се обърне към Роули, Харисън и Манчестър вече крачеха бавно по коридора. Харисън каза нещо кратко на колегата си и застана на вратата на общата стая, а Манчестър влезе да потърси бисквити. Харисън ги виждаше, но според Тад не можеше да ги чуе.
— Що за измишльотина за указателя на факултета — отбеляза Роули, дъвчейки пурата си. — Май имаш много общо с момиченцето от „Отвореният прозорец“ на Саки, Тадеус. Измислянето на небивалици за отрицателно време е явно и твой специалитет.
— Роули, изобщо не е това, което си мислиш.
— Нямам никаква представа за какво ТОВА става дума — отвърна кротко Роули. — Признавам, че изпитвам известно присъщо за човека любопитство, но не съм убеден, че искам да разбера истината.
Тад се усмихна едва забележимо.
— А и съвсем ясно разбрах, че нарочно пропускаш Гонзо Том Карол. Може и да се е пенсионирал, но последния път, когато ползвах указателя, неговото име все още се мъдреше между твоето и моето.
— Роули, по-добре да тръгвам вече.
— Разбира се — отвърна Роули. — Нали трябва да оставиш бележка за мисис Фентън.
Тад усети червенината по бузите си. Алтия Фентън, секретарката на катедрата от 1961 година, бе починала от рак на гърлото през април. — Задържах те само защото исках да ти кажа, че май открих това, което търсеше. За врабчетата.
Сърцето на Тад се сви.
— Какво имаш предвид?
Роули отведе Тад обратно в кабинета си и взе „Фолклорът на Америка“ от Баринджър.
— Врабчетата, гмуркачите и американският козодой са психопомп — каза Роули не без известна гордост. — Знаех си, че има нещо за козодоя.
— Психопомп? — попита Тад невярващо.
— От гръцки, pompe (От гръцки „изпращач на душите“, епитет използван за Хермес — бог, изпращач на душите на мъртвите в подземното царство. Бел. прев.). Означава „придружители“. В този случай, означава тези, които придружават човешките души в пътуването им между земята на живите и земята на мъртвите. Според Баринджър, гмуркачите и козодоите отвеждат живите. Твърди се, че те се събират там, където скоро някой ще умре. Те не вещаят зло. Работата им е просто да отведат душата на някой току-що починал в отвъдното, където й е мястото.
Роули изгледа Тад многозначително.
— Струпването на врабци е много по-злокобно, поне според Баринджър. Пише, че врабците съпровождат мъртъвците.
— Което значи…
— Което значи, че работата им е да доведат изгубилите се мъртви души обратно в света на живите. С други думи, те предвестяват възкръсването на мъртвите.
Роули извади пурата от устата си и впи сериозен поглед в Тад.
— Не знам в какво положение си изпаднал, Тадеус, но те съветвам да внимаваш. Да си изключително внимателен. Имаш вид на човек, който здравата е загазил. Ако мога с нещо да ти помогна, само ми кажи.
— Оценявам предложението ти, Роули. Ти направи повече от това, за което се молих — запази мълчание.
— В това си желание ти и моите студенти сте в пълно съгласие. — Но в благия поглед на Роули се четеше тревога. — Ще се грижиш за себе си, нали?
— Ще се грижа.
— И ако тези мъже те следват, за да ти помогнат в това начинание, Тадеус, може би е по-разумно да им се довериш.
Щеше да е чудесно, ако можеше, но не в неговото доверие беше въпроса. Ако наистина си отвореше устата, тяхното доверие в него щеше да рухне. А дори и да можеше да им се довери, нямаше да го направи, докато не изчезнеше отвратителното чувство, че под кожата му гъмжи от червеи. Защото Старк го наблюдаваше. И срокът му вече бе изтекъл.
— Благодаря ти, Роули.
Роули кимна, пак му каза да се грижи за себе си и седна зад бюрото си.
Тад се запъти към своя кабинет.
6.
„Естествено трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Тад спря да прибира ненужните папки в чекмеджето и се втренчи в бежовата IBM пишеща машина. Напоследък всички малки и големи инструменти за писане привличаха хипнотично погледа му. На няколко пъти през изминалата седмица се бе замислял дали във всеки един от тях, като зло духче от бутилка, не се крие по един Тад Бомънт.
„Трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Но тия дни, по-лесно можеше да се установи връзка с покойната мисис Фентън, която правеше кафето силно и гъсто като крем, чрез спиритически сеанси, отколкото посредством електрическа пишеща машина. И защо изобщо бе я споменал? Та тя бе последното нещо, за което си мислеше.
Тад прибра последната папка, затвори чекмеджето, погледна лявата си ръка. Кожата между палеца и показалеца под бинта изведнъж започна да пари и сърби. Потри ръката си в панталона, но от това сърбежът само се засили. Сега започна и да тупти. Усещането за пареща топлина се усили.
Тад погледна през прозореца. Телефонните жици от другата страна на булевард „Бенет“ бяха отрупани с врабчета. Врабчета имаше и по покрива на университетската болница. Накацаха още по един от тенис кортовете.
Струваше му се, че всички го гледат.
„Психопомп. Предвестници на възкръсването на мъртвите.“
Ято врабци се спусна към покрива на Бенет Хол като разпилени от ураганен вятър изгорени листа.
— Не — промълви Тад с треперещ глас. По гърба му полазваха тръпки. Раната му гореше.
Пишещата машина.
Щеше да се отърве от врабците и от парещия, влудяващ сърбеж само, ако използваше пишещата машина.
Желанието да седне пред машината беше непреодолимо. Изглеждаше му съвсем естествено, подчинено на някакъв инстинкт, почти като да пъхнеш ръката си под студената вода, след като си я изгорил.
„Трябва да напиша бележка на мисис Фентън.“
„От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, иначе ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.“
Отвратителното, парещо чувство, че червеи лазят под кожата му, ставаше все по-силно. Пораждаше се в раната му и се разпростираше по тялото му. Очите му сякаш пулсираха в пълен синхрон с приливите на това усещане. А в съзнанието му, образът на птиците ставаше все по-ярък. Виждаше квартала Риджуей на Бергенфийлд под мекото, бяло, пролетно небе. Беше 1960. Целият свят беше мъртъв, освен тези отвратителни, обикновени птици — психопомп. Докато ги гледаше, те полетяха. Небето потъмня от огромните кръжащи ята. Врабците отново летяха.
Отвън врабчетата от жиците и покривите полетяха едновременно във вихър от крила. Няколко подранили студента се спряха насред двора и проследиха как ятото направи ляв завой и отлетя на запад.
Тад не видя това. Той не виждаше нищо друго освен въображаемия мъртъв град, в който незнайно как се бе превърнал родният му Бергенфийлд. Той седна пред пишещата машина, потъвайки все по-дълбоко в мрака на своя транс. И все пак беше твърдо уверен в едно. Лисицата Джордж можеше да го накара да седне пред машината и да потрака на нея, но нямаше да може да го принуди да започне да пише романа, каквото и да направеше. Ако не се поддадеше, старата лисица Джордж щеше или да изчезне, или просто щеше да угасне като свещ. Тад знаеше това, чувстваше го.
Ръката му сама се движеше бясно нагоре-надолу. Тад си помисли, че отстрани сигурно изглежда като героят на анимационното филмче Уайл И. Койота, след като са му ударили с чук лапата. Не изпитваше болка, а по-скоро усещането, че е на път да полудее, както когато те сърби гърбът там където не можеш да се почешеш сам. Сърбеше го не просто кожата. Парещият сърбеж стигаше чак до нервните му окончания и го караше да стиска зъби.
Но дори и това изглеждаше незначително, далечно.
Тад седна пред пишещата машина.
7.
Щом включи машината, сърбежът изчезна… а заедно с него и образът на врабчетата.
Но Тад беше още в транс, а в основата му беше нещо, което той задължително трябваше да напише и той усещаше как всяка клетка от тялото му го призовава неистово да го напише, да го направи, да не отлага. По свой собствен начин, това усещане бе много по-отвратително от образа на врабците и сърбежа под кожата му. Този сърбеж сякаш възникваше някъде дълбоко в мозъка му.
Постави лист хартия в пишещата машина и за момент се почувства напълно изгубен и объркан. След това постави пръстите си върху буквите У ДОМА на средния ред, като да се готвеше да пише по десетопръстната система, от която се бе отказал отдавна.
Ръцете му трепереха. Сви пръсти и върху клавишите останаха само показалците. Старк явно пишеше на машина точно както Тад: търсеше всяка буква и натискаше клавиша с показалец. Това можеше да се очаква. Та нали Старк изобщо не обичаше да пише на машина? Като местеше пръстите си по клавишите, Тад изпитваше тъпа болка, но нищо повече. Печаташе бавно, но не му отне много, за да напише съобщението. То бе смразяващо кратко. Лентата се завъртя и на листа се появиха пет думи изписани с главни букви:
ПОЗНАЙ ОТКЪДЕ СЕ ОБАДИХ, ТАД.
Светът сякаш изведнъж дойде на фокус. Никога не бе изпитвал такава паника, такъв ужас. Господи, разбира се, беше толкова ясно.
Копелето се обажда от къщи! Лиз и бебетата са в ръцете му!
Тад започна да се изправя от стола, без да знае къде възнамерява да отиде. Дори не съзнаваше, че се изправя, докато пареща болка не прониза ръката му, както припламва горяща факла, хвърлена във въздуха. Устните му се отдръпнаха от стиснатите зъби. Тад простена тихо. Отпусна се на стола пред машината и преди да осъзнае какво става, пръстите му отново бяха върху клавишите и удряха по тях.
Този път се появиха седем думи:
АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.
Тад се загледа глупаво в думите. Щом напечата последната буква, всичко свърши неочаквано. Сякаш Тад бе лампа и някой бе издърпал шнура от контакта. Болката изчезна. Сърбежът също. Нямаше го и отвратителното усещане, че някой го следи.
И птиците ги нямаше. Неопределеното чувство на нереалност го нямаше. И Старк го нямаше.
Но Старк не бе изчезнал съвсем, нали? Не, Старк стоеше вкъщи, докато Тад отсъстваше. Двама от щатската полиция трябваше да пазят къщата, но това не променяше нещата. Тад се бе оказал кръгъл глупак, щом бе повярвал, че двама полицаи могат да спрат Старк. Цял взвод червени барети не можеха да го спрат. Джордж Старк не беше човек. Той беше като нацистки танк, който само донякъде прилича на човек.
— Какво става? — прозвуча гласът на Харисън зад гърба на Тад.
Тад подскочи, сякаш някой бе боднал с игличка врата му… Спомни си за Фредерик Клоусън. Фредерик Клоусън се навря там където не му беше работата… и извърши самоубийство като се раздрънка.
АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.
Написаното на листа щеше да му извади очите.
Той протегна ръка, издърпа листа и го смачка. Направи това без да е видял колко близо стои Харисън. Да се обръща би било грешка. Опитваше се да се държи непринудено. Чувстваше, че откача. Чакаше Харисън да го попита какво е написал и защо бърза толкова да извади листа от пишещата машина. Но тъй като Харисън мълчеше, Тад каза:
— Мисля, че свърших. По дяволите бележката. Ще върна папките преди мисис Фентън да е забелязала, че ги няма. — Това поне, беше вярно… освен ако Алтия не го гледаше от рая. Тад се изправи, молейки се да не му се подгънат краката и да не се строполи обратно на стола. С облекчение видя, че Харисън стои на вратата и изобщо не го гледа. Само преди секунда Тад можеше да се закълне, че Харисън му диша във врата, ала той хрупкаше бисквита и гледаше през прозореца студентите, които се шляеха из двора.
— Брей, животът наистина е замрял тук — каза полицаят.
„И семейството ми може да е мъртво, преди да се прибера.“
— Хайде да тръгваме — каза Тад.
— Съгласен съм.
Тад понечи да тръгне. Харисън го погледна изненадано.
— А така. Значи може и да има нещо вярно във вицовете за разсеяният професор.
Тад премигна нервно, после сведе поглед и видя, че още държи смачкания лист в ръката си. Хвърли го към кошчето, но разтрепераната му ръка му изневери. Листът се удари в ръба и падна на земята. Преди да успее да се наведе и да го сграбчи, Харисън се приближи, взе топката хартия и започна да я подхвърля от едната си ръка в другата.
— Ще си тръгнете без папките, за които дойдохте? — попита той и посочи папките, привързани с червен ластик на бюрото до пишещата машина. След това продължи да подхвърля топчето хартия с думите на Старк от лявата в дясната ръка и от дясната в лявата. Тад следеше с поглед подскачащата топка. На едно място ясно се виждаха буквите: АЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪР
— О, да. Папките. Благодаря.
Тад взе папките и почти ги изпусна. Сега Харисън ще изглади листа. Ще направи това и въпреки че Старк не ги гледаше точно в този момент, поне Тад така мислеше, той скоро щеше да провери какво става. И тогава щеше да разбере. А когато Старк научеше, щеше да направи нещо неописуемо на Лиз и на бебетата.
— Няма за какво — Харисън хвърли листа към кошчето. То се плъзна по ръба и падна вътре. — Две точки за мене — каза той и излезе в коридора, за да може Тад да заключи вратата.
8.
Тад слезе долу, последван от полицейската си охрана. Роули Дилесипс се показа на вратата на кабинета си и пожела на Тад приятна ваканция през лятото, в случай, че не се видеха. Тад му пожела същото с глас, който поне в собствените му уши, звучеше съвсем нормално. Имаше чувството, че се е включил на автопилот. Това чувство не го напускаше. Като стигна до колата, остави папките на седалката и случайно забеляза телефонната кабина в другия край на паркинга.
— Ще се обадя на жена си — каза Тад на Харисън. — Може да ми поръча нещо от магазина.
— Трябваше да се обадите отгоре — каза Манчестър. — Така щяхте да си спестите двадесет и пет цента.
— Забравих — отвърна Тад. — Може би наистина има нещо вярно във вицовете за разсеяния професор.
Полицаите се спогледаха с усмивка, качиха се в своя Плимут, откъдето можеха да наблюдават Тад на прохладата от климатичната инсталация.
Тад имаше чувството, че тялото му е пълно с натрошено стъкло. Извади една монета и я пъхна в процепа. Ръката му трепереше и сбърка втората цифра. Натисна вилката, почака апаратът да му върне монетата и после опита отново, мислейки си: „Божичко, точно като в нощта, когато умря Мириам. Сякаш всичко се повтаря отново.“
Можеше да мине и без това deja vu.
Вторият път успешно набра номера. Стоеше в очакване, притискайки така силно слушалката към ухото си, че усещаше болка. Опита се да си наложи външно спокойствие. Не биваше Харисън и Манчестър да усетят, че нещо не е наред. В никакъв случай не трябваше да допуска това. Но мускулите му не можеха да се отпуснат.
Старк вдигна слушалката при първото позвъняване.
— Тад?
— Какво си им направил? — Изрече той, сякаш плюеше боклучета попаднали в устата. Чуваше как близнаците реват с пълно гърло. Неочаквано този звук го успокои. Те не хлипаха така, както хлипаше Уенди, когато падна от стълбите. В плачът им имаше объркване, може би и яд, но не и болка.
А Лиз? Къде беше Лиз?
— Абсолютно нищо — отвърна Старк — както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички. Засега.
— Лиз — каза Тад. Внезапно го връхлетя ужас и смразяваща самота. Сякаш го бе погълнала дълга, студена, пенеста вълна.
— Какво Лиз? — Насмешливият глас звучеше грозно, непоносимо.
— Дай ми я! — излая Тад. — Ако искаш от мен да напиша и една дума, под която да стои твоето име, веднага ми я дай! — Явно съзнанието му беше бистро, въпреки шокът и ужасът, който изпитваше и един вътрешен глас го предупреди: „Внимавай за израза на лицето си, Тад. Полицаите виждат лицето ти. Човек не крещи по телефона на жена си, когато й се обажда да я пита дали й трябват яйца.“ — Тад! Тад, брато! — чу той обиденият глас на Старк и беше абсолютно сигурен, че в този момент копелето се усмихваше. — Няма що, имаш страхотно мнение за мене, приятелче. Ама наистина ужасно мнение, синко! Я успокой топката. Ето ти я Лиз.
— Тад? Тад, чуваш ли ме? — Звучеше измъчена и изплашена, но не беше изпаднала в паника. Поне не още.
— Да. Скъпа, добре ли си? А децата?
— Да, добре сме. Ние… — Последната дума се изгуби. Тад чуваше, че Старк й говори нещо. Тя каза да, окей и пак се върна на телефона. Сега звучеше почти разплакана. — Тад, трябва да направиш, каквото той иска.
— Да, знам това.
— Но той иска да ти кажа, че не можеш да го направиш тук. Полицията ще дойде скоро. Той… Тад, той казва, че е убил двамата, които пазеха къщата.
Тад затвори очи.
— Не знам как е успял, но казва, че го е направил… и аз… аз му вярвам. — Сега вече тя наистина плачеше. Опитваше се да не плаче, защото знаеше, че това ще разстрои още повече Тад и може да го накара да направи нещо необмислено и опасно. Той стисна слушалката и я долепи още по-плътно до ухото си, като се опита да си даде непринуден вид.
Отново се чуваше как нарежда гласът на Старк. Тад успя да долови една дума — съдействам. Невероятно. Направо невероятно.
— Той ще ни отведе — каза тя. — Казва, че ти знаеш къде отиваме. Помниш ли леля Марта? Каза, да се отървеш от хората, които са с теб. Казва, че е сигурен, че щом той може да го направи и ти ще се справиш. Иска да си при нас довечера. Казва… — Лиз изхлипа уплашено, но успя да сподави, следващото хлипане. — Той казва, че ти ще му съдействаш и че като работите двамата заедно, ще напишете най-хубавата книга. Той…
Пак монотонното нареждане.
О, как искаше Тад да хване Старк за гушата и да го души, души, докато пръстите му се забиеха в кожата на копелето.
— Казва, че Алексис Машин се е завърнал от света на мъртвите и е по-истински от всякога. — Гласът й прозвуча почти като писък. — Моля те, Тад, направи както той иска! Има пистолети! Носи и горелка! Малка горелка! Казва, че ако се опиташ да направиш нещо…
— Лиз…
— Моля те, Тад, направи каквото ти каже!
Думите й заглъхнаха. Старк беше отново на телефона.
— Я ми кажи нещо, Тад — рече Старк и сега вече не се усмихваше. Беше страшно сериозен. — Я ми кажи ти и внимавай да бъде вярно и да звучи достоверно, приятелче, че иначе те ще плащат. Разбираш ме, нали?
— Да.
— Наистина ли? Защото това, което тя каза за горелката, е вярно.
— Да. Да, по дяволите!
— Какво искаше да каже тя като те попита дали си спомняш за леля Марта? Коя е тая? Това някакъв код ли е, Тад? Опитваше се да ме преметне ли?
Тад изведнъж видя, че животът на жена му и децата му виси на косъм. Това не беше метафора, а нещо, което наистина виждаше. Косъмът висеше синкаво бял, тънък като паяжина, почти незабележим сред цялата огромна безкрайност. Сега всичко се свеждаше до две неща: първо, какво щеше да каже Тад и второ, дали Старк щеше да му повярва.
— Изключено ли е записващото устройство?
— Разбира се! — отвърна Старк. — Тад, за кого ме вземаш?
— А Лиз знаеше ли това, когато ти й даде слушалката.
След кратка пауза Старк отвърна:
— Просто е трябвало да погледне. Жиците са пред очите й, на земята.
— Ама погледна ли към тях? Видяла ли ги е?
— Стига си увъртал, Тад.
— Искаше да ми каже къде отивате — каза Тад. Опитваше се да говори спокойно, с поучителен и снизходителен тон. Не знаеше дали успява, но знаеше, че Старк скоро ще му покаже доколко е успял. — Тоест на вилата, в къщата ни в Касъл Рок. Марта Телфорд е лелята на Лиз. Не я харесваме. Винаги когато се обади, за да ни каже, че ще ни идва на гости, ние си представяме как ще избягаме в Касъл Рок и ще останем там, докато тя умре. Сега обаче аз казах къде отиваме и ако случайно има безжично подслушващо устройство на телефона, Джордж, ти носиш вината.
Потънал в пот, Тад зачака дали Старк ще повярва на това… или тънката нишка, която го свързваше с най-скъпите му същества щеше да се прекъсне завинаги.
— Няма микрофон — рече най-накрая Старк. Гласът му отново звучеше спокойно. Тад изпитваше нужда да се облегне на стъклото в кабината и да си отдъхне от облекчение. „Ако някога те видя отново, Лиз, ще ти извия врата за това, че пое такъв луд риск“ — помисли си той. Но знаеше, че когато я види отново, ако изобщо я видеше някога, щеше да я задуши от целувки.
— Не им прави нищо — каза той. — Моля те не им прави нищо. Ще направя каквото искаш ти.
— О, знам това. Знам, че ще го направиш, Тад. Заедно ще го направим. Поне в началото. Размърдай се, Тад. Разкарай пазачите си и тръгвай към Касъл Рок. Трябва да стигнеш колкото може по-скоро, но не карай прекалено бързо да не привлечеш внимание. Това би било грешка. Може да вземеш друга кола, но оставям на тебе детайлите. В крайна сметка си писател. Ако искаш да ги намериш живи, трябва да пристигнеш преди да се е стъмнило. Без никакви номера. Чаткаш нали? Без никакви номера.
— Добре.
— Така. Брато, ще играеш играта по правилата. Ако объркаш нещо, когато пристигнеш ще намериш само трупове и една касета, на която жена ти те проклина преди да умре.
Чу се щракане. Връзката беше прекъсната.
9.
Когато Тад се връщаше към колата си, Манчестър отвори стъклото на Плимута и попита дали всичко е наред. По очите на полицая Тад видя, че въпросът не бе случаен. Явно все пак бе забелязал тревогата на Тад. Но в това нямаше нищо. С това Тад можеше да се справи. В крайна сметка беше писател. Сега мозъкът му работеше безшумно, с бясна скорост, като японския влак стрела. Отново възникна въпросът: да излъже или да каже истината? И както преди, отговорът беше съвсем ясен.
— Всичко е наред — отвърна той. Гласът му звучеше естествено и непринудено. — Децата са малко поизнервени. А това изнервя и Лиз. Вие двамата се държите доста подозрително, откакто тръгнахме от къщи. Има ли нещо, което трябва да знам? — повиши малко глас Тад.
Но Тад имаше достатъчно съвест, та дори и в тази отчайваща ситуация, изпита известни угризения за въпроса си. Нещо наистина ставаше, но именно той знаеше какво е то, а не им казваше.
— Няма такова нещо — отвърна Харисън, който седеше на мястото на шофьора. — Просто не можем да се свържем с Чатертън и Едингс в къщата. Може да са влезли вътре.
— Лиз каза, че е направила чай с лед — излъга Тад без дори да се замисля.
— А, така било значи — Харисън се усмихна на Тад, който изпита още по-силно угризение. — Може да е останало и за нас като се върнем, а?
— Всичко е възможно — Тад затръшна вратата и запали колата. Ръката му беше безчувствена като парче дърво. Безброй въпроси се въртяха в главата му и се преплитаха в един тромав танц. Бяха ли тръгнали вече със Старк за Касъл Рок? Надяваше се, че са тръгнали. Искаше да са вече далеч, когато полицията откриеше, че ги няма и пуснеше съобщение по цялата си информационна мрежа. Ако бяха с колата на Лиз и някой я познаеше или пък ако бяха прекалено близо до Лъдлоу, щяха да загазят. Да загазят жестоко. Каква ирония да се моли Старк да се измъкне лесно! Но точно в такова положение се намираше Тад. А като стана въпрос за измъкване, как щеше самият той да се изплъзне от Харисън и Манчестър? Ето още един труден въпрос. Не и като се надбягваше с полицаите. Техният Плимут беше скапан на вид, целия покрит с прах и с кални гуми, но по ръмженето на мотора се познаваше, че щеше като нищо да яде километрите. Тад допускаше, че може да се отърве от тях, дори вече знаеше къде и как може да го направи. Но въпросът беше какво щеше да направи след това, за да не го открият, докато измине сто и шестдесетте мили до Касъл Рок.
Нямаше ни най-малка представа… Знаеше само, че ще трябва да направи нещо.
„Помниш ли леля Марта?“
Бе измислил една много плоска лъжа за леля Марта, но Старк се хвана на нея. Значи копелето не можеше напълно да проникне в съзнанието му. Марта Телфорд наистина беше леля на Лиз и те наистина си бяха говорили на шега, обикновено в леглото, че биха искали да избягат от нея, но на някое екзотично място като Аруба или Таити. Леля Марта познаваше прекрасно къщата в Касъл Рок. Бе идвала на гости там много по-често отколкото в Лъдлоу. А любимото място на леля Марта в Касъл Рок беше бунището. Тя имаше карта и плащаше членски внос на Националната Асоциация по стрелба, а на бунището ходеше, за да стреля по плъховете. Тад си спомни, че веднъж каза на Лиз:
— Ако искаш тя да си тръгне, ти трябва да й кажеш. — Този разговор също се проведе в леглото по време на едно безкрайно гостуване на леля Марта през лятото на — дали беше 1979 или 1980? Всъщност нямаше значение точно кога. — Тя е твоя леля. Освен това се опасявам, че ако аз й кажа, може да насочи уинчестъра си срещу мене.
— Аз не съм сигурна, че като съм й кръвна роднина, няма да го направи — бе му казала Лиз. — Тя има един такъв поглед… — Лиз потрепери уж от страх, после се засмя и го ръгна в ребрата. — Хайде давай. Бог мрази страхливците. Кажи й, че ние сме за запазване на природата, дори и когато става въпрос за плъхове. Просто се приближаваш до нея и й казваш: „Изчезвай, лельо Марта! Няма да убиваш повече плъхове на това бунище! Събирай си парцалите и се омитай!“
Естествено, нито той, нито Лиз казаха на леля Марта да се омита. Тя бе продължила със своите ежедневни експедиции до сметището, където застрелваше по дузина плъхове (а Тад подозираше, че когато се укриеха плъховете, застрелваше и по някоя чайка). Най-накрая дойде благословеният ден, когато Тад я откара до летището и я качи на самолета за Олбъни. На раздяла тя раздруса енергично, по мъжки ръката му, сякаш не си взимаше довиждане, а отбелязваше сключването на някаква сделка и му каза, че може да ги удостои с присъствието си и следващата година.
— Жестока стрелба. Трябва да съм утрепала шест или седем дузини от тия малки заразоносители — бе му казала тя.
Но тя никога не ги посети отново, въпреки че веднъж за малко да не им се размине (това неизбежно посещение се отложи поради една навременна покана в последния момент за Аризона, където, както им каза по телефона леля Марта, беше бъкано с койоти).
И така след последното й посещение „Помниш ли леля Марта?“ се бе превърнало в нещо като парола от рода на „Помниш ли Мейн?“ И означаваше, че един от тях двамата трябваше да извади двадесет и две калибровия пистолет от бараката за инструменти и да застреля някой особено досаден гост, както леля Марта застрелваше плъховете на бунището. Като се замисли, Тад си спомни, че Лиз използва веднъж паролата, докато им взимаха интервюто и правеха снимките за „Пийпъл“. Не се ли обърна тогава тя към него с тихия въпрос: „Чудя се дали тая Майърс помни леля Марта, Тад?“
Тогава Лиз прикри уста с ръка и се разсмя.
Страшно смешно.
Но сега вече не беше шега.
И не ставаше въпрос да се стреля по плъхове на бунището.
Ако беше разбрал правилно, Лиз се опитваше да му каже да ги последва и да убие Джордж Старк. И ако Лиз искаше Тад да направи това, тя, която се разплакваше само като чуеше, че в приюта за бездомни животни, някое е „заспало вечния си сън“, значи тя наистина мислеше, че няма друго разрешение. Значи за нея изборът се състоеше в следното: да умре Старк… или тя и близнаците.
Харисън и Манчестър го гледаха с любопитство. Тад осъзна, че стои потънал в мисли в запалената кола вече повече от минута. Той вдигна ръка, уж за поздрав, изкара колата на заден и потегли по Мейн Авеню, което щеше да го отведе от университета. Опита се да помисли как ще се измъкне от полицаите преди да са чули по радиото за смъртта на колегите си. Опита се да мисли, но чуваше само гласа на Старк, който му казва, че ако сбърка нещо, когато пристигне във вилата в Касъл Рок ще намери само труповете им и една касета, на която жена му го проклина преди да умре.
Пред очите му изникваше образът на Марта Телфорд, която се прицелваше в бягащите из купчините отпадъци и бледо жълтите огньове на сметището плъхове. Нейният уинчестър бе доста по-голям от неговия двадесет и два калибров и той внезапно осъзна, че не иска да убие Старк с такъв малък пистолет.
Лисугерът Джордж заслужаваше нещо доста по-голямо.
Едно артилерийско оръдие би било много по-подходящо.
Плъховете подскачаха по проблясващите на слънцето счупени бутилки и смачкани тенекиени кутии, телата им се гърчеха и разкъсваха, а вътрешностите им и козината им се разхвърчаваха след изстрела.
Да, би било прекрасно да види как нещо подобно се случва с Джордж Старк.
Тад стискаше здраво кормилото, от което го заболя лявата ръка. Сякаш костите и сухожилията му простенаха.
Той отпусна ръцете си, поне се опита и напипа в джоба си болкоуспокояващите хапчета, взе едно и го глътна.
След това се замисли за кръстовището при училището във Вийлзи. Там имаше знак „Стоп“ и в четирите посоки.
Замисли се и за това, което му каза Роули Дилесипс. Роули ги бе нарекъл психопомп.
Предвестници на възкръсналите мъртви.
1.
Юнският ден, в който изтичаше едната седмица отсрочка за Тад Бомънт беше по-скоро като юлските горещници. Тад измина осемнадесетте мили до Университета на Мейн под хромирано на цвят небе, надул докрай климатичната инсталация в колата си, въпреки че тя гълташе страшно газ. Следваше го тъмно кафяв „Плимут“. Движеше се на разстояние не повече от две коли зад него и на не по-малко от пет. Рядко позволяваше на друга кола да се настани между тях. Ако пък някоя кола успееше да разкъса късата колона на някое кръстовище или в зоната около училището, кафявият „Плимут“ веднага я задминаваше… а ако не успееше, един от охраната на Тад пускаше за миг синия буркан на таблото отпред. Няколко негови просвятквания свършваха работа.
Тад караше предимно с дясната ръка, като използваше лявата само в краен случай. Ръката му беше по-добре, но все още го болеше ужасно, ако я свиеше по-грубо или размърдаше пръстите си. Броеше минутите преди да дойде часа за поредното болкоуспокояващо хапче.
Лиз, а също и полицаите, които го пазеха, не искаха да го пуснат до университета. За ченгетата въпросът стоеше съвсем просто — не искаха да се делят. За Лиз нещата бяха по-сложни. Като причина да не ходи тя изтъкна ръката му. Раната можела да се отвори при карането. Но по очите й се разбираше, че причината е друга. Причината бе Джордж Старк.
Тя настояваше да й каже за какво, по дяволите, му е притрябвало да ходи до университета? Отговорът на този въпрос Тад подготви предварително, тъй като семестърът беше приключил преди известно време, а и той нямаше летни курсове. Накрая го измисли: кандидатите за спец курса.
За специализирания курс по творческо писане на катедрата кандидатстваха шестдесет студента. Това беше два пъти повече от миналата година, но пък миналата година светът, включително и тази част от него, която изучаваше английска литература в Университета на Мейн, не знаеше, че скучният Тад Бомънт и страховитият Джордж Старк бяха едно и също лице.
Тад каза на Лиз, че иска да вземе писмените работи на тези студенти и да ги прегледа, с цел от шестдесет да ги ореже на петнадесет — максималната бройка, която можеше да допусне в своя спец курс (и вероятно с четиринадесет повече от тези, които реално можеше да обучава). Тя естествено настоя да й обясни защо не може да отложи тая работа поне до юли, като му напомни, че миналата година я бе свършил чак в средата на август. Той се оправда с големия брой кандидати и добави добродетелно, че не би искал миналогодишният мързел да му стане навик.
Най-накрая Лиз престана да протестира, не защото успя да я убеди с аргументите си, а защото разбра, че той е решен да отиде, независимо от всичко. А и тя съзнаваше, като него, че рано или късно, ще трябва да започнат да излизат. Да се крият вкъщи, докато някой пипне или утрепе Старк, не беше особено привлекателна алтернатива. Въпреки това очите й бяха пълни със страх и въпроси, на които нямаше отговор.
Тад целуна Лиз и децата и побърза да тръгне. Стори му се, че Лиз всеки момент ще се разплаче и ако това станеше преди да е тръгнал, щеше да си остане вкъщи. Разбира се, че не отиваше заради спец курса. А заради срока.
Сутринта се събуди с неприятното чувство на потискащ страх. Стомахът му се бе свил на топка. Джордж Старк му се обади на 10 юни и му даде една седмица, за да започне да пише за кражбата с бронираната кола. Тад не бе написал нищо на хартия, макар че с всеки изминат ден виждаше все по-ясно как ще се развие фабулата. Няколко дни дори я сънува. Предпочиташе го пред съня, в който обикаляше собствената си изоставена вила и всичко, до което се докоснеше, експлодираше. „Срокът. Срокът изтече.“ Това беше първата му мисъл тази сутрин.
Значи беше дошло време отново да си поговори с Джордж, макар че никак не му се искаше. Трябваше да разбере колко е ядосан Джордж. Май знаеше отговора на този въпрос. Ала съществуваше и такава възможност: ако Старк беше толкова бесен, че не можеше да се владее, то Тад можеше да го разяри до такава степен, че старата лисица Джордж съвсем да загуби контрол и да направи някоя сериозна грешка.
„Разпадам се.“
Тад имаше чувството, че Старк вече бе допуснал сериозна грешка, като позволи ръката на Тад да напише тези думи в дневника. Стига само да можеше да разбере какво точно значат те. Имаше някаква представа… но не беше сигурен. А една погрешна стъпка можеше да му коства не само неговия живот.
Затова сега караше към университета, към кабинета си във факултета по английски. Отиваше там не за да вземе работите на кандидатите за курса, въпреки че щеше да ги вземе, а защото там имаше телефон, който не се подслушваше и защото трябваше да се направи нещо. Срокът изтече.
Помисли си, поглеждайки лявата си ръка на кормилото и то не за първи път през тази дълга седмица, че телефонът не беше единственият начин за връзка със Старк. Бе доказал това… но цената се оказа много висока. Тя включваше не само мъчителната болка от забиването на подострен молив в ръката му, но и ужасът, че можеше да загуби пълен контрол над тялото си и да се нарани сам по заповед на Старк, на старата лисица Джордж, на духът на един човек, който никога не бе живял. Истинската цена бе платил в съзнанието си. Истинската цена бяха врабците и ужасяващата истина, че силите, които действаха бяха далеч по-големи, по-неразбираеми и от самия Джордж Старк.
Той все повече се уверяваше, че врабците означават смърт. Но за кого?
Ужасяваше се дори от мисълта, че ще трябва да рискува отново да повика врабците, за да се свърже със Старк.
Той виждаше как те долитат, долитат до онова незнайно място, където двамата със Старк се свързваха. Там, където след време Тад ще трябва да влезе в схватка със Старк за душата, която двамата деляха.
Страхуваше се, че знае кой ще излезе победител в тази схватка.
2.
Алън Пангборн седеше в кабинета си. Офисите на шерифа на областта Касъл, заемаха едно крило от сградата на общинския съвет на Касъл Рок. И за него тази седмица се оказа дълга и напрегната… но това не беше ново за него. Щом дойдеше лятото в Рок, нещата се развиваха по един и същи начин. Служителите на закона се побъркваха от работа през ваканцията от юни до септември.
Една отвратителна катастрофа с четири коли поради свръх употреба на алкохол по шосе 117 преди пет дни бе отнела живота на двама души. Два дни по-късно Нортън Бригс фраснал жена си по главата с тигана и тя се строполила почти безжизнена на кухненския под. Нортън бе цапардосвал доста пъти жена си през бурния им, двадесет годишен съвместен живот, но този път явно сметнал, че я е убил. Написал кратка, неграмотна бележка изпълнена с разкаяние, след което се гръмнал с един тридесет и осем калибров. Когато жена му се свестила и открила още топлия труп на своя мъчител да лежи до нея, тя пуснала газта във фурната на печката и си напъхала главата в нея. Лекарите от Бърза помощ в Оксфорд я спасили. И то в последния момент.
Две деца от Ню Йорк пък се отдалечили от вилата на родителите си на Касъл Лейк и се изгубили в гората, точно както Хензел и Гретел от приказката. Откриха ги осем часа по-късно, здрави и читави, но много уплашени. Джон Лапойнт, вторият заместник на Алън, обаче не беше във форма. Наложи се да си остане вкъщи, защото страдаше от ужасен обрив от отровна смрадлика, в резултат от търсенето в гората. Имаше и два юмручни боя: единият между двама курортисти за последния брой на неделния вестник „Ню Йорк Таймс“ в закусвалнята на Нан, другият — на паркинга на Мелоу Тайгър. А един рибар през уикенда бе откъснал половината от дясното си ухо, след като се опитал да открие нов начин за хвърляне на въдица в езерото. Освен това имаше три случая на кражби в магазин и няколко ареста за притежаване на наркотици в Юнивърс, заведенията за билярд и за видео игри в Касъл.
Една съвсем типична седмица за малкия град през юни. Сякаш започваше тържествено празненство по случай настъпването на лятото. През тая седмица Алън не успя дори едно кафе да изпие спокойно. Въпреки това в мислите си непрекъснато се връщаше към Тад и Лиз Бомънт… към тях и към мъжът, който ги преследваше. Този мъж уби и Хомър Гамаш. Алън звъня няколко пъти на ченгетата в Ню Йорк. Там имаше един лейтенант Виърдън, на който сигурно вече му се повръщаше от Алън. Но те не му съобщиха нищо ново по случая.
Алън прекарваше един неочаквано спокоен следобед в кабинета си. Шийла Бригам нямаше съобщения за него. Норис Риджуик дремеше на един стол в предварителния арест с вдигнати върху бюрото крака. Алън би следвало да го събуди, но му дожаля. Ако случайно дойдеше председателят на градския съвет Данфорт Кийтън и завареше Норис в това състояние, щеше да им дръпне едно хубаво конско. Но и Норис бе имал тежка седмица. Той бе натоварен с почистването на шосе 117 след катастрофата и бе свършил добра работа, въпреки нервния си стомах.
Алън седеше пред бюрото и правеше зайчета върху огряната от слънце стена. Мислите му пак се върнаха към Тад Бомънт. След като получил разрешението на Тад, доктор Хюм се бе обадил в Ороно на Алън, за да му каже, че резултатите от изследванията на Тад са отрицателни. Във връзка с това, Алън се сети за доктор Хю Притчърд, който бе оперирал Тадеус Бомънт, навремето когато Тад бил единадесетгодишен и много далеч от днешната си слава.
Едно зайче притича по стената. Последва го коте, после куче подгони котето.
„Зарежи я тая работа. Това е лудост.“
Наистина беше лудост. И щеше да я зареже. И без това съвсем скоро ще трябва да се справя с поредния проблем тук. Това го знаеше и без да му го предсказва врачка. Така си беше в Рок през лятото. Човек обикновено бе толкова зает, че не му оставаше време да мисли. Понякога това беше хубаво.
След кучето се появи слон, размахвайки хобота си, който всъщност беше левият показалец на Алън.
— О, майната му — изпъшка Алън и придърпа телефона към себе си с едната ръка, а с другата бръкна в задния джоб на панталона си за портмонето си. Натисна копчето, с което автоматично се набираше номера на полицейската служба на Оксфорд и поиска да говори с Хенри Пейтън, завеждащ криминалния отдел и командващ щатския отряд на полицията. Оказа се, че Пейтън е в кабинета си. Алън тъкмо си помисли, че и щатската полиция явно не беше затрупана с работа в момента, когато се обади Хенри.
— Алън, какво мога да направя за теб?
— Можеш ли да се свържеш с управителя на резервата Йелоустоун. Ще ти дам номера. — Алън погледна листчето с номера в ръката си изненадано. Преди почти седмица го беше записал на една визитка, а сега сръчните му ръце я бяха измъкнали сякаш сами от джоба му.
— Йелоустоун ли? — възкликна весело Хенри. — Там ли се подвизаваше Йоджи Беър?
— Не там — отвърна Алън, усмихвайки се. — А в Джелистоун. И без това Йоджи Беър не е заподозрян в нищо. Поне, доколкото ми е известно. Налага се да говоря с един човек, който е на къмпинг в Йелоустоун. Е, не знам дали се налага, но ще ме успокои. Имам чувството, че съм си оставил работата недовършена.
— Това да има нещо общо с Хомър Гамаш?
Алън премести слушалката на другото си ухо и прокара визитката с номера на Йелоустоунския управител по кокалчетата на ръката си.
— Да, има. Обаче, ако взема да ти обяснявам, ще ме помислиш за идиот.
— Просто предчувствие?
— Да — Алън с изненада откри, че наистина има някакво предчувствие, но не знаеше за какво точно. — Човекът, с когото искам да говоря, е пенсиониран лекар на име Хю Притчърд. Той е с жена си. Управителят сигурно знае къде са. Разбрах, че трябва да се регистрираш при влизане в парка и се надявам, че в близост до къмпинга има телефон. И двамата са над седемдесетте. Ако ти се обадиш на управителя, той сигурно ще открие лекаря.
— С други думи, искаш да кажеш, че управителят ще се отнесе по-сериозно към командния офицер на щатската полиция, отколкото към някакъв пиклив областен шериф.
— Много тактично се изразяваш, Хенри.
Хенри Пейтън се засмя самодоволно.
— Така си е. Виж к̀во, Алън, нямам нищо против да направя нещо за тебе, стига да не ме караш да се забърквам и стига да не…
— Не, не. Това е единственото, което искам — отвърна Алън с благодарност.
— Чакай малко, не съм свършил. Стига да разбереш, че не мога да ползвам служебната линия, защото шефът следи всички разговори, приятелю. Следи ги много внимателно. И ако разбере за тоя разговор, ще има да ми трие сол на главата, задето харча парите на нашите данъкоплатци, за да дробя твоята попара.
Алън въздъхна примирено.
— Можеш да използваш личната ми кредитна карта. И кажи на управителя да предаде на Притчърд да ми се обади за моя сметка. Ще платя от собствения си джоб.
От другата страна настъпи кратка пауза, след което Хенри каза със сериозен глас:
— Тая история май е от голямо значение за тебе, Алън?
— Така е, макар че не знам защо.
Настъпи още една пауза и Алън разбра, че Хенри прави усилие да не задава повече въпроси. Най-накрая доброто надделя над любопитството. Или по-вероятно разумът надделя, помисли си Алън.
— Хубаво, ще се обадя и ще предам, че ти искаш да разговаряш с тоя Хю Притчърд във връзка със следствие за убийство в областта Касъл, щата Мейн. Как се казва жена му?
— Хелга.
— Откъде са?
— От Порт Ларами, Уайоминг.
— Окей, шерифе, признай сега — кой е номера на телефонната ти кредитна карта?
Алън въздъхна и му го продиктува.
Само след миг парадът от животни отново маршируваше по слънчевото петно на стената.
„Докторът сигурно няма да ми се обади, а дори и да се обади, няма да може да ми каже нищо, което да ми свърши работа. Та как би могъл?“ — помисли си Алън.
И все пак Хенри беше прав за едно нещо. Алън наистина имаше някакво предчувствие. За нещо. И то не го напускаше.
3.
Докато Алън Пангборн разговаряше с Хенри Пейтън, Тад Бомънт паркираше колата си зад сградата на университета. Слезе, като внимаваше да не удари лявата си ръка. Остана до колата за миг, наслаждавайки се на хубавото време и на необичайната, приспивна тишина в двора на университета.
Кафявият Плимут паркира до неговата кола. От него слязоха двама яки мъже и разпръснаха плахата представа за тишина и спокойствие.
— Ще се кача до кабинета за няколко минути. Може да останете тук, ако искате — рече Тад и измери с поглед две момичета, които вероятно отиваха в източното крило, за да се запишат за някой от летните курсове. Едната беше облечена в сини шорти, а другата — в рокличка, с гол гръб, която свършваше току под извивката на дупето й. Това можеше да накара и най-здравото мъжко сърце да замре. — Наслаждавайте се на гледката.
Двамата полицаи се извърнаха, сякаш главите им бяха прикачени на невидима ос и проследиха с поглед момичетата. Но единият от тях, Тад не знаеше дали беше Рей Гарисън или Роу Харимън, който се водеше шеф, каза със съжаление:
— Много бихме искали, сър, обаче по-добре да се качим горе с вас.
— Ама, то е само на втория етаж…
— Ще чакаме отвън в коридора.
— Момчета, нямате представа колко започна да ме потиска всичко това — рече Тад.
— Такива са заповедите — каза Гарисън или Харимън. За Тад беше ясно, че тоя човек и пет пари не дава дали Тад се чувства потиснат или щастлив.
— Е, да. Заповеди — каза Тад, предавайки се. Отправи се към страничната врата. Двете ченгета го последваха на десетина стъпки разстояние. Според Тад, в цивилни дрехи приличаха още повече на ченгета, отколкото в униформа.
След влажния, неподвижен въздух навън, внезапно го лъхна прохладата от климатичната инсталация в сградата. Ризата му сякаш стана ледена и залепна за гърба му Сградата, изпълнена с толкова глъч и живот през учебната година от септември до май, беше някак зловеща в този съботен следобед в края на пролетта. В понеделник, когато започваше първия триседмичен летен курс, щеше да се изпълни до една трета с обичайния шум и глъч. Сега Тад си помисли с известно облекчение за полицаите, които го следваха. Смяташе, че вторият етаж, на който се намираше кабинета му, ще е съвсем пуст и затова няма да му се наложи да обяснява кои са тия яки, зорки мъжаги с него.
Не беше съвсем пуст, но все пак се размина леко. Роули Дилесипс се носеше по коридора от общата стая на катедрата в посока към собствения си кабинет, по обичайния за Роули Дилесипс начин. Тоест изглеждаше така сякаш току-що бе получил доста силен удар по главата от който бе изгубил паметта си и всякакъв контрол над крайниците си. Той се движеше замечтано на лек зиг-заг от едната към другата стена на коридора, заглеждайки се в съобщенията, стихотворенията и рисунките окачени на таблата до заключените кабинети на колегите си. Може би отиваше в кабинета си, така поне изглеждаше, но дори и някой, който го познаваше добре, не би се обзаложил, че е така. Между зъбите си стискаше огромна жълта пура. Зъбите му бяха почти толкова жълтеникави, колкото и пурата. Пурата му не беше запалена и беше в това състояние от края на 1985 година, когато след прекаран лек инфаркт, лекарите му забраниха да пуши.
— Аз и без това не обичах да пуша — обясняваше разсеяно с нежния си глас Роули, ако някой го попиташе за пурата. — Но ако не я държа в устата си, господа, няма да знам къде отивам и какво имам да върша, ако с малко късмет, успея да стигна там, закъдето съм се запътил.
Той обикновено създаваше впечатлението, че не знае къде отива или какво върши… както, впрочем и сега. На някои хора им трябваха години, за да разберат, че той не бе разсеяният, глуповат професор, за какъвто го вземаха. Други пък никога не го разбираха.
— Здрасти, Роули — каза Тад, търсейки ключа за кабинета си от връзката.
Роули примигна, отмести погледа си към двамата мъже и пак се вторачи в Тад.
— Здрасти, Тадеус — отвърна той. — Не мислех, че водиш летни курсове това лято.
— Не водя.
— Тогава какво те е прихванало, та си избрал да дойдеш именно тук в първия истински летен ден?
— За да взема едни писмени работи — отвърна Тад. — Няма да остана нито секунда повече, отколкото е нужно, повярвай ми.
— Какво ти има на ръката? Посиняла е чак до китката.
— Ами — Тад изглеждаше смутен. Измислената версия го караше да изглежда като пияница или глупак, или и двете. Все пак беше по-лесна за приемане, отколкото истината. Усмихвайки се мрачно, Тад си помисли, че и полицаите бяха приели лъжата, така лесно, както щеше да я приеме и Роули. Изобщо не го попитаха как и защо бе затиснал ръката си с гардероба в спалнята.
Той инстинктивно разбра, какво точно трябва да каже, дори и в момента, когато изпитваше ужасната болка. Хората очакваха от него да бъде непохватен, това беше черта на характера му. По същия начин каза и на журналиста от „Пийпъл“ (мир на праха му), че Джордж Старк е бил създаден в Лъдлоу, а не в Касъл Рок и че Старк пишеше на ръка, защото никога не се беше научил да печата.
Дори не се опита да излъже Лиз… но настоя тя да не казва никому какво се е случило и тя се съгласи. Единственото, което Лиз искаше бе, да й обещае, че никога вече няма да се опитва да се свърже със Старк. Той й обеща на драго сърце, макар да знаеше, че няма да може да спази обещанието си. Смяташе, че някъде дълбоко в себе си и Лиз знае това.
Роули го гледаше с истински интерес.
— С вратата на гардероба. Чудесно. На криеница ли си играехте? Или това е някакъв странен секс акт?
Тад се захили.
— От тия странности се отказах около 1981. По съвет на докторите. Направих го просто по невнимание. Много глупава история.
— Да, наистина — отвърна Роули и му намигна. Намигането беше едва забележимо. Просто подпухналият и сбръчкан клепач на Роули трепна леко. Как можа да си помисли, че ще заблуди Роули? На куково лято.
На Тад изведнъж му хрумна нещо.
— Роули водиш ли още оня семинар за фолклорна митология?
— Всяка есен — отвърна Роули. — Тадеус, ти май не четеш каталога на катедрата? Вещици, магически символи за богатство и слава, холистически церове, търсене на подземни богатства с лескова пръчка. Има голям успех, както винаги. Защо питаш?
Тад имаше универсален отговор на този въпрос и това беше едно от преимуществата да си писател.
— Ами, имам една идея; още съм във фазата на проучването, но мисля, че има хляб в нея.
— Та какво искаш да ти кажа?
— Дали врабчетата имат някакво значение в американските суеверия или в народната митология?
Роули сбръчка вежди, така че челото му заприлича на повърхността на някаква чужда планета, на която не може да съществува живот. Той загриза пурата си.
— Нищо не ми идва наум в момента, Тадеус, но… чудя се дали точно заради това ме питаш.
„На куково лято“ — помисли си пак Тад.
— Може би не точно заради това, Роули. Казах така, защото не мога да ти обяснявам сега надълго и нашироко — Тад отправи бърз поглед към пазачите си и пак изгледа многозначително Роули. — Сега нямам време.
— Разбирам — едва забележима усмивка пробяга по устните на Роули. — Врабчета… обикновени птици. Твърде обикновени, за да имат някакви суеверни конотации. И все пак, сега като се замисля, май че има нещо такова. Само че защо ми се струва, че ставаше въпрос за козодой. Трябва да проверя. Ти ще бъдеш ли тука?
— Не повече от половин час.
— Е, мога да погледна в книгата на Баринджър „Фолклорът на Америка“. Тя си е просто един сборник от суеверия, но може да свърши работа. А и винаги мога да ти звънна по-късно.
— Да, разбира се.
— Събирането у вас в чест на Том Карол беше страхотно. Вие с Лиз винаги организирате най-готините партита. Жената ти е прекалено чаровна, за да бъде съпруга, Тадеус. Би трябвало да ти е любовница.
— Е, благодаря ти, все пак.
— Гонзо Том — продължи Роули разнежен. — Трудно ми е да повярвам, че Гонзо Том Карол отплува съм сивия пристан на пенсиите. От повече от двадесет години слушам как оглушително пърди в съседния кабинет. Сигурно новият ни колега ще е по-тих. Или поне по-дискретен.
Тад се засмя.
— Вилхемина също прекара чудесно — рече Роули и сведе дяволит поглед. Той беше съвсем наясно какво беше мнението на Тад и Лиз за Били.
— Хубаво — отвърна Тад. Струваше му се, че Били Бъркс и чудесното прекарване взаимно се изключваха като понятия, но тъй като тя и Роули осигуряваха така необходимото му алиби, трябваше да е благодарен, че беше дошла на партито. — И ако нещо ти хрумне по онзи въпрос…
— Врабчетата и Невидимия свят. Да, разбира се… — Роули кимна към двамата полицаи зад Тад. — Всичко хубаво, господа. — Той ги заобиколи и продължи към офиса си с не чак толкова безцелна походка. Тад го изпрати със слисан поглед.
— Що за чудо беше това! — попита Гарисън или Харимън.
— Дилесипс — промълви Тад. — Главен граматик и любител фолклорист.
— Прилича на човек, който има нужда от карта, за да си отиде до къщи — каза другото ченге.
Тад отключи вратата на кабинета си.
— Не е чак толкова заспал, колкото изглежда — рече Тад, отваряйки вратата.
Тад не усети, че Гарисън или Харимън стои до него, пъхнал ръка в шитото по поръчка огромно спортно сако, докато лампите светнаха. Тад изпита страх със закъснение, но кабинетът му естествено беше празен. Изглеждаше дори много празен и подреден, след като бе разчистил бумагите от изминалата учебна година.
Без никаква определена причина Тад внезапно изпита смесица от чувства: болезнено чувство на празнота, носталгия по нещо изгубено, дълбока и неочаквана скръб. Точно като в съня му. Сякаш бе дошъл тук, за да си вземе сбогом.
„Стига си бил такъв глупак“ — рече си Тад, но някакъв вътрешен глас му отвърна: „Срокът изтече, Тад. Времето ти изтече и мисля, че направи сериозна грешка като поне не се опита да направиш това, което се искаше от тебе. Дори и незначителната отсрочка е за предпочитане.“
— Ако искате кафе, може да си вземете от общата стая. Доколкото познавам Роули, сигурно е направил пълна кана.
— Къде е това? — попита колегата на Гарисън или Харимън.
— От другата страна на коридора, втората врата вдясно — отвърна Тад, отключвайки картотеката си. Обърна се към тях, а усмивката му разкриви лицето му в гримаса. — Ще ме чуете, ако се развикам.
— Наистина викайте, ако нещо се случи — рече Гарисън или Харимън.
— Ще викам.
— Мога да изпратя и Манчестър за кафе, обаче имам чувството, че искате да останете малко сам.
— Е, да. Вие го казахте.
— Добре, мистър Бомънт. — Полицаят погледна сериозно Тад и той внезапно си спомни, че името му беше Харисън. Като на онзи от Бийтълсите. — Само помнете, че и всичките онези хора от Ню Йорк са умрели от свръхдоза усамотение.
„Нима? Мислех, че Филис Майърс и Рик Коули са умрели в компанията на полицията.“ Помисли да им каже това, но си замълча. В крайна сметка тези полицаи само се опитваха да изпълняват дълга си.
— Окей. Ще бъдем отсреща в оная стая, как я наричахте?
— Общата стая.
— Именно.
Те излязоха, а Тад отвори чекмеджето с надпис „Молби“. Пред очите му беше Роули Дилесипс и неговото незабележимо намигване. А в съзнанието му онзи глас все повтаряше, че срокът е изтекъл и че Тад е преминал отвъд, в мрака. В мрака където бяха чудовищата.
4.
Ала телефонът не звънеше.
„Хайде, хайде — мислеше си, докато трупаше папките на бюрото до електрическата машина IBM. — Хайде, ето ме, стоя до телефон, който не се подслушва, така че обади ми се, Джордж, звънни ми, удари една жица.“
Но телефонът мълчеше.
Осъзна, че гледа в едно чекмедже, което не само бе прочистено, а бе абсолютно празно. Потънал в мисли, той бе извадил всички папки, а не само на тези студенти, които кандидатстваха за неговия курс по творческо писане. Бе извадил дори и ксерокопията на кандидатите за курса по Трансформационна граматика, която, според Принцът на угасналата пура, Роули Дилесипс, бе за Ноам Чомски като евангелието.
Тад отиде до вратата и погледна навън. Харисън и Манчестър стояха на вратата на общата катедрена стая и пиеха кафе. Чашите се губеха в мечешките им лапи. Тад вдигна ръка за поздрав. Харисън на свой ред вдигна ръка и го попита дали ще се бави още дълго.
— Само пет минути — отвърна Тад и двете ченгета кимнаха.
Той се върна при бюрото си. Отдели папките, които му трябваха и започна да прибира останалите в чекмеджето. Движеше се възможно най-бавно, за да дочака позвъняването на телефона. Но той не звънеше. Чу приглушен звън зад затворената врата на някой от кабинетите, който прозвуча някак призрачно в необичайната лятна тишина. „Може Джордж да е сбъркал номера“ — помисли си той и се засмя тихичко. Джордж изобщо нямаше да му се обади. Всъщност Тад беше сбъркал. Явно Джордж пак кроеше някакъв номер. И защо се чуди? Та нали номерата са специалитета на Джордж Старк. Все пак, беше толкова сигурен, че…
— Тадеус?
Тад подскочи и почти изпусна последните шест папки на земята. След като ги хвана по-здраво, се извърна. Роули Дилесипс стоеше на вратата. Пурата му стърчеше като хоризонтален перископ.
— Извинявай, Роули, но ме стресна. Бях на сто хиляди мили оттук.
— Търсят те на моя телефон — рече Роули дружелюбно. — Трябва да е объркал номера. Има късмет, че си бях там.
Тад усети как сърцето му заби силно и равномерно, сякаш в гърдите му имаше барабан и някой бе започнал да думка по него с добре премерена сила.
— Да, има късмет — отвърна Тад.
Роули го измери с поглед. Под подпухналите, зачервени клепачи сините му, живи очи следяха Тад с почти невъзпитано любопитство, което изцяло противоречеше ни дружелюбността типична за разсеяния професор.
— Всичко наред ли, Тадеус?
„Не, Роули. Тия дни се появи един откачен убиец който съм донякъде аз самият. Тоя тип явно може да командва тялото ми и да ме кара да правя странни неща, като например да забивам моливи в ръката си. Затова го смятам за истинско постижение, ако не съм се побъркал, в края на деня. Всичко е пълна каша, стари приятелю.“
— Наред ли? Какво има да не е наред?
— Имам чувството, че в думите ти долавям горчив, ироничен подтекст.
— Бъркаш.
— Така ли? Тогава защо имаш вид на елен, заслепен от светлината на фарове?
— Роули…
— А и човекът, с когото току-що говорих, звучеше като търговски пътник, от който си готов да купиш нещо дори по телефона, само и само да не дойде лично в дома ти.
— Всичко е наред, Роули.
— Е, добре — Роули не изглеждаше убеден.
Тад излезе от кабинета си и се запъти към този на Роули.
— Къде отивате? — извика Харисън след него.
— Търсят ме по телефона на Роули — обясни Тад. — Номерата тук са поредни, така че сигурно някой ги е объркал.
— И е улучил единственият друг човек от катедрата, който е тук? — попита скептично Харисън.
Тад вдигна рамене и продължи.
Кабинетът на Роули беше претъпкан с книги, но уютен. Все още се усещаше миризмата на пура. Две години въздържание явно не бяха достатъчни, за да заличат следите от тридесетгодишния навик. Една мишена за стрелички, върху която бе закачен портрет на Роналд Рейгън, веднага привличаше погледа. На бюрото лежеше отворен големият колкото енциклопедия том на „Фолклорът на Америка“ от Франклин Баринджър. Слушалката беше оставена върху купчина празни, сини листа за изпити. Само при вида на слушалката Тад усети как отново го обгръща познатия задушаващ страх. Сякаш бе обвит в одеяло, което силно се нуждаеше от пране. Тад извърна глава, сигурен че ще види Роули, Харисън и Манчестър до вратата в редица като врабчета на телефонна жица. Но на вратата на кабинета нямаше никой. От коридора се чуваше дрезгавият глас на Роули. Явно бе хванал церберите на Тад да си приказват. Тад бе сигурен, че го е направил умишлено.
Той вдигна слушалката и каза:
— Здравей, Джордж.
— Седмицата ти изтече — каза гласът от другата страна. Беше Старк, но Тад се зачуди дали сега гласовите им характеристики щяха да си съвпаднат. Гласът на Старк не звучеше както преди. Бе прегракнал и груб като гласът на човек, който прекарва доста време във викане по стадионите. — Седмицата ти изтече и не си драснал нито ред.
— Колко си прав — отвърна Тад. Чувстваше студ. Правеше усилие, за да не се разтрепери. Студът идваше от телефона, сякаш се процеждаше на ледени висулки от дупчиците на слушалката. Но изпитваше и яд. — Няма да пиша, Джордж. Дали ще е седмица, месец, десет години, все ми е едно. Защо не го приемеш? Ти си мъртъв и ще си останеш мъртъв.
— Бъркаш, брато. И ако искаш да платиш за тази грешка с живота си, давай.
— Знаеш ли как звучиш, Джордж? — попита Тад. — Звучиш като човек, който се разлага. Затова искаш да почна пак да пиша, нали? Ти сам написа, че се разпадаш. Физически се разлагаш, нали така? Не след дълго ще се разпаднеш на съставните си части, като потрошена каруца.
— Това за тебе е без значение — отвърна прегракналият глас. Първо беше монотонен, дрезгав; после рязък и груб като изсипващ се от ремаркето на камион чакъл, накрая се чу едва доловим шепот, сякаш гласовият му апарат престана да функционира за момент. После пак монотонният, дрезгав глас. — Това, което става с мене, изобщо не е твоя работа. Това може само да те разсее излишно, приятел. От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, или ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.
— Аз няма…
„Щрак!“ и Старк го нямаше. Тад се загледа замислено в слушалката за момент. После я постави на мястото й. Когато се извърна Харисън и Манчестър бяха зад него.
5.
— Кой беше? — попита Манчестър.
— Един студент — отвърна Тад. Не знаеше дори защо излъга. Знаеше само, че има отвратително предчувствие. — Един студент. Точно както предполагах.
— Откъде е знаел, че ще сте тук? — попита Харисън. — И защо позвъни на телефона на този господин?
— Предавам се — рече смирено Тад. — Аз съм дълбоко законспириран, руски агент. Това беше свръзката ми. Арестувайте ме, няма да се съпротивлявам.
Харисън не се ядоса на думите му, поне не му личеше да е ядосан. Но мълчаливият упрек изписан на лицето му, имаше по-голямо въздействие върху Тад.
— Мистър Бомънт, ние се опитваме да помогнем на вас и на жена ви. Знам, че може страшно да му дотегне на човек да му вървят по петите непрекъснато. Но ние наистина се опитваме да ви помогнем.
Тад се почувства засрамен… но не дотолкова, че да им каже истината. Още изпитваше предчувствието, че нещата ще тръгнат на зле, че може би вече бяха тръгнали на зле. А изпитваше и нещо друго. Кожата му бе леко настръхнала, а под нея сякаш пълзяха червеи. Слепоочията му туптяха. Ала врабчетата ги нямаше, поне така му се струваше. И все пак, вътрешният му барометър, за чието съществуване не знаеше, бе започнал да пада. Не за първи път изпитваше това. Подобно усещане, макар и не толкова силно, бе изпитал, когато беше на път към магазина на Дейв преди осем дни. Изпита го и преди малко в кабинета си, докато подреждаше папките. Едно притъпено, нервно чувство.
„Това е Старк. Той е с тебе, в тебе. Следи те. Ако кажеш нещо погрешно, той ще знае. И тогава някой ще пострада.“
— Извинявайте — каза Тад. Забеляза, че Дилесипс сега стои зад двамата полицаи и го гледа с безмълвно любопитство. Сега трябваше да започне да лъже, а лъжите му хрумваха така бързо и лесно, че може би бяха предварително измислени от Джордж Старк. Не беше сигурен, че Роули ще се хване, но беше твърде късно да се замисля за това. — Просто съм изнервен.
— Това е разбираемо — отвърна Харисън. — Искам просто да сте наясно, че не ние сме врага, мистър Бомънт.
— Студентът, който ми се обади, знаел че съм тук, защото видял как идвам с колата, когато излизал от книжарницата. Искаше да знае дали ще водя летния курс по писане. Телефонният указател на факултета е разделен на катедри, а членовете на катедрите са подредени по азбучен ред. Но шрифтът е толкова дребен и това може да го потвърди всеки, който е ползвал указателя.
— От тая гледна точка, указателят е кофти — потвърди Роули, дъвчейки пурата си. Двамата полицаи се обърнаха и го изгледаха изненадано. Роули ги удостои с кимване, със сериозно, важно изражение.
— Името на Роули е след моето, понеже, нямаме колега тази година с фамилно име на В или Г. — Тад хвърли поглед към Роули за миг, но Роули бе извадил пурата от устата си и вниманието му бе изцяло погълнато от почернелия й край. — Затова все търсят Роули на моя телефон, а мен — на неговия. Казах на момчето, че няма късмет — до есента съм в почивка.
Толкоз. Имаше усещането, че малко е попрекалил с обясненията. Въпросът беше, в кой момент Манчестър и Харисън бяха дошли до кабинета на Роули и колко от разговора бяха чули. Човек обикновено не казва на студентите, които искат да се запишат за курса по писане, че се разлагат физически и че скоро ще се разпаднат на съставните си части.
— Бих искал и аз да съм в почивка до есента — въздъхна Манчестър. — Готов ли сте вече, мистър Бомънт?
Тад си отдъхна вътрешно и каза:
— Само да прибера папките, които няма да ми трябват.
(и бележката трябва да оставиш бележка на секретарката)
— А, да. И трябва да оставя бележка на мисис Фентън — чу той гласа си. Изобщо не знаеше защо каза това, просто знаеше, че така трябва. — Тя е секретарката на английската катедра.
— Тогава да изпием по още едно кафе? — попита Манчестър.
— Разбира се. Вземете си и бисквити, ако е останало нещо след варварските орди. — Усещането, че всичко е пълна каша, че нещата вървят на зле и че ще става все по-лошо, бе по-силно от преди. Да остави бележка за мисис Фентън? Божичко, Роули сигурно си умира от смях.
Тад понечи да си тръгне, но Роули го спря.
— Може ли да поговорим за минута, Тадеус?
— Разбира се — отвърна Тад. Искаше да помоли Харисън и Манчестър да го оставят насаме с Роули, но неохотно си помисли, че такава молба не би спомогнала, за да разсее подозренията на полицаите. А и Харисън вече бе пуснал локаторите си.
В крайна сметка мълчанието свърши по-добра работа. Докато Тад се обърне към Роули, Харисън и Манчестър вече крачеха бавно по коридора. Харисън каза нещо кратко на колегата си и застана на вратата на общата стая, а Манчестър влезе да потърси бисквити. Харисън ги виждаше, но според Тад не можеше да ги чуе.
— Що за измишльотина за указателя на факултета — отбеляза Роули, дъвчейки пурата си. — Май имаш много общо с момиченцето от „Отвореният прозорец“ на Саки, Тадеус. Измислянето на небивалици за отрицателно време е явно и твой специалитет.
— Роули, изобщо не е това, което си мислиш.
— Нямам никаква представа за какво ТОВА става дума — отвърна кротко Роули. — Признавам, че изпитвам известно присъщо за човека любопитство, но не съм убеден, че искам да разбера истината.
Тад се усмихна едва забележимо.
— А и съвсем ясно разбрах, че нарочно пропускаш Гонзо Том Карол. Може и да се е пенсионирал, но последния път, когато ползвах указателя, неговото име все още се мъдреше между твоето и моето.
— Роули, по-добре да тръгвам вече.
— Разбира се — отвърна Роули. — Нали трябва да оставиш бележка за мисис Фентън.
Тад усети червенината по бузите си. Алтия Фентън, секретарката на катедрата от 1961 година, бе починала от рак на гърлото през април. — Задържах те само защото исках да ти кажа, че май открих това, което търсеше. За врабчетата.
Сърцето на Тад се сви.
— Какво имаш предвид?
Роули отведе Тад обратно в кабинета си и взе „Фолклорът на Америка“ от Баринджър.
— Врабчетата, гмуркачите и американският козодой са психопомп — каза Роули не без известна гордост. — Знаех си, че има нещо за козодоя.
— Психопомп? — попита Тад невярващо.
— От гръцки, pompe (От гръцки „изпращач на душите“, епитет използван за Хермес — бог, изпращач на душите на мъртвите в подземното царство. Бел. прев.). Означава „придружители“. В този случай, означава тези, които придружават човешките души в пътуването им между земята на живите и земята на мъртвите. Според Баринджър, гмуркачите и козодоите отвеждат живите. Твърди се, че те се събират там, където скоро някой ще умре. Те не вещаят зло. Работата им е просто да отведат душата на някой току-що починал в отвъдното, където й е мястото.
Роули изгледа Тад многозначително.
— Струпването на врабци е много по-злокобно, поне според Баринджър. Пише, че врабците съпровождат мъртъвците.
— Което значи…
— Което значи, че работата им е да доведат изгубилите се мъртви души обратно в света на живите. С други думи, те предвестяват възкръсването на мъртвите.
Роули извади пурата от устата си и впи сериозен поглед в Тад.
— Не знам в какво положение си изпаднал, Тадеус, но те съветвам да внимаваш. Да си изключително внимателен. Имаш вид на човек, който здравата е загазил. Ако мога с нещо да ти помогна, само ми кажи.
— Оценявам предложението ти, Роули. Ти направи повече от това, за което се молих — запази мълчание.
— В това си желание ти и моите студенти сте в пълно съгласие. — Но в благия поглед на Роули се четеше тревога. — Ще се грижиш за себе си, нали?
— Ще се грижа.
— И ако тези мъже те следват, за да ти помогнат в това начинание, Тадеус, може би е по-разумно да им се довериш.
Щеше да е чудесно, ако можеше, но не в неговото доверие беше въпроса. Ако наистина си отвореше устата, тяхното доверие в него щеше да рухне. А дори и да можеше да им се довери, нямаше да го направи, докато не изчезнеше отвратителното чувство, че под кожата му гъмжи от червеи. Защото Старк го наблюдаваше. И срокът му вече бе изтекъл.
— Благодаря ти, Роули.
Роули кимна, пак му каза да се грижи за себе си и седна зад бюрото си.
Тад се запъти към своя кабинет.
6.
„Естествено трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Тад спря да прибира ненужните папки в чекмеджето и се втренчи в бежовата IBM пишеща машина. Напоследък всички малки и големи инструменти за писане привличаха хипнотично погледа му. На няколко пъти през изминалата седмица се бе замислял дали във всеки един от тях, като зло духче от бутилка, не се крие по един Тад Бомънт.
„Трябва да оставя бележка за мисис Фентън.“
Но тия дни, по-лесно можеше да се установи връзка с покойната мисис Фентън, която правеше кафето силно и гъсто като крем, чрез спиритически сеанси, отколкото посредством електрическа пишеща машина. И защо изобщо бе я споменал? Та тя бе последното нещо, за което си мислеше.
Тад прибра последната папка, затвори чекмеджето, погледна лявата си ръка. Кожата между палеца и показалеца под бинта изведнъж започна да пари и сърби. Потри ръката си в панталона, но от това сърбежът само се засили. Сега започна и да тупти. Усещането за пареща топлина се усили.
Тад погледна през прозореца. Телефонните жици от другата страна на булевард „Бенет“ бяха отрупани с врабчета. Врабчета имаше и по покрива на университетската болница. Накацаха още по един от тенис кортовете.
Струваше му се, че всички го гледат.
„Психопомп. Предвестници на възкръсването на мъртвите.“
Ято врабци се спусна към покрива на Бенет Хол като разпилени от ураганен вятър изгорени листа.
— Не — промълви Тад с треперещ глас. По гърба му полазваха тръпки. Раната му гореше.
Пишещата машина.
Щеше да се отърве от врабците и от парещия, влудяващ сърбеж само, ако използваше пишещата машина.
Желанието да седне пред машината беше непреодолимо. Изглеждаше му съвсем естествено, подчинено на някакъв инстинкт, почти като да пъхнеш ръката си под студената вода, след като си я изгорил.
„Трябва да напиша бележка на мисис Фентън.“
„От тебе се иска да се захванеш яката до довечера, иначе ще бъдеш направо за оплакване, копеле. И няма да си само ти.“
Отвратителното, парещо чувство, че червеи лазят под кожата му, ставаше все по-силно. Пораждаше се в раната му и се разпростираше по тялото му. Очите му сякаш пулсираха в пълен синхрон с приливите на това усещане. А в съзнанието му, образът на птиците ставаше все по-ярък. Виждаше квартала Риджуей на Бергенфийлд под мекото, бяло, пролетно небе. Беше 1960. Целият свят беше мъртъв, освен тези отвратителни, обикновени птици — психопомп. Докато ги гледаше, те полетяха. Небето потъмня от огромните кръжащи ята. Врабците отново летяха.
Отвън врабчетата от жиците и покривите полетяха едновременно във вихър от крила. Няколко подранили студента се спряха насред двора и проследиха как ятото направи ляв завой и отлетя на запад.
Тад не видя това. Той не виждаше нищо друго освен въображаемия мъртъв град, в който незнайно как се бе превърнал родният му Бергенфийлд. Той седна пред пишещата машина, потъвайки все по-дълбоко в мрака на своя транс. И все пак беше твърдо уверен в едно. Лисицата Джордж можеше да го накара да седне пред машината и да потрака на нея, но нямаше да може да го принуди да започне да пише романа, каквото и да направеше. Ако не се поддадеше, старата лисица Джордж щеше или да изчезне, или просто щеше да угасне като свещ. Тад знаеше това, чувстваше го.
Ръката му сама се движеше бясно нагоре-надолу. Тад си помисли, че отстрани сигурно изглежда като героят на анимационното филмче Уайл И. Койота, след като са му ударили с чук лапата. Не изпитваше болка, а по-скоро усещането, че е на път да полудее, както когато те сърби гърбът там където не можеш да се почешеш сам. Сърбеше го не просто кожата. Парещият сърбеж стигаше чак до нервните му окончания и го караше да стиска зъби.
Но дори и това изглеждаше незначително, далечно.
Тад седна пред пишещата машина.
7.
Щом включи машината, сърбежът изчезна… а заедно с него и образът на врабчетата.
Но Тад беше още в транс, а в основата му беше нещо, което той задължително трябваше да напише и той усещаше как всяка клетка от тялото му го призовава неистово да го напише, да го направи, да не отлага. По свой собствен начин, това усещане бе много по-отвратително от образа на врабците и сърбежа под кожата му. Този сърбеж сякаш възникваше някъде дълбоко в мозъка му.
Постави лист хартия в пишещата машина и за момент се почувства напълно изгубен и объркан. След това постави пръстите си върху буквите У ДОМА на средния ред, като да се готвеше да пише по десетопръстната система, от която се бе отказал отдавна.
Ръцете му трепереха. Сви пръсти и върху клавишите останаха само показалците. Старк явно пишеше на машина точно както Тад: търсеше всяка буква и натискаше клавиша с показалец. Това можеше да се очаква. Та нали Старк изобщо не обичаше да пише на машина? Като местеше пръстите си по клавишите, Тад изпитваше тъпа болка, но нищо повече. Печаташе бавно, но не му отне много, за да напише съобщението. То бе смразяващо кратко. Лентата се завъртя и на листа се появиха пет думи изписани с главни букви:
ПОЗНАЙ ОТКЪДЕ СЕ ОБАДИХ, ТАД.
Светът сякаш изведнъж дойде на фокус. Никога не бе изпитвал такава паника, такъв ужас. Господи, разбира се, беше толкова ясно.
Копелето се обажда от къщи! Лиз и бебетата са в ръцете му!
Тад започна да се изправя от стола, без да знае къде възнамерява да отиде. Дори не съзнаваше, че се изправя, докато пареща болка не прониза ръката му, както припламва горяща факла, хвърлена във въздуха. Устните му се отдръпнаха от стиснатите зъби. Тад простена тихо. Отпусна се на стола пред машината и преди да осъзнае какво става, пръстите му отново бяха върху клавишите и удряха по тях.
Този път се появиха седем думи:
АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.
Тад се загледа глупаво в думите. Щом напечата последната буква, всичко свърши неочаквано. Сякаш Тад бе лампа и някой бе издърпал шнура от контакта. Болката изчезна. Сърбежът също. Нямаше го и отвратителното усещане, че някой го следи.
И птиците ги нямаше. Неопределеното чувство на нереалност го нямаше. И Старк го нямаше.
Но Старк не бе изчезнал съвсем, нали? Не, Старк стоеше вкъщи, докато Тад отсъстваше. Двама от щатската полиция трябваше да пазят къщата, но това не променяше нещата. Тад се бе оказал кръгъл глупак, щом бе повярвал, че двама полицаи могат да спрат Старк. Цял взвод червени барети не можеха да го спрат. Джордж Старк не беше човек. Той беше като нацистки танк, който само донякъде прилича на човек.
— Какво става? — прозвуча гласът на Харисън зад гърба на Тад.
Тад подскочи, сякаш някой бе боднал с игличка врата му… Спомни си за Фредерик Клоусън. Фредерик Клоусън се навря там където не му беше работата… и извърши самоубийство като се раздрънка.
АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.
Написаното на листа щеше да му извади очите.
Той протегна ръка, издърпа листа и го смачка. Направи това без да е видял колко близо стои Харисън. Да се обръща би било грешка. Опитваше се да се държи непринудено. Чувстваше, че откача. Чакаше Харисън да го попита какво е написал и защо бърза толкова да извади листа от пишещата машина. Но тъй като Харисън мълчеше, Тад каза:
— Мисля, че свърших. По дяволите бележката. Ще върна папките преди мисис Фентън да е забелязала, че ги няма. — Това поне, беше вярно… освен ако Алтия не го гледаше от рая. Тад се изправи, молейки се да не му се подгънат краката и да не се строполи обратно на стола. С облекчение видя, че Харисън стои на вратата и изобщо не го гледа. Само преди секунда Тад можеше да се закълне, че Харисън му диша във врата, ала той хрупкаше бисквита и гледаше през прозореца студентите, които се шляеха из двора.
— Брей, животът наистина е замрял тук — каза полицаят.
„И семейството ми може да е мъртво, преди да се прибера.“
— Хайде да тръгваме — каза Тад.
— Съгласен съм.
Тад понечи да тръгне. Харисън го погледна изненадано.
— А така. Значи може и да има нещо вярно във вицовете за разсеяният професор.
Тад премигна нервно, после сведе поглед и видя, че още държи смачкания лист в ръката си. Хвърли го към кошчето, но разтрепераната му ръка му изневери. Листът се удари в ръба и падна на земята. Преди да успее да се наведе и да го сграбчи, Харисън се приближи, взе топката хартия и започна да я подхвърля от едната си ръка в другата.
— Ще си тръгнете без папките, за които дойдохте? — попита той и посочи папките, привързани с червен ластик на бюрото до пишещата машина. След това продължи да подхвърля топчето хартия с думите на Старк от лявата в дясната ръка и от дясната в лявата. Тад следеше с поглед подскачащата топка. На едно място ясно се виждаха буквите: АЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪР
— О, да. Папките. Благодаря.
Тад взе папките и почти ги изпусна. Сега Харисън ще изглади листа. Ще направи това и въпреки че Старк не ги гледаше точно в този момент, поне Тад така мислеше, той скоро щеше да провери какво става. И тогава щеше да разбере. А когато Старк научеше, щеше да направи нещо неописуемо на Лиз и на бебетата.
— Няма за какво — Харисън хвърли листа към кошчето. То се плъзна по ръба и падна вътре. — Две точки за мене — каза той и излезе в коридора, за да може Тад да заключи вратата.
8.
Тад слезе долу, последван от полицейската си охрана. Роули Дилесипс се показа на вратата на кабинета си и пожела на Тад приятна ваканция през лятото, в случай, че не се видеха. Тад му пожела същото с глас, който поне в собствените му уши, звучеше съвсем нормално. Имаше чувството, че се е включил на автопилот. Това чувство не го напускаше. Като стигна до колата, остави папките на седалката и случайно забеляза телефонната кабина в другия край на паркинга.
— Ще се обадя на жена си — каза Тад на Харисън. — Може да ми поръча нещо от магазина.
— Трябваше да се обадите отгоре — каза Манчестър. — Така щяхте да си спестите двадесет и пет цента.
— Забравих — отвърна Тад. — Може би наистина има нещо вярно във вицовете за разсеяния професор.
Полицаите се спогледаха с усмивка, качиха се в своя Плимут, откъдето можеха да наблюдават Тад на прохладата от климатичната инсталация.
Тад имаше чувството, че тялото му е пълно с натрошено стъкло. Извади една монета и я пъхна в процепа. Ръката му трепереше и сбърка втората цифра. Натисна вилката, почака апаратът да му върне монетата и после опита отново, мислейки си: „Божичко, точно като в нощта, когато умря Мириам. Сякаш всичко се повтаря отново.“
Можеше да мине и без това deja vu.
Вторият път успешно набра номера. Стоеше в очакване, притискайки така силно слушалката към ухото си, че усещаше болка. Опита се да си наложи външно спокойствие. Не биваше Харисън и Манчестър да усетят, че нещо не е наред. В никакъв случай не трябваше да допуска това. Но мускулите му не можеха да се отпуснат.
Старк вдигна слушалката при първото позвъняване.
— Тад?
— Какво си им направил? — Изрече той, сякаш плюеше боклучета попаднали в устата. Чуваше как близнаците реват с пълно гърло. Неочаквано този звук го успокои. Те не хлипаха така, както хлипаше Уенди, когато падна от стълбите. В плачът им имаше объркване, може би и яд, но не и болка.
А Лиз? Къде беше Лиз?
— Абсолютно нищо — отвърна Старк — както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички. Засега.
— Лиз — каза Тад. Внезапно го връхлетя ужас и смразяваща самота. Сякаш го бе погълнала дълга, студена, пенеста вълна.
— Какво Лиз? — Насмешливият глас звучеше грозно, непоносимо.
— Дай ми я! — излая Тад. — Ако искаш от мен да напиша и една дума, под която да стои твоето име, веднага ми я дай! — Явно съзнанието му беше бистро, въпреки шокът и ужасът, който изпитваше и един вътрешен глас го предупреди: „Внимавай за израза на лицето си, Тад. Полицаите виждат лицето ти. Човек не крещи по телефона на жена си, когато й се обажда да я пита дали й трябват яйца.“ — Тад! Тад, брато! — чу той обиденият глас на Старк и беше абсолютно сигурен, че в този момент копелето се усмихваше. — Няма що, имаш страхотно мнение за мене, приятелче. Ама наистина ужасно мнение, синко! Я успокой топката. Ето ти я Лиз.
— Тад? Тад, чуваш ли ме? — Звучеше измъчена и изплашена, но не беше изпаднала в паника. Поне не още.
— Да. Скъпа, добре ли си? А децата?
— Да, добре сме. Ние… — Последната дума се изгуби. Тад чуваше, че Старк й говори нещо. Тя каза да, окей и пак се върна на телефона. Сега звучеше почти разплакана. — Тад, трябва да направиш, каквото той иска.
— Да, знам това.
— Но той иска да ти кажа, че не можеш да го направиш тук. Полицията ще дойде скоро. Той… Тад, той казва, че е убил двамата, които пазеха къщата.
Тад затвори очи.
— Не знам как е успял, но казва, че го е направил… и аз… аз му вярвам. — Сега вече тя наистина плачеше. Опитваше се да не плаче, защото знаеше, че това ще разстрои още повече Тад и може да го накара да направи нещо необмислено и опасно. Той стисна слушалката и я долепи още по-плътно до ухото си, като се опита да си даде непринуден вид.
Отново се чуваше как нарежда гласът на Старк. Тад успя да долови една дума — съдействам. Невероятно. Направо невероятно.
— Той ще ни отведе — каза тя. — Казва, че ти знаеш къде отиваме. Помниш ли леля Марта? Каза, да се отървеш от хората, които са с теб. Казва, че е сигурен, че щом той може да го направи и ти ще се справиш. Иска да си при нас довечера. Казва… — Лиз изхлипа уплашено, но успя да сподави, следващото хлипане. — Той казва, че ти ще му съдействаш и че като работите двамата заедно, ще напишете най-хубавата книга. Той…
Пак монотонното нареждане.
О, как искаше Тад да хване Старк за гушата и да го души, души, докато пръстите му се забиеха в кожата на копелето.
— Казва, че Алексис Машин се е завърнал от света на мъртвите и е по-истински от всякога. — Гласът й прозвуча почти като писък. — Моля те, Тад, направи както той иска! Има пистолети! Носи и горелка! Малка горелка! Казва, че ако се опиташ да направиш нещо…
— Лиз…
— Моля те, Тад, направи каквото ти каже!
Думите й заглъхнаха. Старк беше отново на телефона.
— Я ми кажи нещо, Тад — рече Старк и сега вече не се усмихваше. Беше страшно сериозен. — Я ми кажи ти и внимавай да бъде вярно и да звучи достоверно, приятелче, че иначе те ще плащат. Разбираш ме, нали?
— Да.
— Наистина ли? Защото това, което тя каза за горелката, е вярно.
— Да. Да, по дяволите!
— Какво искаше да каже тя като те попита дали си спомняш за леля Марта? Коя е тая? Това някакъв код ли е, Тад? Опитваше се да ме преметне ли?
Тад изведнъж видя, че животът на жена му и децата му виси на косъм. Това не беше метафора, а нещо, което наистина виждаше. Косъмът висеше синкаво бял, тънък като паяжина, почти незабележим сред цялата огромна безкрайност. Сега всичко се свеждаше до две неща: първо, какво щеше да каже Тад и второ, дали Старк щеше да му повярва.
— Изключено ли е записващото устройство?
— Разбира се! — отвърна Старк. — Тад, за кого ме вземаш?
— А Лиз знаеше ли това, когато ти й даде слушалката.
След кратка пауза Старк отвърна:
— Просто е трябвало да погледне. Жиците са пред очите й, на земята.
— Ама погледна ли към тях? Видяла ли ги е?
— Стига си увъртал, Тад.
— Искаше да ми каже къде отивате — каза Тад. Опитваше се да говори спокойно, с поучителен и снизходителен тон. Не знаеше дали успява, но знаеше, че Старк скоро ще му покаже доколко е успял. — Тоест на вилата, в къщата ни в Касъл Рок. Марта Телфорд е лелята на Лиз. Не я харесваме. Винаги когато се обади, за да ни каже, че ще ни идва на гости, ние си представяме как ще избягаме в Касъл Рок и ще останем там, докато тя умре. Сега обаче аз казах къде отиваме и ако случайно има безжично подслушващо устройство на телефона, Джордж, ти носиш вината.
Потънал в пот, Тад зачака дали Старк ще повярва на това… или тънката нишка, която го свързваше с най-скъпите му същества щеше да се прекъсне завинаги.
— Няма микрофон — рече най-накрая Старк. Гласът му отново звучеше спокойно. Тад изпитваше нужда да се облегне на стъклото в кабината и да си отдъхне от облекчение. „Ако някога те видя отново, Лиз, ще ти извия врата за това, че пое такъв луд риск“ — помисли си той. Но знаеше, че когато я види отново, ако изобщо я видеше някога, щеше да я задуши от целувки.
— Не им прави нищо — каза той. — Моля те не им прави нищо. Ще направя каквото искаш ти.
— О, знам това. Знам, че ще го направиш, Тад. Заедно ще го направим. Поне в началото. Размърдай се, Тад. Разкарай пазачите си и тръгвай към Касъл Рок. Трябва да стигнеш колкото може по-скоро, но не карай прекалено бързо да не привлечеш внимание. Това би било грешка. Може да вземеш друга кола, но оставям на тебе детайлите. В крайна сметка си писател. Ако искаш да ги намериш живи, трябва да пристигнеш преди да се е стъмнило. Без никакви номера. Чаткаш нали? Без никакви номера.
— Добре.
— Така. Брато, ще играеш играта по правилата. Ако объркаш нещо, когато пристигнеш ще намериш само трупове и една касета, на която жена ти те проклина преди да умре.
Чу се щракане. Връзката беше прекъсната.
9.
Когато Тад се връщаше към колата си, Манчестър отвори стъклото на Плимута и попита дали всичко е наред. По очите на полицая Тад видя, че въпросът не бе случаен. Явно все пак бе забелязал тревогата на Тад. Но в това нямаше нищо. С това Тад можеше да се справи. В крайна сметка беше писател. Сега мозъкът му работеше безшумно, с бясна скорост, като японския влак стрела. Отново възникна въпросът: да излъже или да каже истината? И както преди, отговорът беше съвсем ясен.
— Всичко е наред — отвърна той. Гласът му звучеше естествено и непринудено. — Децата са малко поизнервени. А това изнервя и Лиз. Вие двамата се държите доста подозрително, откакто тръгнахме от къщи. Има ли нещо, което трябва да знам? — повиши малко глас Тад.
Но Тад имаше достатъчно съвест, та дори и в тази отчайваща ситуация, изпита известни угризения за въпроса си. Нещо наистина ставаше, но именно той знаеше какво е то, а не им казваше.
— Няма такова нещо — отвърна Харисън, който седеше на мястото на шофьора. — Просто не можем да се свържем с Чатертън и Едингс в къщата. Може да са влезли вътре.
— Лиз каза, че е направила чай с лед — излъга Тад без дори да се замисля.
— А, така било значи — Харисън се усмихна на Тад, който изпита още по-силно угризение. — Може да е останало и за нас като се върнем, а?
— Всичко е възможно — Тад затръшна вратата и запали колата. Ръката му беше безчувствена като парче дърво. Безброй въпроси се въртяха в главата му и се преплитаха в един тромав танц. Бяха ли тръгнали вече със Старк за Касъл Рок? Надяваше се, че са тръгнали. Искаше да са вече далеч, когато полицията откриеше, че ги няма и пуснеше съобщение по цялата си информационна мрежа. Ако бяха с колата на Лиз и някой я познаеше или пък ако бяха прекалено близо до Лъдлоу, щяха да загазят. Да загазят жестоко. Каква ирония да се моли Старк да се измъкне лесно! Но точно в такова положение се намираше Тад. А като стана въпрос за измъкване, как щеше самият той да се изплъзне от Харисън и Манчестър? Ето още един труден въпрос. Не и като се надбягваше с полицаите. Техният Плимут беше скапан на вид, целия покрит с прах и с кални гуми, но по ръмженето на мотора се познаваше, че щеше като нищо да яде километрите. Тад допускаше, че може да се отърве от тях, дори вече знаеше къде и как може да го направи. Но въпросът беше какво щеше да направи след това, за да не го открият, докато измине сто и шестдесетте мили до Касъл Рок.
Нямаше ни най-малка представа… Знаеше само, че ще трябва да направи нещо.
„Помниш ли леля Марта?“
Бе измислил една много плоска лъжа за леля Марта, но Старк се хвана на нея. Значи копелето не можеше напълно да проникне в съзнанието му. Марта Телфорд наистина беше леля на Лиз и те наистина си бяха говорили на шега, обикновено в леглото, че биха искали да избягат от нея, но на някое екзотично място като Аруба или Таити. Леля Марта познаваше прекрасно къщата в Касъл Рок. Бе идвала на гости там много по-често отколкото в Лъдлоу. А любимото място на леля Марта в Касъл Рок беше бунището. Тя имаше карта и плащаше членски внос на Националната Асоциация по стрелба, а на бунището ходеше, за да стреля по плъховете. Тад си спомни, че веднъж каза на Лиз:
— Ако искаш тя да си тръгне, ти трябва да й кажеш. — Този разговор също се проведе в леглото по време на едно безкрайно гостуване на леля Марта през лятото на — дали беше 1979 или 1980? Всъщност нямаше значение точно кога. — Тя е твоя леля. Освен това се опасявам, че ако аз й кажа, може да насочи уинчестъра си срещу мене.
— Аз не съм сигурна, че като съм й кръвна роднина, няма да го направи — бе му казала Лиз. — Тя има един такъв поглед… — Лиз потрепери уж от страх, после се засмя и го ръгна в ребрата. — Хайде давай. Бог мрази страхливците. Кажи й, че ние сме за запазване на природата, дори и когато става въпрос за плъхове. Просто се приближаваш до нея и й казваш: „Изчезвай, лельо Марта! Няма да убиваш повече плъхове на това бунище! Събирай си парцалите и се омитай!“
Естествено, нито той, нито Лиз казаха на леля Марта да се омита. Тя бе продължила със своите ежедневни експедиции до сметището, където застрелваше по дузина плъхове (а Тад подозираше, че когато се укриеха плъховете, застрелваше и по някоя чайка). Най-накрая дойде благословеният ден, когато Тад я откара до летището и я качи на самолета за Олбъни. На раздяла тя раздруса енергично, по мъжки ръката му, сякаш не си взимаше довиждане, а отбелязваше сключването на някаква сделка и му каза, че може да ги удостои с присъствието си и следващата година.
— Жестока стрелба. Трябва да съм утрепала шест или седем дузини от тия малки заразоносители — бе му казала тя.
Но тя никога не ги посети отново, въпреки че веднъж за малко да не им се размине (това неизбежно посещение се отложи поради една навременна покана в последния момент за Аризона, където, както им каза по телефона леля Марта, беше бъкано с койоти).
И така след последното й посещение „Помниш ли леля Марта?“ се бе превърнало в нещо като парола от рода на „Помниш ли Мейн?“ И означаваше, че един от тях двамата трябваше да извади двадесет и две калибровия пистолет от бараката за инструменти и да застреля някой особено досаден гост, както леля Марта застрелваше плъховете на бунището. Като се замисли, Тад си спомни, че Лиз използва веднъж паролата, докато им взимаха интервюто и правеха снимките за „Пийпъл“. Не се ли обърна тогава тя към него с тихия въпрос: „Чудя се дали тая Майърс помни леля Марта, Тад?“
Тогава Лиз прикри уста с ръка и се разсмя.
Страшно смешно.
Но сега вече не беше шега.
И не ставаше въпрос да се стреля по плъхове на бунището.
Ако беше разбрал правилно, Лиз се опитваше да му каже да ги последва и да убие Джордж Старк. И ако Лиз искаше Тад да направи това, тя, която се разплакваше само като чуеше, че в приюта за бездомни животни, някое е „заспало вечния си сън“, значи тя наистина мислеше, че няма друго разрешение. Значи за нея изборът се състоеше в следното: да умре Старк… или тя и близнаците.
Харисън и Манчестър го гледаха с любопитство. Тад осъзна, че стои потънал в мисли в запалената кола вече повече от минута. Той вдигна ръка, уж за поздрав, изкара колата на заден и потегли по Мейн Авеню, което щеше да го отведе от университета. Опита се да помисли как ще се измъкне от полицаите преди да са чули по радиото за смъртта на колегите си. Опита се да мисли, но чуваше само гласа на Старк, който му казва, че ако сбърка нещо, когато пристигне във вилата в Касъл Рок ще намери само труповете им и една касета, на която жена му го проклина преди да умре.
Пред очите му изникваше образът на Марта Телфорд, която се прицелваше в бягащите из купчините отпадъци и бледо жълтите огньове на сметището плъхове. Нейният уинчестър бе доста по-голям от неговия двадесет и два калибров и той внезапно осъзна, че не иска да убие Старк с такъв малък пистолет.
Лисугерът Джордж заслужаваше нещо доста по-голямо.
Едно артилерийско оръдие би било много по-подходящо.
Плъховете подскачаха по проблясващите на слънцето счупени бутилки и смачкани тенекиени кутии, телата им се гърчеха и разкъсваха, а вътрешностите им и козината им се разхвърчаваха след изстрела.
Да, би било прекрасно да види как нещо подобно се случва с Джордж Старк.
Тад стискаше здраво кормилото, от което го заболя лявата ръка. Сякаш костите и сухожилията му простенаха.
Той отпусна ръцете си, поне се опита и напипа в джоба си болкоуспокояващите хапчета, взе едно и го глътна.
След това се замисли за кръстовището при училището във Вийлзи. Там имаше знак „Стоп“ и в четирите посоки.
Замисли се и за това, което му каза Роули Дилесипс. Роули ги бе нарекъл психопомп.
Предвестници на възкръсналите мъртви.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАСТАРК АТАКУВА
1.
Въпреки че никога не бе идвал в Лъдлоу, той лесно се ориентира какво иска да направи и как да го стори.
Старк бе посещавал Лъдлоу често в сънищата си.
Той остави крадената, раздрънкана Хонда Сивик в една отбивка край пътя на около миля и половина от дома на Бомънт. Тад бе отишъл до университета и това беше добре. Понякога му беше невъзможно да разбере какво прави или мисли Тад, но ако се понапрегнеше, винаги успяваше да долови чувствата му.
Ако му беше трудно да се свърже с Тад, просто взимаше в ръка един от моливите, които бе купил в книжарницата на Хюстън Стрийт.
Това помагаше.
Но днес нямаше да има затруднения, независимо какво беше казал Тад на своите пазачи, той отиваше в университета поради една единствена причина. Даденият му срок бе изтекъл и той смяташе, че Старк ще се опита да се свърже с него. А Старк възнамеряваше да направи именно това.
Но не смяташе да го направи така, както очакваше Тад.
Още по-малко от очакваното от Тад място.
Беше почти дванадесет. Наоколо бяха спрели хора за обяд. Някои бяха насядали по масите на тревата, други стояха около каменните скари до реката. Никой не погледна към Старк, когато той слезе от колата и закрачи по пътя. Това беше добре, защото ако го бяха видели със сигурност щяха да го запомнят.
Щяха да го запомнят, но нямаше да могат да го опишат.
Старк прекоси пътя и се отправи към дома на Бомънт. Той приличаше много на Невидимия човек на Х. Уелс. Челото му бе омотано с широк бинт. Друг бинт скриваше брадата и скулите му. Една бейзболна шапка на отбора на Янкитата на Ню Йорк бе нахлупена ниско над челото му. Носеше очила, подплатена, предпазна жилетка и черни ръкавици.
Бинтовете бяха изцапани с жълтеникава гной, която непрекъснато се процеждаше като лепкави сълзи през памучната материя. Жълтеникавата секреция се стичаше и зад очилата му. От време на време той обърсваше бузите си с ръкавиците от тънка кожа, имитация на шевро. Ръкавиците му се бяха слепнали от засъхващата секреция. Голяма част от кожата му под бинтовете се бе обелила. Отдолу се показваше не човешка плът, а нещо наподобяващо тъмна, пореста гъба, която непрекъснато сълзеше. Секрецията приличаше на гной и миришеше отвратително на смес от силно кафе и туш.
Той вървеше със сведена глава. Хората от малкото коли, които преминаваха по насрещното платно, виждаха само мъж със спортна фуражка, със сведена глава, за да не му блести слънцето в очите и с ръце в джобовете. Козирката на шапката би попречила и на най-настойчивият поглед, а ако някой се вгледаше по-отблизо, щеше да види само бинтове. От колите, които идваха зад него и продължаваха на север, можеше да се види само гърба му.
Ходенето по улиците щеше да стане доста трудно, ако му се наложеше да навлезе по-навътре в побратимените градове Бангор и Брюър. Защото там имаше гъсто населени квартали с високи блокове. Обаче тази част от Лъдлоу, в която живееха Бомънтови, беше още достатъчно далече от градовете, сред природата. Не бяха на полето, но не бяха и в града. Къщите бяха разположени върху големи парцели. Парцелите бяха оградени не с висок жив плет — това въплъщение на стремежа към усамотяване в предградията, а с редици от дървета и тук-там с виещи се, ниски каменни стени. Сателитни антени се издигаха заплашително на хоризонта, като съгледвачи, изпратени от извънземни.
Старк вървя по банкета на шосето, докато стигна до къщата на Кларкови, съседи на Тад. Той мина напряко през поляната с изсъхнала трева пред Кларкови и хвърли поглед към къщата. Дебелите завеси бяха спуснати, за да не навлиза слънцето, а вратата на гаража беше плътно затворена. Къщата не изглеждаше просто празна, а имаше изоставен вид, сякаш не е била обитавана от доста време. Нямаше купчина с вестници зад мрежестата врата, която да издава нечие присъствие и Старк си помисли, че Кларкови сигурно бяха някъде на лятна почивка, което напълно го устройваше.
Той навлезе сред дърветата, които служеха за ограда между съседите, прескочи полуразрушената каменна стена и приклекна. За първи път виждаше дома на твърдоглавия си брат. На алеята пред къщата имаше патрулна кола, а двама полицаи стояха в сянката на едно дърво, пушеха и си говориха. Това беше добре.
Намери точно това, което очакваше. Всичко щеше да мине по мед и масло. Все пак остана за миг на мястото си. Той не смяташе, че дава воля на въображението си, освен в книгите, в чието написване бе имал значителна роля. Нито пък гледаше на себе си като на чувствителен човек, затова се учуди на яда и негодуванието, които внезапно се надигнаха в него.
Какво право имаше това копеле да му отказва? Какво право? Просто защото той пръв бе съществувал реално? Или защото Старк не знаеше точно как, кога и защо бе станал човек от плът и кръв? Това бяха глупости. За Джордж Старк старшинството в този случай не струваше и пукната пара. Той не бе длъжен да легне и да умре без и най-малкото възражение, както явно мислеше Тад Бомънт. Той имаше едно задължение към себе си — да остане жив. Но и това не беше всичко.
Трябваше да мисли и за верните си почитатели, нали?
Погледни тая къща. Погледни я само! Просторна, в колониалния стил на Нова Англия. Липсва само още едно крило, за да прилича на истинско имение. Голяма поляна, пръскалки се въртят бясно, за да я поддържат зелена; дървена ограда от заострени колове покрай чистата, черна алея за коли, уж за „колорит“. Между къщата и гаража имаше пътека посипана с черна сгур. Господи! А вътре къщата бе обзаведена с изтънчен (или може би изящен) вкус в същия колониален стил, за да съответства на фасадата: дълга, дъбова маса в трапезарията, високи, елегантни скринове в стаите на горния етаж, изящни и приятни за окото, столове, но не чак толкова ценни, че само да им се възхищаваш и да не смееш да седнеш на тях. Стените не бяха покрити с тапети, а бяха боядисани и после изрисувани. Старк бе виждал всичко това в сънищата, които Бомънт дори не знаеше, че е сънувал, докато пишеше книгите на Джордж Старк.
Изведнъж му се прииска да изгори кокетната, бяла къща до основи. Да драсне клечка кибрит или може би да използва пламъка на горелката, която носеше в джоба на жилетката си и да я изравни със земята. Но не преди да е бил вътре. Не преди да е строшил мебелите, да се е изсрал на килима и размазал изпражненията по старателно изписаните стени. Не преди да е насякъл с брадва на трески тези толкова скъпи скринове.
Какво право имаше Бомънт на деца и красива жена? Какво именно право имаше Тад Бомънт да живее в светлина и да бъде щастлив? А неговият брат от мрака, който го бе направил богат и известен, и без който Бомънт щеше да си остане беден и да потъне в пълна забрава, трябваше да умре на някоя тъмна улица като кекав помияр?
Никакво, разбира се. Абсолютно никакво право. Просто Бомънт вярваше, че има това право и въпреки всичко продължаваше да мисли така. И именно тази вяра, а не самият Джордж Старк, бе пълна заблуда.
— Време е да ти се даде първият голям урок, приятелче — промълви Старк сред дърветата. Напипа кламерите, с които бе прикачил бинтовете, свали ги и ги прибра в джоба си за по-късно. После започна да отвива бинта. Колкото повече се приближаваше до кожата, толкова по-мокър беше той. — Никога, ама никога няма да го забравиш. Гарантирам ти го, копеле.
2.
Не беше по-различно от номера с белия бастун, който приложи на ченгетата в Ню Йорк, но това не притесняваше Старк. Той твърдо вярваше, че ако ти хрумне някой готин номер, трябва да го използваш, докато се изтърка. Ченгетата не представляваха никакъв проблем, освен ако Старк не проявеше небрежност. Те дежуреха вече повече от седмица и с всеки изминат ден растеше убеждението им, че когато лудият каза, че се е осъзнал и че се прибира у дома, той бе казал истината. Поемаше риск единствено с Лиз. Ако тя случайно погледнеше през прозореца, докато той колеше тия прасета, можеше да възникнат усложнения. Но вече беше почти дванадесет, така че тя и бебетата или спяха, или се готвеха да си легнат. Каквото и да станеше Старк вярваше, че всичко ще мине добре.
Всъщност беше абсолютно сигурен.
За любовта няма прегради.
3.
Чатертън вдигна крак, за да изгаси цигарата в подметката на обувката си. Възнамеряваше после да изхвърли угарката в пепелника в колата. Щатската полиция на Мейн не си позволяваше да замърсява частните пътища на своите данъкоплатци. Когато вдигна поглед, видя мъжа с одраната на лицето кожа да тътри крака по алеята. Мъжът бавно махаше с ръка за помощ към Чатертън и Джак Едингс. Другата му ръка беше свита зад гърба и изглеждаше като да е счупена.
Чатертън за малко да получи удар.
— Джак! — изкрещя той и Едингс се обърна и зяпна.
— помогнете ми… — каза дрезгаво обезобразеният. Чатертън и Едингс се втурнаха към него.
Ако бяха останали живи, щяха да разкажат на колегите си какво си бяха помислили в този момент. Този човек или бе катастрофирал, или бе обгорен от взрива на газ, или може би бе попаднал в някоя от ония жестоки селскостопански машини, които от време на време решават да заклещят и накълцат собствениците си със своите шипове, остриета или жестоко въртящи се спици.
Можеха да разкажат за това на колегите си, но в онзи момент те всъщност не мислеха за нищо. Ужасът бе изтрил всяка мисъл от съзнанието им. Лявата половина от лицето на мъжа направо кипеше, сякаш след като кожата бе свалена, някой бе полял оголеното месо със силно концентрирана карболова киселина. Някаква лепкава, невъобразима течност се стичаше по изпъкналите места и по черните пукнатини, а на места се разливаше като придошла река на отвратителни струи.
Те не мислеха. Просто реагираха.
Това му беше хубавото на номера с белия бастун.
— помогнете ми…
Старк уж се препъна и политна напред. Чатертън извика нещо неразбираемо на колегата си и протегна ръка, за да задържи ранения мъж преди да се е строполил. Старк хвана в примка врата на полицая с дясната си ръка, а лявата протегна нагоре. В нея беше изненадата: сгъваем бръснач със седефена дръжка. Острието блесна ослепително във влажния въздух. Старк замахна и го заби в дясното око на Чатертън. Чу се ясно изпукване. Чатертън изкрещя и притисна ръка към лицето си. Старк го сграбчи за косата, издърпа главата му назад и преряза гърлото му. Кръвта бликна от мускулестия му врат като червен гейзер. Всичко това отне само четири секунди.
— Какво? — попита Едингс тихо, с неуместно натъртване. Той стоеше, като ударен с мокър парцал на около две стъпки зад Чатертън и Старк. — Какво?
Едната му ръка висеше току до приклада на револвера му, но и с един бегъл поглед само Старк се увери, че тоя не знаеше, че пистолетът му е под ръка, точно както не знаеше и колко е населението на Мозамбик. Очите на Едингс щяха да изхвръкнат от орбитите си. Не разбираше кой стои пред него и чия беше кръвта. „Не, не е така — помисли си Старк. — Той видя как прерязах гърлото на другото ченге, но мисли, че кръвта е моя защото половината от кожата на лицето ми липсва. Но не е и точно така. Кръвта трябва да е моя, защото те двамата са полицаи. А полицаите са винаги героите във филмите.“
— Я, подръж за малко, ако можеш? — каза Старк и блъсна полумъртвото тяло на Чатертън върху Едингс.
Едингс нададе пронизителен писък. Опита се да отстъпи встрани, но беше късно. Стокилограмовият, умиращ бик Том Чатертън се стовари върху него и Едингс политна назад към колата. Гореща кръв се стече върху извърнатото му нагоре лице като вода от счупен душ. Той изкрещя и отблъсна тялото. То се завъртя бавно и с последни сили Чатертън посегна слепешката към колата. Лявата му ръка се удари в покрива на колата и остави размазана, кървава следа. С дясната ръка хвана антената и я прекърши. Падна на асфалта, държейки отчупената антена пред единственото си око. Приличаше на учен хванал особено рядък екземпляр, който не би захвърлил дори и при най-екстремни условия.
Едингс видя размазания образ на обезобразения, който се приближаваше към него приведен и се опита да отстъпи. Блъсна се в колата.
Старк замахна нагоре, разпори бежовия униформен панталон на Едингс при чатала и разцепи мъдната торбичка. Бръсначът се плъзна обратно нагоре сякаш плътта бе масло. Тестикулите на Едингс, изневиделица освободени от торбичката, увиснаха към вътрешната страна на бедрата му като тежките пискюли на усуканите шнурове на завеси. Кръвта напои плата покрай ципа. За момент Едингс имаше чувството, че някой е изпуснал сладолед върху топките му… но после го връхлетя пареща и хапеща болка. Той изкрещя.
Старк замахна с дяволска бързина към врата на Едингс, но Едингс някак си успя да вдигне ръка и бръсначът само разцепи на две дланта му. Едингс се опита да се извърти наляво и така откри дясната страна на врата си.
Голото, бледосребристо на замъглената дневна светлина острие отново изсвистя във въздуха и този път попадна точно в целта. Едингс падна на колене, с ръце между краката. Бежовият му панталон бе почервенял от кръв чак до коленете. Главата му клюмна напред и сега той приличаше на човек принесен в жертва на езическите богове.
— Приятен ден, мръснико — рече Старк, сякаш слагаше край на разговора им. Наведе се над Едингс, хвана косата му, изви главата му назад, откривайки шията му за последния удар.
4.
Старк отвори задната врата на колата, хвана Едингс за яката на ризата му и за окървавения панталон и го метна вътре като торба картофи. После направи същото и с Чатертън, който сигурно тежеше към сто и петнадесет килограма заедно със служебния колан и с пистолета. Но Старк го вдигна сякаш бе перце. Затръшна вратата и погледна с нетърпеливо любопитство към къщата.
От нея не идваше никакъв звук. Чуваха се единствено щурците във високата трева до пътя и тихото „фъш-фъш“ от въртенето на пръскачките. Към тези звуци сега се прибави и шума от приближаващ се камион с цистерна. Премина с тътен с шестдесет мили в час. Старк се сепна, наведе се до колата, когато видя, че камионът намалява скорост и стоповете му светнаха за секунда. Той се изхили, когато камионът отново засили и се скри зад следващия хълм. Шофьорът явно бе забелязал полицейската кола паркирана до шосето, бе видял с каква скорост кара и си бе помислил, че има скрит радар. Съвсем естествено. Беше се разтревожил излишно. Този радар бе престанал да работи завинаги.
Имаше доста кръв по алеята, ала локвата кръв върху асфалта приличаше на разлята вода… стига да не се приближеше някой съвсем близо до нея. Така, че това беше добре. А дори и да не беше, нямаше какво да се прави.
Старк сгъна бръснача, стисна го в лепкавата си ръка и отиде до предния вход. Не видя нито мъртвите врабчета на земята, нито пък живите, накацали по покрива на къщата и по ябълковото дърво до гаража, които го наблюдаваха безшумно.
След около една-две минути Лиз Бомънт слезе долу, все още сънена, за да отвори вратата.
Тя не изпищя. Писъкът спря в гърлото й. Когато отвори вратата, лицето без кожа срещу нея, спря дъха й, замрази го, сподави вика й, зарови го жив. За разлика от Тад, тя не помнеше някога да е сънувала Джордж Старк, но може и да е имало такива сънища дълбоко в необятното й подсъзнание, защото това ужасяващо, едновременно ухилено и гневно лице, бе нещо очаквано.
— Хей маце, искаш ли да си купиш пиленце? — попита Старк през мрежестата врата. Захили се, откривайки зъбите си. Макар да бяха много, повечето от тях вече бяха мъртви. Очите зад очилата приличаха на две големи, черни дупки. Нещо лепкаво се стичаше по бузите и брадата му и капеше върху предпазната жилетка, в която бе облечен.
Тя се опита със закъснение да затвори вратата. Старк разкъса с юмрук мрежата и с трясък отвори вратата. Лиз се запрепъва назад, опитвайки се да извика. Но не можеше. Сякаш някой я бе стиснал за гърлото.
Старк влезе и затвори вратата.
Лиз го гледаше как бавно се приближава към нея. Приличаше на възкръснало, изгнило плашило. Най-отвратителна бе усмивката му, защото лявата част от горната му устна не бе просто разложила се или разлагаща се, а направо изгризана. Тя виждаше почернелите му зъби и дупките оставени от тези, които вече бяха паднали.
Той протегна облечените си в ръкавици ръце към нея.
— Здравей, Бет — каза той, хилейки се отвратително. — Извинявай, че нахълтвам така, но минавах оттука и реших да се отбия. Аз съм Джордж Старк и за мен е удоволствие да се запозная с тебе. Мисля, че удоволствието е много по-голямо, отколкото можеш да си представиш.
Той докосна с пръст брадата й… и я погали. Плътта под черната кожа на ръкавицата бе някак пореста, сякаш всеки момент щеше да се разкъса. В този миг тя се сети за бебетата, които спяха горе и вцепенението я напусна. Тя се обърна и побягна към кухнята. Главата й бучеше, но в обърканото си съзнание, тя си представи как сграбчва един нож от плота и го забива в това гадно подобие на лице. Тя чу как той я последва, бърз като вятъра.
Ръката му докосна гърба й, опитвайки се да я хване, но тя му се изплъзна.
Кухненската врата беше еднокрила, летяща. Сега беше подпряна с парче дърво. Тя го ритна в движение, съзнавайки, че ако не го улучеше или не го изриташе достатъчно силно, нямаше да й се отдаде възможност за втори опит. Но го ритна съвсем точно с обутия си в пантоф крак и остра болка премина през пръстите й. Дървото прелетя през кухненския под, който беше така излъскан, че цялата кухня се отразяваше наопаки в него. Усети, че Старк отново посяга към нея. Тя протегна ръка към вратата и я затръшна. Чу шума от удара. Старк извика от изненада и ярост, но не и от болка. Тя посегна към ножовете…
Ала Старк я хвана за косата и за блузата отзад. Дръпна я рязко и я обърна с лице към себе си. Платът се разпори и тя си помисли внезапно: „Божичко, ако ме изнасили, о, ако ме изнасили, ще полудея…“
Тя удряше с юмруци уродливото му лице. Очилата му първо се изкривиха на една страна, после паднаха на земята. Кожата под лявото му око бе увиснала, част от нея липсваше, така че се бе отворила дупка, от която се виждаше кръвясалата му очна ябълка.
А той се смееше.
Сграбчи ръцете й и ги натисна надолу. Тя освободи едната си ръка и одра с нокти лицето му. Пръстите й оставиха дълбоки бразди в кожата му, по които бавно започна да се стича кръв и гной. Борбата беше почти или съвсем безсмислена. Все едно бе забила нокти в парче наплюто от мухи месо. От гърлото й най-сетне излезе звук. Тя искаше да изпищи, да даде израз на ужаса и страха, преди да я задушат, но успя само да излае дрезгаво.
Старк свали ръката й и изви двете й ръце зад гърба й, стискайки здраво китките й с една ръка. Кожата му бе мека, ала ръката му бе яка като железни окови. Той вдигна другата си ръка и я сложи на гърдата й. Кожата й сякаш простена при това докосване. Тя затвори очи и се опита да се отдръпне.
— О, я стига — рече той. Вече не се усмихваше, но изглеждаше сякаш се е захилил, защото разядената лява част от устата му бе замръзнала в това положение. — Престани, Бет. За твое собствено добро. Възбуждаш ме, като се бориш с мене. А не искаш да се възбудя, нали? Мога да се закълна, че не искаш. Мисля, че ние с теб трябва да имаме платонически взаимоотношения. Поне засега.
Той стисна по-силно гърдата й и тя усети жестоката сила под разлагащата се плът, сякаш пръстите му бяха стоманени пръчки поставени в мека пластмаса.
„Как може да е толкова силен? Как може да е толкова силен, когато има вид на умиращ?“
Ала отговорът беше ясен. Той не беше човек. Тя дори не мислеше, че е жив.
— А може би ти се иска! — попита той. — Така ли е? Иска ли ти се? — Езикът му на черни, червени и жълти петна, напукан като земята при продължителна суша, се стрелна от озъбената му, ухилена уста.
Тя веднага престана да се съпротивлява.
— Така е по-добре. Сега ще те пусна, Бети, скъпа моя, сладка моя. Когато те пусна, неудържимото желание да пробягаш сто метра за пет секунди отново ще те обхване. Това е напълно естествено. Ние не се познаваме добре все още, а и съзнавам, че не изглеждам особено привлекателно. Но преди да направиш нещо необмислено, спомни си за ченгетата пред къщата. Те са мъртви. Помисли и за твоите бамбини, които си спят кротко горе. Децата трябва да си почиват, нали? Особено пък мъничките деца, беззащитните деца, като твоите. Нали разбираш? Следиш мисълта ми, нали?
Тя кимна мрачно. Сега вече усещаше и миризмата му. Това беше отвратителна воня на гниещо месо. „Той се разлага — помисли си тя. — Разлага се пред очите ми.“
Сега разбираше съвсем ясно защо Старк така отчаяно искаше Тад да започне да пише отново.
— Ти си вампир — рече тя дрезгаво. — Проклет вампир. И той те е сложил на диета. Затова нахълтваш тука, тероризираш мен и заплашваш бебетата ми. Ти си един скапан страхливец, Джордж Старк.
Той свали ръце от нея, след което започна бавно да опъва и изглажда ръкавиците си. Това беше превзет, но и странно заплашителен жест.
— Не мисля, че това е справедливо, Бет. Какво би направила ти, ако беше на мое място? Какво ще направиш, ако попаднеш на самотен остров без храна и вода? Едва ли щеше да гледаш замечтано и да въздишаш превзето. Щеше да се бориш, нали? Нима ще ме обвиниш, че искам нещо толкова просто като това да остана жив?
— Да — изсъска Лиз.
— Говориш като фанатизиран борец за правда… но може и да промениш мнението си. Ще видиш, Бет, че цената на тази борба може да се окаже по-висока, отколкото можеш да си представиш. Ако силите, срещу които се бориш, са коварни и изцяло посветени на каузата си, цената може да скочи до небето. Тогава може с по-голям ентусиазъм да се съгласиш да си сътрудничим.
— Въобразявай си, копеле!
Той повдигна дясното ъгълче на устата си, а вечно усмихващата се лява страна също се издигна още по-нагоре и Старк я удостои с една вампирска, озъбена усмивка, която искаше да мине за очарователна. Ръката му, отвратително студена под тънката ръкавица, погали ръката й от лакътя надолу. После стисна дланта на лявата й ръка за миг и я пусна.
— Това не е плод на ничие въображение, Бет. Уверявам те. Ние двамата с Тад ще пишем заедно нов роман на Старк… за известно време. С други думи Тад ще ми даде началния тласък. Аз съм като боксуваща кола. Само че не моторът е блокирал, а писателският механизъм е блокирал. Това е всичко. По моему в това е целия проблем. Щом веднъж потръгне, ще я извадя от калта, ще натисна съединителя и дим да ме няма!
— Ти си луд — промълви тя.
— Да. Но и Толстой е бил луд. И Ричард Никсън, а избраха именно тоя подлизурко за президент на Съединените Щати. — Старк извърна глава и погледна през прозореца. Лиз не чуваше нищо, но й се стори, че той е наострил уши за някакъв тих, едва доловим звук.
— Какво чу… — подхвана тя.
— Затвори си устата, миличка — прекъсна я Старк. — Просто я дръж затворена.
Тя дочу далечния звук от пърхане на криле на цяло ято птици. Този звук беше така далечен, така красив, така свободен.
Тя стоеше, гледаше го, с разтуптяно сърце и си мислеше дали би могла да се отскубне от него. Той не беше в транс или в някакво подобно състояние, но вниманието му бе погълнато от нещо друго. Можеше да побегне. Ако успееше да вземе пушката…
Той обхвана китката й с ръка, която се разлагаше.
— Мога да проникна в съзнанието на мъжа ти и да гледам през неговите очи. Чета мислите му. Твоите не мога да чета, но мога да позная по лицето ти какво мислиш. За каквото и да мислиш сега, Бет, спомни си за ченгетата… и че имаш деца. Така ще виждаш нещата в истинското им съотношение.
— Защо ме наричаш така?
— Как? Бет ли? — той се засмя. Смехът му беше отвратителен, сякаш камъчета се търкаляха в гърлото му. — Така би те наричал и той, ако имаше достатъчно акъл.
— Ти си л…
— Луд, да, знам. Това е прекрасно, миличка, но ще оставим мнението ти за моя разум за по-късно. Прекалено много неща стават в момента. Слушай, трябва да се обадя на Тад, но не в кабинета му. Телефонът там може да се подслушва. Той не мисли, че е така, но ченгетата може да са сложили микрофон, без да му кажат. Мъжът ти прекалено много се доверява. А аз не.
— Как можеш…
Старк се наведе напред и каза много бавно и внимателно, като учител на някой трудно схващащ първокласник:
— Хайде стига сме чоплили тоя въпрос, Бети. По-добре ми отговори на няколко въпроса. Ако не получа отговорите от теб, може би ще ги получа от твоите близначета. Знам, че все още не могат да говорят, но може би ще ги науча. С малко подтик, чудеса могат да станат.
Старк носеше подплатена жилетка върху ризата си, въпреки че беше горещо. Такива носеха ловците и туристите, с много ципове и джобове. Той отвори един от страничните джобове, който бе издут от някакъв цилиндричен предмет. Извади малка горелка.
— Дори и да не успея да ги науча да говорят, на бас се хващам, че мога да ги науча да пеят. Ще пропеят като славейчета. Сигурно няма да ти се иска да чуеш такава песен, Бети.
Тя се опита да откъсне очи от горелката, но не успя. Погледът й беше безпомощно прикован към нея, докато Старк я подхвърляше от едната в другата си ръка.
— Ще ти кажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза тя, а наум добави: засега.
— И ще направиш добре — рече той и прибра обратно горелката. Жилетката му увисна на едната страна и тя видя, че от джоба му се показва тежък пистолет. — И много благоразумно от твоя страна, Бети. В английската катедра днес има още един човек. Виждам го така ясно, както виждам теб. Нисичък и дребен човечец, с бяла коса, а в устата си има пура, голяма колкото него. Как се казва?
— Като че ли е Роули Дилесипс — отвърна тя уплашено. Зачуди се откъде можеше да знае той, че Дилесипс е там… но реши, че не иска да узнае отговора.
— А може ли да е някой друг?
Лиз се замисли за малко и поклати глава.
— Трябва да е Роули.
— Имаш ли указателя на факултета?
— Има един в чекмеджето на масичката с телефона. В хола.
— Добре. — Той мина покрай нея, преди да се е усетила. Това парче гниещо месо се движеше така безшумно и леко като котка, че направо й призля. Той взе един от ножовете. Лиз настръхна. Старк я погледна и от гърлото му отново излезе този звук, сякаш правеше гаргара с камъчета.
— Не се безпокой. Няма да те кълцам. Та ти си малката ми, добра помощничка, нали? Хайде, ела.
Силната му, отвратително мека ръка отново обхвана китката й. Лиз се опита да я издърпа, но Старк я хвана още по-здраво. Тя веднага престана да се дърпа и се остави той да я води.
— Така е добре — рече той.
Отведе я в хола, а тя седна на канапето и обхвана с ръце коленете си. Старк й хвърли бърз поглед, кимна утвърдително и насочи цялото си внимание към телефона. Когато установи, че няма алармена сигнализация към него, а това беше истинска немарливост, той преряза жиците, поставени от полицията. Едната беше свързвана към подслушващото устройство, а другата — към задействащия се от човешки глас магнитофон в мазето.
— Знаеш как да се държиш и това е изключително важно — каза Старк към сведената глава на Лиз. — Слушай сега. Ще намеря номера на Роули Дилесипс и ще си по-бъбрим малко с Тад. А докато аз говоря, ти ще се качиш горе и ще събереш каквито там парцалки и джаджи ще трябват за бебетата на вилата. Когато свършиш с багажа, събуждаш ги и ги донасяш тук долу.
— Откъде знаеш, че те…
Той се усмихна на нейната изненада.
— О, аз знам разписанието им, може би дори по-добре от тебе. Събуди ги, Бет, приготви ги и ги донеси тук. Знам разположението на къщата, така добре, както и разписанието им, така че ако се опиташ да бягаш, миличка, ще знам. Няма нужда да ги обличаш. Просто събери нещата, които ще ти трябват и ги донеси тук само по пеленки. Можеш да ги облечеш по-късно, когато поемем по веселия път.
— Към Касъл Рок? Искаш да отидеш в Касъл Рок?
— Ъхъ. Но няма защо да мислиш за това сега. Мисли само, че ако се забавиш повече от десет минути по моя часовник, ще трябва да се кача горе и да проверя какво правиш. — Той я изгледа смразяващо. От очилата очите му под белещата се, сълзяща кожа на челото, приличаха на тъмните дупки на черепа. — Ще дойда със запалена горелка и готов за действие. Разбираш, нали?
— Аз… да.
— Преди всичко, Бет, трябва да запомниш едно нещо. Ако ми съдействаш, нищо няма да ти се случи. Нито на теб, нито на децата ти — той отново се усмихна. — За такава добра майка като тебе, предполагам, че второто е много по-важно за тебе. Просто искам да не се опитваш да ме изиграеш. Двете ченгета отвън на задната седалка на своята смотана кола сега събират мухите, защото имаха нещастието да се изправят на железопътната линия, точно когато пристигаше моя влак. В Ню Йорк има още няколко мъртви ченгета, които имаха същия лош късмет… както вече знаеш. Единственият начин да помогнеш на себе си, на децата си и на Тад, защото ако той прави това, което искам от него, нищо няма да му се случи, е да не разсъждаваш и да ми съдействаш. Разбра ли?
— Да — прегракнало отвърна тя.
— Може да ти дойде някоя идея. Знам, че това може да се случи на човек, който е притиснат до стената. Но ако ти хрумне нещо, веднага го забрави. Макар че не изглеждам страхотно, чувам идеално. Ако се опиташ да отвориш някой прозорец, ще чуя. Ако се опиташ да отвориш мрежата на някоя врата и това ще го чуя. Бети, аз съм човек, който може да чуе песента на ангелите в рая и писъците на дяволите в дълбините на ада. Така че, трябва да решиш дали си заслужава да поемаш някакъв риск. Ти си умна жена. Мисля, че ще вземеш правилното решение. Размърдай се, момичето ми. Хайде.
Той погледна към часовника си, за да отмери времето. Лиз се втурна към стълбите. Краката й се подкосяваха.
6.
Тя го чу да казва нещо по телефона. След дълга пауза пак започна да говори. Гласът му се промени. Тя не знаеше с кого бе говорил в началото, може би с Роули Дилесипс, но сега знаеше със сигурност, че говори с Тад. Не можеше да чуе точно какво казваше Старк, а и не смееше да вдигне слушалката на апарата в спалнята, но беше сигурна, че е Тад. Все едно нямаше време за подслушване. Той я бе попитал дали тя би поела риска да се опита да го изиграе. Не искаше да поема такъв риск.
Тя напъха пелени в една чанта, а дрехи — в един куфар. Набута кремовете, пудрата против подсичане, безопасните игли и всички останали дреболии в една чанта с дръжка през рамо.
Разговорът долу бе приключил. Тъкмо щеше да събуди близнаците, когато той я извика:
— Бет! Хайде!
— Идвам! — тя вдигна Уенди, която се разплака сънено.
— Искам да слезеш. Очаквам телефонен разговор и ти ще ми послужиш като звуков фон.
Тя почти не чу последните му думи. Погледът й попадна на кутийката с безопасните игли на плота за пелени.
А точно до кутийката имаше лъскава шивашка ножица.
Тя постави Уенди обратно в леглото й, хвърли бърз поглед към вратата и се втурна към плота. Взе ножицата и две безопасни. Постави безопасните в устата си, сякаш правеше проба на рокля и откопча полата си. Закачи за пликчетата си ножицата с безопасните и закопча полата си. Полата й се издуваше леко там където беше ръкохватката на ножицата и безопасните игли. Обикновеният мъж едва ли би го забелязал, ала Джордж Старк не бе обикновен човек. Тя издърпа блузата върху полата си. Така беше по-добре.
— Бет! — гласът вече звучеше ядосано. По-лошото беше, че идеше от стълбището. Тя дори не бе чула стъпките му, а стълбището в тази стара къща скърцаше ужасно, когато някой се качваше по него.
В този миг телефонът иззвъня.
— Слизай моментално тук! — изкрещя той и тя побърза да вземе Уилям. Събуди бебетата грубо, нямаше време за нежности. Затова и двете ревяха с цяло гърло, когато слезе долу.
Старк беше на телефона и тя очакваше, че той ще побеснее от този шум. Но тъкмо обратното — той изглеждаше доволен. В този миг тя осъзна, че ако говореше с Тад, беше естествено да е доволен. Не би могло да бъде по-добре за него, дори и ако бе донесъл собствен запис със звукови ефекти.
„Последното средство за убеждаване — помисли си Лиз.“ Внезапно я обхвана такава омраза към това разлагащо се същество, което нямаше никакво право на живот и все пак отказваше да умре.
Старк държеше молив в едната си ръка и барабанеше по масата с гумичката на края му. Тя се стресна като видя, че това беше молив от марката Берол Блек Бюти. „Един от моливите на Тад — помисли си тя. — Нима е ходил в кабинета му?“
Не, разбира се, че не беше ходил в кабинета, нито пък този беше от моливите на Тад. Тези моливи никога не са били негови. Той просто си купуваше от тях. Блек Бюти принадлежаха на Старк. Той бе написал нещо с молива с главни букви на гърба на указателя. Като се приближи към него, тя успя да прочете две изречения. Първото беше: ПОЗНАЙ ОТКЪДЕ СЕ ОБАДИХ, ТАД. А второто бе жестоко откровено: АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.
Като опровержение на последното Старк каза:
— Абсолютно нищо, както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички.
Той се обърна към Лиз и й намигна. Това й се стори най-отвратителното нещо. Сякаш двамата бяха съучастници. Старк въртеше очилата си между палеца и показалеца на лявата си ръка. Изпъкналите му очни ябълки лъщяха като мрамор, сякаш пред себе си виждаше лицето на разтопяваща се восъчна статуя.
Той се вслуша, после се захили. Дори и лицето му да не се разлагаше пред очите й, тази озъбена усмивка щеше да й се стори едновременно весела и зловеща.
— Какво Лиз? — попита Старк с почти напевен тон. В този момент ядът взе връх над страха й и тя се сети за първи път за леля Марта и плъховете. Искаше леля Марта да е тук, за да се погрижи специално за този плъх. Тя бе взела ножицата, но това не значеше, че ще й се предостави възможност да я използва. Ала Тад… Тад знаеше за леля Марта. Хрумна й идея.
7.
Когато разговорът приключи и Старк постави на място слушалката, тя го попита какво възнамерява да прави.
— Да действам светкавично — отвърна й той. — Това е мой специалитет. — Той протегна ръце. — Дай ми едно от бебетата. Няма значение кое.
Тя отстъпи назад като инстинктивно притисна бебетата по-силно към гърдите си. Бяха се умълчали, но като ги притисна внезапно и двете отново започнаха да хленчат.
Старк я погледна търпеливо.
— Нямам време, за да споря с теб, Бет. Не ме карай да те убеждавам с това тук — той потупа издутия джоб на жилетката си. — Няма да им направя нищо. По някакъв странен начин и аз се оказвам техен баща.
— ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА ГОВОРИШ ТАКА! — изкрещя тя и отстъпи още по-назад. Бе готова да побегне.
— Момиче, губиш контрол над себе си.
Думите бяха казани равномерно, без натъртване и с ледено студен тон. Тя се почувства така, сякаш някой я бе ударил с торба пълна с лед през лицето.
— Я се стегни, сладурче. Трябва да изляза навън и да вкарам полицейската кола в гаража. Не мога да допусна да побегнеш по шосето в обратната посока, докато аз съм зает. Но ако в ръцете ми е едно от децата ти, като един вид гаранция, няма да трябва да се притеснявам за това. Наистина нямам нищо против теб и бебетата… а дори и да не беше така, какво ще спечеля, ако направя нещо лошо на едно от бебетата? Нужно ми е съдействието ти, а по такъв начин не бих го получил. Така че веднага ми дай едното, иначе ще им направя нещо и на двете. Няма да ги убивам, но ще им причиня болка и ти ще си виновна.
Той протегна ръце. Разяденото му лице имаше строго и решително изражение. Гледайки го, тя осъзна, че никакъв аргумент, никаква молба не можеха да го накарат да отстъпи. Той дори нямаше да я изслуша. Просто щеше да изпълни заканата си.
Тя пристъпи към него. Когато той посегна да вземе Уенди, ръката й отново притисна бебето към гърдите й за момент. Уенди започна още повече да хлипа. Лиз я пусна и самата тя се разплака и го погледна в очите.
— Ако й причиниш болка, ще те убия.
— Знам, че ще се опиташ — рече сериозно Старк. — Уважавам изключително много майчинския инстинкт, Бет. Мислиш, че съм чудовище, а може и да си права. Но истинските чудовища не са лишени от чувства. Мисля, че в края на краищата именно това, а не външността им, ги прави толкова страшни. Нищо няма да направя на малкото, Бет. Тя е в сигурни ръце… стига ти да ми съдействаш.
Лиз притисна Уилям. Никога не бе чувствала ръцете си толкова празни. И никога през живота си не бе осъзнавала с такава сигурност, че е направила грешка. Но какво друго можеше да направи?
— Освен това… виж! — извика Старк и тя долови нещо в гласа му, нещо, на което не можеше, не искаше да повярва. Нежността, която й се стори, че долови, сигурно беше престорена. Пак някоя от отвратителните му шегички. Но тя с тревога установи, че цялото му внимание бе погълнато от Уенди… и Уенди вече не плачеше, а го изучаваше съсредоточено. — Малката и представа няма как всъщност изглеждам. Тя изобщо не се страхува от мене. Изобщо.
С тих ужас Лиз видя как той вдигна дясната си ръка. Бе свалил ръкавицата си и тя забеляза, че имаше превръзка на същото място, на което имаше и Тад. Старк разтвори пръсти, сви ги и ги разтвори отново. Явно го заболя защото стисна зъби, но въпреки това разтвори пръстите си.
„Тад прави така, прави точно така, о божичко, прави го ПО АБСОЛЮТНО СЪЩИЯ НАЧИН…“
Уенди сега беше абсолютно спокойна. Тя гледаше втренчено лицето на Старк, изучавайки го старателно. Сивите й очи гледаха съвсем невъзмутимо право в неговите мътно сини очи. Без кожата под тях, очите му изглеждаха така сякаш всеки момент щяха да увиснат на бузите му.
И Уенди го поздрави по същия начин.
Разтвори пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уенди.
Лиз усети някакво раздвижване в ръцете си. Сведе поглед и видя, че Уилям гледа Джордж Старк със същия съсредоточен синьосив поглед. И се усмихва.
Уилям разпери пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уилям.
— Не — простена тя глухо. — Божичко, моля те, не позволявай това да се случи.
— Виждаш ли? — рече Старк, вдигайки поглед към нея. Усмихваше се с неговата замръзнала, саркастична усмивка и най-отвратителното от всичко бе, че той се опитваше да бъде нежен… а не можеше. — Виждаш ли? Те ме харесват, Бет. Те ме ХАРЕСВАТ.
8.
Старк сложи черните си очила и изнесе Уенди навън. Лиз се спусна към прозореца и го проследи с неспокоен поглед. Бе абсолютно сигурна, че той възнамерява да се качи в колата и да офейка с бебето й с двамата мъртви полицаи на задната седалка.
Но известно време той не направи нищо. Просто застана до вратата на шофьора с наведена глава към бебето в ръцете си в ослепителната слънчева светлина. Остана неподвижен. Изглеждаше така сякаш сериозно разговаря с Уенди или пък се моли. По-късно, когато разполагаше с повече информация, тя заключи, че той се бе опитвал да се свърже с Тад, да прочете мислите му и да разбере дали той възнамерява да изпълни нарежданията на Старк или си има собствени планове.
След около тридесет секунди Старк поклати глава енергично, сякаш, за да прогони някакви мисли, качи се в колата и я запали.
„Ключовете са в колата. Дори не му се налага да използва жиците, или каквото там трябва, за да я запали. Тоя човек има дяволски късмет.“
Старк вкара колата в гаража и изключи двигателя. Тя чу как се затръшва врата. Той излезе от гаража и спря само за миг, за да натисне копчето, с което автоматично се затваряше вратата на гаража.
Само след няколко секунди той пак беше в къщата. Подаде й Уенди.
— Видя ли? — попита. — Тя е добре. А сега ми кажи за съседите. За Кларкови.
— Кларкови ли? — попита тя, чувствайки се изключително глупаво. — Защо питаш за тях? Те ще прекарат лятото в Европа.
Той се усмихна. По свой начин именно тази усмивка беше най-отвратителната от всички досега, тъй като при нормални обстоятелства би изразявала истинско удоволствие. И би била една истински чаровна усмивка, помисли си Лиз. Не изпита ли някакво макар моментно привличане? Някаква възбуда макар и само за миг? Това, разбира се, граничеше с лудост, но едва ли значеше, че може да отрече съществуването на това усещане. Тя дори мислеше, че разбира защо изпитва това. В крайна сметка се бе омъжила за най-близкия роднина на този мъж.
— Прекрасно! — възкликна той. — Не би могло да бъде по-добре! А те имат ли кола?
Уенди започна да плаче. Лиз видя, че дъщеря й гледа мъжа с разлагащото се лице и с изпъкналите мраморно бели очи, протягайки към него малките си, приятно закръглени ръчички. Тя не плачеше от страх. Плачеше защото искаше той отново да я вземе в ръцете си.
— Не е ли прекрасно! — рече Старк. — Иска да дойде пак при татко.
— Затваряй си устата, чудовище! — изсъска Лиз.
Лисицата Джордж Старк отметна глава назад и се засмя.
9.
Той й даде още пет минути, за да събере допълнително някои неща за себе си и за бебетата. Тя му каза, че е невъзможно да събере и половината от това, от което ще има нужда през този период от време. Той й нареди да събере колкото може.
— Бъди доволна, че изобщо ти давам допълнително време, Бет, при наличните обстоятелства. В гаража ви има две мъртви ченгета и мъжът ти знае какво става. Ако искаш да прекараме петте минути в обсъждане на този въпрос, твоя работа. Вече ти остават — той хвърли бърз поглед към часовника си и й се усмихна — четири и половина минути.
И така тя събра, колкото можеше, спирайки за миг да хвърли поглед към бебетата, докато прибираше бурканчета с бебешка храна. Те седяха едно до друго на пода, пляскаха с ръчички и гледаха Старк. Знаеше какво всъщност си мислят те и това я ужасяваше.
„Не е ли прекрасно!“
Не. Тя не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли за това, ала само за това мислеше. Уенди плачейки протяга пълничките си ръце. Протяга ги към този непознат убиец.
„Искат да дойдат при татко.“
Той стоеше до вратата на кухнята и я гледаше усмихнат. Прииска й се веднага да си послужи с ножиците. Никога не бе искала нещо толкова силно.
— Не можеш ли да ми помогнеш? — извика му ядно тя, посочвайки двата сака и хладилната чанта, които бе напълнила с храна.
— Разбира се, Бет — отвърна той. Той взе единия сак. А лявата си ръка остави незаета.
10.
Прекосиха страничния двор, минаха през естествената ограда от дървета между двата двора. После прекосиха и двора на Кларкови, докато стигнаха до алеята за коли. Старк настояваше да вървят бързо и тя се задъхваше, когато спряха пред затворената врата на гаража. Той й бе предложил да носи едно от бебетата, но Лиз отказа да му го даде.
Старк постави хладилната чанта на земята, извади портмонето от задния си джоб, а от него измъкна тънко заострено желязно ключе, което пъхна в ключалката на вратата на гаража. Завъртя го надясно, после наляво, вслушвайки се в звука от превъртането. Чу се изщракване. Старк се усмихна.
— Добре — рече той. — Дори и най-простите ключалки на гаражите могат да затруднят човек. Особено тези с големи езици, които трудно се отключват. Тая обаче е изхабена като стара проститутка на разсъмване. Имаме късмет. — Той натисна дръжката и блъсна вратата. Тя се плъзна с тропот по релсите.
В гаража беше спарено като в купа сено, а във волвото на Кларкови беше още по-горещо. Старк се наведе под таблото, откривайки незащитения си врат към Лиз, която седеше на задната седалка. Сърбяха я ръцете. Само секунда й трябваше, за да измъкне ножицата, но секундата можеше да се окаже недостатъчна. Тя вече бе видяла колко бързо реагираше той и на най-неочакваното. Изобщо не я учудваше фактът, че рефлексите му бяха като на диво животно, защото той беше именно токова.
Той издърпа сноп жици иззад таблото. Извади изцапан с кръв бръснач от предния си джоб. Тя потрепери и трябваше да преглътне бързо два пъти, за да спре гаденето, което предизвика вида на бръснача. Той разгъна острието, наведе се отново, свали изолационната обвивка на две жици и съедини оголените медени жички. Проблесна синя искра и моторът започна да боботи. Само след миг двигателят вече работеше.
— Е, добре! — тържествуваше Джордж Старк. — Да тръгваме, а, к’во ще кажеш?
Бебетата се засмяха и му помахаха с ръце. Старк също весело им помаха. Докато той изкарваше на заден колата от гаража, Лиз скришом плъзна ръка зад Уенди, която седеше в скута й и докосна извитата част на ножицата. Не сега, но скоро. Нямаше никакво намерение да чака пристигането на Тад. Безпокоеше се какво можеше да направи междувременно на бебетата това същество дошло от света на мрака.
Или пък на нея.
Стига да се разсееше съвсем за малко, тя щеше да извади ножицата от скривалището й и да я забие в гърлото му.
1.
Въпреки че никога не бе идвал в Лъдлоу, той лесно се ориентира какво иска да направи и как да го стори.
Старк бе посещавал Лъдлоу често в сънищата си.
Той остави крадената, раздрънкана Хонда Сивик в една отбивка край пътя на около миля и половина от дома на Бомънт. Тад бе отишъл до университета и това беше добре. Понякога му беше невъзможно да разбере какво прави или мисли Тад, но ако се понапрегнеше, винаги успяваше да долови чувствата му.
Ако му беше трудно да се свърже с Тад, просто взимаше в ръка един от моливите, които бе купил в книжарницата на Хюстън Стрийт.
Това помагаше.
Но днес нямаше да има затруднения, независимо какво беше казал Тад на своите пазачи, той отиваше в университета поради една единствена причина. Даденият му срок бе изтекъл и той смяташе, че Старк ще се опита да се свърже с него. А Старк възнамеряваше да направи именно това.
Но не смяташе да го направи така, както очакваше Тад.
Още по-малко от очакваното от Тад място.
Беше почти дванадесет. Наоколо бяха спрели хора за обяд. Някои бяха насядали по масите на тревата, други стояха около каменните скари до реката. Никой не погледна към Старк, когато той слезе от колата и закрачи по пътя. Това беше добре, защото ако го бяха видели със сигурност щяха да го запомнят.
Щяха да го запомнят, но нямаше да могат да го опишат.
Старк прекоси пътя и се отправи към дома на Бомънт. Той приличаше много на Невидимия човек на Х. Уелс. Челото му бе омотано с широк бинт. Друг бинт скриваше брадата и скулите му. Една бейзболна шапка на отбора на Янкитата на Ню Йорк бе нахлупена ниско над челото му. Носеше очила, подплатена, предпазна жилетка и черни ръкавици.
Бинтовете бяха изцапани с жълтеникава гной, която непрекъснато се процеждаше като лепкави сълзи през памучната материя. Жълтеникавата секреция се стичаше и зад очилата му. От време на време той обърсваше бузите си с ръкавиците от тънка кожа, имитация на шевро. Ръкавиците му се бяха слепнали от засъхващата секреция. Голяма част от кожата му под бинтовете се бе обелила. Отдолу се показваше не човешка плът, а нещо наподобяващо тъмна, пореста гъба, която непрекъснато сълзеше. Секрецията приличаше на гной и миришеше отвратително на смес от силно кафе и туш.
Той вървеше със сведена глава. Хората от малкото коли, които преминаваха по насрещното платно, виждаха само мъж със спортна фуражка, със сведена глава, за да не му блести слънцето в очите и с ръце в джобовете. Козирката на шапката би попречила и на най-настойчивият поглед, а ако някой се вгледаше по-отблизо, щеше да види само бинтове. От колите, които идваха зад него и продължаваха на север, можеше да се види само гърба му.
Ходенето по улиците щеше да стане доста трудно, ако му се наложеше да навлезе по-навътре в побратимените градове Бангор и Брюър. Защото там имаше гъсто населени квартали с високи блокове. Обаче тази част от Лъдлоу, в която живееха Бомънтови, беше още достатъчно далече от градовете, сред природата. Не бяха на полето, но не бяха и в града. Къщите бяха разположени върху големи парцели. Парцелите бяха оградени не с висок жив плет — това въплъщение на стремежа към усамотяване в предградията, а с редици от дървета и тук-там с виещи се, ниски каменни стени. Сателитни антени се издигаха заплашително на хоризонта, като съгледвачи, изпратени от извънземни.
Старк вървя по банкета на шосето, докато стигна до къщата на Кларкови, съседи на Тад. Той мина напряко през поляната с изсъхнала трева пред Кларкови и хвърли поглед към къщата. Дебелите завеси бяха спуснати, за да не навлиза слънцето, а вратата на гаража беше плътно затворена. Къщата не изглеждаше просто празна, а имаше изоставен вид, сякаш не е била обитавана от доста време. Нямаше купчина с вестници зад мрежестата врата, която да издава нечие присъствие и Старк си помисли, че Кларкови сигурно бяха някъде на лятна почивка, което напълно го устройваше.
Той навлезе сред дърветата, които служеха за ограда между съседите, прескочи полуразрушената каменна стена и приклекна. За първи път виждаше дома на твърдоглавия си брат. На алеята пред къщата имаше патрулна кола, а двама полицаи стояха в сянката на едно дърво, пушеха и си говориха. Това беше добре.
Намери точно това, което очакваше. Всичко щеше да мине по мед и масло. Все пак остана за миг на мястото си. Той не смяташе, че дава воля на въображението си, освен в книгите, в чието написване бе имал значителна роля. Нито пък гледаше на себе си като на чувствителен човек, затова се учуди на яда и негодуванието, които внезапно се надигнаха в него.
Какво право имаше това копеле да му отказва? Какво право? Просто защото той пръв бе съществувал реално? Или защото Старк не знаеше точно как, кога и защо бе станал човек от плът и кръв? Това бяха глупости. За Джордж Старк старшинството в този случай не струваше и пукната пара. Той не бе длъжен да легне и да умре без и най-малкото възражение, както явно мислеше Тад Бомънт. Той имаше едно задължение към себе си — да остане жив. Но и това не беше всичко.
Трябваше да мисли и за верните си почитатели, нали?
Погледни тая къща. Погледни я само! Просторна, в колониалния стил на Нова Англия. Липсва само още едно крило, за да прилича на истинско имение. Голяма поляна, пръскалки се въртят бясно, за да я поддържат зелена; дървена ограда от заострени колове покрай чистата, черна алея за коли, уж за „колорит“. Между къщата и гаража имаше пътека посипана с черна сгур. Господи! А вътре къщата бе обзаведена с изтънчен (или може би изящен) вкус в същия колониален стил, за да съответства на фасадата: дълга, дъбова маса в трапезарията, високи, елегантни скринове в стаите на горния етаж, изящни и приятни за окото, столове, но не чак толкова ценни, че само да им се възхищаваш и да не смееш да седнеш на тях. Стените не бяха покрити с тапети, а бяха боядисани и после изрисувани. Старк бе виждал всичко това в сънищата, които Бомънт дори не знаеше, че е сънувал, докато пишеше книгите на Джордж Старк.
Изведнъж му се прииска да изгори кокетната, бяла къща до основи. Да драсне клечка кибрит или може би да използва пламъка на горелката, която носеше в джоба на жилетката си и да я изравни със земята. Но не преди да е бил вътре. Не преди да е строшил мебелите, да се е изсрал на килима и размазал изпражненията по старателно изписаните стени. Не преди да е насякъл с брадва на трески тези толкова скъпи скринове.
Какво право имаше Бомънт на деца и красива жена? Какво именно право имаше Тад Бомънт да живее в светлина и да бъде щастлив? А неговият брат от мрака, който го бе направил богат и известен, и без който Бомънт щеше да си остане беден и да потъне в пълна забрава, трябваше да умре на някоя тъмна улица като кекав помияр?
Никакво, разбира се. Абсолютно никакво право. Просто Бомънт вярваше, че има това право и въпреки всичко продължаваше да мисли така. И именно тази вяра, а не самият Джордж Старк, бе пълна заблуда.
— Време е да ти се даде първият голям урок, приятелче — промълви Старк сред дърветата. Напипа кламерите, с които бе прикачил бинтовете, свали ги и ги прибра в джоба си за по-късно. После започна да отвива бинта. Колкото повече се приближаваше до кожата, толкова по-мокър беше той. — Никога, ама никога няма да го забравиш. Гарантирам ти го, копеле.
2.
Не беше по-различно от номера с белия бастун, който приложи на ченгетата в Ню Йорк, но това не притесняваше Старк. Той твърдо вярваше, че ако ти хрумне някой готин номер, трябва да го използваш, докато се изтърка. Ченгетата не представляваха никакъв проблем, освен ако Старк не проявеше небрежност. Те дежуреха вече повече от седмица и с всеки изминат ден растеше убеждението им, че когато лудият каза, че се е осъзнал и че се прибира у дома, той бе казал истината. Поемаше риск единствено с Лиз. Ако тя случайно погледнеше през прозореца, докато той колеше тия прасета, можеше да възникнат усложнения. Но вече беше почти дванадесет, така че тя и бебетата или спяха, или се готвеха да си легнат. Каквото и да станеше Старк вярваше, че всичко ще мине добре.
Всъщност беше абсолютно сигурен.
За любовта няма прегради.
3.
Чатертън вдигна крак, за да изгаси цигарата в подметката на обувката си. Възнамеряваше после да изхвърли угарката в пепелника в колата. Щатската полиция на Мейн не си позволяваше да замърсява частните пътища на своите данъкоплатци. Когато вдигна поглед, видя мъжа с одраната на лицето кожа да тътри крака по алеята. Мъжът бавно махаше с ръка за помощ към Чатертън и Джак Едингс. Другата му ръка беше свита зад гърба и изглеждаше като да е счупена.
Чатертън за малко да получи удар.
— Джак! — изкрещя той и Едингс се обърна и зяпна.
— помогнете ми… — каза дрезгаво обезобразеният. Чатертън и Едингс се втурнаха към него.
Ако бяха останали живи, щяха да разкажат на колегите си какво си бяха помислили в този момент. Този човек или бе катастрофирал, или бе обгорен от взрива на газ, или може би бе попаднал в някоя от ония жестоки селскостопански машини, които от време на време решават да заклещят и накълцат собствениците си със своите шипове, остриета или жестоко въртящи се спици.
Можеха да разкажат за това на колегите си, но в онзи момент те всъщност не мислеха за нищо. Ужасът бе изтрил всяка мисъл от съзнанието им. Лявата половина от лицето на мъжа направо кипеше, сякаш след като кожата бе свалена, някой бе полял оголеното месо със силно концентрирана карболова киселина. Някаква лепкава, невъобразима течност се стичаше по изпъкналите места и по черните пукнатини, а на места се разливаше като придошла река на отвратителни струи.
Те не мислеха. Просто реагираха.
Това му беше хубавото на номера с белия бастун.
— помогнете ми…
Старк уж се препъна и политна напред. Чатертън извика нещо неразбираемо на колегата си и протегна ръка, за да задържи ранения мъж преди да се е строполил. Старк хвана в примка врата на полицая с дясната си ръка, а лявата протегна нагоре. В нея беше изненадата: сгъваем бръснач със седефена дръжка. Острието блесна ослепително във влажния въздух. Старк замахна и го заби в дясното око на Чатертън. Чу се ясно изпукване. Чатертън изкрещя и притисна ръка към лицето си. Старк го сграбчи за косата, издърпа главата му назад и преряза гърлото му. Кръвта бликна от мускулестия му врат като червен гейзер. Всичко това отне само четири секунди.
— Какво? — попита Едингс тихо, с неуместно натъртване. Той стоеше, като ударен с мокър парцал на около две стъпки зад Чатертън и Старк. — Какво?
Едната му ръка висеше току до приклада на револвера му, но и с един бегъл поглед само Старк се увери, че тоя не знаеше, че пистолетът му е под ръка, точно както не знаеше и колко е населението на Мозамбик. Очите на Едингс щяха да изхвръкнат от орбитите си. Не разбираше кой стои пред него и чия беше кръвта. „Не, не е така — помисли си Старк. — Той видя как прерязах гърлото на другото ченге, но мисли, че кръвта е моя защото половината от кожата на лицето ми липсва. Но не е и точно така. Кръвта трябва да е моя, защото те двамата са полицаи. А полицаите са винаги героите във филмите.“
— Я, подръж за малко, ако можеш? — каза Старк и блъсна полумъртвото тяло на Чатертън върху Едингс.
Едингс нададе пронизителен писък. Опита се да отстъпи встрани, но беше късно. Стокилограмовият, умиращ бик Том Чатертън се стовари върху него и Едингс политна назад към колата. Гореща кръв се стече върху извърнатото му нагоре лице като вода от счупен душ. Той изкрещя и отблъсна тялото. То се завъртя бавно и с последни сили Чатертън посегна слепешката към колата. Лявата му ръка се удари в покрива на колата и остави размазана, кървава следа. С дясната ръка хвана антената и я прекърши. Падна на асфалта, държейки отчупената антена пред единственото си око. Приличаше на учен хванал особено рядък екземпляр, който не би захвърлил дори и при най-екстремни условия.
Едингс видя размазания образ на обезобразения, който се приближаваше към него приведен и се опита да отстъпи. Блъсна се в колата.
Старк замахна нагоре, разпори бежовия униформен панталон на Едингс при чатала и разцепи мъдната торбичка. Бръсначът се плъзна обратно нагоре сякаш плътта бе масло. Тестикулите на Едингс, изневиделица освободени от торбичката, увиснаха към вътрешната страна на бедрата му като тежките пискюли на усуканите шнурове на завеси. Кръвта напои плата покрай ципа. За момент Едингс имаше чувството, че някой е изпуснал сладолед върху топките му… но после го връхлетя пареща и хапеща болка. Той изкрещя.
Старк замахна с дяволска бързина към врата на Едингс, но Едингс някак си успя да вдигне ръка и бръсначът само разцепи на две дланта му. Едингс се опита да се извърти наляво и така откри дясната страна на врата си.
Голото, бледосребристо на замъглената дневна светлина острие отново изсвистя във въздуха и този път попадна точно в целта. Едингс падна на колене, с ръце между краката. Бежовият му панталон бе почервенял от кръв чак до коленете. Главата му клюмна напред и сега той приличаше на човек принесен в жертва на езическите богове.
— Приятен ден, мръснико — рече Старк, сякаш слагаше край на разговора им. Наведе се над Едингс, хвана косата му, изви главата му назад, откривайки шията му за последния удар.
4.
Старк отвори задната врата на колата, хвана Едингс за яката на ризата му и за окървавения панталон и го метна вътре като торба картофи. После направи същото и с Чатертън, който сигурно тежеше към сто и петнадесет килограма заедно със служебния колан и с пистолета. Но Старк го вдигна сякаш бе перце. Затръшна вратата и погледна с нетърпеливо любопитство към къщата.
От нея не идваше никакъв звук. Чуваха се единствено щурците във високата трева до пътя и тихото „фъш-фъш“ от въртенето на пръскачките. Към тези звуци сега се прибави и шума от приближаващ се камион с цистерна. Премина с тътен с шестдесет мили в час. Старк се сепна, наведе се до колата, когато видя, че камионът намалява скорост и стоповете му светнаха за секунда. Той се изхили, когато камионът отново засили и се скри зад следващия хълм. Шофьорът явно бе забелязал полицейската кола паркирана до шосето, бе видял с каква скорост кара и си бе помислил, че има скрит радар. Съвсем естествено. Беше се разтревожил излишно. Този радар бе престанал да работи завинаги.
Имаше доста кръв по алеята, ала локвата кръв върху асфалта приличаше на разлята вода… стига да не се приближеше някой съвсем близо до нея. Така, че това беше добре. А дори и да не беше, нямаше какво да се прави.
Старк сгъна бръснача, стисна го в лепкавата си ръка и отиде до предния вход. Не видя нито мъртвите врабчета на земята, нито пък живите, накацали по покрива на къщата и по ябълковото дърво до гаража, които го наблюдаваха безшумно.
След около една-две минути Лиз Бомънт слезе долу, все още сънена, за да отвори вратата.
Тя не изпищя. Писъкът спря в гърлото й. Когато отвори вратата, лицето без кожа срещу нея, спря дъха й, замрази го, сподави вика й, зарови го жив. За разлика от Тад, тя не помнеше някога да е сънувала Джордж Старк, но може и да е имало такива сънища дълбоко в необятното й подсъзнание, защото това ужасяващо, едновременно ухилено и гневно лице, бе нещо очаквано.
— Хей маце, искаш ли да си купиш пиленце? — попита Старк през мрежестата врата. Захили се, откривайки зъбите си. Макар да бяха много, повечето от тях вече бяха мъртви. Очите зад очилата приличаха на две големи, черни дупки. Нещо лепкаво се стичаше по бузите и брадата му и капеше върху предпазната жилетка, в която бе облечен.
Тя се опита със закъснение да затвори вратата. Старк разкъса с юмрук мрежата и с трясък отвори вратата. Лиз се запрепъва назад, опитвайки се да извика. Но не можеше. Сякаш някой я бе стиснал за гърлото.
Старк влезе и затвори вратата.
Лиз го гледаше как бавно се приближава към нея. Приличаше на възкръснало, изгнило плашило. Най-отвратителна бе усмивката му, защото лявата част от горната му устна не бе просто разложила се или разлагаща се, а направо изгризана. Тя виждаше почернелите му зъби и дупките оставени от тези, които вече бяха паднали.
Той протегна облечените си в ръкавици ръце към нея.
— Здравей, Бет — каза той, хилейки се отвратително. — Извинявай, че нахълтвам така, но минавах оттука и реших да се отбия. Аз съм Джордж Старк и за мен е удоволствие да се запозная с тебе. Мисля, че удоволствието е много по-голямо, отколкото можеш да си представиш.
Той докосна с пръст брадата й… и я погали. Плътта под черната кожа на ръкавицата бе някак пореста, сякаш всеки момент щеше да се разкъса. В този миг тя се сети за бебетата, които спяха горе и вцепенението я напусна. Тя се обърна и побягна към кухнята. Главата й бучеше, но в обърканото си съзнание, тя си представи как сграбчва един нож от плота и го забива в това гадно подобие на лице. Тя чу как той я последва, бърз като вятъра.
Ръката му докосна гърба й, опитвайки се да я хване, но тя му се изплъзна.
Кухненската врата беше еднокрила, летяща. Сега беше подпряна с парче дърво. Тя го ритна в движение, съзнавайки, че ако не го улучеше или не го изриташе достатъчно силно, нямаше да й се отдаде възможност за втори опит. Но го ритна съвсем точно с обутия си в пантоф крак и остра болка премина през пръстите й. Дървото прелетя през кухненския под, който беше така излъскан, че цялата кухня се отразяваше наопаки в него. Усети, че Старк отново посяга към нея. Тя протегна ръка към вратата и я затръшна. Чу шума от удара. Старк извика от изненада и ярост, но не и от болка. Тя посегна към ножовете…
Ала Старк я хвана за косата и за блузата отзад. Дръпна я рязко и я обърна с лице към себе си. Платът се разпори и тя си помисли внезапно: „Божичко, ако ме изнасили, о, ако ме изнасили, ще полудея…“
Тя удряше с юмруци уродливото му лице. Очилата му първо се изкривиха на една страна, после паднаха на земята. Кожата под лявото му око бе увиснала, част от нея липсваше, така че се бе отворила дупка, от която се виждаше кръвясалата му очна ябълка.
А той се смееше.
Сграбчи ръцете й и ги натисна надолу. Тя освободи едната си ръка и одра с нокти лицето му. Пръстите й оставиха дълбоки бразди в кожата му, по които бавно започна да се стича кръв и гной. Борбата беше почти или съвсем безсмислена. Все едно бе забила нокти в парче наплюто от мухи месо. От гърлото й най-сетне излезе звук. Тя искаше да изпищи, да даде израз на ужаса и страха, преди да я задушат, но успя само да излае дрезгаво.
Старк свали ръката й и изви двете й ръце зад гърба й, стискайки здраво китките й с една ръка. Кожата му бе мека, ала ръката му бе яка като железни окови. Той вдигна другата си ръка и я сложи на гърдата й. Кожата й сякаш простена при това докосване. Тя затвори очи и се опита да се отдръпне.
— О, я стига — рече той. Вече не се усмихваше, но изглеждаше сякаш се е захилил, защото разядената лява част от устата му бе замръзнала в това положение. — Престани, Бет. За твое собствено добро. Възбуждаш ме, като се бориш с мене. А не искаш да се възбудя, нали? Мога да се закълна, че не искаш. Мисля, че ние с теб трябва да имаме платонически взаимоотношения. Поне засега.
Той стисна по-силно гърдата й и тя усети жестоката сила под разлагащата се плът, сякаш пръстите му бяха стоманени пръчки поставени в мека пластмаса.
„Как може да е толкова силен? Как може да е толкова силен, когато има вид на умиращ?“
Ала отговорът беше ясен. Той не беше човек. Тя дори не мислеше, че е жив.
— А може би ти се иска! — попита той. — Така ли е? Иска ли ти се? — Езикът му на черни, червени и жълти петна, напукан като земята при продължителна суша, се стрелна от озъбената му, ухилена уста.
Тя веднага престана да се съпротивлява.
— Така е по-добре. Сега ще те пусна, Бети, скъпа моя, сладка моя. Когато те пусна, неудържимото желание да пробягаш сто метра за пет секунди отново ще те обхване. Това е напълно естествено. Ние не се познаваме добре все още, а и съзнавам, че не изглеждам особено привлекателно. Но преди да направиш нещо необмислено, спомни си за ченгетата пред къщата. Те са мъртви. Помисли и за твоите бамбини, които си спят кротко горе. Децата трябва да си почиват, нали? Особено пък мъничките деца, беззащитните деца, като твоите. Нали разбираш? Следиш мисълта ми, нали?
Тя кимна мрачно. Сега вече усещаше и миризмата му. Това беше отвратителна воня на гниещо месо. „Той се разлага — помисли си тя. — Разлага се пред очите ми.“
Сега разбираше съвсем ясно защо Старк така отчаяно искаше Тад да започне да пише отново.
— Ти си вампир — рече тя дрезгаво. — Проклет вампир. И той те е сложил на диета. Затова нахълтваш тука, тероризираш мен и заплашваш бебетата ми. Ти си един скапан страхливец, Джордж Старк.
Той свали ръце от нея, след което започна бавно да опъва и изглажда ръкавиците си. Това беше превзет, но и странно заплашителен жест.
— Не мисля, че това е справедливо, Бет. Какво би направила ти, ако беше на мое място? Какво ще направиш, ако попаднеш на самотен остров без храна и вода? Едва ли щеше да гледаш замечтано и да въздишаш превзето. Щеше да се бориш, нали? Нима ще ме обвиниш, че искам нещо толкова просто като това да остана жив?
— Да — изсъска Лиз.
— Говориш като фанатизиран борец за правда… но може и да промениш мнението си. Ще видиш, Бет, че цената на тази борба може да се окаже по-висока, отколкото можеш да си представиш. Ако силите, срещу които се бориш, са коварни и изцяло посветени на каузата си, цената може да скочи до небето. Тогава може с по-голям ентусиазъм да се съгласиш да си сътрудничим.
— Въобразявай си, копеле!
Той повдигна дясното ъгълче на устата си, а вечно усмихващата се лява страна също се издигна още по-нагоре и Старк я удостои с една вампирска, озъбена усмивка, която искаше да мине за очарователна. Ръката му, отвратително студена под тънката ръкавица, погали ръката й от лакътя надолу. После стисна дланта на лявата й ръка за миг и я пусна.
— Това не е плод на ничие въображение, Бет. Уверявам те. Ние двамата с Тад ще пишем заедно нов роман на Старк… за известно време. С други думи Тад ще ми даде началния тласък. Аз съм като боксуваща кола. Само че не моторът е блокирал, а писателският механизъм е блокирал. Това е всичко. По моему в това е целия проблем. Щом веднъж потръгне, ще я извадя от калта, ще натисна съединителя и дим да ме няма!
— Ти си луд — промълви тя.
— Да. Но и Толстой е бил луд. И Ричард Никсън, а избраха именно тоя подлизурко за президент на Съединените Щати. — Старк извърна глава и погледна през прозореца. Лиз не чуваше нищо, но й се стори, че той е наострил уши за някакъв тих, едва доловим звук.
— Какво чу… — подхвана тя.
— Затвори си устата, миличка — прекъсна я Старк. — Просто я дръж затворена.
Тя дочу далечния звук от пърхане на криле на цяло ято птици. Този звук беше така далечен, така красив, така свободен.
Тя стоеше, гледаше го, с разтуптяно сърце и си мислеше дали би могла да се отскубне от него. Той не беше в транс или в някакво подобно състояние, но вниманието му бе погълнато от нещо друго. Можеше да побегне. Ако успееше да вземе пушката…
Той обхвана китката й с ръка, която се разлагаше.
— Мога да проникна в съзнанието на мъжа ти и да гледам през неговите очи. Чета мислите му. Твоите не мога да чета, но мога да позная по лицето ти какво мислиш. За каквото и да мислиш сега, Бет, спомни си за ченгетата… и че имаш деца. Така ще виждаш нещата в истинското им съотношение.
— Защо ме наричаш така?
— Как? Бет ли? — той се засмя. Смехът му беше отвратителен, сякаш камъчета се търкаляха в гърлото му. — Така би те наричал и той, ако имаше достатъчно акъл.
— Ти си л…
— Луд, да, знам. Това е прекрасно, миличка, но ще оставим мнението ти за моя разум за по-късно. Прекалено много неща стават в момента. Слушай, трябва да се обадя на Тад, но не в кабинета му. Телефонът там може да се подслушва. Той не мисли, че е така, но ченгетата може да са сложили микрофон, без да му кажат. Мъжът ти прекалено много се доверява. А аз не.
— Как можеш…
Старк се наведе напред и каза много бавно и внимателно, като учител на някой трудно схващащ първокласник:
— Хайде стига сме чоплили тоя въпрос, Бети. По-добре ми отговори на няколко въпроса. Ако не получа отговорите от теб, може би ще ги получа от твоите близначета. Знам, че все още не могат да говорят, но може би ще ги науча. С малко подтик, чудеса могат да станат.
Старк носеше подплатена жилетка върху ризата си, въпреки че беше горещо. Такива носеха ловците и туристите, с много ципове и джобове. Той отвори един от страничните джобове, който бе издут от някакъв цилиндричен предмет. Извади малка горелка.
— Дори и да не успея да ги науча да говорят, на бас се хващам, че мога да ги науча да пеят. Ще пропеят като славейчета. Сигурно няма да ти се иска да чуеш такава песен, Бети.
Тя се опита да откъсне очи от горелката, но не успя. Погледът й беше безпомощно прикован към нея, докато Старк я подхвърляше от едната в другата си ръка.
— Ще ти кажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза тя, а наум добави: засега.
— И ще направиш добре — рече той и прибра обратно горелката. Жилетката му увисна на едната страна и тя видя, че от джоба му се показва тежък пистолет. — И много благоразумно от твоя страна, Бети. В английската катедра днес има още един човек. Виждам го така ясно, както виждам теб. Нисичък и дребен човечец, с бяла коса, а в устата си има пура, голяма колкото него. Как се казва?
— Като че ли е Роули Дилесипс — отвърна тя уплашено. Зачуди се откъде можеше да знае той, че Дилесипс е там… но реши, че не иска да узнае отговора.
— А може ли да е някой друг?
Лиз се замисли за малко и поклати глава.
— Трябва да е Роули.
— Имаш ли указателя на факултета?
— Има един в чекмеджето на масичката с телефона. В хола.
— Добре. — Той мина покрай нея, преди да се е усетила. Това парче гниещо месо се движеше така безшумно и леко като котка, че направо й призля. Той взе един от ножовете. Лиз настръхна. Старк я погледна и от гърлото му отново излезе този звук, сякаш правеше гаргара с камъчета.
— Не се безпокой. Няма да те кълцам. Та ти си малката ми, добра помощничка, нали? Хайде, ела.
Силната му, отвратително мека ръка отново обхвана китката й. Лиз се опита да я издърпа, но Старк я хвана още по-здраво. Тя веднага престана да се дърпа и се остави той да я води.
— Така е добре — рече той.
Отведе я в хола, а тя седна на канапето и обхвана с ръце коленете си. Старк й хвърли бърз поглед, кимна утвърдително и насочи цялото си внимание към телефона. Когато установи, че няма алармена сигнализация към него, а това беше истинска немарливост, той преряза жиците, поставени от полицията. Едната беше свързвана към подслушващото устройство, а другата — към задействащия се от човешки глас магнитофон в мазето.
— Знаеш как да се държиш и това е изключително важно — каза Старк към сведената глава на Лиз. — Слушай сега. Ще намеря номера на Роули Дилесипс и ще си по-бъбрим малко с Тад. А докато аз говоря, ти ще се качиш горе и ще събереш каквито там парцалки и джаджи ще трябват за бебетата на вилата. Когато свършиш с багажа, събуждаш ги и ги донасяш тук долу.
— Откъде знаеш, че те…
Той се усмихна на нейната изненада.
— О, аз знам разписанието им, може би дори по-добре от тебе. Събуди ги, Бет, приготви ги и ги донеси тук. Знам разположението на къщата, така добре, както и разписанието им, така че ако се опиташ да бягаш, миличка, ще знам. Няма нужда да ги обличаш. Просто събери нещата, които ще ти трябват и ги донеси тук само по пеленки. Можеш да ги облечеш по-късно, когато поемем по веселия път.
— Към Касъл Рок? Искаш да отидеш в Касъл Рок?
— Ъхъ. Но няма защо да мислиш за това сега. Мисли само, че ако се забавиш повече от десет минути по моя часовник, ще трябва да се кача горе и да проверя какво правиш. — Той я изгледа смразяващо. От очилата очите му под белещата се, сълзяща кожа на челото, приличаха на тъмните дупки на черепа. — Ще дойда със запалена горелка и готов за действие. Разбираш, нали?
— Аз… да.
— Преди всичко, Бет, трябва да запомниш едно нещо. Ако ми съдействаш, нищо няма да ти се случи. Нито на теб, нито на децата ти — той отново се усмихна. — За такава добра майка като тебе, предполагам, че второто е много по-важно за тебе. Просто искам да не се опитваш да ме изиграеш. Двете ченгета отвън на задната седалка на своята смотана кола сега събират мухите, защото имаха нещастието да се изправят на железопътната линия, точно когато пристигаше моя влак. В Ню Йорк има още няколко мъртви ченгета, които имаха същия лош късмет… както вече знаеш. Единственият начин да помогнеш на себе си, на децата си и на Тад, защото ако той прави това, което искам от него, нищо няма да му се случи, е да не разсъждаваш и да ми съдействаш. Разбра ли?
— Да — прегракнало отвърна тя.
— Може да ти дойде някоя идея. Знам, че това може да се случи на човек, който е притиснат до стената. Но ако ти хрумне нещо, веднага го забрави. Макар че не изглеждам страхотно, чувам идеално. Ако се опиташ да отвориш някой прозорец, ще чуя. Ако се опиташ да отвориш мрежата на някоя врата и това ще го чуя. Бети, аз съм човек, който може да чуе песента на ангелите в рая и писъците на дяволите в дълбините на ада. Така че, трябва да решиш дали си заслужава да поемаш някакъв риск. Ти си умна жена. Мисля, че ще вземеш правилното решение. Размърдай се, момичето ми. Хайде.
Той погледна към часовника си, за да отмери времето. Лиз се втурна към стълбите. Краката й се подкосяваха.
6.
Тя го чу да казва нещо по телефона. След дълга пауза пак започна да говори. Гласът му се промени. Тя не знаеше с кого бе говорил в началото, може би с Роули Дилесипс, но сега знаеше със сигурност, че говори с Тад. Не можеше да чуе точно какво казваше Старк, а и не смееше да вдигне слушалката на апарата в спалнята, но беше сигурна, че е Тад. Все едно нямаше време за подслушване. Той я бе попитал дали тя би поела риска да се опита да го изиграе. Не искаше да поема такъв риск.
Тя напъха пелени в една чанта, а дрехи — в един куфар. Набута кремовете, пудрата против подсичане, безопасните игли и всички останали дреболии в една чанта с дръжка през рамо.
Разговорът долу бе приключил. Тъкмо щеше да събуди близнаците, когато той я извика:
— Бет! Хайде!
— Идвам! — тя вдигна Уенди, която се разплака сънено.
— Искам да слезеш. Очаквам телефонен разговор и ти ще ми послужиш като звуков фон.
Тя почти не чу последните му думи. Погледът й попадна на кутийката с безопасните игли на плота за пелени.
А точно до кутийката имаше лъскава шивашка ножица.
Тя постави Уенди обратно в леглото й, хвърли бърз поглед към вратата и се втурна към плота. Взе ножицата и две безопасни. Постави безопасните в устата си, сякаш правеше проба на рокля и откопча полата си. Закачи за пликчетата си ножицата с безопасните и закопча полата си. Полата й се издуваше леко там където беше ръкохватката на ножицата и безопасните игли. Обикновеният мъж едва ли би го забелязал, ала Джордж Старк не бе обикновен човек. Тя издърпа блузата върху полата си. Така беше по-добре.
— Бет! — гласът вече звучеше ядосано. По-лошото беше, че идеше от стълбището. Тя дори не бе чула стъпките му, а стълбището в тази стара къща скърцаше ужасно, когато някой се качваше по него.
В този миг телефонът иззвъня.
— Слизай моментално тук! — изкрещя той и тя побърза да вземе Уилям. Събуди бебетата грубо, нямаше време за нежности. Затова и двете ревяха с цяло гърло, когато слезе долу.
Старк беше на телефона и тя очакваше, че той ще побеснее от този шум. Но тъкмо обратното — той изглеждаше доволен. В този миг тя осъзна, че ако говореше с Тад, беше естествено да е доволен. Не би могло да бъде по-добре за него, дори и ако бе донесъл собствен запис със звукови ефекти.
„Последното средство за убеждаване — помисли си Лиз.“ Внезапно я обхвана такава омраза към това разлагащо се същество, което нямаше никакво право на живот и все пак отказваше да умре.
Старк държеше молив в едната си ръка и барабанеше по масата с гумичката на края му. Тя се стресна като видя, че това беше молив от марката Берол Блек Бюти. „Един от моливите на Тад — помисли си тя. — Нима е ходил в кабинета му?“
Не, разбира се, че не беше ходил в кабинета, нито пък този беше от моливите на Тад. Тези моливи никога не са били негови. Той просто си купуваше от тях. Блек Бюти принадлежаха на Старк. Той бе написал нещо с молива с главни букви на гърба на указателя. Като се приближи към него, тя успя да прочете две изречения. Първото беше: ПОЗНАЙ ОТКЪДЕ СЕ ОБАДИХ, ТАД. А второто бе жестоко откровено: АКО КАЖЕШ НА НЯКОГО, ТЕ СА МЪРТВИ.
Като опровержение на последното Старк каза:
— Абсолютно нищо, както сам чуваш. И косъм не е паднал от скъпоценните им главички.
Той се обърна към Лиз и й намигна. Това й се стори най-отвратителното нещо. Сякаш двамата бяха съучастници. Старк въртеше очилата си между палеца и показалеца на лявата си ръка. Изпъкналите му очни ябълки лъщяха като мрамор, сякаш пред себе си виждаше лицето на разтопяваща се восъчна статуя.
Той се вслуша, после се захили. Дори и лицето му да не се разлагаше пред очите й, тази озъбена усмивка щеше да й се стори едновременно весела и зловеща.
— Какво Лиз? — попита Старк с почти напевен тон. В този момент ядът взе връх над страха й и тя се сети за първи път за леля Марта и плъховете. Искаше леля Марта да е тук, за да се погрижи специално за този плъх. Тя бе взела ножицата, но това не значеше, че ще й се предостави възможност да я използва. Ала Тад… Тад знаеше за леля Марта. Хрумна й идея.
7.
Когато разговорът приключи и Старк постави на място слушалката, тя го попита какво възнамерява да прави.
— Да действам светкавично — отвърна й той. — Това е мой специалитет. — Той протегна ръце. — Дай ми едно от бебетата. Няма значение кое.
Тя отстъпи назад като инстинктивно притисна бебетата по-силно към гърдите си. Бяха се умълчали, но като ги притисна внезапно и двете отново започнаха да хленчат.
Старк я погледна търпеливо.
— Нямам време, за да споря с теб, Бет. Не ме карай да те убеждавам с това тук — той потупа издутия джоб на жилетката си. — Няма да им направя нищо. По някакъв странен начин и аз се оказвам техен баща.
— ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА ГОВОРИШ ТАКА! — изкрещя тя и отстъпи още по-назад. Бе готова да побегне.
— Момиче, губиш контрол над себе си.
Думите бяха казани равномерно, без натъртване и с ледено студен тон. Тя се почувства така, сякаш някой я бе ударил с торба пълна с лед през лицето.
— Я се стегни, сладурче. Трябва да изляза навън и да вкарам полицейската кола в гаража. Не мога да допусна да побегнеш по шосето в обратната посока, докато аз съм зает. Но ако в ръцете ми е едно от децата ти, като един вид гаранция, няма да трябва да се притеснявам за това. Наистина нямам нищо против теб и бебетата… а дори и да не беше така, какво ще спечеля, ако направя нещо лошо на едно от бебетата? Нужно ми е съдействието ти, а по такъв начин не бих го получил. Така че веднага ми дай едното, иначе ще им направя нещо и на двете. Няма да ги убивам, но ще им причиня болка и ти ще си виновна.
Той протегна ръце. Разяденото му лице имаше строго и решително изражение. Гледайки го, тя осъзна, че никакъв аргумент, никаква молба не можеха да го накарат да отстъпи. Той дори нямаше да я изслуша. Просто щеше да изпълни заканата си.
Тя пристъпи към него. Когато той посегна да вземе Уенди, ръката й отново притисна бебето към гърдите й за момент. Уенди започна още повече да хлипа. Лиз я пусна и самата тя се разплака и го погледна в очите.
— Ако й причиниш болка, ще те убия.
— Знам, че ще се опиташ — рече сериозно Старк. — Уважавам изключително много майчинския инстинкт, Бет. Мислиш, че съм чудовище, а може и да си права. Но истинските чудовища не са лишени от чувства. Мисля, че в края на краищата именно това, а не външността им, ги прави толкова страшни. Нищо няма да направя на малкото, Бет. Тя е в сигурни ръце… стига ти да ми съдействаш.
Лиз притисна Уилям. Никога не бе чувствала ръцете си толкова празни. И никога през живота си не бе осъзнавала с такава сигурност, че е направила грешка. Но какво друго можеше да направи?
— Освен това… виж! — извика Старк и тя долови нещо в гласа му, нещо, на което не можеше, не искаше да повярва. Нежността, която й се стори, че долови, сигурно беше престорена. Пак някоя от отвратителните му шегички. Но тя с тревога установи, че цялото му внимание бе погълнато от Уенди… и Уенди вече не плачеше, а го изучаваше съсредоточено. — Малката и представа няма как всъщност изглеждам. Тя изобщо не се страхува от мене. Изобщо.
С тих ужас Лиз видя как той вдигна дясната си ръка. Бе свалил ръкавицата си и тя забеляза, че имаше превръзка на същото място, на което имаше и Тад. Старк разтвори пръсти, сви ги и ги разтвори отново. Явно го заболя защото стисна зъби, но въпреки това разтвори пръстите си.
„Тад прави така, прави точно така, о божичко, прави го ПО АБСОЛЮТНО СЪЩИЯ НАЧИН…“
Уенди сега беше абсолютно спокойна. Тя гледаше втренчено лицето на Старк, изучавайки го старателно. Сивите й очи гледаха съвсем невъзмутимо право в неговите мътно сини очи. Без кожата под тях, очите му изглеждаха така сякаш всеки момент щяха да увиснат на бузите му.
И Уенди го поздрави по същия начин.
Разтвори пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уенди.
Лиз усети някакво раздвижване в ръцете си. Сведе поглед и видя, че Уилям гледа Джордж Старк със същия съсредоточен синьосив поглед. И се усмихва.
Уилям разпери пръсти, сви ги и пак ги разтвори.
Поздрав в стил Уилям.
— Не — простена тя глухо. — Божичко, моля те, не позволявай това да се случи.
— Виждаш ли? — рече Старк, вдигайки поглед към нея. Усмихваше се с неговата замръзнала, саркастична усмивка и най-отвратителното от всичко бе, че той се опитваше да бъде нежен… а не можеше. — Виждаш ли? Те ме харесват, Бет. Те ме ХАРЕСВАТ.
8.
Старк сложи черните си очила и изнесе Уенди навън. Лиз се спусна към прозореца и го проследи с неспокоен поглед. Бе абсолютно сигурна, че той възнамерява да се качи в колата и да офейка с бебето й с двамата мъртви полицаи на задната седалка.
Но известно време той не направи нищо. Просто застана до вратата на шофьора с наведена глава към бебето в ръцете си в ослепителната слънчева светлина. Остана неподвижен. Изглеждаше така сякаш сериозно разговаря с Уенди или пък се моли. По-късно, когато разполагаше с повече информация, тя заключи, че той се бе опитвал да се свърже с Тад, да прочете мислите му и да разбере дали той възнамерява да изпълни нарежданията на Старк или си има собствени планове.
След около тридесет секунди Старк поклати глава енергично, сякаш, за да прогони някакви мисли, качи се в колата и я запали.
„Ключовете са в колата. Дори не му се налага да използва жиците, или каквото там трябва, за да я запали. Тоя човек има дяволски късмет.“
Старк вкара колата в гаража и изключи двигателя. Тя чу как се затръшва врата. Той излезе от гаража и спря само за миг, за да натисне копчето, с което автоматично се затваряше вратата на гаража.
Само след няколко секунди той пак беше в къщата. Подаде й Уенди.
— Видя ли? — попита. — Тя е добре. А сега ми кажи за съседите. За Кларкови.
— Кларкови ли? — попита тя, чувствайки се изключително глупаво. — Защо питаш за тях? Те ще прекарат лятото в Европа.
Той се усмихна. По свой начин именно тази усмивка беше най-отвратителната от всички досега, тъй като при нормални обстоятелства би изразявала истинско удоволствие. И би била една истински чаровна усмивка, помисли си Лиз. Не изпита ли някакво макар моментно привличане? Някаква възбуда макар и само за миг? Това, разбира се, граничеше с лудост, но едва ли значеше, че може да отрече съществуването на това усещане. Тя дори мислеше, че разбира защо изпитва това. В крайна сметка се бе омъжила за най-близкия роднина на този мъж.
— Прекрасно! — възкликна той. — Не би могло да бъде по-добре! А те имат ли кола?
Уенди започна да плаче. Лиз видя, че дъщеря й гледа мъжа с разлагащото се лице и с изпъкналите мраморно бели очи, протягайки към него малките си, приятно закръглени ръчички. Тя не плачеше от страх. Плачеше защото искаше той отново да я вземе в ръцете си.
— Не е ли прекрасно! — рече Старк. — Иска да дойде пак при татко.
— Затваряй си устата, чудовище! — изсъска Лиз.
Лисицата Джордж Старк отметна глава назад и се засмя.
9.
Той й даде още пет минути, за да събере допълнително някои неща за себе си и за бебетата. Тя му каза, че е невъзможно да събере и половината от това, от което ще има нужда през този период от време. Той й нареди да събере колкото може.
— Бъди доволна, че изобщо ти давам допълнително време, Бет, при наличните обстоятелства. В гаража ви има две мъртви ченгета и мъжът ти знае какво става. Ако искаш да прекараме петте минути в обсъждане на този въпрос, твоя работа. Вече ти остават — той хвърли бърз поглед към часовника си и й се усмихна — четири и половина минути.
И така тя събра, колкото можеше, спирайки за миг да хвърли поглед към бебетата, докато прибираше бурканчета с бебешка храна. Те седяха едно до друго на пода, пляскаха с ръчички и гледаха Старк. Знаеше какво всъщност си мислят те и това я ужасяваше.
„Не е ли прекрасно!“
Не. Тя не искаше да мисли за това. Не искаше да мисли за това, ала само за това мислеше. Уенди плачейки протяга пълничките си ръце. Протяга ги към този непознат убиец.
„Искат да дойдат при татко.“
Той стоеше до вратата на кухнята и я гледаше усмихнат. Прииска й се веднага да си послужи с ножиците. Никога не бе искала нещо толкова силно.
— Не можеш ли да ми помогнеш? — извика му ядно тя, посочвайки двата сака и хладилната чанта, които бе напълнила с храна.
— Разбира се, Бет — отвърна той. Той взе единия сак. А лявата си ръка остави незаета.
10.
Прекосиха страничния двор, минаха през естествената ограда от дървета между двата двора. После прекосиха и двора на Кларкови, докато стигнаха до алеята за коли. Старк настояваше да вървят бързо и тя се задъхваше, когато спряха пред затворената врата на гаража. Той й бе предложил да носи едно от бебетата, но Лиз отказа да му го даде.
Старк постави хладилната чанта на земята, извади портмонето от задния си джоб, а от него измъкна тънко заострено желязно ключе, което пъхна в ключалката на вратата на гаража. Завъртя го надясно, после наляво, вслушвайки се в звука от превъртането. Чу се изщракване. Старк се усмихна.
— Добре — рече той. — Дори и най-простите ключалки на гаражите могат да затруднят човек. Особено тези с големи езици, които трудно се отключват. Тая обаче е изхабена като стара проститутка на разсъмване. Имаме късмет. — Той натисна дръжката и блъсна вратата. Тя се плъзна с тропот по релсите.
В гаража беше спарено като в купа сено, а във волвото на Кларкови беше още по-горещо. Старк се наведе под таблото, откривайки незащитения си врат към Лиз, която седеше на задната седалка. Сърбяха я ръцете. Само секунда й трябваше, за да измъкне ножицата, но секундата можеше да се окаже недостатъчна. Тя вече бе видяла колко бързо реагираше той и на най-неочакваното. Изобщо не я учудваше фактът, че рефлексите му бяха като на диво животно, защото той беше именно токова.
Той издърпа сноп жици иззад таблото. Извади изцапан с кръв бръснач от предния си джоб. Тя потрепери и трябваше да преглътне бързо два пъти, за да спре гаденето, което предизвика вида на бръснача. Той разгъна острието, наведе се отново, свали изолационната обвивка на две жици и съедини оголените медени жички. Проблесна синя искра и моторът започна да боботи. Само след миг двигателят вече работеше.
— Е, добре! — тържествуваше Джордж Старк. — Да тръгваме, а, к’во ще кажеш?
Бебетата се засмяха и му помахаха с ръце. Старк също весело им помаха. Докато той изкарваше на заден колата от гаража, Лиз скришом плъзна ръка зад Уенди, която седеше в скута й и докосна извитата част на ножицата. Не сега, но скоро. Нямаше никакво намерение да чака пристигането на Тад. Безпокоеше се какво можеше да направи междувременно на бебетата това същество дошло от света на мрака.
Или пък на нея.
Стига да се разсееше съвсем за малко, тя щеше да извади ножицата от скривалището й и да я забие в гърлото му.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ