Тялото (Есен над детството)

34

Аз ли?

Сега съм писател, както казах. Много критици мислят, че пиша глупости. Често си мисля, че те са прави… но ми стига да напита само тези думи „Писател на свободна практика“ в графа „Занятие“ на бланките, които попълваш в кредитните каси и в лекарските кабинети. Моят разказ звучи като приказка, което е шибан абсурд.

Продадох книгата, снеха я на филм и филмът получи добри отзиви, превърна се в съкрушителен хит. Това стана, когато бях на двайсет и шест години. Заснеха и втората, и третата ми книга. Казах ти — шибан абсурд. Между другото жена ми не ме остави да се шляя из къщи и сега имаме три деца. Те ми се струват съвършени и през по-голямата част от времето съм щастлив.

Ала, както казах, писането не е вече толкова лесно и толкова забавно, като беше някога. Телефонът звъни често. Понякога имам главоболие, и то много силно, отивам в затъмнена стая и лежа, докато ми мине. Лекарите казват, че това не е истинска мигрена; те твърдят, че това е от стреса и ме съветват да я карам по-полека. Понякога се тревожа за себе си. Що за тъп навик е… и не мога да спра. Чудя се дали действително има някаква точка в това, което правя, или в това, което възнамерявам да направя от света, където човек може да забогатее с игра на „хайде да попретендирам“.

Странно е, че виждам отново Ейс Мерил. Приятелите ми са мъртви, а Ейс е жив. Зърнах го да тръгва от паркинга на фабриката след три часа, когато последния път заведох децата да видят баща ми.

Фордът от 52 година беше станал Форд’77 комби. На избелелия плакат на буфера пишеше РЕЙГЪН/БУШ 1980. Носеше прическа „четка“ и беше надебелял. Острите красиви черти бяха погребани под купища от месо. Оставих децата с баща ми и отидох да взема вестник. Застанах на ъгъла на Мейн и Карбайн Стрийт и той ме погледна, когато изчаках да пресека. Никакъв признак, че ме е познал по лицето на тоя трийсет и две годишен мъж, който ми счупи носа в друго измерение на времето.

Гледах как спря Форда на мръсния паркинг край „Мелоу Тайгър“, слезе, оправи си панталона и влезе вътре. Представям си обстановката кънтри и уестърн, когато отваря вратата, киселият дъх от течението, виковете за поздрав на редовните посетители, когато той затваря вратата и намества широкия си задник на същия висок стол, на който сигурно е седял поне три часа дневно през целия си живот, освен в неделя, откакто е навършил двайсет и една години.

Помислих си: Това е Ейс сега.

Погледнах наляво и отвъд фабриката видях Касъл Ривър, вече не толкова широка, но малко по-чиста. Тя все така тече под моста между Касъл Рок и Харлоу. Железопътният мост го няма, но реката е тук. Това съм аз.