Терминатор

ДЕН ТРЕТИ

Лукейдия, 7:45 сутринта

В този миг Сара припадна. Когато дойде на себе си, машините в цеха бяха спрени, но все още се чуваха шумове. Вой на сирени. Положиха я на носилка и внимателно я привързаха да не изпадне. Усещаше болка, макар и някак си притъпена, чужда. Лицата наоколо й ту идваха на фокус, ту пак се размазваха. Санитари. Полицаи. Зяпачи. Докато я качваха в линейката, видя в съседство с нея черен микробус. Отстрани имаше надпис „Съдебен лекар“. Тъкмо товареха някакъв чувал, сякаш пълен с картофи. Осъзна, че в него е Рийс. Преди да успее да изпита съзнателна скръб, вратите на линейката се затръшнаха и тя отново изпадна в благословен мрак.

Линейката замина, а Грег Симънс се почеса под яката на костюма и понечи да влезе в кабинета си. Ама че начало на деня. На пътя му обаче се изпречи Джак Крол — набит, свръхенергичен младеж с интелигентността на гений и наивността на кокершпаньол.

— Скивай к’во става тука, Грег! — провикна се той възторжено и пъхна в дланта му електронен микрочип, какъвто Грег не бе виждал през живота си. Диаметърът му бе около тридесет и пет милиметра, а гъстата мрежа на печатната платка му се стори безсмислена и въпреки това — изключително ефикасна. Каква ли функция бе изпълнявал?

— Откъде го имаш?

Джек посочи конвейера в дъното на цеха.

— Не беше позволено, но успях да мина през полицейската охрана, понеже туй нещо беше…

Грег прегърна Джак през рамото и го ущипа силно по ръката. Джак се загърчи и направи опит да се освободи, докато Грег не кимна по посока на застаналия на два метра от тях полицай. Тръгнаха към паркинга, далеч от останалите си колеги и длъжностни лица.

Джак каза на Грег, че намерил микрочипа на пода, сред купчина странни отломки. Грег продължаваше да го върти в ръка, все по-озадачен и по-развълнуван.

— Шефът видя ли го?

Верният му Джак се обиди:

— Не, Грег. Направо на теб го донесох. Никой не знае, че е в мен.

Грег кимна щастливо:

— И нека си остане така.

— К’во? — не проумя Джак. — Нима няма да го предадеш в развойната база?

— От какъв зор? Та старият Клайнхаус да си припише цялата заслуга, затова ли? Ние с теб сме на заплата, приятелю. Конструктори под наем. Не им пука за нас. Защо трябва ние да ги правим богати?

— Какво мислиш да правиш?

Грег го изгледа подигравателно. Джак бе личното му съкровище — неизвестен никому гений в електрониката. Всеки друг виждаше опаковката. Грег бе съзрял съдържанието. И в това му беше предимството. Двамата с Джак щяха да си създадат собствен бизнес. Малък офис с малко мебели. Просто за маскировка на лабораторията отзад. Готов бе да ипотекира къщата, колата, жената и децата и да вкара всички спестявания на Джак в новия бизнес. Стигаше им да установят някак си за какво може да служи находката, която явно бе някакъв нов тип микропроцесор, а после с лекота щяха да й намерят приложение.

Това обаче щеше да им отнеме повече време, отколкото предполагаше Грег. По-точно — шестнадесет месеца и четири дни. Рискът им обаче се оправда. Взеха заем от банката, патентоваха печатната платка и зачакаха някой да ги даде под съд. Никой не предяви иск. Никой не знаеше с какво, по дяволите, си имаха работа. Сякаш се бе изтърсило в скута им от някоя чужда планета. Но то започна да ги прави по-богати, отколкото се бяха виждали и в най-смелите си мечти. Още две години им трябваха, за да създадат собствена компания, по-голяма от онази, която бяха напуснали, след като откриха микрочипа. През всичките тези години един от най-големите им проблеми бе да измислят подходящо име за новопоявилата се компания. Съществуващите корпорации бяха успели да обсебят всички възможни комбинации от срички, свързани с високите технологии. Един ден Джак пристигна на работа ухилен до ушите и обяви, че е измислил името. Грег го одобри и само след няколко дни се регистрираха под търговското название „Кибердинамични системи“.

Като се сетеше за поредицата от случайни и загадъчни събития, която им бе донесла цялото това състояние, Грег неминуемо признаваше пред себе си, че се е намесила… съдбата.