Тел

31

Вървяха дълго време, а на нея й се струваше дори безкрайно дълго. Макар че Жулиета рядко пристъпваше с крачетата си, имаше чувството, че с родителите й вървят от седмици. За нетърпеливата младост всички неща се случват твърде бавно и всяко чакане е истинско мъчение.

Тя беше на раменете на баща си, вкопчила се в брадичката му, и краката й така бяха стиснали врата му, че почти щеше да го задуши. Беше толкова на високо, че трябваше да навежда глава, за да не се удари в стъпалата над себе си, и в очите й влизаше ръжда на прах.

Жулиета примигна и изтри лицето си в косата на баща си. Колкото и да беше развълнувана, повдигането и спускането върху раменете на баща й я приспиваше и беше невъзможно да остане будна. Когато той се оплака, че го я заболял гърбът, майка й я носи няколко нива, опряна в хълбока й. Жулиета беше преплела пръсти около врата й, главичката й се люлееше и тя се унасяше в сън.

Шумовете на пътуването й харесваха, звукът от стъпките и ритмичната песен на разговорите между майка й и баща й, които бъбреха за нещата, които обсъждат възрастните. Гласовете им се приближаваха и отдалечаваха, докато тя заспиваше и събуждаше отново и отново.

Пътуването се превърна в мъгла от смътни спомени. Тя се събуди от квичене на прасетата, което се чуваше през някаква отворена врата, после в просъница забеляза, че обикалят градина, а накрая се разбуди напълно от уханието на нещо сладко и се нахрани. Не беше сигурна дали това е обяд или вечеря. В онази нощ, докато се плъзгаше от ръцете на баща си в тъмното легло, тя почти не се размърда. Събуди се на следващата сутрин до братовчед, когото не познаваше, в апартамент, който беше почти същият като онзи, в който живееше. Беше краят на седмицата. Разбра това, когато видя, че децата си играят шумно в коридора, вместо да се приготвят за училище. След студената закуска тя отново се озова на стълбището с родителите си и усещането, че са пътували цял живот, а не само един ден, се завърна. Тогава отново дойдоха дремките и нежният начин, по който те заличаваха времето.

След още един ден пристигнаха на площадката на стотния етаж в бездънните дълбини на силоза. Тя сама извървя последните крачки, хванала за ръка майка си и баща си, които й обясняваха значението на случващото се. Казаха й, че сега тя е на място, наречено „дълбоко долу“. Долната една трета. Те й помогнаха да запази равновесие на колебливите си крачета, когато тя се олюля на последното стъпало на стълбището от деветдесет и деветия към стотния етаж. Баща й посочи невероятния трицифрен номер, изписан с боя над отворения и оживен вход: 100.

Двете кръгчета очароваха Жулиета. Те бяха като широко отворени очи, виждащи света за пръв път. Каза на баща си, че вече може да брои до толкова.

— Знам, че можеш — отвърна той. — Това е, защото си ми такава умница.

Тя последва майка си към пазара, стиснала с две ръце силната и груба ръка на баща си. Навсякъде имаше хора. Беше шумно, но по приятен начин. Въздухът беше изпълнен с радостна глъч, защото хората повишаваха гласове, за да бъдат чути — точно както в класната стая, когато учителя го нямаше.

Жулиета се страхуваше да не се загуби, затова се залепи в баща си. Изчакаха, докато майка й направи размяна за обяд. Това означаваше да се отбият на поне десет сергии (както се стори на Жулиета), за да съберат няколкото неща, от които майка й се нуждаеше. Баща й убеди един мъж да я пусне през оградата да погали заек. Козината му беше толкова мека, че сякаш я нямаше. Жулиета уплашено дръпна ръка, когато животното обърна глава, но то само дъвчеше нещо невидимо и я погледна отегчено, както й се стори.

Пазарът продължаваше сякаш до безкрайност. Той се извиваше и краят му не се виждаше, дори когато наоколо й нямаше разноцветни крака на възрастни, които да й закриват гледката. От двете страни имаше тесни тунели, пълни с още сергии и палатки, които създаваха лабиринт от цветове и звуци, но на Жулиета не й беше позволено да влезе в който и да е от тях. Тя вървеше с родителите си, докато стигнаха до първите квадратни стъпала, които виждаше в младия си живот.

— Сега полека — предупреди я майка й, като понечи да й помогне да се качи по стъпалата.

— Мога и сама — упорито я увери тя, но въпреки това хвана ръката на майка си.

— Двама възрастни и едно дете — каза баща й на някого в края на стълбите.

Тя чу звънтенето на читове, които падаха в кутия, пълна с още много читове. Докато баща й минаваше през вратата, тя видя, че мъжът до кутията е облечен във всички възможни цветове и носи смешна провиснала шапка, която бе твърде голяма за него. Тя се опита да го разгледа по-добре, докато майка й я буташе през вратите, опряла ръка в гърба й, и й шепнеше в ухото да не изостава от баща си. Господинът обърна глава, звънчетата по шапката иззвъняха и той й направи смешна физиономия с провесен настрани език.

Жулиета се засмя, но все още беше донякъде уплашена от странния мъж, когато намериха място да седнат и да хапнат. Баща й изрови от раницата си тънък чаршаф и го постла върху една от широките пейки. Майка й я накара да си свали обувките, преди да застане върху чаршафа. Тя се хвана за рамото на баща си и погледна надолу по покрития с пейки и столове склон към просторната открита стая под тях. Баща й каза, че тази стая се нарича „сцена“. Всичко дълбоко долу имаше различни имена.

— Какво правят? — попита баща си тя.

Няколко мъже, облечени в също толкова шарени дрехи като мъжа при вратата, подхвърляха топки във въздуха на сцената. Топките бяха невъобразимо много, а те не им позволяваха да паднат на земята.

— Жонглират — засмя се баща й. — Тук са, за да ни забавляват, докато започне пиесата.

Жулиета не беше сигурна, че иска пиесата да започне. Искаше да продължава да гледа това, което виждаше сега. Жонгльорите си подхвърляха един на друг топки и обръчи и докато ги наблюдаваше, Жулиета усети, че и тя размахва ръце. Опита се да преброи обръчите, но те не оставаха достатъчно дълго на едно място.

— Изяж си обеда — подкани я майка й и й подаде хапки плодов сандвич.

Жулиета беше хипнотизирана. Когато жонгльорите прибраха топките и обръчите и започнаха да се гонят, като падаха и се държаха смешно, тя се разсмя гръмко като всички останали деца. Постоянно поглеждаше майка си и баща си, за да види дали и те гледат. Дърпаше ги за ръкавите, но те само кимаха и продължаваха да разговарят, да ядат и да пият. Когато наблизо седна друго семейство и момчето, което беше по-голямо от нея, също започна да се смее на жонгльорите, Жулиета внезапно се почувства така, сякаш си имаше компания. Тя запищя още по-силно. Жонгльорите бяха най-забавното нещо, което някога беше виждала. Можеше да ги гледа до безкрай.

Но тогава светлините намаляха, пиесата започна и тя се оказа далеч по-скучна. Началото беше силно, с изключителна битка с мечове, но после взеха да използват странни думи и един мъж и една жена се гледаха така, както се гледаха майка й и баща й, и си говореха на някакъв смешен език.

Жулиета заспа. Сънува, че лети през силоза и около нея се носят стотици цветни топки и обръчи, неизменно достатъчно далеч, че да не може да ги докосне, а обръчите бяха кръгли като цифрите в края на нивото с пазара. След това я събудиха подсвирквания и аплодисменти.

Родителите й бяха станали и крещяха, докато хората в странните костюми на сцената се поклониха няколко пъти. Жулиета се прозя и погледна към момчето на пейката до нея. То спеше с отворена уста, главата му беше в скута на майка му и раменете му се тресяха, докато тя ръкопляскаше.

Прибраха чаршафа и баща й я отнесе надолу до сцената, където онези с мечовете и тези, които използваха странни думи, говореха с хората от публиката и стискаха ръцете им. Жулиета искаше да се срещне с жонгльорите. Искаше да научи как да накара обръчите да се носят във въздуха. Но родителите й чакаха реда си да говорят с една от дамите — онази, чиято коса беше сплетена на плитки, навити отстрани.

— Жулиета — каза баща й, като я качи на сцената, — искам да се запознаеш с… Жулиета.

Той посочи жената с бухнала рокля и странна коса.

— Това истинското ти име ли е? — попита дамата, коленичи и се пресегна да хване ръката й.

Жулиета я дръпна, сякаш тя беше заек, който се готви да я ухапе, но въпреки това кимна.

— Бяхте прекрасна — обърна се майка й към жената.

Те се здрависаха и се представиха една на друга.

— Хареса ли ти пиесата? — попита дамата със смешната коса.

Жулиета кимна. Усещаше, че това очакват от нея и може да излъже.

— С баща й идвахме на това представление преди години, когато започнахме да се срещаме — обясни майка й и погали косата на Жулиета. — Решихме да наречем първото си дете Ромео или Жулиета.

— Е, тогава се радвам, че имате момиченце — усмихна се дамата.

Родителите й се засмяха и Жулиета вече не се страхуваше толкова от тази жена със същото име като нейното.

— Дали бихме могли да получим ваш автограф? — Баща й пусна рамото й и зарови в раницата си. — Тук някъде имам програмата.

— Защо не върху сценария за тази малка Жулиета? — усмихна й се дамата. — Научи ли буквите?

— Мога да броя до сто — похвали се Жулиета.

Жената замълча за момент и после се усмихна отново. Жулиета я наблюдаваше как се изправи и прекоси сцената, като роклята й се носеше след нея така, както гащеризоните никога не биха могли. Дамата се върна иззад завесата с тънка книжка от листове, захванати набързо с месингови карфици. Тя взе въглена от бащата на Жулиета и написа името си върху хартията с големи и накъдрени букви.

След това сложи листовете в ръчичките на Жулиета.

— Искам да ти подаря това, Жулиета от силоза.

— О, не — възрази майка й. — Това е твърде много хартия…

— Тя е само на пет — добави баща й.

— Имам още един — успокои ги дамата. — Сами си ги правим. Искам да й го подаря.

Тя протегна ръка и докосна Жулиета по бузата и този път момиченцето не се отдръпна. Беше твърде заето да прелиства листовете и да разглежда всички малки бележки, написани на ръка отстрани край напечатаните думи. Тя забеляза, че една дума беше оградена навсякъде. Не можеше да разчете много от думите, но точно тази можеше. Беше името й. Беше в началото на толкова много изречения: Жулиета.

Това беше тя. Жулиета вдигна поглед към жената и изведнъж разбра защо родителите й я бяха довели тук, защо бяха вървели толкова дълго.

— Благодаря — каза тя, когато си спомни, че трябва да се държи възпитано, и след като се замисли за миг, добави: — Съжалявам, че заспах.

32

Беше сутринта на най-мъчителното почистване в живота на Лукас и този път той мислеше да отиде на работа, да се откаже от платения отпуск и да се престори, че този ден е като всеки друг. Седна на края на леглото с една от многото си звездни карти в скута, докато събираше кураж да излезе. Погали леко с пръсти една точно определена звезда върху скицата с въглен, за да не размаже отбелязаните места.

Тази звезда не беше като останалите. Другите бяха обикновени точки върху педантично изрисуваната координатна мрежа с датата, когато ги беше видял, местонахождението им и яркостта им. Тази звезда не беше такава. Беше с пет лъча като скица на шерифската значка. Той си припомни, че я беше нарисувал, докато една нощ разговаряше с нея и стоманата върху гърдите й проблясваше, когато улавяше слабата светлина от стълбището. Спомни си, че гласът й беше вълшебен, начинът, по който се държеше — хипнотизиращ, а появата й в неговото отегчително ежедневие беше също толкова неочаквана, колкото и разкъсването на облаците.

Освен това си спомни как се беше извърнала от него в килията преди две нощи и как се бе опитала да пощади чувствата му, като го отблъсне.

Вече не му бяха останали сълзи. Беше прекарал цяла нощ, плачейки за тази жена, която почти не познаваше. И сега се чудеше как ще прекарва дните си и какво ще прави с живота си. Призляваше му от мисълта за нея навън, как върши нещо за тях, как чисти. Зачуди се дали затова от два дена няма апетит. Някаква дълбока част от него знаеше, че дори и да се насили да яде, няма да успее да задържи храната дълго.

Сложи звездната карта настрани и закри лицето си с длани. Остана така — беше толкова уморен, а искаше да убеди себе си просто да стане и да отиде на работа. Ако отидеше на работа, поне щеше да се разсее. Опита се да се сети до къде беше стигнал в залата със сървърите миналата седмина. Дали не беше до осма кутия, която пак беше изключила?

Сами беше предложил да замени платката за управление, но Лукас подозираше, че има прекъснат кабел. Сега си спомни с какво се беше занимавал — настройваше кабелите за безжичната мрежа. Значи точно това трябваше да прави този ден. Всичко друго, само не и да си седи у дома на празника и да се чувства болен заради жена, с която не го свързваше почти нищо друго, освен че беше разказал на майка си за нея.

Лукас се изправи и облече гащеризона, който беше носил предишния ден. Остана неподвижен за момент, загледан в босите си крака, питайки се защо е станал. Къде беше тръгнал? Съзнанието му беше напълно празно, а тялото — вцепенено. Зачуди се дали би могъл цял живот да остане там, неподвижен и със свит на възел стомах. Накрая все някой щеше да го открие, нали? Мъртъв и вкочанен, изправен като статуя.

Разклати глава, отърси се от тези мрачни мисли и затърси обувките си.

Откри ги, което си беше истинско постижение.

Излезе от стаята си и бавно се отправи към площадката, като се промъкваше между децата, които пищяха и тичаха след поредния ден на училище, докато родителите им се опитваха да ги хванат и да им сложат гащеризоните и обувките. За Лукас цялата тази суматоха не беше нещо повече от фонов шум. Беше като бръмчене, като болката в краката след дългото спускане до долу, за да я види, и още по-дългото изкачване обратно след това. Той стъпи на площадката пред апартаментите и видя обичайното движение нагоре към кафетерията. Единственото, за което можеше да мисли, беше онова, за което беше мислил и през изминалата седмица — да избута поредния ден, за да може да се качи до върха с надеждата да я види.

Внезапно му дойде наум, че все още може да го направи. Не беше привърженик на изгревите — предпочиташе полумрака и звездите, — но ако искаше да я види, трябваше само да се качи до кафетерията и да огледа пейзажа. В него щеше да има едно ново тяло — нов костюм, който все още щеше да проблясва на слабите слънчеви лъчи, успели да проникнат през онези противни облаци.

Виждаше ясно картината в главата си — Жулиета, просната с неестествено извити крака, затисната ръка и шлем, обърнат настрани, с поглед, вперен назад към силоза. Което беше още по-тъжното, той си се представи десетилетия по-късно като самотен стар мъж, седнал пред същия този сив стенен екран и рисуващ отново и отново, но не звездни карти, а пейзажи — загледан в онова, което е могло да бъде, и екипиращ една и съща фигура в неподвижна поза, докато сълзите му капят върху хартията и превръщат въглена в кал.

Щеше да е като онзи беден човек, Марнс, заместника, който умря, без да има кой да го погребе. Това напомни на Лукас за последното нещо, което му каза Жулиета. Тя го помоли да си намери някого, да не бъде като нея и да не остава сам.

Хвана се за хладния стоманен парапет и се облегна на него. Когато погледна надолу, видя как стълбището прорязва дълбините на земята. Под него беше площадката на петдесет и шестия етаж. Останалите площадки между нея и онази, на която беше, не се виждаха. Беше трудно да се прецени разстоянието, но той предположи, че е повече от достатъчно. Нямаше нужда да слиза до осемдесет и втория, предпочитан от повечето хора, които скачаха заради дългото, свободно падане до деветдесет и девето ниво. Внезапно си представи как лети, премята се с широко разтворени ръце и крака. Той прецени, че няма да уцели площадката — щеше да закачи парапет, който щеше да го пререже почти наполовина. Или може би ако скочеше по-надалече и се прицелеше с глава, щеше да свърши по-бързо.

Изправи се, почувствал пристъп на страх и приток на адреналин от това, че си представи толкова ясно падането и края. Огледа сутрешния трафик, за да види дали някой го наблюдава. Беше забелязвал и други хора да надничат през перилата. Винаги беше предполагал, че в главите им се въртят лоши мисли. Тъй като беше израснал в силоза, знаеше, че само децата изпускат разни неща от площадките. Пораснеше ли, човек се научаваше да държи здраво всичко. В крайна сметка човек изтърваваше нещо друго, нещо, което падаше и се премяташе надолу през сърцевината на силоза и което го караше да се замисли дали да не скочи след него…

Площадката потрепери под стъпките на забързан носач. Последва го шляпането на боси крака, които се приближаваха по спиралата от стоманените стъпала. Лукас се отдели от парапета и се опита да се съсредоточи върху онова, което щеше да прави през този ден. Навярно можеше да се върне обратно в леглото и да заспи — да убие няколко часа в безпаметност.

Докато се опитваше да открие в себе си някаква мотивация да отиде на работа, бързащият носач мина покрай него и Лукас зърна изкривеното от ужас лице на момчето. Темпото му беше бързо и още преди то да изчезне от погледа му, тревогата му се запечата в съзнанието на Лукас.

И Лукас разбра. Докато забързаното трополене на краката на момчето се спускаше по-надълбоко в земята, той разбра, че тази сутрин горе на върха се беше случило нещо важно, свързано с почистването.

Появи се зрънце надежда. То започна да покълва дълбоко в същността му, там, където той самият не би признал, че то съществува, за да не го отрови или задуши. Може би изобщо не беше имало почистване. Възможно ли беше да са преразгледали прокуждането й? Хората от Механичния бяха изпратили до горе петиция. Стотици дръзки подписи на хора, които рискуваха собствените си глави, за да спасят нейната. Дали този безумен жест от дълбоко долу не беше успял да разубеди съдиите?

Малкото зрънце надежда пусна корени. То растеше като някаква лоза в гърдите на Лукас и го изпълваше с неотложната нужда да тича нагоре и с очите си да види какво е станало. Той се отдалечи от парапета и от желанието си да последва страховете си и да скочи и започна да си проправя път през сутрешната тълпа.

Забеляза, че след носача вече се носят шепоти. Той не беше единственият, който беше усетил, че нещо се случва.

Когато се присъедини към трафика нагоре, осъзна, че болката в краката му от предишните дни е изчезнала. Готвеше се да изпревари едно бавно изкачващо се семейство, когато чу зад гърба си силния пукот на радиостанция.

Лукас се обърна и видя, че няколко стъпала под него заместник Марш опипва кръста си за радиостанцията. Беше притиснал към гърдите си малка картонена кутия, а по челото му блестеше пот. Лукас спря и се хвана за парапета в очакване заместникът на средните нива да стигне до него.

— Марш!

Заместникът най-сетне успя да намали звука на радиото и вдигна поглед. Той кимна на Лукас. И двамата се притиснаха към парапета, когато един работник и сянката му ги подминаха на път към върха.

— Какви са новините? — попита Лукас.

Той добре познаваше заместника и беше наясно, че лесно може да изкопчи информация от него.

Марш избърса челото си и премести кутията в свивката на другата си ръка.

Бърнард ме направи луд тази сутрин — оплака се той. — До гуша ми дойде да се качвам тази седмица!

— Не, питах какво стана с почистването? — попита Лукас.

— Един носач току-що претича с такава физиономия, все едно е видял призрак.

Заместник Марш хвърли поглед към стълбите нагоре.

— Беше ми казано да занеса възможно най-бързо вещите й на трийсет и четвъртия. Ханк едва не се преби, докато ги качи по половината път до мен. — Той се приготви да се отправи нагоре по стълбите като човек, който няма време за губене.

— Виж, трябва да продължа, ако искам да запазя работата си.

Лукас вдигна ръка и трафикът се раздели около тях, докато раздразнените изкачващи се промъкваха покрай малцината пътници, които се спукаха надолу.

— Имаше ли почистване, или не? — настоя да разбере Лукас.

Марш се облегна на парапета. От радиостанцията му се чуваше тих говор.

— Не — прошепна той и Лукас се почувства така, сякаш можеше да полети, да полети право нагоре в пространството между стълбите и бетонното сърце на силоза и да се носи около площадките или да прескочи петдесет нива с едни скок…

— Тя е излязла, но не е чистила — обясни Марш тихо, но думите му бяха достатъчно остри, за да спукат балоните на мечтите на Лукас. — Минала е от другата страна на онези хълмове…

— Почакай. Какво каза?

Марш кимна и от носа му покапа пот.

— Изчезнала е — изсъска той като радио, което е намалено почти докрай. — Сега трябва да кача нещата й горе на Бърнард…

— Аз ще го направя — каза Лукас и протегна ръце. — И бездруго отивам до трийсет и четвъртия.

Марш размърда кутията. Бедният заместник изглеждаше така, сякаш ще се строполи всеки момент. Лукас му се молеше точно както преди два дни, когато бе поискал да види Жулиета в килията й.

— Нека ги занеса вместо теб — предложи му той. — Знаеш, че Бърнард няма да има нищо против. С него сме добри приятели, каквито винаги сме били и с теб…

Заместник Марш избърса устната си и кимна леко, докато обмисляше предложението.

— Виж, така или иначе се качвам нагоре — добави Лукас.

Той усети, че полека поема кутията от изтощения Марш, докато през тялото му преминаваха вълни от емоции, които му пречеха да се съсредоточи. Движението на хората по стълбите се беше превърнало в далечен шум. Шансът Жулиета да е още в силоза беше изгубен, но новината, че не е почиствала и е преминала от другата страна на хълмовете, го изпълни с различно чувство. Тя докосна частта от него, която копнееше да направи карта на звездите. Това означаваше, че никой никога няма да я гледа как постепенно се разпада.

— Внимавай с това — предупреди го Марш.

Той гледаше кутията, която сега беше в ръцете на Лукас.

— Ще го пазя с цената на живота си — обеща му Лукас. — Довери ми се.

Марш кимна, за да покаже, че му вярва. И Лукас забърза нагоре по стълбите пред онези, които се качваха да празнуват почистването, а вещите на Жулиета тихо потракваха в кутията, която беше притиснал към гърдите си.

33

Уокър, електротехникът, се наведе над потъналото си в безпорядък бюро и настрои лупата си. Голямата издута леща беше прикрепена към главата му с обръч, който сигурно щеше да му е неудобен, ако не го беше носил през по-голямата част от шейсет и двете си години. Когато бутна лупата пред очите си, малкият черен чип върху зелената електронна платка застана на кристален фокус. Можеше да види всяко едно от сребристите му метални крачета, сгънати под тялото му като членестите крака на паяк и сякаш хванати в капана на сребристи локви от замръзнал метал.

Уокър мушна върха на най-тънкия си поялник в едно сребърно петно, докато натискаше с крака си колбата за всмукване. Металът около тънкото краче на чипа се разтопи и беше издърпан през сламката — едно от шестнайсетте крачета беше свободно.

Готвеше се да премине към следващото — цяла нощ беше останал буден и сваляше изгорели чипове, за да разсее мислите си от други неща, — когато чу познатото трополене на онзи нов носач, който тичаше по коридора.

Уокър остави платката и горещия поялник върху работната маса и забърза към вратата. Той се хвана за касата и се подаде навън тъкмо когато хлапето претича покрай него.

— Носач! — извика той и момчето неохотно спря. — Какви са новините, момче?

Хлапето се усмихна и показа младите си бели зъби.

— Имам големи новини — отвърна то. — Обаче ще ти струват един чит.

Уокър изсумтя възмутено, но започна да рови в джобовете на гащеризона си. Той махна на хлапето да се приближи.

— Ти си момчето на Сампсън, нали?

Хлапето кимна и косата му затанцува около лицето му.

— Бил си сянка при Глория, нали?

Хлапето кимна отново и очите му се насочиха към сребърния чит, който Уокър беше извадил от джоба си.

— Знаеш ли, Глория би се смилила над един старец без семейство и собствен живот. Тя ми казваше какви са новините.

— Глория е мъртва — рече момчето и протегна ръка.

— Така е — съгласи се Уокър с въздишка.

Той пусна чита в протегнатата длан на момчето и се приготви да чуе новината. Умираше да научи всичко и беше готов да плати и десет чита.

— Разкажи ми подробностите, дете. Не пропускай нищо.

— Нямаше почистване, господин Уокър!

Сърцето на Уокър спря да бие. Момчето се обърна, канейки се да продължи пътя си.

— Стой, момче! Какво искаш да кажеш с това, че не е имало почистване? Освободиха ли я?

Носачът поклати глава. Косата му беше дълга и чорлава и сякаш специално създадена за летене нагоре-надолу по стълбите.

— Не, г’сине. Тя е отказала!

Очите на детето бяха напрегнати, а усмивката му беше широка, защото знаеше нещо такова. През целия му живот никой никога не беше отказвал да чисти. Нито пък през живота на Уокър. Може би не се беше случвало никога досега. Уокър усети прилив на гордост заради своята Жулиета.

Момчето изчака малко. Изглежда, нямаше търпение да продължи по пътя си.

— Нещо друго? — попита Уокър.

Носачът кимна и хвърли поглед към джобовете на Уокър.

Уокър отново изпусна въздишка на възмущение от онова, в което се беше превърнало младото поколение. Той зарови в джоба си с едната ръка и го подкани нетърпеливо с другата.

— Тя си е отишла, господин Уокър!

Момчето грабна чита от дланта на Уокър.

— Отишла си е? Искаш да кажеш, че е мъртва? Говори, синко!

Зъбите на Сампсън проблеснаха, докато читът изчезваше в гащеризона му.

— Не, г’сине. Искам да кажа, че е отишла зад хълма. Без да чисти, господин Уокър, просто го изкачила и изчезнала. Тръгнала към града, а господин Бърнард е бил свидетел на всичко това!

Младият носач потупа Уокър по рамото — очевидно в желанието си по някакъв начин да изрази ентусиазма си. Махна косата, паднала върху челото му, усмихна се широко, обърна се и затича по пътя си. След разказаната история краката му бяха станали по-леки, а джобовете му бяха натежали.

Уокър продължаваше да стои зашеметен на прага. Наложи му се да се хване здраво за касата на вратата, за да не се строполи. Стоеше там и се олюляваше, гледаше надолу към купчината чинии, които беше оставил отвън миналата вечер. Хвърли поглед през рамо към неоправеното легло, което го зовеше цяла нощ. От поялника все още струеше пушек. Той обърна гръб на коридора, който скоро щеше да ехти от тропота и бърборенето на първата смяна, и изключи поялника, преди да е направил поредния пожар.

Уокър постоя така за момент, мислеше за Джулс и за новините. Зачуди се дали беше получила бележката му навреме и дали беше усетила колко ужасно се страхува той за нея с цялото си същество.

Върна се на вратата. Дълбоко долу се събуждаше. Той изпита силно желание да излезе там, навън, да пресече този праг и да бъде част от онова невиждано нещо, което се случваше.

Шърли вероятно скоро щеше да донесе закуската му и да вземе чиниите. Можеше да я изчака и да си поговори малко с нея. Навярно тази лудост щеше да премине.

Но мисълта за минутите, които се трупаха като поръчки за работа, мисълта да не знае колко далеч е стигнала Жулиета и каква е реакцията на останалите от факта, че тя не е чистила, го накара да се размърда.

Уокър вдигна крак и пристъпи през прага. Обувката му увисна над безграничната земя.

Пое си дълбоко дъх, полетя напред, но успя да запази равновесие. И внезапно самият той се почувства като дързък изследовател. Ето го след повече от четирийсет години олюляващ се по познатия коридор. Едната му ръка докосваше стоманените стени и той се приближаваше към ъгъла, зад който изобщо не помнеше какво има.

И Уокър се превърна в поредната стара душа, която се бе отправила към великото непознато, а умът му беше зашеметен от перспективата какво може да открие там.

34

Тежките стоманени врати на силоза се разтвориха и навън с гневно съскане се понесе голям облак от аргон. Облакът сякаш се материализира от нищото и сгъстеният газ разцъфна като пяна, когато се срещна с по-топлия и по-рядък въздух отвън.

Жулиета Никьлс мушна едната си обувка през тясната пролука. Вратите се отвориха само донякъде, за да попречат на смъртоносните токсини да нахлуят вътре и да принудят аргона да излезе навън вследствие на натрупалото се налягане, затова й се наложи да се обърне странично, за да се промуши през тях. Неудобният й костюм закачи дебелите врати. Можеше да мисли единствено за яростния огън, който скоро щеше да изпълни въздушния шлюз. Пламъците му сякаш вече докосваха гърба й и я принуждавах да бяга.

Тя промуши и другата си обувка и внезапно се озова отвън.

Отвън.

Над затворената й в шлем глава нямаше нищо друго освен облаци, небе и невидимите звезди.

Тя пое с тежка стъпка напред, обвита в мъглата от съскащ аргон, и се озова върху наклонена нагоре рампа. В ъглите на стените се бяха натрупали високи купчини мръсотия, довлечена от вятъра. Беше лесно да забрави, че най-горният етаж на силоза всъщност се намира под земята. Изгледът от стария й кабинет и кафетерията създаваше илюзията, че стоиш на повърхността на земята с глава, брулена от буйния вятър, но причината за това бе, че сензорите се намираха там.

Жулиета погледна надолу към номерата върху гърдите си и си спомни какво се очакваше да направи. Тя бавно се заизкачва по рампата с наведена глава и очи, вперени в обувките й. Дори не беше сигурна как успява да се движи, сякаш вцепенението я беше напуснало пред лицето на очакващата я екзекуция или пък беше просто някакъв автоматично задействал се инстинкт за самосъхранение да се отдалечи от предстоящия огнен ад в шлюза, който караше тялото й да забави неизбежното, защото не можеше да разсъждава или да планира за период, по-дълъг от следващите няколко секунди.

Когато Жулиета стигна до върха на рампата, главата й се озова в една лъжа, в една грандиозна и великолепна неистина. Зелената трева покриваше хълмовете, като току-що изтъкан килим. Небесата бяха опияняващо сини, а облаците снежнобели като луксозно спално бельо. Въздухът беше пълен с носещи се същества.

Тя се завъртя на място, като се опитваше да възприеме тази впечатляваща фалшификация. Сякаш се беше озовала в някоя от книжките от детството си, книжка, където животните говорят, децата летят, а сивият цвят не съществува.

Макар да знаеше, че това не е истинско и че всъщност гледа една измислица с големина осем на два инча, изкушението да повярва беше непреодолимо. Искаше да го направи. Искаше да забрави за онова, което знаеше за фалшивата програма на Информационния отдел, да забрави всичко, което бяха обсъждали с Уокър, и вместо това да се отпусне в меката трева и да се въргаля в живота, който в действителност не съществуваше, да свали този глупав костюм и да крещи щастливо към лъжливия пейзаж.

Погледна надолу към ръцете си. Стисна и разпусна юмруци, доколкото позволяваха дебелите ръкавици. Това беше нейният ковчег. Мислите й се разпиляха, когато се помъчи да си припомни кое е истина и кое — фалшива надежда, поставена пред очите й от Информационния и визьора й. Небето не беше истинско. Тревата не беше истинска. Смъртта й беше истинска. Грозният свят, който познаваше от край време, беше истински. И след това, макар и само за миг, тя си припомни, че трябва да свърши нещо. Трябва да почисти.

Тя се обърна и погледна към кулата на сензорите, забелязвайки я за пръв път. Беше масивен блок от стомана и бетон, от едната страна на който имаше ръждясала и осеяна с дупки стълба. Издатините със сензорите бяха като брадавици върху стените на кулата. Жулиета опипа гърдите си и откачи едно от телчетата за търкане. Думите от бележката на Уокър продължаваха да проблясват в съзнанието й — „Не се страхувай“.

Тя взе грубото телче и разтърка с него ръкава на костюма си. Термоизолационната лента не се обели, нито се олющи като материалите, които някога беше откраднала от Информационния и които бяха направени така, че да се повредят. Тя беше от типа термоизолационна лента, с която Жулиета беше свикнала да работи — онази, използвана в Механичния.

„В Снабдяването ги бива“, се казваше в бележката на Уокър. Ставаше дума за хората от Снабдяването. След като години наред бяха помагали на Жулиета да си набавя резервни части, когато най-много се нуждае от тях, те бяха сторили за нея нещо изключително. Докато в продължение на три дни тя се беше катерила по стълбите и беше прекарала три самотни нощи в три различни килии, преди да бъде прокудена, те бяха подменили материалите от Информационния с онези от Механичния. Бяха изпълнили поръчките си за резервни части не по начина, по който трябваше, и вероятно Уокър ги беше подтикнал към това. И така Информационният отдел, без да иска, за пръв път беше изработил костюм, който да е траен, а не да се разпадне.

Жулиета се усмихна. Смъртта й, макар и сигурна, се отлагаше. Тя дълго гледа сензорите, разхлаби пръстите си и пусна телчето във фалшивата трева. Завъртя се към най-близкия хълм и се опита да не обръща внимание на лъжливите цветове и живота, проектирани върху онова, което в действителност бе там. Вместо да се поддаде на еуфорията, тя се съсредоточи върху начина, по който обувките й тропаха върху отъпканата пръст, усещането, което яростният вятър създаваше, когато се блъскаше в костюма й, и слабото съскане на зърната пясък, които се удряха в шлема й от всички страни. Ако се съсредоточеше достатъчно силно, тя можеше да долови ужасяващия свят около себе си — свят, който знаеше, че е там, но вече не можеше да види.

Тръгна по стръмния склон и се насочи горе-долу по посока на града, който проблясваше на хоризонта. Не се надяваше, че ще стигне до там. Единственото, което искаше, бе да умре отвъд хълмовете, където никой няма да вижда как тялото й изгнива, така че Лукас, ловецът на звезди, няма да се бои да се качва горе в полумрака, опасявайки се, че ще съзира неподвижната й фигура.

И внезапно се почувства добре, дори и само от това, че върви и че има някаква цел. Щеше да направи така, че да не я виждат. Това беше по-добра цел от онзи фалшив град, за който знаеше, че всъщност е развалини.

Докато се изкачваше по хълма, тя попадна на две големи скали. Готвеше се да ги заобиколи, когато осъзна къде се намира и че следва най-лекия път нагоре към извивката, образувана от два срещащи се склона. Там лежеше най-ужасната лъжа от всички.

Холстън и Алисън. Скрити от нея с магията на визьора. Превърнати в мираж от скали.

Нямаше думи. Нищо за гледане, нищо за казване. Тя погледна надолу към склона на хълма и забеляза тук-там върху тревата да стърчат други камъни. Положението им не беше случайно, намираха се на местата, където бяха паднали старите чистачи.

Тя се обърна и остави тези тъжни гледки зад гърба си. Беше невъзможно да разбере колко време й остава, за да скрие тялото си от онези, които щяха да злорадстват, и от неколцината, които навярно щяха да скърбят.

Докато се катереше към билото на хълма с крака, които все още я наболяваха от изкачването в силоза, Жулиета забеляза първите пролуки в измамния воал на Информационния. Появиха се нови части от небето и от далечния град, които досега бяха закривани от хълма. Изглежда, че в програмата имаше прекъсване — лимит на лъжите в нея. Докато горните нива на далечните монолити се появиха изцяло, проблясващи на лъжливата слънчева светлина, под острите ръбове на квадратите от стъкло и лъскава стомана лежеше един изгнил и мрачен изоставен свят. През долните етажи на много от сградите тя можеше да види какво има от другата страна, а тежките им, извисяващи се върхове сякаш щяха да рухнат всеки момент.

Новите и непознати сгради отстрани нямаха никакви основи. Те висяха във въздуха, а под тях имаше тъмно небе. Същата мрачна гледка на сиви облаци и безжизнени хълмове се простираше до ниския хоризонт, пресечена от рязката синя линия там, където свършваше програмата на визьора.

Жулиета се замисли над незавършеността на измамата на Информационния. Дали се дължеше на обстоятелството, че те самите нямаха представа какво се простира отвъд хълмовете и затова не знаеха какво да променят? Или пък смятаха, че не си заслужава усилията, защото бяха наясно, че никой никога няма да стигне толкова далеч? Каквато и да беше причината, шокиращата и нелогична гледка я смая. Вместо да я гледа, тя се съсредоточи върху обувките си и измина последните десетина крачки по оцветения в зелено хълм, докато не стигна билото му.

На върха тя спря за миг, когато поривите на вятъра я заблъскаха и я накараха да се наведе. Тя огледа хоризонта и видя, че се намира на границата между два свята. По наклона пред нея се простираше гледка, която очите й никога не бяха виждали — гол свят на прах и изсъхнала земя, на вихрушки и малки торнада, на въздух, който може да убива. Това беше новата земя и въпреки това тя й изглеждаше по-позната от всичко, с което се беше сблъскала досега.

Жулиета се обърна и погледна назад към пътя, по който току-що се беше изкачила, към високата трева, полюшвана от лекия бриз, към цветята тук-там, наклонили глави към нея, към яркото синьо и искрящото бяло над главата й. Това беше злокобна измислица — примамлива, но фалшива.

Тя хвърли последен възхитен поглед към тази илюзия. Забеляза как кръглата вдлъбнатина в средата на хълмовете бележи плоския покрив на нейния силоз. Останалата част от дома, който беше обитавала, се беше спотаила дълбоко в сърцето на земята. От начина, по който земята се издигаше навсякъде около него, той изглеждаше така, сякаш някой гладен бог бе загребал с лъжица огромна хапка от земята. Тя осъзна с натежало сърце, че светът, в който беше израснала, сега беше затворен за нея и че нейният дом и хората й бяха в безопасност зад залостените врати, а на нея не й оставаше нищо друго, освен да се примири със съдбата си. Тя беше прокудена. Не й оставаше много време. Затова обърна гръб на примамливата гледка и ярките цветове и се изправи с лице срещу прашната и мъртва реалност.

Когато започна да се спуска надолу по хълма, Жулиета предпазливо пое от въздуха в костюма си. Тя знаеше, че Уокър й е подарил време — време, с което никой чистач преди нея не бе разполагал, но колко беше то? И за какво й беше? Вече беше достигнала целта си, беше успяла да се измъкне извън полезрението на сензорите, така че защо продължаваше да върви, олюлявайки се, надолу по този чужд за нея хълм? Дали го правеше по инерция? Или просто гравитацията я теглеше надолу? А може би гледката на непознатото я привличаше?

Едва беше започнала да се спуска по склона, като следваше най-общо посоката към рушащия се град, когато спря, за да огледа непознатия пейзаж пред себе си. Височината й позволяваше да избира откъде да мине за последната си разходка — тази първа разходка през високите дюни от суха пръст. И тогава, докато гледаше към ръждясващия град отвъд, тя видя, че вдлъбнатината, приютила нейния силоз, не е случайност. Хълмовете, простиращи се в далечината, следваха отчетлива закономерност. Кръглите вдлъбнатини бяха една след друга. Земята помежду им се издигаше, сякаш за да ги защити от разяждащия вятър.

Докато разсъждаваше над това, Жулиета се спусна в следващата вдлъбнатина, като внимаваше къде стъпва. Риташе настрани по-едрите камъни и контролираше дишането си. От работата си дълбоко в наводнените басейни на мините, където, докато отпушваше отводнителните канали, й се беше налагало да плува под калта (от която се страхуваха дори едрите мъже), беше научила, че въздухът ти стига за по-дълго, ако запазиш спокойствие. Вдигна поглед и се зачуди дали в костюма има достатъчно голям запас от въздух, за да пресече тази вдлъбнатина и да се изкачи до следващия голям хълм.

И тогава тя забеляза тънката кула, която се издигаше от центъра на падината. Оголеният й метал проблясваше на оскъдната слънчева светлина. Пейзажът тук не беше променен от програмата на визьора и реалността преминаваше през шлема й такава, каквато беше. Когато видя това — познатата кула със сензори, — тя се запита дали не се е върнала. Дали не е разглеждала света твърде дълго от билото на хълма и накрая не е минала обратно по същия път до своя силоз, по който вече е минала веднъж.

Гледката на мъртвия чистач, който се разпадаше в пръстта, сякаш потвърждаваше това. Очертанията му едва се различаваха — лентите на стария костюм и шлема.

Тя спря и докосна шлема с върха на обувката си. Той се разтроши и хлътна навътре. Каквито и плът и кости да е имало вътре, те отдавна са били отнесени от ветровете.

Жулиета погледна надолу по склона на хълма, за да открие спящата двойка, но извивката на онези две дюни не се виждаше никъде. Тя внезапно се почувства объркана и изгубена. Зачуди се дали най-сетне външният въздух не е преминал през уплътненията и термоизолационната лента и умът й вече не е победен от пагубните изпарения, но не беше така. Беше по-близо до града и продължаваше да се движи към очертанията на сградите на хоризонта, чиито върхове все още изглеждаха цели и лъскави, а небето над тях беше синьо и осеяно с искрящо бели облаци.

Това означаваше, че тази кула под нея… не е нейната. И тези дюни, тези огромни могили от мъртва пръст не бяха предназначени да спират ветровете и да задържат въздуха. Те бяха предназначени да спират любопитните погледи, да блокират тази картина, тази гледка на нещо друго.

35

Лукас притискаше здраво малката кутия към гърдите си, докато се изкачваше към площадката на трийсет и осмия етаж. На това ниво имаше офиси, магазини, фабрика за пластмаса и малка водопречиствателна станция. Той мина през вратите и забърза по коридорите, утихнали в деня на почистването, докато не стигна до контролното помещение за главната помпа. Универсалният ключ от Информационния отдел му помогна да влезе вътре. В стаята беше познатата висока кутия на компютъра от графика му за поддръжка за вторник.

Той не включи лампата над главата си, за да остане малкото прозорче на вратата тъмно за случайно преминаващите по коридора. Мушна се между високата конструкция на сървъра и стената, клекна на земята и започна да рови в гащеризона си за фенерче.

На слабата червеникава светлина на фенерчето си Лукас внимателно разтвори кутията и разкри съдържанието й.

Веднага усети чувство на вина. То надделя над очакването, над трепета от откритието и над усещането за интимност. Не беше чувство за вина, че не се подчинява на началника си или че е излъгал заместник Марш, нито пък че е забавил доставката на вещи, за които му бе казано, че са важни. Почувства се виновен, че осквернява личните й вещи, които му напомняха за съдбата й. Това бяха останките на Жулиета. Не тялото й, което беше изгубено и изчезнало, а останките от живота, който беше водила.

Той си пое тежко дъх и се замисли дали да не затвори кутията и да забрави за съдържанието й, но после се запита какво ли ще се случи с тях. Приятелите му от Информационния вероятно щяха да ровят из тях. Щяха да разкъсат кутията и да си предават вещите й като деца, които си разменят бонбони. Щяха да я осквернят.

Разтвори по-широко капаците на кутията и реши вместо това той да я почете.

Нагласи светлината и видя купчина купони на силоза, обвити с парче тел. Извади ги и започна да ги преглежда. Бяха десетки купони за почивка. Приближи ги до носа си и се зачуди каква ли е тази остра миризма на смазка, която се носи от кутията.

Под купоните имаше няколко изтекли карти за храна, а отдолу се подаваше ъгълчето на идентификационната й карта. Лукас взе картата, кодирана в сребристо заради работата й като шериф. Потърси друга идентификационна карта измежду разпилените карти, но изглежда, че тя още не е била подменена с цвета, използван от Механичния. Не беше изминало много време между уволняването й заради едно престъпление и осъждането й на смърт заради друго.

Дълго разглежда снимката върху картата й. Беше скорошна — изглеждаше точно така, както я помнеше. Косата й беше вързана и пригладена назад, така че не стърчеше никъде. Видя къдриците, които се подаваха от двете страни на шията й и си припомни първата нощ, когато я беше наблюдавал как работи — как беше сплела дългата си коса на плитки, докато седеше сама под светлината, плискаща от лампата, и прелистваше страница след страница от онези свои досиета.

Той прокара пръст по снимката и се засмя, когато видя изражението й. Челото й беше сбърчено, очите — присвити, сякаш се опитваше да разбере какво се опитва да направи фотографът или защо, за бога, му отнема толкова много време. Той закри уста, за да попречи на смеха да се превърне в ридание.

Купоните паднаха обратно в кутията, но идентификационната карта сякаш по упоритото желание на самата Жулиета се плъзна в предния джоб на гащеризона му. Следващото нещо, което привлече вниманието му, беше сребристият универсален инструмент, който изглеждаше като нов и беше малко по-различен модел от неговия. Той го взе и се наведе напред, за да извади своя инструмент от задния си джоб. Сравни двата, отвори няколко от накрайниците на нейния и се възхити на плавното движение и отчетливото щракане, с което всеки от тях се прибираше на мястото си. Отдели малко време, за да почисти своя инструмент, като избърса от него отпечатъците си и махна парче разтопена гумена изолация от един проводник, след което размени двата инструмента. Реши, че би предпочел това да му напомня за нея, а неговият инструмент да изчезне в склада или да бъде даден на някой непознат, който не би го оценил…

Звуци на стъпки и смях накараха Лукас да замръзне. Той притаи дъх и зачака някой да влезе и лампите над главата му да светнат. Сървърът до него щракаше и бръмчеше. Звуците в коридора се отдалечиха и смехът утихна.

Знаеше, че насилва късмета си, но имаше още неща в кутията, които трябваше да види. Той отново започна да тършува вътре и откри богато украсена дървена кутия, която беше ценна антика. Беше малко по-голяма от дланта му и му отне известно време да открие как да я отвори. Първото нещо, което видя, когато капакът се плъзна встрани, беше пръстен — женска венчална халка. Може би беше от масивно злато, но беше трудно да се каже дали е така. На червената светлина на фенерчето му цветовете обикновено изглеждаха по-бледи и всяко нещо придобиваше матов и безжизнен вид.

Той провери за надпис, но не откри такъв. Този пръстен беше странна находка. Беше сигурен, че Жулиета не го носеше, когато се беше запознал с нея, и се зачуди дали не е на някой роднина или пък е вещ, предавана от поколение на поколение отпреди бунта. Остави го обратно в дървената кутия и взе другия предмет в нея — някаква гривна. Не, не беше гривна. Когато го извади, видя, че е часовник с толкова малък циферблат, че той едва се различаваше на фона на украсената със скъпоценни камъни каишка. Лукас започна да изучава Циферблата и в следващия момент осъзна, че очите му или пък червената светлина на фенерчето му погаждат някакъв номер. Дали наистина беше така? Погледна по-отблизо, за да е сигурен, и видя, че едната невъзможно тънка стрелка се движи и отчита времето. Това нещо работеше.

Преди да успее да обмисли опасността от укриването на такава вещ или евентуалните последствия, ако я намерят у него, Лукас пъхна часовника в джоба на гърдите си. Погледна към пръстена, който беше останал сам в кутията, и след моментно колебание взе и него и също го прибра. Порови из картонената кутия, събра няколко от нитовете, разхвърляни на дъното, и ги сложи в старинната кутия, преди да я затвори и да я върне на мястото й.

Какво правеше? Усети как от косата му се стече струйка пот, която запълзя по дължината на челюстта му. Топлината от задната част на натоварения компютър сякаш се беше увеличила. Той наведе глава към рамото си, за да избърше дразнещите капки пот. В кутията имаше още неща и той не се сдържа — трябваше да продължи да търси.

Откри малък тефтер и го запрелиства. Той съдържаше поредица от много списъци с неща за вършене, в които всички задачи бяха старателно отбелязани за изпълнени. Върна го обратно и взе сгънатия лист хартия на дъното на кутията, след което осъзна, че не е само един лист. Извади дебело тесте документи, хванати с месингови кламери. Отгоре им със същия почерк като от тефтера беше написано: „Наръчник за Стаята за управление на Главния генератор“.

Отвори го и започна да го прелиства, откривайки, че празните полета са запълнени с неразбираеми диаграми и бележки. Изглеждаше като нещо, което сама беше съставила или за да й напомня след време как действа стаята, или като полезни инструкции за останалите. Видя, че хартията е използвана повторно, без да е рециклирана. Тя просто беше писала на гърба. Той прелисти наръчника отново и прегледа редовете печатен текст от задната страна. Имаше бележки в полетата и едно име, което беше оградено отново и отново: Жулиета. Жулиета. Жулиета.

Отново погледна наръчника от другата страна и разбра, че тя всъщност е оригиналната лицева страна. Пишеше: „Трагичната история на Ромео и Жулиета“. Беше пиеса, за която Лукас беше чувал. Пред него в средата на сървъра се включи вентилатор, който охлаждаше горещите силиконови чипове и проводници. Лукас избърса потта от челото си и пъхна защипаната пиеса обратно в кутията. Старателно подреди останалите неща върху нея и затвори капаците на картонената кутия. След като се изправи отново на крака, той угаси фенерчето си и го пъхна обратно в джоба си, до универсалния инструмент на Жулиета. Пъхна кутията под мишница, потупа гърдите си с другата ръка и усети нейния часовник, пръстена и идентификационната карта със снимката й. Всички те бяха пристиснати плътно към тялото му.

Лукас поклати глава. Запита се какви ги върши и се измъкна крадешком от стаята, а високият панел от трептящи и примигващи светлинки го наблюдаваше как си тръгва.

36

Навсякъде имаше тела. Бяха покрити с прах и пръст, облечени в костюми, разядени от токсините във ветровете, и Жулиета се натъкваше на все повече и повече от тях. И след това те започнаха да се появяват непрекъснато — купчини камъни, наблъскани един до друг. Няколко бяха в костюми, подобни на нейния, но повечето бяха облечени в разкъсани парцали, които се вееха на вятъра като знамена. Когато вятърът задухваше край обувките й, ивиците плат се извиваха като водораслите в рибните ферми дълбоко долу. Тъй като не можеше да заобиколи всички, налагаше се да стъпва върху останките. Колкото повече приближаваше до кулата със сензорите, толкова повече ставаха телата и можеше да са окаже, че са стотици, а навярно дори и хиляди.

Тя осъзна, че това не са хора от нейния силоз. Колкото и да беше очевидно, това усещане беше стряскащо. Други хора. Фактът, че бяха мъртви, с нищо не променяше разтърсващата действителност, че тези хора бяха живели толкова наблизо и тя никога не го е знаела. Жулиета някак беше пресякла необитаемата бездна, беше отишла от една вселена в друга и вероятно беше първият човек, който някога го е правил. А това тук беше гробище на непознати души, на хора точно като нея, които бяха живели и умирали в свят, толкова подобен на нейния и толкова близо до него.

Тя премина през мъртвите тела, които бяха толкова нагъсто, колкото и ронливите камъни, и формите им вече не се различаваха едни от други. На някои места бяха натрупани на високи купчини и тя трябваше да избира внимателно откъде да мине. Когато наближи рампата, която водеше надолу към този друг силоз, трябваше да стъпи върху едно-две тела, за да мине. Изглеждаха така, сякаш се бяха опитвали да избягат и бяха тичали един през друг, създавайки свои малки хълмове в безумния си опит да достигнат истинските хълмове. Но после, когато стигна до рампата, тя видя множеството тела при стоманената врата на шлюза и осъзна, че те са се опитвали да влязат обратно вътре.

Собствената й предстояща смърт се възправяше над нея. Едно ново и постоянно чувство се появи върху кожата й и тя го усещаше с всяка своя пора. Скоро щеше да се присъедини към всички тези трупове, но това някак не я плашеше. Беше преживяла този страх, когато беше на върха на хълма, а сега се намираше в нови земи, виждаше нови неща — един ужасен дар, за който трябваше да бъде благодарна. Любопитството я движеше напред или може би причината да върви беше в тази замръзнала тълпа, застинала в някакъв трескав покой, при който мъртви тела се трупаха едно върху друго в опит да достигнат вратите долу.

Тя вървеше през тях. Газеше ги, когато се налагаше. Стъпваше върху потрошени и кухи тела, риташе встрани костите и парцаливите им останки и си пробиваше път към частично отворените врати. Там, между железните им зъби, беше увиснала една фигура. Едната й ръка беше отвън, другата — вътре, на сивото й сбръчкано лице беше отпечатан вик, а очните й орбити бяха празни и гледаха втренчено.

Жулиета беше една от тях, една от другите. Беше мъртва или почти мъртва. Но докато те бяха замръзнали насред движенията си, тя все още продължаваше напред. След като видя накъде трябва да продължи, тя издърпа тялото през пролуката. Дишането й в шлема беше оглушително, а дъхът й замъгляваше екрана пред носа й. Успя да измъкне половината тяло, другата половина падна от вътрешната страна на вратите. Въздухът около тях се изпълни с мъгла от превърнала се в прах плът.

Тя мушна едната си ръка и се опита да влезе, обърната странично. Рамото й се плъзна навътре, после и кракът й, но шлемът й се заклещи. Тя завъртя глава и опита отново, но шлемът остана заклещен между вратите. За момент изпадна в паника, когато почувства, че главата й е хваната между стоманените челюсти и тялото й почти е увиснало на шлема. Тя пъхна цялата си ръка вътре в търсене на някаква опорна точка около вратите, за да се издърпа докрай, но беше заклещена. Единият й крак беше вътре, другият отвън. Нямаше от какво да се оттласне или как да се издърпа, за да може да премине цялата. Беше в капан. Размахваше трескаво безполезната си ръка от вътрешната страна и учестеното й дишане бързо изразходваше въздуха, който й беше останал.

Жулиета се опита да мушне и другата си ръка. Не можеше да се завърти, но можеше да сгъне лакът и да плъзне пръсти по корема, в тясната пролука между него и вратата. Тя сви пръсти около ръба на стоманата и дръпна. В това ограничено пространство нямаше опорна точка. Разполагаше само със силата и хватката на пръстите си. Жулиета внезапно разбра, че не иска да умре, не и тук. Тя сви ръката си, все едно искаше да я стегне в юмрук, пръстите й се свиха около ръба на стоманените челюсти на вратата и кокалчетата й запукаха от напрежението. Като рязко мърдаше главата си в шлема и се опитваше да удари с лицето си проклетия екран, тя внезапно се освободи.

Отправи се напред към въздушния шлюз, препъвайки се — едната й обувка за миг се закачи в цепнатината зад нея и тя размаха ръце, за да запази равновесие. Мина през купчина овъглени кости и вдигна във въздуха облак черна пепел. Това бяха останките на онези, които бяха попаднали в капана на пречистващия огън във въздушния шлюз. Жулиета се озова в обгорено помещение, зловещо наподобяващо онова, което наскоро беше напуснала. Изтощеният й и объркан ум я засипа с причудливи заблуди. Може би вече беше мъртва и това бяха духовете, които я очакваха. Може би е била изгорена жива в шлюза на собствения си силоз и това бяха безумните й сънища — нейното бягство от болката — и сега щеше завинаги да витае в това място.

Тя се препъваше през разпилените останки към вътрешната врата и притисна глава към прозорчето от дебело стъкло. Очакваше да види от другата страна Питър Билингс да седи зад бюрото си. Или да зърне Холстън да се скита из коридорите — привидение, което търси духа на жена си.

Но това не беше същият въздушен шлюз. Тя се опита да се успокои. Зачуди се дали въздухът й не свършва и дали вдишването на газовете, които самата тя е издишала, не е като вдишването на изпаренията на загрят двигател и дали това няма да задуши мозъка й.

Вратата беше затворена херметично. Беше истинска. Хиляди бяха мъртви, но тя не беше. Все още не.

Опита се да завърти голямото колело, което залостваше вратата, но то или беше заяло, или беше заключено отвън. Жулиета затропа по стъклото, като се надяваше, че ще я чуе шерифът на силоза или може би някой работник от кафетерията. Вътре беше тъмно, но мисълта, че все трябва да има някой, не я напускаше. Хората живееха вътре в силозите. А не трябваше да са натрупани на купчини около тях.

Нямаше отговор. Не проблесна никаква светлина. Тя се наведе над колелото и си припомни инструкциите на Марнс как работят всички механизми, но сякаш бе минало толкова много време от тези уроци, а и тогава тя не ги беше смятала за важни. Но все пак си спомни нещо — вътрешната врата не се ли отключваше след аргоновата баня и огъня? Не ставаше ли това автоматично? За да може въздушният шлюз да бъде почистен? Спомни си, че Марнс май й бе казал нещо такова. Той се шегуваше, че едва ли някой може да се върне след огъня. Дали си спомняше това, или си го измисляше? Дали това не бяха надеждите на ума й, изпитващ кислороден глад?

Така или иначе колелото на вратата не помръдваше. Жулиета натисна с цялата си тежест, но то определено изглеждаше заключено. Тя отстъпи назад. Пейката край стената, където обличаха чистачите преди смъртта им, я примамваше.

Беше уморена от ходенето и от усилията да влезе вътре. И защо се опитваше да влезе вътре? Завъртя се нерешително на едно място. Какво правеше?

Нуждаеше се от въздух. По някаква причина беше решила, че може би ще намери такъв в силоза. Огледа всички кости от неизвестен брой тела, разхвърляни наоколо. Колко ли бяха мъртъвците? Бяха твърде разбъркани, за да разбере. Сети се за черепите. Можеше да ги преброи и да разбере. Разтърси глава, за да прогони тази глупава мисъл. Определено губеше здравия си разум.

— Колелото на вратата е заяла гайка — каза някаква далечна част от съзнанието й. — Това е заял болт.

А не си ли беше създала тя още като млада сянка репутацията, че я бива в разхлабването?

Помисли си, че това може да бъде направено. Смазка, топлина, опорна точка. Това бяха тайните оръжия срещу парче метал, което не иска да помръдне. Нямаше нито едното от трите, но въпреки това се огледа наоколо. Нямаше как да се провре обратно през външните врати — знаеше, че няма да успее втори път, не и с усилията, които бяха нужни. Значи разполагаше с тази стая. Задният ръб на пейката беше закрепен към стената и тя висеше на две вериги. Жулиета размърда веригите, но не й идваше наум как би могла да ги откачи, нито каква полза би имала от това.

В ъгъла нагоре се виеше тръба, която водеше до поредица от вентилационни отвори. Предположи, че вероятно оттам влиза аргонът. Хвана тръбата с две ръце, опря крака в стената и дръпна.

Връзката към вентилацията помръдна — беше корозирала и разхлабена от токсичния въздух. Жулиета се усмихна, стисна зъби и задърпа ожесточено.

Тръбата се откачи от вентилацията и се огъна в основата. Жулиета почувства внезапно вълнение като див плъх, застанал пред голяма коричка хляб. Сграбчи свободния край на тръбата и започна да го мърда напред-назад, като огъваше и извърташе захванатия й край. Припомни си, че металът се чупи, ако го размърдаш дори и малко и ако го правиш достатъчно дълго. Беше усещала безброй пъти топлината на отслабената стомана, докато я огъваше отново и отново и докато тя не се счупеше накрая.

По челото й изби пот и заблестя на слабата светлина, пропускана от екрана на визьора й. Започна да капе върху носа й и да замъглява екрана. Въпреки това тя отчаяно, като обезумяла, дърпаше и буташе напред-назад…

Тръбата се отчупи изненадващо. През шлема до нея достигна само слабо пукане и след това дългото кухо парче остана в ръцете й. Единият му край беше смачкан и усукан, а другият цял и кръгъл. Жулиета се обърна към вратата. Сега вече разполагаше с инструмент. Тя прекара тръбата през колелото, като остави отстрани от нея да стърчи колкото може повече, но без да закача вратата. Обви двете си ръце в ръкавици около нея, надигна се, приведе се над тръбата и шлемът й докосна вратата. Хвърли се с цялата си тежест върху лоста, защото знаеше, че болтовете се освобождават с внезапно движение, а не с постоянно усилие. Дръпна се към края на тръбата, когато забеляза, че тя леко се огъна. Разтревожи се, че може да се строши наполовина дълго преди вратата да е помръднала.

Когато стигна до края й, там, където рамото бе най-голямо, започна да се надига и спуска с все сила върху нея и изруга, когато тръбата се счупи. Разнесе се оглушително метално звънтене, което се чу дори и през костюма й, и Жулиета се строполи на пода, като удари болезнено лакътя си.

Тръбата беше под нея, изкривена под ъгъл и се забиваше в ребрата й. Жулиета се опита да си поеме дъх. Потта й капеше върху екрана на визьора и размазваше гледката. Тя се изправи и видя, че тръбата е здрава. Зачуди се дали не се е измъкнала, но тя все още беше пъхната между спиците на голямото колело.

Невярваща на очите си и развълнувана, тя мушна тръбата от другата страна. Хвана с две ръце спиците и натисна с тяло.

И колелото помръдна.

37

Уокър стигна до края на коридора и напусна тясното му пространство, за да се озове в по-широкото преддверие на Механичния. Видя, че помещението е пълно с млади сенки. Бяха се събрали на групички и шепнеха помежду си. Три момчета бяха клекнали близо до едната стена и хвърляха камъни за читове. В преддверието до Уокър достигаше смесица от десетина гласа от столовата. Създателите на сенки бяха изпратили тези млади уши по-далече, докато обсъждаха неща, които бяха за възрастни. Той си пое дълбоко дъх и забърза през проклетото открито пространство. Беше съсредоточен във всяка крачка, която правеше, и приемаше всяка измината част от пода за територия, която е завладял. След минути, които му се сториха цяла вечност, той най-сетне се блъсна в отсрещната стена и прегърна стоманените панели с облекчение. Зад гърба му сенките се смееха, но той беше твърде уплашен, за да го е грижа за това. Плъзна се покрай покритата с нитове стомана, сграбчи ръба на вратата на столовата и се изтегли вътре. Облекчението беше огромно. Макар столовата да беше няколко пъти по-голяма от работилницата му, поне беше пълна с мебели и хора, които познаваше. С гръб, опрян в стената, и с рамо, докосващо отворената врата, той почти можеше да си представи, че пространството не е толкова голямо. Отпусна се на пода да си почине, а през това време мъжете и жените от Механичния спореха помежду си, възбудено повишаваха глас и се надвикваха един друг.

— Така или иначе досега вече е останала без въздух — каза Рик.

— Не можеш да си сигурен в това — възрази Шърли.

Тя се беше качила на един стол, за да е висока поне колкото останалите.

— Не знаем какъв напредък са постигнали — огледа стаята тя.

— Така е, защото не ни казват!

— Може би отвън условията са станали по-добри.

След последните думи стаята утихна. Може би всички чакаха да видят дали изреклият ги ще се осмели да заговори отново и да наруши своята анонимност. Уокър изучаваше очите на хората, които гледаха към него. Те бяха широко отворени и изпълнени с някаква смесица от страх и вълнение. Двойното почистване беше премахнало някои табута. Бяха изгонили сенките навън. Възрастните се чувстваха живи и свободни да изказват забранените си мисли.

— Ами ако наистина са станали по-добри? — попита някой друг.

— За две седмици? Казвам ви, хора, причината е в костюмите! — заяви Марк, нефтеният работник, след което огледа ядосано останалите и добави: — Сигурен съм в това. Оправили са костюмите и сега вече имаме шанс!

— Шанс за какво? — изръмжа Нокс.

Прошареният началник на Механичния седеше на една от масите и ровеше с лъжица в купата си.

— Шанс да изпратим още от нашите хора навън да се скитат по хълмовете, докато им свърши въздухът? — Той поклати глава и изяде още една хапка, после размаха лъжицата си към останалите и дъвчейки, каза: — Онова, за което трябва да говорим, е тази имитация на избори и този миши гъз, кмета, а също и за това, че ние тук, долу, сме държани в пълно неведение!

— Те не са подобрили костюмите — изсъска Уокър, все още задъхан от преживяното изпитание.

— Ние сме тези, които поддържат това място — продължи Нокс и избърса брадата си. — И какво получаваме? Счупени пръсти и жалка заплата. И какво става сега? Идват, взимат хората ни и ги изпращат навън заради някаква си гледка, за която изобщо не ни е грижа! — Той удари по масата с могъщия си юмрук и паницата му подскочи.

Уокър прочисти гърлото си. Остана клекнал на пода, с гръб, опрян в стената. Никой не го беше чул да влиза, нито когато се обади първия път. Сега, докато всички в стаята бяха стреснати от Нокс, той опита отново.

— Те не са подобрили костюмите — повтори той, този път малко по-силно.

Шърли го видя от високото място, на което беше застанала. Брадичката й увисна и тя зяпна с отворена уста. Посочи към него и дузина глави проследиха накъде сочи.

Всички го зяпнаха. Уокър все още се опитваше да си поеме дъх и сигурно изглеждаше като човек, който ще получи удар. Кортни, която беше млад водопроводчик и винаги се беше държала мило с него, когато се отбиваше в работилницата му, стана от мястото си и се затича към него. Прошепна изненадано името му и му помогна да се изправи на крака, настоявайки да дойде на масата и да седне на нейния стол.

— Е, май хората вече скитат из цялото проклето място, нали? — обади се пак Нокс, като бутна купата си настрани и удари по масата.

Уокър смутено вдигна поглед и видя, че старият главен бригадир му се усмихва в брадата си. Очите на още две дузини хора бяха насочени едновременно към него. Уокър им махна и заби поглед в масата. Внезапно присъстващите му се сториха твърде много.

— Цялото това викане те събуди, а, старче? Да не би и ти да си решил да се изкачиш на хълмовете?

— О, господи, съжалявам! — Шърли скочи от стола си. — Забравих да му занеса закуската.

Тя побърза да се отправи към кухнята, за да му донесе храна, макар че Уокър се опита да й даде знак да не го прави. Не беше гладен.

— Не е… — Гласът му изневери и той опита отново. — Дойдох, защото чух — прошепна той, — че Джулс не се вижда. — Той изви ръка над някакъв въображаем хълм върху масата.

— Но онези от Информационния не са измислили нищо ново — добави той, погледна Марк в очите и се потупа по гърдите.

— Аз го направих.

Шепотът утихна. Никой не отпиваше от сока си, никой не помръдваше. Все още бяха зашеметени да видят Уокър извън работилницата му, още по-малко сред тълпа от хора. Никой от тях не беше достатъчно възрастен, за да си спомня последния път, когато той е бродил наоколо. Знаеха го като лудия електричар, който живее уединено и отказва да обучава сенки повече.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нокс.

Уокър си пое дълбоко дъх. Готвеше се да заговори, когато Шърли се върна и постави пред него купа с гореща овесена каша. Толкова беше гъста, че лъжицата стоеше изправена точно както я обичаше. Той притисна ръцете си от двете страни на купата и усети топлината й в дланите си. Внезапно се почувства много уморен от липсата на сън.

— Уок? — попита Шърли. — Добре ли си?

Той кимна и й махна да се успокои, вдигна глава и срещна погледа на Нокс.

— Онзи ден Джулс дойде при мен — рече Уокър и вдигна глава, придобил самоувереност.

Опита се да не обръща внимание на това колко хора го гледат как говори, нито на лампите, проблясващи в насълзените му очи.

— Тя имаше теория за тези костюми и за Информационния — продължи той, като разбърка кашата си, набирайки решителност да изрече немислимото.

От друга страна, на колко години беше? Защо трябваше да го е грижа за табутата?

— Спомняш ли си термоизолационната лента? — обърна се той към Рейчъл, която работеше в първа смяна и познаваше добре Жулиета.

Тя кимна.

— Джулс беше разбрала, че начинът, по който се повреждаше лентата, не е случаен. — Той кимна сякаш на себе си. — Беше разбрала всичко.

Той хапна от храната, не беше гладен, но се наслаждаваше на допира на горещата лъжица до езика си. Стаята беше притихнала в очакване. Шепотите и тихите игри отвън едва се чуваха.

— С годините се бяха натрупали много услуги, които Снабдяването ми дължеше — обясни той. — Много услуги. Затова поисках да ми се отплатят наведнъж. Казах им, че след това ще сме квит. — Той погледна към групата мъже и жени от Механичния, чуваше, че в коридора се бяха събрали още, които бяха пристигнали по-късно, но по застиналите лица на хората в столовата бяха разбрали, че трябва да останат по местата си. — И преди сме вземали неща от веригата за снабдяване на Информационния. Знаем, че сме го правили. Най-добрата електроника и проводници отиват при тях, за да правят костюмите…

— Лайнени копелета — промърмори някой и думите му накараха доста други да кимнат в съгласие.

— И така, казах на Снабдяването да ми върнат услугите. Малко след като чух, че са я отвели… — Уокър направи пауза и избърса очи. — Малко след като чух, изпратих съобщение, с което исках да ми върнат всички онези услуги. Казах им да подменят всичко, което онези копелета поискат, с някои от нашите неща. Най-доброто от най-доброто. И да не ги оставят да се правят на умници.

— Какво си направил? — не повярва Нокс.

Уокър навеждаше глава все повече и повече. Чувстваше се добре да остави истината да излезе навън.

— Правели са онези костюми така, че да се повреждат. Не защото отвън условията не са лоши, това разбрах аз. А не искат тялото ти да излезе от полезрението им. — Той разбърка овесената си каша. — Не, те искат да сме тук, където могат да ни виждат.

— Значи тя е добре? — попита Шърли.

Уокър се намръщи и бавно поклати глава.

— Казах ви, момчета — обади се някой. — Досега вече въздухът й трябва да е свършил.

— Така или иначе беше мъртва — възрази друг и спорът пак започна. — Това само доказва, че те са пълни лайнари!

Уокър трябваше да се съгласи с това.

— Чуйте ме всички, нека се успокоим — изрева Нокс.

Но той изглеждаше най-малко спокойният от всички. Още работници започнаха да влизат един по един сега, когато мълчанието, изглежда, беше свършило. Събираха се около масата с разтревожени лица.

— Това е — каза Уокър по-скоро на себе си, когато видя какво се случва, какво е започнал.

Той наблюдаваше как гневът на приятелите и колегите му започваше да кипи, страстите се разгорещяваха и те закрещяха към празното пространство наоколо, настоявайки за отговори.

— Това е — повтори отново той, защото можеше да го усети как бълбука, готов да избухне. — Това е, това е…

Кортни, която все още беше наблизо и го наглеждаше, сякаш е инвалид, хвана китката му с тези нейни деликатни ръце.

— Какво е? — попита тя и махна на останалите, за да може да го чуе.

Наведе се по-близо до Уокър.

— Уок, кажи ми за какво става дума? Какво е това? Какво се опитваш да кажеш?

— Така започва — прошепна той и стаята утихна отново.

Той вдигна поглед към всичките тези лица, огледа ги и видя в гнева им и разрушените табута, че с право се безпокои.

— Така започва бунтът…

38

Лукас пристигна на трийсет и четвъртия етаж, останал без дъх и притиснал към себе си малката кутия. Беше изтощен по-скоро от престъпването на законите, отколкото от обичайното си изкачване до работата. Все още усещаше в устата си металния вкус на адреналина, след като се беше крил зад сървърите и беше ровил из вещите на Жулиета. Потупа гърдите си, усети, че нещата са на мястото си и че сърцето му препуска лудо.

След като се успокои, протегна ръка към вратата на Информационния и за малко щеше да си счупи кокалчетата, когато тя излетя към него. Сами — техник, когото познаваше, изскочи навън и претича край него. Лукас го повика по име, но по-възрастният мъж вече беше изчезнал нагоре по стълбите.

В преддверието също беше настанала суматоха — чуваха се гласове, които крещяха един през друг. Лукас надникна предпазливо, като се чудеше за какво е цялата тази врява. Задържа вратата отворена с лакът и се вмъкна в преддверието, притиснал кутията към гърдите си.

Изглежда, че повечето викове идваха от Бърнард. Началникът на Информационния беше застанал пред вратите, водещи навътре, и крещеше наред на всички техници. Застаналият наблизо Симс, началникът на службата за сигурност на Информационния, се караше на трима мъже в сиви гащеризони. Лукас остана неподвижен до вратата, стреснат от разгневения дует.

Когато Бърнард го забеляза, млъкна и мина покрай треперещите техници, за да го посрещне. Лукас отвори уста да каже нещо, но шефът му не обръщаше толкова внимание на него, колкото на онова, което носеше.

— Това ли е? — попита Бърнард и грабна кутията от него.

— Кое…?

— Всичко, което онази Жулиета, механикът, е притежавала, се побира в тази проклета малка кутия? — Бърнард отвори капаците. — Това ли е всичко?

— Ъъъ… това ми дадоха — заекна Лукас. — Марш каза…

— Да, заместникът ми изпрати съобщение, че се е схванал. Кълна се, че Пактът трябва да уточнява възрастово ограничение за тази длъжност. Симс! — обърна се Бърнард към началника на сигурността. — Ела с мен в конферентната зала. Веднага!

— Предполагам, че аз трябва да отида в… — Лукас посочи към вратите и залата със сървърите зад тях.

— Ела с мен! — нареди Бърнард, сложи ръка върху рамото на Лукас и го стисна. — Искам ти да участваш в това. Проклетите техници, на които мога да се доверя, стават все по-малко и по-малко.

— Може би е по-добре да се заема със сървърите. Трябва да се оправи онзи проблем с кула тринайсет…

— Това може да почака. Другото е по-важно. — Бърнард го поведе към конферентната зала, тежкият и тромав Симс вървеше пред тях.

Пазачът от охраната дръпна вратата и я задържа отворена, като се намръщи на Лукас, докато минаваше покрай него. Когато младият мъж прекрачи прага, по тялото му преминаха тръпки. По гърба му се стичаше пот и усети, че подмишниците и вратът му пламтят от чувство за вина. Внезапно си представи как го събарят и притискат върху масата, вадят непозволените предмети от джобовете му и ги размахват пред очите му…

— Седни — нареди Бърнард.

Той сложи кутията върху масата и двамата със Симс се захванаха да я изпразват, докато Лукас се настаняваше на стола.

— Ваканционни читове — каза Симс и извади тестето хартиени купони.

Лукас наблюдаваше как мускулите на мъжа играят дори и при най-малкото движение. Някога Симс е бил техник, докато тялото му пораснало до такава степен, че го направило по-подходящ за други, не толкова интелектуални занимания. Той доближи читовете до носа си, помириса ги и после ги отдръпна.

— Миришат на потен механик — отбеляза.

— Подправени ли са? — попита Бърнард.

Симс поклати глава. Бърнард оглеждаше малката дървена кутия. Той я раздруса и почука с кокалчетата си върху нея, заслушан в тракането на читовете вътре. Огледа външната й страна за някаква панта или закопчалка.

Лукас за малко не се изпусна, че капакът е толкова фино изработен, че е нужно известно усилие, за да забележи човек сглобките. Бърнард промърмори нещо и остави кутията настрани.

— Какво точно търсим? — попита Лукас.

Наведе се напред и взе кутията, като се престори, че я вижда за пръв път.

— Каквото и да е. Някаква следа — излая Бърнард и погледна ядосано Лукас. — Как този потънал в смазка механик успя да мине от другата страна на хълма? Дали тя самата е направила нещо? Или някой от моите техници? Какво е станало?

Лукас все още не проумяваше гнева му. Какво като не е почистила? И бездруго щеше да е двойно почистване. Дали Бърнард не беше разгневен, защото не знаеше защо тя е оцеляла толкова дълго? Лукас реши, че в това има логика. Когато той самият поправеше нещо по случайност, това го подлудяваше почти също толкова, колкото и когато нещо се счупеше. И преди беше виждал Бърнард ядосан, но този път беше различно. Този път той се държеше вманиачено. Точно така би се чувствал и Лукас, ако беше постигнал някакъв безпрецедентен успех, без да има причина за това.

Междувременно Симс откри тефтера и го запрелиства.

— Хей, шефе…

Бърнард го грабна от него и започна да разгръща и да чете страниците.

— Някой ще трябва да прегледа всичко това — каза той и бутна очилата си нагоре на носа. — Тук може да има следа от някакъв таен заговор…

— Хей, погледнете — рече Лукас и вдигна кутията. — Тя се отваря.

Показа им плъзгащия се капак.

— Дай да видя. — Бърнард остави тефтера на масата и взе кутията.

Сбърчи нос.

— Само читове — с отвращение каза той.

Хвърли ги върху масата и се готвеше да метне и кутията, но Симс я взе от него.

— Това е антика — отбеляза едрият мъж. — Мислиш ли, че е улика или мога да…?

— Да, разбира се, задръж я. — Бърнард размаха ръце към прозореца, който гледаше към преддверието. — Защото тук не се случва нищо особено важно, нали, лайнян мозък?

Симс сви рамене, без да се ангажира с мнение, и пъхна кутията в джоба си. Лукас отчаяно искаше да е на друго място, където и да е в силоза, но не и тук.

— Може би просто е имала късмет — предположи началникът на службата за сигурност.

Бърнард изсипваше останалото съдържание на кутията върху масата и я раздруса, за да може да изпадне наръчникът, за който Лукас знаеше, че е здраво заклещен на дъното. Той спря и погледна с присвити очи Симс над рамката на очилата си.

— Късмет — повтори Бърнард.

Симс наклони глава.

— Разкарай се — извика му Бърнард.

— Да, прав си — кимна Симс.

— Не, исках да кажа да се махаш от тук! — Бърнард посочи вратата. — Разкарай си шибания задник от тук!

Едрият мъж се усмихна, сякаш това беше забавно, но се отправи с тежки стъпки към вратата. Измъкна се от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

— Заобиколен съм от малоумници — рече Бърнард, когато останаха сами.

Лукас реши да приеме, че обидата не е насочена към него.

— Присъстващите правят изключение — добави Бърнард, сякаш прочел мислите му.

— Благодаря.

— Хей, ти поне можеш да поправиш проклетия сървър. А за какво плащам на останалите лайнени техници?

Той отново премести очилата върху носа си и Лукас се опита да си припомни дали началникът на Информационния отдел винаги ругаеше толкова много. Май не беше така. Дали стресът от кметската длъжност не си казваше думата? Нещо се беше променило. Вече дори му се струваше странно да смята Бърнард за свой приятел. Сега той изглеждаше много по-важен и много по-зает. Може би се огъваше под напрежението, което идваше от допълнителната отговорност и от страданието, че му се налага да изпраща добри хора да почистват…

— Знаеш ли защо никога не съм си вземал сянка? — попита Бърнард.

Той прелистваше наръчника, видя пиесата отзад и обърна защипаните листове хартия. Той погледна към Лукас, който вдигна ръце и сви рамене.

— Защото изтръпвам от ужас при мисълта, че някой друг може някога да управлява това място.

Лукас предположи, че той има предвид Информационния, а не силоза. Бърнард отскоро беше кмет.

Той остави пиесата и погледна към прозореца, откъдето отново долитаха приглушени гласове, които спореха.

— Но скоро ще трябва да свикна с това. Вече съм на възрастта, когато приятелите ти, хората, с които си израснал, започват да мрат като мухи, но ти все още си достатъчно млад, за да се преструваш, че това няма да се случи и с теб.

Очите му се насочиха към Лукас. Младият техник се чувстваше неловко насаме с Бърнард. Никога преди не се беше чувствал така.

— Преди цели силози са изгаряли до основи заради високомерието на един човек — каза му Бърнард. — Нужно е само неправилно планиране и да си мислиш, че си вечен. И просто изчезването на един човек — той щракна с пръсти — и бездната, останала след него, един ден могат да се окажат достатъчни, за да се сгромоляса всичко.

Лукас умираше да попита шефа си какво, по дяволите, има предвид.

— Мисля, че този ден е днес. — Бърнард заобиколи дългата конферентна маса и остави след себе си разхвърляните останки от живота на Жулиета. Погледът на Лукас обходи вещите. Чувството за вина, че е ровил в кутията, изчезна, след като видя как Бърнард се отнася към тях. Прииска му се да бе прибрал повече вещи.

— Трябва ми някой, който вече има достъп до сървърите — заяви Бърнард.

Лукас се завъртя настрани и осъзна, че ниският дебел началник на Информационния стои точно до него. Той плъзна ръка по джоба на гърдите си, за да се увери, че не се е отворил и Бърнард не може да види какво има в него.

— Сами е добър техник. Вярвам му, но той е почти на моята възраст.

— Не сте толкова стар — възрази Лукас в опит да бъде учтив и да спечели време, за да събере мислите си.

Не беше сигурен какво става.

— Не са много хората, които считам за свои приятели — рече Бърнард.

— Оценявам това…

— Вероятно ти си този, който е най-близко до това определение…

— И аз ви чувствам…

— Познавах баща ти. Беше добър човек.

Лукас преглътна и кимна. Вдигна поглед към Бърнард и осъзна, че мъжът е протегнал ръката си. Явно стоеше така от известно време. Той протегна своята в отговор, все още без да е сигурен какво точно му се предлага.

— Имам нужда от сянка, Лукас. — Лукас усети дланта на Бърнард някак малка в своята и наблюдаваше как мускулите на ръката му потрепват, когато началникът на Информационния добави: — Искам ти да си този човек.

39

Жулиета успя да премине през вратата на въздушния шлюз и побърза да я затвори след себе си. Всичко около нея потъна в мрак, когато тежката врата изскърца върху пантите си и прилепна към изсъхналите уплътнения. Тя намери пипнешком голямото заключващо колело, натисна спиците му, завъртя го и затвори плътно вратата.

Въздухът в костюма й привършваше — тя усети как главата й се замайва. Обърна се и опирайки се с една ръка в стената, тръгна колебливо напред в мрака. Полъхът външен въздух, който тя беше пуснала, сякаш пълзеше по гърба й като множество обезумели насекоми. Жулиета вървеше слепешком по коридора и се олюляваше, докато се опитваше да увеличи разстоянието между себе си и мъртъвците, които беше оставила зад гърба си.

Осветлението не беше включено, нямаше и проблясък от стенните екрани с техния изглед на външния свят. Тя се молеше разположението да е същото, така че да намери пътя. Молеше се и въздухът в костюма й да стигне за още малко и се надяваше, че въздухът в силоза не е замърсен и токсичен като вятъра отвън. Или поне, че ще има кислород, който вече не достигаше в костюма й.

Ръката й докосна решетките на килията, която беше точно там, където трябваше да бъде, и това й вдъхна надежда, че ще се оправи в тъмното. Не беше сигурна какво очаква да открие в пълния мрак — нямаше никакъв спасителен план, — просто искаше да избяга от ужасите навън. Почти не мислеше за това, че е била там, че е излязла навън и сега се намира на ново място.

Докато вървеше пипнешком и вдишваше последните глътки въздух в шлема си, кракът й се закачи в нещо и тя полетя напред. Приземи се върху някаква мека купчина. Заопипва наоколо и успя да различи човешка ръка. Тяло. Няколко тела. Жулиета пропълзя над тях. Порестата им плът й се стори много по-човешка от обвивките и костите отвън. Освен това беше много по-трудно да се мине през нея. Тя усети нечия брадичка. От тежестта на тялото й главата се завъртя и Жулиета почти загуби равновесие. Потръпна при мисълта какво вършеше. Инстинктивно изпита нужда да се извини и да отдръпне крака си, но се насили да продължи напред през купчината тела, през мрака, докато накрая шлемът й не се удари във вратата на офиса. Неочакваният сблъсък беше толкова силен, че пред очите на Жулиета заиграха звезди и тя се уплаши да не припадне. Пресегна се нагоре и заопипва за дръжката на вратата. Тъмнината беше толкова плътна, че със същия успех можеше да е и със затворени очи. Дори в недрата на Механичния тя не беше виждала толкова дълбок и пълен мрак.

Откри дръжката и я натисна. Вратата беше отключена, но не помръдна. Жулиета се изправи и удари вратата с рамо. Искаше да излезе.

Вратата помръдна малко. Тя усети как нещо се плъзна от другата страна и си представи, че там има още натрупани тела. Хвърляше се отново и отново към вратата, сумтеше от усилието и тихите й отчаяни викове отекваха в шлема й. Косата й беше разрошена и потна и падаше върху лицето й. Не виждаше. Не можеше да диша. Колкото повече отравяше собствената си атмосфера в костюма, толкова по-слаба се чувстваше.

Когато вратата се открехна, тя се опита да я отвори докрай първо с едното рамо, сетне успя да промуши шлема си, а накрая издърпа другата си ръка и крак. Падна на пода, извъртя се бързо и бутна вратата, за да я затвори плътно.

Имаше слаба светлина, която в началото почти не забеляза. Срещу нея имаше барикада от маси и столове, която тя беше разбутала в усилията си да премине през вратата. Острите им ръбове и тънките крака изглеждаха твърдо решени да я хванат в клопката си.

Жулиета чу, че си поема въздух с хриптене, и разбра, че времето й е изтекло. Представи си как отровата я покрива като смазка. Токсичният въздух, който беше пуснала вътре, беше като облак от паразити, които само чакат да влязат в черупката й, за да я изядат.

Тя се замисли дали да не легне и да остави въздухът й да свърши. Така щеше да бъде запазена като какавида в този добре изработен костюм, този подарък от Уокър и хората от Снабдяването. Тялото й щеше да лежи завинаги в слабо осветения силоз, който не трябваше да съществува, но това щеше да е по-добра участ, отколкото да изгние на безжизнен хълм и да се разлети под променливия вятър парче по парче. Това щеше да е хубава смърт. Тя дишаше тежко, горда от себе си, че сама е избрала мястото и е преодоляла тези последни няколко препятствия. Отпусна се срещу вратата и за малко щеше да легне и да затвори очи, ако не беше раздразненото й любопитство.

Жулиета вдигна ръце и ги заразглежда на слабата светлина от стълбището. С лъскавите ръкавици — обвити в термоизолационна лента, която беше стопена така, че да образува блестяща кожа — изглеждаше като машина. Тя прокара ръце по шлема си и осъзна, че прилича на ходещ тостер. Още когато беше само сянка в Механичния, тя имаше лошия навик да разглобява разни устройства, дори онези, които работеха. Какво беше казал Уокър за нея? Че нищо не й харесва повече от надзъртането в тостерите.

Жулиета седна и се опита да се съсредоточи. Губеше усещанията си и с тях — волята да живее. Разтърси глава и се изправи на крака, като събори една грамада столове. Осъзна, че тя е тостерът и че любопитството я тласка да го отвори. Този път, за да види какво има отвън. Да поеме дъх и да разбере.

Тя се прехвърли през масите и столовете, като искаше да се отдалечи максимално от лошия въздух, който беше пуснала. Телата, върху които беше пълзяла в кабинета на шерифа, изглеждаха цели. Сякаш бяха умрели от естествена смърт. Може би бяха хванати в капан вътре и бяха умрели от глад или задушаване. Но не бяха изгнили. Макар да беше замаяна и да имаше нужда да диша, тя искаше да се подсигури по някакъв начин, преди да отвори шлема. Искаше да разреди токсините, както би направила с всеки химически разлив в Механичния.

Отдалечи се от бариерата от маси и столове и прекоси откритото пространство на кафетерията. Откъм стълбището се процеждаше слабото зеленикаво сияние на аварийното осветление и й показваше пътя. Тя влезе в кухнята и отвори кранчетата на голямата мивка. Те се завъртяха, но от чешмата не потече и капка, нито пък далечните помпи затракаха в безполезен опит да качат вода до тук. Тя отиде при маркуча, който висеше над умивалника за чинии, и задейства и неговата ръчка — резултатът беше същият. Нямаше вода.

Следващата й мисъл беше да влезе в някое от хладилните помещения и може би да замрази онази гадост, която усещаше, че пълзи по целия й костюм. Олюлявайки се, мина покрай плотовете и дръпна голямата сребриста дръжка на вратата, докато дъхът й излизаше с хриптене в шлема. Светлината в задната част на кухнята вече беше толкова слаба, че тя едва виждаше. През костюма не усещаше никакъв студ, но не беше сигурна дали би могла да го почувства. Той беше направен да я защитава и беше изработен добре. Лампата над главата й не се запали, затова тя предположи, че хладилното помещение не работи. Надникна през отворената врата и затърси някаква течност. Видя нещо, което приличаше на казани със супа.

Беше достатъчно отчаяна, за да опита всичко. Влезе и остави вратата бавно да се затвори след нея. Пристъпи до един от големите пластмасови контейнери с размера на най-грамадните тенджери и свали капака му. Вратата се затвори с щракане и Жулиета отново се озова в пълен мрак. Коленичи под рафтовете и обърна голямата кофа върху себе си. Усети как супата опръска костюма й, нагъна го и след това се изсипа на пода. Коленете й се подхлъзнаха в течността. Намери опипом следващия контейнер и направи същото. Прокара пръстите си през локвите на пода и започна да се маже със супата. Нямаше как да знае дали не е лудост и дали така само не влошава нещата, нито дали това изобщо има някакво значение. Обувката й се подхлъзна и тя се изтърси по гръб на пода, а шлемът й се удари силно.

Жулиета лежеше в локвата от студена супа в пълен мрак и вдишваше със стържене застоялия въздух. Времето й беше изтекло. Беше замаяна и не се сещаше какво друго да опита, а и така или иначе вече нямаше въздух и сили. Трябваше да свали шлема.

Тя затърси закопчалките и едва успя да ги усети през ръкавиците. Ръкавиците бяха твърде дебели. Те щяха да я убият.

Претърколи се по корем и запълзя през супата. Ръцете и краката й се подхлъзваха през цялото време. Стигна задъхана до вратата и започна да опипва за дръжката. Намери я и отвори. Върху полицата зад тезгяха проблясваха ножове. Изправи се мъчително на крака, грабна един с дебелите си ръкавици и се свлече на пода изтощена и замаяна.

Жулиета насочи острието към врата си и затърси закопчалката. Плъзна върха по яката, докато той се закачи в бутона. Овладя треперенето на ръката си, помръдна ножа и го натисна към тялото си, противно на всичките си човешки инстинкти.

Чу се леко щракане. Дишайки тежко, прокара острието по дължината на пръстена в търсене на другия бутон, докато накрая го намери. Повтори същото действие и с него.

Разнесе се още едно щракане и шлемът й се отвори.

Тялото на Жулиета взе контрола над разума й и я принуди да поеме глътка от отвратителния въздух. Вонята беше непоносима, но тя не можеше да спре да си поема жадно въздух отново и отново. Мирисът на изгнила храна и друга мръсотия изпълни устата, езика и носа й.

Тя се обърна настрани и се опита да повърне, но нищо не излезе. Ръцете й още бяха хлъзгави от супата. Беше й трудно да диша. Стори й се, че кожата й гори, но причината можеше да е трескавото състояние, в което се намираше. Запълзя далеч от хладилното помещение и мъглата от гниеща супа към кафетерията, като вдиша още въздух.

Въздух.

Напълни дробовете си. Миризмата от супата, в която беше омазана, все още беше твърде силна. Но отвъд вонята имаше и нещо друго. Нещо едва доловимо. Нещо, което ставаше за дишане, което започна да прогонва замаяността и паниката й. Беше кислород. Живот.

Жулиета все още беше жива.

Тя се разсмя налудничаво и тръгна с препъване към стълбата, привлечена от слабата зелена светлина и твърде изтощена, за да оцени факта, че в нея все още има невъзможен живот.

40

Нокс видя в бъркотията, настанала в Механичния, просто поредната аварийна ситуация, която трябва да бъде преодоляна. Както в онзи случай, когато в една от носещите стени в мазето се беше появил теч, или пък както когато нефтената сонда беше пробила метанов залеж и се беше наложило да евакуират осем нива, докато хората, отговарящи за въздуха, овладеят положението. Трябваше да въведе ред, за да се справи с неизбежната вълна на недоволство. Да раздаде задачи. Трябваше да раздели това огромно начинание на отделни части и да се убеди, че те ще попаднат в подходящите ръце. Само че този път той и хората му нямаше да поправят. Имаше неща, които хората от Механичния бяха твърдо решени да разрушат.

— Ключът е Снабдяването — каза той на своите бригадири и посочи големия план, окачен на стената.

Проследи стълбището трийсет етажа нагоре, до главния производствен етаж на Снабдяването.

— Най-голямото ни предимство е, че в Информационния не знаят, че идваме — обърна се той към началниците на смени. — Шърли, Марк и Кортни, вие ще дойдете с мен. Ще се натоварим с припаси и ще вземем и сенките с нас. Уокър, ти може да им изпратиш съобщение, за да знаят, че идваме. Но бъди внимателен. Не забравяй, че Информационният има уши. Кажи, че имаме много поправени неща за доставяне.

Обърна се към Дженкинс, който беше негова сянка в продължение на шест години, преди и той да си пусне брада и да се премести в трета смяна. Всички предполагаха, че той ще заеме длъжността на Нокс след време.

— Дженкс, искам ти да поемеш нещата тук, долу. Известно време няма да има почивни дни. Гледай всичко да работи, но бъди готов за най-лошото. Искам да се подготвят възможно най-големи запаси от храна. И вода. Погрижи се цистерната да е пълна догоре. Ако е необходимо, отклони водоснабдяването на хидропониката, но бъди внимателен. Измисли някакво извинение като теч или нещо подобно, ако забележат. Междувременно накарай някой да обиколи и да провери всяка брава и панта, в случай че битката стигне до нас. И събери каквито оръжия успееш да намериш. Тръби, чукове, каквото ти попадне.

Тези думи накараха някои хора да повдигнат вежди, но Дженкинс кимна в отговор, сякаш нарежданията бяха разумни и напълно осъществими.

— Какво има? — обърна се Нокс към бригадирите си. — Нали виждате накъде отиват нещата?

— Но каква е целта? — попита Кортни и хвърли поглед на големия план на подземния им дом. — Ще щурмуваме Информационния и после какво? Ще превземем силоза и ще го управляваме ние ли?

— Ние вече управляваме силоза — изръмжа Нокс и стовари ръката си върху средните трийсети етажи на плана. — Просто го правим, без да е очевидно. Както за нас не е очевидно какво става на тези нива. Но сега възнамерявам да осветим тази тяхна миша дупка и да ги подплашим да излязат навън, за да видим какво друго крият.

— Нали разбираш какво са правили те? — обърна се Марк към Кортни. — Изпращали са хора навън да умрат. Нарочно. Не защото е трябвало да стане така, а защото те са искали да е така!

Кортни прехапа устни и не каза нищо, просто погледна плана на силоза.

— Трябва да тръгваме — каза Нокс. — Уокър, изпрати съобщението. Да се захващаме с багажа. И измислете нещо приятно, за което да си говорим, докато се изкачваме. Няма да дрънкате за намеренията ни, където някой носач може да ни чуе и да изкара един-два чита, като ни издаде.

Те кимнаха. Нокс потупа Дженкинс по гърба и му рече:

— Ще изпратя съобщение, когато имаме нужда от всички. Остави тук, долу, само толкова хора, колкото са ти необходими, и изпрати останалите. Изборът на правилния момент е от най-голямо значение, нали разбираш?

— Знам какво да направя — увери го Дженкинс.

Не се надуваше, просто се опитваше да успокои по-възрастния мъж.

— Добре — отсече Нокс. — Тогава да действаме.

Изкачиха десет нива без особени оплаквания, но Нокс започна да усеща парене в краката си от голямото натоварване. На широките си плещи носеше брезентова торба, натъпкана с работни дрехи за заваряване, както и вързоп маски. През ремъците им беше прекарано въже и те потракваха на гърба му. Марк се бореше с товара си от тръби, които продължаваха да се плъзгат една върху друга в ръцете му. Сенките вървяха най-отзад с тежки торби с барут, вързани заедно така, че да висят около вратовете им. Професионалните носачи с подобни товари преминаваха бързо покрай тях и в двете посоки и погледите, които им хвърляха, издаваха смесица от любопитство и яд към конкурентите. Когато един носач — жена, която Нокс познаваше от доставките до дълбоко долу — спря и предложи да им помогне, той грубо я отпрати да си върви по пътя. Тя забърза нагоре по стъпалата, като погледна през рамо, преди да изчезне от поглед по спиралата над тях, и Нокс съжали, че изтощението го бе накарало да се отнесе така с нея.

— Продължавайте — каза той на останалите.

Макар че групата им беше малка, тя представляваше интересно зрелище. И ставаше все по-трудно да си държат езиците зад зъбите, докато новината за удивителното изчезване на Жулиета се носеше наоколо. Почти на всяка площадка стояха тълпи от хора, обикновено по-млади, които клюкарстваха за значението на случилото се. Табуто се беше превърнало от мисъл в шепот. Забранените идеи бяха на езика на обитателите на силоза и вече се носеха във въздуха. Нокс не обръщаше внимание на болката в гърба и с тежка стъпка се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Всяка крачка ги доближаваше до Снабдяването и усещането, че трябва да стигнат дотам по-бързо, се засилваше все повече и повече.

Когато напуснаха сто и трийсетия, недоволството вече се носеше във въздуха. Доближиха горната част на дълбоко долу, където хората, които работеха, пазаруваха и се хранеха на средните нива, се смесваха с онези, които биха предпочели това да не е така. Заместник Ханк беше на стълбището пред сто двайсет и осмия и се опитваше да посредничи между две спорещи тълпи. Нокс се промъкна край тях, като се надяваше, че служителят на закона няма да се обърне да види тежко натоварената колона и да ги заразпитва какво правят толкова високо нагоре. Докато се изкачваше край каращите се хора, Нокс погледна назад и видя сенките да се промъкват край тях, прилепени към вътрешния парапет. Заместник Ханк продължаваше да умолява една жена да се успокои, когато площадката се скри от погледа му.

Подминаха фермата с пръст на сто двайсет и шестия и Нокс разбра, че това е ключовото им предимство. Трийсетите нива на Информационния бяха далече нагоре, но ако се наложеше да отстъпят назад, трябваше да задържат Снабдяването. С тяхното производство, с храната на това ниво и с машинното оборудване на Механичния можеха да задоволяват сами нуждите си. Идваха му наум няколко слаби звена, но за Информационния те щяха да са много повече. Винаги можеха да прекъснат захранването им или да спрат да пречистват водата им, но докато приближаваха с уморени крака Снабдяването, той си каза, че наистина се надява да не се стигне дотам.

На площадката на сто и десетия ги посрещнаха враждебно. Маклейн, възрастната жена, която беше началник на Снабдяването, беше застанала с ръце, скръстени отпред на жълтия й гащеризон, и с неприветливо изражение на лицето.

— Здравей, Джоув — поздрави я Нокс с широка усмивка.

— Не ми джоувкай — скастри го Маклейн. — С каква глупост си се захванал?

Нокс огледа стълбището нагоре и надолу и намести тежкия си товар по-високо върху рамото си.

— Имаш ли нещо против да влезем и да поговорим?

— Не искам никакви неприятности тук — предупреди го тя и очите й пламтяха под свъсените вежди.

— Да влезем вътре — повтори Нокс. — Не сме спирали нито веднъж по пътя нагоре. Нали не искаш да започнем да припадаме тук.

Маклейн, изглежда, се замисли над думите му. Отпусна скръстените си пред гърдите ръце. Обърна се към тримата работници, които образуваха внушителна стена зад гърба й, и кимна. Докато те разтваряха лъскавите врати на Снабдяването, тя се завъртя и сграбчи ръката на Нокс.

— Не си и помисляй да се заседяваш — каза му тя.

Вътре, в първата стая на Снабдяването, Нокс откри малка армия от мъже и жени в жълти гащеризони, които чакаха. Повечето от тях стояха зад ниския дълъг тезгях, където хората от силоза обикновено се редяха за частите, които им трябват, независимо дали са нови или наскоро ремонтирани. Успоредните редици от рафтове отвъд него се губеха в мрака и от тях стърчаха кутии и касетки. Помещението беше тихо. Обикновено механичното тропане и дрънчене на производството се носеше навсякъде или човек можеше да чуе невидимите работници да си бъбрят зад лавиците, докато сортираха току-що изработените болтове и гайки в гладните касетки. Сега цареше само тишина и хората им отправяха подозрителни и гневни погледи.

Нокс и отрядът му застанаха пред тях изтощени и свалиха чувалите си на земята. По челата им се стичаше пот, докато мъжете и жените от Снабдяването ги наблюдаваха, без да помръдват.

Беше очаквал по-сърдечно посрещане. Механичният и Снабдяването имаха дълга история на сътрудничество. Заедно стопанисваха малката мина под най-ниските нива на Механичния, която осигуряваше на силоза запаси от руди.

Но сега, когато Маклейн последва момчетата си вътре, тя удостои Нокс с намръщен поглед, какъвто той не беше виждал, откакто майка му се бе споминала.

— Какво, по дяволите, означава това? — изсъска тя на Нокс.

Грубият й език, особено в присъствието на неговите хора, го свари неподготвен. Смяташе се за равен на Маклейн, но сега тя му подвикваше така, сякаш беше някое от кучетата на Снабдяването. Искаше да го накара да се почувства малък и безполезен.

Погледът на Маклейн обходи редицата уморени механици и техните сенки, преди да се върне отново на него.

— Преди да обсъдим как ще се справим с този проблем, искам да чуя какво ще направиш със служителите си, които са отговорни за това. — Очите й го пронизаха. — Нали правилно предполагам, че ти самият нямаш нищо общо? Че си дошъл, за да се извиниш и да ме обсипеш с подкупи?

Шърли се готвеше да каже нещо, но Нокс й махна да замълчи. В стаята имаше много хора, които само чакаха нещата да поемат в недипломатична посока.

— Да, наистина се извинявам — отвърна Нокс, скръцна със зъби и сведе глава. — И не, едва по-рано днес научих за това. Всъщност след като разбрах за почистването.

— Значи за всичко е виновен вашият електротехник — заяви Маклейн и отново скръсти ръце пред гърдите си. — Един-единствен човек.

— Точно така. Но…

— Нека ти кажа, че наказах хората тук, които са замесени. И предполагам, че ти ще трябва да направиш повече от това да затвориш дъртия пръдльо в стаята му.

Иззад тезгяха се разнесе смях. Нокс сложи ръка на рамото на Шърли, за да я накара да остане на мястото си. Погледът му се насочи покрай Маклейн към мъжете и жените, които се бяха подредили зад нея.

— Те дойдоха и отведоха един от нашите работници — каза той и макар да му беше трудно да диша, гласът му все още ехтеше. — Знаеш как става. Когато искат тяло за почистването, те го взимат. — Той се потупа по гърдите. — И аз им го позволих. Не направих нищо, защото вярвам в тази система. Страхувам се от нея точно както и всеки от вас.

— Ами…

Маклейн не можа да довърши, защото Нокс я прекъсна и продължи със същия този глас, с който беше свикнал спокойно да раздава заповеди и да надвиква яростния шум на машините:

— Един от хората ми беше отведен и най-възрастният и най-мъдрият измежду нас се намеси, за да й помогне. Най-слабият и най-уплашеният рискува себе си. И на онези от вас, към които се е обърнал за помощ и които са му я дали, аз съм задължен с живота си. — Нокс примигна, за да прогони влагата от очите си. — Вие не само й дадохте шанс да премине отвъд онзи хълм и да умре в мир, далеч отвъд чуждите погледи. Дадохте на мен куража да си отворя очите. Да видя този воал от лъжи, зад който живеем…

— Достатъчно! — излая Маклейн. — Могат да изпратят някого да чисти дори само защото е слушал тези глупости, тези безсмислици.

— Не са глупости — изкрещя Марк от другия край на редицата. — Жулиета е мъртва заради…

— Мъртва е, защото е нарушила точно тези закони! — сопна се Маклейн с изтънял и писклив глас. — А сега вие се качвате тук, за да ги нарушите още повече? На моето ниво?

— Дошли сме да чупим глави! — извика Шърли.

— Престанете! — изкрещя и на двете Нокс.

Той видя гнева в очите на Маклейн, но видя и нещо друго — спорадичните кимвания и повдигнати вежди в редицата зад нея.

Един носач влезе в стаята с празни чували в двете ръце и се огледа сред напрегнатото мълчание. Едър работник на Снабдяването, застанал до вратата, му се извини и го съпроводи обратно на площадката, като му каза да се върне по-късно. Нокс използва прекъсването, за да подбере внимателно следващите си думи.

— Никой никога не е бил изпращан да почиства, защото е слушал, колкото и голямо да е табуто. — Той изчака думите му да направят нужното впечатление и погледна ядосано Маклейн, която понечи да го прекъсне, но после, изглежда, се отказа. — Така че нека аз бъда изпратен да почиствам от когото и да е от вас заради онова, което се готвя да ви кажа. Ще го приема, ако тези факти не ви развълнуват и не ви накарат да се присъедините към мен и хората ми. Защото точно това е пътят, който смелите души на Уокър и на неколцина от вас ни показаха тази сутрин. Имаме основание за повече надежда, отколкото те се осмеляват да ни позволят. На наше разположение са повече средства да разширим хоризонта си, отколкото те ни дават. Били сме възпитани с купчина лъжи, създадени, за да ни накарат да се страхуваме при вида на близките си, които гният по хълмовете, но сега един от нас премина отвъд тях! Видял е нови хоризонти! Дават ни уплътнения и шайби и ни казват, че те трябва да са достатъчни, но дали е така?

Той погледна към мъжете и жените зад тезгяха. Маклейн сякаш отпусна леко скръстените си ръце.

— Истината е, че те са направени така, че да се повредят! Фалшиви са. И кой знае какви други лъжи има още. Ами ако бяхме връщали всички чистачи обратно и бяхме правили каквото можем за тях? Ако ги бяхме почиствали и дезинфектирали? Ако бяхме опитали да сторим каквото ни е по силите? Дали те щяха да оцелеят? Не може повече да вярваме на Информационния, когато ни казват, че това не е възможно!

Нокс видя някои глави да кимват. Знаеше, че хората му са готови да щурмуват стаята, ако възникне нужда — те бяха също толкова възбудени и бесни от случилото се, колкото и той самият.

— Не сме тук да създаваме неприятности — продължи той. — Тук сме да създадем ред\ Бунтът вече е започнал. — Той се обърна към Маклейн. — Не разбираш ли? През цялото време изживяваме бунта. Нашите родители са неговите деца и сега ние превръщаме нашите деца в храна за същата машина. Това няма да бъде началото на нещо ново, а краят на нещо старо. И ако Снабдяването е с нас, имаме шанс. Ако ли не, то нека телата ни обитават вашата гледка към външния свят, която, както сега разбирам, далеч не е толкова гнила, колкото този проклет силоз!

Нокс изрева последните думи като открито предизвикателство към всички табута. Изпита наслада от усещането и от допускането, че каквото и да има отвъд тези извити стени, то може да е по-добро от онова, което е вътре в тях. Шепотът, убил толкова много хора, се беше превърнал в гърлен рев, излизащ от широките му гърди.

Чувството беше приятно.

Маклейн се сви. Тя отстъпи крачка назад и в очите й се появи нещо, подобно на страх. Обърна гръб на Нокс и се върна при хората си. Тогава той разбра, че се е провалил. Беше имал някакъв шанс, колкото и малък да беше той, да подтикне към действие тази мълчалива и неподвижна тълпа, но този момент му се беше изплъзнал или той го беше подплашил.

И тогава Маклейн направи нещо. Нокс видя как сухожилията на тънкия й врат се издуха. Бялата й коса беше вързана на стегнат кок високо на главата й. Тя вдигна брадичка към хората си и тихо попита:

— Какво ще кажете, Снабдяване?

Беше въпрос, а не заповед. По-късно Нокс щеше да се чуди дали го бе задала, защото бе тъжна. Щеше да се пита дали неправилно бе преценила хората си, които бяха изслушали търпеливо цялата му лудост. Щеше да се чуди и дали просто не е била любопитна, или дали не ги е предизвиквала да изхвърлят него и механиците му.

Но в този момент, докато сълзите се стичаха по лицето му, а мислите за Жулиета изпълваха сърцето му, той се замисли дали изобщо чува виковете на хората си, заглушени от гневните, бойни викове на мъжете и жените от Снабдяването.

41

Лукас следваше Бърнард през залите на Информационния и нервните техници се разбягваха пред тях като нощни буболечки, подплашени от светлината. Бърнард сякаш не забелязваше как те се скриват в офисите и надничат през прозорците. Лукас бързаше, за да не изостане, и погледът му се стрелкаше ту наляво, ту надясно. С всички тези хора, които, скрити, наблюдаваха отстрани, имаше чувството, че привлича прекалено много нежелано внимание.

— Не съм ли малко стар да ставам сянка за още една работа? — попита той.

Беше почти сигурен, че не е приемал предложението — поне не и гласно, — но Бърнард се държеше така, все едно вече са се споразумели.

— Глупости — отвърна той. — Ти няма да бъдеш сянка в традиционния смисъл. — Размаха ръка във въздуха. — Ще продължиш да изпълняваш задълженията си както преди. Просто имам нужда от някой, който да навлезе в нещата, който да знае какво да прави, ако ми се случи нещо. Завещанието ми… — Той спря до тежката врата на залата със сървърите и се обърна с лице към Лукас. — Ако се стигне дотам, всичко, което трябва да знае следващият началник, е обяснено в завещанието ми, но — той погледна през рамото на Лукас към коридора назад, — изпълнител е Симс и се налага да го сменим. Просто не се сещам как това би могло да мине по-гладко.

Бърнард потри брадичката си и потъна в мисли. Лукас изчака известно време, после пристъпи до шефа си и въведе своя код в панела край вратата, изрови идентификационната карта от джоба си — провери дали наистина е неговата, а не тази на Жулиета — и я прекара през четеца. Вратата щракна и се отвори, изтръгвайки Бърнард от мислите му.

— Да, добре, така ще е много по-добре. Не че очаквам да замина нанякъде. — Той нагласи очилата си и пристъпи през стоманената рамка.

Лукас го последва, бутна грамадната врата да се затвори зад тях и изчака ключалките да се задействат.

— Но ако нещо наистина ти се случи, аз ли ще ръководя почистванията?

Лукас не можеше да повярва в това. Той подозираше, че за костюмите има да се учи повече, отколкото за сървърите. Сами би бил по-добър в това и наистина би искал да получи тази работа. Освен това дали щеше да се наложи да изостави звездните си карти?

— Това е малка част от работата, но да.

Бърнард поведе Лукас сред сървърите, покрай номер тринайсет с немигащия му лицев панел и неподвижни вентилатори, докато не стигнаха до другия край на стаята.

— Това са ключовете за истинското сърце на силоза — обяви Бърнард и извади изпод гащеризона си подрънкваща връзка ключове.

Бяха нанизани на кожена връзка, която висеше около врата му. Лукас никога преди не ги беше забелязвал.

— Има други неща в този кабинет, за които ще научиш с времето. Засега просто трябва да се научиш как да слизаш долу. — Той вкара ключа в няколко ключалки от задната страна на сървъра, които бяха така направени, че да приличат на винтове.

Кой беше този сървър? Двайсет и осем? Лукас огледа стаята, като се опита да преброи на коя позиция се намира и осъзна, че никога не е бил изпращан за поддръжка на тази кутия.

Чу се лек металически звук, когато задната част се откачи. Бърнард я остави настрани и Лукас видя защо никога не е работил по тази машина. На практика тя беше празна — просто черупка, сякаш още преди много години компонентите й са били използвани за резервни части.

— Много е важно да го заключиш, след като се качиш обратно горе.

Лукас наблюдаваше как Бърнард хвана една дръжка на дъното на празната кутия. Началникът на Информационния я дръпна към себе си, след което наблизо се чу слаб стържещ шум.

— Когато решетката е на мястото си, просто натискаш това, за да я затвориш.

Лукас се готвеше да попита „Каква решетка?“, когато Бърнард отстъпи встрани и пъхна пръсти в металните пръти на пода. Той повдигна със сумтене тежката решетка и започна да я плъзга. Лукас пристъпи от другата страна и се наведе да помогне.

— Стълбите няма ли да…? — започна той.

— Те нямат достъп до тази част на трийсет и петия — Бърнард посочи стълбата, която водеше надолу. — Ти си пръв.

Главата на Лукас се замая от внезапния обрат в този ден. Докато се навеждаше да се хване за стълбата, усети как съдържанието на джоба върху гърдите му се размърда и бързо вдигна ръка да задържи часовника, пръстена и идентификационната карта. Какво си беше мислил, че прави? Какво мислеше, че прави в момента? Той се спусна надолу по дългата стълба, чувствайки се като човек, в чийто мозък е била задействана автоматична програма, рутинна програма, която е поела контрол над действията му. От подножието на стълбата той наблюдаваше как Бърнард се спусна няколко стъпала, преди да плъзне решетката на мястото й и да затвори и двама им в мрачната тъмница под и бездруго укрепената сървърна зала.

— Предстои ти да получиш голям дар — каза Бърнард в мрака. — Точно както и аз го получих някога.

Той запали осветлението и Лукас видя, че шефът му се хили лудешки и предишният му гняв е изчезнал. Пред него стоеше нов човек — самоуверен и нетърпелив.

— Целият силоз и всички в него зависят от онова, което предстои да ти покажа — обясни му Бърнард.

Той направи знак на Лукас да го последва по ярко осветения, но тесен коридор към по-просторната стая в края му. Сървърите отгоре изглеждаха много далеч. Лукас се почувства отделен от всяка друга душа в силоза. Беше любопитен, но и много уплашен. Не беше сигурен дали иска такава отговорност и се прокле, че се е съгласил на това.

И въпреки това краката му продължаваха сами да се движат. Бърнард го водеше в този скрит тунел към стая, пълна със странни и любопитни неща — място, на чийто фон картографирането на звезди изглеждаше нещо незначително, бърлога, където усещането за мащабите и размерите на света приемаше съвсем нови измерения.

42

Жулиета остави омазания си със супа шлем на пода и тръгна към бледозелената светлина. Сега тя изглеждаше по-ярка от преди. Зачуди се до каква степен тъмнината, която е виждала, се е дължала на шлема й. Когато дойде на себе си, тя си спомни, че е гледала не през парче стъкло, а през някакъв вътрешен екран, който превръщаше света, който виждаше, в лъжа. Може би при този процес той намаляваше светлината.

Тя забеляза, че вонята от намокрения й костюм я следва — мирис на гнили зеленчуци и плесен или може би на токсичните изпарения от външния свят. Гърлото й леко пареше, докато прекосяваше кафетерията към стълбището. Кожата започна да я сърби и тя не беше сигурна дали това е от страх, от въображението й или във въздуха наистина има нещо. Не се осмели да рискува да разбере, затова затаи дъх и забърза, колкото я държаха уморените й крака, край ъгъла, зад който знаеше, че се намира стълбището.

Докато се препъваше надолу по първите стълби под слабия блясък на лентите на аварийното осветление, тя си каза, че този свят е същият като нейния. Бог е построил повече от един.

Чувстваше се несигурна върху металните стъпала с тежките си обувки, от които все още капеше супа. На площадката на второ ниво тя спря, пое няколко големи и не толкова мъчителни глътки въздух и се замисли какъв е най-добрият начин да свали дяволския неудобен костюм, който правеше всяко нейно движение тромаво и смърдеше на гнило и на външния въздух. Погледна надолу към ръцете си. Беше й нужна чужда помощ, за да облече това нещо. На гърба имаше двойни ципове, много слоеве велкро и километри термоизолационна лента. Погледна към ножа в ръката си и внезапно поблагодари на бога, че не го беше захвърлила, след като го беше използвала, за да махне шлема си.

Тя непохватно хвана ножа с едната си ръкавица и внимателно вкара върха му в другия ръкав, точно над китката. Натисна острието над горната част на ръката си, така че да не я намушка дори и да пробие изцяло костюма. Платът се режеше трудно, но като въртеше дръжката, тя накрая успя да направи дупка. Пъхна ножа в тази малка цепнатина с тъпата страна, обърната към кожата й, и го плъзна надолу по ръката към кокалчетата. Когато върхът на острието разкъса плата между пръстите й, тя успя да освободи ръката си през големия разрез, който беше направила, и ръкавът остана да виси от лакътя надолу.

Жулиета седна на решетката, премести ножа в току-що освободената си ръка и разряза другия ръкав. Освободи и тази си ръка, докато супата капеше от раменете й надолу по ръцете. След като си беше осигурила по-добър контрол над ножа сега, когато не носеше тежките ръкавици, тя започна да реже при гърдите си. Разкъса външната част на металното фолио и заприлича на обелен портокал. Твърдата яка на шлема й трябваше да остане — тя беше прикрепена към карбоновия плат на долния й костюм, както и подсилените ципове по гърба й, — но махна парче по парче лъскавия външен слой, който беше дразнещо омазан. Според нея това се дължеше отчасти на супата и отчасти на придвижването й през хълмовете.

После дойде ред на обувките, които освободи около глезените, докато накрая успя да ги свали, като направи прорез по външния им ръб и първо извади единия си крак, а после и другия.

Преди да продължи да маха висящите парцали или да се захване с плата с ципа на гърба си, тя се изправи на площадката и забърза надолу по стълбите, като гледаше да увеличи разстоянието между себе си и въздуха горе, който сякаш стържеше по гърлото й. Слезе още два етажа, облята от зелената светлина на стълбището, преди да оцени факта, че е жива.

Беше жива.

Независимо колко дълго й оставаше да живее, този факт беше една стряскаща и красива новина за Жулиета. Беше прекарала три дни в изкачване на дълги стълбища като тези, докато се опитваше да свикне с мисълта за съдбата, която я очаква. След това беше прекарала още един ден и една нощ в килия, създадена за бъдещите трупове, които украсяваха пейзажа. И после се случи това. Невъзможното пътуване през пустошта на забранения свят, проникването в недостъпното и непознатото. Оцеляването.

Каквото и да последваше отсега нататък, в момента босите й крака летяха надолу по чуждите стъпала. Кожата й изтръпваше от хладната стомана. С всяка следваща глътка въздухът изгаряше все по-малко гърлото й, а ужасната смрад и споменът за смъртта се отдалечаваха все повече от нея. Скоро остана само трополенето от радостното й спускане, което се носеше със звънтене над самотния и празен мрак като приглушен звук от камбана, която бие не за мъртвите, а за живите.

Тя спря на шестия етаж, за да си почине и да свали остатъците от предпазния си костюм. Сряза внимателно черния долен костюм до раменете и ключицата си, разшири отвора и след като свали костюма, започна да драска гърба си, по който все още имаше парчета термоизолационна лента. След като откачи яката на шлема от плата (само ципът остана да виси върху гърба й като втори гръбначен стълб), тя най-накрая можеше да я свали от врата си. Издърпа я и я пусна на земята, след това свали останалата част от черния карбонов плат, обели ръцете и краката си и натрупа парчетата на купчина пред двойната врата на шесто ниво.

Помисли си, че шестият етаж би трябвало да е ниво с апартаменти. Замисли се дали да не влезе вътре и да извика за помощ, или да потърси дрехи и провизии, но желанието й да се спусне надолу беше по-силно. Върхът беше отровен и твърде близо до външния свят. Независимо дали причината беше във въображението й, или в неприятните преживявания, които беше имала на върха на своя силоз, тялото й изпитваше отвращение към него. Безопасното място беше дълбоко долу. Винаги беше смятала така.

В съзнанието й обаче се беше запечатала една многообещаваща картина от горната кухня — безкрайните редове с храна в консерви за случаите, когато реколтата е оскъдна. Жулиета се досети, че ще има още такива и в долните столови. Когато започна да диша нормално, установи, че и въздухът в силоза е станал приличен — паренето в дробовете и върху езика й беше намаляло. Или огромният силоз съдържаше много въздух, който сега никой не поемаше, или все още имаше източник на въздух. Тези мисли й вдъхнаха надежда. Така че тя остави изцапаните си парцаливи дрехи и въоръжена само с големия кухненски нож, се запромъква гола надолу по извитото стълбище. Тялото й се ободряваше с всяка следваща стъпка, а съзнанието й бе твърдо решено това да продължи.

На тринайсетия етаж тя спря и провери вратите. Винаги съществуваше вероятност този силоз да е със съвсем различно разположение на някои етажи, така че беше излишно да планира предварително, ако не знае какво да очаква. На върха познаваше само някои участъци в подробности и досега копието беше съвършено и всичко съвпадаше напълно. Но определено познаваше тринайсетия етаж. Имаше неща, които беше научила още като малка и които беше запаметила толкова добре, че ги усещаше като малки камъни в центъра на съзнанието си. Това бяха частите от нея, които се разпадаха последни, парчетата, които се запазваха, когато всичко останало се разпръскваше на вятъра или беше пияна до козирката. Когато открехна вратата, мислено Жулиета не се намираше в друг силоз — в изоставената черупка на силоз, а в миналото си и отваряше вратата на своето детство.

Вътре беше тъмно, нито една от лампите за аварийни случаи не светеше. Миризмата беше различна. Въздухът беше застоял, усещаше се смрад на гнило.

— Ехо? — извика Жулиета по коридора.

Тя се заслуша в ехото на гласа си, който се отразяваше от празните стени. Гласът, който се връщаше, звучеше по-далечен, по-слаб и по-висок от нейния. Представи си се как тича през същите тези зали деветгодишна и крещи през годините към своя по-възрастен аз. Опита се да види как майка й гони това момиченце и се мъчи да го хване и да го накара да стои мирно, но духовете се разтопиха в мрака. Последното ехо заглъхна и я остави сама и гола на входа.

Когато очите й привикнаха към мрака, тя едва успя да различи регистратурата в дъното на залата. Светлината се отразяваше от стъклените прозорци точно там, където трябваше да бъдат. Разположението беше съвсем същото като в яслите на баща й на средните нива — мястото, където тя не просто бе родена, а и където беше отгледана. Беше трудно да повярва, че това е някакво различно място. Че тук са живели други хора, други деца са били родени, играли са си и са били отгледани съвсем наблизо, надолу по хълма. Че са се гонели и са се състезавали на скачане или каквито там игри са измислили и че всички те не са подозирали за съществуването на Други хора. Навярно причината беше, че стои на вратата на яслите, но тя не можеше да се сдържи да не мисли за всички животи, минали през това място. Хора, които бяха пораснали, бяха се влюбили, бяха погребвали своите мъртви.

Всички онези хора отвън. Хора, чиито тела тя беше осквернила с обувките си, като беше разпиляла костите и пепелта им, докато си проправяше път към същото това място, от което те бяха избягали. Жулиета се зачуди колко ли отдавна се е случило това — колко ли отдавна е бил изоставен този силоз. Какво се беше случило тук? Стълбището все още беше осветено, което означаваше, че има енергия. Трябваше й хартия, за да направи изчисления, да разбере колко скоро или колко отдавна целият този живот се е превърнал в смърт. Освен от чисто любопитство имаше и практични основания да иска да го разбере.

След като хвърли последен поглед вътре и още един път потръпна от съжаление, че не се бе отбила да види баща си, когато беше минавала покрай яслите, Жулиета затвори вратата пред мрака и духовете и се замисли за трудното си положение. Като нищо можеше да е съвсем сама в един умиращ силоз. Радостната възбуда, че изобщо е жива, бързо се изчерпваше, заменена от реалността на самотата й и трудността на оцеляването й. Стомахът й изкъркори в съгласие с нейните мисли. Все още долавяше зловонната миризма на супата върху себе си. Догади й се и тя усети вкуса на стомашните си киселини. Нуждаеше се от вода. Нуждаеше се от дрехи. Тези първични потребности излязоха на преден план и замъглиха сериозността на положението й и обезсърчаващите задачи, които й предстояха, и оставиха зад гърба й съжаленията от миналото.

Ако разположението беше същото, първата хидропонна ферма трябваше да се намира четири етажа по-надолу, а по-голямата от двете горни ферми с пръст би следвало да е точно под нея. Жулиета потрепери от издигащо се течение студен въздух. Стълбището създаваше свой собствен термален цикъл и колкото по-надолу слизаше, толкова по-студено щеше да става. Но въпреки това тя продължаваше — по-надолу беше по-добре. На следващото ниво тя провери вратата. Беше твърде тъмно, за да види по-нататък от първия вътрешен коридор, но като че ли имаше офиси или работни помещения. Опита се да си спомни какво има на четиринайсетия в собствения й силоз, но не се сети. Толкова ли невероятно беше, че не знае? Горната част на нейния дом винаги е била непознато място за нея. Това превръщаше този силоз в нещо напълно чуждо.

Тя задържа вратата на четиринайсетия отворена и пъхна острието на ножа си в металните цепнатини на решетката, каквато имаше на всяка площадка. Дръжката остана да стърчи и се превърна в спирачка. Жулиета пусна вратата да се затвори на пантите си, докато не се закачи за дръжката, която я задържа отворена. Това й осигури достатъчно светлина да се промъкне вътре и да претърси опипом първите няколко стаи.

Отзад на вратите не висяха гащеризони, но едната стая беше подготвена за съвещания. Водата в каните отдавна се беше изпарила, но пурпурната покривка на масата изглеждаше достатъчно топла. Със сигурност щеше да й е по-топло с нея, отколкото да обикаля гола. Жулиета премести чашите, чиниите и каните и дръпна покривката. Обви я около раменете си, но така платът щеше да се изхлузи, докато се движи, затова опита да върже краищата му на възел пред гърдите си. После се отказа, изтича обратно до площадката под така желаната светлина и свали покривката. Грабна ножа — вратата изскърца и се затвори, — проби средата на плата с острието и проряза дълга цепнатина. Мушна главата си през нея и покривката се спусна отпред и отзад до краката й. След още няколко минути работа с ножа изряза излишния плат и си направи колан от една дълга лента, а друго парче овърза около главата си, за да й е топло.

Чувстваше се добре да прави нещо, да търси решение на някакъв конкретен проблем. Имаше инструмент, който при необходимост можеше да се превърне в оръжие, разполагаше и с дрехи. Списъкът от трудни задачи беше намалял с няколко. Тя се спусна по-надолу. Беше й студено на краката и си мечтаеше за обувки, жадуваше за вода и беше пределно наясно с всичко, което й оставаше да свърши.

На петнайсетия етаж една друга потребност й напомни за себе си, когато краката й почти поддадоха. Коленете й се подгънаха, тя сграбчи парапета и когато адреналинът напусна вените й, осъзна, че е убийствено изморена. Спря на площадката с ръце на коленете и на няколко пъти си пое дълбоко въздух. От колко време вървеше? Още колко можеше да се пресилва? Погледна отражението си в острието на ножа, видя колко ужасно изглежда и реши, че се нуждае от почивка, преди да продължи нататък. Трябваше да си почине сега, когато все още беше достатъчно топло, за да не трепери от студ.

Изкушаваше се да проучи това ниво в търсене на легло, но реши да не го прави — едва ли можеше да открие комфорт в пълния мрак зад тези врати. Затова се сви върху стоманената решетка на площадката на петнайсетия етаж, пъхна ръце под главата си и нагласи покривката така, че голата й кожа да е покрита изцяло. И преди да успее да обмисли дългия списък, който се образуваше в главата й, умората надделя. Тя се унесе в сън, макар за миг да изпадна в паника, че не би трябвало да е толкова уморена, че може би това е онази дрямка, от която човек никога не се събужда, и че съдбата й е да се присъедини към обитателите на това странно място, свити на кълбо и неподвижни, замръзнали и безжизнени, гниещи и разпадащи се…

43

— Разбираш ли какво предлагаш да направим?

Нокс вдигна очи към Маклейн и посрещна погледа в обкръжените й със сбръчкана кожа очи с цялата увереност, на която беше способен. Дребната жена, която контролираше цялото производство и набавянето на резервни части за силоза, беше странно внушителна личност. Тя нямаше огромната като буре гръд на Нокс, нито гъстата му брада, но притежаваше онзи сух поглед, белязан от тежестта на трудните години зад гърба й, който го караше да се чувства в нейно присъствие като сянка.

— Това не е бунт — рече той и забранената дума излезе с лекота от устата му, сякаш беше добре смазана от често и продължително използване. — Просто поправяме нещата.

— Сигурна съм, че така са казвали и прапрадядовците ми — изсумтя Маклейн.

Тя прибра назад кичурите сива коса, паднали върху лицето й, и погледна плана, разстлан между тях. Държеше се така, сякаш знаеше, че вършат нещо нередно, но се е примирила да помага, вместо да пречи. Нокс си помисли, че може би е от възрастта, след като погледна към розовия й скалп, подаващ се под косата й, която беше толкова тънка и бяла, че приличаше на стъклени нишки. Може би ако човек прекараше достатъчно време зад тези стени, той започваше да се примирява, че нещата никога няма да се подобрят или че няма да се променят кой знае колко. Или навярно накрая човек губеше надежда, че изобщо има нещо, което да си заслужава да бъде запазено.

Нокс сведе поглед към плана и приглади острите ръбове на фината хартия. Внезапно осъзна колко дебели и оцапани със смазка изглеждат пръстите му. Зачуди се дали Маклейн гледа на него като на грубиян, който е нахлул тук със своите заблуди за справедливост. Осъзна, че тя е достатъчно възрастна, за да го смята за млад. За млад и избухлив, докато той самият се мислеше за стар и мъдър.

Едно от десетките кучета, които живееха между рафтовете на Снабдяването, изръмжа недоволно под масата, сякаш всичките тези планове за война само му разваляха дрямката.

— Мисля, че е разумно да предположим, че от Информационния знаят, че нещо се готви — каза Маклейн и прекара малките си ръце през множеството етажи между тях и трийсет и четвъртия.

— Защо? Мислиш, че не сме били достатъчно дискретни при изкачването си ли?

— Сигурна съм, че сте били — усмихна му се тя, — но е разумно да предположим така, защото би било неразумно да предположим другояче.

Той кимна и задъвка брадата под долната си устна.

— Колко време ще е нужно на останалите ти механици, за да стигнат дотук? — попита Маклейн.

— Ще тръгнат около десет, когато стълбището е затъмнено, и ще са тук до два-три най-късно. Ще са натоварени.

— И смяташ, че една дузина от твоите хора ще бъдат достатъчни, за да продължат нещата долу да функционират?

— Стига да няма никакви сериозни повреди, да. — Той се почеса по тила. — На чия страна мислиш, че ще са носачите? Или хората от средните нива?

— Тези от средата в повечето случаи се възприемат като топъри[3]— сви рамене тя. — Знам, защото съм прекарала детството си там. Харесва им гледката и се хранят в кафетерията колкото се може по-често — така оправдават качването си до горе. Топърите обаче са друга работа. Според мен с тях имаме по-голям шанс.

Нокс не беше сигурен, че е чул правилно.

— Я повтори?

Тя го погледна и Нокс усети, че кучето души обувките му в търсене на компания или топлина.

— Помисли — каза Маклейн. — Защо си толкова раздразнен? Защото си загубил добър приятел? Това се случва непрекъснато. Не, защото си бил лъган. А топърите ще усетят това още по-остро, повярвай ми. Те живеят с гледката на онези, които са били излъгани. Тези от средните етажи — хората, които се стремят нагоре, без да знаят защо, и които не изпитват съчувствие към нас — ще се дърпат най-много.

— Значи мислиш, че имаме съюзници на върха?

— Да, така смятам. Но ще трябва да ги убедим. С някаква хубава реч като онази, с която отрови хората ми.

Тя го дари с усмивка, което рядко правеше, и Нокс усети, че и той се усмихва в отговор. И в този миг разбра защо хората й са толкова предани. Тя имаше влияние подобно на онова, което той имаше, но поради различни причини. Хората се страхуваха от него и искаха да са в безопасност. А към Маклейн изпитваха уважение и искаха да се почувстват обичани.

— Проблемът, с който ще се сблъскаме, е, че средните нива ни отделят от Информационния. — Тя прокара ръка през плана. — Затова трябва да преминем оттам бързо, но без да започваме битка.

— Мислех просто да щурмуваме горе преди зазоряване — промърмори Нокс.

Облегна се назад и погледна под масата към кучето, което лежеше наполовина върху обувката му, провесило глуповато език и размахващо опашка. Единственото, което Нокс виждаше в това животно, бе машина, която ядеше и оставяше лайна след себе си. Покрита с козина топка месо, която той нямаше право да изяде. Помръдна противната твар с върха на обувката си.

— Махай се! — извика му той.

— Джаксън, ела тук — щракна му с пръсти Маклейн.

— Не разбирам защо държите тези създания, а още по-малко защо ги развъждате.

— Не би могъл да разбереш — сопна му се Маклейн. — Те радват душата на онези от нас, които имат такава.

Той погледна да провери дали тя говори сериозно и откри, че сега се усмихва малко по-непринудено.

— Е, след като оправим нещата, ще настоявам и за тях да има лотария. Броят им трябва да се контролира — усмихна й се саркастично той в отговор.

Джаксън не спря да скимти, докато Маклейн не се пресегна да го погали.

— Ако ние бяхме толкова предани едни на други, колкото е той, никога нямаше да има нужда от бунт — каза тя и вдигна поглед към Нокс.

Той наведе глава, не можеше да се съгласи с нея. През годините в Механичния имаше няколко кучета — достатъчно, за да знае, че някои хора мислят по този начин, макар и за него да не беше така. Неизменно беше изразявал несъгласието си с онези, които харчеха трудно спечелените си читове за Угояване на животно, което никога нямаше да се отплати за тази услуга. Когато Джаксън се мушна под масата и се отри в коляното му, скимтейки да бъде погален, ръцете на Нокс нарочно не помръднаха от плана.

— За пътуването нагоре ни трябва отвличане на вниманието — рече Маклейн. — Нещо, което да намали броя на хората по средните етажи. Ще бъде добре, ако можем да накараме колкото се може повече от тях да се качат на върха, защото ще вдигнем доста шум с придвижването на толкова хора нагоре по стълбите.

— Ние? Почакай, да не би да мислиш, че и ти ще дойдеш…

— Ако моите хора участват, то, разбира се, че и аз ще дойда. — Тя наклони глава. — От петдесет години се катеря по стълбите в склада. Нали не смяташ, че няколко етажа ще са проблем за мен?

Нокс не беше сигурен, че каквото и да било може да е проблем за нея. Опашката на Джаксън потропваше върху крака на масата, докато песът стоеше и го гледаше с обичайната глуповата физиономия на своя вид.

— Ами ако заварим вратите по пътя нагоре? — попита Нокс. — Така ще ги задържим вътре, докато всичко това свърши.

— И след това какво ще правим? Просто ще се извиним? А ако това отнеме седмици?

— Седмици?

— Нали не мислиш, че ще е толкова лесно? Просто да се качим горе и да поемем управлението?

— Не се заблуждавам какво предстои да се случи. — Той посочи към вратата на нейния офис, която водеше към цеховете, пълни с тракащи машини. — Нашите хора произвеждат бойни средства и аз възнамерявам да ги използвам, ако се наложи. С радост бих се съгласил на мирна промяна. Ще се задоволя с това Бърнард и неколцина други да бъдат изпратени да чистят, но ако се наложи да си изцапам ръцете, няма да се срамувам от това…

— Просто исках и двамата да сме наясно… — кимна Маклейн.

— Ясно е като бял ден — потвърди той.

Внезапно му хрумна една идея и той плесна с ръце. Неочакваният шум накара Джаксън да се дръпне назад.

— Сетих се с какво ще отвлечем вниманието им — каза й той и посочи долните етажи на Механичния върху плана. — Ами ако накараме Дженкинс да прекъсне захранването? Може да започнем на няколко нива над Механичния или още по-добре — с фермите и столовите. Ще кажем, че причината е скорошният ремонт на генератора…

— И мислиш, че средните етажи ще се изнесат? — присви очи тя.

— Ако искат топла храна. Или ще си стоят на тъмно.

— Предполагам, че ще излязат на стълбището да клюкарстват, чудейки се какво става. Така на пътя ни ще има още повече хора.

— Тогава ще им обясним, че се качваме да оправим проблема! — Нокс се почувства обезсърчен.

Проклетото куче пак седна на обувката му.

— Качваме се да оправим проблема? — засмя се Маклейн. — Кога за последен път се е случвало нещо подобно?

Нокс подръпваше брадата си. Не беше сигурен кое му е толкова сложното. Хората като тях бяха много. Работеха по цял ден с инструменти. Щяха да счупят главите на техниците — дребни човечета като Бърнард, които си седяха на задниците и тракаха по клавиатурите като секретарки. Просто трябваше да се качат горе и да го направят.

— Имаш ли по-добри идеи? — попита той.

— Трябва да мислим какво ще се случи после — отвърна Маклейн. — След като пребиеш няколко човека до смърт и през решетките прокапе кръв, какво ще правиш? Искаш ли хората да живеят в страх, че всичко може да се повтори отново? Или да преживеят отново онова, през което е трябвало да преминат, за да постигнеш ти целта си?

— Искам да нараня само онези, които са ни лъгали — каза той. — Това е единственото, което искаме. Всички ние живеехме в страх. Страх от външния свят. Страх от почистването. Дори се бояхме да говорим за един по-добър свят. И нищо от това не е истина. Системата ни подвеждаше да се срамуваме и да я приемаме…

Джаксън излая веднъж и после заскимтя, а опашката му бършеше пода като изпуснат от контрол въздушен шланг, чийто накрайник е запушен.

— Мисля, че когато приключим — рече Нокс — и започнем да обсъждаме как да използваме познанията си, за да изследваме света, който досега само сме гледали, това ще вдъхнови някои хора. По дяволите, това ми вдъхва надежда! Ти нищо ли не изпитваш?

Той протегна ръка и погали Джаксън по главата, който спря да скимти. Маклейн го гледа известно време и накрая кимна в съгласие.

— Ще опитаме с прекъсването на захранването — заяви тя с вида на човек, взел окончателно решение. — Още тази нощ, преди всички, които са отишли да гледат почистването, да са се върнали разочаровани. Аз ще водя една група със свещи и фенерчета и ще се постарая това да изглежда като мисия на добра воля, провеждана от Снабдяването. Ти ще ме последваш няколко часа по-късно с останалите. Ще видим докъде ще стигнем с историята за ремонта, преди да се сблъскаме с неприятности. Надявам се, че доста хора ще останат горе на върха или в леглата си на средните нива, твърде изтощени от изкачването за храна, за да ги е грижа за суматохата отвън.

— В тези ранни часове ще има по-малко трафик — съгласи се Нокс, — така че може би няма да имаме много неприятности.

— Целта ще бъде да ударим Информационния и да го задържим. Бърнард все още се прави на кмет, така че вероятно няма да е там. Но или той ще дойде при нас, или ние ще тръгнем след него, след като завладеем трийсетите нива. Не мисля, че той ще окаже сериозна съпротива, не и след като неговите етажи станат наши.

— Съгласен — кимна Нокс, зарадван, че имат план и че има съюзник. — И хей, благодаря ти за това.

Маклейн се усмихна.

— Добре говориш за механик — отбеляза тя и кимна към кучето. — Освен това Джаксън те харесва, а той никога не греши. Не и за мъжете.

Нокс сведе поглед и осъзна, че продължава да чеше песа. Отдръпна ръка и видя как животното задиша с изплезен език и го загледа настойчиво. В съседната стая някой се засмя на шега. Гласовете на неговите механици се смесваха с тези на служителите от Снабдяването, леко приглушени от стената и вратата. Към смеха се присъединиха звуците на огъвани стоманени пръти, парчета метал, които бяха изчуквани, за да станат остри, и тракането на машини, които вместо нитове изработваха куршуми. В този момент Нокс разбра какво има предвид Маклейн относно предаността. Той я видя в очите на това глупаво куче — видя, че то би направило всичко за него, стига той да го поиска. И си помисли, че тежестта, която усещаше върху гърдите си — тежестта на множеството хора, които изпитваха такава преданост към него и Маклейн, е най-голямата тежест изобщо.

44

Фермата с пръст отдолу изпълваше стълбището с наситената миризма на прясно гниене. Жулиета още не се беше разсънила съвсем, когато се спусна едно ниво и я усети. Нямаше представа колко дълго е спала — струваше й се, че са минали дни, но можеше и да са часове. Беше се събудила с лице, притиснато към решетката, която беше оставила върху него червени линии, и веднага беше поела надолу. Стомахът й къркореше и миризмата от фермата я караше да бърза. Когато стигна двайсет и осмия, вонята, носеща се във въздуха, беше толкова гъста, че тя имаше чувството, че плува през нея. Реши, че това е миризмата на смърт. На погребения. На разкопана глинеста пръст, която изпуска във въздуха всички тези молекули с остър мирис.

Спря на трийсетия — хидропонните ферми — и отвори вратата. Вътре беше тъмно. От коридора се носеше звук — бръмченето на вентилатор или двигател. Беше странно да чуе този тих звук. В продължение на повече от ден не беше чувала нищо друго освен звуците, които самата тя издаваше. Зеленият блясък на аварийното осветление не беше никаква компания — той беше като топлината на умиращо тяло, на батерии, които се изтощават с всеки изпуснат фотон. Но това тук беше нещо движещо се — звук, различен от собственото й дишане и стъпките й и таящ се дълбоко в тъмните коридори на хидропонните ферми.

Тя отново сложи единствения си инструмент и средство за защита като спирачка за вратата, за да се процеди вътре малко светлина. Промъкна се вътре, където миризмата на растителност не беше толкова силна, колкото на стълбището, и тръгна с тихи стъпки по коридора, опряла ръка в стената. Офисите и приемната бяха тъмни и без никакви следи от живот, а въздухът беше сух. На турникета не проблясваше светлина, а и тя нямаше карта или чит, с които да мине през него. Сложи ръце на опорите и го прескочи. Този дребен акт на неподчинение някак й вдъхна сила, сякаш беше приела беззаконието, царящо в това мъртво място, и пълната липса на цивилизация и правила.

Светлината, процеждаща се от стълбището, едва достигаше до първите стаи от поредицата помещения, които ставаха все по-големи. Тя изчака очите й да свикнат, благодарна за тази си способност, изострена от живота дълбоко долу в Механичния и тъмните вътрешности на повредените машини. Когато най-сетне успя да се огледа, онова, което видя, не я ободри. Хидропонните градини бяха изгнили. Тук-там от мрежата окачени тръби висяха дебели като въжета стъбла. Това й позволи да прецени, ако не преди колко време е загинал силозът, то поне кога са умрели градините. Не бяха минали стотици години, нито пък беше станало преди дни. Дори и толкова голям период от време й се видя истинско съкровище от информация — първата следа към отговора на въпроса какво се е случило на това загадъчно място.

Тя почука с кокалчета по едната от тръбите и чу плътен, глух звук, който показваше, че е пълна.

Нямаше растения, но имаше вода! Само при мисълта за това устата й пресъхна. Жулиета се наведе през парапета към помещението. Притисна уста към един от отворите в горната част на тръбата, където трябваше да расте стъбло на растение. Присви плътно устни и засмука. Течността, която докосна езика й, беше солена и противна, но беше течност. И във вкуса й нямаше нищо химическо или токсично, а само усещане за застояли органични вещества. Пръст. Беше съвсем малко по-неприятен от греста и смазката, в която на практика се беше къпала в продължение на две десетилетия.

Затова тя пи, докато утоли жаждата си. И сега, когато се беше натъкнала на вода, осъзна, че ако има още за откриване, може би ще живее достатъчно дълго, за да го намери.

Преди да си тръгне, Жулиета отчупи края на тръба, като запази непокътната запушалката й в единия край. Диаметърът й беше само няколко сантиметра и беше не по-дълга от шейсет сантиметра, но щеше да свърши работа като манерка. Тя внимателно огъна надолу останалата част от счупената тръба и водата започна да се стича. Докато пълнеше своята импровизирана манерка, тя плисна малко вода върху ръцете си, защото все още се страхуваше от замърсяването от външния свят.

След като тръбата й се напълни, Жулиета се промъкна обратно до осветения вход в края на залата. Имаше три хидропонни ферми с тръби, които лъкатушеха през дългите и усукани коридори. Опита се да пресметне грубо наум, но при всички положения щеше да има достатъчно вода за пиене за много дълго време. Вкусът, който оставаше в устата й, беше ужасен и тя нямаше да се изненада, ако я свие корем, но ако успееше да запали огън и да намери достатъчно плат или хартия за горене, дори и това можеше да бъде поправено с преваряване.

Излезе отново на стълбището и се върна при наситените миризми, които беше оставила зад гърба си. Взе ножа си и забърза надолу към следващата част от силоза, завъртя се почти два пъти по стълбата, докато стигна до следващата площадка и отвори вратата.

Миризмата определено идваше от фермите с пръст. И Жулиета отново чу онзи бръмчащ двигател, този път по-силно от преди. Тя подпря вратата, сложи манерката до парапета и надникна вътре.

Миризмата на растителност беше непреодолимо силна. Отпред на слабата зеленикава светлина тя видя гъсти клони да се протягат над парапетите към пътеката. Прескочи предпазните прегради, за да проучи близкия край с ръка, опряна на стената, докато очите й привикнат отново. Определено някъде работеше помпа. Освен това чуваше да капе вода — или имаше теч, или някой кран още работеше. Жулиета усети по тялото й да преминават тръпки, когато листата докоснаха ръцете й. Миризмата на гнило сега беше ясно доловима — беше вонята на плодове и зеленчуци, които гниеха в почвата или по растенията. Чу бръмченето на мухи — звуците на живот.

Протегна ръка към гъстата зеленина и заопипва наоколо, докато накрая не докосна нещо гладко. Жулиета го дръпна и извади на светлина едър домат. Периодът от време, който беше предположила, внезапно чувствително се стесни. Колко дълго можеха да се поддържат сами фермите с пръст? Дали доматите трябваше да бъдат засявани, или всяка година израстваха сами като бурените? Не можа да си спомни. Отхапа. Доматът още не беше напълно узрял. Зад нея се чу шум — дали не се включваше още някоя помпа?

Обърна се точно навреме, за да види как вратата към стълбището се затваря и потапя фермата с пръст в пълен мрак.

Жулиета замръзна. Изчака да чуе звука от ножа, тракащ надолу по стълбите. Опита се да си представи, че може сам да се е измъкнал и паднал. Когато светлината изчезна, слухът й сякаш превзе неизползваната част от мозъка й. Сякаш чуваше дишането и дори пулса си, а бръмченето на помпата сега беше по-силно. Без да пуска домата, тя приклекна и тръгна към отсрещната стена с протегнати напред ръце, за да опипва пътя си. Плъзна се към изхода, като продължаваше да върви приведена, за да избягва растенията, и се опитваше да се успокои. Тук нямаше духове — нямаше нищо, от което да се страхува. Повтаряше си това, докато бавно се придвижваше напред.

И тогава една ръка я докосна по рамото. Жулиета изкрещя и изпусна домата. Ръката я натискаше надолу и я караше да стои приклекнала, докато тя се мъчеше да се изправи. Замахна към нападателя и се опита да се отдръпне от него. Покривката се изхлузи от главата й и тя усети твърдата стомана на турникета, една от преградите на който стърчеше над пътеката. Почувства се глупаво.

— Заради теб щях да получа инфаркт — каза тя на машината.

Хвана се отстрани на нея и се изправи. Щеше да се върне за още храна, когато има светлина. Остави турникета и се отправи към изхода, като с едната ръка се подпираше на стената, а с другата опипваше пред себе си. Зачуди се дали няма да започне да разговаря с предметите. Да започне да полудява. Когато мракът я погълна, тя осъзна, че начинът й на мислене се променя непрекъснато. Преди ден се беше примирила със смъртта, а сега просто се страхуваше да не полудее.

Това беше напредък.

Ръката й най-сетне се удари във вратата и Жулиета я отвори. Изруга заради липсващия нож — нямаше го върху решетката. Запита се колко ли далеч може да е паднал и дали изобщо някога ще го намери или може би ще го замени. Обърна се да вземе манерката си…

И видя, че и нея я няма.

Жулиета усети как зрителното й поле се стеснява, а сърцето й заби по-учестено. Зачуди се дали затварянето на вратата е прекатурило манерката й. Запита се и как ножът е паднал през цепнатина, която е по-тясна от дръжката му. И когато туптенето в слепоочията й се успокои, тя долови нещо друго.

Стъпки.

Звънтяха по стълбището под нея.

Тичаха.

45

Бойните средства потракваха върху тезгяха на Снабдяването. Прясно фрезованите и напълно забранени оръжия бяха подредени като множество пръчки от стомана. Нокс взе едно от тях, почувства топлината на наскоро пробитото и нарязано дуло и запъна приклада, за да отвори патронника. Бръкна в една от кофите, пълни с блестящи патрони с гилзи, отрязани от тънки тръби и натъпкани с барут, взе един и го постави в чисто новото оръжие. Устройството изглеждаше, че функционира достатъчно просто — прицелваш се и дърпаш лоста.

— Внимавай, когато насочваш това — предупреди го един от мъжете от Снабдяването и се дръпна встрани от него.

Нокс вдигна цевта към тавана и се опита да си представи какво може да причини нещото в ръцете му. Беше виждал оръжие само веднъж — беше по-малко и висеше на хълбока на стария заместник. Смяташе, че то е по-скоро за показ. Пъхна в джоба си шепа смъртоносни патрони, като си мислеше как всеки от тях ще прекъсне един живот, и разбра защо тези неща са забранени. Да убиеш човек вероятно беше по-трудно, отколкото да размахаш насреща му парче тръба. Сигурно беше нужно много време да се пребориш със съвестта си.

Един от работниците на Снабдяването се появи иззад рафтовете с кофа в ръце. Гърбът му се беше извил и раменете му се бяха изкривили, така че Нокс разбра, че онова, което носи, е тежко.

— Досега сме направили само две дузини от тези — съобщи мъжът и вдигна кофата върху тезгяха.

Нокс бръкна вътре и извади един от тежките цилиндри. Механиците му и дори някои от мъжете и жените в жълто хвърляха нервни погледи към кофата.

— Удряш този край в нещо твърдо — подхвана мъжът зад тезгяха толкова спокойно, сякаш връчваше електрическо реле на клиент и му даваше някой и друг последен съвет за инсталацията, — като например в стена, в под или в приклада на оръжието си. И след това гледай да се отървеш от него.

— Безопасни ли са за носене? — попита Шърли, когато Нокс пъхна един цилиндър в джоба си.

— О, да, нужна е повечко сила.

Няколко души бръкнаха в кофата, за да си вземат по един цилиндър. Нокс улови погледа на Маклейн, когато и тя взе един и го пъхна в джоба на гърдите си. На лицето й беше изписана хладна предизвикателност. Сигурно виждаше колко е разочарован, че и тя ще идва. Той веднага разбра, че няма да излезе на глава с нея.

— Добре — каза тя и обърна сиво-сините си очи към мъжете и жените, които се бяха насъбрали около тезгяха. — Чуйте ме. Трябва да сме в готовност, така че, ако носите оръжие, вземете си и някакви амуниции. Там има ленти брезент. Опаковайте тези неща възможно най-добре, за да не се виждат. Моята група тръгва след пет минути, ясно ли е? Онези от вас, които са във втората група, могат да чакат отзад, далеч от погледите.

Нокс кимна. Хвърли поглед към Марк и Шърли. Двамата щяха да се присъединят към него във втората вълна — онези, които се изкачваха по-бавно, щяха да са първи и да се държат все едно нищо не се е случило. Щяха да ги последват хората с по-здрави крака. Надяваха се, че всички ще успеят да се съберат на трийсет и четвъртия. И двете групи щяха да бият доста на очи и поотделно, а събрани накуп, направо можеха със същия успех да изпеят намеренията си, докато се изкачват.

— Добре ли си, шефе? — Шърли сложи пушката на рамото си и го погледна намръщено.

Той потри брадата си и се зачуди каква част от напрежението и страха му прозира външно.

— Добре съм — промърмори той. — Да.

Марк грабна една бомба, прибра я и положи ръка върху рамото на съпругата си. Нокс усети бодването на съмнението. Искаше му се жените да не участват, поне не омъжените жени. Той продължаваше да се надява, че насилието, за което се подготвят, ще бъде избегнато, но му беше все по-трудно да се преструва, като гледаше как ръцете нетърпеливо хващат оръжията. Сега всички те бяха способни да отнемат живот, а той смяташе, че хората са достатъчно разгневени, за да го направят наистина.

Маклейн пристъпи през процепа в тезгяха и го измери с поглед.

— И така, моментът настъпи — каза тя и протегна ръка.

Нокс я пое. Възхити се на силата на тази жена.

— Ще се видим на трийсет и петия и ще се качим заедно до последното ниво — рече той. — Не започвайте забавата без нас.

— Няма — усмихна се тя.

— И приятно изкачване. — Той погледна към мъжете и жените, които се събираха зад нея. — На всички вас. Късмет и до скоро.

Отвърнаха му мрачни кимвания и стиснати челюсти. Малката армия в жълто започна да се точи през вратата, но Нокс задържа Маклейн.

— Хей — каза й, — не се забърквайте в неприятности, преди да ви настигнем, разбрахме ли се?

Тя го потупа по рамото и се усмихна.

— И когато всичко започне — продължи Нокс, — очаквам ти да си най-отзад, зад…

Маклейн пристъпи по-близо и ръката й сграбчи Нокс за ръкава. Осеяното й с бръчки лице внезапно стана сурово.

— Кажи ми къде ще бъдеш ти, Нокс от Механичния, когато залетят бомбите? Когато тези мъже и жени, които сега ни гледат, се изправят пред най-тежкото си изпитание, къде ще бъдеш ти?

Внезапната атака свари Нокс неподготвен. Тихият й шепот притежаваше цялата сила на вик.

— Знаеш къде ще бъда… — понечи да отговори той.

— Много си прав — прекъсна го Маклейн и пусна ръката му. — И ще е добре да знаеш, че там ще видиш и мен.

46

Жулиета застана напълно неподвижно и се ослуша за звука от стъпките, които се отдалечаваха надолу по стълбището. Можеше да усети вибрациите по парапета. По краката и ръцете й преминаха тръпки. Искаше да извика, да изкрещи на човека да спре, но внезапният приток на адреналин я накара да почувства гърдите си студени и празни. Сякаш някакъв леден вятър беше проникнал дълбоко в дробовете й и беше отнел гласа й. Заедно с нея в силоза имаше още живи хора. И те бягаха.

Тя се отдръпна от парапета и се втурна през площадката, дотича до извитите стъпала и се заспуска по тях толкова бързо, колкото я държаха краката. Един ред стълби по-надолу, когато адреналинът се оттегли, тя събра достатъчно въздух в дробовете си, за да изкрещи „Спри!“, но звукът от босите й стъпала върху металните стълби сякаш заглуши гласа й. Вече не чуваше човека, който тичаше, но не посмя да спре и да се заслуша от страх, че той ще се отдалечи твърде много пред нея. Когато обаче подмина вратата на трийсет и първия, тя се разтревожи, че той би могъл да се шмугне в някое ниво и да се измъкне. А ако в огромния силоз се криеха само шепа хора, тя можеше и никога да не ги открие. Не и ако те не желаеха да бъдат намерени.

По някакъв начин това беше по-ужасяващо от всичко друго — мисълта, че може да изживее остатъка от дните си, като претърсва изоставения силоз и се опитва да оцелее и разговаря с неодушевени предмети, докато някаква група хора правят същото и се крият. Това толкова я напрегна, че й беше нужно известно време, за да се сети и за другата възможност — че това може да е група, която търси нея, и то не с най-добри намерения.

Намеренията им може и да не бяха добри, но ножът й беше у тях.

Тя спря на трийсет и втория, за да се ослуша, вкопчила ръце в парапета. Беше почти невъзможно да затаи дъх, за да е възможно най-тиха — дробовете й изпитваха неудържима нужда да поемат дълбоко въздух. Но тя остана неподвижна, докато пулсът в дланите й вибрираше върху студения парапет. Звукът от стъпките все още се чуваше под нея и сега беше по-силен. Настигаше го! Окуражена, тя хукна отново, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Докато танцуваше надолу по стълбите, се движеше с рамото напред, както правеше в детството си. Едната й ръка се плъзгаше по извития парапет, другата държеше опъната пред себе си, за да пази равновесие, а краката й едва докосваха едно стъпало, преди да полетят към следващото, като внимаваше да не се подхлъзне. При тази скорост подхлъзването можеше да е смъртоносно. В ума й се мяркаха картини на гипсирани крака и ръце и разни истории за злощастни възрастни хора със счупени тазове. Въпреки това тя се насилваше до границите на възможностите си и направо летеше. Само за миг стигна до трийсет и третия. Половин спирала по-късно насред звука от стъпките си тя дочу да се затръшва врата. Спря и вдигна поглед. Наведе се през парапета и надникна надолу. Звукът от стъпките беше изчезнал. Чуваше се само задъханото й дишане.

Жулиета забърза надолу, още веднъж се завъртя по спиралата от стъпала и натисна дръжката на вратата на трийсет и четвъртия. Тя не се отвори, въпреки че не беше заключена. Дръжката изщрака и вратата помръдна, но се опря в нещо. Жулиета задърпа с всички сили, но резултатът беше същият. Дръпна отново и чу как нещо изпука. С крак, опрян в другата врата, тя пробва за трети път. Отметна глава назад, дръпна ръце към гърдите си и ритна с крак…

Нещо се строши. Вратата се отвори широко и тя изпусна дръжката. Отвътре бликна ярка светлина, която се изля през вратата, преди тя да се затръшне отново.

Жулиета отново сграбчи дръжката. Отвори вратата, като се стараеше да запази равновесие. В коридора вътре се търкаляше счупената половина на дръжка за метла. Другата половина висеше от дръжката на вратата. Парчетата се виждаха ясно на ослепителната светлина наоколо. Лампите над главата й работеха на пълна мощност. Докъдето стигаше погледът, по тавана се виждаха ярки правоъгълници. Жулиета се ослуша за шум от стъпки, но не чу нищо друго освен жуженето на лампите. Червеното око на турникета пред нея примигваше отново и отново, сякаш знаеше някакви тайни, които не искаше да й разкрие.

Тя се изправи, приближи се до машината и погледна вдясно, където през една стъклена стена се виждаше конферентна зала, в която осветлението също беше пуснато на пълна мощност. Жулиета прескочи преградите с вече привично движение и извика за поздрав. Гласът й отекна, но прозвуча някак различно в осветения въздух, ако това изобщо беше възможно. Тук, вътре, имаше живот, електричество и други уши, които да чуят гласа й. Това правеше ехото някак по-слабо.

Тя подмина офисите, като надничаше във всеки от тях в търсене на следи от живот. Из цялото място цареше пълна бъркотия. Чекмеджетата бяха изсипани на пода, металните шкафове с документи бяха преобърнати и скъпоценната хартия беше разхвърляна навсякъде. Едно от бюрата беше обърнато към нея и Жулиета видя, че компютърът работи и екранът му е запълнен със зелен текст. Имаше усещането, че е навлязла в някакъв приказен свят. За два дни (ако беше спала толкова дълго) мозъкът й постепенно се беше приспособил към бледозеления блясък на аварийното осветление, беше свикнал с мисълта, че трябва да живее в един изоставен свят без енергия. Тя все още усещаше върху езика си вкуса на онази противна вода, а сега крачеше през разхвърляни, но иначе нормални на вид работни места. Представи си как хората от следващата смяна (дали в тези офиси работеха на смени?) се връщат от стълбището със смях, започват да ровят из документите, да оправят мебелите и да се захващат отново с работа.

Мисълта за работата я накара да се запита какво ли са вършели тук. Никога не беше виждала такова вътрешно разположение. Докато се оглеждаше с интерес, тя почти забрави как тичаше надолу по стълбите — беше не по-малко любопитна за тези стаи и захранването, отколкото за стъпките, довели я тук. След един завой тя стигна до широка метална врата, която за разлика от останалите, не се отвори. Жулиета я натисна с цялата си тежест и усети, че тя едва помръдна. Натисна отново металната врата с рамо и започна да я бута сантиметър по сантиметър, докато накрая не успя да се промъкне вътре. Наложи й се да се прехвърли през един висок метален шкаф за документи, който беше избутан пред тежката врата в опит да се попречи тя да бъде отворена.

Стаята беше огромна, поне толкова голяма, колкото генераторната зала и далеч по-голяма от кафетерията. Беше пълна с високи мебели, които бяха по-големи от шкафовете за документи, но нямаха чекмеджета. Вместо това предните им части бяха покрити с примигващи светлини — червени, зелени и кехлибарени.

Жулиета разрови документите, които се бяха изсипали от шкафа. Докато го правеше, осъзна, че не може да е сама в стаята. Някой беше издърпал шкафа пред вратата и го беше направил отвътре.

— Има ли някой?

Тя вървеше през редиците от високи машини — предполагаше, че са именно машини. Те жужаха с електрически звук и от време на време бръмчаха и потропваха, сякаш вътрешностите им бяха заети с нещо. Зачуди се дали това не е някакъв вид странна електростанция, която може би осигурява осветлението. Или пък вътре имаше купища акумулатори? Когато видя всичките шнурове и кабели от задната страна на устройствата, реши, че е по-вероятно да са акумулатори. Нищо чудно, че осветлението беше толкова ярко. Това беше като двайсет от акумулаторните зали на Механичния, събрани накуп.

— Има ли някой тук? — извика тя. — Няма да ви сторя нищо лошо.

Тя прекоси стаята, като се ослушваше за някакво движение, докато не стигна до машина, чиято врата беше отворена. Когато надникна вътре, Жулиета не видя акумулатори, а платки като онези, които Уокър запояваше, откакто се помнеше. Всъщност вътрешността на тази машина странно наподобяваше вътрешността на компютъра в диспечерската… Жулиета отстъпи, когато осъзна какво гледа.

— Сървърите — прошепна тя.

Намираше се в Информационния отдел на този силоз. Трийсет и четвърто ниво. Разбира се.

Откъм отсрещната стена се чу стържещ звук като от плъзгане на метал върху метал. Жулиета затича в тази посока, стрелвайки се между високите устройства, като се чудеше кой, по дяволите, бяга от нея и къде възнамерява да се скрие.

Тя заобиколи последната редица сървъри и видя как една част от пода се движи и парче от металната решетка се мърда, за да закрие някакъв отвор. Жулиета се хвърли към пода, дрехата й от покривка за маса се оплете около краката й, а ръцете й сграбчиха ръба на капака, преди той да се затвори. Точно пред себе си видя пръстите на някакъв мъж да стискат ръба на решетката. Непознатият извика уплашено, като не спираше да сумти от полаганите усилия. Жулиета се опита да дръпне обратно решетката, но нямаше опора. Едната ръка изчезна. На нейно място се появи нож, който търсеше да пореже пръстите й.

Жулиета подложи крака под себе си и седна, за да намери опора. Дръпна решетката и когато го направи, усети как ножът клъцна пръста й.

Тя изкрещя. Мъжът отдолу също изкрещя. Той се подаде, като държеше ножа между двамата. Ръката му трепереше и острието отразяваше лампите над главите им. Жулиета пусна металния капак и стисна ръката си, от която капеше кръв.

— Успокой се! — извика тя и се дръпна вън от обсега му.

Мъжът приведе глава и след това отново я вдигна. Погледът му се плъзна покрай Жулиета, сякаш зад нея идваха още хора. Тя потисна желанието си и тя да погледне. Реши да се довери на тишината, в случай че той се опитва да я заблуди.

— Кой си ти? — попита тя.

Обви част от дрехата около ръката си, за да я превърже. Забеляза, че мъжът, който беше с дълга и рошава брада, носеше сив гащеризон. Спокойно можеше да е ушит и в нейния силоз — толкова малки бяха разликите. Той я гледаше втренчено. Тъмната му коса беше чорлава и падаше върху лицето му. Той изсумтя, изкашля се в ръката си и сякаш се готвеше да се мушне под пода и да изчезне.

— Остани — каза Жулиета. — Не искам да ти сторя нищо лошо.

Мъжът погледна наранената й ръка и ножа. Жулиета видя тънката струйка кръв, която се стичаше към лакътя й. Раната я болеше, но за времето, прекарано в Механичния, беше имала и по-тежки злополуки.

— С-с-съжалявам — промърмори мъжът.

Той облиза устни и преглътна. Ножът трепереше неконтролируемо.

— Името ми е Джулс — каза тя, като осъзна, че този мъж е по-уплашен от нея самата. — Твоето как е?

Той хвърли поглед към острието на ножа, което държеше странично между двамата, сякаш се поглеждаше в огледало. Поклати глава.

— Няма име — прошепна той със сух и стържещ глас. — Няма нужда.

— Сам ли си? — попита тя.

Той сви рамене.

— Соло — отвърна той. — Години. — Вдигна поглед към нея. — От къде… — Отново облиза устни, прочисти гърлото си, очите му се овлажниха и проблеснаха на светлината — идваш? Кое ниво?

— Бил си съвсем сам в продължение на години? — невярващо попита Жулиета.

Дори не можеше да си го представи.

— Не идвам от никое ниво — каза му тя. — Идвам от друг силоз.

Произнесе последните думи тихо и бавно, разтревожена какво може да причини тази новина на този на вид крехък мъж.

Но Соло кимна, сякаш в това имаше смисъл. Жулиета не очакваше такава реакция.

— Външността… — Соло погледна отново ножа, извади ръката си от дупката, сложи го върху решетката и го плъзна далеч от двамата. — Безопасна ли е?

Жулиета поклати глава.

— Не — отвърна тя. — Имах костюм. Не ми се наложи да вървя дълго. Но въпреки това не би трябвало да съм жива.

Соло поклати глава. Вдигна поглед към нея. От ъгълчетата на очите му се спускаха мокри дири, които изчезваха в брадата му.

— Никой от нас не трябва да е жив — каза той. — Никой.

47

— Какво е това място? — обърна се Лукас към Бърнард.

Двамата стояха пред голяма схема, която покриваше стената като тапет. Диаграмите бяха прецизни, а надписите — богато украсени. На нея бе поместена координатна мрежа с кръгове, които бяха на равно разстояние един от друг с линии помежду им. Във всеки от тях имаше означени детайли. Няколко кръга бяха задраскани с червено мастило. Беше точно от онези внушителни диаграми, които той се надяваше един ден да постигне със звездните си карти.

— Това е нашият Завет — простичко обясни Бърнард.

Лукас често го беше чувал да говори по подобен начин за главните компютри над главите им.

— Това сървърите ли са? — попита той, като се осмели да приглади с ръце листа хартия, който беше с размера на малък чаршаф за легло. — Разположени са като сървърите.

Бърнард пристъпи до него и потри брадичката си.

— Хъмм. Интересно. Наистина е така. Не го бях забелязал досега.

— Какво е тогава? — Лукас погледна по-отблизо и видя, че всеки кръг е номериран.

Освен това в единия ъгъл имаше и плетеница от квадрати и правоъгълници с успоредни линии, разположени на интервали между тях и отделящи подобните на кутии очертания едно от друго. В тях нямаше други подробности, но отдолу с големи букви беше изписана думата „Атланта“.

— Ще стигнем и до това. Ела да ти покажа нещо.

В дъното на стаята имаше врата. Бърнард вървеше отпред и запалваше още лампи.

— Кой друг идва тук, долу? — попита Лукас, докато го следваше.

Бърнард му хвърли поглед през рамо.

— Никой.

Лукас не хареса този отговор. На свой ред той хвърли поглед назад с чувството, че се спуска на място, от което хората не се връщат.

— Знам, че това може да ти се струва прекалено внезапно — добави Бърнард, след което изчака Лукас да се присъедини към него и обгърна рамото му с малката си ръка. — Но нещата се промениха тази сутрин. Светът се променя. А това рядко е приятно.

— Заради… почистването ли е? — За малко щеше да каже „Заради Жулиета ли е?“.

Снимката й пареше върху гърдите му.

Лицето на Бърнард стана сурово.

— Нямаше почистване — отсече той. — Сега върху главите ни ще се стовари адът и ще умрат хора. Разбираш ли, силозите са били проектирани именно с тази цел — да се избегне това.

— Проектирани — повтори Лукас.

Сърцето му сякаш забрави да бие. Умът му обработваше информацията и накрая отбеляза, че Бърнард бе казал нещо, в което няма смисъл.

— Съжалявам — рече той, — не казахте ли силозите?

— Ще трябва да се запознаеш с това. — Бърнард посочи към малкото бюро, срещу което стоеше на вид крехък дървен стол.

Върху бюрото имаше книга, каквато Лукас никога не беше виждал, нито пък бе чувал за такава. Беше почти толкова дебела, колкото и широка. Бърнард поглади корицата й и после провери дали по дланта му е полепнал прах.

— Ще ти дам резервния ключ, който никога не трябва да сваляш от врата си. Слизай долу, когато можеш, и чети. Историята ни е тук, вътре, както и всяко действие, което трябва да предприемеш в критична ситуация.

Лукас се приближи до книгата, в която имаше хартия за цял човешки живот, и разгърна корицата. Съдържанието беше отпечатано на машина с напълно черно мастило. Прелисти десетината страници, където се изброяваше съдържанието, докато стигна до първата страница на основния текст. Странното беше, че веднага позна първите редове.

— Това е Пактът — каза той и вдигна поглед към Бърнард. — Вече знам доста от…

— Това е Пактът — прекъсна го Бърнард и хвана с два пръста първия сантиметър от дебелата книга. — Останалото е Редът.

Той отстъпи назад.

Лукас се поколеба, мъчейки се да осмисли думите му, след това отвори тома близо до средата.

В случай на земетресение:

 При пропукване на рамките на прозорците и външен теч, виж НАРУШАВАНЕ НА ЦЕЛОСТТА НА ВЪЗДУШНИЯ ШЛЮЗ (стр. 2180)

 При срутване на едно или повече нива, виж ПОДДЪРЖАЩИ КОЛОНИ е раздел САБОТАЖ (стр.751)

 При избухване на пожар, виж…

— Саботаж? — Лукас прелисти няколко страници и прочете нещо за подаване на въздух и задушаване. — Кой е измислил всичко това?

— Хора, преживели много лоши неща.

— Като…? — Лукас не беше сигурен дали му е позволено да каже онова, което възнамеряваше, но имаше чувството, че тук, долу, табутата могат да бъдат нарушавани. — Като хората преди бунта?

— Хората преди тези хора — уточни Бърнард. — Първите хора.

Лукас затвори книгата. Поклати глава, като се чудеше дали това не е някаква измама — своеобразно ритуално посвещаване. Обикновено думите на свещениците бяха по-смислени. Детските книжки също.

— Нали не се очаква наистина да науча всичко това?

Бърнард се засмя. Изражението на лицето му беше напълно променено.

— Просто трябва да знаеш какво има вътре, за да можеш да го откриеш, когато е необходимо.

— Какво пише за случилото се тази сутрин? — обърна се той към Бърнард и в този момент внезапно се сети, че никой не знае колко очарован и омагьосан е от Жулиета. Сълзите по бузите му се бяха изпарили, а срамът, че се беше влюбил толкова силно в някого, когото почти не познаваше, беше надделял над чувството за вина, че бе взел вещите й. И сега тази тайна беше изчезнала. Можеше да го издаде единствено руменината по страните му, докато Бърнард го изучаваше и обмисляше отговора на въпроса му.

— Страница седемдесет и две — отвърна Бърнард и доброто настроение изчезна от лицето му, заменено от предишното разстроено изражение.

Лукас се обърна към книгата. Това беше изпитание. Някакъв обичай, изпълняван от сенките. Бе минало много време, откакто бе попадал под ядосания взор на създател на сенки. Запрелиства страниците и веднага видя, че разделът, който търсеше, беше веднага след Пакта, в самото начало на Реда.

Откри страницата. Най-отгоре с удебелен шрифт пишеше:

В случай на неуспешно почистване

И отдолу бяха наредени думи с ужасяващо значение. Лукас прочете няколко пъти указанията, просто за да е сигурен. Хвърли поглед на Бърнард, който му кимна тъжно, след това отново насочи вниманието си към текста.

Подгответе се за война.

48

Жулиета последва Соло през отвора в пода на залата със сървърите. Там имаше дълга стълба и тунел, който водеше към трийсет и петия — част от трийсет и петия, за която тя подозираше, че не е достъпна откъм стълбището. Соло потвърди това, докато вървяха приведени през тесния тунел и после преминаха през виещ се ярко осветен коридор. Блокиралото гърло на поразения от самота мъж сякаш се беше отпушило и се бе отприщил порой от думи. Той говореше за сървърите над главите им и й разказваше неща, които нямаха особен смисъл за нея, докато не достигнаха до потънала в безпорядък стая.

— Моят дом — обяви Соло, като разпери ръце.

В единия ъгъл на пода имаше матрак и около него цареше бъркотия от смачкани чаршафи и възглавници. Върху два рафта беше подредена стъкмена кухня — кани с вода, консервирана храна, празни буркани и кутии. Мястото беше истинска кочина и миришеше лошо, но Жулиета предположи, че Соло нито вижда, нито помирисва това. В другия край на стаята имаше стена с рафтове, отрупани с метални контейнери с размера на големи кутии за инструменти, някои от които бяха полуотворени.

— Сам ли живееш тук? — попита Жулиета. — Няма ли никой друг?

Усети слабата нотка на надежда, с която зададе този въпрос.

Соло поклати глава.

— Ами по-надолу? — Жулиета огледа раната си.

Кървенето почти беше спряло.

— Не ми се вярва — каза той. — Макар че и аз понякога мисля, че има някой. Откривам, че някой домат липсва, но предполагам, че са плъховете. — Той се загледа в ъгъла на стаята и добави: — Не мога да ги хвана всичките. Стават все повече и повече…

— Въпреки това понякога мислиш, че има и други? Други оцелели? — настоя тя, искаше й се той да се съсредоточи.

— Да. — Той потърка брадата си и огледа стаята, сякаш трябваше да направи нещо за нея, нещо, което човек предлага на гостите си. — Понякога откривам, че някои неща са преместени. Откривам оставени неща. Заварвам светлините за растеж включени. След това си спомням, че аз съм ги включил.

Той се засмя на думите си. Това беше първото непринудено нещо, което тя го виждаше да прави, и Джулс си каза, че вероятно го е правил доста често през годините. Човек се смееше или за да запази здравия си разум, или защото се е отказал от него. И в двата случая обаче се смееше.

— Мислех си, че аз съм оставил ножа пред вратата. След това открих тръбата. Зачудих се дали не е била оставена от някой наистина, ама наистина голям плъх.

Жулиета се усмихна.

— Аз не съм плъх — увери го тя.

Оправи покривката, приглади косата си и се зачуди какво ли се е случило с другото парче плат.

Соло, изглежда, се замисли над думите й.

— И така, колко години са минали? — попита тя.

— Трийсет и четири — отвърна той, без да се замисля.

— Трийсет и четири години? Откакто си сам?

Той кимна и на нея й се зави свят. Главата й се замая при мисълта да прекараш толкова време сам, без никой друг наоколо.

— На колко години си? — попита го тя.

Не изглеждаше много по-стар от нея.

— На петдесет — отвърна той. — Почти съм сигурен, че следващия месец навършвам толкова — усмихна се. — Забавно е да говориш. — Посочи стаята около себе си. — Понякога разговарям с разни неща и си подсвирквам. — Погледна я право в очите. — Бива ме в подсвиркването.

Жулиета осъзна, че вероятно тъкмо се е била родила, когато са се случили събитията тук, каквито и да са били те.

— Как точно си успял да оцелееш през всичките тези години? — попита го тя.

— Не знам. Не съм имал намерение да оцелея в продължение на години. Опитах се да изкарам още няколко часа. Те се трупаха. Ядях. Спях. И аз… — Той извърна поглед, отиде до един от рафтовете и започна да рови из някакви консерви, повечето от които бяха празни.

Намери една с отворен капак, без етикет, и й я подаде.

— Фасул? — предложи й той.

Първоначалният й импулс беше да откаже, но нетърпеливото изражение на злощастното му лице я разубеди.

— Разбира се — отвърна тя и осъзна колко е гладна.

Все още усещаше неприятния вкус на водата от по-рано, примесен с този на стомашните киселини и на неузрелия домат. Соло пристъпи по-близо и тя взе да рови в течната консерва, докато накрая намери шушулка суров зелен фасул. Пъхна я в устата си и задъвка.

— Освен това ходя по голяма нужда — стеснително добави той. — Не е красиво. — Поклати глава и започна да рови за фасул. — Тъй като съм сам, просто ходя в тоалетната на някой апартамент, докато накрая не мога да търпя миризмата.

— В апартамент? — повтори Жулиета.

Соло потърси място къде да остави фасула. Накрая го сложи на пода, до малка купчина друг боклук.

— Не може да се почиства. Няма вода. Съвсем сам съм — обясни той смутен.

— Откакто си бил на шестнайсет — предположи Жулиета, след като пресметна наум. — Какво се е случило тук преди трийсет и четири години?

Той вдигна ръце.

— Каквото се случва винаги. Хората полудяват. Достатъчно е да се случи само веднъж — усмихна се той. — Никой не е ценен, защото притежава здрав разум. Аз също. Дори сам не го оценявам. Просто издържаш ден, после година и за това няма награда. Няма нищо велико в това, че съм нормален. В това, че не съм луд. — Той се намръщи. — След това имаш един лош ден и започваш да се безпокоиш за себе си, нали разбираш? Нужен е само един такъв ден.

Той внезапно седна на пода, кръстоса крака и придърпа плата на гащеризона си, който се беше набръчкал на коленете.

— Силозът ни имаше един лош ден. Това се оказа достатъчно. — Той вдигна поглед към Жулиета. — Нямаше никакво признание за годините, изминали преди това. Никакво. Искаш ли да седнеш?

Той посочи пода. Тя отново не можа да откаже. Седна по-далеч от вмирисаното легло и се облегна на стената. Имаше толкова неща, които трябваше да обмисли.

— Как оцеля? — попита тя. — Искам да кажа, след онзи лош ден? И после?

Тя веднага съжали, че е задала този въпрос. Не беше важно да знае отговора му. Но изпитваше някаква нужда, навярно да зърне за миг онова, което я очаква, или се страхуваше, че да оцелее на това място, може да е по-лошо, отколкото да умре отвън.

— Като не спирах да се страхувам — призна той. — Човекът, при когото моят баща е бил сянка, беше началникът на Информационния отдел. На това място. — Той кимна. — Баща ми беше добра сянка. Знаеше за тези помещения. Беше един от двамата или тримата души, които знаеха. Още след първите няколко минути на битката той ми показа това място и ми даде ключовете си. Привлече вниманието към себе си и внезапно аз се оказах единственият човек, който знаеше за това място. — Той сведе за момент поглед към скута си и после отново вдигна очи.

Жулиета осъзна защо той изглежда толкова по-млад. Не беше просто заради страха и стеснителността, а заради очите. В тях беше заключен безкрайният ужас на изпитанието от младежките му години. Тялото му просто беше остаряло около замръзналата във времето душа на уплашено момче.

Той облиза устните си.

— Никой от тях не е оцелял, нали? От онези, които излязоха навън? — Соло потърси отговорите на въпросите си върху лицето й.

Тя можеше да почувства как през всяка пора на тялото му струи безумна надежда.

— Не — тъжно отвърна Жулиета, като си припомни усещането да гази телата и да пълзи върху тях.

Сякаш оттогава бяха минали седмици, а не дни.

— Значи си ги видяла там, отвън? Мъртви?

Тя кимна.

— Гледката към външността не се запази дълго. — Соло наведе глава. — В първите дни се промъкнах горе веднъж. Все още имаше доста битки. С времето се промъквах все по-често и стигах по-далече. Открих бъркотията, останала след тях. Но не съм намирал тяло от… — той се замисли — може би двайсет години.

— Значи известно време тук, вътре, е имало и други хора?

— Понякога идваха тук — той посочи тавана, — при сървърите. И се биеха. Биеха се навсякъде. Разбираш ли, с времето ставаше все по-лошо. Биеха се за храна, за жени, заради самата битка. — Той се извъртя и посочи назад към друга врата. — Тези стаи са като силоз в силоза. Замислени са да издържат десет години. Но могат да издържат и по-дълго, ако си Соло.

Той се усмихна.

— Какво имаш предвид с това силоз в силоза?

— Разбира се — кимна той. — Съжалявам. Свикнал съм да говоря с някой, който знае всичко, което и аз знам. — Смигна й и Жулиета осъзна, че има предвид себе си. — Не знаеш какво е силоз.

— Разбира се, че знам — възрази тя. — Родена съм и съм израснала в място точно като това. Само дето предполагам, че ти би казал, че все още дните ни са добри и ние не оценяваме това.

Соло се усмихна.

— Тогава какво представлява силозът? — попита той и на лицето му се появи младежко предизвикателство.

— Той е… — Жулиета търсеше подходящите думи — нашият дом. Сграда като онези на хълма, но под земята. Силозът е част от света, в който живеем. Вътрешната част — добави тя, осъзнала, че е по-трудно да го опише, отколкото си мислеше.

— Това означава думата за теб — засмя се Соло. — Но ние през цялото време използваме думи, без наистина да ги разбираме. — Той посочи към рафта с металните кутии. — Цялото истинско познание е в тях. Всичко, което някога се е случвало. — Той я стрелна с поглед. — Чувала ли си израза „разярен като бик“? Или че някой „гледа като бик“?

— Разбира се — кимна тя.

— Но какво е бик? — попита той.

— Някой, който е необуздан. Или зъл.

Соло се засмя.

— Толкова неща не знаем — каза той и заразглежда ноктите си. — Силозът не е светът. Той не е нищо. Този термин, тази дума идва отпреди много време, още когато посевите са растели отвън и са се простирали по-далече, отколкото стига погледът — той махна към пода, сякаш беше някаква просторна местност, — във времената, когато е имало повече хора, отколкото можело да бъдат преброени, и когато всички са имали много деца.

Той вдигна поглед към нея. Започна да разтрива ръцете си, сякаш беше притеснен, че е заговорил за правенето на деца пред жена.

— Отглеждали са толкова много храна — продължи той, — че макар да е имало доста хора, те не са могли да я изяждат цялата, не и наведнъж. Затова я складирали за тежки времена. Взимали голямо количество зърно и го изсипвали в огромни силози, които се извисявали над земята…

— Силози — повтори Жулиета. — Над земята.

Каза си, че той сигурно си измисля и това е някаква заблуда, която е съчинил през дългите десетилетия на самота.

— Мога да ти покажа снимки — сприхаво предложи той, сякаш раздразнен от съмненията й.

Изправи се и бързо отиде до рафта с металните контейнери. Започна да чете малките бели етикети на дъното им, като прокарваше пръсти по тях.

— Аха!

Той грабна една кутия — изглеждаше тежка — и й я донесе. Закопчалката отстрани освободи капака и вътре се показа обемист предмет.

— Остави на мен — каза той, макар тя да не беше помръднала да му помогне.

Той наклони кутията и остави тежкия предмет да падне в дланта му, като го хвана ловко. Беше с размера на детска книжка, но десет или двайсет пъти по-дебела. Жулиета видя ръбовете на извънредно фино отрязаната хартия.

— Сега ще го намеря — увери я той и запрелиства по няколко десетки страници наведнъж от струващата цяло състояние хартия.

След това забави търсенето си до няколко страници наведнъж, докато накрая не започна да прелиства страница по страница.

— Ето — посочи той.

Жулиета се приближи и погледна. Беше като рисунка, но толкова точна, че изглеждаше почти истинска. Все едно гледаше външния свят от кафетерията или снимката на нечие лице върху идентификационна карта, само че цветно. Зачуди се дали в тази книга има батерии.

— Толкова е истинско — прошепна тя и поглади картината с пръсти.

— То е истинско — увери я той. — Това е снимка. Фотография.

Жулиета се възхити на цветовете — зеленото поле и синьото небе й напомниха за измамните картини, които беше видяла на визьора си. Зачуди се дали и това не е измама. Изобщо не приличаше на грубите и размазани фотографии, които някога беше виждала.

Тези сгради — той посочи нещата, които приличаха на големи бели консерви, поставени върху земята — са силози. В тях се съхранява зърното, когато времената са лоши. Докато нещата не се оправят отново.

Той вдигна поглед към нея. Между него и Жулиета имаше само няколко крачки разстояние. Тя можеше да види бръчиците около очите му, както и до каква степен брадата скриваше възрастта му.

— Не съм сигурна какво се опитваш да кажеш — призна тя.

Той я посочи. Посочи и собствените си гърди.

— Ние сме семената — обясни той. — Това е силозът. Сложили са ни тук, докато времената са лоши.

— Кой? Кой ни е сложил тук? И какви са тези лоши времена?

Той сви рамене.

— Но това не върши работа. — Соло поклати глава, после седна отново на пода, погледна към картините в дебелата книга и продължи: — Не можеш да оставиш семената толкова дълго. Не и в такъв мрак. Не можеш.

Той вдигна поглед от книгата и прехапа устни, а в очите му бликнаха сълзи.

— Семената не полудяват — каза й Соло. — Просто не го правят. Имат лоши дни и много добри, но това няма значение. Оставяш ги дълго и още по-дълго, колкото и много да заровиш, и те правят онова, което правят семената, когато са оставени сами твърде дълго…

Той не довърши. Затвори книгата и я притисна към гърдите си. Жулиета го наблюдаваше как я люлее съвсем леко напред-назад в прегръдката си.

— Какво правят семената, когато са оставени твърде дълго? — попита го.

Той се намръщи.

— Гнием — отвърна Соло. — Всички ние. Разваляме се тук, долу, и загниваме толкова, че повече не можем да покълнем. — Той примигна и я погледна. — Никога повече няма да пораснем.

49

Най-лошото беше чакането между рафтовете на Снабдяването. Онези, които можеха, дремеха. Повечето се закачаха нервно помежду си. Нокс не спираше да поглежда към часовника на стената и си представяше какво се случва в силоза. Сега хората му бяха въоръжени и единственото, на което можеше да се надява, беше гладка и безкръвна смяна на властта. Надяваше се, че ще успеят да получат отговорите на въпросите си, да разберат какво се е случвало при онези потайни копелета от Информационния и може би да реабилитират Джулс. Но той знаеше, че е възможно да се случат и лоши неща.

Виждаше го в лицето на Марк и начина, по който той гледаше Шърли. Безпокойството му ясно личеше в извивката на смръщените му вежди и малките бръчици в основата на носа му. Началникът на смяна не можеше да скрие тревогата си за своята съпруга достатъчно добре.

Нокс извади универсалния си инструмент и провери острието. Огледа зъбите си в него, за да види дали между тях не е останало нещо от последното хранене. Докато прибираше инструмента, една от сенките на Снабдяването се появи иззад рафтовете, за да им каже, че имат посетители.

— От кой цвят са тези посетители? — попита Шърли, докато групата събираше оръжията си и се изправяше на крака.

Момичето посочи Нокс.

— Син. Като вашия.

Нокс погали момичето по главата и се запромъква между рафтовете. Това беше добър знак. Останалата част от хората му бяха подранили. Той отиде до тезгяха, докато Марк събираше другите. Наложи се да събуди неколцина. Докато се събираха, пушките потракваха.

Нокс заобиколи тезгяха и видя Пийгьр да влиза през предната врата. Двамата работници от Снабдяването, които охраняваха площадката, го пуснаха да мине.

Пийтър се усмихна, докато се здрависваше с Нокс. Членовете от екипа му от рафинерията го следваха един по един. Бяха заменили обичайното черно на гащеризоните си с по-дискретния син цвят.

— Как вървят нещата? — попита Нокс.

— Стълбището направо скърца от трафика — отвърна Пийтър.

Гърдите му се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух, задържа го и след това го изпусна. Нокс си представи какво темпо бяха поддържали, за да спестят толкова време.

— Всички ли тръгнаха? — попита той, като двамата се отдръпнаха встрани, докато групите се събраха.

Членовете на Снабдяването се представяха или прегръщаха хората, които вече познаваха.

— Да — кимна Пийтър. — Предполагам, че последните ще пристигнат до половин час. Макар че се опасявам, че мълвата, предавана от уста на уста от носачите, се разпространява дори по-бързо, отколкото се движим ние. — Той погледна към тавана. — Готов съм да се обзаложа, че и в момента слуховете се носят над главите ни.

— Имаш подозрения ли? — попита Нокс.

— О, да. Имахме разправия на долния пазар. Хората искаха да знаят за какво е цялата тази суматоха. Джорджи се скара с тях и се притесних, че ще се стигне до размяна на удари.

— Господи, а още не сме се добрали до средните етажи.

— Аха. Започвам да си мисля, че нападение с по-малко хора би имало по-голям шанс за успех.

Нокс се намръщи, но разбираше защо Пийтър смята така. Този мъж беше свикнал да върши много работа само с шепа хора със здрави гърбове. Но вече беше твърде късно да спорят за планове, които вече бяха приведени в действие.

— Е, прекъсванията на захранването вероятно вече са започнали — рече Нокс. — Не ни остава нищо друго, освен да ги следваме по пътя нагоре.

Пийтър кимна сериозно. Погледна мъжете и жените в стаята, които се въоръжаваха и подготвяха екипировката си за още едно бързо изкачване.

— Предполагам, че ще се наложи да си проправим със сила път нагоре.

— Нашият план трябва да бъде чут — заяви Нокс. — Което означава, че се налага да вдигнем малко шум.

— Ами, значи вече сме спечелили. — Пийтър потупа шефа си по ръката.

Той отиде да си вземе оръжие и да напълни манерката си. Нокс се присъедини към застаналите до вратата Марк и Шърли. Онези, които нямаха оръжие, се бяха снабдили с железни прътове, чиито краища бяха ослепително сребристи от заточването с шлайфмашина. Нокс се удивяваше, че всички те инстинктивно знаеха как да изработят оръдия за война. Това беше нещо, което дори сенките знаеха как да правят още в най-ранна възраст. По някакъв начин това познание, тази способност да причиняват вреда един на друг беше дълбоко вкоренена във въображението им.

— Изостават ли другите? — обърна се Марк към Нокс.

— Не много — отвърна Нокс. — Повечето пристигнаха доста бързо. Останалите ще ни настигнат. Вие готови ли сте?

Шърли кимна.

— Да тръгваме — рече тя.

— Добре тогава. Както се казва — напред и нагоре.

Нокс огледа стаята и забеляза как механиците му са се смесили със служителите на Снабдяването. Много от лицата бяха обърнати към него в очакване на някакъв знак или може би на още една реч. Но Нокс нямаше такава. Единственото, което имаше, беше страхът, че води добри хора към смъртта им, че табутата неудържимо се сгромолясват едно след друго и че всичко се случва твърде бързо. Веднъж, след като оръжията бяха създадени, кой щеше да ги унищожи? Дулата върху раменете на тълпата бяха наежени като игленик. Имаше неща като изречените на глас идеи, които беше почти невъзможно да бъдат върнати назад. А той смяташе, че неговите хора се готвят да изрекат още много идеи.

— При мен — изръмжа той и разговорите започнаха да замират.

Хората мятаха раниците на гръб, а в джобовете им подрънкваха опасни неща.

— При мен — повтори той пред утихналата стая и войниците му започнаха да се строяват в колони.

Нокс се обърна към вратата, като си каза, че със сигурност всичко ще се струпа върху него. Увери се, че пушката му е увита, пъхна я под мишницата си и стисна рамото на Шърли, когато тя му отвори вратата.

Отвън двама работници от Снабдяването стояха до парапета. Те отклоняваха спорадичния трафик заради скалъпеното прекъсване на енергията. Тъй като вратите бяха отворени, ярката светлина и шумът от машините стигаха до стълбището и Нокс разбра какво има предвид Пийтър с думите, че мълвата е по-бърза от краката. Той намести на гърба си раницата с припасите — инструментите, свещите и фенерчетата, които създаваха впечатлението, че е тръгнал не на война, а да помага. Под сложените за параван вещи бяха скрити още патрони, една допълнителна бомба и за всеки случай — превръзки и мехлем за рани. Пушката беше увита в ивица плат и продължаваше да е пъхната под мишницата му. Като знаеше какво носи всъщност, това прикритие му се струваше нелепо.

Огледа хората, които вървяха с него, някои бяха облечени в дрехи на заварчици, а други държаха каски на строителни работници, и видя, че намеренията им са прекалено очевидни.

Напуснаха площадката, осветена от лампите на Снабдяването, и започнаха изкачването си. Няколко души от Механичния се бяха преоблекли в жълти гащеризони, за да се смесят с обитателите на средните етажи. Изкачваха се шумно нагоре по слабо осветеното за през нощта стълбище. Трополенето на трафика под тях вдъхваше на Нокс надежда, че останалата част от хората му бързо ще ги настигнат. Изпита съжаление към тях, защото щяха да се уморят доста, но си спомни, че те пътуват с малко багаж.

С голямо усилие се опита да си представи идващото утро във възможно най-положителна светлина. Може би сблъсъкът щеше да приключи, преди да са дошли още от неговите хора. Може би щеше да се окаже, че те ще са просто поредната вълна поддръжници, дошли да се присъединят към тържествата. Нокс и Маклейн вече щяха да са влезли в забранените нива на Информационния и щяха да са разкрили загадъчните машинации, вършени там, разобличавайки веднъж завинаги всички брънки на зловещия заговор.

Напредваха бързо, докато Нокс мечтаеше за безкръвно сваляне на властта. Подминаха една площадка, където група жени простираха пране да съхне върху металния парапет. Жените забелязаха Нокс и хората му в техните сини гащеризони и се оплакаха от спирането на захранването. Няколко от неговите работници спряха, за да раздадат припаси и да разпространят някоя и друга лъжа. Едва след като продължиха и вече се бяха изкачили до следващото ниво, Нокс забеляза, че платът около дулото на пушката на Марк се е развил. Обърна му внимание и механикът оправи прикритието, преди да стигнат до следващата площадка.

Изкачването се превърна в мълчаливо, изтощително изпитание. Нокс остави други начело и изостана, за да провери състоянието на хората си. Считаше, че носи отговорност дори и за служителите на Снабдяването. Животът им зависеше от решенията, които беше взел. Ставаше точно както беше казал онзи стар глупак Уокър. Това беше бунтът, такъв, какъвто беше описван в историите от младостта им. И Нокс внезапно почувства злокобна близост с онези стари призраци, онези свои предци от митовете и преданията. И преди мъже и жени бяха вършили това — може би по други причини, изпълнени с не толкова благороден гняв, но някога беше имало подобен поход, в който подобни обувки бяха трополели върху подобни стъпала. Може би някои от обувките са били същите, просто с различни подметки. И в ръцете на онези хора е имало подобни зловещи оръдия и те не са се бояли да ги използват.

Това стресна Нокс — тази внезапна връзка с тайнственото минало. И това не се беше случило толкова отдавна, нали? Преди по-малко от двеста години? Той си помисли, че ако някой живее толкова дълго, колкото Джанс или, да речем, Маклейн, три такива дълги живота ще обхванат цялото това време. Три ръкостискания деляха онзи бунт от този. А годините помежду им? Дългият мир между двете войни?

Нокс повдигаше крак от едното стъпало към следващото и си мислеше за тези неща. Беше ли се превърнал в един от лошите хора, за които беше научил на младини? Или го бяха лъгали? От разсъжденията го заболя глава, но ето че беше тук и водеше революция. И въпреки всичко чувстваше, че върши нещо толкова правилно. Толкова необходимо. Ами ако и при предишния сблъсък хората се бяха чувствали така? Ако усещането в гърдите на мъжете и жените, които бяха водили онзи бунт, е било същото?

50

— Ще са ми нужни десет живота, за да ги прочета. Жулиета вдигна поглед от купчината разхвърляни тенекиени кутии и дебели книги. По запълнените им с текст страници имаше повече чудеса, отколкото в коя да е книжка от детството й.

Соло се завъртя от печката, където подгряваше супа и кипваше вода. Той посочи с металната лъжица, от която капеха капки, към бъркотията, направена от нея.

— Не мисля, че те трябва да бъдат четени — каза й. — Поне не и по начина, по който аз ги чета — от начало до край. — Той близна лъжицата, после я върна обратно в тенджерата и започна да разбърква. — Нищо в тях не е подредено. Те са по-скоро нещо като резервни копия на копията.

— Не знам какво означава това — призна Жулиета.

Тя сведе поглед към скута си, където страниците бяха запълнени с картини на животни, наричани „пеперуди“. Крилата им бяха забавно ярки. Зачуди се дали са били големи колкото ръцете й или колкото хора. Все още не си беше изградила усет за размерите на тези създания.

— Сървърите — обясни Соло. — Какво друго според теб бих могъл да имам предвид? Техните резервни копия.

Гласът му прозвуча развълнувано. Тя го наблюдаваше как се суети около печката. Движенията му бяха нервни и превъзбудени и Жулиета осъзна, че тя е тази, която е живяла в отшелничество и невежество, а не той. Соло имаше всички тези книги, десетилетия наред беше чел история и така беше имал възможността да е в компанията на предшествениците им, които тя дори не можеше да си представи. А какъв беше нейният опит? Живот в една тъмна дупка с хиляди други диваци, невежи като нея?

Опита се да запомни това, докато го наблюдаваше как си бърка в ухото и след това разглежда нокътя на пръста си.

— Копия на какво по-точно? — попита тя накрая, като почти се страхуваше от загадъчния отговор, който щеше да последва.

Соло намери две купички. Започна да бърше едната с плата на гащеризона си.

— Копие на всичко — отвърна той. — На всичко, което знаем. На всичко, което някога е било. — Той оставите купите и завъртя копчето на печката, след което добави: — Последвай ме. Ще ти покажа.

Жулиета затвори книгата и я прибра в металната й кутия.

Изправи се и последва Соло, който излезе от стаята и влезе в съседното помещение.

— Не обръщай внимание на мръсотията — каза той и посочи към малкия хълм от боклук, натрупан край едната стена. Приличаше на купчина, изградена от хиляда празни консервни кутии, и миришеше като десет хиляди такива. Жулиета сбърчи нос и преодоля моментния си рефлекс да повърне. Изглежда, вонята не пречеше на Соло. Той застана до малко дървено бюро и запрелиства диаграмите, които висяха от стената върху огромни листове хартия.

— Къде ли е тази, която ми трябва? — зачуди се той на глас.

— Какви са тези неща? — попита Жулиета удивена.

Тя видя един лист, който изгледаше като схема на силоза, но не приличаше на нищо от онова, което имаха в Механичния.

Соло се обърна. Беше метнал няколко листа върху рамото си и тялото му почти не се виждаше под тях.

— Карти — отвърна той. — Искам да ти покажа колко много неща има там, навън. Направо ще се насереш от страх. — Поклати глава и промърмори нещо под нос. — Съжалявам, не исках да кажа това.

Жулиета го увери, че всичко е наред. Тя вдигна ръка към носа си — вонята на гнила храна беше непоносима.

— Ето. Хвани този край. — Соло й подаде ъглите на пет-шест листа хартия.

Той хвана другия край и заедно ги опънаха встрани от стената. Жулиета искаше да му посочи халките в долната част на картите и да му каже, че вероятно някъде наоколо има пръчки или куки, за да могат те да бъдат подпрени, но реши да си държи езика зад зъбите. Когато отвореше уста, миризмата на развалени консерви само ставаше по-силна.

— Това сме ние — каза Соло.

Той посочи едно място върху хартията. Навсякъде имаше тъмни линии със завъртулки. Не приличаше на карта или на схема на нещо, което Жулиета някога беше виждала. Сякаш беше начертано от деца. Почти никъде нямаше прави линии.

— Какво би трябвало да показва това? — попита тя.

— Граници. Земя! — Соло прокара ръце през една непрекъсната форма, която заемаше близо една трета от чертежа, и добави: — Всичко това е вода.

— Къде?

Ръката на Жулиета вече се беше уморила да държи нейния край на листа.

Миризмата и гатанките вече й идваха повече. Почувства се твърде далече от дома. Имаше опасност тръпката от факта, че е оцеляла, да бъде заменена от депресията от дългото и окаяно съществуване, което се очертаваше пред нея за години напред.

— Там, навън! Покрива земята. — Соло посочи неопределено към стените и присви очи, когато видя объркването на Жулиета. — Силозът, този силоз е голям колкото един твой косъм. — Той потупа картата. — Ето тук са всички те. Може би това сме всички останали. Не по-големи от палеца ми. — Той сложи пръста си върху един възел от линии.

Жулиета си помисли, че той изглежда толкова искрен. Наведе се по-близо, за да вижда по-добре, но той я бутна назад.

— Пусни ги — нареди й той.

Плесна ръката й, която държеше краищата на листовете, и приглади картите върху стената.

— Това сме ние. — Той посочи един от кръговете върху най-горния лист.

Жулиета погледна внимателно колоните и редовете и видя, че има близо четири дузини от тях.

— Силоз седемнайсет. — Соло плъзна ръката си нагоре. — Номер дванайсет. Това е осем. А силоз едно е тук, горе.

— Не.

Жулиета поклати глава и се подпря на бюрото, защото краката й се разтрепериха.

— Да. Силоз едно. Ти вероятно си от шестнайсет или от осемнайсет. Спомняш ли си колко дълго вървя?

Тя сграбчи един стол и го дръпна. Отпусна се тежко върху него.

— Колко хълма прекоси?

Жулиета не отговори. Тя мислеше за друга карта и сравняваше мащабите. Ами ако Соло беше прав? Ако имаше петдесет или повече силоза и всички те се събираха върху пространство, голямо колкото палеца? Ако Лукас беше прав за това колко далече са звездите? Тя искаше да пропълзи в някоя дупка и да се скрие там. Имаше нужда от малко сън.

— Веднъж се чух със силоз едно — продължи Соло. — Беше много отдавна. Не съм сигурен колко се справят другите…

— Почакай. — Жулиета се изпъна на стола. — Какво искаш да кажеш с това, че си се чул с тях?

Соло не се обърна и продължи да гледа картата. Той прокарваше ръце от един силоз към следващия с детинско изражение на лицето.

— Те се обадиха. Проверяваха какво е положението. — Той извърна поглед встрани от картата и от нея и го насочи към отсрещния край на стаята. — Не говорихме дълго. Не знаех всички процедури. Не бяха много доволни от това.

— Добре, но как го направи? Можем ли сега да се обадим на някого? Радио ли ползва? Имаше ли малка антена — малко, черно, стърчащо нещо… — Жулиета се изправи, приближи се до него, сграбчи рамото му и го завъртя.

Колко ли още неща знаеше този мъж, които можеха да й помогнат, но които тя не бе в състояние да изкопчи от него?

— Соло, как говори с тях?

— С една жица — отвърна той, сви ръцете си в шепи и покри ушите си с тях. — Просто говориш в нея.

— Трябва да ми покажеш — настоя тя.

Соло сви рамене. Прелисти още веднъж няколко от картите, намери онази, която му трябваше, и притисна останалите към стената. Беше схемата на силоза, която беше видяла преди малко — страничен изглед, разделен на три части, разположени една до друга. Тя му помогна да задържи останалите листове настрани.

— Жиците са тук. Вървят във всички посоки.

Той проследи дебелите разклонения от линии, които преминаваха от външните стени до краищата на листа. Бяха означени с миниатюрни букви. Жулиета се наведе по-отблизо, за да ги разчете — разпозна много технически означения.

Тези са за захранването — посочи тя линиите с назъбени символи над тях.

— Аха — кимна Соло. — Вече нямаме собствено захранване. Мисля, че получаваме назаем от другите. Напълно автоматично.

— Получавате го от другите?

Жулиета се почувства още по-обезсърчена. Колко ли още неща от решаващо значение знаеше този мъж и ги смяташе за незначителни?

— Имаш ли да добавиш още нещо? — попита го тя. — Да имаш летящ костюм, който да може да ме отнесе в моя силоз? Или пък под всички етажи минават тайни тунели, по които можем съвсем спокойно да стигнем дотам?

Соло се засмя и я изгледа така, сякаш е луда.

— Не — отвърна той. — Тогава ще има едно семе, а не много. Един лош ден ще унищожи всички ни. Освен това копачите са мъртви. Погребани са.

Той посочи едно скрито местенце — квадратна стая встрани от Механичния. Жулиета погледна по-отблизо. Само един поглед й беше достатъчен, за да познае всеки етаж от дълбоко долу, но това помещение не би трябвало да съществува.

— Какви са тези копачи?

— Машините, които са изкопали пръстта. Нали се сещаш, онези, които са създали това място. — Той прокара ръка по цялата дължина на силоза. — Предполагам, че са били твърде тежки, за да бъдат преместени, затова са излели стените точно над тях.

— Работят ли? — попита Жулиета.

В главата й започна да се оформя идея. Сети се за мините и как помагаше в копаенето на ръка на скалите. Помисли си каква ли машина би могла да изкопае цял силоз и се зачуди дали тя не би могла да бъде използвана, за да копае между силозите.

— Няма начин — цъкна с език Соло. — Нищо долу не работи. Всичко там е повредено. Освен това — той стовари ръката си по средата на дълбоко долу — има наводнение до… — Той се обърна към Жулиета. — Почакай. Да не би да искаш да излезеш? Да отидеш някъде?

Той невярващо поклати глава.

— Искам да се прибера у дома — отвърна Жулиета.

— Защо би се върнала? — Очите му се разшириха. — Те те изгониха, нали? Ще останеш тук. Ние не искаме да си тръгваме. — Той почеса брадата си и поклати глава.

— Някой трябва да разбере за всичко това — каза му Жулиета, — за всички тези хора там, отвън. За цялото това пространство отвъд. Хората в моя силоз трябва да знаят.

— Хората в твоя силоз вече знаят — увери я той.

Погледна я насмешливо и Жулиета разбра, че е прав. Тя си представи къде в силоза се намират в момента. Бяха в сърцето на Информационния отдел, дълбоко в крепостта на митичните сървъри. В един таен тунел под компютрите, скрит вероятно дори и от хората, които имаха достъп до най-съкровената същност на тайните на силоза.

Някой в нейния силоз наистина знаеше. Беше помагал тези тайни да бъдат запазени в продължение на поколения. Сам и без ничия помощ беше решавал какво трябва и не трябва да знаят хората. Беше същият човек, който беше изпратил Жулиета на смърт, мъжът, който беше убил кой знае още колко хора…

— Разкажи ми за тези жици — каза Жулиета. — Как говори с другия силоз? Разкажи ми с всички подробности.

— Защо? — попита Соло и сякаш се сви пред нея.

Очите му бяха влажни от страх.

— Защото — отвърна тя — има някой, на когото много бих искала да се обадя.

51

Чакането беше безкрайно. Беше онази дълга тишина, при която главата те сърби, по тялото ти се стича пот, чувстваш неприятна тежест в лактите и в приведения си гръб, а стомахът ти е притиснат към непрощаващата конферентна маса. Погледът на Лукас се плъзна по протежението на страховитата му пушка и се насочи към счупеното стъкло на прозореца на конферентната зала. По рамката бяха останали малки парчета, които приличаха на прозрачни зъби. Ушите на Лукас все още звънтяха от невероятния гръм, с който оръжието на Симс беше строшило стъклото. Той все още усещаше острия мирис на барут във въздуха и тревогата на останалите техници. Това разрушение изглеждаше толкова ненужно. Цялата тази подготовка, мъкненето на големи, черни оръжия от складовете, прекъсването на разговора му с Бърнард, новината за хора, идващи от дълбоко долу — във всичко това нямаше особен смисъл.

Той провери затвора отстрани на пушката и се опита да си припомни петминутните указания, които беше получил преди часове. В патронника имаше патрон. Ударникът беше запънат. В пълнителя имаше още патрони.

И момчетата от службата за сигурност го бяха изтормозили заради техническия му жаргон. Речникът на Лукас се беше обогатил с нови термини. Той помисли за стаите под сървърите, за купищата страници на Реда и книгите, които едва беше успял да зърне. Умът му се огъна под тежестта на всичко това.

Прекара още известно време в разучаване на мерника, като гледаше по дължината на цевта и нагласяваше малкото кръстче в миниатюрното кръгче. Целеше се в купчината столове от залата, които бяха натрупани като препятствие край вратата. Доколкото разбираше, можеше да чакат така с дни и нищо да не се случи. Беше минало доста време, откакто някой носач беше споделял новини за случващото се долу.

За да се упражнява, той плъзна пръста си върху спусъка. Опита се да свикне с мисълта как дърпа това лостче, за да противодейства на атаката, която Симс ги беше предупредил да очакват.

До него Боби Милнър — сянка на не повече от шестнайсет години — пусна някаква шега и Симс извика и на двама им да си затварят устата. Лукас не възрази, че забележката бе насочена и към него. Той хвърли поглед към преградите и металното бюро, около които стърчеше цяла гора от черни дула. Там беше и Питър Билингс — новият шериф на силоза, който въртеше в ръцете си малкия си пистолет. Зад него стоеше Бърнард и даваше указания на хората си. Застаналият до Лукас Боби Милнър промърмори и премести тежестта на другия си крак, опитвайки се да заеме по-удобна позиция.

Чакане. Още чакане. Всички те чакаха.

Разбира се, ако Лукас знаеше какво го очаква, нямаше да има нищо против това.

Щеше да се моли очакването да продължи вечно.

Нокс преведе групата си през шейсетите етажи, като спряха само няколко пъти за вода и веднъж, за да наместят раниците и да пристегнат връзките си. Разминаха се с двама любопитни носачи с нощните доставки, които се опитаха да изкопчат подробности накъде са тръгнали и какви са тези прекъсвания на захранването. И двамата си тръгнаха недоволни, без да са научили нищо, и както се надяваше Нокс, без да подозират каквото и да е.

Пийтър се оказа прав — стълбището трепереше. То вибрираше от тропота на толкова много крака. Онези, които живееха над тях, общо взето, се изкачваха нагоре, далече от прекъсванията на захранването и към местата, където се надяваха да има енергия, топла храна и горещи душове. Междувременно под тях Нокс и хората му се готвеха да използват различен вид енергия.

На петдесет и шестия за пръв път се сблъскаха със затруднения. Една група фермери стояха пред хидропонната ферма и спускаха през парапета сноп захранващи кабели, вероятно към малката група, която хората на Нокс бяха видели на предишната площадка. Когато фермерите забелязаха сините гащеризони на Механичния, един от тях се провикна:

— Хей, ние ви осигуряваме храната, защо вие не подсигурявате захранването?

— Говорете с Информационния — отвърна Марк от предната част на колоната. — Заради тях гърмят предпазителите. Правим каквото можем.

— Ами, правете го по-бързо — натърти същият фермер. — Мисля, че точно затова наскоро имахме почивни дни с намалено захранване, именно за да се избегнат подобни тъпотии.

— До обяд ще оправим проблема — увери ги Шърли.

Нокс и останалите настигнаха предната част на групата и така създадоха задръстване на площадката.

— Колкото по-бързо стигнем до горе, толкова по-бързо ще си получите захранването — обясни Нокс.

Опитваше се да държи небрежно оръжието си, сякаш беше някакъв най-обикновен инструмент.

— Ами, тогава защо не ни помогнете да направим това разклонение? На петдесет и седмия имаха захранване през по-голямата част от сутринта. На нас ни трябва толкова, колкото да завърти помпите. — Фермерът посочи снопа от кабели, който лъкатушеше надолу през парапета.

Нокс обмисли предложението. Онова, което искаше мъжът, в известен смисъл беше незаконно. Ако започнеше да спори с него, щяха да се забавят, но ако се съгласеше, това можеше да изглежда подозрително. Знаеше, че групата на Маклейн е няколко нива по-нагоре и ги чака. Темпото на придвижване и изборът на подходящ момент бяха всичко.

— Мога да отделя двама от хората си, за да помогнат — просто за да ви направя услуга. Стига после да не се разчуе, че Механичният е имал нещо общо с това.

— Не ме е грижа — отвърна фермерът. — Просто искам водата да се движи.

— Шърли, двете с Кортни ще им помогнете. Настигнете ни когато можете.

Шърли отвори уста. Тя го молеше с очи да обмисли отново решението си.

— Действайте — нареди й той.

Марк се приближи до нея. Той вдигна раницата на жена си и й подаде своя универсален инструмент. Тя ядосано го прие, хвърли гневен поглед на Нокс и им обърна гръб, без да каже и дума нито на него, нито на съпруга си.

Фермерът пусна кабелите и пристъпи към Нокс.

— Хей, мислех си, че каза, че ще ми заемеш двама от…

Нокс изгледа мъжа с достатъчно гневен поглед, за да го накара да млъкне.

— Нали искаш най-доброто, с което разполагам? — попита той. — Защото току-що го получи.

Фермерът вдигна ръце и отстъпи. Вече се чуваше как Кортни и Шърли се спускат надолу по стълбите, за да координират нещата с мъжете на долната площадка.

— Да тръгваме — каза Нокс и вдигна раницата си.

Мъжете и жените от Механичния и Снабдяването отново се отправиха напред. Групата от фермери на площадката на петдесет и втория, която наблюдаваше как дългата колона се вие нагоре, остана зад гърбовете им.

Чуха се шепоти, когато захранващите кабели бяха спуснати. Над главите на тези хора се събираха могъщи сили и лоши намерения и предстоеше да стане нещо наистина ужасно.

И всеки, който имаше очи и уши, разбираше, че е настъпил часът за някаква разплата.

Нямаше никакво предупреждение за Лукас, никакво обратно отброяване. Часовете на мълчаливо очакване, на непоносимо бездействие просто изведнъж избухнаха в насилие. Макар да му бяха казали да очаква най-лошото, Лукас имаше усещането, че дългото очакване нещо да се случи само направи изненадата по-неприятна, когато тя най-сетне дойде.

Двойната врата на площадката на трийсет и четвъртия избухна. Масивната стомана се обели като руло хартия. Острото звънтене накара Лукас да подскочи и ръката му се плъзна към приклада на пушката му. Край него изригна стрелба. Боби Милнър стреляше в нищото и крещеше от страх. Или може би от вълнение. Симс неуспешно се опитваше да надвика грохота. Когато настъпи тишина, нещо прелетя през дима и заподскача към преградите.

Настъпи ужасяваща пауза, последвана от нова експлозия, която щеше да му спука тъпанчетата. Лукас за малко не изпусна оръжието си. Димът над преградите не можеше да скрие напълно касапницата. Парчета от хора, които Лукас беше познавал, се въргаляха в залата на Информационния отдел. Хората, виновни за това, започнаха да нахлуват вътре, преди той да се осъзнае и да се уплаши, че може да последва нова експлозия, и то точно пред него.

Пушката до него излая отново и този път Симс не се разкрещя. Този път към нея се присъединиха още няколко оръжия. Хората, които се опитваха да си пробият път през столовете, се строполиха върху барикадата и телата им започнаха да потрепват, сякаш дърпани от невидими конци, а от тях пръскаха червени дъги, сякаш някой хвърляше във въздуха боя.

Появиха се още хора. Един едър мъж нададе гърлен рев. Всичко се движеше толкова бавно. Лукас виждаше как устата на мъжа се отваря и от гъстата му брада се разнася вик, идващ от гърдите му, широки колкото за двама души. Той държеше пушката на височината на кръста си. Мъжът стреля към разрушения пункт на охраната. Лукас видя как Питър Билингс полетя към пода, като се държеше за рамото. От рамката на прозореца пред Лукас се разхвърчаха парчета стъкло, когато от другата страна на конферентната маса дулата започнаха да изригват едно след друго. Сега строшеният прозорец изглеждаше толкова незначителен. Счупването му се беше оказало разумен ход.

Градушката от куршуми удари някой, който не се виждаше. Конферентната зала беше клопка, място за нападение отстрани. Едрият мъж потрепери, когато някои от дивашките изстрели го улучиха. Той зяпна. Отвори оръжието си. Между пръстите си държеше лъскав патрон. Опита се да презареди.

Оръжията на Информационния стреляха толкова бързо, че беше невъзможно изстрелите да бъдат преброени. Хората дърпаха спусъците и пружините и барутът вършеха останалото. Гигантът се мъчеше с пушката си, но така и не успя да я презареди. Той се строполи върху столовете и ги строши върху пода. През вратата се появи друга фигура — дребна жена. Лукас я наблюдаваше през мерника на пушката си. Видя я как се обърна и погледна право към него. Димът от експлозията се носеше към нея, бялата й коса се развяваше над раменете й, сякаш пушекът беше част от нея.

Виждаше очите й. Още не беше стрелял, само седеше с увиснала челюст, докато битката продължаваше.

Жената замахна с ръка да хвърли нещо към него.

Лукас дръпна спусъка. Пушката му проблесна и отскочи. За дългото и ужасяващо време, нужно на куршума да прекоси стаята, той осъзна, че това е просто една възрастна жена. Тя държеше нещо.

Бомба.

Тялото й се завъртя и гърдите й разцъфнаха в червено. Бомбата падна. Последва ново ужасяващо очакване. Появиха се нови нападатели, които гневно крещяха, докато една експлозия не разкъса на парчета столовете и хората между тях.

Лукас плачеше, когато втора вълна атакуващи направи нов, безполезен опит. Плачеше, когато пълнителят му се изпразни, плачеше, докато търсеше резервен и го слагаше. Солта горчеше върху устните му, когато дръпна спусъка и пусна на свобода нова заплашителна градушка метал, който беше толкова по-здрав и бърз от плътта, в която се забиваше.

52

Бърнард дойде на себе си от виковете. Очите му пареха от дима, ушите му още свиреха от отдавнашния взрив.

Питър Билингс го разтърсваше за раменете и му крещеше с широко отворени от страх очи. Кръв с цвят на ръжда беше опръскала гащеризона му.

— Хрм?

— Сър! Чувате ли ме?

Бърнард отблъсна ръцете на Питър и се опита да седне. Той опипа тялото си за рани и счупвания. Главата му пулсираше. Когато докосна носа си, ръката му се изцапа с кръв.

— Какво се случи? — изстена той.

Питър клечеше до него. Бърнард видя, че точно зад шерифа стои Лукас с пушка на рамо и гледа към стълбището.

В далечината се чуваха викове, последвани от оръжейни изстрели.

— Имаме трима убити — отвърна Питър. — Няколко ранени. Симс поведе шест човека към стълбището. Тяхното положение е много по-лошо от нашето. Много по-лошо.

Бърнард кимна. Опипа ушите си. Изненада се, че и те не кървят. Изцапа ръкава си с кръв от носа си и потупа Питър по ръката. После кимна през рамо.

— Извикай Лукас — нареди той.

Питър се намръщи, но кимна. Той поговори с Лукас и младият мъж коленичи до Бърнард.

— Добре ли сте? — попита Лукас.

Бърнард кимна.

— Постъпих глупаво — каза той. — Не знаех, че те ще имат оръжия. Трябваше да се досетя за бомбите.

— Не се безпокойте.

— Не трябваше да те оставям тук — поклати глава Бърнард. — Това беше глупаво. Можеше и двамата да сме…

— Е, никой от нас не пострада, сър. Накарахме ги да побягнат надолу по стълбите. Мисля, че всичко приключи.

Бърнард го потупа по ръката.

— Помогни ми да стигна до сървъра — каза той. — Трябва да докладваме за това.

Лукас кимна. Знаеше кой сървър има предвид Бърнард. Помогна му да се изправи. Питър Билингс се намръщи, когато двамата тръгнаха, олюлявайки се, по задимения коридор.

— Нещата не отиват на добре — призна Бърнард на Лукас, когато двамата се отдалечиха от останалите.

— Но нали спечелихме?

— Още не. Щетите няма да се ограничат само дотук. Не и днес. Ще трябва да останеш известно време долу. — Бърнард направи гримаса и се опита да върви сам. — Не можем да рискуваме да се случи нещо и с двама ни.

Лукас не изглеждаше доволен от това. Той въведе кода си в голямата врата, извади идентификационната си карта, избърса нечия кръв от нея и от ръката си и след това прекара картата през четеца.

— Разбирам — каза той накрая.

Бърнард знаеше, че е избрал правилния човек. Остави Лукас да затвори тежката врата и се отправи към сървъра най-отзад. Отново се олюля и щеше да падне върху номер осем. Подпря се и си почина за малко, докато замайването премина. Лукас го настигна и вече беше извадил своето копие на шперца от гащеризона си, преди Бърнард да се добере до задната част на помещението.

Бърнард се облегна на стената, докато Лукас отваряше сървъра. Началникът на Информационния все още беше твърде разтърсен, за да забележи светлинния код, примигващ върху лицевия панел на сървъра. Ушите му още звънтяха и не чу сигнала.

— Какво означава този звук? — попита Лукас.

Бърнард го погледна въпросително.

— Да не е противопожарна аларма? — Лукас посочи тавана.

Бърнард най-сетне също го чу. Той се запрепъва към задната част на сървъра, докато Лукас отключваше, и избута младия мъж встрани.

Каква беше вероятността да се случи това? Дали вече знаеха? Само за два дни животът на Бърнард беше излязъл от равновесие. Той бръкна в платнената торбичка, извади слушалките и ги сложи върху наранените си уши. Мушна конектора в гнездото с номер „1“ и с изненада чу пиукане. Линията звънеше. Той беше този, който се обаждаше.

Побърза да извади конектора и да отмени обаждането и тогава видя, че светлината над „1“ не примигва, мигаше тази над „17“.

Бърнард усети как стаята се завъртя пред очите му. Обаждаше му се мъртъв силоз. Нима някой беше оцелял? След всички тези години? Някой с достъп до сървърите? Ръката му трепереше, докато пъхаше конектора в гнездото. Зад него Лукас го питаше нещо, но Бърнард не чуваше нищо през слушалките.

— Здравейте? — дрезгаво каза той. — Има ли някой?

— Здравей — отвърна един глас.

Бърнард намести слушалките. Махна на Лукас да млъкне. Ушите му още звънтяха и той усещаше в устата си вкуса на кръвта от носа си.

— Кой е? — попита той. — Чуваш ли ме?

— Чувам те — отвърна гласът. — Ти този ли си, който си мисля, че си?

— Кой, по дяволите, е това? — Бърнард пръсна слюнки. — Как имаш достъп до…?

— Ти ме изпрати навън — каза гласът. — Изпрати ме да умра. Бърнард се прегърби и краката му се вкочаниха. Кабелът се разви и за малко не дръпна слушалките от главата му. Лукас го хвана под мишниците, за да не се строполи по гръб.

— Там ли си? — попита гласът. — Знаеш ли коя съм?

— Не — отвърна той, но знаеше.

Беше невъзможно, но знаеше.

— Изпрати ме да умра, шибаняк!

— Знаеше правилата! — крещеше Бърнард на един призрак. — Знаеше!

— Млъкни и ме слушай, Бърнард! Просто си затваряй шибаната уста и ме слушай много внимателно!

Бърнард чакаше. Усещаше металния вкус на собствената си кръв.

— Идвам за теб. Прибирам се у дома и идвам да почистя.