Тел

1

Децата си играеха, докато Холстън се изкачваше към смъртта си. Чуваше ги как пищят тъй, както пищят само щастливите деца. Те топуркаха лудешки отгоре, а Холстън вървеше бавно — всяка негова стъпка по спираловидното стълбище беше методична и тежка и металните стъпала звънтяха от старите му ботуши.

Стъпалата, както и ботушите на баща му, бяха износени. Боята по стълбите се беше запазила тук-там, по ъглите и от долната страна — на местата, които не бяха докосвани. От движението по останалата част от стълбището се вдигаха облачета прах. Холстън усещаше вибрациите по перилата, които бяха изтрити до голия метал. Това винаги го беше удивявало — как вековете допир от голи длани и влачещи се крака могат да износят здравата стомана. Предполагаше, че това става молекула по молекула. Всеки живот беше изтърквал стоманата слой след слой, дори ако силозът на свой ред беше угасил този живот.

Всяко стъпало беше леко вдлъбнато от движението на поколенията и ръбът му беше загладен като нацупена устна. В средата не беше останала почти никаква следа от малките диаманти, на които някога се дължеше здравината на стъпалата. Отсъствието им можеше да бъде отгатнато само по следите от всяка страна — малките пирамидални издутини с остри ръбове и точици останала боя, които стърчаха от равната стомана.

Холстън вдигна стария си ботуш от старото стъпало и пристъпи нагоре. След това го направи отново. Мислите му се насочиха към онова, което бяха сторили неизброимите години — как бяха отстранявали молекула след молекула и живот след живот, превръщайки ги във фин прах. И не за пръв път той си каза, че нито животът, нито стълбището трябва да съществуват по този начин. Ограниченията на тази дълга спирала, която преминаваше през погребания силоз като — сламка в стъкло, не бяха предвидени за такава честа употреба. Както по-голямата част от цилиндричния им дом, явно и тя е била направена за други, които отдавна бяха забравени. Според Холстън онова, което сега хиляди хора използваха като оживена артерия за движение нагоре-надолу в безкрайно повтарящите се дневни цикли, изглеждаше по-подходящо да бъде употребявано само за спешни случаи, и то от не повече от няколко дузини обитатели.

Подмина още един етаж с общи спални помещения във формата на пай. Докато Холстън се изкачваше за последно през останалите няколко нива, веселите детски шумове отгоре станаха дори по-оглушителни отпреди. Това беше смехът на младостта, на душите, които още не бяха осъзнали къде живеят, които още не усещаха от всички посоки натиска на пръстта и чиито съзнания още далеч не бяха погребани, а живи. Живи, свежи и надаващи радостни звуци, които кънтяха надолу по стълбата и никак не се връзваха с онова, което правеше Холстън, и с твърдото му решение да излезе навън.

Когато наближи горното ниво, един детски глас се извиси над останалите и Холстън си спомни детството си в силоза — училището и игрите. По онова време задушаващият бетонен цилиндър с безкрайните етажи от апартаменти, работилници, хидропонни градини и пречиствателни зали с плетеници от тръби му изглеждаше като огромна вселена — безкрайно пространство, което човек никога не би могъл да изследва изцяло, лабиринт, в който той и приятелите му можеха да се загубят завинаги.

Но тези дни бяха отминали преди тридесет години. Детството на Холстън сега му се виждаше като нещо, случило се преди два или три живота, нещо, което е доставяло радост на другиго. Не на него. Беше прекарал целия си живот под тежестта на задълженията си на шериф, опитвайки се да блокира това минало. А напоследък беше настъпил третият етап от живота му — таен живот, различен от детството и от работата му като шериф. Последните слоеве от неговата същност бяха смлени и превърнати в прах. Беше прекарал три години в тихо очакване на онова, което никога нямаше да настъпи, и всеки ден от тях беше по-дълъг от кой да е месец от по-щастливите му предишни животи.

На върха на спираловидното стълбище Холстън почувства под ръката си края на парапета. Извитият прът от протрита стомана свърши, когато стълбището стигна до най-широките помещения в целия комплекс на силоза — кафетерията и фоайето в съседство. Веселите писъци сега се чуваха от същото ниво, на което беше той. Между разхвърляните столове се стрелкаха ярко облечени фигурки, които играеха на гоненица. Шепа възрастни се опитваха да въведат ред в хаоса. Холстън видя Дона да взима от тебеширите и пастелите, разхвърляни върху шарените плочки. Съпругът й, Кларк, седеше зад една маса, върху която бяха наредени чаши със сок и купички с курабийки от царевично брашно. Той помаха на Холстън от другия край на помещението.

Холстън дори не помисли да отвърне на поздрава му — нямаше нито енергия, нито желание за това. Погледът му премина покрай възрастните и играещите деца и се насочи към размазаната гледка зад тях, прожектирана на стената на кафетерията. Това беше най-големият цялостен изглед към техния негостоприемен свят. Сутрешна сцена. Слабата светлина на зората огряваше безжизнените хълмове, които почти не се бяха променили, откакто Холстън беше малък. Просто си стояха там неизменни, докато той се беше превърнал от момчето, играещо на гоненица между масите, в празното същество, което беше сега. Отвъд внушителните хребети на тези хълмове се простираше познатата загнила линия на хоризонта, която слабо проблясваше на светлината на утринните лъчи. Древното стъкло и стомана се мяркаха в далечината на местата, където се предполагаше, че хората някога са живели над земята.

Едно дете се отдели от групата като комета и се блъсна в коленете на Холстън. Той сведе поглед и посегна да го докосне — момчето на Сюзън, — но точно като комета то вече бе изчезнало, притеглено от орбитите на останалите.

Холстън внезапно се сети за наградата от лотарията, която двамата с Алисън бяха спечелили в годината на нейната смърт. Билетът все още беше у него, носеше го навсякъде. Едно от тези деца можеше да е тяхно — сега навярно щеше да е вече на две години и щеше да върви несигурно след останалите. Както всички родители и те мечтаеха за двойното щастие да им се родят близнаци. Разбира се, бяха опитвали. След като нейният имплант беше отстранен, прекарваха една прекрасна нощ след друга в опити да оползотворят този билет. Някои родители им желаеха късмет, докато други, които се надяваха да спечелят от лотарията, тайно се молеха годината да отмине, без да са успели.

Знаеха, че имат само една година, така че бяха станали суеверни и опитваха всичко, което би могло да помогне. Разни трикове като чесън, увесен над леглото, който уж увеличавал плодовитостта, две монети под дюшека за близнаци, розова панделка в косата на Алисън или петна синя боя под очите на Холстън — всичко това беше смешно и отчаяно. Единственото по-шантаво нещо би било да не опитат всичко и да пропуснат някой глупав сеанс или друга измишльотина.

Но не им беше писано. Още преди дори годината им да изтече, наградата от лотарията беше дадена на друга двойка. Причината не беше в това, че не опитваха, а в това, че нямаха време. Че ненадейно бе останал без съпруга.

Холстън се извърна от играта и неясната гледка отвън и се отправи към кабинета си, който се намираше между кафетерията и въздушния шлюз на силоза. Докато вървеше, мислите му се насочиха към битката, която някога се беше състояла тук — призрачна битка, през която трябваше да преминава всеки ден през последните три години. И той знаеше, че ако се обърне и се вгледа с присвити очи в гледката, все по-влошаваща се от замъглените лещи на камерата и мръсотията във въздуха, ако проследи с поглед тъмния ръб нагоре по хълма, онази гънка, която тръгваше от калната дюна към града отвъд нея, можеше да зърне безмълвната й форма. Там, върху онзи хълм, можеше да види жена си. Тя лежеше там с ръце, подвити под главата, като спяща скала, разрушавана от въздуха и от токсините в него. Може би.

Беше трудно да бъде забелязана, дори и преди замъгляването да започне отново. Освен това на тази гледка не можеше много да се вярва. Всъщност тя по-скоро пораждаше съмнение. Затова Холстън просто предпочете да не я наблюдава. Той премина през това място, където жена му беше водила призрачната си битка и където спомените за нейната внезапна лудост щяха да се таят вечно, и влезе в кабинета си.

— Я виж ти кой е станал рано — рече Марнс и се усмихна.

Заместникът на Холстън затвори старинното метално чекмедже на шкафа за папки и то изстена безжизнено. Вдигна чашата си, която изпускаше пара, и чак тогава забеляза сериозния вид на Холстън.

— Шефе, добре ли си?

Холстън кимна. Посочи лавицата за ключове зад бюрото.

— Килията за задържане — каза той.

Усмивката на заместника беше заменена от смутено намръщване. Той остави чашата и се обърна да вземе ключа. Докато беше с гръб, Холстън потърка за последен път заострената хладна стомана в дланта си и постави звездата върху бюрото. Марнс се обърна и му подаде ключа. Холстън го взе.

— Да ида ли да донеса парцала? — Заместник Марнс посочи с палец към кафетерията.

Освен в случаите, когато в килията имаше някой с белезници, те влизаха в нея само за да я чистят.

— Не — отвърна Холстън.

Той кимна с глава по посока на килията и даде знак на заместника си да го последва.

Обърна се и столът зад бюрото изскърца, докато Марнс се надигаше да тръгне след него, а Холстън се отправи към килията. Ключът влезе в ключалката с лекота. Откъм добре направените и добре поддържани вътрешни части на вратата се чу остро изщракване. Последва го лекото скърцане на пантите, една решителна стъпка, затваряне, ново изщракване и мъчението свърши.

— Шефе?

Холстън му подаде ключа между решетките. Марнс го погледна колебливо, но дланта му се отвори и той го прие.

— Какво става, шефе?

— Извикай кмета — заръча Холстън и изпусна тежката въздишка, която беше сдържал три години. — Кажи й, че искам да изляза навън.

2

Гледката от килията не беше толкова размазана, колкото в кафетерията, и Холстън прекара последния си ден в силоза в чудене защо това е така. Възможно ли беше камерата от тази страна да е била защитена от токсичния вятър? Или всеки чистач, осъден на смърт, повече се беше старал да запази гледката, на която се бе наслаждавал през последния си ден? А може би допълнителното усилие, което беше вложил, беше като подарък за следващия чистач, който би прекарал своя последен ден в същата тази килия?

Холстън предпочиташе последното обяснение. То го караше да мисли с копнеж за жена си. Напомняше му защо доброволно беше тук, от грешната страна на решетките.

Когато мислите му се отнесоха към Алисън, той седна и се загледа в мъртвия свят, който някакви древни хора бяха оставили след себе си. Пейзажът около погребания им бункер не беше най-красивият, но не беше и най-грозният. В далечината хълмовете изпъкваха с красивия си кафеникав оттенък като кафе с подходящото количество свинско мляко в него. Небето над тях беше със същия еднообразен сив цвят от неговото детство, както и от това на баща му и дядо му. Единственото нещо от пейзажа, което се променяше, бяха облаците. Те бяха надвиснали над хълмовете, натежали и мрачни. Носеха се свободно като стадата със зверове от книжките с картинки.

Гледката на мъртвия свят изпълваше цялата стена на килията му, точно както и всички стени на най-горното ниво на силоза и всяка от тях показваше различна част от размазаната и все по-смътна пустош отвъд. Малкият отрязък, който Холстън притежаваше от тази гледка, се простираше от ъгъла на койката му до тавана, чак до другата стена и надолу до тоалетната. И въпреки лекото размазване (сякаш лещата беше зацапана със смазка) той изглеждаше като място, на което човек би искал да се разходи, като зейнала, приканваща дупка, която кой знае защо е разположена от тази страна на затворническата решетка.

Илюзията обаче беше убедителна само от разстояние. Когато се наведеше по-наблизо, Холстън можеше да види върху масивния дисплей шепа мъртви пиксели. Те бяха яркобели на фона на многобройните нюанси на кафявото и сивото. Тези пиксели блестяха с ожесточена интензивност (Алисън ги наричаше „заяли“ пиксели), сякаш всеки от тях беше квадратен прозорец към някакво по-светло място, като отвор с широчината на човешки косъм, който показваше някаква по-добра реалност. Сега, когато се загледа по-внимателно, установи, че те са десетки. Зачуди се дали някой в силоза знае как да ги поправи и дали разполагат с инструментите, необходими за такава деликатна работа. Дали бяха мъртви завинаги като Алисън? Дали накрая всички пиксели щяха да умрат? Холстън си представи деня, когато половината пиксели няма да работят, и после, поколения по-късно, когато останат само десетина сиви и кафяви пиксели. Тогава светът щеше да е преминал в ново състояние, при което хората в силоза щяха да си мислят, че външността е в пламъци, и да смятат единствените истински пиксели за повредени.

Или пък Холстън и останалите правеха именно това в момента?

Някой се прокашля зад гърба му. Той се обърна и видя кмет Джанс, която стоеше от другата страна на решетките, облечена в гащеризон и с ръце на корема си. Тя кимна към койката.

— Когато килията е празна през нощта и двамата със заместник Марнс не сте на работа, понякога и аз самата седя там и се наслаждавам на тази гледка.

Холстън се обърна и отново погледна калния, безжизнен пейзаж. Изглеждаше потискащ, само ако го сравниш с картините от детските книжки — единствените, които бяха оцелели след бунта. Повечето хора се съмняваха в цветовете на тези книжки, точно както се съмняваха и че някога са съществували пурпурни слонове и розови птици, но Холстън смяташе, че те са по-истински от пейзажа пред очите му. Той, както и други, усещаше нещо първично и дълбоко, когато погледнеше към тези захабени страници, изпъстрени със зелено и синьо. Въпреки това, сравнена със задушаващия силоз, тази капна, сива гледка отвън изглеждаше като някакво спасение точно онзи въздух на открито, който хората бяха родени да дишат.

— Тук винаги е малко по-ясна — отбеляза Джанс. — Имам предвид гледката.

Холстън продължаваше да мълчи. Той наблюдаваше как къдравият край на един облак се откъсва и поема в нова посока — черно и сиво, които се въртяха заедно.

— Ще можеш да си избереш вечерята — продължи кметът.

— Традицията е…

— Не е нужно да ми описваш процедурата — прекъсна я Холстън. — Минаха само три години, откакто сервирах последната храна на Алисън точно тук.

Той по навик посегна да завърти медния си пръстен на ръката, забравил, че го е оставил върху шкафчето си преди часове.

— Не мога да повярвам, че е било толкова отдавна — прошепна Джанс сякаш на себе си.

Холстън се обърна и я видя да наблюдава с присвити очи облаците върху стената.

— Липсва ли ти? — жлъчно попита Холстън. — Или просто те дразни това, че беше нужно толкова много време, за да се замъгли гледката?

Очите на кмета за момент проблеснаха към него, после тя ги сведе към пода.

— Знаеш, че не искам това, каквато и да е гледката. Но правилата са си правила…

— Не те обвинявам — рече Холстън, опитвайки се да усмири гнева си. — Познавам правилата по-добре от повечето. — Ръката му понечи да докосне значката, която беше оставил, както преди това пръстена. — По дяволите! Налагах тези правила през по-голямата част от живота си, дори след като осъзнах, че са глупави.

— Е — прочисти гърлото си Джанс, — няма да те питам защо си избрал това. Просто ще приема, че тук се чувстваш нещастен.

Холстън срещна погледа й и видя влагата в очите й, преди тя да примигне и да успее да я скрие. Джанс изглеждаше по-слаба от обикновено и широкият гащеризон й придаваше комичен вид. Бръчките по шията й и около очите бяха по-дълбоки, отколкото ги помнеше. По-тъмни. Той реши, че дрезгавината в гласа й е от искрено съжаление, а не се дължи просто на възрастта или дажбата й тютюн.

Внезапно Холстън се видя през нейните очи — един съсипан мъж, седнал на разнебитената пейка, с кожа, сивееща от бледите отблясъци на мъртвия свят зад гърба му. Гледката го замая. Зави му се свят и той трескаво затърси нещо, за което да се хване — нещо, което има смисъл. Опасният обрат в живота му му изглеждаше като сън. Нищо от случилото се през последните три години не му се струваше истинско. Вече нищо не изглеждаше истинско.

Той се обърна отново към жълтеникавокафявите хълмове. Стори му се, че с крайчеца на окото си зърна как още един пиксел умря и стана яркобял. Беше се отворил още един малък прозорец, беше се появила още една незамъглена гледка към илюзия, в която беше започнал да се съмнява.

„Утре ще бъде денят на моето съмнение, дори и да умра там“ — раздразнено си каза Холстън.

— Твърде дълго съм кмет — промълви Джанс.

Холстън я погледна и видя, че сбръчканите й ръце стискаха прътовете на студената стоманена решетка.

— Знаеш ли, нашите архиви не стигат до самото начало. Те се простират само до бунта преди век и половина, но оттогава няма друг кмет, който да е изпратил толкова много хора да чистят, колкото съм изпратила аз.

— Съжалявам за затрудненията, които ти причинявам — сухо рече Холстън.

— Просто искам да кажа, че това не ми доставя удоволствие. Никакво удоволствие.

— Но ще си първата, която утре вечер ще наблюдава ясно залеза, нали?

Холстън прокара ръка по масивния екран.

Ядоса се от начина, по който прозвучаха думите му. Той не беше разгневен заради смъртта, живота или каквото там го очакваше, но все още негодуваше заради съдбата на Алисън. Продължаваше да смята, че фаталните събития в миналото можеха да бъдат избегнати, дълго след като се бяха случили.

— Утре всички ще си получите гледката — промълви той повече на себе си, отколкото на кмета.

— Това не е никак справедливо — възрази Джанс. — Законът си е закон. Ти го наруши. Знаел си, че го нарушаваш.

Холстън сведе поглед към краката си. Двамата позволиха на тишината да се настани помежду им. Накрая кметът Джанс беше тази, която я наруши.

— Все още не си заплашил, че няма да доведеш нещата докрай. Някои от останалите се опасяват, че може и да не извършиш почистването, защото не казваш, че няма да го направиш.

Холстън се засмя.

— Щяха ли да се почувстват по-добре, ако бях казал, че няма да почистя сензорите? — Той поклати глава при мисълта за тази безумна логика.

— Всички, които някога са седели тук, са казвали, че няма да го направят — обясни му Джанс. — Но въпреки това го правят. Свикнали сме да очакваме това…

— Алисън никога не е заплашвала, че няма да го направи — напомни й Холстън, макар да знаеше какво има предвид Джанс.

Той самият беше сигурен, че Алисън няма да забърше лещите. И сега, докато седеше на същата тази пейка, си помисли, че разбира през какво е трябвало да премине тя. Имаше по-важни неща от мислите за почистването. Повечето хора, изпратени навън, бяха хванати да вършат нещо нередно и бяха неприятно изненадани да се озоват в тази килия и да очакват само след няколко часа да се изправят пред наказанието си. Когато казваха, че няма да изпълнят онова, за което „са изпратени, те го правеха, изпълнени от желание за мъст. Но Алисън, а сега и Холстън имаха по-големи грижи. Дали щяха да почистят, или не, беше без значение, бяха дошли тук, защото по някакъв ненормален начин искаха да бъдат тук. Единственото, което ги интересуваше, беше любопитството към всичко това. Любопитството към външния свят и към онова, което се крие зад картината, проектирана върху екраните на стените.

— И така, смяташ ли да го направиш, или не? — директно го попита Джанс и отчаянието й беше очевидно.

— Ти самата го каза — сви рамене Холстън. — Всички го правят. Трябва да има някаква причина за това, нали?

Той се престори, че не го е грижа и че не го интересува причината защо почистват, но беше прекарал по-голямата част от живота си и особено последните три години, измъчвайки се над въпроса защо го правят. Това го подлудяваше. И ако отказът му да отговори на кмета причиняваше болка на онези, които бяха убили жена му, то това не го тревожеше особено.

Джанс неспокойно движеше дланите си нагоре-надолу по прътите на решетката.

— Мога ли да им кажа, че ще го направиш? — попита тя.

— Или им кажи, че няма да го направя. Не ме е грижа. Мисля, че им е все едно какъв ще е отговорът.

Джанс не каза нищо. Холстън вдигна поглед към нея и кметът кимна.

— Ако си промениш решението за храната, уведоми заместник Марнс. Той ще остане на бюрото си през цялата нощ, каквато е традицията…

Не беше нужно да го казва. Очите на Холстън се напълниха със сълзи, когато си спомни за тази част от предишните си задължения. Беше зад бюрото, когато преди дванайсет години Дона Паркинс беше осъдена на чистенето и преди осем години, когато беше дошъл редът на Джак Брент. И беше прекарал нощта, вкопчен в решетките, въргаляйки се на пода като пълна развалина преди три години, когато беше настъпило времето на жена му.

Кмет Джанс се обърна да си върви.

— Шериф — промърмори Холстън, докато тя все още го чуваше.

— Моля? — Джанс се спря от другата страна на решетките, а сивите й рунтави вежди бяха надвиснали над очите й.

— Сега е шериф Марнс — напомни й Холстън, — а не заместник.

Джанс почука с кокалче върху прътите на решетката.

— Хапни нещо — посъветва го тя. — Няма да те обиждам, като ти предложа да поспиш малко.

3

— Не може да бъде! — възкликна Алисън. — Скъпи, чуй това. Няма да повярваш! Знаеше ли, че е имало повече от един бунт?

Холстън вдигна поглед от папката, разтворена в скута му. Около него разхвърляните купчини листове покриваха леглото като юрган — купища и купища стари досиета, които да сортира, и нови оплаквания, с които да се справи. Алисън седеше зад малкото си бюро в края на леглото. Двамата живееха в един от апартаментите в силоза, които само на два пъти през изминалите десетилетия бяха намалявани наполовина. В него имаше място и за такива луксозни мебели като бюра и широки легла вместо койки.

— И откъде бих могъл да знам това? — попита я той.

Жена му се обърна и пъхна зад ухото си кичур коса. Холстън посочи с папката към екрана на компютъра й.

— Цял ден разкриваш тайни, които са на стотици години, и аз би трябвало да знам за тях преди теб!

— Просто такъв е изразът — изплези му се тя. — Това е моят начин да те информирам. И защо не си любопитен? Не чу ли какво ти казах току-що?

Холстън сви рамене.

— Никога не съм мислил, че онзи бунт, за който знаем, е бил първият, а просто, че е най-скорошният. Ако съм научил нещо от работата си, то е, че престъпленията и полуделите тълпи никога не са особено оригинални. — Той взе една папка, която лежеше до коляното му. — Да не мислиш, че този е първият крадец на вода в силоза? Или че ще бъде последният?

Столът на Алисън изскърца върху плочките, когато тя се обърна към него. Мониторът върху бюрото зад нея примигваше с фрагменти от данните, които тя беше изтеглила от старите сървъри на силоза — останки от отдавна изтрита и презаписвана безброй пъти информация. Холстън все още не разбираше как действа процесът на възстановяване, както и дали някой, който е толкова умен да го измисли, би бил толкова глупав, че да обича него, но приемаше и двете неща за даденост.

— Възстановявам поредица от стари доклади — обясни тя. — Ако са верни, ще се окаже, че май онзи наш стар бунт се е случвал доста редовно. Горе-долу по веднъж при всяко поколение.

— Има много неща, които не знаем за старите времена — отбеляза Холстън, разтърка очи и си помисли за цялата бумащина, която все още го чака. — Може би не са имали система за почистване на сензорите, нали се сещаш? Обзалагам се, че тогава гледката горе е ставала все по-размазана и по-размазана, докато накрая хората не са полудявали, надигали са се на бунт или нещо подобно и са пращали в изгнание няколко души, за да оправят положението. Или кой знае, това може да е било нещо като естествен контрол на населението преди лотарията.

Алисън поклати глава.

— Не мисля така. Стигам до идеята… — Тя направи пауза и хвърли поглед към листовете, разхвърляни около Холстън.

При вида на всички тези регистрирани престъпления тя сякаш реши да обмисли внимателно онова, което се готви да изрече.

— Не се опитвам да съдя, нито да казвам кой е прав или крив. Просто предполагам, че сървърите не са били изтрити от бунтовниците по време на бунта. Поне не и по начина, за който винаги са ни обяснявали.

Това привлече вниманието на Холстън. Загадката на празните сървъри, на изгубеното минало на предшествениците им в силоза преследваше всички. Изтриването не беше нищо повече от мъглява легенда. Холстън затвори папката, по която работеше, и я остави настрани.

— Какво мислиш, че го е предизвикало? — попита той жена си. — Мислиш ли, че е било случайност? Пожар или прекъсване на захранването?

Изреждаше общоприетите теории.

Алисън се намръщи.

— Не — отвърна тя, след което сниши глас и се огледа неспокойно. — Мисля, че ние сме изтрили харддисковете. Искам да кажа — нашите предци, а не бунтовниците.

Тя се обърна, наведе се към монитора и прокара пръст по поредица от числа, които Холстън не можеше да различи от леглото.

— Двайсет години — каза тя. — Осемнайсет. Двайсет и четири. — Пръстът й се плъзна с дращене надолу по екрана. — Двайсет и осем. Шестнайсет. Петнайсет.

Холстън събра документите, разхвърляни в краката му, и подреди отново папките на купчини, след което отиде при бюрото. Седна на края на леглото, сложи ръка на врата на жена си и надзърна през рамото й към монитора.

— Това дати ли са? — попита той.

Тя кимна.

— Горе-долу на всеки две десетилетия има някакъв сериозен бунт. Този доклад ги изброява. Беше един от файловете, изтрити по време на най-скорошния бунт. Нашия бунт.

Тя изрече „нашия“ така, сякаш някой от тях или от приятелите им е бил жив по онова време. Въпреки това Холстън разбра какво има предвид тя. Това беше бунтът, в чиято сянка те бяха израснали — онзи, от който сякаш се бяха появили на бял свят, великият конфликт, надвиснал над детството им, както и над техните родители и прародители. Беше бунтът, за който се говореше шепнешком и който предизвикваше извърнати погледи.

— И какво те кара да мислиш, че ние, добрите“, сме изтрили сървърите?

— Кой казва, че ние сме добрите? — Тя се обърна странично към него и се усмихна мрачно.

Холстън настръхна. Отдръпна ръката си от врата на Алисън.

— Не започвай. Не казвай нищо, което може да…

— Шегувам се — успокои го тя, но това не беше нещо, с което човек да се шегува.

Беше само на крачка от предателството и от почистването.

— Теорията ми е следната — побърза да добави тя, като наблегна на думата теория. — Имало е промяна в поколенията, нали? Искам да кажа, през период от сто години или може би малко повече. Като часовников механизъм е. — Тя посочи датите. — Но след това по време на големия бунт — единствения, за който знаехме досега — някой е изтрил сървърите. Има дублиращи системи на дублиращите системи. Което, да ти кажа, не е толкова лесно, като да натиснеш няколко копчета или да запалиш пожар. За това са необходими добре съгласувани действия, а не някакъв случаен инцидент или недобре свършена работа, или пък обикновен саботаж…

— Това не може да ти подскаже кой е отговорен за случилото се — изтъкна Холстън.

— Без съмнение жена му беше истинска магьосница с компютрите, но за разлика от него не я биваше в детективската работа.

— Онова, което ми подсказва нещо — каза тя, — е, че през цялото това време при всяко поколение е имало бунтове, но оттогава не е имало бунт. — Алисън прехапа устната си.

Холстън изпъна гръб. Огледа стаята и се замисли върху думите й. Внезапно си представи как му отмъква детективския занаят изпод носа.

— Та, значи казваш… — Той потри брадичката си и обмисли внимателно думите си. — Казваш, че някой е изтрил цялата ни история, за да ни попречи да я повторим?

— Или заради нещо по-лошо. — Тя се пресегна и хвана ръката му между дланите си, а сериозното изражение на лицето й стана по-строго. — А ако причината за бунтовете е била точно там, в харддисковете? Ако някаква част от познатата ни история или пък знанието за онова, което е накарало хората да се преместят тук много, много отдавна — ако тази информация е водела до натрупването на някакво напрежение, което е карало хората да си губят разсъдъка или да не ги свърта на едно място, или просто да искат да излязат навън?

Холстън поклати глава.

— Не искам да мислиш така — предупреди я той.

— Не казвам, че са били прави да откачат — увери го тя и тонът й отново стана предпазлив, — но това е моята теория, основана на онова, което успях да събера досега.

Холстън хвърли недоверчив поглед на монитора.

— Може би не трябва да правиш това — рече той. — Дори не съм сигурен как точно го правиш, но може би трябва да спреш.

— Скъпи, информацията е там. Ако сега не я възстановя, в даден момент някой друг ще го стори. Не можеш да върнеш духа обратно в бутилката.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече публикувах информация за това как съм възстановила изтрити и презаписани файлове. Останалата част от информационния отдел вече я разпространява, за да помогне на хора, които, без да искат, са изтрили нещо, което им е трябвало.

— Въпреки това мисля, че трябва да спреш — настоя той. — Тази идея не е много добра. Не смятам, че от нея ще излезе нещо хубаво…

— Нищо хубаво няма да излезе от истината? Винаги е добре да знаеш истината. А е за предпочитане да я открием ние, а не някой друг, не е ли така?

Холстън погледна папките си. Бяха минали пет години, откакто за последен път бяха изпращали някой да чисти. С всеки изминал ден гледката от външния свят ставаше все по-мъглива и като шериф той усещаше натиска, че е време да се намери някой. Той нарастваше като пара, натрупваща се в силоза и готова да изстреля нещо навън. Хората ставаха нервни, когато моментът наближеше. Беше като някое от онези пророчества, които се изпълняват от само себе си, когато накрая някой не издържаше и той правеше или казваше нещо, за което да съжалява, и след това се оказваше в килията, за да наблюдава своя последен размазан залез.

Холстън запреглежда досиетата около себе си с надеждата, че ще намери нещо в тях. Беше готов утре да осъди някого на смърт, стига това да означаваше, че ще се изпусне тази пара. Жена му ръчкаше с игла нещо голямо, наподобяващо прекалено надут балон, и Холстън искаше да изпусне този въздух, преди тя да го е спукала.

4

Холстън седеше на единствената стоманена пейка във въздушния шлюз. Мозъкът му беше вцепенен от безсънието и от ясното осъзнаване на онова, което му предстоеше. Нелсън, началникът на лабораторията по почистването, беше коленичил пред него и оправяше крачола на белия му предпазен костюм.

— Малко си поиграхме с уплътненията на шевовете и добавихме втора подплата от пяна — обясняваше му Нелсън. — Тя би трябвало да ти осигури повече време, отколкото някой е имал преди.

Това направи впечатление на Холстън и той си спомни как наблюдаваше приготовленията на жена си за нейното почистване. Обикновено най-горният етаж на силоза с огромните му екрани, показващи външния свят, беше празен за почистванията. Хората вътре не можеха да понесат да гледат онова, което бяха извършили — или може би искаха да се качат и да се наслаждават на хубавата гледка, без да виждат какво е коствало, за да я получат. Но Холстън беше гледал, никога не се беше колебал дали да го направи. Не можеше да види лицето на Алисън през сребърната маска на шлема й, нито можеше да види слабите й ръце през грамадния костюм, докато тя търкаше ли, търкаше с телта, но разпознаваше походката и движенията й. Беше я проследил как си свърши работата старателно, без да бърза, и сетне отстъпи назад, погледна камерата за последен път, помаха му, след което се обърна и тръгна. Както и останалите преди нея, тя се бе отправила с тежки стъпки към един близък хълм и беше започнала да го изкачва бавно към порутените кули на древния разпадащ се град, който едва се виждаше на хоризонта. През цялото време Холстън не беше помръднал. Той не помръдна дори когато тя падна по склона на хълма, вкопчи се в шлема си и взе да се гърчи, докато токсините разяждаха напръсканата с пяна подплата, после самия костюм и накрая жена му.

— Дай другия крак.

Нелсън го плесна по глезена. Холстън вдигна крак и позволи на техника да надипли останалата част от костюма около пищялите му. Когато погледна ръцете си в черния карбонов долен костюм, прилепнал по кожата му, Холстън си представи как той се разпада върху тялото му, обелва се като люспи суха мазнина от генераторна тръба, докато кръвта бликва от порите му и се стича в костюма.

— Хвани се за решетката и се изправи…

Нелсън му обясняваше рутинната процедура, която Холстън беше виждал вече два пъти. Веднъж с Джак Брент, който се беше държал войнствено и враждебно до самия край, принуждавайки Холстън да стои на пост край пейката в качеството си на шериф. И после още веднъж със съпругата си, която беше наблюдавал да се приготвя през прозорчето на въздушния шлюз. След като ги беше гледал, Холстън знаеше какво трябва да прави, но въпреки това предпочиташе да му го кажат. Мислите му бяха другаде. Той се пресегна да се хване за извития като трапец прът, за да се изправи. Нелсън издърпа краищата на костюма до кръста на Холстън. Празните ръкави висяха от двете му страни.

— Лявата ръка тук.

Холстън сковано се подчини. Усещането да е от другата страна беше сюрреалистично — да предприема механично тази последна разходка на осъдения. Той често се беше чудил защо хората се подчиняват и просто се оставят на течението. Дори Джак Брент беше направил каквото му беше казано въпреки псувните и оскърбленията, които се сипеха от устата му. Алисън беше изпълнила задачата си мълчаливо, точно както го прави и той сега, помисли си Холстън, докато мушкаше едната си ръка, а после и другата. Костюмът се вдигна нагоре и Холстън си каза, че може би хората приемат случващото се, защото не могат да повярват, че е истина. Нищо в него не изглеждаше достатъчно реално, за да се разбунтуват срещу му. Животинската част на съзнанието му не беше подготвена за това — да бъде водена съвсем съзнателно към смъртта.

— Обърни се.

Той го направи.

Усети придърпване в кръста и след това чу звука от затварянето на ципа нагоре, до врата му. Още едно придърпване и още един цип. Два напълно безполезни слоя. Последва хрущенето на индустриалното велкро най-отгоре. Потупвания и повторни проверки. Холстън чу кухото дрънчене от шлема, когато Нелсън го взе от полицата. Той размърда пръсти в дебелите ръкавици, докато техникът проверяваше вътрешността на шлема.

— Да повторим процедурата още веднъж.

— Не е необходимо — тихо отвърна Холстън.

Нелсън погледна към вратата на шлюза, която водеше обратно към силоза. Холстън нямаше нужда да гледа, за да разбере, че някой наблюдава.

— Изтърпи ме — настоя Нелсън. — Трябва да го направя по указанието.

Холстън кимна, но знаеше, че няма никакво „указание“. От всички мистични традиции, предавани в силоза от поколение на поколение, никоя не можеше да се сравнява с подобните на култ обичаи на създателите на костюми и техниците по почистването. Всички ги оставяха да правят каквото си искат. Чистачите може и да извършваха физическия акт на почистването, но техниците бяха хората, които правеха това възможно. Те бяха мъжете и жените, поддържащи гледката към онзи по-широк свят отвъд задушаващия затвор на силоза.

Нелсън сложи шлема върху пейката.

— Ето ти телта за търкане. — Той потупа телчетата, залепени върху предната част на костюма.

Холстън издърпа едно от тях с хрущене, огледа спираловидните извивки на грубия материал, след това го залепи обратно.

Две пръскания от бутилката за почистване, преди да започнеш да търкаш с телта, след това подсушаваш с тази кърпа и накрая нанасяш отмиващата течност. — Той потупа джобовете в съответния ред, макар да бяха ясно обозначени и номерирани на обратно, така че Холстън да ги прочете. Освен това бяха с различни цветове.

Холстън кимна и за пръв път срещна погледа на техника. Беше изненадан да прочете в него страх — страх, който професията му го бе научила да забелязва. За малко да попита Нелсън какво не е наред, когато му просветна: мъжът се безпокоеше, че всички тези указания са думи на вятъра и че Холстън просто ще се отдалечи и няма да изпълни дълга си — нещо, което всички от силоза се страхуваха, че чистачите ще направят. Че няма да чисти за хората, по чиито правила — правила срещу мечтите за по-добро място — бе осъден. Или може би Нелсън се тревожеше, че скъпото и сложно оборудване, което той и колегите му бяха изработили, прилагайки онези тайни методи, достигнали до тях от много преди бунта, ще бъдат загубени за силоза и ще изгният безцелно?

— Добре ли си? — попита го Нелсън. — Някъде да не е твърде стегнато?

Холстън огледа въздушния шлюз. Искаше му се да отвърне, че животът му е твърде стегнат. Че не се чувства добре в кожата си. Че стените са твърде близо.

Просто поклати глава.

— Готов съм — прошепна той.

Беше истина. Странно, но Холстън наистина беше напълно готов.

Внезапно той си спомни колко готова беше и жена му.

5

— Искам да изляза. Искам да изляза. Искам да изляза. Холстън влетя в кафетерията със спринт. Радиото му все още пращеше и заместник Марнс крещеше нещо за Алисън. Холстън дори не си беше направил труда да му отговори, а просто се бе затичал към мястото нагоре по стълбите.

— Какво става? — попита той.

Проправи си път през тълпата край вратата и намери съпругата си да се гърчи на пода на кафетерията, а Конър и още двама от служителите по храните я държаха.

— Пуснете я! — извика.

Той дръпна ръцете им от краката на Алисън и за малко тя Щеше да го изрита по брадата за награда.

— Успокой се — каза й той и я хвана за китките, които тя извиваше встрани в опит да се измъкне от отчаяната хватка на мъжете. — Скъпа, какво става, по дяволите?

— Тя тичаше към въздушния шлюз — обясни Конър, задъхан от усилието да я задържи.

Пърси хвана ритащите й крака и Холстън не го спря. Сега разбираше защо са нужни трима мъже. Наведе се над Алисън, така че да е сигурен, че тя ще го види. Обезумелите й очи надничаха иззад завесата на разчорлената й коса.

— Алисън, скъпа, трябва да се успокоиш.

— Искам да изляза. Искам да изляза. — Гласът й утихна, но думите й продължиха да отекват.

— Не казвай това — замоли я Холстън.

По тялото му преминаха тръпки.

— Скъпа, не казвай това! — Той обхвана лицето й в ръцете си.

Но в проблясъка на един миг някаква част от него бе разбрала какво означава това. Знаеше, че е твърде късно. Останалите бяха чули. Всички бяха чули. Съпругата му сама беше подписала смъртната си присъда.

Помещението се завъртя около Холстън, докато той молеше Алисън да замълчи. Сякаш беше пристигнал на мястото на ужасна злополука — някакъв нещастен случай в работилницата, — само за да открие, че е пострадал човекът, когото обича. Беше дошъл навреме, за да го види жив, но на мига беше разбрал, че нараняването е фатално.

Холстън усети как по бузите му се стичат сълзи, докато се опитваше да махне косата от лицето й. Очите й най-сетне срещнаха неговите, спряха да се въртят трескаво и по погледа й пролича, че го е разпознала. И за момент, само за един кратък миг, преди той да успее да се запита дали тя е била упоена или малтретирана по какъвто и да е начин, в тях се появи искра на спокойна яснота, проблясък на здрав разум и на хладна пресметливост. След това той изчезна и в очите й отново се появи лудост, докато тя молеше неспирно да я пуснат навън.

— Вдигнете я — нареди Холстън.

Очите му на съпруг се напълниха със сълзи, когато се намеси шерифът в него. Нямаше какво друго да стори, освен да я затвори, макар че му идеше да закрещи от безсилие.

— Носете я нататък — каза той на Конър, който я беше хванал с две ръце под мишниците.

След което кимна към кабинета си и към килията за задържане след него. Точно зад нея, в дъното на залата, тържествено и заплашително, в мълчаливо очакване, се възправяше боядисаната в яркожълто голяма врата на въздушния шлюз.

Щом я отведоха в килията за задържане, Алисън веднага се успокои. Тя седна на пейката, без да буйства и да бърбори, сякаш просто беше поспряла, за да си почине и да се наслади на гледката. Сега беше ред на Холстън да се тормози. Той крачеше напред-назад от другата страна на решетките и задавено поставяше въпроси, на които не получаваше отговор, докато Марнс и кметът се занимаваха с процедурната работа. Държаха се с Холстън и жена му така, сякаш и двамата бяха пациенти. И макар че мислите на Холстън се връщаха неспирно отново и отново към ужаса на изминалия половин час, в дъното на съзнанието си, там, където беше шериф и винаги бе нащрек за нарастващото напрежение в силоза, той смътно си даваше сметка за шока и слуховете, които трептяха зад железобетона на стените. Огромното напрежение, насъбрано в това място, сега съскаше в шепотите, носещи се през цепнатините.

— Скъпа, трябва да говориш с мен — умоляваше я той.

Спря да крачи напред-назад и се вкопчи в решетките.

Алисън продължаваше да стои с гръб към него. Тя гледаше втренчено екрана на стената, кафявите хълмове, сивото небе и тъмните облаци. От време на време вдигаше ръка, за да махне косата от лицето си, но иначе не помръдваше, нито говореше. Само когато Холстън се приготви да заключи, малко след като с мъка я бяха вкарали в килията и бяха затворили вратата, единственото, което тя каза, бе „не го прави “ и това бе достатъчно той да извади ключа.

Докато я умоляваше и тя не реагираше, в силоза бяха задействани процедурите за предстоящото почистване. Техниците трополяха надолу по коридора и мереха и подготвяха костюма. Инструментите за почистването вече бяха подредени във въздушния шлюз. От контейнер се разнасяше съскане, докато аргонът изпълваше камерите за продухване. От време на време цялата тази суматоха достигаше до килията за задържане, където Холстън стоеше и гледаше втренчено жена си.

Минаха часове, а Алисън все така отказваше да говори — това й поведение предизвикваше допълнително вълнение в силоза. Холстън прекара целия ден, умолявайки я през решетките — мозъкът му гореше от объркване и агония. Беше се случило за един-единствен миг — всичко, което познаваше, беше разрушено. Опитваше се да проумее случващото се, докато жена му седеше в килията, втренчена в мрачната земя отвън, и изглеждаше привидно доволна от факта, че е обречена.

Вече се беше мръкнало, когато тя най-сетне проговори, след като мълчаливо отказа последното си хранене и след като техниците бяха приключили в шлюза, бяха затворили жълтата врата и се бяха оттеглили за една безсънна нощ. Това стана, след като заместникът му си беше тръгнал, като преди това два пъти го бе потупал по рамото. Холстън имаше чувството, че от тогава са изминали много часове, и беше на прага да припадне от умора, изтощен от плач и пресипнал от възражения, дълго след като мъгливото слънце беше залязло зад хълмовете, които се виждаха от кафетерията и фоайето — хълмовете, скриващи остатъците от онзи далечен разпадащ се град. В почти пълния мрак на килията за задържане Алисън прошепна нещо едва доловимо — „Не е истинско“.

Поне на Холстън му се стори, че е чул това. Той се размърда.

— Скъпа? — Той сграбчи решетките и се изправи на колене. — Любима — прошепна той, като избърса следите от сълзи по бузите си.

Тя се обърна. Сякаш слънцето беше размислило и отново бе изгряло иззад хълмовете, за да му благодари и да му вдъхне надежда. Той остана без дъх и си каза, че всичко това е било някаква болест, треска, която докторът може да разпознае и да извини жена му за всички изречени от нея думи. Тя не го беше мислила наистина. Беше се излекувала от треската си и бе спасена. А спасението на Холстън беше просто в това, че я вижда да се обръща към него.

— Нищо от онова, което виждаш, не е истинско — тихо каза тя.

Тялото й беше спокойно, макар лудостта й да продължаваше и да потвърждаваше присъдата й с изричането на забранени думи.

— Ела да поговориш с мен — помоли я Холстън и й махна да се приближи към решетките.

Алисън поклати глава. Тя потупа матрака до себе си.

Холстън провери колко е часът. Часовете за посещение отдавна бяха отминали. Можеше да го изпратят да почиства само заради това, което се готвеше да направи.

Ключът без колебание влезе в ключалката.

Металното щракване прозвуча невъобразимо оглушително.

Холстън пристъпи вътре при жена си и седна до нея. Убиваше го това, че не може да я докосне, да я прегърне и да я скрие на някое безопасно място, да се върне с нея в леглото, където да се престорят, че всичко това е било лош сън.

Но не се осмеляваше да помръдне. Седеше, вкопчил ръце една в друга, докато тя шепнеше.

— Не е необходимо да е реално. Всичко това. — Тя погледна екрана.

Холстън се наведе толкова близо до нея, че можеше да помирише засъхналата й пот от боричкането през деня.

— Скъпа, какво става?

Дъхът му разроши леко косата й. Тя протегна ръка и поглади притъмняващия дисплей, сякаш за да усети пикселите в него.

— Може в момента да е сутрин и ние никога да не узнаем това. Може да има хора навън. — Тя се обърна, погледна го и добави със зловеща усмивка: — Може би ни наблюдават.

Холстън издържа погледа й. Тя изобщо не изглеждаше луда, не и както по-рано. Думите й бяха налудничави, но самата тя нямаше вид на побъркана.

— Откъде ти дойде тази идея? — попита той.

Мислеше, че знае отговора, но въпреки това настоя:

— Намери ли нещо на онези харддискове?

Бяха му казали, че е побягнала направо от лабораторията към шлюза и вече е крещяла думите на своята лудост. Нещо се беше случило, докато е била на работа.

— Какво откри?

— Изтрити са повече неща, не само за бунта — прошепна Алисън. — Разбира се, че ще е така. Всичко е изтрито. Също и по-новите неща. — Тя се засмя и гласът й внезапно стана силен, а очите й се замъглиха. — Обзалагам се, че и имейлите ти до мен ги няма!

— Скъпа. — Холстън се осмели да докосне ръцете й и тя не ги отдръпна. Той ги хвана в своите. — Какво откри? Имейл ли беше? От кого беше?

— Не — поклати глава тя. — Открих програмите, които използват. Онези, благодарение на които картините върху екраните изглеждат толкова истински. — Тя погледна отново към бързо настъпващия здрач и каза: — Информационният отдел. Те го правят. Те знаят. Това е тайна, която само те знаят.

Тя отново поклати глава.

— Каква тайна? — Холстън не можеше да разбере дали това е безсмислица, или нещо важно.

Единственото, което знаеше, бе, че тя говори.

— Но сега вече знам. И ти също ще го разбереш. Кълна се, че ще се върна за теб. Този път ще бъде различно. Аз и ти ще прекъснем кръга. Ще се върна и заедно ще отидем зад този хълм. — Тя се засмя и добави по-силно: — Ако изобщо е там. Ако този хълм е там и е зелен, заедно ще го изкачим. — Тя се обърна към него. — Всъщност няма бунт, а постепенно изтичане на информация. Просто хората, които знаят и които искат да излязат. — Тя се усмихна и продължи: — Те трябва да излязат. Те получават точно онова, което искат. Знам защо почистват, защо казват, че няма да го направят, но въпреки това го правят. Знам. Знам. И те никога не се връщат, чакат ли, чакат, но аз няма да чакам. Аз ще се върна. Този път ще бъде различно.

Холстън стисна ръцете й. По страните му се стичаха сълзи.

— Скъпа, защо правиш това? — Той почувства, че тя иска да обясни постъпката си, сега, когато силозът беше потънал в тъмнина и двамата бяха съвсем сами.

— Знам за бунтовете — отвърна тя.

— Знам — кимна Холстън. — Ти ми каза. Имало е други…

— Не. — Алисън се отдръпна от него, но само за да може да го погледне в очите.

Погледът й вече не беше налудничав като преди.

— Холстън, знам защо е имало бунтове. Знам защо.

Алисън прехапа долната си устна. Холстън чакаше напрегнат.

— Причината винаги е била в съмнението, в подозренията, че нещата отвън не са толкова зле, колкото изглеждат. Усещал си това, нали? Че можем да бъдем навсякъде, а живеем в една лъжа?

Холстън знаеше, че е по-добре да не отговаря и дори да не трепва. Обсъждането на тази тема водеше до почистване. Той седеше, замръзнал, и чакаше.

— Вероятно е заради младите поколения — продължи жена му. — Горе-долу на всеки двайсет години. Мисля, че те са искали да разширят границите, да изследват. Ти никога ли не си изпитвал този копнеж? Не си ли го усещал, когато си бил по-млад? — Очите й се разфокусираха. — Или може би са били наскоро оженилите се двойки, които са стигнали до лудост, когато са разбрали, че не могат да имат деца в този наш прокълнат, ограничен свят. Може би са били готови да рискуват всичко за този шанс…

Очите й се загледаха в нещо далечно. Навярно тя виждаше онзи лотариен билет, който трябваше да използват, но сега никога нямаше да имат тази възможност. Погледът и се насочи отново към Холстън. Той се зачуди дали могат да го изпратят да почиства дори и само заради това, че мълчеше, че не й се разкрещя, докато тя изричаше забранените думи.

— Може дори да са били и по-възрастните жители — каза тя, — които са стояли в теснотията твърде дълго и вече не са се страхували в последните си години. Може би са искали да се махнат и да направят място за останалите, за няколкото си безценни внучета. Които и да са били, причината за всеки бунт е била в това съмнение, в това чувство, че точно тук сме на погрешното място.

Тя огледа килията.

— Не можеш да изричаш тези думи — прошепна Холстън. — Това е голямо престъпление…

— Да изразя желанието си да си тръгна. Да — кимна Алисън. — Голямото престъпление. Не разбираш ли защо е така? Защо е забранено? Защото всички бунтове са започнали с това желание — ето защо.

— Ще получиш онова, което искаш — изрецитира Холстън фразата, която беше запечатана в съзнанието му още от детството.

Родителите му го бяха предупредили — своето единствено и безценно дете — никога да не изявява желание да излезе от силоза. Никога дори и да не си помисля за това. Дори и през ум да не му минава. Тази мисъл водеше до мигновена смърт и означаваше единственото им скъпо дете да загине.

Той погледна отново към жена си. Все още не разбираше нейната лудост и това й решение. Какво като беше открила изтрити програми, благодарение на които световете на компютърните екрани изглеждат като истински? Какво означаваше това? Защо трябваше да прави това?

— Защо? — попита я той. — Защо постъпи по този начин? Защо не дойде при мен? Трябва да има и по-добър начин да разберем какво става. Можехме да започнем, като разкажем на хората какво си намерила на онези дискове…

— И да сме онези, които ще сложат началото на следващия голям бунт? — засмя се Алисън.

Някаква част от лудостта все още беше в нея или може би това беше просто остро чувство на безсилие и кипящ гняв. Навярно това огромно предателство на толкова много поколения я бе накарало да стигне до ръба.

— Не, благодаря. — Смехът й утихна. — Изтрих всичко, което открих. Не искам те да знаят. Проклети да са, ако останат тук. Ще се върна само за теб.

— От там не можеш да се върнеш — сопна й се Холстън. — Мислиш си, че пропъдените са все още навън? Мислиш си, че те сами са решили да не се връщат, защото се чувстват предадени от нас?

— А защо според теб чистят? — попита Алисън. — Защо взимат телчетата и се захващат за работа без колебание?

Холстън въздъхна.

Той почувства как гневът го напуска.

— Никой не знае защо — призна.

— Но ти какво мислиш'?

— Говорили сме за това — отвърна той. — Колко пъти сме го обсъждали?

Сигурен беше, че всички двойки обсъждат своите теории, когато са сами. Отмести поглед от Алисън и си припомни онези времена. Погледна стената, видя къде е луната и прецени колко е часът. Времето им беше ограничено. Утре съпругата му щеше да изчезне. Тази проста мисъл често го пронизваше като светкавица, преминаваща през буреносни облаци.

— Всеки има своя теория — продължи той. — Безброй пъти сме споделяли своите. Нека просто…

— Но сега ти знаеш нещо ново — прекъсна го Алисън, пусна ръката му и отмести косата, паднала върху лицето й. — Двамата с теб знаем нещо ново и всичко си идва на мястото. Идва си точно на мястото. И утре аз ще го знам със сигурност. — Тя се усмихна и потупа ръката му, сякаш той беше малко дете. — И един ден, любов моя, ти също ще го знаеш.

6

Първата година без нея Холстън беше чакал. Бе се доверил на лудостта й, не вярваше, че онова там, на хълма, е Алисън, и се надяваше, че тя ще се върне. Беше прекарал първата годишнина от смъртта й в почистване на килията за задържане и миене на жълтата врата на въздушния шлюз. Ослушваше се за някакъв звук, някакво почукване, което би означавало, че духът на жена му се е завърнал, за да го освободи.

Когато това не се случи, той започна да се замисля за алтернативата — да я последва. Беше прекарал достатъчно дни, седмици и месеци в преглеждане на нейните файлове. Четеше информацията, която тя беше събрала, успяваше да открие смисъл само в част от нея и накрая и той самият взе да губи разсъдъка си. Започна да вярва, че светът му е една лъжа, а без Алисън в него той нямаше нищо, за което да живее, дори и да беше истински.

Втората годишнина от смъртта й беше белязана от неговото малодушие. Той отиде на работа, готвеше се да изрече отровните думи и да разкрие желанието си да отиде навън, но в последната секунда ги преглътна. В онзи ден двамата със заместник Марнс излязоха да патрулират и тайната за това колко близо се бе оказал до смъртта го изгаряше отвътре. Това беше дълга година на малодушие, защото не бе оправдал очакванията на Алисън. Първата година тя се беше провалила, а втората — той. Но това повече нямаше да се случи.

Сега, година по-късно, той беше сам във въздушния шлюз, облечен в костюм за почистване и изпълнен със смесица от убеденост и съмнение. Силозът беше херметично затворен зад гърба му. Онази дебела жълта врата беше здраво залосте- на и Холстън си помисли, че не си е представял, че ще умре по този начин, нито пък е искал да му се случи нещо такова. Беше смятал, че ще остане в силоза завинаги и останките му, както и останките на родителите му, ще подхранят почвата на фермата с пръст на осмия етаж. Сякаш преди цяла вечност беше мечтал за семейство, за собствено дете, беше си фантазирал за близнаци или за още една печалба от лотарията и за съпруга, с която да остарее…

От другата Страна на жълтата врата прозвуча свирка, предупреждаваща всички освен него да напуснат помещението. Той трябваше да остане. Вече нямаше къде да отиде.

Камерите с аргон изсъскаха и изпълниха цялата стая с инертен газ. Минута по-късно Холстън вече усещаше налягането на въздуха, докато костюмът за почистване се нагъваше плътно около ставите му. Той вдъхна кислорода, който циркулираше в шлема му, изправи се пред другата врата — забранената врата, онази към ужасния външен свят — и зачака.

Буталата дълбоко в стените издадоха метален стон. Жертвените найлонови завеси, покриващи вътрешността на въздушния шлюз, се набръчкаха от налягането на насъбралия се аргон. Тези завеси щяха да бъдат изгорени в шлюза, докато Холстън почистваше. Преди падането на нощта тази зона щеше да бъде излъскана и подготвена за следващото почистване.

Огромните метални врати пред него потрепериха и после между тях се появи ивица от невероятен простор, която се разширяваше, докато вратите се отдръпваха встрани. Нямаше да се отворят докрай, както са били проектирани първоначално — опасността от нахлуващ вътре въздух трябваше да бъде сведена до минимум.

Течението от аргон свистеше през процепа и се превърна във фучене, когато той се разшири. Холстън се приближи към отвора, ужасен от самия себе си, че не може да се сдържи, така както в миналото беше озадачен от постъпките на другите преди него. Беше по-добре да излезе и да види веднъж света със собствените си очи, отколкото да бъде изгорен жив заедно с пластмасовите завеси. Беше по-добре да оцелее още няколко мига.

Веднага щом отворът стана достатъчно широк, Холстън се промъкна през него, а костюмът му се закачаше и триеше във вратите. Около него се образува воал от мъгла, докато аргонът се кондензираше в околния въздух, който беше с по-ниско налягане. Той се запрепъва слепешката напред, като размахваше ръце през мекия облак.

Докато все още беше сред тази мъгла, вратите заскърцаха и започнаха да се затварят. Воят на свирката вътре беше заглушен от натиска на дебела стомана върху стомана и Холстън остана заключен навън заедно с токсините, а вътре в шлюза вече бушуваше пречистващият огън, унищожаващ всяка зараза, която можеше да се е промъкнала от външния свят.

Холстън се озова на дъното на бетонна рампа, която водеше нагоре. Имаше усещането, че времето няма да му стигне — някъде в основата на черепа му непрекъснато пулсираше едно предупреждение, което му напомняше: „Бързай! Бързай!“. Животът му изтичаше. Той тежко се заизкачва нагоре по рампата, объркан от това, че все още не е на повърхността — толкова беше свикнал да вижда света и хоризонта от кафетерията и фоайето, които бяха на същото ниво като въздушния шлюз.

Той се затътри нагоре по тясната рампа, от двете страни на която имаше стени от нащърбен бетон. Визьорът му се изпълни с объркваща ярка светлина. В края на рампата Холстън видя рая, в който беше осъден да остане заради простичкия грях, който беше сторил — да се надява. Той се завъртя, оглеждайки хоризонта, и главата му се замая от гледката на толкова много зелено!

Зелени хълмове, зелена трева, зелен килим под краката му. Холстън се задави в шлема си. Беше зашеметен от гледката. Над зеленината беше надвиснало небе с точно онзи син оттенък, който го имаше в детските книжки. Облаците бяха снежнобели и във въздуха се усещаше движението на разни живи неща.

Холстън се въртеше на всички страни, като се опитваше да възприеме видяното. Внезапно си спомни, че и жена му бе направила същото — беше я наблюдавал как бавно и тромаво се върти, сякаш се е загубила или е объркана и се чуди дали изобщо да се заеме с почистването.

Почистването!

Холстън се пресегна и свали телта от гърдите си. Почистването! Внезапно го осени зашеметяващо прозрение — разбра защо. Защо го правеха!

Погледна към мястото, където винаги беше предполагал, че се намира кръглата стена на най-горния етаж на силоза, но, разбира се, тази стена беше затрупана. Единственото, което се извисяваше пред него, беше една малка бетонна могила — кула, висока не повече от два-три метра. От едната й страна имаше метална стълба. От върха й стърчаха антени. А върху страната срещу него той видя широкоъгълните обективи на мощните камери на силоза. Когато се приближи, откри, че такива обективи има върху всички страни.

Холстън приготви телта и се приближи до първия. Представи си как изглежда от кафетерията, как се навежда напред и образът му става огромен. Беше наблюдавал жена си да прави същото нещо преди три години. Спомни си как тя помаха. Тогава си помисли, че просто иска да запази равновесие, но дали всъщност не се беше опитвала да му каже нещо? Дали не се е усмихвала широко, скрита зад сребърния визьор, както правеше той в момента? Дали сърцето й е биело, изпълнено с глупава надежда, докато е пръскала лещите, докато ги е бърсала и търкала, преди да ги покрие със защитен слой? Холстън знаеше, че кафетерията е празна — не беше останал никой, който да го обича достатъчно, за да го наблюдава, но въпреки това помаха. Не изпитваше суровия гняв, който си бе представял, че изпитват повечето почистващи. Причината за това не беше осъзнаването, че онези вътре в силоза са осъдени, а той, осъденият, е пуснат на свобода. Нито пък чувството, че ги е предал, бе онова, което караше ръката му да търка с телчето, правейки кратки кръгови движения. Беше от съжаление. Съжаление и спонтанна радост.

Светът се размаза, но по хубав начин, защото от очите на Холстън бликнаха сълзи. Жена му се беше оказала права — гледката отвътре беше лъжа. Хълмовете бяха същите — той би ги разпознал от един поглед, след като толкова години беше живял с тях, — но цветовете нямаха нищо общо с действителността. Екраните в силоза, програмите, които съпругата му беше открила — по някакъв начин те превръщаха изпълненото с живот зелено в сиво, някак успяваха да премахнат всички следи от живот. Удивителен живот!

Холстън махаше мръсотията от лещата на камерата и се чудеше дали изобщо постепенното размазване е истинско. Мръсотията със сигурност беше. Той я виждаше, докато я махаше. Но дали беше обикновена мръсотия или някаква токсична гадост, която се носеше във въздуха? Дали програмата, която Алисън беше открила, можеше да променя само онова, което той вече беше виждал? Умът на Холстън се замая от всичките тези нови факти и предположения. Беше като дете, което току-що се е появило на широкия свят — трябваше да се опита да проумее толкова много неща едновременно, че главата му започна да пулсира. Докато почистваше последното петно от втората леща, реши, че размазването е истинско. Беше като някой от онези слоеве от фалшиво сиво и кафяво, които програмата вероятно използваше, за да скрие зеленото поле и синьото небе, осеяно с пухкави бели облаци. Бяха скрили от тях един толкова красив свят, че Холстън трябваше да се съсредоточи, за да застине неподвижно, загледан в него със зяпнала уста.

Почистваше втората от четирите камери и си мислеше за фалшивите стени под него, които променяха онова, което наистина се виждаше. Зачуди се колко ли хора в силоза знаеха? Може би всички? Каква фанатична преданост беше необходима, за да бъде поддържана тази потискаща илюзия? Или може би това беше тайна отпреди последния бунт? Дали беше някаква непонятна лъжа, която продължава от поколения — измамни програми, които продължават да жужат в компютрите на силоза, без никой да знае за това? Защото, ако някой знаеше, ако показваха нещо неистинско, защо то да не е поне приятно?

Бунтовете! Може би го бяха направили, за да не се повтарят те отново и отново. Холстън нанесе отмиващ слой върху втория сензор и се зачуди дали грозната лъжа за неприятния външен свят не е някакъв заблуден опит да накарат хората да не искат да излязат навън. Възможно ли беше някой да е решил, че истината е по-страшна от загубата на власт, на контрол? Или беше нещо по-дълбоко и зловещо? Страх от многобройни, немирни и свободни деца? Имаше толкова много ужасяващи възможности.

Ами Алисън? Къде беше тя? Холстън бавно заобиколи зад ъгъла на бетонната кула и се отправи към третата леща и познатите, но странни небостъргачи на далечния град се появиха на хоризонта. Само дето сградите бяха повече от обичайното. Въздигаха се и в двата му края, а на преден план се извисяваше един непознат небостъргач. Останалите — онези, които познаваше толкова добре — бяха цели и лъскави, а не разкривени и назъбени. Холстън погледна втренчено към билото на зеления хълм и си представи как всеки момент там ще се появи Алисън. Но това беше глупаво. Как би могла тя да знае, че той ще бъде изгонен точно в този ден? Дали си спомня годишнината? Дори след като той беше пропуснал първите две? Холстън се прокле за предишната си страхливост и за пропилените години. Реши, че трябва да отиде при нея.

Той изпита внезапен импулс да направи именно това — да свали шлема си и неудобния костюм и да се затича нагоре по хълма, облечен само в долния си карбонов костюм, като диша с пълни гърди от свежия въздух и се смее по целия път до жена си, която го очакваше в някакъв огромен странен град, пълен с хора и врещящи деца.

Но не, трябваше да спази правилата и да поддържа илюзията. Не беше сигурен защо, но така беше направила и жена му, както и всички други почистващи преди него. Сега Холстън беше член на същия този клуб, член на групата на онези отвън. Имаше предистория и прецеденти, с които трябваше да се съобрази. Вероятно имаше основателна причина за това. Щеше да завърши своето представление за пред групата вътрешни. Не беше сигурен защо го прави, само беше наясно, че всички преди него бяха направили същото и бяха видели тайната. Тази тайна беше като силен наркотик. Единственото, което знаеше, беше, че трябва да направи онова, което му е казано, да следва номерата върху джобовете си, да чисти механично, докато разсъждава над грандиозните последствия от това, че външният свят е толкова голям, че на човек няма да му стигне цял един живот да го разгледа, да вдиша всичкия му въздух, да изпие всичката му вода или да изяде всичката му храна.

За такива неща мечтаеше Холстън, докато прилежно търкаше третата леща, след което я забърса, сложи й защитен слой, напръска я и се отправи към последната. Усещаше пулса си в ушите. Гърдите му бяха мъчително стегнати в прилепналия по него костюм. Скоро, скоро — каза си той. Използва втората тел, за да махне мръсотията от последната леща. За последен път забърса, положи защитен слой и напръска. След това върна всичко на мястото му в номерираните торбички, защото не искаше да замърсява прекрасната и плодородна почва под краката си. След като приключи, Холстън отстъпи, погледна за последно към онези непознати, които може би го гледаха от кафетерията и фоайето, после обърна гръб на хората, които бяха обърнали гръб на Алисън и на всички други преди нея. Каза си, че има причина никой да не се връща за хората вътре, точно както имаше и причина всички да почистват, дори когато са заявили, че няма да го направят. Беше свободен, трябваше да се присъедини към останалите. И така, той закрачи към онзи тъмен ръб, минаващ нагоре по хълма. Следваше стъпките на жена си и осъзна, че познатият, отдавна спящ камък вече не лежи там. Холстън реши, че и това е било просто поредната ужасна, пикселирана лъжа.

7

Холстън беше изминал десетина крачки нагоре по хълма, като не преставаше да се възхищава на яркозелената трева и на сияйното небе над нея, когато за пръв път усети силна болка в стомаха. Беше остро присвиване, сякаш беше много гладен. В началото се обезпокои, че е бързал прекалено, първо с почистването и сега с нетърпеливото усилие да се придвижва в този тежък и неудобен костюм. Не искаше да го сваля, преди да е превалил хълма и да се озове далеч от погледите, за да поддържа илюзията върху стените на кафетерията, каквато и да беше тя. Той насочи поглед към върховете на небостъргачите и се примири, че трябва да забави ход и да се успокои. Да върви крачка по крачка напред. След годините тичане нагоре-надолу по трийсет етажа стълби, това не би трябвало да е някакъв проблем за него.

Нов спазъм, този път по-силен. Холстън трепна, спря се и го изчака да премине. Кога беше ял за последно? Вчера не беше хапнал нищо. Глупаво от негова страна. Кога за последно беше ходил до тоалетна? Отново не можеше да си спомни. Навярно щеше да му се наложи да свали костюма по-рано, отколкото бе очаквал. След като вълната от гадене премина, той направи още няколко крачки с надеждата да стигне до върха на хълма преди следващия пристъп на болка. Успя да измине само десетина крачки, преди тя да го връхлети отново. Този път беше по-жестока, по-лоша от всичко, което някога беше изпитвал. Холстън усети повдигане и изпита благодарност, че стомахът му е празен. Хвана се за корема и коленете му се разтрепериха и поддадоха от внезапната слабост. Строполи се на земята и изстена. Стомахът му пареше, а гърдите му горяха. Успя да пропълзи напред още няколко метра, от челото му закапа пот и започна да се стича по вътрешната страна на шлема. Пред погледа му се завъртяха искри. Целият свят на няколко пъти стана яркобял, сякаш беше ударила светкавица. Объркан и безчувствен, той запълзя по-нагоре. Движеше се мъчително, а уплашеното му съзнание се беше съсредоточило върху последната му ясна цел — да изкачи този хълм.

Гледката пред него потрепваше отново и отново, визьорът му пропусна пронизваща бяла светлина, преди да започне да примигва. Беше му трудно да вижда. В следващия момент се натъкна на нещо пред себе си, ръката му се сви и рамото му се удари в земята. Той примигна и погледна нагоре, очаквайки да види ясно онова, което беше пред него, но успя да различи само редки и кратки просветвания, в които се мяркаше зелена трева.

И тогава напълно загуби зрението си. Всичко стана черно. Холстън задраска с ръце по лицето си, въпреки че стомахът му отново се сви в болезнен възел. Имаше някаква слаба светлина и примигване и той разбра, че не е сляп. Но примигването сякаш идваше от вътрешността на шлема му. Неговият визьор внезапно беше ослепял, а не той самият.

Холстън заопипва закопчалките отзад на шлема си. Зачуди се дали не е използвал всичкия си въздух. Дали не се задушаваше? Дали не беше отровен от собственото си издишване? Разбира се! Защо биха му дали повече въздух, отколкото му е нужен за почистването? Мъчеше се да откопчае закопчалките с неудобните ръкавици. Не бяха предназначени за това. Ръкавиците бяха част от костюма, който беше едно цяло, с двойни ципове и велкро. Не беше направен да се сваля, не и без чужда помощ. Холстън щеше да умре в него, да се отрови, задавен в собствените си газове, и сега изпита истинския страх от затварянето. Усещането в силоза далеч не можеше да се сравнява с ужасното чувство, което изпитваше, докато се бореше да се освободи, гърчейки се в този ковчег, направен по негова мярка. Въртеше се и удряше закопчалките, но дебелите пръсти на ръкавиците бяха твърде големи. А слепотата само влошаваше нещата и му създаваше усещането, че е в капан и се задушава. Отново се присви от болка. Наведе се, зарови ръце в пръстта и напипа през ръкавицата си нещо остро.

Започна да тършува, за да открие предмета, и накрая го намери — назъбен камък. Инструмент. Холстън се опита да се успокои. Годините, прекарани в усилия да налага спокойствие на другите и да внася стабилност в хаоса, му се отплатиха. Той внимателно хвана камъка, ужасен да не го изпусне, както беше сляп, и го стовари върху шлема си. За миг се замисли дали да не пререже ръкавиците си с парчето скала, но не беше сигурен дали достатъчно дълго ще е на себе си и дали ще му стигне въздухът. Смушка с върха на камъка бронирания си врат точно там, където предполагаше, че се намират закопчалките. Чу се трясък. После отново. И отново. Той спря, за да опипа с дебелия пръст на ръкавицата си. Отново му се повдигна. Прицели се по-внимателно. Този път вместо трясък се чу щракане. С махането на едната страна на шлема се появи ивица светлина. Холстън се задави от спарения въздух, който беше издишал. Премести камъка в другата си ръка и се прицели във втората закопчалка. Два нови трясъка, преди да уцели, и шлемът беше свален. Холстън можеше да вижда. Очите му пареха от усилието и от задъхването, но можеше да вижда. Той примигна през сълзи и се опита да поеме дълбока, чиста и живителна глътка син въздух.

Вместо това получи нещо, което наподобяваше юмрук в гърдите. Холстън се задави. Повърна слюнка и стомашни киселини, сякаш самите му вътрешности искаха да излязат навън. Светът около него беше станал кафяв. Кафява трева и сиво небе. Нямаше зелено. Нямаше синьо. Нямаше живот.

Той падна настрани върху рамото си. Шлемът му лежеше отворен пред него, а визьорът му беше черен и безжизнен, през него не се виждаше. Объркан, Холстън се пресегна да го вземе. Външната страна на визьора беше покрита със сребристо, а от вътрешната нямаше нищо. Нямаше стъкло, само груба повърхност. В нея влизаха и излизаха жици. Един потъмнял дисплей. Мъртви пиксели. Повърна отново. Немощно забърса устата си и погледна надолу по хълма. Видя света със собствените си очи, такъв, какъвто е и какъвто винаги бе знаел, че е. Пуст и мрачен. Пусна шлема и с него лъжата, която беше носил със себе си от силоза. Умираше. Токсините го разяждаха отвътре. Примигна към черните облаци над главата си, които се скитаха като диви зверове. Обърна се да види колко далеч е стигнал и на какво разстояние е билото на хълма и тогава видя нещото, в което се беше ударил, докато пълзеше. Спящия камък. Във визьора му го нямаше. Той не беше част от лъжата върху онзи малък екран, показващ една от програмите, които Алисън беше открила.

Холстън протегна ръка и докосна предмета пред себе си, белият костюм се разпадаше, сякаш беше някакъв трошлив камък, и той вече не можеше да държи главата си изправена. Сви се от болка, докато бавната смърт го връхлиташе, прегърна онова, което беше останало от жена му, и с последния си агонизиращ дъх се запита как ли изглежда тази смърт за онези, които могат да я видят — сгърченото му угасване в черната пукнатина на безжизнения кафяв хълм, докато над него мълчалив и изоставен се извисява рушащият се град.

Какво ли щяха да видят онези, които бяха избрали да гледат?