Техану

КАЛЕСИН

„Чакай“ — заръча й Оджиън, който сега вече бе Айхал, точно преди вятърът на смъртта да го разтърси и откъсне от живите. „Край, всичко се промени — прошепна той. — Тенар, почакай…“ Ала не й каза какво трябва да почака. Може би промяната, която беше зърнал? Дали е имал предвид собствената си смърт, финала на собствения си живот? Говорил бе с радостно вълнение. Възложил й бе да чака.

— Какво още се иска от мене? — питаше се тя, докато помиташе пода на къщата му. — Дали трябва да чакам тук, в твоя дом?

— Да — отвърна й безмълвно усмихнат Айхал Мълчаливия.

И тъй, Тенар помете къщата, изчисти огнището и проветри сламеника. Изхвърли няколко строшени глинени съда и един пробит тиган, но се докосваше до тях внимателно. Дори погали о бузата си счупена чиния, когато я изнесе на боклука, понеже тя напомняше за болестта на стария магьосник през изминалата година. Той бе аскет, живееше просто като беден фермер, ала докато можеше да вижда и имаше сили у себе си, никога не би използвал такава чиния и не би оставил някой тиган, без да го поправи. Тези свидетелства на слабостта му я натъжиха и й се прищя да е била там с Оджиън, да се е грижила за него.

— Това щеше да ми е толкова приятно — обърна се тя към неговата памет, обаче не получи отговор.

Магьосникът никога не би позволил друг да го обслужва. Дали би и казал: „Ти си имаш по-важна работа“? Не знаеше. Той мълчеше. Но че сега постъпва правилно, като остава в къщата му, бе сигурна.

Шенди и старият й съпруг Клиърбрук, който беше обитавал фермата в Средната долина по-дълго от самата нея, щяха да се погрижат за стадата и овощната градина. Второто семейство в стопанството, Тиф и Сис, щеше да прибере житото. Останалото можеше да почака малко. Малинака й щяха да го оберат децата. Жалко. Тя обичаше тези плодове. Тук, на високото, на Откоса, където морският вятър духаше непрестанно, бе доста студено, за да растат малини. Ала дребната праскова на Оджиън, скрита на завет до южната стена на къщата, завърза осемнадесет рожби и Теру ги наблюдаваше, както котката наблюдава мишка, докато един ден влезе и каза с дрезгавия си, неясен глас:

— Две от прасковите са целите жълто-червени.

— О-о-о! — възкликна Гоха и те отидоха заедно до дървото, откъснаха двете узрели топки и ги изядоха там, без да ги белят. Сокът се стичаше по брадичките им; те облизваха пръсти.

— Може ли да я посадя? — попита Теру, сочейки набръчканата костилка в дланта си.

— Да. В съседство със старото дърво земята е подходяща. Но не бива да е твърде близо. За да имат и двете простор за корените и клоните си.

Детето си избра място и изкопа мъничка дупка. Постави в нея костилката и я зарови. Тенар го следеше. „За краткото време, през което сме тук, Теру се е променила“ — помисли тя. Продължаваше да бъде затворена, без да се сърди, без да се радва, обаче преодоля постоянната си скованост и бдителност. Самичка си бе поискала праскови. Беше решила да посади костилката, да увеличи броя на овошките по света. В Оук момичето не се страхуваше само от двама души — от Тенар и Ларк. Но тука започна да общува най-непосредствено с Хедър, козарката на Ри Алби, една малко креслива, полуумна девойка на двадесет години, която се отнасяше към детето почти като към друга коза или сакато козле. Това беше хубаво. Леля Мос също излъчваше доброта независимо от миризмата си.

Когато Тенар живееше в Ри Алби преди четвърт век, Мос бе млада знахарка. Тя се кланяше и усмихваше на „бялата господарка“, повереница и послушница на Оджиън, обръщайки се към нея с най-голям респект. Тенар усети, че този респект е фалшив, маска на завист, неприязън и недоверие, твърде познати й от жените, над които беше поставена в положение на висшестояща. Те я гледаха като необикновено, привилегировано същество. Жрица на Гробниците на Атуан или чуждоземна повереница на магьосника от Гонт, тя бе нависоко, откроена. Мъжете й бяха признали силата, мъжете бяха споделили силата си с нея. Жените я наблюдаваха отстрани, понякога със злоба, често с лека насмешка.

Тенар се чувстваше изолирана, отритната. Беше избягала от духовете на запустелите Гробници, а сетне изоставила силите на познанието и умението, предложени й от нейния настойник Оджиън. Бе обърнала гръб на всичко това, отишла бе на другата страна, в другата стая, където живееха жените, за да стане една от тях: фермерска съпруга, майка, домакиня, нагърбвайки се с мисията, за която е родена жената, с властта, която й е предоставена от човешкия ред.

И там, в Средната долина, спътничката на Флинт, Гоха беше добре приета сред женското съсловие. Разбира се, чужденка, белокожа и с малко странно произношение, но изключителна къщовница, отлична предачка, с възпитани, прилични деца и преуспяващо стопанство — уважавана, почтена. А за мъжете тя бе просто половинката на Флинт, занимаваща се с това, с което трябва да се занимава една жена: леглото, раждането, месенето на хляба, готвенето, чистенето, преденето, сеитбата, обслужването. Одобряваха я. „Флинт направи хубав избор в края на краищата“ — казваха те. „Чудно, какво представлява такава бяла жена, цялата бяла?“ — говореха очите им, когато я оглеждаха, докато остаря и престанаха да я забелязват.

Сега вече всичко се беше променило, нищо от онова не бе останало. Откак двете с Мос бдяха над Оджиън заедно, знахарката й даде да разбере, че е готова да бъдат приятелки, да я следва и да й служи, каквото и да пожелаеше Тенар. Тя съвсем не бе сигурна какво иска от леля Мос, намирайки я непредсказуема, ненадеждна, непонятна, избухлива, невежа, потайна, неумита. Но Мос се сдружи с изгореното дете. Може би на нея се дължеше тази промяна у Теру, това, че започна да се чувства малко по-свободно. Със старицата Теру се държеше както с всички останали — равнодушна, безответна, покорна като предмет, като камък. Ала знахарката не я изостави, продължи да й предлага бонбони и разни „съкровища“, да я подкупва, да я ласкае, да я примамва. „Ела с леля Мос, миличка! Ела и леля ще ти покаже най-прекрасната гледка на света…“

Носът на Мос беше издаден над беззъбата челюст и тънките устни; на бузата й имаше брадавица, колкото черешова костилка; косата й бе сиво-черно сплъстено кълбо от странни възли и кичури и разпръскваше толкова силна миризма, че се усещаше навсякъде, дълбока и смесена подобно миризмата на лисичарник. „Ела с мене в гората, миличка! — казваха старите вещици от приказките, които се разправяха на децата в Гонт. — Ела с мене и аз ще ти покажа нещо чудесно!“ И после затваряха детето в своята пещ, изпичаха го до кафяво и го изяждаха. Или го пускаха в кладенеца си, където то куцукаше и виеше тъжно, или пък го оставяха да спи в продължение на сто години в някаква скала, докато дойде царският син, вълшебникът принц, да разтърси камъка със слово, да събуди девойката с целувка и да убие злата вещица…

„Ела с мене, миличка!“ И Мос завеждаше момичето в полята и му показваше гнездо на чучулига в прясното сено или го водеше в мочурищата да събират див джоджен и боровинки. Не й трябваше да затваря детето в пещта, нито да го превръща в чудовище, нито да го заключва в скала. Всичко това му беше сторено вече.

Старицата любезничеше с Теру, но туй бе измамна любезност и когато бяха заедно, тя, изглежда, твърде много й говореше. Тенар не знаеше какво казва Мос, на какво я учи, не знаеше дали да остави знахарката да пълни главата на момиченцето. Стотици пъти бе чувала хората да споменават: „Нефелна като женска магия, невярна като женска магия.“ И наистина, убедила се беше, че уменията на жени като Мос и Айви бяха слаби по същността си и черни поради зли намерения или невежество. Макар да помнеха доста заклинания и част от великите песни, селските знахарки не бяха обучени във висшите изкуства или принципите на магията. Тя беше мъжка работа, мъжко умение, правеше се от мъже. Никога не бе имало жена магьосник. Въпреки че някои се наричаха магьосници или чародейки, тяхната сила не беше развита чрез обучение, бе сила без майсторство и знание, полусериозна, полуопасна,

Обикновените селски баячки като Мос се опираха на няколко думи от истинния език, предадени им като огромно богатство от по-старите знахарки или купени на висока цена от вълшебници, и на запас от обичайни заклинания за намиране и поправяне, много безсмислени ритуали и тайнствени действия и жестикулации, груби практически уроци по бабуване, наместване на счупено, лекуване на животни и отделни болести при хората, добро познаване на билките, смесено с маса суеверия — всичко това прибавено към някой и друг природен дар за лечителство, пеене, преобразяване. Подобна смесица можеше да се окаже свястна или лоша. Някои знахарки бяха жестоки, опърничави жени, готови да сторят зло, които не разбираха защо пък да не го сторят. Повечето церяха с незначителен брой любовни билета и магии за зачеване, съпроводени с мълчалив цинизъм.

Малцина сред тях, притежавайки мъдрост, макар и без познания, използваха дарбата си за добро, въпреки че не можеха да кажат, както всеки чирак-магьосник, защо го правят и словата за Равновесието и Пътя на Силата, дето оправдават тяхното действие или бездействие. „Аз следвам сърцето си — призна една от тези жени на Тенар, когато тя бе повереница и послушница на Оджиън. — Господарят Оджиън е велик магьосник. Той ти оказва голяма чест, като те учи. Но погледни и виж, детето ми, дали всичко, на което те обучава, в крайна сметка не се свежда до това да следваш своето сърце.“

Още тогава Тенар беше решила, че тая умна жена е права и все пак не напълно; имаше и още нещо. И продължаваше да смята така.

Когато сега наблюдаваше Мос и Теру, тя си мислеше, че знахарката следва сърцето си, ала това бе мрачно, диво, фалшиво сърце — като крава, която върви с рогата напред, без да се съобразява с нищо. Може би Мос е привързана към Теру не само от доброта, ами и от самото страдание на момичето, от нанесената му злина: от насилието, от изгарянето?

Нищо обаче, което Теру казваше или правеше, не издаваше, че тя научава нещо от леля Мос, освен къде си вие гнездо чучулигата, къде растат боровинките или как да играе на ластик с една ръка. Дясната ръка на Теру бе толкова засегната от огъня, че зарасна накриво и палецът й приличаше на кука, на щипка на рак. Но леля Мос знаеше доста начини да се играе на ластик с четирите пръста на едната длан и палеца на другата и множество римувани куплети, които вървяха с играта, като:

И ето че ластикът образуваше три триъгълника; после те се превръщаха в квадрат… Теру никога не пееше високо, ала Тенар я чуваше как нашепва напева под носа си, докато прави фигурите сама, седнала върху прага на къщата на магьосника.

И вдовицата си мислеше какво ли я свързва с това дете освен жалостта, освен обикновеният дълг към безпомощните? Ларк щеше да я задържи при себе си, ако Тенар не я беше взела. Но Тенар я прибра, без дори да се пита защо. Дали послуша гласа на сърцето си? Оджиън бе казал: „Те ще се страхуват от нея.“ А жената му отвърна: „Те вече се страхуват.“ И това беше истина. Може би и тя самата се боеше от детето, както я плашеха жестокостта, насилието, огънят. Дали страхът не бе звеното, което ги свързваше?

— Гоха — рече Теру, клекнала под прасковата и загледана в тежката лятна пръст, където посади костилката, — какво представляват драконите?

— Огромни същества — обясни Тенар, — подобни на гущери, но по-дълги от кораб, по-големи от къща. С криле като птиците. Когато дишат, изпускат огън.

— А идват ли по тези места?

— Не — отговори вдовицата.

Теру не попита нищо повече.

— Леля Мос ли ти е разправяла за драконите?

Момичето поклати глава:

— Не, ти ми разправи.

— А-а-а! — възкликна Тенар и добави: — Прасковата, която посади, има нужда от поливане, за да порасте. По веднъж на ден, докато дойдат дъждовете.

Теру се изправи и изтича до кладенеца, като зави зад къщата. Краката и стъпалата й бяха незасегнати, здрави. Тенар обичаше да я наблюдава как ходи или бяга с мургавите си, прашни хубави крачета по земята. Върна се с лейката на Оджиън, мъкнейки я с усилие, и направи гьолче на мястото на новото насаждение.

— Значи ти си спомняш историята как хората и драконите са били едно… Тя разказва как хората дошли тук, на изток, а драконите останали по далечните западни острови. Много, много далеч.

Момичето кимна. То сякаш не слушаше особено внимателно, ала щом Тенар каза „западни острови“, посочи към морето. И вдигна лице към високия ярък хоризонт, който се виждаше между виещия се по коловете боб и сайванта.

Една коза се качи на покрива му и извърна профила си към тях, гордо изправила осанка; явно се смяташе за планинско животно.

— Сипи отново се е развързала — каза Тенар.

— Хъш, хъш! — замахна Теру, имитирайки виковете на Хедър. Самата Хедър се появи в края на бобената леха и също извика към козата, която не й обърна никакво внимание, замислено загледана надолу към боба.

Вдовицата ги остави трите да играят на ловене на Сипи и тръгна да скита покрай урвата. Къщата на Оджиън бе разположена встрани от селото, по-близо от всяка друга до ръба на Откоса, който тук изглеждаше стръмен, обрасъл с трева склон, прорязан от оголени скали и каменни тераси, където можеха да се пасат козите. Щом човек поемеше на север, склонът ставаше още по-стръмен, докато започнеше да се спуска отвесно. По пътеката скалите се подаваха изпод пръстта, а на около миля северно от селото Откосът се стесняваше до ивица червеникав пясъчник, издаден над морето, което подриваше основата му петстотин метра под него.

Нищо не растеше в този отдалечен край на Откоса освен лишеи и мъх и тук-таме по някоя синя маргаритка, недоразвита под брулещия вятър, прилична на копче, изпуснато върху грубоватия, остър камънак. Откъм вътрешния ръб на урвата, на североизток над тясната блатиста ивица се извисяваше тъмният, грамаден силует на Гонтийската планина, покрит с гори почти до върха, Откосът се намираше толкова високо над залива, че човек трябваше да се наведе, за да види околните брегове и неясно откроените низини на Есари. Отвъд тях на югоизток се простираха само небе и море.

Тенар обичаше да идва тук през годините, когато живееше в Ри Алби. Оджиън бе влюбен в гората, но тя — която познаваше пустинята, където единствените дървета на стотици мили околовръст бяха една градина чепати ябълки и праскови, напоявани ръчно през безкрайните лета, не вирееше нищо зелено, влажно и естествено и нямаше друго освен скали, огромна равнина и небосвод, — тя харесваше ръба на урвата повече от горите. Обичаше над главата й да е празно.

Лишеите, сивите скални мъхове, безстеблените маргаритки също я привличаха. Те бяха стари познайници. Седна на стръмната скала, на няколко стъпки от ръба, й се загледа към морето, както някога. Слънцето беше горещо, ала неспирният вятър охлаждаше потта по лицето и ръцете й. Облегна се на длани, без да мисли за нищичко: лъчите, въздухът, небето и морето проникваха в нея, изпълваха я. Но нещо я одраска по лявата ръка и тя се озърна да види какво е. Бе мъничък магарешки бодил, сгърчен в пясъка и едва-едва подал безцветни шипове. Той сковано се олюляваше под вятъра, опъваше му се, впил корени в скалата — Тенар остана дълго взряна в него.

Когато погледна отново към морето, забеляза в синята мараня, където небето и водата се срещаха, очертанията на Орнея, най-източния от Вътрешните острови.

Загледа се мечтателно в това бледо, съноподобно петно, докато една птица, прелитаща от запад, не прикова вниманието й. Не беше чайка, защото летеше отмерено, и твърде нависоко — за да бъде пеликан. Дали не бе дива патица или албатрос, ако този рядък пътешественик из открито море обикаляше островите? Тя гледаше как птицата бавно маха с криле, далеч навътре и високо в ослепителния въздух. После стана, отдръпна се малко от ръба на урвата и застина. Сърцето й се сви, а дъхът й спря в гърлото, както наблюдаваше виещото се тъмноръждиво тяло, носено от огромни, ципести, огненочервени криле, разтворените нокти, кълбата дим, които се стапяха в простора зад него.

Право към Гонт хвърчеше той, право към Откоса, право към нея. Тенар видя как кафяво-черните му люспи просветваха, видя блясъка в неговото удължено око. Зърна и аления език, бълващ пламъци. Вятърът носеше мирис на изгоряло и драконът със съскане се насочваше към урвата, издишвайки жарки струи.

Шумно удари нозе о скалата. Шипестата му опашка се виеше и гърмеше, а крилете, пурпурни на слънцето, вдигнаха вихрушка и с трясък се сгънаха от двете му защитени страни. Гостът бавно изпъна шия. Погледна към жената, която стоеше така близо до него, че хищните му остри нокти можеха лесно да я стигнат. Тя също го погледна, Почувства главата му почти до себе си.

Бяха й казвали, че човек не бива да надзърта в драконовите очи. Но това сега нямаше значение. Страшилището гледаше право в нея с жълтите си зеници под защитната им ципа, широко отворени над острия нос. Ноздрите му изпускаха грамадни пламъци.

То се извърна, за да не я засегне огромният оранжев огън, който избълва, когато проговори или може би се засмя:

— Ха!

Сетне сниши тяло и приклекна. Заговори, ала не към нея.

— Ахиварайхе Гед — каза много смирено, през дим, и огненият му език просветна. Наведе глава.

Тогава за първи път Тенар съзря мъжа върху неговия гръб. Човекът седеше точно между двата дълги саблени шипа при раменете, откъдето започваха крилете му. Здраво бе вкопчил ръце в тъмно-ръждивата броня по врата и овесил чело към единия шип като заспал.

— Ахи ехерайхе, Гед! — произнесе драконът малко по-силно.

Удължените му устни изглеждаха така, сякаш винаги се усмихват. Зъбите му се показваха — дълги колкото ръката на Тенар, леко жълтеникави, с бели остри връхчета.

Мъжът не се помръдна дори.

Драконът извърна продълговатата си глава и отново погледна към вдовицата.

— Собриост — прошепна той и шепотът му прозвуча като триене на стомана.

Тя знаеше тази дума от езика на Сътворението. Оджиън я бе научил на всичко, което Тенар имаше желание да научи от тоя език. „Ела — казваше драконът, — качи се!“ И тя видя къде трябваше да стъпи, за да се покатери. Ноктестия крак, извития лакът, раменните стави и първия мускул на крилото: всичко четири стъпала.

И жената пророни едно: „Ха!“, но не на смях, а опитвайки се да си поеме дъх, защото гърлото й се бе стегнало. Виеше й се свят и тя наведе леко глава, за да пази равновесие. После тръгна по ноктите, близо до издължената уста и продълговатото жълто око, и се изкачи върху рамото на страшилището. Хвана мъжа за лявата ръка. Той не помръдна, ала навярно не беше умрял, щом драконът го бе донесъл дотук и се бе обърнал към него.

— Ела. Хайде, Гед, ела… — каза му тя. Пусна ръката му и се вгледа в неговото лице.

Жрецът едва раздвижи врат. Очите му бяха отворени, но не виждаха нищо. Тенар трябваше да се покачи още и да освободи дясната му ръка, която здраво се беше вкопчила в бронята на дракона, Сетне го улови за ръцете и го завлачи надолу по четирите странни стъпала към земята.

Той се попривдигна и се опита да се задържи за нея, обаче бе напълно безсилен. Свлече се долу подобно торба и остана легнал.

Драконът наведе огромната си глава и съвсем като животно подуши тялото му.

После полуразтвори криле със силен металически звук, отдръпна се от Гед и приближи до края на скалата. Отново се обърна през рамо и погледна към Тенар. Гласът му изпращя сякаш огън:

— Тессе Калесин.

Морският вятър прошушна в полуразтворените му криле.

— Тессе Тенар — каза жената с ясен, потрепващ тембър.

Сега драконът гледаше встрани, на запад, към морето. Дългото му тяло се изви, железните люспи прозвъннаха, след туй рязко разпери криле, приклекна, отхвръкна напред от урвата и се понесе по вятъра. Опашката му се повлече и остави диря върху пясъчника. Червените криле се затвориха, пак се отвориха и затвориха и ето че Калесин бе вече далеч от сушата, устремен право на запад.

Тенар се взира подире му, докато той се стопи и започна да изглежда не по-голям от дива патица или чайка. Въздухът беше охладнял. В присъствието на дракона бе горещо, горещо като в пещ от неговия вътрешен огън. Жената потръпна. Седна на скалата до Гед и заплака. Скри лице в шепи и зави на глас:

— Какво ще правя? Какво ще правя сега?

Сетне избърса очите и носа в ръкава си, опъна с две ръце косата си назад и се обърна към мъжа, който лежеше до нея. Той бе толкова тих и отпуснат връз голата скала, сякаш щеше завинаги да си остане така.

Тенар въздъхна. Нищо не можеше да се направи, но трябваше поне да опита.

Нямаше сили да го пренесе. Налагаше се да потърси помощ. Това значеше да го остави сам. Струваше й се, че е прекалено близо до ръба на урвата. Ако понечи да се изправи, можеше да падне, какъвто беше слаб и замаян. Как да го премести? Щом му заговори и го докосна, той дори не помръдна. Тя го хвана под мишница, мъчейки се да го издърпа, и за собствена изненада успя. Не тежеше особено даже сега, когато бе напълно отпуснат. Вдовицата упорито го изтегли десет-петнадесет стъпки навътре от ръба на голата урва до мястото, където сухата трева създаваше илюзия за завет. Там трябваше да го остави. Не можеше да тича, защото краката й трепереха и все още не смогваше да се съвземе от плача. Вървеше колкото се може по-бързо към къщата на Оджиън и като наближи, викна Хедър, Мос и Теру.

Детето се появи откъм сайванта, както обикновено покорно при повикване, ала не и възторжено.

— Теру, бягай в селото да доведеш някого… Някой силен човек… На урвата има ранен.

Момичето остана на мястото си. То никога не бе ходило само в селото. Застина от колебание между покорството и страха. Тенар видя това и каза:

— Тук ли е леля Мос? А Хедър? Ние трите можем да го пренесем. Но побързай, Теру.

Струваше й се, че ако остави Гед легнал там без закрила, той ще умре. Когато се върне, ще го намери издъхнал, паднал, студен. Всичко би могло да се случи. Трябваше да побърза, за да го предотврати. Флинт бе починал от удар на полето, без тя да бъде до него. Почина сам. Един овчар го намери рухнал край оградата. Оджиън също си отиде и Тенар не успя да му помогне, да върне диханието му. Гед беше дошъл у дома, за да умре, и това бе краят, нищо не й оставаше, нищо не можеше да се направи, обаче трябваше да опита.

— Бързо, Теру! Доведи когото и да е! — Тя самата се заклати към селото, когато видя старата Мос, забързана през пасището, да пристъпва опряна на дебелата си тояга от глогина.

— Викаше ли ме, миличка?

Появата на Мос веднага я успокои. Пое си дъх и способността й да мисли се възвърна. Мос не губи време с въпроси, ала щом чу, че има ранен мъж, който трябва да се пренесе, взе тежкото конопено платно, с което се покриваше сламеникът и което Тенар бе изнесла да се проветри, и го помъкна към ръба на Откоса. Двете с вдовицата завиха Гед в него и с усилие повлякоха товара към къщи. Точно тогава Хедър дотича при тях, следвана от Теру и Сипи. Хедър беше млада и силна и с нейна помощ те вдигнаха платното като носилка и занесоха мъжа в къщата.

Тенар и Теру спяха в нишата до западната стена на единствената продълговата стаичка. В срещуположния край се намираше само леглото на Оджиън Мълчаливия, покрито с дебела ленена покривка. Там положиха мъжа. Тенар метна върху му одеялото на Оджиън, докато Мос произнасяше заклинания, а Хедър и Теру стояха и зяпаха.

— Сега го оставете — рече вдовицата и изведе всички вън.

— Кой е това? — попита Хедър.

— Какво прави на Откоса? — учуди се леля Мос.

— Ти го познаваш, Мос. Навремето е бил чирак на Оджиън.

Знахарката поклати глава.

— Онова момче от Десетте елши ли, миличка — сети се тя, — което после стана Върховен жрец на Роук?

Тенар кимна утвърдително.

— Не, миличка — каза Мос. — Прилича на него, обаче не е той. Този човек не е магьосник. Дори и знахар не е.

Хедър гледаше ту едната, ту другата с любопитство. Тя не разбираше повечето неща, които се говореха, ала обичаше да ги слуша.

— Но аз го познавам, Мос. Това е Ястреба. — Произнасянето на името, на прякора на Гед я изпълни с нежност и най-сетне Тенар почувства, че туй наистина е човекът, с когото е била свързана през всичките тия години, откакто го зърна за първи път. Представи си светлината, която много отдавна проблясваше като звезда в мрака на Гробниците, и неговото лице на тази светлина.

— Познавам го, Мос.

Усмихна се. После се усмихна още по-широко.

— Това бе първият мъж, когото срещнах — добави тя.

Леля Мос промърмори нещо и се отдръпна. Не искаше да противоречи на „господарката Гоха“, но остана напълно неубедена.

— Съществуват какви ли не трикове, преобразявания, превръщания, промени — рече знахарката. — Добре е да внимаваш, миличка. Как се е добрал дотук? Някой видял ли го е да минава през селото?

— Никой от вас ли не забеляза…?

Те я погледнаха с удивление. Тя се опита да произнесе „дракона“, ала неуспя. Устните и езикът не й се подчиниха. Обаче една дума сама се изплъзна от гърлото й:

— Калесин.

Теру бе зяпнала в нея. Гореща вълна обхвана детето, сякаш го обори треска. То нищо не каза, но мърдаше устни, като че повтаряше името наум, и тази трескава топлина го изгаряше.

— Това са трикове! — заяви Мос. — Магьосникът ни напусна и сега какви ли не мошеници ще се появят с техните номера.

— Аз съм дошла от Атуан в Хавнър и от Хавнър в Гонт в една открита лодка с този човек — сухо вметна Тенар. — Ти го видя, когато ме доведе тук, Мос. Тогава той още не беше Върховен жрец. Но мъжът бе същият. Нима може да има други белези като тия?

Въпросът накара старицата да се замисли и тя се овладя. Погледна Теру.

— Не — отвърна Мос, — обаче…

— Смяташ ли, че не бих го познала?

Леля Мос изкриви уста, намръщи се, потърка единия си палец о другия и се загледа в ръцете си.

— Лоши работи стават по света, господарке — каза тя. — Нещо може да заеме формата и тялото на човека, а пък душата му да си е отишла, да е погълната…

— Сянката ли?

Мос се сви цялата при откровеното изговаряне на това слово. Само кимна.

— Наистина говорят, че някога, много отдавна, магьосникът Ястреба минал оттук, преди ти да дойдеш с него. И нещо тъмно го следвало по петите. Може и още да го следва. Може…

— Драконът, който го донесе при нас, го нарече с истинското му име. И аз зная туй име.

В гласа й прозвуча гняв пред упоритата подозрителност на знахарката.

Мос не отрони нито дума. Нейното мълчание бе по-красноречиво от думите.

— Ами ако тази сянка върху него е собствената му смърт? — промълви Тенар. — Ако той умира? Нямам представа. Ако Оджиън…

При спомена за Оджиън тя отново се разплака. Помисли си, че Гед е дошъл твърде късно. Преглътна сълзите и отиде при сандъка с борина. Даде на Теру да напълни чайника и я погали по лицето. Сгърчените бразди на белезите й бяха горещи, но детето нямаше треска, Тенар коленичи да накладе огъня. Все някой в тая къща — знахарката, вдовицата, сакатото момиче, болният мъж, — все някой трябваше да свърши необходимото, а не да плаши Теру със сълзи. Ала драконът си бе отишъл и дали наистина не предстоеше нищо освен смъртта?