Техану

ОТКРИВАНЕ НА ДУМИТЕ

Събираха сено в ливадите на господаря, проснати на склона в ярките сенки на утринта, Трима от косачите бяха жени, единият беше момче, доколкото можеше да види Тенар от разстояние, а другият бе изгърбен и с побелели коси. Тя приближи до окосените редове и попита една от жените за човека с кожената шапка.

— Оня от Валмаут ли? — каза косачката. — Нямам представа къде се е дянал.

Дойдоха и другите от реда, доволни, че ще си направят малка почивка, Никой не знаеше къде е мъжът от Средната долина и защо не е дошъл на работа с тях.

— От тези е, дето не се задържат — обясни белокосият. — Не могат да си намерят място. Познаваш ли го, госпожо?

— Случайно — каза Тенар. — Навъртал се е около дома ми — уплашил детето. Не зная дори името му.

— Нарича се Хенди — вметна момчето. Другите стояха и гледаха отстрани, ала не отрониха нито дума. Вече се досещаха коя трябва да беше тя — каргадската жена в къщата на стария магьосник. Те бяха наети под аренда от господаря на Ри Алби, отнасяха се с подозрителност към селяните и не искаха да си имат нищо общо с Оджиън. Наточиха косите си, обърнаха се, разпиляха се отново и се заловиха със своята работа. Тенар заслиза обратно от ливадата на хълма, мина покрай редица орехови дървета и стигна до пътя.

Там стоеше и чакаше някакъв мъж. Сърцето й се обърна. Тя закрачи насреща му.

Беше Аспен, магьосникът от имението. Бе застанал елегантно облегнат върху дългия си боров жезъл в сянката на едно крайпътно дърво. Когато жената излезе на пътя, той я попита:

— Работа ли търсиш?

— Не.

— Господарят ми има нужда от работници на полето. Горещините минават и сеното трябва да се прибере.

Пред Гоха, вдовицата на Флинт, подобни слова бяха уместни и тя отвърна най-учтиво:

— Вашето умение несъмнено ще може да отклони дъжда, додето цялото сено бъде прибрано от ливадите.

Той обаче знаеше, че това е жената, на която Оджиън преди смъртта си бе поверил истинското си име, а щом го знаеше, то думите му можеха да бъдат само обида и съзнателно лицемерие и да означават явно предизвикателство. Вдовицата тъкмо се канеше да го попита къде е Хенди, но вместо туй каза:

— Дошла съм да предупредя надзирателя, че един от хората, които сте наели за сенокоса, беше известен в моето село като крадец и още по-лошо, тъй че е по-добре да не се подвизава наоколо. Ала явно се е махнал сам.

Тенар преспокойно гледаше Аспен право в очите, докато магьосникът надмогна себе си да й отвърне:

— Не познавам хората тук.

Онази сутрин подир смъртта на Оджиън тя го бе сметнала за млад човек, висок, красив мъж със сиво наметало и сребрист жезъл. Сега не й се струваше толкова млад, както тогава, А може и да беше такъв, но видът му бе съсипан и изморен. Тоя път и погледът, и гласът му изразяваха откровена неприязън и Тенар му отвърна в стила на Гоха:

— Разбира се, простете, господарю.

Не искаше неприятности с него. Тъкмо се обърна и се канеше да си върви към селото, когато Аспен и викна:

— Почакай.

Тя се спря.

— По-лош от крадец, казваш. Колко обаче струва злословието? Всъщност женският език е по-лош и от крадец. Домъкнала си се тук да сееш раздори сред ратаите, да разнасяш какви ли не лъжи и клевети, да насаждаш зло като вещица. Нима смяташ, че не те познах, че си вещица ли, щом видях онова дяволче, дето се влачи с тебе? Да не мислиш, че не разбрах откъде е и защо? Добре е сторил онзи мъж, който се е опитал да го затрие, но жалко, че не е стигнал до края. Вече ме предизвика веднъж край тялото на стария магьосник. Тогава ти простих заради него, а и заради другите, които присъстваха. Ала ти прекрачи всякакви граници. Предупреждавам те: само ако още един път пристъпиш това имение и се осмелиш да ме заговориш, ще те прогоня от Ри Алби и от Откоса и ще насъскам кучетата по петите ти. Разбра ли ме?

— Не — отвърна Тенар. — Никога не съм разбирала хора като вас.

И вдовицата пое надолу по пътя.

По целия гръбнак я полази тръпка и косата й настръхна. Тя рязко се извърна и видя магьосника, вдигнал жезъла си към нея, а наоколо му се бяха скупчили тъмни светкавици. Тъкмо бе отворил уста да я прокълне. В този миг й дойде наум: „Бях си въобразила, че щом Гед е загубил силата си, едва ли не всички са я загубили, но не било така“. А един вежлив глас каза:

— Виж ти, какво става тук?

Откъм черешовата градина, която се намираше встрани от пътя, излязоха двама от хавнърските мъже. Те поглеждаха ту към Аспен, ту към Тенар с израз на подчертана вежливост, сякаш се извиняваха, дето трябва да прекъснат магьосника в момент, когато хвърля проклятие над една възрастна вдовица, ала просто няма как.

— Госпожо Гоха — насочи се към нея мъжът със златистата шевица на ризата и и се поклони.

Другият, светлоокият, също я поздрави усмихнат и произнесе:

— Сигурни сме, че госпожа Гоха носи открито и без страх пред самия крал своето истинско име. Но тъй като живее в Гонт, може би предпочита да се обръщаме към нея с гонтийското й име. Знаейки нейните дела обаче, аз моля за разрешение да й отдадем заслужена почит. Защото тя е държала пръстена, който не е слагала никоя друга жена след Елфаран.

Той падна на коляно пред нея, сякаш това бе най-естественото нещо на света, улови я за дясната ръка и много леко и бързо притисна чело към китката й.

— О, благодаря ви — възкликна Тенар развълнувана и стоплена, — какви ли не сили се крият в този свят!

Магьосникът стоеше неподвижен и гледаше втренчено. Беше се спрял, преди да изрече проклятието, и бе отдръпнал жезъла си, но около самия жезъл и около очите му все още се виждаше насъбран мрак.

Не стана ясно дали е знаел отпреди или в момента научаваше, че тя е Тенар, дето е донесла пръстена. Все едно. Едва ли можеше да я мрази повече от туй. Вината й идваше оттам, че е жена. А то бе по-лошо и непоправимо в неговите очи от всичко друго. Никое наказание не би могло да е достатъчно за нея. Той беше видял стореното на Теру, бе го одобрил.

— Господине — обърна се тя към по-възрастния, — всичко освен честността и откритостта би било неуважение към краля, когото вие понастоящем представлявате. Аз бих искала да зачета краля и неговите пратеници. Ала честта ми повелява да мълча, докато моят приятел ме освободи от думата, която съм дала пред него. Аз… аз съм сигурна, уважаеми господа, че той скоро ще ви извести за себе си. Само му дайте малко време, умолявам ви.

— Разбира се — казаха в един глас и двамата. — Може да разполага с колкото време му е необходимо. А вашето доверие, скъпа госпожо, е висока чест за нас.

Най-сетне тя се заспуска надолу по пътя за Ри Алби, потресена от шока и обрата на нещата: от неприкритата, откровена омраза на магьосника и своето собствено яростно презрение, от ужаса, когато внезапно проумя неговата воля и сила да й причини зло, и неочакваната закрила, която намери в лицето на кралските пратеници — тия хора, пристигнали на кораб с бели платна от самия символ на закрилата, от крепостта на меча и трона, от центъра на реда и правото. Сърцето й се изпълни с благодарност. Значи наистина се бе възкачил крал на този трон и най-хубавият скъпоценен камък в короната му беше Руната на мира.

Бе й харесало умното и добро лице на по-младия — и как той коленичи пред нея като пред кралица, и едва забележимото потрепване на усмивката му. Тя се обърна и погледна назад. Двамата пратеници се изкачваха нагоре по пътя към имението заедно с магьосника Аспен. Виждаше се, че си говорят с него най-дружески, сякаш нищо не се беше случило.

Туй леко охлади надеждата и доверието й. Вярно бе, че са придворни, че не им прилича да се карат, да съдят или изразяват неодобрение. Вярно бе, че той е магьосник, магьосникът на техния домакин. И въпреки това все й се струваше, че е нередно да се разхождат и да разговарят с такава охота.

Хората от Хавнър постояха някой и друг ден в Ри Алби, вероятно с надеждата, че Върховният жрец ще промени намерението си и ще им се яви, но нито го търсиха, нито насилваха Тенар да им каже къде е. Когато най-после отпътуваха, вдовицата си каза, че трябва да вземе решение какво да прави. Тука вече нищо не я задържаше, а сериозни причини я караха да тръгне — Аспен и Хенди нямаше да оставят на мира нито нея, нито Теру.

Въпреки всичко й беше трудно да реши и да потегли. Да напусне Ри Алби — това означаваше да напусне Оджиън, да го загуби. Докато още се грижеше за къщата му, докато плевеше лука му, не го бе загубила. Мислеше си: „Никога не ще ми липсва небето долу.“ Тук, където беше идвал Калесин, тя бе Тенар. Долу, в Средната долина, отново щеше да се превърне в Гоха. И тя все отлагаше. Питаше се: „Трябва ли да се плаша от тези мошеници, да бягам от тях? Та нали те искат туй! Нима ще позволя да ме принуждават да се скитам от място на място, когато си поискат?“ Казваше си: „Да почакам да избия маслото.“ Винаги водеше Теру със себе си. И дните минаваха.

Понякога се отбиваше леля Мос да разправи едно-друго. Тенар я разпита за магьосника Аспен, като й каза само, че я е заплашил — а може би той тъкмо това и целеше? Мос обикновено стоеше настрана от владенията на стария господар, ала проявяваше любопитство към онова, което се случва там, и използваше всяка възможност да поговори с тамошните си познати — една жена, от която се беше учила да бабува, и други, на които бе помагала с лечителство и намиране на загубено. Провокираше ги да съобщават какво става в господарския дом. Те всички мразеха Аспен и с готовност говореха срещу него, но приказките им бяха до голяма степен плод на омразата и страха. Обаче наред с измислиците имаше по някоя и друга истина. Самата Мос беше свидетелка, че преди да дойде Аспен преди три години, внукът, младият господар, бе в цветущо здраве, макар и малко свитичък и мрачен човек — като подплашен, както се изразяваше тя. И някъде по времето, когато умря майката на младежа, възрастният проводи за магьосник от Роук: „За какво ли му трябваше? Щом старият Оджиън е на миля оттук? И когато всички в господарската къща са едва ли не магьосници?“

Но така или иначе се появи Аспен. Той изпрати своите почитания на Оджиън и толкоз. По думите на Мос изобщо не излизал от владетелските покои. От тогава насам внукът никъде не се весваше. Казваха, че лежал ден и нощ в леглото си. Като болно бебе, изпит целият според израза на една жена, която бе ходила по работа в господарския дом. За сметка на това старият владетел, който е на сто години, ако не и повече, както твърдеше Мос — тя нямаше нито страх, нито респект пред числата, старият владетел изглеждал чудесно и направо бликал от енергия. А един от мъжете, защото в дома всички слуги бяха мъже, рекъл на някаква си жена, че дядото е наел Аспен да му помага да живее вечно, и магьосникът постигал целта, като го подхранвал с живота на внука. В това мъжът не виждал нищо лошо: „На кого не му се живее вечно?“

— Грозна история — слиса се Тенар. — Нима в селото не се говори за всичко туй?

Мос сви рамене. И в този случай се казваше: „Карай да върви.“ Делата на силните не можеха да бъдат съдени от безсилните. А съществуваха и някаква смътна, сляпа покорност и закостенялост — старецът беше техен господар, господарят на Ри Алби — не им бе задача да го съдят. Явно, че дори и Мос приемаше нещата по същия начин.

— Рискована работа, може да се обърне на зле — кимаше тя, ала не я наричаше престъпление.

В имението нямаше и следа от мъж на име Хенди. В желанието си да се увери, че е напуснал Откоса, Тенар разпита някой и друг измежду познатите си от селото зървали ли са такъв човек, но получи неохотни и двусмислени отговори. Не искаха да имат нищо общо с нейните дела. „Карай да върви…“ Само старият Фан се отнасяше към нея като към приятелка и съселянка, и то може би защото бе толкова ослепял, че не виждаше добре Теру.

Вдовицата вече винаги водеше момичето със себе си, когато ходеше в селото или изобщо се отдалечаваше от къщи.

Тази обвързаност не тежеше на Теру. Тя се държеше близо до Тенар като малко дете, помагаше и или си играеше край нея. Правеше си котешка люлка, плетеше кошници или се забавляваше с кокалените фигурки, които откриха върху лавиците на Оджиън в плетена сламена торбичка. Това бяха едно животно, напомнящо куче или овца, и силует, подобен на мъж или жена, Според Тенар в тях нямаше никаква сила или нещо опасно, а Мос каза: „Най-обикновени играчки.“

Те обаче криеха огромна магия за Теру. Тя ги местеше и разиграваше някакви странни истории с часове, без да пророни нито дума. Понякога строеше къщи за човека или животното — каменни купчини или колибки от кал и слама. Носеше фигурите в плетената торбичка винаги в джоба си. Учеше се и да преде. Успяваше да държи хурката с изгорената ръка и да засуква с другата вретеното. Откакто бяха тук, решеха козите най-редовно и вече имаше пълна торба с меко козе руно за предене.

Трябваше да я уча — мислеше си Тенар с отчаяние. — Оджиън ми поръча да я науча на всичко, пък аз, на какво я уча аз? Да готви и да преде." Но от друга страна си казваше в стила на Гоха: „Е, нима това не са добри умения, полезни и благородни? Нима мъдростта е само празни приказки?“

Все пак тази мисъл продължаваше да я тревожи и един следобед, когато Теру чепкаше вълната, а тя я разчесваше на сянка под прасковата, Тенар поде:

— Теру, смятам, че е време да започнеш да учиш истинските имена на нещата. Съществува език, на който имената на всички неща са истински. Дума и дело са едно и също. Говорейки на тоя език, Сегой е издигнал островите от морето. Това е езикът на драконите.

Детето я слушаше мълчаливо.

Тенар остави чесалата и взе от земята малък камък:

— На този език на туй му казват „толк“.

Теру я наблюдаваше и повтори думата „толк“, ала без глас, само с устни, които бяха леко дръпнати вдясно от изгарянето.

Камъкът си остана просто камък в дланите на вдовицата.

И двете мълчаха.

— Още не — рече Тенар. — Още е рано за това.

Тя пусна камъка, вдигна чесалата и взе шепа мръсносива вълна, която Теру бе приготвила за развличане.

— Може би ще му дойде времето, когато получиш истинското си име. А сега слушай: ще почна да те запознавам с преданията, време е да чуеш преданията — тези за Архипелага и Каргад. Вече ти разказах една история, научена от моя приятел Оджиън Мълчаливия. Днес ще ти разправя друга, която съм чувала от приятелката ми Ларк. Тя я разказваше на своите и на моите деца. Това е преданието за Андаур и Авад. Много, много отдавна и далеч колкото Селидор живял мъж на име Андаур — дървар, който се скитал сам из лесовете. Един ден навлязъл дълбоко в гората и отсякъл грамаден дъб. Падайки, дъбът изплакал с човешки глас…

Двете прекараха доста приятен следобед. Обаче през нощта, легнала до спящото дете, Тенар не можа да мигне. Беше неспокойна, какви ли не дребни притеснения й се въртяха из главата — затворила ли е вратата на кошарата, дали ръката я боли, защото е чесала вълна или защото има артрит и какво ли още не. Накрая съвсем се притесни: стори й се, че чува шум около къщата,

„Защо ли не си взема едно куче? Глупаво е да нямаш куче — каза си. — Сама жена с дете в тези дни би трябвало да помисли за куче. Но нали това е домът на Оджиън? Нима ще дойде някой тук със зъл умисъл! Ала Оджиън умря. Умря и е погребан край корените на онова дърво в края на гората. Няма кой да дойде. Ястреба си отиде, избяга. Вече и Ястреб не е, и сянка не е останала от него, той е свършен човек, принуден насила да живее. И на мене не ми е останала сила, и аз за нищо не ставам. Едничка дума на езика на Сътворението казах и тя падна мъртва от устата ми, безсмислена. Камък. Аз съм само една жена, стара, слаба, глупава жена. Каквото и да направя, все излиза погрешно. Каквото да докосна, става на пепел, сянка, камък. Аз съм. създание на мрака, набъбнало от мрак. Само огън може да ме очисти. Единствен огънят може да ме погълне, да ме погълне като…“

Тя седна в леглото и изкрещя на собствения си език:

— Нека се отклони тази клетва, нека се върне обратно!

Вдигна дясната си ръка и я спусна, сочейки затворената врата. После скочи от постелята, спусна се към вратата, отвори я рязко и извика в облачната нощ:

— Закъснял си, Аспен! Аз бях погълната отдавна. Върви да очистиш собствената си къща!

Никакъв отговор, нито звук. Само слаб, нагарчащ, противен дъх от изгоряло — като прогорена дреха или опърлена коса.

Тенар затвори вратата, подпря я с жезъла на Оджиън и погледна да види дали Теру спи. Самата тя не мигна през цялата нощ.

На сутринта взе Теру със себе си и отиде в селото да пита Фан ще иска ли вълната, която предяха. Това беше оправдание да се махне от къщата и да бъде малко сред хора. Старецът каза, че ще се радва да изтъче преждата, и те си поговориха десетина минути под голямото рисувано ветрило, докато помощничката му се мръщеше и удряше стана навъсено. Когато Теру и Тенар излизаха от дома на Фан, някой се отдръпна зад ъгъла на малката пристройка, където тя бе живяла навремето. Някакви пчели или оси сякаш жилеха жената по врата и по главата, чуваше се дъжд да ромоли наоколо, дъжд като на облак, ала облаци нямаше. Имаше камъни. Тя видя ситните камъчета, които падаха по земята. Теру се бе спряла — удивена и стъписана и се озърташе. Няколко момчета изтичаха иззад пристройката. Уж се криеха, а едновременно искаха да ги забележат — подвикваха си, смееха се.

— Да побързаме — твърдо рече вдовицата и те се отправиха към къщата на Оджиън.

Тенар цялата започна да се тресе и й ставаше все по-лошо, докато вървяха. Опита се да го скрие от детето, което изглеждаше обезпокоено, но не и уплашено. Не беше проумяло какво се е случило.

Щом пристигнаха вкъщи, Тенар разбра, че някой е влизал, докато те са били в селото. Миришеше на пърлено месо и коса. Покривката на леглото им бе смачкана.

Докато се чудеше що да стори, усети, че й е направена магия. Бяха я оставили да я причака. Не преставаше да я тресе и мозъкът й беше объркан, муден, неспособен за никакво решение. Не можеше да мисли. Споменала бе думата, истинското име на камъка и той бе запратен срещу нея… в лицето й… в лицето на злото, в лицето на ужаса… Осмелила се беше да говори… Не трябваше да говори…

Каза си на родния език: „Не умея да мисля на хардийски. Не бива.“

Можеше да разсъждава на каргадски. Не бързо. Така, сякаш се налагаше да помоли някогашното момиче Арха да излезе от мрака и да решава вместо нея. Да й помогне. Както й помогна снощи, отклонявайки клетвата на магьосника обратно към него. Арха не знаеше много от онова, което знаеха Тенар и Гоха, обаче бе научена да кълне, да живее в мрака и да мълчи.

Трудно се постигаше това: да мълчиш. Искаше й се да вика. Искаше й се да говори — да отиде при Мос и да й разкаже какво се е случило, защо трябва да си върви. Поне да се сбогува. Опита се да поръча на Хедър:

— Тези кози са вече твои, Хедър — и успя някак си да го произнесе на хардийски, тъй че другата да разбере, ала тя не можа.

Гледаше безсмислено и се смееше:

— О, туй са козите на господаря Оджиън!

— Добре тогава… — Тенар понечи да каже: „Продължавай да се грижиш за тях вместо него“, но я връхлетя някакъв ужасен пристъп и тя чу собствения си глас да изпищява:

— Ти, тъпо, безумно, ненормално създание!

Хедър се втрещи и престана да се смее. Тенар прикри уста с ръката си. Хвана козарката и я заведе да видят сирената, които се приготвяха в мандрата, сочеше ту към тях, ту към Хедър, докато накрая тя кимна неопределено и отново се разсмя на странното й държане.

Вдовицата помаха на Теру — ела! — и влезе в къщата, където тежката миризма беше още по-силна и приятелката й цяла се разтрепери.

Тенар взе вързопите им и пътните обувки. Сложи в багажа другата си рокля и долното бельо, двете стари роклички на Теру и недоушитата нова дрешка, както и останалото парче плат. Постави също и вретената, които бе издялала за себе си и за момичето, малко храна и една глинена стомничка с вода за из път. Във вързопа на Теру отидоха най-хубавите й кошници, кокаленият човек и кокаленото животно в тяхната сламена торбичка, някои пера, килимчето, което Мос й беше дала, и плик с ядки и стафиди.

Искаше й се да каже: „Иди полей прасковата“, но не смееше. Изведе детето вън и му показа какво да направи. Теру поля дребното стръкче внимателно.

Тенар помете и подреди къщата, работейки бързо и мълчаливо. Постави една кана на полицата и зърна там трите големи книги на Оджиън.

Видя ги с очите на Арха и те нищо не й говореха — три кожени подвързии, пълни с хартия.

Ала Тенар ги гледаше упорито и си гризеше ноктите, смръщена от напрежението да реши как да ги пренесе. Не можеше да ги носи. А трябваше. Те в никой случай не можеха да останат тук, в осквернената къща, къщата, където се бе вселила омразата. Книгите бяха негови. На Оджиън. На Гед. На нея. Познанието. „Научи я на всичко!“ Тя изпразни торбата с вълната и преждата и постави вътре томовете един върху друг, след което завърза отвора с кожена връв, за която да се държи.

— Трябва вече да тръгваме, Теру.

Каза го на каргадски, но името на детето беше същото — от каргадските думи пламък, пламтене. Момичето тръгна, без да задава въпроси, понесло малкото си съкровище във вързопа на гръб.

Взеха си пътните тояги — лесковото стъбло и елшовия клон. Оставиха жезъла на Оджиън в тъмния ъгъл до вратата. Оставиха вратата на къщата широко отворена за морския вятър.

Някакъв инстинкт я караше да върви далеч от полята и от планинския път, по който бе дошла. Спусна се право надолу по пасищата из стръмните баири, хванала Теру за ръка, и излезе на каруцарския коловоз, който извиваше чак до Гонтийското пристанище. Знаеше, че срещне ли Аспен, е загубена; предполагаше, че той може да я причака наблизо. Надяваше се, не на този път.

След като измина около миля по стръмното, вече можеше да разсъждава. Първо си помисли, че е избрала вярната посока. Хардийските, а подир малко и истинските думи се връщаха в съзнанието й, тъй че тя спря, вдигна един камък, прехвърли го в шепи и си каза наум: „Толк.“ Пъхна камъка в джоба си. Загледа се в просторното небе и в облаците и си рече: „Калесин.“ Умът й се избистри, стана чист като въздуха.

Излязоха на дълго сечище, заслонено от високи, обрасли с трева склонове и изпъкнали скали, където вдовицата се почувства някак неспокойна. Щом свърнаха след завоя, видяха тъмносиния залив под себе си и в него, между Аркадните скали — красив кораб с опънати платна. Миналия път Тенар се бе страхувала от един такъв кораб, но не и сега. Искаше й се да хукне надолу да го посрещне.

Обаче не можеше. Трябваше да върви с крачката на Теру. Тя вече ходеше по-бързо, отколкото преди два месеца, пък и нанадолнището ги улесняваше. Ала корабът се движеше още по-бързо. Магически вятър духаше в платната му. Носеше се леко като лебед към залива. Преди Тенар и Теру да изминат и половината път до следващия голям завой, той вече бе влязъл в пристанището.

Странни изглеждаха градовете на Тенар. Тя не беше живяла в тях. Виждала бе Хавнър, най-големия град на Землемория, само веднъж, и то за малко. Когато преди години двамата с Гед пристигнаха в пристанище Гонт, не се отбиха из улиците, ами тръгнаха право нагоре към Откоса. Другият град, който познаваше, бе Валмаут. Дъщеря й живееше там. Туй беше сънлив, слънчев пристанищен градец, за който най-голямото събитие бе появата на някой търговски кораб от Андрадите, а повечето разговори на местните жители се въртяха вечно около сушената риба.

Слънцето се издигаше все още високо над морето на запад, когато тя и детето стигнаха улиците на Гонтийското пристанище. Тези петнадесет мили Теру измина, без нито веднъж да се оплаче или да спре от изнемога, макар че сигурно беше много уморена. Тенар също капна след безсънната нощ и тревогите, които изживя. Пък и книгите на Оджиън бяха доста тежки. Насред пътя ги премести във вързопа, който носеше на гръб, а храната и дрехите сложи в торбата за вълна. Това я облекчи, но само донякъде. Най-сетне се дотътриха до първите къщи край градската порта, където пътят минаваше между статуите на два каменни дракона и се превръщаше в улица. Пазачът пред портата ги стрелна с поглед. Теру скри своето изгорено лице в рамото и пъхна изгорената си ръка под престилката на рокличката.

— За някоя къща в града ли сте тръгнали, госпожо? — попита мъжът, като все надничаше към Теру.

Тенар не знаеше какво да отговори. Не й беше известно, че на градските врати стоят пазачи. Тя нямаше с какво да си плати нито пътната такса, нито престоя в странноприемница. Не познаваше жива душа в пристанищния град Гонт освен, както й хрумна в момента, магьосника, който дойде на погребението на Оджиън. Как ли се казваше? Ех, не можеше да си спомни името му. Стоеше досущ като Хедър, със зяпнала уста.

— Хайде, вървете — рече пазачът с досада и им обърна гръб.

Искаше й се да попита как да намери крайбрежния път за Валмаут на юг покрай носовете, ала не посмя да буди интереса му отново, за да не вземе да реши, че е скитница или магьосница — изобщо нещо, което каменните дракони не биваше да пуснат в Гонтийското пристанище. И така, минаха между статуите — Теру повдигна леко главица да ги види и закрачи напред по калдъръма, все по-удивена, озадачена и объркана. Тенар нямаше впечатлението, че им е попречено да влязат в пристанището. Тук имаше всичко. Високи каменни постройки, каруци, товарни коли, файтони, едър рогат добитък, магарета, пазарища, магазини и тълпи от хора, хора, хора — колкото повече навлизаха в града, толкова повече бяха хората. Теру се държеше здраво за ръката на вдовицата и боязливо крачеше, скрила лице в косите си. Тенар също здраво я държеше за ръка.

Не виждаше възможност да отседнат тука и не им оставаше нищо друго, освен да се отправят на юг и да вървят, докато падне нощта — която беше вече близо, — с надеждата да преспят в гората, Тенар се спря на една едра жена в широка бяла престилка, спускаща кепенците на отсрещния магазин, и пресече улицата, решена да я попита кой път води към Валмаут. Жената изглеждаше симпатична, със сериозно червендалесто лице. Но докато Тенар събираше кураж да я заговори, Теру силно стисна ръката й, сякаш се опитваше да се скрие в нея. Вдовицата вдигна очи и видя мъжа с кожената шапка да върви точно насреща им по улицата. Той ги забеляза в същия миг и се спря. Тенар буквално повлече детето.

— Бързо ела! — каза тя и мина право покрай мъжа. След като го изпревари, започна да крачи още по-енергично и се спусна надолу към тъмните води, просветващи на залеза, към доковете и вълноломите в края на стръмната улица. Теру тичаше до нея, задъхана така, както подир изгарянето.

Високи мачти се олюляваха върху фона на огненожълтото небе. Със сгънати платна онзи кораб почиваше край каменния кей, до една многовеслова галера.

Тенар погледна назад. Мъжът ги следваше отблизо. Никак не бързаше. Явно бе, че няма спешна работа.

Тя слезе към кея, но скоро Теру се спъна и не можеше да продължи, дори дъх едва си поемаше. Тенар я взе на ръце и детето се сгуши в нея, скрило лице в рамото й. С тоя товар вдовицата едва се движеше. Краката й трепереха. Направи една крачка, две, три. Стигна до малкия дървен мост, който свързваше кея с бялата палуба на кораба. Хвана се за парапета му.

Един от моряците на палубата — плешив, жилав човек — я изгледа:

— Какво има, госпожо?

— От… от Хавнър ли е този кораб?

— От кралския град, разбира се.

— Пуснете ме горе.

— Но аз нямам право на това — каза с усмивка морякът, ала премести поглед и зърна мъжа, който приближи и застана зад Тенар.

— Няма защо да бягате — рече й Хенди. — Няма да ви сторя нищо лошо. Не ви мисля злото. Нима не разбирате — аз бях този, дето й се притече на помощ? Наистина съжалявам за станалото. Искам само да ви помогна.

Той протегна ръка, сякаш нещо неудържимо го караше да погали момичето. Тенар не можа да помръдне. Обещала беше на Теру, че Хенди никога повече няма да я пипне. Видя как дланта му докосна голата ръка на детето, която се отдръпна.

— Какво искате от нея? — обади се нов глас. Друг моряк бе заел мястото на плешивия. Това бе млад човек и на Тенар и се стори, че е нейният син.

Хенди не се забави с отговора:

— Тя ми взе… открадна ми детето — моята племенничка. Омагьоса я и тя избяга с нея, както сами забелязвате…

Тенар стоеше като онемяла. Думите отново бяха я напуснали, бяха й отнети. Младият моряк не беше нейният син. Лицето му бе слабо и сериозно, погледът ясен. Като гледаше към него, вдовицата успя да намери нужните слова:

— Пуснете ме на кораба, моля ви!

Младият мъж й подаде ръка. Тя я пое и той я преведе по моста към палубата.

— Почакай тук — каза той на Хенди, а на нея: — Елате с мене.

Но краката й отказаха да я държат. Свлече се върху дъските на кораба от Хавнър и изпусна тежкия вързоп, ала продължаваше здраво да прегръща Теру:

— Не позволявайте да я вземе, о, не им я давайте повече, никога повече, никога повече!