Терминатор

ДЕН ВТОРИ

ПУЛА

Участък Рампарт

1:06 след полунощ

Сара разглеждаше съсредоточено дамаската около облегалката на дивана в кабинета на Тракслър. С периферията на слуха си чуваше стъпките и дрънченето на телефоните из останалата част на участъка. От наново бликналите сълзи предметите в стаята за миг трепнаха.

Не искаше изобщо да мисли за онова, което лейтенант Тракслър й бе казал само преди час. Но вътре в себе си знаеше, че ще си спомня думите му цял живот.

Тракслър влезе, крепейки внимателно две чаши кафе. Зад него вървеше друг мъж — едър, плешив и розовобузест, с безстрастно наблюдателен, притесняващ поглед.

Тракслър приближи бавно Сара. Дори и през стаята виждаше зачервените й очи и шока, който още не я бе напуснал напълно.

— Как си, Сара?

Тя кимна леко, мъчейки се да не поглежда към никого.

— Хайде, изпий това — каза Тракслър.

Тя сръбна послушно от кафето, после се втренчи някъде в пространството.

— Лейтенанте — изрече с празен глас, — сигурен ли сте, че са те?

Бе ред на Тракслър да кимне безмълвно. Сара се взря в очите му с надеждата, че ще открие поне капчица съмнение.

— Може би ще трябва да видя… телата. Нали знаете… може да не са…

— Вече ги разпознаха. — На Тракслър никак не му допадаше тази роля. Ни най-малко. — Всякакво съмнение е изключено — добави, както винаги.

Някъде зад очите си, в широкоекранния прозорец на въображението си Сара видя обезобразените трупове на Джинджър и Мат, единствените й приятели, „семейството й“, проснати сред океан от кръв насред всекидневната. Отишли си бяха. Някой й ги бе отнел по най-ужасен начин, завинаги. Цялостният смисъл на случилото се едва сега достигаше до нея и тя усети физическа болка.

— О, Божичко… Джинджър… миличко. — Собственият й глас сякаш идваше от разстояние. — Толкова съжалявам.

Ръката й се отпусна и Тракслър грабна чашката, преди да е заляла коленете й с врялата течност.

— Сара — рече тихо и посочи едрия плешивко до вратата, — запознай се с доктор Силбърман.

— Здравей, Сара — каза Силбърман с дружелюбен тон, прозвучал кухо като евтина камбана.

Сара го погледна с подутите си очи.

— Искам да му повториш всичко, което си чула от Рийс — продължи Тракслър. — Би ли го сторила заради мен?

— Защо не. — Гласът й почти не се чуваше. — Медик ли сте?

— Съдебен психолог — отвърна й.

Гледаше го, размазан от сълзите й до вратата и реши, че никак не й харесва. Но може и да е специалист в своята област, й мина през ума, а ако самата тя в момента се нуждае от нещо, то това са отговори. Необходимо й бе да знае, защо нормалният и спокоен живот изведнъж се взриви заедно с пантите. Защо Джинджър и Мат лежат мъртви на пода на всекидневната. Защо някой се мъчи да я убие. Необходимо й бе да знае, доколко е възможно Рийс да се окаже прав; дали не е жертва на случаен пристъп на лудост, или прави всичко наистина заради нея.

— Луд ли е Рийс? — попита Сара, а очите й заизучаваха спокойното лице на Силбърман.

— Ами… нали точно това ще установим заедно — отвърна той с безразличен, провлачен глас.

Ръцете на Рийс бяха опънати силно назад и прикачени с белезниците към задните крака на стола. Пред него имаше обикновена дървена маса, а отгоре й — черен пластмасов пепелник; от стената му се блещеше голямо двупосочно огледало.

От доста време вече болката между плещите на Рийс нарастваше постоянно. Не че той имаше нещо против. Напротив, дори й се радваше. Болката не го измъчваше, а на практика му помагаше да отклонява вниманието си от въпросите, задавани му от високия, кокалест мъж, който крачеше напред-назад.

Вукович спря точно зад арестанта. Вгледа се в тила му. Знаеше, че вече трябва много да го боли, но не забелязваше онова стягане на вратните мускули, което издава болката. Яко копеле, рече си Вукович. Заобиколи бавно масата и застана очи в очи с мрачния млад мъж. Лицето на арестанта продължаваше да е безизразно. Нищо. Нула. Това вече бе доста необичайно. Ей Богу, ненавиждам откачените, помисли си Вукович, — О’кей, малкия — рече, — да започнем отначало. Откога познаваш Сара Джинет Конър?

Рийс остана втренчен в стената зад Вукович и продължи да брои дупчиците в една от плочките.

— Рийс, Кайл А. — повтори в отривист монотон, — сержант, техком, DN38…

— … 416 — довърши в хор с него Вукович. — Добре, бе, човек, наизуст научих шибания ти номер. — Отпусна се на стола срещу Рийс и се надвеси през масата, докато между него и лицето на младия мъж останаха някакви си сантиметри. — Стига си се правил на герой. Знаем, че не си военен — в нито един род войски на въоръжените сили нямат сведения за теб. Всъщност, няма нищо за теб където и да било… Засега.

Вукович запали една „кемъл“.

— Това не ми харесва. Ама никак. Означава, че ще се наложи да прекараме доста време с теб в тази стая, а в такива случаи започва да ме стяга шапката.

Рийс слушаше несвързаните приказки на Вукович само с половин ухо. Умът му бе зает с нещо съвсем различно. Задачата. Сара. Усещаше как тия копелета само ще се ебават, докато не им остане нищо друго, освен да я погребат. Това не биваше да се случи.

— Къде е Сара Конър? — попита Рийс внезапно. За пръв път каза нещо друго, освен името и личния си номер.

— Не се тревожи за нея. Тревожи се за себе си — каза Вукович, влагайки максимална твърдост в гласа си.

Но и на двамата им бе пределно ясно, че по-твърдият човек в стаята е завързан с белезници.

— Къде… е… тя? — изръмжа Рийс.

— В безопасност е.

— Мъртва е — каза безизразно Рийс и върна вниманието си към плочката зад главата на Вукович. Вукович усети смътно, че току що е загубил нещо, но не бе сигурен какво точно. Гневът взе връх над останалите му чувства.

— Слушай, бе, дрисльо… — подхвана, но спря, щом вратата се отвори внезапно.

Влезе Силбърман. Психологът изгледа двамата в стаята, усети взаимната им враждебност и моментално лепна усмивка на лицето си.

— Забавляваме ли се, господа? — попита и хвърли поглед на Вукович. — Аз ще поема оттук нататък, сержанте.

— Целият е твой — рече Вукович презрително и повлече крака навън.

В коридора го чакаше Тракслър.

— Как мина? — попита.

— Шибана работа.

— Така ли? — каза Тракслър без всякаква изненада. Хвърли ново парче дъвка в устата си и запали „палмал“. — Дай да видим какво ще стане.

Влязоха в съседната стая, тъмна и тясна като килер. Старият видеокасетофон върху количката в ъгъла бе свързан с камера, насочена през двупосочното огледало към Рийс и Силбърман. Използваха го за записи на признания и показания, макар че с тоя Рийс сигурно цял куп лента щеше да отиде на халост. Двамата детективи застанаха до огледалото и започнаха да наблюдават шоуто.

Външно Рийс почти не обръщаше внимание на плешивия. Трябва да е началникът им, помисли си, знаейки, че най-важният човек от командната верига никога не ти се явява пръв.

Силбърман се отправи тромаво към другия стол. Извади пакет „Марлборо“ и чукна силно три пъти с кутията по масата — сигнал за включване на записа. Вукович пусна видеокасетофона.

— Рийс, Кайл А. — заразсъждава Силбърман на глас. — Мога ли да те наричам Кайл?

Рийс не отвърна.

— Аз съм доктор Силбърман. — Спря, усмихна се съчувствено. — Тежка нощ си прекарал. Мога ли да ти донеса нещо?

Предложи на Рийс цигара, като я държеше пред очите му. Нищо. Нито мигане дори. Интересно, каза си Силбърман. Заби отново очи в рапорта.

— Виждам, че си военен. Сержант техком. Сериен номер DN38416…

— Стига си се държал покровителствено, бе, педал! — излая Рийс.

Силбърман бързо вдигна поглед. В очите на младежа прочете гняв. Май налучка пътя.

— Добре. Да започнем отначало. Всички тук са на мнение, че си загубил шибания си разсъдък.

— Това си е техен проблем.

— Не, глупако. Проблемът е твой.

Рийс му подхвърли малка доза ненавист. Чудесно, помисли си Силбърман:

— А ти какво очакваш? Постави се на тяхно място.

— Не съм на тяхно място — отвърна с равен глас Рийс. — А съм на мойто си.

— Добре — рече примирено Силбърман, — убеди ме, че именно те не са прави.

Рийс се извърна и пак започна да брои дупчиците по плочката.

Силбърман опита по друг начин. Ще започне с част от нещата, научени от Сара Конър, може пък така да го накара да проговори.

— О’кей. Да поговорим за мисията ти. Според мен, ти вече си се провалил. След няколко минути тя ще излезе на свобода от тук. Но не и ти. Ти оставаш. Извън играта. — Спря и се вгледа във втренченото покрай него мрачно лице. — Не е лошо да помислиш по този въпрос.

— Какъв смисъл има? — попита Рийс със студен глас.

— Смисълът, братче, е че не можеш да й помогнеш, докато си вързан за стол.

Силбърман усещаше, че постига напредък. Номерът бе да действува в контекста на самозаблудата на младежа. Плисна в лицето му поглед, изпълнен с бащинска загриженост, и се надвеси към Рийс.

— Говори ми. Може да успея да ги убедя да вземат необходимите предпазни мерки. Ако ми помогнеш, и аз ще мога да ти помогна.

— Не можете да я опазите — обобщи Рийс категорично.

— А ти можа ли?

Лицето на Рийс пламна, докато погледът му се пренесе върху психолога. Но гневът му бавно се укроти и премина в чувство за вина. Осъзна, че онзи говори истината — Рийс бе осрал задачата. А Силбърман се впусна след плячката си като дресиран сокол.

— Достатъчно е един факт да премълчиш и с това да изложиш на опасност единствения й шанс. Помогни ни.

Рийс бавно кимна. От логическа гледна точка бе принуден да се съгласи; ако успееше да ги убеди, може би те щяха да му помогнат да спре Терминатор.

— Ще ви разкажа, каквото мога — отвърна примирено.

— И така. Ти си войник — каза Силбърман с победоносна усмивка. — Къде служиш?

— Сто трийсет и втори, с командир Пери, от двайсет и първа до двайсет и седма.

Силбърман го прекъсна. Започна да се вълнува. Нещата се развиваха много по-добре, отколкото бе предполагал.

— Две хиляди двайсет и седма година ли? — попита.

В стаята за наблюдения от другата страна на огледалото Тракслър потъна в размисъл. Мъчеше се да приведе в някакъв ред парчетата на невероятно разпиления пъзъл. Вукович просто се кефеше: все едно че надничаше в женска баня. „Две хиляди двайсет и седма година ли?“ долетя по високоговорителя въпросът на психолога.

Тракслър спря да дъвче дъвката и се наведе към стъклото.

— Ебало си е майката! — изпръхтя Вукович.

Рийс погледна към огледалото, откъдето знаеше, че го наблюдават, после пак към Силбърман.

— Да — отвърна. — До края на офанзивите в Орегон и Ню Мексико. Последните две години ме прехвърлиха към разузнаване и охрана, с командир Джон Конър.

— А противниковата страна коя беше? — запита Силбърман.

— Скайнет. Компютърна отбранителна система. Създадена от „Кибердинамични системи“ за САК-НОРАД — командването на североамериканската стратегическа авиация.

— Ясно — кимна сериозно Силбърман, записвайки си нещо. От хубаво по-хубаво. Чисто злато!

— Системата изпрати обратно Терминатор — бойна единица за проникване в тила на противника, за да спре Джон Конър — поясни Рийс.

— Как да го спре? — попита Силбърман.

— Да не се роди.

Силбърман се почеса замислено по бузата. Хвърли поглед на рапорта и си припомни силно разхвърляните подробности, които Сара му бе съобщила.

— Значи този… компютър смята, че може да победи, като убие майката на своя враг. Тоест, да го убие, преди още да е заченат. Нещо като аборт със задна дата, така ли?

— Да.

Вукович се изсмя тихичко зад огледалото:

— Тоя Силбърман ще ме спука. — И като поклати глава от изумление, погледна замисления си шеф. — Миналата седмица беше вкарал тука един… Подпалил афганската си хрътка. Първо я опънал, после й драснал…

— Млъкни — изръмжа Тракслър и разпечата нова дъвка.

В съседната стая Рийс продължи своя разказ:

— Нямаше избор. Защитната мрежа бе разбита. Успяхме да взривим основните процесори. Победата бе наша. Да се отстрани Конър на този етап щеше да е безполезно. Скайнет се видя принудена да заличи цялото му съществувание.

Рийс замълча. Силбърман разтревожено вдигна очи от записките си. Не спирай, молеше се на ум. Но външно се усмихна и каза кротко:

— Продължавай.

— Успяхме да превземем лабораторния комплекс — продължи Рийс уморено, спомняйки си отлетелите кратки мигове на победата, — да попаднем на… как му казваха… оборудването за преместване във времето. Терминатор вече бе преминал. Пратиха ме да го прехвана. А след това са вдигнали във въздуха целия комплекс.

— Ами ти как ще се върнеш?

— Не мога — отвърна Рийс с тиха сериозност. — Никой няма да се връща. Никой друг няма да премине. Само аз и той.

Хотел „Панама“

1:09 след полунощ

Сянка сред сенките, Терминатор се изкатери с бавни, търпеливи стъпки по аварийната стълба до прозореца на втория етаж. Избягваше да използва повредената си дясна китка; първо трябваше да установи пълния размер на понесената от нея повреда в началната битка.

На киборга му бе нужен близо час, за да се добере от мястото на катастрофата до хотелската си стая.

Първите три километра измина пеш, давайки време на системите си да се включат отново, за да оцени състоянието им. Освен китката, бе получил и почти пълно запушване на лявото си око. Самото око като че ли функционираше нормално. По-скоро му пречеше заобикалящата го тъкан.

Терминатор отвори прозореца на хотелската стая и се вмъкна в стаята.

Набързо сканира полутъмното помещение. Нищо не бе пипнато. Никой не бе влизал. С една крачка пресече килийката и щракна единствената гола крушка над мръсната мивка. Под светлината й киборгът се огледа внимателно.

Веждите липсваха, напълно обгорели. От косата му бе останала овъглена четина. Орбитата на лявото око представляваше пихтиеста червена маса, съставена от безразборни късове месо. Оградена бе отвсякъде от парчета стъкло. Седем рани от сачми по раменете, гърдите и ръцете — кратери, изпълнени със съсирена кръв и сачми номер дванадесет. Данните за вътрешното му състояние сочеха, че щетите по бронираното шаси са минимални.

Единственият сериозен проблем бе китката. Сноп сачми бе пробил външния слой кожа и разбил намиращата се под нея контролна система със сервоуправление.

Киборгът положи внимателно инструментите си върху сгъваемата масичка до мивката. Бързо смъкна овъглените останки от якето и ги захвърли в ъгъла. Седна и внимателно положи повредената ръка върху масичката.

Изглеждаше зле. Много по-зле, отколкото всъщност бе. Кръвта се стичаше по останките от кожа, надупчени като швейцарско сирене.

Терминатор не изпитваше тревога. Понятието болка му бе чуждо. Единствената му грижа бяха функционалните нарушения на бойната му ефективност. С израз на леко съсредоточаване киборгът избра скалпел и безчувствено направи петнадесетсантиметров срез по вътрешната страна на ръката. Изтегли кожата настрана със заключващи се хемостати и се взря в отвора.

Опипвайки с пръсти, успя да оцени ясно проблема. Прекъснат бе един от контролните кабели в сложния сноп от изолирана механика и хидравлика.

Киборгът отри кръвта и с помощта на здравото око и на часовникарска отвертка започна да разглобява търпеливо повредената част. Ако го бяха програмирали и да си тананика, картината щеше да е завършена.

Само за няколко минути шунтира кабела, прехвърли функцията към резервна хидравлична система и заши среза, за да не настъпи силно разместване на кожата. То можеше да доведе до предварителна некроза на тъканта, гангрена, а оттам — и до незадоволителен индекс на общественото внимание.

Изправен над окървавената мивка, Терминатор заразглежда нарязаното око. Обективът бе в ред. На зрението пречеше накълцаната плът около окото. Нямаше да му отнеме много време да го почисти.

Скалпелът потъна дълбоко в окървавената орбита и с няколко плавни движения изгреба повредената склера и роговица. Пусна ги да плеснат кротко в мивката и да потънат бавно през водата до дъното, оставяйки зад себе си разширяваща се розова диря.

Попи кръвта около окото. Сега вече се виждаше ясно сферата от хромоподобна сплав, окачена на миниатюрни сервоустройства в металната фасунга. Под противоударната леща грееше видеокинескоп с висока разделителна способност. Всички механизми функционираха задоволително. Но ако го запитаха, нямаше да може да обясни защо имат такъв странен вид. Пък и Терминатор не бе особено предразположен към приказките.

Измъкна изпод купчинката дрехи и оборудване чифт черни очила и ги постави на носа си. Тъмните стъкла бяха огънати назад, та под тях почти не се виждаше не само окото, но и голяма част от пораженията около него.

Терминатор се залови с гръдните и коремни рани. Издърпваше надупчената тъкан върху подбитата черупка на своя торс-шаси от свръхиздръжлива сплав и я зашиваше грубо с обикновени домакински конци. Когато стигна до сглобката на рамото, му се наложи да почовърка известно време из черупката на аксиалния двигател и ключичната връзка. Успя да извади повечето сачми, които пречеха на движенията му. Мускулната тъкан бе накъсана и отделена, но тъй като служеше единствено за камуфлаж, а не участваше в двигателната система, Терминатор я напъха обратно в раната и я заши, без да се старае да прояви хирургическа сръчност.

В нова тениска, чифт кожени ръкавици и високо вдигната яка на черното кожено яке киборгът изглеждаше почти нормално, макар и леко пребледнял и изтощен.

Започвайки от буквата „А“, Терминатор бързо набра номерата на всички полицейски участъци в Лос Анджелес, докато стигна до Рампарт.

Време бе да тръгва. Целта го чакаше. Терминатор хвърли оцапания матрак на пода и събра необходимото за мисията оборудване: автоматичната ловджийска пушка SPAS-12, 5.56 мм полуавтомат AR-180 с изпилен ударник, за да стреля на откоси, и никелирания „спешъл 38“. Само най-необходимото.

Грабна оръжията с прецизната плавност на сервозадвижването си и изчезна през прозореца в лосанджелеската нощ.

ПУЛА

Участък Рампарт

2:10 след полунощ

Седнала на ръба на въртящия се канцеларски стол, Сара се приведе към образа на поставения пред нея монитор.

До нея стоеше Тракслър. Непрестанно отбелязваше реакциите й. Искаше тя да види целия запис. Можеше да я подсети за нещо, което е пропуснала да му спомене.

Силбърман се пресегна и усили звука, идващ от чернобелия монитор.

— Само аз и той — говореше Рийс от екрана.

-Защо не носиш никакво оръжие? — запита записаният образ на Силбърман.- Нещо по-модерно. Нямате ли лъчеви оръжия?

— Лъчеви оръжия — повтори Вукович и се засмя под мустак.

На Рийс въпросът не му се видя ни най-малко забавен. Изгледа психиатъра предизвикателно. Силбърман направи пауза:

— Хайде — каза след малко, — покажи ми едно-единствено нещо от техниката на бъдещето и ще приключим целия въпрос.

— Изпращат те гол… по някакви причини, свързани с генерираното от живите организми поле. Невъзможно е да се изпрати нещо мъртво.

— Защо?

— Да не съм я правил аз шибаната апаратура? — озъби се Рийс. Започваше да губи.

— О’кей, о’кей. Ами този… — Силбърман хвърли поглед към записките си, — този киборг… Ако е метален, как…

— Обвит е в жива тъкан.

— Разбира се — кимна Силбърман с разбиране от екрана. Истинският Силбърман се изправи от бюрото на Тракслър и натисна бутона за пауза на монитора. Когато се обърна към Сара и Тракслър, в гласа му звучеше задоволство.

— Това тук е великолепно — задърдори. — От тоя тип мога да направя цяла научна кариера. Усещате ли колко хитро е замислил ролята си? Не се изисква и капчица доказателства.

Сара вдигна поглед към него, все още неубедена. Озадачена.

— Повечето параноидални заблуди са сложни — продължи Силбърман, — ама този тук е ненадминат. — Да не говорим за мен, рече си наум и пусна отново записа.

— Защо бяха убити другите две жени? — попита чернобелия Силбърман.

— Повечето архиви бяха унищожени или изгубени по време на войната — каза Рийс. — Скайнет не знаеше почти нищо за майката на Конър, тъй като част от данните във файла й са били изтрити. Знаеше единствено името й и къде живее — но само града, без адреса. Терминатор действува систематично.

— Ами разрезите по краката им?

— Единственият физически белег, известен от файла. В крака на Сара по хирургически път е бил поставен метален пирон. Но нито Скайнет, нито Терминатор знаят, че това още не е станало. Тепърва предстои да се случи.

— А ти откъде знаеш?

— Джон ми каза.

— Джон Конър ли? — запита Силбърман.

— Да.

Силбърман почука замислено с молива по бележника, а на устните му несъзнателно грейна лека усмивка.

— Вероятно съзнаваш, че и за това не можеш да представиш материално доказателство.

— Казах ти вече предостатъчно — отвърна Рийс гневно. — Решавай. Сега. Ще ме освободиш ли?

— Боя се, че не зависи от мен — каза Силбърман, като се мъчеше да запази дружелюбния и разумен тон.

— Тогава за какво разговарям с теб? — Рийс тръгна да се изправя, въпреки че белезниците продължаваха да го привързват към стола. — Кой командва тук?

— Но аз мога да ти помогна — рече Силбърман, опитвайки се да запази контрола си върху ситуацията, но безуспешно.

Рийс бе вече на крака, гледаше право в камерата, право в Сара и крещеше:

— Ти още ли не си проумял? Той ще я открие. Това му е работата. Това е цялата…

Очите на Сара се разшириха. Тракслър направи жест към Силбърман, който бе по-близо до монитора, да го изключи. Но Силбърман не откъсваше очи от екрана, омаян от представлението, което се разиграваше пред очите му.

— Не можете да го спрете. Ще ви прегази. Ще бръкне в гърлото й и ще измъкне шибаното й сърце!

Рийс направо щеше да изскочи през монитора, но Силбърман изведнъж се осъзна, натисна бутона за пауза и го спря.

Сара седеше като прикована от отчаяната воля, издялана върху замразеното по електронен път лице на Рийс. Кръвта се бе оттекла от лицето й. През ума й прелитаха десетки въпроси, а тя не бе в състояние дори да ги подреди.

— Нямам пирон в крака си — рече.

— Естествено — отвърна Тракслър. — Рийс е силно разстроен човек.

На Сара й се щеше да му повярва. Обърна се към психолога за по-професионално, по-достоверно мнение.

— Рийс луд ли е? — попита.

— От техническа гледна точка — отвърна Силбърман с усмивка, — може да се каже, че е побъркан.

— Ама нали… — запротестира Сара, но Тракслър я прекъсна.

Подаде й нещо, което приличаше на щит, каквито слагат на гърдите си съдиите по бейзбол.

— Това, Сара, е защитна жилетка. Носят ги момчетата от отдела за борба с терористи. Способна е да спре сачми номер дванайсет. Оня индивид сигурно е носел такава под якето си.

Щеше й се да повярва в това обяснение, но някак си й бе недостатъчно.

— Ами как така успя да пробие стъклото?

Вукович сви рамене:

— Може да е бил на фенциклидин. Всички кокали по ръката си да натроши, ще го усети чак след няколко часа. Спомням си как веднъж един…

Тракслър бутна защитната жилетка в ръцете му, за да млъкне. Вукович послушно затвори уста и се отдалечи.

Фенциклидин ли? Сара бе чела, че под влиянието на наркотици човек може да побеснее и да извърши невероятни неща. Възможно е, рече си. Това трябва да е обяснението. Не че толкова вярваше, но й бе нужно да повярва. А и тези хора тук изглеждаха тъй уверени. Изведнъж видя себе си като изключително наивна и се изчерви от срам за глупостта си. Как можа да повярва на откачените приказки на Рийс? Но звучеше страшно убедително, а и толкова подробности й разказа за бъдещето. Да не говорим за татуировката на ръката. Сигурно сам си я е направил. Светът е пълен с откачалки пет звезди, помисли си, а аз имах късмета да попадна на двама от тях. Но въпреки отказа й да го признае, някъде в дъното на съзнанието си продължаваше да чува бърборенето на неизказаните съмнения.

Тракслър положи ръка на рамото й.

— Ще се оправиш — рече, а през преумората и грубостта в гласа му Сара долови истинска загриженост.

— Обадих се на майка ти и й обясних ситуацията. Историята още не е стигнала до пресата, така че тя нищо не знаеше.

— Как звучеше?

— Доста добре. Каза само „Тръгвам“ и затвори.

Типично за майка ми, помисли си Сара. Специалист по разрешаване на кризите. Нищо чудно след седемнайсетгодишен стаж като медицинска сестра. Щеше й се да е наследила поне малко от прагматичната издръжливост на майка си. Научаваш, че дъщеря ти е била отвлечена от въоръжен откачалник и е участвала в престрелка от движение, и че приятелката й е била убита по погрешка вместо нея? Няма проблеми. Просто грабваш ключовете от колата.

— За да стигне дотук от Сан Бърнардино й трябва поне час и половина. Защо не се опънеш на дивана оттатък да подремнеш?

Посочи с ръка малкия съседен кабинет с опряното о стената канапе.

— Няма да мога да заспя — отвърна тя.

Макар да бе стигнала границата на физическото и психическо изтощение, Сара знаеше, че сънят е все още много далеч. Из ума й се въртяха полуоформените образи на разрушение, които щяха да избледнеят чак след години, и силни горчиви спомени, извикани от смъртта на Джинджър и Мат.

Измина няколкото крачки като сомнамбул и се отпусна на дивана. Тракслър коленичи до нея.

— Макар да не му личи, много е удобен. Доста нощи съм преспал тук. Сега се отпусни и не се тревожи повече.

Сара легна, но очите й останаха отворени. Отказаха да отхвърлят светлата безопасност на канцеларията.

— Тук нищо не може да ти се случи — каза Тракслър успокоително. — В сградата има трийсет полицаи. По-сигурно място не можеш да намериш.

Усмихна се, потупа ръката й и се изправи. Тя чу изскърцването на окачения под мишницата му кобур и мярна синята стомана на служебния му револвер. Пръстите му бяха нежни, но ръцете бяха яки, а раменете — широки. Видяното я поуспокои: револверът под мишницата, полицейската значка, закачена на колана му, полицейските обувки с дебели подметки, които открай време й изглеждаха старомодно глупави. Но не и сега.

Изпусна бавно въздух, а с него като че я оставиха и силите й. Очите й се затвориха.

Тракслър се измъкна заднишком и безшумно затвори. Остави лампата да свети.

Застана пред вратата и замислено потърка брадичка. Нефокусираните му върху нищо очи изглеждаха големи и празни зад очилата за четене. Вукович познаваше този поглед.

— Какво има? — попита.

— В тая работа има нещо.

— Глупости — рече Вукович. — Само двама ненормалници.

— Точно така. При това, с една и съща заблуда. Колко често се среща такъв случай?

Вукович въздъхна отчаяно:

— Увличаш се, бе, шефе. Пий още едно кафе. Лапни нова дъвка, приятелю. Оня е ненормален, повярвай ми.

— Дано си прав — каза Тракслър, все още с невиждащ поглед.

Младежът е умен и як, кален като стомана до степен, каквато не се среща в келешите по улиците. Някои дето са служили в специалните сили във Виетнам имат подобен вид, но тоя е прекалено млад за Виетнам. Деветнайсет. Двайсет. По време на офанзивата „Тет“ трябва да е бил четиригодишен. Имаше някакво основно несъвпадение и от него радарът му бръмчеше силно.

— Откачалка — повтори Вукович и му подаде цигара. Тракслър улови погледа му.

— Представи си нещо само за секунда. Просто го приеми и си представи последиците — каза Тракслър.

— Кое?

Тракслър запали цигарата.

— Ами ако не е?

Отдел „Убийства“

2:33 след полунощ

Сара се плъзгаше на пресекулки по ръба на съня. Спускаше се по примамливата топлина на безсъзнанието, но после се отдръпваше, прекалено възбудена, за да се предаде на изтощението.

Толкова много смърт около нея. Джинджър и Мат. Всички онези невинни хора, които сутринта са ходели и дишали, а сега вече ги нямаше, се простираха към бъдещето й като някакво обвинение. Всичко това бе част от нечий друг живот, не нейния.

Защо вместо нея бяха убити жени със същото име? Защо някакъв луд я бе преследвал из целия град, а друг, сега зад решетките, я бе защитавал? И въпросът, който крещеше по-силно от всички останали: Защо точно мен? Защо Сара Конър? Защо не Мъртъл Корнуейт? Или Джон Смит?

Върна се към необичайния разказ на Рийс. Трета световна война, започната от компютрите. Човечеството към края си. Революция на човешки същества, притичващи между краката на колосални машини. И човекът, който ги води към отчаяна победа. Нейният син.

Тялото й потръпна от тържествеността на тази мисъл. Бебето й. Бебето, което тя щеше да отгледа, за да поведе битката за спасението на света. Ами! Глупости! Само допреди няколко часа разсъждаваше за собствената си тленност и за това, колко незначеща щеше да е кончината й. А само малко след това някакъв луд й заявява, че животът и смъртта на човечеството зависят изцяло от нейните. Прекалено много… прекалено. Добре де, но защо му е притрябвало на един психопат да издири точно нея и да измисли цялата тая налудничава история?

Пред очите й се явиха фрагментирани образи на пеленаче — розово топче, което гука в обятията й. Очите му бяха махагонови, а мъхчето по почти плешивата главица имаше цвят на кестен. Прониза я някакво странно чувство, нещо като блян, но прекалено далечен, за да го почувства пряко — по-скоро ехо, което бързо заглъхна; но осъзна, че потеклите от очите й горещи сълзи не бяха само по убитите й приятели. Донякъде се дължаха на необяснимото чувство, което — все още — не бе в състояние да определи.

Не успяваше дори да се доближи до някакъв отговор. Нужно й бе известно време за нищо да не мисли. Да не мисли за Рийс и психопатологичните му видения. За Джинджър и Мат. Или за това, как би се чувствала като майка.

Последната й мисъл бе нещо като полумолитва Рийс да е наистина луд.

Молитвата й щеше да остане неизпълнена.

Силбърман почука по плексигласовата преграда, която заедно с кабината от непробиваемо стъкло обграждаше дежурния сержант. Еди Ротман хвърли поглед на психолога и натисна червеното копче под бюрото. Електрическата ключалка на вратата от неръждаема стомана изжужа и щракна с досада. Силбърман премина във фоайето и разсеяно измърмори „лека нощ“ на сержанта. Бе на крачка от улицата, когато мислите му бяха прекъснати от острото бибипкане на устройството, което сигнализираше, че го търсят. На екранчето бе изписан номерът, от който го търсеха — домашният. Сигурно бе Дъглас, да пита кога ще се прибере. Превъзбуден и настроен агресивно, Силбърман се надяваше, че ще успее да стигне вкъщи преди Дъглас да си е легнал.

Ако не бе свел очи да погледне и изключи устройството, вероятно щеше да види огромния мъж, който влезе в участъка. Тогава сигурно щеше да му направи впечатление, че онзи е с тъмни очила в два часа след полунощ. И че очите зад тях са доста наранени. И че зениците имат съвсем слабо червено излъчване, каквото може да се очаква от един киборг от бъдещето, например. Ако бе вдигнал поглед на излизане от участъка, Силбърман сигурно щеше да спаси живота на доста хора.

Но не го направи. Просто излезе.

Терминатор се отправи решително към дежурния и търпеливо изчака онзи да вдигне глава от натрупаните върху бюрото книжа.

— Какво има? — попита сержант Ротман с изпълнен с досада глас.

Направи му впечатление неприятната бледност на посетителя. И бе сигурен, че черните очила крият две силно разширени зеници. Още един дрогиран, помисли си цинично.

— Приятел съм на Сара Конър — каза безизразно Терминатор. — Научих, че е тук. Мога ли да я видя, ако обичате?

— Не, в момента дава показания.

— Къде е тя? — попита Терминатор бавно, да не би онзи от другата страна на стъклото да не е разбрал молбата му.

Сержант Ротман захвърли ядно молива и изгледа големия мъж. Защо все на моята смяна попадат?

— Виж какво, приятел — подхвана Ротман като учителка, на която вече й е писнало, — доста време ще й трябва. Ако искаш да чакаш, хей там е пейката.

Намести дебелите очила на носа си и го забоде в книжата.

Терминатор направи крачка назад, без да се притесни от отказа на сержанта. Ни най-малко.

Сканира кабината и отбеляза дебелината на стъклото — вероятно непробиваемо от куршуми. До нея имаше тежка стоманена врата — входът. Следваха разни стаи и канцеларии. И някъде там бе Сара Конър.

Пристъпи благоприлично към кабината и почука по стъклото:

— Ще се върна.

След което се извъртя и без да бърза се отправи към изхода.

Отвъд фоайето, в дълбините от коридори и кабинети, Вукович и друг негов цивилен колега придружаваха Рийс към етапната стая, откъдето след известно време щяха да го откарат за по-подробен преглед в психиатрията на болница „Каунти Дженеръл“.

Най-лошите страхове на Рийс се сбъдваха. Бе им издал всичко без да получи нищо. Тактическа глупост. Цената щеше да е животът на Сара и на милиони още неродени.

Джон се бе оказал прав: не вярвай никому, не разчитай на нищо. Време бе да я измъкне оттук.

Следващите няколко секунди сержант Ротман прекара в попълване на рапорти по дежурството. Ако си бе отварял очите повече, щеше да забележи, че към фасадата на участъка се носят чифт фарове. И той като Силбърман позволи на дребните грижи да отклонят вниманието му от съществените факти на живота. Но за разлика от Силбърман нямаше да страда за това цял живот.

Най-сетне Ротман присви очи срещу стъкления вход, окъпан от фаровете на откраднатия шевролет-импала, шофиран от Терминатор. За последни свои думи избра „Майка му стара!“. Според статистиката — най-често използваните последни думи от жертвите на насилствена смърт.

Двеста и седемдесет килограма стъкло избухнаха в непрогледна бяла буря под удара на четириколесното чудовище, което заора във фоайето, оттласквайки като вълна пред себе си строшени греди и други отломки.

Колата налетя върху кабината с Ротман и премина през нея със скорост от осемдесет километра в час. Кабината заедно със сержанта бяха смлени в неразпознаваема маса и вкарани през следващата стена.

В другия край на сградата, върху дивана в кабинета на Тракслър, Сара се събуди, стресната от далечния грохот. Примига с уморените си очи и се опита да определи посоката, от която идва шумът.

Шевролетът на Терминатор, повлякъл след себе си половината преддверие, спря на около шест-седем метра навътре в участъка.

Киборгът светкавично изби с ритник натрошеното предно стъкло и скочи върху предния капак на импалата. В едната ръка — AR-180, в другата — SPAS-12. Размахал и двете като пистолети, Терминатор се приземи на пода и отпочна лова.

Първите жертви бяха двама ветерани с шестгодишен стаж, надникнали в коридора да видят какво по дяволите става; единият още държеше чашата си с кафе.

Терминатор пусна небрежно два откоса от автомата и сложи край на живота им сред душ от гипс и кръв.

Сара вече чу слабия, но неприличащ на нищо друго звук от стрелба. Семенцето на предчувствие за нещо лошо, което бе усетила със събуждането си, разцъфтя в пълноценна тревога.

Терминатор прекрачи двамата мъртви полицаи, и продължи напред без да нарушава ритъма си. Надникна в стаята, от която бяха излезли — празна.

Натисна дръжката на следващата врата. Заключена. Киборгът направи крачка назад и я ритна.

С отварянето на вратата, мъжът зад бюрото отчаяно се хвана за револвера си и скочи от стола.

На метър от него имаше друга врата. Отворена. Само да стигна до нея, мина през ума на полицая. В мига, в които плонжираше през нея, видя как Терминатор вдига автомата.

Спасих се… рече си.

Компютърното зрение на Терминатор проследи как полицаят се скри зад стената. Зад инфрачервените очи на киборга микропроцесорът все още виждаше графично очертание на мишената — екстраполирано по законите на вероятностите изображение на полицая, базирано на траекторията и скоростта на движещото се тяло.

Терминатор насочи дулото на AR-180 към точка на стената, намираща се на около два метра от вратата, и натисна спусъка. Куршумите 5.56 мм преминаха през сухата зидария и направиха големи отвори в гърдите и белите дробове на ченгето. Загина един безкрайно изненадан млад мъж.

Изстрелите още отекваха, когато Тракслър отвори вратата на кабинета си с такъв замах, че изкара ума на Сара. Тя отскочи по инстинкт назад, а чак след това разпозна лейтенанта.

Двамата се гледаха втренчено около секунда. Изразът му сякаш й казваше: Знам какво си мислиш, но грешиш. Ала от погледа й разбра, че тя не му вярва.

Каза й само:

— Стой тук.

Заключи бравата отвътре и тръшна вратата зад гърба си. Сара остана сама.

Полицаи с извадени револвери тичаха из цялата сграда, хвърляха си уплашени погледи и крещяха въпроси един към друг.

Обзети бяха от контролирана паника. Трясъкът на автоматичен огън в полицейски участък извади наяве най-страшните кошмари, които могат да се присънят на един полицай. А сега всички го преживяваха едновременно.

Терминатор стигна до края на коридора като вършачка на смъртта и сви наляво. С равномерен ритъм отваряше врати и разстрелваше изпречилите му се полицаи.

В средата на коридора видя главното електрическо табло на участъка и откачи вратата му заедно с пантите.

След мигновено сканиране забеляза дебелия като черво четиристотин и четиридесет волтов захранващ кабел и злобно го откъсна. Минивзрив от искри и ток обви киборга и описа дъга към коридора.

Терминатор счупи небрежно малка разпределителна кутия и подаде напрежението от 440 волта направо на осветителната верига. Светлините в сградата — 134 неонови тръби по тавана — експлодираха едновременно и потопиха хаоса в мрак.

Сара бе застанала точно под лампата в кабинета на Тракслър, когато тя избухна с опъващото нервите тряс! Настъпилата тъмнина не помогна ни най-малко на усилията на момичето да запази спокойствие. Изстрелите ставаха все по-многобройни и по-нагъсто. Съвсем точно успя да проследи движението на битката: насочваше се към нея.

Когато стрелбата избухна, Рийс бе все още завързан с белезници в етапното. Войнишкият му мозък мигновено оцени ситуацията. Не се изненада. Знаеше кой е дошъл.

Вукович скочи и се втурна с изваден пистолет към вратата. Обърна се към втория цивилен детектив, каза му настоятелно „Пази го“ и изчезна в коридора.

Другият детектив кимна и отиде да заключи вратата. По тази причина се обърна с гръб към Рийс. Глупаво от негова страна.

Чу свистене във въздуха и понечи да се обърне, но в този момент Рийс се стовари отгоре му. Детективът удари главата си във вратата и усети как коляното на Рийс блъска по гръдния му кош — веднъж, втори, трети път — и го размазва върху стената. Отпусна се, борейки се за въздух, на пода, а Рийс скочи на крака, намери ключа, свали белезниците и грабна револвера на полицая.

Когато Вукович се добра до оръжейната стая, завари там Тракслър. Размениха си тревожни погледи. Тайно и двамата си мислеха едно и също: дойде и приятелчето на Рийс. Нито един от двамата не щеше да признае пред себе си, че цялата тази бъркотия може да се причини от един-единствен човек.

Тракслър грабна безмълвно един щурмови автомат М-16 и хвърли друг на Вукович. Без да си разменят и една дума, хукнаха по коридора по посока на гърмежите и писъците.

Обискът, който Терминатор провеждаше стая по стая, го отведе по друг коридор. Отвори една от вратите с изстрел на ловната пушка. Човекът-машина мигновено сканира стаята, не констатира наличието на целта и продължи.

Следващата врата. Куршум в ключалката. Сканиране. Нищо. Продължавай. Схемата бе фиксирана и въпреки това достатъчно гъвкава, за да му позволи да реагира на непредвидено препятствие или опасност.

В коридора се изсипа група униформени полицаи. Прицелиха се в мишената, която бавно се носеше към тях. Шестте револвера изтрещяха едновременно и пробиха отвори в гърдите, ръцете и краката на Терминатор. Киборгът им хвърли един поглед, после вдигна небрежно автомата AR-180 и ги помете с точни, откъслечни откоси.

Сара със своя нетрениран слух реши, че изстрелите трещят току пред вратата й. Не бе сбъркала особено.

Очите й зашариха из тясната стая. Къде да се скрие? Не се паникьосвай, заповяда на себе си. Направи нещо. В съзнанието й изплува спомен от детството. Винаги, когато искаше да се скрие от гневния глас на баща си, побягваше в стаята си и се свиваше под малкото бяло…

Писалище! Под писалището. Сара се втурна към голямото метално бюро и се натика в тясното пространство, където преди това бе стоял столът.

Терминатор ловко презареди АR-180. Киборгът бе залепил с лейкопласт банановидните пълнители един срещу друг, както практикуват партизаните от джунглите, така че сега бе достатъчно да обърне комбинацията на обратно, за да пъхне пълния. По стените танцуваха пламъци; коридорът се къпеше в подскачащи снопове жълта светлина.

В съседния кабинет Тракслър долови безпогрешно щракането на презареждащо се оръжие. Замръзна в очакване да чуе стъпки. Покрай вратата мина едър мъж, а стъпките на ботушите му отекнаха по дългия коридор. Тракслър отвори рязко вратата и насочи М-16 в гърба на широкоплещестото кожено яке. Прицели се много старателно точно между плещите на мъжа и натисна спусъка.

Автоматът излая, а от дулото му излетя половината пълнител. Тракслър видя как коженото яке бе сдъвкано на парчета, как куршумите улучиха целта, и не можа да повярва на очите си.

Не можа, защото онзи просто се обърна, без дори да трепне, извъртя се хей така и с една ръка протегна АR-180 напред, сякаш бе детска пластмасова играчка. Само дето бе истинска.

Куршумите попаднаха в рамото, стомаха и гърдите на Тракслър и го метнаха върху рамката на вратата. Видя как собствената му кръв оплиска отсрещната стена.

Смъкна се бавно на пода. Взривовете в гръдния му кош започнаха да отслабват. Ушите му леко забръмчаха. Последната му мисъл бе, че Рийс изобщо не е луд.

Вукович се наведе и втрещено, не можейки да повярва, се взря в разкъсаните останки на своя шеф. Гневът се надигна и го накара да изскочи неразумно в коридора и да насочи оръжието си към отдалечаващата се фигура на убиеца на Тракслър.

— Ей, ти! — провикна се гневно.

Човекът се извърна и застана на място, приемайки куршумите на Вукович сякаш бяха благодарности.

Сетне, за най-голяма изненада на Вукович, вдигна с една ръка ловджийската си пушка и го отпрати на оня свят.

Терминатор продължи нататък.

Сара подскочи, когато силно тропане наруши възцарилата се за миг тишина. Бравата. Някой се мъчеше да влезе.

Зъбите й се разтракаха от страх, когато надникна над ръба на бюрото. Отвъд матовото стъкло на вратата се открояваше едър силует. Той беше. Знаеше си. Пъхна се обратно под бюрото. Обзе я див ужас. Преживяваше последните мигове от живота си.

Чу трясък от разбито стъкло. Някой бръкна през дупката и затърси ключа отвътре.

Вратата се отвори и чифт стъпки се втурнаха в стаята. Сара затвори очи. Не се случи нищо.

— Сара? — извика някой.

Позна Рийс.

Без да се колебае дори секунда, Сара се измъкна изпод бюрото и се затича към него.

Облекчението, което изпита Рийс, бе по-голямо дори от нейното. Тя бе жива; мисията бе все още жива. Грабна ръката й и хукнаха по коридора.

Пожарът, започнал в една-единствена стая, се бе разпространил и заплашваше да погълне целия участък.

В коридора, по който бягаха Рийс и Сара, се стелеше пушек, придружен от писъците на умиращите.

Рийс стискаше ръката на Сара в челична хватка, а разбитите от куршумите стаи прелитаха покрай тях. Нарочно избягваше коридорите — там бяха повечето трупове.

И точно там бродеше Терминатор.

Рийс бе свикнал да се бие от стая в стая и в тесни, изпълнени с плъхове тунели. Сега се чувстваше в свои води.

Бушуващият огън вече бе погълнал целия участък. Рийс съзнаваше, че само след секунди високите температури ще убият всички вътре.

Разби заключена с катинар врата, нахълтаха в някакъв склад и през прозореца му зърнаха паркинга. Рийс счупи стъклото, грабна Сара, която почти бе загубила съзнание от дима, и я избута навън.

Терминатор усети покачването на температурата. Кожата му скоро щеше да се вдигне на мехури и да умре, макар това да не бе от кой знае какво значение, след като вече бе разкрил присъствието си.

Престрелката бе затихнала. Нямаше кого повече да убива, а още не бе намерил основната си цел.

Киборгът започна да преценява различните варианти, по които е могла да избяга, но в този миг през пращенето на пламъците дочу тихото бръмчене на автомобилен стартер.

Терминатор незабавно осъзна къде се намира целта му. Хвърли празната ловна пушка и побягна към задния изход.

Когато стигна паркинга, Рийс вече бе успял да запали с оголените кабели един червен форд-пинто и шпореше към шосето. Видя застаналия на вратата Терминатор, на фона на пожара.

— Легни! — кресна на Сара.

Терминатор се прицели внимателно с автомата АR-180, като взе предвид скоростта на колата и тангентата, по която се отдалечаваше. Пусна три бързи изстрела, но пълнителят му свърши и мишената се скри зад ъгъла на сградата.

Рийс и Сара имаха късмет. Първият куршум удари левия калник, непосредствено зад фара. Вторият прелетя над двигателя; само сантиметър по-ниско и пинтото щеше да свърши. Третият се заби във вратата на водача и премина през нещо меко преди да се загнезди, без да причини вреда, в постелката на пода.

Целият следващ час Рийс прекара в шофиране — напълно съсредоточен, отлепяйки очи от пътя само за да провери състоянието на Сара.

Когато излязоха от паркинга и полетяха по Аламеда към междущатска магистрала 10, тя бе близо до истерията.

Целта му бе да излязат от града. Да спечели малко време. Да овладее ситуацията.

Отправи се на изток, по-далеч от града. Далеч от димящите трупове и от вървящия кошмар, който — Рийс бе сигурен — ще ги последва.

Караше „на сляпо“, с единствената цел да увеличи колкото е възможно разстоянието от касапницата в участъка. Но само след няколко минути намали ход, включи фаровете и започна доста успешно да имитира поведението на малкото други шофьори по пътя. Сара, стискала дотогава таблото пред себе си до побеляване на кокалчетата, в очакване на ново разрушително рали по тротоарите, си позволи леко да се отпусне. Но бе все още прекалено стресната, за да говори, така че пътуваха смълчани, а Рийс съсредоточи вниманието си върху изплъзването от врага.

— Радвам се, че си жива — каза Рийс, без да се обръща.

Тонът му бе искрен. Тя го усети и безмълвно се съгласи, а затихването на шока я отпусна още повече. Събра сили и успя да попита:

— Къде отиваме?

Рийс се усети, че не си е поставил определена цел, затова хвърли поглед в огледалото, убеди се, че никой не ги следва, отби от платното и отвори жабката. Зад резервните бушончета, таблетките против киселини и десетина ресторантски пликчета с кечъп и горчица откри пътна карта. Стара и избледняла, сигурно не отговаряше на сегашните пътища, но все пак бе нещо. Потърси ненаселен район. Намери.

— Най-сигурно ще е на юг. Може би Мексико.

Продължиха, без да разговарят, всеки потънал в мислите си. Сара се мъчеше да се примири със съдбата на Мат и Джинджър. Нямаше да успее скоро.

Свърнаха на югоизток по магистралата Помона, а след още двадесет минути — право на юг, по шосе 57.

Бензинът привършваше. В този ранен час нищо не работеше. Бензиностанциите покрай магистралата до една бяха тъмни.

Минаваха хълмовете северно от Брия, където магистралата разсича като сребърна лента зелените склонове, когато моторът на пинтото започна да прекъсва.

Рийс го пусна по инерция до първия следващ изход, за Брия Каньон Роуд, и продължи по него, докато спряха на първото хълмче по неосветеното шосе към каньона.

Измъкнаха се, капнали от колата. Сара — с явна неохота. Не виждаше защо трябва да спят на открито, когато имаха на разположение цяла кола.

Но Рийс си знаеше работата. А Сара вече знаеше, че с него не може да се спори.

Той извади от багажника аптечка и електрическо фенерче; после тя му помогна да избутат автомобила до ръба на горичката край плавния наклон. Засилиха се и пратиха пинтото по нанадолнището в тъмното, та да не се вижда от шосето.

Брия Каньон Роуд

3:31 след полунощ

Сара наблюдаваше внимателно Рийс — как се придвижва на зиг-заг през храстите — окъсан, свръхвойнствен танцьор, умеещ да пази идеално равновесие. Очите му сканираха, сякаш бяха видеокамери: без да мигат, на интервали, опипваха ръбовете на предметите, а не самите тях, попивайки хаотичния терен.

Бе като котка, излязла на лов. Плавни движения; твърдо, но гъвкаво охлузено тяло; играещи под кожата изнурени мускули.

Наистина бе войник. Сега окончателно се убеждаваше. Явно бе вършил това толкова пъти, че то се бе превърнало в негова втора природа. Прояснението никак не я зарадва, но вече вярваше на всичко, което й бе казал. Събитията до този момент — касапницата в полицейския участък, маниакалният водовъртеж по улиците, съвсем непонятната експлозия на ежедневието в „Тек Ноар“ — бяха до едно свръхистински. Необяснимо защо в полицията умът й бе прекъснал връзката с тялото, та едва сега, докато наблюдаваше кротко професионализма на Рийс в бойни условия, си наложи да възстанови тази връзка и да се преклони пред истината.

По петите й, за да я убие, бе някакъв робот от бъдещето. Пардон, киборг, поправи се Сара на ум, сякаш имаше някакво значение. Една машина за убийства с формата на човек бе прегазила тридесет полицаи така, както комбайн минава през житата. Улучиха го с десетки куршуми, но той не се спря. И единствената й защита от чудовището комай бе този войник, който изглеждаше съвсем млад и въпреки тренираните си точни движения й се струваше не по-малко уплашен от нея.

Стигнаха до бетонна дренажна тръба под магистрала 57 — тъмна, гладкостенна пещера, в която да се напъхат.

Рийс вдигна взетото от колата фенерче и го насочи към вътрешността на тръбата. Дъното бе покрито с жабуняк. Сара сбърчи нос от миризмата на застояла вода, но все пак се свлече изтощена по стената срещу Рийс. Той клекна и продължи да опипва импровизираното скривалище с лъча и бавно да се отърсва от треската на отминаващата нощ. Накрая погледна към нея — с изненадващо кротки очи. Дрезгавият му шепот проряза плътната тишина с войнишка деловитост, но в тона му имаше и загриженост.

— Добре ли си?

Сара се изсмя, но изведнъж изтрезня от мисълта, че като нищо може и да е ранена. Огледа се. Никаква кръв. Никакви определени болки.

— Добре съм — отвърна. После се почувства длъжна да добави: — Рийс… истина е. Имам предвид войната… и всичко, което каза.

Бе по-скоро израз на примирение, отколкото въпрос, та Рийс не й отговори. Гледаше я със същата съсредоточеност, с която преди това бе проучвал терена. Нима очаква да изпадна в нервна криза? запита се Сара. Да ме избие на истерия? Нямаше да го допусне. Това я изненадваше, но не — нямаше да си го позволи, макар истерията да дебнеше още иззад кулисите, някъде съвсем наблизо. Оставаше неразрешен един-единствен проблем, при това — истинска загадка. Вече не можеше да плаче. Според нея, би трябвало да го направи, като имаше предвид, че на света му предстои да полудее, че милиони ще умрат в агония под мачкащата пета на някакъв кошмарен наследник на компютрите „Апъл“. Като джобния „Органайзър“ на Чък. Но не можеше да плаче, тъй като всичко това още не бе се случило. В такъв случай, обаче, откъде се бе взел този човек отсреща й? А онова… онова нещо, решено да я унищожи, бе избило десетки невинни хора. Докато студът от цимента се процеждаше в гръбнака й, още по-страшен студ се надигаше в душата й. Ако хронопортирането на Рийс не бе успяло, сега щеше да е мъртва. И никой нямаше да знае защо. Бе съвсем сама в цялата тази история, лишена дори от лукса да разчита на защита от полицията. Сама, трепереща от студ посред нощ в някаква влажна дупка, с непознат окъсан уличен хлапак с налудничав вид, покрит с белези тийнейджър, далеч по-мъдър от годините си по въпросите на смъртта. Но именно той я бе спасил. Сара улови погледа му и понечи да се усмихне треперливо.

— Рийс… ъ-ъ, как ти е малкото име?

— Кайл.

— Кайл — продължи тя с несигурен глас, — ако не се бе появил, сега нямаше да съм жива. Искам… да ти… благодаря.

Рийс си позволи да я погледне в очите. Най-обикновено момиче, заповтаря си на ум. Цел, нуждаеща се от прикритие, добави на себе си. Сетне, за да затвърди самовнушението, добави на глас:

— Вършех си работата.

Сара кимна. Засега отговорът я задоволяваше. Рийс продължи да се ослушва. Приближаваше кола. Може би на хиляда метра от тях. Противник? Малко вероятно. Зачака, на границата между напрежението и отпускането, при което възприе и присъствието на нов звук: тук, на откритото, вятърът вееше тъй лек и огромен, че човек сякаш чуваше дишането на целия свят. Това го накара да се почувства смирен. Долавяше във вятъра и миризмата на животни — може би кучета, не бе сигурен.

Колата профуча над главите им. Ръката на Рийс бе стиснала полицейския револвер на кръста му, после се отпусна, когато колата отмина, без да намали ход.

Сара се бе прегърнала през раменете и трепереше неудържимо от комбинираното въздействие на остатъчния шок и острия въздух. Той прекоси тунела с пестеливо, плавно движение и обгърна рамото й с ръка. Първоначално Сара се дръпна. Дрехите му воняха на престояла пот. Но тялото му гореше. Почувства го дори през шлифера и моментално се стопли. Вдигна с благодарност поглед, но той бе вперил очи в мрака със съсредоточен и фокусиран, макар и някак си отнесен, израз. Не бе вложил в жеста си никакво чувство, освен за дълг. Но въпреки всичко това, и въпреки вонята, тя обви с ръка тялото му и се притисна към него. Усети как тялото му се свива от равномерното дишане. Под кожата мускулите му се усещаха като нагрети метални пластини. Ами ако и той беше киборг?

Киборг от невъобразимото бъдеще, в което царуват болката и ужаса.

— Кайл, как се чувства човек, когато пътува през времето?

Той спря да диша за миг. За пръв път се замисляше над въпроса.

— Бяла светлина. Болка. Чувството, че пробиваш насила през… нещо. Не знам. Може би същото, както при раждането.

В този миг тя усети, че по ръката й се стича нещо гъсто и горещо като кафе и я дръпна. Грабна фенерчето и освети пръстите си. Кръв.

— О, Божичко!

Рийс хвърли поглед на стичащата се по ръката му струйка, сякаш ставаше дума за неприятен сън.

— Поех един, докато бяхме там.

За секунда Сара не схвана:

— Поел си един ли? Искаш да кажеш, че си ранен?

Той кимна:

— Няма страшно. Не се притеснявай.

Насочи лъча към ръката му. В шлифера имаше дупчица, прогорена сякаш с цигара, а цялата горна част на ръката лъщеше от кръв.

— Ти да не си луд? Веднага трябва да те види лекар!

— Изключено.

Сара разтвори внимателно шлифера и го смъкна от раменете му.

— Слушай, я съблечи това.

Рийс сне внимателно дрехата и погледна раната с прикрито облекчение. Всъщност, бе очаквал да е опасна, затова не изпитваше желание да я гледа.

— Виж — каза, — минал е през мускула.

Сара закова очи в дупчицата, пробила триглавия му мускул и продължаваща да пуска по малко кръв около парченцето морскосин плат, което куршумът бе откъснал от шлифера и забил в отвора. Рийс извъртя леко мускула си под потрепващата светлина и Сара видя по-голямото и много по-неравномерно изходно отверстие. При цялото насилие от последните няколко часа, за пръв път имаше възможност да се убеди с очите си какво става при срещата на куршум с човешка плът. Бе едновременно и ужасяващо, и любопитно — но най-вече ужасяващо.

Раната се нуждаеше от превръзка и честта се падна на нея. Затова Рийс бе вдигнал аптечката от автомобила. Залавяй се за работа, заповяда си. Не мисли за това, което виждаш. Първо трябваше да я почисти. А това значеше — да я докосне. Божичко, взе да става прекалено истинско.

Отвори аптечката. Бинтове. Мехлем. Таблетки. Марля. Кислородна вода. Тампони. Полезни при охлузване на коляното, но не и за дупка от куршум. Грабна памучния тампон и неуверено го доближи до ръката му. Той я гледаше с учудване, но същевременно се и забавляваше.

— Ох… ще повърна. Говори ми нещо, моля ти се. Няма значение какво.

— Например?

Сара почти се изсмя. Въпросите, чиито отговори търсеше, наброяваха вече милиард. Например… за сина й. Казал й бе, че е имала син. Или, че щеше да има. Или ще има. Или ще е имала. В граматиката нямаше глаголни форми за случай като нейния.

— Разкажи ми за моя син. Висок ли е?

— Колкото мен. Очите му са като твоите.

Започна да попива кръвта от раната му. Той направи болезнена гримаса, но с жест й показа да продължи. Сара пипаше колкото се може по-внимателно, прехапала устни и съсредоточена в действията си, само и само да не повърне върху ръката му.

— Трудно е да ти обясня. Той… вдъхва доверие. Има страхотна воля. Знаеш, че щом се убеди в необходимостта от нещо — неминуемо ще го извърши. Не помня баща си. Но винаги съм си го представял като Джон. Знае как да поведе хората. Ще го последват навсякъде. Готов съм да умра за Джон Конър.

Последното каза тихо, убедено, а тя му повярва и се убеди веднъж завинаги, че и той изпитва чувства. Онзи чист, твърд, нерафиниран фанатизъм на младите — онази страст, която тя никога не бе изпитвала спрямо когото или каквото и да било.

— Поне ще знам как да го кръстя — засмя се.

Шега, ха-ха. Но Рийс не се усмихна и тя се усети, че всъщност няма нищо смешно. Зад очите му се таеше прекалено много болка.

Опита повторно:

— Знаеш ли кой е бащата, та когато го срещна, да му кажа да си гледа работата?

Рийс сви рамене:

— Не. Джон не приказваше почти никак за него. Чух, че е умрял преди войната, и че…

— Спри — прекъсна го Сара. — Не искам да знам.

Продължи да се занимава с импровизираната превръзка. Той мълчеше и наблюдаваше как пръстите й придобиват все повече увереност. Тогава Сара попита:

— Джон ли те изпрати?

Рийс се извърна и отново се стегна.

— Тръгнах доброволно.

— Доброволно?

Извърна се към нея:

— Естествено. Възможност да срещна майката на Джон Конър. Та ти си легенда. Героинята, дала на света героя.

Направи гримаса, когато му стегна бинта.

— Нищо, давай. Стегни го хубаво — рече, после продължи: — Ти си го научила да се бие, да се крие, да организира… от детските му години, когато сте били в нелегалност преди войната. Сара вдигна ръка, а погледът й изразяваше пълно объркване.

— Говориш в минало време за неща, които тепърва ще правя. Ще полудея.

Стегна възела на бинта. За миг забрави какво върши и Рийс приглушено изстена. Тя се усети и продължи по-внимателно.

— Извинявай, но сигурен ли си, че не ме бъркаш с някоя друга?

Прикова погледа й със своя. И отново Сара срещна онова изражение. Нямаше нищо общо с дълга му. Гледаше направо вътре в нея — в Сарата, помещаваща се в тялото й. Малките Сари се свиха уплашени под откровения му поглед.

— Абсолютно — отвърна й.

И наистина бе убеден… поне във физически смисъл. Съмненията му бяха в други области.

Сара се изправи отчаяна на крака.

— Хайде сега. Нима наистина ти приличам на майката на бъдещето? Нима съм издръжлива? Организирана? Та аз с триста зора си оправям сметките, камо ли друго!

Рийс слушаше по-скоро тона, отколкото думите й. Същият хленчещ, отчаян тон, който бе чувал от много от ровещите из боклуците, когато Джон ги приканваше на борба в името на каузата. Ненавиждаше този тон, защото точно тази нагласа бе попречила на хората да победят машините още преди години. Сляпото, блеещо примирение с ударите на „съдбата“. Развили си бяха цели религии и философии, за да придадат тежест на своето отвратително хленчене. До мига, в който Джон не изскочи из пепелта с граната в ръка, за да взриви веригите на един ловец-убиец. До мига, в който Джон не рискува живота си, застанал до горящите развалини на чудовището, за да изцеди част от неизползваното му гориво за своя бронетранспортьор.

Едва след този личен пример други се бяха отзовали. Все повече и повече хора започнаха да се сплотяват около Джон. След като порасна достатъчно, и Рийс се откъсна от уличната банда и се присъедини към него — щастлив, че се маха от жалващото се блеене — „Защо точно аз?“ — което така ненавиждаше.

И откакто бе срещнал Сара преди няколко часа, Рийс непрестанно се люшкаше между благоговението и погнусата.

Спомни си инструктажа. Сара Конър е най-обикновена двайсет и една годишна жена, която работи като сервитьорка, докато следва, и до този момент не е проявила никакви необичайни способности или талант. Това я приравняваше към всяка дръглеста жена, ровеща из боклуците сред развалините, сляпа за собствената си сила да се съпротивлява и да промени съдбата си. Познаваше много такива жени. Но след като им бяха отворили очите, от тях излязоха прекрасни бойци. И със Сара може би щеше да стане същото. Но не го биваше за вербовчик. Разбираше единствено от способите за оцеляване. Кандидатирал се бе за тази мисия с пълното съзнание, че могат и да го пренебрегнат в полза на някой по-възрастен и по-закален боец. Когато Джон го повика лично, внезапното съзнание за огромната отговорност, която поема, поласка самолюбието му. Изпълнението на задачата можеше да промени цялата история на човечеството. Това бяха думи на Джон.

Преди да одобрят кандидатурата му, единствените мисли на Рийс бяха свързани с шанса да изпълни най-важната заповед, поставяна някога от Джон, и със славната чест да се запознае лично с красивата му майка. Не си бе дал сметка за основното значение на мисията. И всичко стана така бързо… така бързо. В момента, в който хората на Джон превзеха лабораторията за преместване във времето, Рийс бе уведомен за специалната мисия и листче с името му бе поставено в общата шапка. Само след минути се яви пред командния бункер на Джон за кратък инструктаж. Сега си спомни върху какво бе наблегнал Джон: грандиозното значение на задачата и чудната увереност, че Рийс наистина ще успее. Рийс се бе почувствал напълно готов за битка именно от тази проява на доверие, а не от амфетамините, с които техниците го бяха наблъскали. А сетне, след като отдаде чест, Джон го прегърна. Това съвсем изненада Рийс. Джон Конър бе суров мъж, до когото бе трудно да се приближиш. Откакто бе загубил майка си, се бе превърнал в замислен самотник, който пред никого не се разкриваше. Последователите му го боготворяха, защото никога не ги насилваше да вършат нещо, което не желаят, и защото знаеше какво трябва да се прави. Никога не се сближи истински с никого. Но Джон каза, че Рийс става опорна точка на историята, а след това го сграбчи, сякаш бяха отдавнашни приятели. Когато Джон се извърна, за да се занимае с други технически подробности, Рийс успя да долови някаква дълбоко заседнала тъга, която знаеше, че не е предназначена за очите му. Може пък Джон да се е правел на сигурен, за да му вдъхне смелост. Онази тъга обаче го озадачи. И сега, докато си даваше сметка какво трябва да предприемат със Сара, за да оцелеят, се сети за двете изражения на Джон и за това колко недостатъчен бе всъщност инструктажът, преди да го изстрелят в онзи безкраен миг на пътуване през времето. Доколкото му бе известно, той, Рийс, бе първият жив хронопортиран човек. Техниката бе разработена от Скайнет като част от ненаситната научно-развойна дейност на системата — нарастващ в геометрична прогресия репертоар от създадени от компютъра нови технологии.

Хората-нападатели успяха да превземат комплекса непокътнат, след което техниците се юрнаха да зареждат системните файлове и да ги анализират. Когато осъзнаха какво е сторила Скайнет в своето студено рационално отчаяние, Джон реши да използва като противодействие собствената й техника. И все пак, когато Рийс пристъпи в биаксиалния възел на генератора, който създава силовото поле, никой всъщност не можеше да каже дали при пътуването през времето е възможно човек да оцелее. Като нищо можеше да пристигне в 1984 година под формата на вече изстиващ чувал месо, със сърдечна дейност прекъсната от неизвестни сили.

— Виж какво, Рийс — казваше Сара. — Не съм искала това да стане. И не желая да участвам.

Бе на път да се разплаче. Косата й бе сплъстена от съхнеща пот. Дрехите й бяха мръсни и разпокъсани. Не бе никаква легенда. Бе хленчеща, преживяваща от боклуците жена, готова да ревне неудържимо в краката му, а освен, че трябваше да я опази жива, Рийс трябваше да се грижи вече и за запазване на разсъдъка и силите й. Неща, с които и самият той имаше проблеми.

В този миг си спомни последното нещо, което Джон му бе поръчал да стори. Направи гласа си силен и спокоен:

— Сара.

Тя спря да се мята като животно в клетка и се обърна към него.

— Синът ти ми поръча да ти предам нещо. Накара ме да го науча наизуст.

Тя замръзна на място, запримигва, не знаейки какво да очаква. Рийс продължи с омекнал глас, който и при рецитацията загатваше за обичта на първоговорещия.

— „Така и не намерих възможност да ти благодаря като хората за твоята обич и храброст през всичките онези мрачни години. Не мога да ти помогна в онова, което скоро ти предстои, освен като ти кажа, че бъдещето не е циментирано. Видях човечеството да се възправя след своето поражение и имах честта да съм негов водач. Ти, трябва да опазиш нашата победа. Длъжна си да си по-силна, отколкото си смятала, че можеш да бъдеш. Длъжна си да оцелееш, за да просъществувам аз.“

Рийс забеляза, че тя се укроти. Думите си проправяха път към съзнанието й. Неволно бе издал и собствените си чувства, но това бе вече без значение — важна бе реакцията й.

Стегна мускулите на ръката си. Болката почти бе преминала. Нищо, което да му пречи, в крайна сметка, а и ръката бе запазила над 75 на сто от подвижността си.

Имаха определен, макар и минимален, шанс да успеят. Ако останеха на открито, ако не оставяха следа, можеха да живеят така неопределено време.

— Добра превръзка за полеви условия — рече Рийс, за да я насърчи.

Сара уморено се усмихна:

— Наистина ли я одобряваш? За пръв път ми е.

Усети иронията в собствените си думи. Продължаваше да не иска натрапваната й мантия на отговорността — поне чувствата й не го желаеха. Но някакъв крайно логичен компонент, залегнал дълбоко в душата й, бе успял да се примири с мисълта, че един ден тя наистина ще извърши тези неща — по същия начин, по който бе вече възприела предстоящото след няколко години овъгляване на цивилизацията и всички последвали го ужаси в света.

Тепърва й предстояха хиляди рани, хиляди превръзки. Невъобразими трагедии и загуби. Потрепери от безкрайния непрогледен пейзаж, който сякаш се разкри пред очите й. В съзнанието й изплува една дума. Предначертание.

Приличаше й на участие в пиеса. Можеш да промениш репликите, но не и финала. Спомни си пиесата, в която бе играла в прогимназията. Харесала си бе един от другите герои, но той всяка вечер, неизменно, умираше в трето действие. Сети се колко наивно огорчена се бе чувствала тогава. Искало и се бе поне веднъж болестта на героя да не се окаже смъртоносна. Оттогава актьорското изкуство не й харесваше чак толкова. Концепцията за предначертаното бъдеще май също не й харесваше особено много.

Над главите им премина втори автомобил — дълъг бордови камион с гръмотевично пулсиращ дизелов двигател. Рийс забеляза, че Сара едва гледа.

— Подремни. Скоро ще съмне.

Седна до него, опряла гръб в студения бетон. Между двама им продължаваше да цари напрежение, та той си позволи да я прегърне през рамото.

За миг си помисли, че страда от някакъв остатъчен ефект на хронопортирането: стори му се, че цял живот се е гушил в тази тръба, и че Сара е била неизменно до него.

Силите на Сара бяха изцедени докрай. Трябваше да заспи и почти успя, когато Рийс се сепна от започналото цвърчене на щурците.

Това й даде чувство за сигурност. Дори капнал, Рийс щеше да реагира мигновено на приближаването на някого. Или на нещо. Странно момче, сякаш винаги са го преследвали. Сигурно никога през живота си не бе чувал щурец. След целия преживян психокошмар, наложената им близост я успокояваше. Усещаше се защитена, когато гласът му омекваше. Любопитството й надделя:

— Разкажи ми още за вашето време. Каквото ти дойде на ум. Ще ми помогне да заспя.

— Добре — отвърна й. — Денем се крием, но нощем можем да се движим. Понеже ловците-убийци имат инфрачервено виждане, пак се налага да внимаваме. Особено по отношение на летящите щурмоваци. Не излъчват леснозабележима светлина. Но Джон ни научи как да ги сваляме. Трудностите започнаха с инфилтраторите — роботите за проникване в тила на противника. Терминаторите са най-новият им модел. И най-лошият.

Тя усети, че се носи, че се разтваря в него, докато слушаше за неговия свят на шум и пламъци, бели пепелища и опушени развалини, осветени от луната дозорни машини, които насочват ярки снопове светлина и плазмени изстрели към парцаливите оцелели човеци, ровещи из срутените градове за неизгорели консерви — овъглени кости и лъскави машини-човекоубийци, втурнали се с хромираните си, оплескани с кръв корпуси през тълпи от нещастници като пощурели за плът акули.

Рийс говореше, но клепачите на Сара се затвориха. Главата й клюмна на рамото му. Той виждаше само темето й, а по него не можеше да познае дали тя спи. Продължи своя разказ без всякаква структура, съставен от ярки образи, които не заемаха определено място в собствената му подредба на събитията — фронтови случки и полезни съвети за оцеляване, истории и резенчета от живота през двадесет и първи век.

Последната съзнателна мисъл на Сара бе крайно любопитна, макар че тя щеше да се сети за нея едва по-късно. Стори й се, че Рийс има поетична дарба, като на уличен трубадур, способен да се изрази метафорично посредством недодялано и неструктурирано противопоставяне на думите. Ако се бе родил другаде и по друго време, можеше да стане художник или композитор, но тези противоречащи на инстинкта за самосъхранение импулси са били на практика заличени, а нищожните им остатъци се проявяваха едва сега в ярките образи на разказа му.

Мисълта, че Рийс е боец със сърце на поет, щеше да изплува отново по-късно, само че примесена с отчаяна тъга.

Сара се отпускаше в прегръдката на трескавия сън, но думите на Рийс продължиха да стигат до подсъзнанието й, освобождавайки в мрачните му катакомби видения колкото зашеметяващи, толкова и сюрреалистични.

Нещо светеше — силно, ослепително, като слънцето. Разсичаше нощния пейзаж, облизваше разбитите бетонни форми и гравираше върху им остри като бръснач сенки. Имаше и вятър — мощна струя, духаща право надолу — и някакъв мощен вой, като от умиращ метал, за който след малко установи, че идва от реактивен двигател, или двигатели.

Насочената надолу струя отвя преспите от пепел и оголи купа кости. Пепелта излиташе от орбитите на черепите, а сенките на прожекторите минаваха отгоре им в някаква пародия на живот. Машината наподобяваше огромна оса, само че на мястото на крилете, в средата на гръдния кош, се намираха два турбореактивни двигателя, насочени право надолу. Нещото потрепваше на едно място над повърхността и сканираше околността в зрителния и в инфрачервения обхват. После се наклони, наведе нос и набра скорост като армейски хеликоптер „Еъркобра“. Окаченото под корпуса оръдие отпрати един единствен изстрел в изгорялата сграда, после се прибра в корема и летящият предмет продължи да патрулира.

На километър по-нататък по разрушения пейзаж друга машина кацаше върху хидравличните си насекомоподобни крака върху нещо като склад или парк за военни машини. Под инфрачервените прожектори-отражатели стояха няколко от танковидните наземни ловци-убийци. Автоматични оръдия, дълги по двадесет метра и монтирани върху конусовидни пилони, стояха на пост, а под тях се въртяха бдително малки противопехотни картечници. Мракът се разсичаше от прожектори.

След отминаването на летящия щурмовак можеха да се покажат. В петнистите си сиви гащеризони бойците се сливаха напълно с околната среда. Сиво със сиво. Черно с черно.

Командирът лежеше по корем под паднала под ъгъл бетонна плоча и гледаше монтирания върху пушката видеоекран с повишена разделителна способност, на който пейзажът се виждаше като посред бял ден. Лицето му се озаряваше от зелената светлина. Бе Рийс. Ручейчета пот образуваха вадички по покритото му с пепел лице. Бе мръсен и отдавна небръснат, а и другите войници не изглеждаха много по-добре. Всички носеха наушници, от които се чуваше непрестанния ромон на разговорите на другите бойни части в района.

— Дозор Янки едно три търси огневи пункт Е-девет.

— Слушам, Янки едно три. Предай данни.

— Районът до три хиляди метра разузнат. Нищо особено. В търговския център спипахме няколко боклукчии. Не са регистрирани, но имат стока за размяна.

— Каква стока?

— Консерви, малко инструменти, бензин. Искат укритие и малко боеприпаси две две три.

— Прието, едно три. Изпрати ги.

— Прибираме се. Търсачът ни си нарани лапата, затова преустановявам патрулирането.

— Прието, едно три.

Гласовете не преставаха да мърморят. Сведения от патрулите в почти всички сектори. Екипи от сапьори, търсещи ловци-убийци за повреждане и разглобяване на части. Група за дълбоко разузнаване, преследвана от нов летящ щурмовак модел 8 — щом направеха „зиг“, и той правеше „зиг“, а не „заг“. Лоша работа. Друг дозор, близо до бункер 23 на едновремешната улица Мълхоланд Драйв, искаше подкрепление от екип механици, да им помогнат да демонтират оръдието от използваем ловец-убиец. Някой бе влязъл в бой на брега с два терминатора серия шестстотин, облечени във войнишки гащеризони. Резултатът: един умрял, трима за лазарета, две горящи терминаторски шасита. Търсачът им, куче-зайчар, също бе гътнат и командирът на отделението не можеше да си го прости.

И така нататък.

Рийс подаде знак и екипът се спусна по замаскирания с отломки отвор към водещо под земята стълбище. В съня си Сара проследи как слизаха нащрек все по-надолу, етаж след етаж, под земята, водени от лъча на фенерчето. Четири етажа под повърхността Рийс блъсна с приклада на пушката по някаква грубо заварена стоманена врата. Веднъж. После два пъти. После пак веднъж. Чу се стърженето на плъзгаща се встрани стоманена плоча и в процепа се появи окото на часовия.

— Рийс. Кайл. DN…

Преди още да произнесе номера си, вратата издрънча и се отвори. Рийс влезе. Заобиколи го топлина, дим от огън и потискаща миризма на човешки тела. Вътре стояха трима часови с оръжия, готови за стрелба. Рийс подаде ръката си, за да я помиришат двете стражеви кучета — овчарка и доберман. Вероятно най-добре хранените същества в огневия пункт. Размахаха опашки и Рийс бе пропуснат нататък. Все още го смятаха за човек.

Часовите направиха крачка назад и отпуснаха пръсти върху пушките „Уестингхаус М-25“. Хората на Рийс го последваха, разписаха се в присъствената книга върху старата масичка за карти, после се пръснаха из лабиринта.

Огневи пункт Е-9. Навремето бе четвъртото ниво на подземния паркинг под развлекателния център на телевизионната мрежа Ей Би Си в Сенчъри Сити. Сега бе разбит, полусрутен и приютяваше войници, деца, скитници, прехранващи се от боклуците, болни и умиращи, и хиляди плъхове.

Сара следваше Рийс, сякаш той бе водачът й. Минаха покрай изпити, уплашени лица, чиито очи едва отбелязваха присъствието им. Облечени бяха в парцали, пластове от случайно намерени дрехи, с цели номера по-големи или по-малки от необходимото, наметнати с плащове или пелерини от килими, брезент или черна мушама, привързани с разноцветни жички. Лицата им бяха бледи и съсухрени, очите — хлътнали. Единствено децата издаваха някакви признаци за живот. Щъкаха из сенките на лов за плъхове за яхнията.

Из катакомбите тук-таме мъждукаха огньове, на които се готвеше. От всички сенки надничаха призрачни лица на мъже и жени с напуснали ги души. Обитаваха коруби от едновремешни автомобили, полегнали кофи за боклук, или просто се свираха зад провесено от жица одеало. На някои от по-старите лица личаха белези от светлинни изгаряния, получени по време на войната — плътта се бе вдигнала като мехур от прегоряло сирене и направо се бе изпарила. Отнякъде в мрака долиташе тих вой, а от една от близките ниши се носеше монотонно безсмислено хлипане. На Сара й се стори, че върви през ада. Разкъсваше се между непреодолимото желание да побегне и силния подтик да помогне, с каквото може, за облекчаване на тези отчаяни страдания. Докато вървеше сред тях, протягаше ръце да ги прегърне, сякаш с това щеше да изцели всички тези рожби на термоядрената война. Но като че ли призракът бе всъщност тя, защото всички гледаха през нея, без да я виждат. Не бе сред тях. Все още.

Рийс и Сара приближиха група мъже, скупчени под ярка флуоресцентна лампа около базовия радиопредавател. Минавайки покрай тях, Рийс отдаде чест. Началници. Някои познаваше, други — не. Неколцина капитани, двама майори и един, седнал с гръб към тях, с часови от двете му страни. Носеше черна барета, закичена отстрани с генералска звезда. В пъстрата партизанска армия, опасала земното кълбо, само един човек носеше такава черна барета.

Джон бе пристигнал в огневия пункт предишната вечер, за да организира нападението върху близките автоматизирани заводи. Вече знаеха, че Скайнет произвежда там самозареждащите се плазмени оръдия, използвани в моделите 7 и 8. Голямо нападение, запланувано за след три дни. Рийс го очакваше с нетърпение. Един от лейтенантите бе споменал, че може би предстои Рийс да бъде прехвърлен в екипа на Конър, а и самият Джон бе разговарял лично с него малко след пристигането си. Необичайна среща. Рийс се стесняваше, а Конър го огледа бавно и внимателно. Сякаш му правеше преценка далеч по-различна от онази, която се дава на обикновен офицер. Ако Рийс имаше някакъв недостатък, това не пролича от погледа на Конър.

— Свободен си, сержанте — бе казал генералът, преди да отмине.

Джон открай време си беше такъв. Макар Рийс да бе участвал в няколко съвместни акции с него, Конър продължаваше да е загадка.

Сега, заобиколен от своя щаб, Джон координираше десетина важни офанзиви из цял свят с помощта на подвижния си телекомуникационен център.

Рийс бе дочул, че са се включили нелегално към няколко канала от спътниците на самата Скайнет, знаейки, че врагът веднага би разрушил всичко в небето, направено от човек, но не би си позволил да разруши собствената си глобална релейна мрежа. Рийс нямаше и най-малкото понятие как действа тази техника, но и не му беше работата да знае.

Сара видя струпаните под лампата мъже. След като двама от адютантите отстъпиха встрани, забеляза и гърба на мъжа с черната барета. Широките рамене висяха уморено, но ръцете с уверени жестове набелязваха действия по картата. Чуваше гласа му, но не и думите, и й се прииска да види лицето му. Но адютантите пак й закриха гледката. Опита се да го приближи, но се оказа невъзможно. Не й бе съдено да го види. Рийс продължи малко по-нататък и намери място — полуизгорял кожен диван — където да полегне за няколко часа. Разкопча колана, свали пушката и я положи върху коленете си, но без да я изпуска от ръце.

— Моята любима и най-добра приятелка — рече и потупа приклада на М-25. — Винаги спим заедно.

Сара седна на дивана до него. Той отпусна назад натежалото като олово тяло. Отвори ципа на някаква чантичка и измъкна малък, плосък пластмасов правоъгълник. Беше омачкана полароидна снимка, но тя не можа да види изображението. Докато Рийс я разглеждаше, погледът му стана мек и занесен. Остана така неподвижен доста време.

Вдигна глава чак когато чу да се отключва и отваря стоманената входна врата. Осветен от слабите преносими флуоресцентни лампи, в скривалището се прибра още един патрул. Двама разузнавачи. Кучетата помирисаха ръцете им. В този миг, преди часовите да са затворили вратата, нахълта още един мъж. Бе с една глава по-висок от другите и носеше нещо под окъсаното сиво пончо.

Кучетата го залаяха бясно. Часовите вече насочваха оръжието си. Единият закрещя:

— Терминатор! Терминатор!

Рийс остана вцепенен половин секунда. През това време терминаторът отметна пончото, вдигна плазмената RBS-80, производство на „Дженеръл дайнамикс“ и проряза бункера с ослепителен сноп енергия.

Рийс захапа снимката, за да освободи ръцете си, скочи с пушката и спринтира към битката.

Бункерът се изпълни със заслепяващи импулси. Терминаторът сееше смъртоносния си огън. Взривовете се накъсваха от писъци, а отнякъде зави маниакално сирена. Заобиколен от пушеци и адски писъци, терминаторът се придвижваше неумолимо към командния център. Конър издаваше кратки заповеди, а около терминатора свистеше ответен огън. Част от боеприпасите избухнаха. Гледката се закри от пълзящото по ниския таван огнено кълбо.

Рийс бе повален на пода под дъжда от пламтящи отломки. Зашеметен от болката, успя да се изтъркаля настрани и затърси опипом пушката. Снимката бе паднала наблизо и вече гореше сред отломките. Сара видя и обезумелия поглед, с който лежащият Рийс наблюдаваше как фотографията се сви и изчезна сред пламъците.

Останалото бе само импресии. Писъци. Бягащи стъпки. Светкавици през стелещия се дим. Плачещо сред хаоса шестгодишно момиченце. Виещи кучета. Едното от тях — овчарката — щракащо с челюст към пламналата козина на гърба му.

И сред всичко това — безмилостно придвижващ се силует със светещи червени очи и пушка, сееща смърт. RBS-80 се извъртя и се насочи право срещу нея. Сара усети как сърцето й се качи в гърлото при мисълта, че няма да успее да избегне огъня. Остана втрещена, парализирана срещу дулото през хилядната от секундата, която предхождаше избълването, и която после се проточи цял век. Червените очи я приковаха. Бялата светкавица я превърна в пара. Оттук нататък сънят нямаше накъде да се развива, затова внезапно спря като скъсан филм.

Сара изстена и в полусън се вкопчи в Рийс, търсейки топлината на тялото му. После се отпусна отново в прегръдките на съня. Но този път без сънища.

От размърдването й Рийс се събуди и застана нащрек. Усети, че насмалко е щял да задреме, затова направи две-три от умствените упражнения, с чиято помощ се поддържаше буден през дългите патрули. Небето извън тръбата започваше да просветлява. Доста време трябва да й е говорил. Сигурно през последния половин час бе изприказвал повече приказки, отколкото през последните две години от живота си. Не можеше да каже в момента защо толкова подробно й бе разправил за нападението срещу бункера. В края на краищата, бе съвсем обикновен случай, абсолютно незабележителен от военна гледна точка. Искаше да й създаде обща представа за ежедневието през 2029 година от новата ера. Сигурно част от обяснението бе в снимката. Съчетанието от снимката, терминатора и присъствието на Джон някак си бе успяло да направи ярко цялото събитие.

Джон му бе дал снимката преди година, докато се криеха в някаква тръба, подобна на сегашната, а земята трепереше от плазмените бомби, които неуморимо сипеха наоколо им изкуствена дневна светлина. Тогава Джон извади от джоба на униформата си стар предвоенен портфейл, а от него — снимката. Затова, какъв бе смисълът й и защо трябваше Рийс да я носи непрестанно със себе си, никога не стана дума и продължаваше да е загадка. Рийс, разбира се, моментално бе познал лицето, тъй като снимките на Сара Конър бяха доста разпространени, а някои войници дори ги носеха в битките за късмет. Но да притежава оригиналния полароиден портрет бе нещо съвсем различно.

Оттогава я бе носил със себе си, където и да отидеше, дори и при най-опасните задачи, когато знаеше, че неминуемо ще се намокри до кости, че и по-лошо.

Така че, макар самият портрет да бе загадъчен, бе успял да се запечати като прогорен в паметта му. Тя като че ли седеше в някакво превозно средство. От малкото подробности върху снимката бе невъзможно да се определи какво точно. Прическата й бе различна от сегашната, но изглеждаше горе-долу на същите години, може би малко по-възрастна; косата й бе малко по-къса и привързана с лента през челото. Чертите бяха поуморени, но челюстта излъчваше сила, а очите й създаваха впечатление за вътрешен мир. Извивката на устните съвсем леко загатваше за усмивка. Може би предизвикана от някакъв спомен. Но, общо взето, обстановката бе почти тържествена. За това допринасяше и навъсеното небе. Зад нея имаше нещо, което не бе на фокус. Мина доста време, докато Рийс разпозна в него плешката на куче. Ако съдеше по размера и окраската — вероятно немска овчарка.

Когато стигна до нахлуването на Терминатор в бункера в момента, в който той разглеждаше снимката, Рийс прескочи факта, че на снимката бе тя. Изведнъж се смути, сякаш ако й кажеше, щеше да признае, че е едва ли не някакъв воайор. Дори прагматичната му откровеност не успя да се пребори с това чувство.

Спомни си как експлозията го зашемети и как първото, което видя, след като зрението му се възвърна, бе горящата наблизо фотография. Когато една полароидна снимка изгаря, тя се свива, сбръчква и изкривява, макар топящото и изменящо се изображение да продължава да се вижда.

Погледна надолу към истинската Сара, смъкнала се към скута му, потънала в тревожен сън. Усети и онова странно разместване и раздвояване на образа: deja vu4. Подобно нещо му се бе случвало и друг път, когато преди някоя мисия запомнеше в подробности картата на терена, а после, докато лазеше по местността, абстрактното сякаш се наслагваше върху реалността. Подготовката за събитието се превръщаше в самото събитие.

Пое студения утринен въздух. Сивият бетон на тръбата стана ослепително бял от заливащата го слънчева светлина.

Сара се размърда и измърмори нещо. Лицето й бе обърнато към него, обезоръжено от невинния сън. Разгледа го. Въпреки подпухналостта, отпуснатата челюст и притиснатата в мръсната му риза буза, въпреки че изражението й в момента съвсем не бе благородно, в очите му тя изглеждаше красива. Прокара пръст по линията на носа и по пълните й устни. Поддадоха под допира му. В целия си кошмарен живот не бе докосвал нищо по-нежно. В гърдите му забушува някакво миниатюрно хеликоптерно витло. Дишането му се ускори и ръката му се разтрепери.

Цялото му тяло се превърна в купчина пепел, но на Рийс вече му бе все едно. Левият му прасец бе в плен на досадно схващане. Не му обърна внимание. Ръката, обгърнала Сара, бе станала безчувствена. Идиотщини. Беше в ръцете му, а едва я усещаше.

Внимателно отмести кичур коса от бузата й. Сара сбърчи нос и въздъхна. Усети топлия й дъх, помириса сладостта… Рийс стисна зъби. Заповяда на главата си да се проясни.

Тя отвори очи и ги фокусира върху Рийс.

— Сънувах… кучета — рече озадачена.

Сънят продължаваше да е размазана бъркотия от кошмарни сенки.

— Снощи ти разправях за тях — обясни й той. — Използваме ги да откриваме терминаторите.

При споменаването на терминаторите Сара изплува окончателно на вече утихналата повърхност на съзнанието и хвърли поглед назад към далечния и бурен водовъртеж, който бе преживяла предишния ден.

— О, Божичко — рече.

Но не като молитва.

Брия Каньон Роуд

9:02 сутринта

Рийс и Сара изкачиха дигата и стъпиха на шосето. Над главите им прелитаха птици. От време на време някоя пикираше в храсталака зад гърба им.

Над полето отвъд дигата леката мъгла се стелеше на призрачни пластове. Във въздуха витаеше утринният аромат на влажни листа и дървесен сок.

Рийс хвана Сара за ръка и я поведе на юг по банкета на пътя. Осеяните с храсталаци хълмове, издигащи се само на метри от шосето, им създаваха чувство на защитеност. Отсреща бе дигата на магистрала 57, която вървеше успоредно на шосето. До ушите им достигаше шумът от периодично преминаващите по междущатската магистрала автомобили. Намираха се в ненаселена, обрасла с шубраци отсечка между Даямънд Бар и Брия. Пред себе си виждаха втора редица хълмове, а по тях — сондажни кули и бавно въртящи се нефтени помпи. Рийс спря в подножието на рампата, извеждаща на шосето.

— Необходима ни е кола — каза. — Трябва да сме постоянно в движение. — Посочи магистралата над главите им. — Накъде води?

Сара погледна картата. След като преобърна няколко страници, за да проследи връзките с други пътища, отвърна:

— Можем да хванем магистрала номер пет и да продължим на юг.

Рийс нямаше представа къде се намират в момента, а и не го интересуваше. Единствената му цел бе да се отдалечава непрестанно от модела 800. При появата на една тъмносиня тойота иззад завоя пред тях, измъкна полицейския револвер. Но още не бе успял да стъпи на шосето, когато Сара му изсъска:

— Прибери това нещо.

Сграби китката му с две ръце и я дръпна надолу, после се извърна и протегна ръка право напред, с вдигнат вертикално палец.

Колата приближи и намали ход, после ускори нагоре по рампата към магистралата. Двамата пътници, младежи, изкрещяха нещо нецензурно, а шофьорът — грубоват на вид мъж с бомбе на главата, свирна с клаксона.

Рийс се канеше повторно да вдигне пистолета, но Сара го възпря:

— Моят начин е по-сполучлив, повярвай ми.

Не му бе никак ясна церемонията с вдигнатия палец, но реши да й даде още една възможност. В края на краищата, това бе самата Сара Конър.

След три минути иззад завоя се показа голям барутносив шевролет пикап. Шофьорът спря в подножието на рампата и с незагасен двигател ги изчака да приближат.

— Ще ни качите ли? — попита Сара с възможно най-милия си глас.

От прозореца се подаде дълга сплъстена коса, буйна брада, очи и ухилена уста.

— Качвайте се. Но отивам само до Ървин.

— Чудесно — рече Сара с благодарен тон.

Рийс й помогна да се покатери в каросерията сред две протрити резервни гуми, торба мръсни дрехи и очукан сандък с инструменти. Радваше се, че методът й се е оказал успешен, иначе следващият път щеше да действа по своя.

Хотел „Панама“

9:22 сутринта

Терминатор правеше проверка на системите си. Резултатите отчиташе по вградения дисплей. Дългата колона от данни се появяваше на фона на инфрачервения образ, образуващ се в микроокуляра на окото. Вътрешните повреди бяха минимални. Пломбите по шасито бяха непокътнати, вътрешната хидравлика работеше с пълна мощност. Под нормата бе единствено външната кожа от органична плът.

Отнесено бе парче от скалпа, а отдолу се бе разкрил хромиран метал, покрит с тънък слой засъхнала кръв. От бузата висеше парче кожа, разкрило лъскавите захранващи кабели, които движеха челюстта.

По тялото на киборга имаше изобилие от синини и охлузвания, някои от последните — гангренозно загнили. Кръвоносната система се бе самоизключила, след като пневматичната помпа, поддържаща налягането, бе унищожена от сачма. Терминатор бе успял вече да зашие или закрепи с универсално лепило повечето съдирания и зеещи дупки от куршуми, осеяли тялото му. Но плътта му не зарастваше. В стаята вонеше тежко на гнилоч. От кофите за боклук на уличката няколко мухи се бяха вмъкнали през прозореца.

Терминатор бе почти безразличен към въздушното им нападение. Отпъждаше муха, само ако кацнеше върху окуляра, с което му пречеше да вижда. Останалите се разхождаха необезпокоявани по онези от раните, които не си бе направил труда да почисти или поправи.

Проверката на системите завърши с данни за захранването на Терминатор. Потреблението бе минимално — под 0,013, т.е. по-малко от една хилядна от наличната енергия.

Там, където би се намирало сърцето на обикновения човек, Терминатор носеше в торса си от свръхиздръжлива стомана ядрена батерия, скрита в капсулована закалена кутия. Мощността й бе достатъчна, за да се осветява един малък град цял ден, и служеше за задвижване на най-сложната система от хидравлични микродвигатели и сервомотори, изобретявана някога. Терминатор щеше да изкара с батерията значително повече от един ден, особено, ако редуваше усилената дейност с процедури на икономия.

В мига, в който Терминатор се превключеше в режим на икономии, излишната енергия започваше да се събира и съхранява от компактни кондензатори. Можеше да бъде възпрян единствено, ако торсът се разбиеше и тези жизненоважни източници на енергия бъдеха разрушени. Именно затова торсът бе облечен в три пласта броня от най-здравата възможна сплав.

Терминатор бе способен да действа с пълна мощност по двадесет и четири часа на ден в продължение на 1095 дни. Реално, през това време щеше да има куп възможности като сегашната, през които да работи на икономичен режим, с консумация на енергия равна на 40 на сто от функционалната. Оптическата система превключи на „само инфрачервено“. Оборотите на помпите се понижиха и налягането в двигателните агрегати спадна с 40 на сто. Енергията бе пренасочена към кондензаторите. При условията, в които бе протекла мисията му досега, Терминатор щеше да е способен на безкрайно действие, да прегази всякаква съпротива и да ликвидира целта, а после да оцелее без програма през ядрения ад, причинен от Скайнет и да се върне при своите господари-машини за препрограмиране.

Терминатор щеше да го има още много, много време.

Мухите, подули се от гниещата плът на киборга, сигурно щяха да се зарадват на подобна новина.

Магистрала 5-Юг

9:57 сутринта

Пикапът влезе в детелината за преминаване на магистрала 5 и намали скоростта в сгъстяващото се сутрешно движение. Механичният грохот на камионите стресна Рийс и вниманието му се заостри. Докъдето стигаше погледът, бяха заобиколени от коли, микробуси и камиони.

Наближиха Тъстин. От двете страни на осемте платна на магистралата се издигаха наскоро построени три и шестетажни сгради от стъкло и железобетон, повечето от тях — банки и спестовни каси. Окръгът Ориндж бе заможен, предприемчив и упорито консервативен център на бизнеса. Градовете му по принцип си приличаха, въпреки впечатляващите имена от рода на Вила Парк, Ориндж, Пласентия и Йорба Линда.

Рийс не знаеше вече какво да мисли. Толкова излишни неща… толкова излишни.

Трафикът понамаля и пикапът изскочи от Тъстин. Сградите започнаха да отстъпват място на малкото останали портокалови горички в кръстения на тези плодове окръг. Сара обърна глава срещу вятъра и видя пред себе си стена от евкалипти. Сети се, че от отвъдната страна на гората е базата на морската пехота „Ел Торо“. Ако й потрябваше батальон морски пехотинци… но тогава си спомни за случилото се в полицейския участък.

Крадешком погледна Рийс. Та той бе един, при това — не много по-стар от нея, макар очите му да изглеждаха древни. Но така, както си беше сам, бе успял да я спаси от сигурна смърт. При това — неколкократно. Калено момче с дяволски силно чувство за дълг.

Въпреки това, сега, както се бе свил в каросерията на пикапа, й заприлича на смален, незначителен, уплашен и уязвим фантом.

Пикапът намали скорост и отби в най-дясното платно. Сара изви глава и видя, че слизат от магистралата при Санд Каньон Роуд.

Свиха на бензиностанцията в края на рампата.

— Последна спирка — провикна се весело шофьорът.

Хотел „Панама“

10:05 преди обед

Родни избута скърцащата количка от банята в края на коридора. Видя откачилата се табела „Не работи“, наведе се да я вдигне, огромното му шкембе се нагъна като неохотен акордеон и Родни изгрухтя. Хвърли табелата сред шишетата с дезинфекционна течност и течен сапун, с които бе натоварена количката. Запали изгасналата си пура, запуфка делово и обви плешивата си глава с дима, та да прогони острата миризма на перилните препарати.

Почука машинално и отвори вратата на сто и втора стая. Насреща му се усмихна Джасмин, току-що лакирал ноктите си в червено. Истинското име на „Джасмин“ бе Боб Хъртъл, но Родни страшно си падаше по краката „му“, когато тръгнеше да се разхожда пред „Панама“. Високите токчета подчертаваха идеално формата на прасците. На Родни му бе все едно как си изкарват парите за наема, стига да си го плащат. Джасмин, облечен в дълъг комбинезон, седеше сред всичките си налични имущества в стаичката три на четири метра и започна да се будалка с Родни.

Родни обаче бе имунизиран. Измете безмълвно и си излезе.

Стигна до сто и трета и усети, че ще си има неприятности. Миризмата не можеше да се сбърка с нищо друго и единственото, което му мина през ума, бе: „Майка му стара, пак някой алкохолик е пукнал. Вторият за тоя месец. Сега пак ще плъзнат шибаните ченгета, а мацките ще ме ругаят и ще ме замерят с пинсетите си за вежди.“

Като реши, че колкото по-скоро се залови с тая работа, толкова по-добре, Родни почука на вратата. Чу скърцане по пода, но никой не отвори. Почука втори път и извика:

— Ей, приятел, какво си внесъл в стаята? Да не е умряла котка? — с надеждата, че именно това ще се окаже причината.

Терминатор тъкмо бе наредил върху наплютото от дървеници легло вещите, които бе взел от апартамента на Сара. Чукането го принуди да се превключи в режим „бойна готовност“. Само след секунда и седем десети автоматичният „Магнум 375“ бе в ръката му с дръпнато петле и нацелен към човека от другата страна на вратата. Инфрачервеното зрение очерта застаналата там мъжка фигура. Тъй като по тона на гласа, физиката и пасивното поведение на мъжа — никакъв опит за влизане — Терминатор установи, че същият не представлява заплаха, към вратата не бе произведен изстрел. В противен случай щеше да постави в опасност сигурността на оперативната база, а това не бе приемлив вариант. На вътрешния дисплей се появи списък от възможните устни отговори:

НЕ

ДА

НЕ ЗНАМ

МОЛЯ, ЕЛАТЕ ПО-КЪСНО

ВЪРВЕТЕ СИ

ЕБИ СЕ

ЕБИ СЕ В ГЪЗА

Последният примигваше като най-подходящ и Терминатор го изговори достатъчно силно, за да се чуе през вратата.

— Еби се в гъза.

— Да ти го начукам на теб, приятелче — отвърна Родни и отмина с количката към дъното на мръсния коридор. По-добре живо копеле-алкохолик, отколкото умряло.

Във вонящата стая Терминатор прогони с ръка мухите, кацнали да снасят яйцата си в отворената орбита на окото му. След като избърса окуляра с парцал, машината вдигна тефтерчето с телефони, взето от жилището на Сара, и се зае да сканира методично бързо прелистваните страници.

Предварителният анализ на вероятностите сочеше, че тук ще открие ключа към сегашното местонахождение на плячката. За това сигурно щеше да е необходимо време, но за киборга факторът време нямаше значение.

Санд Каньон Роуд

10:48 преди обед

След като зареди, очуканият пикап отбръмча по Санд Каньон Роуд, обвивайки останалите на пътя Сара и Рийс в облак изгорели газове. Сара се огледа. Бензиностанция „Мобил“. Отвъд шосето — почивен комплекс, а редом с него — район за пикници, където две семейства с деца се забавляваха по кафявата трева.

Сара забеляза, че Рийс изследва влажното поле с ягоди в съседство с района за пикници. Толкова странен й се стори — мъж, откъснат от своето време и неспособен да се вмести в сегашното. Рийс усети, че тя го гледа и се обърна към нея с уморен, сериозен вид. Лицето му бе мръсно, а в косата му сякаш бяха гнездили мишки. Сара му се усмихна насърчително и посочи тоалетните от едната страна на бензиностанцията.

— Да се поумием, докато имаме тази възможност.

Рийс кимна и безмълвно я последва. Влязоха вътре и той тръгна подире й към дамската тоалетна. Тя му направи знак с ръка да спре и се засмя на объркания му вид. Посочи му другата врата:

— Ти си за там. Боя се, че ще трябва сам да се оправяш.

Рийс погледна вратите: на едната пишеше „Жени“, а на другата — „Мъже“. Разбра грешката си, подсмихна се и влезе в която трябва.

Сара с облекчение се зае с външния си вид. Първо проучи в огледалото охлузената си фасада. Разводненият течен сапун не успя да смъкне всичкия й грим, но поне отми най-видимата мръсотия. Косата й бе ужас. Нямаше дори четка. Свила устни, прокара пръсти през бъркотията и се намръщи на резултата. Повече от тупирана. Дано хората си помислят, че е някаква нова мода. После сама се засмя на мисълта си. Какво значение имаше кой какво ще си мисли, в края на краищата?

На излизане от тоалетната не видя Рийс. Почука на вратата на мъжкото отделение — нищо.

Страхът сякаш я тресна с бухалка. Заобиколи сградата и видя група дечица да си подхвърлят зелена дунапренена топка над главата на голям, задъхан ирландски сетер. На една от колонките зареждаше едър линколн-континентал. Но Рийс го нямаше.

Замига с нарастващо отчаяние, осъзнавайки внезапно, колко силно се нуждае от защитата му. Всичките й други опори в живота бяха вече изкоренени. Освен майка й. Сърцето й се прободе от мисълта, че майка й може да я мисли вече за умряла. Хукна към телефонния автомат на ъгъла на бензиностанцията.

Нямаше пари, но си спомни номера на телефонната си кредитна карта и набра малката къща в Сан Бърнардино. Първият звън още не бе свършил, когато чу разтревожения глас на майка си.

Необходима й бе повече от минута, за да я убеди, че дъщеря й е жива и здрава. Полицията от отдела в Рампарт я търсела, заедно с един, за когото се предполага, че е участвал в касапницата в тамошния полицейски участък. Сара тъкмо се канеше да й обясни какво е станало и да помоли майка си да дойде да я вземе, когато внезапно съзря Рийс насред ягодовото поле.

Облекчението направо помете страха й. Сара сграбчи слушалката и затвори очи, а долната й устна се разтрепера. Майка й настояваше Сара да й каже къде се намира, та да дойдела да я вземе. Сара обаче осъзна, че все още с Рийс ще е на по-сигурно. Всъщност, никой друг не бе в състояние да и помогне, тъй като никой не щеше да повярва на Рийс и да вземе предпазните мерки, които той би взел.

Сара се скри зад ръба на окачената на стената кабина, като придърпа и слушалката към себе си. Рийс й бе забранил най-категорично да контактува с когото и да било, затова се боеше как ли ще реагира, ако я види да разговаря по телефона.

Сви ръката си на шепа около устата, да не се разнесе гласът й. Заговори бързо и деловито — ако можеше да се чуе след това на запис, щеше да се изненада.

— Мамо, слушай ме внимателно. Нямам много време за приказки…

— Какво има, мила? Какво се е случило?

— Мълчи и слушай! Искам да приготвиш малко багаж. Действай бързо и отиди на вилата. Не казвай никому къде отиваш, дори на най-добрите си приятелки. Дори на Луиз. Тръгни веднага. Сега не мога да ти обяснявам; просто ще трябва да ми повярваш.

— Но трябва да знам какво…

— Просто изпълни това, което ти казвам. Ако не го направиш, няма да мога да ти се обадя втори път.

— Божичко, Сара… Добре, добре!

Сара погледна Рийс, застанал странно неподвижен с гръб към нея. Ако се обърнеше, щеше да пусне слушалката и да тръгне към него. Майка й тогава щеше съвсем да откачи.

— Добре, мамо. Ще ти се обадя след време на вилата. Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

— Сара, чуй ме! Трябва някак си да се свържеш с полицията.

— Не разбираш какво ти говоря. Те не могат да ми помогнат. Никой не може. Трябва да вървя…

— Сара!

— Довиждане, мамо.

Окачи слушалката и прекъсна металическия глас. Рийс бе вече на колене, все още с гръб към нея, и откъсваше ягода. Обърса я и отхапа. От толкова далеч не виждаше изражението му, но усещаше, че предишната му твърдост и контролираност на движенията се бе някак си стопила.

Рийс бавно се изправи и облиза пръсти. Замислил се бе за нещо. Точно в този миг зелената дунапренена топка го удари по гърба. Хилядна част от секундата преди това, Рийс бе вече заел бойна стойка. Извъртя се и удари топката в земята.

Децата замръзнаха, после си казаха нещо и изпратиха най-малкото — момиченце на не повече от шест години — да я вземе обратно.

Това, че Рийс продължаваше да стои напрегнат, притесни Сара. Сякаш децата нарочно го бяха ударили. Забърза по асфалта към полето, но момиченцето вече стоеше в краката на Рийс и го гледаше от ъглите на присвитите си очи по онзи мъдър начин, по който децата фиксират възрастните.

Като наближи Рийс, Сара забави крачка. Момиченцето казваше:

— Не искахме да ви изплашим. Може ли да си вземем топката?

Рийс постепенно се отпусна, сякаш бе метална пластина, и погледна надолу към топката. Преглътна напрежението и се наведе да я вземе. Подаде я на детето със същата онази нежност, която бе проявил и към Сара рано сутринта. Момиченцето се поколеба — гледаше безумните му очи от някакво съвсем различно време и може би виждаше в тях ужас и отчаяние, но в един миг изпита и нещо друго, много по-силно и добронамерено. Грабвайки топката от ръката на Рийс, понечи да се усмихне. После мигновено се извъртя, вдигна целта на задачата си във въздуха и тържествуващо изписка:

— Взех я! Взех я!

В същия миг сетерът завърши своя скок-дъга, първоначално нацелен към топката в детската ръка, но попаднал малко по-ниско отколкото трябва, и блъсна момиченцето в краката на Рийс. След това се хвърли и захапа изпуснатата топка. След секунда бе сред скупчените деца и пусна олигавената вече плячка на тревата.

Рийс помогна на зашеметеното дете да се изправи. И на неговото лице се появи нещо, наподобяващо усмивка, но явно бе нещо съвсем ново, което още не бе успял да овладее. Момиченцето оправи старателно рокличката си и подуши със сбръчкано носле.

— Миришеш на гадно — обяви, после хукна към другарчетата си.

— Кайл? Добре ли си?

По челото му се оформиха бръчки като дълбоки бразди. Искаше да й каже нещо, но го възпираше някаква могъща вътрешна сила. Най-сетне устните му замърдаха, оформяйки думи, които почти не се чуваха:

— Не трябваше да виждам това — каза простичко. Когато отвори повторно очи, лицето му имаше изражението на изгубило се дете, почти готово да ревне. — Инструктираха ме. Показаха ми снимки и карти. Разказаха ми куп работи. Но изобщо не очаквах…

Пак се затрудни в избора на думи. Сара се приближи.

— Но нещо не се връзва. Не мога… да възпра желанието си да бъда част от всичко това…

Речниковият му запас не му стигна да опише нейния свят.

Сара посегна и го докосна по рамото. Той бе изцяло съсредоточен върху лицето й и изобщо не усети докосването. Тя се опита да го успокои със свои думи.

— Но, Кайл, ти си част от всичко това. Този свят е вече и твой.

Той така яростно заклати глава, че Сара се отдръпна.

— Не, не, не — ломотеше Кайл. — Не разбираш ли, Сара? Не мога да спра по никаква причина. Не мога да бъда нищо друго, освен войник с… — и пак засече, но по-скоро от прочувственост, отколкото от липсата на думи.

— Кайл, аз…

— Дълг! — прекъсна я. Съзнаваше, че тя надали го разбира. Сграбчи раменете й и се опита силом да я накара да осъзнае положението: — Сара, нима не проумяваш? Целият този свят вече го няма! Там, откъдето идвам, е една пустош, осеяна с костите на хора като тези! — И посочи семействата на масата за пикник.

Сара се огледа, мъчейки се да възприеме всичко през неговите очи. Децата, кучето, полята — всичко това й бе толкова познато. Тя не осъзнаваше присъствието им по същия начин, по който рибите не осъзнават наличието на водата. За него обаче всичко това бе идиличен сън, изгубеният рай, за който по негово време бяха оцелели само горчиви смътни спомени. Едва сега, след като бе зърнала неговия свят, можеше да проумее поне отчасти болката и дезориентацията, която той изпитваше дори от едно най-обикновено излизане на улицата.

В този миг той млъкна, усещайки, че децата са го зяпнали с някаква смесица от любопитство и страх.

И родителите им бяха извърнали глави към Рийс и Сара. Явно Рийс привличаше внимание върху двама им и по този начин нарушаваше основния си дълг. Млъкна, тръшна всички врати пред чувствата си и грабна Сара за ръката.

— Трябва да се движим — рече и я потегли към рампата, извеждаща на магистралата.

Хотел „Панама“

11:52 преди обед

През щорите се процеждаше остър като нож горещ слънчев лъч и разсичаше гърба на Терминатор, седнал върху леглото, за да прецени вариантите за по-нататъшно действие. Докато електронният мозък на машината общуваше със себе си, автоматични топлообменници разсейваха излишната температура от корпуса. Според анализа на киборга, съществуваше достатъчно голяма вероятност Сара да бъде открита на адреса, на който, според същия анализ, живееше майка й. Достатъчно голяма, за да оправдае нова атака.

Терминатор подбра методично необходимите инструменти. Не му бяха останали кой знае колко. Ако нападението се окажеше неуспешно, след приключването му щеше да се наложи да промени оперативната си база.

Оушънсайд

1:23 следобед

Сара и Рийс благодариха на шофьора и скочиха от кабината на големия камион. Той отмина с мощен рев, а Сара поведе Рийс към мотел „Тики“ отвъд пътя. Видя й се скапан: плосък покрив, опасан с изпотрошени неонови тръби, а самата сграда полегнала настрани. Но предлагаше легла. И душове. Приближавайки се към мотела, Рийс заразглежда разхождащите се по улицата групички униформени морски пехотинци, пуснати в отпуск от базата „Пендълтън“, намираща се северно от града. Обзе го завист към чисто новите им униформи, но не можа да повярва на нежността на младите им лица. И воините им са като цивилните, рече си — безгрижни и весели, излезли на разходка посред бял ден. Всичко това му се струваше невероятно.

— Хайде, Кайл — подкани го Сара.

За по-голяма сигурност канцеларията на мотела бе оградена с решетки като каса на кино. Оушънсайд предлагаше прекрасен изглед към Тихия океан, изобилие от слънце и висок процент престъпност. Окъсаната двойка се изправи пред процепа в решетката. Рийс бръкна в джоба си и извади топка мърляви банкноти.

— Ще стигнат ли? — обърна се към Сара.

— Да — удиви се тя. — И не искам и да знам, откъде ги имаш. Отброи необходимата сума за една нощувка и рече към решетката:

— Искаме стая.

— С кухня — допълни Рийс.

Докато Сара се разправяше с летаргичния управител, Рийс насочи вниманието си към огромната, прашна немска овчарка, завързана с верига към обрулената от времето къщичка до канцеларията. Кучето току-що бе спряло да лочи вода от купичката си. Рийс улови погледа му. Животното бе възрастно, горе-долу — десетгодишно. Но зад провисналите клепачи Рийс успя да мерне в кафявите очи полуживата искра войнственост. Бавно се приближи с протегната напред ръка. Кучето се поколеба за секунда, после стана и тръгна към Рийс. Облиза дружелюбно ръката му. И този път издържа кучешката проверка. Стари навици. Отпусна се леко. При наличието на куче подсъзнателно се чувстваше малко по-сигурно.

Скоро след това влязоха в спартанската стая, която им бяха дали. Вътре имаше легло, тоалетка, малка кухненска ниша и баня. През вратата Сара успя да зърне ръждясалите плочки около душа. Не можеше и да се сравни с „Уолдорф“. Тук бе истински рай.

Рийс се зае да изследва методично стаята. За него удобствата бяха много по-маловажни както от разположението на прозорците, което определяше видимостта и огневия рубеж, така и от дебелината на стените. Железобетонни панели. Добре. Устойчиви на куршуми. Одобри и задната врата, с плъзгащо се резе и напречен железен прът.

Табелката на вратата — „Не използвайте тази врата“ — изобщо не го засягаше. Макар при последното боядисване на стаята някой да бе разлял боя по прага, Рийс нямаше да има проблем да я отвори.

Сара се тръшна на леглото и заяви:

— Живота си давам за един душ.

Рийс я изгледа така, сякаш къпането бе последната му грижа.

— Трябва да изляза за провизии — съобщи и се насочи към вратата.

— Кайл, чакай — скочи Сара, ужасена от мисълта, че ще трябва да остане сама. — Ъ-ъ… трябва да ти сменя превръзката.

— Като се върна.

Но видя изражението й и се сети какво я притеснява. Хвърли револвера на леглото.

— Няма да се бавя.

Извърна се и бързо излезе. Колкото по-рано си свършеше работата, толкова по-бързо щеше да се върне.

Сара го изгледа в гръб, после седна и под ивиците светлина, пропускани от щорите, се заслуша в приглушените звуци на автомобилното движение. Погледна към късата цев на оръжието. Имаше брутален и заплашителен вид, но от личен опит знаеше, че не е в състояние да възпре киборга. А може би Рийс й го бе оставил, за да го използва срещу себе си, ако машината я спипаше в негово отсъствие? Изключено! Рийс не би си го и помислил. Цялото му същество бе съсредоточено върху оцеляването й. Искаше тя да живее дотогава, докато не й отнемеха насила това право. Тогава защо й го остави? В никакъв случай не й ставаше по-добре от това, че е въоръжена. Побутна оръжието, после го вдигна в ръка. Издаваше остра, зла миризма на смазан метал, от което Сара се почувства нищожна и слаба. Но въпреки всичко го усещаше удобно в ръката си. Нищо чудно, след като револверът бе конструиран именно с цел да ляга добре в човешката ръка. Но, не. Имаше и още нещо, осъзна Сара. И разви нова теория за това, защо Рийс й бе оставил пистолета.

Искаше тя да свикне с него. И отчаяната Сара започна да опипва контурите на нещо, което бе толкова огромно, че превишаваше мащабите на нормалното човешко мислене. Вероятно щеше да й се наложи да използва пистолети като този през всички останали й дни на този свят.

Рийс усети, че бързо губи инерция. Всичките му запаси клоняха вече към нула. Но длъжен бе поне още малко да е в пълна бойна готовност. Прекосяваше паркинг, пълен с хора и нови, лъскави автомобили, отвъд които имаше голям супермаркет. Устата му се наля със слюнка, докато гледаше разкошните им тапицерии, сложните контролни табла и…

Задачата, боецо. Задачата, задачата… Длъжен бе да уравновеси мислите си… да подобри защитата… да създаде огнева стена, непробиваема дори от модел 800. Тръсна глава, за да прогони умората, и се вмъкна с изранените си и изтощени нозе в пълното с храна укрепление. Ами, да. Никакъв проблем, мина му през ум. Просто още една невъзможна задача.

Душът почти успя да отмие останките от кръв и барут, които Сара носеше по себе си от дванадесет часа насам. Три се до зачервяване с белия сапун и се попари с горещата вода. После се уви с хавлията и седна на леглото. От измитата й коса по гърба й се стичаха капчици. Почувства се почти чиста. Но само почти.

Излегна се само за миг, колкото да се отпусне, да намали временно настойчивото земно притегляне, и моментално изпадна в дълбок, черен сън.

Сара бе в капан. Огромната фигура на Терминатор нахлу през вратата с гадна и нетърпелива, почти похотлива усмивка и насочи пистолета. Сара видя как миниатюрното червено слънце на лазерния мерник мина по тялото й и замръзна върху дясната й гърда. Още преди да успее да плонжира от леглото, се чу експлозия, сякаш целият свят избухна, и оловното топче изсвистя към нея, разсичайки въздуха като хирургически скалпел. Когато стигна до нея, чу глухото чупене на ребра и нещо гигантско я вдигна и блъсна назад. Усети как горещият живот се изцежда от тялото й и спокойно си помисли, че болката е прекалено далеч, за да я усети особено силно, а Терминатор стоеше надвесен отгоре й и дупчеше някога красивото й тяло с куршум подир куршум. Усещаше всеки един като миниатюрен таран, който пробиваше месата й и я караше да се мята и подскача. Именно затова изпищя: не защото умираше, а защото онова, което се вършеше с нея бе безумно, лудо и несправедливо обезобразяване. Изправи се в леглото и пое въздух да писне отново, но осъзна, че наоколо е необичайно тихо, че е невъзможно току-що да е пищяла, а това значеше, че изобщо не е пищяла, което пък означаваше, че…

Бе сънувала.

Когато се свести съвсем, усети едновременно две неща: бе се стъмнило, а Рийс го нямаше. Мръсният електрически часовник върху нощното шкафче показваше 6:03. Тя се изправи и моментално съжали. Усещаше мускулите си като начукани пържоли, брутално размазани от ударите, понесени през последните дванадесет часа. Сънят изобщо не й бе стигнал, за да се възстанови.

Револверът бе върху тоалетката, насочен към стената. Привлече очите й, сякаш бе призовка от Върховния съд. Като че ли я питаше: Не ти ли харесва как изглеждам? Аз и ти сме съединени за цял живот. Спи без мен, ако смееш. Сара потръпна и вдигна слушалката на телефона. Само след секунди разговаряше вече с майка си.

— Честна дума, мамо, с нищо не можеш да ми помогнеш. Само стой там, на сигурно място. Не мога да ти кажа къде се намирам. Прекалено опасно е.

Но този път майка й бе изключително настойчива. Настояваше Сара да й даде поне номер, на който да се обади, ако й се наложи да замине някъде. Иначе Сара нямаше да знае къде да я търси. Наистина имаше известна логика.

— Мамо, ако ти кажа номера, нали обещаваш да не го съобщиш нито на полицията, нито на който и да е друг. Сериозно ти говоря. Пък и няма да сме тук още кой знае колко. Добре, добре, пиши.

Издиктува записания върху телефона номер и й каза, че я обича. Последва кратко колебание, а след него — очакваният и стоплящ я отговор. Сара постави слушалката и остана загледана в телефона. Майка й сигурно се раздира от любопитство и ужас от цялата тази загадъчност. Но тя бе длъжна да е предпазлива. През ума й мина случайна мисъл и произведе вълнички като камъче, хвърлено по повърхността на вода. Не се задържа достатъчно дълго, за да позволи на Сара да я разгледа по подобаващ начин. Но не бе усетила онова характерно потрепване в гласа на майка си.

Биг Беър

6:04 следобед

Вилата не бе голяма в сравнение с повечето вили. Имаше три основни стаи: таванска спалня, свързана със стръмни стълби с просторния долен етаж, разделен на кухня и всекидневна.

Вратата висеше като скъсано сухожилие от пантите си. Под обърнатия стол на пода лежеше тялото на майката на Сара. През последните няколко минути температурата във вилата почти се бе изравнила с външната: един градус над нулата. Кръвта по главата на мисис Конър се бе сгъстила. Невиждащите й очи бяха вперени в онова нещо на стола, което бе причинило смъртта й. То държеше телефона до ухото си и слушаше.

— Обичам те, мамо — каза гласът от другия край на линията.

Терминатор се поколеба за по-малко от миг, докато разгледа възможните отговори, появили се на вътрешния дисплей. Киборгът избра онзи, който съдържаше най-малък коефициент за грешка, следователно най-малко можеше да предупреди целта му, че чува дигитално синтезиран вариант на гласа на трупа в краката му.

— И аз те обичам — каза и постави слушалката.

Не се усмихна, докато набираше нов номер. Нито погледна към най-новата си жертва. Изчака с търпението на мъртвите някой да вдигне телефона от другия край и да съобщи:

— Мотел „Тики“.

Киборгът отново проговори, този път със собствения си глас: точен, ясен, безучастен и някак си лишен от всякаква човешка перспектива.

— Дайте ми адреса си — поиска безизразно.

Мотел „Тики“

6:27 следобед

Сърцето й замръзна, когато мъжът спря пред вратата. Почука веднъж. После още два пъти. И пак веднъж. Сара въздъхна облекчено и отключи.

Идваше й да прегърне Рийс и да го разцелува, но преди мисълта й да се бе оформила напълно, той я отмести и влезе в кухненския бокс.

Тя заключи, изчака малко да се поуспокои и се обърна с лице към него. Искаше да му каже колко се радва, че се е върнал. Много. Но Рийс бе оставил двете книжни торби върху масата и ги разкъсваше. Върху лекьосаната повърхност се изтърколиха няколко шишета. Сара прочете етикетите им и това я обърка още повече.

— Но какво е това? Царевичен сироп, амоняк, нафталин. М-м-м. А какво ще вечеряме?

Рийс не отвърна на неуверения й опит да се пошегува. Извади от другата кесия патрони за револвера, сигнални факли, лепенки, ножичка, тенджерка с цедка и кутия кибрит.

— Пластик — отвърна разсеяно.

— Пластик ли? Това пък какво е?

— Най вече нитроглицерин. Само че малко по-стабилно. Научих се да правя пластични бомби още като дете.

Сара изгледа вонящите бутилки и въздъхна.

Сан Бърнардино

8:12 вечерта

Слизаше от планината като самата смърт, яхнал деветстотинкубиковото кавасаки. Шпореше мотоциклета до дупка и на няколко пъти едва успя да не изскочи от стръмния, виещ се път и да се свлече в дълбоката пропаст.

Цялото това усилие имаше една-единствена цел: да се прекъсне такъв крехък биологичен процес, какъвто е животът на едно младо момиче. Тези меки, топли, влажни машини със своите слаби системи се поддаваха изключително лесно на разрушение. Достатъчно бе да се откъсне малко плът оттук-оттам, или сърцето да прескочи веднъж — и край. Ако бе създаден така, че да може да изпитва чувства или най-малкото да оценява стойностите на нещата, Терминатор вероятно щеше да изпита професионален срам от факта, че това му отнема толкова много време. Той обаче не бе способен на такова нещо. Не усещаше нищо и щеше да функционира безкрайно — или докато изпълнеше задачата си, или докато му се изтощеше ядрената батерия. А при този темп на консумация на енергия, батерията щеше да изтрае най-малко още двадесет години.

Терминатор нави докрай ръчката на газта и започна да слаломира с лекота из рехавото движение по магистрала 215-Юг. За щастие на пътната полиция, нито един неин служител не забеляза киборга, пътуващ със сто и шейсет километра в час. Следваше линия, водеща от една смърт към друга, пресече заспалия пустинен град и се отправи към последната смърт — единствената, която имаше значение. Онази, за която бе създаден.

Мотел „Тики“

8:42 вечерта

Ако човек присвиеше очи и не забележеше подробностите, спокойно можеше да вземе Кайл и Сара за семейна двойка, заловила се да приготви вечерята — истинска задушевна гледка. А те всъщност приготвяха едно от основните оръжия на диверсантите — тръбни бомби.

Седяха един до друг, приведени над дървената кухненска масичка, която в момента бе отрупана със съдове.

Рийс държеше в ръка една от осемте двайсет и петсантиметрови къса водопроводна тръба. С пластмасова лъжица натъпкваше последното парче от мощния мек експлозив.

— Оставяш малко място, ето така. И внимаваш да не попадне по резбата.

Сара наблюдаваше, докато той старателно отгреба излишъка, а след това завинти металната капачка.

— Завиваш, много внимателно.

Помогна й да започне, а след като се убеди, че ще се справи с бомбите и сама, се зае със задната врата.

Малко по-късно, след като я направи използваема, Рийс се върна в кухнята, за да помогне на Сара с взривателите.

Сенките, хвърляни от уличната светлина през тънките завеси, се люлееха нежно по стените. Легнала в тъмната стая, Сара ги наблюдаваше с надеждата, че ще я приспят. Но сънят не идваше и тя остана втренчена в тавана над главата си.

Свил се така, че да гледа през процепа, образуван от завесата и стената, Рийс представляваше един неподвижен силует — статуя, която спокойно можеше да се озаглави „Бдение“. Голото му до кръста тяло се очертаваше стегнато и твърдо на острото улично осветление, а белезите изпъкваха като отличителни знаци.

Сара премести погледа си към масата; готовите бомби бяха подредени в редичка до найлоновата торба, заредена със запалка, няколко пакета храна и разни други принадлежности, необходими за оцеляване по пътя. В другия край на стаята, седнал на фотьойла до прозореца, бе Рийс.

Стана и отиде до него. Приседна на страничната облегалка на фотьойла, но той й хвърли само бегъл поглед, после продължи да наблюдава през прозореца с револвер върху коленете.

По нейно неумолимо настояване се бе окъпал и избръснал и сега бузите му розовееха, а косата му лъщеше чиста и влажна. Обул бе купените по-рано нови дънки и маратонки. Равнината от стегнати мускули по голия му гръб се нарушаваше единствено от грубите белези — един вид пътна карта на преживяната агония. Видът им изпълни Сара с чувство на прокълнатост. Плътта не можеше да устои на машината.

— Мислиш ли, че ще ни намери? — попита.

— Вероятно — отвърна Рийс.

— Погледни ме как треперя. И това ми било легенда. Сигурно страшно си разочарован?

Рийс пусна завесата и се обърна с лице към нея. Тя беше без грим. Косата й бе уплетена. Долната й устна потръпваше.

— Не съм разочарован — каза той с възможно най-неутрален тон.

Сара го погледна в очите. Отмести поглед. Много добре усещаше какво представлява в сравнение с образа, който той бе донесъл със себе си. Убедена бе, че и най-жалките ровещи из боклуците жени от неговото време са били по-способни да оцелеят от нея.

— Кайл, разкажи ми нещо за жените от твоето време… Какви бяха?

Рийс сви рамене:

— Добри бойци.

— Кайл… — подхвана тя, но се поколеба.

Съзнаваше, че гледа едно симпатично младо лице; всъщност, дори красиво, въпреки белега. Той бе защитникът й, но усещаше, че и тя някак си му е нужна. Онова, което се готвеше да го пита, бе нещо съвсем ново; нямаше нищо общо нито с дълга му, нито с кошмара, който преживяваха заедно.

— В твоето си време, имаше ли си някое…

— Някое какво? — попита озадачено Рийс.

— Момиче. По-специално от другите. Нали разбираш…

— Не — отвърна, прекалено бързо, спомняйки си всички жени, които бе познавал, особено загиналите. Май всички бяха измрели, или поне онези, които познаваше по име.

— Никога — добави, сякаш му дойде допълнително на ум.

Сара млъкна изненадана:

— Искаш да кажеш, че никога…

Рийс се обърна към прозореца, а пръстите му неволно се свиха около револвера.

— Нямаше време за такива неща. Участвах във война. Всички, които бяха достатъчно големи за… тази работа, бяха достатъчно големи и да се бият. Те бяха просто войници и нищо повече.

Сивата и безкрайна самота на живота му направо я порази и малките Сари почувстваха горещия вятър на гнева и отчаянието, а сетне — нещо още по-болезнено, но при все това и много по-прекрасно от последвалото — нещо, което ги усука и ги накара да видят нова черта у Сара, та те се сгушиха една о друга и заплакаха.

— Съжалявам — каза Сара. Пръстите й импулсивно се вдигнаха и докоснаха подутия, зле зараснал срез под плешката му. — Толкова много болка…

От очите й закапаха сълзи и се стекоха по бузите — сълзи за него, вкаменен под ръката й, сякаш неусещащ пръстите, които галеха старата рана.

— Болката се поддава на контрол — отвърна й с равен глас. — Болката е инструмент. Понякога, когато няма значение, можеш да я изключиш.

— Но тогава ставаш безчувствен.

Рийс се вкопчи в думите на Джон Конър. Прекара многократно през паметта си на висока скорост спомена от инструктажа и затисна чувствата, които накипяваха и се мъчеха да избият навън. Опита се да ги блокира, да запуши пукнатините, но чувствата създадоха огромно налягане, а пръстите й бяха тъй нежни и приятни.

Сара усети как мускулите му заиграха под пръстите й и дъхът му спря в гърлото. Тогава той заговори тихо, сякаш тя бе свещеник, а той се изповядваше:

— Джон Конър ми даде веднъж твоя снимка. Така и не разбрах защо. Много стара беше. Изпомачкана. На нея бе млада, каквато си сега. Погледът ти беше занесен и ти се смееше — съвсем слабо, но усмивката ти бе някак тъжна. Винаги съм се чудел какво ли си мислела. Запомних всяка черта, всяка извивка.

Прехапа езика си при последните думи. Нямаше никакво желание да продължи, но вече нямаше спиране — отприщил се бе като от взрив. Задържаното насила изскачаше през зеещия отвор. Устата му продължи сама, а гласът му стана убедителен, когато й каза:

— Дойдох през времето за теб, Сара. Обичам те. Винаги съм те обичал.

Ето. Каза го най-после. Сега се прибери, циментирай пробойната и всичко ще се оправи. Но не успя да намери обратния път, тъй като бе прикован от блестящите очи на Сара. Тя го гледаше стресната, с влажни очи, а той не бе вече сигурен в нищо — нито в подготовката си, нито в дълга си, а най-вече — в нейните чувства към него. Но знаеше, че я бе обичал, и че нищо нямаше да успее да я убие. Нито човек, нито машина, нито каквото и да било щеше да й причини дори най-малката болка, защото той бе готов и цял свят да разруши, само и само да я опази. Дори на две да го разкъсаха. Готов бе да спре да съществува, за да може да живее тя — не заради човечеството, а заради самата нея.

Сара прочете всичко това по лицето му и в очите му и повярва по-скоро на изражението, отколкото на думите му. Онова, което най-много я обърка, бе признанието, че именно тя е причината за този поглед — по-дълбок и болезнен, отколкото изобщо си бе представяла. Рийс я изгледа отново. Погледът бе тъй съсредоточен, че я прегаряше, а тя нямаше намерение да отмести очи. Щеше й се той вечно да я гледа така. И докато искаше това, времето започна да тече по-бавно и малката тъмна стаичка съвсем притихна.

Сара докосна лицето му. Толкова нежна бе кожата над скулата му…

Рийс внезапно си спомни обратния път. Бе тъмен, студен и труден, но ако наистина я обичаше, трябваше да поеме по него незабавно. Насила се изправи и се отдалечи от нея.

— Не трябваше да ти казвам това — изсъска през зъби.

Надвеси се над масичката и започна методично да нарежда тръбните бомби в найлоновата торба. Сара изпита моментна слабост от дезориентация. Та той се движеше като машина, като киборг. И се криеше от нея в машината. Това бе нетърпимо и тя се приближи до него, извърна го, прегърна го, целуна го по врата, по бузата, по устата. От ръцете и устата й чувствата сякаш нахлуха изведнъж у него и разтопиха твърдостта му. Рийс разбра, че обратният път е загубен завинаги.

Изстена тихо, когато част от него умря, а друга стана по-силна. Притегли Сара по-здраво в обятията си, притисна я към гърдите си и отпи от устните й.

Изведнъж се оказаха на пода до масичката. Той не го усещаше. Около него нямаше нищо, освен Сара, а той я желаеше и я притегляше все по-близо и по-близо.

Тя целуваше белезите му. Отнасяше болката и променяше целта на живота му. Тя бе крадец, а той — охотна жертва. Ето че тя витаеше отгоре му като нежна антитеза на летящите щурмоваци, а той я придърпа още, макар тя да бе вече възможно най-плътно притисната в него, без да бъде смачкана до смърт.

Сара усети как желанието бушува из цялото му тяло, отеква и в нейното и тя жадно го поглъщаше. Прекараха така един безкраен миг — притиснати и запъхтени, без мисъл, без план — двама удавници под първата мощна вълна на своята любов.

Но после Сара надникна над вълната и видя, че той всъщност не знае вече какво да прави, зашеметен от копнежа си по нея. Отведе го до леглото.

Там му помогна да събуе дънките, после го поведе по тялото си, полагайки ръцете му върху всички онези места, които сякаш бяха спали, защото всъщност никога не се бяха събуждали. Сега се разбудиха от допира му и завикаха да бъдат освободени. След малко и двамата бяха голи и създаваха нова среда на единение — среда, каквато дотогава не бе съществувала и нямаше никога вече да съществува. И времето наистина спря.

И единствено те отмерваха равномерно времето със срещата на телата си в тази нежна, пулсираща среда на мрачния космос.

Мотел „Тики“

11:28 вечерта

Сара отвори очи и се загледа в движещите се по стената светлинни шарки.

Рийс спеше до нея и гърдите му се вдигаха и спадаха в израз на доволство. Отпуснатото му лице бе прелестно. Като си помислеше, той всъщност беше дете, а случилото се бе променило и двамата. Преди да се намерят взаимно, тя бе най-обикновена сервитьорка, заключена в собствените си комплекси за несигурност. А той — дете-боец, превърнал войната в единствен смисъл на живота си. Но сега, след като се бяха сблъскали и слели в едно, и двамата бяха станали нови хора.

Тържествеността на тази мисъл почти спря сърцето й. Обърна се към Рийс и го прегърна силно. Той се размърда, но не се разбуди. Това бе своего рода победа. Той бе в безопасност в нейните обятия. Сега около тях имаше някакъв непробиваем мехур, който нищо, дори един терминатор, не бе в състояние да пробие.

Нежно целуна лицето му и той изстена. Бе предотвратил смъртта, а тя му даваше живот. И двамата бяха учители. Знанието бе еднакво важно за оцеляването им. Любов и война. Удоволствие и болка. Живот и смърт. И издръжливост. И…

Но не бяха сами във вселената. Сара усети шума на цивилизацията отвъд вратата. Улично движение. Приглушени гласове от съседната стая. Воят на минаващ над главите им военен реактивен самолет. Кучешки лай. Нужна им бе издръжливост, след като ги преследваше една несломима машина, чиято единствена цел бе да ги унищожи. Ето какъв живот ги очакваше. Да бягат от нещо, което никога нямаше да престане да ги търси, което щеше да върви по петите им, докато и двамата не намереха своята смърт. Думата сякаш придоби почти физически измерения. Измеренията на Терминатор.

Осъзна, че трябва да променят стратегията си. Рийс явно бе тук единствено, за да попречи на Терминатор да я убие, да я скрие някъде на безопасно място, докато отмине войната, да й помогне да оцелее заедно със своя син, който да обедини съпротивителното движение и да обърне хода на събитията. Но как можеха да оцелеят, докато на този свят съществуваше и Терминатор? Рийс бе направил вече всичко възможно да го унищожи в „Тек Ноар“. Полицията го бе надупчила с куршуми. Но той продължаваше да ги преследва.

Сега имаха тръбни бомби. Но и нещо много по-мощно от елементарната животинска хитрост. Имаха чувство — толкова силно, че можеше да подхранва волята им, а може би и да им позволи да се обърнат и да чакат идването на Терминатор. Да му подготвят специално посрещане и да заличат копелето от този свят. Трябваше да има някакъв начин. И Рийс вероятно го знаеше.

Изправи се и започна да го буди, но очите му бяха вече отворени. Съсредоточил се бе върху нещо много далечно.

— Чуй кучетата — каза, а тонът му я изпълни с ледени висулки.

Тя се обърна към прозореца и долови далечния лай. Две кучета, после три. Четвърто започна да вие. Бяха доста далеч, някои — може би на повече от половин километър. Подемаха тревогата от задни и предни дворове, а химията на телата им се дразнеше от онова, което надушваха във вятъра. Кучето, усещащо един невидим за нас свят, е способно да погледне в очите на човека и да прецени дали зад тях се крие човешко същество или не. Накрая тревогата се поде и от завързаната пред мотела им немска овчарка.

Каквото и да се приближаваше, явно не издържаше на кучешката проверка. Хвърлиха се едновременно към дрехите си, а времето изведнъж ускори своя ход.

Терминатор подмина канцеларията на мотела и се устреми към целта, без да обърне внимание на ръмжащия звяр, удържан единствено от опънатата верига. С микропроцесори включени на най-високи бойни обороти, всяка нова стъпка бе по-енергична от предишната. Подробностите на заобикалящата го среда станаха кристално ясни и толкова наситени с информация, че обикновеният човешки мозък не би могъл да я възприеме. Силата на земното притегляне. Плътността и температурата на асфалта. Разстоянието до всеки отделен предмет. Скоростта на вятъра. Океанът от звуци, заливащ сензорните му датчици. Движението на топли тела зад измазаните стени. Точните измерения и качества на всичко в обсега на Терминатор се измерваха, засичаха и захранваха в постоянно ревизираното уравнение на движение и маса. Шансът им бе нулев.

Терминатор се изправи пред вратата на стаята им и вдигна автомата AR-180. Едно блъсване с крак бе достатъчно, за да я превърне в три натрошени дъски.

Машината престъпи прага и изсипа в стаята градушка от автоматен огън. Куршумите заблъскаха по голата маса и я разпиляха; преминаха през фотьойла и разхвърляха вата из въздуха; стигнаха и до леглото и го шариха, докато стана невъзможно върху димящия труп на матрака и металната рамка да е останал някакъв живот.

Терминатор смени пълнителя и се огледа.

Допуснал бе грешка. Дигитализираният му изглед на вътрешността на стаята изобразяваше всеки отделен предмет в контрастен релеф — всеки предмет, освен целта. Номерът на стаята — проверен два пъти. Вариант? Смени маршрута. Отхвърлен. Сканирай по-отблизо.

Киборгът бързо влезе в стаята и я огледа. Видя отворената задна врата и в същото време чу бягащите стъпки.

Хърб Росмор вдигна крак от газта на своя бронко-пикап и погледна сънливо към светещия надпис на мотел „Тики“. Трябваше да подремне, иначе пак щеше да изключи по магистралата и да отнесе някоя мантинела. По грешка бе свил малко по-рано, отколкото трябваше, та се озова в паркинга, гледащ към аварийните изходи от стаите. Псувайки под нос, превключи на задна и тъкмо да отпусне амбреажа, видя нещо, което го принуди да задави мотора.

От задния вход на една от стаите изскочи някаква двойка и се шмугна тихо, но бързо, покрай стената. И двамата бяха боси и мъжът обличаше в движение на голо дълъг шлифер. Момичето бе навлякло блузата си наопаки и мъкнеше някаква — изглежда — доста тежка найлонова торба.

Вдигайки глава, типът зърна Хърб и хукна бос през паркинга право към бронкото. Когато Хърб осъзна какво предстои, реагира моментално. Натисна копчето на вратата, след това се зае с ръкохватката на прозореца, воден от единственото желание да издигне някаква преграда между себе си и лудия. Но Рийс връхлетя, напъха ръка през недозатворения прозорец и сви стоманени пръсти около гърлото на Хърб. Хърб започна да се бори безпомощно с ръката му, но като видя пистолета в другата — подчини се безропотно и отключи вратата.

От отвъдната страна на сградата се чу силен удар, последван от заекващия пукот на автомата на Терминатор.

— Сара! — изрева Рийс и изхвърли Хърб на асфалта.

Тя бе вече заобиколила бронкото и се качваше с изкривено от ужас лице. В мига, в който на вратата се появи Терминатор, Рийс успя да завърти стартерния ключ.

Хърб разполагаше с един-единствен миг, за да се изтърколи настрани и да не бъде прегазен от лудия, който наду осемцилиндровия V-образен двигател и вдигна крак от съединителя.

От объркване Хърб не можа да прояви нещо повече от безразличие, когато чу как пикапа налетя челно на нещо твърдо и го сплеска в стената на мотела.

Премазаният бе мъж.

Ужасеният Хърб се сви на кълбо в мига, в който димящите гуми на бронкото изпищяха и мощният автомобил изфуча на заден ход от паркинга. Завъртя се около себе си, скоростната кутия изхърка от внезапното превключване на първа, после изчезна. Това само по себе си бе неприятно, помисли си Хърб, но още по-страшното взе, че се възправи досами него.

Едрият мъж, когото току-що бяха размазали о стената, и който се предполагаше, че е съвсем умрял, бързо грабна изтърваното оръжие, забеляза посоката, в която се отдалечи бронкото, обърна се и хукна през разбитата задна врата.

Само миг по-късно до ушите на Хърб долетя ревът на мотоциклет. След две секунди го видя да се спуска по тротоара в края на мотела. Профуча по улицата подир откраднатия пикап. Докато Хърб се изправяше на треперещите си крака, сред хаоса от объркани мисли изплува един трезв извод: нямаше да види повече своето бронко. Щеше да се окаже прав.

Насмалко не загинаха.

Сара бе стиснала таблото на камиончето. Точиците на уличните лампи прелитаха, а сърцето й лумкаше от съкрушителното чувство за deja vu. Насмалко не загинаха голи в обятията си. Машината се бе опитала да ги погуби по своя сляп и безсмислен начин, без причина, поне що се отнасяше до самата машина, освен тази, че изпълняваше заповедта на друга машина. А сега я виждаше как се приближава подире им. Единственият й фар постепенно се уголемяваше в огледалото за обратно виждане, сякаш бе тумор, който след малко щеше да избухне в бронкото. Ненавиждаше я.

Рийс вдишваше и издишваше в механичен, равномерен ритъм, като средство за овладяване на тялото си. Изви рязко волана и Сара се лашна във вратата, а бронкото излетя от пътя и след грозна дъга се приземи върху рампата, водеща към магистралата. После Рийс настъпи газта до ламарините и Сара се размаза върху облегалката.

Този път преследването бе по-различно. Вече наблюдаваше действията на Рийс с някаква смес от страх за него и гордост. Един миг му бе достатъчен да изнесе бронкото в най-лявото платно.

В този час движението по тези места бе рехаво. Няколко могъщи камиона и още по-малко леки коли, запътили се на юг към Сан Диего. Рийс сновеше с лекота между тях, сякаш бяха неподвижни.

Но и преследвачът им можеше да се похвали със същото постижение. Нещо повече. Терминатор постепенно, макар и мъчително бавно, ги настигаше, като неумолим и равномерно движещ се часовников механизъм. Сара погледна плахо назад и подскочи. Терминатор се бе лепнал вече зад тях и й се стори по-грамаден, отколкото в изкривения образ на огледалото. Легнал бе над кормилото, за да намали съпротивлението на въздуха, навил бе докрай ръкохватката за газта и вече приготвяше автомата за бой. После киборгът се изправи срещу вятъра и вдигна оръжието с една ръка. Дулото не трепваше. Насочено бе право в нея.

— Легни! — изрева Рийс, забелязал вдигнатия автомат, но Сара бе успяла вече да се свие на пода. Само след секунда задното стъкло на бронкото бе разбито от куршуми. Рикошет писна из кабината и се заби в таблото над главата й. На косъм.

Рийс сви рязко и потърси прикритие пред изпречилия се камион.

Терминатор залегна, мина на милиметри от задната броня на камиона и неумолимо скъси разстоянието.

Гумите на бронкото се отлепяха от асфалта при безумния слалом на Рийс между бавния трафик.

Хората едва успяваха да реагират на прелитащите покрай тях предмети. Жива лудница. А ставаше все по-страшно.

Пред Терминатор се изпречи камион. Синтетичната кожа и металното коляно застъргаха по асфалта, но киборгът успя да запази равновесие въпреки тридесетградусовия наклон на кавасакито.

Рийс финтира надясно, наляво и с преплъзване се шмугна пред междуградски автобус.

Терминатор стреля. Този път улучи мантинелата, където само преди миг се бе намирало бронкото. Чист пропуск!

Бронкото заобиколи два успоредно движещи се камиона и премина с висока скорост стеснения участък, оставен от нощната смяна, работила по поддръжката на мантинелата. Терминатор прецени, че за да го последва, ще трябва да отнеме газта и да смени лентата. Но не искаше да намалява скорост; необходимо му бе да я увеличи, затова избра друг маршрут.

Засече спускащия се по изхода от магистралата джип и без да намалява премина на червено през кръстовището, после се качи обратно по входната рампа. Зад киборга се чуха трясъци от ламарините на поднасящи коли, чиито шофьори бяха набили спирачките, за да не прегазят откачения мотоциклетист. За него нямаше значение. Важни бяха единствено той и Сара.

Рийс видя как Терминатор стъпи с рев обратно на магистралата и как циклопското око на кавасакито затанцува делово наляво-надясно по схема, която го доближаваше постепенно към пикапа.

— Смени ме! — изрева Рийс над воя на осемте цилиндъра. Кракът му остана върху газта, а Сара се пъхна под тялото му. Сграбчи волана и постави пръстите на десния крак до неговите върху педала.

— Не намалявай! — нареди Рийс.

— Няма — отвърна тя, а в гласа й имаше твърдост — тон, който й се стори нов, но и успокоителен. За част от мига погледът й срещна този на Рийс и времето спря.

Но точно в този миг бронкото забърса един датсун 240–2, отнесе страничното му огледало и времето избухна във виещи парченца. Сара стегна ръцете си, врътна волана така, както щеше да го стори Джинджър, ако бе на нейно място, и върна бронкото по курса. Рийс започна да рови в найлоновата чанта за оръжията. Явно й се доверяваше като шофьор. Всеки от тях бе поверил живота си буквално в ръцете на другия.

Терминатор се стрелна през една пролука в движението и пусна кратък, дисциплиниран откос по бронкото. Куршумите се забиха в задницата на пикапа. Един отнесе парче каучук от лявата задна гума, но металните нишки издържаха. Навсякъде хвърчаха искри. Терминатор наду мотоциклета.

Рийс извади първата тръбна бомба и поднесе запалката към бикфордовия шнур.

Сара сви рязко към банкета, само на сантиметри от оградата и с изкривено лице поведе борба с непослушното бронко, както би направил Мат на нейно място. За пръв път в живота си контролираше собствената си съдба — при сто и шестдесет километра в час.

Рийс запали шнура и се показа през десния прозорец. Остави взривателят да пращи и дими срещу вятъра, докато стигна до капачката, после хвърли тръбата.

Право в пътя на Терминатор.

Експлозията изхвърли нагоре гейзер от пламъци и дим. За един миг нищо не се случи. После, почти едновременно, взривната вълна отнесе назад косата на Рийс, а през вдигащия се облак профуча Терминатор, незасегнат. Прекалено рано.

Рийс грабна втора бомба.

Автоматът проговори отново и тропоса бронкото.

Сара финтира наляво, надясно, а стомахът й протестираше при всяко рязко движение.

Рийс се наведе навън и изчака шнурът да изгори до един сантиметър над капачката, после пусна тръбата.

Тя издрънча върху асфалта, завъртя се като полудяла кегла и се изтърколи… покрай киборга. Втората експлозия, далеч зад Терминатор, успя единствено да изкара ума на шофьорите, неволни свидетели на импровизираната битка по пътя. Черен шевролет-корвет се завъртя неколкократно и спря напреко на платното, където бе натрошен на парчета фибростъкло от поднесъл настрани камион.

Движението пред тях се поразреди. Лошо. По-малко прикритие.

Терминатор метна на рамо автомата и със свободната ръка напипа последния пълнител. Зареди и бързо върна автомата в положение за стрелба.

Междувременно Рийс търсеше трета бомба.

Бронкото изрева покрай лъскава цистерна за мляко и с увеличаваща се скорост навлезе в дълъг, облицован с плочки тунел с флуоресцентно осветление. При влизането Рийс хвърли третата бомба. Тя издрънча, подскочи във въздуха и остана насред пътя. Взривът отекна в затвореното пространство. Зад гърба им се издигна стена от дим. Чуха изненадания динозавърски рев от клаксона на камиона и хор от свирещи гуми, а след това мотоциклетът проби дупка в дима. Терминатор стреля. Страничното им огледало избухна. Застрашително пищящи куршуми заораха в бронкото. Два от тях улучиха Рийс.

Той изръмжа от изненада, когато усети двете болки — в гърдите и в ръката. Тръбата падна от ръката му с незапален шнур, безполезна. По ирония на съдбата, както се премяташе по асфалта закачи крака на Терминатор и откъсна парче месо от прасеца му. Рийс увисна върху вратата — наполовина извън кабината.

— Кайл! О, Боже мили…

Сара се хвърли към него и го издърпа обратно на седалката, но междувременно успя да блъсне бронкото в стената на тунела. По инстинкт вдигна крак от газта и при нормални обстоятелства щеше да натисне спирачката. Но тя само укроти бронкото, плъзна го известно разстояние по стената, шлайфа му боята и част от ламарината, остави зад себе си опашка от искри, а след това настъпи пак газта. Слушаше някакъв нов свой вътрешен глас, роден от връзката й с Рийс. Осемте цилиндъра налапаха въздух, Сара залепи гръб о седалката и бронкото за нула време набра пак сто и петдесет. Но вече бе прекалено късно.

На Терминатор не му се наложи да намалява скоростта и вече бе само на тринадесет метра зад тях. Насочи автомата право в тила на Сара и натисна спусъка.

Куршумите не откъснаха главата на Сара от врата й. Пълнителят бе празен.

Без да намалява скоростта, Терминатор захвърли автомата. Оръжието още не бе ударило асфалта, когато той вече държеше готов за стрелба револвера от вътрешния си джоб, насочен право в главата на Сара. Стреля.

Сара обаче избра именно този момент, за да финтира вляво. Куршумът унищожи огледалото от нейната страна, обсипвайки я с остри парченца стъкло. Тя трепна и изгуби контрол. Бронкото се занесе наляво-надясно и започна да блуждае; но в прилив на контролирана паника, Сара съумя някак си да го овладее. Терминатор обаче бе успял да се изравни с пикапа и насочи огромния пистолет, калибър 38, в нея. Оголеното око пулсираше червено зад тъмните стъкла на очилата му. Киборгът стреля отново. Куршумът изсвистя покрай ухото й и разби предното стъкло.

Терминатор бе нейният враг. Бе убил любимия й. Желаеше и нейната смърт. Насъбралият се в Сара страх бе отвят от внезапно обзелия я взрив на гнева. Лицето й се разкриви от убийствена решителност. Вдигна крак от газта, наби го върху спирачката и изви волана.

Бронкото размаза мотоциклета върху мантинелата. Двуколесната машина се заби в асфалта, преобърна се, направи салтомортале и се запързаля по пътя. В един момент киборгът не можа повече да се задържи върху него.

Бронкото и мотоциклетът излетяха от тунела със сто и тридесет километра в час. След тях се движеше нещо много по-бавно, с разперени ръце и крака, та да стабилизира въртенията на тялото си: Терминатор. Сара гледаше да види какво е станало с него и това и костваше забиване в ребристия бетон между двете платна, от което предницата блокира и бронкото се претърколи.

Светът се обърна с главата надолу. Сара и Рийс се озоваха притиснати един до друг и прилепени към тавана на кабината. Страхът на Сара се завърна, но писъкът й се заглуши от удара, с който пикапът се тресна върху асфалта право на гърба си.

Терминатор се заби в един стълб и прелетя над междинната ивица. Падна в отсрещното платно, затъркаля се и спря в сянката на надлез, пресичащ магистралата. Коженото яке задимя. Кожата му на места се охлузи до кръв, сякаш някой го бе прекарал по ренде. Но машината се размърда, сетне успя да седне.

При демонския рев на нечий клаксон, Терминатор завъртя глава. В този миг през него мина гигантска ютия във формата на камион „Кенуърт“ с прицеп. Под писъка на пневматичните спирачки киборгът изчезна под шасито. Гумите на прицепа блокираха и вдигнаха пушилка, а Терминатор заподскача злобно като топка между камиона и асфалта.

Шофьорът не бе видял нищо по пътя си. Плътната сянка на надлеза бе закрила скупчилата се маса до последния момент, а когато фаровете я осветиха, бе вече прекалено късно. Запомпа със спирачката, защото ако я набиеше изведнъж, щеше да изхвърли прицепа като прашка пред кабината и да разлее всичките двайсет и три тона бензин „супер“, които караше, върху магистралата. Задрямалият му партньор бе изхвърлен срещу таблото и се разбуди от удара.

— Да ти еба майката! — изреваха и двамата, не съвсем едногласно.

Влекачът и прицепът се занесоха по асфалта като дерайлирал влак.

Е, сега си еба майката, рече си шофьорът.

Тялото се вдигна във въздуха за един отвратителен миг, преди да шляпне върху асфалта. И двамата го чуха как лумка отдолу и дори усетиха физически блъскането на нещо като кокали по шасито. Върху всичко това се наслагваше писъкът на блокиралите гуми върху асфалта и зловещият грохот на заковалия на място камион.

Двамата бавно изпуснаха въздух, не можейки все още да повярват, че шофьорът е успял някак си да спре огромната маса. Изгледаха се с пребледнели лица. Двайсет и три тона „супер“! Еба си късмета!

— Стой тук — рече шофьорът и скочи на асфалта. Партньорът му остана загледан напред, стиснал дръжката на таблото.

Не че на шофьора му беше зор да гледа. Ама де да знаеш, увещаваше се сам. Все има някакъв шанс оня да е още жив. Това пък вече щеше да е най-големият ужас: да си премазал някого и да си го оставил инвалид за цял живот. Стигна до задницата на прицепа и забави ход. Там, на пътя, имаше нещо. Петно от кръв? Куп дрехи? Месо?

По инерция отмина прицепа и попадна в ръцете на киборга.

Когато Терминатор усети удара на цистерната, подскочи под кабината, но успя да сграбчи с ръка ауспуха и се остави да бъде влачен един миг, преди да се пусне. Насочи тялото си стратегически, благодарение на точно изчисления ъгъл на отскок. След като рикошира под камиона, докопа тръбата, през която минаваше кардана и, прехващайки се ръка зад ръка, успя да се добере до скачващия диск зад кабината. Но точно в този миг спирачките задействаха внезапно и в резултат на занасянето Терминатор допусна грешка в изчисленията и не успя да се захване там, където трябваше. Тялото му увисна, отскочи, удари се в дъното на прицепа и се изтъркаля близо до задните му гуми.

Моментално излази встрани и огледа превозното средство. Прецени вариантите за действие и реши да превземе камиона, за да продължи преследването. Докато се насочваше към кабината, на монитора се появиха данни за понесените повреди. Разбитите хидравлични възли се замениха от резервните агрегати, но по отношение на ставата, върху която се въртеше левият му глезен, нищо не можеше да се направи. Повредата бе основна и щеше да заслужи пълното му внимание по-късно, ако изобщо се наложеше. Засега тя просто принуждаваше машината да куца. Вече не можеше да спринтира с тридесет и пет километра в час. Но все още можеше да върви. Заобикаляйки прицепа, киборгът се сблъска с шофьора и моментално го елиминира. Мощните пръсти изскубнаха гръкляна. Терминатор остави безжизненото тяло да се пльосне на асфалта като буца желе, пълна с натрошени пръчки, и се отправи към кабината.

Партньорът на шофьора продължаваше да седи на дясната седалка и да трепери от преживения шок. Едва сега осъзнаваше ужаса на случилото се. В този миг някакво отвратително видение отвори отсрещната врата и седна зад волана.

Партньорът изгуби и ума и дума при вида му: размазано от асфалта лице с увиснали по него парчета кожа; разранено око, от чиято орбита грееше демонично нещо червено, като зрящ орган на извънземно; срез на ръката, откъдето пулсираше кръв.

Чудовището се втренчи в контролното табло, сякаш се замисли за предназначението на уредите му. После вдигна глава, погледна Уейн и проговори:

— Слизай.

Не му трябваше да го канят повторно. Блъсна вратата и скочи на асфалта. Кракът му изпука, но Уейн побягна, накуцвайки, с все сила, далеч от онова нещо, което бяха убили, и което после се бе облещило насреща му.

Терминатор сканира разположението на уредите в кабината, сравни ги с данните в паметта си и определи марката на автомобила, позициите на предавките, конфигурацията на трансмисията и данните на двигателя. Когато пръстите му обвиха ръкохватката на лоста за скорости, киборгът вече усещаше огромната машина като продължение на собствения си корпус. Включи на втора и отпусна съединителя.

Изви волана и наду дизела. Цистерната извърши тежко широк завой. Двете машини се устремиха обратно към Сара.

Тя изплува от клаустрофобичното си полусъзнание. При опита й да поеме дъх и да започне да вижда образи, светът й се появи на ивици светлина и периодични проблясъци на реалност. Намираха се с главата надолу в кабината, паднали върху покрива, и гледаха нагоре към педалите. Рийс бе под нея, безжизнен и неподвижен. Опита се да го отмести от себе си, но краката им се бяха оплели. Накрая успя. Огледа го. По гърдите и ръката му имаше прясна кръв. Лицето му бе млечнобяло, с черни кръгове под очите. Бледостта му започна да придобива синкав оттенък и тя с ужас установи, че не го чува да диша. Сграбчи го за яката и го разтърси.

— Рийс!

Усети как той бива изтръгнат бавно от живота й. Пред нея се разкри черна бездна. Опита се да го дръпне назад от ръба, да насили безжизненото му тяло да продължи съществуванието си. Зацелува лицето му. Плачеше, прегръщаше го, умоляваше го, докато накрая прагматичното отчаяние я подсети да започне да вдъхва въздух в дробовете му. Видя го да излиза през една дупка в гърдите му, вдигайки кървавочервени мехури. По инстинкт я запуши с ръка и продължи. Той се закашля и отвори очи. Вдигна окървавена ръка и едва я отмести назад, мъчейки се да се изправи. Да я защити. Да продължи мисията си. Всичко щеше да е добре, стига само да успее… да успее… Безпомощно се отпусна назад.

Точно тогава Сара вдигна глава и видя как прегазиха Терминатор. Как цистерната закова спирачки и спря след около седемдесет метра. Присви очи и видя как шофьорът слезе и се запъти към задната част на камиона. Обзе я ужас при вида на фигурата-сянка, която изплава в петното на уличното осветление и уби човека. Замига недоумявайки, когато видя как онова нещо я изгледа безизразно, после се качи в кабината и тръгна по дългата, бавна, смъртоносна дъга към мястото, където се намираше тя.

Цистерната премина през три предавки, набра осемдесет километра в час, заби в мантинелата, премаза я и се озова в платното на Сара. Кошмарът нямаше край. Нещо повече, разраснал се бе до размерите на гигантски камион с мощни фарове, които облизваха преобърнатото бронко, правеха вътрешността на кабината му бяла и приближаваха с всяка измината секунда с воя на мощен двигател.

Сара се задейства. Ритна навън изкорубената врата и задърпа Рийс да се измъкнат, преди цистерната да е размазала пикапа.

Но Рийс се бе вкопчил с нокти в ръба на живота и влагаше в тях всеки останал му грам сила. Не можеше по никакъв начин да й помогне.

Сара изпъшка, изсули се от бронкото и пъхна ръце под мишниците на Рийс. Толкова тежък бе!

Фаровете я пронизваха и дизелът виеше на умряло. Очите й бяха заслепени, в ушите й сякаш гърмеше камбана. Не виждаше Рийс. Не чуваше собствените си писъци. Чувстваше единствено тялото му в ръцете си. Дръпна.

Кракът му бе притиснат някъде. Ето в какво се състоеше проблемът й. Кракът на Рийс бе прихванат някъде в кабината. Извъртя тялото му, кракът се освободи, но цистерната бе вече толкова близо, че усещаше по кожата си нейния гръмотевичен рев. Извърна глава и в главата й останаха единствено двете слънца, къпещи асфалта зад нея. Останала бе без въздух и без капка сила. Остави се на земното притегляне. Падна по гръб на пътя и в този миг цистерната се стовари върху бронкото.

Метал се впи в метал и твърдата стомана моментално се натроши и зае нови форми. Взрив нямаше — чу се единствено гръмотевичен трясък и писък от бронкото, огъващо се под предната броня на цистерната. Задържа се, доколкото му позволиха законите за запазване на енергията, после подскочи във въздуха — в оня миг, в който Сара полетя назад и краката на Рийс изскочиха от кабината.

Миг по-късно Терминатор наби спирачките. Прицепът налетя на влекача. Целият товар бензин се компресира в предната част на цистерната и изду металните й стени. Бронкото бе изхвърлено във висока дъга, та на приземяване се преобърна четири пъти, после се залюля и укроти. За част от секундата се бе превърнало от превозно средство в модерна скулптура.

Сара видя зад гърба си как огромният камион занесе, спря и се извъртя, фаровете зашариха отново трескаво по пейзажа. Търсеха я.

С едно изтощително усилие успя да изправи Рийс на крака. Той мърмореше нещо в ухото й.

— Продължавай без мен. Продължавай…

Удари го по лицето. С все сила. По рефлекс. Вече вършеше всичко по рефлекс; основните й системи се бяха самоизключили. Малките Сари мълчаха; бяха откъснати и изхвърлени. Втори път удари Рийс. Клепачите му се вдигнаха. Острата болка смени тъпата в гърдите и ръката му. В тялото му сякаш имаше два петтонни товара и те едва му позволяваха да се движи, но когато Сара го зашлеви, успя да постави всичко в перспектива, да фокусира върху лицето й и да види отразяващите се там фарове едновременно със страха, че тя ще умре без него, и тъй като Рийс не желаеше смъртта й, направи крачка напред. Огромна победа. Но несъизмерима с връхлитащото чудовище. Една крачка бе капка в морето.

Трябваше да бягат.

Сара го грабна през рамото и двамата се задвижиха.

Цистерната набираше скорост с нарастващ рев.

Рийс търсеше някакъв резерв от сили, който да задвижи краката му. Представи си Сара мъртва, окървавена, и го откри.

Побягнаха.

С бавни, неравномерни крачки, но все пак — по-добре, отколкото ако ходеха, и далеч по-полезно, отколкото ако се влачеха, но цистерната премина на четвърта и пак вдигна осемдесет.

В кабината й, Терминатор изчисли секундите до контакта: осем.

Но Сара теглеше Рийс към ръба на магистралата и предпазната ограда. Терминатор преизчисли интервала. Завъртя волана и заописва нова дъга. Време до контакта: девет секунди.

Сара видя как камиона заподскача по банкета на магистралата и загърмя надолу по обраслата с бръшлян дига, право към тях. Прехвърли Рийс през оградата и насмалко не го набута в храсталака от другата й страна, фаровете осветяваха пътя им, приближаваха се с някаква подигравка. Но и Сара бе вече отвъд оградата и помагаше на Рийс да се изправи.

Терминатор усети как камионът загуби сцепление по влажния наклон. Премаза оградата само на метър от Сара и Рийс.

Отнесе мрежата със себе си, премаза храсталаците и се озова на градска улица. Докато Терминатор превключи на първа и обърне чудовището, Сара и Рийс успяха да спечелят около петдесет метра преднина и да стигнат до някакъв паркинг.

Терминатор и камионът набраха скорост и отнесоха странично цяла редица паркирани автомобили.

Залитайки, Сара и Рийс продължиха по улицата към единственото налично прикритие — заводски двор. Ревящият двигател на цистерната с Терминатор ги подгони по автомобилната алея.

Рийс усети, че краката му сдават. Нямаше да стигне много по-далеч. Цялото му тяло се приготвяше за зимата, за дългата студена зима, но преди да дойде тя…

— Бягай! — изкрещя на Сара. Тя упорито поклати глава, докато съзря в ръката му тръбната бомба и усети как той грубо я тласка напред.

Разбра и се задейства. Продължи да бяга — бавно и мъчително — сред паркираните коли. Камионът ревеше по петите й. Видя как Рийс се метна в непрогледна сянка, а после се прокрадна напред и напъха бомбата в тръбата за източване на минаващата цистерна.

Терминатор боравеше ловко със скоростите. Премаза с лекота паркираната кола само на четиридесет метра зад Сара и започна бързо да съкращава разстоянието. Сара свърна зад някакво дърво и спринтира с високо вдигнати колене и отметната назад глава, колкото имаше сили, надалеч от отворената паст на смъртта. Но цистерната неумолимо я настигаше. Дървото се превърна в трески. Буталата ревяха, искаха кръвта й.

Усили стъпки. Тридесет метра.

Още по-бързо. Двадесет и пет.

Краката й се виждаха като размазани петна. Дробовете й загиваха. Двадесет…

В мига, в който стигна ъгъла на сградата, я настигна вълна от светлина и пламъци. Плонжира на земята и се изтърколи. Зад себе си видя най-красивото разрушение, каквото можеше да си представи: от задната броня до кабината премина огнено кълбо. Течността освобождаваше бясно енергията си на светложълти талази свръхокислени газове. Цистерната бе залята от огнен океан. Подскочи напред във въздуха и гневно се саморазруши на висока скорост. Зад ъгъла на сградата взривната вълна настигна Сара и изби въздуха от гърдите й. Чу как металът се къса и видя парчета от камиона да валят върху асфалта. Но задължително трябваше да види как онова чудовище се пържи в този ад; да се убеди, че е загинало веднъж завинаги. Затова подаде нос иззад ъгъла на сградата.

Пламъците около цистерната бликаха като трептящи гейзери, а бълващият дим закри звездите. В усукалата се кабина нещо мръдна. Терминатор. Разбута разкривените железа и се смъкна на асфалта — овъглен, деформиран. Претърколи се по гръб. Подвижна факла. Дали усещаше болка? Сара закри лице от горещите пламъци и погледна през пръстите си. Дори от толкова далеч, все едно че гледаше в гърлото на доменна пещ. Асфалтът около горящата цистерна завря и също се подпали. Без никаква видима проява на болка, Терминатор залази напред. От него висяха разкривени отломки; косата и дрехите вече ги нямаше; остатъците от плът цвърчаха като шунка върху свръхнагретия тиган, в какъвто се бе превърнал собствения му скелет.

Обгърнатото в пламъци нещо спря бавно, неохотно своя ход и само завъртя глава, така че очите му да се насочат към нея. Гледаше я дори в смъртта си. И Сара осъзна, че й е писано да изкара дните си докрай. Успяла бе да оцелее. Но този овъглен череп щеше да населява кошмарите й през всички оставащи й нощи. Дълго стоя загледана в това, как то гори, докато накрая срутващите се останки на цистерната не го закриха. В гърдите й се надигна смътно чувство на тържество, но угасна бързо в мига, в който се сети за Рийс.

Сара мигновено забрави горящия Терминатор и скочи на крака. Залута се из пържещия въздух, тръгна да обикаля камиона, мъчейки се да погледне отвъд пламъците, към контейнера за боклук. Но огънят й пречеше. А горещината представляваше непробиваема физическа стена. Изпичаше влагата от лицето и опъваше кожата й.

— Рийс!

Изведнъж през отмиращите пламъци мерна контейнера. Горящите газове проточиха към него лъч светлина, после го обгърнаха в дим. Успял ли бе Рийс да се измъкне? Желанието й да узнае бе по-силно дори от това да живее. Тръгна към пламъците в мига, в който Рийс изкрещя името й.

Ето го! Скочи в открилата се за част от секундата пролука в пламъка, който му бе пречил, както и на нея, да премине. Най-после се хвърлиха в обятията си. Дрехите му пушеха. По кожата му бе засъхнала кръв. От прегръдката й изстена, но сега не бе моментът да е нежна. Тялото й продължаваше да реагира по своему. Притисна го до гърдите си, зацелува го по лицето, започна да му шепне, че го обича.

Паднаха на колене върху асфалта, вкопчени един в друг пред бушуващия ад от цистерна и киборг.

— Успяхме — зауспокоява го Сара.

Започна да го люлее в обятията си, да накара някак си времето да забави своя ход, да го закрие със собственото си тяло от пламъците и — ако може — от собствената му тленност; да му се отплати за обичта и защитата, които й бе дал. Така, както се бяха вкопчили един в друг, не видяха размърдването сред горящите останки; не чуха дрънченето на метал от отместването на стоманените парчета. Не видяха как Терминатор възкръсна като птица-Феникс от пламъците.

Машината се бе самоизключила за миг, за да отрази максимално обгърналите я високи температури. С догарянето на плътта и зачервяването на свръхсплавта, от която бе изработено шасито й, тя се включи отново и мощността й започна да нараства в геометрична прогресия. Използваше огъня, за да подсили енергийния си резерв; чакаше да догори разрушената обвивка от плът, та да продължи мисията си с по-голяма свобода на действията.

И ето, че се изправи — димяща, очистена от външния слой кожа, в истинския си вид: хромиран скелет с хидравлична мускулатура и сухожилия от гъвкав кабел.

В същия миг Сара видя киборга над рамото на Рийс. Вдигна Рийс и го повлече към сградата. Терминатор закуца подире им. Ако цистерната не бе премазала левия му глезен, лесно щеше да ги настигне.

Сара бутна вратата. Заключено. Огледа се и видя парче горещ метал. Терминатор се приближаваше неумолимо. Бе вече на двайсетина крачки от тях. Замахна с метала към вратата и с ужас видя как армираното стъкло го отхвърли, без да се счупи. Замахна втори път, влагайки в удара всичките си четиридесет и осем килограма и стъклото избухна навътре.

Прекрачиха през парчетата и влязоха в някакъв коридор. Терминатор приближаваше; темпото, с което провлачваше дрънчащия си куц крак, се засилваше.

Сара затръшна зад гърба им вратата и повлече Рийс покрай стъклените прегради, отделящи индивидуалните работни места. Терминатор налетя на вратата и я изби заедно с пантите. Нахлу в залата навреме, за да съзре как Сара изтегли Рийс покрай дългата стена от стъкло, която отделяше канцеларията от коридор с по-промишлен вид.

В края на коридора имаше масивна метална врата. Повечето стаи дотам бяха или без врати, или с врати от талашит — безполезни барикади срещу преследвач като техния. Сара се отправи към металната врата. Терминатор дрънкаше подире им и усилваше скоростта.

Сара стигна до аварийната врата и се стовари върху й. Когато издърпа и Рийс, той едва не колабира в ръцете й.

Тя хвърли цялата си тежест да затвори вратата, но хидравличната й пружина се оказа по-яка. Терминатор насочи ръка към пролуката и се опита да я сграбчи. Рийс се метна върху вратата и успя да я тръшне и да я залости отвътре с дебел стоманен прът миг преди киборгът да налети от външната й страна.

Сара и Рийс залитнаха назад. Озовали се бяха в заводски цех. Неясните очертания на мощните промишлени роботи си почиваха, изключени за през нощта. Цехът изглеждаше напълно автоматизиран. Терминатор се хвърли върху вратата и тя почти поддаде. В това време Рийс се довлече до голямо табло с ключета и успя да отвори вратичката.

— Какво правиш? — изкрещя Сара.

— Маскировка — отвърна той и започна да включва ключетата едно по едно.

Тя моментално схвана. Когато киборгът неминуемо разбиеше вратата, свръхчувствителният му слух веднага щеше да долови къде са се скрили в мрачния лабиринт.

Машините се задействаха. Конвейерът се задвижи с вой. Пищяха ролки, ръкохватки на роботи щракаха безплодно във въздуха; механични щипки се въртяха, дирижирайки оркестъра от компютризирани зверове в една какофония от стържене и тропане.

— Терминатор няма да може да ни проследи! — викна тя.

Той кимна, грабна ръката й и я повлече през огромното хале. Отбягнаха някаква грабеща стоманена ръка и хукнаха между неочаквано оживелите механизми.

Вратата зад тях отново прогърмя. Нещото използваше себе си за таран. Втори удар. Трети. Дебелата ламарина започна да поддава под невероятната сила.

Рийс се спъна и се свлече на пода. Сара се надвеси над него.

— Стани, Рийс!

Тялото му отказа да го слуша. Мозъкът му заповядваше да бяга с нея, но плътта бе преминала границата на агонията и бе станала безчувствена. Единственият й шанс бе да бяга сама. А той да остане и да забави преследвача й.

С писък на изтормозен метал Терминатор проби дупка във вратата. В цеха нахълта светлина и огря машината над главите им. Сара се огледа за източника й и видя, че Терминатор е пъхнал ръка през пробойната и търси с какво е залостено.

Отново се опита да вдигне Рийс, но от смъртта отпуснатото му тяло бе натежало. Киборгът вече махаше пръта, за да нахълта подире им. Сара долепи устни до ухото на Рийс и изкрещя:

— Стани, боецо! Движи се! Размърдай задника си! Движение, Рийс!

И той някак си реагира, почти изцяло по рефлекс, на думите и заповедния й тон. Отхвърли тежестта, отби вцепенението и грабна протегнатата й ръка. Продължиха по-нататък между машините.

##Терминатор блъсна съсипаната врата. Влезе в цеха и започна да сканира. Инфрачервеното му зрение бе унищожено от високите температури на пожара. Наложи се да използва бавното панорамно сканиране с повишена разделителна способност.

Движения имаше навсякъде, но нито едно не съвпадаше с отличителните белези на целта му. Мина покрай конвейера и напълно се сля със съскащата, бляскава тъкан на завода — брат на заобикалящите го незрящи механизми, но несъзнаващ иронията във факта, че всички тези тъпи роботи се явяваха негови древни прадеди.

Сканираше методично, с безкрайно търпение.

Сара и Рийс се движеха превити по обслужващата пътечка, леко вдигната над джунглата от тръби и контролни табла. От една работна масичка Рийс грабна късо, дебело парче метална тръба. Само след секунди, докато преодоляваше някакъв въздухопровод, Сара закачи, без да иска, с коляното си червения бутон върху съседното табло. Огромна хидравлична преса се стовари с внезапен рев на сантиметри от ръката й. Уплашена, тя се изтърколи върху пътечката.

Слуховите сензори на Терминатор бяха успели вече да филтрират всички неритмични звуци и да определят източниците им: гадини, капеща вода от дефектни уплътнения и движението на целта между машините навътре в цеха. Завъртя глава върху фините лагери и се запъти по посока на шума.

Рийс и Сара стигнаха края на пътечката, където ги очакваше заключена врата. Рийс изруга, обърна се кръгом и тръгна натам, откъдето бяха дошли. Сара го следваше плътно.

Терминатор — силует на скелет в ревящия мрак — изскочи иззад някакъв компресор и се изпречи на пътя им. Сара залитна назад. Рийс вдигна парчето тръба с две ръце, сякаш бе бейзболна бухалка, макар лявата му ръка да бе почти безполезна.

— Бягай! — извика й и я блъсна назад.

— Неее!

Гласът й бе истеричен писък, отказващ да възприеме онова, което предстоеше да се случи.

Терминатор приближи. Мъжът-човек имаше на разположение само една здрава ръка и парче тръба с диаметър четири сантиметра. Мъжът-машина не бързаше. Избегна удара на Рийс и го цапна с опакото на ръката си, разбивайки челюстта му. Рийс политна върху някаква защитна решетка, но успя да отскочи и да замахне отново с тръбата. Улучи Терминатор по хромираното слепоочие. Главата на киборга се люшна назад, после безизразно се насочи отново към Рийс. Единствено металните зъби на черепа блестяха в някаква постоянна гримаса на омраза.

Със светкавична скорост киборгът заби юмрук в ранената ръка на Рийс. Това подействува на Рийс по-събуждащо, отколкото всичко друго дотогава в живота му. В сравнение със сегашната болка, животът му бе преминал като сън. Изрева и падна по гръб. Терминатор пристъпи, за да го довърши, а после да се заеме с неохраняваната основна цел, която продължаваше да не изпуска от око. Притисната бе в парапета на пътечката, на около метър и половина от пода. Нямаше къде да върви, освен на оня свят. Рийс трепереше от ужасната вътрешна експлозия на сила — последната в живота му. Бръкна в джоба за единствената останала му тръбна бомба, стараейки се да я скрие от зрението на киборга. Запалката се хлъзгаше в ранената ръка, но запали от първия опит. Само след един бездиханен миг шнурът гореше, а Рийс се бе изтърколил по гръб, да изцеди и последните капки сила, докато киборгът се наведе над него.

— Сара! — кресна Рийс. — Залегни!

Тя видя пращящия бикфордов взривател в ръката му и в един свръхреален миг осъзна, че той изобщо не се кани да хвърли бомбата. Изрева от сляпа животинска мъка, обърна се и побягна.

Терминатор тъкмо бе дръпнал ръката си назад, за да размаже черепа на Рийс, когато усети навряната тръба под плочата на гръдния си кош. Затърси предмета, но бе закъснял. Сара на бегом се прехвърли през парапета и полетя към бетонния под в същия миг, в който Терминатор експлодира.

Тя падна на пода и се претърколи. Покрай нея изсвистяха парчета огнена материя — някои твърди, други меки. Взривната вълна я притисна по гръб и за една безкрайна секунда я лиши от съзнание. После тя отчаяно се добра до повърхността на реалното и видя Терминатор, разпилян на парчета наоколо й. Тук — крак, там — хидравлично бутало, още по-нататък — стъпало. Подът бе осеян с димящи късове овъглен кабел и омазнени парчета сплав. Боклук.

Край! Най-сетне!

Седна и изпищя. Усети пронизваща болка в крака и инстинктивно го опипа. Извит бе под тялото й и от пробития прасец течеше гъста кръв. Нещо се бе забило в крака й. Издърпа обездвижения израстък изпод себе си и видя, че по средата между глезена и коляното в крака й се е забило остро парче от Терминатор. Дори умирайки, киборгът бе направил всичко възможно да я убие. И ето че сега бе в нея, нахлул в плътта й, един вид хладнокръвно изнасилване. Непреодолимо й се прииска да го махне и дръпна. Болката се усили, но тя удвои натиска и парчето стомана изскочи с пукот като тапа шампанско. Пусна го и изстена. Когато болката поутихна, отвори очи и съзря Рийс.

Не бе успяла да изпита още нищо, когато разбра, че той е мъртъв. Взривът го бе запокитил срещу стената и тялото му се бе строполило на пода, с очи насочени към нея, но невиждащи нищо. Изразът на лицето му бе странен. Израз, какъвто изобщо не бе имал през живота си, тъй като и по време на сън не бе изглеждал толкова спокоен. Боецът бе изпълнил задачата си.

Сара се примъкна по пода към него. Мина покрай голямо метално парче и едва след като то посегна да я сграбчи за глезена, осъзна, че това е Терминатор. Или по-точно онова, което бе останало от него.

То се изправи, а Сара изпищя. От дупката в долния край на гръбнака — там, където се бяха помещавали тазобедрените стави — се влачеха кабели. Но то все още имаше две ръце, торс и глава. Очите засякоха целта и то започна да лази към нея. Тя го ритна със здравия си крак, извърна се и успя да се откопчи. Но то продължи да я следва.

Сара не можеше да мръдне ранения си крак, затова продължи да лази по пода. Но вече нямаше отърваване. Сега бяха равни — ловецът и жертвата му — взаимно осакатени и лазещи сред останките, играещи докрай поверените им роли.

Тя успя да се надигне на ръце и да се покачи върху един движещ се конвейер. Машината я последва, само на три метра по-назад. Возеха се и си почиваха, без да откъсват очи един от друг, търсещи стратегическа изгода.

В един миг Сара се изтърколи на пода, а киборгът реагира по-бавно от обичайното и се строполи на четири метра по-назад. Сега предимството бе на нейна страна и тя залази към своята цел, която току-що си бе набелязала.

Терминатор изчисли траекторията на тялото й и тръгна под ъгъл, за да я засече. Не знаеше накъде се е повлякла и не го интересуваше.

Сара осъзна, че и то ще се добере до стълбата към металната пътечка едновременно със самата нея. Можеше да промени посоката и да избере друг маршрут, дори да успее да се довлече на открито преди него. Можеше. Но искаше да сложи край на всичко. Тя. Не някой друг или нещо друго. По ритмичното, непрестанно стържене на стоманата върху метала разбираше, че Терминатор е по петите й. Смъкна се от стълбичката в някаква мрачна джунгла от машини. Напъхала се между два огромни метални четириъгълника, почти не можеше да мръдне по-нататък. Цялата се бе обляла в пот, хлъзгаше се постоянно и губеше преднината си. Терминатор се намъкна подире й.

Сара съзря пред себе си целта и се изтласка напред. Тракането, стърженето и съскането зад гърба й се ускориха. Усети металните му пръсти да драпат около глезена й и се сви на кълбо от ужас. Сигурно то бе вече съвсем наблизо, но тя нямаше повече време за гледане назад — само напред.

Стигна до отвъдния ръб на пролома и се хвърли отново върху металната пътечка. Краката й последваха торса, макар и по-бавно, а металната ръка направи нов опит да я сграбчи. Терминатор стигна до ръба и започна да опипва къде е, а тя протегна ръка към плъзгащата се решетка. Решетката падна със силно дрънчене и се заключи. Киборгът заблъска по желязото, сякаш чук биеше по огромна камбана.

Сара се отдръпна, задъхана, без да отлепя поглед от притисналия се в предпазната решетка човек-машина. То се мъчеше да провре ръка през тесните прътове. Впи поглед в пулсиращия врат на Сара, после включи хидравликата на бицепсите си. Стоманата запищя, протестирайки, когато ръката се стрелна към врата й с протегнати, търсещи пръсти, стремящи се да установят допир. Сара се отдръпна, колкото можеше, назад срещу преграждащата пътя й машина. Киборгът блъсна рамото си в решетката и пръстите му се плъзнаха по ключицата й.

Тя протегна ръка към контролното табло, което бе видяла по-рано, но бе прекалено далеч. Пръстите й затрепериха във въздуха, на половин сантиметър от копчето.

Терминатор напрегна цялата си енергия и стегна хватката си. Тя изпищя от ярост, отчаяние и всеобземащ я ужас, напъна се и удари с ръка бутона. Червения бутон.

Времето спря.

Във внезапната тишина видя как Терминатор вдигна очи към нея, а ледените му пръсти се сключиха около дихателната й тръба. В същия миг хидравличната преса стовари своите четиридесет тона отгоре му и го размаза върху металните плочи. Тя остана да наблюдава с безкрайно удоволствие как пресата бавно сви пространството, в което Терминатор бе попаднал в плен.

Киборгът се протегна, пренасочил цялата си енергия към протегнатата ръка. Очите му я прогаряха, а датчиците по шасито отчетоха внезапна деформация в огромни мащаби. Дори свръхсплавта не бе в състояние да устои на страхотния натиск на пресата, която издаваше писъци от пара и натискаше — безмозъчна и безмилостна — сякаш бе Терминатор.

Торсът бавно се сви и солидно защитените вградени електронни вериги се запревръщаха в силиконов прах. Захранването му се прекъсваше, насочваше се по нови канали, но и те биваха прекъснати. Микропроцесорът-мозък се претовари и изкриви усещанията на Терминатор за действителността. Докато пресата смазваше едно от очите му, а пръстите му се впиваха във врата на жертвата, успя да види само едно: как изражението й на агония и страх отстъпи пред чист, зъл и безкрайно човешки триумф.

Когато пресата спря на милиметри от автоматично зададената й максимална долна мъртва точка, второто око на киборга присветна, а после угасна завинаги.

— Терминирах те, гад — рече злобно Сара.