Сънуващи кристали

Бяха минали много години, откакто една мъглива вечер Кей Халоуел беше видяла от задния прозорец на къщата как Хорти се качва в един бляскаво изрисуван камион. През това време съдбата не се бе отнесла благосклонно към семейство Халоуел. Бяха се пренесли в по-малка къща, а после в апартамент, където майка и умря. Баща и издържа още малко, след което последва жена си. Деветнайсет-годишната Кей съответно напусна колежа си в трети курс и се хвана да работи, за да помогне на брат си да завърши подготвително училище за медици.

Тя беше самоуверена блондинка, практична и трудолюбива, с очи с цвета на междуцарствието между деня и нощта. Носеше голям товар на плещите си и се бе прегърбила под тежестта му. Вътре в душата си тя се страхуваше да се страхува, да бъде чувствителна, да се влияе, да се вълнува, затова външно се криеше под старателно изграден начин на поведение. Тя имаше работа; трябваше да преуспее, за да помогне на Боби през трудното му следване по медицина. Трябваше да запази чувстото си за собствено достойнство, което означаваше да има прилично жилище и прилични дрехи. Може би някой ден щеше да си позволи да си даде почивка и да се забавлява, но не сега. Не утре или следващата седмица. Просто някой ден. Когато сега излизаше на танци, или на театър, тя можеше да се весели само скришом и предпазливо, до момента, в който възникнеше опасност късният час, или някое ново силно увлечение, или дори самото забавление да попречи на работата и. А това беше наистина жалко, тъй като в замъка на сърцето и имаше цяла изба, натъпкана догоре с бъчви от най-веселия смях на света.

— Добро утро, г-н съдия. — Как мразеше този човек, с неговите потрепващи ноздри и разплутите му, бели като платно ръце. Нейният шеф, Т. Спини Хартфорд, от „Бенсън, Хартфорд и Хартфорд“, не беше лош човек, но определено общуваше с някои неприятни типове. О, разбира се, такъв е занаятът на юристите. — Г-н Хартфорд ще ви приеме след малко. Заповядайте, седнете, г-н съдия.

Не там, дърт коцкар! О, боже, точно до нейното бюро. Е, той винаги сядаше там.

Тя му хвърли кратка и безизразна усмивка и отиде до шкафовете с папки в другата част на стаята, преди той да успее да започне с онзи негов театър — да се държи ту нерешително, ту агресивно и смущаващо. Тя мразеше да си губи времето — в папките нямаше нищо, което да и е нужно в момента. Само че не можеше просто да си седи там и да не му обръща внимание, а знаеше, че той не би тръгнал да вика през целия кабинет. Той предпочиташе метода, описан от Торн Смит като „цели низки — думи ниски“. (Б.пр.: Непреводима игра на думи — тук е употребена думата low /англ./ едновременно в две свои значения: 1. тих, слаб, нисък /за звук, глас/ и 2. низък, долен подъл.)

Тя усети влажния поглед върху гърба си, върху бедрата си, бродещ нагоре-надолу по ръбовете на чорапите и. Кожата и цялата настръхна и направо я засърбя от това. Така нямаше да стане. Може би близкият бой щеше да е по-удачен. Вероятно щеше да успее да парира онова, което не можеше да предотврати. Тя се върна при бюрото си, усмихна му се по същия пестелив начин и извади пишещата си машина, като плавно я повдигна на вертикалните и винтови оси. Нагласи вътре някаква бланка за писма и започна усилено да печата.

— Госпожице Халоуел.

Пръстите и продължиха да удрят клавишите.

— Госпожице Халоуел. — Той се протегна и я хвана за китката. — Моля те, не бъди чак толкова заета. Толкова е кратък този момент, когато сме заедно.

Тя отпусна ръце в скута си — поне едната от тях. Другата послушно остана в плен на месестата бяла ръка на съдията, докато той не я пусна. Тя притисна дланите си и се загледа в тях. Този глас! Тя беше сигурна, че ако го погледне, ще види как от брадичката му се стичат лиги.

— Да, г-н съдия?

— Харесва ли ти тук?

— Да. Г-н Хартфорд е много добър човек.

— Изключително любезен човек. Изключително любезен. — Той почака, докато Кей накрая се почувства адски глупаво само да седи и да се взира в ръцете си, и неохотно вдигна глава. Тогава той каза:

— Значи имаш намерение да останеш и занапред тук на работа.

— Не разбирам защо… тоест, бих се радвала да остана.

— Най-сигурните планове… — промърмори той. Това пък какво беше? Заплаха за работата и? Какво общо имаше с нейната работа това потънало в лиги, надуто старо нищожество? „Г-н Хартфорд е изключително любезен човек.“ Боже мили. Г-н Хартфорд беше адвокат и често имаше работа в Съда за наследствени дела. В някои от тях дори и най-дребните подробности в присъдите бяха от огромно значение. „Изключително любезен.“ Разбира се, че г-н Хартфорд е любезен с теб. Нали трябва да си изкарва хляба.

Кей зачака следващия ход. И го дочака.

— На теб всъщност няма да ти се наложи да работиш тук повече от две години, доколкото разбирам.

— За… защо? Ох. Откъде знаете това?

— Скъпо мое момиче — каза той с престорена скромност. — Съвсем естествено е да съм запознат със съдържанието на собствената си документация. Баща ти беше изключително пестелив и много мъдър. Когато станеш на двайсет и една, ще ти трябват доста пари, а?

Това не е твоя работа, стари хитрецо.

— Ами, аз няма да видя почти нищо от тях, г-н съдия. Те са запазени за Боби, моя брат. Ще го издържам през последните му две години от следването плюс една година специализация, ако има желание за нея. И оттам нататък край на безсънните нощи. Дотогава просто ще свързваме двата края. Аз обаче ще продължа да работя.

— Възхитително. — Ноздрите му потрепнаха срещу нея. Тя прехапа устни и отново заби поглед в ръцете си. — Много хубаво — одобрително добави той. Тя пак зачака. Последва ход трети. Той въздъхна:

— Известно ли ти е, че имотът на баща ти е ипотекиран, за погасяване на дългове от старо съдружничество?

— Аз… чувала съм за това. Старите договори са били разкъсани на парчета, когато търговското съдружие на татко било разтрогнато.

— Един пакет документи не са били унищожени. Все още са при мен. Баща ти беше доверчив човек.

— Тази сметка беше изплатена двойно, г-н съдия! — очите на Кей имаха способността понякога да стават тъмносиви като буреносни облаци. Както сега.

Съдията се облегна назад и допря пръстите на двете си ръце едни в други.

— Това е въпрос, който може да стигне и до съда. До Съда за наследствени дела, между другото.

Той можеше да и отнеме работата. Вероятно можеше да вземе и парите, а заедно с тях и кариерата на Боби. Възможността… е, вече можеше да очаква това.

И се оказа съвсем права.

— Откакто моята скъпа съпруга ни напусна от този свят — (Тя помнеше скъпата му съпруга. Жестоко, празноглаво същество с достатъчно акъл, за да угажда на неговото его в годините преди да стане съдия, но за нищо повече.) — аз съм един много самотен мъж, госпожице Халоуел. Никога не съм срещал човек като теб. Ти си красива, а може би и умна. Можеш да стигнеш далеч. Бих искал да те опозная по-добре — превзето се усмихна той.

Само през трупа ми.

— Нима? — безизразно каза тя, цялата скована от погнуса и страх.

Той подчерта:

— Красиво момиче като теб, с такава чудесна работа и с тези скромни спестявания, които ще получиш — ако всичко е наред. — Той се наведе напред. — Отсега нататък ще те наричам Кей. Сигурен съм, че ние двамата се разбираме.

— Не! — тя каза това, защото действително разбираше.

Той я разбра по своя си начин:

— Тогава с удоволствие ще ти обясня по-подробно — подсмихна се той. — Да кажем довечера. Доста късно тази вечер. Човек с моето положение не може — хм — да се разхожда с истинска перла под ръка там, където светят неподходящите за блясъка и отражения на изкуствените.

Кей не каза нищо.

— Има едно местенце — ухили се съдията, — казва се Клуб Немо, на Оук Стрийт. Знаеш ли го?

— Мисля, че съм го… виждала — успя да отвърне тя.

— В един часа — весело каза той. После стана и се надвеси над нея. Миришеше на някакъв отвратителен одеколон. — Не обичам да оставам до късно без причина. Сигурен съм, че ще дойдеш.

Мозъкът и кипеше. Беше бясна, беше и уплашена — две състояния, в които тя от години се пазеше да не изпада. Искаше да направи няколко неща. Искаше и се първо да крещи и едновременно с това да отърве стомаха си от сутрешната закуска. Искаше да му каже някои неща по негов адрес. Искаше да връхлети в кабинета на г-н Хартфорд и да се поинтересува дали това, това и това спадат към задълженията и на стенографка.

Да, но трябваше да мисли и за Боби, който бе така близо до успеха. Тя знаеше какво е да отпаднеш в последните метри преди финала. А и бедничкият, изнервен, притеснен г-н Хартфорд — той нямаше лоши намерения, но не би могъл да знае как да се справи с такава ситуация. Имаше и още нещо, нещо, което съдията явно не подозираше — нейната доказана способност да пада на краката си, никога по гръб.

И така, вместо да предприеме нещата, които искаше да направи, тя свенливо се усмихна и каза:

— Ще видим…

— Ще се видим — поправи я той. — Ще видим много един от друг. — Докато той се отдръпваше, тя отново усети онзи влажен поглед върху тила си, по рамете си.

На таблото пред нея светна лампичка.

— Г-н Хартфорд вече може да ви приеме, съдия Блует — каза тя.

Той я щипна по бузата.

— Можеш да ми викаш Армънд — прошепна той. — Когато сме сами, разбира се.