Сънуващи кристали

Пиер Монетър беше завършил училище три дни преди да стане на шестнайсет, и медицински колеж на двайсет и една години. По време на най-обикновена апандиситна операция един човек умря в ръцете му, което не беше по вина на Пиер Монетър.

Някой обаче — от ръководството на болницата — го обвини в некомпетентност. Монетър отиде при него да протестира и в крайна сметка разби ченето на въпросното лице. Незабавно му забраниха да стъпва в операционната зала и плъзнаха слухове, че причината е единствено апандиситната операция. Вместо да докаже на света онова, което той чувстваше, че се нуждае от доказване, той напусна болницата. После започна да пие. Демонстрираше пред света пиянството си така, както бе демонстрирал интелекта и професионалните си умения — открито и с гърдите напред, по дяволите отзивите. Отзивите за интелекта и професионализма му му бяха помогнали. Отзивите за пиянството му му бяха затворили всички врати.

Той преодоля пиянството си; алкохолизмът не е болест, а симптом. Има два начина за справяне с него. Единият е да се излекува психичното разстройство, което го поражда. Другият е да се замести с някакъв друг симптом. Това беше начинът на Пиер Монетър.

Той избра да презира хората, които го бяха отритнали и се остави да намрази и останалата част от човечеството, понеже то бе същото като онези хора.

Той се радваше на отвращението си. Построи си кула от омраза и застана отгоре и, за да се надсмива над света. Това му осигури цялата възвишеност, от която тогава се нуждаеше. Докато се занимаваше с това, той гладуваше, но тъй като богаташите се ценяха в света, на който той се подиграваше, той се радваше и на беднотията си. За известно време.

Ала човек с такова отношение е като дете с камшик — или цял народ с бойна армада. За известно време е достатъчно човек само да стои, огрян от слънцето, когато всички съвсем ясно могат да видят неговата сила. Скоро обаче камшикът трябва да засвисти и заплющи, топовете да загърмят, човекът не може вече само да стои, той трябва да действа.

Известно време Пиер Монетър действаше с подривни групировки. За него беше без значение коя е групировката, нито какво символизира, стига целта и да е да разруши установената уредба на дадена общност. Той не се ограничаваше само с политика, а правеше всичко по силите си, за да излага модерно абстрактно изкуство в консервативни художествени галерии, поддържаше изпълнението на атонална музика от струнни квартети, сипваше екстракт от говежди бульон по масите във вегетариански ресторанти и вършеше куп други глупави, дребни бунтарщини — всякога самоцелни и намящи нищо общо с изкуство, музика или пък гастрономически табута.

Междувременно неговото отвращение от хората се хранеше от собствените си корени и настъпи момент, когато то не беше вече нито глупаво, нито дребнаво. Той отново се изправи пред липса на средства, с които да го изрази. Озлоблението му нарастваше, колкото повече му се износваха дрехите и го изхвърляха от поредното мръсно таванче. Той нито веднъж не хвърли вината върху себе си, чувстваше се жертва на човечеството — хората, които бяха — съществен момент — по-низши от него. И той изведнъж получи това, което желаеше.

Трябваше да яде. В това бяха съсредоточени всичките му жлъчни ненавистни чувства. Не можеше да избяга от това и известно време единственото средство да си набавя храна бе да се хване на някаква работа, която е от полза за дадена част от човечеството. Това го дразнеше, но не съществуваше друг начин да накара човечеството да му плаща за работата. Тъй че той навлезе в нов етап от медицинската си практика и получи работа в една биологическа лаборатория — правеше клетъчни анализи. Омразата му към хората не можеше да промени качествата на неговия буден, любознателен, интелигентен ум — той обичаше работата си, единствено мразейки факта, че тя облагодетелстваше хората — работодателите и техните клиенти, които бяха най-вече лекари и пациентите им.

Живееше в къща — бивша конюшня — в покрайнините на едно градче, където можеше да прави своите дълги самотни разходки в гората и да разсъждава над странните си мисли. Само човек, който от години съзнателно се е отвърнал от всичко човешко, би могъл да забележи онова, което той забеляза през един есенен следобед, и само такъв човек би проявил любопитството да го изследва. Само човек с такава необичайна комбинация от професионализъм и способности като неговите би имал оборудването, нужно, за да го обясни. И със сигурност само такова чудовище за обществото можеше да го употреби като него.

Той видя две дървета.

Бяха дървета като всички други — млади, жизнени дъбове, преждевременно извити от някоя буря. Той никога не би обърнал особено внимание на нито едно от тях, ако ги бе видял поотделно, ако ще хиляда години всеки ден да минаваше покрай тях. Но той ги видя заедно. Погледът му се плъзна по тях, той повдигна вежди в израз на лека изненада и продължи пътя си. После се спря, върна се и се вторачи в тях. Изведнъж изсумтя, все едно някой го беше изритал, застана между дърветата — разстоянието помежду им беше около шест метра — и започна да се взира ту в едното, ту в другото.

Дърветата имаха еднакви размери. Всяко от тях имаше по един чворест основен клон, сочещ на север. Първите вейки и на двата клона имаха извити резки по тях. Първите листаци по основните клони и на двете дървета бяха с по пет листа.

Монетър се приближи още повече, местейки очи от дърво на дърво, нагоре и надолу по едното, после по другото.

Това, което видя, беше невъзможно. Законът за средните стойности допуска явление като две абсолютно еднакви дървета, но при астрономически малък шанс. Невъзможно беше подходящата дума за такава статистика.

Монетър протегна ръка и откъсна едно листо от първото дърво, а от другото скъса неговия двойник.

Бяха абсолютно еднакви — жилки, форма, размери, структура.

Това бе достатъчно за Монетър. Той отново изсумтя, щателно огледа околността, за да запечата мястото в паметта си, и препусна презглава обратно към бараката си.

Занимава се с дъбовите листа до късно през нощта. Гледа ги през лупа, докато накрая го заболяха очите. Направи разтвори от всичко, което имаше в къщата — вино, захар, сол, малко фенол — и потопи в тях късчета от листата. Боядиса съответно други късчета с разредено мастило.

Когато на сутринта той ги занесе в лабораторията, това, което бе открил за тях, се потвърди десетократно. Количествен и качествен анализ, тестове за измерване на обема, температурата на горене и относителното тегло, спектрограма и амплитуда на pH — стойностите бяха едни и същи. Тези две листа бяха невероятно и абсолютно еднакви.

През следващите месеци Монетър трескаво изследваше части от дърветата. Работните му микроскопи отчитаха същото нещо. Той придума шефа си да му даде да използва триста-степенния микроскоп, който лабораторията съхраняваше покрит със стъклена камбана. Резултатът беше същия. Дърветата бяха еднакви, и то не листо с листо, а клетка с клетка. Кора, камбий, (Б.пр.: Слой от образувателни клетки между кората и сърцевината на дърво.) сърцевина — едни и същи.

Собствените му неуморни опити го насочиха към следващата му стъпка. Той взимаше мострите си от дърветата след най-щателни измервания. Браздата от един „улов“ от кората на Дърво А се издълбаваше на Дърво Б с точност до милиметри. И един ден Монетър определи мястото по двете дървета, където щеше да дълбае, постави бургията си на дърво А и взе мостра от него, но докато я вадеше, счупи бургията и не можа да вземе мостра от другото дърво.

Той, разбира се, обвини бургията, оттам хората, които я бяха изработили и оттам всички хора, след което се разбесня из къщата си, за щастие в собствените си владения.

Ала когато на следващия ден отиде пак, той откри, че на Дърво Б имаше дупка точно на мястото, съответстващо на нареза на Дърво А.

Той застана с пръсти върху необяснимата дупка и дълго време дейният му мозък беше напълно спрял да работи. После той внимателно извади ножа си и издълба кръст в Дърво А, а на същото място в Дърво Б — триъгълник. Издълба ги дълбоки и ясни и отново се прибра, за да чете още от неразбираемите си книги за клетъчната структура.

Когато се върна в гората, и на двете дървета имаше кръстове.

Той направи още много опити. Дълбаеше различни фигури във всяко дърво. Боядисваше ги с цветни петънца.

Той откри, че външни пластове, като боя и заковани парчета дърво, оставаха непроменени. Всичко обаче, свързано със структурата на дървото — издълбаване, драскотина, отрязване или дупка — се повтаряше от Дърво А на Дърво Б.

Дърво А беше оригиналът. Дърво Б беше нещо като… копие.

След две години работа по Дърво Б Пиер Монетър откри, с помощта на електронен микроскоп, че, даже без да се взима предвид функцията на точно копиране, Дърво Б беше различно. В ядрото на всяка клетка на Дърво Б имаше по една единствена гигантска молекула, сходна с въглеводородните ензими, която можеше да видоизменя елементите. Три клетки, отделени от кора или листна тъкан, след един час се заменяха с три нови. Изтощен, необикновеният ензим след това си „почиваше“ час-два и бавно започваше да се възстановява — всеки атом от съответния атом от заобикалящата го тъкан.

Даже в най-простия си вариант контролът на възстановяването на засегната тъкан е деликатна работа. Всеки биолог би могъл да опише съвсем ясно какво става, когато клетките започват да се възобновяват — какви метаболични фактори са налице, каква обмяна на кислород настъпва, колко бързо, с каква големина и с какво предназначение се развиват новите клетки. Те обаче не могат да ви кажат защо. Не могат да обяснят какво дава сигнала „Старт!“ на една полу-разрушена клетка, нито какво казва „стоп.“ Те знаят, че ракът се дължи на неправилно действие на този контролен механизъм, но не казват какво представлява този механизъм. Всичко това е вярно за нормалната тъкан.

Какво обаче, когато става въпрос за Дърво Б на Пиер Монетър? То никога не се възстановяваше нормално, а винаги копираше Дърво А. Издълбайте резка на някой клон от Дърво А. Отчупете съответстващия клон от Дърво Б и го занесете у дома си. За дванайсет до четиринайсет часа този клон ще свърши тежката работа да се видоизмени така, че да има издълбана резка. После ще спре „дейността“ си и ще си остане най-обикновено парче дърво. Тогава се върнете при Дърво Б и ще откриете нов, възстановен клон, и то с идеално издълбана резка в него.

Тук дори и опитът и професионалната ерудиция на Пиер Монетър не можеха да намерят изход от задънената улица. Клетъчната регенерация е една загадка. Клетъчното дублиране е крачка отвъд една неразгадаема енигма. И все пак някъде, по някакъв начин това невероятно дублиране се контролираше и Монетър с настървение се захвана да открие как става това. Той бе дивак, който е чул радио и търси източника на сигнала. Беше куче, което чува стопанина си да крещи от мъка, понеже едно момиче му е написало в писмо, че не го обича. Той виждаше резултата се опитваше да открие причината — без подходящи средства и без способността да я проумее, даже и да му я поднесяха на тепсия.

Един пожар направи това вместо него.

Неколцината, които го познаваха по физиономия — никой не го познаваше по друг начин — се изумиха, че той се присъедини към доброволците-пожарникари онази есен, когато хълмовете бяха забулени в пушека от пламъците, които вятърът, подобно на ездач с камшик, пришпорваше във всички посоки. Години наред след това се разправяше легендата за слабичкия мъж, който се борил с пожара така, все едно с това щял да избави душата си от ада. Разказваха как са пресекли новия фронт на пожара и как слабичкият мъж заплашил горския стражар, че ще го убие, ако не премести ограничителната линия на пожара със стотина метра по на север, откъдето е била планирана. Слабичкият мъж влезе в историята с битката си с насрещния огън, поливайки го със собствената си пот, за да го задържи настрана от един определен участък от гората. А когато пожарът се приближи до границата на насрещния огън и мъжете се разпръснаха и побягнаха, слабичкият мъж не хукна заедно с тях, а остана, приклекнал в димящия мъх между два млади дъба, с брадва и лопата в окървавените си ръце и огън в очите, по-горещ от всеки пламък, някога докосвал дърво. Те видяха всичко това…

Те не видяха как Дърво Б затрепери. Техните очи не гледаха заедно с очите на Монетър, за да се взират през горещината, дима и мъгливия облак, надвиснал от изтощение пред погледа му. Не бяха там да видят как ученият протяга умствените си пипала, за да сграбчат факта, че разтърсването на Дърво Б е точно съгласувано с пламъците, бушуващи сред едно сечище на петнайсетина метра от него.

Той го наблюдаваше със зачервени очи. Пламъците облизваха каменистото сечище, и дървото се разтърсваше. Пламъците теглеха пръстта като ураган, който развява нечия коса, и когато огънят затрептя и се устреми нагоре, Дърво Б остана неподвижно. Когато обаче вихрена вълна от студен въздух нахлу, за да запълни създадения от горещината вакуум, последвана от пълзящите по земята пламъци, дървото се разтресе и настръхна, залюля и затрепери.

Монетър довлачи почти раздраното си тяло до сечището и започна да следи пламъците. Оранжево-червеникава стрела там — дървото не трепна. Облизване от огнен език там — дървото се раздвижи.

Така той го откри, насред една оголена базалтова скала. Преобърна един камък с пръсти — при докосването се чу съскане — и под него намери мътен кристал. Пъхна го под мишницата си и с клатушкане се довлече обратно при своите дървета — вече сред малък остров, построен от пръст, пот и огън от неговата собствена демонична енергия — и се строполи между дъбовете, докато огънят продължаваше да бушува около него.

Точно преди изгрев слънце той залитайки премина през истински кошмар, през един пращящ, утихващ ад, добра се до къщата си и скри кристала. Успя да измине още половин километър в посока към града, след което припадна. Дойде в съзнание в болницата и веднага изяви желание да го изпишат. Отначало те отказваха, после го завързаха за леглото и накрая той избяга през прозореца през нощта, за да бъде със своя кристал.

Може би причината бе, че той се намираше на ръба на лудостта, или че съзнанието и подсъзнанието му се бяха слели почти напълно. По-вероятно се дължеше на това, че той притежаваше онзи негов необичаен, деен, търсещ ум. Определено малко бяха хората (ако въобще имаше такива), които бяха правили това преди, но той успя. Той установи контакт с кристала.

Направи го с меча на своята омраза. Кристалът безучастно потрепваше срещу него през всичките му експерименти — всичко, което се осмеляваше да опита. Трябваше да внимава, след като откри, че е живо. Микроскопът му му го показа — това не беше кристал, а свръх-охладена течност. Представляваше една единствена клетка с шлифована стена. Кристализираната течност вътре беше колоид с индекс на пречупване на светлината като на полистирола и имаше сложно ядро, което беше мистерия за него.

Неговото нетърпение беше в конфликт с предпазливостта му — той не се осмеляваше да провежда експерименти с прекалено високи температури, окисляване и механични удари. Изпаднал в ярост от безсилието си, той удостои кристала с една доза от изтънчената омраза, която бе развил с времето, и нещото… изпищя.

Звук не се чу. Беше нещо като натиск в съзнанието му. Нямаше и определена дума, но натискът бе мъчително отрицание, импулс със заряд „не“.

Пиер Монетър седеше смаян пред очуканата си маса и откъм тъмнината в стаята си се взираше в кристала, който беше поставил в светлия кръг под една работна лампа. Той се наведе напред, присви очи и съвсем откровено — тъй като той изпитваше опустошителна ненавист към всичко, което му пречеше да го проумее — отново предаде импулса на своята омраза.

— Не!

Съществото реагира с този беззвучен вик, все едно го бе убол с гореща карфица.

Разбира се, той беше съвсем запознат с феномена на пиезоелектричеството, (Б.пр.: От piezein /др. гр./ — натискам, притискам.) при който дадени кварцов кристал или сегнетова сол (Б.пр.: Безцветно кристалинно съединение, калиев-натриев тартарат, използвано в електрониката като пиезоелектрически материал.) при натиск генерират слаб електрически сигнал, както и обратно — леко изменят формата си, когато през тях премине ток. Това беше нещо аналогично, понеже кристалът всъщност не беше истински кристал. Мисленият му сигнал явно предизвикваше в кристала реакция в мисловните „честоти“.

Той се замисли.

Съществуваше едно неестествено, анормално дърво и то по някакъв начин бе свързано с този кристал, заровен на петнайсет метра разстояние, тъй като, когато пламъците приближаваха кристала, дървото се разтърсваше. Когато той опари кристала с огъня на своята омраза, то реагира.

Възможно ли беше кристалът да е създал това дърво по модел на другото? Но как? Как?

— Няма значение как — измърмори той. С времето щеше достатъчно добре да разбере това. Той можеше да наранява съществото. Законите и наказанията нараняват; потисничеството наранява; власт е способността да се причинява болка. Този невероятен предмет щеше да прави всичко, което той поиска, в противен случай той щеше да го пребие до смърт.

Той грабна един нож и изтича навън. Под бледата лунна светлина той изрови един стрък от босилека, който растеше до старата конюшня, и го засади в кутия от кафе. В подобна кутия сложи пръст. Когато ги внесе вътре, той посади във втората кутия.

Той седна зад масата да се съвземе и да събере един особен вид сили. Беше разбрал, че има необикновена власт над собственото си съзнание. Донякъде приличаше на акробат, който може да накара даден раменен мускул, или бедро, или част от ръка да подскачат и мърдат поотделно. С мозъка си той правеше нещо подобно на настройване на електронен инструмент. Канализираше умствената си енергия в специфичната „дължина на вълната“, която нараняваше кристала, и внезапно и разтърсващо я изхвърляше навън.

Той направи това много пъти поред. После остави кристала на мира, докато се опитваше да включи в жестоките си психични удари някаква заповед. Той ясно си представи повяхналалото босилеково храстче, но във втората кутия.

Той многократно удари и бичува кристала със заповедта. Чуваше единствено неговото хленчене. Веднъж дълбоко в съзнанието си засече калейдоскопичен проблясък на впечатления — дъбовото дърво, пожарът, черна, обсипана със звезди празнота, издълбан в кората триъгълник. Беше за кратко, и после дълго време не се повтори нищо подобно, но Монетър беше убеден, че впечатленията са дошли от кристала, че той протестираше за нещо.

Съществото отстъпи — той го усети, че се предава. Зашлеви го още два пъти за всеки случай и си легна.

На сутринта той имаше две храстчета босилек. Само че едното беше уродливо.