Тайният портал

Първа част

— Ето там е — каза Себастиано, след като слязохме от каретата на Харли Стрийт и повървяхме известно време по обгърнатата от нощния мрак улица.

— Имаш предвид къщата с каменните лъвове пред вратата ли?

— Това са сфинксове.

— Ясно. — Преструвах се на спокойна, въпреки че сърцето ми щеше да изскочи. — Тъкмо се чудех защо имат крила и човешки лица, които се хилят толкова зловещо.

Себастиано спря пред портата на внушителната сграда.

— Нека отново да преговорим плана — каза той, докато хващаше чукчето на вратата. — Просто за всеки случай.

— Е, добре — отвърнах аз. — Няма да го моля за автограф. Окей, не отричам, че много ми се иска да имам такъв, и съм сигурна, че той не би имал нищо против да ми даде, но осъзнавам, че това би усложнило нещата. Така че ще се въздържа. Не е нужно отново да го обсъждаме. — Заради вълнението ми говорех малко повечко. Това бе нещо като страничен ефект от пътуването във времето. Някак си беше странно за човек от 2013 година изведнъж да се разхожда в 1813-а. Но Себастиано бе самото въплъщение на спокойствието, една от многото причини да го обичам толкова силно.

— Нямах предвид, че ще му поискаш автограф — обясни той. — А последователността на действията ни.

— Аха. Е, сега ще почукаш с тази лъвска глава. След това ще почакаме, докато мистър Търнър ни отвори. Аз ще го разсея, а през това време ти ще влезеш вътре и ще провериш къде точно е избухнал пожарът. Веднага след това идва ред на втората част от плана.

Втората част предвиждаше да докараме каруцата, която чакаше зад близкия ъгъл, натоварена с каци с вода и няколко кофи, които щяхме да използваме за потушаването на огъня. Мисията ни тук щеше да е много по-лесна, ако през 1813 година вече бе създадена прилична пожарна служба, но всичко, с което в момента се разполагаше в това отношение, се нуждаеше от прекалено дълго време, за да се появи на местопроизшествието. Докато се съберяха достатъчно доброволци, цялата къща щеше да е изгоряла до основи, заедно със залепената за нея галерия и една камара прекрасни картини на стойност около милиард паунда в настоящето. Разбира се, тук и сега платната не бяха толкова скъпи, но в двайсети век щяха да бъдат, особено ако се добавят и множеството бъдещи шедьоври, които мистър Търнър, художникът, щеше да завърши през остатъка от живота си. Затова трябваше да се погрижим не само за досегашното му творчество, но и особено той самият да преживее невредим пожара.

Себастиано почука с чукчето на вратата.

— Най-добре остави говоренето на мен — предложи той.

— Защо? Да не би да се притесняваш, че все пак ще го помоля за автограф? Нямаш ли ми доверие, че ще се придържам към предварителната ни уговорка?

— Точно както миналата година във Флоренция, когато се закле, че ще стоиш настрана от Микеланджело, но все пак го попита дали не може да му позираш за една от неговите скици?

— Но Микеланджелоискашеда ме нарисува! Освен това ти нямаше абсолютно никаква причина да ревнуваш, тъй като този тип бе обратен!

— Да, и точно затова любовникът му се разсърди и разруши най-известната мраморна статуя в света.

— Изобщо не е казано, че е бил той. Всеки е можел да хвърли пейката от прозореца на двореца и да улучи с нея Давид — защитих се аз. — Освен това отдавна вече е реставриран.

Бях прекъсната от прозвучал наблизо звън на камбана и притаих дъх, докато ударите следваха с неумолима точност плътно един след друг. Дванайсет.

— Това е знакът — прошепнах. — Започва се.

Малко след полунощ, това бе определеният времеви интервал на мисията ни. Началото на пожара. Обърнах глава към вратата и задуших притеснено.

— Не мирише ли вече на дим? Да не би да сме закъснели?

— Тихо! — прошепна Себастиано. — Някой идва!

Той отстъпи назад и се скри зад един от дебелите крилати сфинксове.

Действително се чуха стъпки и вратата се отвори. Пред мен стоеше един сънен мъж с дълъг халат. Беше към края на трийсетте и имаше приятно слабо лице, което в момента изглеждаше доста сърдито.

— Кой нарушава спокойствието ми в този късен час? — В едната си ръка държеше газена лампа и на мъждукащата светлина забелязах петната от боя върху пръстите му.

— О! — прошепнах благоговейно. Това беше той. Уилям Търнър от плът и кръв. Най-големият английски представител на романтизма за всички времена. Трябваха ми няколко секунди, за да си припомня каква е задачата ми. — О! — повторих, но този път нарочно. — Чувствам се толкова… не знам… — Поставих ръка на челото си, завъртях се грациозно и се строполих в краката му.

— Мили боже! Госпожице, какво ви е?

Мистър Търнър реагира точно както очаквах. Приклекна до мен и потупа бузите ми. Може би малко по-силно, отколкото трябваше, но намеренията му бяха добри. Въздишайки, отворих очи.

— Какво се случи? Да не би да съм припаднала?

— Действително припаднахте — заекна художникът, докато ми помагаше да се надигна. — Как мога… Какво…?

— Една чаша с вода, моля — въздъхнах с отпаднал глас и мистър Търнър отново постъпи, както се очакваше от него.

Припряно скочи на крака и изчезна в къщата. Себастиано се показа иззад сфинкса и се шмугна след него.

Малко по-късно мистър Търнър се върна и ми подаде една чаша. Явно не беше забелязал проникването на Себастиано в къщата. Първата част от плана беше сполучила, или поне началото й.

— Как се чувствате, госпожице? — Художникът ме погледна неуверено. — Или сте госпожа?

— Госпожица. — Позволих му да ми помогне, отпих една глътка от водата и се престорих, че ужасно ми се вие свят, което накара мистър Търнър да ме подкрепи, за да не се строполя отново.

— Къде е…? Никой ли…? — Огледа се панически. — Да не би да нямате придружител?

— О, не. — Спомних си, че в това време бе напълно немислимо почтено момиче да се разхожда само. — Придружаваше ме моят… — Съпруг не ставаше, нали бях госпожица. — Моят брат. Но каретата ни бе принудително спряна от един… разбойник. Аз успях да избягам и ето ме тук сега.

— Мили боже! Мили боже! — Мистър Търнър повтори още няколко пъти изречението, кършейки ръце. — Нужна е намесата на полицията! Ще позвъня със звънчето на икономката да стане от сън и ще я изпратя на Боу Стрийт.

— О, това не е необходимо. — Подуших незабелязано, но все още не миришеше на пушек. Явно огънят все още не се беше разгорял. Дано Себастиано успееше веднага да открие огнището на пожара. Беше от жизненоважно значение да успеем навреме да го потушим. Най-вече за мистър Търнър, защото в противен случай утре щеше да е мъртъв. Едно отклонение в хода на времето, което непременно трябваше да предотвратим. — Може би е добре просто да постоите малко при мен, тук, на чист въздух — предложих на художника.

Докато беше навън, нямаше как да стане жертва на голям пожар.

— Но разбойникът… Трябва да уведомим властите…

Веднага се престорих, че отново изпадам в несвяст, което принуди мистър Търнър да остане до мен и да ме задържи.

Но изведнъж прозвуча неочакван шум от вътрешността на къщата. Приличаше на приглушен писък. Художникът ме пусна, ясно отзивчивостта му си имаше своите граници.

— Това беше баща ми!

Той грабна газената лампа и изчезна в къщата. Тъй като не исках да стоя и да бездействам, се втурнах след него и го последвах в преддверието, където десетки картини висяха на стените. Истински Търнър! Но нямах време да им се възхищавам. Насреща ми се зададе възрастен мъж, обгърнат от развяваща се нощна риза и с прекалено големи пантофи на краката.

— Крадци! Разбойници! Подпалвачи! — викаше той със силно развълнуван писклив глас.

Възрастният мъж беше плътно следван от Себастиано, който се опитваше да го успокои.

— Но, сър, моля ви, изслушайте ме…

Мистър Търнър, който стоеше точно пред мен, не само извика уплашено при вида на предполагаемия крадец, но и изпусна газената си лампа, която шумно се разби на земята и се разтече. Горящата течност се плъзна подобно на огнен език по пода и достигна дългата кадифена завеса на един от прозорците. Платът на мига се възпламени и за няколко секунди се разгоряха буйни пламъци, които, трептейки, се извисиха нагоре, чак до дървените греди на тавана. Кълба от дим се понесоха из преддверието и замъглиха зрението ни.

Сегаопределено миришеше на пушек!

Отне ми един миг, докато схвана какво всъщност се случваше в момента.Ниебяхме виновни за избухването на пожара! А дойдохме със задачата да го предотвратим! Загубила ума и дума, зяпах втренчено горящото перде.

Себастиано го дръпна от корниза и започна да го тъпче с крака, изпълнявайки върху него откачен степ танц, но пламъците се прехвърлиха на един от килимите и също го възпламениха.

— Крайно време е за втората част от плана. Ще докарам каруцата. — Себастиано се затича към входната врата. — Изведи Търнър навън! — извика ми през рамо, преди да изчезне в нощта.

— Мистър Търнър? — Търсейки го, се огледах наоколо, но виждах само огън и дим. — Сър? Сър, трябва да отидете на безопасно място!

— Татко! — чух го да вика от другия край на помещението. — Татко, къде си?

Закрих лице с дантеления ръкав на дрехата ми и се запрепъвах из преддверието, но при целия този дим почти нищо не се виждаше. След малко, сякаш от нищото, пред мен изникна Себастиано, в двете си ръце стискаше по една кофа с вода, които изля една след друга направо върху горящия килим. Пламъците изведнъж угаснаха. Слава богу! Бяхме успели!

Но явно бях сгрешила.

— Имаме нужда от още вода! — извика той. — Трябва да ми помогнеш в гасенето! На горния етаж!

И отново изчезна. Подхванах роклята си с две ръце и се затичах след него. Минах покрай мистър Търнър, който най-сетне бе открил баща си и го водеше към отворената входна врата, където и двамата се спряха, жадно вдишвайки чистия въздух.

— Кое е това русо момиче? — поиска да узнае възрастният мъж. — И защо тича из къщата ни? Да не би да е някоя твоя нова позната?

— Не бива да влизате вътре, особено да се качвате на горния етаж! — казах, едва поемайки си дъх. — Защото там също има пожар!

— Наистина, какво мило създание! — чух да казва старецът. — Но изглежда, бърза за някъде.

Каруцата се появи, трополейки, иззад ъгъла. Себастиано спря коня точно пред къщата и скочи от капрата. Хосе стоеше до една от каците и пълнеше кофи с вода. Връчи две на Себастиано, а трета подаде на мен. Слабото му сбръчкано лице беше безизразно, също като единственото му око, с което следеше случващото се. Другото, както винаги, бе скрито под черна превръзка, която му придаваше вид на стар, но все още готов за бой пират.

Себастиано се затича с двете пълни догоре кофи към къщата и аз го последвах с моята, която преливаше, но значително по-бавно. Това бе един от онези моменти, в които трябваше да призная, че когато ставаше дума за нещо подобно, бях едва наполовина толкова ефективна, колкото бе той. Себастиано можеше да носи две пълни ведра с вода, докато аз само едно. И освен това изкачи стълбите на бегом двойно по-бързо от мен. Разбира се, донякъде това се дължеше на факта, че аз постоянно се препъвах в подгъва на роклята ми. Макар че дрехата ми изглеждаше страхотно, най-вече красивата дантела на ръкавите и деколтето, за рискована пожарогасителна операция определено бе прекалено дълга.

Запъхтяна, стигнах горния етаж, където понесох кофата през застлан с персийски килим коридор, докато ненадейно не бях изпреварена от мистър Търнър, който също се бе снабдил с две пълни ведра от Хосе. От една от стаите в края на коридора излизаха кълба дим. Художникът се втурна в стаята, препъвайки се, и аз го последвах без никакво колебание, въпреки че едва си поемах въздух.

В изпълнената с пушек стая смътно различих силуетите на Себастиано и мистър Търнър, а между тях — трептящите пламъци. Изведнъж се чу съскане: художникът бе излял водата със замах, след което Себастиано взе ведрото от ръката ми и последва примера му, а после се втурна към прозореца и го отвори със замах.

— Успяхме! — извика той достатъчно силно, че долу на улицата Хосе да го чуе.

Пожарът бе потушен.

— Ела тук! — заповяда ми Себастиано. — На чист въздух. Недей да вдишваш дима, чуваш ли!

Кимнах, кашляйки, и залитайки, се отправих към него, за да си поема дълбоко въздух. В стаята беше тъмно, като се изключи отблясъкът на една улична лампа, която се намираше недалеч от къщата.

— Мили боже! — кашляйки, рече мистър Търнър, докато се присъединяваше към нас и жадно поглъщаше мекия нощен въздух. Посочи останките на едно голямо легло с балдахин, което само допреди малко бе обхванато от пламъци и от което все още се издигаха тънки струйки дим. — Баща ми можеше да умре! — Гласът му трепереше от ужас. — Това е неговата стая! — Изглежда, едва успяваше да осмисли случилото се, а после с бързи стъпки напусна стаята. — О, госпожо Такъри, вие сте будна! — чух го да казва в коридора. — Няма повод за притеснение, пожарът е изгасен, имахме смели помагачи. Но трябва да се погрижите за баща ми. Той сигурно е напълно съсипан.

Една жена — вероятно икономката — му отговори с развълнуван глас, но не можах да разбера какво казва, тъй като двамата се отдалечиха.

Себастиано постави ръка върху рамото ми и ме погледна настойчиво.

— Всичко наред ли е?

Кимнах безмълвно. В момента все още бях под въздействието на адреналина, но след няколко минути вероятно щях да изпадна в истеричен рев. Както и при някои предишни пазителски мисии, имах чувството, че напълно се бях провалила. При това този път бях направила всичко както трябва! Е, почти. Макар че бях замъкнала тъпата кофа горе, някак си бях забравила да изсипя водата в огъня. И Себастиано трябваше да го стори вместо мен. А и преди мисията трябваше да си дам повече труд с косата си. Плитката ми, преди малко все още прилично сплетена, се бе разпаднала на непокорни кичури, които ужасно воняха на пушек, както и всичко останало по мен. Но изглежда, това не притесняваше Себастиано. Той се наведе и ме целуна нежно.

— Добре се справи — прошепна ми.

Поклатих глава и забелязах, че започвам да треперя.

— Трябва повече да тренирам за сила. Едва качих по стълбите онази тъпа кофа.

— Все пак беше много голяма.

— Въпреки това.

— Но все пак успя. При това, без да разлееш водата. Беше точното количество, което липсваше за изгасяването на огъня. Честно, справи се наистина блестящо!

Откъм вратата нахлу светлина. Мистър Търнър се беше погрижил за осветлението, като пристъпи с един петораменен свещник в стаята… и се спъна. Свещите се килнаха и за миг се изплаших, че се задава поредният пожар, но художникът стисна здраво свещника. После се наведе и вдигна предмета, заради който едва не падна.

— Така и подозирах. Татко отново е пушил в леглото. Колко пъти съм му казвал, че един ден това ще го убие! — Въздишайки, той гледаше вещественото доказателство — дървена, все още димяща лула.

След което огледа първо Себастиано, а после и мен. Свещникът в ръката му потрепваше леко, а очите му все още бяха широко отворени заради преживения шок, но с изключение на това, се контролираше учудващо добре.

— Кои сте вие? — попита най-безцеремонно.

Това бе един напълно основателен въпрос. Но на който не можехме да отговорим откровено, защото би прозвучало доста откачено, например: „Мистър Търнър, ние сме пътуващи във времето, или по-точно казано, от бъдещето, от 2013 година. Дойдохме със задачата да предотвратим този пожар, който за нула време щеше да се превърне в ужасна огнена стихия и за съжаление, да отнеме живота ви, ако не се бяхме появили навреме“.

Въпреки че беше вярно, никой човек не би ни повярвал. А и бариерата и без това щеше да ни попречи да го изречем. Бариерата представляваше нещо като автоматична спирачка, която прекъсваше всякаква информация, с която дори само откъслечно бихме загатнали кои сме и какво правим. Ако все пак направехме опит, просто си стояхме с отворена уста, без да можем да издадем и звук. Затова в подобни ситуации помагаше само едно: добро оправдание. Или спечелването на малко време, докато успеем да се изпарим.

Себастиано се поклони леко.

— Казвам се Себастиан Фоскари. — Това дори не беше лъжа, или поне не точно. В действителност се казваше Себастиано Фоскари, защото бе истински италианец, родом от Венеция, но и английският вариант на името му звучеше много приятно.

— И вероятно тази млада дама е ваша сестра?

— Точно така — включих се бързо, преди Себастиано да успее да го поправи. — Аз съм негова сестра и докато пътувахме с каретата ни, бяхме нападнати от бандит, но за щастие, успях да избягам и така се озовахме тук при вас, мистър Търнър…

Искаше ми се да доукрася разказа си още малко, за да прозвучи още по-достоверно, но само с един поглед Себастиано ме накара да замълча и веднага ми се изясни защо.

— Знаете името ми, въпреки че никога не сме били представяни един на друг? — попита мистър Търнър с нотка на подозрение в гласа.

За щастие, Себастиано веднага заглади гафа ми.

— Познахме картините ви в преддверието. Вашата слава се носи навред, едва ли има човек в Лондон, който да не се възхищава на изкуството ви. Да се видят наведнъж толкова много ваши произведения само в една-единствена нощ, е рядка привилегия. Дори тук, над леглото, виси ваше платно. — Той посочи картина, изобразяваща бурно море, която ми се стори позната. Дори реших, че вече съм я виждала на една изложба след двеста години.

Може би Себастиано беше попреувеличил, за да разсее подозренията на мистър Търнър, но на практика всяка негова дума беше вярна. Този художник бе гений. И точно заради това бе всичко друго, но не и глупав. Съвсем ясно усети, че цялата история бъкаше от странности.

— Струва ми се изключително учудващо, че тази нощ се появихте в къщата ми точно по време на пожара. А че на всичкото отгоре в този миг сякаш от нищото изникна и натоварена с вода каруца, е направо изумително. Строго погледнато, е почти напълно изключено това да се дължи на съвпадение. — Очите на мистър Търнър придобиха заплашително изражение. — Силно се надявам, че имате логично обяснение, сър!

— Разбира се, че имам такова — отвърна невъзмутимо Себастиано.

Погледнах го с възхищение и отново си дадох сметка колко много причини имаше, поради които да го обичам. Рядко се замислях по въпроса, просто го правех (да го обичам), но понякога имаше моменти като този, в които с кристална яснота осъзнавах какъв невероятен човек бе той и какъв късмет имах да съм с него. Не само че изглеждаше страхотно, но бе и изключително интелигентен и разумен. Това си пролича от факта как набързо измисли логично обяснение за мистър Търнър. Аз никога не бих успяла!

— Но се страхувам, че нямам време да го споделя с вас — продължи Себастиано със съжаление в гласа.

После ме хвана за ръката и ме съпроводи до вратата, сякаш съм спешен случай за „Бърза помощ“. — Сестра ми е напълно изтощена от случилото се. Спешно се нуждае от почивка. Сам виждате колко зле се чувства. Димът е засегнал дробовете й.

Е, добре,таковаобяснение може би също бих могла да измисля. Преодолях изумлението си и бързо се разкашлях, за да подчертая трагичното състояние на дробовете ми.

— За съжаление, моят брат има право — промълвих с подобаващо пресипнал глас, като дори не беше нужно да се преструвам.

Усещах гърлото си разранено, а очите ми направо пареха. И както току-що установих, ми беше малко лошо. Явно действително бях вдишала прекалено много дим. А това, че се нуждаех от почивка, бе дори меко казано, тъй като изведнъж се почувствах толкова изтощена, като след двойна тренировка при господин Шинделмайер. Въпреки че преди две години бях приключила с училището (и за мое щастие, за всички времена, с часовете по физическо при господин Шинделмайер), в момента всички мускули ме боляха като едно време.

— Наистина бих искала да си почина малко — рекох.

— Но разбира се — съгласи се мистър Търнър изплашено. — Ако… Да ви… — Безпомощно махна с ръка. — Да ви донеса чаша вода? — предложи той.

— Не е необходимо, благодаря — отвърна Себастиано. — Просто ни повярвайте, че ви желаем само доброто, дори и обстоятелствата да ви се струват малко странни.

— Вярвам ви! — Отговорът на художника бе спонтанен, но ясно личеше, че не е доволен от това, как бе протекъл разговорът. Изглеждаше като една голяма въпросителна.

Себастиано ме поведе надолу по стъпалата и се зарадвах, че мога да се облегна на ръката му.

Навсякъде миришеше силно на пушек, но мисис Такъри, решителна личност с наподобяваща огромна палатка нощна роба, бе разтворила широко всички врати и прозорци и бе извлякла отвън на тротоара овъглените останки от завесата и килима. Освен това бе наметнала бащата на мистър Търнър с халат и бе надянала на главата му смачкана нощна шапчица. Сега той се бе настанил в стол с облегалка в преддверието и изглеждаше малко отнесен, докато през това време мисис Такъри замиташе с енергични движения саждите.

— Ето го отново и русото момиче — рече той, когато Себастиано ме поведе покрай него. — А този млад мъж също го видях преди малко. Не е ли той подпалвачът? — Размишлявайки, възрастният човек се взря в пантофите си, сякаш те знаеха отговора. — Хм, мисля, че не се случи точно така. Стана ми топло, защото леглото ми гореше, и изведнъж той се появи в стаята ми, издърпа ме навън и ме свали долу. А после и тук се разгоря. Много, много странно. Почти толкова странно, колкото и виденията ти, Уил. Трябва да нарисуваш картина за това. Или вече си направил такава? Нямаше ли видение и за този пожар? И за русото момиче? О, между другото, аз също сънувах нещо. Беше много цветно. За индийския слон. Нали си спомняш, онзи в менажерията в Екситър Чейндж[1]. За съжаление, забравих името му. — Той замълча и потъна в дълбок размисъл, който след няколко секунди премина в тихо похъркване.

Мистър Търнър се прокашля и се накани да направи коментар, вероятно за да обясни обърканите думи на баща си, но Себастиано не му даде възможност за това.

— Сбогом, мистър Търнър.

— Но моля ви, преди да тръгнете, поне ми съобщете адреса си! Имам желание да ви се отблагодаря за помощта!

С най-голямо удоволствие бих му предложила просто да ни даде една от картините си — една съвсем мъничка щеше да ми е достатъчна! — но Себастиано сякаш се досети, затова ме изпревари с отговора си.

— Това, че сте невредим, е достатъчна отплата за нас. Нямаме адрес в Лондон, защото сме само на посещение в града.

— Ние сме обикновени пътници — додадох аз.

Ако трябва да сме точни, казахтуристи, но междугалактическият преводач бе променил думата. Разбира се,междугалактически преводачне беше официалното название. Просто аз го наричах така, защото все още не бях открила как е истинското му название. Но затова пък отлично знаех как функционираше: точно като вграден преводач. Той превръщаше всичко, което казвахме, в подходящия за съответната епоха местен език. Можех жизнерадостно да си бъбря на немски, а Себастиано на италиански — за хората, с които разговаряхме в момента, звучеше като перфектен английски. Съвременните думи се напасваха според обстоятелствата и историческата обстановка —туристите се превръщаха в пътници, колите в каруци,асутиените в корсети.

Докато пътувахме в миналото, нямаше опасност неволно да се изпуснем: бариерата ни спираше да издадем на хората от миналото неща от бъдещето, а преводачът се грижеше да можем да общуваме, без да будим подозрение. Всъщност две много практични въведения, макар и понякога водещи до забавни трансформации на думите.

Една двуместна карета се приближи по улицата и спря зад каруцата. Върху капрата седеше младо момче, което слезе, свали шапката от главата си и се поклони пред Хосе. Дори на сумрачната светлина от уличните лампи се виждаше, че има яркочервена коса. Хосе размени тихо няколко думи с него, след което ни помаха нетърпеливо да отидем.

— Странно, този едноок мъж — чух мистър Търнър да казва, докато двамата със Себастиано вървяхме към каретата. — Изобщовсичкое много странно.

— Просто нарисувайте една картина на всичко това — предложи мисис Такъри. — И без това винаги го правите.

Себастиано ми помогна да се кача в каретата, а после и той ме последва. Хосе се покатери на капрата, а момчето пое каруцата и я подкара. Вероятно беше пратеник — така наричахме помощниците на пазителите на времето в съответната епоха. Те до голяма степен бяха посветени в мисиите ни и знаеха, че си имат работа с пътуващи във времето, макар бариерата да не позволяваше да се споделят събития от бъдещето с тях.

Каретата ни потегли рязко. През спуснатата само наполовина завеса на вратичката видях мистър Търнър да стои пред къщата си, заобиколен от двата загадъчно ухилени сфинкса. Ненадейно си припомних какво бе казал възрастният мъж за виденията и изведнъж ме обхвана предчувствието, че не за последен път съм тук.

Известно време каретата трополеше из нощния Уестминстър. Себастиано бе обгърнал с ръка раменете ми и на всеки две минути ме питаше как се чувствам, и всеки път го уверявах, че съм супер. Което той не ми вярваше. Аз самата не си вярвах, особено след като спряхме, за да повърна.

— Имаме две възможности. — Хосе бе слязъл от капрата и ме гледаше изучаващо с едното си око. — Можем да изчакаме в квартирата петте дни до новолуние и тогава да използваме главния портал на Трафалгар Скуеър. Или още тази нощ да използваме обикновен прозорец във времето. Има един в Спиталфилдс.

— Отиваме в Спиталфилдс — отсече Себастиано.

— Но нали искахме да си прекараме тук още няколко хубави дни — запротестирах аз.

— И дума да не става. Искам да отидеш на лекар. И то приистинскилекар.

— Нищо ми няма — изтъкнах, въпреки че все още ми се гадеше и ми се виеше свят.

А и главата беше започнала да ме боли.

— Това лекарят ще прецени — реши Себастиано.

— По-добре да заложим на сигурното — съгласи се с него и Хосе. — Вероятно имаш само леко натравяне от дима, но с правилното лечение за нула време отново ще си на крака.

Ето че бях изгубила битката и се отказах да упорствам, все пак беше за мое добро. В момента чувствах остра нужда от аспирин, но той щеше да бъде открит едва след стотина години или нещо такова.

Напредвахме бързо, а аз с печал си мислех за всичко онова, което щяхме да пропуснем. Бях си представяла много живописно петте дни, които трябваше да изчакаме тук, в миналото, до следващата смяна на фазата на луната — разглеждане на забележителностите през 1813 година. Можехме да посетим някой от легендарните балове на „Алмакс“, най-модерния клуб за времето си. Или известния парк „Воксхол“, където вечер половин Лондон се събираше да празнува. А може би щях да си купя и една от онези сладки шапчици със сатенени панделки, каквито носеха жените през тази епоха. Обикновено не се съобразявах много с модата, но пък тези шапчици изглеждаха сладурски.

Но най-якото от всичко щяха да са допълнителните дни, които щяхме да спечелим в настоящето през 2013 година. Ако се върнем при следващата смяна на лунната фаза, щяхме да се озовем в настоящето в същата секунда, в която и бяхме потеглили. Сякаш никога не сме пътували. Това бе страхотен страничен ефект при тези мисии: времето, прекарано в миналото, се явяваше като бонус при връщането ни в настоящето. Но това се получаваше само ако човек се върнеше през някой от главните портали по време на пълнолуние или новолуние. Използваше ли се обикновен портал, времето в настоящето продължаваше да тече — в нашия случай цели два дни. По този начин ни оставаше само още един ден до завръщането ни във Венеция. С други думи, щяхме да пропуснем цялата си почивка в настоящето през 2013 година. Goodbye, Лондон…

— След няколко месеца пак ще се върнем тук — рече Себастиано, сякаш бе прочел мислите ми (понякога си мисля, че наистина го може!). — Тогава ще си осигурим достатъчно време за Лондон. Какво ще кажеш?

— Добър план — промърморих, затиснала устата си с ръка, защото отново ми се повдигаше. — А сега може ли отново да отбием вдясно?

Спиталфилдс в лондонския Ийст Енд, изглежда, бе място, имащо лоша слава. След всичко, което бях прочела, едно време е бил — тоест сега — най-гадният квартал в града. Джак Изкормвача бе безчинствал тук в края на XIX век и най-бедните от бедните обитавали мизерни жилища.

Трябваше да намалим темпото, защото улиците станаха значително по-лоши. Навсякъде имаше дупки, а на някои места настилката напълно липсваше. Къщите бяха криви и порутени, а на някои ъгли дебнеха съмнителни фигури, но със сигурност никоя от тях не би посмяла да ни спре с лоши намерения. След последното ни спиране Себастиано се беше настанил на капрата до Хосе и бе препасал колана с оръжията си, на който видимо за всички висяха смъртоносни пистолет и шпага.

Винаги се плашех мъничко, когато се окичеше с всички тези опасни джаджи, но в същото време бе и някак си успокояващо, защото знаех, че в случай на опасност можеше да ни спаси живота. Няколко пъти на Себастиано му се бе налагало да докаже бойните си умения, макар обикновено да носеше оръжията само за да всява респект.

Накрая каретата спря. Трепкащата светлина на фенера й освети една малка черква. Себастиано ми отвори вратичката, помогна ми да сляза и заедно последвахме Хосе, който извади ключ и отключи една скрита странична врата. Не ме учудваше, че прозорецът във времето, който след малко щяхме да използваме, се намираше в божи дом. Във Венеция също имаше такъв, в „Санто Стефано“. Но тези обикновени прозорци във времето можеха да се използват само ако никой страничен човек не гледаше — в момента, в който се съберяха непосветени хора, преставаха да функционират. Затова тези проходи във времето обикновено се намираха на уединени места, извън града или както в случая, в черква. Защото, когато не се провеждаше литургия, обикновено храмовете бяха пусти — като се изключеше някой и друг свещеник, но Хосе си имаше свои методи, да предотвратява внезапните им появи, например чрез щедри волни пожертвувания.

Миришеше на тамян и влажни, стари зидове. Подът беше покрит с груби мраморни плочи, а местата за сядане се състояха от няколко проядени от червеи пейки. В нишите на страничните олтари бяха разположени няколко зловещо изглеждащи саркофага, рамкирани от почернели от сажди свещи, които в момента не горяха. Единственият ни източник на светлина беше фенерът, който Хосе бе взел със себе си.

Старият мъж заобиколи една колона, настани се на една от пейките и погледна със свъсено изражение към главния олтар, над който висеше в естествен размер дървена фигура на Христос, разпънат на кръст, с широко разтворени очи. По гърба ми полазиха тръпки, защото изглеждаше толкова зловещо. Ако зависеше от мен, можеше веднага да се разкараме от тук.

— Защо седна? — Себастиано пристъпи до Хосе и го погледна въпросително. — Какво чакаме?

— Пратеникът Джереми. Повиках го.

— Червенокосото момче? Каква работа има тук? Да вземе каретата и конете?

— Не, трябва да ги пази, докато се върна.

— Смяташ отново да се върнеш тук?

— Да. Имам да свърша още някои неща.

При тези думи на Хосе в мен се прокрадна неприятно чувство. Бях предположила, че в настоящето щеше да се върне заедно с нас във Венеция, в крайна сметка работеше там. Беше ръководител на историческия архив в университета и като се изключеха малките му временни екскурзии в миналото, там беше постоянното му местоживеене. Обикновено всички наши мисии като пазители се извършваха във Венеция, освен ако някъде другаде не се нуждаеха от заместници — както сега в Лондон. Или поне Хосе беше казал, че става дума за заместване.

Двамата със Себастиано си разменихме погледи. Нещо тук изобщо не беше наред. Изтощена, аз също се отпуснах на една пейка.

— И какво по-точно имаш още да свършиш тук? — попита Себастиано.

Хосе само повдигна рамене. Беше толкова типично за него да не издава и една сричка в повече. Въпреки че го познавах, откакто се познавах и със Себастиано, все още не можех да го разгадая. Като един от старите, притежаваше сили, за които нямахме и представа със Себастиано. Дори не можехме да допуснем за съществуването им.

Понятиетостарв никакъв случай не се отнасяше само до прорязаното от бръчки лице на Хосе и изпосталяло му тяло, въпреки че и двете лесно можеха да създадат грешното впечатление, че става дума за един вече треперлив пенсионер. Старите бяханаистинастари, може би по-стари от самото време. Хосе винаги запазваше мълчание, когато директно бъдеше попитан за това, и до този момент не бяхме успели по заобиколен път да разберем повече по въпроса. Освен факта, че от неговия вид имаше още няколко, с които се бяхме запознали — между тях двама или трима, от които човек истински трябваше да се страхува.

Старите, наричани ощезакрилници, пътуваха през порталите от една епоха в друга и изпълняваха най-различни тайнствени задачи. Понякога вкарваха в действие и пазачите на времето, тоест хора като Себастиано и мен, наричани ощепазители. Но с определени неща предпочитаха да се заемат лично, без да издават защо или за кого го правеха.

Те притежаваха странни, магически огледала, в които виждаха погрешните развои във времето, и където им се стореше необходимо, предотвратяваха с наша помощ, на пазителите, нежеланите събития, за да не настъпят видените от тях в огледалото отклонения.

В повечето случаи причината за подобни отклонения в развоя на събитията бяха тайни манипулации. Вече множество пъти лично бях свидетел как други стари стоят зад това. Изглежда, някои от тях искаха да променят времето така, както им изнася. Досега двамата със Себастиано винаги мълчаливо бяхме изхождали от факта, че в това отношение Хосе бе последна и надеждна инстанция и че всички други, които преследваха собствените си планове, искаха с нечестни намерения да повлияят на хода на времето. Било то защото на всяка цена копнееха да завладеят света или искаха да си отмъстят на някого. Или пък смятаха да докажат, че струват повече от другите. До този момент не бях успяла да установя мотивите им, защото от Хосе не можеше да се измъкне информация и за останалите стари. Не знаехме откъде идват, къде отиват или чий приятел или враг са те.

Каквато и да бе причината, изобщо не ми прозвуча добре това, че Хосеимаше да свърши още някои нещатук. Звучеше като тъмни съзаклятия и грозящи опасности.

Явно и Себастиано почувства същото, защото се подготви за следващ въпрос, но в този момент вратата на черквата се отвори, проскърцвайки, и червенокосото момче се появи.

— Дойдох възможно най-бързо. — Със срамежлив поглед към мен, той смъкна шапката от стърчащите му във всички посоки къдрици. — Милейди — каза и се поклони непохватно.

— Просто Ана — отвърнах аз.

Въпреки оскъдното осветление, видях, че почервеня. Кимна засрамено и запристъпя от крак на крак. — Аз съм Джереми. Можете да ме наричате Джери.

Джери носеше груби, но чисти панталони до коляното, един малко големичък жакет от син вълнен плат и бяло, доста артистично завързано шалче на врата. Явно шалчето му бе прекалено стегнато, защото той го подръпваше с не особено доволно изражение на лицето.

Хосе се надигна.

— Можеш да изчакаш отвън при каретата. След около пет минути ще съм готов.

Джери задърпа по-енергично шалчето си.

— Предпочитам да ви изчакам тук вътре.

— Защо?

— Отвън има една жена, която мирише на ракия и се представи като Моли. Според нея имам адски елегантно шалче и изглеждам като истински джентълмен.

Себастиано веднага направи правилното заключение от това панически звучащо изказване.

— Предполагам, че не е искала да свие шалчето от врата ти, а само няколко шилинга от портмонето ти.

— Знам, сър. Но предпочитам да не излизам навън, докато тя е там.

— Не е нужно да го правиш — рекох аз.

Трябваше да прозвучи успокояващо, но по-скоро се получи нещо като лай, защото отново се разкашлях. Болката в главата ми също се засили.

Себастиано се обърна нетърпеливо към Хосе.

— Ана трябва да отиде на лекар. Давай да се махаме от тук. Щом Джери е пратеник, значи, може да наблюдава скока във времето.

— О, да! Моля ви, искам да присъствам и да наблюдавам! — Очите на момчето светеха от любопитство.

Хосе поклати глава.

— Може би няма да успея да отворя прозореца, ако гледаш, Джери. Не е особено стабилен. Така че преодолей неудобството си и излез отвън. Дай на дамата един шилинг и й кажи да се разкара.

Момчето кимна съкрушено и се отправи, влачейки крака, към изхода. Изглеждаше така, сякаш трябваше да се изправи срещу смъртоносно чудовище.

В същия момент вратата се отвори широко и в облак от алкохолни изпарения се появи набита, силно гримирана жена. Това трябваше да е Моли. Носеше крещящо жълта рокля, беше около трийсетгодишна и имаше недвусмислени намерения.

— Ето го и моя очарователен млад джентълмен! Приключи ли с молитвите? Какво ще кажеш за едно кратко сладко рандеву?

При тази жизнерадостна, произнесена леко завалено покана, Джери сведе глава, след което се обърна бавно към нас.Виждате ли?! — сякаш казваха обвинително очите му.

Отново се разкашлях, този път по-силно, с което привлякох вниманието на Моли. Тя бързо подмина Джери и се отправи към мен.

— О, какво бедно създание! Изглеждаш ужасно! Толкова мръсна и занемарена! А си и болна, така ли? Туберкулозата ли те е сграбчила в лапите си? Затова ли търсиш божията милост нощем? — Тя хвърли поглед към гледащия втренчено Исус над олтара и мимоходом се прекръсти. — Господи, моля те, излекувай това момиче от туберкулозата! — каза и ме изгледа изучаващо. — Хубавка си. И не си чак толкова изпосталяла, колкото ми се стори на пръв поглед. — Тя хвана покрития ми с пепел ръкав и потърка дантелата между пръстите си. — Някога това е била хубава рокля. Кой ти я подари? — И чак тогава забеляза Хосе и Себастиано. — Кои са тези типове? — Тя присви очи. Изведнъж ръката й се скри между гънките на роклята й и се появи отново, стиснала пистолет. — Вие, мошеници такива, какво сте намислили да правите с това бедно, изтормозено дете? — (Всъщност тя не казамошеници, а нещо много неприлично, което не бива да се повтаря и което накара дори Себастиано да трепне.)

Тя размаха дулото на пистолета, който изглеждаше доста голям и застрашителен.

— По-добре свали ръката си от колана с оръжията, приятелче, иначе ще ти пръсна черепа.

Себастиано послушно отпусна ръка.

Недоверието на Моли ясно се усещаше, когато огледа преценяващо Хосе.

— Кой си ти? Приличаш на проклет испански пират. Да не би вие двамата да се канехте да отвлечете бедното девойче на някой кораб и да го продадете скъпо на някой от онези перверзни ориенталски господари на хареми?

— Жено, имате богата фантазия.

— Всичко е наред — рекох аз. — Това са добри мои приятели. Просто искахме заедно да се… помолим.

— Разбирам — каза Моли, но не звучеше убедена.

Не свали пистолета и на сантиметър.

— Какво ще кажете да ви предложа две лири за една малка услуга? — попита я Хосе.

— Каква услуга?

— Да си тръгнете.

— Толкова много? — нададе възмутен вик Джери.

Моли се обърна заедно с пистолета към него.

— Да не би да смяташ, че една услуга от мен не струва толкова?

— Ъъъ… не — побърза да я увери той.

Но недоволството му ясно си личеше, когато Хосе го призова да придружи Моли навън и да й даде уговорената сума.

Тя прибра пистолета си и изгледа Хосе с пробудила се благосклонност.

— Изглеждаш, сякаш последното ти пътуване е било адски дълго и самотно, стари моряко. Бих могла да съм малко мила с теб.

— Много благодаря, но не.

— Ами ти, момче? — попита тя Себастиано.

Имах чувството, че в очите й блестеше заинтересувана искра.

— Не, в никакъв случай — отвърнах аз.

Моли не изглеждаше особено изненадана.

— Добре, тогава ще ви оставя на вашите молитви, красавци такива. — Тя ми се ухили. — Грижи се за себе си, дете. И за него също. — Посочи Себастиано. — Често мъжете изчезват по-бързо, отколкото можеш да произнесешджин. — И сякаш с тази дума сама си даде знак, защото извади от друг джоб на роклята си едно шише, махна запушалката му и се почерпи с няколко прилични глътки. Леко оригвайки се, отново прибра бутилката. — Ако пак ви потрябва услуга, елате на Брик Лейн при Моли Фландърс! Вратата ми винаги ще е отворена за вас! Хайде сега, хитрецо, имаме сделка за уреждане с теб. — С енергичен жест хвана Джери под ръка, преди той да е успял да отстъпи, и заедно с него се отправи навън.

— Най-накрая. — Себастиано се приближи до мен, обгърна ме с ръка и ме отведе при колоната, където Хосе ни очакваше.

— Можем ли да започваме? — Здравото око на възрастния мъж ме погледна въпросително.

Кимнах и потиснах още една кашлица, докато Себастиано ме притискаше силно в прегръдките си. Облегнах се на него и вдишах познатия му, успокояващ аромат — на вълна, кожа и сандалово дърво. И на него самия. Е, и на пушек, но при тези обстоятелства не можеше да се очаква друго. Около нас започна да се усеща трептене, първоначално се образува тънка линия от светлина, която бързо се разрасна и накрая потопи всичко в заслепяващ блясък. В същото време въздухът завибрира, земята сякаш се надигна и започна да се разпада под краката ми. Вкопчих се в Себастиано и стиснах очи, защото от това, което следваше, изпитвах най-голям страх: оглушителният трясък, който ни захвърляше в безкрайността на времето.

Дойдох на себе си в странна, поклащаща се нагоре-надолу обкръжаваща среда — неонова светлина, мръсни и изрисувани каменни плочи. Себастиано ме държеше на ръце, видях загриженото му лице надвесено над мен. Носеше ме през нещо като тунел.

— Пусни ме долу, лошо ми е — успях да кажа, давейки се.

Остави ме да стъпя на крака тъкмо навреме. Изпразних стомаха си от съдържанието му (за щастие, не беше останало много), след което, простенвайки, се опитах да се ориентирам. Примигах невярващо, когато осъзнах, че не сме сами. В продължение на около десет метра лежаха почти толкова човешки тела на земята, загърнати в спални чували или мръсни одеяла. На безмилостно ярката светлина видях проскубани коси и тук-там някое бледо лице.

— Къде се намираме? — попитах ужасено.

— В подлез.

— Какво правят тези типове тук?

— Пренощуват. — Себастиано понечи отново да ме вдигне, но аз отказах.

— Мога да вървя. Къде е Хосе?

— Върна се обратно. — Себастиано изглеждаше загрижен. — Сигурна ли си, че можеш да вървиш сама?

— Напълно.

Но все пак чувствах краката си нестабилни и той трябваше да ме подкрепя, докато вървях. Внимателно се придвижвахме покрай редицата спящи бездомници. Когато почти бяхме достигнали края на подлеза, един от мъжете се събуди и ни изгледа с мътни очи.

— Имате ли нещо за пиене? — изфъфли той. — Или нек’ви пари?

— За съжаление, нямаме, приятел — отговори му Себастиано.

— Окей, хубафф ден.

Бездомникът се обърна на другата страна и отново заспа. Изглежда, старовремското ни облекло не го впечатли. Също както и шофьора на таксито, в което малко след това се качихме. Не бяхме удостоени с повече от един бегъл поглед. Намирахме се в Лондон. Тук се разхождаха прекалено много хора с необичайни дрехи, за да може облеклото ни да смути някого.

Пътувахме през центъра към Уестминстър, където бе нашият хотел. Аз изчаках в таксито, докато Себастиано набързо се качи до стаята ни и взе пари, за да платим на шофьора, който веднага след това ни откара до най-близката клиника. Там след кратко обяснение един преуморен от работа лекар ме върза към кислородна маска и ми включи система. Налагаше се да остана легнала на легло и да си почивам.

— Толкова съм уморена — измърморих, но тъй като имах маска върху лицето, никой не разбра.

Докато се унасях, чух Себастиано да разказва на сестрата някаква история за парти с костюми и пожар в кухнята, която ми прозвуча толкова правдоподобно, че замалко и аз да повярвам.

Когато отново се събудих, беше посред бял ден и се чувствах значително по-добре. Кашлицата почти си бе отишла, гаденето бе изчезнало, а главоболието се изчерпваше до леко опъване в областта на слепоочията. Каквото и да имаше в системата, много ми бе помогнало. Лекарят ме прегледа набързо и после подписа документите за изписването ми. Определено се чувствах много по-добре. Но Себастиано изглеждаше отпаднал и недоспал. С часове бе седял до леглото ми и бе бдял над съня ми.

Върнахме се обратно в хотела, изхвърлихме в кофата мръсните ни и опушени старовремски дрехи, взехме си продължителен душ и поспахме още няколко часа. След това се чувствах като новородена и гладна като вълк. Облякохме си чисти дрехи и отидохме в заведението за бързо хранене зад ъгъла. Поръчахме си салата и сандвичи, а за десерт си взех едно вкусно брауни, което си топвах в топло кафе с мляко.

— Жалко, че още утре трябва да отпътуваме за вкъщи — въздъхнах с уста, пълна със сладкиш.

— Малка промяна в плана. Ще останем още няколко дни.

— Но нашият полет е утре сутринта!

Себастиано поклати глава.

— Именно в това се състои промяната в плана. Точно преди да се върне обратно, Хосе каза да го изчакаме. Трябва да изпълним една задача.

— Каква?

— Не уточни. Но звучеше… спешно. — Докато го казваше, Себастиано изглеждаше сериозен.

Мислено вече бях направила някои предположения на какво би могло да се дължи потайността на Хосе, но не ми бяха хрумнали смислени идеи. Явно и при Себастиано положението беше същото.

— Наистина нямам и бегла представа какво се случва там, но съм убеден, че става дума за нещо голямо.

— Той каза ли кога ще се върне? — попитах аз.

— Спомена, че след два-три дни.

— Хм. Ама че новини. — Които след по-внимателно обмисляне не ми се сториха чак толкова лоши. Разбира се, малко се притеснявах каква ли ще е следващата задача, която ще ни натресе Хосе, но виждах и положителната страна на ситуацията: можехме да си изкараме няколко прекрасни дни тук!

— Не трябва ли да предупредиш в работата ти, че ще отсъстваш? — попитах Себастиано.

— Вече го направих.

— И какво им каза?

— Истината. Че си получила натравяне от дим и затова се налага да поостанем тук. Малко попреувеличих нещата — добави той. — Не бяха очаровани, но какво могат да сторят?

След като завърши университета, миналата година започна работа в администрацията на Венецианското биенале. През есента отново щеше да има изложение, което означаваше и много работа по подготовката, но със сигурност щяха да издържат няколко дни без него.

Аз самата не изпусках нищо, що се отнася до работата. Това бе предимството да си студент. В момента нямахме лекции, само трябваше до края на месеца да напиша курсова работа на тема „Джакомо Казанова“ — с когото случайно лично се запознах по време на една мисия през 1756 година и затова можех да включа няколко интересни допълнителни перспективи. Разбира се, така, че никой да не заподозре нещо.

Харесвах специалността си. Взех правилното решение, когато се записах да следвам „Италианска литература“ във Венеция. Не само защото така можех да живея заедно със Себастиано, а и защото намирах специалността ми за забавна и с удоволствие учех. А и разполагах с достатъчно свобода, за да пътувам във времето със Себастиано и Хосе. Всичко на всичко водех един разнообразен и вълнуващ живот, при това с мъжа, когото обичах. А сега бяхме заедно в един от най-красивите градове на Европа. Предстояха ни прекрасни дни, точно както си бях пожелала. Всъщност трябваше да се чувствам щастлива, но нещо ме притесняваше. Но не можех конкретно да определя какво, бе прекалено мъгляво и неуловимо. Решително потиснах странното и неприятно чувство.

— Нека предприемем нещо интересно!

— Какво предлагаш?

Това бе добър въпрос. Извадих пътеводителя от чантата ми и го разтворих.

— Да видим какво има наоколо. — Почти веднага открих нещо подходящо и посочих с пръст избраната от мен цел. — Сега с удоволствие бих отишла ето тук.

Още в началото на разходката ни имах лошо предчувствие. А всичко започна толкова безобидно. Хванати за ръка, се разхождахме бавно в парка „Сейнт Джеймс“ по посока на Бъкингамския дворец. Беше приятно топло, небето — безоблачно синьо. Лятото се показваше от най-хубавата си страна. Лебеди се носеха по езерото, което се намираше на пътя ни. На брега се поклащаха няколко пеликана и се караха за храна с кълвящи наоколо гълъби. Между огромните дървета се стрелкаха катерички, също в търсене на храна. Много от най-известните забележителности на града бяха на една ръка разстояние: Уестминсгьрското абатство, гигантското виенско колело „Лондонското око“, Бъкингамският дворец. Върху тревата се припичаха влюбени двойки, на пейките си почиваха пенсионери, а непрестанно ни задминаваха тичащи за здраве хора. Разбира се, освен тях цели тълпи от туристи населяваха околността, особено района пред двореца, който вече бяхме достигнали. Но идиличната красота наоколо не можеше да бъде засенчена дори от безбройните посетители. Направих снимки на златната, блестяща на слънцето богиня на победата върху мемориала „Виктория“ и продължихме със Себастиано към оградата пред двореца, защото непременно исках да видя шотландските гвардейци.

— А сега какво ще правим? — попита Себастиано, след като направих няколко снимки на стоически гледащите пазители на двореца и вече се бях примирила с факта, че за съжаление, скоро не се очакваше да се появи нито принц Уилям, нито Кейт или пък който и да е друг от кралското семейство.

—Не знам — казах разсеяно, тъй като неприятното чувство бе започнало да се засилва.

И точно в този момент почувствах сърбежа. Разтърках врата си, тъй като първоначално реших, че яката на тениската жули кожата на тила ми. Но още докато го правех, осъзнах, че е точно това, което открай време ме ужасяваше: сърбежът на врата бе нещо като свръхестествена дарба, която отдавна притежавах и която се задействаше, когато ме застрашаваше опасност. Старите ме бяха сдобили с тази необикновена способност, когато бях още много малка. На няколко пъти сърбежът ме бе предпазвал от големи неприятности, но понякога се появяваше чак в последния момент, така че забелязвах критичната ситуация едва когато бях насред нея.

Себастиано забеляза, че се почесвам.

— Ана?

Той рязко спря на място, хвана ме за раменете и ме погледна втренчено.

В следващия момент покрай нас профуча колоездач, толкова близо, че замалко да ни прегази. Което всъщност щеше и да направи, ако не се бяхме спрели. Себастиано извика след типа една обидна дума на италиански, след което срещна настойчиво погледа ми.

— Това ли беше? — попита напрегнато. — Опасността премина ли?

Отпуснах ръка и мълчаливо кимнах. Действително сърбежът беше престанал.

Въпреки това в мен остана чувство на леко безпокойство. Нещо като смътно предчувствие, че сърбежът искаше да ме предупреди за нещо повече от просто един фучащ колоездач. Отне известно време, докато успея да определя това неприятно чувство.

Чувството, че някой те следи.

Не казах на Себастиано за това, защото през останалата част от деня чувството изчезна, докато накрая не бях убедена, че е страничен ефект от всичкия стрес през изминалата нощ. Обиколихме пеша още няколко туристически забележителности в района — Уестминстърското абатство, Даунинг Стрийт 10, Конната гвардия и площад „Трафалгар“. Площадът ми беше познат, защото там, точно до паметника „Колоната на Нелсън“, се намираше най-големият портал за пътуване във времето, през който преди няколко дни бяхме преминали в 1813 година, за да спасим мистър Търнър и картините му. Естествено, по онова време Колоната на победата все още я нямаше, въпреки че няколко години по-рано адмирал Нелсън вече е бил спечелил величествената морска битка срещу французите.

Купихме си сладолед, седнахме на ограждението на фонтана и известно време гледахме пъстроцветното оживление на площада. Безразсъдно смел тип с карирани бермуди се покатери върху единия от огромните бронзови лъвове в основата на паметника и позира на приятелката си, която го снима от всички възможни ъгли. В далечината минаваха червените двуетажни автобуси, символът на Лондон, които бяха част от облика на града също като безкрайния, никога не секващ поток от туристи. Фонтанът бе обкръжен от хора, както и представлението малко по-надолу, което улични артисти изнасяха върху огромни велосипеди с едно колело. Навсякъде гъмжеше от хора, както бе в слънчев ден на площада „Сан Марко“ във Венеция.

Само на няколко крачки от нас се намираше порталът. Докато се взирах в мястото, сякаш усетих да ме полазва лека тръпка. Все пак докато някой от старите не го отвореше, порталът все едно не съществуваше. Но дори и когато работеше, не можеше да бъде забелязан от околните. Именно в това се състоеше уникалността на главните портали. Човек можеше — при условие че някой от старите присъстваше — посред бял ден и пред очите на всички да премине през него. Хората наоколо виждаха как изчезваш или се появяваш, но по никакъв начин не им се струваше странно, просто веднага забравяха за това.

В момента един тип с расти и сънлив вид стоеше точно на мястото, където се намираше порталът, и разлистваше начумерено пътеводителя си, което ми напомни, че на двама ни със Себастиано ни предстоеше мащабна програма за разглеждане на забележителности.

Тъй като и без това вече бяхме тук, бе удачно да посетим Националната галерия в съседство, където освен всичко останало можеха да бъдат разгледани картини на господин Търнър. Но бях прекалено скапана за поход през обширния музей, затова веднага се съгласих, когато Себастиано предложи да се върнем в хотела. Все пак и утре бе ден.

За вечеря ядохме в един индийски ресторант най-вкусното пиле с къри на всички времена. След това отскочихме до един пъб на брега на Темза. Седяхме на маса до прозореца, пиехме наливен „Гинес“ и разговаряхме. И през цялото време си мислех колко е странно — познавахме се вече от почти четири години и понякога ми се струваше, че е достатъчно само да се погледнем, за да знаем какво си мисли другият. Въпреки това темите ни за разговор никога не се изчерпваха. Също така можехме просто да седим заедно, без да си разменим и дума, и мълчанието нямаше да ни притесни. Чувството беше хубаво. Задушевно и приятно.

Но тази вечер разговаряхме. Например за Ванеса, която още от основното училище бе най-добрата ми приятелка. Не само че рождените ни дни бяха през два дена, но имахме и още много други общи неща, например и двете бяхме ужасно зле по математика и затова се наложи да повторим един клас. За съжаление, откакто живеех във Венеция, не се виждахме толкова често, защото след гимназията Ванеса бе останала да живее в родния ни град Франкфурт. Тя следваше там право и бе ужасно нещастна, най-вече откакто бе срещнала в университета онзи тип Мануел.

В пъба имаше безплатен интернет достъп и откакто бяхме дошли, ми бе изпратила най-малко десет съобщения, изливайки разочарованието от връзката си.

— Защо не му бие дузпата на този тип, щом като така я обижда? — попита Себастиано.

— Ванеса не се чувства обидена, а смята, че той просто е казал истината.

— Казал й е, че е дебела!

— Е, да, но тя самата смята, че е дебела.

— Напълняла ли е, откакто я видяхме последния път?

— Доколкото знам, не е.

— Какъв размер дрехи носи? Четиридесет и четири?

— Точно така — потвърдих.

— Ето, значи, не е по-дебела от теб.

Зяпнах го.

— Какво точно имаш предвид? Моят номер е четиридесет и две!

Той ме изгледа стреснато.

— Нямам предвид, че ти…

— Пошегувах се — ухилих се насреща му.

Отвърна на усмивката ми по своя си неустоим маниер на латино ловър.

— Ако питаш мен, женските извивки никога не са в повече, гълъбче. Спокойно можеш да качиш някой и друг килограм.

Продължихме да се шегуваме, докато поредното съобщение от Ванеса не се появи на айфона ми.

Иска ми се да съм при вас и да се включа в следващата ви мисия. Не можеш ли да питаш онзи едноок тип, дали случайно не предлагат временна работа за през ваканцията?

— Определено беше грешка, че й разказа — каза Себастиано, който седеше до мен и също прочете съобщението.

— Тя е най-добрата ми приятелка, и без това нямаше да мога вечно да крия от нея. А и все нещо трябваше да й кажа след историята с диамантеното колие. Тя ме познава много добре, в никакъв случай нямаше да се хване на някоя лъжа.

Себастиано бе взел колието след едно забележително приключение в Париж през 1625 година. Не можех да го нося, защото бе прекалено ценно и впечатляващо, затова го бях скрила много добре. Или поне така си мислех, докато Ванеса не бе отворила фризера, за да вземе лед за голямото ни парти, което двете бяхме организирали миналата година по случай двайсетия ни рожден ден. Блестящото великолепие се бе озовало в ръцете й и принудена от обстоятелствата, трябваше да й дам едно-две обяснения.

— Може би наистина трябва да попитам Хосе дали не може да се включи — казах аз. — В крайна сметка навремето и ти си попаднал на работата като пазител на времето чрез приятел.

Пенг. Още едно съобщение от Ванеса.

Но всъщност нямам никакво време, защото Maнyел иска да отпътува за Ибиса вдругиден. Родителите му имат вила там. Ако не го придружа, отново няма да ми говори цяла седмица. А и без това съм напълно съсипана. Казах ли ти, че ме скъсаха на семестриалния изпит?

— С това въпросът е решен — каза Себастиано.

Написах на Ванеса нещо мило и я успокоих заради проваления изпит. За щастие, можеше да се яви пак. Ако изобщо го искаше. Вече на няколко пъти бе намеквала, че май е сбъркала с правото и евентуално би искала да се прехвърли на нещо, свързано с изкуство или мода.

Келнерът донесе по още една бира „Гинес“, но след половин чаша капитулирах и не можех да спра да се прозявам. Себастиано плати сметката и в лятната нощ тръгнахме пеша към хотела. Навсякъде фучаха превозни средства, беше почти толкова натоварено, колкото и през деня. Трябваше адски да внимаваме, защото всички коли прииждаха отдясно, вместо отляво. Огромни нарисувани стрелки върху платната — вероятно специално направени за туристите — обозначаваха накъде трябва да се погледне, преди да се пресече.

Вървяхме плътно прегърнати и по-късно заспахме по същия начин. Бях положила глава върху гърдите на Себастиано, заслушана в биенето на сърцето му. В този миг бях безкрайно щастлива.

В съня ми пропадах в дълбините на тъмна шахта. Не бързо, подобно на камък, а бавно като реещо се листо, подхвърляно насам-натам от въздушни течения, които не можех да контролирам. Знаех, че това не е реално, но въпреки това усещах студа, който ме обгръщаше от всички страни, както и плашещата безкрайност, към която се устремявах. Донякъде беше като пропадането на Алиса в Страната на чудесата, само дето там долу не ме очакваше приказен свят, а нещо много лошо. Нещо тъмно и зло, без тяло от плът и кръв, но въпреки това имащо нокти и рога, и остри зъби, и плющяща опашка. Не че можех да го видя. Но бях изпълнена с нещо като интуитивно знание, че подобно същество живееше в дълбините на времето, и ако пропадах достатъчно дълго, щях да го срещна.

Вече го приближавах, усещах това, без да мога да определя защо. Завладя ме ужасяващ страх и притисна гръдния ми кош, вече не можех да дишам. Събудих се, задъхана, копнееща за глътка въздух като някоя удавница. Себастиано ме прегърна.

— Ана?

— Всичко е наред — избълвах, сякаш за да успокоя и самата себе си.

— Мили боже, та ти трепериш!

— Гаден кошмар.

— Какво сънува?

— Не знам. Нещо зло от „Алиса в Страната на чудесата“.

— Царицата на сърцата?

— Не, по-скоро нещо като Джаберуоки.

— Страховитото чудовище? В съня си ли го видя?

— Не точно, по-скоро го почувствах.

— Със сигурност щеше да му дадеш да се разбере на чудовището — рече Себастиано леко закачливо.

— Определено.

Притиснах се в него, топлото му тяло бе силно и успокояващо, но сърцето ми продължаваше да бие като лудо. Отне доста време, докато отново успея да заспя.

На другата сутрин, веднага след закуската, се отправихме навън, за да можем да видим възможно най-много от Лондон, преди Хосе да се е върнал. Следващите два дни бяха изпълнени с мероприятия, но аз се наслаждавах на всяка една минута.

От сутрин до здрач бяхме навън. Понякога вървяхме пеша, друг път ползвахме метрото или пък пътувахме с червените двуетажни автобуси. Биг Бен, „Тауър“, „Пикадили Съркъс“, „Ковънт Гардън“, „Хародс“ (невероятно колко много луксозни стоки, струващи над десет хиляди лири, може да бъдат събрани в един-единствен универсален магазин!). Разбира се, разходихме се и до Лондонското око, откъдето се насладихме на спираща дъха гледка, която въпреки прекомерно високата такса си струваше. Спестихме си „Мадам Тюсо“, но затова пък си позволихме посещение на „Лондонската тъмница“, неповторимо място на ужасите, което пресъздаваше миналото на Лондон с пожарите, плъховете и изглеждащите като истински болни от чума.

Когато вечерта на втория ден се прибрахме в хотела след разходка по Портобело Роуд, вече ни очакваха. Хосе се беше върнал.

Той имаше изтощен и напрегнат вид и изглеждаше някак си странно умислен. Без излишно увъртане, тикна в ръцете ни камара старинни дрехи и обясни, че мисията ни започва утре сутринта.

— Ще се срещнем утре в девет на Трафалгар Скуеър до Колоната на Нелсън с мистър Стивънсън. Бъдете точни.

— Кой е мистър Стивънсън? — попитах аз.

— Един инженер — отвърна Хосе кратко, както винаги.

Не изглеждаше така, сякаш гореше от желание да ни разкаже подробностите.

— Добре ли си? — поинтересува се Себастиано, когато Хосе се накани да отиде в стаята си, без да ни даде каквито и да е други обяснения. — Нещо особено ли се е случило? Изглеждаш направо капнал от умора.

— Наистина съмкапнал. И затова сега спешно се нуждая от сън. Ще се видим утре в девет при Колоната на Нелсън. — С тези думи Хосе ни обърна гръб.

На следващата сутрин станахме рано, набързо закусихме и се преоблякохме за пътуването. Дрехите, които Хосе ни беше дал, бяха отново от 1813 година, точно както и тези от предишната ни задача. С тази разлика, че роклята, която носех по време на мисията при мистър Търнър, в сравнение с тази, която сега бях получила, бе като евтин парцал.

Този път Хосе ми бе донесъл нежнолилава рокля в стил ампир с бродирани бухнали ръкави и леко гълъбовосиньо манто с големи ревери — и двете невероятно елегантни и многократно по-скъпи от всичко, което до този момент бях получавала при пътуванията си във времето. Тоалетът ми се допълваше от шапчица със сатенени цветчета, чиито панделки се завързваха под брадичката, както и от ботушки от приказно мека кожа. Хосе бе помислил дори за аксесоари: страхотна малка кесийка, която изпълняваше ролята на дамска чанта, цветово съчетана със сатенените цветчета на шапката, и чадърче за слънце с къдрички по ръба. Роклята, мантото и ботушките ми пасваха като излети — Хосе притежаваше списък с точните ми размери. След като два-три пъти ми се наложи да пътувам в миналото с прекалено къси, тесни, дълги или големи дрехи, бях настояла за облекло по поръчка за следващите мисии, каквото винаги получаваше и Себастиано.

Въртях се на всички страни пред огледалото в хотелската стая и имах чувството, че съм главна героиня от някой роман на Джейн Остин.

— Този път Хосе показа истински вкус — казах на Себастиано, който в този момент излизаше от банята.

— Определено — съгласи се той и застана до мен, така че да мога да го видя в огледалото.

Долната ми челюст увисна.

— Леле!

Не можех да откъсна поглед от отражението му в огледалото. Себастиано носеше плътно прилепнал светъл панталон, който бе прикрепен с гамаши за лъснатите обувки, както и нещо като фрак от мек тютюневокафяв плат. Между реверите му се подаваше риза с висока яка и снежнобяло шалче.

Себастиано изтупа една невидима прашинка от безупречния плат на ръкава си, след което закопча жакета си и си нахлупи истински, блестящ черен цилиндър.

— Леле! — повторих аз. — Невероятно! Изглеждаш като истински мистър Дарси!

Той въздъхна.

— Какво ли не правя за тази работа!

Преди да потеглим, освободихме стаята. Ценните си вещи оставихме на съхранение в сейфа на хотела, а останалия багаж депозирахме в шкафче на гарата. От там си взехме такси до Трафалгар Скуеър. Въпреки ранния час там вече цареше обичайното оживление. Със старовремските ни костюми почти не се откроявахме, тъй като просторният площад бе предпочитана сцена за всевъзможни артисти и мимове. Човек постоянно се натъкваше на някой предрешен, който изнасяше представление на безбройните туристи.

Както бе уговорено, чакахме до колоната, на мястото където се намираше времевият портал. Себастиано свали цилиндъра и прокара пръсти през косата си, след което извади тежък златен джобен часовник и отвори капачето му.

— Почти девет — каза той.

Погледнах часовника.

— Много яка джаджа. Изглежда скъп. Някога при предишните си мисии получавал ли си такова нещо?

— Не.

— Странно. Имам предвид, че всичко… — посочих с ръка тоалетите ни —.. е толкова скъпо.

— Без съмнение. — Себастиано изглеждаше също толкова загрижен, колкото се чувствах и аз. — Нещо в тази мисия определено е по-различно от другите.

Двойка туристи минаха покрай нас и хвърлиха монета в цилиндъра на Себастиано.

— Прекрасни костюми — похвали ни жената. — Невероятно автентични. И толкова висококачествени!

Дори на напълно непознати хора им правеше впечатление. Вече беше станало ясно, че предстоящата мисия бе нещо повече от обикновено придружаване, тъй като за целта не беше нужно чак толкова да се изтупваме.

Тези придружавания — доста разкрасено определение за нещо, което в действителност представляваше отвличане — бяха част от пътуванията във времето, която изобщо не харесвах. С удоволствие се скатавах от тях и обикновено оставях Себастиано да се погрижи за тези случаи, тъй като ми се струваше депресиращо да завличам нищо неподозиращи хора във вече отминали столетия. При това те дори не разбираха, че биват отвлечени. Само в началото някои от тях бяха леко дезориентирани. За подобни случаи някой от нас, пазителите на времето, стоеше в очакване да ги придружи до новия им дом, който сякаш по магичен път изникваше в миналото, с всичко към него, както си му е редът — семейство, приятели, познати и дори домашни любимци. Сякаш винаги са принадлежали на това място, досегашният им живот биваше изцяло заличен от паметта им. Както и от паметта на всички, които ги познаваха.

Именно това най-много ме тормозеше в цялата история. Въпреки че никой не изпитваше загуба при изчезването на тези хора, те все пак имаха приятели и родители, които са ги обичали цял живот. И изведнъж те вече и не подозираха за съществуването им.

— Ето ги, идват насам — рече Себастиано.

Погледнах с любопитство към мъжа, който придружаваше Хосе. Значи, това беше мистър Стивънсън. Също като Хосе, и той носеше старомодни дрехи от началото на XIX век, но значително по-малко елегантни от моите и на Себастиано. Изглеждаше симпатичен, малко приличаше на Джордж Клуни, но доста по-млад от него и някак си унил, сякаш в последно време не му е било лесно. Според мен бе около трийсетгодишен. Имаше рунтави вежди, а косата му изглеждаше така, сякаш отдавна не е бил на фризьор.

Хосе беше споменал, че е инженер, и това в никакъв случай не беше случайно. Повечето хора, които закарвахме в миналото, бяха учени, преместени в по-ранна епоха, защото трябваше да изпълнят важна задача там. Обикновено правеха революционни открития или поставяха основите за нововъведение, което по някакъв начин беше от изключителна важност за прогреса. Това можеше да бъдат открития в областта на медицината, но също така и технически изследвания.

Каква ли задача очакваше мистър Стивънсън през 1813 година?

— Пристигнахме — обърна се Хосе към него. — Можете да спрете.

Мистър Стивънсън кимна механично.

— Разбира се.

Побиха ме тръпки. Хосе вече го бе обработил с пълна доза манипулация. Горкият човек. Бяха настъпили последните му минути в настоящето, съвсем скоро щеше да изчезне завинаги от тук. Със сигурност имаше семейство, което го обича. Преглътнах, защото приемах всичко прекалено навътре.

Хосе ме наблюдаваше.

— Разведен е. Няма деца. Родителите му са починали преди години. Той живее само за работата си.

— Обичам работата си повече от всичко — потвърди мистър Стивънсън, но изглеждаше леко замаян. — Тя е целият ми живот, тъй като нямам нищо друго.

— Да действаме. — Хосе се огледа зорко на всички страни.

Усетих гъделичкане на тила ми. Дали бе началото на предупредителен сърбеж, или само обикновено притеснение, беше трудно да се определи. Но и без това нямах време за размисъл, защото Хосе вдигна ръка. Отстрани изглеждаше така, сякаш докосва скрит шалтер. Въздухът около нас започна да трепти и вибрира, както винаги когато се отваряше портал във времето. Хората на площада сякаш се движеха по-бавно, но аз знаех, че това е само оптическа измама. Те продължаваха да вършат онова, което през цялото време правеха, и никой от тях не забеляза какво се случва.

— Какво е това? — попита мистър Стивънсън.

— Всичко е наред — успокои го Хосе.

Но това не беше вярно. Дори напротив, бях сигурна, че изобщо нищо не е наред. Изведнъж бе като в моя кошмар. Нещо зло бе там навън и ни очакваше.

Треперейки, се притиснах към Себастиано. Той ме обгърна с двете си ръце и ме прегърна силно.

— Спокойно — прошепна. — Нали съм до теб.

Трептенето се разпространи неудържимо и се превърна в заслепяваща стена от светлина, а вибрирането в оглушителен тътен. Затворих очи и затаих дъх, докато водовъртежът на миналото ни повличаше със себе си. Светът наоколо изчезна с гигантска експлозия в безкрайната спирала на времето.

Загубих съзнание, но само за кратко, което познах по това, че все още стоях на краката си, когато се свестих, подкрепяна от Себастиано. Той притискаше бузата си към моята.

— Всичко наред ли е?

— Хм, не знам — измърморих. Обикновено пътуванията в миналото предизвикваха при мен главоболие, но този път беше поносимо. — Наред е — добавих.

Беше нощ. Вече не се намирахме на Трафалгар Скуеър, а на една безлюдна странична уличка, вероятно съвсем близо до площада. Понякога човек се приземяваше малко встрани от порталите, на място, където нямаше нежелани свидетели. Като се изключеше мъждукащият фенер на близкия ъгъл, беше тъмно. Улицата бе осеяна с къщи, но навсякъде капаците на прозорците бяха затворени.

До нас върху паважа лежеше мистър Стивънсън. Заради скока във времето той бе изгубил съзнание и в момента идваше на себе си.

— Какво се е случило с мен?

Хосе му помогна да се изправи на крака.

— Получихте пристъп на слабост.

На мистър Стивънсън, изглежда, това му се стори напълно нормално.

— О, наистина ли? — Той разтърка слепоочието си. — Колко хубаво, че сте били наблизо, за да ми се притечете на помощ. Благодаря ви, сър.

— Най-добре веднага се приберете вкъщи — посъветва го Хосе. — Нали ви е известно, че живеете на Джеймс Стрийт?

— Разбира се — рече мистър Стивънсън уверено. — Живея там вече от много години.

— С удоволствие ще ви придружим, сър — предложи Себастиано любезно. — За всеки случай, ако все още се чувствате замаян.

Мистър Стивънсън го изгледа объркано.

— Как беше вашето име? — Сбърчи чело. — Струвате ми се познат, както и младата дама, но не си спомням при какви обстоятелства сме били представени един на друг.

Хосе ни представи с непоклатимо спокойствие.

— Младият господин е лорд Фоскари. Себастиан Фоскари. А младата дама е негова сестра, лейди Ан. Двамата живеят на Гросвенър Скуеър.

Ъъ? Лорд и лейди? Иживеехметук? Ченето ми увисна. Видимо Себастиано запази спокойствие, но усетих яростното му изумление.

Мистър Стивънсън ни удостои със слаба, тъжна усмивка.

— Приятно ми е. Джордж Стивънсън. Приемете благодарностите ми за предложението, но наистина не е нужно някой да ме придружава. В състояние съм да измина сам краткото разстояние до вкъщи. Освен това бързам. Работата ме чака. В момента се занимавам с важен физичен експеримент, който не търпи отлагане. До скоро, тогава. Милейди, милорд.

След кратък поклон към мен и Себастиано той се отдалечи забързано, без повече да се обърне. Той бе изпълнен от стремеж за действие и явно и без чужда помощ знаеше съвсем точно по кой път да тръгне. Бе подхванал втория си живот с изумяваща естественост и до смъртта си никога нямаше да заподозре, че идва от бъдещето.

— Готово — рече Хосе. Той изчака мистър Стивънсън да се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе, и се обърна към нас. Черната превръзка на окото му сякаш поглъщаше слабата светлина наоколо. — Дължа ви обяснение.

— Определено — отвърна Себастиано.

Въпреки че гласът му звучеше овладяно, напрежението му бе очевидно.

— Вие двамата имате задача за изпълнение тук.

— Това вече ни бе ясно. Каква?

— Не мога да ви кажа.

О, по дяволите! Беше една отонезизадачи, при които не научаваш предварително за какво става въпрос, защото това е единствената възможност изобщо да бъде изпълнена. С други думи: нещо много неприятно щеше да се случи скоро тук и двамата със Себастиано трябваше да го предотвратим. В противен случай бъдещето безспорно щеше да се промени към лошо. В най-лошия случай целият град можеше да потъне в развалини, както замалко не се бе случило с Венеция и Париж, ако в точното време не бяхме предприели точните мерки.

За успеха и на двете мисии беше от съществено значение, че не знаехме какво е събитието, което трябваше да предотвратим. Изглежда, съществуваше взаимодействие между интуицията и вероятността, в резултат на което нещата се развиваха по-скоро към лошо, когато човек знаеше прекалено много за причинителя на събитието. Веднъж Себастиано се бе опитал да ми обясни този принцип, но тъй като използва думи катодетерминизъм, предопределение и самосбъдващо се предсказание, не успях да проследя мисълта му.

— Колко лошо е положението? — попита Себастиано.

— Много лошо. Трябва да действаме на различни нива във времето, затова не мога да остана тук. До голяма степен вие двамата ще трябва да разчитате на себе си. Ще се върна възможно най-бързо, но на първо време ще се наложи да се справяте без мен.

— Някакъв съвет от къде да започнем?

— Разполагате с къща и подходяща самоличност. Кои и какви сте, вече знаете. Всичко е уредено.

— Може ли да си малко по-конкретен?

— Оставил съм ви кратки напътствия.

— Къде? И какво пише в тях? — попитах с надигаща се в мен паника.

— Сами трябва да разберете. Ако ви издам прекалено много, цялата мисия ще бъде застрашена. Това, което ще се случи, ще се случи и ако имаме късмет, ще си извадите правилните заключения.Надявам се, че ще го направите.

Явно нямаше да сподели с нас нищо повече от тези потайни загатвания. Той изсвири тихо с уста и иззад ъгъла веднага се появи една фигура, която се приближи и се оказа, че това е червенокосият пратеник Джери.

— Да започваме — рече момчето директно.

— С какво? — попитах, схващайки трудно.

— С пътуването — отвърна Джери. — С каретата. Намира се зад ъгъла. Ще ви откарам до Гросвенър Скуеър.

Разтревожена, погледнах към Хосе, но на мястото, на което стоеше допреди миг, нямаше никой. Нощта го бе погълнала като сянка.

Каретата беше различна от тази при последното ни идване. Беше лакирана в черно и към нея бяха впрегнати двойка породисти черни коне. Кичозен герб украсяваше външната стена и когато попитах Джери какво означава, той ми обясни, че това е семейният ни герб.

След което ни разказа, че Фоскари са стара уважавана аристократична фамилия от Лондон с плантация в Западните Индии.

— Западните Индии? — попитах изумено. — Защо пък точно там?

— Защото от там идва захарта. От плантациите. Двамата с брат ви идвате от точно такъв захарен остров.

— Явно с това иска да каже, че сме нещо като захарни барони — рече Себастиано.

Това ми се струваше прекалено измислено, но според Джери бе необходимо да сме подплатени с подходяща предистория, защото ще ни е от полза. За какво, той не знаеше, но сигурно скоро сами сме щели да открием.

Хосе бе съчинил доста пъстра история за нас (която вероятно бе разпространил из целия град чрез незнайните си магьоснически трикове) и сега Джери ни разказа подробностите.

— А няколко неща измислих лично аз — гордо ни обясни. — Например, че имате много черни роби, които трябва да се трепят за вас на полетата със захарна тръстика.

— Ненавиждам робството — възразих, но изглежда, това изобщо не притесни Джери.

— А защо сме се върнали в Англия? — попита Себастиано.

— Искате да омъжите сестра си. За някой тип, който е добре подплатен и има добро родословно дърво. А и вие самият искате да си намерите булка.

— Не съм сигурен, че това ми харесва — казах бавно. — И това ли беше твоя идея, Джери?

Той кимна с блеснали очи, след което отвори вратичката на каретата и ми подаде учтиво ръка, за да се кача.

— Заповядайте, милейди.

Качих се в каретата и Себастиано ме последва.

— Яко, нали? — казах, след като Джери затвори отвън вратичката. — Имаме сисемеен герб.

— Да не забравяме и къщата на Гросвенър Скуеър и плантацията на Антилите — допълни Себастиано, докато каретата рязко потегляше.

— Мислех, че плантацията е в Индия? — попитах аз.

— Не, в Западните Индии е. Или за да сме по-точни, на Антилските острови. А те не се намират в Индия, а в Атлантическия океан пред бреговете на Америка. Когато по време на експедицията си Колумб стигнал до тях, той си е мислел, че е открил пътя по море до Индия, и така погрешка е възникнало името Западни Индии. А всъщност е открил Карибите. Куба, Ямайка, Хаити и така нататък.

Аха. Ето че отново научих нещо ново.

— Вероятно ние сме от остров Барбадос — продължи Себастиано, — който от XVI век принадлежи към Британската общност. Ако някой те попита, живели сме на Барбадос.

Мен по-скоро ме вълнуваше един друг въпрос.

— Този Джери има богата фантазия. Много ми се иска да разбера откъде му е хрумнала идеята, че си търсиш съпруга.

— Можеш да го попиташ.

— Определено ще го направя.

Каретата трополеше през нощния Уестминстър към Мейфеър по широки, осветени от фенери улици, покрай изискани градски къщи и аристократични, обградени със зидове имения. Сцената ми се струваше някак си нереална, позната и в същото време съвсем различна. В крайна сметка Лондон отпреди двеста години доста се различаваше от модерния град, дори и само заради липсата на коли и автобуси, а шумът от трафика се ограничаваше единствено до потракването на няколко карети и каруци.

След кратко пътуване стигнахме до един голям площад. Жилищните сгради бяха групирани около наподобяващия парк кръгъл площад, отделен с ограда от ковано желязо. Опитах се да игнорирам слабия сърбеж, който се обаждаше на тила ми. Дали някой не се криеше там в храстите? Може би уличен разбойник, който ни наблюдава и преценява шансовете си за успех?

Каретата спря пред луксозно изглеждаща къща с изнесена напред козирка на покрива, подпряна с колони. Украсен със старинна арабеска фенер хвърляше слаба светлина върху фасадата. Джери отвори вратичката на каретата и ние слязохме. В същия момент някой отвори входната врата и на фона на жълтеникавата светлина от фенера се открои мъжка фигура. По всичко изглеждаше, че вече ни очакваха.

— Кой е това? — попитах шепнешком Себастиано.

— Нямам представа. Кой е това, Джери?

— Мистър Фицджон.

— А кой е мистър Фицджон?

— Ами икономът.

Икономът беше около четиридесетгодишен, облечен в достолепно черно. Тъмната му коса бе гладко сресана с помада. Имаше грижливо подстригани бакенбарди и тъжни очи. Изразът на лицето му, както и цялата му стойка излъчваха меланхолия. Щеше да е идеален за погребален агент.

— Позволете да ви приветствам за добре дошли във Фоскари Хаус. — Дори и намек за усмивка не се появи върху ъгълчетата на устата му, когато церемониално се поклони пред двама ни със Себастиано. С обиграно движение ми помогна да сваля мантото си и пое жакета на Себастиано.

Сърбежът престана, отново само фалшива аларма.

Впечатлена, се огледах наоколо. Фоскари Хаус. Невероятно! Притежавахме къща, кръстена на нас! (Е, всъщност само на Себастиано, но и без това да имаме еднаква фамилия бе само въпрос на време, все някога със сигурност щеше да ми направи предложение.)

— Ще откарам каретата под сайванта.

Мистър Фицджон му подхвърли една монета.

— За усилията ти.

— Благодаря ти, Джери — добавих аз.

Последвахме иконома в облицовано с висококачествено дърво фоайе. Много ми се искаше да разбера какво е сайвантът и също така живо ме интересуваше дали мистър Фицджон бе посветен в цялата история, но това бяха само два от около хилядата въпроса, за чиито отговори копнеех.

За щастие, Себастиано веднага зададе няколко от тях.

— Как точно получихте този пост, мистър Фицджон?

Икономът изглеждаше учуден.

— Бях назначен от вашия довереник господин Скот.

Аз се прокашлях и се престорих на глупава блондинка, което в случая не ме затрудни особено.

— Никога не си ми разказвал за мистър Скот — казах на Себастиано. — Кой е той и с какво се занимава?

Себастиано влезе в роля не по-зле от мен. Той се престори на отегчен и махна с ръка към мистър Фицджон.

— Вие й обяснете.

— Разбира се, милорд. — Икономът послушно се обърна към мен. — Господин Скот е дядото на Джери — осведоми ме той с такъв тон, сякаш разговаряше с малко дете. — Той притежава книжарница на Бонд Стрийт. Като довереник на негово благородие, мистър Скот се зае с всички приготовления, така че нищо да не ви липсва по време на вашия престой в Лондон. Това включваше назначаването на подходящ персонал и набавянето на всичко необходимо. — Устните на мистър Фицджон леко се разтеглиха, което явно трябваше да изобрази нещо като усмивка. — Позволете ми да изразя надежда, че ще заварите всичко в къщата точно според вашите представи. След досегашния ви живот в тропиците се надяваме, че тук няма да чувствате лишения от каквото и да било естество.

За лишения и дума не можеше да става, дори напротив. В многораменни свещници по стените горяха ароматни свещи и потапяха всичко наоколо в живописна светлина. Скъпи маслени картини в рамка, масивен стоящ часовник, тежки сатенени завеси, полиран мраморен под — чувствах се като в сериала „Имението Даунтън“, но сто години по-рано. Липсваше само прислужницата.

Точно в същия миг, в който си го помислих, една врата се отвори. Жената, която влезе, бе горе-долу на същата възраст като иконома и носеше колосана престилка над дълга до глезена сива рокля. Косата й бе силно опъната назад и покрита от също така колосано боне. С мършавата си фигура и измъчено лице изглеждаше така, сякаш в живота й нямаше много поводи за веселие.

— Това е съпругата ми — каза мистър Фицджон. — Тя ще ви служи като икономка. Пенелопи, моля, придружи господарите до покоите им на горния етаж.

Мисис Фицджон се поклони, което много ме притесни, тъй като бе два пъти по-възрастна от мен. Но тъй като, изглежда, за нея това бе съвсем нормално, предпочетох да си замълча. Тя взе един свещник от стената и ни поведе нагоре по стълбите към първия етаж, където по застлан с килим коридор имаше множество двойни врати.

— Господарската стая. — Тя отвори вратата към стая с камина, ориенталски килими и тапицирани с кожа кресла с висока облегалка. А след като запали лампите по стените наоколо, успяхме подобаващо да се възхитим на обстановката. Господарската стая, изглежда, бе нещо като кабинет, защото вътре имаше плашещо голямо махагоново бюро и огромна библиотека. Върху една помощна масичка се открояваше масивен глобус, а по стените висяха географски карти и медни гравюри.

След това отидохме в следващата стая.

— Утринната стая на милейди.

Яко. Изобщо не предполагах, че съществуваше такова нещо като утринна стая. Човек отиваше там, след като станеше от сън ли? Както и да е, беше много хубава, с тапети на сини и златни черти, изящни кресла и масички, както и писалище, което изглеждаше по-скоро декоративно, отколкото практично.

Докато придружавахме мисис Фицджон към спалните и стаите ни за обличане, разбрахме от нея, че естествено, на приземния етаж имаше представителен салон за приеми, в случай че искаме да приемем гости в по-широк кръг. Освен това имаше библиотека, зала за тържества, стая за закуска и салон за вечеря.

— Покоите на негово благородие — обяви мисис Фицджон при отварянето на следващата врата.

Стаята беше квадратна и просторна, с огромно легло с балдахин, параван в арабски стил, а в съседство имаше стая за преобличане, която преливаше от всякакви дрехи. На закачалките висяха жакети във всички възможни цветове, а по рафтовете на камари бяха подредени изгладени ризи и панталони, да не споменаваме множеството старателно подредени едни до други обувки и ботуши. В допълнение имаше голям избор от наметала, шалчета, шапки, ръкавици, колани, ешарпи, катарами и гамаши — всичко изключително модерно и скъпо. И най-вече чисто ново. Нищо не изглеждаше употребявано или носено. Тук бе събрано всичко, от което един светски мъж от 1813 година би имал нужда. Дори на стената бе монтирана малка етажерка с подбрани емайлирани табакери за емфие.

— Не мога да повярвам — промърмори Себастиано, но толкова тихо, че само аз можех да го чуя.

— Дано всичко е според изискванията на ваше благородие — рече мисис Фицджон притеснено.

Явно все пак беше дочула нещо.

Негово благородие побърза да я увери, че всичко е наред, вследствие на което тя отново се поклони — убийствена за нервите традиция, с която явно трябваше бързо да свикна, ако исках да приличам на истинска робовладелка.

След това бяхме заведени до банята — малка тъмна стаичка, облицована с дърво, която бе старомодно обзаведена, но въпреки това разполагаше с няколко изумителни и симпатични постижения на техниката. Имаше истински умивалник от порцелан и голяма цинкова вана, и ако не се лъжех, онова чугунено нещо до нея представляваше един вид самовар за баня, с който се нагряваше водата.

— Прекрасно — казах радостно.

Следващото място, което ни бе показано, беше спалнята на милейди — истинска мечта в бяло и златно. Лакирани мебели с извити крачета, копринени тапети на цветя, кристални свещници по стените — луксът бе зашеметяващ. След като се съвзех от гледката на розовото копринено покривало на леглото с балдахин, погледът ми попадна върху масичката за гримиране, която почти не се виждаше от всичките флакончета, пудриери и ковчежета за бижута върху нея.

— Мили боже — рекох изумено. — Да не би мистър Скот да е набавил и това?

Мисис Фицджон се усмихна леко сковано, сякаш бях изрекла някоя глупава шега.

— О, не, разбира се, че не. Лейди Уинтърботъм го направи.

Тъкмо се питах коя, по дяволите, е тази, когато мисис Фицджон продължи:

— По поръчение на мистър Скот тя набави цялото обзавеждане и всички аксесоари както за вас, така и за негово благородие. — Икономката направи подканящ жест със свещника по посока на една странична врата. — Ако милейди желае да погледне в стаята за обличане…

Разбира се, че милейди желаеше — и едва успя да затвори увисналата си челюст, след като мисис Фицджон отвори вратата към дрешника, който би накарал цели тълпи от пристрастени към дрехите момичета от тази епоха да крещят от възторг. Рокли връз рокли висяха на закачалките, минимум две дузини. Повечето бяха бели или в нежни пастелни цветове. Имаше и няколко солидни рокли в невзрачно кафяво и тъмнозелено, но те изглеждаха по-спортни и бяха от по-здрава материя, вероятно предназначени за лов или езда. По време на първия ни престой в миналото на Лондон преди няколко дни, бях видяла няколко жени в Хайд Парк, яздещи в дамски седла, да носят такива дрехи. Останалите рокли в дрешника бяха от по-ефирна материя, основно муселин и батиста, и обсипани с всевъзможни украси. Отвсякъде се подаваха подгъви, ръкави и деколтета, украсени с бродерия, перли или дантела. Сигурно цели батальони от шивачки си бяха боли до кръв ръцете, докато създадат това великолепие. Също така видях най-малко четири манта, едно ментовозелено, едно слънчевожълто, едно светлосиньо и едно прасковено.

— Сякаш е пролет! — възкликна Себастиано отчасти развеселен, отчасти недоумяващ.

— Да — отвърнах разсеяно, приковала поглед върху полица, пълна с кутии за шапки.

Бях готова да се хвана на бас, че цветово съдържанието на кутиите пасваше идеално на връхните дрехи. Върху една друга полица имаше обувки, при това много, за всеки повод по няколко чифта. Тънки светли сатенени обувчици, елегантни ботушки с връзки и малки кръгли токчета, както и равни сандали с дълги каишки за връзване, почти като при римските гладиатори. Но да не забравяме и чантичките. Не разбирах много от тези неща, но вероятно тук виждах всичките маркови чанти на тази епоха, взети заедно, само дето не бяха истински чанти, а торбички с връзки, които се носеха на китката и се наричахаретикюлилипомпадур. С бърз поглед обходих целия украсен с панделки, ресни, ширити и перли асортимент. След десетата бройка престанах да броя и се обърнах възхитена към мисис Фицджон, защото тя тъкмо казваше нещо.

— Съжалявам — рекох. — Не слушах внимателно.

— За съжаление, камериерката, която лейди Уинтърботъм назначи, ще пристигне чак утре — търпеливо повтори икономката. — Лейди Уинтърботъм пожела лично да ви я представи и да се увери, че с подбора на гардероба ви е улучила вкуса ви. Разбира се, до пристигането на камериерката по всяко време ще съм на разположение, за да ви прислужвам. — Тя посочи към един гардероб. — Вътре се намира бельото на милейди. — И с един кос, леко засрамен поглед към Себастиано добави: — Но със сигурност негово благородие няма да иска го види.

Аха. Значи, там се намираше финото дамско бельо. Неподходящо за взора на който и да било мъж. Особено пък за този на негово благородие, който трябваше да се съобразява с чувствителната си по-малка сестра.

— По-късно ще го разгледам — казах на икономката.

— Както милейди желае.

Себастиано извади джобния си часовник.

— Вече е почти един. С лейди Ан сме много уморени от пътуването. Смятаме още сега да се оттеглим за сън.

— Но разбира се. С удоволствие ще помогна на милейди при събличането…

Благодарейки, отказах, след което мисис Фицджон поиска да ни остави насаме.

— Къде са вашите и на съпруга ви спални помещения? — осведоми се Себастиано, когато тя бе вече на вратата.

— Два етажа по-нагоре. Разбира се, използваме стълбите за прислугата. И пристъпваме в стаите ви само ако желаете. — Икономката посочи към едно въженце с пискюл до вратата. — По всяко време можете да позвъните за нас.

— Някой друг живее ли в къщата?

Мисис Фицджон поклати глава.

— Готвачката и кухненските помощнички идват само за през деня, както и слугините и лакеите. Що се отнася до камериерката, вие трябва да решите тя къде ще се настани. Горе, в таванските помещения за прислугата, има няколко свободни стаи.

— Утре ще помислим по въпроса — реши Себастиано. — Лека нощ, госпожо Фицджон.

— Лека нощ, милорд. Милейди. — След един последен поклон, мисис Фицджон излезе от стаята.

С шумна въздишка се отпуснах върху леглото. Покривалото ухаеше леко на лавандула, а възглавниците и завивките бяха пълни с пух. Все едно се реех в облаците. Идеше ми на секундата да заспя.

Отнякъде проехтяха ударите на часовник и се почувствах ужасно уморена, въпреки че бях будна едва от няколко часа. След пътуване във времето, понякога човек се чувстваше като след дълъг полет. Протегнах се и се прозях шумно.

Себастиано седна до мен на леглото.

— Какво мислиш за всичко това?

— За стаята и всички онези дрехи? Прилича ми малко на къщата на Барби. Леглото с балдахин, шарените рокли. — Ухилих му се широко. — Но ти определено изглеждаш по-добре от Кен. Още като малко момиченце го намирах за смотан.

— Благодаря. Но всъщност имам предвид цялата тази господарска обстановка.

— Често сме играли роли, когато сме изпълнявали мисии в миналото.

— Да, но никога с такъв бомбастичен замах. Знаеш колко пестелив е винаги Хосе. Този път се е изръсил с цяло състояние. Иконом, икономка, цяло ято прислужници… и собствена къща. И ако правилно съм разбрал, имаме дори конюшня с коне и минимум една карета. Без съмнение, този път залогът е по-голям от обикновено.

— Всъщност Хосе разказа ли ти нещо за мистър Скот? — попитах го. — Или за въпросната лейди Уинтърботъм?

— За нито един от двамата. Този път разполагаме с минимална информация. Всъщност с никаква. И това доста ме притеснява.

Той изрази с думи онова, което през цялото време не ми даваше покой. Нещо в тази мисия бе напълно различно от всеки друг път, но заобикалящата ни обстановка бе само част от разликата.

Себастиано стана от леглото и се отправи към вратата.

— Мисля, че са в някоя от стаите ни.

— Кое?

— Напътствията на Хосе. Трябва да ги потърсим.

— Почакай. Идвам с теб. — Надигнах се и го последвах в утринната стая в съседство.

Той отвори чекмеджето на писалището и претърси множеството малки отделения.

— Намери ли нещо? — попитах, докато ровех в един тесен скрин на стената.

Освен свещи и купчинка фини бели кърпички с избродиран монограм —Аот Ан — не открих нищо друго.

— Ръчно произведена хартия — отвърна Себастиано. — Пера за писане, мастило и попивателна за мастило. Както и печат с герба ни.

Продължихме с търсенето в господарската стая.

Себастиано се зае с бюрото, а аз прегледах шкафовете с книги.

— Тук няма нищо — рече той изнервено. — Само неща за писане и една камара журнали за ездитни коне и кораби, и френска мода за мъже. — Отвори едно странично чекмедже. — Аа, и една гарафа с доста скъпо изглеждащо шери, заедно с чаши.

— А пък аз намерих пълен комплект издания на енциклопедия „Британика“ — Благоговейно взех един от дебелите томове и прокарах пръсти по корицата. — Със златни букви. — След това с любопитство разгледах останалите книги в рафтовете отдолу и извадих една.

— Невероятно! Само погледни! — Развълнувана, вдигнах разтворената книга. — Това епърво издание! Излязло е тази година! Не мога да повярвам! — Пламенно притиснах романа към гърдите си, след което го вдигнах към носа си и вдишах миризмата на хартията. Струваше ми се, че усещам дори мириса на мастилото, с което този ценен екземпляр бе увековечен. Очите ми се напълниха със сълзи, когато си помислих каква борба е струвало на авторката романът да се появи на пазара. Колко години е трябвало да чака, докато накрая бъде издаден, и това въпреки незабравимо красивата си история!

— Кой е авторът? — попита Себастиано, който ни бе налял две чаши с шери и ме наблюдаваше с изпълнено с любов снизхождение. — Чакай, не ми казвай, нека позная. Джейн Остин.

Кимнах въодушевено.

— „Гордост и предразсъдъци“. Няма какво друго да е, нали? — Започнах да прелиствам страниците, изпълнена с еуфория.

Той се приближи, постави чашата с шери в ръката ми, обхвана брадичката ми и ме целуна нежно.

— Казвал ли съм ти, че си уникална?

Внимателно отпих от шерито.

— Това да не е завоалиран начин да ми кажеш, че съм откачалка, защото си падам повече по стари книги, отколкото по дрехи и обувки?

— Не, искам да кажа, че ми иде да те схрускам, когато се радваш на някоя книга. Почти нищо не може да засенчи тази гледка, честно.

— Все още не си ме видял с бельото, което се намира в гардеробната ми.

— Веднага можем да поправим този пропуск — предложи той веднага.

— Не забравяй, че тук сме брат и сестра и че в къщата със сигурност има очи и уши навсякъде.

— Семейство Фицджон обитават таванските помещения и ще слязат само ако позвъним — напомни ми Себастиано. — А и използват стълбите за персонала. — Той притисна устни към едно чувствително местенце под дясното ми ухо. — Мога да проверя какво мъжко бельо има в моя дрешник. И после да си спретнем модно шоу на светлината на свещите.

— Хм — казах разсеяно. — Погледни само! — продължих възмутено. — На титулната страница не е изписано дори името й, а само „От автора наРазум и чувства“! Това е първата публикувана книга на Джейн Остин, но „Гордост и предразсъдъци“ е написана преди нея. Но е отпечатана едва след като „Разум и чувства“ е станала популярна.

— Да, животът понякога е несправедлив, дори и към известните автори. Но така или иначе, мистър Дарси е видял бял свят и вече в продължение на двеста години разтапя женските сърца. — Себастиано отново ме целуна, този път по-настойчиво. — Какво ще кажеш за предложението ми?

Той бе преминал на италиански, което никога не ме оставяше равнодушна. Когато разговаряхме, често превключвахме без прекъсване от немски на английски или италиански, в зависимост от това, къде се намирахме. Но за нежните и страстни моменти просто италианският беше най-подходящ.

— Нали трябваше да потърсим указанията — напомних му, но не прозвучах убедително.

Всъщност имахголяможелание за модно шоу на светлината на свещи.

— Мисля, че току-що ги намерихме. — Себастиано изглеждаше изумен. Той се наведе и вдигна един сгънат лист хартия, който явно бе изпаднал от „Гордост и предразсъдъци“, докато така пламенно разлиствах книгата.

Той разгъна листа.

— Хосе те познава доста добре. Явно не е имал никакви съмнения, че веднага ще се нахвърлиш на книгата.

— Ами веднъж му споделих, че съм почитателка на Джейн Остин. Какво пише той? — Надникнах над рамото му. — Олеле. Та това е направо оскъдно!

— И на всичкото отгоре доста кодирано.

Себастиано прегледа със сериозно изражение кратките и сякаш несвързани бележки, които Хосе ни бе оставил. Бързо ги прочетохме, въпреки катастрофално разкривения шрифт.

Да се държат под око: Мистър Стивънсън и мистър Търнър.

Важно: Мистър Скот.

Участие в празнични приеми — колкото е възможно повече.

Срещи с влиятелни хора и тълкуване на знаците.

— Просто чудесно — казах аз. — Това наистина супер много ни помага.

— Поне знаем с какво трябва да започнем — рече Себастиано.

— И това е? Да потърсим въпросния мистър Скот.

— Не, това ще направим утре. Имам предвид забавяйте мероприятия. С това веднага можем да започнем.

— Веднага? Посред нощ?

— О, предполагам, че и в тази епоха има една камара клубове, където и след полунощ купонът продължава да тече. Но в момента си мисля по-скоро за нещо от сорта на малко частно парти. В твоя дрешник. Какво ще кажеш, гълъбче? — Той ме целуна по върха на носа. — Ще вземем с нас и шерито и ще заключим вратата.

Не беше нужно да ме убеждава повече.

През нощта отново сънувах как пропадам в бездънна яма. Падах и падах, а далеч под мен дебнеше безименното зло, което се хранеше с времето. Поглъщаше минутите и часовете също толкова лакомо, както и дните и годините. Цели ери не му бяха достатъчни, то искаше всичко. Алчността му бе безгранична, неговата паст изсмукваше времето и постепенно заличаваше целия живот.

Странни картини пърхаха около мен, те разцъфтяваха подобно на цветя, но преди да успея да ги видя както трябва, отново изчезваха. Оставаха само чувства, интуитивни предчувствия и страхове, които бяха толкова далеч от сигурното знание, колкото Земята от центъра на Вселената.

— Виждаш ли сега срещу какво се борим? — прошепна ми някакъв глас от нищото. — Трябва да го спрем, преди да е погълнало всичко.

Дишайки тежко, се изправих в леглото и дезориентирано се втренчих в тъмнината, която ме заобикаляше. Изминаха няколко секунди, докато разбера къде се намирам. Бях сама в барби леглото ми с балдахин, в 1813 година. Себастиано бе отишъл в собствената си спалня. След малкото ни модно ревю взехме общото решение, че е по-сигурно да спим отделно, защото не можехме да рискуваме да бъдем разкрити.

През един процеп в завесите проникваше мъждива светлина. С мъка станах от леглото и прекосих стаята, за да хвърля един поглед през прозореца. Небето бе сиво, а площадът обгърнат от мъгла, но въпреки това долу на улицата вече цареше значително оживление. Видях множество прислужници с кошници, един ратай помъкнал тежък чувал на гръб, двама ездачи в униформа, каруца със сандъци и бъчви. Нямах представа колко е часът, но при всички положения не беше прекалено рано за ставане.

В дрешника си потърсих халата с бродерии, който още предната нощ ми бе направил впечатление. Използвах случая и да разчистя бельото, което бе пръснато навсякъде — все греховно прозрачни неща от фина батиста. Само корсетът бе от по-здрав плат, макар че не изглеждаше особено целомъдрен, когато вчера го пробвах с помощта на Себастиано. Пристягаше се откъм гърба и превръщаше тялото в нещо като пясъчен часовник, като силно притискаше гърдите нагоре. Себастиано отбеляза, че спокойно мога да нося такива неща и по-често, но аз със сигурност нямаше да му доставя това удоволствие, защото в това нещо не можех да дишам.

Прибрах корсета заедно с останалото бельо в гардероба и се зачудих коя ли бе лейди Уинтърботъм. Във всеки случай имаше добър вкус и изключително много се съобразяваше с модата. Но при избора на дрехите бе отдала по-скоро значение на дизайна, а не на здравината или удобната кройка.

Когато излязох в коридора, се ослушах за кратко. От долния етаж се чуваше шум — явно мисис Фицджон или някой друг тъкмо приготвяше закуската. И явно хората, които идваха през деня на работа в къщата, вече се бяха захванали със задълженията си. Къщата беше огромна, според мен досега не бяхме разгледали дори и една четвърт от нея.

Тихо и без да почукам, натиснах бравата към спалнята на Себастиано, но него го нямаше. Дори банята беше празна. За мое изумление, до умивалника имаше голяма кофа с топла вода, както и няколко кърпи. Имаше дори чаша с нова четка за зъби — старовремска джаджа с дръжка от слонова кост, както и малка кутийка с прах. Като се прибавеше към него вода, се получаваше донякъде сносна паста за зъби, макар че нещото имаше вкус по-скоро на тебешир, отколкото на „Колгейт“.

Бързо се освежих, след което се върнах в стаята си и облякох първата попаднала в ръцете ми разкроена небесносиня рокля, на която деколтето благоприлично бе покрито с дантела. За съжаление, дрехата приличаше на нощница, но това се отнасяше за всички тези тънки, вталени точно под гърдите рокли в стил ампир.

С гребена от тоалетната масичка разресах дългата си коса и си направих стандартната прическа, която ми бе вършила работа във всички възможни епохи — стегнато сплетена на тила плитка, която завързах с една от многото панделки с къдрички. Всъщност те бяха предвидени да се носят като украшение на врата, но според мен на косата изглеждаха много по-добре.

Докато се отправях надолу, часовникът отброи осем удара, с което въпросът за часа беше изяснен. Съвсем нормално време, за да започне човек деня си.

В просторния коридор се натъкнах на мистър Фицджон.

Той спря и се поклони с типичния за него, изпълнен с достойнство маниер. На дневна светлина лицето му изглеждаше също толкова меланхолично, както и през нощта, но косата му не беше така черна, както предполагах, а в нея се прокрадваха леки сиви нишки. Беше облечен с перфектно съчетани тъмен жакет, раирана жилетка и панталон до коленете.

— Добро утро, милейди.

Кимнах величествено, защото една богата робовладелка от Антилите не дрънкаше празни приказки с персонала. Естествено, като наследница на „Водопад на дъгите“ (бях решила, че това е суперготино име за плантация на Барбадос), от малка постоянно съм била заобиколена от прислуга, без да се броят всичките роби на полето. През нощта Себастиано изрично ми напомни в никакъв случай да не се държа приятелски, макар това да ми се стори леко преувеличено. А и неучтиво. Но независимо от това, беше доста трудно да се спазва, както сега успях да установя.

— Надявам се, че сте успели да си починете — рече господин Фицджон любезно.

— Благодаря — изтърсих аз. — Спах чудесно. Леглото е приказно удобно.

Дясното ъгълче на устата на иконома леко потрепна, но като се изключи това, лицето му остана безизразно.

— Това изключително много ме радва, милейди. Между другото, негово благородие стана рано и вече е в стаята за закуска. Моля, последвайте ме, ако обичате.

С удоволствие го направих, защото усетих изкусителния аромат на кафе.

Стаята за закуска бе обзаведена с тежки, тъмни мебели в колониален стил. В средата на помещението имаше маса, на която спокойно можеха да се настанят поне десет души. Себастиано седеше самотен в началото на масата зад разтворен вестник. Когато влязох, той го остави настрана и се изправи.

— Ето те и теб. Добре ли спа? — Той галантно издърпа стола ми.

Благодарих достолепно и се настаних на стола изискано, като истинска дама.

— Какво ще желае милейди? Кафе, какао или чай? — попита мистър Фицджон.

— Кафе, моля — отговорих, а от един ъгъл се втурна прислужница и ми наля от сребърна кана в порцеланова чашка, толкова прозрачна, че тъмното кафе прозираше през нея.

На заден план икономът стоеше в очакване.

— Какво да поръчам да ви донесат от кухнята, милейди?

— Не знам. А какво има?

— Можем да ви изпечем бифтек или шунка. Или пресни бъбречета.

— По-добре не — отвърнах, потръпвайки от ужас.

— Е, в такъв случай можем да ви предложим всичко, което е подредено на бюфета.

Той посочи дискретно към бюфета, претрупан с всевъзможни неща за закуска: сладкиши и хлебчета, масло, конфитюр, шунка, палачинки, студено печено месо — никой човек не можеше да изяде толкова много.

— Просто ще си взема от някои неща — казах аз.

Момичето, слаба и нисичка брюнетка, която мистър Фицджон ми представи като Джейни, стоеше с чинно сплетени ръце до бюфета. Бе свела поглед към бялата си колосана престилка, но видимо бе потресена, че сама щях да си сервирам. Явно изтънчените дами не правеха така.

— Винаги така съм правила и в плантацията ни „Водопад на дъгите“ — обясних, но не конкретно на някого. — Човек може и да прекали с експлоатацията на персонала си. Между другото, аз съм против робството. — А после решително добавих: — Планираме да освободим всички наши роби. Нали, Себастиан?

Всъщност бях казала Себастиано, но преводачът автоматично бе трансформирал името в английската му версия.

— Разбира се. — Той отпи от кафето си, но забелязах, че прикри усмивката си. — След като Английският парламент и без това вече забрани търговията с роби, със сигурност все някога ще приеме допълнителен закон, който ще забранява и собствеността върху роби. Ето защо е само въпрос на време, докато се наложи да се пренастроим. — Той се обърна към мистър Фицджон. — Бихте ли разпоредили каретата да ни очаква след половин час? Бих искал заедно с лейди Ан да отидем на Бонд Стрийт, за да се срещнем с мистър Скот.

— Разбира се, милорд. — Икономът се поклони кратко и излезе.

Момичето го последва със срамежливо сведена глава и затвори вратата след себе си.

Останахме сами. Себастиано взе ръката ми в своята и я целуна.

— Добро утро, красавице. Как спа?

— Супер — отвърнах. Не му разказах за ужасния сън. — Какво ще предприемем днес?

— Имаш предвид, като изключим посещението при мистериозния мистър Скот? — Той вдигна рамене и сипа и на двама ни допълнително кафе. — Според мистър Фицджон в Лондон има няколко клуба, където се събират наистина важните и могъщи мъже. „Уайтс“ и „Брукс“ са задължителни, каза той. Мисля, че това е добра възможност за запознанство с влиятелни хора. Точно както ни посъветва Хосе.

— Върхът. Тогава май е добре да наминем там.

— Допускат се само мъже.

Това малко ме ядоса, но такова бе положението в тези векове. Нямаше и следа от равенство между половете. В повечето случаи жените нямаха думата. Дори нямаха право да гласуват. Наистина много тъпо, че не можех да вляза в клубовете, защото с удоволствие бих ги разгледала.

Но изведнъж ми хрумна една идея.

— Бих могла да посетя мистър Стивънсън и мистър Търнър. Нали според Хосе трябва да ги държим под око. Най-добре направо да намина покрай тях и да проверя какво правят, докато ти се ослушваш в онези клубове.

— Но и аз искам да те придружа до Стивънсън и Търнър.

— Просто чудесно. Тогава аз какво да правя, докато ти си в клубовете? — Погледнах го с известно подозрение. — Всъщност какво точно правят всички онези типове там?

— Какво ли не. Играят карти и билярд, пият чай…

— Само чай?

— Е, сигурно и бренди, и шери. Все нещо трябва да правят по цял ден богатите благородници, повечето от които нямат истинска работа. Така че се срещат в клубове, каквито, изглежда, има една камара. Клубове по крикет, военноморски, конни, игрални. Има дори и един бифтек клуб. Но според Фицджон „Уайтс“, „Уотиерс“ и „Брукс“ са трите наистина важни сборни пункта, там се събират всички авторитетни хора.

При думитесборен пунктв съзнанието ми изплува картина, която даваше на понятиетомъжки клубсъвсем ново значение. Представих си бърлога на греха с червени плюшени завеси. Жени по жартиери и оскъдни корсажи се умилкват около контета, които седят на игралните маси и залагат, а пред тях е пълно с наполовина изпити шишета с уиски. Трябваше да премигна, защото картината наподобяваше на сцена от един уестърн — всички мъже носеха каубойски шапки, а на бара в дъното върху бар стол се мъдреше тип, приличащ на Кристоф Валц от „Джанго без окови“. Определено въображението ми бе тотално объркано, но картината просто не искаше да изчезне.

— При всички положения е напълно безобидно — рече Себастиано. — Както при нас голф- и яхтклубовете.

— Но аз нямам желание да вися тук бездейно, докато ти се запознаваш с влиятелни хора — изтъкнах аз.

Преди да е успял да ми отговори, на вратата се почука и мистър Фицджон подаде глава.

— Изпратих един от лакеите до конюшнята. След малко каретата ще ви чака отпред, милорд. — Той пристъпи до масата, носейки малък сребърен поднос в ръка, върху който имаше сгънат лист хартия. — Ако позволите, милорд. Току-що пристигнаха посетители. Лейди Ифигения Уинтърботъм и нейният братовчед лорд Реджиналд Касълторп биха искали да направят официална визита.

Себастиано ми хвърли въпросителен поглед и аз бързо кимнах. Лейди Ифигения! Това бе жената, отговорна за съдържанието на дрешника ми. Умирах от любопитство да се запозная с нея.

— Заведете посетителите в салона за приеми, мистър Фицджон — помоли Себастиано. — Ние веднага ще се присъединим.

Салонът за приеми представляваше голямо помещение, цялото в синьо и златно, с елегантни извити копринени фотьойли и внушителна мраморна камина. Три високи прозореца разкриваха гледка към една типична английска градина, наподобяваща парк, която все още не бях разгледала. Успях да й хвърля само един бегъл поглед, тъй като посетителите ни погълнаха цялото ми внимание. Лейди Ифигения бе направо изумително красива с гъстите си мигли, виолетовосините си очи и гарвановочерните къдрици, които бяха оформени в модерна къса прическа и по такъв елегантно разрошен начин извираха изпод закрепената й на една страна шапчица, че бе невъзможно да се дължи на вятъра. Усмивката й бе широка и така блестяща, че човек несъзнателно й отвръщаше. Слабото й, но на правилните места закръглено тяло бе облечено с чудно хубава лавандуловосиня дневна рокля с перлени копчета. Също така носеше и ръкавици в същата тоналност, които тъкмо сваляше.

Лорд Касълторп бе висок и рус джентълмен, който приличаше на млад бог, току-що слязъл от екрана на някой холивудски филм. Онемяла, се взрях първо в забележителното му, загоряло от слънцето лице, но засрамено сведох поглед към безукорно седящия му жакет с изискана блестяща пейсли шарка. Като през цялото време се питах на кой ли филмов актьор ми напомня. Трябва да беше някой много известен, тъй като ми се струваше страшно познат.

Докато трескаво разсъждавах по въпроса, той пое задачата да представи себе си и братовчедка си с безукорна учтивост.

— Моля да ни извините, че се появяваме без предизвестие — рече лейди Уинтърботъм след това с кристален смях, от който върху бузите й се образуваха сладки трапчинки. — Още повече че камериерката, която искам да ви представя, ще пристигне от Дартфорд едва днес следобед. Но простотрябвашеда се запозная с вас още сега, така че принудих добрия стар Реджи да ме придружи.

Добрият стар Реджи също се засмя и аз установих, че зъбите му са точно толкова бели и перфектни, като тези на Себастиано. Продължавах да си блъскам главата, на кого ли ми приличаше.

— Недей така, Ифи — каза той весело. — И аз бях не по-малко любопитен от теб. Ако не ми беше предложила подходящ повод да се представя, сам щях да измисля такъв. — Огледа се наоколо с одобрение. — Имате много хубава къща, сър. Макар и да не може да се сравнява с великолепното ви имение в Лейчестършир. Наскоро имах път натам и успях да му хвърля един поглед. Останах с впечатлението, че възстановителните работи бързо напредват.

Имение? Притежавахмеимение? В допълнение към плантацията на Барбадос? Мили боже, наистина бяхме много богати. Погледнах към Себастиано възможно най-дискретно, но в случай че бе изненадан, не му пролича.

— Все още нямахме възможност да се занимаем и с този въпрос — отвърна той вяло и леко се поклони. — Извинете неучтивостта ми. Ще желаете ли да поръчам освежителни напитки?

Лейди Уинтърботъм поиска лимонада, лорд Касълторп нямаше нищо против едно шери. Аз самата не исках нищо, кафето все още бълбукаше в стомаха ми — в тази епоха наподобяваше нещо като ултрасилно еспресо. Следващият път щях да си поръчам към него и топло мляко и да си направя лате макиато.

Себастиано позвъни за мистър Фицджон и се разпореди за напитките, след което се настанихме в креслата и започнахме непринуден разговор, който се състоеше в подробно описание на лейди Ифигения как бе набавила всички дрехи. Тя най-детайлно изброи всички шивачи, моделиери, търговци на платове и шивачки на корсети, които бе потърсила за изработката на гардероба ми, а след това още половин дузина обущари и производители на чанти, докато накрая главата ми се замая от многото имена.

— Силно се надявам, всичко да отговаря на представите ви! — рече усърдно. — След като мистър Скот ми връчи списъка с размерите ви, осигурих само най-необходимото, както сигурно вече сте забелязали. Но трябва да знаете, че съм подбирала единствено неща, които бих поръчала и за себе си.

— Всичко е перфектно — отвърнах аз. — Благодаря ви за положените усилия!

За набавянето на мъжкото облекло тя на практика бе впрегнала братовчед си Реджиналд, на което лорд Касълторп отвърна със забележката, че разточителните покупки му бяха донесли определена слава.

— Оттогава ме смятат за самото олицетворение на думата конте — обясни той развеселено. — Дори наскоро Бю Бръмъл ме попита дали не съм решил да оспоря статута му наNonpareil[2].

Бях чувала за Бю Бръмъл, в тази епоха на типа му се носеше славата на главен гуру, що се отнася до мода, но какво се имаше предвид с товаNonpareil? Тъкмо се канех да си запиша думата в невидимия ми лист с бележки, когато осъзнах, че бе просто френска дума и означавашенесравним.

— Между другото, този зелен жакет ви стои превъзходно — рече лорд Касълторп на Себастиано. — Естествено, ушит е на Савил Роу. Аз самият си поръчах същия, но с един тон по-светъл.

Мистър Фицджон се появи с поднос и ни сервира питиетата, също така информира Себастиано, че е наредил на кочияша да чака пред къщата, докато негово благородие е готов да потегли.

— Мили боже, не искахме да възпрепятстваме деловите ви ангажименти! — възкликна лорд Касълторп.

— Те могат да почакат — побърза да го успокои Себастиано.

Ясно си личеше, че иска да събере информация, и както скоро се оказа, в това отношение нашите посетители бяха истинско находище. За да може незабелязано да подхване темата, Себастиано откровено сподели, че малко или много, в Лондон бяхме като чужденци и че нямаме представа какво се случва тук (разбира се, изрази се много по-изискано, използваше изрази катосмущаващо многообразиеинепривични порядки, инеобичайно обкръжение). Както винаги играеше ролята си чудесно. Всеки би видял в негово лице аристократичния, но за съжаление, що се отнася до висшето общество, неосведомен плантатор, идващ от другия край на света.

— Познаваме всички институции, места и хора единствено по име — обясни той, стараейки се да изпише съжаление върху лицето си. — А толкова силно копнеем да станем част от това общество, все пак нашите предци са родом от тук.

— О, цял Лондон знае, че сте прекарали целия си досегашен живот в тропиците на Западните Индии, на практика в пущинака и далеч от всякаква култура! — извика лейди Уинтърботъм. — А само колко ужасно трябва да е било онова корабокрушение! — Красивото й лице изобразяваше истинско съчувствие, съчетано с плам и решителност. — Именно затова сме тук, Реджи и аз! За да сме до вас и активно да ви подкрепим във всички обществени дейности!

Това с корабокрушението бе още една мистерия, която явно по-късно сами щяхме да проучим. Вероятно бе част от нашата история, за която очевидно далеч не знаехме всичко. Към момента обаче се задоволявахме с информацията, която между другото успявахме да изкопчим в процеса на разговора.

Освен всичко останало, научихме, че човек не можеше просто така да нахълта в някой клуб, все едно е някаква си кръчма, дори и тогава, когато притежава правилния пол. За целта бе нужна препоръката на някой член, тъй като един такъв клуб бе свещен кръг. Което, разбира се, в случая не беше проблем, в крайна сметка лорд Касълторп бе член във всички важни мъжки клубове и на практика познаваше всеки. Той дори се съгласи да отиде заедно със Себастиано в „Уайтс“ и да го въведе там. Себастиано ми хвърли кратък кос поглед, който казваше всичко: Небето ни изпрати добрия стар Реджи.

Същото важеше и за лейди Уинтърботъм. Тя ни разказа за няколко изискани заведения, до които и дамите имаха достъп, но списъкът бе доста кратък. Явно най-значимият бе известният клуб „Алмакс“, където всички с титли и влияние се срещаха, за да танцуват и клюкарстват. Но и там се влизаше само с покани, които се раздаваха от няколко дами със строг морал и на които човек трябваше да се подмазва. Лейди Уинтърботъм се познаваше с две от въпросните дами много добре и ми обеща, че в най-скоро време ще танцувам котильон в „Алмакс“.

Котильон. Нямаше нужда да включвам думата в невидимия ми списък, тъй като знаех, че това е танц. Но нямах абсолютно никаква представа как се танцува. Ифигения веднага обеща да ме научи на стъпките възможно най-бързо.

Като цяло, след като посетителите ни си отидоха, отношенията ни и с двамата бяха повече от добри. Най-малкото, защото, изглежда, бяхме нещо като роднини. Вторият брак на бабата по майчина линия на Ифигения бе с някой си лорд Фринтън, чийто зет бе братовчед на третия граф Фоскари, чийто най-малък брат навремето се бе преселил на островите в Западните Индии.

— От което следва, че това е бил вашият дядо — обясни Ифигения. — Но е възможно и да е бил прадядо ви, ще трябва да го проуча по-подробно.

Вследствие на което според Реджиналд, тъй като сме роднини, трябваше непременно да си говорим на малко име. Със Себастиано не възразихме, дори напротив, защото бе ясно като бял ден, че тепърва двамата щяха да са ни от голяма полза. Себастиано и Реджиналд се уговориха следобеда да посетят заедно клуб „Уайтс“, а по-късно Ифигения щеше да ми представи камериерката, след което да ме вземе за една обиколка с карета на Хайд Парк, защото по това време там се събираше цялото дамско висше общество.

— Мога да те запозная с най-важните представители натона— обеща тя. — Тук, в града, съвсем скоро ще се чувстваш напълно като у дома си.

С този дневен ред определено бяхме направили важна крачка напред — в това отношение бяхме на едно мнение със Себастиано, след като се сбогувахме с Ифигения и Реджиналд.

Но не бяхме единни, що се отнася до значението на думататон(към момента последната дума в списъка с непознатите думи). Според Себастиано бе синоним нагърбави аристократи, докато аз бях заотбрано общество.

Освен това Себастиано смяташе, че Реджиналд изглежда точно като куклата Младоженеца Кен, но според мен по-скоро приличаше на Крие Хемсуърт — все пак бях успяла да се сетя по някое време на разговора ни. На което Себастиано отвърна, че никога не е чувал това име, докато всеки знае кой е Кен Младоженеца, дори и малките деца. Но след това стана ясно, че самият той по случайност знае кой е Кен Младоженеца, и то само защото навремето братовчедка му притежавала такава кукла, на която Себастиано остригал косата, за да види дали ще порасне наново. После е трябвало от джобните си пари да купи нов Кен, а старият е можел да задържи.

— Повярвай ми, спомням сисъвсем точнолицето му — каза той. — Стоеше си все същото, дори и след като излях върху него яда си.

— Какво си сторил на бедния Младоженец?

Първоначално не искаше да говори за това, но аз не се отказах и накрая разбрах, че му е изтръгнал ръцете, а върху корема с флумастер бил написалциври.

— Накрая му поставих обратно ръцете — разказа ми Себастиано. — Но флумастера не можах да изтрия.

Изчаках, докато престанах да се хиля, след което извиках мистър Фицджон да ми донесе мантото и чантичката, за да придружа Себастиано до мистър Скот.

Джери се стресна в дрямката си, когато отидохме при каретата и го поздравихме. Той бързо слезе от капрата.

— Милорд! Милейди! Извинете, явно съм задрямал!

— Няма нищо — отвърнах аз. — Сигурно и за теб нощта е била толкова кратка, колкото и за нас.

Е, може би не чак толкова кратка, поправих се мислено, защото, преди да си легнем, със Себастиано бяхме изпробвали способностите си на модели на бельо.

Джери ни отвори вратичката на каретата. На дневна светлина се виждаше, че лицето му е осеяно с лунички. Знаех, че е навършил седемнайсет и мутацията на гласа му вече бе приключила, но въпреки това не изглеждаше по-голям от дванайсетгодишен. Като момче, чието място е в училище.

— Между другото, това е Джако, конярят.

Той посочи един по-възрастен хилав тип, който до този момент изобщо не бях забелязала, защото бе застанал върху едно стъпало на гърба на каретата. Джако носеше синя ливрея и имаше лице като цанца[3]. Какви са точните задължения на коняря, можех само да предполагам.

Пътуването от Гросвенър Скуеър до Бонд Стрийт не продължи дълго, всъщност спокойно можехме да отидем и пеша, но както вече знаех, една благородна дама не можеше просто така да кръстосва града, това свидетелстваше за липса на стил. Дамите се придвижваха или с карета, или яздейки кон (естествено, в дамско седло, облечени с целомъдрен костюм за езда), или си поръчваха покрита носилка, ако искаха да прекосят само няколко преки. Разбира се, ако искаха да се разходят или да пазаруват, можеха да ходят и пеша по улиците, но само на определени места, в определени часове и в никакъв случай без придружител, бил той слуга или роднина.

Книжарницата на мистър Скот се помещаваше в сутерена на солидна тухлена къща. Три стъпала водеха към входната врата, на която висеше старомодна камбанка, а на двете високи тесни витрини бяха изложени няколко книги, като за моя възхита, между тях бяха и тези на Джейн Остин и Лорд Байрон. Джери любезно ни задържа вратата към книжарницата, а през това време конярят се качи на капрата. Което изясни в какво се състоеше работата му — все някой трябваше да играе ролята на пазач, в крайна сметка когато е с карета, човек не можеше просто да извади ключа от стартера и да залепи талон за паркиране върху коня.

Освен това вече знаех какво есайвант, а именно нещо като навес или барака, която можеше да служи за гараж на каретите. Истински богатите хора имаха собствени сайвант и конюшня и явно Фоскари — тоест Себастиано и аз — принадлежахме към този привилегирован кръг. Реджиналд го бе споменал между другото и по този начин бяхме разбрали за това: „Дяволски добри коне имаш в конюшнята си, Себастиан. Особено двата сиви! Скоро трябва да пояздим заедно. Или да покараме с файтона, много елегантно возило! Заради него сигурно често забравяш останалите ти превозни средства в сайванта!“.

Книжарницата представляваше истинска джунгла от рафтове, които стърчаха на всички страни, така че човек трябваше да се прокрадва в помещението.

— Дядо, вече пристигнахме! — извика Джери.

— Идвам.

Иззад една от етажерките пристъпи слаб посивял мъж. Мистър Скот бе около шейсетте и носеше тъмен костюм с достолепно високо пристегната вратовръзка. Сивите му коси стърчаха малко хаотично, точно както при Джери — явно рошавостта се предаваше по наследство в тяхното семейство. Но това не беше първото, което правеше впечатление в него, а дървеният му крак, който кънтеше по пода, докато се приближаваше към нас, мъчително подпрян на патерица и видимо полагащ усилия, да изглежда ведър.

— Милейди, милорд. — Той се поклони. — За мен е чест да ви посрещна в скромната си книжарница. — Леко намигване допълни думите му. — Или да ви наричам Ана и Себастиано?

Шашнах се, а също и Себастиано. Видях същинско изумление, изписано върху лицето му.

— Вие знаете, че ние…?

— …идвате от друго време? Да, знам. Нали дълго време бях тукашният пратеник и на няколко пъти съм работил заедно с мистър Маринеро.

Маринеро бе презимето на Хосе. Цялото му име бе Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Но не бях сигурна дали това бе истинското му име, или просто заигравка с магическата червена гондола, с която във Венеция пътуваше във времето. В превод от испански името означаваше нещо католодкар.

— Хосе не ни спомена за това — каза Себастиано.

— Той доста неща не ни спомена — подхвърлих аз.

— Вярно е — съгласи се мистър Скот. — Ако правилно съм разбрал, в този случай е от съществено значение и двамата да подходите към ситуацията с възможно най-малко информация. — Възрастният господин изглеждаше сериозен. — Знам само, че задачата ви е много важна. Най-важната, с която някога съм си имал работа.

— Вече и аз започвам да стигам до този извод — отвърна бавно Себастиано, след което добави: — Не бива да стоите прав. Джери, донеси, моля те, на дядо ти един стол.

— О, много благодаря, но не е необходимо — отказа господин Скот. С измъчена усмивка, прехвърли тежестта на тялото си върху здравия си десен крак. — По цял ден само седя, затова използвам всяка възможност да се раздвижа. Вярно, че боли, но иначе никога няма да свикна с положението. — Посочи протезата. — Случи се едва миналата година. Рана от одраскване, която се възпали. Кракът ми почерня и докторът каза, че ако не го отреже, ще умра. Трябваше да избирам между крака ми и мен. — Смехът му прозвуча малко кухо.

Тръпки ме побиха. Толкова лесно бе да се забрави колко е изостанала медицината в тази епоха. Срещу отравяне на кръвта и гангрена хората бяха безсилни. Някаква си безобидна малка раничка можеше да е точно толкова смъртоносна, колкото и един бронхит, прераснал в пневмония. Една бременност бе животозастрашаваща — всяка четвърта жена губеше живота си по време на раждането или по време на следродилния период.

Понякога пътуванията във времето бяха романтични и забавни, но животът в съответните епохи определено не беше такъв. Повечето хора непрестанно бяха с единия крак в гроба. Това, че мистър Скот изобщо бе оцелял след ампутацията, граничеше с истинско чудо и при всички случаи бе изключение. Винаги когато видех нещо такова, нещо в мен се надигаше, тъй като смятах за ужасно, че на хората тук не можеше да им се помогне. Само да беше възможно да се донесат антибиотици и болкоуспокояващи от бъдещето! Така можеха да се предотвратят толкова много страдания.

— Моля, заповядайте в задната стаичка — покани ни мистър Скот.

Той ни поведе, накуцвайки, към уютно помещение с изглед към малък двор. Също както и в книжарницата, стените бяха претрупани с рафтове и шкафове с книги. Въпреки това имаше място за една старомодна гарнитура за сядане с протрита дамаска.

— Моля, седнете.

Тъкмо се канех да последвам поканата, когато от един ъгъл до канапето се чу изскимтяване. В един плитък, застлан с одеяло кош лежеше куче с малките си.

Очарована и без да внимавам за елегантната ми рокля, клекнах пред коша. Кучето майка бе нещо средно между кокер шпаньол и ретривър. Тя ме гледаше с големите си блестящи очи и изглеждаше истински горда. Малките, четири на брой, се бяха сгушили до гърдите й, златисти топчици козина, едно от които също надигна главичка и ме погледна. Сърцето ми се разтопи като масло на слънце.

Джери бе клекнал до мен и галеше дългите уши на кучето.

— Тили е луда по малките си. Държи се, сякаш е спечелила голямата награда.

— Те наистина са много сладки — казах възхитено. — Особено този малък палавник тук. Има ли си вече име?

— Сизифус. В началото му беше малко трудно да се добере до млякото. Винаги първо разбутваше другите, затова го нарекох така. Вече подарихме две кученца, но и другите е време да бъдат отбити.

Спонтанно протегнах ръка и внимателно прокарах пръсти по козинката на Сизифус.

— Дори не си го и помисляй — рече Себастиано. Той се бе настанил в креслото и ме наблюдаваше развеселено, сякаш знаеше съвсем точно за какво си мислех. Е, без съмнение, наистина знаеше, все пак отдавна ме познаваше, а и няколко пъти му бях споменавала, че намирам малките кученца за суперсладки и някой ден искам да си имам свое.

Мистър Скот отпусна ръка върху рамото на внука си.

— Джери, отиди в кухнята при мисис Симънс и я помоли да сервира чай на гостите ни.

— Дадено. — Джери дори се препъна в бързината да изпълни желанието на дядо си и излезе през задната врата.

Мистър Скот се усмихна снизходително. Върху лицето му се отразяваше голямата симпатия, която хранеше към внука си.

— Към този момент доволни ли сте от работата на Джери? — осведоми се той.

— Напълно — отвърна Себастиано. — Изпълнява задълженията си много добре. — Той съсредоточено изгледа книжаря. — Но и вие също. Откакто сме пристигнали, непрестанно се изумявам с каква прецизност сте подготвили всичко. Къщата, персонала, обзавеждането… Освен това чухме за някакво имение, за конюшни и собствени коне… Какво друго можем да очакваме?

— Богатство — отвърна мистър Скот сухо. — Добре е през седмицата да се запознаете с банковите си сметки. Всички се управляват от „Ротшилд & син“ на улица „Сент Суитинс Лейн“.

— Вероятно става дума за много пари.

— Страшно много.

Аз галех малкото кученце, потънала в мисли. Козината му бе мека като коприна и то гушеше главичката си в ръката ми, сякаш мястото му бе именно там.

— Как се случи така, че да се обърнете към Ифигения и Реджиналд?

— Лейди Уинтърботъм е добра моя клиентка, тя обича да чете и затова често ме посещава в книжарницата. Когато мистър Маринеро ми постави задачата да подготвя почвата за вас двамата и да не щадя средства, веднага се сетих за лейди Уинтърботъм. Разказах й една трогателна история, според която по време на пътуването ви е връхлетяла буря пред португалския бряг и сте претърпели корабокрушение. Вследствие на което с мъка сте успели да спасите живота си, но целият ви багаж е потънал в дълбините на Атлантическия океан.

— Колко съобразително от ваша страна — отбеляза Себастиано, развеселен.

Мистър Скот отвърна на усмивката му.

— Лейди Уинтърботъм се спусна с голямо усърдие да изпълнява задачата, която й възложих. Тя не бе на себе си от радост и каза, че рядко нещо й е доставяло такова удоволствие. — Мистър Скот се прокашля. — Купуването на дрехи е, така да се каже, нейно хоби.

— А Реджиналд?

— Лорд Касълторп? О, не го познавам отблизо, него го привлече лейди Уинтърботъм. Доколкото разбрах, не му е коствало големи усилия, тъй като след завръщането му от континента самият той е трябвало да попълни гардероба си. Лейди Уинтърботъм го смята за свестен човек. Воювал е като пехотинец в Испания под ръководството на херцог Уелингтън и едва преди няколко седмици се е завърнал обратно в Лондон. Едно нараняване преждевременно е сложило край на военната му кариера. Иначе е можел да стигне много далеч в армията. Богат наследник, обитава луксозна къща на Уимпъл Стрийт.

— Той иска да ме въведе в клубовете — разказа Себастиано.

— Добър план. Няма по-добър начин, за да се достигне бързо до високите кръгове, а ако правилно предполагам, това е определящо за изпълнението на мисията ви. Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. А онова, което не мога да сторя лично, ще го направи Джери. Той е мило и прилежно момче. Можете да му имате пълно доверие, няма нищо фалшиво и зло в него. Бих гарантирал с живота си за него.

Междувременно малкият Сизифус беше изпълзял от коша и душеше с любопитство пода наоколо. А когато малко по-късно икономката мисис Симънс се появи с подноса с чай, едва успях да го грабна, преди да се е заплел в краката й. Гушнах го на бърза ръка и заедно с него се настаних на канапето до Джери, който наля на всички ни чай с доволно изражение на лицето. Себастиано специално го похвали отново и от радост и притеснение момчето почервеня под многото си лунички. С ласкава ирония мистър Скот каза, че за Джери всичко това бе като особено интересен приключенски роман, в който той самият заема главна роля като тайнствен герой. Джери почервеня още повече, но остроумно отвърна, че е много по-хубаво от роман, тъй като всичко се случва в истинския живот. И със сигурност на света няма друга толкова вълнуваща и необикновена тайна, като тази, която той трябва да пази.

Мистър Скот ни предаде папка с документи, с които да се легитимираме в банката и навсякъде другаде. Освен това ни снабди и с още информация, между другото, и за Ифигения Уинтърботъм. Тя бе вдовица на виконт, който бе проиграл по-голямата част от богатството си на карти. Но преди да успее да загуби и останалата част, бе имал благоприличието да умре от сърдечен удар. Това обобщение ми се стори малко страховито, но мистър Скот рече, че точно тези думи бе използвала и Ифигения.

След смъртта на мъжа си тя живееше с малък на брой персонал на Халфмун Стрийт, в сравнително скромна, но прилична къща, наследство от баща й. Трябвало е да продаде голямата представителна постройка, която бе обитавала по време на брака си с лорд Уинтърботъм, тъй като мъжът й бе ипотекирал имението чак до комина. След което й бе останало горе-долу задоволително състояние, от което известно време можеше да се издържа. Поне, докато успееше да намери изгодна партия на брачния пазар. Което според мистър Скот нямаше да отнеме много време, защото в цял Лондон не можеше да се намери друга такава изключителна красавица като лейди Уинтърботъм. Вече цяла върволица от кандидати я бе ухажвала, но тя бе взискателна и изчакваше да направи наистина добър улов.

Себастиано взе Сизифус от ръцете ми и го върна обратно в кучешкия кош при Тили.

— Вече е време да свършим някои задачи.

Изправих се със съжаление. Малкото кученце беше прекалено сладко, но осъзнавах, че трябваше да остане тук, защото не след дълго щяхме да се върнем в настоящето, където и без това не можехме да го вземем.

Разбрахме се с мистър Скот да държим връзка чрез Джери.

— Моля, заповядайте отново всеки път когато се нуждаете от помощ — покани ни любезният книжар, докато ни изпращаше до вратата.

При гледката на изложените на витрината екземпляри не можах да устоя и взех, изпълнена с дълбоко уважение, една от стихосбирките на Лорд Байрон.

— Виж само — обърнах се развълнувано към Себастиано. — „Странстванията на Чайлд Харолд“! Първо издание!

— Излезе миналата година — потвърди мистър Скот. — Вземете я, аз имам цял кашон от тях в склада.

— Благодаря! — рекох въодушевено. — Наистина много се радвам!

Започнах да я прелиствам, още преди да сме се качили в каретата (моделТилбъри, както научих от Джери).

Потеглихме към „Сент Суитинс Лейн“, намираща се в Лондонското Сити, където спряхме пред една сравнително нова представителна постройка, в която се помещаваше банка „Ротшилд & син“. Аз останах да чакам в каретата, четейки стиховете на Лорд Байрон, а през това време Себастиано уреждаше деловите въпроси в банката.

След известно време се върна с едно доста обемисто ковчеже под мишница.

— Чуй това — казах и му прочетох една строфа. Беше направо божествено, какво сътворяваше междугалактическия преводач с текста, защото рецитирането ми звучеше, сякаш е на майчиния ми език. — Не звучи ли прекрасно?

— Какво е това?

— Ямбичен пентаметър[4]. От Лорд Байрон. Тук той е най-хитовият автор и изключително популярен.

Себастиано кимна разсеяно и постави в ръката ми кесия с монети.

— Ето ти малко джобни.

— Благодаря. Кам мина в банката?

— Ние сме милионери — обясни ми Себастиано, но изглеждаше истински разтърсен. — Но обърни внимание, в лири. Едва ли тук някой може да се похвали с повече. Изглежда, че наистина принадлежим към каймака на обществото. Ето, виж това! Семейните бижута. — Той отвори ковчежето и в първия момент бях така заслепена, че трябваше да затворя очи заради всичкия този блясък. Върху тъмносин сатен лежаха искрящи диаманти и други скъпоценни камъни, използвани за изработката на най-различни бижута — колиета, гривни, обеци, игли за вратовръзки, ръкавели, пръстени, гребени за коса, катарами за колани. Себастиано издърпа едно чекмедже в ковчежето и от там се появи същото, само че с всички възможни вариации на перли.

— Леле! — възкликнах, впечатлена. — Особено онзи голям пръстен с печат. Много е готин.

— Признай си, Лорд Байрон ти се струва по-готин.

— Ами все пак е първо издание. И е като ново. А и човекът е още жив! Тази книга е едва началото наСтранстванията на Чайлд Харолд!Искам да кажа, че вероятно в този миг той седи някъде тук, в града, и съчинява стихове, а това не е ли велико? На практика той може да е член на клуба, в който следобед ще отидеш заедно с добрия стар Реджи. — Хрумна ми една идея. — За всеки случай трябва да вземеш книгата и ако Лорд Байрон ти се изпречи на пътя, да го помолиш за автограф.

— Със сигурност няма да го направя — каза Себастиано.

— И задължително го накарай да напише:за моята скъпа Ана.

След като прибрахме скъпоценностите на сигурно място — Себастиано бе открил в бюрото на господарската стая тайно чекмедже и заключи вътре ковчежето, — обсъдихме дали да отскочим до мистър Търнър или до мистър Стивънсън. Тъй като Хосе явно смяташе за важно да поддържаме контакт и с двамата, трябваше да се заемем с това възможно най-бързо.

Но преди да успеем да вземем решение кой от двамата да посетим първо, мистър Фицджон обяви, че обядът е готов и може да бъде сервиран. В този момент установихме, че сме доста гладни, и единодушно решихме първо да хапнем.

Докато мистър Фицджон и още няколко слуги принасяха обещаващо ухаещи чинии и плата, разгледахме останалата част от къщата. Голямата зала за хранене, в която можеха да се организират истински банкети, балната зала, която заемаше цялата задна част на къщата и бе оборудвана с огромни полилеи, позлатени огледала по стените и кичозни канапета, и библиотеката, която наподобяваше на господарската стая на горния етаж, но бе двойно по-голяма и съдържаше три пъти повече рафтове с книги. Стаята за закуска и салона за приеми вече ги бяхме разгледали сутринта. Огледах се за кухнята, но според Себастиано тя бе на приземния етаж, както и другите домакински помещения.

— Честно, къщата е мегалуксозна — прошепнах му, когато приключихме с разглеждането.

Което ще рече, исках да му прошепна, но произнесохКъщата е изключително елегантна, което означаваше, че някой ни чуваше. Обърнах се и действително, само на няколко крачки от нас мисис Фицджон стоеше в коридора подобно на статуя в сивата си рокля, забила поглед в също така сивите си обувки.

— Яденето е сервирано — рече тя вежливо.

По време на обяда, който от практични съображения беше в стаята за закуска, се чувствах малко неудобно, защото около нас непрестанно имаше хора, които ни обслужваха, и то не само прислужницата Джейни от днес сутринта, а и мистър и мисис Фицджон, и едно момче в ливрея, който ни бе представен като Седрик,един от прислужниците. Което вероятно означаваше, че от неговия вид има още.

Както зад моя, така и зад стола на Себастиано винаги стоеше някой в готовност и при най-малкия знак да скочи, за да сложи допълнително или да допълни чаша. За пиене си бяхме поръчали лимонада, с което вероятно сме изглеждали като екзотични птици, защото не бяхме избрали вино. Но тъй като и без това официално бяхме родени в другия край на света, това едва ли имаше особено значение. Със същото извинение можехме да проявим и известен каприз по отношение на яденето, тъй като онова, което бе сервирано, не бе особено стандартно. Имаше агнешко месо с ментов сос, печени аспержи, задушена треска, пържен дроб и ростбийф с трудно определима, малко мазна гарнитура, за която по-късно разбрах, че е йоркширски пудинг. Опитах от всичко по малко, след което се спрях на ростбийфа. Към него оставих Джейни да ми сипе допълнително от зеления грах. За десерт имаше множество видове сладкиши и кремове от сметана и яйца — от всичко бе сервирано в прекалено големи количества и едва успяхме да ги пробваме. Тъкмо се канех да кажа нещо от сорта на: „Следващия път ще ми е достатъчно едно яйце на очи с печени картофи, а мога да мина и без десерт“, но реших да си замълча, защото ми хрумна, че персоналът също трябваше да яде, а те сигурно щяха да се зарадват повече на меню с множество блюда, отколкото на яйца на очи. Джейни изглеждаше така, сякаш спешно имаше нужда от някоя и друга солидна порция, тъй като бе прекалено слаба, а Седрик, който едва ли бе много по-голям от нея, все още бе в процес на растеж, а момчетата в тази възраст имаха нужда от храна в големи количества.

Безгрижно погледнах към двамата.

— Наистина остана страшно много. Надявам се, че ще успеете да си го претоплите.

Двамата размениха неразбиращи погледи. Мистър Фицджон се прокашля.

— Прислугата се храни в кухнята, където се сервира само обикновена храна.

— Имате предвид, че всичко тук… — посочих сребърните купи и все още почти пълните плата — …е само за нас?

— Е, готвачката, както и мисис Фицджон и моя милост ще се нахраним с остатъците. Но за по-нисшия персонал се приготвя друго ядене.

И ако това не е върхът на дискриминацията!

— Какво ще получат за ядене Седрик и Джейни днес? — поисках да узная.

— Двамата вече ядоха.

— Какво?

Седрик и Джейни гледаха засрамено към пода.

— Отговорете на въпроса на нейно благородие — подкани ги мистър Фицджон.

— Картофена супа, милейди — чу се срамежливото прошепване на Джейни.

— Само картофена супа?

— Всеки от нас получи и по едно парче хляб към нея — допълни Седерик, изчервявайки се.

Себастиано ме ритна предупредително под масата, но аз вече не можех да се спра.

— От този момент нататък искам всички в къщата да ядат същото като нас. Аз съм срещу експлоатацията на работното място. — А после дръзко добавих: — Освен това искам Джейни и Седрик да работят не повече от осем часа на ден. Най-много.

Мистър Фицджон прие това нареждане, кимайки вежливо с безизразно изражение на лицето, докато Седрик и Джейни ме зяпаха с отворена уста и дори докато раздигаха масата, изглеждаха така, сякаш току-що бяха преживели нещо изключително абсурдно.

— Бих искала още една чаша кафе, ако не ви затруднява — обърнах се към мистър Фицджон. — Както и топло мляко.

— Разбира се, милейди. — С кратък поклон той напусна помещението.

Джейни и Седрик тъкмо се канеха да го последват с мръсните чинии, но аз ги спрях.

— Чакайте. Имам нещо за вас. — Извадих няколко монети от кесията, която Себастиано ми бе дал. — Ето. Купете си нещо хубаво.

— Много благодарим, милейди! — Седрик се поклони дълбоко в кръста, а Джейни направи нещо като дворцов реверанс. След което и двамата светкавично изчезнаха, сякаш се притесняваха, че мога нещо да размисля.

— Какво? — попитах отбранително, когато двамата със Себастиано останахме сами и той ме изгледа странно. — Вглеждал ли си се в двамата? Те са най-много на петнайсет или шестнайсет, а трябва да ни сервират всичката тази изискана храна, след като те самите са получили самокартофена супа! А и вероятно никой тук не е чувал за установено със закон минимално заплащане.

Себастиано направи комичноотчаяна гримаса.

— Идваш от плантация с роби, а си противексплоатацията на работното място? Не забелязваш ли нещо? Може би известно противоречие?

Поклатих глава.

— Нали вече го изяснихме. Все пак сутринта ясно и отчетливо казах на мистър Фицджон, че искаме да освободим робите ни.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— И какво ще стане с плантацията ни?

— Можем веднага да я продадем. Нали сега живеем тук, в Лондон, а не на Барбадос.

Усмивката му стана по-широка и той се наведе към мен, за да ме целуне. Поцелувахме се известно време и тъкмо се отдръпнахме един от друг, когато мисис Фицджон се появи с кафето и топлото мляко. Направих си нещо като кафе лате и през това време с копнеж си мислех за Венеция, където сега ми се искаше да седя със Себастиано на слънцето на площада „Сан Марко“ и да пия истинско кафе. Вместо това имахме да изпълняваме мисия, която не знаехме каква е и дори не беше ясно как можехме да разберем повече за нея.

Себастиано извади златния часовник от джоба на идеално ушития си по поръчка жакет и с едно тарикатско движение на китката го накара да се отвори.

— Леле! — възкликнах. — Това тренирал ли си го?

— Малко. — Той отново затвори часовника. — Почти два часът е. След час Младоженеца Кен ще ме придружи до „Уайтс“. Мисля, че е по-добре да отложим посещението при мистър Търнър и мистър Стивънсън за утре, когато ще имаме повече време.

— Добре. Тогава ще почета, докато Ифигения не дойде с новата камериерка. — Замислена, погледнах към Себастиано. — Щом аз ще получа камериерка, не трябва ли и ти да имаш личен прислужник?

— Но аз имам. Казва се Мийкс и ми изнесе дълга лекция по въпроса как в днешно време истинските джентълмени носят косата си в стил „Брут“.

— Брут? Има предвид онзи тип, който е убил Цезар ли?

— Мисля, че да.

— Да не е имал прическа като на стоял пред вентилационен отвор?

— Нямам представа, но предполагам, че да.

— Е, поне стана ясно защо днес изглеждаш толкова рошав. Аз пък си мислех, че не си успял да намериш гребен.

— Мийкс със сигурност би получил нервен пристъп, ако можеше да те чуе. Той адски много се постара. Както и с всичко останало. Днес сутринта, докато ти още спеше, поне един час се занимаваше с това, да претопли водата за бръснене до подходящата температура, да полира до блясък ботушите ми и да върже това тукfashionable[5]. — Себастиано подръпна елегантно надипленото снежнобяло шалче на врата си. — Това модно творение се нарича trone d’amour[6]. Но не ме питай защо.

— Аз пък смятам, че изглежда супер. Ти изглеждаш супер.

Тъкмо се канех да му докажа с целувка колко съм впечатлена от него, когато отново се почука и мистър Фицджон се появи. Бързо се отпуснах на стола си и се скрих, доколкото бе възможно, зад празната ми чаша от кафе. Трябваше да сме по-внимателни, иначе прикритието ни щеше да хвръкне, още преди да сме открили в какво изобщо се състоеше задачата ни като пазители на времето тук.

Икономът донесе върху малък сребърен поднос сгънат лист хартия, запечатан с восък.

— Това пристигна току-що с пощата за едно пени — каза той.

Списъкът с непознатите понятия ставаше все по-дълъг, но поне този път лесно можех да предположа какво се имаше предвид.

— Нещо важно ли е? — попитах любопитно, след като Себастиано разчупи восъчния печат и прегледа съобщението.

— О, нищо особено — отговори той с отегчена интонация.

Но мен не можеше да ме заблуди, веднага ми бе направило впечатление как се напрегна, докато четеше.

— Техни благородия ще желаят ли още нещо? — осведоми се мистър Фицджон.

— Да. Моля Джери веднага да докара каретата отпред. Трябва да свършим нещо.

— Разбира се, милорд.

Себастиано изчака, докато икономът напусна помещението, след което ме погледна много сериозно и ми подаде съобщението. То се състоеше само от един-единствен ред, но въпреки това се изплаших, докато го четях, защото беше от Хосе.

Елате веднага и без много шум в Спиталфилдс. Трябва да се върнете обратно.

Не губихме излишно време и взехме само няколко неща, за които смятахме, че ще е истинско разхищение, ако ги оставим. Най-вече ковчежето с бижутата и голямата сума пари, които Себастиано бе изтеглил от банката и които — както и бижутата — принадлежаха на задругата на пазителите на времето, чието състояние се използваше за мисиите във всички възможни епохи. Хосе щеше да ги прибере и да ги прибави към останалите, както винаги когато се връщахме от мисия.

Неочакваната заповед за връщане ме притесняваше, но в същото време чувствах облекчение, защото от самото начало в тази задача имаше нещо, което по необясним начин ми вдъхваше страх. Кошмарите от последните нощи някак си още присъстваха, сякаш непрестанно дебнеха зад някой ъгъл и ме очакваха. Затова и не съжалих, че толкова бързо трябваше да се разкараме от тук. Жалко само, че не можехме да се сбогуваме с прислугата ни, тъй като всички бяха много мили с нас. Но указанията на Хосе — „без много шум“ — бяха доста ясни. И въпреки че ми беше трудно, си замълчах и се престорих, сякаш смятаме да предприемем само кратка разходка до Лондонското Сити.

Въпреки това използвах възможността пътьом да тикна две големи златни монети в ръцете на Джейни, която тъкмо почистваше парапета на стълбището с бърсалка за прах. Няма представа за точната им стойност, но широко ококорените й очи ме накарха да предположа, че е повече, отколкото бе виждала накуп.

— Шшшт — прошепнах, докато се оглеждах дали някой не ни е видял. — Едната за теб, другата за Седрик. Но не казвай на никого!

Джейни кимна притеснено, а аз се надявах, че ще престане да се кокори като подплашен заек, защото сигурно някой щеше да се досети, че неочаквано се е сдобила с пари. Тя бързо скри парите в джоба на престилката си, а аз забързах към вратата, където Себастиано нетърпеливо ме чакаше.

— Какво носиш там? — попита той, докато вървяхме към каретата.

— Това ли? Нарича се ретикюл. Нещо подобно на дамска чанта.

— Не, имам предвид, какво носиш вътре.

— О, кесията с парите. И… ъ, нещо за четене за изпът. — Когато забелязах погледа му, бързо добавих. — Та това са само две тънки книжки! Само Байрон и Джейн Остин! Знам, че не бива да го правим. Но, Себастиано, това са! В нашето време на практика почти ги няма, или в най-добрия случай са направо древни и разръфани, и във витрините на някой музей. Кълна ти се, че ще ги скрия и на никого няма да ги показвам! Дори и на Ванеса!

Отлично знаех, че в най-добрия случай щеше да се заинтересува от чантата и дрехите, които в момента носех, но както обикновено те и бездруго щяха да се озоват в хранилището, което старите поддържаха за нашите пътувания във времето.

Умолително погледнах Себастиано.

— Гарантирано няма да се получи нещо такова, както с диамантите във фризера. Този път повече ще внимавам, обещавам!

Той въздъхна.

— От мен да мине. И без това всеки, който ги види, със сигурност ще ги сметне за фалшификати.

Изобщо не се бях сетила за това, а бе толкова близко до ума. Замислена, се заковах на място насред улицата.

— Знаеш ли, бих могла…

— Не. Британската енциклопедия ще си остане в библиотеката.

Този път аз бях тази, която въздъхна.

— Е, добре.

Междувременно Джери бе скочил от капрата и ни отвори вратичката на каретата.

— Милейди, милорд.

— Джери, спокойно можеш да се обръщаш към нас по име — казах тихо, така че Джако, конярят с лице като цанца отзад на каретата, да не може да ме чуе. — Нали знаеш, че изобщо не сме благородници.

Той се изчерви под луничките и се усмихна колебливо.

— Ще направи лошо впечатление, ако пред други хора разговарям приятелски с вас, така че по-добре изобщо да не рискуваме.

— Все пак си суперколега — отвърнах.

Преводачът го преобразува в превъзходен съратник, но смисълът беше същият. След като се качих в каретата с негова помощ, преглътнах усилено няколко пъти, защото днес може би го виждах за последен път. Беше много малко вероятно със Себастиано да имаме отново работа в миналото на Лондон, тъй като сега бяхме тук само по заместване. Хосе трябваше спешно да се включи на мястото на стария, който обикновено отговаряше за миналите епохи тук. Именно в това се състоеше гадното на тази работа — човек срещаше мили хора, а после завинаги трябваше да се сбогува с тях.

— Накъде отиваме, милорд? — попита Джери.

Себастиано, вече стъпил с единия крак в каретата, се обърна назад към него.

— Към Спиталфилдс.

— О! Възнамерявате да…

— Да — рече Себастиано спокойно. — Мистър Маринеро ни очаква там.

Джери изглеждаше объркан, толкова много въпроси се четяха в погледа му, но не каза нищо, вместо това затвори вратичката и зае мястото си на капрата. После замахна с камшика и впрегнатите коне потеглиха. Скоро каретата се движеше с постоянно темпо по улиците на Лондонското Сити в източна посока.

Облегнах се мълчаливо на рамото на Себастиано. Изведнъж главата ми се изпълни с тревожни мисли.

На дневна светлина Спиталфилдс изглеждаше още по-пуст, отколкото през нощта. Порутените къщи бяха задимени от смърдящия пушек на огнищата, който се процеждаше през всевъзможните пукнатини. Хората бяха облечени толкова бедно, че ми идеше да сляза и да подаря остатъка от парите ми, най-вече на децата, някои от които бяха толкова бледи и слаби, че сърцето ми се късаше. Себастиано поклати съжалително глава, когато предложих да раздам няколко монети.

— Веднага ще се съберат стотици просяци и никога няма да успеем да стигнем до църквата.

Цялата околност изглеждаше мръсна и запусната. По някое време минахме покрай една фабрика, от която се чуваше оглушителен шум. Който работеше вътре, рано или късно, щеше да си увреди слуха или направо да оглушее.

— Най-вероятно това е тъкачница — отговори Себастиано на въпроса ми какво ли се произвежда там. — А шумът идва от парните машини.

Точно така, бях чела за това. През тази епоха с помощта на парната машина човечеството е преминало в нов етап на развитие — това на индустриализацията и масовото производство. За сметка на бедните хора, които са се бъхтили до смърт.

Хосе ни очакваше до малката черква. Той изглеждаше необичайно ядосан, лицето му бе още по-сбръчкано от обикновено.

— Какво се е случило? — поиска да узнае Себастиано.

Хосе само поклати глава и погледна към Джери, който бе поверил каретата на коняря и бе дошъл с нас до черквата. Докато момчето беше при нас, Хосе не можеше да говори открито.

Но вниманието на Джери бе заето с нещо друго.

— Олеле! — възкликна той, притеснен. — Ето я отново онази жена. Насочила се е директно към нас.

Обърнах се и действително — с широка усмивка Моли Фландърс се приближаваше към нас. Този път бе цялата в искрящо розово, а върху вдигнатите й високо на главата къдрици беше поставила творение от огромни щраусови пера.

— Дръж я далеч от нас — рече Хосе на Джери. Постави в ръката му няколко златни монети, след което отвори портата на черквата. — Последвайте ме — каза през рамо на двама ни със Себастиано.

— Но… — накани се да протестира Джери, но Хосе вече бе влязъл в черквата.

— И ако това не е червенокосият млад джентълмен отпреди няколко дни — чухме Моли да казва развеселено, преди Себастиано да затвори портата след нас и по нареждане на Хосе старателно да я залости.

— Сега ще ни разкажеш ли какво се е случило? — попита той.

Хосе бе избързал напред към колоната.

— Нека първо да се върнем в настоящето. Не бива да губим повече време. Трябва да се върнете, докато все още е възможно.

— Докато все още е възможно? — повторих уплашено. — Как така ще стане невъзможно?

Но Хосе вдигна безмълвно ръка и я изпъна във въздуха до колоната, след което около пръстите му започна да трепти. Себастиано ме придърпа до възрастния мъж и силно ме прегърна с двете си ръце, защото знаеше колко се страхувам от всеки скок във времето.

Всичко около нас започна да вибрира все по-силно, докато земята под краката ми не се разлюля. Започнах да се треса, около мен се чу тътен, с цялата си същност почувствах могъщата сила на водовъртежа на времето. А после се появи студът, толкова леден и зловещ, като нищо друго на този свят, или поне не с естествен произход. Тътенът стана по-силен, трепкащата светлина се превърна в ослепително искряща и проникваше дори през здраво стиснатите ми клепачи. Точно когато мислех, че не мога да издържа и секунда повече, прозвуча трясъкът, който изведнъж накара светлината да угасне.

Но този път не бях погълната от тъмнината на времето, а бях запратена на пода от силна ударна вълна, като след експлозия. От всички страни се разхвърчаха отломки от камъни, една от тях ме улучи болезнено по рамото. Нямах никаква представа какво се бе случило току-що, но едно знаех със сигурност: нещо в този скок във времето тотално се беше прецакало.