Танц с вампир

Глава 12. Кръвни братя

На следващата вечер Александър не ми позволи да продължа с търсенето на Валентин. Вместо това предпочете да постои със семейство Мадисън в дома ни. Точно като готически страж той зорко следеше никой пиещ кръв посетител да не се промъкне през прага ни.

Да наблюдавам Александър как защитава нищо неподозиращото ми семейството го направи дори още по-желан в очите ми.

Прекарах следващия ден в залата за учене в стола ни. Жените, които се грижеха за обяда подреждаха подносите и приготвяха яденето за четиристотинте гладни ученици. Миризмата на „домашно“ приготвеното в училище чили се носеше из цялата зала за учене. Бях се изтегнала върху една маса с глава на раницата си, когато дочух как един футболен сноб говори на Джени Уорън от съседната маса до мен.

— Разбра ли за Тревър? — попита я той.

— Не, кажи ми.

— Миналата нощ в ресторанта „При Хатси“ се навърташе онова откачено хлапе. То зяпаше Тревър постоянно и когато Тревър го попита защо, хлапето се опита да го удуши.

Два слаби тъмнокоси футболни сноба седяха за масата зад мен.

— Е, аз пък чух, че гробищното хлапе му е скочило и е допряло нож до гърлото на Тревър — каза друг.

— А аз мислех, че е било светлинен меч — отвърна някой.

— Тихо там — скара се господин Фъргюсън.

Докато си събера нещата бях чула същата история в пет различни варианта.

Изправих се и отидох до господин Фъргюсън, който в момента оценяваше работи по английски.

— Трябва да отида до тоалетната — казах му аз.

— Защо си вземаш раницата? — попита ме той подозрително. — Да не би да смяташ да не се връщаш повече в залата за учене?

— Чуйте ме, ако я оставя тук учениците ще я напълнят с боклуци.

— Ти ли си била? — попита ме изненадано господин Фъргюсън. — Онзи ден в учителската стая чух нещо подобно.

Завъртях очи.

— Ще ти трябва пропуск — каза той и отвори куфарчето си.

— Нямам нужда, вече имам пропуск — отвърнах и извадих един пропуск от задния си джоб.

Забързах надолу по коридора минавайки покрай господин Уерник, заплашителената охрана на училището, който седеше на един стол и четеше Sports Illustrated13. Говореше се, че господин Уерник е бил пазач в затвор.

— Рейвън… — обърна се той към мен понадигайки се от стола.

— Отивам до тоалетната.

— Трябва да ти видя пропуска. — Съвсем бавно се изправи от стола, сякаш краката му бяха непосилни да издържат тежестта на тялото му.

Разгънах пропуска и му го подадох.

— Няма написана дата — каза той, поглеждайки надолу към мен.

Бях готова направо да ми прочете правата.

— Наистина ли? — попитах аз преструвайки се на шокирана. — Господин Фъргюсън е забравил да сложи датата.

Господин Уерник извади една химикалка от джоба на ризата си и вписа датата на пропуска.

— Е добре, но да не се повтаря.

Взех си пропуска обратно ядосана, че беше унищожил златния ми билет.

Продължих надолу по коридора и завих зад ъгъла. Надзърнах в часа по алгебра на господин Хейдън и забелязах Тревър да седи на петия ред и да флиртува с една мажоретка.

Сякаш цяла вечност висях в тоалетната за, след което се върнах в стаята, където беше Тревър точно, когато звънеца иззвъня.

Вратата на стаята се отвори и учениците се изсипаха в коридора.

Тревър, все още фиксиран в мислите си върху мажоретката, профуча покрай мен.

— Тревър — повиках аз моята Немезида14, но той не ме чу.

Настигнах го и така дръпнах каишката на раницата му, че тя падна от рамото му.

— Ей, идиот! — Тревър се завъртя и замръзна на място. — О, това си ти.

— Колкото и да не ми се иска да призная, но трябва да говоря с теб.

— Вземи си номерче — каза ми Тревър и продължи.

— Какво му направи на Валентин? — попитах, настигайки го.

— Кой е Валентин?

— Знаеш го — готическото хлапе от „При Хатси“.

— А, този никаквец?

— Хората говорят, че се опитал да те удуши. Но аз знам, че това не е истината. Нали?

— Откъде знаеш какво е или не е направил? Дори не си била там.

— Просто знам. Сега ми разкажи.

Тревър спря.

— Това ще ти струва нещо. — Погледна надолу към мен, а русите му мигли подчертаха секси зелените му очи.

Стомахът ми се преобърна.

— Забрави.

— Вече забравих. — Тревър нагласи раницата на рамото си и се присъедини към тълпата движещи се ученици.

— Не, почакай — казах аз настигайки го. — Добре. Ще ти нося раницата до стаята — предложих му аз.

Тревър не ми подаде раницата си The North Face15. Вместо това се обърна към мен.

— Балът. Това е цената.

Едва не повърнах.

— Няма да отида с теб. Ще съм с Александър.

— Един бавен танц — каза ми той хилейки се.

Мисълта да танцувам бавен танц с Тревър пред цялата дулсвилска гимназия ме накара да се почувствам като участник в предаването „Страх“. Въпреки нежеланието си имах нужда от информацията. Пъхнах ръце в джобовете.

— Дадено. Ще танцувам с теб. Сега ми кажи.

Тревър изглеждаше доволен. Облегна се на едно шкафче и започна своя разказ.

— Седях в ресторанта „При Хатси“ със съотборниците си, когато това откачено, призрачно момче влезе. Зяпнахме го, защото той сякаш току-що бе изпълзял от някой гроб. Хлапето не вдигна поглед към никого, докато прекосяваше заведението. Когато стигна до сепарето където седях, внезапно спря и погледна право в мен — сякаш знаеше точно кой съм. Никога преди не го бях виждал, но след това осъзнах, че ми изглеждаше познат — приличаше на брата на Луна, само че по-малък.

— Каза ли нещо?

— Не, отиде до касата и си поръча пържени картофки. Хлапето беше абсолютна откачалка, така че трябваше да го проверя.

— Какво ти каза той?

— Нищо, беше зает да си брой парите. Имаше само шестдесет и пет цента.

— И…

— Изглеждаше доста измършавял, сякаш нямаше дори достатъчно кръв във вените си. Извадих пет долара и му поръчах едно меню.

Почти се разтопих. Нямах и на представа, че Тревър имаше такава страна в характера си.

— Впечатлена съм — признах му честно. — Какво се случи тогава?

— Казах му „Ти брат на Джагър ли си?“ Тогава той ми хвърли един зловещ поглед и ме попита „Ти Тревър ли си?“

Почувствах тръпки да пропълзяват надолу по гръбнака ми.

— Попитах го как така знае кой съм, но той не ми отговори. Тогава го попитах: „Как е Луна?“

Пристъп на ревност премина през мен.

— Все още я харесваш? — попитах го аз.

Тревър не отвърна, просто продължи разказа си.

— Вместо да ми отговори хлапето ме погледна сякаш току-що е видяло призрак.

— Продължавай…

— Изглеждаше объркан, сякаш нямаше на представа какво да ми отговори. Тогава, просто така се пресегна и постави ръката си на врата ми.

Бях изненадана от действията на Валентин. Вместо както преди да се крие на къщичката на дървото, Валентин ставаше все по-дързък — този път с Тревър.

— Нарани ли го?

— Не, нарекох го откачалка и го отблъснах. Той грабна менюто си, скочи върху изрисувания си с гробища скейтборд и изчезна от заведението. Сега нека поговорим за бала.

— Трябва да знам… когато докосна врата ти — за какво си мислеше?

Тревър направи пауза и ми се усмихна със секси усмивка.

— Мислех си, че трябваше да съм с теб на гробищното представление вместо със сестра му.

— Наистина ли? — попитах го аз наполовина поласкана, наполовина ужасена.

— Да не си откачила? Никой не си поставя ръцете върху мен, освен ако не е момиче.

Звънеца извиня и Тревър влезе в стаята.

— Аз ще избера танца — злорадо каза той.

Вдигнах ръката си показвайки му, че пръстите ми през цялото време са били кръстосани.

Вместо да се ядоса Тревър ми се ухили. Обожаваше играта ни. И знаех, че другия път ще я играе дори по-добре.

— Има ли някой вкъщи? — викнах, когато се прибрах от училище.

Къщата беше тиха.

— Били? — виках, докато бродех през кухнята и дневната стая. И двете бяха празни. Отворих вратата на мазето. Светлините бяха изгасени, но се провикнах към тъмнината долу.

— Били — там ли си?

Изтичах до стаята на момчето Били и почуках на вратата.

Той не отговори.

— Идиотче Били, вътре ли си?

Когато не последва отговор при най-омразното му име сметнах, че стаята е чиста.

За щастие брат ми нямаше системата за сигурност на Хенри и не можеше да заключи вратата си отвън. Внимателно завъртях дръжката и отворих вратата.

Започнах да търся за надгробните рисунки на Валентин с надеждата те да хвърлят светлина за мотивите му да стои в Дулсвил. Тихичко претършувах шкафчетата на брат ми, но всичко което открих беше тонове бели чорапи и сгънати тениски. Проверих под леглото му и измъкнах една бейзболна бухалка, дъска за шах и неотворен модел на космически кораб, но никакви надгробни рисунки.

Погледнах към часовника му Междузвездни войни. Скоро щеше да се прибере. Зарових из чекмеджетата на бюрото му пълни с химикалки, компютърни игри и софтуер.

Включих компютъра му. Опитах се да вляза в хронологията, за да видя какво бяха търсили с Валентин, но не успях. Не знаех паролата на момчето Били.

Ако аз бях момчето Били каква би била паролата ми?

Опитах с „E=MC216“ и натиснах ентър.

Нищо.

Написах „ИНекаСилатаБъдеСТеб“ и натиснах „Ентър.“

Отказан достъп.

Като познавах брат си, вероятно сменяше паролата си всяка седмица. Ядосана написах „Момчето Били“ и ударих

ЕНТЪР.

Изведнъж компютъра се включи. От всички възможни пароли — не съм си и представяла, че брат ми ще използва умалителното, с което го наричах. За момент се почувствах поласкана.

Тогава чух входната врата да се отваря и брат ми изкачващ се по стълбите. Погледнах към полуотворената врата на спалнята на момчето Били. Ако се стрелнех сега, той можеше да ме види как излизам от стаята му. Ако момчето Били ме завареше, че претърсвам стаята му, щях да бъда наказана до след бала. Изключих компютъра му, на който му отне сякаш отне цяла вечност докато изгаси.

— Хайде де — мърморех нетърпеливо.

Чух как изкачи стълбите и тръгна по коридора.

Най-накрая екрана стана черен.

Направо прелетях до дрешника му, тихо отворих вратата толкова колкото да се пъхна вътре и я затворих зад мен. Веднъж след като бях вътре на сигурно я открехнах лекичко.

Видях брат си да влиза в стаята си.

Вмъкнах се между стената и палтата му. Якетата му миришеха на мръсно, което беше странно, защото момчето Били прекарваше повечето време в стаята си като отшелник или в лабораторията на Хенри.

Чух как момчето Били включи компютъра си.

Под чифт обувки пред мен видях една кутия с надпис „ПРОЕКТ ВАМПИР“.

Дочух известяващия звън от идващите по чата съобщения на момчето Били.

Тихомълком отворих пластмасовата кутийка, вътре в една херметически затваряща се торбичка бе написано ВАМПИРСКА ХРАНА. А в нея се спотайваха четирите амулета. Друга прозрачна торбичка беше надписана ДОМЪТ НА ВАМПИРА. Вътре имаше две сгънати рисунки на надгробни камъни на хора, които не познавах. Последната торбичка беше с надпис ВАМПИР. Отворих я и открих гърба на една снимка с размер три на пет сантиметра. Обърнах я — беше моя снимка.

Когато чух как брат ми излиза от стаята си, промуших главата си през открехнатата врата.

„Момчето Били вероятно слиза надолу, за да си вземе нещо за хапване“, помислих си аз. Имах само секунда, за да се измъкна. Изпълзях от дрешника и затворих вратата зад мен.

Претичах през стаята му, направо към вратата.

Бам! Сблъсках се челно с брат ми.

— Какво правиш в стаята ми? — попита ме, зашеметен от сблъсъка ни.

— Какво правиш в коридора? — попитах, като разтривах ударената си ръка.

— Ти слухтеше наоколо! Какво търсиш?

— Правя проект за училище и ми трябваше училищната ти снимка. Нарича се „Проект Идиот“.

Изчезнах в стаята си като оставих объркания ми брат да стой в коридора.

— Валентин прави присъствието си явно — казах на Александър, който ме чакаше до портите на имението малко след залез.

— Какво искаш да кажеш? — попита ме, а тъмните му очи издаваха загрижеността му.

— Вчера вечерта е бил в „При Хатси“.

— Ти видя ли го?

— Не, но се говореше за това в цялото училище. Случило се е нещо странно. Предполагам, че Тревър все още тъгува за Луна, защото е попитал Валентин как е тя.

— И какво му е странното на това?

„Мъже“, ми се искаше да кажа. Дори след като Луна измами Тревър на гробищното представление, призрачният й вид на фея все още беше гравиран в сърцето на моята Немезида.

— Странно е — продължих аз. — Защото Валентин е изглеждал объркан. Сякаш самият той не е знаел как е тя.

— Това е странно.

— Става още по-странно. Валентин е сграбчил Тревър за врата, точно както направи с мен в пещерата.

— В заведението? Това наистина е странно.

— Знам…

— Валентин търси нещо — каза Александър. — И ако продължава да е толкова дързък, кой знае какво ще направи следващия път.

— Не съм сигурна какво се опитва да разбере, но едно е ясно — търси го на къщичката на дървото на Хенри, чрез мен, чрез момчето Били, а сега и чрез Тревър.

Когато с Александър пристигнахме при фонтана на парка Оукли, където момчето Били щеше да се срещне с Хенри и Валентин, момчетата вече ги нямаше.

— Дори нямаме време да си пожелаем нещо — казах, като имах предвид осветения фонтан, където една влюбена двойка хвърляше няколко монети. — Къде ли може да са? Не е възможно да са отишли далеч.

Александър ме поведе за ръката като забързахме, за да намерим люлките изпразнени както от смъртни, така и от ученици от средните класове.

— Там долу има сцена — казах аз сочейки към един амфитеатър покрит с купол. — Там ме чакаше Луна. Може да са там.

С Александър забързахме надолу по тревистия хълм, прескочихме няколкото малки храстчета, които опасваха амфитеатъра, а след това се стрелнахме по пътеката между редовете. Тъмната сцена, едва осветена от уличното осветление, беше тиха и изглеждаше пуста когато се отправихме покрай мястото за оркестъра. Александър се качи на сцената след това ми подаде ръка и ме издърпа при него.

Всеки от нас претърси по едно крило на сцената. Всичко, което аз открих бяха разхвърляни столове и стойки за партитури.

От израза на лицето на Александър, когато се срещнахме отново по средата на сцената, разбрах че и той не е намерил нищо в своята част освен музикален реквизит.

— Може да опитаме в центъра за развлечения — предложих аз.

Александър кимна в съгласие.

— Води ме.

Този път аз хванах гаджето ми за ръката и нетърпеливо забързах през редовете със седалки и нагоре по малкия хълм.

Изтичахме покрай оградата на тенис кортовете и намиращото се в непосредствена близост игрище за бейзбол, настилките и на двете бяха износени от многото години ходене по тях. Центъра за развлечения в Оукли парк беше преживял и по-добри дни. Когато бяхме малки с Беки, бяхме изкарали много летни ваканции около басейна, като тя се грижеше за тена си, а аз се уединявах зад козирката на шапката ми „Здравей, Причепче“ и под огромен чадър. Сега когато повечето дулсвилци посещаваха новият местен клуб на Дулсвил или клуба У17, възстановителният център беше западнал.

Ръждясалата, мръсно кафява, метална врата беше заключена и дръжките бяха подсигурени с верига с катинар. Долепих глава до мръсния прозорец. Видях няколко офиса със спуснати щори. Надзърнах в игралната зала. Няколкото билярдни маси все още бяха в добро състояние, докато на масата за пинг-понг липсваше мрежата.

Чухме гласове.

— Какво е това? — попитах аз, дърпайки Александър за ръкава.

Той сложи показалеца на устните си.

Гласовете изглежда се чуваха от басейна.

Александър пропълзя покрай вратата на басейна и покрай празния детски басейн, който сега беше пълен с паднали листа и отломки, а аз го следвах плътно стъпвайки на пръсти. Кой знае кой можехме да заварим да виси в парка в късните часове.

Най-хрупкавите пържени картофки и най-добрите хамбургери в града бяха приготвяни точно в тази закусвалня — където сега само ивиците червена и бяла боя отчаяно се бореха за живот на ръждясалия метален покрив, молейки се за прясно боядисване преди басейна да отвори врати отново за летния сезон.

Тогава забелязах скейтборда с форма на ковчег, изрисуван с бели черепи и кръстосани кости както и колелата на Хенри и момчето Били, които лежаха захвърлени близо до нещо, което един вампир можеше да вземе за огромен свободен гроб — а именно празният плувен басейн на Оукли парк.

Притичах до плиткия край и надникнах в източения, с напукана морско синя боя, басейн.

При дълбокия край Хенри, момчето Били и Валентин седяха в кръг с лице един към друг, до тях стоеше един запален свещник, който хвърляше сянка по лицата им.

Момчетата дори не забелязаха, че аз и Александър стояхме само на няколко метра от мястото, където преди се беше намирал трамплина за скачане във водата. Сякаш в транс приятелчетата-идиотчета не откъсваха погледи от Валентин.

Точно тогава забелязах, че всяко от момчетата беше уболо пръста си с карфица, а бутилка алкохол беше сложена на ръба на басейна.

— Наистина не мисля, че трябва да правим това — каза нервно брат ми.

— Стига де, всичко ще е наред — убеждаваше ги Валентин.

— Били има право — добави Хенри.

— Хубаво тогава — каза Валентин. — Но си помислете все пак. Никой от вас няма братя, а моят ме изостави. По този начин ще станем братя — кръвни братя.

Момчето Били и Хенри се спогледаха. Изглеждаха като хипнотизирани от идеята.

— Кръвни братя — отвърна Били.

— Сега — каза Хенри.

— И завинаги — добави момчето Били.

— За вечността.

— Само през трупа ми! — спуснах се по разклатената сребриста стълба на басейна и скочих на синия циментов под.

Александър също слезе, но от ръба на басейна.

Докато тичах към тях, можех да видя невинните окървавени пръсти на смъртните на сантиметри от докосването на вампирския пръст. Не знаех какъв ефект щеше да има такова действие, но предположих, че нямаше да е добър. Скочих между тях.

— Не! — крещеше Валентин. — Не!

Валентин улови непреклонния поглед на Александър, побягна по наклонения под на басейна към по-плитката част, но Александър го улови за ръкава на ризата и го спря.

— Какво става тук? — попита момчето Били сякаш излизаше от хипноза.

— Какво правите тук? — зачуди се и Хенри.

— Аз трябва да ви питам същото! — изкрещях им с глас, който ми напомняше за майка ми. — И двамата отивайте да си измиете ръцете — наредих им. — Гледайте да ги измиете и с алкохол.

Валентин дишаше тежко.

— Бях толкова близо — каза и отметна белия бретон от свирепите си зелени очи.

— Какво се опитваш да причиниш на брат ми? — заспорих аз. — Какво имаш предвид с това, че Джагър те е изоставил?

Валентин сви юмруци.

— Къде са Джагър и Луна? — настоя той.

— В Румъния — казах му аз.

— Грешиш — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш? — попитах объркано аз.

— Те се върнаха. И знам, че ти имаш нещо общо с това — каза директно на мен.

— Рейвън няма нищо общо — защити ме Александър. — Каквато и злоба да таи семейството ти, тя е само към мен.

— Знаеш ли кого защитаваш? — запита го Валентин. — Аз узнах още от момента, в който я докоснах в пещерата — Рейвън не е готова да се откаже от смъртния си живот заради теб.

Александър се обърна към мен. Замечтаните му шоколадови очи станаха тъжни и самотни.

— Никога не съм го казвала — заспорих аз.

— Но си го мислиш — каза Валентин с лукава усмивка.

Знаех, че пронизващите реплики на Валентин се забиваха като кол в сърцето на гаджето ми. Александър отстъпи от мен сякаш искаше момент на пълно уединение.

Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи.

— Александър…

Когато Александър ме погледна, Валентин, който стоеше при по-плиткия край се протегна към шията на Александър. Видях как бледите му пръсти плътно се обвиват около гърлото на гаджето ми.

— Александър! — изпищях аз и се втурнах към него.

Валентин затвори очите си сякаш настройваше бледата си длан към душата на Александър.

Черните очи на Александър почервеняха. Той се извъртя и отблъсна ръката на Валентин. Силата на удара запрати Валентин на дъното на басейна.

— Какво му правите на Валентин? — попита момчето Били зад мен, а гласът му звучеше отчаяно.

Александър и аз се обърнахме и видяхме момчето Били и Хенри да стоят шокирани на няколко крачки над нас до ръба на басейна.

— Валентин се опита да ни нарани — казах им аз.

Обърнахме се към Валентин, който се изкачи по стълбичката на басейна, скочи на оформения като ковчег скейтборд и изчезна в мрака.