Тайната на забранената книга

Едно

Година по-рано…

Девети юли, Ашфорд, Джорджия.

Трийсет и четири градуса. Деветдесет и седем процента влажност. През лятото в Юга става ужасно горещо, но си струва да понасяш жегата, при положение че за компенсация има такива къси и меки зими. Харесвам всякакви сезони и климати. Мога да се насладя на мрачен, дъждовен есенен ден — страхотно време за сгушване с добра книга — както и на безоблачно синьо лятно небе, но никога не съм си падала по сняг и лед. Не знам как северняците се примиряват с тях. Или защо. Но предполагам, че е добре, че го правят, защото иначе всички щяха да се тълпят тук, долу при нас.

Привикнала към задушната южняшка жега, аз се излежавах край басейна в задния двор на къщата на родителите ми и носех любимия си розов бански на точки, който подхождаше идеално на новия ми розов маникюр и педикюр тип „аз не съм точно сервитьорка“. Бях се проснала в един покрит с възглавници шезлонг и попивах слънцето. Дългата ми руса коса беше усукана на заострен възел на върха на главата ми в една от онези прически, за които се надяваш никой никога да не те хване, че носиш. Мама и тате бяха на почивка — празнуваха трийсетгодишнината от сватбата си с триседмичен круиз от остров на остров из тропиците, който беше започнал преди две седмици от Мауи и свършваше следващия уикенд в Маями.

Аз работех отдадено върху тена си в тяхно отсъствие. Първо се топвах набързо в прохладната искрящо синя вода, а после се опъвах, за да позволя на слънцето да изсуши капките по кожата ми. Искаше ми се сестра ми Алина да е наоколо, за да си правим компания и дори да поканим няколко приятели.

Айподът ми беше забоден в татковия усилвател на масата до мен и весело бълваше песните, които бях избрала специално за припичане край басейна. Списъкът се състоеше от топ сто хитове за последните няколко десетилетия, плюс няколко други, които ме караха да се усмихвам. Щастлива глупава музика, която помага времето да минава по-бързо. Точно в момента слушах стара песен на Луис Армстронг — „Какъв чудесен свят“. Родена в поколение, което приема циничното и лишеното от илюзии съществуване за яко, аз понякога съм малко извън утъпканата пътека. Какво пък!

Държах висока чаша изстуден сладък чай в ръката си, а телефонът беше наблизо, в случай че мама и тате се приземят по-скоро от очакваното. Не трябваше да стигат до брега на следващия остров до утре, но на два пъти бяха пристигали по-рано от графика. След като случайно бях изпуснала мобилния си телефон в басейна преди няколко дни, влачех безжичния наоколо, за да не пропусна обаждане.

Факт беше, че родителите ми ми липсваха ужасно. В началото, когато заминаха, бях въодушевена от възможността да прекарам известно време сама. Живея с тях и когато са у дома, къщата понякога неприятно прилича на Централна гара с приятелките на мама, татковите голф партньори и дамите от църквата, които се появяваха заедно със съседските деца, които пък се отбиваха с едно или друго извинение, удобно нахлузили бански костюми… Боже, дали не си просеха покана?

Но след две седмици жадувана самота започвах да се задушавам в нея. Къщата изглеждаше болезнено тиха, особено вечер. По времето за вечеря се чувствах направо загубена. И гладна. Мама е невероятна готвачка и на мен бързо ми омръзнаха пиците, чипсовете и чийзбургерите. Нямах търпение за някоя от нейните вечери с пържено пиле, картофено пюре, прясна салата с листа от ряпа и прасковен пай с домашно направена бита сметана. Дори предварително напазарувах и складирах всички неща, които й бяха необходими.

Обичам да ям. За щастие, не си личи. Закръглена съм в бюста и в задника, но съм слаба в талията и в бедрата. Имам добър метаболизъм, въпреки че мама казва: „Ха! Чакай да станеш на трийсет! После на четирийсет, после на петдесет“. Татко казва: „Ще има повече за обичане, Рейни“ и дарява мама с поглед, който ме кара да се концентрирам усърдно върху нещо друго. Каквото и да е друго. Обожавам родителите си, но със сигурност има неща като ТМИ. Твърде много информация.

Общо взето имам страхотен живот. Родителите ми ми липсват малко и броя дните до момента, в който Алина ще се върне у дома от Ирландия, но тези двете неща са временни и скоро ще бъдат оправени. Животът ми отново ще стане перфектен, преди да мине много време.

Има ли нещо такова, като да изкушаваш съдбата да резне една от най-важните нишки, които държат живота ти, само понеже си твърде щастлив?

Когато телефонът звънна, мислех, че са родителите ми.

Не бяха.

Странно, как едно дребно, незначително и повтаряно десетки пъти на ден действие може да стане демаркационна линия.

Вдигането на телефона. Натискането на бутона за приемане.

Преди да го натисна — доколкото знаех — сестра ми Алина беше жива. В момента на натискането животът ми се раздели на две отделни епохи — Преди обаждането и След.

Преди обаждането нямах за какво да употребявам думи като „разграничаване“ — една от онези големи думи, които знаех, само защото съм ненаситен читател. Преди се носех през живота от един щастлив момент към друг. Преди мислех, че знам всичко. Мислех, че знам коя съм аз, къде ми е мястото и точно какво ще ми донесе бъдещето.

Преди мислех, че имам бъдеще.

След това започнах да откривам, че никога не съм знаела нищо.

Чаках две седмици от деня, в който научих, че сестра ми е била убита, някой да направи нещо — каквото и да било — освен да я положим в земята в затворен ковчег, да я покрием с рози и да скърбим.

Скръбта нямаше да я върне и със сигурност нямаше да ме накара да се чувствам по-добре от това, че който и да я беше убил, се разхожда някъде жив и щастлив по своя болен малък откачен начин, докато сестра ми лежи ледена и бяла под два метра пръст.

Тези седмици ще останат завинаги замъглени за мен. Плаках през цялото време, зрението и паметта ми бяха размазани от сълзите. Сълзите ми бяха непреднамерени. Душата ми изтичаше. Алина не беше просто моя сестра — тя беше най-добрата ми приятелка. Въпреки че преди осем месеца беше заминала да учи в колежа „Тринити“ в Дъблин, ние си пращахме имейли непрестанно и говорехме всяка седмица, споделяхме си всичко, не пазехме тайни.

Или така мислех. Боже, колко грешах!

Планирахме да си вземем заедно апартамент, когато тя се прибере. Планирахме да се преместим в Атланта, където аз най-накрая щях сериозно да помисля за висше образование, а Алина щеше да работи по докторантурата си в същия университет. Не беше тайна, че сестра ми беше обрала цялата амбиция в семейството. След завършване на училище аз бях напълно доволна да съм барманка в „Тухларната“ четири или пет вечери седмично, да живея у дома, да спестявам по-голямата част от парите си и да вземам достатъчно класове в местния университет „Подънк“ (един или два за семестър, а класове от типа „Как да използваме интернет“ и „Протокол при пътувания“ не бяха по вкуса на родителите ми), за да поддържам разумна надежда у мама и тате, че може един ден да се дипломирам и да намеря Истинска работа в Истинския свят. Все пак със или без амбиция планирах наистина да се заема да направя някои големи промени в живота си, когато Алина се върнеше.

Когато се сбогувах с нея преди месеци на летището, мисълта, че никога повече няма да я видя жива, не ми мина през ума. Алина беше сигурна като слънчевите изгреви и залези. Тя беше омагьосана. Тя беше на двайсет и четири, а аз бях на двайсет и две. Щяхме да живеем вечно. Трийсетте бяха на милиони светлинни години. Четирийсетте дори не бяха в същата галактика. Смърт? Ха! Смъртта се случваше на наистина стари хора.

Не.

След две седмици сълзливата ми мъглявина започна да се вдига леко. Не спря да ме боли. Мисля, че просто най-после изразходих последната капка влага от тялото си, която не беше абсолютно необходима, за да ме поддържа жива. И гневът заля пресъхналата ми душа. Исках отговори. Исках правосъдие.

Исках отмъщение.

Изглежда бях единствената.

Няколко години преди това бях карала курс по психология, в който учихме, че хората се справят със смъртта, като си проправят път през етапите на скръбта. Не бях стигнала да се въргалям във вцепенението на отрицанието, което се предполагаше да е първата фаза. Прелетях от вцепенение към болка за един удар на сърцето. След като мама и тате ги нямаше, аз бях тази, която трябваше да разпознае тялото й. Не беше красива гледка и нямаше начин да отрека, че Алина беше мъртва.

След две седмици бях дълбоко във фазата на гнева. Предполагаше се, че депресията е следващата. После, ако човек беше здрав, идваше приемането. Вече можех да видя началните признаци на приемането в тези около мен, сякаш те се бяха преместили направо от вцепенението към поражението. Говореха за „произволни действия на жестокост“. Говореха как „да продължат да живеят“. Казаха, че са „сигурни, че нещата са в добри ръце в полицията“.

Аз не бях толкова здрава. И не изпитвах дори смътна сигурност в ирландската полиция.

Да приема смъртта на Алина?

Никога.

— Няма да отидеш, Мак, и това е последно! — Мама стоеше на кухненския бар. На рамото й висеше кърпа. Престилка в жизнерадостно червено и жълто с щампирани магнолии беше вързана на кръста й, а ръцете й бяха нацапани с брашно.

Тя печеше. И готвеше. И чистеше. И печеше отново. Беше станала истински тасманийски дявол на домашния живот. Това беше начинът на мама, която беше родена и отгледана в дълбокия Юг, да се опита да се справи. Тук, долу, жените свиват гнезда като квачки, когато загубят някой. Просто така са свикнали.

Карахме се от един час. Снощи се обадиха от полицията в Дъблин и ни казаха, че ужасно съжаляват, но поради липса на улики и поради факта че нямат нито една следа или свидетел, не е останало нищо, което да се разследва. Официално ни съобщаваха, че нямат друг избор, освен да прекратят случая на Алина и да го прехвърлят в Отдела за неразкрити престъпления, за който всеки с половин мозък знае, че изобщо не е отдел, а шкаф за папки в мъждиво осветен напълно забравен склад в някое мазе. Въпреки уверенията, че периодично ще преразглеждат случая за нови улики и че ще упражняват възможно най-голямо старание, посланието беше ясно: Алина беше мъртва, пратена обратно в страната си и вече не беше тяхна грижа.

Бяха се предали.

Дали не беше рекордно време? Три седмици. Скапани двайсет и един дни. Това беше невъобразимо.

— Можеш да си заложиш задника, че ако живеехме там, нямаше да се откажат толкова бързо — казах горчиво.

— Не можеш да знаеш, Мак. — Мама избута бретон пепеляворуса коса от сините си очи, които бяха зачервени от плач, като остави петно брашно на веждата си.

— Дай ми възможност да открия!

Устните й се стегнаха в тънка, поръбена с бяло линия.

— В никакъв случай! Вече загубих една дъщеря в онази страна. Няма да загубя и другата.

Задънена улица. И дотук стигахме от закуската насам, когато обявих решението си да си взема отпуска, за да замина за Дъблин и да открия какво точно прави полицията по разкриването на убийството на Алина.

Щях да настоявам за копие от доклада и да направя всичко по силите си, за да ги мотивирам да продължат разследването. Щях да дам лице и глас — шумен и надявам се силно убедителен — на семейството на жертвата. Не можех да се отърва от убеждението, че ако сестра ми имаше представител в Дъблин, разследването щеше да бъде взето много по-насериозно.

Опитах се да накарам тате да отиде, но просто нямаше как да достигна до него точно сега. Беше изгубен в тъгата. Въпреки че лицата и телосложенията ни са много различни, аз имам същата коса и същите очи като Алина и няколкото пъти, когато той наистина ме поглеждаше напоследък, добиваше толкова ужасна физиономия, че ме караше да си мечтая да съм невидима. Или брюнетка с кафяви очи, вместо слънчево руса със зелени.

Първоначално след погребението той беше динамо от решителни действия, водеше безкрайни телефонни разговори, свързваше се с всички. В посолството бяха любезни, но го отпратиха към Интерпол. Интерпол го държаха зает няколко дни, за да „проверяват нещата“, преди дипломатично да го върнат там, откъдето беше започнал — полицията в Дъблин. Полицията в Дъблин оставаше непоколебима. Няма доказателство. Няма следи. Нищо, което да се разследва. „Ако имате проблем с това, сър, свържете се с посолството си!“

Баща ми се обади се на полицията в Ашфорд — не, те не можеха да отидат в Ирландия и да проверят. Обади се отново на полицията в Дъблин — бяха ли сигурни, че са разпитали и последния от приятелите, състудентите и преподавателите на Алина? Нямаше нужда да слушам и двете страни на този разговор, за да знам, че дъблинската полиция започваше да става сприхава.

Най-накрая се обади на стар приятел от колежа, който заемаше висока и много тайнствена позиция в правителството. Каквото и да му каза този приятел, го изпразни напълно. Оттогава беше затръшнал вратата за нас и не беше излизал.

Климатът в къщата беше определено мрачен с мама — торнадо в кухнята, и татко — черна дупка в кабинета. Не можех да седя вечно и да ги чакам да се измъкнат от вцепенението. Губехме време и следата изстиваше с всяка минута. Ако някой щеше да прави нещо, трябваше да е сега, което значеше, че този някой трябва да съм аз.

— Отивам и не ме интересува дали ти харесва, или не — казах аз.

Мама избухна в сълзи. Шляпна тестото, което месеше на плота, и избяга от стаята. След миг чух вратата на спалнята в края на коридора да се затръшва.

Това е нещо, с което не мога да се справя — сълзите на мама. Сякаш не беше плакала достатъчно напоследък, а аз просто я разплаках отново. Измъкнах се от кухнята и изпълзях нагоре по стълбите, чувствайки се като най-долната от най-долните отрепки по лицето на земята.

Измъкнах се от пижамата, взех душ, изсуших си косата и се облякох, после застанах напълно изгубена за момент, взирайки се с празен поглед в затворената врата на стаята на Алина.

Колко пъти се бяхме викали през деня, колко пъти си бяхме шепнали през нощта, колко пъти се бяхме будили една друга за утеха, когато имахме лоши сънища?

Вече бях сама с лошите сънища.

„Стегни се, Мак!“ Разтърсих се и реших да се отправя към университета. Ако останех у дома, черната дупка можеше да обземе и мен. Дори сега усещах как нейният хоризонт на събитията се разширява в прогресия.

Докато карах към града, си спомних, че бях изпуснала мобилния си телефон в басейна — Боже, наистина ли беше преди цели три седмици? — и реших, че е по-добре да се отбия в мола и да си взема нов, в случай че родителите ми искат да се свържат с мен, докато съм навън. Ако изобщо забележеха, че ме няма.

Спрях в магазина, купих най-евтиния телефон „Нокия“, който имаха, изключих стария апарат и включих новия.

Имах четиринайсет нови съобщения, което вероятно беше рекорд за мен. Не съм много социална. Не съм от онези вечно включени в мрежата хора, които са като закачени за последната най-страхотна услуга „намери ме“. Представата да съм толкова лесна за намиране ме плаши малко. Не искам телефон с камера и с множество приложения. Не искам интернет, нито сателитно радио, само базовите услуги, благодаря. Единствената друга джаджа, която ми е нужна, е моят верен айпод — музиката е моето голямо бягство.

Върнах се в колата, включих двигателя, за да може климатикът да се бори с безмилостната юлска жега и започнах да прослушвам съобщенията. Повечето бяха от седмици, от приятелите ми от училище или от „Тухларната“, с които бях говорила след погребението.

Предполагам, някъде в задната част на ума ми съм направила връзката, че се лиших от мобилни услуги няколко дни преди да умре Алина и се надявах, че може да имам съобщение от нея. Надявах се, че може да се е обадила, да е звучала щастливо, преди да умре. Надявах се, че може да е казала нещо, което да ме накара да забравя за скръбта си, дори само за кратко. Имах отчаяна нужда да чуя гласа й поне още веднъж.

— Мак! Господи, Мак, къде си? Трябва да говоря с теб. Попаднах право на гласовата ти поща. Какво правиш, защо мобилният ти телефон е изключен? Трябва да ми се обадиш в мига, в който чуеш това. Имам предвид в същия момент.

Въпреки тягостната лятна жега, внезапно се вледених, кожата ми стана лепкава.

— О, Мак, всичко така се обърка. Мислех, че знам какво правя. Мислех, че той ми помага, но… боже, не мога да повярвам, че бях толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак. Той е един от тях!

Мигнах неразбиращо. Един от кои? Освен това кой беше „той“, който беше един от „тях“ на първо място? Алина влюбена? Няма начин! С Алина си казвахме всичко. Освен няколко момчета, с които беше излизала случайно през първите месеци в Дъблин, не беше споменавала да има някой друг в живота й. И определено нямаше нито един, в когото да е влюбена.

Гласът й се задави от сподавен плач. Ръката ми се стегна в мъртва хватка върху телефона, сякаш може би можех да задържа сестра си чрез него. Задръж тази Алина жива и в безопасност! За няколко секунди се чуваше пращене, а когато отново заговори, беше понижила гласа си, сякаш се страхуваше да не бъде подслушана.

— Трябва да говорим, Мак. Толкова много неща не знаеш. Боже мой, дори не знаеш какво си! Има толкова много неща, които трябваше да ти кажа, но мислех, че мога да те държа настрана, докато нещата не станат по-безопасни за нас. Ще се опитам да се прибера — гласът й се пречупи и тя се засмя горчиво с един хриплив звук, напълно нехарактерен за Алина, — но не мисля, че той ще ми позволи да напусна страната. Ще ти се обадя щом… — още пращене. Ахване. — О, Мак, той идва — гласът й спадна до настоятелен шепот. — Чуй ме! Трябва да намерим… — следващата й дума прозвуча изопачена или чуждестранна, нещо като ши-саду. — Всичко зависи от това. Не можем да им позволим да я имат. Трябва да стигнем до нея първи. Той ме е лъгал през цялото време. Сега знам какво е и знам къде…

Мъртва тишина.

Обаждането беше прекъснато.

Седях зашеметена, опитвах се да извлека някакъв смисъл от току-що чутото. Мислех, че имам раздвояване на личността и че има две Мак — една, която имаше представа какво става в света около нея, и една, която едва може да следи реалността достатъчно добре, за да се облече сутрин и да сложи обувките си на съответните крака. Мак, която имаше представа, сигурно беше умряла заедно с Алина, защото другата Мак очевидно не знаеше основни неща за сестра си.

„Била е влюбена и не ми е споменала! Нито веднъж. А сега изглежда, че това е най-малкото от нещата, които не ми е казала.“ Бях сащисана. Бях предадена. Имаше цяла една огромна част от живота на сестра ми, която тя беше държала в тайна от мен с месеци.

В каква ли опасност се е била забъркала? От какво се е опитвала да ме държи настрана? И какво е било по-безопасно за нас? Какво е трябвало да намерим? Беше ли я убил мъжът, в който мислеше, че е била влюбена? Защо — о, защо — не беше ми казала името му?

Проверих часа и датата на обаждането — следобеда, след като бях изпуснала телефона си в басейна. Усетих как започна да ми се гади. Тя е имала нужда от мен, а аз не бях на разположение. В момента, в който Алина се е опитвала толкова обезумяло да се свърже с мен, аз съм се припичала мързеливо в задния двор и съм слушала някоя от глупавите щастливи песни, а мобилният ми телефон е лежал изпържен и забравен на масата в трапезарията.

Внимателно натиснах копчето за запис, после изслушах останалите съобщения, с надеждата, че може да се е обадила отново, но нямаше нищо друго. Според полицията беше умряла приблизително четири часа, след като се беше опитала да се свърже с мен, въпреки че не бяха открили тялото й в уличката почти два дни. Това беше картина, която винаги много силно се стараех да блокирам. Затворих очи и се опитах да не се поддавам на мисълта, че съм изпуснала последната си възможност да говоря с нея, опитах се да не мисля, че може би съм могла да направя нещо, за да я спася само ако бях отговорила! Тези мисли можеха да ме подлудят.

Пуснах съобщението отново. Какво беше ши-саду? И какво искаше да каже Алина с нейното потайно „ти дори не знаеш какво си“? Какво би могла да има предвид с това? На третото прослушване вече знаех съобщението й наизуст. Знаех също, че няма начин да го пусна на мама и тате. Не само защото то щеше да ги вкара още по-надълбоко (ако изобщо имаше по-дълбоко място от това, на което те бяха сега), но вероятно щяха да ме заключат в стаята ми и да изхвърлят ключа. Не виждах как щяха да си позволят да рискуват живота на оставащото им дете.

Но… ако отидех в Дъблин и пуснех съобщението на полицията, те щяха да бъдат принудени да отворят отново случая, нали? Това беше истинска следа. Ако Алина е била влюбена в някого, трябва да е била видяна с него в някакъв момент някъде. В училище, в апартамента й, на работа, някъде. Някой щеше да знае кой е той.

И ако тайнственият мъж не беше виновен за смъртта й, със сигурност беше ключът към откриването на истинския убиец. Все пак, той беше „един от тях“.

Намръщих се.

Които или каквото и да бяха те.