Тайният портал

Трета част

През следващите няколко дни непрестанно изпитвахме притеснение, че нещо ново ще се случи, но останалата част от седмицата премина без особени инциденти. Цицината зад ухото ми напомня още няколко дни, че се бях провалила в работата си — или поне в онази част от нея, за която отговарях, каквато и да беше тя.

Себастиано все още не бе убеден, че Джордж е толкова невинен, за колкото се представяше, и всячески се мъчеше да го разобличи. Посетихме множество събития, по време на които се засичахме, но за съжаление, така и не успяхме да го сгащим насаме. Непрестанно бе и някой друг наоколо, така че всеки опит да го уличим чрез думи от бъдещето се проваляше заради нежелани слушатели. Веднъж, по време на едно соаре, Себастиано направи опит да го примами в празна съседна стая, но още преди да е успял да каже „компютър“ или нещо подобно, един от другите гости мина наблизо, така че от устата на Себастиано излязоха само преобразувани от преводача несвързани небивалици.

При това почти не минаваше и ден, в който по един или друг начин пътищата ни с графа да не се пресекат. Броят на местата за срещи на изисканите хора бе ограничен и той се появяваше с регулярна честота навсякъде, където ходехме и ние. По този начин той се превърна в нещо като постоянен придружител, който не пропускаше възможност да се присъедини към нас и по своя си гръмогласен и в същото време старомоден начин да ме ухажва. Междувременно вече бях повече от убедена, че той нямаше какво да крие, но Себастиано не се отказваше от съмненията си, без значение колко приветлив и доброжелателен беше графът.

По покана на Джордж посетихме заедно с Ифи и Реджи амфитеатър „Астли“, нещо средно между цирк и театър, където ездачи, дресьори, жонгльори и клоуни представяха своите номера на голяма арена, докато ние наблюдавахме представлението от нещо като галерия и пиехме шампанско. Друг път Джордж ни покани в ложата си в операта, където за първи път в живота си чух истински кастрат[14]да пее, което ми се стори някак си зловещо, въпреки че мъжът имаше наистина чудно хубав сопран. Един ден по-късно всички заедно отидохме на представление на Шекспировата пиеса „Сън в лятна нощ“. Постановката ми хареса изключително много и събуди у двама ни със Себастиано желанието в бъдеще по-често да ходим на театър.

Ако за нас изобщо имаше някакво вбъдеще.

Тази депресираща мисъл тегнеше над всичко, което предприемахме. Многото повърхностни забавления, на които се отдаваше лондонското висше общество, не можеха да ни накарат да забравим колко сериозно бе положението ни. Имахме чувството, че времето ни се изплъзва — в буквалния смисъл на думата. Дните ни бяха изпълнени с мероприятия, но някак си тъпчехме на едно място.

Веднъж се отбихме при мистър Стивънсън, който се зарадва на посещението ни и ни демонстрира напредъка, който бе постигнал със странната си парна машина, което обаче не ни даде никакви нови познания.

Не по-различно бе положението, когато посетихме мистър Търнър, този път под претекст, че искаме да купим негови картини. Той веднага поиска да ни подари няколко, но Себастиано настоя да плати пълната цена. Все пак можехме да си го позволим, освен това картините струваха само частица от стойността им след двеста години. Себастиано се спря на един от портретите ми, които художникът бе нарисувал, и възложи на мистър Фицджон да го окачи над камината в приемния салон. Докато аз избрах Стоунхендж картината и помолих мистър Фицджон да я окачи в спалнята ми, точно срещу леглото. Имах неопределеното чувство, сякаш там й е мястото, въпреки че бе невероятно потискаща, дори направо плашеща. Извисяващите се нависоко, слети с тъмнината каменни блокове, бягащата фигура, която толкова приличаше на мен — човек трябваше само да погледне картината, за да получи сърцебиене от безпокойство. Дори Бриджет проведе дълъг монолог, в който многократно храбро се уверяваше, че това е само една картина.

Когато нощем двамата със Себастиано оставахме насаме, разговаряхме за това, какво ли в момента правеше Хосе. Дали търсеше работещ портал, или завинаги бе изчезнал безследно във водовъртежа на времето? Според Себастиано той не би се дал толкова лесно и със сигурност скоро щеше да се появи, все едно по какъв начин. И тогава всичко щеше да се изясни и да се оправи. Много ми се искаше да повярвам в това, но гласът на Себастиано звучеше прекалено убедено, а и преди да се извърне, бях забелязала загрижената сянка, покрила лицето му.

Все още бях отчаяна заради загубата на маската и изпитвах страх от онази решаваща всичко ситуация, от която щеше да зависи не само нашият живот, но може би и съществуването на целия свят. Ходех на пазар е Ифи основно, защото се надявах отново да открия Есперанца и магазина й за маски. Но от нея нямаше и следа.

Бях обсебена от мисълта, че всичко лошо, което предстоеше да се случи, бе по моя вина. Ненужно се бях изложила на опасност и бях предизвикала съдбата, а сега бяхме загубили и последния си коз. Въпреки че оттогава нищо необичайно не се бе случило, чувствах с всяка клетка на тялото си, че ситуацията се нагнетяваше и водеше към своята развръзка. Продължавах да съм убедена, че всичко щеше да се реши по време на приема на принц-регента, въпреки че нямах представа откъде идваше тази увереност.

Макар че тилът ми вече не ме сърбеше, но от време на време се чувствах наблюдавана, без значение къде се намирам в този момент. Всеки път се оглеждах внимателно, но никога не забелязвах нещо подозрително.

Ифи, която, за разлика от мен бе същински слънчев лъч и разпръскваше наоколо ентусиазма си, правеше всичко възможно, за да разведри скапаното ми настроение. Тя нае един учител по танци, наконтен французин с козя брадичка. Той се казваше мосю Мерийо и бе истински майстор на котильона. Ифи лично следеше моя и на Себастиано напредък по време на часовете, за да се представим добре на баловете, които ни предстоеше да посетим.

Освен това тя ни научи на една игра на карти, на имеФаро,като твърдеше, че доставяше удоволствие единствено когато се правеха истински залози. Въпреки че благодарение на богатия си опит в играта ни измъкна една камара пари, по време на обиколките ни по магазините не се посвени и занапред да пазарува всичко на моята сметка. Но всеки път стриктно внимаваше аз самата да не остана без нищо. Един следобед ме замъкна до шивачката, където ми взеха проба за нова, невероятно скъпа рокля за партито на принц-регента. Възражението ми, че едва наскоро си бях купила бална рокля, не беше прието. Явно беше напълно изключено да се появиш някъде със същата бална рокля, а тъй като наскоро купената щях да нося на бала в „Алмакс“, трябваше да се сдобия с още една за другото тържество. Ифи все още не бе успяла да ни осигури покана от принц-регента, но според нея с малко повече усилия щеше да постигне успех.

Между другото, принц-регентът смяташе да присъства на танцовата забава в „Алмакс“, което все пак успя да предизвика интереса ми. Иначе имах точно толкова желание за този бал, колкото и за другите ни мероприятия, тоест никакво.

Колкото по-потисната ставах, толкова по-жизнерадостна и кипяща за развлечения ставаше Ифи. Посещаваше ни всеки ден или за да ме вземе за разходка, или за да остане да играем карти и да се храним заедно. Реджи също се появяваше често. За досада на Себастиано, продължаваше да ме ухажва, но далеч не беше толкова натрапчив, колкото Джордж, заради което ми бе лесно да го държа на разстояние. Искаше ми се и Себастиано да можеше да се справя с Ифи поне наполовина толкова добре.

За никого не оставаше незабелязано как тя разцъфваше в негово присъствие. Как отмяташе назад къдрици, как пърхаше с дългите си мигли и изобщо прилагаше всички възможни трикове, за да привлече мъжкото внимание — разбира се, в случая основно това на Себастиано. С позорна категоричност тя му бе хвърлила око.

— Виж сега — обърнах се ядосана един ден към него, когато за пет минути бяхме останали насаме. — Трябва да й кажеш, че не проявяваш интерес към нея.

— Ти знаеш, че не проявявам интерес.

— Да, но тя не знае.

— Със сигурност не съм й дал повод за каквито и да било надежди.

— Достатъчно е как зяпаш деколтето й, когато с ветрилото си вее в гърдите.

— Cara mia, моля те, вярвай ми! Може да застане гола пред мен и пак няма да ме заинтригува!

Това ми прозвуча прекалено пламенно.

— Точно сега не е най-подходящият момент да даваш воля на италианеца в теб!

— Не я зяпам, честно. А ако все пак погледна, е просто рефлекс.

Възмутено взех един журнал за расови коне от по-мощната масичка и го метнах по него, но той го хвана небрежно във въздуха.

— Виждаш ли, това също беше рефлекс. Понякога човек прави разни неща, без да мисли — рече той.

— Но ти трябва да помислиш по въпроса! — изсъсках.

— Ако започна, тогава ще трябва да помисля и за Реджи и графа. И за това, как и двамата ти зяпат гърдите.

— Просто искаш да отклониш разговора от темата.

— Това е темата. Ако някой гледа деколтето на някого, то това е Младоженеца Кен, който зяпа твоето. А за добрия стар Джордж изобщо да не говорим. Не ти ли е направило впечатление как непрекъснато ти мляска ръката и те опипва?

— Това изобщо не можеш да го сравняваш с Ифи! Тази жена те сваля без никакви задръжки!

— А Младоженеца Кен е толкова луд по теб, че всеки път прехвърчат искри, когато го приближиш на повече от два метра.

— Само си въобразяваш.

— Не е вярно — отрече Себастиано.

— Този тип ми е напълно безразличен, много добре знаеш!

— Но с удоволствие слушаш комплиментите му. И изобщо недей да отричаш. Видях как почервеня, когато ти каза, че в розово приличаш на приказна фея. Приказна фея! — натърти Себастиано. — В момента бих се обзаложил със себе си кой пръв ще поиска официално ръката ти от мен — Джордж или Реджи.

— Направо си откачил — казах убедено. Някак си бе успял да ме накара да мина в защита и това ми се стори нечестно. — Освен това не можеш да отречеш, че мъжкото ти его тотално си пада по опитите за сближаване на Ифи. Тя няма да се откаже, защото ти сто процента ще паднеш в капана й. Ако не внимаваш, по някакъв начин тя ще успее да направи така, че да трябва да се сгодиш за нея.

Себастиано само се засмя, след което ме прегърна, целуна ме и зашепна нежни безсмислици на италиански в ухото ми. Прекрасно знаеше как да ме умилостиви.

В този момент не подозирах колко скоро и двамата щяхме да си спомним за думите ми.

Срядата дойде, а с нея и балът в „Алмакс“. Бриджет бе напълно заета със стайлинга ми, а когато видях крайния резултат, реших, че всичките усилия са си стрували. Вълнението, което Бриджет демонстрираше по време на приготовленията, беше някак си заразно и накрая започнах — макар и сдържано — да се радвам малко за предстоящата вечер.

Балната ми рокля бе в невинен, чисто бял цвят, точно както се полага за една дебютантка, но блещукаше и сияеше, което се дължеше на многото миниатюрни перли, които бяха пришити към буфан ръкавите и шлейфа, а също и по ръкавиците, които ми стигаха до над лактите. Бието на роклята, въпреки че бе обикновено кръгло, бе доста щедро изрязано и тъй като под нея носех повдигащия гърдите корсет, крайният ефект бе деколте, което си струваше да се види. Изглеждах като нещо средно между невинна принцеса и съблазнителна сирена. Себастиано, който ме чакаше долу във фоайето, остана със зяпнала уста, когато с грациозно развети поли и изискано вирнат нос слязох надолу по стълбите.

— В никакъв случай не можеш да отидеш така — каза той, вперил поглед в деколтето ми.

— Благодаря, ти също изглеждаш супер — отвърнах му. Преводачът го трансформира вravissant(изглежда, беше зациклил на тази дума), защото Седрик и Джейн можеха да ни чуят. Двамата тъкмо мъкнеха наоколо всевъзможни свещници, подноси и купи, тъй като мистър Фицджон им беше наредил да съберат среброто в къщата и да го излъскат. — Знаех си, че ще сметнеш деколтето ми за прекалено изрязано. За разлика от някои други деколтета. — Не можах да се сдържа да не направя коментара, но Себастиано само се ухили.

— В грешка си. Намирам деколтето ти заravissant.

Веднага живо се заинтересувах какво бе казал в действителност. По някое време тази нощ задължително трябваше да ми каже оригиналната дума.

— Защо тогава каза, че в никакъв случай не мога да ходя така?

— Защото липсва нещо важно. — Той взе едно ковчеже от комодата и го отвори. — Какво ще кажеш за това? Няма ли да е чудесно допълнение?

Веднага разпознах бижуто, което не беше част от така нареченото семейно съкровище на Фоскари, което Себастиано бе взел от „Ротшилд & син“, а диамантената огърлица от XVII в., която той ми подари след приключението ни в Париж.

— Взел си я — прошепнах аз.

— Не исках да я оставя във фризера — прошепна в ухото ми, докато ми я слагаше. — А и сега най-сетне имаш възможност да я носиш.

След това застана до мен, така че можехме заедно да се огледаме в разкошното огледало, което висеше във фоайето. Обгърнати от отблясъците на светлината на свещите, които мисис Фицджон бе запалила малко по-рано, отражението ни в огледалото приличаше на историческа картина. Себастиано изглеждаше възхитително, много по-добре от всяка филмова звезда. С плътно прилепналия до коленете панталон, вталената жилетка и перфектно стоящия му фрак изглеждаше още по-атлетичен от обикновено.

При аранжирането на шалчето му Мийкс бе надминал себе си. В искрящо бял цвят, падащо на гънки между сребърните копчета на жилетката, шалчето подчертаваше здравия бронзов тен на лицето на Себастиано.

Наистина можех да разбера Ифи. На нейно място и аз бих се опитала да го спечеля, защото и след сто години нямаше да намери по-добра партия. Къде ти, дори и след хиляда! Но той беше моят приятел, и така и щеше да си остане, независимо в кое време се намирахме.

Себастиано ни измери с поглед в огледалото и кимна доволен, след което ми помогна да облека подходящата към роклята наметка.

— Смятам, че ще направим добро впечатление.

Зад нас се беше появил мистър Фицджон и ни дари със сдържана усмивка.

— Милорд, ако ми позволите да направя следния коментар, който все пак не възхвалява достатъчно външността и на двама ви. Без съмнение, вие и милейди ще влезете в историята на „Алмакс“ като beau couple на сезона. — Той се поклони кратко. — Джери вече е докарал каретата, милорд.

Преди да съм добавила в списъка ми с непознати думи иbeau couple, се досетих, че означава просто „красива двойка“. През тази епоха лондонското висше общество често използваше френски изрази в разговора си, това се водеше за модно. Себастиано благодари на иконома за комплимента, след което пое ръката ми, за да ме придружи с братска любезност до каретата.

Джери стоеше отвън и тихо изсвири с уста, когато ме видя.

— Леле! Ама че сте издокарана! — възкликна спонтанно. — Как блести само! И вие също изглеждате великолепно, милорд!

— Всичко е само театър — уверих го. — Обикновено не се носим така, а по-скромно. — Бързо хвърлих поглед назад към нашия коняр с мумифицираната глава, но Джако не ни слушаше. Той бе напълно погълнат от заниманието си да хвърля камъчета по наблизо кълвящите гълъби и да се радва на всяко свое попадение. — Ние наистина сме съвсем обикновени хора. — Сръгах Себастиано с лакът. — Нали?

— Дори нямаме карета — подкрепи ме Себастиано.

— Но затова пък сигурно имате много други неща, които все още не съществуват. — Джери ни погледна с копнеж, докато ни отваряше вратичката на каретата. — Иска ми се да можех да дойда с вас. Сещате се, във вашето време, откъдето и да идвате. Така може би ще успея да помогна на дядо. За крака му. Вече го няма, а продължава да го боли, сякаш си е на мястото. Това направо го побърква. Обзалагам се, че в бъдещето има лек срещу това. Такъв, който наистина помага, без от него веднага да заспиваш, както е при опиума. А може би и средство срещу ужасните възпаления на мястото на ампутацията.

Погледнах го смутено, но преди да успея да отговоря, той затвори вратичката на каретата.

Себастиано въздъхна, когато се обърна към мен.

— Не е нужно да казваш каквото и да било, съвсем точно знам какво си мислиш. Нищо не можем да направим.

— Всъщност защо да не можем? — Хванах се за дръжката до вратата, защото каретата мина през една дупка. — Тези тъпи правила на играта, които старите са измислили за пътуването във времето, може би подлежат на договаряне.

— Вече много пъти съм питал Хосе — рече Себастиано. — Веднъж познавах едно момче, което беше пратеник в 1380 година. Беше няколко години по-млад от мен и наистина свястно момче. Един ден в крака му се заби ръждясал пирон и получи отравяне на кръвта. Няколко таблетки пеницилин със сигурност щяха да му помогнат. Умолявах Хосе да направи изключение и да донесе медикаменти от бъдещето. Но той каза, че не зависи от него. Момчето почина, а аз можех единствено да наблюдавам бездейно отстрани.

Бях потресена.

— Това означава ли, че Хосе не е можел да помогне? Или просто не е искал?

— Мисля, че не е можел. Но не съм напълно сигурен. Трябва да спазваме правилата, това е ясно, но Хосе мълчи по въпроса дали тези правила са измислени, или следват някакви природни закони.

Разсъждавах напрегнато.

— Може би трябва да опитаме с маската.

— Какво да опитаме?

— Да вземем неща от бъдещето в миналото. Знаеш, че маската изпълнява желания. Може би по този начин ще е възможно да се помогне на хора като господин Скот. Ако много силно си го пожелая…

— Но маската я няма.

Въздъхнах измъчено.

— Много добре ми е известно. Но ако разберем кой ми я е взел, можем да си я върнем обратно, нали?

Себастиано съсредоточи върху мен цялото си внимание.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Мисля, че този, у когото сега е маската, често се навърта около нас. Просто трябва да установим кой е той.

— Това са повече от дузина души. Имаш ли заподозрени?

— Не — признах си. — Нито един.

Но съвсем скоро трябваше да сме си изяснили този въпрос.

Балът се провеждаше в една по-скоро семпла сграда на Кингс Стрийт. Но затова пък голямата танцувална зала бе с впечатляващи размери. Полилеи от кристал и огромни огледала по стените й придаваха атмосфера на разкош. Но за мен самият бал бе истинско разочарование. Цялата вечер представляваше едно сковано, церемониално мероприятие, като явно всичко се въртеше около това, да бъдеш видян и сметнат за атрактивен, което важеше най-вече за жените във възраст за женене. Начинът, по който бяха оглеждани от присъстващите мъже, почти наподобяваше оглеждане на леки жени.

В никакъв случай не ставаше дума за истинско парти, беше прекалено официално и скучно. Почти всички момичета бяха значително по-млади от мен и стояха наоколо в благопристойни пози, охранявани от стари дами в помпозни вечерни рокли. Мъжете бяха от различни възрастови групи, макар по-голямата част да бяха под трийсетте, и всички сходно облечени — тесни панталони до коленете, пищни шалчета, прически в стил „Брут“. Ако в момента не бяха заети с това, да зяпат момичетата или да ги канят на танц, висяха облегнати на стената с високомерно изражение или разговаряха на малки групички — например за двама ни със Себастиано, защото бяхме обект на безброй много любопитни погледи.

Музикантите свиреха мелодии за салонни танци, които звучаха по-скоро безрадостно, отколкото весело, което се отразяваше и върху движенията на танцуващите двойки. Няколко малки, изпълнени със сериозни изражения подскока бяха най-смелите им движения. Танцуваха се котильон и шотландски рил. Валсът и кадрилът набираха популярност, както ми бе казал мосю Мерийо, но в това отношение при Алмакс бяха малко поизостанали. Дамите, отговарящи за организирането на баловете и избора на танците, имаха консервативен вкус. Явно бяха и пестеливи, защото яденето, което бе сервирано с напредването на вечерта в съседните помещения, бе мизерно — състоеше се от изсъхнали сладкиши и безвкусни сандвичи. Напитките също не бяха на ниво, защото имаше само блудкава, хладка лимонада и чай.

Двамата със Себастиано изтанцувахме един котильон, защото донякъде го владеехме. Или поне така си мислех, но когато дойде ред на фигурата в кръг, когато за малко се сменяха танцовите партньори, някак си се загубих сред другите танцьори и изведнъж се озовах в другия край на салона. Себастиано изникна сякаш от нищото пред мен и ме хвана за ръка.

— Прави се, сякаш нищо не се е случило — прошепна той.

Усмихнах се ослепително наоколо.

— Прекалено късно — казах през зъби. — Всички видяха.

Това явно бе краят на положението ми в обществото. Според Ифи дамите организаторки не прощаваха издънки.

Но за мое изумление, се отнесоха към мен много благосклонно, или поне тази, с която Ифи ме запозна малко след това. Тя се казваше лейди Джързи и бе симпатична, окичена с много перли графиня в края на двайсетте.

— Така, значи вие сте от Антилите — каза тя любезно, след като Ифи ме представи. — Казват, че там е много топло.

— Топло и влажно, но има и много бури. Наричат се урагани и могат да предизвикат много големи приливни вълни, които често наводняват цели брегови ивици. — Междувременно бях почерпила малко допълнителна информация от Енциклопедия „Британика“.

Но изглежда, дамата не се интересуваше от тропическата ми родина.

— Чух, че Джордж Клевли се числи към обожателите ви. Много добър избор според мен.

Но не стана ясно дали аз бях неговият избор, или той моят. Не задълбах по въпроса, тъй като разговорът вече бе приключил. Графинята ми се усмихна благо още веднъж и с развети перлени огърлици продължи нататък.

Ифи не бе на себе си от въодушевление.

— Та тя разговаря с теб!

— Тя размени три изречения с мен, а аз с нея две.

— Това няма значение. Тя те удостои с вниманието си. Вече си жена с положение! Сега окончателно си част от това тук!

— Част от кое? — попитах тъповато.

— Отbeau monde! От висшето общество!

Явно дамите-организаторки на „Алмакс“, имаха повече власт, отколкото предполагах. Което съвпадаше с онова, което Ифи вече ми бе разказала — колко бързо човек можеше да изпадне от висшето общество, ако не получеше покана за баловете. На практика човек се превръщаше в нищожество. По-лошо от това, във фейсбук да имаш нула приятели.

Но това не беше всичко, дори и да е приет, човек трябваше да се държи прилично. Например едно момиче никога не биваше да забравя нормите на поведение. Ифи не преставаше да ми напомня, че днес мога да изтанцувам с Джордж точно два танца, в никакъв случай повече, защото в противен случай всички щяха да ме сметнат за лека жена. Джордж прие това ограничение, без да мърмори, но настоя на следващия бал да е пръв в картичката ми за танци. Самата Ифи не си налагаше подобни ограничения. Тя танцува най-малко три пъти със Себастиано, а когато видях колко съвършено двамата си партнираха в стъпките и какъв великолепен изглед се разкриваше пред него към деколтето й, едва успях да овладея яда си.

— Защо непрестанно танцуваш с нея? — изсъсках му, когато за минута останахме насаме.

— Нямам представа — отвърна той. — Тя спомена нещо за някаква си картичка за танци, в която ме е записала. Явно това се определя предварително от някого.

— Трябва да престанеш — казах възможно най-категорично.

— Ана, аз само танцувам с нея, нищо повече. Нали целият град ни гледа.

— Именно заради това.

Имах лошо предчувствие за цялата тази история, което в никакъв случай не се дължеше единствено на ревността ми. Когато малко по-късно Ифи се появи със зачервени бузи, й поисках обяснение.

— Не танцуваш ли прекалено често с брат ми? — осведомих се, трудно овладявайки гласа си.

Със засрамено изражение, тя си повя въздух с ветрилото.

— Е, да. За да съм искрена… аз и брат ти, всички ни смятат за почти сгодени. В този случай не се гледа толкова строго на правилата.

— Какво? — извиках.

Няколко глави се завъртяха в нашата посока и Ифи набързо ме издърпа в едно съседно помещение.

— Не викай толкова силно. Когато някоя млада дама повиши глас, това се смята за просташко.

— Той споменавал ли е нещо за сгодяване? — извиках, игнорирайки забележката й.

Тя се изчерви, усмихвайки се.

— Ан, не може да ти е убягнало колко добре си подхождаме с брат ти. Той със сигурност съвсем скоро ще помоли Реджи за ръката ми.

— Откъде ти хрумна това? — попитах потресена.

— Една жена чувства подобно нещо — отвърна, след което погледна през рамо. — О, Прини дойде! — Тя ме хвана за ръка и ме задърпа обратно към балната зала. — Ела! Трябва да се възползваме от възможността! Непременно трябва да се запознаеш с него!

Все още тотално шокирана, се оставих да ме издърпа в голямата зала, където вече някои от гостите се бяха насъбрали около принц-регента, измежду които графиня Джързи, на която той тъкмо галантно целуваше ръката.

— Нейната свекърва имаше афера с него — довери ми шепнешком Ифи. — Дълго време тя беше негова предпочитана метреса.

Това ми беше напълно безразлично. Дори и за принц-регента не давах и пет пари. Той представляваше просто един дебел петдесетина годишен тип, който се беше накиприл като оперетен изпълнител. Върху брокатената му жилетка се мъдреха толкова много златни верижки, скъпоценни игли и ордени, а неестествено гъстите къдрици върху главата му, без съмнение, бяха перука. Нямах желание да се запознавам с него, а вместо това да отида при Себастиано и да го информирам за предстоящия му годеж. Защо само не ме беше послушал! Крайно време беше да обясни на Ифи, че не може да го има.

Къде се беше покрил? Докато се оглеждах наоколо за него, бях избутана от Ифи в кръга, който се беше образувал около принц-регента, и докато се усетя, графинята се зае да ме представи.

— Прини, това е най-новата ни дебютантка, лейди Ан, сестрата на младия Фоскари.

— О, виконтът от Барбадос, с когото вече се срещнах при „Джаксънс“. А неговата малка сестра действително е очарователно създание!

Принц-регентът ме огледа обстойно през лорньона си, нещо като очила на клечка, но само с едно стъкло. След което за мой ужас хвана ръката ми и ме поведе през залата към кът с множество тапицирани столове. Той ме настани в един от тях, а после седна до мен.

— Разкажете ми нещо за себе си, лейди Ан — подкани ме принц-регентът, поставил леко ръка върху моята.

Вероятно всички други дебютантки ме гледаха със завист, тъй като според Ифи бе най-висока чест да бъдеш заговорен лично от принц-регента. Предпочитах да ми бъде спестена подобна чест, тъй като той бе доста силно напарфюмиран. Освен това не ми харесваше как прокарваше палец по лакътя ми. Като цяло този тип не ми беше симпатичен и за миг се замислих дали наистина щеше да е толкова лошо за Англия да бъде управлявана от някой друг. Този принц залагаше и проиграваше огромни суми, не плащаше дълговете си, сваляше дебютантки, занасяше се с чужди жени, въпреки че самият той беше женен — вероятно списъкът с лошите му навици можеше да стане много дълъг. Според онова, което в бъдещето бях прочела за него, като крал не беше любимец на нацията. Но въпреки това бе неразделна част от потока на времето. Ако изчезнеше от хода на историята, това щеше да доведе до пълна ентропия — след повече от три години в клуба на пазителите на времето, вече знаех, че това е друга дума за хаос. При това за окончателен, всичко разрушаващ, неспасяем хаос, който можеше да заличи строежа на времето. Ентропията бе Джаберуокито от моите сънища и някой го бе развързал, за да погълне всичко. С изключение на един малък отрязък: 1813 година, която трябваше да се повтаря до безкрай, за да може онзи, който искаше да се провъзгласи за властелин на времето, да я използва като своя вечна трибуна.

И за да не се случи това, този дебел, наконтен бъдещ крал до мен не биваше да пострада, без значение какво бе мнението ми за него.

Разказах му нещо, което бях прочела за Барбадос, и го украсих с измислено и много кърваво въстание на робите, което се бе разиграло на острова по време на моето детство.

— Те се нахвърлиха с техните мачете върху собствениците на плантации и надзирателите — продължих разказа си разсеяно, проточвайки врат и оглеждайки се за Себастиано. — Полетата със захарна тръстика се оцветиха в червено от кръвта на съсечените хора. Но стационираните в Бриджтаун войници изобщо не се церемониха с въстаниците, те ги нападнаха с мускети и кръвожадни кучета и обесиха на място всеки, когото хванеха. Въпреки това на няколко въстаници им се удаде да избягат, успяха да се доберат до планините и заживяха там в пещери.

Принц-регентът ме слушаше с ококорени очи и отворена уста.

— Какъв вълнуващ живот сте водили там на Антилите! А по-късно успяха ли да заловят размирниците?

— Да — отвърнах, унесена в мисли. — С изключение на двама. Един мъж и една жена. Жената бе робиня на жесток плантатор, но всъщност е била пленена принцеса от Конго. А мъжът бе смел черен воин от племето на Йоруба, който се влюбил в нея и затова организирал въстанието. Говори се, че и до днес живеят в джунглата, но някои твърдят, че двамата са откраднали лодка и са отплавали с нея до родната си Африка.

По дяволите, къде се беше дянал Себастиано? И Ифи бе изчезнала. Реджи също не го виждах никъде, въпреки че преди малко стоеше близо до музикантите.

Само графът бе все още в балната зала, и то в непосредствена близост — на не повече от пет метра, и се взираше в принц-регента с присвити очи. Върху иначе любезното му хамстерско лице бе изписана неприкрита жажда за убийство.

— С лодката? — с недоверие попита принц-регентът.

— Е, с лодка, която е ставала за презокеанско плаване. Но е напълно възможно двамата да са получили помощ по време на плаването си.

— Колко авантюристично! — извика принц-регентът въодушевено. — Защо никога не съм бил на Барбадос?

— Нямам представа — отвърнах.

— За разлика от мен по-малкият ми брат е голям пътешественик. Фреди е мореплавател, както сигурно знаете.

— Чух за това — измърморих любезно.

— Бил е извън пределите на цивилизацията. Но за съжаление, от много години е в чужбина. Тук почти никой вече не си спомня как изглежда. — Той се засмя добросърдечно и аз установих, че и зъбите му бяха изкуствени като косата му. — Наричайте ме Прини — заповяда ми изненадващо. — Всички мои приятели ме наричат така.

— С удоволствие, ваша све… ъъъ, Прини.

С периферното си зрение забелязах някакво движение. Беше графът, който спираловидно си беше пробил път, приближавайки се още повече, докато накрая не направи една голяма крачка и се спря точно срещу принц-регента.

— Добър вечер, Прини. — Гласът му звучеше сковано.

— Клевли — рече принц-регентът изумено. — Откъде изникна така изведнъж?

— Ако позволите… лейди Ан… обеща един танц… — избъбри, заеквайки, графът.

Принц-регентът потупа ръката ми собственически.

— Както виждаш, в момента водя доста оживен разговор с младата дама. Тя може да описва много интересно и ярко своята родина, от дълго време не съм имал толкова завладяващ разговор. И по-късно можеш да танцуваш с нея. Ела отново след час. — После се обърна към мен. — Споменах ли вече, че скоро ще дам малък прием в Карлтън Хаус? Непременно трябва да дойдете. Настоявам.

— С удоволствие! — отвърнах бързо. — Със сигурност ще дойда! Както и брат ми.

— Радвам се. Разбира се, ще получите и официална покана. — Принц-регентът стисна топло ръката ми.

Джордж изду бузи и се накани да направи някакъв коментар. Не се предаваше толкова лесно.

— Знаеш ли, Прини, смятам…

Подскочих на мястото си. Току-що бях зърнала Редж през отворената двойна врата на балната зала и това необяснимо бе задействало всички възможни сирени за тревога в мен. Припряно скочих от стола си.

— За малко трябва да се оттегля — уведомих изумения принц-регент.

Джордж веднага застана до мен и ми подаде ръка. Благодарност струеше от погледа му.

— Разрешете ми да ви придружа, скъпа моя Ан!

— О, много благодаря, но това не е необходимо!

— Но аз… — Той подтичваше до мен, опитвайки се да не изостава. — …трябва непременно да ви кажа… Обзет от влечението ми… да положа биещото ми сърце в краката ви… Да се явя пред брат ви и да го помоля… — Заеквайки, той се опита да овладее чувствата си. — Бих бил добър съпруг — изведнъж изтърси той, толкова силно, че няколко души, покрай които минахме, със сигурност го бяха чули, или поне слисаните им погледи водеха до това заключение.

— За съжаление, в момента нямам време, Джордж. Ъъъ, сър.

— Наричайте ме Джордж, настоявам.

— Нямам нищо против. — Повдигнах полите на роклята си и се затичах, като по този начин му се изплъзнах. В съседната стая видях как Режди тъкмо излизаше на терасата през един отворен френски прозорец и изчезна от полезрението ми. Без да се колебая, го последвах в градината по една чакълеста алея, осветена от фенери. Тук и там стояха групички хора и разговаряха помежду си, основно мъже, които пушеха пури и ми отправяха изумени погледи, когато профучавах покрай тях.

— Реджи! — извиках, но той вече се бе отклонил надясно в храстите. Следвах го припряно по петите — и при един птичи дрян за малко да се блъсна в него, тъй като изведнъж се бе заковал на мястото си. Зяпнах покрай него към сцена, която въпреки оскъдното осветление прекрасно се виждаше. До една леха с рози Себастиано се суетеше около Ифи, която стоеше пред него с разголени гърди, а роклята й се бе смъкнала около кръста.

Челюстта ми увисна. В мен се надигна оглушителен вик, но не успях да издам и стон.

— Ифи! — извика Реджи. — Какво правиш?

Себастиано отпусна ръце, сякаш се беше опарил.

— Не е това, което изглежда — произнесе най-изтърканото извинение на всички времена. — Само исках да й помогна да вдигне роклята си. Закопчалката й се отвори.

Поех си дълбоко въздух. Един път, втори, а после и още веднъж, прозвуча почти като задъхано дишане. Усещах как пулсът тупти в гърлото ми.

Успокой се! — заповядах си. —Мисли трезво!

Но не можех да престана да се чувствам като прегрял, надут с чиста ярост балон. И тогава видях лицето на Себастиано. Може да застане гола пред мен и пак няма да ме заинтригува! Съвсем ясно си спомнях всяка негова дума. И изведнъж отново можех да мисля трезво и да дишам спокойно.

Той наистина не беше от типа, който би сторил подобно нещо. Макар и от време на време да ревнувах, знаех, че за това нямам никакво основание. Освен това изражението на Ифи бе достатъчно красноречиво — смесица от самоувереност и триумф. Което изясняваше всичко. Тя бе примамила Себастиано в храстите и бе свалила роклята си. Разбира се, преди това се бе погрижила Реджи да се появи в подходящия момент.

Зад нас се приближаваше някой с вече познатите ми тежки стъпки. И съвсем вярно, беше Джордж, който пристигна тъкмо навреме, за да види как Ифи придърпва роклята над гърдите си и оправя прическата си, докато Себастиано стоеше до нея с обидено изражение.

— Ама че работа — рече графът слисано.

— Себастиан, очаквам незабавно обяснение — каза Реджи, като ни най-малко не прозвуча нелюбезно.

— Нали току-що обясних. Закопчалката на роклята й се отвори и аз й помагах отново да я закопчае.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко — отвърна Себастиано ядосано. — И нека го изясним веднъж завинаги. Нямам никакви намерения относно братовчедка ти. Нито тези, за които в момента намекваш, нито каквито и да било други. Цялото внимание, което й обръщах, бе израз на любезност от моя страна. За мен тя е само една приятелка на сестра ми, нищо повече. Ифигения, в случай че погрешно си изтълкувала нещата, много съжалявам.

Поех си дълбоко дъх. Най-сетне! Това никой не би го разбрал погрешно.

Но явно историята не беше приключила. Ифигения театрално изхлипа и закри лицето си с ръце. Графът запелтечи нещо под носа си, от което разбрах само „изключително фатална ситуация“ и „достойна жена, която сега е опозорена“.

— Знаеш, че това ще има последици — рече Реджиналд. Симпатичното му Кен лице бе добило студено изражение.

Себастиано се засмя невярващо.

— Това са глупости. Сега просто всички ще влезем вътре и ще забравим за случилото се.

— Това оскърбление не може да бъде забравено. Честта на братовчедка ми е заложена на карта. — Реджиналд извади една от ръкавиците си и я хвърли в краката на Себастиано.

— Утре сутринта в шест в Хайд Парк. — Той се обърна към Джордж. — Искаш ли да си му секундант?

— Аз… ъъъ… — избълва графът изплашено.

— Добре. Донеси пистолетите си. — Той обгърна с ръка все още хлипащата Ифи и я отведе.

— Какво каза Касълторп току-що? — попита объркан графът. — Не го разбрах. Май спомена пистолети? В Хайд Парк? Да не би да става дума за дуел? Но разбира се, това трябва да е, тъй като той хвърли ръкавицата си! — Джордж изпъна рамене и ме погледна, изпълнен с жертвоготовност. — Разбира се, че ще стана секундант на скъпия ви брат, лейди Ан!

— Мисля, че полудявам — казах уплашено. — Това явно бе суперномер.

Думите ми не бяха преобразувани.

Себастиано рязко ме погледна. Въпреки напрегнатата ситуация сега ни се предоставяше възможност, каквато чакахме през цялото време.

— Лодка, която може да се гмурка — каза на глас и веднага завъртя очи изнервено.

Вероятно се бе опитал да каже „подводница“. С това поне най-сетне беше доказано, че Джордж не беше пътуващ във времето. Но в следващия миг се приближи един гледащ сериозно млад мъж, от което се подразбираше, че междугалактическият преводач се бе включил заради него. Той се поклони кратко.

— Казвам се Рул и ме изпраща Касълторп. Аз съм неговият секундант.

— Имам много лошо предчувствие за това, което ще се случи, ако отидеш — казах след около два часа, когато най-сетне бяхме сами в стаята ми.

В къщата беше тихо, всички отдавна се бяха прибрали по стаите си. Както винаги, старателно бяхме заключили вратата, в случай, което бе малко вероятно, че някой нарушеше правилата и се появеше на този етаж. Теоретично някой от персонала можеше да ходи насън.

Лежах в леглото до Себастиано и се взирах в тавана, или по-точно в балдахина, на който пламъкът от свещта придаваше приятен розов цвят. Изглеждаше почти кичозно, но и някак си малко романтично. При други обстоятелства бих го сметнала за освежаващо, но в момента бях просто съсипана и изнервена.

— Можеш да кажеш на Джордж да им предаде, че имаш мигрена — предложих аз.

— Глупости — изръмжа Себастиано. — Целият дуел е чиста формалност. Нали секундантът на Реджи ни обясни как ще протече.

— Но защо не може просто да се отмени, щом като и без това ще стреляте встрани?

— Просто така функционира кодексът на честта. Честта трябва да бъде защитена. Така Реджи може да запази името си чисто, а Ифи поне ще живее с чувството, че добродетелността й е достатъчно ценна, че някой — поне на теория — ще плати за нея с живота си.

— Добродетелността й изобщо не е ценна, и тя го знае много добре — отвърнах сърдито. — Тя просто направи голям залог и загуби.

Спестих си коментара, че се бе държал като идиот (тъй като вече му го бях съобщила поне около дузина пъти), и не му наврях отново в носа колко глупаво бе от негова страна да се хване на приказките й (Прилоша ми, спешно се нуждая от чист въздух! както и О, мисля, че трябва да поседна, ей там при розовата леха има пейка!).

— Целият този номер от началото до края бе същински театър. — Ударих с ръка по завивката. — Двамата са планирали да те поставят пред свършен факт и да те принудят да й направиш предложение за женитба. А сега трябва да участваш и в този тъп дуел, който уж няма да е истински. За какво е всичко това?

— Просто в тази епоха битуват старомодни представи за морал, благоприличие и чест.

На това нямаше какво да отвърна. Потисната, си мислех как заради тази глупава история приятелството ни с Реджи и Ифи безвъзвратно бе съсипано. Двамата ни бяха отворили вратите към висшето общество на Лондон, без тяхната помощ никога нямаше да стигнем дотук. Е, да, бяхме се докопали до така жадуваната покана за приема на принц-регента, в крайна сметка това беше най-важното. Но все пак оставаше едно неприятно усещане. И всичко това само защото Себастиано не бе поискал да ми повярва.

— Такъв съм идиот — рече той неочаквано.

Поне го осъзнаваше. Бе отнело известно време, но сега си го и признаваше.

— Трябваше да се приближа до Джордж и да произнеса думата директно до ухото му — рече той. — Тогава тъпият секундант на Реджи изобщо нямаше да може да ме чуе.

Изумена, извъртях глава към него.

— Продължаваш да вярваш, че Джордж само се преструва на глух?

— Проклятие, не знам в какво да вярвам. — Себастиано прокара изнервено ръце през косата си. — Просто не искам да пропусна нещо, Ана! Не мога да си позволя още една такава грешка, като тази с Ифи. Какво ще правим, ако Джордж се окаже все пак от лошите? Този тип постоянно е покрай нас. Като наша сянка е. Той вижда и чува всичко.

— Той не чува всичко, защото не може. — Но още докато го изричах, си спомних с каква неприязън Джордж гледаше принц-регента. Така, сякаш му се искаше да го убие. В онзи момент бях решила, че просто ревнува, но как можех да съм сигурна, че предположението ми е вярно? А и историята с несполучилото му предложение за женитба. Все още не бях разказала на Себастиано за това, защото достатъчно се беше ядосал.

Погледът ми се спря върху картината на стената. Светлината от свещите я караше да изглежда още по-мрачна и страховита. Всъщност отдавна трябваше да съм я разкарала. Е, добре де, беше истински Търнър и това я правеше толкова добро капиталовложение, колкото и привилегирована акция от „Епъл“. Въпреки това беше смахната идея да я окача в спалнята, където веднага щом си легнех, я виждах. Но някакво извратено обаяние ме възпираше да я махна. Всяка вечер преди заспиване се взирах в бягащия силует (моя силует!), обхваната от мъглявото чувство, че иска да ми каже нещо. Да ми даде някакво напътствие, което щях да открия, стига да се взирам достатъчно дълго.

От какво бягаш?питах настойчиво силуета в мислите си. Но разбира се, не получавах отговор.

На заден план се чуваше тиктакането на часовника върху камината. Стрелките не можеха да се видят, но и така знаех колко е часът — преди малко камбаната на близката църква бе ударила три пъти. След два часа трябваше отново да станем, въпреки че не бяхме мигнали и за миг.

Въздишайки, се сгуших до Себастиано.

— Изобщо ли не си уморен?

— Адски съм уморен. Но толкова много неща ми минават през главата. — Той се наведе над мен и обсипа челото и бузите ми с малки целувки. — А ти как си?

— И на мен ми се въртят много мисли в главата.

— Можем да се опитаме да се поразсеем — предложи той.

Изведнъж розовият балдахин изобщо не изглеждаше толкова кичозен, а просто романтичен.

— Наистина можем — промърморих аз, но в този момент устните на Себастиано докоснаха моите и той ме целуна.

И тогава наистина престанах да мисля за каквото и да било.

На развиделяване Себастиано се опита да се измъкне тайно, но веднага щом стана от леглото, аз се събудих.

— Поспи още малко — прошепна той, докато запалваше лампата с една старомодна запалка.

Но аз вече си избирах дрехи. За съжаление, нищо в гардероба ми не беше особено подходящо за случая. Масленозеленият костюм за езда изглеждаше най-здрав, така че облякох него. Действително ми стоеше супер, а и ако някога почувствах желание да се кача на кон, което едва ли щеше да се случи, със сигурност щях да изглеждам много добре. Тъпото само беше, че отпред имаше поне хиляда копченца, които изискваха усилена работа, за да бъдат закопчани.

Обух най-удобните си ботинки от богатия ми асортимент от обувки и сплетох косата си в задължителната плитка за трудни мисии. Междувременно Себастиано вече се бе облякъл. За да не губи излишно време, бе надянал дрехите си от предния ден. Използва моя гребен и бегло намести шалчето на врата си пред огледалото.

— Наистина предпочитам да останеш тук — рече той.

— Но не и аз.

Нямаше какво повече да се каже по въпроса. Той знаеше, че няма да може да ме разубеди, затова изобщо и не опита. Промъкнахме се до долу на пръсти. Предположението ни, че всички в къщата още спят, се оказа заблуда. От кухнята в сутерена вече се чуваха дрънченето на тенджери и ругатните на готвачката, която нареждаше на някого най-сетне да донесе въглища.

Въпреки това излязохме незабелязано от къщата. Навън зората настъпваше, но видимостта беше оскъдна, защото по улиците се кълбеше гъста мъгла. Атмосферата бе доста зловеща и ако не знаех със сигурност, че Джак Изкормвача щеше да безчинства едва след седемдесет години, вероятно щях да настоявам Себастиано да извади шпагата си за всеки случай. Макар че той не си я беше сложил, тъй като в тази епоха обикновено само офицерите носеха такива. Освен това дуелът (който на всичкото отгоре бе само наужким) трябваше да е с пистолети.

Не беше далеч до Хайд Парк, само кратка разходка пеша, точно толкова, колкото свежият утринен въздух да отвее от главите ни нощната умора. По пътя ни не срещнахме почти никой. От време на време в мъглата изникваха силуети — мъж с ръчна количка, ездач, пияница — но изчезваха по същия зловещ и безшумен начин, по който се бяха и появили.

Джордж и мистър Рул ни очакваха в онзи ъгъл на парка, където след някое и друго десетилетие щеше да се намира арката „Марбъл Арч“, в непосредствена близост до „Ъгъла на ораторите“, който, разбира се, също все още не съществуваше. Джордж бе дошъл с каретата си, тъй като до мястото на дуела трябваше малко да се попътува.

Той загрижено ми задържа вратата отворена и ми помогна при качването.

— Скъпа Ан, не биваше да идвате на това злочесто представление. Въпреки това се чувствам изключително щастлив толкова скоро да ви видя отново.

Вероятно си мислеше, че шепти, но разбира се, се чуваше надалеч, защото дори кочияшът се обърна любопитно към нас.

Едва бяхме потеглили и Джордж започна, заеквайки, да намеква, че по-късно, когато всичко приключеше, непременно държи да говори със Себастиано на четири очи. За щастие, пристигнахме на мястото на срещата, преди да се е впуснал в подробности, защото, изглежда, Себастиано нямаше никакво желание да разговаря с него, все едно на каква тема.

Реджи вече ни очакваше. Скръстил ръце, стоеше облегнат на дънера на един голям дъб. Бе вързал коня си наблизо. Междувременно бе станало още по-светло, но мъглата продължаваше да е много гъста, така че не успях да разтълкувам добре изражението му. Но когато се приближи, видях, че лицето му не показваше никакви емоции.

— Добро утро, Ан. Изумен съм. Присъствието на жена е… необичайно.

— Но аз исках да дойда.

— Разбирам. — Той кимна на Себастиано. — Фоскари.

— Да приключваме с това — отвърна Себастиано сдържано.

За малко да изтърся колко смахната според мен бе цялата ситуация. Какъв бе смисълът от дуел, при който от самото начало е уговорено, че няма да има пострадали? Тогава по-добре изобщо да не се състои. Но явно тази разумна възможност не бе хрумнала на никого тук.

За да се спази традицията, имаше дори два чифта пистолети. Единият чифт бе донесъл Рул, а другият

Джордж, прилежно заредени и готови за стрелба. Рул отвори неговото ковчеже и го поднесе на Себастиано за оглед, и Джордж последва примера му. Без да гледа, Себастиано избра оръжията на Рул (явно недоверието му към графа не можеше да бъде изкоренено), след което взе единия от пистолетите от ковчежето. Реджиналд взе втория и посочи към една потънала в мъгла поляна.

— Там отсреща, на празното пространство — каза той. — С обща дистанция двайсет крачки? — А после иронично добави: — И без това нямаме по-голяма видимост.

— Нямам нищо против — отвърна Себастиано, а на мен нареди: — Отиди зад каретата.

— Но…

— Наоколо има дървета. Някой куршум може да рикошира.

Джордж бе на същото мнение. Той сложи неупотребеното си ковчеже с оръжия под мишница и ме издърпа зад каретата, потупвайки успокоително ръката ми.

— Скоро ще приключат, моя скъпа Ан! Не се страхувайте от силния гърмеж. Всичко е само театър.

— Всеки ще направи по десет крачки, след което веднага ще стреляме без предупреждение — чух да казва Реджиналд. — Съгласен?

— Съгласен — отвърна Себастиано.

Надничах откъм задното стъпало на каретата и успях да видя как Себастиано и Реджиналд изчезват в мъглата.

Рул започна да брои.

— Едно, две, три…

Заради мъглата нищо не се виждаше. Дори и Рул, който продължаваше да брои високо.

— Седем, осем, девет, десет!

Когато приключи, се чу оглушителен двоен изстрел.

— О, по дяволите! — извика той шокирано. — Фоскари е улучен!

Спомням си как отворих уста, за да извикам, но излезе само един задавен звук. За един ужасен миг тялото ми се парализира, дори не можех да повдигна ръка. Но това продължи само за части от секундата. Избутах Джордж настрана и се втурнах напред. Чух го да пелтечи зад мен нещо от рода на „ужасен инцидент…“, но останалото не го разбрах. Докато тичах, се подхлъзнах на мократа трева и паднах. Надигнах се, но бях настигната от Джордж, който посегна към ръката ми.

— Ан…

Отново го избутах и продължих да бягам, докато най-накрая не стигнах до Себастиано. Той се бе обърнал на една страна и се държеше за рамото. Дори на бледата утринна светлина можеше да се види колко е бледо лицето му.

Хлипайки и останала без дъх, се отпуснах до него на колене. Кръвта се стичаше изпод ръката му.

— Много ли лошо си ранен?

— Бягай! — с усилие успя да произнесе. — Колкото можеш по-бързо!

Последвах погледа му и видях Реджиналд да изниква от мъглата. Той бавно се приближаваше към нас, сякаш разполагаше с цялото време на света. Едва в този миг разбрах, какво се бе случило — изобщо не ставаше дума за инцидент. Той умишлено бе стрелял по Себастиано.

Вече ни бе доближил и гледаше студено надолу към Себастиано.

— Само рамото, така ли? Обикновено съм по-точен. Ако беше избрал пистолетите на Джордж, сега щеше да си мъртъв. Тези на Рул не са толкова качествени. Но тази малка глупава грешка лесно може да бъде отстранена. — С непоклатимо спокойствие ме заобиколи и отиде до Джордж, който стоеше зад мен, все още стиснал под мишница ковчежето с пистолетите си, и недоумяващо зяпаше Реджиналд, дори и когато той му го издърпа.

Едва след като Реджиналд направи няколко стъпки встрани и отвори ковчежето, се съвзех от вцепенението си. С вик му се нахвърлих. Ковчежето падна на земята и двата пистолета се търкулнаха. Реджиналд ме обгърна с едната си ръка и силно ме стисна към себе си, като в същото време ловко се наведе и вдигна едното оръжие.

— По дяволите! — изсъска гневно в ухото ми. — За коя се имаш? За Карате Кид може би?

Замръзнах, когато осъзнах, какво бе казал току-що. Или ми се бе причуло? Но следващите му думи изключиха всяка възможност за грешка.

— Опа, май се изпуснах, нали? А през цялото време толкова внимавах какво говоря. Хей, Ана, можеш ли да си спомниш първата ни среща? Не беше много далеч от тук. За малко да ви закова. Е, само с колелото. Но днес ще го направя както трябва.

— Има свидетели — продумах.

— Рул? Той избяга, когато любовникът ти бе повален. Дуелите са забранени, а този тип е алергичен към неприятностите. А за Джордж ще се погрижа, точно както и за теб.

— Ще те убия! — извика Себастиано. — Пусни я, свиня такава! — Той опита да се надигне, но нямаше достатъчно сили и отново падна на една страна.

Реджиналд се засмя подигравателно и издърпа предпазителя на пистолета.

— Джордж! — изкрещях аз. — Направи нещо! Не стой просто така! Помогни ми!

С виковете ми целях просто да разсея Реджиналд, тъй като Себастиано бе започнал да пълзи към него. Дълго можехме да чакаме за помощ от графа. Ако някога съм виждал човек, който да е напълнил догоре гащите от страх, то това беше именно Джордж. Всичко, за което бе имал сили до този момент, бе да отстъпи няколко крачки назад и да се огледа наоколо за помощ.

С всички сили настъпих Реджиналд по крака с десния ток на обувката ми. Той изпъшка, но не ме пусна. Следващата стъпка бе да му забия лакътя си между ребрата, но той безпощадно стискаше ръцете ми. Когато нещата опираха до физическа сила, за съжаление, мъжете имаха надмощие над жените. Замахнах с глава назад към брадичката му, но явно знаеше за този трик, защото не успях да го улуча.

И тогава се прицели в Себастиано и натисна спусъка.

— Не! — Викът ми прозвуча едновременно с изщракването на спусъка.

Но барутът явно се бе намокрил в тревата. Ругаейки, Реджиналд захвърли пистолета и вече се канеше да се наведе за другия, когато междувременно Себастиано се бе приближил достатъчно. Той протегна здравата си ръка и сграбчи втория пистолет за дуели, преди Реджиналд да е успял да го докопа. След което мълниеносно се извъртя по гръб, дръпна спусъка и се прицели.

Реджиналд веднага схвана, че е загубил, и започна да отстъпва. Но продължаваше да ме държи в хватката си и ме задърпа със себе си, така че да му осигуря прикритие. След като ме бе влачил около десетина метра, ме блъсна силно в едно дърво и удари главата ми в дънера му.

— Мръсница, ще си платиш за това — каза разгневено.

Той ме удари брутално в корема и започна да ме души. Не ми достигаше въздух, но в същото време бях напомпана от адреналина и смъртния страх, затова продължих да се боря с всичка сила. Без да се колебая, забих юмрука си в носа му, мълниеносно и косо отдолу, точно както ни бе показано в курса по самозащита в училище. И бях възнаградена със задоволително изпукване. Сега идваше ред на удара с коляно в чувствителните мъжки части, но в същия момент прозвуча тропот от конски копита. По близката пътека се зададоха двама ездачи и Реджиналд предпочете да напусне бойното поле, преди да сме привлекли вниманието им. В рамките на няколко секунди той изчезна в гъстата мъгла.

— Смятам, че вече изглежда много по-добре — казах аз.

Но трябваше да положа усилия гласът ми да прозвучи делово и да не избухна веднага в сълзи. Въпреки че този път щяха да са сълзи от облекчение, за разлика от пристъпите ми на плач през първите дни след подлия опит за убийство. Тогава през цялото време просто седях и треперех за живота на Себастиано, тъй като в началото състоянието му не беше много обещаващо. Лекарят бе направил всичко по силите си, но въпреки всичките предприети предпазни мерки, за които го принудих, и двамата не можахме да предотвратим загноясването на раната и температурата, която се разбушува в тялото на Себастиано. За щастие, всичко това бе вече минало.

— Възпалението отшумява — съгласи се лекарят.

Той се казваше доктор Станъп, мустакат петдесетина годишен господин, който се водеше за един от най-добрите хирурзи в Лондон. Действително бе свършил много добре работата си, поне според мен, защото компетентно бе извадил куршума и гладко бе зашил раната. По-нататък белегът нямаше да изглежда толкова ужасно, или поне нямаше да е по-зле от другите, с които Себастиано се бе сдобил от многото мисии като пазител на времето. Дупката от куршума бе точно до онази, която бе получил по време на мисията ни в Париж.

— Зараства много добре — констатира доктор Станъп, докато протягаше ръце, за да опипа раната на рамото на Себастиано.

Инстинктивно го ударих през пръстите.

— Не и без ракия — изсъсках ядосано.

Себастиано се ухили, а лекарят направи обидена физиономия. Отново се бях осмелила да се усъмня в професионалната му компетентност. Но тъй като за лечението на Себастиано прибираше една камара пари, се съобразяваше с моите ексцентрични пристъпи и дори се насили да се усмихне разбиращо, когато му изсипах половин шише джин върху ръцете. Също толкова педантично от самото начало бях надзиравала употребата на всички инструменти и превързочни материали. Всичко, което влизаше в контакт с раната, лично дезинфектирах. Преварявах и гладех с гореща ютия ленените бинтове и марли, а всеки, който по някакъв начин се включваше в обгрижването на Себастиано, трябваше да си мие ръцете с гореща вода и сапун. Доктор Станъп можеше да докосва пациента само ако преди това обилно си бе полял пръстите с джин. В спалнята на Себастиано смърдеше като в ракиджийница, но това бе ниска цена за спазването на животоспасяващата хигиена.

След като Доктор Станъп обяви посещението си за приключило и се сбогува, седнах до Себастиано в леглото и взех ръката му в своята.

— Ако се измъкнем живи от цялата каша и успеем да се приберем вкъщи, ще приключим в това — казах му.

— С кое? — В очите му блестеше лека усмивка. Последния му пристъп на треска бе едва преди два дни, но изражението му ясно говореше, че най-лошото вече е преодоляно. — С пътуването във времето ли? Не говориш сериозно.

— Напротив. Писна ми да бъдеш прострелван или намушкван най-малко веднъж годишно. Това трябва да престане. Все пак децата ми трябва да израснат с баща.

— О — рече той замислено. — Досега не е ставало дума за деца.

— Ставало е — поправих го. — Веднъж говорихме, че някой ден искаме да имаме.

— Вярно — отвърна, заинтригуван. — Всъщност идеята е добра. Кога започваме?

Ударих го през пръстите, които някак си се бяха заблудили по посока на деколтето ми.

— За известно време можеш да забравиш за това. Доктор Станъп каза, че трябва да останеш да лежиш още седмица и да избягваш всякакво напрежение.

— Но аз лежа вече от седмица и започва да ми писва.

— За малко да умреш — изтъкнах, но този път гласът ми не прозвуча делово, а плачливо.

Той се наведе напред и ме целуна.

— Знам. Съжалявам.

Себастиано все още се упрекваше, че бе игнорирал предупрежденията ми относно Ифи и така бе улеснил плановете на Реджиналд. Макар да бе кристално ясно, че всеки повод би устроил този мръсник. Вероятно от самото начало бе търсил възможност да очисти Себастиано и бях готова да се обзаложа, че вече дебнеше за следващ подходящ случай.

От дуела насам бе безследно изчезнал. Повече не можеше да се появи в обществото, за това се бяхме погрижили: Реджиналд Касълторп се издирваше за опит за убийство. Всички вярваха, че е избягал на континента, както обичайно постъпваха повечето престъпници аристократи в тази епоха. Но на нас ни беше ясно, че се бе спотаил в някакво скривалище наблизо и чакаше да настъпи подходящият момент.

Но този път нямаше да сме беззащитни. Откликвайки на молбата ми, мистър Скот ни бе осигурил двама надеждни охранители, които дискретно и на смени охраняваха къщата, за да не се доближават съмнителни типове. Двамата бяха бивши стражари от Боу Стрийт, това бе нещо като CSI в миналото — в тази епоха на Боу Стрийт се е помещавала лондонската криминална полиция. С толкова компетентни хора за гърба си се чувствах малко по-силна. Както и с подкрепата на мистър Фицджон. Със своя непоклатимо спокоен маниер той се грижеше в къщата да влизат единствено хора, които бяха извън всякакво подозрение. Но дори и такива невинаги ги пускаше вътре. Например Джордж Клевли вече три път лично бе молил да бъде поканен, като последния път с обляно в сълзи лице (или поне това бе намекнал мистър Фицджон), но аз не исках да го виждам. След като по време на дуела графът се бе държал като последен страхливец, вече се бе провалил пред мен като човек. Освен това Себастиано продължаваше да го подозира, че вероятно заговорничи с Реджиналд. Но в това отношение мненията ни се различаваха, тъй като в онази злополучна сутрин бях видяла бялото като платно, безкрайно изплашено лице на Джордж, както и треперещите му ръце, когато Реджиналд му бе отнел ковчежето с пистолетите. Един съучастник със сигурност нямаше да се държи така.

Обаче в момента Джордж бе най-малкият ни проблем. Имаше друг, много по-важен, за който мислех от дни. Дори имах план как да го разреша. Но Себастиано още не знаеше, нали все още бе на легло.

— За какво си мислиш в момента? — попита ме той.

— За нищо.

— Грешен отговор. Познавам това изражение. Появява се винаги когато замисляш нещо, без да ми кажеш.

— Глупости — излъгах. — Хей, трябва да останеш да лежиш в кревата! — извиках уплашено, когато се накани да стане.

— Дори и когато е болен, един мъж може да понесе определени ограничения само за известно време. Например това тук. — Той посочи повелително грозния тенекиен предмет на неприязънта си. — Разкарай това нещо. Никога повече не искам да го виждам.

Не обърнах внимание на подлогата, а скочих от мястото си, за да го подкрепя, но той отказа.

— Мога да ходя и сам — рече той.

И действително, за мое изумление, той се крепеше относително стабилно на краката си, от което ми стана ясно, че вече бе ставал. Вероятно с помощта на Мийкс, който през последните дни му бе помагал с личната хигиена.

— И днес искам да ям нещо прилично — осведоми ме той на път за тоалетната. — От тази пилешка супа вече започва да ми се повръща.

Това бе добър знак! Забравих за притесненията си и забързах надолу, за да поръчам на мисис Фицджон една голяма пържола за вечеря. Тъкмо бяхме приключили с нея, когато съпругът й се приближи със задължителното сребърно подносче, върху което лежеше сгъната бележка.

— Отново ли графът? — попитах, останала без нерви.

— Не, този път е лейди Уинтърботъм. — Мистър Фицджон дискретно посочи към входната врата. — Тя очаква вън вашия отговор.

Отворих бележката, която се състоеше от едно изречение.

Скъпа Ан, с искрена молба за прошка, настоятелно те умолявам за разговор.

И. У.

Ама че коза! Сериозно ли се осмеляваше да дойде тук! Спонтанната ми реакция бе да помоля иконома да я отпрати, но се спрях.

— Поканете я в салона за приеми.

Мистър Фицджон леко се изненада, но веднага се овладя и се поклони.

— Както желаете, милейди.

В салона застанах до прозореца и зачаках икономът да доведе Ифи. Тя колебливо прекрачи прага и несигурно остана на мястото си, докато мистър Фицджон затваряше внимателно вратата след нея.

— Добър ден, Ан — рече тихо тя.

Кимнах любезно и посочих към едно от креслата.

— Заповядай. Искаш ли освежаваща напитка?

Тя поклати безмълвно глава и остана права, което ми даде възможност да огледам както винаги перфектната й визия. Днес бе значително по-малко пъстро облечена от обикновено. Носеше семпло скроен ансамбъл от опушено сив китайски креп и антрацитночерна шапчица само с една-единствена малка панделка. Ако въпреки това не изглеждаше толкова елегантна и безупречно красива, човек за малко да си помисли, че иска да се покае.

— Чух, че брат ти е на път да се оправи — каза тя. — Което много, много ме радва.

Кимнах и се запитах какво ли следва.

— Ан, когато чух какво е сторил Реджиналд, не можех да повярвам. Че е способен на такава подлост…

— Всъщност откога познаваш Реджиналд? — прекъснах я.

Тя изглеждаше леко объркана.

— Странно, че ме питаш за това. Тези дни точно това обмислях и аз самата. Той се завърна миналата година от континента, от войната срещу французите, и още си спомням как ме посети и колко се зарадвах най-накрая да видя отново братовчед ми. Но като обмисля всичко, поглеждайки назад… Спомените ми… сякаш имат празнини, тъй като не си спомних никакви наши минали срещи, а това ми се струва наистина много странно. — Тя прокара ръка през челото си, сякаш трябваше да изтрие нещо от там. — Не искам да мисля за него, чувството е толкова странно и неприятно.

Вече подозирах нещо подобно. Някой стабилно я бе манипулирал да вярва, че Реджиналд й е братовчед. Или може би дори бе просто една илюзорна личност — при представата, за което ме побиха тръпки, — подобно на съпругата на мистър Стивънсън, която щеше да се изпари във въздуха, когато него вече го нямаше.

— Ан, дойдох тук, защото искам да помоля теб и твоя брат за прошка. — А после думите й заваляха като водопад. — Не бях наясно, че предположенията ми са грешни! Толкова силно се надявах, че той и аз… — Тя заекна и теменуженосините й очи се напълниха със сълзи. — Бог да ми е на помощ, но се влюбих в брат ти от пръв поглед. Въобразявах си, че ако малко подпомогна ситуацията, той ще се сгоди за мен и всичко ще се нареди! О, Ан! Какво ли не бих дала, за да го направя щастлив! Исках само най-доброто за него, трябва да ми повярваш! Всички онези малки глупави гъски, които в момента са на лондонския брачен пазар, не биха го разбирали и наполовина, колкото бих го сторила аз. Повярвай ми, Ан, никога не съм искала нещо друго, освен да съм му добра съпруга! Парите му, титлата му — всичко това в крайна сметка ми бе безразлично! Но ако… ако само подозирах, какви ужасни последици ще възникнат от ужасната ми постъпка, никога не бих… — Тя замлъкна, хлипайки, и притисна една дантелена носна кърпичка към лицето си.

Уплашена, слушах изблика й на чувства. Наистина не звучеше пресметливо, дори напротив — много добре можех да се поставя на нейно място. Изобщо нямаше да е нормално, ако не се бе влюбила в Себастиано. А и тя бе изхождала от факта, че той си търси съпруга, все пак това бе официалната версия. По принцип не бе сторила нищо лошо. Това, че Реджиналд бе ескалирал ситуацията, планирайки да я използва, за да отстрани Себастиано, тя нямаше как да знае. Това трябва да я бе разтърсило, както и мен.

— Високоскоростен интернет — казах аз.

Просто така, за всеки случай, човек никога не можеше да е сигурен. Думите ми бяха трансформирани в „бърза връзка“ и аз тайно си отдъхнах. Имах спомен, че вече един или два пъти в присъствието на Ифи преводачът бе променял някои мои думи, но не знаех с точност. Сега вече бях сигурна: тя определено не се преструваше.

— Бърза връзка — повтори Ифи. — О, Ан, колко си права! Точно това се надявах, че ще постигна със Себастиано! — Ифи попи мокрото си от сълзи лице. Тя принадлежеше към рядката порода жени, които и ревящи изглеждаха чудно хубави. — От моя страна беше любов от пръв поглед.

— Ъ… да — отвърнах вяло. — Понякога се случват такива неща.

Надежда проблесна в големите й влажни очи.

— Може би ако изчакаме известно време и подходим малко по-бавно…

— Веднъж завинаги си го избий от главата — казах строго. — Той обича друга.

Устните й оформиха кръг, издавайки едно изумено:

— Ооо! Наистина ли? — А после кимна бавно. — Но разбира се. Това би обяснило всичко. Колко дистанциран бе понякога, въпреки че точно под носа му… — Тя млъкна, след което добави с лек упрек: — Спокойно можеше да ми го намекнеш, знаеш ли. Тогава определено нямаше да се направя за смях по този начин.

— Трябваше да остане тайна.

— О! — Ноздрите й леко се разшириха, сякаш бе надушила особено вълнуваща следа. — Коя е тя?

— Не мога да ти кажа, защото тогава няма да е повече тайна.

Тя започна да размишлява.

— Със сигурност не е никоя от дебютантките в „Алмакс“, тъй като той не удостои никоя от тях с вниманието си, въпреки че те му се предлагаха, сякаш се намираха на пазара. Я чакай… да не би жената да е омъжена?

— Не — отвърнах възмутено.

— Тогава трябва да е някоя от простолюдието! — възкликна Ифи триумфално. — Някоя без титла и положение в обществото! — В следващия миг сбърчи чело. — Но вие пристигнахте от Антилите едва преди няколко седмици. Как може той толкова бързо… Аа! Тя е от там! — Ифи ме погледна настойчиво. — Права ли съм? Той обича жена от вашата родина, нали?

— Да, точно така, и то от години — избълвах аз, преди да успея да се спра. Но тогава осъзнах, че изобщо не искам да се въздържам, дори напротив. Крайно време бе ситуацията да бъде изяснена. — Той е луд по нея и никога няма да може да обича друга — обясних енергично.

— И той не е могъл да й предложи, защото тя е с ниско потекло — прошепна Ифигения с широко ококорени очи. — Да не би да е… робиня?

Ако да, то бях робиня на чувствата си. Поклатих безмълвно глава.

— Но някоя без титла и богатство, нали?

— Нещо такова. Във всеки случай я обича повече от живота си.

— Разбирам. Сега вече ми се изясниха някои неща. — Ифигения оклюма. — Всички онези слухове, че иска да си намери подходяща съпруга в Лондон… явно съм се подвела. Само ако по-рано бях узнала истината, толкова много неприятности щяха да са спестени на всички ни.

— Май е трябвало да намекне нещо — съгласих се аз.

С все още влажни от сълзите мигли, тя ми отправи умоляващ поглед.

— Ан, мислиш ли, че вие двамата ще можете да ми простите?

— Е, аз със сигурност — отвърнах великодушно и посочих към креслото. — Седни най-сетне. Така ще можем да си поговорим. Ще помоля мистър Фицджон да ни донесе чай.

Когато един час по-късно тя си тръгна, напълно се бяхме сдобрили. Тя отново бе станала старата Ифи, весела и пристрастена към пазаруването (пожела още на следващата сутрин да ме вземе със себе си за продължителна разходка по магазините), а аз се бях сдобила с информацията, от която имах нужда. Вече спокойно можех да реализирам плана си.

Разбира се, не казах нищо на Себастиано, защото тогава можех да забравя за операцията, още преди изобщо да съм я стартирала. Тъй като още следобед бе станал подозрителен, въпреки че тогава бях все още на етап кроене на плана, просто през остатъка от деня не се появих повече в стаята му. В противен случай гарантирано щеше да забележи, че се намирах във фазата на реализирането на плана.

Отидох при него колкото набързо да му пожелая лека нощ, след като Мийкс вече го бе облякъл с чиста пижама и нежно му бе сресал косата (в стил „Брут“). Като преди това му бе сервирал вечерята в леглото и бе нарязал пържолата му на малки хапки, и най-вероятно щеше и да го нахрани, ако междувременно Себастиано не го бе изгонил. Не узнах точния развой на събитията, видях само обиденото изражение на Мийкс, докато чакаше в коридора пред вратата на Себастиано, докато той ругаеше в стаята си, че не е бебе, което да не може само да държи вилицата си, и че това, дявол да го вземе, е последният път, когато се храни в леглото.

Мийкс стоеше с изтерзано изражение пред вратата. Много му беше трудно да понесе, че толкова често се задържах в свещената територия, каквато представляваше мъжката спалня. Като и без това непрестанно потъпквах вродената му чест на личен прислужник, тъй като се осмелявах да следя изкъсо всякакви къпания и въпроси, свързани с личната хигиена на негово благородие. Не му бе позволено да направи каквото и да било без моето присъствие. Това много му тежеше и той с удоволствие правеше коментари от рода на: „Може би милейди би искала да излезе, докато бръсна негово благородие“ или „Използването на подлогата би била голям шок за чувствителните очи на една млада дама“.

Това, че днес бе могъл да се грижи за негово благородие съвсем сам, явно не бе успяло да успокои гнева му, тъй като ме изгледа мнително и простена болезнено, когато погалих Себастиано по току-що сресаната коса.

— Всичко наред ли е? — попита ме Себастиано. — Струваш ми се… напрегната.

Вече изглеждаше сънен, което никак не беше чудно — бях се погрижила в последната му чаша чай да има няколко капки лауданум. Не много, само колкото добре да му се доспи и да не му хрумне, че нещо може да не е наред.

— Всичко е чудесно. Между другото, утре ще ходя по магазините с Ифи. Ние, така да се каже, се одобрихме. Малко или много, тя е невинна. — Отправих му красноречив поглед, но очите му вече се затваряха. Целунах го по челото, а после бързо отидох в стаята ми. Бях отпратила Бриджет един час по-рано от обикновено в стаята й с една моя рокля за шиене, на която нарочно бях скъсала подгъва. Иначе със сигурност отново щеше да реши, че искам да я изгоня. Благодарение на тази допълнителна задача, тази й тревога изобщо не се появи. По пътя й към стълбите я чух, как на глас коментираше любимата си тема.

— Толкова се радвам, че милейди има нужда от мен и дори и вечер ме товари с работа! Дори и това да означава да шия този ужасен подгъв и да развалям по този начин очите си. Но какво друго ми остава. Ако откажа, със сигурност ще ме изхвърли пред вратата. Боже, каква съм късметлийка, че имам да шия тази рокля!

По някое време чух и Мийкс да се качва нагоре и най-накрая в къщата утихна. Изчаках до полунощ, след което тихо и потайно излязох.

Но отвън пред къщата се случи нещо, което не бях предвидила. Един мъж с изваден пистолет препречи пътя ми.

— Стой на място или ще стрелям — каза той грубо.

Сериозно се изплаших, но после осъзнах кой стои пред мен.

— Шшшшт — казах и сложих пръст върху устните ми. — Аз съм.

— Лейди Фоскари — рече стражарят изумено. — Мили боже, за малко да ви застрелям! Човек не може да ви познае с тези дрехи!

Опитах да си спомня името му. Имаше само две възможности: или Смит, или Уест, но и двамата типове толкова си приличаха с бакенбардите и тъмните си костюми, че почти не можеше да бъдат различени един от друг.

— Всичко е наред, мистър Смит — казах, налучквайки. — Просто става дума за един облог. Затова и се преоблякох. — Всъщност бях откраднала от пералното помещение една ливрея и шапка на Седрик и се бях преобразила в приемлив прислужник, поне на външен вид.

— Уест — поправи ме стражарят. — Аз съм Уест. За какъв облог говорите?

— За онзи, който сключихме с негово благородие. Обзаложихме се дали ще успея да изляза от къщата и да мина незабелязано покрай вас и мистър Смит.

— Никой не може да мине покрай нас.

— Същото казах и аз. Заложих цели десет паунда.

— В такъв случай очевидно сте спечелили, милейди. Но сега трябва да влезете вътре. Толкова късно нощем навън се шляе всякаква опасна измет.

— Вярно е. Но къде е мистър Смит?

— Зад къщата. Охраняваме я от всички страни.

— Добре е да го знам. Е, мисля вече да се прибирам. След което се наложи кратка промяна в плана. Сега

първо трябваше да помисля как изобщо щях да изляза безпрепятствено навън. Доста неприятно забавяне. Но много бързо намерих решение и бях доста горда със себе си, че ми хрумна още по пътя към входната врата, въпреки че бе възможно най-изтърканият номер за отклоняване на вниманието. Можеше да се види във всеки втори филм — подхвърленото камъче. Просто изчаках, докато мистър Уест ми обърне гръб, след което се наведох, взех едно камъче и го хвърлих в оградената цветна леха, която се намираше в средата на моравата. Мистър Уест веднага тръгна обратно.

— Мисля, че там има някой — казах тихо. — Видях една фигура в храстите!

Той се приближи с изваден пистолет и погледна бдително над оградата.

— Най-добре е бързо да се приберете в къщата, милейди.

— Разбира се. Смятайте ме за вече влязла. Пристъпвайки назад, аз се отдалечих от него,

докато през това време той още по-съсредоточено инспектираше храстите. По някое време се скри от погледа ми. Бях очаквала именно този момент. Веднага се обърнах и с безшумни стъпки (специално си бях обула леки обувки) се затичах по нощната улица. Когато мистър Уест приключеше с претърсването на малкия парк, щеше да си помисли, че съм се прибрала в къщата, и всичко щеше да е наред. На мен това ми коства минаването по обиколен път, но това бе само едно дребно неудобство — като изключим огромната кучешка купчинка, в която нагазих с левия си крак, и парчето стъкло, на което порязах тънката подметка на дясната ми обувка заедно с кожата на крака ми. Ужасно болеше и трябваше да куцукам през останалата част от пътя. Но героично пренебрегнах болката. В сравнение с онова, което Себастиано бе изтърпял през изминалата седмица, това бе направо дреболия.

Отне известно време, докато намеря къщата на Реджиналд, въпреки че Ифи ми я описа много добре. Разбира се, не я бях попитала направо, а бях задала някои въпроси между другото („Всъщност кой се грижи за къщата сега, по време на бягството му? И къде точно се намира домът му?“). Веднъж тя беше споменала, че Реджиналд живее на Уимпъл Стрийт, но улицата бе доста дълга.

Разговорлива, каквато си беше, Ифи ме бе снабдила с нужната информация. Едновременно с това, без да осъзнава, ми бе дала и начален тласък да реализирам намерението си възможно най-бързо, тъй като предпоставките не можеше да са по-добри от сегашните.

— Чух, че е освободил прислугата. Сега къщата е напълно пуста. Което е истинска трагедия, тъй като е толкова красива! Разкошна сграда с гръцки пиластри и една истинска малка ренесансова кула.

Трябваше доста да повървя, а болката в крака ми все повече се усилваше, но на светлината на един уличен фенер най-накрая открих къщата с въпросната кула. Наистина беше красиво имение. Който и да беше менторът на Реджиналд, не беше пестил средства, точно както и Хосе в нашия случай.

Хосе… Къде ли беше сега? Дали имаше някаква представа какво се беше случило междувременно? Въпреки раната си, Себастиано бе изпълнен с надежда, дори настояваше, че съвсем скоро старецът щеше да се появи, но аз не бях и наполовина толкова убедена, колкото бе той.

Може би увереността ми щеше да се върне, когато отново държа маската в ръцете си. И точно заради това през тази нощ се намирах тук — бях възложила всичките си надежди на това, че Реджиналд бе скрил маската в къщата. Но докато сега стоях пред нея и я оглеждах на жълтеникавата светлина от уличната лампа, смелостта ми малко поспадна. Откъде можех да съм сигурна, че не бе взел маската със себе си? Баналният отговор гласеше: имах предчувствие, че е тук. По-точно не можех да го обясня, но и това би трябвало да е достатъчно. Във всеки случай стигаше, за да рискувам да си я върна обратно.

Просто в представите ми къщата не беше толкова огромна. Наистина беше грамадна, вероятно толкова голяма, колкото и нашата на Гросвенър Скуеър. Теоретично, ако Реджиналд бе скрил добре маската, можеше да я търся седмици наред, без да я намеря.

Поех си дълбоко дъх и реших сега да не мисля за това, иначе още на секундата трябваше да се откажа. Вместо това обмислих въпроса как да проникна в къщата. По пътя на логиката реших да опитам откъм градината.

За мое облекчение, откъм задната страна на къщата открих сравнително бързо един прозорец към терасата, който лесно щеше да се отвори. Проникването ми в къщата се оказа безпроблемно: съблякох жакета, увих го около ръката си и разбих стъклото с лакът. То се счупи почти безшумно и най-вече от раз — изобретяването на закаленото стъкло тепърва предстоеше в бъдещето. Тънките стъкла от тази епоха не бяха много издръжливи. След кратко опипване бързо намерих дръжката и я отворих. Така препятствията пред среднощното ми влизане с взлом бяха отстранени. Вдигнах високо малкия фенер, който бях взела точно с тази цел, като внимавах, докато се прокрадвам в тъмната стая, да не настъпя отново някое парче стъкло.

Бях се озовала в типичен за епохата работен кабинет. Препълнени шкафове с книги с кристални витрини, тежко махагоново бюро, глобус, географски карти по стените, масивна камина с кръгъл месингов часовник върху полицата — всичко изглеждаше почти същото като в нашата къща на Гросвенър Скуеър. Явно при богаташите по време на регентството подобни библиотеки бяха задължителни.

Поставих фенера върху бюрото и веднага започнах с претърсването, като за по-лесно започнах от чекмеджетата. Издърпвах ги едно след друго, като попадах на стандартните принадлежности — хартия с отпечатани на нея герб и монограми (много тежкарска и с големи букви: Р. и К., съкращение от Реджиналд Касълторп), ролка восък за печати, изискани пликове, кутийка с попивателен пясък, кутийка със златни писци. В третото чекмедже се намираше маската. Просто така. Без да е покрита. Зяпах я и не можех да повярвам на късмета си. Съществуваше ли изобщо толкова голям късмет? Но защо пък не? В крайна сметка до този момент неуспехите ни се редяха един след друг. Защо пък да не може един-единствен път да ни провърви? Понякога съдбата просто раздаваше по-добри карти и това тук бе една от тях. Ликувайки вътрешно, взех маската от чекмеджето и я мушнах в джоба си.

Изведнъж почувствах хладен повей на въздуха, който докосна тила ми, точно мястото, където винаги ме сърбеше, докато все още притежавах дарбата си.

Нещо тук не беше наред. Ослушвайки се, вдигнах глава. Не прозвуча ли някакъв шум току-що? Ето, сега определено го чух — изскърцване. И в следващия миг голямата двукрила врата се отвори и една тъмна фигура пристъпи в стаята.

— Здравей, Ана. — Силуетът се приближи, докато не попадна в кръга светлина, хвърляна от фенера. Сега Реджиналд приличаше само донякъде на Младоженеца Кен — носът му дори и след повече от седмица продължаваше да е сериозно подут и оцветен в лилаво-синьо. — Да, счупен е, в случай че това се питаш — рече той. Яростта в гласът му леко се заглушаваше от притъпения му носов говор, но това не възпираше гневното проблясване в погледа му.

— Поемаш голям риск, мотаейки се тук — казах му.

— Но не толкова голям, колкото ти, влизайки с взлом.

— Очаквал си ме — установих аз.

— Разбира се. Затова и се мотая тук. — Той се ухили злорадо. — Може да се каже, че ти устроих капан, а ти се хвана в него като Бамби.

Той тръгна към мен и едва сега видях, че държеше в ръка един голям, опасно проблясващ нож.

— Този път ще те спипам.

— Мечтай си — казах задъхано, докато вземах едно тежко преспапие от бюрото и го мятах по него. За нещастие, улучих само глобуса, който бе на поне метър-два от Реджиналд. Но винаги съм била пълна катастрофа, когато ставаше дума за хвърляне на нещо по някого.

Но и без това възнамерявах да побягна моменталически. С голям скок прескочих разпилените по земята парчета стъкло (е, добре де, скокът не беше голям, защото в това отношение не бих събрала повече точки, отколкото с техниката ми на хвърляне), минах през вратата и се затичах по посока на улицата. Пронизваща болка се стрелна от лявото ми стъпало нагоре към коляното. Отново бях настъпила счупено стъкло и болката беше адска. И на всичкото отгоре постоянно се спъвах в нещо, тъй като почти нищо не виждах, защото нямах фенер, а от уличната лампа нямаше голяма полза зад къщата. Качулката ми се смъкна, плитката ми се мяташе на всички страни, а кичурите, които се бяха изплъзнали от нея, се завираха в лицето ми. Стиснала зъби, се опитах да набера преднина, но когато най-сетне стигнах улицата и куцукайки, се затичах по неравния паваж, чух зад мен тежките стъпки от ботушите на Реджиналд, който се приближаваше с бясна скорост. Само след няколко секунди вече ме бе настигнал. Той грубо ме хвана за плитката, дръпна ме назад и ме събори. Изкривеното му от ярост лице бе точно над моето.

— Сега вече никой няма да може да ти помогне — присмя ми се той. — Дори и вашият старец, онзи Хосе. А и тъпата ти маска няма да ти е от полза.

Ножът му се стрелна със свистене към мен.

— Помощ! — изкрещях аз…

…и в следващия миг бях някъде другаде. Първоначално помислих, че съм мъртва. Реджиналд трябва да ме беше убил и сега се намирах на мястото, където човек отива, когато умре — където и да беше това. Може би в нещо като Ничия земя между рая и ада, докато една по-висша сила не решеше за къде окончателно трябва да отпътува човек.

Но тогава осъзнах, че пропадам през тунела на времето. Усещах, че този път не беше сън, а голата, ужасяваща реалност. Фучащото въздушно течение идващо от дъното на бездната, лакомото чудовище, което дебнеше там долу — всичко това беше истинско. Както и пронизителният писък, който издадох и от който ме заболя гърлото, защото претовари гласните ми струни.

Но в този миг освен страха и чувството, че пропадам, усетих и нещо друго — успокояващо присъствие, което ми се стори познато.

— Само не изпадай в паника — чух Хосе да казва отнякъде си. — И престани най-сетне да крещиш, с това нищо няма да промениш.

— Но това тук е истинско! — изкрещях отново.

— Разбира се, че е. — Той изникна до мен, също пропадайки, обърнал набразденото си от бръчки лице към мен. Дрехите му се вееха във въздуха, а върху черната превръзка на окото му се бяха образували снежни кристали. — Точно затова сега трябва да се концентрираш, за да можеш своевременно да се измъкнеш от тук. Нали знаеш какво те очаква долу.

О, боже! Джаберуокито!

— Как изобщо се озовах тук? — изкрещях.

Но предпочетох сама да си отговоря на въпроса, вместо да губя време и да чакам обяснението на Хосе. Маската ме бе довела тук. Или по-точно: подсъзнанието ми в комбинация с маската. Пред лицето на предстоящата ми смърт то бе окачествило Хосе като спасител — може би защото Реджиналд бе споменал името му заедно с маската. А може би и защото не бе останало повече време за други разсъждения.

Воденичният камък на времето започна да ме дърпа. Досега бях пропадала, кръжейки, подобно на есенно листо в буря, но изведнъж полетях по-бързо, нещо ме дърпаше към дълбините. Обгърна ме студ, върху кожата ми се появиха мънички замръзнали частици, образувайки броня и затруднявайки движенията ми.

— Помощ! — изкрещях.

— Камъните — извика Хосе някъде далеч над мен. — Там е последната врата!

Но гласът му заглъхна, подобно на шепот в ураган.

Спусках се главоломно право към Джаберуокито, след малко щеше да ме всмуче със студения си смъртоносен дъх, а с мен и всичкото време, което бе останало. С изключение на 1813 година, но тя бе на светлинни години от мен, откъсната от потока на времето и извън обсега ми. Поне Себастиано бе на сигурно място там, той имаше шанс да продължи да живее. Но при условие че това се вписваше в плановете на онзи, който бе избрал за трибуна за играта си на принц този отрязък от времето.

Представата, че някой можеше да застрашава живота на Себастиано — все пак едва преди седмица Младоженеца Кен се беше опитал да го убие, — освободи в мен неподозирани резерви. Обхвана ме яростна съпротива, опитах се да се противопоставя на смъртоносната сила в дълбините. До сетния ми дъх нямаше да позволя да се случи нещо със Себастиано. Исках да се върна обратно при него!

— Пусни ме! — прошепнах.

А може би само си го помислих, тъй като гласните ми струни отдавна бяха замръзнали, както и очите ми, и устните, и цялото ми тяло.

— Ана! Всичко е наред! Аз съм! Това е само сън!

Гласът на Себастиано достигаше до мен като през гъста мъгла. Една топла ръка галеше лицето ми. Замаяно отворих очи и установих две неща: Себастиано се бе надвесил над мен, а аз лежах в неговото легло. Това, че беше неговото, познах по картините над камината, дело на мистър Търнър. Едната изобразяваше малък морски пейзаж, а другата бе мой портрет, на който не изглеждах толкова изплашена, колкото на другите. Нощната лампа върху малкото шкафче до леглото разпръскваше мъждукаща светлина. Себастиано винаги я оставяше да свети нощно време, за да не се налага специално да я пали в тъмното, когато му се наложеше да стане. Заради раната това го затрудняваше.

— Откъде се появи така изведнъж? — попита той. — И с какво си облечена? Боже, та ти си напълно премръзнала! Да не би да си била навън?

Отново бях в истинския живот. Маската ме бе върнала обратно.

— Не ти трябва да знаеш — измърморих.

Прокарах и двете си ръце по тялото ми, но там, където допреди малко бе покрито с дебел леден слой — или поне такова бе усещането, — напипах съвсем обикновени, макар и малко вкочанясали дрехи.

— Защо си излизала посред нощ от къщата? — поиска да узнае Себастиано. — И само не ми казвай, че просто си се поразходила.

Всъщност това би било идеалното оправдание. Малка разходка заради безсънието ми, а след това спонтанно отклонение към леглото му, тъй като съм се почувствала самотна. Невъзможно бе да му кажа истината. Според лекаря всякакво вълнение можеше да застраши оздравителния процес. Но Себастиано притежаваше неприятната способност да прочете по лицето ми, че лъжа. А в този случай стигна дори толкова далеч, че се досети за истината, преди още да съм успяла да съчиня някакво извинение.

— Пътувала си във времето — рече той. Гласът му звучеше прегракнало от ужас. Той бръкна в джобовете ми. Първо в единия, в който обаче нямаше нищо освен ключ от входната врата, а после и в другия, в който се намираше маската. Той я извади и я загледа, сякаш можеше да го ухапе. — Какво си направила?

През цялото време нещо тракаше като побъркано. Едва със закъснение установих, че това бяха зъбите ми.

— Ана, искам веднага да разбера какво се е случило.

— Лекарят каза, че се нуждаеш от спокойствие, всякакъв стрес е изключително опасен.

— Имаш предвид онзи вид стрес, който се получава, когато се събудиш посред нощ, защото изведнъж приятелката ти се е озовала лежаща до теб с дрехите на Седрик и вика за помощ?

Тялото на Себастиано може и да беше ранено, но разсъдъкът му бе остър като бръснач. Изобщо нямаше нужда да обяснявам, безпроблемно и сам се бе досетил.

— Била си в къщата на Реджиналд — констатира той.

Само кимнах, напразно опитвайки се да потисна треперенето, което бе обхванало цялото ми тяло.

— И тогава те е спипал, затова е трябвало да скочиш във времето.

Отново кимнах.

— Нападна ли те?

— С нож. Но се изпарих, преди да е успял да ме нарани.

Лицето на Себастиано се бе изопнало от гняв, но не можех да преценя дали гневът му бе насочен към мен, или към Реджиналд.

Поне не му хрумна, че първоначално не се бях върнала директно при него, а първо бях попаднала във водовъртежа на времето и за малко да изчезна завинаги в пастта на Джаберуокито. Това наистина щеше да го стресира. Макар че, като се замисля, цялата история все повече започваше да ми прилича на лош сън — какъвто може би бе и случаят. А тогава бе напълно излишно да безпокоя Себастиано.

— Все пак сега маската отново е у мен. — Както току-що забелязах, това ме правеше много горда със себе си. Треперенето ми попрестана, а и зъбите ми спряха да тракат.

— Искам да чуя всички подробности — рече Себастиано начумерено.

С усилие се надигнах и седнах, вдишах дълбоко няколко пъти и му разказах една съкратена версия на нощното ми приключение. След това Себастиано престана да се гневи и доби много замислено изражение. Седяхме един до друг в леглото, облегнали гърбове на таблата. Той бе преметнал здравата си ръка върху раменете ми и от време на време, потънал в мисли, си играеше с косата ми.

— Всичко това не ми харесва — каза той най-накрая.

— О, и на мен не ми допада особено — съгласих се бързо.

Почувствах облекчение, че повече не ми се сърди.

— Нямам това предвид.

— О, а какво тогава?

— Не ти ли се струва странно, че толкова лесно си проникнала в къщата му?

— Малко се поучудих — признах си. — Но мислех, че просто съм имала късмет. Все пак не е невъзможно.

— Толкова много късмет, че на всичкото отгоре и маската да се търкаля в първото възможно чекмедже?

— Всъщност беше третото. — Сбърчих чело. — Но е вярно, че всичко мина много гладко. Или поне докато Реджиналд не се появи изведнъж.

— Този тип те е очаквал.

В това отношение определено беше прав. Реджиналд дори си го беше признал. Просто маската беше стръвта, която трябваше да ме подмами.

— Едно нещо не разбирам — изтъкнах аз. — Защо ме остави да открадна маската? Той можеше да ме убие веднага след като влязох през прозореца.

— Той не е възнамерявал да те убие — отвърна Себастиано. — Просто се е преструвал. Всъщност е искал само едно нещо и за целта е трябвало да вземеш маската.

Изненадана, извърнах глава, за да го погледна.

— Мислиш, че е искал да скоча във времето?

— Определено.

— Но защо?

— Ако знаех това, щяхме да сме с една крачка напред.

Замислено завъртях котешката маска в ръцете си, опипвайки меката материя. Тя бе толкова фина на допир и изглеждаше още по-безобидна. Като една съвсем нормална, а сега и малко посмачкана копринена маска за карнавал, с красива златна бродерия, фини ресни и усилени ръбове. И все пак й бяха присъщи безмерни сили. Винаги съм искала да зная защо точно аз бях получила маската, както и дарбата да предусещам предстояща опасност. Веднъж, в началото на работата ми като пазител на времето, попитах Себастиано каква роля имам в цялата тази игра. Той се бе поколебал с отговора и после бе отвърнал, че може би съм нещо като жокер.

Във всеки случай не познавахме никой друг с такъв странен сърбеж (като изключим факта, че в момента и при мен не функционираше). А що се отнасяше до маската — познавах само един човек, който също бе получил такава, едно момиче, на име Клариса, с което се бях запознала през 1499 година. Не ми бе разказала подробности, знаех единствено, че бе прецакала важна задача и затова се бе оказала недостойна за маската, заради което бе останала заседнала в петнайсети век. Накрая спаси живота ми и така получи още един шанс да се върне обратно в нейното време — 1793 година. Но тогава тя предпочете да остане в 1499, защото се бе влюбила в тамошния пратеник. Никога повече не чух нещо за нея, но се надявах двамата да са били щастливи заедно.

Усетих, че съм се унесла в спомени, и се насилих да се концентрирам. Защо Реджиналд е искал да скоча във времето?

— Според мен просто е искал да се убеди, че маската работи — рече Себастиано, сякаш бе прочел мислите ми. — Това е една от възможностите. Заедно с още няколко, които искам по-подробно да обмисля. В момента всичко ми се струва голяма каша.

Имаше право. Всичко бе толкова объркано! Потисната, погледнах към трепкащия в синкаво пламък на малката нощна лампа. Макар и цялата история с Джаберуокито и Хосе във водовъртежа на времето да бе само един ужасен кошмар (в което искрено се надявах!), страхът ми бе съвсем реален.

— Какво ще правим сега? — попитах обезсърчена. — Все някак трябва да продължим напред!

— При всички положения няма да правиш нищо повече без мен. — Себастиано раздвижи раненото си рамо и изохка тихо. — Боже, само да можех да движа свободно ръката си! Как ми се иска да спипам онзи мръсник! Може би трябва да му направя едно кратко посещение. В случай че все още е там.

— На секундата можеш да забравиш за това. Трябва да се пазиш. Лекарят каза, че най-малко още две седмици трябва да избягваш всякакво вълнение.

— Всякакво? — Той ме погледна. В очите му блестеше игриво пламъче. — Какво ще кажеш да съблечеш тези парцали и да заключиш вратата?

— Не знам… Нали все още изпитваш болка!

— Един италианец не знае що е болка.

— Това не се ли отнасяше за индианците?

— Гълъбче, цяла седмица спах сам и сега се чувствам ужасно самотен.

Можех да го разбера. Аз самата се чувствах много самотна. А и никога не съм можела да устоя на южняшкия му мачо маниер.

— Е, добре. Но само гушкане.

Насън имах странно видение. Стоях пред една от картините на мистър Търнър, която изобразяваше Стоунхендж. Тъмни и мълчаливи скалните късове се извисяваха в нощта, но изведнъж сякаш между тях нещо се раздвижи. Когато се взрях по-внимателно, успях да разпозная човешка фигура, която тичаше към каменния кръг.

Странно, помислих си. Та това е само една картина. Как може фигурата да се движи? Но това не беше всичко, тъй като, когато тя се приближи и стана по-ясна, видях лицето й. Беше моето собствено! А аз не просто тичах, аз спринтирах. И непрестанно поглеждах през рамо, сякаш ме преследваха. Неволно в съня ми също погледнах назад, но там имаше само неясна тъмнина. Въпреки това имах чувството, че ме преследва опасна сила.

Порталът! — просветна ми изведнъж. Трябваше да се добера до портала на времето! Всичко зависеше от това, да го достигна.

Неочаквано в мен сякаш нещо се пропука и се почувствах пренесена в картината. Каменните късове се извисяваха ужасяващо истински и високи като къща пред мен и ми препречваха пътя. А аз продължавах да бъда преследвана. Заплахата се бе превърнала в чувство за непосредствена опасност. Ако не успеех да се добера до портала, всичко щеше да е загубено!

С периферното си зрение долових движение. Прекалено късно. Ей сега щяха да ме хванат.

Дишайки тежко, се изправих в леглото и диво се огледах наоколо. Бях сънувала. Но както и преди, усещането бе прекалено реално, подобно на пропадането ми в бездната на времето. И това не беше всичко: нещо ме подтикваше да стана и да отида в моята стая, където висеше картината, в която на практика се бях вселила. Опитах да устоя на този порив и просто да продължа да спя, но не се получи.

Себастиано лежеше до мен. Бе се обърнал на здравата си страна и наполовина бе заровил лице във възглавницата. Няколко къдрави кичура падаха върху челото и слепоочието му. Той въздъхна в съня си. Личеше си, че изпитва болка, тъй като лицето му бе изкривено. Внимателно отметнах косата от лицето му и го целунах по бузата, след което запалих една свещ от нощната лампа и се запромъквах по коридора към стаята ми. Когато прекрачих прага й, отнякъде се появи течение и изгаси пламъка на свещта. Но не се озовах на тъмно, тъй като наблизо проблясваше мъждива светлина. Тя идваше от картината, която висеше на стената срещу леглото ми и изобразяваше Стоунхендж, който бях сънувала току-що. Погледнах в собственото си лице, в моите широко разтворени от страх очи. Зад тялото ми се извисяваха нарисуваните каменни блокове, тъмни, сливащи се с нощта. Между тях пламтеше зловеща светлина. Сякаш теглена от магически конци, се приближих към картината и протегнах към нея ръка, но още преди пръстите ми да са докоснали платното, светлината изчезна. Това, което остана от нея, бе само матовото отражение от една нощна лампа, намираща се точно зад гърба ми. Рязко се извърнах и извиках тихо, но това беше само Себастиано, който ме бе последвал. Олюлявайки се, стоеше на прага и се подпираше на рамката на вратата.

— Не трябва да ставаш! — извиках.

— Ами ти? Не можеш ли поне веднъж спокойно да си лежиш в кревата и да спиш като нормален човек?

Объркана, отвърнах на погледа му, след което отново погледнах към картината. Изглеждаше както винаги.

— Аз… имах странен сън…

— Постоянно ти се случва. — Той въздъхна и ми протегна ръка. — Върни се в леглото.

Мълчаливо поех ръката му и се върнах заедно с него в стаята му. През останалата част от нощта спах дълбоко и без да сънувам. А когато се събудих, знаех съвсем точно какво трябва да направя.

Първото, което сторих, бе да потърся в енциклопедията къде се намира Стоунхендж. Бе близо до Еймсбъри, едно забутано място, северно от Солсбъри в графство Уилшър.

— Колко време е нужно, за да се стигне до Еймсбъри? — попитах мистър Фицджон.

— Е, бих казал, че не повече от два дена път. Мога ли да попитам дали милейди планира да пътува до там? Да наредя ли да приготвят екипажа за едно по-дълго пътуване?

— Много любезно от ваша страна. А, да, и наредете да повикат Джери, искам да обсъдя някои неща с него.

Допуснах глупавата грешка да разкажа на Себастиано за плановете ми, докато му правех компания по време на една късна закуска. По-добре щеше да е, ако си бях държала езика зад зъбите, тъй като той бе недоспал, в лошо настроение и изпитваше болка. Мийкс бе донесъл табла с храна за болни и кана чай, като през цялото време ми хвърляше отровни погледи, защото отново се размотавах в спалнята на нуждаещия се от спокойствие негов господар. С високомерно възмутена физиономия започна да четка жакети, докато Себастиано не му заповяда да подготви банята и пособията за бръснене.

Накратко обясних на Себастиано какво планирам.

— Разбира се, ти не можеш да дойдеш — заключих. — Все още не си достатъчно добре за толкова дълго пътуване.

— Можеш да забравиш — отсече той. — Недвусмислено ти казах, че нищо повече няма да предприемаш сама.

— Искам само дапоогледам. Освен това няма да съм сама, а с Джери. Вече говорих с него и той каза, че няма никакъв проблем. Той познава пътя до Еймсбъри. А и не е чак толкова далеч. Ще се върна съвсем бързо.

— Не — рече Себастиано. — И това е последната ми дума.

Точно в този момент от разговора ни се завърна Мийкс със затоплената вода за бръснене, което ми дойде добре дошло, тъй като не исках да се карам със Себастиано. А до това щеше неизбежно да се стигне, тъй като изобщо нямах намерение да отлагам пътуването ми до Еймсбъри. Простознаех,че по-другата нощ трябваше да съм там. Възможно бе тази вътрешна увереност да имаше връзка с факта, че тогава щеше да е пълнолуние. Може би това бе единствената ни възможност да открием скрития портал. Поради тази причина, твърдо решена, се бях уговорила с Джери да ме вземе веднага след обяда. Така можехме да пътуваме чак до мръкване и да си потърсим подслон за през нощта, така че в рамките на утрешния ден да стигнем Еймсбъри. Което щеше да ми позволи обстойно да обходя околността на Стоунхендж и спокойно да изчакам при камъните, докато изгрее луната.

Поне такъв беше планът. Но не бях предвидила трудностите, които ме очакваха. Една от тях беше Бриджет. Когато я информирах, че през следващите два дни няма да се нуждая от услугите й, това отключи истинска паника в нея.

— Вече съм й дотегнала — шепнеше си Бриджет ясно доловимо, докато излизаше. Гласът й звучеше пропит от сълзи. — Ще остана бездомна и за да преживявам, ще трябва да дарявам грозни мъже с благосклонността си. Може би дори ужасяващия коняр Джако, който иска да ми даде три гвинеи, ако изпълня молбата му. Красив и възпитан мъж като Мийкс със сигурност няма да ме удостои и с поглед. Той има очи само за лъснатите ботуши на милорд. — Бриджет млъкна, но само колкото да издаде трепереща въздишка. — Как може да ме отпрати просто така? Не усеща ли какво ми причинява? Това е краят ми!

Много ми се искаше да направя нещо, за да се отърве най-сетне от тази нейна страхова невроза, но в момента не ми хрумваше подходящата мярка. Но като изключим това, нямах никакво време. Вероятно Джери вече ме чакаше долу. Освен това трябваше да направя така, че Себастиано да не се чуди на отсъствието ми.

Разбира се, щеше да разбере, че ме няма, но колкото по-късно станеше това, толкова по-добре. В идеалния случай щеше да се усети чак утре, но тогава ще осъзнае, че е безсмислено да тръгне след мен — докато ме настигне, вече щях да съм обратно на път за вкъщи. Той щеше да разбере, че най-доброто за него ще е да остане в леглото и да се щади.

Нетърпеливо закрачих из коридора, докато Мийкс се появи.

— О, мистър Мийкс, колко хубаво, че случайно ви срещнах. Как се чувства негово благородие? Още ли е във ваната?

Мийкс на секундата надяна своето само-не-и-от-ново изражение. Явно бе решил, че пак се каня за кой ли път да обезпокоя Себастиано, защото ми съобщи високомерно, че господарят на къщата възнамерява да подремне, тъй като къпането е било много изтощително.

— Негово благородие не бива да бъде безпокоен известно време — допълни надменно.

— Още по-добре — промълвих разсеяно.

— Моля?

— О, искам да кажа, че той е много по-добре — обясних бързо. — Във всеки случай по-добре от вчера, когато не можеше да се къпе, защото ръката толкова го болеше.

А още по-добре беше, че Себастиано смяташе да спи. Така можех да изчезна, без той да забележи.

— В случай че негово благородие пита за мен, имам среща на по чаша чай в ситито. А довечера съм на опера и ще се прибера късно.

— Ще предам на негово благородие, в случай че прояви желание за компанията на милейди — отвърна Мийкс с превзет глас.

Тъпанар. Наистина не можех да разбера какво намираше Бриджет в този тип. Добре де, не изглеждаше зле, ако изключим надутото му държане и мустаците, които изобщо не подлежаха на коментар — стърчащи нависоко, засукани и фиксирани с помада грозотии. Но в тази епоха хората си падаха по това. Зъбите му също правеха добро впечатление, бели и поддържани. Освен това имаше красиви ръце с прилично изрязани нокти и елегантни пръсти, които с прецизна точност откриваха и най-малкото мъхче от копринените панталони на Себастиано и го отстраняваха.

Мийкс забеляза, че се взирам в ръцете му, и самият той ги разгледа, объркан за момент, след което ги скри зад гърба си.

— Мога ли с още нещо да помогна на милейди?

— О, не, всичко е наред. Трябва да тръгвам. — Зарязах го насред коридора и се отправих към стълбите. Когато се обърнах за миг, видях, че гледаше след мен, сбърчил чело.

Облекчението ми, че толкова елегантно бях разрешила най-големите си проблеми точно преди отпътуването, бързо се изпари, защото Джери така и не се появи. Почаках известно време пред къщата, после отново влязох вътре и погледнах стенния часовник в антрето. Беше два и петнайсет. Джери трябваше да докара каретата пред къщата точно в два часа.

— Мога ли да ви помогна с нещо, милейди? — Като безшумна сянка на сиви и бели райета, мистър Фицджон стоеше любезно отстрани и ме гледаше въпросително.

Стиснах здраво с две ръце дръжките на малката ми пътна чанта. По необяснима причина изпитах потребността да му се доверя и да му обясня защо искам да отида в Еймсбъри, но разбира се, това изобщо не го засягаше.

— Джери трябваше да ме вземе в два часа — информирах го. — Бихте ли изпратили Седрик да провери къде се губи Джери?

— Разбира се.

След това се наложи да почакам още десет минути, когато плувналият в пот от бързото тичане Седрик се върна и останал без дъх, се поклони пред мен.

— Джери го няма.

— Как така?

— Ами няма го. Джако каза, че Джери е изчезнал.

— Но той не може да изчезне просто така.

— Така каза Джако.

— Каквоточноказа Джако? — намеси се мистър Фицджон със строг тон.

Седрик отново се поклони.

— Сър, той каза, че едно момче е предало съобщение на Джери, вследствие на което той е тръгнал, без да каже и дума, и повече не се е върнал.

— Сигурно съобщението е било важно — прецени мистър Фицджон. — Не е характерно за Джери просто така да изоставя задълженията си, без да предупреди никого.

Аз също смятах така и през главата ми минаха най-дивите предположения.

— Джако да докара двуколката и да ме закара до книжарницата на мистър Скот — наредих аз.

Седрик се поклони за трети път и нахлупи капата си, след което се отправи на бегом към конюшнята.

— Милейди, ако се нуждаете от помощта ми, моля, не се колебайте да ми споделите желанията си — помоли мистър Фицджон, докато ме наблюдаваше внимателно и с известно безпокойство.

Кимнах мълчаливо и изчаках изпълнена с безпокойство, докато Джако най-сетне пристигна. Той трябваше още веднъж подробно да ми обясни как Джери бе получил съобщението, но узнах единствено онова, което Седрик вече бе разказал.

— Не, Джери наистина нищо не каза — рече ми Джако. — Нито думичка, да пукна, ако лъжа. Просто офейка.

Джако не бе видял злокобното съобщение, но той, така или иначе, изобщо не можеше да чете. И не, не познаваше момчето, било е просто едно от многото от пощата за едно пени, каквито на тълпи обхождаха улиците.

Джако разтегли беззъбата си уста в угодническа усмивка и ми помогна да се кача в двуколката. Преди да затвори вратичката и да се покачи на капрата, той се осведоми разговорливо, дали аз и мис Бриджет се чувстваме добре. Потънала в мисли, отвърнах нещо, което да го удовлетвори. По време на пътуването до Бонд Стрийт мислите ми непрестанно кръжаха около настойчивия въпрос какво се бе случило с Джери.

Когато пристъпих в книжарницата на мистър Скот, той ме посрещна, куцукайки. Той бе по-блед от обикновено, а лицето му беше леко изкривено. Явно изпитваше голяма болка. Отново ме обзе натрапчивото желание по някакъв начин да му помогна. Просто не беше честно, че на пътуващите във времето им бе забранено да донасят медикаменти от бъдещето.

— Милейди! На какво дължа честта на посещението ви? Не трябваше ли вече да сте на път за Еймсбъри? И къде е Джери? Отвън при каретата?

— Моля, наричайте ме просто Ан — помолих го. — Когато сме насаме, можете да оставите формалностите настрана. Аз дойдох, защото се надявах да намеря Джери тук.

— Да го намерите? — повтори мистър Скот. — Той не е ли при вас?

— Не, той е изчезнал.

— Изчезнал? — Мистър Скот леко залитна, тъй като се отпусна прекалено много на болния си крак. Но бързо се хвана за един от рафтовете. — Но къде?

— Знам само, че в конюшнята е получил някакво съобщение, вследствие на което си е тръгнал. Той трябваше да ме вземе в два часа, но така и не се появи. Искахме да отидем до Еймсбъри.

— Той ми разказа за плановете ви за пътуване — рече мистър Скот, с помрачено от страх и тревога изражение. — В ранния предобед се отби за кратко, за да стегне багажа си и да си вземе малко пари. А сега е изчезнал?

— Явно нещо се е случило — заключих.

Изражението на мистър Скот се вкамени.

— Мисля, че някой го е подмамил с това съобщение.

— Но защо? — Слисана, погледнах стария книжар. Ръката, с която продължаваше да се държи за рафта, трепереше силно.

— За да не отпътувате за Еймсбъри.

О, боже мой. Да не би да смяташе, че някой бе подмамил бедния Джери, за да… Не. Забраних си всякаква подобна мисъл, бе прекалено ужасяващо.

— Моля се на Бог да не му се е случило нещо лошо. — Гласът на мистър Скот трепереше толкова силно, колкото и ръцете му. — Той е всичко за мен. Целият ми живот.

Изведнъж ми стана много студено.

— Сега какво да правя? По-добре ли ще е да се откажа от плана ми и да не отпътувам за Стоунхендж?

— Не — отвърна старият книжар категорично. — Трябва да отидете там. Особено сега. Вече знам, че е от съществено значение за мисията ви да сте при каменния кръг по време на пълнолуние.

— Знаете? — невярващо отвърнах на решителния поглед на мистър Скот. — Откъде? — Прониза ме лъч надежда. — Да не би да сте влезли в контакт с Хосе? Бил ли е тук? Обадил ли ви се е?

— Не, нямам информация за мистър Маринеро. Но открих нещо друго. Една рисунка.

— Рисунка? — попитах неразбиращо.

Той кимна.

— Ако не бяхте дошли тук, още днес щях да ви я донеса на Гросвенър Скуеър. Елате, там отзад е.

Той закуцука напред към задната стаичка. Дървеният му крак се удари глухо в касата на вратата. Толкова бързаше, че за малко да се спъне. В малката стая беше топло. Слънцето грееше през двата тесни прозореца и загряваше въздуха. В кучешкия кош до износеното канапе лежеше Тили и спеше. Когато прекрачих помещението след мистър Скот, тя отвори едното си око и ме погледна уморено, а зад едно от двете кресла се изстреля светлокафява топка козина и въодушевено скочи върху мен.

— Сизифус! — Наведох се и взех на ръце подскачащото от радост кутре. — Ама че си пораснал! Не трябваше ли отдавна да са ти намерили нов дом?

Мистър Скот въздъхна.

— Една съседка искаше да го вземе, но спешно й се наложи да замине за Ексетър, защото майка й се разболя. Така че се наложи той да си остане тук, което ни изправя пред големи затруднения. Още отсега мисис Симънс е напълно неспособна да се оправя с него. А що се отнася до мен… — Вяло посочи дървения си крак, след което взе един сгънат пергамент от рафтовете с книги и с него в ръка седна до масата. — Явно ще трябва да се съглася с предложението на мисис Симънс да дам Сизифус на някой кучкар.

— А какво ще се случи там с него? — попитах притеснено.

— Той е жизнен и умен и може да бъде обучен за куче пазач.

Бях потресена. Междувременно вече бях видяла няколко кучета пазачи в града. Това бяха агресивни, с оголени зъби и отглеждани без ласка животни, чийто периметър на движение стигаше до края на потракващата им верига.

— А ако обучението му за куче пазач не сполучи?

Мистър Скот повдигна тъжно рамене.

— Не мога да го задържа. Няма кой да го разхожда. Досега Джери се грижеше за кучето през свободното си време, но докато него го няма… — Угрижен, старият мъж не довърши изречението.

Сизифус ме побутна небрежно с влажното си носле. Аз погледнах в големите тъмни кучешки очи и решението бе взето.

— Аз ще го взема — обявих.

Изражението на мистър Скот се разведри.

— Така ще ни направите голяма услуга.

— С най-голямо удоволствие. — С малкото куче в скута ми, се настаних на масата до възрастния мъж и загледах със смесени чувства как разтваря пергамента и го плъзга към мен. — Ето, вижте.

Рисунката. Усетих как малките косъмчета на врата ми настръхват. Точно на мястото, където преди усещах сърбежа, когато се задаваше опасност. Чувството не беше същото, дори не се доближаваше до него, беше само негово бегло подобие. Но за да осъзная колко зловещо и всяващо страх бе лежащото пред мен изображение, не беше нужна специална дарба. Пергаментът бе стар и изпомачкан. По краищата бе прогорен, сякаш някой се е опитвал да го запали, но после е размислил. Рисунката върху петнистия пергамент бе отчасти размазана, но въпреки това детайлите ясно се различаваха: бе изобразен Стоунхендж, или поне част от него. Мрачна сцена с високо извисяващи се скални късове по двойки, с лежаща върху тях подобно на покрив скала. Портали от камък. А може би портали към вечността. За мен нямаше никакво съмнение: порталът, който търсехме, се намираше там. Последният, който бе останал. На фона на черното нощно небе се извисяваше пълната луна, а на преден план бе нарисуван, сякаш между другото, един предмет.

Котешката маска.

— Откъде имате рисунката? — попитах с пресипнал глас. Сърцето ми биеше лудо. Неосъзнато прокарвах ръка по копринената главица на Сизифус и почти не забелязвах, когато той жизнерадостно се опитваше да оближе ръката ми.

— Точно това е най-странното — отвърна мистър Скот. — Дойде по пощата.

— Има ли отбелязан подател?

Възрастният мъж поклати глава.

— Единствено успях да науча, че рисунката е пусната преди известно време с изричното поръчение да бъде доставена днес.

Дива надежда избуя в мен.

— Със сигурност е изпратена от Хосе! Дава ни някакво указание!

— Това е и моето предположение. Оттам и моето заключение, че трябва да отидете там по време на предстоящото пълнолуние. — Мистър Скот бе пребледнял още повече. Отчаянието му бе ясно доловимо. Страхът му за Джери осезаемо го потискаше. Искаше ми се да му помогна или някак си да го успокоя, но и самата аз не знаех какво се бе случило. Въпреки това се насилих да кажа няколко утешителни думи.

— Всичко ще се нареди — рекох успокоително. — Хосе ще намери начин да оправи нещата. Той ще се погрижи Джери да се върне. Със сигурност.

Но когато малко по-късно се връщах обратно към Гросвенър Скуер със сгънатия пергамент и кошничка под мишницата, надеждата ми се беше поизпарила. Трудностите, които се трупаха пред мен, изглежда, се превръщаха във все по-висока планина.

— От кошницата се чува скимтене — констатира Джако, докато пред къщата ми помагаше да сляза от каретата. — Струва ми се, че вътре има куче.

Спестих си отговора на това остро като бръснач умозаключение. Вместо това му зададох един логичен въпрос.

— Джако, били ли сте някога в Еймсбъри?

Той сбърчи и без това сбръчканото си чело.

— Къде?

— В Еймсбъри.

— Никога през живота си — отвърна той.

— Но аз съм бил! — гръмко се разнесе зад мен.

Подскочих стреснато. Само това ми липсваше. С насилена усмивка се обърнах към граф Клевли.

— ! Ама че работа! Откъде се появихте така изведнъж?

Той посочи към голямата си тежкарска карета.

— Исках да ви направя посещение, скъпа Ан. През последната седмица идвах множество пъти, но винаги ми се казваше, че не сте си вкъщи. Какво прекрасно съвпадение, че тъкмо си идвате. Да не би в кошницата да има куче? И какво ще правите в Еймсбъри?

Погледнах го с предпазлива надежда. Може би той беше решението на настоящия ми най-голям проблем.

— Имам работа там. Но е… поверително.

— Ще ви заведа там — веднага се отзова Джордж

Със сериозен жест той нагласи извезания си с орнаменти копринен жакет и намести бомбастичния възел на вратовръзката си, уверявайки се, че всичко си е на мястото.

— Още утре вечер трябва да съм там — обясних му.

— Моля? — попита той, поставил ръка зад ухото си.

— Още утре вечер трябва да съм там — повторих по-силно. — Преди падането на нощта!

Стреснах се, защото входната врата току-що се бе отворила. Но беше само мистър Фицджон, който любезно очакваше да си вляза вътре.

— Вече безпроблемно съм пропътувал отсечката само за един ден — изтъкна графът. — Притежавам отличен екипаж с четири коня, което ми позволява да премина първия етап от пътя двойно по-бързо от най-бързата пощенска карета.

— Това означава ли, че ще е достатъчно, ако потеглим утре сутринта?

— Със сигурност. — Той ми се усмихна широко. — Ще ви взема утре в шест. Така дори ще ни остане време да спрем за един обилен обяд.

Графът говореше толкова високо, че най-вероятно се чуваше из целия парк. Или поне до мястото, където бяха застанали мистър Уест и мистър Смит, бившите стражари от Боу Стрийт, които винаги предано ме следваха и бяха дошли с мен дори и на Бонд Стрийт.

В момента и двамата стояха сякаш случайно няколко къщи по-надолу и разговаряха помежду си, но аз забелязах как държаха Джордж под око. Утре сутринта отново щеше да ми се наложи да измисля нещо, за да им се измъкна.

— Джордж, бих предпочела, ако можете да говорите малко по-тихо.

— Какво?

Поставих пръст пред устните си и той кимна с разбиране.

— Ще мълча като гроб и ще съм до минутата точен. Моя скъпа, скъпа Ан! Бих отишъл с вас чак до края на света! Толкова ми се иска най-сетне да разговарям с брат ви. Нали знаете. За да му разкрия чувствата си.

Възхитената му усмивка, с която ме дари, ми беше малко неудобна, а още по-малко ми хареса с каква страст целуна ръката ми. Добре, че Себастиано не можеше да го види.

Нещо ме накара да погледна нагоре към къщата. По дяволите! Тойго бешевидял. Блед и видимо отслабнал, Себастиано стоеше на отворения прозорец на спалнята си и гледаше със зловещо изражение надолу към нас.

— За съжаление, сега трябва да ви оставя, Джордж. Брат ми вече ме очаква.

Отскубнах ръката си от графа и му се усмихнах с престорено съжаление.

Джордж бе проследил погледа ми и цъкна съжалително с език.

— Надявам се, че Фоскари се възстановява добре. Лоша работа беше това с Касълторп. Никога не бих предположил, че този тип е толкова подъл. Колко хубаво, че го няма. Иначе щеше да се наложи аз самият да го предизвикам. Отвратителен инцидент. Все още не мога да повярвам какво се случи. Но вече ви писах за всичко това, прескъпа ми Ан.

И то не само веднъж. От дуела насам освен напразните опити на Джордж да говори лично с мен, той ми бе изпратил най-малко три писма, в които периодично ме уверяваше в своя потрес, срам и съпричастност. Да не говорим за възхищението му към мен.

— Трябва да вървя — казах възможно най-любезно.

Графът се поклони.

— До утре, моя най-скъпа Ан!

Побързах да се прибера в къщата.

— Къде беше? — поиска да узнае Себастиано, когато две минути по-късно влязох в спалнята му. Мийкс ми отвори вратата с неодобрително изражение и се оттегли неохотно, когато Себастиано му нареди да ни остави сами. — И какво търсеше онзи тип отново тук?

Изчаках Мийкс да затвори вратата след себе си.

— Предполагам, че същото както обикновено — отвърнах правдиво. — До известна степен той ме почита. Всичко е много безобидно, много добре го знаеш. Нали ти показах всичките му писма.

— Точно в това е проблемът. Той се прави на много безобиден. Лудо влюбеният, напорист мухльо. Ако питаш мен, просто използва всяка възможност да се навърта около нас. Нямам вяра на този тип.

Първият ми импулс бе да му възразя, но досегашният ми опит в това отношение ме бе научил, че е по-здравословно да не се доверявам прибързано на никого, особено на хора, които и без това бяха заподозрени. Може би вероятността не бе особено голяма, но и не бе напълно изключено Джордж да не е напълно искрен. Внезапното му желание да ме откара до Еймсбъри можеше да се дължи и на други мотиви, а не на обожанието му. Може би все пак трябваше да намеря друга възможност да стигна до там. Боже, ставаше все по-сложно!

— Защо просто не му кажеш най-сетне да те остави на мира? — продължи Себастиано.

Бях толкова изнервена, че не можах да сдържа заядливия си коментар.

— Както ти каза на Ифи да те остави на мира?

Себастиано не се върза. Той ме погледна със свъсено чело.

— Не ми харесва, че излизаш толкова често. Младоженеца Кен може да дебне наоколо. Както и други от неговия сорт. Трябва да има поне още един негов съучастник. На практика може да е всеки.

— Мистър Уест и мистър Смит са като две мои сенки, нищо няма да ми се случи.

— Освен ако отново не ги измамиш, за да можеш на своя глава да проведеш някоя от твоите животозастрашаващи операции. — Той ме погледна настойчиво. — Ана, обещай ми, че няма да направиш отново подобно нещо!

Усетих как топлина плъзва нагоре по лицето ми. Ей сега щях да се изчервя. Всеки миг Себастиано щеше да ме разобличи, но едно почукване на вратата ме спаси.

— Влез! — извиках с облекчение.

Беше мисис Фицджон. След един от нейните вдървени поклони ме уведоми, че лейди Уинтърботъм е дошла на гости и че малкото куче е свършило работата си върху обюсонския килим.

— Веднага идвам — рекох, вече на път към вратата.

— Малко куче? Значи, си била при мистър Скот — установи Себастиано и малко непохватно се отпусна върху ръба на леглото. На никого не можеше да убегне каква нужда от почивка продължаваше да има той. — Щеше ли някога сама да ми кажеш, че си била там?

— Хм, тъкмо смятах да ти разкажа, но ти поиска първо да говорим за Джордж. И да, взех Сизифус при нас, но само временно. — Имах гузна съвест, защото криех от Себастиано най-важните факти, но действията ми бяха продиктувани от извънредното положение. Всичко, което можех да му разкажа — че Джери бе изчезнал, че се бях сдобила с тайнствен пергамент, че утре сутринта щях да замина за Еймсбъри без него, — щеше само да го разстрои. И като краен резултат щеше да дойде с мен, без оглед на състоянието си. Но именно това в никакъв случай не трябваше да се случва. От дългото и друсащо пътуване имаше вероятност раната му да се отвори наново и температурата да се завърне. А това щеше да доведе до последици, за които изобщо не исках да мисля. За нищо на света не исках да го изложа на повторна опасност. Себастиано се нуждаеше най-много от спокойствие и почивка, и аз щях да се погрижа да получи и двете.

— По-добре отново си полегни — посъветвах го.

Преди да напусна стаята, забелязах, че ме гледа замислено. Така, сякаш ми нямаше вяра. За което имаше и пълно право. Сърцето ми се сви, докато слизах надолу. Чувствах тежестта на отговорността като воденичен камък около шията. Как ми се искаше да поговоря със Себастиано за всичко това! Но беше невъзможно. Трябваше сама да се справя, защото, ако той разбереше истината, нямаше да допусне да отпътувам без него за Еймсбъри. А ако дойдеше, в сегашното му състояние това можеше да го убие. Една дилема, която имаше само едно решение — той трябваше да остане тук. Така че нямах никакъв избор, азтрябвашеда пазя в тайна плана си. Толкова бе просто. Но и толкова трудно.

Една въздишка ми се изплъзна, докато прекрачвах салона, където ме очакваше Ифи.

— Скъпа Ан! — Тя целуна въздуха до дясната ми буза. Косата й леко ухаеше на върбинка, а бузите й имаха свеж розов цвят без никаква намеса на руж. Лавандуловосинята й рокля бе чисто нова, или поне не я бях виждала да я носи преди, както и ръкавиците в тон от мека като памук ярешка кожа и малката шапчица с цветчета. — Надявам се, че си добре, мила моя!

— Да, благодаря, че попита — отвърнах разсеяно. Всъщност изобщо нямах време да си говоря с нея. Спешно трябваше да се погрижа за транспорт до Еймсбъри. За мое съжаление, на Джордж не можеше да се има пълно доверие, а в това отношение не исках да поемам излишен риск. — За съжаление, днес не мога да изляза с теб на разходка или да те придружа по магазините — казах за всеки случай.

— Дойдох тук, за да се осведомя за състоянието на брат ти. И му донесох нещо. — Тя взе чантичката си от облегалката на креслото, на което бе седяла допреди малко, и извади от нея едно пакетче. — Това са съвсем пресни пралини. С печени бадеми и карамелизирана захар. Точно както ги обича.

Откъде, по дяволите, знаеше Ифи какви пралини обичаше да яде Себастиано? Преди да се усетя, изтърсих въпроса на глас. Тя ме погледна учудено.

— Откъде знам ли? Попитах го и той ми отговори.

— Кога?

Тя се изчерви.

— Вечерта, когато… бяхме заедно в градината.

Аха. Значи, първо се бе осведомила за любимите му сладкиши, а после му бе показала гърдите си. Погледнах я твърдо.

— Той няма време за посещения. Трябва да си почива и да не става от леглото.

— Наистина ли? Преди малко срещнах Мийкс в коридора и той каза, че Себастиан е облечен и може да приема посетители. И че ти също си постоянно при него.

Възмутено изпънах рамене.

— Аз съм му сестра!

— А аз съм добра приятелка, която му желае най-доброто. — Тя се усмихна тъжно. — Знаеш ли, Ан, след всичко, което бедният ти брат преживя, може спешно да се нуждае и от най-малкото ободряване. Онази жена, която е обичал на Карибите, нея я няма. А и е много под неговото ниво. Бъдещето му е тук, в Лондон, в града на неговите предци и в обкръжението на обществото, на което принадлежи заради положението си. Говори добре за него, че толкова дълго й е бил верен, но с времето ще осъзнае, че животът му е пред него. Живот, изпълнен с щастие.

Беше кристално ясно накъде водеше всичко това. Ифи планираше наново да стартира плановете си за женитба. Беше изключително глупаво от моя страна да реша, че е способна да осъзнае грешката си. Ифигения Уинтърботъм не се предаваше толкова лесно, дори напротив, за нея бе измислен девизът: аз искам.

Тя ми се усмихна слънчево.

— Може би трябва да помолим Мийкс да ме отведе горе в господарската стая. Бих искала лично да предам пралините на Себастиан.

Търпението ми се изчерпа. Просто вече нямах сили.

— Ифи, това между теб и Себастиан… наистина няма да се получи. Той не е благоразположен към жените. — Всъщност казахгей, но явно преводачът добре го беше превел, защото Ифи веднага ме разбра.

Тя отвори уста и направи два опита да проговори, докато успее да каже нещо.

— Това не е вярно! — прошепна потресено.

— Напротив.

— Докажи го!

Тъкмо се канех да съчиня една мъжка любовна история от рода на „Планината Броубек“, но тъкмо навреме ми хрумна, че в тази епоха да си гей, не се приемаше за редно. Дори биваше наказвано. Затова казах строго:

— Явно забравяш, че това е забранено. Затова няма какво да доказвам. Още от ранна младост на бедния ми брат не му остава друго, освен да потиска наклонностите си и да ги крие.

— Да ги потиска… — повтори Ифи, заеквайки и явно шокирана.

— Точно така — продължих, без да ми пука. — Винаги щом някоя жена прояви интерес към него, той се чувства ужасно. Въпреки това се преструва и понякога изглежда така, сякаш му харесва. — Твърдо отвърнах на погледа й. — Нали не смяташ сериозно да се омъжиш за мъж, който намира камериера си за по-атрактивен от теб? Това бе просто пример — бързо добавих, преди да си е направила погрешно заключение. Любезно, но категорично взех кутийката с пралините от ръцете й. — Аз ще му ги предам и ще го поздравя от твое име.

Преди да е успяла да възрази, я хванах под ръка, изведох я от салона и я придружих до входната врата. Тя бе толкова стъписана, че не пророни и дума, като изключим едно измърмореноAdieu[15]за довиждане.

Съвестта ми се обади, когато видях колко объркано гледаше, докато вървеше към каретата си, но се успокоих с това, че всички тези безсрамни лъжи, които бях изрекла днес, са за добро. В крайна сметка имах мисия за изпълняване и трябваше да спася света. Затова малко послъгване не биваше да ме плаши. Освен това Себастианодействителнотрябваше да си почива. Не можех да допусна Ифи да застраши оздравяването му с нови опити за сближаване.

Е, добре де, пралините можех да му дам. Със сигурност бяха вкусни. От любопитство отворих кутийката. Наистина изглеждаха апетитни. Може би първо аз самата…

— Милейди.

Обърнах се рязко с чувство за вина. Фицджон се беше приближил с характерния за него безшумен маниер и стоеше зад мен. Прокашля се.

— Ако милейди ми позволи да задам един въпрос… Джери появи ли се?

— Не, за съжаление, не е — отвърнах потиснато. — И все още нямам представа как ще стигна до Еймсбъри. Джордж… Искам да кажа граф Клевли предложи да ме закара до там, но не съм сигурна дали мога да приема предложението му.

— Това действително би било много непристойно — съгласи се Фицджон. — Едно пътуване до провинцията на неомъжена млада дама, придружавана от мъж, който не е неин роднина, нито пък прислужник, ще разруши репутацията на въпросната дама завинаги.

Мили боже! Изобщо не бях помислила за това. Разбира се, че Фицджон имаше право. Хората щяха да започнат да клюкарстват и за нула време щях да изпадна от обществото. Накрая това дори щеше да ми струва поканата за партито на принц-регента — а с това и най-важният ни контакт, тъй като около този тип и неговото добруване се въртеше всичко.

Колко добре, че имах Фицджон за иконом. Той ме предпази от огромна грешка. С което решението на проблема ми още повече се отдалечи.

— Ако милейди ми позволи едно предложение, аз самият познавам пътя до Еймсбъри много добре. Съвсем наблизо живее една моя стара леля, която често посещавам. Освен това са ми казвали, че съм съвсем приличен кочияш. И тъй като съм ваш иконом, в случай че ви придружа, доброто ви име няма да пострада.

Изумена, премислих плюсовете и минусите на предложението, но това продължи около половин секунда. Какво гениално решение! Така с един удар бе решена цялата организация. Дори не трябваше да се притеснявам как ще се отърва от Смит и Уест, тъй като щях да пътувам под закрилата на моя иконом. По-добре не можеше да се нареди!

— Вие сте моето спасение, мистър Фицджон! Завиждам сама на себе си, че имам такъв чудесен иконом!

На този въодушевен коментар икономът реагира със свойствената за него невъзмутимост. Само едно съвсем леко потрепване на дясното ъгълче на устата му намекваше за това, че похвалата ми не го е оставила равнодушен. Донякъде очаквах да ме попита какво, по дяволите, ще търся в Еймсбъри и защо точно утре вечер трябва да съм там, но неговата професионална дискретност го възпираше да ме бомбардира с любопитството си. Просто се осведоми дали желая съпругата му да подготви необходимите провизии и няколко топли тухли за пътуването. Естествено, азмногожелаех.

С това въпросът беше решен. Фицджон щеше да ме откара до Еймсбъри и още в първите мигове на пълнолунието щях да стоя в каменния кръг на Стоунхендж. И да сторя онова, което съдбата ми бе отредила.

Някак си успях да запазя плановете си в тайна от Себастиано. Честно казано, това не беше особено трудно, защото вечерта преди отпътуването ми прекарах само няколко минути при него, колкото да му пожелая лека нощ. Той бе взел малко лауданум против болката и вече се бе отнесъл, когато влязох при него в стаята.

Лежеше в леглото, измит и сресан, и въпреки умората си много атрактивен в чистата бяла пижама, с която Мийкс го бе облякъл. Когато осъзнах с каква жар камериерът по цял ден се суетеше около Себастиано, за миг ми хрумна подозрението, че Мийкс влагаше в работата си много повече от чист професионализъм. Но що се отнасяше до това, наистина не трябваше да се притеснявам. Себастиано бе стопроцентово и абсолютно имунизиран срещу мъжки аванси, затова изобщо не ми пречеше, че неговият камериер го боготвореше повече от нормалното. Като изключим факта, че всеки път когато исках да остана за пет минути насаме със Себастиано, Мийкс се държеше като истински гадняр.

— Приятни сънища — казах тихо, докато го галех по косата, и така развалих перфектната му прическа в стил „Брут“ Целунах го нежно и самата аз отидох да си легна, въпреки че още нямаше осем часът. Оставаха ми само няколко часа сън, тъй като според Фицджон бе по-добре да потеглим преди изгрев-слънце, защото в противен случай имаше опасност да налетим на графа. Сънят ми бе неспокоен и навестяван от кошмари. Когато станах към четири часа сутринта и набързо облякох удобни, топли дрехи, се чувствах разбита и недоспала.

В антрето стоеше мисис Фицджон с кошница с провизии, топли одеяла и чанта със затоплени тухли. Докато мистър Фицджон товареше всичко това с помощта на Джако в каретата, набързо изпих на крак чаша горещ шоколад.

— Най-добре е да поспите още малко — посъветва ме мистър Фицджон, когато най-накрая се качих в каретата, прозявайки се. — Погрижих се да има достатъчно количество меки възглавници.

В следващия момент сама успях да се убедя в това. С благодарност се отпуснах в мекия тапициран ъгъл на пейката и поставих крака върху топлите тухли на пода на каретата.

— Изобщо не знам с какво съм ви заслужила, мистър Фицджон.

— Е, в крайна сметка всеки господар има подчинените, които заслужава — рече икономът любезно, преди да затвори внимателно вратичката на каретата.

Тази поговорка ми се стори необикновено мъдра и исках да помисля по въпроса, но докато го правех, задрямах. Когато отново се събудих, все още беше тъмно. Явно не бях спала много дълго.

— Просто място за плащане на пътен данък — каза Джако, когато отворих прозореца и погледнах навън. — Скоро ще потеглим отново.

Скоро установих, че по пътя ни имаше множество изградени бариери, на които трябваше да спираме и да плащаме пътни такси. Явно всички собственици на земи извън града имаха права над пътищата, с които пътуващите трябваше да се съобразяват. Но с напредване на времето престанах да се будя и спах дълбоко и без да сънувам, чак до късния предобед. Когато най-сетне се събудих, отново бяхме спрели, но този път на крайпътна станция за коне, където те бяха подменени. Едно много практично решение — по-късно на връщане човек можеше да получи обратно неговите си коне и да върне взетите под наем.

Използвах възможността да изпия чаша чай в съседната гостилница и да изям един от сандвичите с шунка от кошницата с провизии на мисис Фицджон. Тъкмо бях отпила от чая, когато мистър Фицджон се появи в залата. Изглеждаше разтревожен.

— Боя се, че са ни проследили, милейди — рече той тихо. опитвайки се да ме закрие с тялото си от любопитните погледи на кръчмарката. — Графът е. Току-що спря в двора на гостилницата.

Страх скова тялото ми. Джордж бе карал след мен! Това можеше единствено да означава, че в крайна сметка Себастиано щеше да се окаже прав: графът бе от лошите.

— Какво ще правим сега? — попитах аз. — Предпочитам да не го срещам.

— Оставете това на мен, милейди. Изчакайте спокойно тук, докато се върна.

От една страна, беше много практично да оставя нещата в компетентните ръце на мистър Фицджон. Но от друга, ситуацията беше прекалено обезпокоителна, за да остана спокойна на мястото си. Така че бързо станах и започнах да обикалям из гостилницата, следвана от озадачените погледи на кръчмарката и двама гости — селска двойка, които бяха домъкнали целия си багаж вътре, както и пълен с кудкудякащи кокошки кафез.

Малко по-късно мистър Фицджон се върна.

— Въздухът е чист. Тръгна си.

— Какво му казахте?

— Аз самият — нищо, той изобщо не ме видя. Подкупих конярчето да му каже, че сме продължили с друга карета заради счупен ок на нашия екипаж. След което той веднага скочи във файтона си и потегли. Ще пришпорва конете си като луд, за да ни настигне, и изобщо няма да му хрумне, че ние караме зад него.

— Но най-късно в Еймсбъри ще се усети, че е бил измамен — отбелязах аз.

— Не се притеснявайте, ще успея да намеря начин да спестя на милейди срещата с този нахален обожател — рече мистър Фицджон. Характерната за него невъзмутимост бе отстъпила място на яростна решителност.

— Не съм сигурна дали наистина ме преследва по тази причина — признах аз. — Искам да кажа, защото е влюбен в мен. Възможно е, в действителност… да крои нещо лошо.

— Имате предвид, че може би е разярен заради това, че го отблъснахте? Да го възприема като голям позор, че го зарязахте просто така, без да му оставите каквото и да било съобщение?

— Напълно е възможно — съгласих се с неприятно чувство в стомаха.

Разбира се, това бяха глупости, но за иконома подобно обяснение бе правдоподобно. Или поне по-смислено, отколкото ако му бях казала, че най-вероятно графът е коварен тип от бъдещето. Както и да е, все пак мистър Фицджон трябваше да знае, че от страна на Джордж може би ни грозеше опасност.

— Не се притеснявайте, милейди. Аз съм въоръжен. — Фицджон потупа кожената си чанта, която през цялото време носеше със себе си преметната през рамо на дълга каишка.

Устата ми пресъхна.

— Да не би вътре да има… пистолет?

Фицджон кимна с достойнство.

— По време на път човек винаги трябва да е подготвен за разбойниците и не трябва да оставя защитата си на случайността. Затова още преди много време съм си създал навика при пътуване на далечно разстояние винаги да нося оръжие със себе си, за да държа всякакви джебчии и крадлива паплач надалеч.

Боже господи! Моят иконом носеше със себе си пистолет! Преглътнах тежко. Това начинание все повече се превръщаше в непредвидимо приключение.

Но за мое облекчение, останалата част от пътя премина без произшествия. Най-много от време на време да изникнеше някоя яма, която караше каретата да подскача и яко ме раздрусваше. Пътувахме през целия ден и спирахме само колкото да сменим конете, да хапнем нещо или да се поразтъпчем. Конярят Джако се оказа издръжлив тип. Покрит с прах и приведен, седеше върху тясната помощна пейка зад капрата и от време на време при лоша видимост на завоите или при разминаване с други карети надуваше един рог, докато мистър Фицджон с неуморна сръчност държеше юздите.

Пътувахме през приятна, набраздена от ниски хълмове местност, в която живописни малки селца лежаха разпръснати под лъчите на слънцето. На фона на идиличната, прекъсвана единствено от песента на птичките тишина, всякаква опасност изглеждаше много далечна, но това усещане бе измамно. Когато се приближихме до нашата цел, почувствах безмерната опасност, която ме очакваше там. Знаех, че пред мен се простираше нощта, в която всичко щеше да се реши. Въпреки това сякаш нещо ме привличаше натам, нито за миг не ми хрумна идеята да се откажа и да се върна. Всичко, което щеше да се случи днес, бе толкова неизбежно, както изгревът на луната, която скоро щеше да се покаже блестяща на хоризонта. През целия ден небето бе безоблачно и също толкова ясен щеше да е и нощният небосвод.

Местността около Еймсбъри бе много провинциална. С изключение на няколко къщи със сламени покриви, както и множество житни поля и насаждения с цвекло, наоколо можеше да се видят малко следи на човешката цивилизация. Самото село бе много затънтено. Освен един селянин, който търкаляше бъчва през улицата, не срещнахме жива душа. С надеждата да зърна някоя гостилница, за мой ужас, съзрях пищната карета на Джордж Клевли. Притеснена, се обърнах, гледайки назад през прозореца, но изглежда, никой не ни обърна внимание. Още докато напускахме селото откъм запад и го оставяхме зад гърба си, слънцето залезе. Няколко километра по-нататък каретата спря в подножието на един хълм. Фицджон отвори вратичката.

— Пристигнахме, милейди. Останалата част от пътя трябва да извървим пеша.

Той любезно ми предложи ръката си, аз го хванах под ръка и погледнах нагоре към хълма. На фона на пурпурното небе се открояваха силуетите на големите, стърчащи скални блокове. Тук беше. Легендарният Стоунхендж.

Тъкмо бяхме извървели няколко дузини крачки по избуялата с треволяци пътека, когато чух как каретата зад нас изтрополи по пътя. Изненадана, се обърнах и тъкмо успях да видя как изчезна зад следващия завой.

— Но какво прави Джако, защо откара каретата?

— Наредих му да намери подслон в селото, след което да се върне. Все някъде трябва да пренощуваме. Освен това конете трябва да бъдат напоени и нахранени.

Мистър Фицджон изгледа изучаващо небето.

— Трябва да запалим факла, скоро ще се стъмни.

И действително той носеше една със себе си. Изумена, наблюдавах как я запали със старомодна запалка. Той наистина мислеше за всичко. Без него щях да съм напълно загубена.

Слънцето напълно се бе скрило. Оранжево-червената игра на цветовете в небето избледняваше и отстъпваше на мъгливото сиво на настъпващия здрач. Почти бяхме достигнали каменния кръг. Масивните монолити се извисяваха пред нас. Между обраслите с мъх камъни, изглежда, ни очакваха прастари тайни, въздухът бе наситен с необичайна енергия. Каквото и да се случеше днес, щеше да е скоро. До изгрева на луната оставаха само още няколко минути.

Мистър Фицджон извади джобния си часовник и отвори капачето му.

— Още една минута до появата на луната.

Отнякъде довя студен въздух и ме докосна.

Неочакваното прозрение ме удари като бухалка по главата.

— Аз изобщо не съм ви казала, че искам да стигна до Стоунхендж — изплъзна ми се, докато се отдръпвах от Фицджон. — Споменах единствено Еймсбъри. Точно както и на Джордж. И той бе спрял в селото, защото нямаше представа, че искам да отида при камъните. Новиезнаехте и затова директно продължихте насам.

— Така е. Вече се питах кога ли ще ви направи впечатление. — Иначе изпълненото с достойнство изражение на иконома изведнъж изглеждаше странно демонично на фона на светлината от факлата.

— Виесте — промълвих. — Вие сте старият, който стои зад всичко. Вие искате да разрушите времето!

— Не цялото време. Това, което ми трябва, ще запазя. А онова, от което искам да се освободя… е, да. Сигурно се досещате. Малко е крайно, но нямам голям избор. Все пак искам да спечеля играта. А това става най-лесно, когато човек изгони всички останали играчи.

— А аз какво общо имам с това? Защо ме доведохте тук? — едва успях да произнеса въпроса.

— Е, вие имате маската. За съжаление, тя не работи без вас. Вече опитах, защото си мислех, че ще се получи, но бях в грешка. Затова ви бе позволено да си я вземете обратно. И затова сега сте тук. Вие и маската.

— Какво сте сторили на Джери? — изплъзна се от устата ми.

— За съжаление, се наложи да изчезне, за да мога на негово място да дойда тук с вас.

Прилоша ми, за малко да повърна.

— И какво ще стане сега? — попитах. — И мен ли искате да убиете?

— Това зависи изцяло от вас. Нали знаете, всичко е само игра. Има победители и победени. Можете да се борите за победата. — Той посочи към хоризонта. — Луната тъкмо изгрява. Ще се изразя така: шансът да успеете, е петдесет на петдесет. Честна игра според мен. — Каза го с любезен тон, но от гласа му ме побиха тръпки. Резервираната му почтителност бе напълно изчезнала. Бе приключил с преструвките на иконом. Изведнъж изглеждаше с няколко сантиметра по-висок и хладнокръвно решителен.

Сърцето ми биеше лудо. Поех си дълбоко въздух, докато незабелязано се подготвях за бягство. Ако вдигнех полите си и направех спринта на живота ми, може би щях да успея да стигна до селото и там да помоля Джордж Клевли за помощ. Поне сега вече знаех, че той бе напълно невинен и неоснователно го бях подозирала. Той ме бе последвал само защото се е притеснявал за мен. Ако му се бях доверила, щях да дойда тук с него, вместо с Фицджон, и сега нямаше да съм така здраво загазила!

С присвити очи погледнах надолу по склона по посока на пътя. Не бях особено добра в бягането, но и мистър Фицджон не изглеждаше особено спортен. Освен това беше — поне видимо — двойно по-възрастен от мен. В действителност сигурно дори сто пъти. Макар и да притежаваше свръхчовешки сили (изобщо не исках да знам какви!), първо трябваше да ме спипа.

Но тогава изведнъж ми просветна, че изобщо не трябваше да тичам до селото. Спасението бе съвсем близо. Горе, близо до камъните, се виждаше трепкаща светлина и отнякъде, сякаш от много далеч, чух Хосе да ме вика.

— Насам, Ана! Към портала!

Измежду монолитите бе изгряла пълната луна, обрамчена от една от каменните порти, бе изникнала над върха на възвишението. Бледата й светлина обгръщаше каменния кръг и се сливаше с блясъка на отварящия се времеви портал. Без да се замисля, се втурнах натам. Насред блясъка изведнъж видях неясния силует на Хосе. Дори разпознах лицето му с черната превръзка на окото. Той изглеждаше изтощен, но в изражението му се долавяше и надежда.

— Тичай по-бързо! — извика той и ми протегна ръка от другия край на времето. — Трябваш ми тук! Без теб не мога да премина!

Дадох най-доброто от себе си, но не беше достатъчно. И изведнъж изражението на Хосе се промени.

— Внимавай! — извика отново.

Гласът му почти се заглуши от бученето и рева на водовъртежа на времето. Предупреждението му закъсня. В следващите части от секундата някой се нахвърли върху мен. Едно масивно тяло се удари в моето и ме събори. От силния сблъсък всеки кубичен сантиметър въздух бе изкаран от дробовете ми. Проснах се по гръб, а нападателят ми лежеше върху мен. На лунната светлина видях точно над мен светлоруса коса и снежнобели зъби. Без съмнение, това беше Младоженеца Кен, или наричаният още Реджиналд Касълторп. Той ме бе издебнал тук, разбира се, по нареждане на Фицджон. Но защо?

И тогава разбрах, тъй като Фицджон ме бе последвал и протягайки ръка, бе докоснал портала.

— Не! — успях да чуя далечния вик на Хосе, когато порталът се разпадна. Буквално експлодира и изчезна заедно с Хосе в нищото и всичко това придружено от мощен тътен. От ударната вълна лежащият напречно във въздуха камък се срина на земята. Из въздуха се разхвърчаха буци пръст, една от тях улучи Реджиналд по рамото и се раздроби на мънички парченца, от които едно-две попадаха в отворената ми уста.

Давейки се и плюейки под тежестта на Реджиналд, осъзнах какво се беше случило. Поради някаква причина Хосе е можел да отвори портала само защото бях наблизо, а Фицджон бе чакал точно този момент, за да локализира портала и да го разруши. Последния все още съществуващ портал вече го нямаше и вината за това бе изцяло моя.

Шансът бе петдесет на петдесет и аз бях изгубила.

— Удари я силно да припадне — извика Фицджон. — Бързо, иначе ще скочи във времето!

— Имам по-добра идея. Ще я убия. Сега вече не ни трябва. — Реджиналд посегна към земята и сграбчи един камък. Когато замахна с него, без изобщо да се замисля, ударих с челото си колкото силно можах брадичката му. Той изпусна камъка и залитна, простенвайки, назад, което ми даде възможност да го избутам и да се търкулна настрани.

— Тъпачка, ще те спипам — изрева Реджиналд, докато аз се изправях на крака и залитайки, отстъпих две крачки назад.

— Закъсня, идиот такъв — рече Фицджон.

Светлината от факлата огряваше лицето му в зловеща светлина.

Побеснял от ярост, Реджиналд оголи зъби и скочи към мен.

Стиснах силно очи и си пожелах да се върна обратно при Себастиано. В следващия миг светът около мен се превърна в ледена, непрогледно черна дупка.

— Ана! — чух някой сякаш отдалеч да вика името ми, след което последва цяла серия от италиански ругатни, звучащи като музика в ушите ми. По този начин ругаеше един-единствен човек, когото познавах, и това бе Себастиано. Звучеше наистина много мило. Не чак толкова мили обаче бяха шамарите. Един отдясно, един отляво, после още един отново отдясно, но по-силен от първите два.

— Съвземи се! — викаше ми той.

— Добре де — измърморих замаяно. Но за съжаление, не и преди четвъртия шамар, от който окончателно се събудих. И който, за съжаление, си заслужавах, след всичко, което бях прецакала. — Аз съм виновна — промълвих.

Себастиано въздъхна облекчено и ме придърпа в обятията си.

— Слава богу! Ти си жива!

Стори ми се, сякаш той потисна едно свое изхлипване, но сигурно грешах. Но когато чух следващите му думи, разбрах, че може би не съм толкова далеч от истината.

— Изведнъж се появи тук, на пода, и не дишаше — рече той. — Помислих, че си умряла!

— Всичко е наред — промърморих, докато с мъка отварях очи. — Дай ми само минутка.

Явно това предложение му се стори неприемливо. Страхът му за мен се обърна в гняв.

— Dio mio, къде, по дяволите, беше? През целия ден ми се струваше странно, че не се появи, без значение какво ми разправяше Мийкс. Пазарувания с Ифи и посещения в операта, как ли пък не! — Той ме хвана за раменете и ме раздруса. — По дяволите, Ана, говори с мен! Къде беше? Да не би в Стоунхендж? Мислех, че сме единни по въпроса, да не предприемаш нищо повече на своя глава!

— Нямаше друг начин — отвърнах с треперещ глас. И тогава му разказах всичко. — Имах шанса да върна Хосе — заключих с тих глас. — Но го прецаках.

Той ме слушаше с каменно изражение.

— Трябва да се махнем от тук — рече безизразно. Само това единствено изречение. Самият той вече бе станал и бе започнал да се облича. Виждах колко му е трудно заради ранената ръка и исках да му помогна, но той отказа безцеремонно. — По-добре си стегни багажа. Вземи само най-необходимото. Ще вървим пеша, никой не бива да знае къде отиваме.

— А ние къде отиваме?

— Ще си намерим скривалище, където на Фицджон не би му хрумнало да ни търси. Ако останем тук, все едно му се поднасяме на сребърен поднос и най-вероятно до утре ще сме мъртви. Повече не сме му нужни.

— Същото каза и Реджиналд — потвърдих притеснено.

— Виждаш ли. Това, че самият аз съм още жив, вероятно се дължи на факта, че Фицджон е искал всичко да продължи нормално, за да може да надзирава по-добре действията ти и непрестанно да е близо до теб. Но сега вече той постигна каквото искаше — тази епоха е окончателно изолирана, порталите са унищожени. От този миг насетне само ще му пречим, затова ще се погрижи веднъж завинаги да се отърве от нас.

— А останалите хора в къщата? Мислиш ли, че някой от тях… — Замлъкнах. Гърлото ми се свиваше само като се замислех за това.

Себастиано изрече на глас опасенията ми.

— Не можем да имаме доверие на никого. Всеки от тях може да е подкупен от Фицджон.

— Можем да пуснем жалба срещу него и да накараме да го арестуват. Та нали официално той е само един иконом.

— В полицията на Боу Стрийт също има свои хора, това е толкова сигурно, колкото аминът в църквата. — Лицето на Себастиано бе много бледо и ядосано, виждах какво усилие му костваше да се облече.

— Позволи ми да ти помогна!

Той избута ръцете ми настрана.

— Отиди да си стегнеш багажа. И гледай да не събудиш някого.

Обезсърчена, отидох в съседната стая и безразборно напъхах някои неща в една чанта. След известно колебание сложих във втора чанта няколко от любимите ми книги и три тома от енциклопедията. Когато се върнах при Себастиано, той вече се бе облякъл и бе стегнал пътната си чанта.

— За какво са ти две чанти? — попита той.

— Ъ… ами така тежестта се разпределя по-добре. По-здравословно е за раменете.

— Когато повече не можеш да носиш книгите, ще ги оставим някъде по пътя — заяви ми той.

— Да, разбира се, ще го направим — уверих го, но в действителност бях твърдо решена в краен случай да мъкна книгите с мен чак до края на света (или на времето).

Забелязах, че Себастиано бе донесъл от господарската стая ковчежето с парите и бижутата. Поне нямаше да се лутаме без средства, което малко ме успокои. Ако изобщо нещо можеше да е успокоително в тази заплетена ситуация.

Той проследи погледа ми и поклати мрачно глава.

— Ковчежето е празно. Парите, бижутата — всичко е изчезнало. Дори и диамантеното ни колие.

— Какво? — Изплаших се. — Но защо…?

— Мръсникът е взел всичко ценно и е оставил само дреболиите. Прибрах няколко сребърни свещника, които бихме могли да продадем. Но само при екстремни обстоятелства, защото Фицджон със сигурност ще държи под око съответните заложни къщи. Надявам се, че ти имаш известно количество пари в брой.

Зяпнах го слисана.

— Само малка сума за из път, която си бях взела.

— Това трябва да ни стигне.

— Ще ни стигне най-много за няколко хранения и една нощувка.

— Просто ще трябва да снижим малко изискванията си. — Той нарами чантата си и направи физиономия, тъй като от движението го заболя. — Давай да се махаме от тук.

Възможно най-тихо слязохме долу. Във фоайето се заковах на място. От кухненските помещения се чуваше ясно различим шум. Щеше да е радостен лай, ако Сизифус бе с няколко месеца по-голям, но тъй като все още бе кутре, звучеше по-скоро като радостно скимтене.

— Изчакай за момент — казах и преди Себастиано да е успял да възрази, вече се бях отправила към кухнята. Кучешката кошница бе оставена до печката. Изрично бях помолила мисис Фицджон да не оставя Сизифус сам и през нощта също да го наглежда, тъй като в чуждата обстановка и без майка си той сигурно ще се страхува. Явно тя бе решила, че място за спане в кухнята е повече от достатъчно за мъничето.

Той бе излязъл от кошницата и ме посрещна тичешком. Развълнуван, заскача по мен, а когато клекнах до него, веднага започна с благодарност да ближе ръката ми.

— Сега какво ще стане с теб? — попитах безпомощно. Но всъщност знаех отговора, още преди да започне да скимти жалостиво и да ме гледа умолително с големите си очи. — Е, добре, ще те взема с мен. Но наистина трябва да си много тих.

И за мое изумление, той действително го направи, по което, без съмнение, си пролича колко е умен. Мушнах в кошницата един кокал за дъвчене и за игра и той веднага започна да го глозга. С кошницата в ръка отидох обратно във фоайето, където ме очакваше Себастиано с непроницаемо изражение.

— Щом и без това ще се крием, спокойно може да дойде с нас — защитих спонтанното си решение.

Себастиано ме гледаше безмълвно в продължение на няколко безкрайни секунди и аз се настроих за сериозна дискусия. За всеки случай изложих един от най-стабилните ми аргументи още в началото.

— Той е много полезен спътник — обясних аз. — Има заложбите на истинско куче пазач. Чу ли как вдигна аларма, когато усети, че има някой във фоайето? А бяхме съвсем тихи. Едва ли някой би се справил толкова добре! — Със сигурност щях да прозвуча много по-убедително, ако можех да говоря силно и настойчиво, вместо само да шептя.

— Ана. — Себастиано въздъхна. После, за моя изненада, протегна ръка и ме погали по бузата. — Какво да правя с теб?

— Нямам представа — отвърнах честно.

— Всъщност трябва да съм ти ужасно сърдит, знаеш ли?

— Наистина трябва — казах с лудо туптящо сърце. — Още повече че и аз самата съм си ужасно сърдита. Строго погледнато, трябва да ми удариш още няколко плесници. Или поне да ми се навикаш. Въпреки че някой може да ни чуе, а нали трябва да сме тихи. Но по-късно задължително трябва да го направиш.

— Ще помисля по въпроса. Сега нека се разкараме от тук.

— Но къде ще отидем?

— Все нещо ще ни хрумне по пътя.

— Но ти не трябва да ходиш. Лекарят каза, че…

— Ако останем тук, съвсем скоро никога вече няма да можем да ходим.

И така посред нощ напуснахме Фоскари Хаус, а с това и нашия луксозен живот. По небето се бяха скупчили облаци, които скриваха пълната луна. Нощта бе черна и застрашителна. Без надежда и без да знаем какво ни носи бъдещето, ние потеглихме.