Тялото (Есен над детството)

20

През останалата част от нощта всички спаха дълбоко. Аз ту задрямвах, ту се събуждах, ту задрямвах, ту се събуждах. Нощта не беше съвсем тиха; чувах победоносния крясък на кукумявката, слабия писък на някое дребно животно преди да бъде изядено, нещо огромно, което се блъскаше диво през гъсталака. Имаше един постоянен тон и това бяха щурците. Писъците престанаха. Дремех и се събуждах, събуждах се и задрямвах и си представям, че ако бях намерил такъв поспалив пост в Льо Дио, щях да го осъдя и разстрелям.

Отърсих се от последната си дрямка и ми се стори, че нещо се е променило. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера какво. Макар че луната беше слязла ниско, видях ръцете си върху джинсите. Часовникът ми показваше пет без четвърт. Зазоряваше се.

Станах, чух как гръбнакът ми изпука, направих двайсетина крачки встрани от събраните ми на куп приятели и се изпиках в тъмните храсти. Вече се отърсвах от нощните видения, те отстъпваха далеч. Изпитах хубаво чувство.

Събрах няколко парчета сгурия и седнах на една от релсите. Подритвах си сгурията и не бързах да будя останалите. В този миг беше хубаво да видя как се ражда денят.

Утрото дойде бързо. Шумът на щурците понамаля и сенките под дърветата се изпариха като локвички след дъжд. Въздухът носеше оня особен аромат, който превръщаше изминалите горещи дни в знаменита поредица от горещи дни. Птиците, които като нас се бяха изпокрили през мощта, сега започнаха да цвърчат самодоволно. Едно мушитрънче кацна на върха на паднало дърво, погледна от там лагерния ни огън, почисти си перата с човка и отлетя.

Не зная колко съм седял на релсата, загледан в пурпурното небе така безмълвно, сякаш то е било откраднато предишната вечер. Продължило е дълго, защото задните ми части изтръпнаха. Вече исках да стана, когато погледнах надясно и видях сърна, застанала на линията на десетина крачки от мен.

Сърцето ми отиде толкова високо в гърлото, че ако бях бръкнал с ръка в устата си, сигурно щях да го докосна. Стомаха и гениталите ми изтръпнаха от силна възбуда. Не се помръднах. Не бих могъл да се помръдна, даже да исках. Очите й не бяха кафяви, а тъмни, прашно-черни, като кадифето под златарски изделия. Малките й уши бяха като протрит велур. Тя ме погледна ведро е глава, леко наведена от любопитство, за да види едно момче е разрошена от съня коса, носещо джинси и риза е цвят каки, закърпена на лактите, е вдигната яка по модата на онези дни. А аз виждах нещо като подарък, нещо, дарено тъй безгрижно, че беше ужасно.

Дълго се гледахме един друг… мисля, че беше дълго. Слънцето се обърна и започна да се издига по отсрещната страна на линията като бяло куче е подрязана опашка, подскачащо безгрижно. Сърната намери трева и започна да пасе. Не можех да повярвам. Тя започна да пасе. Тя не погледна назад към мен, нямаше нужда — аз бях замръзнал.

После релсата звънна под задника ми и главата на това нещо се вдигна, насочена към Касъл Рок. Тя постоя малко, черният й нос, леко присвит, душеше въздуха. Сетне тя си отиде с три дълги скока, изчезна безшумно, само един гнил клон изтрещя като реферски пистолет.

Седях и гледах като хипнотизиран към мястото, където беше сърната, докато шумът от приближаването на товарен влак наруши безмълвието. Върнах се на брега, където спяха другите.

Бавното и тежко движение на товарния влак ги събуди, те се разкрещяха и станаха. Завързахме смешен и възбуден разговор за „случая с викащия призрак“, както Крис го нарече, но не задълбахме толкова, колкото можеш да си представиш. На дневна светлина той изглеждаше по-скоро глупав, отколкото интересен, и даже ни смущаваше. Забрави го.

Беше ми на върха на езика да им кажа за сърната, но си премълчах. Запазих случката за себе си. Никога не съм говорил и писал за това до сега, до днес. И трябва да ти кажа, че станалото изглежда по-малко, когато се напише, изглежда почти безсмислено, по дяволите! Но за мен това беше най-хубавата, най-чистата част от пътешествието, мигът, към който се връщах инстинктивно при опасност в моя живот. Така стана в първия ден в храстите на Виетнам: онова момче излезе на поляната, където стояхме, с ръка на, носа си, и когато свали ръката си, не видяхме нос, защото той беше отнесен от куршум; така беше, когато докторът ни каза, че първият ни син може да е хидроцефал (всъщност излезе, че той просто има голяма глава, благодаря на бога!). Изпитах същото в дългите луди седмици преди смъртта на майка ми. Като се връщам към онова утро с протрития велур по ушите на сърната, към бялата мълния на опашката й, аз събирам мислите си. Но осемстотин милиона червени китайци пет пари не дават за това, нали? Трудно е да се опишат най-важните неща в живота, защото светът ги принизява. Трудно е да затрогнеш чужденците с хубавите неща в живота ти.