Свят на смъртта 4

Първа глава

Обичаният от народа си цар Ахамант цели седемдесет и четири години управлявал планетата Охромен. Този свят се славел със своите плодородни земи, мек климат и богати залежи от метали. Планетата напълно осигурявала нуждите си сама, така че мъдрият Ахамант, въпреки че се бил наслушал за други светове, небесни лодки и междузвездна комуникация, още на младини бил решил да не влиза в контакт с боговете, както наричали местните жители летящите по небето чуждопланетци. А своите слуги, които настоявали за приобщаване към благата на други цивилизации, царят толкова отдалечил от себе си, че те напуснали Охромен завинаги. И това събитие било наречено Заминаване на Привържениците на Контакта. А планетата продължила да живее благополучно, радостно и сито без войни и разпри.

Младата жена на Ахамант, царица Нивела, му родила деца-близнаци — синът Фрайкс и дъщерята Хела. Те и двамата в еднаква степен били наследници на престола, но никога, дори и през най-ранните си години, не се били карали и по всичко личало, че ще управляват планетата заедно. А това също било възможно на мирния и богат Охромен! Старецът Ахамант се радвал, че като напусне живота, ще остави планетата си в достойни и праведни ръце.

Но тогава се случило нещастието. Вярно казват хората: бяло в брадата — дявол в душата. Влюбил се почтенният цар в младата Инна, дъщеря на някой си Кадмий. И така се влюбил, че изоставил жена си Нивела, прогонил я и довел в двореца си новата царица. А младата владетелка люто намразила заварениците си Фрайкс и Хела. Което, между другото, е напълно естествено, но причината за това се оказала далеч от обикновената ревност. Инна била дъщеря съвсем не на Кадмий, а на някой си Кобалт от планетата Делфа. И била таен агент на могъща междузвездна организация от галактически мащаб. Използвайки високото си положение, тя фактически ръководела селското стопанство на Охромен и успяла да отрови огромни площи, засети с жита и други хранителни растения. За целта Инна употребявала нови биологични отрови и изостаналата в научно-технологично отношение планета се оказала безсилна да се справи с тази катастрофа.

Тогава Инна сама предложила средство за борба със стихийното бедствие. Видите ли, боговете някога отдавна били скрили в главата на Фрайкс (избран съвсем неслучайно) тайно знание, където между други всякакви неща се пазела и формулата на хлебната противоотрова. И тези знания можели да се добият само по един начин — като се отсече главата на Фрайкс и се постави в адска машина, която боговете били дали на Инниния баща, а сега по наследство била нейна. Охроменците от най-древни времена изпитвали голямо недоверие към различни сложни и непонятни машини, затова не пожелали да вникнат в детайлите и приели препоръките на царица Инна посвоему — значи, Фрайкс трябва да бъде принесен в жертва на боговете и тогава те ще върнат плодородието на Охромен.

Потъгувал Ахамант и решил, че няма никакъв избор. Или ще загине от меч любимият му син, или ще измре от глад не по-малко любимият му народ. Нима това е свобода на избора? Риторичен въпрос. С една дума жертвоприношението било насрочено на Всепланетния Ден на Плодородието и Богатството — главният ежегоден празник на охроменците. Наточили до необикновена острота специален меч, вързали юношата със здрави въжета, а сестра му навсякъде вървяла подир него, не изоставала и молела да убият и нея, щом нищо друго не може да се направи. Но Ахамант не смятал да убива своята Хела, защото боговете не били казали нищо по този въпрос. Засега.

Това злодейство трябвало да се извърши точно по обед под ярка слънчева светлина и при голямо струпване на зрители. Добрият и любещ своя цар народ очаквал своето избавление от страшните беди и връщането на щастливия безоблачен живот. В целия Охромен само един човек не чакал нищо добро от жертвоприношението. А този човек бил забравен от всички. Отдавна. Защото цар Ахамант, роб на своите желания и подъл изменник, прогонил своята жена и от двореца, и от града. Не знаел обаче едно — че Нивела използвала една от колесниците на боговете, които кацали понякога в пустинните райони, далеч от столичния град Охромен. И отлетяла с тази колесница на небето, при боговете. И се върнала низвергнатата царица тайно, но точно навреме, защото знаела всичко. Историята не казва била ли е тя в съдбовния час на Празника на Плодородието и Богатството на площада. Но със сигурност може да се твърди, че именно Нивела от незнайни светове пратила над Охромен вълшебния звяр Винторог Ослепителен, летящ по небето синьо и по небето черно, изригващ пламък, вдъхващ ужас и възторг у онези, които имат очи и уши.

Ослепителният Винторог разтворил широката си паст и погълнал нещастния обречен на смърт Фрайкс и сестра му Хела, която така и не се отделила от него. Разбира се, Винторог бързо се скрил в облаците над главния площад на град Охромен. Тогава галактическата шпионка Инна била принудена да разкрие гнусната си същност. С непостижима скорост, без всяко съмнение магьосническа и магическа, тя извадила изпод земята някаква гигантска сребърна риба с блестящи люспи, и с нея погнала Ослепителния Винторог. Но къде ти! Мъдри хора, които тайно пазели знание, останало още от първозаселниците-прадеди, но които не заминали заедно с Привържениците на Контакта, казали на Ахамант: „Или ще възликуваш, или ще се опечалиш, но трябва да знаеш, царю, че рибата нивга не достига Винторога, защото невъзможно е това!“ После мъдреците му обяснили, че няма да се върнат обратно нито децата му, нито младата измамница-жена, враг человечески. Но виж, Нивела може и трябва да се върне. И нейното завръщане Ахамант трябва да чака търпеливо. Може би дълги години, но ако търпението и здравето му стигнат, най-после старият, останал без жени и без наследници цар на Охромен ще получи опрощение от боговете и отново ще бъде щастлив. И владетелят на Охромен се съгласил да чака.

А Фрайкс и Хела достигнали близката планета и направили принудително кацане. Винторог, разбира се бил обучен от Нивела, т.е. програмиран за дълъг и известен само на нея маршрут, но се оказал също така и много послушен звяр. Трябвало само Хела да дръпне стърчащата между ребрата му ръчка и златно светещото тяло се втурнало надолу. А там се простирала безкрайната водна повърхност на планетата Дарданела. Хела никога преди не била виждала такъв огромен океан — той покривал цялата планета. А на своята планета девойката много обичала да се къпе в морето и отлично плувала. „Искам да се изкъпя!“ — закапризничила тя. Любещият брат не посмял да й се противопостави. Той самият не влязъл във водата, защото се страхувал, макар че никаква опасност не се виждала. Някакво тревожно предчувствие го изпълвало през цялото време докато се любувал на красивото тяло на сестра си, плискаща се в топлите води на Дарданела. И предчувствието не излъгало младия орхоменец. От тъмносините дълбини изплували изумрудно-зелени весели красавици, които така увлекли орхоменската наследница с игри и разговори, че тя не поискала да се върне.

А брат й не бил особено против. Той сам не знаел къде лети. Няма да се връща в Орхомен я! Майка си бил загубил отдавна. Баща и народ — наскоро, и то при чудовищни обстоятелства. А сега било дошло време да загуби и сестра си. Значи такова било желанието на боговете. „Трябва да приемаме съдбата си покорно, без да обръщаме глава към миналото, и да гледаме само напред.“ Така учели древните.

„Прощавай, Хела!“ — извикал Фрайкс и заповядал на „Ослепителният Винторог“ да излети в небето.

Крайна точка на пътуването му станала планетата Егриси, където управлявал цар със странното тройно име Исак Даниил Иот или накратко И. Д. Иот, добър познат на Нивела, но на Фрайкс той се сторил съвсем луд. Наричал себе си слънцелик и въобще считал себе си за син на самото слънце, т.е. на местното светило. За щастие в ежедневието Иот се оказал добродушен старец, приласкал Фрайкс, нахранил го и го облякъл. Не минало и месец когато го оженил за най-хубавата си дъщеря — Галка. Но заповядал да затворят Винторог. Едва сега Фрайкс започнал да разбира, че Ослепителния, който със своята златна кожа приличал на орхоменски хипопотам със спирално засукани бивни, не е никакъв звяр, а все пак машина. Но окончателно всичко се изяснило, когато всички вътрешности на Винторог били извадени и разпръснати според нуждите на други механизми в името на великия Дзевесо — кометоборец и съкрушител на кривопространството. А златната кожа на машината, или както я наричали тук — черупката, като изключителна ценност отнесли в една чимширена гора, заобиколили с два реда бодлива тел, а между тях пуснали да тича ден и нощ свиреп огнедишащ дракон.

Иот, чието истинско име било Сулели („глупав“ по егрисиански, и той се срамувал от името си), направил Фрайкс не само свой поданик, но и свой роднина. На техните отношения можели да завидят всеки тъст и зет, но Фрайкс не можел да се освободи от усещането, че даже неговата любима Галка (която също била кръстена другояче — Халхи — преведено от егрисиански „народ“), та даже неговата любима жена е много по-силно привързана не към Фрайкс, а към донеслия го тук Ослепителен Винторог, по-точно към неговата златна кожа, която била в непонятна магическа връзка с родителите на Фрайкс, както с баща му Ахамант, син на Еол, така и с майка му Нивела, неизвестно чия дъщеря, дошла незнам откъде и изчезнала пак натам. По-късно преуспелият в много изкуства и науки, разпространени на Егриси, Фрайкс веднъж събрал смелост и отправил тайна шифрограма в необятния космос. Изпратил я, без да знае къде, но случайно попаднал на честотата за специална връзка.

Шифрограмата била приета и прочетена, но Фрайкс и до ден-днешен чака отговор, а старият Ахамант също чака — своята жена, мечтаейки да измоли прошка за предателство си, а вечно младата Хела, вече уморена от игри и развлечения със зеленогърдите красавици, чака с нетърпение брат си Фрайкс да я отведе вкъщи на благодатната планета Орхомен, навремето колонизирана още от легендарния космически вълк капитан Миний, пристигнал там с първия междузвезден транспорт „Прометеус Виктори“ в самото начало на Великата Звездна Експанзия.

— Е, как ти се вижда всичко това? — запита Язон.

— Според мен, красива легенда — каза Мета, докато се оглеждаше в търсене на някаква цел.

Но в гората бе тихо-тихо, даже насекоми не бръмчаха.

— Пък според мен е откачен боклук! Набъркано е какво ли не, като в кастикусийска салата, която е приготвил най-бездарният готвач в Галактиката: картофите са нарязани сурови, портокалите в замяна на това са сварени, а вместо саламурени ягоди са наблъскали пресни еридански краставици.

— Нищо не разбирам — изпръхтя Мета. — Какво общо има тук салатата?

— Много общо!

Язон откъсна някакво ярко лилаво цвете и дълго го разглежда. Помисли си: „Ама че работа! Тук никога не са никнали такива цветя!“

— Всичко това, което ти прочетох току-що, не е никаква легенда, а въпросната шифрограма, приета от Специалния Корпус, а преди това засечена от лудия Солвиц и кой знае защо пъхната от него в пакета документи под скромното заглавие „Досие на галактическия гражданин Язон дин Алт“.

— Будалкаш ме! — предположи Мета.

— Съвсем навреме — тъжно се усмихна Язон. — Точно когато предстои да завършим най-отговорния етап от изследванията ни с Арчи, аз трябва спешно да летя към центъра на Галактиката. Съвсем подходящ момент за шеги и будалкане.

— Защо точно към центъра? Никога не съм била по онези краища.

— Защото Бервик предполага, че източникът на сигнала, донесъл тази шифрограма, е разположен някъде там. Въпреки че по принцип е бил регистриран във вид на хаотично блуждаещ отразен импулс.

— Ти отново работиш с този самовлюбен тип, който е ръководител на всички секретни служби? — Мета чисто по женски назова само най-важното според нея.

— А с кого другиго трябва да работя? Мислиш, че някой друг освен безсмъртния Бервик би съумял да определи с такава точност времето, към което се отнасят събитията, описани в тази, както я нарече, легенда?

— И кога? Точно преди пет хиляди години? Точно когато земяните са построили нашия славен звездолет за непобедимата си древна империя…

— Не позна. Преди двадесет години, а може би и по-малко. Така че всички участници в тази история, даже обикновените смъртни, са живи вероятно.

— Какво? — Мета вече не подозираше будалкане, просто гледаше Язон с широко отворени и поради това още по-красиви очи.

— Точно в това е проблемът. Не бих се юрнал да участвам в археологична експедиция. А тук нещата са много по-сериозни. Солвиц неслучайно е качил тази информация точно в тази директория. Значи тези чудаци от планетата Егриси или от Орхомен имат към мен някакво непосредствено отношение.

— И кога смяташ да летиш?

— Утре!

— И таз хубава!

— Затова исках днес да се поразходим с теб в гората, по тези чудни поляни, за да имам какво да си спомням по далечните пътища.

— Ти си полудял, Язон! Първо, аз ще летя с теб, дори без твое разрешение. А второ… Ето, зарази ме със своите „първо, второ“… Ти да не си забравил защо сме тук? Разходки по чудни поляни! Ние сме на Пир, Язон! Това е Светът на Смъртта. И още не сме го победили.

— Но като че е ясно, че тук и сега няма в какво да се стреля.

— А тогава защо в своите записки, за които е смятал че са предсмъртни, за това място Бручо е написал: „Отбелязах нещо принципно ново, обикновеното оръжие е безсилно против него.“ А след това не можа да си спомни какво е имал предвид и каза, че просто бил бълнувал. Ти вярваш ли в подобно бълнуване?

— Не вярвам — каза Язон. — Но допускам такава възможност. Схващаш ли разликата?

— Демагог си беше, такъв си и остана! По-добре си отваряй очите, пътешественико към центъра на Галактиката.

— Какво да гледам, Мета? За кой път вече обикаляме това райско кътче? Седни. Почини си.

Те седнаха на едно повалено дърво и Язон произнесе полуутвърдително-полувъпросително:

— Да взема да си запаля.

— Да, разбира се — отвърна Мета с още по-неясна интонация.

— Добре — каза Язон, докато все пак запалваше. — След като ще летим заедно, кажи какво мислиш за цялото това безобразие? За какъв дявол съм им потрябвал на всички тях: на древния учен Солвиц — двукратен беглец от нашата Вселена, или на Бервик, член на Обществото на Гарантите на Стабилността, сега пък и на някакви царе от центъра на Галактиката? Какво толкова съм направил, а? Как мислиш?

— Няма какво да му мисля — отсече Мета с пирянска простота. — На Солвиц и на Бервик просто им трябваше твоят мозък, но аз на първия не го дадох, и на втория няма да го дам. А колкото до царете… Честно казано трудно се ориентирам. Там всичко е разказано толкова странно, в тая твоя „шифрограма“. Като че четеш някаква старинна книжка, само че не дотам, защото прилича на коментар за съвсем съвременни… ако не деца… на студенти, или…

— Аз какво ти казвам — кастикусийска салата! Изобщо, ясно е откъде се получава стиловата бъркотия. Лингвистичният анализ, който направихме, показа, че първо е писано на древногръцки, след това, за да може да бъде транслиран в ефира, е превеждан на егрисиански, а след приемането е дешифриран на междуезик, но през есперанто, защото Солвиц отначало грешно го приел за старинна имперска шифротелеграма. При толкова многократен превод стилът на повествованието, разбира се, малко е пострадал. Но най-лошо е положението със смисъла: в историята за Фрайкс и златната обвивка наистина има някакви недоизказани и недообмислени фрази. Например, как Фрайкс, изпращайки шифрограмата, е могъл да напише всичко в трето лице и освен това да описва събитията в минало време, как всъщност са получили шифрограмата му? Ти само помисли…

Мета ненадейно скочи, хвърли се встрани и стреля три пъти. После силно извика, като че повече от изненада, отколкото от болка. Язон се притече на помощ, но нужда от стрелба вече нямаше. Овъглената, сгърчена в тревата твар не можеше да бъде опасна вече за никого. Това беше сравнително нова, но вече изучена мутация — своеобразен хибрид между летящ шипокрил и пълзящ таралеж-игломет. Но Мета се беше навела и болезнено намръщена разглеждаше левия си крак.

— Какво има? — попита Язон. — Ранена ли си?

— Дреболия — отвърна тя кой знае защо шепнешком. — Нищо не се вижда, само дето болката е много рязка и силна. Не като от игломет…

Язон коленичи, вгледа се и видя: наистина не е като от обикновен игломет. Малко под капачката на коляното й стърчеше много тънка, но без съмнение метална игла.

Втора глава

Когато напускаха джунглите, вече валеше. През последните години времето на Пир ни най-малко не се беше променило. А и от къде на къде? Ъгълът на наклон на планетната ос е нещо доста постоянно. Тихата ясна вечер бързо преминаваше в нощна гръмотевична буря, а в интервалите между гръмотевиците се чуваше как глухо ръмжат далечните вулкани. Архипелагът, в чийто център пирянците навремето бяха направили печално знаменития ядрен взрив като опит да унищожат врага веднъж завинаги, днес целият беше потънал под водата. Затова пък сеизмичната активност на планетата като цяло леко се беше понижила, а в Отворения много рядко се усещаха съвсем слаби подземни трусове. Все пак мястото на града не беше избрано случайно.

Но сега, когато яростните пориви на вятъра хвърляха върху прозрачния купол на универсалния катер цели потоци вода, а ужасяващо близките мълнии отклоняваха автопилота от курса, на Язон му се стори, че даже неживата природа на Пир умишлено се опълчва срещу тях. Последното приключение го навеждаше на тази мисъл. Той, разбира се, извади игличката от крака на Мета и прибра в пластмасов контейнер за подробно изучаване в лаборатория, а шиломета, (както понякога за краткост наричаха шипокрилия игломет) за всеки случай взеха със себе си, като внимателно опаковаха обгорялото телце в плътен херметичен чувал. Но странната болка в раненото коляно не утихваше, макар че Мета веднага си бе направила пълен комплект инжекции… При това нейният организъм и без друго имаше повишена съпротивляемост, след като на далечния астероид безумният доктор Солвиц я бе удостоил с ваксината си за безсмъртие. Въпреки всичко кракът й започна да отича.

„Това е нещо принципно ново. Нашето обикновено оръжие е безсилно!“ — пулсираха в главата на Язон страшните фрази, изречени някога от Бручо. Старият лекар не само беше записал своето „бълнуване“, но и с помощта на Накса го беше изпратил в ефир. Съобщението бе пристигнало на планетата Щастие и много пирянци отлично помнеха това спешно повикване, този вопъл на отчаяние през цялата Галактика. Хвърлиха се на помощ в почти пълен състав. Но закъсняха. Всички оцелели бяха прибрани от разрушения град и бяха откарани на планетата Щастие.

После пирянците се върнаха обратно, за да започнат нова битка. И за няколко години постигнаха много. За пръв път от момента на колонизацията на тази дива и необуздана планета населението й започна да се увеличава. Жителите вече не се страхуваха да се интересуват от своята история, всички древни табута бяха отменени, като че потъваше в миналото даже делението на „боклукчии“, „говорители“ и „другопланетци“. По примера на Язон пирянците предприеха плахи опити да установят истински контакт с планетата. На мястото на въоръжения неутралитет и временното примирие дойде търсенето на откровено взаимно разбирателство.

Въодушевен от всички тези промени и от своята поредна победа над мрачния астероид на доктор Солвиц, долетял от друга вселена и заплашил човечеството на обитаемите светове, в Язон пламна надеждата да разгадае самата същност на тристагодишната трагедия на Пир. А неговият нов приятел от световете на Зелената Клонка, астрофизикът Арчи, пристигнал от Юктис, издигна още десетина нови хипотези и много помагаше на Язон в търсенията му. Голямата научна програма, разработена от най-добрите специалисти на Галактиката, макар и бавно, се осъществяваше доста успешно.

И както често става, всичко рухна изведнъж. Заредиха се неприятности: първо безумната шифрограма от Бервик, оформена в негов стил на разкошна холография-бланка на Специалния Корпус; зловещата игла с непонятен произход и действие; рязкото влошаване на времето… Какво ли още ги чака? Кой знае! Но Язон имаше предчувствие. Някакво неприятно, такова… и не просто интуитивно очакване на удар — по-скоро шесто чувство — не по-малко сигурно и реално от първите пет, защото неговите телепатични възможности можеха да бъдат обяснени научно.

Мета не стенеше, когато Язон я качи на гръб и почти на бегом я пренесе от площадката за кацане до входа на болницата. Само скърцаше със зъби, докато тримата извикани по радиото медици я наместваха върху носилката. Даже се бе опитала да върви сама и единствено по очите й, които неочаквано от сини бяха станали черни — само зеници, можеше да се разбере колко я боли. Въпреки всевъзможните обезболяващи препарати с общо и локално действие.

Операцията направи лично Тека, който сега беше считан за най-добрия хирург на планетата. Асистираше му опитният Бручо. Те отвориха отока и бързо се добраха до причината. Разбира се, това не беше обикновен шип, а игла с „отделяща се бойна глава“ — така я нарече Бручо, след като внимателно изучи двете части — „ракетоносителя“, доставен в контейнера от Язон, и същинската „глава“ — микроскопичен, но много мощен магнитен генератор, който въздейства върху структурата на човешкия организъм не на клетъчно, даже не на субклетъчно, а на молекулярно ниво. Затова никакви антибиотици и други лекарства не бяха успели да смекчат действието на тази миниатюрна адска машинка.

Когато генераторът беше отстранен, Мета веднага се почувства по-добре и кракът й започна да се оправя, естествено, по-бързо отколкото на други хора. Бручо и Тека вече знаеха за тази нейна особеност, проявила се след заточението й на астероида Солвиц и не се учудваха. Обаче даже на тях не им стигаше научна смелост да допуснат, че степента на възстановяване на тъканите ще достигне сто процента. Това значеше да допуснат съществуването на онова същото безсмъртие, което беше изобретил безумния доктор и което Язон, Мета и Кърк, съгласно твърдата уговорка с Ривърд Бервик, държаха в пълна тайна. От всички освен от Рес, разбира се, който бе станал член на тайното общество много преди тях.

Мета спеше в стаята за реанимация, когато Язон влезе в операционната и попита Бручо, който си сваляше ръкавиците и бършеше едрите капки пот от лицето:

— Кажи, това същото ли беше?

Всички висши ръководители на Пир вече бяха в течение на страшното откритие, направено от медиците, защото бяха следили операцията по визифоните си, а освен това Тека беше коментирал с най-големи подробности.

— Не точно — отвърна Бручо, — но като цяло — да. Така или иначе успях да съживя в паметта си онзи кошмар. Фантастичният вид на тази игличка очевидно разбуди в мозъка ми някакви паметови сектори, които до този момент са били блокирани от амнезия. Спомних си ясно, че не съм бълнувал. Знаеш ли какво видях тогава, Язон? Дай ми една цигара.

— Пирянец да пуши? — не повярва Язон. — Това е нещо ново!

— Сега всеки ден има по нещо ново — промърмори Бручо, запали и отметна ръка като страстен пушач. — Аз съм много стар пирянец, освен това и хирург. Моите физически данни вече едва ли ще повлияят на съдбата ми, а никотинът добре успокоява нервите. Казвам ти го като медик. Но не ставаше дума за това! — сепна се той. — Слушай какво видях тогава. Няколко от нашите приятели загинаха от изстрели на наши пистолети. Сам разбираш, стават такива работи в стихията на боя: и рикошети, и заблудени куршуми, и дори стрелба по своите. Кой ли би се учудил. На моята операционна маса и преди бях оперирал такива ранени. Но този път имаше три попадения подред и все точно в сърцето. Тъкмо бях започнал да мисля, че между нас се е появил безумец или предател. Но след това се вгледах в стрелящите на бойното поле и видях как старият закален в битки Вонг улучва нападащ рогонос, а куршумът се връща и убива (!) моя най-добър приятел. Това се случи няколко секунди преди мига, в който бях зашеметен от взрив, бях погребан под руините на града. Спасителни развалини, както се разбра после…

Бручо замлъкна.

— Всичко това си спомних едва сега. Разбираш ли, Язон, още тогава те се бяха научили да спират и да пренасочват куршумите. Разбира се, не всеки от тях го може — тогава щеше да ни е спукана работата. Но изглежда, когато се премине някакъв праг на ненавист, телепатичното поле придобива свойства на отразяваща повърхност. Така мисля.

— И в какво виждаш аналогия с днешния случай? — не разбра Язон.

— В това, че те така или иначе са започнали да използват нашата техника. Отначало куршумите просто летяха назад, а сега е следващият етап — от нашия собствен метал те са се научили да правят свое оръжие.

— Но това е прекалено невероятно! — на Язон не му се искаше да повярва в подобен кошмар. — Може би това не са животни? Може би някаква друга, разумна сила се изявява чрез тях?

— Може да се поразсъждава върху вероятността такава разумна сила да съществува — войнствено присви очи Бручо и сложи обратно в кобура изскочилия си пистолет. — Но все пак това са си животни, Язон. Виж, докато Тека подготвяше Мета за операция, успях да изследвам вашето печено таралежче. В него бяха останали неизползвани още три такива смъртоносни заряда.

— Но как може жив организъм да има в себе си органи от метал? — попита Язон отчаяно.

— Не може — усмихна се Бручо. — Но има.

В операционната се установи напрегната тишина. Започна да се чува даже струйката вода в умивалника, където Тека си миеше ръцете. Някъде откъм улицата проникваше тиха приятна мелодия.

„Ето ти наистина белег на новото за Пир време — помисли Язон. — Суровите бойци от Света на Смъртта вече обичат музика, четат стихове, окачват картини в домовете си.“

— И какво ще стане сега? — попита той на глас. — Отново ли губим?

Характерният звук на изскачащи пистолети се разнесе от двете му страни. Тека и Бручо реагираха еднакво и синхронно. Каквото и да го правиш пирянеца, такъв си е! Не трябваше да произнася на глас толкова обиден въпрос. Но Язон беше твърде разстроен, за да се контролира. За щастие мина без стрелба, само с напрегнати мускули и гневен блясък в очите. Накрая Язон виновно поясни:

— Засега не виждам никакво задоволително решение на възникналия проблем. Планетата Пир сякаш през цялото време е на крачка пред нас. Ние й кажем дума, тя на нас — десет!

— Разбирам те, Язон — Бручо, някак трудно процеждаше думите през уста. — Аз също не знам отговора. Засега. Но мисля, че трябва да обсъдим всичко това заедно с Кърк и Рес. А и Мета няма да е излишна. Нека се събуди и да каже тежката си дума.

— Прав си — можа само да каже Язон.

На него, като на Автор на първия мирен проект на Пир, му беше много болно да вижда как пред очите му се рушат надеждите, появили се с толкова труд и любов. Рушат се тъкмо сега, когато по улиците зазвуча музика, рязко спадна детската смъртност и смъртността въобще, когато малките пирянци в по-голямата си част израстват до зряла възраст и у тях вече се появяват най-нормални мечти за космически полети. И именно сега, някой или нещо им нанася нов, съкрушителен и подъл удар!

Съвещанието бе много кратко. Не приличаше даже на сутрешна оперативка в голям завод, където всеки бърза да стигне работното си място, за да не изгуби ритъма, да не наруши бодрата нагласа на операторите в цеха. По-скоро напомняше на спешен военен съвет по време на кратко примирие между две отчаяни атаки. Никой не предложи нищо ново. Да изучават, да се сражават, и ако трябва — да умрат — така накратко може да бъде резюмирана първата част от изказванията. Втората част откри, за учудване на всички, самият Кърк. Той се изправи и заяви следното:

— Струва ми се, че е дошло време просто да напуснем планетата Пир, всички, до последния човек. Веднъж вече опитахме с отстъпление като тактически ход. Но тогава все пак останаха Накса и неговите хора. Това беше нашата грешка. Сега трябва да проведем чист експеримент: Пир без хора! Още повече, че имаме къде да отидем. Мутациите на бойните организми ще спрат и те ще загинат от само себе си. Тогава ще се върнем.

Отвърна му стъписано мълчание. После заговори Рес:

— Не съм съгласен. Не трябва всички да се оттегляме! Това ще бъде пълна капитулация. Не бива да си правим илюзии. Това няма да е хитрост, а глупост. Дори отделен човешки организъм може да противостои на тукашната природа, но ако оставим без контрол непонятната за нас флора и фауна, с отказа си от действие рискуваме да позволим превръщането на планетата Пир в нов астероид на Солвиц, само че по-голям. Враждебните на човека твари ще покрият цялата повърхност, ще създадат силово поле и вече никой от нас няма да може да стъпи тук. Не знаем колко време ще им трябва за това. Невъзможно е и да предположим с какво случилото се ще се превърне в заплаха за останалите светове. Но рискът е огромен! Уверявам ви.

Изглеждаше невероятно, но в хода на спора Кърк и Рес си някак бяха разменили ролите! И това направи подтискащо впечатление на Язон. На останалите като че ли също, но те се стараеха да не издават чувствата си и поради това избягваха да се поглеждат един друг в очите. Вторият след Язон другопланетец, Арчи, допуснат в светая светих на планетата Пир — кабинета на Кърк по време на толкова важно съвещание, си траеше, разбирайки добре, че всяка неточна дума може да стане последната му въздишка в тази стая. Ще му се размине леко, ако просто го изхвърлят през вратата…

Само Язон се опита да изкаже особено мнение, като сумира всичко чуто през последния час:

— Да се напуска планетата, разбира се, не бива, но трябва да засилим мерките за безопасност не двойно и не тройно, а десетократно. Програмата за научни изследвания не да се закрива, а да се активизира. Между другото, новите данни сами по себе си значително катализират нашето разбиране на самата същност на пирянските процеси. Не се опитвам да ви утеша — това наистина е така. И в края на краищата…

Язон не харесваше изказването си. Усещаше, че бълва някакви празни, излишни думи. Е, да, печелеше време! Просто не бе измислил обяснение за приятелите си пирянци за причината, поради която трябва незабавно да потегли на път в такъв тежък за цялата планета час. Сам разбираше, че някъде в центъра на Галактиката, където го чакат особени чудеса, пак ще решава все същите проблеми на Пир. И ще намери към тях оригинален, нов и неочакван подход. По стария начин проблемите на Пир не можеха се решат. И бе безсмислено да стърчат тук, тъпо да отхвърлят версия след версия, дали Солвиц е донесъл отнякъде „енергията на злото“, или да „лекуват“ планетата според последната медицинска теория на Арчи, според която телепатичната връзка между пирянските организми е обикновена инфекциозна болест, чийто причинител може да се открие и унищожи. Всичко това е безсмислено, мислеше си Язон, нужен е нов, мощен импулс отвън!

Но как да каже това на простодушните пирянци, които очакват от него, сякаш е вълшебник, бърз и правилен отговор на всички въпроси — тук и сега?…

— И накрая — продължаваше Язон, — ние трябва да опитаме на достатъчно голяма площ криогенния метод. Да, това е скъпо. В известен смисъл това е отлагане, а не решаване на проблема. Рискуваме да променим климата на планетата, но в края на краищата замразяването на най-активните точки…

Изглежда и най-несъобразителните му слушатели започнаха да разбират, че това съвсем не е „в края на краищата“. Криогенният метод беше едно от множеството разумни, но отдавна обсъдени и отхвърлени предложения. Язон явно смяташе да каже нещо съвсем друго. Смяташе. Но не успя.

Спасителен сигнал за аварийно повикване прекъсна съвещанието, изпаднало в задънена улица, и въпреки краткото си времетраене, успяло да измори всички като многочасов диспут.

Даже фактът, че Язон дин Алт е във връзка с непланирано кацане на космодрума на другопланетен гост, който по данните на диспечера е изплувал от кривопространството в опасна близост до планетата — дори такава дразнеща информация не удиви или възмути никого, дотолкова в подходящ момент дойде повикването, което избави всички от мъчителната неловкост.

А гостът се оказа толкова нахален, че без да обръща внимание на предупрежденията от космодрума и без дълги предисловия приземи своя лек междузвезден кораб на малката свободна полоса в сянката на гигантския Арго. Линкорът вече втора седмица стоеше на стенда за пълна профилактика. Площадката за кацане в този нощен час както винаги гъмжеше от не особено симпатични животинки, които веднага насочиха отвратителните си зъбати муцуни, ципестоноктести крила и хищни пипала с вендузи, особено впечатляващи в мъртвешката светлина на пирянските луни. Но гостът беше в скафандър с висша защита. Той невъзмутимо отвори люка и тръгна към неотдавна построеното красиво здание на космодрума, като че гъмжащата наоколо сган му беше позната от ранното му детство на истински пирянски говорител. А безоките твари като че наистина усетиха свой, защото практически не се нахвърлиха нито върху човека, нито върху току-що кацналия кораб, още топъл от навлизането в атмосферата.

Язон пристигна на космодрума през подземния тунел, по който сега с помощта на гравитонна техника специалните капсули можеха да се движат със скорост на космически катер. Викаха лично него и той искаше да види пръв кой е дошъл. Това можеше да е много важно. Не забравяше лошото си предчувствие.

Пришълецът отметна назад херметичния шлем, откопча металопластмасовата ръкавица и със старинен жест, приет на повечето планети, подаде откритата си длан за ръкуване. Язон не можа веднага да познае обраслото с брада лице на приятеля си от детските игри — своя млечен брат. За последен път се бяха виждали на планетата Стовер преди двайсет години.

— Екшен! — извика Язон.

— Що, не приличам ли на себе си? — усмихна се посетителят. — Е, здравей.

И веднага премина към същественото:

— Мария, майка ни, ме изпрати да ти съобщя, че умира и преди смъртта си иска да те види, Язон. Затова дойдох. Надявам се, няма да я разочароваш?

— Не, Екшен. Няма да я разочаровам. Разбира се, тръгвам с теб.

Кърк и Рес вече бяха дошли и Язон виновно се огледа при последните си думи. Кърк мълчаливо кимна за разрешение при този внезапен поврат на събитията. („Лети, Язон. Кой би ти попречил?“) Но при това беловласият гигант мислеше най-вече за Пир. А Язон мислеше за нещо свое, съвсем забравил за Света на Смъртта.

„Ето ти! Още едно непредвидено събитие! Всичко наведнъж. Значи така трябва. Ще се наложи да започна пътешествието си към центъра на Галактиката от най-крайната цивилизация на затънтената планетка Поргорсторсаанд. Странно име, но това е планетата на моето детство.“

Досега Язон никога не бе пожелавал да се върне там. А сега изведнъж усети, че иска това.

— Ще летя с теб — заяви Мета на сутринта. — Казах ли, че повече няма да те оставя? Казах. А аз не хвърлям думите си на вятъра.

— А кракът ти как е?

— Ще ми мине по пътя.

— Мета, недей. Скоро ще се върна. И тогава ще полетим заедно. А това е… нещо съвсем друго.

— Не, същото е. Щом ще летим, да летим заедно, където трябва.

— Не разбирам защо. Смятах да взема твоя лек крайцер „Темучин“, за да се върна по-бързо…

— Не — каза Мета. — Ще летим на „Арго“!

— На „Арго“? — учуди се Язон. — Двамата с това чудовище?

— Чувствам, че така трябва, Язон! Повярвай на моята интуиция.

Но той не повярва.

— Стоп — каза Язон. — След всичко, което се случи с нас, се отнасям с голямо уважение към твоя усет. Но в този случай, Мета, той те лъже.

Мета начаса се стегна. За секунди пирянката надделява над любещата жена: май се опитваха да я оскърбят? Пистолетът вече бе в дланта й.

— Мета — Язон нежно я хвана за ръката, рискувайки да му бъде приложена болезнена хватка или нещо подобно. — Не исках да кажа, че ти грешиш напълно. Просто малко пришпорваш събитията. Към центъра на Галактиката наистина ще трябва да летим на „Арго“. С целия му екипаж. Но сега, когато обстановката е толкова е неспокойна, не можем да оставим пирянците без най-мощния им линкор. Нима си престанала да мислиш за родната планета?

Мета го погледна замислено, като че се идваше на себе си от някаква халюцинация.

— Ти си прав, Язон. Ще летим на „Темучин“.

Трета глава

„Поргорсторсаанд е третата планета в системата Алфа от Слон, жълто джудже от спектрален клас G2. Съдържанието на кислород в атмосферата, съставена предимно от азот, е деветнадесет и осем десети от процента, океаните заемат три четвърти от повърхността, ъгълът на наклона на оста към плоскостта на еклиптиката е двадесет и три градуса и двадесет и пет минути…“ Язон четеше тази справка и не можеше да се начуди. Как така не беше забелязал, че неговата родна планета е една от най-земеподобните в цялата Галактика? От любопитство започна да сравнява другите цифри и се убеди, че разминаването почти навсякъде е не повече от един-два процента, а ъгълът на наклона на оста съвпада с точност до минута. Затова и климатичните пояси на Поргор бяха разположени аналогично на земните, т.е. бяха каквито са били в зората на цивилизацията.

Разбира се, не беше прилично планетата да бъде наричана с просташки съкратеното име Поргор, но това се отнася за на глас. Наум кой би я назовавал с това немислимо струпване на звукове?

За названието в големия галактически каталог нямаше никаква информация и Язон буквално се удари по челото, когато си спомни в кой източник трябва да прави справки за родната планета. Поргорсторсаанд непременно трябваше да фигурира в поне два файла, донесени от библиотеката на доктор Солвиц. В историята на първия етап от Галактическата Експанзия и в личното досие на Язон дин Алт.

Той още на Пир беше презаписал всички материали, които биха могли да му потрябват, на по-удобни за четене микродискове и ги взе със себе си на тръгване. В процеса на работата над глобалната програма за изучаване на Света на Смъртта Язон, колкото и да е странно, успя да усвои само незначителна част от сведенията, които беше донесъл от астероида Солвиц на информ-кристали. Първо, просто не му достигна времето да изчете всичко поред, само защото е интересно. Второ, множество файлове се оказаха, кой знае защо, трудночитаеми (нямаше възможност да търси причината за това). Те изискваха някакъв допълнителен ключ, някаква специална дешифровка и с решаването на този проблем така и не можа да се заеме.

„Добре де — мислеше си сега той, — защо да влача със себе си в една кратка командировка цялата техническа документация, например, на конвейрното производство на андроиди от шестнайсто поколение? Виж, елементарен справочен материал ще потрябва. Пък и да си почетеш е добър начин за убиване на времето, докато летиш в джъмп-режим.“

Солвиц, трябва да му се признае, е насъбрал доста интересни нещица.

Поргорсторсаанд се оказа един от най-древните светове, усвоени от човечеството още през първия етап на космическата експанзия. И как да не е — при такова съвпадение със земните параметри!

Първите колонизатори на Алфа от Слон били руски космонавти. По-късно транспортните кораби докарали заселници от други етнически групи, но първооткривателите и основателите били именно от Русия. Този факт, кой знае защо заинтригувал Солвиц, бе акуратно потвърден с документи.

От по-нататъшната история на планетата се губеха доста големи епизоди, защото астролингвистите не могли да постигнат единно мнение относно етимологията на името. Основните версии бяха четири. Само една от тях свързваше ненормално дългото име на планетата със староанглийския език като несъмнено най-разпространен сред земното население преди началото на неговото космическо разселване.

„Pore Gore Store Sand“ в превод можеше да означава „окървавена прашинка в пясъчника“ или „пясъчно изобилие на кървавата дупка“, което напълно се връзваше със спецификата на първите минни разработки и кървавите схватки за тяхното богатство — на планетата открили металоносни пясъци със самородни късове редки елементи от платиновата група. Но редът на думите в подобна разшифровка предизвикваше пълно недоумение, както и фактът, че думата „gore“ е била архаизъм още тогава и освен това била употребявана предимно в поетичен контекст. Като цяло точният превод на името по тази схема би бил: „на дупката кървава строеж пясъчен“.

Според втората версия се предполагаше, че английската дума „стор“ се е била утвърдила в руския език към момента на колонизацията и се е употребявала в смисъл на „универсален склад от общ характер“. Зад последния евфемизъм се е криела тясно военна специфика. Такива складове в онези години са били в задния двор на цивилизацията самите новозаселени планети. Всяка звездна система се опитвала да се опази от другите с помощта на най-съвременно оръжие. От тази гледна точка Поргорсторсаанд се разшифроваше като „ПОРт-ГОРод-СТОР на Стратегическата Авиация и Артилерия с Наземна Дислокация“. Тая топонимична хипотеза изглеждаше доста убедителна, но прекалено скучна.

Имаше и трета, която препращаше историците към по-късен период в развитието на планетата, когато един от аванпостовете на галактическата цивилизация неочаквано се превърнал в бардак от вселенски мащаб, нещо като остров Куба в древната история на Земята. Но този период не продължил дълго. В резултат от поредния военен преврат някой си Саанд — собственик на екстравагантното заведение с размерите на планетата — бил низвергнат и изгонен (според друга версия — разпънат), но последователите му дълго се съпротивлявали — отначало (за кратко) открито, а после (продължително) — нелегално. Та те били дали име на планетата: „Порнографската гордост на последователите на Саанд.“

Но най-атрактивното, според Язон, предположение принадлежеше на някой си изследовател Петров, издирил бордовия дневник на първия междузвезден кораб, кацнал на Поргорсторсаанд. За съжаление самият дневник не беше запазен, и оставаше да се вярва на честната дума на Петров. Оказа се, че в този период току-що били въведени термоножовете — универсални двустранни резачки, позволяващи без превключване на режимите да се ползва както горещото, така и студеното острие в зависимост от спецификата на материала. Създаден и като универсален инструмент, и като оръжие (което вече трудно можело да се нарече хладно) термоножовете били употребявани и при отваряне на консервни кутии, и при правене на сандвичи. Подобни неуставни действия понякога завършвали печално, за което според предположението на господин Петров и трябвало да съобщават стоящите на вахта. Бордовият дневник пазел следи от кръв, изтекла от раната. Имало от какво да се огорчава дежурният офицер, който започнал закуската си така несполучливо. И ето, разстроен, мръщейки се от болка и съкращавайки думите, той си мисли, че попълва графата „Произшествия“, а в същност нанася в графата „Новооткрити планети“ следното: „Пор. гор. стор. С. А. Анд.“, което значи: „Порязах се с горещата страна. Сергей Александрович Андреев“. После скенерът механично прочел записката и нелепото название останало в паметта на всички компютри за вечни времена.

Язон не счете за нужно да се задълбочава в героичните времена на Саанд (сега му харесваше така да нарича родната си планета. Ами ако пък именно този Сергей Андреев е станал после Саанд?). Въпросният исторически период се е характеризирал с безкрайни войни, а последователното идване на власт на крале, президенти и някакви подозрителни генерални секретари предизвикваше силни съмнения в достоверността на източниците. Язон прелисти цялото това хилядолетно безумие и реши да се спре по-подробно само на момента, когато се е появил на бял свят. Тук се оказа, че рождената му дата не беше записана никъде. Бе спомената някак приблизително, плюс-минус две години! Виж ти! Впрочем, на какво се чуди. Той просто е отвикнал от родните обичаи през дългите години на космически скиталчества.

Саанд вече векове наред се радва на спокоен фермерски живот, който тече плавно, и съсловието, към което принадлежи Язон, не се интересува от свързани с категорията време понятия. Какво значение има колко лета и колко зими обработваш земята и отглеждаш добитъка? Важното е децата ти да са сити и да отгледат внуци, пък те да се учат на дядовите традиции и да не нарушават никакви закони. А главният закон на тази планета от край време е един — да не си пъхаш носа в живота на другите.

Цялото население се делеше на четири съсловия: аристократи, военни, фермери и мъдреци. Висшите ползваха услугите на по-низшите, без практически да дават каквото и да било от себе си. По традиция беше така, и законът се спазваше свято. А последното, най-презираното съсловие бе това на мъдреците, които бяха считани едва ли не за отпадък на човешкия род. Едни говореха за генетична мутация, други — за обикновена заразна болест от типа на проказата, но така или иначе всяка мисъл за общуване с тях беше отвратителна както за фермера, така и за аристократа. Мъдреците живееха в пълна изолация из горите и пещерите.

Бащата и майката на Язон го научиха на много полезни в практиката неща, но старателно го пазеха от знания (според закона). Чак на петнайсетгодишна възраст той се изхитри да открадне от аристократите своята първа книга и се научи да чете от нея. С това започна всичко. Той и отпреди бе чувал, че в Галактиката има други обитаеми планети, но сега вече знаете, че те наистина са други. Разболя се от копнеж да избяга в космоса. Независимо къде. Само да е по-далеч от тази меча бърлога.

Успя да избяга след три години, ако за начало се брои моментът, в който се роди мечтата. Но за да избяга, трябваше да наруши всички мислими закони: да излъже и да захвърли на произвола на съдбата старите си родители и по-малките си братя и сестри; да зашемети един военен с яка фермерска сопа, за да му вземе пистолета; представител на аристокрацията да зашемети с дръжката на този пистолет, за да може да се преоблече в най-престижния костюм, благодарение на който успя да проникне в заминаващ кораб на Лигата на Световете, а не на някоя местна совалка; и в края на краищата, за да свърже всичко това по най-добрия начин, Язон трябваше да наруши още един, може би най-непоклатимия от законите — той поговори с един мъдрец.

Мъдрецът се оказа напълно нормален човек, не го зарази с нищо, само дето се изразяваше от време навреме с намеци и притчи. Обаче разговорът с този старец стана определящ за Язон. Представителят на низшето съсловие хвърли светлина върху много въпроси, свързани с обкръжаващата действителност, и, без съмнение, даде много неоценимо полезни съвети, но така и не обясни — защо самите мъдреци живеят на тази планета и не се стремят да я напуснат. Впрочем Язон беше млад и много-много не се замисли над този въпрос. Но виж, една доста тайнствена фраза той запомни за цял живот: „Твоят баща, момче — каза мъдрецът, — те е научил на всичко, което може да ти потрябва в живота на другите планети. Запомни, че не аз, а той те е обучил на всичко това. И винаги бъди благодарен на стария Хирон.“

Минаха години и парсеци, стотици планети и жени, хиляди съперници и врагове, милиони кредити през ръцете му, а приятели — само единици, струващи си проекти — съвсем малко и решени докрай задачи — нито една… Суета на суетите! За какво бе всичко това? За да се втурне днес на последна среща с умиращата си майка, за която нямаше да си спомни никога, ако не беше млечният му брат Екшен?

Ето такова философско настроение обзе Язон след прочита на файловете за историята на родната планета и собствената му история, т.е. биография. След това внезапно си спомни за Мета. Та това момиче наистина промени всичко в живота му!

Е, не съвсем всичко. Нима не си е останал комарджия по душа? Нима не е същият космически скитник, какъвто си беше и преди? Просто сега навсякъде са заедно. Колко странно! А от друга страна, колко е естествено! Вече просто не си представяше живота по друг начин…

Зад гърба на Язон се отвори врата. „Сигурно е Мета“, помисли той. Но влезе Екшен.

Летяха тримата. Беше им интересно да си говорят: безкрайни спомени, разкази за преживяното, спорове. Екшен бе напуснал млад родния дом, за да стане професионален ловец, да обиколи стотици светове в търсене на екзотични животни и богати купувачи, които му поръчваха чучела, кожи, бивници или живи зверове за охрана, за игри, за декоративни и други цели. Екшен беше особено пристрастен към необитаемите планети и на няколко пъти бе ловувал отвратителни чудовища, които дишат метан, къпят се в езера от серовъглерод и се препитават със силициева органика. Старите приятели и млечни братя объркаха сметките, опитвайки се да разберат кой от двамата е видял повече светове в Галактиката. В края на краищата стигнаха до извода, че все пак това е Язон. Защото Екшен, за разлика от него, от време на време се беше връщал на родната планета — я да навести родители, я да пообиколи родните гори, я да види приятели. Той никога не беше нарушавал местните закони и аристократичните власти го признаваха за гражданин на Поргорсторсаанд въпреки двойното му жителство, оформено някъде на Клианд. Така че всеки от тях беше избрал своя път. Затова беше още по-интересно да се преоткрият един друг.

Заради тези разговори Язон и Мета си лягаха толкова късно, че даже техният любим начин да скъсяват времето на полета мина на заден план. А и ежедневните исторически издирвания на Язон не помагаха за това. Все повече философски скепсис и вселенска тъга обземаха космическия скитник.

Ето и сега, когато влезе Екшен, Язон го попита:

— Е, братко, променил ли се животът на нашия Поргорсторсаанд през години на отсъствието ми?

— Н-не, не се е променил, братко — отвърна Екшен, като странно се запъна за секунда.

И добави с тъга в гласа:

— Може и да е за добро…

И в този миг корабът се разтърси, сякаш от сблъсък с едър метеорит, в който можеш да се удариш само ако бягаш като луд от кръстосания огън на два звездолета-изтребителя тип „Фантом“. Но бойни действия никой наоколо не водеше, просто дисплеят бе сигнализирал за излизане от „джъмп-режима“ и включване в околопланетна орбита.

— Изглежда животът на нашия Саанд все пак се попроменил — изръмжа Язон, докато ставаше и разтриваше ударения при падането си лакът. — Тия да не са се побъркали?

Мета се втурна в командната зала, инстинктивно размахвайки пистолет.

— Примитивно зенитно оръдие, среден калибър — обяви тя за онези, които не бяха силни в разпознаването на различни видове оръжия по звука на изстрела и размера на пробойните.

А Екшен вече разпитваше близкия граничен пост за причините, предизвикали нелепия инцидент.

За щастие, май никой не смяташе да продължава обстрела и станалото можеше да бъде сметнато за досадно недоразумение. Но пък Екшен се кълнеше, че на неговия малък кораб, прилепен за „Темучин“ през цялото време е работел специален датчик, представляващ специален пропуск за Поргорсторсаанд, който му е бил издаден от военната комендатура на планетата преди няколко дни… Какви ли не чудеса стават!

Страшнички чудеса.

По-късно се изясни: паролата за достъп до орбита била спешно променена по решение на висшето ръководство без обяснение за причините. Такива неща, меко казано, не се случваха често. Били са известени всички военни, търговски, дипломатически, а също така и частни кораби, принадлежащи на аристократи. Не били забравени и почетните гости на планетата. А да се изпраща по скъпия „джъмп-транслатор“ специално съобщение на някой си Екшен от фермерското съсловие, при това регистриран с двойно гражданство — това естествено, никой от военните не е счел за важно.

Всичко това те узнаха много по-късно. И като че ли не останаха много въпроси. Като че ли. Но на Язон все така не му харесваше този единствен и подозрително точен изстрел. Ако не беше особената, специално изобретена от Мета система за противоракетна защита, щяха да свършат в огън и пламък. Защото пробит енергоблок не е някакъв разбит радар!…

Четвърта глава

Между първостепенните задължителни съобщения, предадени по силната вътрешна връзка до всички кацнали на главния космодрум на Поргорсторсаанд пасажери на междузвездни и междупланетни кораби, наред с информацията за времето и митническите правила прозвуча и следната неочаквана информация: „До всички лица от фермерското съсловие! В горите на североизточния континент се е появил крайно опасен за населението звяр — стоманен глиган. От този момент нататък ловът му е свещен дълг на всеки фермер, неизпълнението на който ще се наказва от закона.“

За Язон нещо надутата фраза „свещен дълг“ и канцеларския шаблон „наказвано от закона“ не се връзваха, но живелият през последните две години на Саанд Екшен реши, че всичко е в реда на нещата.

— Ще се наложи първо да отидем на лов — с въздишка съобщи той на Язон и Мета.

— Как така?! — Язон зяпна от учудване. — Ние за какво дойдохме, братле?

— Дойдохме, за да се простим с мама — тъжно се съгласи Екшен, като даде да се разбере, че не е забравил нищо. — Но ловът е по-важен.

— Ловът е по-важен?! — Язон вече не знаеше как да реагира на такива странни изявления. — Ами ако…

— Ако… — повтори Екшен замислено. — Сега ще звънна.

Той бързо се свърза с баща си по мобилен телефон.

(„Виж ти, сега и фермерите имат далечна връзка. А казва, че нищо не се е променило.“) И баща им каза (Язон чуваше от притиснатата до ухото на Екшен слушалка неговия нисък спокоен глас):

— Мария ще ви дочака. Тръгвайте на лов. Вие сте най-добрите от моите синове. Вие сте длъжни да победите стоманения глиган и да го докарате пред нашия дом. Нека за това да научи цялата планета.

Е, какво пък, лов като лов. Опитайте се да намерите пирянец, който ще се откаже от възможността да утрепе някой звяр. Язон вече си беше почти пирянец, а и освен това любопитен!

Само дето пътят към гората се оказа ужасно дълъг. След доста досадни, но познати на Язон и Мета гранично-митничарски процедури, те се оказаха на площада пред зданието на космодрума, доволни, че не са заседнали както мнозина други в „чакалнята“, където заподозрени неизвестно в какво хора очакваха главния планетарен компютър да избълва подробна информация за тях. Но Екшен беше минавал такава проверка съвсем наскоро, а новопристигналите не бяха заподозрени в нищо. За щастие не възразиха и срещу оръжието им, като с това ги приравниха към съсловието на военните. Язон с ужас си помисли, какво ли щеше да стане ако тъпите чиновници бяха опитали да отнемат личния пистолет на Мета.

От космодрума до най-близкия град кой знае защо пътуваха с монорелс в тясно претъпкано вагонче със скоростта на костенурка — триста километра в час. След това в мръсна и зле осветена зала чакаха на огромна опашка от мрачни, мълчаливи и лошо облечени хора. Накрая се оказаха пред каса, където за някакъв смешен половин кредит си купиха три билета, т.е. три късчета сива хартия, даваща право да летят в нужното им направление с помощта на допотопен апарат с двигател с вътрешно горене и горно разположени въртящи се плоскости, който тук наричаха „въртокрил“. В главата на Язон се въртяха два въпроса. Първият: защо не може да платят повече пари, но да не стоят на опашката? И вторият: защо не летяха за гората със собствения си транспорт, нелепо оставен на космодрума? Отговорът беше поразително скучен, прост и еднакъв: не е разрешено! Закон!

Екшен явно нямаше нищо против установените на планетата правила, нито смяташе да ги обсъжда. Стана мълчалив и някак тъжен.

Язон и Мета също за всеки случай се умълчаха. В чужд манастир със свой устав не се ходи! Имаше такава древна поговорка. Язон не помнеше какво е манастир, но смисълът беше ясен. Унилите фермери, които ги съпровождаха през целия път, изглеждаха сънливи и не подхващаха никакви разговори. Но от друга страна, не ги застрашаваха. Мета със сигурност би почувствала всяка враждебност. Нямаше в кого да се стреля и пирянската амазонка сама започна да дреме под равномерното бръмчене на ужасния бензинов двигател.

Явно същият този странен, толкова уважаван от Екшен закон нареждаше превозваните пътници, в количеството на границата на максималната товароподемност, да бъдат натъпквани предварително в търбуха на машината — скърцащ, ръждив въртокрил, който поне от десет години би трябвало да е на бунището, а не да се възнася към небесата в очакване на неизбежна авария. И очевидно все в същия закон беше написано, че пилотът срещу каквито и да било пари не може да ги докара на нужното за тях място, а само на обозначената в пътния му лист спирка. По-нататък трябваше да се снабдяват с поредния сив къс хартия, да чакат още два часа, и още толкова време да се тресат по баирите в ужасяващото шестоного транспортно средство, наречено също толкова тъпо „шестоход“.

Крайната цел на тяхното пътуване се наричаше „Дом на ловеца“. Това беше миниатюрен хотел, притулен в края на гората. Не беше кой знае какво, но Екшен твърдеше, че в него може да се хапне и пренощува съвсем прилично. Но нямаше нужда, защото пристигнаха рано сутринта. Решиха, без да се бавят и без много да приказват, да вървят в гората. Ще почиват, ако им провърви да заловят бързо глигана!

Заваля ситен противен дъждец — типично есенно време, което действаше много подтискащо. Всичко наоколо започна да изглежда в очите на Язон невероятно нелепо. Някъде тук, на тази планета в момента умира майка му. На далечния Пир нова заплаха е надвиснала над града, над космодрума, и над всички жители. Непознати светове в центъра на Галактиката чакат разгадаването на тайнствената шифрограма, засечена от Специалния корпус и имаща лично към него пряко отношение. А той гази с грайферите на десантните си ботуши окапала шума от кленове и ясени в безлюдната гора на североизточния континент и търсеше среща с никому ненужен стоманен глиган. Никому ненужен?… Стоп! Откъде пък реши че е така? А, ето откъде.

— Екшен — обърна се Язон към брат си, като наруши твърде дълго продължилото мълчание. — Защо, според теб, никой освен нас не напира да дойде тук и да победи страшния горски звяр? Обявата беше за всички.

— Ами братко, защото във всички времена смелчаците са били малко — странно отвърна Екшен. — Ето и сега — малцина се решават да излязат на опасната пътека на ритуалния лов.

— Какво значи „ритуален“? — хвана се Язон за последните му думи.

— Ти да не си забравил? — учуди се Екшен. — По тия места открай време има такава традиция. Порасналите юноши спазват обичая и отиват на лов в подножието на планината Билион…

Чак тогава Язон си спомни. И веднага позна местността, в която се намираха. Нали гората навсякъде си е гора, освен това мъглата, дъждеца и утринната мараня му бяха пречили до този момент. Но когато излязоха на открито и през мътната дъждовна завеса изплуваха тъмните очертания на обраслата с бодливи храсталаци планина Билион, в паметта на Язон отведнъж се пробудиха детски и юношески спомени. Намираха се съвсем недалеч от родния дом, само дето вървяха не към него, а към подножието на планината.

— Нито веднъж не съм участвал в такъв лов — усмихна се Язон. — Помниш ли, Екшен, че от малък не спазвам никакви правила. Но, разбира се, съм чувал за всички тези чудесии. Боговете, така да се каже, всяка есен ни изпращали изпитание във вид на страшни чудовища, и то всеки път нови… Правилно ли помня?

— Правилно — кимна Екшен. — Казвали са ми, че планината Билион е древно сметище за радиоактивни отпадъци и около него вечно се въдят разни безобразни мутанти.

— Аз пък съм чувал друга хипотеза — възрази Язон. — При това ми я каза на чаша бира един военен. Според него недалеч оттук е разположен цял комплекс от подземни лаборатории, където хора с пагони разработват нови видове биологично оръжие. И оттам от време на време бягат разни изроди с бойно предназначение. Или даже не просто бягат, ами ги пускат за полеви тестове.

Мета, която по навик реагира на думата „оръжие“, се оживи и се включи в разговора:

— А не може ли да се установи контакт с местните военни и да се обмени опит? Как мислиш, Язон?

— Мисля, че тукашните военни с тяхната куца фантазия едва ли могат да изобретят нещо, което да не е знаел нашият стар приятел Солвиц. Ето кой имаше наистина оръжие!

— О, да — язвително подметна Мета. — Само дето трябва да забравим, че ти така и не измисли как може да се произведе и използва това оръжие. Всичко останало е чудесно…

— Приятели, внимание! — прекъсна ги Екшен. — Навлязохме в опасния участък на местността!

Той още не знаеше, че пирянците винаги и навсякъде са готови да посрещнат каквато и да било опасност каквото и да правят, колкото и да изглеждат увлечени в работа или в разговори.

— Откъде трябва да се появи? — деловито попита Мета.

— Откъдето си поиска — вдигна рамене Екшен.

И в този миг стоманеният глиган се появи. Внезапността, с която ги нападна това чудовище, действително заслужаваше уважение. Простите фермери на Поргорсторсаанд наистина не би трябвало да опитват късмета си в такъв ритуален лов. Даже професионалният ловец и опитен междузвезден пътешественик Екшен би рискувал да стане труп, ако беше дошъл сам в гората. Самият Язон също не беше убеден, че е бил достатъчно подготвен за среща с чудовището. Е, да, успя да се обърне, да извади пистолета също, (какво да го изважда, след като той сам скачаше в дланта?), да, май успя… Но първа стреля Мета. И какво щеше да се случи с тях, ако не беше тя… По-добре да не мислят.

Дивият глиган се оказа огромен колкото теле, твърдата му като телена четка четина синееше с естествен стоманен блясък, така блестяха и бивните и копитата му. Впечатляващ екземпляр! Но още по-впечатляваща беше реакцията му на изстрелите. Глиганът отскачаше, обвиваше се в синьо светещо облаче и върху туловището му не оставаха никакви следи от смъртоносните за всичко живо заряди. Що за звяр! Като някакъв робот с мощно импулсно защитно поле! И какво силово поле иска такъв робот?! За да му стигне енергията, би трябвало да влачи след себе си дебел колкото ръка кабел. Най-малко. А този… Май все пак е животно — от зурлата му се точат лиги и от него вони като от обикновена свиня, а и атакува със свирепостта на подивял добитък.

„Ще вземат да ни свършат патроните! — разтревожено си помисли Язон. — Не е ли време да помислим как да се измъкнем оттук? Поне да се качим на дърво като за начало, за нещо като таймаут.“

Но Екшен, изглежда, знаеше по-добър вариант. Все пак — беше ловец и почти местен жител.

— Почакайте! Отвлечете му вниманието! — извика братът. — Трябва да го издебна изотзад.

Язон едва сега обърна внимание, че оръжието на Екшен е по-особено. Най-много приличаше на харпун за подводен лов. Само че се зареждаше не със стрели, а с тънки здрави игли.

— Искам да го свалим, без да повредим кожата — поясни Екшен. — Това е важно. А вие, братлета, пипате много грубо. Още малко и с огнемет ще го залеете. Ще изгори добичето и няма да има с какво да се похвалим!

Прекратиха дискусията, защото глиганът отново се приготви за атака. И всичко стана учудващо лесно. От душа се настреляха в защитния му екран, който даже започна да показва признаци на отслабване, отвлякоха вниманието на напълно озверелия урод, а опитния Екшен ловко втъкна иглата точно във врата на металоидното чудовище. Само че глиганът отново ги изненада с непредсказуемата си реакция. Той се завъртя на място, заквича обидено, след това изтърча зад дърветата и притихна там в гъстия храсталак. Притаи се не за дълго, не мина минута и невидим отново се развъртя там, загрухтя, кършейки клони, все по-силно и по-яростно. Кой знае защо на никого не му се искаше да иде да провери скоро ли ще пукне звярът от тази, както смяташе Екшен, смъртоносна отрова.

— Е, какво ще сменяме ли тактиката? — подметна Мета.

Но никой не успя да разбере същността на предложението й, защото дойде ново подкрепление.

С мека котешка походка към тях се приближи юноша със златисти къдри, облечен в плътно прилепващ комбинезон. Той държеше в ръцете си дълъг заострен предмет, държеше го балансиран като копие, а около главата му проблясваше тънка дантелена мрежа, напомняща по форма на шлем.

Новодошлият беше толкова красив, а движенията му така уверени и точни, че всички неволно замряха в очакване, може да се каже — с предчувствие за свещенодействие. И то бе извършено. С тънко мелодично подсвиркване младежът подмами стоманения глиган от убежището му, и когато свирепата твар с всички сили се понесе към златокъдрия герой, той вече бе напълно готов да отбие атаката. Блестящото остро копие безпогрешно се заби в дясното око на чудовището. Само че това не беше копие, а някакъв хитър уред — зеленикаво сияние обхвана животното в дължина, а изглеждащата до този момент гладка повърхност настръхна и стана заплашително бодлива. Кошмарният инструмент се завъртя около оста си и започна да навлиза все по-навътре и по-навътре. Окото на глигана се изду с гъсто кървава светлина, после се пукна и задимя. Животното замря като парализирано. А юношата, без да губи време, измъкна зелената пламтяща пика и веднага я забоде в лявото око на врага. Всичко се повтори — и въртенето, и издуването, и димът. После глиганът рухна и вирна към сивото есенно небе блестящите си стоманени копита.

Смътна догадка порази Язон. Това не е звяр, нито машина, това е андроид — т.е. „глиганоид“. Очите са им слабото място. Впрочем с такова свределче, където и да боднеш… Първо да изясним кой е този момък.

— Как те наричат, млади юнако? — запита Екшен, изпреварвайки Язон.

— Наричат ме Ескли, а цялото ми име е Есклапиус — с достойнство се представи победителят на глигана. — Аз съм новият ученик на тукашния фермер Хирон, който е известен със своя талант да възпитава поколения добри воини.

— Колко приятно, Ескли! — радостно плесна с ръце Екшен. — Нали и ние с Язон също сме негови възпитаници.

— Много съм чувал за вас — почтително се поклони младият Ескли, като сложи ръка на гърдите си и отстъпи крачка назад. — Мъдрият Хирон неведнъж ми е давал за пример вас двамата.

Този странен диалог все повече напомняше на Язон сцена от старинен спектакъл, само дето актьорите са пообъркали облеклата и мястото на действието. Усещането за нелепост, започнало да обхваща Язон още на космодрума Поргорсторсаанд, се върна с нова сила. Прииска му се да се събуди, но като погледна към Мета разбра, че трябва да вземе пример от практичното й във всяка ситуация поведение на пирянка. Без да обръща внимание на ритуалните (или каквито са там) глупости на местните жители, тя се беше навела над глиганския труп и внимателно изучаваше неговата козина, копита, бивни, и други… устройства. Да, на езика й напираше думата „устройства“. И все пак това беше животно. Въпреки че четината му наистина се оказа стоманена, копитата също, а от разбитите очни ябълки стърчаха овъглени проводници.

„Е, къде видяхме нещо подобно съвсем неотдавна? По-смело, Язон, по-смело! Ти вече си спомни, но се страхуваш да повярваш. Защо се боиш, защо? Не е ли защото Пир ти е станал почти родина, а този древен Саанд — още повече!?! Какво следва от това? Още една крачка по логическата верига! Да, да, и шипокрилият игломет, и стоманеният глиган нападаха лично теб, Язон! Пирянската гад стреляше в твоята Мета, само за да удължи удоволствието от общуването си с тебе, а тукашният глиган се нахвърляше върху всички, защото такива са си глиганите, но и обявата на летището я направиха в онзи момент именно заради тебе! Всичко е било изчислено при тях! Само че — кои са тези «те»?“

Ескли прекъсна мислите му, обяснявайки като на невежи:

— Нима не разбирате — та това е киборг, кръстоска между машина и животно. Хирон ми разказа, че напоследък такива гадини често се появяват по нашия край и ние се научихме да се борим с тях. Ето — например за това изобретихме здрунтела.

— Хубав здрунтел — похвали го Екшен, докато с уважение разглеждаше дългото копие, станало отново гладко и черно.

Затова пък сега ясно се виждаше разположената в средата удобна ръкохватка от мек материал с редица ярки бутончета, удобно лягащи под пръстите.

— А със шмузеда комплектова ли се? — компетентно се заинтересува Екшен, но Язон реши, че го прави, за да покаже ерудиция.

— Не-е-е — отвърна бавно Ескли. — Шмузедата е винаги отделно. Впрочем… Браво, Екшен! Това наистина е добра идея — циклофотен здрунтел с подцевна шмузеда. Утре ще го обмисля на спокойствие.

Мета още не се беше ориентирала в принципа на действие на непознатите даже по названия оръжия, но очите й вече блестяха. Ловец, изобретател на оръжие и пирянка — това беше взривоопасна смес и разговорът заплашваше да продължи дълго.

Язон вече обмисляше как по-тактично да прекъсне очертаващия се военно-технически диспут, когато младият Ескли с решителността на старши по звание нареди:

— Добре, после ще поговорим. А сега ми помогнете да довлека киборга до талигата.

Трябва да се признае, че киборгът беше тежичък, и то доста. Ако не беше Мета, сигурно дълго и досадно щяха да влачат тялото по земята. Но пирянката го сграбчи за бивните и почти без да се напряга повдигна половината тяло така, че да могат да пъхнат под корема на чудовището дебела двуметрова тояга. Ескли и Екшен я хванаха от двете страни за краищата, а Язон държеше копитата. Така криво-ляво го довлякоха.

Това, което Ескли наричаше талига, се оказа напълно приличен четириосен всъдеход с големи грайферни гуми. Хвърлиха глигана в мръсния (как другояче при такива товари) багажник и потеглиха.

Язон си беше спомнил — не бяха далеч. Отиваха към същата ферма, където двамата с Екшен бяха прекарали детството си. Не успяха да поговорят за нищо. Двигателят на всъдехода ревеше отвратително силно като всички механизми на тая планета.

— Кажете, млади момко — попита Язон, като се постара да надвика рева на мотора, — ще можем ли да вземем този трофей с нас, когато отлитаме?

— Питайте Хирон — изкрещя в отговор Ескли. — Но доколкото знам, от нашата планета не е разрешено да се извозва нищо такова.

— Хайде де! — изхъмка Язон под носа си, но така, че само Мета да го чуе. — Малко ли неразрешени работи съм правил?

Къщата на стария Хирон никак не се беше променила през тези дълги години — направо да се чудиш! Все същият островърх покрив с червени керемиди, все същите тъмни греди по стените, обвити с бръшлян и диви лозници, все същата скърцаща стълба нагоре и масата в центъра на голямата светла стая, същите дебели стъклени чаши за домашно вино или бира. А и самият Хирон си беше все същият — беловлас, мургав, изсушен от слънцето и вятъра до такава степен, че бе спрял да старее. Само Мария вече не беше същата. Тя лежеше в другата стая пред отворения прозорец и само извърна поглед към влезлите.

— Деца мои, как се радвам, че успях преди смъртта си да ви видя! Приближете се, момчета, искам да ви целуна.

Гласът й беше слаб, но думите звучаха отчетливо и ясно.

— Да си отидеш от тоя свят не е трагедия — занарежда Мария. — Просто за всяко нещо си има време. Проживях дълъг живот и вие не трябва да скърбите за мен. Аз наистина мога да умра с радост, щом ви виждам пред себе си такива красиви и вече възрастни. Язон, това момиче — твоята жена ли е?

— Да — отвърна Язон, като се забави само за част от секундата.

Мета едва забележимо се усмихна и направи знак с очи към него.

Старата Мария помълча, чувстваше се че й е трудно да говори.

— Бих могла да ви разкажа много неща, деца мои, много от които са важни за вас. Но вече няма да успея. Надявам се Хирон да ви предаде всичко, което съм му заръчала. А сега вървете. И не тъжете. Истинските хора още на старата Земя са умирали с радост и не са огорчавали никого със своята смърт. Желая ви щастие, деца!

След това те ядоха и пиха, имаше много прясна и вкусна естествена храна, приготвена по старинни фермерски рецепти от птици, свинско и риба, специално по молба на Язон наляха добре отлежало уиски, което беше специалитетът на семейство Хирон. Вдигаха тостове, разказваха си весели истории, спомняха си изминалите години, а за тъжния повод, събрал ги под тази стряха, избягваха да мислят, затова и песни не пяха. В един момент Хирон стана, излезе за малко, върна се и от прага произнесе тихо-тихо, сякаш въздъхна:

— Умря.

И тогава запя.

Песента беше на непознато даже за Язон наречие — печално-тържествена, но с откровена, раждаща се някъде отвътре тема на радостта. Напълно съответстваше на последните думи на старицата Мария.

Като свърши песента, Хирон наля на всички още по чашка, мълчаливо обърна своята пръв и веднага взе в ръце апарата за далечна връзка. Извика лекар, погребално бюро, съобщи на роднините, които живееха далеч, след това заръча на Ескли с всъдехода да обиколи съседските ферми. Или съседите нямаха телефони, или местният закон препоръчваше за погребение да се съобщава лично.

— Вижте какво, деца мои — рече Хирон, докато слагаше слушалката и сядаше обратно до масата. — Лекарят ще бъде тук след два часа, другите — още по-късно. Вие сами ще решите дали да останете на погребението. Ще решите след като ви разкажа нещо. Мария имаше много деца. Но само тебе, Язон, поиска да види преди смъртта си. Извинявай, Екшен, но това беше изключително важно за нея.

Хирон направи пауза, колкото да разпали лулата си. Мета веднага погледна към Язон, но той даже не мигна: един вид, виждаш ли, старецът си пуши, но аз съм ги оставил, седя и не обръщам внимание.

— Разбираш ли, Язон, Мария те откърми, но тя не те е родила. Сега трябва да узнаеш истината — добави Хирон сякаш преко сили, закашля се и замлъкна за дълго, явно за да даде на Язон възможност да проумее чутото.

Но Язон прие всичко много спокойно. В края на краищата, какво значение има кой е той по кръв. Родната майка, както и родната планета, отдавна бяха станали за него абстрактни понятия. Затова пък върху лицето на Мета се изписа искрено удивление.

„Странно — помисли Язон, — откога една пирянка я вълнуват проблемите на роднинските връзки?“

А Хирон насочи следващата си реплика точно към нея:

— Мета, ти помниш ли майка си?

— Много слабо, бях само на пет години, когато тя загина. Казваше се Окайра.

— Правилно — неочаквано каза Хирон, — Окайра е моя дъщеря. Познах те, Мета, защото много приличаш на нея.

Язон трепна. Почвата на реалността отново се изплъзваше изпод краката му.

— И какво излиза, че едва ли не встъпили в кръвосмешение? — изтръгна се неволно от него.

— Успокой се, Язон. Ти и на мен не си роден син. Дошло е времето да ви разкажа за това.

Пета глава

— Планетата се наричаше Иолк. Десетата поред в системата на белия гигант Хелио в кълбовидния звезден куп близо до центъра на Галактиката. Подробности могат да се намерят във всеки справочник. С две думи — гореща планета. На екватора не може да се живее, а и няма къде, наоколо има само гореща като в чайник вода. На северния полюс има огромен континент. Него и заселили. Не много отдавна, преди някакви си петстотин години по местно време, може и по-малко да са. Всичко това изглежда странно, но така разказват хората. А на Иолк се заселили странни хора. Техниката им, както трябва да се очаква, постепенно се износила, а пък те не поискали нови доставки. Не построили космодрум. На всички, които пожелавали да посетят Иолк, се предлагало за добре дошли да се приводнят в океана, бил голям и всеки можел да го улучи. И нали имали флот (платноходи, гребла, изцяло дървения) — да посрещна дългоочакваните гости с вино и месо, пък за неканените — оръдие и барут. Виж, какво е това барут хората от Иолк не забравили и продължили да го произвеждат та чак и до днес. Храна имало на планетата колкото щеш — природата не лишила континента от нищо. Така че никакъв прогрес не им трябвал на местните хора. За тия пет века нищо особено не се променило, а да — с времето първопреселниците се разделили на две групи — каста на патрициите, които можели да ползват всички остатъци от техниката, даже космическата връзка, и каста на робите, които не само до машините, но и до конете не били допускани. И така от век на век — робите работели, патрициите се наслаждавали на живота. Но най-важното било, че и едните, и другите били сити, и едните и другите имали семейства, отглеждали деца, и едните, и другите от време на време вземали участие в кървави турнири с бой до смърт, в които оцелявали само най-силните. За разлика от робите, патрициите понякога си уреждали дворцови преврати и тогава едно семейство сменяло друго на трона, че и по-лошо — син завземал властта от баща си, брат — от брата, племенник — от чичо си. Такива им били нравите.

Та така. Преди половин век Иолк бил управляван от някой си крал Айзон, син на великия Крет. Крет бил много популярен сред народа. Като пряк потомък на първопреселниците, той едва ли не единствен от управниците на Иолк се опитал да възроди на планетата ако не материално-техническите, то поне морално-етичните основи на цивилизацията. Синът Айзон задминал баща си, още повече, че властта получил не по наследство, а в резултат на пореден преврат. Той провъзгласил мир и покой на планетата, вечна власт на своята династия, отмяна на кървавите турнири, равни права за всички, контакти с боговете от космоса и други подобни… Но не на всички — ох, съвсем не на всички! — им харесали подобни перспективи.

Айзон имал брат по майчина линия — Фел, син на Пойсон, същият този, който командвал морския флот на планетата Делта. Та този Фел хич не харесал новите идеи. Той искал властта и смятал, че всички средства за постигането на тази цел са добри. Без да му мисли много изклал всички верни съратници на Айзон, а самия крал — все пак роднина! — пощадил, но го принудил да живее в града като обикновен роб.

А на Айзон по същото време му се родил син. Кръстили го Диомед. Местните пророци предрекли велико бъдеще на детето. А можеш ли да скриеш такова събитие от крал-узурпатор? Фел се разтревожил, видял в момчето голяма заплаха за себе си. Бил мерзавец, не се спирал пред нищо и това знаели всички на Иолк. Така че Айзон решил да изпревари своя коравосърдечен брат. Той обявил смъртта на детето си и даже направил богато погребение. Церемонията била извършена за сметка на градската хазна, защото мнозина в Иолк все така помнели бившия крал. Не, не правя грешка, столицата също се нарича Иолк. И макар тържественото погребение на детето на прост роб да противоречало на законите на този свят, Фел се съгласил на такива разходи, това било за него празник. Наивникът Фел мислел, че се подиграва на бившия крал, но се получило точно обратното — бившият крал Айзон го надхитрил.

Бебето Диомед ми беше предадено за възпитание. Аз приех момчето като свое и му дадох ново име, съзвучно с името на баща му — Язон. А виж, второто име, ми подсказаха мъдреците — дин Алт.

А сега ме попитай откъде знам всичко това — завърши разказа си.

Ръката на Язон сама бръкна в джоба му и той успя да запали, преди Мета да успее да каже каквото и да било. Пирянците нямат равни в бързината на действията, но с думите нещата за тях са по-сложни. Не ги бива в говоренето.

„Попитай ме, казва…“

Че на това място от разказа на стария Хирон Язон не би удържал напиращия в него въпрос.

— Но ти как се оказа там, татко?! — възкликна той, едва издухал дима от първото дръпване. — Като си помисли човек къде е Иолк, къде Поргорсторсаанд!

— Точно така — къде! — неразбираемо реагира Хирон и се умълча.

Едва след като изпи още една чашка и замислено сдъвка последвалото я солено коренче от морски морков, той изплю в чинията твърдите влакна и бавно продължи:

— Веднъж, когато бях съвсем млад, няма да казвам преди колко години, до северното подножие на планината Билион в старата хвойнова гора, която и тогава си беше много гъста, към мен се приближи мъдрец и попита: „Искаш ли да видиш мястото, откъдето се появяват на нашата планета странните зверове?“ „Искам — отвърнах простодушно аз, но веднага добавих: — ами военните няма ли да научат, че съм говорил с тебе?“ „Не“ — каза той и аз веднага му повярвах, защото всички знаят, че мъдреците никога не лъжат. Дълго се изкачвахме почти до самия връх на планината, промъквахме се през бодливи храсталаци, през тесни каньони и накрая попаднахме в доста просторна пещера. Когато очите ми постепенно свикнаха с полумрака, разбрах, че в най-отдалечения ъгъл се е притаило нещо. То беше толкова черно, че не само отблясъците на моя факел, но и мощният лъч на космодесантния фенер, оказал се изведнъж в ръцете на мъдреца, не можеха да преодолеят този мрак, светлината потъваше в абсолютна тъмнина, както златна верижка в мастило.

„Това е рванавр — обясни мъдрецът, — направи крачка в него и ще узнаеш много нови неща за обкръжаващия те свят.“ Поканата звучеше, меко казано, съмнително. Тя не само не ми гарантираше безопасност, но даже не ми обещаваше нищо конкретно. И все пак аз направих крачката. Винаги съм обичал да опознавам нови неща. Но най-вече ме убеди този десантен фенер. Само старши офицери имаха право да носят такива, а мъдреците… Та те са горски жители! Цялата сила на тяхната легендарна магия е в глинените амулети с печени червейчета вътре или в завързаните на специален възел опашчици от зелен лемуроид. А тука мъдрец — и такъв фенер! Това беше ново. Неочаквано.

Прекрачих.

И веднага се озовах на морски бряг. Топло, ласкаво море. Червеникавокафяви вълни, увенчани с лимоненожълти гребенчета, пясъкът беше яркооранжев, синееха листата на непознати дървета. Дишаше се леко и свободно, но какви аромати имаше!… С нищо не можеха да се сравнят. Не знам как да го обясня, но даже без външните признаци веднага разбрах, че съм на чужда планета, навярно дори в чужда Галактика. Това беше прекрасно и същевременно страшно. Огледах се. Черно петно трептеше между близките дървета като зловещо знаме на вятъра. Върнах се към него и влязох вътре.

„Сега ти можеш да пътуваш така и без моя помощ“ — съобщи мъдрецът.

„До червеното море ли?“ — попитах аз.

„Не само. Ти ще можеш да попадаш в най-различни светове. Как — ще научиш сам. Повече не съм ти нужен.“ И понечи да си тръгне.

„Почакайте! — извиках аз. — Защо тъкмо на мене доверихте това право? Искам да знам.“

„Това е законно желание — съгласи се той. — Но отговорът едва ли ще ти хареса. На някои планети го обясняват много просто — така искат боговете. На вашата планета обаче (този път той каза «вашата») боговете не са толкова на почит и казано в обичайните за вас термини това ще прозвучи така: «Можеш да се смяташ за най-достойният представител на народа си. Наистина, ако всички хора на планетата можеха да те опознаят, щяха да изберат тебе, Хирон.»“

Така станах избранник. Вярвай ми Язон, и досега не знам за какво и от кого. Но аз наистина се научих да използвам този рванавр-преход, който за по-лесно нарекох рваноход. Мъдрецът ми бе обяснил, че с думата „рванавр“, която се чете еднакво назад и напред, древните са наричали мястото, където времето тече и в двете посоки, а пространството е сгънато на хармоника и пътешествието по него не е никакъв проблем. Въобще, „рванавр“ не е собствено име на някакъв учен, както отначало си помислих. И можех да усъвършенствувам този термин както си искам. И го направих, далеч не само названието, а и самия процес. Намерих един пийнал офицер и размених една кожа на гигантска петниста мечка срещу подробна звездна карта на Галактиката и приложен към нея дебел справочник на обитаемите планети. Постепенно усвоих целенасочените скокове в пространството.

В моята колекция се появиха любими светове, там оставах задълго, техните жители вече започнаха да ме познават, някъде ме считаха за бог, някъде за полубог, някъде просто за тайнствен пришълец. На някои аз помагах, другаде помагаха на мене. Но едно правило оставаше неизменно. Рваноходът отваряше проходи само към светове с ниско ниво на технология. Поргорсторсаанд беше сред тях, може да се каже, най-високоразвитият. По-късно, когато научих какво е Лигата на Световете, разбрах окончателно: на планетите, действителни членове на тази организация, явлението рванавр е принципно невъзможно. Защо е така — и досега не знам. Но е така.

Иолк стана една от любимите ми планети и то тъкмо когато на власт там дойде твоят баща Айзон. Можех ли да откажа на молбата му да скрия новороденото момче тук, в горската тишина? Ти беше последната му надежда и волята му беше да дочакам твоята двадесетгодишнина, преди да ти разкажа истината. Не смогнах да изпълня молбата му, защото ти избяга от нас две години преди това, като надхитри всички. През цялото изминало време те търсих. Но само по планетите, които можех да посещавам през рванохода. Но ти не ходеше по такива светове, според твоите представи там нямаше какво да се прави. По-мили ти бяха техногенните комфортни планети, пълни с богати комарджии, от които лесно могат да се измъкнат пари. На Пир бях ходил много преди твоята поява там. На Пир остана моята дъщеря Окайра. Тя израстна като майка си, страшната романтика на войната я увлече много повече от космическите пътешествия. Не успях да убедя момичето да напусне родната си планета. Впрочем, на кого го обяснявам!… Досещах се, че тя е загинала — на Пир малцина доживяват до старост, само че не знаех със сигурност, не можех да знам, защото от известно време Пир се „затвори“ за рванохода.

И само веднъж случайно попаднах на планетата Апсала, която ти наскоро бе посетил, Язон. Помниш ли, когато си предизвикал авария на звездолета, за да се отървеш от някакъв чудак? Едва не си загинал там, проклетнико! Разминали сме се тогава с някакви две години, не повече, но за теб вече се носеха красиви легенди, разпространявани от Мастригулите и Перссоните.

Мечтаех да се снабдя със звездолет или да го построя. Но къде ти — тук съм фермер, а на другите планети съм просто един гост, дори и когато ме наричат бог. Оставаше ми само да чакам. И аз чаках. Както виждаш, не беше напразно. Надявам се, сега разбра, че трябва веднага да идеш на Иолк, да накажеш злонравния Фел и да върнеш законната власт на баща си?

— Почакай, Хирон — каза Язон, след като търпеливо изслуша безкрайно дългия му монолог. — Май това е трябвало да се направи преди тридесетина години. Сега може би нито Фел, нито Айзон не са вече живи. В края на краищата, може там да са станали още пет или десет дворцови преврата.

— Могли са — съгласи се Хирон. — Но не са.

— Откъде знаеш? Бил ли си скоро там?

— Не, през последните години и тук рванаврът започна да се отваря все по-рядко и по-рядко. Капризно устройство се оказа. Понякога просто не искаше да ме пуска, а понякога ми правеше кошмарни номера с времето. Можех да живея някъде цяла година, а да се върна след един ден, или да отида някъде за минутка и да се върна след месец тукашно време. Мария отдавна беше свикнала с тези неща, но ако възникнеха неприятности с властите… Тогава по всяка вероятност трябваше да напусна Поргорсторсаанд, без да изпълня молбата на баща ти. Нямах право. Затова започнах все по-рядко да пътувам по световете — не рискувах. Но моят познат мъдрец на име Гваханофабр, като ме видя как страдам, ми разказа последните новини от любимите ми планети. От него съвсем наскоро научих, че на Иолк както преди управлява Фел, а твоят баща Айзон все така те очаква и е достатъчно млад, за да управлява своята страна. Разбери, Язон, твоя баща и неговият брат не са съвсем обикновени хора. Още като ги видях, го разбрах. Това е всичко. Време е да тръгваш.

Лулата на Хирон угасна и той старателно започна да я изтръсква, като с фермерска акуратност предварително постла пред себе си салфетка. А Язон вече беше изпушил две цигари подред и се канеше да запали трета.

— Сега ще летим при твоя баща, нали? — внезапно напомни за присъствието си Мета.

— Да — каза Язон твърдо.

Аргументите за такава промяна в плановете още не бяха узрели напълно в главата му, но той вече си даваше сметка, че друго решение няма.

— А как ще…? — започна Мета.

Но Язон вече сам си беше задал подобен въпрос, за него тия „как ще…“ се оказаха значително повече отколкото у Мета. И той се опита да свърже всичките си задачи в един възел. И май успя.

— Мета, слушай. Иолк се намира в същия кълбовиден звезден куп, където около слънцата си се въртят планетите Егриси и Орхомен. Прав ли съм, татко?

— Да, момчето ми. Но ти какво знаеш за тези планети?

— О-о-о! — проточи Язон многообещаващо, явно с намерение да разкаже.

Но Мета решително вдигна ръка:

— Чакай, Язон. Не сега. Забрави ли, че времето ни е малко? И теб, и мен ни чакат на Пир. А и към центъра на Галактиката е най-добре да летим с големия линкор. Вече сме го обсъждали. Единственото, което би трябвало да направим още тук, на гостоприемния Саанд (да ми простят домакините това съкращение) — това е да се изкачим на планината Билион и да разгледаме отблизо прочутия рван… вран… как беше…? Може би ще можем направо да скочим там, защо да хабим гориво напразно!

Язон се замисли над тези думи и едва сега обърна внимание на Екшен. Хирон и Мета също погледнаха ловеца, който като че ли беше останал встрани от всичко. Той седеше, обхванал лице с длани, и изглеждаше съвсем безучастен. Като усети върху себе си погледи от три страни, вдигна глава и тихо рече:

— Не мога да летя с вас.

— Ами недей да летиш — равнодушно каза Язон. — Беше ми приятно да те видя. А затова… свободният е свободен. Ти имаш свои дела, ние свои. Да не умножаваме същностите повече от нужното. Така ни е съветвал още Уилям Окам.

Язон никога не се лишаваше от удоволствието да блесне с някой цитат от древните.

— Вие вече ги умножихте — тъжно рече Екшен. — От най-ранно детство съм пример за законопослушен гражданин на своята планета. Не трябваше даже да слушам всичко, което тук се изговори. Но не ми стигна твърдост да стана и да си отида. Ако за това узнаят властите, ще ме лишат от моя космолет и от ловния лиценз.

Язон искрено се обърка от изявлението му, а Мета ласкаво каза:

— Важното е да не те убият. Във всички останали случаи ще ти помогнем. Наистина.

Ето за това най-вече я обичаше Язон — за прямотата й. Екшен погледна с диви очи красавицата-пирянка и даже не се усмихна в отговор.

— Не искам да рискувам — промърмори той тихо. — Извинявайте.

И излезе от стаята. По-добре късно, отколкото никога.

Тогава Язон подчертано високо произнесе:

— И все пак ще опитаме да изнесем оттук стоманения глиган!

Шеста глава

Планината Билион се оказа неочаквано висока. Обикновено всичко, което в детството ни е изглеждало огромно, когато пораснем започва да ни се струва малко, почти като играчка, даже понякога жалко. Но планината Билион сякаш беше расла заедно с Язон. Тя и сега се издигаше в облаците и на върха й повече отиваше снежна шапка, отколкото бодлив храсталак.

Мета през целия път се изкачваше с обичайното си темпо — т.е. като при стремителна атака, така че накрая Язон бе изплезил език като запъхтяно куче. Трябваха им не повече от три минути да открият замаскирания вход на пещерата, и в този момент като изпод земята пред тях се яви мъдрец.

— Гваханофабр — представи се той. — Знам вече къде искате да отидете и съм настроил всичко. Трябва да побързате, рванаврът може да се затвори всеки момент и то за дълго. Да тръгваме.

— Какво пък, давай, приятелю! — каза Язон небрежно и усети, че го обхваща неподходяща за случая веселост.

Мета също се усмихна, но повече от учтивост и леко недоверчиво.

В пещерата беше влажно и задушно, някъде в дълбините й капеше вода, а пред очите им се стелеше плътна мъгла. Като в баня. „Странно — помисли Язон, — Хирон нищо не каза за мъгла и вода въобще“. Трудно беше да се види даже в кой ъгъл е разположен тоя митичен вход-изход. Но когато го видя, побиха го тръпки — до такава степен това абсолютно черно петно напомняше универсалния материен поглъщач на Солвиц. И Мета, изглежда, също си спомни общия им познат, защото пистолетът рефлекторно скочи в дланта й.

— По-смело, братя мои — замърмори мъдрецът. — Обясних ви, че трябва да бързаме. Язон, вие сте пръв.

Язон не възрази. Щом трябва да е пръв, ще бъде. Само че вратата към другия свят пред очите им започна да се свива. Нима така безславно пропиляха шанса си? Обидно е, дявол да го…!

— По-бързо Язон — чу се глас отзад. — Късно е вече за крачки, направо се гмуркай!

Не трябваше да му повтарят два пъти. Язон скочи като във вода — напред с ръцете и главата. Усети как някакъв мощен поток го всмуква в черната дупка. Но левия му крак се беше закачил за нещо и се наложи да напрегне всички мускули, за да не се разпадне на две половинки. Рискуваше най-малкото да скъса сухожилие, защото двете сили, които го дърпаха в различни посоки бяха почти равни.

— Не правете това, Мета! — чу той гласа на все същия Гваханофабр, тънък и отчаян, но много тих, като че страшно далечен. — О, заради всички звезди и галактики, не правете това!

Язон се досети какво става. Главата му вече бе далеч от планината Билион, а кракът му още беше в ръцете на Мета. Неговата вярна амазонка бе заподозряла нещо нередно и се опитваше да предотврати раздялата им по най-простия и елементарен начин. Може и да беше права, може би не. Мъдреците са хитър и загадъчен народ, с тях винаги рискуваш да се окажеш не където искаш. Но във всеки от световете Язон предпочиташе да остане с два крака. Затова той се изхитри да извърти стъпалото си така, че закопчалките да се отворят. В ръцете на Мета остана само една обувка. Обувката, без съмнение, е ценна вещ, особено при пътешествия, но проблемът с нейното придобиване или изработване (според обстоятелствата) е много по-малък от израстването на нов крак например.

А планината сякаш си остана същата. Скали, бодливи храсти, криви дръвчета. Небето беше ясно, синьо и дълбоко. И въздухът миришеше другояче. Аромат на море. И никакви намеци за черната дупка — ни отляво, ни отдясно, ни зад Язон. Той внимателно запомни мястото и бавно потегли надолу — да се запознае с новия свят.

Пътят, обсипан с гадни дребни камъчета, които се впиваха в босия му крак, изведе Язон до река. Малко по-надолу по течението й се извисяваха крепостни кули. Най-разумно беше да тръгне натам, обаче като се огледа, Язон съзря до брега един хлапак, който ту се плацикаше в плитчините, ту намираше малки вирчета, в които да се хвърли възторжено. Момчето беше голо, но наблизо върху един плосък камък се виждаше някакъв белезникав парцал, който, изглежда, беше цялото му облекло.

— Ей, момче! — извика Язон на междуезик, който беше най-употребяваният в Галактиката. — Как се нарича тази река?

— Mi ne komprenas vin4 — отвърна аборигенът на есперанто.

И Язон с удоволствие премина на любимия си език от времената на древната империя, като повтори въпроса.

— Това е реката Анавр, а там е град Иолк, главният град на нашата планета — авторитетно обясни детето, като че ли не минаваше ден да не общува с такива неориентирани чичковци-пришълци.

— Анавр… анавр-рванавр — промърмори за себе си Язон.

Ама че названийце! Не е минало без намесата на Хирон, защото на есперанто това име нищо не значи.

А на глас Язон бодро каза:

— Благодаря ти, момче, значи съм дошъл където исках.

— Ако сте за Иолк — местният жител реши сериозно да се погрижи за госта, — то най-добре ще е да минете през брода. Вървете все направо, там е плитко и даже на мен ми е до кръста.

Язон още веднъж благодари и бързо премина реката.

Бе горещо, дрехите му изсъхнаха почти веднага. Наложи се да навие ръкавите на куртката си и съответно да скрие в пазвата си лъсналия пирянски кобур. Винаги щеше да успее да го извади. Пък и доколкото си спомняше думите на Хирон, местната публика не беше много на ти с техниката, така че едва ли го чакаше кръстосан картечен огън.

Когато наближи града, стана ясно, че тук даже и не мирише на картечници. По крепостната стена се разхождаха воини с копия и мечове, също такива стражници го посрещнаха и при портите. Наистина, отблизо изпод лъснатите до блясък медни шлемове се виждаха да стърчат микрофони, а между перата на главите им недвусмислено се забелязваха трепкащи антенки. За пълния абсурд на ситуацията не достигаха само магнитни детектори за идентификация на паспорти и пари. За радост никой не поиска от Язон документи — просто попитаха:

— Накъде?

— Търся Айзон, сина на Крет. Моето име е Язон дин Алт.

Язон от опит знаеше, че в такива случаи истината е най-доброто прикритие, още повече — когато това не е цялата истина. Кой тук можеше да знае името, което му е дал Хирон. Виж, ако се беше нарекъл Диомед… Е, за всичко си има време. А като за първи емоции стигаше да назове името на баща си.

— Айзон ли търсиш?! — буквално изреваха двамата стражници. — Е, не! Отначало ще те отведем при Фел.

Обградиха го и явно искаха да го сграбчат — това беше сигурно.

— Спокойно, сам идвам, съгласен съм — примирително вдигна невъоръжените си длани Язон. — Със стария Фел също имам какво да си поговоря.

Подобни фрази не бяха по вкуса на тукашните кучета-пазачи. Язон опита да завърже разговор на по-неутрални теми, докато прекосяваха града. Ала невинни въпроси от рода на: „Кажи, братле, тук има ли хубави булки?“ или „Как е, приятел, да му пийнем едно вино, а?“ останаха без отговор и Язон окончателно прозря, че те не „вървят през града“, а „него го водят през града“ и съгласно устава (или каквото имат там — списък с предписания?), всякаква размяна на реплики с арестувания са строго забранени.

Дворецът на крал Фел се оказа нелош както отвътре, така и отвън, но по чистота и комфорт все пак доста отстъпваше на луксозните хотели на Касилия или Клианда, а още повече — на богатите вили на Лусуозо. Така че мисълта да завземе властта на тази планета не предизвика у Язон особен ентусиазъм. Но съществува едно такова понятие — синовен дълг. Или поне го е имало някога. И любопитство. Играта беше започнала — искаше му се да я доиграе до край. А кой по-добре от Язон знаеше — влезеш ли в едно казино — спазвай правилата му! Или, в краен случай, си давай вид, че ги спазваш.

Крал Фел се приближи към него безумно изцъклил очи, с което хвърли в паника цялата стража. После диктаторът като че се овладя и спря. Но очите му гледаха все в една посока. И това не беше лицето на задържания. (Откъде би могъл Фел да знае как изглежда синът на Айзон? Да не би по модемната връзка да получава седмичния бюлетин с фоторазпечатки: „Издирвани от Специалния Корпус лица!“) Не. Кралят на Иолк гледаше краката на влезлия и Язон с ужас се досети, че е нахлул в покоите на Негово Височество наполовина бос, освен това с окървавен от острите камъни крак, който оставяше гнусни следи по изисканата мозайка — това можеше да бъде изтълкувано като висша степен на неуважение към първото лице на планетата.

Трябваше бързо да оправи положението и той смело се впусна в импровизации. Много му се искаше да се впише в обкръжаващата го архаично-еклектична обстановка и от усърдие заговори в бели стихове:

— О, кралю мой, когато спусках се от планините, бях аз обут все още, но преминавайки реката с име Анавр, сандалът от единия ми крак случайно падна. — (Интересно от какъв древен текст паметта му беше измъкнала думата „сандал“. Впрочем всички наоколо и без друго са обути в сандали. Естествено е на топлите планети това да е най-разпространената обувка.) — И бе отнесен от потока бурен в далечината. Простете, моля ви, кралю, за тази грешка моя.

Но Фел, изглежда, изобщо не го слушаше. Той беше хванал главата си с две ръце и сега пък гледаше към тавана, като очевидно отправяше молитви към някакви свои богове. След това отпусна ръце и внезапно издаде екстравагантна заповед:

— Оставете ни сами! — каза той на стражата.

Всички се отдалечиха и те останаха на четири очи.

— Кой си ти? — попита кралят и без да му дава време за отговор предупреди: — Само не се опитвай да ме лъжеш. Все едно — ще науча истината. Аз мога да чета мисли.

Последното изглеждаше доста съмнително, а пълното логическо несъответствие на това твърдение с първоначалния въпрос и последвалата сурова молба, говореха единствено за скромните интелектуални способности на Фел.

— Моят възпитател, старият и мъдър Хирон, ме е учил никога да не лъжа, и въпреки че съм скитал достатъчно из вселената, където срещаш много лъжци и трябва да ги побеждаваш с техните средства, днес ще бъда верен на уроците на моя стар учител.

Ето така многословно, и даже високопарно започна своето признание Язон. Стиховете може и да бяха излишни, но като цяло той правилно беше докарал тона на разговора, Фел много добре понасяше този начин на изразяване.

— Наричат ме днес Язон дин Алт, но Айзон, бащата мой на тази планета живеещ, нарекъл ме е по рождение Диомед. Как дълго търсих своя баща и своята родина! Но ето ме накрая тук!

— Върви тогава при него — разпореди се крал Фел, като неочаквано бързо прекрати аудиенцията. — Ще заповядам на моите поданници да ти покажат дома на Айзон. И стражата повече няма да те безпокои, Язон! Повярвай ми, това беше не повече от досадно недоразумение.

Язон, разбира се, не повярва, но миролюбиво кимна, подмина безпрепятствено множеството зали и галерии и излезе на площада. Посрещна го ликуваща тълпа, а не някакви поданици на крал Фел. Ясно беше, че стражата няма да го закачи — ако й е скъп животът. Радостен вихър понесе Язон към широко отворените врати на бащиния дом.

Наложи се да изпие по едно вино с цялата възторжена компания — за щастливото завръщане, после за неговото, така да се каже, щастливо възкръсване, за неговите минали и бъдещи подвизи. Въобще шум имаше много, а смисъл — малко. Някой провъзгласяваше Диомед направо за нов крал, някой призоваваше да превземат на юруш двореца на Фел, някой пък предлагаше разходка по море. Други настояха за лов в планинските гори, намериха се даже мераклии за малък спортен турнир. „С бой до смърт или…?“ — припомни си Язон през винената мъгла. Но жените, по-точно прекрасните млади деви, танцуваха нещо все по-еротично, безцеремонно люшкаха бедра и все по-често някак случайно губеха части от облеклото си. А виното бе леко и вкусно, то все не свършваше в сребърните кани и златните чаши…

Май в края на краищата надделя идеята за разходка по море с разкошна фрегата под яркооранжеви платна, но и там виното се лееше като река, а дамите бяха още по-прекрасни от предишните, така че Язон едва ли би могъл да разкаже, кое беше по-напред — къпането в топлата лагуна с прозрачна като утринна роса вода, до малко островче под сянката на палми; или планинския лов на див елен със златисти, невероятно разклонени рога; или страшно веселите състезания по бягане в чували и скокове във всички посоки едновременно. Със сигурност си спомняше само едно: решиха да не щурмуват двореца, особено след масовата оргия върху огромно като стадион легло. Топли вълни, големи красиви риби, бързи коне, ласкави момичета и сладко вино…

Както стана ясно после, едва на петия ден двамата с баща му успяха да се отърват от пияната компания, която вече се беше превърнала в мрачно сборище от уморени от живота и един от друг индивиди. В очите на тези хора сега се четеше вселенска скръб, и техните омекнали крака отвеждаха вкъщи телата им и изпразнените им глави, които в този момент на самите тях им се струваха чужди.

Язон, който далеч не за пръв път минаваше такова изпитание, през всички тези дни следеше своя Неприкосновен Запас със задължителните атрибути на космодесантника — кутийките с аптечката и заветния кобур. И нито едно нежно момиче, или груб пиян моряк, или нахално хлапе не можа да докосне нищо от тези жизненоважни вещи и приспособления.

Затова, щом останаха без свидетели, първата му работа бе да извади аптечката и за броени секунди да избави баща си и себе си от неприятните последствия от петдневното пиянство и другите безобразия.

— Колко отдавна не съм изпитвал такава наслада! — възкликна Айзон. — Космодесантна аптечка! Каква прелест! Съвсем съм подивял тук, Язон. Ти не си представяш какъв кошмар е да живееш в този свят!

— Честно казано, наистина не си представям — каза Язон. — А знам и по-лоши светове. Какви ли не съм ги виждал, татко… Почакай, а в какъв свят си живял преди това?

— Не помня — въздъхна Айзон. — Там е работата, че не помня. Проклетият Фел направи нещо ужасно с паметта ми. Изглежда е успял напълно да изтрие оттам някои много важни неща. И днес със сигурност си спомням само едно. Тази планета няма връзка с външния свят. От известно време даже не може да бъде забелязана от космоса. Разбираш ли, той я е направил планета-невидимка. Някакъв загадъчен екран в стратосферата не пропуска електромагнитни лъчи. Престанаха да ни посещават чужди звездолети. Не приемаме предавания по галактическата транслация и нищо не знаем за другите светове. Нямаме собствен космически транспорт. Собствена пси-връзка също. А онази хиперпространствена дупка, през която си пристигнал, се отваря крайно рядко и непредвидимо. Някои успяха да избягат през нея. Аз пък продължавам да влача жалко съществувание тук. Пълна безнадеждност. Пълна, Язон, пълна. Никаква връзка с Вселената. И абсолютно всевластие на диктатора. Спомням си, че не съм се родил тук, но не мога да възстановя в паметта си какъв съм бил по-рано. Ами ако никога не успея да си спомня? Освен ако медицината на високоразвитите страни… Но как да се доберем до тях? Ако можехме да предадем в космоса простичък сигнал „SOS“…

— Татко, аз имам пси-предавател. Струва ми се, ти каза, че през екрана не минават само електромагнитните сигнали.

— Разбира се! — оживи се бащата. — Разбира се! Нали Фел непрекъснато предава на някого информация. Как иначе! На него му трябва връзка с външния свят. Отдавна се досетих, че Фел също не е местен, очевидно ние заедно сме долетели преди сто години…

О, високи звезди! Каква словоохотливост! Способен е да си приказва до самохипноза. И до разума му така и не стигна най-важното.

— Татко, аз имам пси-предавател — повтори Язон. — Тук, в мен е! Сега ще го включа.

Айзон застина и мълчаливо се взря в отдавна забравената плоска кутийка с кръгло огледално прозорче в средата.

Язон устоя на изкушението да изпрати в ефира стандартното съобщение за „до всички“. Знае ли се кой ще получи тоя сигнал? И предпочете да извика лично Мета с условния код, който знаеха само те двамата. Ако неговата бойна другарка не се носеше в този момент насам в кривопространството, тя щеше да приеме сигнала, колкото и да е далече. Ако пък в този момент е именно там, в далечината, какво пък, ще почакаме. Колкото и да пресичаш Галактиката по диагонал, все рано или късно все трябва да изплуваш край някоя планетка.

— А джъмп-предавател нямаш ли? — неочаквано попита Айзон, който, изглежда, бе успял да помисли за същото.

— Не, татко, техниката не е отишла така далеч. За джъмп-режима се иска много по-голяма енергия. Само с джобни атомни батерийки не става…

Предавателят тихо изписка, съобщавайки че работи, но отговор засега не идваше. И докато убиваше минутите на очакване (Защо ли пък реши, че са минути? Ами ако са часове или дни? Нима не стават и такива работи?), Язон попита:

— Татко, защо когато се появих в двореца, Фел така се пулеше в моя бос крак, като че ли е някакъв огромен паяк?

— Знам — изхъмка Айзон. — Как да не знам! Преди много години оракулът предсказа на Фел, че бедата и смъртта му ще дойдат от някакъв човек, слязъл от планината Иолк само с един сандал.

— Оракул? — реши да уточни Язон.

— Тук наричат оракули пророците, предсказващи бъдещето… — Айзон още веднъж изхъмка. — Сега си давам сметка, че и този оракул съвсем не е бил обикновен. Май и той трябва да е бил паднал от другия край на Галактиката през черната дупка като Хирон…

И в този момент се разнесе гласът на Мета:

— Язон, къде си, Язон! Аз съм на орбита над обекта, откъдето идва сигналът ти. Това ли е планетата Иолк?

— Да, Мета, този свят се нарича Иолк. Фиксирай курса по нашия сигнал, сега ще дам по-остър лъч, хвани половин градус встрани и кацай в океана. Чуваш ли ме?

— Чувам. Но не те виждам. Въобще не виждам никаква планета. Не я засичат приборите, само гравитометъра.

— Всичко е нормално, Мета. Прави, каквото ти казах. Влез в атмосферата и веднага ще видиш всичко…

— Добре. Поемам курса. Край на връзката.

— Ха така — Айзон с нетърпение потри ръце. — Сега ние ще можем да му диктуваме условията.

— Не се разпалвай, татко, дай първо да се ориентираме във всичко.

— Сигурно си прав, синко, сигурно си прав… Ей, какво е това? Дай да опитам, сто години не съм пушил.

Смачканият пакет „Стожари“ беше още един компонент от неприкосновения запас на Язон.

След като запалиха и двамата, застанаха до прозореца и загледаха как съвсем наблизо се спуска искрящият с топъл титанов блясък купол на „Темучин“. Спускаше се тихо, тихо, без даже да вдига пръски. Страстната, неукротима, яростна Мета можеше понякога да бъде нежна и внимателна.

— Коя е тя? — попита Айзон.

— Моята годеница — с удоволствие отвърна Язон, този път без колебание.

Седма глава

Когато босата пета на Язон изчезна в мрака на рванавра, отнасяйки последното късче от тази загадъчна субстанция, Мета едва не откъсна главата на нещастния Гваханофабр. Мъдрецът хриптеше и бясно въртеше очи — думите не можеха да преминат през стоманената хватка на пръстите на пирянката, краката му отчаяно ритаха на сантиметри над пода на пещерата. И едва когато извитата му ръка измъкна от гънките на дрипите някакъв тайнствено светещ кристал, нещо прищрака в главата на Мета. Тя съобрази, че ако някой може да й помогне да върне Язон, то това е именно този нещастник. И значи е рано да му извива врата.

Кристалът се оказа природен детектор на кривопространство, предупреждаващ за активизиране на място, където ще се отвори хиперпространствен преход. Мъдрецът беше готов да й подари тази играчка, а след като окончателно дойде на себе си, обясни, че Язон е попаднал именно на планетата Иолк и никакви ужасни опасности там не го заплашват, и че това въобще е голям късмет — да се промъкне през рванавра в последните секунди на функционирането му! А заедно, така или иначе, нямаше да успеят. Със сигурност нямаше да успеят. Така че сега на уважаемата Мета не й остава нищо друго, освен да догонва любимия си по обикновения начин.

— Представете си — говореше Гваханофабр, — закъснели сте за последния винтокрил. А по разписание следващият ще пътува след два дни. Вместо да го чакате, по-добре се качете на шестоход. Не съм ли прав?

Очевидно мъдрецът беше забравил, че Мета не е жителка на Саанд и разните вертокрили-шестоходи са й по-чужди и от рванаврът, но кой знае защо точно тази негова риторика я убеди в честността и добрите му намерения. И без да губи време за обяснения, тя се втурна да търси любимия си.

Планът й се оформи бързо. С всъдеход, взет от Ескли — до близката военна база. Трупът на стоманения глиган тя взе със себе си. Без да обръща внимание на яростните възражения на Екшен, и тъжно-осъдителния поглед на Хирон. Без особени разяснения, тя взе от военните най-скоростния изстребител и след половин час беше на космодрума. Там, както се казва, я очакваха с цветя и музика, пълна програма. Затова не бяха взели мерки да укрият „Темучин“ някъде по-навътре или поне да отстранят енергоблока му, с което много облекчиха задачата на Мета. Тя дистанционно отвори люка на своя кораб и натовари глигана, който беше прикрепен към изстребителя като някаква бойна ракета. Когато обаче дойде време самата тя да премине от едното возило в другото, се появиха мераклии да й попречат. По всяка вероятност това бяха професионални бойци, обучени и тренирани, но на тях, горките, никой не им беше казал (а и кой би могъл!) с кого всъщност си имат работа. По радиостанцията какво им бяха съобщили? Момиче! Само̀! Отмъкнала изстребител. И толкоз. Е, момичето (само̀) попиля цялата тази банда нахалници като дребосъци.

По-късно тя се закле пред Язон, че нито веднъж не е стреляла и много се гордееше със сдържаността и благородството си. Въпреки че — с какво се гордееше? Просто не можеше да се стреля! Опасно беше. Защото очевидно се опитваха да я хванат жива, а ако бе открила огън на месо, кой знае как щяха да се развият нещата…

Но всичко приключи както трябва. „Темучин“ е кораб от такъв висок клас, какъвто не може да си позволи една провинциална планетка, освен това Мета беше специалистка по „откопчване от преследване“. Въобще, и да е имало преследване, то все едно, че го е нямало.

— Спомних си! — изведнъж радостно извика Айзон, след като изслуша увлекателния разказ на своята снаха, която още от пръв поглед го беше очаровала.

— Какво си спомни, татко? — попита Язон, без да очаква нищо хубаво.

— Спомних си как долетяхме тук.

— Откъде? — бързо попита Язон, като че се страхуваше да не изпусне краткия миг на озарение, споходил Айзон.

— Откъде — още не съм си спомнил — виновно разпери ръце бащата.

— Добре, разказвай.

Язон напразно се опасяваше. Каквото си бе спомнил Айзон, си го беше спомнил… за останалото — извинявай.

— Бяхме трима на кораба: моята жена Нивела, приятелят ми от детинство Фел и аз. А корабът се наричаше „Овен“.

— Как се казваше жена ти? — попита за всеки случай Язон, защото реши, че му се е сторило.

— Нивела, моята жена и твоята майка. А звездолетът „Овен“ беше направен като експериментален образец. Корпусът му беше излят от особена сплав, която, според замисъла на изобретателите, беше устойчива към всякакви въздействия, включително към високотемпературна плазма, към потоци „бавни неутрино“, пси-излъчвания и даже към контакт с антивещество. Откъде ли бихме могли да сме долетели с това устройство? Не знам. Но със сигурност тук се озовахме случайно. Едновременно отказаха и главните двигатели, и генератора на джъмп-режим. Опитният прототип си е опитен прототип! Трябваше да кацнем веднага на коя да е планета. И първата срещната беше Иолк. Разбира се, не можеше да се очаква помощ от местното население, а експерименталният „Овен“ се оказа сложна машинка. Пък аз какъв бях? Просто пилот. Не разбирах от сложна техника. Нивела разбираше нещо от двигатели и електронна автоматика, но виж, от новите системи за защита, които ние изпробвахме по време на този полет, разбираше само Фел, който бе физик по образование. Майсторѝ каквото майсторѝ в неговата адска кухня — защото в тая работа бяха използвани наистина чудовищни енергии, докато един прекрасен ден се оказа, че корабът вече не става за нищо. Стоеше си в околностите на Иолк като паметник на нашата глупост. Дойде време да викаме SOS из цялата Галактика. И тогава стана ясно, че Фел е повредил не само кораба. Докато ремонтирал, а може би и като последица от неговата работа, цялата планета е била обгърната от непроницаем екран. Толкова, финито. Ние бяхме в капан, който сами си бяхме построили. Оставаше ни само да се надяваме на чудо или да чакаме случайни гости. Фел продължаваше безрезултатните си усилия и обещаваше, че още ма-а-алко, още мъничко и ще намери ключ към разбулване на страшната тайна. Но после забелязах, че Фел не е съвсем наред. Нивела се съгласи с мен и отбеляза, че ние също рискуваме много скоро да полудеем. Затова оставихме феловото на Фел, а за себе си взехме мъжественото решение да заживеем в този свят тук, където ни е захвърлила съдбата. Бяхме млади и искахме да живеем пълноценно. В края на краищата Иолк не беше най-лошото място във Вселената. Нивото му на развитие? Нищо особено. Затова пък ние, като използвахме нашите познания, бързо завзехме властта в цялата планета. По мирен начин. Аз се обявих за син на загиналия преди година мъдър любимец на народа, крал Крет. Фел, за всеки случай, бе обявен за мой брат по майчина линия. За негов баща посочихме адмирал Пойсон, загинал в битки от местен мащаб. Започнахме внимателни и хуманни реформи. Но не бяхме предвидили едно: Фел със своята физика се побърка окончателно. Той се възмущаваше от нашето поведение, крещеше, че предаваме цивилизацията, искаше действена помощ за безумните си експерименти и накрая с помощта на един наемен мръсник изби всички най-добри хора на тази планета, които вече бяхме посветили в традициите на съвременната култура, и се провъзгласи за крал. Ние с Нивела се предадохме без бой, защото искахме да сведем до минимум кръвопролитието. Тогава тя беше и бременна с теб. Подлият Фел заплаши да убие детето, веднага щом се роди, ако доброволно не се откажем от властта. Ние се отказахме. Но ти сам разбираш, Язон, че на такива хора не може да се вярва. Горях от желание да те скрия и уредих това бутафорно погребение. Тогава точно се появи Хирон, като че беше самата съдба. Той винаги се явяваше непредвидено, но този път дойде съвсем навреме. И изненадващо честно разказа как идва при нас. Това беше истинско откровение. Разбира се, ние го молехме да ни вземе със себе си. Но той ни обясни, че това е невъзможно. Бебе — да, но двама възрастни — в никакъв случай. Защо ли не предадохме по него писмо, което да изпрати в ефир? Защо въобще му повярвахме и не се опитахме да скочим след него? И досега не мога да си обясня. Но именно от този момент нашите отношения с Нивела се влошиха. Животът ни свърши още веднъж. Рухна всичко, което ни свързваше преди това. Власт, мечти, общи спомени, които изтри от паметта ни този луд физик. А вече нямахме и дете. А любовта? Любовта навярно беше свършила още по-рано.

И една нощ, докато спях, Нивела си отиде. Как се е досетила, как е разбрала, че именно тази нощ, по-точно на разсъмване, тайнственият хиперпреход ще се отвори? Събудих се рано сутринта и веднага се сетих къде е. Но когато, едва дишайки, се изкатерих по планината, видях само малкото черно петно на рванавра, както го наричаше Хирон. То се свиваше и гърчеше, като че ли ми се присмиваше в лицето. Тя си бе отишла. Не беше важно къде. Важното е, че беше заминала далеч от мене.

Най-чудното обаче е, че видях Нивела още един път. Тя се върна след няколко години. След доста години. И не за мен, а заради нашия „Овен“. Не пожела да говори с мене. Само подметна една фраза: „Извинявай, много бързам, за всичко ще говорим после.“ И беше някак съвсем чужда. Качи се в пилотската кабина на нашия стар кораб-паметник, натисна някакви копчета и… отлетя. Корабът беше в движение! Но аз тогава нито се учудих, нито се разстроих. Отдавна бях престанал да се стремя накъдето и да било. А само чаках, чаках, чаках. Така трябваше.

Разбира се, веднага отидох при Фел и му разказах за случилото се. А той вече знаеше всичко, тайните агенти му бяха докладвали. Погледна ме с абсолютно див поглед и рече:

— Твоята Нивела е вещица!

— Какво е това вещица? — заинтересува се Мета.

— Вещица? Зла вълшебница — поясни Айзон. — Жена, която владее силите на необяснима за науката магия.

— А-а-а — проточи Мета разбиращо. — Древни митове.

— При нас тук всичко е древно, момичето ми — тъжно се усмихна Айзон, — не само митовете и легендите, а дори и животът.

— И това ли е всичко, което успя да си спомниш, татко? — поиска да обобщи Язон.

— В общи линии, да. Белите петна в паметта ми все още са много. А за Нивела повече нищо не знам. Нямаше даже какво да забравям.

— Затова пък, за Нивела знам аз — каза Язон.

И разказа за шифрограмата на Фрайкс, която бе получил Бервик.

По тоя случай бе доизпушен остатъкът от цигарите, въпреки възмущението на Мета и риска да останат без тютюн неопределено дълго време.

— Айзон, а не ви ли се струва, че вашата памет е манипулирана не само от Фел? — обади се Мета. — Ами ако Фел е само инструмент в нечии зли и много силни ръце? Само погледнете колко планети са въвлечени в тази история. В ход е някаква галактическа игра и ние сме се озовали в центъра й. Пък вашият Фел май е само дребна риба…

— Съгласен съм — кимна Айзон. — Затова сега ще отидем направо при него.

— Защо? — войнствено скочи Мета. — Да търсим нови приключения за своя сметка? На мен проблемите с Пир ми стигат. Отгоре на всичко на Язон му предстои да търси майчицата из целия галактически център! Аз няма да го пусна сам. Помислете само, кога ще се приберем у дома.

— И все пак трябва да се отиде при Фел. Аз не мога да изоставя планетата Иолк на произвола на съдбата. Прекалено много неща ме свързват с нея. Местният народ ме обича и ме почита като истински крал. Всъщност мечтая да отлетя оттук само, за да се излекувам и да си спомня своето минало. И за да усетя свободата. След това непременно ще се върна. Защото сега това е моят свят и той трябва да принадлежи на мене, а не на Фел.

— Баща ми е прав, Мета — каза Язон, като хвана любимата си за ръката. — Ти трябва да разбереш. За него Иолк е не по-малко скъп, отколкото за тебе Пир.

— А за тебе? — предизвикателно попита пирянката.

— За мене? Изглежда скоро ще се наложи да считам за своя родина цялата Галактика. Все пак стана ясно, че съм се родил тук… Не ме гледай така! Разбира се, Пир ми е най-скъп. Нима не е ясно? Да вървим при Фел.

Фел ги очакваше отпуснат подчертано небрежно на трона като в кресло. Тайните агенти бяха докладвали предварително на своя господар за всички потресаващи събития от последните часове, преди тримата бунтовници да дойдат до стъпалата на кралския дворец. Но Фел прекалено старателно си даваше вид, че не му пука. С невъоръжено око се виждаше, че той нервничи и е сломен, практически се е предал. А и нямаше как да се прави на силен. Поне така му изглеждаше на Язон.

Той започна пръв:

— Много се бях затъжил за баща си. По тази причина не намерих време да се видя с тебе, самозванецо.

Фел се усмихна накриво, като прие без възражение тази лъжа, мълчаливо преглътна дори оскърблението. С една дума — говори, Язон, говори, Диомед.

— Но сега дойдох да ти кажа, че властта на тази планета по право принадлежи на Айзон. И ако ти, Фел, не се откажеш от нея доброволно, ще те прогоним със сила. Днес ще излезеш на площада и ще обявиш пред народа, че се отказваш от властта, а ние ще намерим човек, който да управлява временно. Ще отлетим не за дълго, а само докато излекувам татко. После ще се върнем. А ти… Не, няма да те оставя тук. Баща ми е прав, на такива като тебе не може да се вярва. Ще те вземем със себе си и ще те оставим на някоя планета, където няма да умреш от глад, но пък и няма хора. Ти, Фел, си опасен за хората. Ако имаш възражения, готов съм да ги изслушам. Но те предупреждавам: има и друг вариант — да те оставя в ръцете на правосъдието. Не мисля, че това ще ти хареса повече. Все пак, необитаема планета може да се избере, а при съд едва ли ще имаш избор.

— А, да не би да се е появило галактическо правосъдие? — саркастично се осведоми Фел.

— Представи си, да! — излъга Язон без да мигне. И добави за убедителност: — Но теб ще те съдят по законите на тази планета.

— Само не блъфирай, Диомед — Фел с всяка секунда ставаше все по-весел, изглеждаше, че едва се сдържа да не се разкиска. — Ти даже не знаеш от коя планета съм. И татенцето ти не знае. Защото всичко е забравил! — тук той наистина се разхили. — Ти смяташ да лекуваш баща си от амнезия? Глупачето ми! Това не е обикновена амнезия! Това въобще не е амнезия, ако искаш да знаеш. Ще попиташ какво е? Ами и аз не знам!!!

И той се запревива от смях — продължителен, безумен смях, който изглежда му пречеше да каже докрай каквото бе намислил. Язон изведнъж усети нещо скрито в тази противоестествена ситуация. А това значеше… Значеше, Мета всеки момент може да започне да стреля и това никак нямаше да е добре.

— Успокой се, Фел! — подхвърли рязко Язон. — Дошли сме да говорим, не да се хилим.

— Не се смея на вас — ненадейно мрачно проговори Фел. — Това беше пристъп. — И извика силно: — Айзон! Тия младите ги остави, ами ти, стар глупако, забрави ли, че не можеш да отлетиш? Че екранът няма да те пусне…?

— В как-къв смисъл? — Айзон така се стресна, че започна да заеква. — Н-не разбирам…

— Какво има да разбираш! — учуди се Фел. — Ние сме пленници на тази планета, пленници на собствения си експеримент. Опитай да се доближиш към екрана и ще изпиташ такава болка, каквато жив човек не може да издържи.

— Ти приближавал ли си се? — тихо попита Айзон.

— Да — отвърна Фел. — Приближих екрана до себе си. Това не е трудно. И успях да науча много неща, докато вие с Нивела тук се занимавахте с глупости.

— Ние? Глупости?! Почакай?!… — Айзон като че ли изведнъж се събуди. — А Нивела как… Тя нали напусна планетата. И то два пъти.

— Разбира се. Първия път през хиперпрехода, а втория път с „Овен“. Така ли беше? Е, там, през рванавра здраво я е усукало, та вместо да попадне на Поргорсторсаанд, се изтърсила на Орхомен. Усещанията сигурно са били изключителни, та за паметта й въобще не говоря. Какво има сега в главата й, един космос знае. Но да оставим с това да се занимават доблестните медици от Лигата на Световете. Виж, второто й бягство е много по-интересно. Аз, между другото, така си и мислех, че с нашия „Овен“ не е никакъв проблем да се прескочи бариерата. Не може тая дяволска машина да се плаши от това, което сама е създала?! Аз и досега не разбирам как Нивела успя да подкара маршевите двигатели. Ако искаш вярвай, ако искаш не, но за мене това е истинска загадка.

— Не вярвам — глухо отвърна Айзон.

— Но аз и миналия път ти казах — вещица е тя!

— Защо тогава не отлетя по-рано?

— Какво да ти кажа, братко мой — Фел гадно изхихика на думата „братко“, — заради твоето дете не й се е правело, но за децата на Ахамант — веднага!

— Ти си негодник — почти шепнешком изрече Айзон.

— Може би — невъзмутимо отвърна Фел, — но ти казвам истината, а ти отново не вярваш. Твоят син и неговото момиче в подобна ситуация могат да направят куп глупости. Наистина ли реши направо да летиш, нещастнико? Искаш ли да опиташ? Хайде тогава!

И Фел широко разтвори очи, сякаш искаше те да изскочат от орбитите си и се втренчи в Айзон. Хипнотизираше. Айзон почти веднага се хвана за главата и след няколко секунди вече се молеше:

— Недей! Какво правиш?

— Какво правя ли? Приближавам екрана. Съвсем едва-едва. Мога и повече. Още веднъж?

— Не… — съвсем обезсилен прошушна Айзон.

Язон не вярваше, че Фел със силата на мисълта си наистина приближава към повърхността на планетата прочутия елекромагнитен (или какъвто е там?) екран. Със своята повишена чувствителност към емоциите, мислените заповеди и други пси-излъчвания Язон беше длъжен да усети поне нещо от варварското хипнотизиране. А той не бе уловил никакви импулси нито от мозъка на баща си, нито от мозъка на мъчителя му. Значи всичко е физика и физиология. Най-вероятно в мозъка на Айзон е било вградено някакво устройство, а Фел, докато си върти очите и се прави на страшен, за да отвлича вниманието на зрителите, тайно натиска някое бутонче като професионален фокусник — я с крак, я с ръка, може и със зъби…

Язон решително се отказа от по-нататъшни разсъждения. Не това е най-важното! Главното е, че ролите са разменени. Съвсем наопаки. Както в битка на живот и смърт. Току-що си държал пистолет, опрян в слепоочието на врага, но той е направил някакъв дързък невероятен финт и ето — твоят пистолет сочи в челото ти! Но най-чудното в тази ситуация беше, че никой не искаше да стреля. И двете страни просто искаха да диктуват условията. А сега — няма спор, даже Мета разбира прекрасно, че условията ще диктува Фел.

— Какво искаш от нас? — направо попита Язон.

— Искам да отидете на планетата Егриси, да намерите там нашия стар кораб и да го доставите тук. Още по-добре ще бъде, ако издирите и Нивела. Но най-важното е „Овен“. Това съвпада и с вашите интереси. Надявам се ясно обясних, че няма друг начин да помогнеш на баща си. И помни, момченце — да, за мене ти си момченце! Когато се върнете на Иолк само аз ще се разпореждам с „Овен“!

— А пък ти, деденце, запомни, че ако по време на нашето отсъствие нещо се случи с Айзон, няма да ми попречи никакъв екран. Ще те замъкна в пирянските джунгли и ще те оставя там гол, както майка те е родила, после изпод бронирания купол ще наблюдавам агонията ти. Трябва добре да го запомниш, дъртако. Да вървим, Язон! Вече ми е ясно всичко.

Мета рязко се обърна, казала последната дума в спора. Язон реши да се присъедини и, вече в крачка, подхвърли към Айзон:

— Татко, ти ще ни изпратиш ли?

— Разбира се, разбира се — той бързо се изравни с тях. — Не се безпокойте за мен. Ако тоя тип искаше да ме убие, отдавна щеше да го е направил. Уверявам ви, че нищо не ме заплашва.

Зад тях се разнесе отвратителен кикот. Нито един от тримата не се обърна.

Едва на улицата Мета попита с детска непосредственост:

— Язон, кажи ми откъде се вземат такива хора? Ами той е по-противен и от шипокрил!

— Браво, скъпа! — възкликна Язон. — Пред тебе стоеше същество, по-противно и от шипокрил, пък ти даже не си извади пистолета!

— Това комплимент ли е или подигравка?

— Ти как мислиш?

— Я престани… — великодушно махна с ръка към него Мета и закрачи към „Темучин“, който предизвикателно бе приземен направо на дворцовия площад.

Осма глава

— Е, пилоте, знаеш ли накъде ще полетим сега? — попита Язон, когато вече бяха в орбита и планетата Иолк бе изчезнала от всички екрани с изключение на гравитометричния дисплей, който я показваше като остър пик в началото на координатните оси.

— Към планетата Егриси, капитане! — шеговито рапортува Мета, имитирайки древните войници с вдигане на два пръста до слепоочието си. — Кълбовидно струпване номер…

— Остави! Неправилен отговор! Летим към планетата Пир.

— Защо? Решил си да не помагаме на баща ти, да го зарежеш? Не съм съгласна.

— Не, разбира се! Никого не зарязвам. Помниш ли, че ти сама предлагаше да летим с „Арго“? Беше права. И ще летим не двамата, а с пълен екипаж. Иначе на слънчевата и топла Егриси може да ни стане горещо. Планетата е също толкова дива, колкото Иолк или Орхомен, само дето разполага с тази играчка, „Ослепителният винторог“ или, ако щеш — „Овен“. Не ми се вярва, че местните царе си мечтаят да дойде законният наследник на бившите стопани и да му предадат тази удивителна чудесия. Там сигурно са мръднали на тема магически сили и божествена воля. А техните богове им повеляват съвсем друго. Така ми се струва. Значи, ще ни се наложи да стигнем и до боговете им. Ето тогава ще ни потрябват и Кърк, и Рес, и Клиф, и Стан… даже Арчи. Опасявам се, Тека също ще ни е нужен — накъде без лекар…

— Да не мислим за тъжни неща, Язон. Хайде да погледаме звездите.

Те доближиха главния илюминатор. Слой стъклостомана, слой спектролит, слой лайко-сапфир. И зад този триплекс, дебел не повече от четири пръста, се простира космически вакуум, мрак и абсолютен студ. Язон винаги с готовност заставаше пред такива прозорчета към Вселената. На „Арго“ подобен разкош не можеше да се види: какви, по дяволите, илюминатори на боен линкор? Обзорен екран — да. И мрежа сферични датчици по корпуса. Но не е същото! Няма романтика. А тук — почти стоиш в открития космос и се любуваш на причудливите многоцветни звездни мозайки, размазани по небето — нали корабът навлиза в джъмп-режим! Колко е прекрасно: ти, любимата ти и Вселената като на длан пред очите ти.

Той си спомни как преди много години, когато летяха заедно за пръв път към Пир, също стояха така. И сега, когато се чувстваше най-щастливият човек в галактиката, той не пропусна да прегърне Мета и да я притисне към себе си.

— Ти се усмихваш — тя нарочно изрече същите думи, както тогава. — Ти също обичаш звездите.

— Аз обичам тебе, Мета!

— И аз тебе. Да отидем в каютата.

— Хайде. Няма да ми счупиш ръката, нали?

И те тихо се засмяха на шегата, която разбираха само те двамата.

Сутринта се свързаха с Бервик. Язон накратко разказа за всичко. Никак не бе лошо старият Ривърд да е в течение на последните събития. От страна на Специалния Корпус и даже от страна на Гарантите на Стабилността нямаше никаква допълнителна информация. Е, добре, и без друго информация вече имаше повече, отколкото е нужно.

След ден бяха вече на Пир.

Светът на Смъртта не ги изненада с нищо особено. Ако не се смята рядкото затишие. Преди буря? Може би. Кой да знае откъде да очаква тази буря? Нямаше нови произшествия, свързани с метални игли или летящи обратно куршуми. Наистина, бяха се появили нови форми на киборги, като например суперрогоносите — с титанов накрайник на върха на бойния рог или меднозъбите каймани, които прегризваха силовите кабели и по най-подъл начин предизвикваха къси съединения. Откриха и някакви волфрамови стършели, които издържаха на термична атака до хиляда градуса по Целзий, но бяха чувствителни към механични удари.

Изобщо, ако се обработеше информацията от цялата планета, трябваше да се признае: киборгите като цяло се бяха държали прилично и бяха нанесли минимум щети. Като никога почти нямаше ранени и загинали, докато Язон и Мета бяха отсъствали. Активността на тварите около космодрума също бе спаднала — Язон лично се убеди в това. И профилактиката на „Арго“ беше напълно завършена. С една дума — мир, любов и божия благодат, както са казвали древните. Най-подходящото време да зарадваш съпланетците си с нови идеи.

Решиха да започнат от стоманения глиган. Бручо го размрази и изтърбуши, натъпка всяко сечение с датчици, изследва всичките му вещества и микроелементи с точност до петия знак. Включи в следствието Стан, Тека, Арчи, но никой нищо не разбра. Т.е. най-важното не можаха да проумеят: къде е направена (или отгледана) тази твар и дали има същия произход като пирянските мутанти?

— Толкова! — каза Бручо, когато най-сетне обяви почивка — поне да избърше потта от челото си. — Не ме пришпорвайте, братлета! На всички въпроси рано или късно ще намерим правилни отговори. Просто няма да е толкова бързо, колкото бихме искали.

И тогава Язон направи предложение, което според него можеше да ускори намирането на верните отговори.

Висшето ръководство на Пир изслуша заслужилия и почти признат за свой, но все пак чуждопланетец, както винаги с известно недоверие. Кърк се мръщеше. Рес загадъчно се усмихваше. Клиф и другите напираха да започнат нова битка. Собствените пирянски твари вече им бяха скучни.

По традиция пръв взе думата Кърк.

— Отново не те разбирам, Язон. Пак нещо усукваш. Е, на Щастие усвоявахме нов свят. Завзехме го, заселихме го с наши хора, прокопахме мини. Сега той е пирянска колония, която ни носи добри доходи. Но в центъра на Галактиката — какво ще правим? Там и без нас народът е натъпкан като риба в консервна кутия. Каква изгода ще имаме от такава експедиция? Да задоволим нечие научно любопитство? Пирянците не могат да си позволят това. Ние живеем върху вулкан. Да, за момента вулканът е поутихнал, но не е угаснал, нали?

— Истина е — съгласи се Язон. — А сега ме слушайте внимателно още веднъж. Накратко ще обобщя най-важното. Първо: Пир е бил в списъка на планетите, оборудвани от някого с устройства за хиперпространствен преход. Щом разберем принципа на тези преходи, може би ще можем да разберем и тайната на Пир. Няма само да задоволяваме научно любопитство, а ще решаваме практически задачи. Второ: направеният, отново неизвестно от кого, звездолет „Овен“ е или мощно оръжие, или универсално средство за защита, или и едното, и другото наведнъж. Нима на Пир не му трябва такова нещо? Трето: моят баща е в беда, а значи съм в беда самият аз, въпреки че вие от сантименталности не разбирате. Можете да запазите мнението си, но аз ви моля за помощ. Помощ за мен, Язон дин Алт. Или аз никога не съм ви помагал?

Отвърна му продължително мълчание. После някой шумно изпъшка от досада и, без да вдига глава, произнесе:

— Какво толкова още да обсъждаме! Който е съгласен — да вдигне ръка.

И ръцете започнаха да се вдигат една след друга.

Резултатът беше, че желаещите да летят се оказаха над двеста души — повече от онези, които тръгнаха навремето да завоюват цяла планета. Не бяха нужни толкова много. Според техническите изисквания екипажът на „Арго“ се състоеше от петдесет космонавти. Да возят пътници беше нелепо. Какви са пътниците на военен линкор? Пехота. А Язон не тръгваше да води широкомащабни военни действия, я! Е, ако се наложеше, можеха да извикат редовни части от флота на Лигата на Световете или даже щурмови отряди на Специалния Корпус. Но тази експедиция изискваше предимно работа с главата, а не с мускулите. Така мислеше Язон. Ето защо, без нито за минута да се съмнява, покани на път такъв невоенен човек като Арчи от Юктис.

Докато траеха обсъжданията, а после и окомплектоването на екипажа и опаковането на всички необходими дреболии, Мета излетя с „Темучин“ в кратък полет над планетата. Никой не знаеше защо. Някои помислиха, че това е сантиментална разходка. Но Мета бе далеч от подобни чувства. Тя бе решила да провери кристала, който й подари Гваханофабр. Интересно, дали наистина на планетата е имало хиперпространствен преход? Може би и сега работи?! Макар старият Хирон да твърдеше, че вече се е затворил — кой знае…

Накъде да лети? Където й видят очите ли? Не, интуицията й подсказваше пътя — покрай морето и до онова място, където преди много години от страшния безмилостен взрив потъна цял архипелаг.

Кристалът започна да свети още щом звездолетът наближи предварително изчислените координати. Сиянието на кристала достигна максимална яркост именно над мястото, където някога се бе намирала пещерата, погребала отчаяните герои-пирянци, проникнали в цитаделата на врага. Но сега тук се диплеха само високите вълни на неприветливия бурен океан. „Темучин“ бе добра универсална машина, но все пак нямаше качества на батискаф. Плуването под вода изискваше съвсем друга техника.

Мета се прибра, като отложи за неопределено време тази океанологична експедиция.

Но Язон веднага я похвали.

— Мета, това, което си научила, е много важно!

— Наистина ли? — учуди се тя.

— Да, разбира се! Сега почти със сигурност знам, че всички тия киборги е изпратил на Пир лично доктор Теодор Солвиц. За да си отмъсти на нас с тебе.

— Защо смяташ така?

— Защото току-що говорих с Накса. И знаеш ли какво ми разказа той? Успели са да разберат, че всички киборги, независимо от по-сетнешната им среда на обитаване, са излезли първо от морето. Та така. А ти казваш, напразно летях…

Язон стана и отиде до прозореца. Навън валеше проливен дъжд, примесен с едър град. А на хоризонта небето беше яркосиньо и морето сияеше под слънчевите лъчи.

— Ех, ако бях успял да ви спра тогава! — възкликна Язон.

Мета не каза нищо, но разбра, че той има предвид онзи нелеп взрив на ядрената бомба.

— Скоро ли излитаме? — делово се осведоми Кърк, когато списъкът на участниците беше напълно уточнен и за всеки от тях бе определен заместник, оставащ на Пир.

— Ако питаш мен, колкото по-бързо, толкова по-добре — отвърна Язон. — Но попитай Мета. По време на полета тя командва.

Кърк помълча и зададе още един въпрос:

— Язон, как мислиш, ще я победим ли някога тази планета?

— Някога ще я победим — отвърна Язон философски. — Но ние с теб няма защо да бързаме.

Девета глава

Центърът на всяка Галактика е особено място във Вселената. Мнозинството тамошни планети не познават нощта. Синьото или зелено небе след залез слънце не става черно, а златисто от изобилието на звезди. Но така е в самия център. Малко по-нататък — в средния пояс, където са разположени повечето обитаеми светове, нощите не са толкова лъчезарни. Освен това из тези места наслагващите се едно върху друго гравитационни и електромагнитни полета до такава степен изкривяват пространствените характеристики, че правят принципно невъзможен полета в джъмп-режим.

Арчи се опита да обясни на Мета теорията по въпроса, но тя го послуша, послуша, пък махна с ръка. Щом там не бива да се влиза в кривопространството, значи не бива. Да не би тя да е физик? Тя е пилот. Нейната работа е проста: да натиска ръчката на ускорителя и да не забравя да поглежда към приборите на таблото.

А таблото сигнализираше за необичайна за периферията на Галактиката гъстота на планетите. Неимоверно много планети. В това число и земеподобни. В това число и обитаеми. Воюващи, сключващи съюзи, търгуващи, съперничещи една с друга. А също и такива, които не подозират нито за съществуването на съседи, нито за междузвезден транспорт или за Лигата на Световете. Естествено, такива светове често даже не попадаха в галактическите каталози. А старият Хирон, който цял живот бе пътешествал по сложния хиперпространствен начин, наивно предполагаше, че Иолк или Орхомен могат да бъдат намерени във всеки военен, а защо не и в цивилен атлас-справочник.

В никакви справочници не фигурираха тези планети. Пътят към тях беше забравен завинаги от продължилото напред човечество. Нима иначе Ривърд Бервик щеше да дава такива уклончиви координати? Някъде си от центъра на Галактиката била изпратена шифрограма от кълбовиден звезден куп номер еди-кой-си. По-точно — търси сам, не си малък! Нима би си позволил старият Бервик такива шегички с младия си приятел? Знае се, че в Специалния Корпус имат най-добрите звездни карти в цялата Галактика. На тях са обозначени такива изгубени светове, за които нито бизнесмени, нито политици са чували, но Корпусът ги знае.

На тия никому не нужни примитивни планетки Корпусът вече беше имал някои проблеми. Например, ако в някоя такава забутана дупка се появи вманиачен изобретател, построи мощен транслатор и започне едно ми ти радиохулиганство — хайде в картотеката! И планетата — също. Или друго: намислят някои хитреци да създадат военна база на друга, още по-дива от тяхната планета — и тях в картотеката! И базата, и планетата, и хитреците. Случвало се е светове в стадий на краен упадък да стават известни на агенти от Корпуса само поради аварийно кацане. И те също биват вземани под внимание — за всеки случай. Покрай всичко останало имаше специална програма за изучаване и класифициране на деградиралите планети и беше основан фонд за оказване на помощ на слаборазвитите цивилизации. Само че тази задача се оказа непосилна и Лигата на Световете така и не намери кога да се заеме сериозно с проблема. А Специалният Корпус какво да направи? Той решава локални задачи. Строго конкретни. И трябва да му се признае, че не се справя зле.

Въпреки това най-добрите специалисти на Корпуса не знаеха нищо за Егриси, Иолк и Дарданела. А Язон и Мета вече знаеха нещичко. До Иолк просто бяха ходили. Останалите изброени светове, както подсказваше логиката, се намираха някъде наоколо, недалеч, в същия централен регион. Откъслечната информация не позволяваше да се изчислят точните координати, но можеха да се направят някои предположения. Така че в никакъв случай не търсеха слепешката. Надяваха се и на случайна среща с рейсов звездолет от местните линии — пилотът би бил незаменим информатор! Обаче в обозримото пространство с радиус от стотина хиляди километра нямаше нито един кораб. И на пирянците им се наложи да кацнат на първата земеподобна планета, която срещнаха, с цел разузнаване и, по възможност, уточняване на по-нататъшния маршрут.

Опитаха се да спазят междупланетните конвенции и да потърсят радиовръзка още от орбита, но когато приборите отчетоха нулевата активност на ефира, веднага изстреляха една совалка с десетчленен екипаж. Още по време на снижаването спектрометърът регистрира голямо струпване на желязо. Решиха да се насочат натам. Разбира се, концентрацията на този доста често разпространен на земеподобните планети метал можеше да се окаже обикновено рудно находище или останки от загинала цивилизация. Но се оказа космодрум. Наистина — изоставен, унил, с клюмнали осветителни мачти и гъста трева, прораснала през ръждата. Десетилетия, а може би и векове не бе приемал кораби. Диспечерската му кула не работеше, наземната поддръжка — също… Но някаква служба, сигурно наблюдателна, все пак съществуваше, защото не минаха и пет минути от кацането и пристигнаха посрещачи с каручка, теглена от тройка чифтокопитни свинеобразни изроди с къдрава козина. От возилото слезе леко облечена и доста миловидна дамичка. Невероятно строга и категорична. Звънливо изкрещя няколко фрази на непознат език. В отговор Язон предложи есперанто и започна разговор.

Лекомислено облечената госпожичка първо заяви, че влизането в единствения на планетата град Елесдос (естествено, планетата наричаха по същия начин, Язон започна да свиква с това) е категорично забранено за мъже и деца. Е, деца пирянците не бяха взели, но за мъжете се обидиха. Най-вече Мета. Излезе напред и с помощта на Язон като преводач, заразпитва за какво става въпрос. Впрочем, веднага стана ясно, че местната жителка на име Спелида владее междуезика и разговорът потръгна.

Оказа се, че на Елесдос живеят само жени, размножават се чрез партеногенеза, наука и промишленост не развиват, с никого не воюват, не летят в космоса и храната винаги им стига. Защото на планетата расте вълшебният плод куромаго, който е и храна, и лекарство срещу всички болести, без него не може и да се забременее, и за развлечение бива използван все той — куромаго. Въобще куромагото се оказа не плод, а направо култов предмет. Всичко това беше страшно любопитно, но на вълнуващия пирянците въпрос, къде е разположена планетата Егриси, Спелида не можа да отговори нищо.

— Има ли начин да изкопча полезна информация, без да хапна куромаго със сестрите? — зададе си Мета риторичен въпрос.

— Ами ако хапнеш? — запита Язон.

— По-вероятно е да изкопча.

Звучеше привлекателно, но им се стори опасно да изпращат Мета сама на разузнаване. Да се връщат обратно на „Арго“ за женско подкрепление — каква глупост! Предложиха на Спелида да помисли и да се посъветва, дали градът не може да бъде посетен от смесена група, и поне двама от гостите да хапнат заедно с домакините от божествения (или какъвто е там) куромаго и да се разберат за каквото трябва.

Спелида изчезна за малко, а се върна с цяла делегация. И беше оповестено изненадващо демократично решение: елате всички, сега може. Посрещачките бяха, боже мой, какви девойки! Една от друга по-хубави: стройни, мургави, гърдести, с пищни бедра, а пък облечени… Може ли тия лентички, ивички и парцалчета да бъдат наречени дрехи? Отначало Спелида се беше явила с някаква туника, макар и полупрозрачна, но все пак я имаше. А сега, сега сякаш започва конкурс за стриптизьорки. И дамичките някакви ненормално весели… Самата Спелида, преди това съсредоточено-мрачна, сега се усмихваше непрестанно като водеща на телевизионно шоу. Изобщо, беше добре, че постигнаха съгласие и всички мъже от планетата Пир за пръв път от шестотин години насам ще бъдат допуснати да влязат в Елесдос — градът на жените. Но в това имаше и нещо тревожно. Момичетата, изглежда, без да чакат гостите, предварително бяха наблегнали яко на куромагото, пък и май не само на него…

— Не ми харесва това — процеди през зъби Мета. — Само безсрамни женища наоколо! Не бих те пуснала тук сам.

— Това е глупаво — реагира Язон. — Те всичките не са жени в нашия смисъл на думата. Размножават се като пчелички, или как бяха тия… дафнии.

— Какви пък са тия дафнии?

— Ами, дафниите са вид водни бълхи, разклоненомустачести ракообразни — пусна в обръщение Язон неотдавна прочетеното за животинския свят на Иолк.

— Каква гадост! — намръщи се Мета.

— И аз същото казвам: гадост — подхвана Язон. — Най-важното е, че те нямат никаква представа за секс!

Мета разбра, че Язон вече не говореше за бълхите и го измери с дълъг внимателен поглед:

— Затова пък ти имаш представа! И то доста добра.

— Моля, мадам, за какъв ме вземате?!

— За обикновен междузвезден женкар — отсече Мета. — И на крачка няма да се отделя от тебе, разбра ли?

Свинеподобните овни пъргаво препускаха и каруцата вече влезе през вратите на светъл, красив, потънал в цветя град. Ухаеше опияняващо. Да танцуват ли беше време, или да си сложат противогази? Тека препоръча на всички за всеки случай да си инжектират антинаркотичен препарат и да си приготвят дихателни филтри. И засега да не дишат дълбоко. Така и направиха.

Посрещането бе тържествено. Да не повярваш, че само преди час категорично им бяха отказали влизане! Какво се беше случило?

— Нищо не се е случило — весело изчуруликаха девойките една през друга. — Просто от век на век тъпо и безсмислено е бил съблюдаван древният закон. Мислите, че при нас често идват пришълци? Много рядко. Ние не знаем как изглеждат мъжете. Майките ни май също не са виждали, бабите ни може би… Спелида по инерция ви е заявила, без да помисли — така и така, не може. Но после се посъветвахме и решихме да започнем нов живот. Ние ще ви помогнем да намерите вашата планета, а вие ще помогнете на нас. Става ли? Например, ще ни изпратите специална група мъже…

— А за какво са ви мъже? — предпазливо попита Стан.

— Ами казват, че по-рано са били необходими за нещо, може и сега да съобразим за какво да ги използваме!

Посмяха се заедно. Въобще, обстановката беше много приятна. Наистина, трябва да се има предвид, че вече бяха обърнали по чашка вино за запознанството. А виното се правело от ферментирал сок на куромаго. Момичетата ги уверяваха, че всички разнообразни блюда на масата са приготвени само от този плод. А той се оказа плод като плод: по форма — банан; по размери — по-скоро пъпеш; на цвят — тъмна слива; а мекото вътре — същинско месо! Даже ти става страшно, когато изпод ножа плисне истинска кръв. Но вкусът… наистина вълшебен. И не един — множество вкусове, според начина на приготвяне.

Разбира се, преди да опитат всичко това, Тека направи експрес-анализ и уточни: в плода няма бързодействащи отрови, наркотици, транквиланти, депресанти или приспивателни, но има в голямо количество слабо изследвани органични съединения, така че да не се увличат много и по-добре всеки сам да следи собствените си усещания.

Последната задача се оказа доста трудна. Защото за цялата група, слязла от „Арго“, новите усещания се оказаха необичайно много. И някои от тези особено силни чувства не бяха съвсем нови, а абсолютно разбираеми.

Първо, най-обикновено отпускане от топлината и чувството за безопасност, след безброя напрегнати часове, а за някого — дни и години, непрекъсната и напрегната борба. Второ, елементарна алкохолна еуфория от добро и вкусно вино. И накрая трето, примитивна, но не по-малка приятна сексуална възбуда.

Момичетата от Елесдос наистина не знаеха какво е секс и еротика. Но в своята естествена неосъзната прелест те бяха приказно хубави като птиците и цветята. Бяха учудващо гъвкави и музикални. Свиреха нечовешки прекрасна музика, която изтръгваха от струните на дълги дървени инструменти, огънати във формата на куромаго, и танцуваха. Движенията им бяха прости като размах на криле и точни като извивки на змия. Бяха простодушни и наивни и това безсрамие на невинни деца, а не на опитни хетери, изглеждаше като връх на еротизма.

Язон се любуваше на танцьорките от позицията на лакомник и познавач, а грубоватите пирянци, чийто полов живот беше традиционно прост, почти като на кучетата или конете, реагираха на магическото въздействие на елесдиянките още по-праволинейно и неприкрито.

„Как ли ще свърши всичко това?“ — зададе си Язон въпроса, който отдавна назряваше у него.

Абсолютно очевидният отговор, кой знае защо, му се стори смешен. Но като погледна към Мета, Язон веднага разбра, че на възлюбената му изобщо не й е до смях. А имаше и още един човек, който беше нащрек и сурово стискаше устни — старият Кърк.

„Не може пък винаги да сте такива мрачни, дявол да го вземе!“ — помисли си Язон.

В този момент отляво (отдясно бе Мета) се промъкна една чисто гола хубавица и тайнствено прошепна:

— Донесох ви това, което поискахте.

И разстла върху скута на Язон подробна карта на звездния куп, в който се намираха с точни указания за всички обитаеми светове. Картата бе направена от много тънка, копринена материя (сигурно от листа на куромаго) и веднага недвусмислено започна да се издува в средата. Момичето започна да я приглажда с ръка, със старание, което би трябвало да насочи някъде другаде. А тя все приглаждаше, приглаждаше, напевно шепнейки нещо в ухото на Язон, докато той започна да губи усещане за твърда почва под краката си. Това бе донякъде смущаващо, и той реши да се вкопчи с остатъка от изплъзващата се реалност като зададе на момичето-елесдиянка неочакван въпрос:

— Кажи, миличка, какво стана с мъжете, които са живели тук преди?

— Те ни изневериха — отвърна младата фея със същия горещ шепот. — Изклахме ги и ги хвърлихме в морето.

Не биваше да казва това!

Шепотът й бе достатъчно силен, за да го чуе и Мета. Пирянката обърна глава наляво. Улови погледа на Язон. След това надясно. С поглед сякаш изкрещя на Кърк — тръгваме. И те двамата едновременно скочиха на крака.

Язон гледаше като насън, като че всичко наоколо беше безкрайно далеч. Ето я дългата маса, затрупана с мезета и кани с вино, ето ги прекрасните млади танцьорки, ето ги веселите пияни пирянци. Ето ги и Кърк, и Мета — трезви и зли, а ето го и него самия — в обятията на някаква гола глупачка. Кошмар!

Той също скочи и изведнъж се оказа, че е станал огромен като междузвезден крайцер, а целият безумен пир е някъде далеч долу под краката му. Човечетата там изглеждаха симпатични и много дребни. Беше го страх да не смачка някого, ако пристъпи. Но Мета, също такава огромна, го повлече за ръката. Напред! Към вратите! Сега той се превърна в нищожна мравка, а там, в зеещите порти, между високите като два небостъргача бели колони стояха с голи саби злобни великанки, които ненадейно започнаха да падат със страшен грохот и да се разхвърчават на късове.

Язон окончателно дойде на себе си едва на борда на „Арго“. Само двама от групата бяха пострадали така сериозно — той и Гриф. Гриф беше още прекалено млад. Пирянците, разбира се, ставаха възрастни по-бързо от другите народи. Но основните физиологични закони не можеш да измамиш — тийнейджърът си е тийнейджър. Неукрепнал организъм плюс юношеска неумереност във всичко. Гриф беше изял и изпил едва ли не повече от всички останали взети заедно. А Язон… „Какво да очакваш от чуждопланетец?“ — би вдигнал рамене всеки пирянец. Но самият Язон имаше съвсем друго виждане за инцидента. Не бързаше да го споделя — идеята трябваше да узрее! Отдаваше случилото се първо на своята повишена чувствителност като екстрасенс. Второ, в контекста на събитията Язон съзираше нечий умисъл да бъде изваден от строя именно той. Чий умисъл? Това бе главният въпрос, който оставаше без отговор. Реши, че е рано да обсъжда това пред всички. Щеше да се опита сам да открие злодея.

Тека пък обясняваше всичко по най-простия начин. Беше взел със себе си един-два плода и заедно с Бручо ги изследваха бавно и детайлно. Изясни се, че сокът от куромаго съдържа конска доза психоделик — халюциноген от лизергиновата група, биохимически маскиран като безобидно високомолекулно съединение.

— Кой е способен да синтезира такова нещо?! — възкликна изумен Арчи.

— Природата, еволюцията — спокойно отвърна Бручо.

— Ох, никак не съм сигурен… — усъмни се младият астрофизик, но не се реши да спори с опитния биолог.

Колкото до социалния аспект, тук нещата бяха по-прости. Елесдиянките не се размножаваха по човешки, а инициираха деленето на яйцеклетките си с вещества, съдържащи се в куромаго — ето ти партеногеза. („Каква отвратително дълга и неприятна на вкус дума!“ — помисли си Язон.) Не стига това, ами те всички, отровени от химията, бяха поголовно болни и живееха предимно за сметка на психоделиците. Никак не е чудно, че в техния иреален свят се редуват пристъпи на истеричен възторг и нежност към всичко живо, с припадъци от неуправляем страх и садистичен стремеж да колят и да разкъсват жива плът.

Верен на себе си, Клиф предложи да хвърлят върху проклетия град на наркоманките-лесбийки планетарна бомба.

— Такива трябва да бъдат унищожавани като вредни насекоми, да бъдат изгаряни като пиринската флора, да бъдат изтребвани като шипокрилите! — кипеше той.

— Няма да стане, Клиф — отвърна му Кърк уморено, — даже пирянската флора, както стана ясно, трябва да пожалим, а това, братле, все пак са хора. Ти тук ще им хвърляш бомби, а пред Комисията по правата на човека в Лигата на Световете кой ще отговаря? Пак ли ти? Или дядо ти Кърк ще се влачи там с подвита опашка? А? Не може така да се мачкат хората като насекоми, братле! Не става. Тук трябва да се мисли. Ето, Язон ще ти каже. Прав ли съм, Язон?

— Какво има да му мислим? — заяви Гриф с юношески максимализъм и привързаност, без да дочака репликата на Язон. — Хората ще евакуираме, а тая гадост с която ни натъпкаха, ще изкореним изцяло.

— Това също е изход — замислено проговори Бручо, — но все пак не е толкова лесно, колкото ти се струва, Гриф…

— А и най-важното е — прекъсна го безцеремонно Стан, — че сега изобщо не ни е до това.

— Точно така — подхвана Мета. — Веселичка планета си избрахме за първи контакт. Ако върви така и нататък, рискуваме изобщо да не се доберем до бленуваната земя Егриси. А къде е картата, която дадоха на Язон?

— Ето я! — показа Стан ъгълчето на носната кърпа, която се подаваше от джоба му. — След това куромаго ме хвана една хрема, нито едно лекарство не помага. Тека казва, че това било хипералергия — противно е, но бързо минава. Пък това парцалче се оказа меко и удобно…

— Нищо не разбрах! — завъртя глава Мета.

— Абсолютно менте се оказа твоята карта — усмихнат уточни Стан и кихна.

Десета глава

Следващата земеподобна планета се оказа за пътешествениците още по-голямо разочарование. Цивилизация там е имало, но преди. Може би не чак толкова отдавна, дори неотдавна, но какво от това? Живи хора вече нямаше. Ако, разбира се, не се бяха пригодили към живот в морето. Но едва ли. По останките от загиналата култура на единствения заселен някога остров имаше следи от масово клане с прилагане на оръжия за масово унищожение. При това ясно личеше, че аборигените, които едни други са бяха избивали, взривявали, отравяли с газове или разкъсвали на парчета, не са били на ниво, позволяващо производството на техниката, с която са разполагали. Значи някакви негодници, владеещи високи технологии, са провеждали тук социологически експерименти или са решавали някакви типично свои проблеми, за които сега можеше само да се гадае.

Лигата на Световете забраняваше сътрудничеството във военната сфера между планети с прекалено различни нива на развитие, но не успяваше да реагира навреме и навсякъде, а подобни случаи никак не бяха единични.

„Ето още една планета, която е загубила своето човечество — мислеше Язон, — а тук са живеели хора, добивали са нещо, грижливо са пазели старата техника и знания, трудът им е имал смисъл и са познавали радостта. Откъде е дошло всичко това? Злоба, завист, жестокост, пълна деградация и накрая — гибел!“

Такива мисли понякога посещаваха Язон и го измъчваха. Той по никакъв начин не можеше да намери решение на вечния човешки проблем. Къде е причината за човешката ненавист? Що е зло? Откъде се взема? Може би тези въпроси просто нямат отговор?

— Печално — проговори Мета, докато хвърляха последен поглед към тъжното място на този армагедон.

— Нека кръстим тази планета Печал — предложи Кърк.

Никой не възрази и така и постъпиха.

На другия ден Язон получи по специалния канал спешно съобщение от Бервик.

„По косвени данни нашите специалисти установиха, че звездолетът «Овен», наречен също «Ослепителният винторог», е бил построен в доста древни времена (преди хиляди години, още уточняваме колко) непосредствено за подготвяна експедиция в друга Вселена. С висока степен на вероятност може да се счита, че доктор Теодор Солвиц не е имал отношение към дадения проект, но в някакъв етап от своята дейност е проявявал жив интерес към изчезналия при неизвестни обстоятелства звездолет.“

И толкоз. Но и това бе достатъчно. Информацията от специалния корпус потвърждаваше догадката на самия Язон. Впрочем, нима Бервик беше пратил текста от името на Специалния Корпус? Казано беше простичко: нашите специалисти! По-вероятно ставаше дума за специалистите от обществото „Гаранти на Стабилността“.

Язон покани за обсъждането на последните новини само трима души. Защото само Кърк, Мета и Рес можеха да имат достъп до толкова секретни сведения.

— Приятели, не е изключено отново да си имаме работа със Солвиц — започна Язон, след като всички се запознаха с псиграмата на Бервик. — Или с негови агенти. Затова, много ви моля, на всички планети бъдете бдителни, особено за всичко, което се случва около мен. Отстрани се вижда по-добре. И се постарайте да правите разлика между обикновените опасности, без които не може в космоса, и умишлено създадени капани и пречки. Ако успеем навреме да разберем кой кой е, ще ни бъде много по-лесно после.

А на главния обзорен екран през това време вече сияеше яркосиният диск на поредния земеподобен свят.

Йоносферата над планетата не беше никак безинтересна. Местните жители се занимаваха не само с радиопредавания, но и с радиозасичания, както и със заглушаване. Това само по себе си налагаше някои изводи, а честите проблясвалия на много места по повърхността окончателно затвърждаваха не особено оригиналното предположение, че това е още един кандидат за отмиране.

— Как мислиш — обърна се, усмихнат като циник Арчи към Стан, — след колко години и тази синя сестричка на всички цивилизовани светове ще се превърне в поредната Печал?

— Може да не мине и година — философски отбеляза Стан. — А може пък да се отърват? Да се запознаем с тях по-отблизо, Язон, съгласен ли си? Според мене от военни можем да получим по-полезна информация, отколкото от луди голи девици.

— Кой знае — усъмни се Язон, — войната също е един вид безумие.

Намекът беше неподходящ. Едва ли не всички пирянци едновременно се обърнаха към него с рефлекторно наизвадени пистолети.

— Хайде зарежете, не исках да ви обидя!

И за да смени по-бързо темата, Язон предложи:

— Да наречем тази планета „Пътят към Печал“?

Въпросът, разбира се, беше шега. Планетата отдавна си имаше име. Прослушвайки радиопредаванията, пирянците доста бързо го научиха. Както и доста други полезни сведения.

Разкъсваното от противоречия кълбо се наричаше Бипхиния. Но населението му се състоеше не от някакви бипхинци, а от толкова различните бубрици, мемрици, дъдрици и вяврици. По какъв признак се деляха на тези четири групи, никой така и не разбра, но цар на всички враждуващи племена (именно на всички едновременно!) беше един-единствен човек на име Хомик. Или поне той си мислеше, че е така. Защото срещу него се беше възправил неформален демократичен лидер, вожд на всички обидени и измъчени — Хаврик, който се беше удостоил сам със странната, но горда титла „спикер“.

— Спикер в превод от староанглийски означава „този, който говори“ — разясни Язон.

— Т.е. дрънкало — предложи собствен превод Мета.

Разбира се, спикерът Хаврик беше убеден, че тъкмо на него се подчинява цялото население на планетата Бипхиния. Но при внимателно, не разглеждане, а просто прослушване, ставаше ясно, че реална власт в този безумен свят имат само полевите командири, които ръководят подразделенията на всичките четири страни. А пък многобройните им, измъчени от войната и привикнали към всичко войници при пълно отсъствие на централно ръководство водеха хаотични, нестихващи ни денем, ни нощем, объркани бойни действия.

— Чакайте, какво става тук? — възмути се Мета — Страните са четири, а лидерите само двама. Или се чифтосват двама по двама като съюзници?

— Не си доразбрала, Мета! Те всички се ненавиждат един друг — търпеливо заобяснява Арчи. — А лидерите не са двама, а сто двадесет и двама. Просто тези, главните, са останали сигурно от някакви предишни времена. Забележи, и двамата не се причисляват нито към мямриците, нито към въвриците — към никого.

Арчи нарочно бъркаше буквите в названията на враждуващите кланове, но такъв тънък хумор можеше да оцени само Язон.

— И дяволът може да си счупи краката тук — промърмори Мета, която в последно време беше научила много древни поговорки от всеизвестния любител на мъртви езици и друг подобен филоложки антиквариат Язон.

— Кажи, на теб кои повече ти харесват? — полюбопитства Стан. — На мен ми допадат бубриците, май имат най-културната употреба на междуезик.

— Голяма работа — усмихна се Язон. — Дъдриците пък най-добре владеят есперанто. Значи са потомци на древните империи, може дори да са запазили нещо полезно от старите знания.

— Почакайте, езикови въпроси ли ще решаваме? — сурово се осведоми Рес.

— Мисля, че не — без намек за усмивка рече Кърк. — Но ще се наложи все пак да започнем преговори с някой от тях. Избираме подходящата за контакт страна.

— Мисля, че е най-добре да разговаряме направо с цар Хомик! — каза Арчи.

— Защо? — учуди се Клиф. — Ти сам каза, че от него нищо не зависи.

— Ами защото не сме дошли тук да участваме във войната, интересните за нас неща според разбиранията на местното население се отнасят към областта на историята.

— Арчи е прав — подкрепи го Язон. — Трябва да започнем именно от него.

Арчи се беше ръководил от формалната логика, Язон също, а на планетата Бипхиния точно с логиката нещата не бяха в ред. Поради това така и не можаха да поговорят с Хомик, но във военните действия се наложи да поучастват.

Личният секретар на Хомик категорично отхвърли идеята за каквито и да е контакти с чуждия кораб.

— Това е намеса във вътрешните работи на планетата Бипхиния! — крещеше той в ефира. — Настоявам незабавно да напуснете орбитата! В противен случай ще се оплачем във висшия съвет на Лигата на Световете. Вашето присъствие в опасна близост до нашата йоносфера е нарушение на точка първа от Генералното Споразумение! Правото на световете на самоопределение!!!

Той викаше и още нещо, но вече беше ясно, че в пресслужбата на царя няма да им отговорят на никакви въпроси. Този разговор обаче, както по-късно се разбра, е бил прихванат и записан от лидера на опозицията. Така че спикерът Хаврик много бързо и самолично влезе във връзка с пирянците. Което царят не иска, ще го направи непременно спикерът, пък дали това е добре или зле за планетата — съвсем друг въпрос. Кой мисли за планетата въобще? На кого му е притрябвало? Хаврик вече беше готов да се хвърли към пришълците с отворени обятия. Но на въпросите, зададени му по радиото, реагира не по-добре от царя:

— Моля ви, господа, как да говоря с вас по такива важни проблеми, когато на всяка вълна слушат вражески уши?

Този път към планетата беше изпратена не обикновена транспортна совалка, а тежък, добре защитен и въоръжен десантен катер. Екипът разузнавачи бе подсилен с група бойци, свикнали повече да действат, отколкото да мислят, а такива измежду пирянците колкото щеш. Клиф ръководеше командосите и в предвкусване на истинска работа беше необичайно бодър и весел. Тръскаше светлите си къдрици и повтаряше:

— Е, поне от тия войници-смотаняци ще измъкна цялата информация!

Бедата бе в това, че войниците-смотаняци знаеха прекалено малко. Не трябваше да знаят. Информация обикновено се изтръсква от офицери и генерали, но до началници от този ранг на планетата Бипхиния, естествено, не беше никак лесно да се доберат.

Хаврик предложи на пирянския десант да се приземят по координати от пеленгатора. Но на три километра над земята пирянците безнадеждно загубиха радиолъча, защото на същата честота в ефира предаваха още поне десетина станции и то с твърде сходни сигнали. Автопилотът на десантния катер се побърка като Буриданово магаре5, пред което бяха поставили не две, а поне шест купи сено. Закъснялото превключване на ръчно управление не промени нищо, още повече, че в следващата секунда официално поканеният кораб на пирянците дружно бе обстрелван от няколко различни страни със зенитно-ракетна артилерия. Корпусът и жизненоважните системи, разбира се, не пострадаха, но яко ги раздруса. И понеже никой не очакваше чак толкова топло и приятелско посрещане, екипажът не мина без синини и натъртвания.

Пирянците се озлобяваха и Язон си помисли, че ако не бъдат спрени навреме, ще вземат да завладеят целия този свят, ще победят всички бубрици-мемрици, както навремето покориха непобедимите варвари-конници на планетата Щастие. Там бяха достатъчни сто тридесет и осем души с хладно оръжие в ръцете. А тук, при наличие на цялата техника, щяха да стигнат и двадесет бойци, без резервните тридесет…

Полушеговитите-полусериозни мисли на Язон бяха прекъснати от репликата на Кърк, който ставаше от пода:

— Май някой ще трябва да си плати за това!

— Не се пали, Кърк, те сами не знаят какво правят.

Тези думи произнесе Арчи, макар че трябваше да ги каже Язон. Той можеше да си ги позволи от позицията на стар приятел. Но такова нагло изявление от страна на млад другопланетец, дошъл от затънтения Юктис!… Старият пирянски вожд онемя от изненада и ярост.

На помощ на юктисеца неочаквано и съвсем навреме се притече Мета:

— Успокой се, Кърк, Арчи е прав. Ако сега отговорим с всичките си оръжия, после може да няма от кого да научим нещо. Пуснете ме до управлението. Просто ще се измъкнем от обстрела и ще кацнем където и да е, пък тогава ще решаваме как да намерим това дрънкало Хаврик.

Старият ветеран от Света на Смъртта се успокои също така внезапно, както бе освирепял. Все пак през последните години се беше променил доста.

А Мета поведе десантния катер по сложна крива между траектории на управляеми снаряди, лъчи на лазерни прицели и димни шапки на взривове, ловко се изплъзваше от преследващи ги самонасочващи се ракети, които понякога разстрелваше. Помагаше й Клиф, който внимателно следеше всяко нейно движение.

Тя винаги бе фантастично красива, когато управляваше кораба сама против цяла армия, сама против неукротима стихия. Язон неволно се любуваше на своята амазонка. Не — валкирия! Сега му се искаше да я нарича точно така. Все пак валкириите са по-красиви и по-женствени, а амазонките до колкото си спомняше, си режели дясната гърда, за да не пречи при стрелбата с лък. Това може ли да е нормално? На неговата Мета прекрасните гърди никога не й пречеха — нито до щурвала, нито в боя.

А, ето го и боят!

Катерът пльосна сред зеленикавото поле, покрито с обгорени черни петна, право в центъра на някакво сражение. Разбира се, веднага бе уважен от огнемети, стрелково оръжие и няколко леки оръдия. Но само от едната страна, където над окопите се мяркаха червени мундири и шлемове.

— А сега наистина трябва да се отговори — каза Язон. — Давайте! Масиран, не прицелен огън. Да разберат с кого си имат работа. Иначе и носа си няма да можем да покажем навън.

Не се наложи да повтаря. След пет секунди от онази страна на полето, откъдето бе проявена неуместната агресивност, гореше всичко, което можеше да гори. Отсрещната страна реагира с прибързано отстъпление, към гората се втурнаха войници в синя униформа. Това убеди Язон в правотата на избора му. Сините не само че не обстрелваха непознатия приземяващ се обект, но и не използваха мощното другопланетно прикритие за нова атака. Предпочетоха да се оттеглят. Това бе разумно и хуманно.

— Карай към гората — помоли той Мета.

С включена гравитационна възглавница те пропълзяха след сините, като практически не се отлепяха от земята, а само от време на време стреляха по някой червен, който си позволяваше нахалството да гърми към тях.

Сините се оказаха дъдрици, което всъщност нямаше никакво принципно значение, освен че преговорите трябваше да води Язон. Защото сержант Гумра не знаеше други езици освен есперанто. А именно той командваше взвода, чиято неуспешна атака най-вероятно щеше да свърши с пълно физическо унищожение.

— Е, братлета — тежко дишаше сержантът, още невярващ на късмета си. — Спасихте ме! От оня свят ме измъкнахте!

Язон не разбра за какъв свят става дума, но не започна да разпитва, а просто се постара да запомни, за да може като се върне на „Арго“ да провери в големия идиоматичен речник на всички времена и народи.

— Сега ти ни помогни, сержанте! Кажи как да намерим господин Хаврик.

— А! — възкликна Гумра. — За какво ви е потрябвал тоя зундей?

Тук Язон не се стърпя, въпреки че интонацията сама говореше за себе си и попита:

— Какво е това зундей?

— Какво е това зундей? — засмя се Гумра, вдигна до главата си юмруци с изпънати показалци и изблея: — Ме-е-е!

— Ясно, козел — кимна Язон. — Извинявай сержант, козел не козел, ама ни трябва!

— За какво? За какво, ви питам… — настояваше сержантът.

Язон обясни. Гумра се замисли. След това рече:

— Ще ви помогна. Ако това затишие продължи достатъчно дълго, ще опитам да се свържа с приятеля си. Той воюва за мемриците от другата страна на планетата. От тези, които познавам, той единствен си е имал работа с Белите Птици на Отмъщението.

— Те пък кои са? — учуди се Язон.

— Това са едни киборги от планетата Крейзик. Преди две години те воюваха на страната на мемриците — единственият случай на намеса на другопланетници във вътрешните работи на планетата Бипхиния. Птиците оставили на моя приятел за спомен координатите на Крейзик. А оттам до Егриси е един хвърлей място, сигурен съм.

— Благодаря сержант, ама все пак нека се опитаме да поговорим с оня зундей Хаврик.

— Упорит си, ей! — ухили се Гумра. — Добре де, той наистина се крие някъде тук. Гледай.

И сержантът разгърна направо върху тревата топографската карта на района.

Хаврик посрещна гостите с хляб и сол. Т.е. наистина имаше сервирани маси и надути момичета-сервитьорки, които поднасяха блюда и напитки. Звучеше тиха музика, миришеше на домашна топлина, пушек от камина, скъпо уиски и добър одеколон, а не като на улицата — на барут, пот, кръв, прегоряло машинно масло и изгоряла плът. Но благоприятното впечатление съсипваше самият Хаврик. Той говореше и говореше безспир, за всичко наведнъж и за нищо, за политиката на отдавна отминали дни и за своята бурна младост, за блестящите перспективи пред планетата Бипхиния и за предимствата на демократичния път, избран лично от него, от Хаврик. Говореше за необходимостта от пълна дебубризация с паралелно необубриране и никой вече нищо не разбираше. Пирянците се измъчваха в очакване на две-три фрази по същество и се мъчеха да питат за нещо, но къде ти! Хаврик не даваше да вмъкнат звук, камо ли дума в неговия монолог. Спикерът си е спикер!

Накрая Язон разби една чиния в пода и, като използва естествено възникналата пауза, съобщи гръмогласно в кънтящата трапезария:

— Господин Хаврик, много бихме искали да ни помогнете да намерим координатите на планетата Егриси. Тя е във вашия звезден куп. Не можете да не знаете!

— Егриси — автоматично повтори Хаврик. — Това ли е всичко, което ви е нужно? Координатите на някаква нещастна планетка? Ах, боже мой! Сега ще се разпоредя — ще ви ги издирят за десет, е, може би петнадесет минути. Какъв проблем е това! Дреболия! За какво говорим, господа. Чуйте сега в какво се състои моят нов проект…

„Безнадежден случай“ — помисли си Язон. И повтори своя номер с чиниите още няколко пъти.

След шестото, а може би и седмото напомняне, Хаврик най-сетне се стресна и запита:

— Но защо непрекъснато чупите съдовете?

Това бе истински напредък! Хаврик бе проявил интерес към нещо, към някого другиго освен към себе си! Не е лошо като начало.

— За късмет! — нахално съобщи Язон. — Имало е такъв древен обичай.

Хаврик се усмихна някак неопределено и смутено, което удължи мълчанието му.

— Идете и се разпоредете за тези координати! — високо и едва ли не на срички произнесе Язон.

— Да, да — кимна Хаврик и веднага излезе.

Върна се подозрително бързо и обкръжен от няколко души с видеокамери.

— Внимание, Язон! Сега ще ни слуша цялата планета. Обяснете, моля ви, на хората, че аз съм единственият човек на този свят, на когото може да се има доверие. Единственият, признат даже от извънземните цивилизации.

— Добре — съгласи се Язон. — Но имайте предвид, че ще говоря само истината.

Хаврик глуповато се усмихна — изглежда не разбра шегува ли се другопланетният гост или просто намеква нещо.

Застанаха пред камерите. Хаврик заповяда включване. Дълго бълва цветисти лъжи, наговори куп нелепости за пирянците, за щастие не успя да ги обиди, още повече на есперанто, така че никой освен Рес не го разбираше. Впрочем, на тях им стигаше само и интонацията, за да извадят пистолетите. Слава богу — размина се.

Накрая Хаврик представи Язон, на когото му пъхнаха направо в лицето масивен като топуз микрофон. Едва не стана авария — Мета, която не бе запозната с такива примитивни методи за вземане на интервю, се хвърли да спасява любимия си. Но и този път се размина.

— Уважаеми братя по разум, — каза Язон, — мога да засвидетелствам, че господин спикерът Хаврик действително беше единственият човек на вашата планета, който ни покани при себе си и ни прие радушно, докато останалите само воюваха и ни предлагаха да се махаме. Но аз се обърнах към господин спикера с малка молба — да ни каже координатите на планетата Егриси. Молбата е дребна и може да се изпълни за няколко минути, обаче аз и моите приятели стоим тук вече три часа и краят на това не се вижда. Координатите все така не сме получили, така че съдете за своя спикер сами, братя по разум…

В този момент Язон забеляза, че предаването е прекъснато и пред лицето му вече няма микрофон.

Изказването му не допадна на Хаврик, разбира се.

„Е, скъпи Хаврик, какво да се прави, аз и без друго не разчитах да ти хареса. На мен ми трябват само координатите на Егриси. Само това.“ — коментира за пред себе си Язон.

— Всички са свободни! — пронизително викна Хаврик.

Обърна се към Язон.

— Беше ми приятно да се запозная с вас. До нови срещи във Вселената. А сега господа, извинете ме — имам работа.

— А къде са координатите на Егриси? — учтиво се заинтересува Язон.

— Търсят ги — излъга без да му мигне окото Хаврик. — Ще ви съобщят допълнително! Очаквайте отговор.

Язон преведе думите му на Кърк, който вяло предложи да откъснат главата на спикера.

Язон само махна с ръка:

— Да вървим. Остана ни сержанта.

За щастие взводът не беше преместен. Затишието продължаваше. Изтощените войници почиваха в блиндажа. Гумра, надвесен над войнишкото канче, лапаше някаква яркожълта каша с късчета месо.

— Е, какво става сержант? — без особена надежда в гласа попита Язон.

— Всичко е наред, началник! Дълговете трябва да се връщат. Дръж.

Беше надраскал координатите с писалка върху парче амбалажна мукава.

— Записвах на слух, но мисля, че всичко е точно. Не се безпокой, началник. А при тоя зундей ходихте напразно. По-добре да бяхте останали да хапнете каша с нас.

Единадесета глава

Планетата Крейзик би могла да шашне всекиго, даже най-опитния междузвезден пътешественик. Язон не пропусна да обясни веднага на всички, че названието в превод от староанглийски и с някои промени в произношението означава „луда“. И наистина, не бяха необходими продължителни и задълбочени изследвания, за да се разбере причината за едно такова красноречиво име. Тук бяха направили световно сметище, вселенско бунище. Очевидно, на определен етап от бурното колонизиране на Галактическия център, по някакви странни и отдавна забравени критерии, именно на кислородна планета бяха започнали да стоварват всякакви елекромеханични, електронни, химико-синтетични и други техногенни отпадъци от околните звездни системи, а може би и от целия звезден куп. Във всеки случай под този многовековен културен слой не можеше да се види нищо природно, естествено и растително-животинско.

Обаче от боклук до боклук има голяма разлика. Там се срещаха както ръждиви железа от съвсем неопределен вид, така и почти цели, годни за използване устройства. Още по-често на планетата Крейзик се срещаха съвсем нормални машини и механизми (или поне изглеждаха такива). Но тъкмо тези находки в по-голямата си част изглеждаха съвсем немислими и неразбираеми като предназначение.

Тогава Язон си спомни, че определено бе чел нещо за планета на име „безумна“. Трябваше веднага да възстанови в паметта си източника на информация. И ако се окажеше, че той не е сгрешил, екипажът на „Арго“ щеше да получи в ръцете си данни, важни за по-нататъшните им търсения. Поне един път през целия този екстравагантен полет пирянците нямаше да налучкват. В края на краищата, защо Язон влачи навсякъде със себе си огромната библиотека, съдържаща най-пълните сведения за всички светове от Обитаемата Вселена?

И така, докато цели два часа мощният линкор кръжа като хищен ястреб над планетата, Язон се рови в звездните каталози, почти наслука, защото не помнеше на кой език тази планета е била наречена Безумна. И все пак успя да намери. Още в дълбока древност този странен свят бе получил своето название на арменски език (Язон даже дума за такова наречие не бе чувал); и после, кой знае защо, не е бил пренаписван с други букви, както е било прието за топоними, а е бил превеждан седемнадесет пъти на седемнадесет различни нови езика. А координатите му през всичките тези епохи трогателно не се бяха променяли. С една дума бунището, което бяха намерили, се оказа все същото бунище от древността. Язон вече можеше с чиста съвест да разкаже на екипажа историята на това лудо кълбо.

Светът, който служеше за всеобщо сметище, е бил оборудван с най-модерната за времето си техника — роботи-товарачи, роботи-утилизатори, роботи-транспортьори. Очевидно всички тези роботи са били изпратени на Крейзик като обслужващ персонал. Но всеки знае, че простият робот-утилизатор или товарачен механизъм с малка пренастройка може да бъде превърнат в самообучаващ се ремонтен робот. Някой бе направил такава настройка. Сега можеше само да се гадае кой именно, но фактът беше налице: през дългите векове роботите бяха ремонтирали всичко, което е ставало за поправка, а което не е, те, изглежда, бяха създали наново.

По такъв начин на планетата Крейзик в течение на хиляди години бе протичал процес на истинска машинна еволюция, за която на теория бяха разсъждавали мнозина и то отдавна, но на практика…

На практика процесът се оказал сложен и комплексен, с всичките му там борби за оцеляване и естествени подбори. Хитрите роботи успявали дори да се усъвършенстват един друг доколкото можели, без при това да постигат някакви особени върхове. За новите видове машини се съобщавало в някои стари справочници, даже били правени опити за класификация. Но постепенно интересът към феномена спаднал, редовните полети до Крейзик били преустановени. Механизираната планета не вземала участие нито във войните, нито в междузвездната търговия, а дали са продължавали или не да стоварват още отпадъци на планетата, вече никой не можел да каже, по-точно това вече никъде не се документирало. А население на планетата въобще никога не е било регистрирано. Да броиш роботите като глави от населението някак не върви, да не говорим, че повечето изобщо нямали глави…

Виж, това на планетата не се усещаше — наличието на население! Нито по архивните данни на Язон, нито по реалните наблюдения на пирянците.

Когато „Арго“ влезе в орбита, цялата тази игрива електронно-механична компания не само не прояви агресивност, но даже и елементарно любопитство. Радиосигналите, които роботите нямаше как да не са приели, като че пропаднаха в празно пространство. Нещо като отговор: „Чухме, чухме, но за какво ни трябвате?“

— Хора не могат да реагират така — разсъди Стан. — Във всеки случай хора, притежаващи такава техника.

— Правилно казваш — съгласи се Арчи. — Но представи си само за секунда, че в тоя побъркан свят отношенията са се обърнали с главата надолу: не хората владеят техниката, а техниката владее хората. Как, смяташ, ще се държи такава техника при контакт с нас?

Макар и прекалено смело, предположението на Арчи можеше да се окаже твърде близо до истината и Язон усети как по врата му пробягаха студени тръпки. Пирянците също настръхнаха.

— Ти какво предлагаш? — попита Кърк с присъщата си практичност.

— Засега нищо. Предлагам да помислим и във всичко да бъдем крайно предпазливи. На тази планета не бива да се стоварваме, както на предишните, където живееха, макар и много различни, но все пак хора. Засега ни стигат резултатите от визуалния анализ и неуспешния опит за радиоконтакт.

Язон изведнъж си спомни за Белите Птици на Отмъщението, които въпреки историческите сведения бяха взели участие във военен конфликт на съседна планета, и в ума му проблясна страшничко подозрение.

— Нека помислим, приятели — предложи той. — Възможно ли е през дългите векове на това сметище, което само се е превърнало в огромен механизъм, да не е попаднал нито един човек?

— Не е възможно — уверено каза Бручо.

— Аз също мисля така — подкрепи го Язон, — предвид местната гъстота на населението на един кубически парсек. Според мен съществуват четири варианта. Първи: хората са можели да победят, да завладеят цялата тази техника и да се спотаят. Изглежда, това не е вярно. Втори: абсолютно всички хора, попаднали тук, са били унищожени. Трети: идеята на Арчи. Хората са попаднали в плен на машините, и сега им служат. И накрая, четвърти…

Язон умишлено направи пауза. Мета колебливо произнесе:

— Могли са да направят симбиоза. Човек и машина.

— Точно така! — радостно възкликна Язон.

Въпреки че — какво радостно имаше в това? Просто много му се искаше не той, а някой друг да изкаже тази мисъл. Така тя прозвуча много по-убедително.

— Именно! Страхотна си Мета! Симбиоза! И аз исках да ви напомня за киборгите. За тези бойни птици, благодарение на които попаднахме тук, за стоманения глиган и за другите полуживотни, които периодично се появяват на Саанд и, накрая, за новото поколение пирински твари…

— Голяма каша, Язон… — промърмори Бручо.

— Разбира се, каша — съгласи се Язон с въздишка. — Просто споделих идея и предлагам на всички да я обмислят. Да се разберем така: отбой до утре, а на сутринта ще се съберем на съвещание. Струва ми се, че в най-важното Арчи е прав: едва ли има нещо по-глупаво от това да нахлуем в тази механизирана лудница с картечници в ръце…

Сутрешното съвещание не се състоя. По-точно казано, беше бързо и лаконично. Екипажът на „Арго“ още закусваше, когато останалият на дежурство при обзорните екрани Гриф вдигна тревога. Към линкора на пирянците с достатъчно голяма скорост се приближаваше неизвестен обект и ако се съди по траекторията му и по постоянно променящия се спектър на отражение и излъчване, той беше пилотиран.

— Като че не е нито снаряд, нито торпедо, но може да бъде опасен — разсъди на глас Гриф, който за миг се бе оказал зад пулта на артилерийското управление.

Тези думи бяха предадени по интеркома във всички помещения на кораба и Язон много бързаше да предотврати евентуална стрелба. Той нахлу в командната зала едновременно с Мета и Кърк.

Непознатият обект вече отчетливо се виждаше на екрана и скоростта му забележимо бе намалена. Лесно можеше да се определи, че това е летателен апарат от универсален тип. Широко разперените му крила, чието предназначение бе добре разбираемо в атмосферата, в космоса можеха да вършат работа само като слънчеви батерии. Носовата част на тоя самолет бе моделирана като красиво девическо лице, а аналогията се подсилваше от едър бюст върху долната част на фюзелажа. Подобен дизайн събуждаше спомен за древни времена, когато носът на платноходите, бродещи из океаните, е бил дърворезба с образи на хора и животни, което е нямало нищо общо с целесъобразността, а се е правело за красота или по магически съображения. Наистина, функционалността на подобен род детайли в един лайнер предизвикваше силни съмнения.

Междувременно белоснежната птица се приближаваше и всички като хипнотизирани следяха нейния полет. Язон осъзна, че думата „птица“ му е дошла естествено и закономерно. Бялата Птица на Отмъщението! Не е ли това тя?

— Максимум светлина върху обекта! Максимум информация за обекта върху монитора! Да се включат всички системи за защита, но да не се стреля в никакъв случай! Опитайте се да й предадете нашето предложение за сътрудничество.

„Да, именно «й» предайте — помисли си Язон. — Този летателен апарат просто изисква да бъде назован в женски род.“

— Няма отговор? Опитайте още веднъж! Не стреляйте!!!

Язон направо крещеше своите команди една след друга, без да ги съгласува с никого, но Мета само кимаше в знак на подкрепа, а Кърк едва забележимо с очи даваше да се разбере, че не възразява.

Колкото по-близо идваше жената-птица, толкова по-малко заплашителна изглеждаше. Мнозина успяха да пресметнат по прибори размерите на летателния апарат, но Мета първа успя да изрече:

— Та тя е с размерите на човек! Даже по-малка. Значи това не е кораб, не е устройство, а киборг.

Догадката й беше по-скоро интуитивна и изпреварваше логическия ход на мисълта. Но и Язон мислеше същото.

Киборг или не, бялата птица доближи до „Арго“ съвсем плътно, сгъна криле и спусна колесник, не, не колела, а обикновени птичи крака! И кацна на конзолата на ракетната установка като на клонка. Нямаше никакво видимо оръжие, а колкото до скрити средства за нападение — не може всичко да се предвиди, я! Но в този случай се оказа, че няма какво да се предвижда. Като че беше някаква чайка, нехайно кацнала на крайбрежните камъни, или самият гълъб на мира, добър посланик, вдъхващ надежда като бяло знаме на парламентьор.

Стандартен отговор на радиосигнала така и не дойде (по тия места май нямаше кой знае какви стандартни неща), но след известно време, когато пирянците не само успяха да се окопитят, но и започнаха да се въртят от нетърпение и бездействие, на челото на жената-птица присветнаха цифри и започна обратно броене на секунди и минути.

След седем минути щеше да се случи нещо!

Две от тях отидоха в убеждаване на пирянците да не нанасят изпреварващ удар. Клиф, например, считаше, че бялата птица (още повече — Бялата Птица на Отмъщението?!) — е обикновена бомба с часовников механизъм. Язон разби тази хипотеза на пух и прах. Щяха ли да предупреждават за времето на евентуален взрив? Пък и обикновеното оръжие не може да бъде опасно за супербронята на „Арго“ със седем дублиращи защитни системи. Ако пък беше сериозна бомба от типа на анихилационните, тогава е невъзможно да я взривят с ракети. Единственото, което би могло да се направи в такъв случай би било това — някой да излезе в открития космос и вежливо да помоли птичката да отлети. А ако тя не пожелае, да се опита да я откъсне от кораба и да я захвърли колкото може по-далеч.

Не се намериха желаещи да се занимават с такива глупости, а през това време дисплеят на челото на гостенката смени темата и изписа пробягващо съобщение на три езика, между които и на междуезик: „Следвайте ме!“ След което обратното броене продължи. Оставаха само три минути…

В края на краищата решиха да послушат Язон — той умееше да убеждава, дори понякога просто се налагаше с авторитета си. И той се разпореди без колебание:

— Пригответе десантния катер за старт!

— Ами ако е капан? — запита Кърк.

— Там ще разберем — усмихна се Язон.

Кърк също се позасмя в отговор. Пирянците някога да са се отказвали да попаднат в капан, от който сетне да се измъкнат победоносно с чест?

А новият надпис върху „птичия“ дисплей зарадва всички със своята военна лаконичност: „Коридорът е отворен. Последвайте ме! Дистанция — до километър.“

„Едва ли това е капан — помисли Язон. — Освен ако не е лично за мен. А кой друг би се хванал в него?“

А да се страхува от капани, поставени за Язон дин Алт, е глупаво. Нали той е тук точно за да ги търси.

Игривите опити на Мета да се поотклони от курса, зададен от птицата, красноречиво показаха, че коридорът е проправен през електромагнитно поле с невъобразимо напрежение. Всеки метален предмет отскачаше от него като гумена топка. Така без специално разрешение пътят към планетата беше отворен за всички желаещи облечени в пластмасови скафандри, без ножове, пистолети и електроприбори. Тежко и горко на диверсанта, който попадне в царството на техника с многовековно саморазвитие!

Приземяването мина успешно — направо на неголяма площадка, очевидно предназначена само за това. Но всичко останало, което се виждаше наоколо, никак не приличаше на космодрум. Отпред, в огромна купчина, може да се нарече планина, зееше черният отвор на пещера (вероятно тунел). Повърхността на планетата от площадката до входа на тази доста неуютна дупка беше затрупана с неработещи устройства, дребни резервни части и останки от по-едри детайли. Такава беше гледката и от космоса, но сега отблизо поразяваше чудноватото съчетание: прекрасната в своето съвършенство белоснежна жена-птица; мяркащия се в далечината робот-гигант с лъснат до блясък брониран корпус и точни смислени движения и сновящите наоколо самоходни платформи върху покрити с шипове крачещи колела; и всичко това — на фона на безкрайно хилядолетно сметище. Явно представите на роботите и киборгите за естетика се различаваха от човешките, въпреки че се бяха заселили на кислородна планета, където един обикновен хомо сапиенс би могъл да излезе и да се разхожда без допълнителни приспособления.

Пирянците изпълниха това, което им беше заповядано, но щом скочиха сред полето от техногенен хаос, се стъписаха и ентусиазмът им се изпари. Птицата се издигна и мигом отлетя някъде нагоре и далеч, като даже и дума не изписа на дисплея си. А от пещерата — виж ти, изненада! — насреща им излезе висок слабичък старик с дълга брада, не по-малко бяла от корпуса на птицата. Андроид? Киборг? Или все пак — човек! Поне така реши Язон, а и пирянците разпознаха в дошлия човешката природа.

— Киней — представи се беловласият абориген и заговори на странен език, абсолютно непознат даже на Язон.

За щастие старецът владееше и съвременния международен език на Галактиката.

Изглежда все пак тук човекът управляваше роботите, а не те — човека. Киней бе нещо като пазач на този „склад“. Наистина, той не знаеше със сигурност дали е сам тук, но това изглежда много не го и вълнуваше. Почтеният старец водел отшелнически живот, но когато видял в небето огромния кораб, в душата му се събудило някакво отдавна забравено любопитство и той решил да покани на гости странниците, толкова редки по тия места.

— Значи, вие ни изпратихте тази красива птица? — реши да уточни Стан.

— Може да се каже, че аз.

Всички отговори на стареца бяха така уклончиви.

— А тя наистина ли ви слуша? — продължаваше да разпитва Стан.

— Те всички слушат, но невинаги, и не за всичко.

— А къде отлетя сега?

— Мисля, че отиде да вика приятелките си.

Разговорът вървеше бавно, почти вяло. А междувременно малки платформички с манипулатори, подобни на човешки ръце, сложиха дълга маса направо под открито небе, поставиха около нея столове, и започнаха да носят блюда с ядене и бутилки с напитки като истински сервитьори. Тези примитивни устройства (или същества?), изглежда слушаха стопанина си много повече от птиците. А птиците — какво да се прави! — са високоорганизирани същества (или устройства?), поради това и горди — летят където си искат.

— А без птиците ще можете ли да ни организирате коридор обратно до орбитата? — строго попита Кърк.

— Това нека не ви безпокои — увери го старикът Киней. — Не бързайте. Нека поседим, да хапнем и пийнем, пък после ще видим.

Кърк не беше ощастливен от тази перспектива, но храната изглеждаше съвсем нормална, дори апетитна, а пирянският вожд вече бе разбрал, че тук, в центъра на Галактиката, ако тръгне да хваща бика направо за рогата — нищо не става. Трябваше да се вслуша в съвета на Язон и търпеливо да чака. Нещо за хапване ли? Това никога не пречи.

Но точно това не успяха да направят.

Щом седнаха и се пресегнаха към дебелите пластмасови чаши и изящните многозъби вилици, от небето, плющейки с криле, налетяха същите бели птици. Сега бяха много. Извънредно много. Язон не би се наел да разпознае сред тях онази, която ги беше съпровождала до пещерата на Киней. Напълно загубили своята женственост и красота, те грабеха от всички храни поред, разкъсваха ги на парчета, гълтаха без да дъвчат, ръмжаха, мляскаха, плюеха, задавяха се и за броени минути превърнаха разкошната трапеза в сметище като всичко наоколо. Само че този път бунище от органични отпадъци — с отвратителни огризки и кости, сред вонящи локви, където се смесваше вино, сосове, подправки и птичи курешки.

Милите белокрили девойки отлетяха така внезапно, както бяха паднали от небето. Пирянците, то се знае, бяха наизвадили оръжията си мигновено, още щом чуха шум на криле, но никой не се реши да стреля. Реална заплаха за живота им нямаше, а храната… какво толкова е храната? Все пак не са тук стопани, а гости. Може би в местните правила така да е прието — да дават на птиците всяка първа порция? Да си кажем правичката, бая голяма порция за такива ефирни създания, но… не е работа на пирянците да отсъждат. И те търпеливо зачакаха обяснения.

Старецът бе закрил лице с ръце и между пръстите му се стичаха сълзи.

— Какво значи всичко това? — обади се най-сетне Язон.

Тогава Киней изтри сълзите с ръкава на плаща си и каза:

— Сега ще ви разкажа истината. Времето на уклончивите отговори и недомлъвките свърши. Слушайте. Аз бях цар на планетата Егриси.

Язон трепна и се приготви да слуша с удвоено внимание.

— Аз бях цар — продължи старецът, — свали ме от трона Сулели, който се нарече Исак Даниил Иот. Той твърдеше, че такава била волята на боговете. Те били счели, че аз съм прекалено жесток към своите поданици и ме заточиха тук за наказание. На Крейзик имам много слуги, но те са безсловесни. Всички са неживи или полуживи. Но най-важни за мен са Белите Птици на Отмъщението, защото тях сам си ги отгледах. Сам изобретих тази форма на синтетичен биоелектронен живот. И сега ги развъждам като пуйки в птицеферма. С всяка изминала година моите славни птички стават все повече. Някога ние ще бъдем непобедима армия. И тогава аз ще стоваря цялата натрупана сила на моята мъст върху древната, поругана от нечестивци, земя на Егриси. А засега… Засега не сме толкова силни. Моите птички участваха в две малки военни кампании. Например на Бипхиния веднъж подкрепихме мемриците.

— А защо именно мемриците? — бързо го прекъсна Язон.

— Младежо! Преди много години моите синове отлетяха там и станаха мемрици.

— Ясно — включи се Арчи, който вече се дразнеше от словоохотливостта на стареца. — Но ние така и не чухме, защо вашите толкова забележителни слуги изплюскаха целия ни обяд. Или нещо не съм разбрал?

Навярно младият Арчи нещо попрекали с въпроса си. Белобрадият Киней отново се разплака, известно време не беше в състояние да говори, а после прошепна:

— Излъгал ме е оракулът…

При тези думи пирянците се натъжиха. Решиха, че случаят е по-тежък и от този с Хаврик. Въпреки че изглеждаше, ето я, планетата Егриси… Близка като собствения лакет, който не можеш да ухапеш. Старецът е явно в такова състояние, че нищо ценно не може да се изкопчи от него… И славните му птички скоро ще изкълват не само трапезата му, но и него.

Но Язон оценяваше ситуацията по съвсем различен начин. Радваше се, че пирянците отново благоразумно се въздържат от агресивни действия. Самият той умееше да чака и да изслушва другите, без да бърза. Затова Язон едва забележимо намигна единствено на Арчи: „Спокойно, приятелю, не бързай, сега сам ще си каже!“

И мъдрият старец разказа следното:

— Моите птички са много умни, не могат да говорят, но всичко разбират. Те от самото начало знаеха, че много обичам да си похапвам. Вие просто не можете да си представите какъв лакомник съм само! Направо съм чревоугодник. За мен най-голямото наказание е да нямам какво да ям. Всъщност, сигурно това ми е наказанието. Заточението само по себе си е нищо. Какво значение има къде живееш? Ако не беше една дреболия — тук, на Крейзик, съвсем няма храна. Тъй. После птичките ми се научиха отнякъде да донасят истинска, вкусна храна. Аз, разбира се, я споделях с тях. Птичките ставаха все повече, и носеха все повече храна. После в този механизъм нещо се счупи. Започна да не стига за всички. Те нали знаеха, че за мен не е задължително да ям… И започна една… Тъкмо седна — и те веднага долитат! И изяждат всичко докрай. Никъде не мога да се скрия, нито в някоя пещера, нито в машина, нито в леглото… Навсякъде и винаги ме намират. Изяждат и закуската, и обеда, и вечерята до троха. Предлагам им — взимайте всичко предварително, аз нямам претенции. Не и не, гледат ме с едни такива ясни сини очи, мълчат и сякаш подхвърлят: „Не мързелувай, Киней, по-често сервирай масата!“ И така почти триста години ден след ден — мъка…

— Колко?! — изуми се Арчи с наивното удивление на новака. — Как така сте живи досега?

— А това за какво е? — тъжно каза Киней и дръпна ципа на хитона си.

Върху гърдите на стареца имаше плоска блестяща кутийка.

— Биоелектронна батерийка — поясни той. — Слънчевата енергия попада върху кожата ми и се превръща в химическа, химическата — ето тук, в биохимическа, и всичко е наред. Метаболизмът не е нарушен. И аз живея. Но ми се яде!!! Просто не можете да си представите как ми се яде… Та Оракулът ми обеща, че този мой проблем ще се реши от само себе си, когато на планетата Крейзик пристигне огромен кораб със силни и доблестни воини на борда.

— Благодарим за комплимента — отвърна поласкан Язон. — А сега слушайте внимателно, дядо. Вашият оракул всичко е предсказал правилно, просто трябва да се има предвид, че никой проблем не може да се реши от само себе си. Но! — Язон вдигна пръст, за да наблегне на следващите фрази: — Ние като доблестни воини ще успеем да ви помогнем. Само че за целта трябва да стигнем до Егриси. Така че, бързичко ни кажете най-краткия път за там! А ние на връщане няма да ви забравим и ще ви спасим от многовековното страдание. Е? Става ли?

Старецът Киней гледаше Язон с изумени очи. Той явно не смяташе да крие координатите на планетата Егриси и просто не можеше да повярва на късмета си. Изглежда никога досега не беше срещал порядъчни хора, а сега, с помощта на киборгската си свръхчувствителност усещаше, че не го лъжат. Беше готов да разкаже всичко, което знае. Но само желание не стигаше.

— А как ще ви обясня къде е планетата Егриси, като ме транспортираха оттам в затворен контейнер?! — изплака старикът и надеждите на всички пирянци рухнаха.

Арчи пръв успя да формулира смислен въпрос:

— Скъпи наш Киней, нима на цялата тази планета нито един робот, киборг, андроид или компютър не знае разположението на толкова близък за вас свят от съседната звездна система? Не мога да повярвам!

Киней се замисли дълбоко, после мълчаливо започна да пляска с ръце. В този миг даже Язон си помисли, че всичко е безнадеждно и е време да си ходят.

Но след деветото пляскане долетя Бяла Птица на Отмъщението и послушно кацна на края на масата, опустошена от нейните роднини.

— Ето — проговори белобрадият Киней. — Тя знае къде е планетата Егриси.

После старецът притисна голямата птица до гърдите си и прошепна със силен свистящ шепот:

— Планетата Егриси, лястовичке моя. Лети и убий Сулели. А те ще летят след теб и ще ти помогнат. Да не ги загубиш. Това е най-важното.

— Не сме ти обещавали да участваме в убийството на твоя брат Сулели — изръмжа Кърк, съзнателно преминавайки на „ти“. Страшно мразеше някой да решава вместо него.

— Но нали искате да стигнете до родната ми планета?

— Да — отвърна Кърк.

— Тогава не обръщайте внимание на думите ми, а просто летете след нея.

— А с каква скорост лети вашата птица? — попита Мета. — Аз като пилот…

— Разбрах — прекъсна я старецът. — Тя ще се синхронизира с вас. А по принцип тя може да лети със скорост, равна на две десети от скоростта на светлината.

— Става — каза Мета.

Язон копнееше да разпита безумния старец от безумната планета още за много неща. Не успяха да поговорят за роботите, за историята, за другите хора, които са долитали досега преди тях…

Но Киней изведнъж произнесе тържествено:

— Аз ще ви чакам. А сега побързайте! След минута ще ви дадат коридор. Трябва да летите.

Егриси се оказа третата планета в системата на малка жълта звезда, известна между астрономите под името Нов Кокос. Кой би си го помислил: Арчи през студентските си години бе написал своята първа самостоятелна научна работа на тема: „Същност на цикличните промени в светимостта по данните от жълтото джудже Нов Кокос“. Наистина светът е малък! По онова време студентът Арчи е бил абсолютно убеден, че в тази система няма и не може да има никакви обитаеми планети. След това се изясни, че начинаещият астрофизик сериозно се е объркал не само по отношение на планетата, но и дори по отношение на същността на тези промени.

Причина за тях беше не в самата звезда, а в малко нестандартната обвивка, обгръщаща светилото по цялата сфера някъде по средата между орбитите на третата и четвъртата планети. Това бе плътен метеоритен пояс с дебелина двадесет километра. Трогателно съвпадение с известната от учебниците по история дебелина на Сатурновите пръстени в онези довоенни времена, преди да ги разнесат по разни космически щитове. Метеоритният пояс около Нов Кокос беше не само плътен, но и необикновено подвижен, което определено свидетелстваше за неговата младост.

Но подобни изследвания представляваха интерес единствено за Арчи, който гледаше на света с широко отворени от научен възторг очи. Останалите от екипажа на „Арго“ бяха загрижени от съвсем практични проблеми, всъщност само за един-единствен проблем: как да се промъкнат през този пояс с минимални загуби? Направо? Възможно. Но това би означавало колосален разход на енергия, риск да излязат от строя множество жизненоважни системи на кораба и накрая, прекалено много шум. Все пак те идваха на Егриси не като дългоочаквани гости и беше желателно да се промъкнат незабелязано.

Тогава как? Да маневрират? И това изглеждаше реално. Но тогава щеше да е нужно твърде много време за изучаване на закономерностите, по които се движат метеоритите и за съставяне на подробна програма за маршевите, маневрените и спирачните двигатели.

Трети вариант като че ли нямаше. Съществуваше някакъв междинен: да се маневрира на око, а при нежелателни сближавания с някой метеор — да се стреля. Но и този вариант на практика бързо се превръщаше в първия.

И когато те се доближиха на минимално допустимо разстояние до потока кошмарни черни грамади, които се блъскаха, трошаха, въртяха и разпиляваха, пътеводната бяла птица, летяща пред тях, забави рязко почти до нулева скорост и като застана в центъра на обзорния им екран, включи дисплея на челото си.

„Внимание — занизаха се думи. — Внимание! Сега в потока от метеорити ще се образува пролука, достатъчна за проникване в сферата. Можете да избегнете опасни сблъсъци с големи астероидни фрагменти само при едно условие: движете се зад мен точно на сто метра разстояние. Каквото и да става наоколо, не сменяйте посоката на движение, скоростта и разстоянието до ориентира. В случай на изчезване на ориентира се движете по същия курс и със същата скорост.“

Не се досетиха веднага какво означава това „изчезване на ориентира“. Разбраха го по-късно. След навлизането в потока известно време пътуваха изненадващо безпроблемно. Което не беше и изненадващо — и птицата, и корабът явно изпълняваха детайлно съставена от някого програма. Но после… Всяка програма има своите несъвършенства, не може без сюрпризи.

Две циклопични скали с прицелна точност се сблъскаха с широките си плоски издатини и премазаха малката бяла птичка. И веднага започнаха да се раздалечават, като всяка отнасяше върху себе си зелено-кафявия отпечатък на току-що работилото устройство — изящно, сложно, и доста неглупаво създание (а може би все пак същество?)

Пръстите на Мета не трепнаха ни за миг. Скалите бавно се разминаваха, „Арго“ се промъкваше, пот се стичаше по лицата на пирянците, които в тази минута с нищо не можеха да помогнат на своя пилот. Можеха само да мълчат, да стискат зъби и да не пречат, за да не изплашат изплъзващия им се късмет.

Преминаха влудяващо бавно, почти стържейки броня в скалите, които отново се сблъскаха точно зад кораба, а други два астероида се превърнаха в прах и отломки няколко секунди пред тях.

После стана чисто черно, само проблясваха разноцветни звезди, сред които бавно се уголемяваше огненото клъбце на Нов Кокос. Сега вече можеха смело да форсират двигателите. И Мета от радост така пришпори звездолета, че целият екипаж бе повален на пода и почти сплескан от ускорението като под колела на гигантски всъдеход. Никой не бе успял да легне в креслата против претоварване, защото преди това пирянците бяха застанали зад гърба на пилота си от солидарност. Никой не се обиди. Голяма работа — седемнайсет „g“! Нищо и половина.

Дванадесета глава

Космодрумът на Егриси се оказа доста цивилизован: чистичък, подреден, с нормално работеща диспечерска служба, с бригади за летищно обслужване, с полицейски и митнически постове. Беше съоръжен да приеме дори „Арго“, но пирянците предпочетоха да оставят в орбита своя могъщ кораб. Е, сега в него дежуряха само седем човека начело със Стан. Това бе минималният, да не кажем аварийният екипаж на линкора. А подразделението, което по своята численост можеше да бъде определено като космопехотна рота, не се побираше в десантния катер. Така че се наложи да изпратят на Егриси по-голямата и далеч по-заплашителна междупланетна канонерка. Язон не знаеше какво или кой ги причаква в крайната точка на дългия им сложен път, но за всеки случай искаше да разполага с максимална ударна мощ. Не, дула на оръдия не стърчаха навън, а и по себе си пътешествениците не бяха накачили нищо особено. Неизменните пирянски пистолети дори бяха скрити в широки ръкави — защо да плашат хората? Виждате ли? Ние сме просто туристи — очите широко отворени и усмивки от ухо до ухо.

А времето беше точно като за туризъм: безоблачно небе, жарко слънце, курортни пейзажи около космодрума — планини, море, пясъчни плажове, палми. Полицията и митницата посрещнаха другопланетците студено, но вежливо. За щастие носенето на оръжие тук не бе забранено, а на въпроса за наркотиците всеки от пирянците с чиста съвест отговори отрицателно. Та нали даже взетия за изследване плод куромаго бе останал на борда на „Арго“.

Никой не ги попита за целта на посещението им и това беше странно. Така биха могли да се държат полицаите във високоразвити светове — отдавна влезли в Лигата, където представителите на властта автоматично разпознават своите по отличителните им знаци. Е, разбира се, въпросът за целта на посещението би бил безсмислен, даже неуместен, ако планетата водеше война, а от космоса пристигаше нова бойна единица. Но не беше нито едното, нито другото. Навсякъде цареше покой и благоденствие, а между другото нито Лигата на Световете, нито Специалния Корпус имаха каквито и да било сведения за третата планета от системата Нов Кокос. Може би все пак имаше някаква грешка?

За да не рискува пред полицая с такъв нелеп въпрос, Язон хвана за реверите някакъв обикновен шофьор, който търсете клиенти на междуезик. Шофьорите по космодрумите винаги владеят по няколко езика, макар и лошо. Но винаги за всичко са информирани. Този шофьор енергично въртеше на пръста си ключовете от своето транспортно средство, а главата му бе украсена с неописуема шапка — плоска като писта, с диаметър поне два пъти по-голям от този на главата му, плюс козирка против слънце.

— Кажи приятелю, можеш ли да ни отведеш до местното представителство на Лигата на Световете?

— Къде, къде, уважаеми? Не разбрах.

— Лигата на Световете. Лига — повтори Язон колкото се може по-отчетливо.

— Слушай, амханаги, направо да беше казал така! — зарадва се шофьорът, като продължаваше да вмъква местни думи във фразите на междуезик. — Ние имаме такъв хубав састумро. Разбираш ли, амханаги? Хотел „Лига“!

Язон, кой знае защо, веднага се съгласи:

— Давай към хотела.

Всъщност знаеше защо. Стана му ясно, че не греши — представителство на Лигата тук няма. Налагаше се да действа по някакъв друг начин. А за целта най-правилно беше първо да се настанят някъде. Да хапнат, да се запознаят с местните обичаи, да направят справки по официалните канали и в края на краищата още веднъж да се свържат с Бервик. Първата информация за Егриси Язон бе предал на „шефа“ още от борда на „Арго“. И сега бе убеден, че добрият хотел е най-подходящ вариант за тяхната група.

— Ей, приятел, пропуснах да те предупредя, че сме повече от тридесет човека.

— Обиждаш ме, ахманаги. Моята манкана побира и петдесет души.

Манканата се оказа съвсем обикновен, доста по-комфортен в сравнение с транспортните средства на Поргорсторсаанд, автобус. При това не им излезе скъпо — приветливият шофьор без никакво колебание прие от Язон кредитни чекове. Бисерно проблясващите хартийки му бяха добре познати като платежно средство, въпреки че в космопорта нямаше специално обменно бюро. Язон бе забелязал това. Техните кредити също така бяха приети и в хотела, когато солидната делегация от никому неизвестната планета Пир поиска като на шега цели тридесет и три места в стаи категория „лукс“.

Язон помоли десетина души, начело с Рес, да останат в космопорта да наглеждат канонерката и да наблюдават другите пристигащи и излитащи кораби. Тази група пирянски бойци имаше задача и да изучи околностите, да набележи всички подозрителни типове и непрекъснато да бъде във връзка с ръководството, т.е. с Язон, Мета и Кърк. Нямаше съмнение — планета на такова технологично ниво има напълно модерни спецслужби, способни да следят всички необичайни гости още от появата им в орбита, пък даже и от по-рано.

А састумрото, т.е. хотелът, наистина никак не бе лош. В действителност се казваше „Лидо“, а не „Лига“, но това вече нямаше никакво значение. Грешката беше смешна, но може би за добро. Като поговори с портиера, Язон установи, че името е било дадено от първия собственик на хотела — някакъв италианец на име Фермо.

— В какъв смисъл италианец? — Язон бе заинтригуван. — Някъде тук има ли планета Италия?

— Не знам — честно си призна портиерът. — Може и да има. Но Фермо беше от някаква много далечна планета със странно име… Като че Училищна… Школна…

— Скоглио? — предположи Язон.

— Точно така! — зарадва се портиерът. — Скоглио. Благодаря, амханаги, че ми напомни. Сега ще има какво да разказвам.

Язон не помнеше човек на име Фермо, но си отбеляза да направи справка за първия стопанин на хотела. Простичката дума „лидо“ той лесно си преведе от полузабравения език. Тя означаваше „крайбрежие“, „крайморие“ и му подхождаше идеално.

Гледката от прозорците бе прекрасна. Направо да ти се прииска да плюеш на всичко и да отидеш да поплуваш…

В края на краищата, докога може само да се работи?!

— Може би ще се топнем в морето, а? — мечтателно рече Мета, след като се откъсна от прозореца и седна в дълбокото меко кресло. — Харесва ли ти тук?

— Харесва ми много — отвърна Язон, — но сега ще си вземем душ и ще отидем да обядваме. Ако успеем.

— Ама че си скучен! — Мета нацупи устнички. — Не даваш даже да помечтая. А защо да не успеем да обядваме?

— Защото помолих Гриф да намери телефона на приемната на местния цар и да предаде на този монарх, че току-що пристигналият принц по рождение Диомед, син на Айзон, иска да го види.

— Принца по рождение — това ти ли си? — изхъмка Мета.

— Разбира се, че аз — сдържано отвърна Язон. — И смятам, че рожденото ми име тук помнят повече, отколкото името на знаменития мошеник Баухил, който обра казино „Мъглявина“.

Язон не сбърка. И не само за името. Не им беше съдено да обядват в „Лидо“.

Десет луксозни, искрящи с червения си метал манкани пристигнаха пред стълбите на „Лидо“ заедно с личната покана на цар Исак Даниил Иот за аудиенция. Цели петнадесет минути шествието вървя по прекрасна автомагистрала покрай морето, после зави в стръмно издигащ се в планината път, пресечен от бариери. Царският замък беше построен на извънредно красиво място и изглежда, отпреди не едно столетие. Стените му блестяха с девствена белота, бяха грапави и даже ръбати, като че ли изсечени от захар. А медночервените остри покриви на кулите сияеха, сякаш ги полираха ежедневно. Може и така да беше, а може би покривите и автомобилите се правеха от някакъв материал, само външно подобен на обикновена мед.

Обедът, то се знае, бе царски. Беше сервирано в главната зала — не кой да е, роднина е дошъл. Араки, лудѝ и гвино се лееха като река. Впрочем, лудѝто се оказа някаква доста посредствена бира, аракито — лоша водка, а сред развеселяващите напитки с общо заглавие „гвино“ можех да се намерят доста добри вина. Обаче Язон не можеше да си позволи по-сериозна дегустация — чакаше го аудиенция при царя! Колко жалко. Най-голямо удоволствие в този момент щеше да му достави едно изтягане под палмите с бутилчица в ръка… и за нищо да не мисли.

— Елате, Диомед — деликатно се обади Иот над самото му ухо, след като се беше доближил неусетно зад гърба му. — Дойде време да поговорим насаме.

— Добре — съгласи се Язон. И добави с почти същия конспиративен шепот, както царя:

— Само че с мен ще бъде тази дама.

— Защо? — учуди се Иот.

— Защото тя е моя жена.

Аргументът прозвуча убедително. Иот се замисли и реши да не спори. Кой знае какви традиции се спазват на далечната планета Пир? Може би за тях жената да е по-важна от личната охрана? А Язон си беше довел сериозна свита. Започнеш ли да възразяваш — току си си навлякъл неприятности с тези мутри… Планини от трупове, счупени стъкла, оплескано с кръв, не ти е работа! Само ремонтът колко ще струва! По-разумно е да потърпи за малко присъствието на една жена…

— Заповядайте, Диомед — повтори царят.

Язон кимна на Кърк, че всичко е наред, връзката остава включена, Мета е с мен, оръжието си е с нас. После двамата с Мета станаха, благодариха на царя, на готвачите и на слугите за прекрасния обяд (Язон с неговите способности успя даже да произнесе няколко фрази на местното наречие — за всеобща радост на егрисианската страна) и, съпроводени от двама главорези с огромни допотопни разголени мечове (такъв беше стилът тук), те напуснаха трапезарията и се скриха в царските покои, предназначени специално за аудиенции.

Язон си представяше как би могла да изглежда приемна за особено важни гости и тайни преговори у владетеля на толкова странна планета като Егриси, където постиженията на съвременната цивилизация така хаотично са смесени с древна диващина. Там навярно ще е пълно със зле маскирани камери и микрофони, подслушвателна апаратура и автоматично огнестрелно оръжие, което се включва дигитално; механични капани и друга хитроумна техника от тоя сорт. Впрочем, той много се надяваше, че няма са се стигне до стрелба и вързване с въжета. За мирен и положителен резултат му трябваше само едно — правилно проведен разговор.

— Мета — прошепна той на своята телохранителка. — Много те моля, помълчи, докато не те помоля да се включиш. Става ли? Не се обиждай.

Мета вече за нищо не се обиждаше. Но появеше ли се и най-малка заплаха за живота на един от тях, тя щеше да постъпи така, както й подскажат поетите още с майчиното мляко пирянски инстинкти.

— С какви новини идваш, момчето ми? — започна Иот, като демонстративно фамилиарно премина на „ти“.

— Нима не знаеш, вуйчо! — подхвана със същата прикрито-заядлива интонация Язон. — Долетях да взема принадлежащия ми по право звездолет „Овен“, доставен на твоята планета от доведения ми брат Фрайкс по волята на нашата майка Нивела. Фрайкс също бих взел. Чувам, че отдавна искал да се върне заедно с жена си и децата си. Ако нещо не е така, поправи ме, о, вуйчо мой!

Вуйчото Иот просто се шашна от това нахалство и се разкрещя:

— Нищо не е така! Нищо! Чуй ме сега. Слушай и помни. Фрайкс го няма вече. Умря преди няколко години. Децата му са тук, но дали ще искат да дойдат с тебе, е съвсем друг въпрос. Вдовицата на Фрайкс, Галка, мисли отново да се омъжва и не някъде другаде, а точно тук, на нашата най-прекрасна в цялата Вселена планета. Галка, с другата ми дъщеря Миди и синът ми Фаетон прекрасно си прекарват времето. А пък ти, Диомед — или по добре да ти викам Язон? — наистина си ми племенник, а аз съм ти вуйчо, защото Нивела е моя родна сестра. Ето защо „Ослепителният винторог“… Винторог! Разбра ли? А не звездолет! Ето защо той се оказа на моята планета. Но помни, Язон, ако щеш Диомед, след като „Ослепителният Винторог“ бе изпратен от Орхомен на Егриси, аз изпратих шифрограма направо в космоса, защото не знаех накъде да насоча сигнала. И в тая шифрограма пишеше: „Благодаря ти, Нивела, за подаръка, но не искам повече да виждам нито тебе самата, нито твоите мъже Ахамант и Айзон. Достатъчно неприятности ми причинихте и сега с помощта на устройствата, намиращи се в «Овен», аз ще се оградя от целия останал свят и моята планета ще живее най-добре в цялата Вселена, а вие, побъркани фанатици на науката, можете да продължавате своите изследвания където си щете, само че вече без мене. Поздрави Фел.“ Ето така! Помня наизуст текста на тази забележителна шифрограма. Впрочем, не знам дали Нивела я е получила, но аз успях да зачеркна от всички галактически справочници името Егриси, а метеоритният пояс, отдавна създаден около моята планета от боговете, ни позволи истински да се изолираме от близки и далечни завистници и зложелатели. Такива ми ти работи, Язон! А ти си научил за нас и си успял да се промъкнеш дотук. Това силно увеличава твоите шансове, но все пак да твърдиш, че „Ослепителният Винторог“, една от най-древните ценности на Вселената, или звездолетът „Овен“, както ти го наричаш, ти принадлежал по право — това вече е прекалено! Той принадлежи на мене! Вече почти тридесет години!

Язон слушаше този високопарен монолог и се учудваше на нелепата откровеност на Иот. Защо му казваше всичко това? Искаше да го стресне? Да го убеди в нещо? Смешно! Нали всички нови знания увеличават силата на противника. Или царят на планетата Егриси предполагаше, че Язон предварително знае вече всичко това? Всъщност Язон знаеше много повече, но в съобщеното от Иот се съдържаха принципно важни и абсолютно нови сведения. Мозайката се сглоби окончателно и сега Язон се усещаше непобедим — ако не в друго, то поне в информационната война.

Точно тогава той си спомни истинското име на Иот, което бе споменато на два пъти — в шифрограмата на Фрайкс и лично от Киней.

— Ти говори красиво, Сулели, но сега послушай мен!

От това обръщение царят подскочи като ударен, но се въздържа от по-категорична проява на чувства, така че до стрелба не се стигна.

— Слушай ме сега. Не знаех, че си ми кръвен вуйчо. Настина не знаех. Благодаря за новата информация. Но аз се отричам от тебе. Такъв роднина не ми е нужен. Даже на такава забележителна и богата в природно отношение планета. Трябва ми само златната черупка. Дай ми я и заедно с цялата си свита ще отпътувам от твоята планета за броени часове.

— Лъжеш! — закрещя цар Иот.

Ама той наистина бил страшно задръстен, за да не кажем направо глупак.

— Ти лъжеш! Аз видях с каква войска пристигна на моята планета принцът по наследство Диомед. Ако от малкия кораб излязоха четиридесет човека, колко ще се стоварят от големия, който е на орбита? Знам, че искате да завоювате този свят. Искате да завладеете още една планета, за да можете да притежавате природните й богатства. Проучих ви. Известно ми е, че сто тридесет и осем пирянци са завоювали цяла планета. Сега искате и Егриси. Няма да стане!!!

Вуйчо Сулели-Иот бил патологичен идиот, да го слуша повече просто не е интересно, но отделни фразички са много любопитни! Например тази за проучването. Откъде, по какъв начин? По какви канали? Уж планетата била напълно изолирана от света. А цифрата сто тридесет и осем неслучайно е толкова точна. Изглежда, че освен информационната мрежа на Специалния Корпус съществува и някаква друга, сиреч вражеска. Но само луд би допуснал до такава свръхсекретна мрежа такъв И. Д. Иот!

— Слушай ме внимателно, племеннико! Вашият план за превземане на планетата е обречен предварително. Всеки влязъл в моя дворец излиза, ако аз му позволя това, каквото и да ми струва. Всички агенти на Пир, които са останали отвън, ще бъдат неутрализирани от моите специални супервоини. А корабът в орбита… Ще го накараме сам да напусне околопланетното пространство. Как? Няма да ти кажа! Нека бъде изненада.

„Слава богу — помисли си Язон, като си спомни любимата фраза на Солвиц. — Най-сетне реши нещо да запази в тайна. Вече се опасявах, че ще вземе да ми диктува паролите за общуване с личната охрана!“

— Вуйчо — каза Язон ласкаво, — не ме заплашвайте с разни глупости. Още веднъж повтарям: дошъл съм само за „Овен“. Щом го получа, отлитам обратно с целия си екипаж. Даже ще ви разреша да преброите всички лично — човек по човек, за да не останат подозрения.

Язон умишлено пак премина на „вие“, като се надяваше по този начин да успокои разбеснелия се монарх.

— Върнете ми звездолета — повтори Язон още веднъж. — И отлитаме. Честна дума.

Царят на Егриси се замисли. Самият процес мислене беше за него нещо крайно уморително и Язон в някакъв момент дори го съжали. Но Иот все пак се справи с поставената задача и съобщи решението, като първо зададе въпрос:

— Кой е стопанинът на тази планета? Аз ли?

— Вие, вуйчо — съгласи се Язон отегчено.

— Тогава слушай моето условие. Изпълни едно интересно поръчение и ще ти върна всичко, което искаш.

— Какво поръчение? — настръхна Язон.

— Не е трудно, наистина не е трудно. За такъв герой като тебе! Съгласи се, Язон, иначе… Вие може и да ни победите, всичко може да стане, но колко кръв ще се пролее… Ех, дано не доживея да видя такова безобразие… Пък и боговете няма да ни простят.

— Какви са тези богове? — бързо попита Язон.

Иот отвърна също бързо, но неясно:

— Ами, например, ние с тебе.

После като че ли се събуди и занарежда тъжната си песен:

— Не ме прекъсвай, Диомед, не ме прекъсвай, Гаутама, Тристан, Баухил, или както там те викат, имам още сили да диктувам условия на когото си поискам. Съгласявай се, Язон, или ще дам заповед на стражата да ви хване всичките.

При тези думи пистолетът на Мета се озова в дланта й под широкия ръкав. За щастие, освен Язон, никой не забеляза това, даже автоматиката не реагира.

А пък Мета, браво на нея, овладя емоциите си и прошепна:

— Съгласи се, Язон.

Потресаващо! Тя заговори, без да дочака неговата команда, но каза точно тези думи, които очакваше от нея. Ето това е чудо! Навярно само истинската любов е способна на такова нещо.

— Съгласен съм — тихо проговори Язон. — Кажете какво трябва да направя.

В този момент, без никакво предупреждение, вратата се отвори и покрай ниско склонените глави на стражниците през царските покои горе мина невиждано красива крехка чернокоса девойка. Тя беше в изискан костюм за езда: черен фрак, бял брич и високи кожени ботушки, шапчица с козирка и дълъг камшик в ръка.

— Татко — каза прекрасната непозната. — Ние с Фаетон яздихме край морето…

Разсеяният й поглед се спря върху Язон и не можа да се откъсне от него. Очите й се отвориха широко от внезапно нахлулите чувства.

— Моята дъщеря Миди — проговори Иот.

Язон вежливо се усмихна, с намерение да представи себе си и Мета, но красавицата Миди, ненадейно застена, хвана се за сърцето и се свлече на пода.

Стражниците застинаха в напрегнати пози на объркано очакване — какви ще бъдат заповедите? Но първата заповед на царя не се оказа адресирана към тях:

— Лекар! — извика Иот. — Бързо!

Мета се обърна и извика към отворената врата:

— Тека, на помощ!

Сигурно в двореца на И. Д. Иот имаше добри лекари, но те в никой случай не можеха да спринтират като Тека.

Именно гостът от далечната планета Пир оказа първа помощ на царската дъщеря. Това бе красив жест.

А с Миди не се беше случило нищо страшно. Обикновен припадък, какъвто в младежките години може да се случи лесно, особено ако от ранно утро, след лека закуска, се препуска с часове срещу морския вятър с бърз делфийски жребец.

Язон знаеше истинската причина на внезапното й прилошаване, но нямаше намерение да я каже на глас в това обкръжение. Още повече, че деловият разговор не беше свършил.

— И така, ваше величество — напомни Язон, — кога най-после ще чуя поставените от вас условия?

Тринадесета глава

Пирянците вежливо отказаха предложените им в царския дворец апартаменти и след час се прибраха в приятния хотел „Лидо“ на живописното крайбрежие.

Кърк незабавно свика съвещание. В луксозната стая, предназначена за двама, беше малко тясно. Отначало изслушаха Язон, който подробно им описа разговора си с царя. После започнаха да предлагат един от друг по-смели проекти за превземане на „Ослепителният Винторог“. Всеки напираше да надскочи другите, защото такава беше натурата на хората от Света на Смъртта. Язон изслуша всички, но не даде никаква оценка. Вместо това прекрати дискусията и им предложи да се отпуснат. Преди нов труден ден се полага почивка, нали?

— Слушайте! Трябва най-после да се топнем в това топло море, а? Лично аз тръгвам веднага!

Идеята единодушно бе приета и пирянците като тълпа безгрижни туристи се понесоха към плажа.

— Май стана — каза Язон на Кърк, — разиграхме всичко по ноти.

— Само десет човека успях да предупредя. Останалите сами почувстваха за какво става въпрос. Моите момчета може да не са хитри, но когато става дума за живот и смърт, съобразяват по-бързо от другите.

— Да, Кърк — съгласи се Язон, — по-добри войни от пирянците не съм виждал никъде във Вселената. И главите им са на мястото си. Недей да скромничиш.

Те слизаха по тясната пътечка към морето без да се опасяват от подслушване, както пред главния вход на царския дворец, където във всяка розичка можеше да има микрофон. Именно там Язон рискува да прошепне на Кърк:

— В хотела сигурно всичко се подслушва. На съвещанието ще нападаме царя, ще го критикуваме, но за главното — нито дума. Разбра ли? Предупреди другите. Истинският съвет ще направим на открито.

И истинският съвет се състоя. На морския бряг, между скалите, едва прикриващи ги от хорските очи. За конспирация пирянците бяха почти разсъблечени — освен банските, само неизменните пистолети в кобурите се открояваха върху релефните им мускули. Лежаха в отпуснати пози, пийваха си чудесно вино и замезваха със сочни местни плодове. Е, кажете, на кого би му хрумнало, че тези размекнати от морето и слънцето туристи в действителност разработват стратегията и тактиката на една от най-великите военни операции в историята на Галактиката?

Но Язон искаше тази операция да бъде не военна, а мирна. Само дето глупавият цар на планетата Егриси и, за съжаление, негов вуйчо Сулели-Иот, сам напираше да си получи боя.

Защо му трябваше да измисля такова изпитание за племенника си?!

— Заповядвам ти да излезеш на полето зад моя дворец — бе обяснил страшният властелин, когато Миди най-после се бе съвзела и всички се бяха успокоили. — Ще засееш това поле със зъбите на дракона.

— На дракона, който охранява звездолета „Овен“ ли? — наивно попита Язон.

— Не звездолета „Овен“, а „Ослепителният Винторог“, и даже не Винторога, а златната черупка, която остана от него — поправи го Иот. — Разбира се, това не са никакви зъби, а специални зърна, но древните са ги наричали зъби на дракон, защото от време на време самият той ги изплюва от устата си. Ще ги засееш и скоро от всяко ще израсте доблестен войн. Та така! Щом ги надвиеш всичките — обвивката на „Ослепителният Винторог“ е твоя!

— Мога да си представя що за воини ще израснат от драконовите зъби — обяви Язон, като отпи глътка нежнорозово вино от висока пластмасова чаша. С тази фраза той откри историческия съвет на плажа. Продължи убедено:

— Това ще бъдат роботи. По всяка вероятност бойни роботи за спецзадачи. Такъв е трудно да надвиеш дори да е един екземпляр, независимо от изключителната скорострелност на пирянските оръжия. А ако бройката им надхвърли десет… Така че по принцип приемам предложението на Клиф за огнева поддръжка, но само ако му подам условен сигнал. Вие само помислете колко е съблазнително да успея да изпълня задачата честно и да получа всичко, което ни трябва!

— Все едно — няма да го даде — тъжно отбеляза Мета. — Ще измисли някаква нова гадост.

— Може и да си права — съгласи се Язон. — Вуйчо ми е не само глупак, но и подлец. — И все пак трябва да опитаме. Винаги ще успеем да започнем война. Но имайте предвид, че в това царство ще трябва да воюваме не против девици-наркоманки, тук срещу нас ще има истински професионалисти. А на война, момчета, се дават и жертви…

Всички се умълчаха. Какво може още да се каже?

— Та ако дам сигнал отрядът на Клиф да влезе в бой — продължи Язон, — другият отряд трябва веднага да се прехвърли в Арската гора, където е необходимият ни предмет. Тя е наблизо. Рес е успял да завербува няколко местни и вече е изяснил с точност до сто метра местоположението на „Ослепителният Винторог“. Информацията е предадена на „Арго“. Утре сутринта Стан ще измъкне нашия линкор извън обхвата на примитивните им локатори и ще заеме позиция точно над тази точка. За всеки случай. Но аз се надявам, че с дракона ще се справите и без поддръжка от космоса. Така. Но повтарям: мирният начин е за предпочитане.

— Мирният начин — отбеляза мъдрият стар Бручо, — не се състои само преговори, но включва и хитрост. Да помислим как ще надхитрим Иот.

— Първият начин е елементарен — да намерим свой човек в лагера на врага — предложи Арчи с не много сериозен тон.

— Шпионски страсти — усмихна се Язон. — Сериозните агенти ги готвят и внедряват с години. А ние имаме на разположение една вечер и една нощ.

— Да — съгласи се Кърк, — но в думите на Бручо има рационално зърно. Язон, нали там, в двореца, всички са ти роднини, братя, сестри, братовчеди, зетьове, чичовци, вуйчовци… Не ги разбирам много, знаеш. У нас, на Пир, всички хора са братя. Но ти прецени, кой от твоите роднини би могъл да застане на наша страна.

Язон се замисли, но Мета се изказа преди той да отвори уста:

— Миди. Според мен, трябва да влезем в сговор с това момиче. Между другото, Язон, тя защо те гледаше така преди да припадне?

— Защо? — повтори Язон объркан и веднага изстреля: — Защото се влюби в мен.

— Откъде накъде? — настръхна Мета.

— Ах, скъпа моя! — въздъхна Язон. — Забрави ли, че аз съм не само боец и играч, но и екстрасенс. Не умея да разшифровам мисли, но емоциите чета без грешка. Тя е влюбена до безумие. Затова припадна.

— Това възможно ли е? — учуди се Арчи.

— Случва се — каза Язон. — Но рядко.

— Тогава е още по-добре да я използваме — резюмира практичният Кърк.

— Аз съм против — възрази Язон. — Неетично е спрямо момичето…

Но не беше само въпрос на етика. Нещо ужасно не му харесваше самата същност на възникналата идея.

— Няма и да те питаме — цинично заяви Кърк. — Ние долетяхме да победим, а не да говорим за морал.

Мета, навела глава, гледаше дъното на празната си чаша и Язон ясно усещаше до каква степен и тя е против. Но неговата прекрасна амазонка вдигна глава и каза:

— Нека тая царска дъщеричка и братовчедка на нашия приятел Диомед ни помогне. Нека. Но ти, Кърк, ще говориш с нея. Няма аз да седна да й обещавам Язон за награда, я!

И без да чака нечий отговор, Мета стана и бързо закрачи към морето, за да се гмурне още веднъж в неговите топли и солени вълни, които от време на време изхвърляха на брега красиви и отвратително хлъзгави медузи.

Четиринадесета глава

Кърк намери младата принцеса в нощен клуб „Вашли“, което в превод от егрисиански означаваше „ябълка“. Според агентурните данни на Рес, тя често прекарвала там свободните си вечери. Миди веднага разбра от чие име я търси беловласия чуждопланетен атлет, освободи личната си охрана и на пирянският вожд не му бе нужно да упражнява особено красноречие. Миди била готова да помага на когото и да било заради Язон, а това, че щяло да се наложи да играе срещу баща си, не я вълнувало много.

Старецът Сулели отдавна бил отегчил дъщеря си със своята непробиваема тъпота и неуморимо властолюбие. Принцесата от години мечтаела да се омъжи за пришълец и да напусне завинаги тази прекрасна, но омръзнала й до смърт планета. По-голямата й сестра Халхи или Галка, както я наричал Фрайкс, постъпила точно така. Но Фрайкс се оказал доста странен пришълец — той не бързал да се връща в родината си, страхувал се от всичко, въобще се отнасял към хората много недоверчиво и в края на краищата загинал при загадъчни обстоятелства, не била изключена възможността за преднамерено убийство. Галка и Фрайкс не се обичали. Това бил типичен брак по сметка, включващ борба за власт и тайни около „Ослепителният Винторог“, същия, който бил донесъл младият орхоменец на Егриси.

На тази планета всички се стремяли да разберат от какво и как е направен „окроткави“ — така на местното наречие наричали обвивката на Винторога, а древното име „Овен“ по неизвестна причина се смятало за забранено. Никой досега не можал да разбули магическата тайна на окроткави. Изглежда, най-близо до нея бил стигнал Фрайкс, но очевидно платил за това с живота си. Миди от своя страна също доста поразровила из древните файлове в главния компютър на планетата. За Винторога не намерила нищо, но като цяло сериозно попълнила знанията си. Във всеки случай, след такова самообразование й станало скучно да говори с баща си.

За да се излекува от чувството за безизходица, момичето се заело да спортува — скокове във вода, хвърляне на копие в мишена и езда. Увлякла се по религиите. Навярно също от тъга. От компютърните архиви Миди знаела, че по древната Земя било имало хиляди различни вярвания, които владеели умовете на хората дълго преди Епохата на Великата Експанзия, но тук, на Егриси, съществувала само една официално призната религия, наречена на междуезик „дзевесизъм“.

По принцип всички егрисианци се покланяли на великия съкрушител на кривопространството и кометоборец Дзевесо. Но това било наистина формално. В зависимост от интелекта и от образованието си жителите на планетата се отнасяли доста различно към теологическата концепция на дзевесизма, както и към свързания с нея морален кодекс. Вярна на себе си, Миди решила задълбочено да проучи това.

Използвайки високото си положение, тя се сближила с отец Фьодор, върховен жрец на храма на Дзевесо, и с часове беседвала с него, съпоставяла знанията, запазени от духовниците, и сведенията, извадени от компютъра. Картината на обкръжаващия свят добивала все по-завършен вид. Понякога това я радвало, но мечтата й си оставала все същата — чуждопланетен мъж и междузвездни пътешествия. Малцина били онези, с които споделяла бляновете си. Но със старшия телохранител на принца по рождение Диомед (Кърк трябваше да преглътне това оскърбление) сигурно можеше да сподели — той не би издал нейната тайна никога. Тя мечтаела не просто за мъж, а за голяма истинска любов.

И я дочакала. Такова чувство Миди не била изпитвала досега през дългия си живот (двайсет и три години) и била убедена, че не може да й се случи нищо по-прекрасно.

Старият пирянец бе принуден да изслуша внимателно и покорно този безумно дълъг, според него, девически монолог. Впрочем, поне половината от милото чуруликане на момичето Кърк с чиста съвест пропускаше покрай ушите си, тъй като със сигурност знаеше, че Язон и Мета, включени към микрофоните му, няма да пропуснат нито дума.

На финала на тази романтична среща под изобилието звезди на Егрисианското небе, Кърк обеща да предаде на своя „патрон“ (каква дума само! Да беше казала „повелител“) точното време и място на срещата. Храмът на Дзевесо, точно в полунощ. И, разбира се, без съпровождащи.

Изпращачи имаше, но те спазваха дистанция и не допускаха поверителната им мисия да бъде разсекретена. Бяха забелязани „изпращачи“ и от другата страна, но тях пирянците бързо ги неутрализираха — хуманно, с химически средства, без повреди и с гарантирана възможност за по-нататъшно пълноценно съществуване.

Язон подмина разкошния портал с мраморни колони, които изглеждаха зловещо-зеленикави в светлината на трите ярки луни и веднага видя до притворените врати на величествения храм изящната фигурка на Миди. Видя я и нерешително спря. Младата царкиня му кимна леко и със същия почти незабележим наклон на главата направи знак към вътрешността, с една дума — отивам там, пък ти върви след мен, там ще говорим.

Язон влезе в светилището на Дзевесо и се изуми. Що за църква! Това бе някакъв музей на космонавтиката. Тук се покланяха на изображенията на древни ракети и на астронавти в дебели нелепи скафандри, отправяха молитви към бога на течното гориво и боговете на астронавигацията, тук бе издигнато в култ забравеното умение да се огъва пространството и да се използва енергията на гравитационните полета. На олтара стоеше весело боядисан на ивички звездолетен двигател от петнадесето или шестнадесето поколение, но явно усъвършенстван от някой самоук гений. Язон бе заинтригуван от необичайната конструкция и разговорът с Миди започна точно оттук.

Върховният жрец тихо се отдалечи, без даже да ги поздрави. Язон отдалеч бегло зърна този високопоставен духовник, който заемаше важно положение в йерархията на планетата. Между другото, името му беше абсолютно непроизносимо за местните жители. Язон вече знаеше, че в егрисианския език не съществува „ф“! По нещо удивително познато се мярна в чертите на човека, омотан от глава до пети в розово-кремав плащ с неопределена форма. Но той изчезна в мрака и Язон престана да мисли за всички тези загадки и догадки. Малко ли хора в Галактиката си приличат! А жрецът явно беше предупреден за конфиденциалната среща между царската дъщеря и другопланетния гост, затова се държи така странно…

Язон, без повече да изпитва неудобство от присъствието на култовия служител, безцеремонно обиколи двигателя от всички страни, дори рискува да докосне някои по-странни детайли.

— Това е било вътре в окроткави, т.е. под златния кожух — поясни Миди. — Татко се опитваше да използва механизма за други летящи между планетите кораби, но нашите инженери не можаха да се справят със задачата и накрая двигателят остана в храма на Дзевесо. Фрайкс най-добре от всички се ориентираше в устройството на звездолета „Овен“ — при последните думи Миди игриво примигна с очи като ученичка, произнасяща неприлична дума. — И той твърдеше, че в двигателя нямало нищо ново, само отделни джунджурии, а най-важното изобретение на неговите прадеди по майчина линия била тъкмо златната обвивка, именно окроткави, разбираш ли?

— Разбирам. А кой е този Дзевесо?

— Дзевесо е най-висшият и най-важният от боговете.

— Не, питам те какъв е бил приживе, може би древен космонавт? Срещала ли си това име в компютъра?

— Не, но мисля, че той е бил по-скоро създател на цялата тази техника. Велик конструктор.

— Ето това е сериозен разговор! Слушай, а що за бог е този Диборан? — учудено попита Язон като продължаваше да се движи покрай стените и да изучава с интерес уникалния иконостас в храма на Дзевесо.

— Богът на течното гориво. В негова чест хората се потапят в потока Диборан и стават могъщи като междузвездни крайцери.

— Към такива легенди, моето момиче, трябва да се отнасяш критично — строго я укори Язон. — Първо, диборанът при стайна температура е газ. Така че, течно гориво може да бъде само пентаборанът и по-тежките съединения. Второ, всички тези борани са отвратителна гадост, едно варварско ракетно гориво от ранния период на развитието на астронавтиката и никого не бих посъветвал да се къпе в него…

— Язон — прекъсна го Миди, — ти защо дойде тук?

— Да те моля за помощ.

Язон като че се събуди. Увлечен по историята на науката и техниката, той съвсем бе забравил, че на сутринта му предстои тежка битка с непознат противник, а тайната на победата е в ръцете на това момиче.

— Тогава ме слушай внимателно — каза тя с интонация на млада майка, която гълчи сина си за лошо поведение.

Язон едва не прихна, но се приготви да слуша. Тогава Миди, явно уморена от ролите си, затвори очи и беззащитно и жарко прошепна:

— Обичам те, Язон!

Обратът беше изненадващ и определено доста нежелателен в този момент. След тези разговори за техника чернокосото момиче все повече му харесваше. А това съвсем не беше уместно и го отвличаше! Оставаше съвсем малко време…

Язон се овладя, после взе в ръце малките длани на Миди, студени и треперещи от възбуда и страх. Какво очакваше, от какво се страхуваше? Време беше да поема инициативата в свои ръце.

— Знам, мила, знам — прошепна Язон изцяло в нейния тон и бързо запита: — Какво трябва да правя утре? Обясни ми.

Миди се справи с треперенето и впила тънки пръсти в дланта на Язон проговори:

— Сега ще ти обясня.

— А никой ли не ни чува? — за всеки случай не пропусна да попита Язон.

— Не, сигурна съм!

— Откъде си толкова сигурна?

— Имам специално устройство.

Миди извади от своята малка чантичка черна плоска кутийка, приличаща на кутийка за козметични принадлежности, но вместо да си разкрасява лицето, тя натисна някакво копченце. Напрежението на полето около тях се увеличи и познатата на Язон екранираща сфера засия със синя светлина.

„Виж ти! — помисли си той. — И това ми било изостанала планета.“

А на глас попита:

— Кой тук прави такива устройства?

— Тази ми я подари Фрайкс два дни преди да загине. А сега ще слушаш ли?

Тя го поглъщаше с очи, а в тях блестеше нещо подобно на обида, сякаш Миди беше надникнала в бъдещето и вече бе разбрала как ще постъпят с нея пирянците.

— Слушам — колкото се може по-ласкаво прошепна Язон, отпъждайки далеч неприятните мисли.

И Миди му обясни.

Познавала добре цялата техника, намираща се в ръцете на баща й. Например зърната, които утре щели да дадат на Язон, наистина ги произвежда така нареченият дракон, т.е. универсален охраняващ робот, според слуховете — производство на самия Кобалт от планетата Делфа. Да, същият Кобалт, бащата на Ина, който разруши семейството на Ахамант и Нивела и осъди на смърт Фрайкс.

„Значи, разположението на силите малко по малко се изяснява — размишляваше Язон. — Врагове застават под общи знамена: Фел, Иот, Ина, Кобалт. Кой още? Зад всички тях не се ли мярка демоничната фигура на Солвиц… Чакай, какво още разказва това мило девойче?“

Драконовите зъби или зърна, в действителност са технозародиши, кибернетични ембриони на самосъздаващи се роботи — древно, но също достатъчно добре забравено изобретение. Кобалт, известен в някои кръгове като Кадмий, е съхранил тайната на бързорастящите роботи и спекулира с нея където трябва и където не трябва. Роботите, които ще се излюпят от зърната на Кадмий-Кобалт, разбира се, ще са агресивни и здрави. Куршум, бил той взривен или кумулативен, не пробива бронята им, но виж, най-елементарен плазмен пистолет ги трепе без проблем.

„Това е отлично!“ — помисли си Язон.

Но това далеч не беше всичко. Два важни съвета му даде Миди. Първият: да сади зърната в земята не веднага, а на известни интервали, за да ги унищожава постепенно. И вторият: в случай че процесът на раждане на механичните бойци стане неуправляем, Миди подарява на Язон специален дезинтегратор, маскиран като парче обикновена гранитна скала. Ще бъде достатъчно да го хвърли в най-голямото струпване на враговете и в резултат на софтуерен срив те ще започнат да се избиват един друг.

Язон искрено благодари за всичко, а камъчето-дезинтегратор грижливо прибра във вътрешния джоб на космодесантната си куртка. Но инструктажът не беше свършил дори и с това.

— Ти си най-силният, Язон, ти си най-мъдрият — зашепна Миди, — ти си и най-красивият. — Съвсем излишно добави тя. — Но дори такива герои като теб могат понякога да сбъркат. Затова за всеки случай вземи и това. Искам да няма никакви пропуски в сражението ти с роботите на Кадмий. Ще изпиеш моите таблетки, ще натиснеш копчето на този прибор и тогава, ако искаш, се разхождай и под артилерийски обстрел.

Язон прие новия подарък, а като видя маркировката върху тънката пластмасова обвивка на яркооранжевите капсули, едва не загуби дар слово. Това беше псироцилин — отдавна забранен в Галактиката препарат, който усилваше милионократно мощността на човешкото биополе. Неговите странични действия се считаха за непредсказуеми и поради това — смъртно опасни, но изследванията бяха показали, че тези ефекти са в пряка зависимост от времетраенето на употреба. Достатъчно краткото въздействие може да бъде считано за практически безвредно. На опаковката се мъдреше забележка, че лекарството притежава импулсно действие, т.е. механизмите на усилване на биополето се включват само в случай на крайна необходимост и то за броени мигове, свеждайки вредните ефекти до минимум. Язон беше чувал някъде за подобно изобретение, но никога не го бе държал в ръцете си. Миниатюрният прибор пък служеше за проста, но извънредно удобна автонастройка, преобразувател на псиенергията в електромагнитна. Накратко казано, като включи прибора и се нагълта с таблетки, всеки индивид би могъл само с тялото си да отразява атаките на куршуми, снаряди, бомби, танкове на пълен ход, както и форсиращи стратегически звездолети.

— Благодаря — прошепна Язон още веднъж. — Никога няма да забравя твоята помощ.

Миди мълчаливо гледаше своя чуждопланетен герой с искрящи от сълзи очи. Бъдещата лъжа ли предвиждаше или преживяваше предателството си към родната планета? А дали не я измъчваше елементарна ревност заради разкошната блондинка, долетялата заедно с Язон? Така или иначе звездният скитник, почетен пирянски гражданин и принц на Иолк по рождение, Язон дин Алт изпита болезнено съчувствие и нежност към крехката брюнетка, която му спасяваше живота от чисто сърце. Направи крачка към нея, взе я в обятията си, без нито за секунда да забравя за Мета, и я целуна, като си представяше, че целува своята любима валкирия.

Не трябваше да прави това. Целувката беше прекалено дълга. Язон скоро усети, че към тялото му не се притиска Мета, а му става все по-приятно. Засрами се и го заболя, беше и сладко, и разтърсващо, и страшно… Нима той също се влюбваше? Само това липсва!

Той я откъсна от себе си и, взрян в горящите й от радост очи, каза сурово:

— Сбогом. Никога няма да забравя помощта ти.

— Довиждане — поправи го Миди, като го ослепи с белозъбата си усмивка. — Ще се срещнем утре. Тук, по същото време. Всичко ще бъде прекрасно, но… Предстои ти също така да вземеш окроткави от вълшебната Арска гора, а това също няма да успееш да направиш без мен. Довиждане, Язон!…

След като излезе на улицата и конвулсивно вдиша нощната прохлада, напоена с аромати на цветя и море, Язон механично напипа в джоба си пакета, стисна цигара в зъбите си и дълго търси из джобовете си запалка.

Ръцете му не трепереха, но извършваха доста излишни движения.

— Мета, дай огънче!

Намери от кого да иска!

— На̀! — отмъстително се усмихна Мета. — Да пушиш, значи да вредиш на здравето си! И ако утре на бойното поле започнеш да правиш такива красиви движения, едва ли ще получиш нещо друго, освен куршуми и напалм.

— Напразно се сърдиш — успокои я Язон, — това момиче в храма ми даде оръжието на победата, а не някакво си елементарно съблазняване. Така че, утре всичко ще мине добре. Сложното ще бъде след това — ето за какво трябва да мислим.

Той най-накрая намери запалка — спомни си за стандартния лазер в пръстена и жадно дръпна от тютюна.

Мета даже не го погледна и до самия хотел вървяха един до друг, без да си кажат и дума.

Петнадесета глава

Дадоха му цял чувал технозародиши. Истински чувал от зебло, предвиден за поне петдесет килограма картофи или моркови. У дома, на Саанд, Язон неведнъж през есента бе събирал реколтата в подобна торба. Драконовите зъби, всеки от които голям колкото желъд или яйце на дребна птица, бяха значително по-тежки от картофите, така че му сипаха по-малко от половин чувал. Но все пак количеството бъдещи воини със сигурност надхвърляте не само десетки, а няколко стотици.

— Започваме! — извика гой бодро, гребна първата шепа и тръгна край разораната леха, като старателно правеше паузи между отделните засаждания.

Технозародишите се активираха с лек натиск между палеца и показалеца върху полюсите и веднага започваха да бръмчат като големи тлъсти мухи. Препоръчваше се да бъдат вкарвани по-дълбоко, тогава процесът вървял по-равномерно и по-безопасно за околните. А зрители имаше достатъчно.

Изглежда, целият град Егриси, столицата на планетата Егриси, всички жители от мало до голямо се бяха събрали в този час по склоновете на планината, обкръжаваща полето на бъдещата битка. За почетните гости имаше издигнати специални трибуни. Не беше забравена и особено комфортната царска ложа, където до лявата страна на И. Д. Иот седяха неговите деца — радостно-възбуденият Фаетон, печално-безучастната Галка и бледата като платно напрегнато-тържествена чаровница Миди. Пирянците също имаха специална трибуна, но само някои заеха местата си. Другите отказаха, уж от скромност. В действителност трябваше просто да замаскират отсъствието на групата на Клиф, която след блестящо откъсване от шпионите, беше залегнала в другия край на полето, готова да нанесе решаващия удар, ако се наложи.

Първите противници започнаха да се излюпват от земята, когато Язон довършваше последната шепа драконови зъби. Бързоходните и свирепи роботи не успяха да заварят принца по рождение неподготвен. Размахващи хладно оръжие, те не представляваха сериозна опасност за човек, въоръжен с плазмен пистолет съвършена пирянска конструкция.

Втората генерация от чудовищата се оказа по-малко приятна — те започнаха с хвърляне на шиповидни боздугани и зъбни колела от типа на древните японски шурикени. Язон успяваше да се отдръпва от летящите остриета. Докато не се появиха третите кибернетични воини.

Изглежда роботите бяха освен самосъздаващи се, и самообучаващи се. Не можеха да възпроизведат от наблюдения пирянски плазмен пистолет, но в отчаян опит да подражават на непобедимия си враг, тези боклуци се обзаведоха с нещо като огнестрелно оръжие. Добре, че Язон успя да забележи насочените към него цеви и без да анализира какво е това — сопа като тръба или първобитен пищов, направо ги отсече заедно с крайниците, които ги държаха.

А после не му оставаше нищо друго, освен да метне в тълпата железни тела скътания за краен случай камък — подаръкът на Миди. Роботите се завъртяха на място, хаотично замятаха крайници, блъскаха се един друг със страшен трясък, изправяха се стена срещу стена, трошаха свръхтвърдите си сплави, разбиваха скъпата си електроника, прицелно унищожаваха лазерната и оптичната си системи за насочване. Наистина красиво зрелище! Не само зрителите, но и самият Язон се очарова от гледката.

Неволно се отпусна, защото трябваше да си даде така необходимата почивка след напрегнатия бой. И… едва успя да включи полевия преобразувател, щом усети едновременната заплаха на полетялата към главата му секира, летящата отзад стрела и атакуващия го отдясно рогат изрод. Даже истински пирянец не би успял да се обърне на трите страни едновременно в рамките на четвъртинката секунда, с която разполагаше Язон.

Ех, как не му се искаше да пуска в ход последната си „вълшебна пръчица“! И не защото се страхуваше да навреди на здравето си — той беше глътнал пет-шест капсули, точно колкото бе предписано, а защото в този момент го наблюдаваха хиляди очи и все някой щеше да се досети, че тук нещата не са съвсем чисти, че чуждопланетният герой е надделял пълчищата железни воини не само със собствената си сила.

Защитното поле отрази само първия удар и веднага се изключи, за да може Язон да отвърне с ураганен огън по следващия противник. Така то се включи и изключи два пъти, докато и последният войн на дракона рухна върху изровеното от ями и осеяно с метални отпадъци поле.

Радостния вик на Язон заглъхна сред гръмки аплодисменти, пирянците един по един притичаха, за да прегърнат приятеля си и едва не го смачкаха. А когато Мета го измъкна от тълпата необикновено екзалтирани другари, те заедно пристъпиха към царската ложа. Застанаха пред монарха, за да изслушат волята му, а Язон долови върху себе си неприкрито щастливия поглед на влюбените очи на Миди. В този момент тя не забелязваше дори Мета. Каква ти Мета! Нали всъщност те двамата с Язон победиха всички!

— Ваше Величество! Приемете работата ми! — обяви Язон с тържествуваща усмивка.

И. Д. Иот съвсем открито не споделяше радостта на своя племенник. Върху неговата безнадеждно мрачна мутра ясно личеше, че царят е разчитал на малко по-друг завършек на спектакъла. Сега трябваше спешно да измисля нещо ново. Не можеше просто така да вземе и да се раздели с пазената толкова години реликва! Още повече, че и досега не беше разбрал в какво се състои нейната ценност, пък този Язон явно знае, но не иска гадината да каже, хитрува и крие…

Мислите на Иот се прескачаха, отразяваше му се хроничното неумение да мисли и той едва чуто изхъхри, колкото да не мълчи повече:

— Ти победи, Язон, виждам, но ще получиш обещаната награда не по-рано от утре сутринта.

И. Д. Иот вътрешно се израдва на своята находчивост и наклони глава към сина си, за да чува какво му шепне. Фаетон също не се отличаваше с дълбочина на ума, но все пак бе забележимо по-умен от баща си.

— Защо? — възмути се Язон. — Защо?!

За повторения въпрос отговорът на Иот беше готов — лявото ухо не го беше подвело:

— Защото на моите специалисти им трябва време да анализират източниците на твоята победа. Ако си я спечелил нечестно…

— Стой, вуйчо, стой! — не издържа и изкрещя Язон. — Какво значи нечестно? Ние с теб за никакви правила не сме се уговаряли.

— Какво значи „стой“?! — също кресна и скочи Иот. — Кой е тук господар?!

В същата секунда пистолетът вече беше в дланта на Мета. Язон и сам едва се сдържаше и добре си даваше сметка, че всички останали пирянци, включително и групата на Клиф, няма дълго да търпят и може да открият огън буквално всяка секунда. А отвъд облаците, в небето, от борда на „Арго“ ги наблюдаваше Стан с готовност незабавно да ги подкрепи. Не стига това, а и бутафорните пазачи с голите мечове също скочиха, което означаваше, че и небутафорните агенти от царската охрана някъде под трибуните или по кулите на двореца вече настройват прицелите на картечници и базуки. Не, при такъв развой на нещата без жертви нямаше да мине, а жертви никак не им бяха нужни…

Положението спаси Миди.

Младата царкиня гледаше непрекъснато само Язон и щом улови неговия разсеян поглед, бързо и едва забележимо намигна, леко наклони глава и чисто интуитивно, без никакъв опит в тези работи, телепатира: „Спокойствие! Съгласие! Покорност!“

И най-чудното беше, че Мета също прие тази вълна.

— Успокой се — прошепна суровата амазонка. — Още веднъж приеми неговите условия. Едно денонощие примирие ще бъде полезно и за пирянците.

— Извинете, Ваше Величество — гръмко произнесе Язон. — Господар на тази планета, разбира се, сте Вие. Съгласен съм да чакам до утре. Разрешете да напусна, за да хапна и да отпочина.

— Разрешавам ти и ти заповядвам, Язон! Почивай! — прогърмя Иот над разотиващата се тълпа.

И остана страшно доволен от себе си.

По пътя, водещ към спирката на манканата, ги догони някакво парцаливо човече, което приличаше на просяк и дълго ломоти нещо на неразбираем диалект, а после ненадейно произнесе на ужасен междуезик:

— Царкиня искала знай: твой помни нощ? Царкиня молила твой да каже на мой.

Язон долови ясно смисъла на фразата и два пъти бавно произнесе за пратеника:

— Предай: Язон помни всичко.

Просякът енергично закима и протегна ръка за възнаграждение. Язон му пъхна кредитна банкнота.

— Цота — каза парцаливият.

— Каква е тая цота?! — ядоса се и без друго нервната Мета.

— Казва, че било малко — преведе Язон, който вече добре се справяше с егрисианския.

— Ах, малко ти било! — пистолетът й вече сочеше челото на просяка. — Изчезвай оттук, докато си цял! Останалото ще получиш от царкинята, тъпанар!

Тези думи не се нуждаеха от превод — нещастникът сякаш го отвя вятър. Язон избухна в силен, неудържим и заразителен смях. Защото нищо не помага за освобождаване от натрупаното напрежение както един жизнерадостен смях.

— Пак ли ще ходиш на среща с нея? — попита Мета, когато нощта вече се спускаше над град Егриси и три масленозелени лунни пътечки заиграха в спокойните черни води на океана зад прозореца на хотела.

— Длъжен съм да отида, скъпа. Това не е любовна, а делова среща. Тя ни помогна преди, ще ни помогне и сега.

— А не мислиш ли, че тя просто помага на самата себе си?

— Разбира се, тя не забравя и своите интереси. Само лудият не мисли за себе си. Но днес нейната отдавнашна мечта да избяга от тази планета съвпада с нашите цели. А без нас не може да отлети оттук. Без нея ние не можем да получим „Овен“! Това е всичко.

— Не, не е всичко. Ти какво, смяташ да я правиш своя жена?

— Ти си откачила! Не говори глупости! — разсърди се Язон. — Смятам само да я вземем от този свят.

— Къде да я вземем? На кораба ни? Та тая похотлива котка разправя на всекиго наоколо, че не може да живее без теб.

— На кого по-точно? — поиска да знае Язон.

— На Кърк, например, във вчерашния разговор, на Върховния жрец…

— Това пък кога е станало?

— Е — леко се смути Мета, — ние сложихме „бръмбари“ в храма. И днес сутринта прослушах молитвите й преди твоята битка, когато тя се изповядваше на онзи старик…

— Ме-е-та-а-а! — Язон беше направо сразен. — Изглежда е време да се връщаме вкъщи! В тоя проклет Галактически център ние се превръщаме в интриганти, шпиони и ревнивци, направо се видиотяваме… Още малко и ще взема да поднеса пистолета си в жертва на великия Дзевесо, а сам ще тръгна да моля боговете да ме опазят от всички напасти!

Мета неуверено се усмихна, но оцени хумора му и тихо каза:

— Добре, отивай в своя храм, пък ние ще вървим след тебе и ще бъдем наблизо както вчера.

Миди дойде на срещата облечена в костюм на космодесантчик с обемна раница на гърба. В светилището на Дзевесо дори не влязоха. Бързо затичаха през храстите по пътека с много завои, пресичаха поляни, а в тъмната гора момичето държеше Язон за ръка, но продължаваше да го води. Накрая по дъното на някакво дере прекосиха плитко поточе. Миди нищо не обясняваше, само повтаряше:

— По-бързо, по-бързо!

Най-сетне спряха на малка полянка и седнаха до ниско дърво, което ги закриваше от лунната светлина със сянката на широките си клони.

— Накъде ме влачиш? — рискува да попита Язон.

— При „Ослепителният Винторог“. Трябва да завладеем златната обвивка още сега, през нощта, докато всички, включително и твоите приятели мислят, че в този момент просто ти обяснявам плана за действие.

Изказването й беше неочаквано и Язон внимателно попита:

— А твоето татенце също ли мисли, че ме инструктираш в храма на Дзевесо?

Миди не се обиди, даже не вникна в саркастичния подтекст на този въпрос.

— За нищо не мисли моето татенце! Той въобще не умее да мисли! Но не по-късно от час ще пусне по следите ни своите копои и твоите приятели ще се намесят. Един бог знае как може да свърши всичко това. Даже не искам да гадая. Ние просто трябва да успеем. Разбираш ли? Да го направим сега!

— Двамата?

— Разбира се, двамата. Ти само като видиш дракона, веднага ще разбереш, че против него и цяла армия е безсилна, ако не знаеш тайната му.

— А ти знаеш ли?

Миди се замисли за миг, след това тихо и решително проговори:

— Струва ми се, да.

— Само ти се струва? — уплашено повтори Язон.

— Как да ти обясня… Нося най-важната част от този дракон — дистанционния процесор. Откраднах го от татко, но преди не съм го ползвала, даже не бях го виждала. Надявам се да ми помогнеш ти…

— Ще помогна — каза Язон уверено. — Казваш, че нямаме време? Тогава да вървим.

— Съвсем наблизо е, вече сме в Арската гора.

След пет минути бърз ход иззад дърветата замержеля златисто сияние, а след още три — излязоха на просторна поляна, залята с равномерна светлина, излъчваща се от лежащ в средата елипсоид с удивително хармонична форма. В единия край той се стесняваше до метър и половина в диаметър, а от другия край го украсяваха сияещи спирали, които наистина напомняха на овнешки рога. И съвсем не беше задължително да си следвал космопилотска школа, за да различиш в този вълшебно-точен контур един естествен и напълно целесъобразен дизайн на звезден кораб.

Но много повече от формата поразяваше повърхността на златната черупка. Материалът изглеждаше едновременно твърд като елмаз и мек като кожа; горещ като разтопено злато и студен като лед; непроницаем като броня и осветен отвътре като стъкло.

Язон неволно направи няколко крачки към желания обект и едва тогава видя дракона. Танк не като танк, звяр не като звяр, някакъв хибрид между прахосмукачка и птицечовка с размерите на десетместна манкана, или както казваха на Касилия — микробус. Той изплува от мрака като мигаше с разноцветни светлинки, миганията ставаха все повече и започваха да очароват, да хипнотизират, беше време да отскочи настрани, а Язон все гледаше ли гледаше странното устройство…

И в този момент то свърна само. Не, не изведнъж, то просто се движеше в кръг и подсъзнателно Язон бе разбрал това от самото начало и затова нямаше импулс да отскочи назад. Даже нещо повече — направи крачка напред, като че изучаваше принципа на действие на охранителния рободракон. От задния му отвор изригна сноп искри и кръговото движение на дракона видимо се ускори. Пазачът набра скорост като кабинка от въртележка в лунапарк и траекторията му стана по-сложна. Дори златната черупка престана да се вижда — нейното сияние напълно потъна в разноцветно мигащата полусфера, в която се бе превърнал роботът-охранител. Сигурно в момента той се въртеше с първа космическа скорост. И най-шокиращото бе, че всичко ставаше сякаш в безвъздушното пространство — наоколо цареше абсолютна тишина.

Язон се огледа. Миди беше редом и държеше в ръце малкото, но очевидно тежко куфарче с процесора. Капакът му бе отворен и дисплеят меко светеше, докато по клавишите и бутоните проблясваха чудновати егрисиански букви и цифри.

— Ами ако изкопаем под него тунел? — неочаквано за самия себе си предложи Язон.

— Безполезно е — махна с ръка Миди, — четох инструкцията към това чудовище — то ще започне да рие земята по-бързо от каквато и да било техника.

— Тогава кое не е безполезно? Кажи, щом си чела тази инструкция.

— Трябва да изключим захранването му. Но не знам как. Тук няма такъв бутон. Ето виж, моля те.

Язон се вгледа. Първо намери най-важния за него бутон — лингвопревключвателя. Все пак четенето на есперанто от дисплея бе далеч по-приятно, още повече, че ги притискаше липсата на време. Кой знае защо драконът-охранител нямаше звукова сигнализация, но неговото разноцветно примигване можеше да бъде засечено от всеки, така че за размисъл оставаха броени минути. Никога досега в живота си Язон не беше чел с такава скорост. Разлистваше инструкцията и неотклонно се доближаваше до същността, но все не му достигаше някакъв детайл, за да разбере…

Куфарчето лежеше на земята. Язон, застанал на колене, бясно тракаше по клавишите, които за щастие имаха стандартно разположение, а Миди полуседеше-полустоеше в нелепа напрегната поза и му дишаше право в ухото, като се опитваше да проследи хода на мислите му заради пълно незнание на есперанто.

— Изключването на захранването трябва да е предшествано от някакви базови тестове, — произнесе ненадейно тя, като си спомни още една точка от инструкцията за охраняващи роботи.

— Защо мълча досега! — Язон едва не изпсува на един от древните езици. — Кълна се в Диборан, това е много важно уточнение!

Пръстите му отново затичаха по клавиатурата, сякаш в агония, и след минути той рязко стана.

— Запомни тази комбинация — посочи той на Миди с пръст, — добре я запомни. Сега аз ще се доближа до защитната полусфера, образувана от дракона. Той ще изхвърли към мен бойните си пипала. Първо метал, после — горещ метал, след това — химически агресивно вещество, следва радиоактивен заряд и накрая — свободна плазма. Помниш, че всичко това не ме заплашва. Но след петия тест — да не сбъркаш — едва след петия! — натисни три клавиша едновременно. Покажи ми кои.

Миди посочи с треперещи от страх пръсти.

— Правилно — похвали я Язон. — И се успокой. Нали вчера ти ми казваше: „Всичко ще бъде наред?“

И той направи крачка напред. Всичко вървеше като по масло, само дето на петия тест изведнъж го заболя цялото тяло. Не, не го беше изгорила плазмата — най-после се обаждаше страничният ефект на псироцилина, достигнал до мозъчната кора. Язон почти загуби съзнание, но успя да види, че роботът-пазител спря и светлинките му една по една гаснат… Непобедимият дракон бе мъртъв!

Бяха постигнали целта. Миди плачеше от радост и прегръщаше Язон.

— Благодаря — прошепна той.

Странното бе, че каза това на егрисиански, а думата беше груба, неповратлива и трудно произносима:

— Гмадлобт.

И Миди от изблик на чувства също му зашепна на родния си език:

— Чеми, шен — чеми.

Което означаваше: „Мой! Ти си мой!“

И тогава някъде от мрака внезапно се появи Мета с горящи със син пламък широко отворени очи, красива и силна като никога. И произнесе, кой знае защо, също на егрисиански (о, високи звезди, кога бе успяла да го научи?!):

— Ара, чеми! (Не, мой!)

Това прозвуча така решително и непреклонно, че Миди мигновено се предаде, сви се на топка, заплака — сега вече от мъка — и прошепна обречено:

— Шени, шени… (Твой, твой…)

А Язон, който още не беше дошъл на себе си от нечовешката болка, промърмори:

— Шени, чеми… Като сте заповтаряли… Хани!

Още вчера много му бе харесала тази елегантна дума, превеждаща се като „Време е“, както и „време“ въобще. „Хани“ е като слаба отморяваща въздишка, леко подухване на вятъра, който се раздвижва, когато някой има дързостта да пътува от бъдещето към миналото и обратно…

„Бълнуване — помисли си Язон, — всичко това е пълно бълнуване. Мета, помогни ми!“

Продължаваше да изпитва болка, не както в началото, но все пак още твърде силна. През пелената на страданието и преди да падне в несвяст, той видя как бавно се снижава, маневрирайки за кацане, върху централната поляна на Арската гора десантният катер на „Арго“, съзря и проблясващите в мрака, скъпи рубинени бордови сигнали. За щастие, именно свои пристигнаха първи на мястото на събитията. А и кой би могъл да се мери с пирянците по скорост на реакциите? Такъв още не се е родил!

Или все пак някой изскочи от горския гъсталак? Някой се появи. Някакъв гаден тип, размахал плазмено оръжие, предизвика безобразна престрелка на свещената площадка, толкова години пазена грижливо от дракона. И защо ти, дракончо, не слагаш ред? Да не са ти изгорели бушоните? Ах, да! Ние с чаровницата Миди ти потрошихме и фарчетата, и цялата ти периферия похарчихме… Прощавай, дракончо…

Язон бълнуваше и почти не запомни как го товарят в катера, как раненият Стан едва успя да отблъсне специално екипираните за нощна битка гвардейци на Иот, как Мета внесе на ръце припадналата Миди и как гадния тип Фаетон отчаяно гърми направо в бронята на десантния катер с примитивната си плазмена пушка — какъв глупак само…

Шестнадесета глава

Групата на Рес напусна планетата почти без загуби. По време на пробива към пирянската канонерка, която бяха оставили на космодрума, лека рана в ръката получи дъщерята на бившия вожд на груберите — Лиза. Тя, като командир на своя малък кораб, прикриваше оттеглянето на отряда до последната секунда и куршумът я настигна когато люкът почти се беше затворил.

При товаренето на окроткави и последвалата операция за измъкването на светинята — двигателя на звездолета „Овен“ от храма Дзевесо — боят беше истински. Жесток и страшен. Пирянците загубиха двамина, а ранените бяха цели девет, ако не се смята получилия тежък шок Язон.

Разяреният Клиф жадуваше за мъст, напираше към ръчките на тежката артилерия и искаше да изпепели поне град Егриси, щом не можело да взриви цялата планета с анихилационни бомби. Трябваше насила да му обясняват, че това не бива да се прави по принцип, не само поради моралните норми или заради галактическите закони, но и според законите на физиката. В центъра на Галактиката гъстотата на звездите е такава, че прилагането на свръхмощно оръжие като анихилационни бомби е опасно и за този, който ги прилага — той не може да избяга в кривопространството. Арчи трябваше два-три пъти да обяснява това на разбушувалия се отмъстител, докато аргументът най-накрая подейства.

През това време Кърк даде заповед за потегляне. Мета не беше свикнала да коментира заповеди и, въпреки че в душата си бе на страната на Клиф, не започна да спори. Тя просто с мълчалива ярост изпълни всички маневри по излизането в орбита и стартовото набиране на скорост.

Язон бе потънал в дълбок размисъл. Целта на пътешествието им бе постигната. Корабът вече бе поел обратен курс, но нещо важно все не му даваше мира. Нещо му изглеждаше недовършено, незаслужено забравено. Неудържимо искаше да се върне и да изтръска цялата информация от Фаетон, Иот и Върховния Жрец. Та пирянците така и не научиха къде е сега неговата майка Нивела, кой е убил Фрайкс, къде се е дянал проклетия изобретател Кобалт и как да се борят с него. Но Миди, която навярно най-добре от всички можеше да отговори на тези въпроси, не само подкрепи заповедта на Кърк, но и непрекъснато напрегнато повтаряше:

— Бързо, по-бързо!

Съвсем както преди няколко часа, когато бягаха през Арската гора. Язон беше готов да отдаде това поведение на момичето на обикновен остатъчен ефект от нервното напрежение през първото в живота й сражение. Наистина, тя самата не стреляше, но куршумите свистяха буквално над главата й.

Язон не й обръщаше особено внимание, докато Миди не рече:

— Той ще изпрати преследвачи.

— Ще преследва „Арго“? — не повярва на ушите си Язон. — Нашият древен земен линкор, усилен с най-нова техника, не може да бъде догонен. А и какъв смисъл има? За да нападнеш такава летяща планина от броня и оръжие, трябва да имаш ескадра модерни военни звездолети. Баща ти има ли такава?

— Ескадра може и да няма — тихо отвърна Миди, — но той има нещо, за което никой от нас няма и да се сети. Татко, заедно с Кобалт, е способен на ужасни неща. Вижте!

Те седяха пред обзорния екран. Внезапно появилата се върху него точка започна да нараства със скоростта на нощен кошмар.

— Това снаряд ли е? — попита Язон.

— Не — каза Миди, присвила очи, — това е суперботът на Фаетон.

— Искаш да кажеш, че той седи в него? Но той се движи с ускорение… — Язон направи справка с приборите. — С ускорение сто и петнадесет „g“! За човек това е невъзможно!

— Той не е човек! — прошепна Миди, обхваната от някакъв мистичен ужас.

— Клиф! — извика Язон в интеркома.

— Държа го на прицел — спокойно отвърна младият пирянец. — За по-сигурно ще го пусна по-близо.

— Стреляйте! — ненадейно почти изпищя Миди.

Дали рефлективно реагира на неуставната заповед или тя съвпадна с пресметнатия миг, но Клиф прати в преследвача доста внушителен заряд.

Суперботът се разлетя на парчета. Но после стана нещо непредвидено. Парчетата от бързоходното корабче се изгубиха между звездите, докато самият Фаетон продължаваше да ги настига с голямо ускорение. Точно така — самият Фаетон. Царският син летеше в пространството без всякакъв скафандър и тъмно кестенявите му коси се вееха в междузвездния вакуум като от вятър. Това абсолютно сюрреалистично зрелище хипнотизира дори привикналите към всичко пирянци. Още секунда забавяне и можеше да се случи непоправимото.

— Още веднъж! Стреляйте още веднъж! — отчаяно извика Миди.

Клиф даде залп.

После, при забавяне на кадъра ясно се видя, че тялото на Фаетон не изгоря, а се разпадна на множество зелено-кафяви късчета.

Нещо подобно вече бяха виждали. Ами да, да! Белите Птици на Отмъщението! Крила с пера в дълбокия космос и кафяво-зелени петна по скалите от метеоритния пояс…

А, ето го и самият пояс. На една ръка разстояние.

— Значи, Фаетон е киборг — произнесе Язон на глас.

— Да — каза Миди. — Фаетон е най-съвършеният киборг, създаван някога от човешка ръка. Но аз научих това съвсем неотдавна. Вчера тъкмо исках да говоря с татко. Помниш ли, че буквално нахълтах в покоите му, а той в този момент говореше с тебе? Слава богу, че не успях да проведа този разговор! Ако бяхте дошли един ден по-късно, кой знае как щяха да се развият нещата… Сега смятам, че той най-после ще спре преследването.

— Кой той? — Язон съвсем престана да разбира за кого говори Миди.

— Баща ми, де! Ти какво, не виждаш ли? Твоят стрелец вече пет минути държи на прицел неговия кораб. Но вече няма нужда. Сега баща ми ще се заеме да събира из междузвездното пространство парчетата на любимия Фаетон. Току-виж го сглобил отново, ако успее да намери всички отломки.

— Сериозно ли го мислиш? — реши да уточни Язон.

— Напълно! Киборгът не е човек, разрушаването му почти винаги е обратимо. А Фаетон е необикновено ценна играчка. Заради нея може да се плюе и на родната дъщеря, и на древната реликва окроткави, заедно с нейния раиран двигател…

— Внимание! — обяви по интеркома Лиза, дъщерята на Рес, която беше втори пилот на „Арго“. — Право по курса ни е метеоритният пояс. Преминаваме в режим на забавяне.

През това време Мета стоеше зад гърба на Язон и се умиляваше от целомъдрените беседи, които влюбеното момиче водеше с нейния герой. После се приближи и прегърна любимия си.

— Мета? Защо си тук? Сега е най-сложния участък.

— Не-е — завъртя глава Мета и хитро се усмихна. — Вече не е сложен. Тези метеорити престанаха да се движат един спрямо друг. А между тях има такива пролуки, че и на автопилот може да се премине. Но аз все пак пратих на пулта Лиза.

— Нали ръката й е простреляна?

— За какви дреболии говориш, Язон?

— Наистина, бях забравил, че вие всички сте откачени. Какво казва Арчи по повод на метеоритния пояс?

— Ясно какво. Казва, че това не може да бъде… — Мета се прозя. — Искам да спя. Втора нощ съм на крака. Какво ми пука, дали тук се спазват законите на физиката? Без тях даже е по-добре. Дай да плюем на всичко и да се гмурнем в кривопространството, веднага ще си бъдем вкъщи.

— Ей, скъпа! За какво говориш? Далеч сме от дома.

— Помня, не съм забравила и за твоя роден Иолк, и за твоето татенце Айзон — прозя се още веднъж Мета.

— Не всичко помниш — поправи я Язон. — Първата ни спирка е на Крейзик. Обещахме да помогнем, а дългът, както се знае, трябва да се връща.

Зарадваният Киней бързо организира коридор за пирянците и малък екип от седем души посети нещастния старец. В групата включиха, разбира се, и Миди. Като специалист по киборгите тя щеше да изиграе водеща роля в оказването на помощ. За младият й талант тази задача се оказа просто дреболия. Първо, Миди веднага разбра чии уши стърчат зад изобретяването на жените-птици. Естествено, това беше поредната рожба на Кобалт-Кадмий, почеркът му се познаваше без грешка. А Киней просто беше живял прекалено дълго на белия свят и паметта вече му отказваше, дори понякога му подхвърляше лъжливи спомени. Как би могъл старецът да измисли, че и да произведе подобни птици! Да ги използва — да. Е, използвай ги, деденце. Програмата им е зададена веднъж завинаги. Сега птичките и в супермаркет за храна ще отидат, и да се храниш спокойно ще те оставят. Предложиха на стареца да отлети с тях, но той отказа. Триста години самота формират определени вкусове и пристрастия, които е късно да променяш.

— Ще се готвя за война с Иот — заяви Киней на прощаване.

И ето, отново златистата чернота на звездното небе и никакво кривопространство — все пак никой не бе отменял законите на физиката. Трябваше да летят бавничко с пета космическа скорост, което значеше доста време път до Иолк. Раните бяха излекувани, изводите от събитията — направени, плановете — обсъдени и сега всеки се развличаше както намери за добре. Язон, например, ровеше в архивите, Арчи се върна към своите стари научни изследвания. Освен това заедно със Стан и група инженери той разнищваше схемата на необикновения звездолет „Овен“. Направиха химичен анализ на черупката, но не можаха да разберат технологията на производството й. Електрическите вериги и горивните магистрали бяха установени доста точно. Но голяма част от сложната конструкция беше безнадеждно повредена от егрисианските варвари. Арчи много се натъжи от това, но не изгуби надежда. Много разчиташе на помощта на Айзон от Иолк.

Една сутрин на закуска физикът от Юктис попита Язон:

— Как мислиш, дали мога да се харесам на Миди?

Язон престана да дъвче от изненада. После сложи длан върху челото на юктисанеца и загрижено попита:

— Ти май прекаляваш с науката, а?

— Хайде стига, де! — обиди се Арчи. — Говоря сериозно.

Седящата редом Мета не се сдържа:

— Ако говорим сериозно, на Миди й харесва само един човек. И вкусовете ни с нея трагично съвпадат. Щях да я сваля още на Крейзик, ама някак не е хуманно. Нека лети с цялата компания до Иолк, но там…

— И ти не си права, скъпа! — произнесе Язон със загадъчна усмивка.

— В какво не съм права? — скочи Мета, даже пистолетът се озова в ръката й.

— Снощи най-после успях да се свържа с Бервик. И той ми разказа доста интересни неща. Мислех да оставя това за после, но засега ще ти кажа, че там, на Егриси, е имало специални агенти на Корпуса. Няма за какво да се сърдим — нормална секретност, минимизация на жертвите. Не може да им се отрече, че работеха чисто. Та стана ясно, че царската дъщеря Миди се влюбила в мен така безнадеждно изключително под влиянието на някакъв вълнов прибор за дистанционно въздействие, който отдавна имали на въоръжение.

Възмутена от чутото, Мета за миг загуби дар слово. После извика, яростно размахвайки пистолет над масата:

— Ах, ще ми падне тоя Бервик!

Реакцията на Арчи беше съвсем друга.

— Слушай, Язон — младият физик хитро и някак плахо се усмихна. — Не може ли да помолим господин Бервик да ни услужи с този излъчвател за ден-два?

Арчи, разбира се, се шегуваше, но във всяка шега…

Язон му отвърна напълно сериозно:

— Разбира се, че можем да го поискаме, но нима наистина го искаш? Имай предвид, че резултатът от действието на „лъчите на любовта“ е доста ограничен. Люта ненавист те не могат да превърнат в пламенна любов. Така че, мисли, Арчи! От мен имаш картбланш, а по-нататък — като всички мъже във всички времена.

Язон стана от масата, но Мета го спря:

— Почакай, не разбирам, как тази дяволия може да работи, ако…

— Скъпа Мета — прекъсна я Язон, — ти си първата жена от планетата Пир, която на собствен гръб е разбрала що е любов. Арчи е уникален учен, способен да разбере всичко на света. Обсъдете този въпрос без мен. Аз отивам в библиотеката.

Язон неслучайно прекарваше пред библиотечния компютър цели дни и нощи. Един ден, преди да се приземят на Иолк, той изкопа такива неща, че като опарен влетя в каюткомпанията, където кротко си беседваха Мета, Кърк, Арчи и Миди и заяви:

— Искам да говоря пред всички. Кърк, би ли обявил общ сбор?

Скоро в каюткомпанията стана шумно. Някой си спомни за напрегнатите дискусии в същото помещение, когато се мотаеха в орбита около Солвиц и Язон го нямаше между тях. Друг се шегуваше: „Отново сме в хотел «Лидо». Не ни ли подслушват, господа?“. Трети просто не разбираха какво става и се готвеха за ново сражение. А пирянецът винаги е готов за нова битка. Язон и преди знаеше това, но сега съвсем отчетливо го виждаше.

Все още нямаше край техният проточил се полет към центъра на Галактиката, затова търпеливите и, общо взето, любопитните по природа пирянци засега се въздържаха от въпроси като: Какво се случи на Егриси? Какви са тези богове? Кому са нужни киборгите и какво отношение към всичко това има планетата Пир? И добре, че се въздържаха. На повече от половината от тези въпроси Язон нямаше отговори. Но той си спомни какво му бе помогнало веднъж. Преди много години на планетата Щастие, докато препрочиташе историята на старата Земя, той намери вярното решение на много сложен проблем.

В древните летописи се срещаха множество познавателни, а и просто любопитни факти. А Язон отдавна смяташе историята за свое хоби. Ето и сега реши да съвмести приятното с полезното и да потърси аналогии в миналото.

Имената на планетите, колонизирани от бившите земяни, названията на градовете, реките, моретата и други подобни, много рядко биваха някакви шедьоври на словотворчеството. Топонимите най-често възпроизвеждаха названия от географските карти на Земята. В зависимост от това от кои страни произхождаха първозаселниците, такива имена даваха те на новите светове. Затова асоциации винаги се намираха колкото щеш. С думата Егриси, например, е била назована някога обширна област от древна страна с общо име Сакартвело и там говорели на картвелски език, невероятно добре запазен днес в егрисианския език. Друга информация по въпроса не успя да открие, търсенето стигна до задънена улица и той продължи по-нататък.

В езиците на съседните с Егриси планети започнаха да се появяват, макар и силно изкривени, но откровено гръцки, по-точно древногръцки корени. Това наречие се считаше за мъртво вече от много хилядолетия, но точно на него говореха аборигените от Орхомен, Иолк, Елесдос, дори и Бипхиния. Това беше вече нещо! А след това съвършено случайно, по-скоро от скука и за разнообразие, той реши да види откъде земяните-имперци са взели името „Арго“, по-късно срамежливо заместено с примитивно-заплашителното „Недетруебла“, т.е. „Несъкрушимият“. И тогава Язон подскочи.

След като стремително погълна двеста килобайта древен текст, той стигна до чудовищен извод, който просто не можеше да не бъде споделен с целия екипаж.

— Приятели! — започна той. — Това, което сега ще ви разкажа, може да ви се стори странно или неправдоподобно. Но то е много важно! В един от древните текстове, писан преди много хиляди години, прочетох за нашето пътешествие. Този текст е писан не просто в предишни времена, а даже преди Първата техническа революция. Героите на този текст се наричали „аргонавти“, защото плували по море с кораб „Арго“ и целта им била — обърнете специално внимание! — да се сдобият с руното на златен овен! Няма да се спирам на дребните подробности, но повярвайте ми, там има маса сюжетни поврати и психологически конфликти, които точно съвпадат с реалностите, случили се с нас. Лично аз виждам само два варианта на обяснение: първият е съвсем фантастичен — примка във времето. Т.е. ние наистина четем за самите себе си, само че с поправка на естествените изкривявания при многократни преводи. Но ще оставя тази концепция за експертна оценка на моя приятел Арчи или ще я адресирам до всички мечтатели за така и несъстоялото се пътешествие във времето. Възможен е обаче и друг подход, по-трезв и по-близък до живота. Някой добре запознат с легендата за аргонавтите, разиграва този спектакъл върху вселенската сцена, а ние играем главните роли. Всичко е нагласено и ние просто сме марионетки, дърпани на конци.

— Нас? — попита Кърк. — Ни дърпат? На конци?

Той даже не се разсърди — бе готов да избухне в смях.

Язон предпочете да не започва спор по конкретни неща и смяташе да продължи разсъжденията си, когато се намеси Арчи.

— Съществува и трети вариант — резонно отбеляза той. — Обикновено случайно съвпадение! Ако съм разбрал правилно, историята не се повтаря едно към едно.

— Естествено, че не — съгласи се Язон. — Но Арчи, като прочетеш легендата, ще разбереш колко безкрайно малка е вероятността за такова съвпадение, според мен клони към нула! И най-важното, готов съм да допусна твоята стохастическа (да я наречем така) хипотеза. И какво? Тя не е конструктивна, а ние трябва да вземаме решения. И то много скоро! Навсякъде имаме врагове и дори не може да се разбере с какви оръжия воюват те. Аз и машината на времето отхвърлям точно по тази причина. Защото в случай на хронопримка, ние никога не ще променим своето бъдеще, което в действителност е минало! Не ми е интересно това, разбирате ли? Никога не започвам да играя, ако всички печалби са написани предварително. Затова ме задоволява само един вариант — да видя реален съперник. Затова, чуйте какво, според мен, става.

Язон направи пауза и изчака пълна тишина в каюткомпанията.

— Загадъчният някой приема по презумпция, че на мен също ми е известна древната легенда. И смята, че аз, включвайки се в играта, ще мина целия път до края. Трябва да се оженя за Миди, после…

— Никога! — изстреля Мета, без желание да слуша каквото и да било повече. — Това няма да стане, а значи твоят някой може да не се безпокои за по-нататък.

— Почакай, Мета, аз просто преразказвам древната легенда. И така, аз се женя за Миди, ние пристигаме на Иолк, а Фел, отдавна убеден, че няма да се върнем, вече е убил баща ми. Миди прави така, че Фел да умре от страшна смърт, за което нас двамата (не разбирам тази логика) ни лишават от Иолкско гражданство. След това на съвсем нова планета аз изменям на Миди и решавам да се женя за друга жена…

— Казах ли ти, че си женкар! — не се въздържа от коментар Мета.

— … но Миди жестоко си отмъщава, като убива съперницата си и ме напуска завинаги. Останал съвсем сам, аз се обесвам на собствения си кораб с името „Арго“.

— Бълнуване — безмилостно резюмира Рес.

— Има вариант — кой знае защо, добави Язон, — да се прибера съвсем самотен на „Арго“ и да ме затисне рухналият гнил корпус на собствения ми кораб.

— Още по-глупаво — измърмори Стан, — като се има предвид, че сплавите, от които е направен корпусът на линкора, са преживели пет хиляди години и ще издържат поне още десет пъти по толкова.

— Колко праволинейно разбирате всичко, приятели! — въздъхна Язон. — Тук всичко е алегория, символ. Тръгвайки на пътешествие, аз всъщност съм се впуснал в търсене на собствената си смърт и съм я намерил. Ето я същността на легендата.

— Зарежи, Язон — каза Мета, която вече беше престанала да се сърди и ревнува. — Същността е съвсем друга. За Миди нека се ожени Арчи.

Младият физик от Юктис и момичето от Егриси се спогледаха с объркани усмивки: „Нима може така да се говори пред всички?“ Но личеше, че им е приятно.

— Да, да — продължи Мета — сериозно го казвам. А от всичко останало, което ти надрънка, е важно само едно — поведението на Фел. Той играе против нас и ако този гад също знае легендата… О, пространствена чернота, дано не закъснеем! Ако баща ти въобще е жив.

Всичко стреснато млъкнаха. Даже Язон не беше успял да помисли за това. Нима се беше повлиял от фаталистичната идея за непоправимостта на предначертаната съдба?

— Предлагам последните хиляди километри да ги минем на форсаж. Възражения? — попита Мета. — Тогава заемайте креслата против претоварване. И се кълна във високите звезди, че ще успеем!

— Мета, разбира се, говори красиво — промърмори Язон тихо и обидено, — но същността не е само в това, кой ни чака на Иолк. По-важно, е според мен, кой е този някой, който разиграва вселенски спектакъл по сюжета на древната легенда.

Язон говореше, но публиката вече се разотиваше, изпълнявайки заповедта на капитана на „Арго“, мълчаливо подкрепена от вожда на пирянците Кърк и неоспорена от ръководителя на проекта Язон.

А самият ръководител на проекта стоеше смутен и хич не разчиташе да бъде чут. Но редом до него се оказаха Арчи и Миди.

— И кой е той според тебе? — полюбопитства Арчи. — Може би най-любопитният човек във Вселената.

— Има само един тип, познаваме го и двамата с теб, той е напълно способен на номера от такъв мащаб.

— Солвиц? — веднага попита Арчи.

— Кой друг, освен доктор Теодор Солвиц! — кимна Язон.

— Как го каза? — трепна Миди — Теодор? Върховният жрец, отец Фьодор, понякога наричаше себе си доктор Теодор.

— А Солвиц не се ли наричаше? — усмихна се Арчи.

Но никой не сметна това за смешно.

— Фамилията Солвиц съм срещала в компютъра — каза Миди, — само че съм забравила къде.

— Постарай се да си спомниш — кой знае защо, шепнешком я помоли Язон.

Той смътно си спомняше едни тъмни маслинови очи и благородни елински черти, които бе мернал изпод розово-бялата качулка тогава в храма на Дзевесо.

— Върховният жрец е Солвиц — смело заяви Арчи.

— И ти говориш красиво — похвали го Язон. — Но не чух ли от тебе сравнително неотдавна, че Солвиц е изчезнал от нашата Вселена завинаги?

— Да, от мене — невъзмутимо се съгласи Арчи. — Само дето не съм твърдял, че Теодор Солвиц е едно-единствено лице. Помисли над това, Язон.

Последният предупредителен сигнал за настъпване на тридесеткратно претоварване ги завари доста далечко от предпазните кресла и Арчи с ужас си спомни, че Миди едва ли е готова за подобни изпитания.

Младият физик от Юктис сграбчи своята любима през кръста и я повлече на бегом, но не към креслата, а към специалните вани — за щастие „Арго“ беше оборудван и с такива прекрасни устройства за дилетанти.

Седемнадесета глава

Наложи се на Иолк да кацат и десантният катер, и канонерката едновременно. С катера летяха хората, а във втория успяха да наместят скъпоценния златен кожух на „Овен“ заедно с двигателя му. Инженерният екип начело със Стан успя по време на полета криво-ляво да сглоби звездолета, но пирянците не рискуваха да го пускат в самостоятелен полет. Кой знае? Планетата, разбира се, беше дива, но в светлината на последните разкрития тук можеше да се очаква какво ли не — от ракетноядрена атака до спонтанно пропадане в други светове през хиперпреходите-рванаври. Не бяха пропиляли толкова време и сили за този „златен кожух“, че да я изгубят в последния момент.

Но Иолк посрещна пришълците мирно, спокойно и дори приветливо. Местни роби и даже патриции паднаха на колене при вида на спускащите се от небето богове, яхнали звездна колесница — тук така бе прието отдавна. По традиция, създадена от Мета, употребиха централния площад пред двореца на Фел за космодрум. Домът на Айзон беше само на една крачка и Язон изпрати група избрани бойци да получат отговор на най-важния въпрос. В двореца не бързаха да влизат отначало. Принцът по рождение бе дошъл при баща си Айзон, не при някакъв мошеник на име Фел!

„Ако теб, Фел, както преди те интересува звездолетът «Овен», ще излезеш сам, не пращай охраната си. Някой тук май размахва кралската си гордост и настоява да му доставят Винторога за лично и безразделно владеене? Извинявай, Фел, ама по време на полета нещата се промениха и няма да има повече отстъпки…“

Язон репетираше наум предполагаемия разговор с Фел, но не му се наложи да говори нищо подобно. По време на полета се бяха променили много повече неща, отколкото можеха да си представят всички пирянци, седящи търпеливо в своя десантен катер в този момент, взети заедно.

Парадните порти на Иолкския дворец се разтвориха и на белите мраморни стъпала се появи… Не, не Фел, даже не Айзон (Айзон в този момент идеше откъм дома си в компанията на пирянските бойци), а многоуважаваният действителен член на всички секретни организации Ривърд Бервик. А след него, под недвусмислен конвой от четирима космонавти, облечени в синята форма на Космическия флот на Лигата, излезе господин Фел. С белезници.

„Да, приятелю мой Солвиц, днес актьорите ти сами си съчиняват реплики. Спектакълът със заглавие «Походът на аргонавтите за златното руно» пропада. Безобразно е провален!“

Айзон се хвърли в обятията на сина си буквално със сълзи на очите.

— Знаех си аз, знаех, че ти ще се върнеш, че и двамата ще се върнете, колко се радвам да ви видя, деца! — Той гледаше ту Язон, ту Мета. — Успя ли да намериш „Овен“?

— Разбира се, татко!

— И го докара тук?

— Не се съмнявай. Звездолетът е тук, зад тази броня. Сега ще те настаним в него и ще бъдеш спасен.

— О, колко съм щастлив, Язон. Този мерзавец, представяш ли си? — всеки ден измисляше нови истории за вашата гибел. Той много знае за съседните светове от кълбовидния звезден куп и винаги говори много убедително. Аз си давах сметка, че това е поредната лъжа, но все едно — не можех да не се притеснявам. Страшно се тормозех! Той ме подложи на безкрайна психологическа инквизиция. Има си някакъв специален канал за връзка с другите планети, а аз — само едностранния пси-предавател, който ти ми остави. Можех да ти пратя сигнал SOS, но не се реших и търпеливо чаках. Свикнах да чакам и да не вярвам на Фел. Нека сега с него се занимават хората на закона, въобще не искам да го погледна!

А Фел, от своя страна, гледаше нарочения си брат много странно, някак хитро и почти тържествуващо. Сигурно пак бе замислил някоя подлост. И за тази нова изненада белезниците явно никак не му пречеха. Язон не можа да измисли начин как по-сигурно да защити баща си. Да отведе гадния Фел далеч оттук? Да го изпрати в космоса? Може би просто да го разстреля на място без съд и присъда? Всичко това бяха някакви примитивни, негодни за нищо реакции, още повече, че задържаният престъпник не проявяваше никаква агресивност и изглеждаше напълно безопасен под непрекъснато наблюдение. Разбира се, заслужаваше да го прибере на „Арго“ и там, с най-съвременни средства, да се опита да изстиска от него нужната информация. Само че ще успеят ли да опазят двамата братя-крале да не се избият в кораба? Силни съмнения измъчваха Язон. Но други варианти, все едно, нямаше. Не му се правеше многочасово съвещание, още повече в присъствието на Бервик. Интуицията му подсказваше, че въпросът иска решение, и то незабавно! А най-големия играч в Галактиката беше свикнал да слуша интуицията си.

— В такъв случай, татко, повече нищо не ни задържа на тази планета. По-късно ти ще се върнеш обратно, ако поискаш, а сега… Виждам, че вашият жизнерадостен народ отново се събира на площада. Но, струва ми се, сега не е време да започваме пищен празник в чест на нашата победа. Да пием можем и на борда на „Арго“, а разходката по море и ловът нека отложим за друг път. Сега мисля, че ще е най-актуално да се заемем с твоето здраве и памет. Прав ли съм?

Айзон само кимаше с глава и непрекъснато се усмихваше. Той направо не можеше да говори от напиращите в душата му възторжени чувства.

— А къде е транспортът? — обърна се Язон към Бервик.

— Тук, наблизо. Какъв си решителен и импулсивен днес, Язон. Едно „здрасти“ не сме си казали.

— Здрасти, Ривърд. Извинете. Ние толкова често се чуваме в ефира, че не мога да си спомня колко пъти съм ви поздравявал днес — измъкна се Язон. — Още веднъж — извинете. Цайтнотът е абсолютен. Да изпратим този бивш крал на „Арго“ и да си поговорим както трябва с него!

— Смятате, че трябва веднага да се заемете с това? — попита Бервик със съмнение в гласа.

— Сигурен съм! Вие назначихте ли му заместник?

— Да — кратко отвърна Бервик.

— Прекрасно! Да стартираме. Не мога да позволя на баща ми да остане тук нито секунда повече.

Бервик погледа Язон, леко наклони глава и се усмихна само с очи. После се обърна към конвоя и изкомандва:

— Кръгом марш! Отведете обвиняемия Фел в нашия супербот и следвайте курса на „Арго“. Аз ще остана с Язон. Имаме за какво да си поговорим.

Последната фраза той произнесе за себе си, след като войниците вече бяха повели арестанта.

В този миг Фел конвулсивно извърна шия в посока към стоящите до десантния кораб и закрещя със страшен и пълен с отчаяние глас:

— Не! Не!!!

Войниците също спряха и се обърнаха. Бервик им кимна, с една дума, чакайте да видим, и равнодушно попита:

— Какво има?

— Не трябва да ме отвеждате от планетата с вашия супербот. Веднага ще умра. Също като Айзон. Само на „Овен“, само…

Неподправеният ужас, който се четеше в очите на Фел, ги накара да направят извода, че коварният владетел на Иолк не лъже. Изглежда, той наистина не искаше да умира, а и времето на наглите лъжи беше отминало. Така говореше и елементарната логика. Но можеше ли някой от тях — Язон с неговия гъвкав ум, или свръхопитния хилядолетник Бервик да се досетят колко далеч бяха от истината?

— Е, какво пък, без охраната ние напълно можем да се съберем дори в такова малко корабче — прецени Язон. — При това съм уверен, че Кърк и Мета могат да заменят четирима професионалисти от Космофлота на Лигата.

— Добре — съгласи се Бервик. — Но в такъв случай вашите приятели трябва да се свържат с белезници към задържания.

— Това задължително ли е? — усмихна се Кърк. — Моята ръка ще го държи по-здраво от вашите белезници. Искате ли да видите как ги късам с пръсти?

— Не искам — отвърна Бервик, който не страдаше от излишно любопитство. — Все пак ви моля да направите както искам.

— Не спори, Кърк — посъветва го Язон. — Има си ред.

— Добре де — въздъхна белокосият пирянец.

Бързо се качиха, да не кажем натъпкаха, в тясната кабина на триместното леко звездолетче, което бе оборудвано само с набързо монтирани и не докрай свързани прибори. Бяха шестима — Язон, Мета, Кърк, Фел, Айзон и Бервик. А в канонерката, предимно в пилотския отсек, се разположиха за всеки случай още десет човека. Останалите потеглиха към космоса с големия десантен катер.

Полетът мина съвсем нормално. Айзон успокоен бръщолевеше, без да млъква нито за секунда:

— Не чувствам никаква болка. Ни най-малка! Изобщо нищо не чувствам. Поразително. Помня това наше корабче. Чудесен звездолет, чудесен! Вярно, експериментален екземпляр, но много добър! Само дето не мога да си спомня как се управляваше. За какво например е това продълговато нещо с кука накрая? За какво? Не знам. Ти, Язон, как мислиш? Ей, Язон!

— Какво? А, ти на мен ли говориш, татко? Извинявай, бях се замислил.

— Защо е тука тази глупост?

— Не знам, татко, ние едва се оправяме във вашия „Овен“. Той наистина е костелив орех.

— Нищо, нищо, аз ще ви помогна, само да си спомня това, което знаех, и ще ви помогна. Ех, да бяхте намерили Нивела! Жалко, че така и не сте я срещнали, а имахме специална връзка, така че всеки можеше да се свърже с всекиго от всяка точка на Вселената, само да можех да си спомня как го правехме…

Язон отново престана да слуша брътвежите на баща си и се опита да се съсредоточи върху поведението на Фел. Арестантът седеше напълно неподвижно с притворени очи и ги наблюдаваше през тесния процеп на клепачите си, а може би просто дремеше.

Прелетяха през екрана без усложнения. И почти веднага се оказаха до широко отворените шлюзове на „Арго“. За момента бяха поверили пилотирането на канонерката на Гриф, нали му трябваше практика, и в най-отговорния момент младият пирянец се изхитри да направи грешка: при влизане в хангара той не взе предвид неравномерното разпределение на товара.

Кой знае защо, в този момент Язон си помисли за разказа на Мета, как за пръв път в детството си видяла старинна разглобяема кукла от дърво. „Хубава матрьошка се получи! Три звездолета един в друг, а в най-малкия — хората.“

Не можеше да знае, че след няколко секунди матрьошките ще станат една повече.

Гриф, забравил за наклона на корпуса на канонерката, не се напасна добре към отвора, закачи с оръдието страничната рамка и целият екипаж сериозно бе разтърсен. Никой не очакваше удар с такава сила в този спокоен момент, затова даже Кърк и Мета не можаха да реагират адекватно. Те бяха готови да контролират Фел за всякакви агресивни действия насочени към другите, но кой можеше да се сети, че трябва да го пази от самоубийство?

Главата на дремещия арестант се отметна назад по-рязко, отколкото можеше да се очаква. А вътрешните стени на „Овен“ бяха изпълнени от различни стърчащи детайли, ръчки, приборчета, джунджурийки. Тилът на Фел си избра подходяща цел — остра и твърда. Дупката, която се образува в черепа му, някога била наричана „травма, несъвместима с живота“. Някои съвременни лекари като Тека, например, биха се преборили с раната и по всяка вероятност биха му върнали живота. Но в следващите секунди здравето на ексдиктатора стана последна грижа.

Всички камери за външно наблюдение, навигационният комплекс, гравитометрите и магнитометрите, практически всички прибори едновременно полудяха. А когато показанията им се нормализираха, Язон изхвърча от „златното руно“ и се сблъска с Арчи и Стан. Кой се беше сетил пръв за случващото се, не бе важно — всички заговориха в един глас, но без да се прекъсват, а като че ли да се допълнят:

— Екранът…

— … който…

— … беше…

— … около планетата…

— … се затвори около „Арго“!

Последните четири думи те произнесоха в хор и поразително синхронно избърсаха потта от челата си. В друга ситуация това щеше да е ужасно смешно, но сега…

Бе станало нещо страшно. Какво именно? Постепенно осъзнаваха. Дупката в главата на Фел никак не се връзваше с последната новина. Не се побираше в ума на никого! Оставаше само да започнат да изобретяват игрословици в такъв момент…

Откъм стълбата, водеща към хангара, се появи Мета и каза на тримата:

— Хайде! Вече извиках Тека и Бручо.

На китката й блестеше откъсната гривна от белезници. Пирянката механично прие ключето от новодошлия Бервик, щракна ключалката, с отвращение захвърли на пода стоманения пръстен и тръгна към командната зала на „Арго“.

„Какви ти екрани! — като че ли говореха гърбът и решителната й походка. — Ще ги пробием!“

Изучаването на екрана, заобикалящ „Арго“, даде само един неутешителен резултат: нововъзникналата енергетична обвивка се оказа не само непроницаема за електромагнитните лъчи, но бе и нещо много по-неприятно. Тя бе непроницаема и за всякакъв метален предмет — от отделни атоми, до огромен линкор. А да се опитват да правят отвор в нея отвътре с помощта на някакво оръжие, както предложи темпераментно Клиф, си беше чисто самоубийство — все едно да се измъкваш от заварена цистерна, взривявайки вътре граната.

— Разбирате ли — обясни Стан, — радиусът на сферата, която обкръжаваше цялата планета, рязко е намален, буквално с хиляди за секунда, обвивката се е спукала, обърнала се е наопаки и е обгърнала кораба ни. И в резултат на тези свити размери напрежението на полето е нарастнало пропорционално до такава степен, че някои параметри са претърпяли качествени промени. Сега то не пропуска никого и нищо.

— Защо пък никого? Събличай се гол и давай — мрачно се пошегува Арчи.

— Тази почетна мисия я отстъпвам на теб — също така невесело отвърна Стан. — Устата ми е пълна с метални зъби.

— А между другото, момчета — отбеляза Язон, — смехът си е смях, но ако не измислим нищо друго, ще се наложи някой с пластмасов катер и свръхлек скафандър да лети обратно на планетата, за да търси помощ.

— Ще измислим, Язон, непременно ще измислим — обади се откъм вратата Бручо, който бе дошъл последен и вече няколко минути мрачно слушаше дебатите. Сега напомняше стара настръхнала птица. — Тека завършва аутопсията, но предварително мога да ви кажа, че е намерена връзката между самоубийството на Фел и всички тези физикокосмически премеждия. Ето я.

Бручо вдигна над главата си мътно проблясващ предмет с размер на орех, но повече напомнящ морски таралеж или конски кестен.

— Това беше в главата му, направо в мозъка — поясни Бручо. — Шиповете-антенки едновременно приемат и излъчват, а вътре има свръхплътна микросхема. Нарекохме този прибор регулатор на мисълта. Айзон има същия. Видяхме го на рентген. Но преди да пристъпим към операция на вашия баща, Язон, трябва да направим експеримент с по-малоценни членове на екипажа.

— Фел жив ли е? — равнодушно попита Мета.

— Да, но е в кома.

— Задълго?

— Не знам. Комата може да продължи години. Във всеки случай, от него не може да се очаква никаква информация. Ако научим нещо — значи много ни е провървяло, ако ли не, значи не. Дано Айзон си спомни. Тека пък смята, че е напълно възможно да направим прибор, който без помощта на хирургия ще компенсира влиянието на адския регулатор върху мозъка. Това е свързано с въпроса за амнезията — може да опитаме да разкрием нови слоеве от паметта, но сериозната операция най-добре да правим у дома, а не на „Арго“. Или поне на някоя друга цивилизована планета.

Бручо успя да направи комплимент на родния Пир доста елегантно и ненатрапчиво. Честно казано, Язон предпочиташе да предостави баща си на лекарите от „някоя друга цивилизована планета“. Но решаването на този въпрос бе още в бъдещето и той просто премълча.

— Най-общо казано — продължи Бручо, — смъртта на Фел не е случайност, а самоубийство, но по заповед отвън или, като друг вариант — предварително заложен в програмата на мисловния регулатор импулс, Фел беше прав, когато преди отлитането каза на Айзон, че неговата загуба на паметта не е обикновена амнезия. Той просто не знаеше, а и не е могъл да знае, каква е тя всъщност. Човек, който се намира под влияние на мощен външен фактор, по дефиниция не знае нищо за този фактор или знае точно толкова, колкото му е позволено. Айзон и Фел са се оказали превърнати в нещо като управляеми индивиди — не андроиди или киборги, а просто в роби. Многовековната практика показва, че човек може да бъде управляем само частично. Пълно подчиняване на волята му води към неизбежна смърт на интелекта, което прекрасно е разбирал хитрецът, зашил в главите им тези „таралежи“.

— Все едно, това е отвратително! — кипна Арчи.

— И още как — съгласи се Бручо спокойно, — но аз не довърших най-важното сведение за нашите техници: регулаторите на мисълта на определена честота са били в непрекъсната обратна връзка със силовите системи на „Овен“, а нали запечатаните в тази конструкция високи енергии генерират екрана първо около планетата, а сега и около „Арго“. Остава една голяма загадка: защо този екран не е изчезнал при отсъствието на „Овен“. Но така или иначе, приятели, Фел си е праснал главата в стената строго според инструкцията.

— И чия е била тази инструкция? — попита Мета, давайки си сметка, че въпросът й звучи риторично.

Затова и Бручо не отговори директно.

— Надявам се, че Тека ще излъже този малък, но хитър прибор за мозъчна компенсация и ще узнаем нещо ново за началото на цялата тази история.

Тека се справи със задачата си бързо — още привечер на същия ден. Което не можеше да се каже за групата на Стан, която се бореше с разгадаването на екрана. Също толкова безплодни се оказаха и усилията на Арчи, който се беше посветил на дешифрирането на програмите за управление на „Овен“. Така че в края на работния ден главен докладчик в каюткомпанията се оказа Айзон. Тека беше избръснал главата му и я беше украсил със специален шлем със стърчащи във всички страни антенки и две прозрачни тръбички, по които непрекъснато се подаваше овлажняващ електродите разтвор. Хитрото устройство хич не беше портативно.

С тези екзотични аксесоари Айзон приличаше на див воин от племето на Темучин или на някакъв древен шаман. Той започна да говори като същински шаман с плашещо глух, променен глас. Даже Мета трепна от това утробно мърморене, но после всички престанаха да обръщат внимание на формата на думите му — важното бе съдържанието!

Разбира се, Айзон не започна от самото начало. Той все така не знаеше на коя планета се е родил, къде се е учил, от кого е бил възпитаван. Не помнеше даже къде се е запознал с Нивела. Затова пък с абсолютна сигурност твърдеше, че прословутият звездолет „Овен“ не е бил построен специално за тях и те са били изпитатели на този експериментален образец. Те просто съвършено случайно го намерили в космоса. Пътували с обикновен изследователски кораб на име „Пинта“ и не били трима, а шестима: Айзон, Нивела, Фел, Ина, Сулели и Кобалт. Намереният златен звездолет бил огромна ценност. Като учени те разбрали това веднага, въпреки, че далеч не във всичко могли да се ориентират докрай. Но там безусловно имало две неща, които водели до неизмерими богатства и огромна власт: уникален корпус, предпазващ практически от всякакви въздействия, и потресаващ генератор, който работел досущ като вечен двигател, т.е. като неизтощим енергиен източник.

Самата им експедиция, в състав от шестима учени, била предприета с цел да изучи културите от центъра на Галактиката, да ги приобщи към мащабни проекти, насочени към вероятното им членство в Лигата на Световете. Било известно, че упадъкът най-силно е засегнал именно централния регион. Висшето ръководство на Лигата предполагало, че рано или късно ще трябва да се заемат с този проблем и, въпреки че пред екипажа на „Пинта“ стояли предимно научни цели, не се изключвала и мисионерска роля в рамките на възможното. Шестимата много обичали да дискутират по темата за изкуственото ускоряване на прогреса на безнадеждно изостаналите планети. Но разбира се, прекрасните идеи за такова ускоряване били недостатъчни, защото средствата на Лигата както винаги не стигали.

И ето, внезапно богатство сполетяло шестимата. До този момент те били приятели и съмишленици. Но сега плановете им за бъдещето рязко се разминали. Сулели заявил, че трябва просто да плюят на всичко, да се заселят на необитаема земеподобна планета с обилни находища на тежки метали и да станат едни от най-богатите хора в Галактиката.

Кобалт, като истински фанатик на инженерното дело, настоявал незабавно да се върнат и подробно да изучат уникалната находка в сериозен технически център на родната планета.

Фел бил обладан от идеята да оказва помощ на слаборазвити цивилизации и призовавал да изпълнят поне една точка от набелязаната програма, преди да потеглят обратно.

Айзон, в опит да обобщи всички мнения, приканвал да се работи по програмата и при това не допускал мисълта за еднолично използване на звездолета „Овен“. Устройство, което имало такива мощности, евентуално би представлявало реална опасност за цели планети, а значи формално трябвало да се счита за оръжие за масово поразяване, и съответно ставало собственост на Лигата на Световете. Без съгласуване с Висшия Съвет на Лигата не бивало даже да пускат двигателя на спящия в междузвездната пустота неизвестен кораб. Нивела подкрепила позицията на Айзон, защото по онова време тя поддържала младия си мъж във всичко.

Тогава Ина съобщила своето особено мнение. Защо да се усвояват нови планети, защо да се съветват с когото и да било, защо непременно да изобретяват нещо ново, когато в ръцете им има нещо такова, което им дава възможност да оглавят който и да било от тези изостанали светове? Нима на никого не му се искало да се наслади на истинска, безразделна, заслужена власт? „Да станем диктатори?“ — учудили се другите. „Защо? — възразила Ина, дайте да станем за тези хора богове. Благодетели, дошли от небето! Ще ни се кланят, а ние ще пръскаме сред народа светлината на знанието и радостта от материалното благополучие.“

Звучало красиво. И мнението на Ина било взето като един от основните варианти. Отначало. Но командир на кораба формално бил Кобалт, бащата на Ина, която той много обичал. Бързо застанал на страната на дъщеря си, като отказал да пилотира звездолета обратно.

Колкото се доближавали до първия населен свят (това бил Иолк), все по-ясно ставало, че и шестимата са вече болни от мания за величие. Искало им се да бъдат богове.

И станали!

Отначало всичко вървяло добре. Животът на планетата наистина се подобрил под тяхното ненатрапчиво и мъдро ръководство. Не претендирали за публична власт, само премествали фигурите по шахматната дъска на Иолк, като оставали в сянка. Вдъхновени от резултатите, те разширили кръга на дейността си: Сулели заминал за Егриси, Кобалт и Ина — на Делфа.

На някой етап все един от шестимата неизбежно щял да открие хиперпрехода, за който се знаело (въпреки че се мълчало) даже сред местните жители. Открил го Кобалт и именно рванавърът му помогнал заедно с Ина да попадне на Делфа. Защото Сулели не се върнал в уговорения срок и даже не отговарял на повикванията. Петимата останали били лишени от своя кораб, т.е. от „Пинта“. Звездолетът „Овен“ бил, разбира се, много ценен, но не можел да лети. За съжаление нито опитният специалист по космическа техника Нивела, нито физикът Фел, нито гениалният инженер Кобалт не съумяли да съживят чуждата конструкция.

И така, Кобалт и Ина проникнали на друга планета с помощта на рванавра. Скоро се върнали, но вече трима. С тях бил човек, който се нарекъл Тюдор. Той също смятал себе си за бог и ги уверявал, че такива като него има много, че мисионерството за тези най-добри представители на човечеството е нещо обикновено. Отначало с полунамеци, а после и все по-директно той предлагал да не спират дотук, а да се стремят към абсолютна власт над всемира.

Идеята се оказала заразна. Но всички разбирали, че преди всичко им трябва „Овен“ да функционира пълноценно. Тюдор проявил изключителен талант в тази област, огледал целия кораб и заявил, че звездолетът се управлява със силата на мисълта. Затова било необходимо да направи малка, но много важна мозъчна операция на всеки, който искал да стане пилот — да им имплантира миниатюрен датчик. „Аз си имам вече такъв!“ — съобщил Тюдор и демонстрирал как включва и изключва различни системи на звездолета без нищо да докосва с ръце. Това било ефектно, но самата мисъл за операция на мозъка ги карала да настръхват.

Преди да дадат съгласие, останалите петима от екипажа на „Пинта“ дълго се съвещавали, като се опитвали да си представят по-ясно кой всъщност е този Тюдор. За галактическите координати на Делфа нито Кобалт, нито Ина можели да кажат нещо определено, а самият Тюдор обяснявал, че е долетял от световете на Зелената Клонка, т.е. от най-дяволски отдалечената зона на Галактиката, каквато можели да си представят. Информацията трудно можела да се провери. Но въпреки това у новия им приятел се усещало огромно обаяние и той прекрасно умеел да убеждава. В това време се върнал Сулели. Не че се върнал, по-скоро долетял на гости. Бил в пълен възторг от своята планета, но един свят вече му бил малко. Сулели напълно попаднал под влиянието на Тюдор. И пръв легнал под хирургическия нож.

Нищо страшно не станало. „Овен“ покорно се подчинявал на новия си стопанин, след което възрадвания Сулели, въпреки всяка логика, се качил на „Пинта“ и отлетял обратно на своята Егриси. Вече никой не се страхувал от нищо. Всички като малки деца искали да се повозят на лъскавата играчка и прословутият датчик спешно бил монтиран в черепите на останалите петима.

След това Тюдор се повъртял още малко наоколо и един ден изчезнал завинаги. Ина и Кобалт предпочели да се занимават с галактически заговор на любимата си Делфа и отново заминали за там през рванавра. На Иолк останали трима. Айзон и Нивела започнали да се съмняват в правилността на налудничавата идея за завоюване на Вселената, Фел спорел с тях, уверявал ги, че сега те са наистина богове, т.е. свръхчовеци с немислими по-рано възможности и поради това — просто нямали право да отказват властта. Айзон възразявал, че му стига и власт над една планета. Нивела заела позиция някъде по средата.

По това време започнали странните случки с тяхната памет. Далечното минало се изтрило напълно, близкото започнало да се деформира в зависимост от обстоятелствата. Лъжливата памет подхвърляла странни сюжети, например за това как те тримата, само тримата — са пристигнали на Иолк не с „Пинта“, а с „Овен“, който след това се повредил.

А „Овен“ като че ли наистина излязъл от строя… Той повече не се подчинявал на мислените им заповеди, а ръчно управление изобщо не се виждало, Фел все повече се отчайвал, все по-дълбоко се заравял в изучаване на дяволската техника — до пълна полуда. Тогава се скарали. Окончателно. Станали врагове.

Очевидно поради многократното съвпадане на лъжливите спомени с истинските, Айзон получи силна мигрена. Той помоли да прекратят тази пресконференция, още повече, че и без това все не можеха да проникнат по-дълбоко в миналото, а какво е станало после, всички знаеха.

— Накратко казано, аз разбрах — резюмира Кърк. — Боговете май са такива откачалки, които се мислят за висша раса и напират към абсолютна власт над цялата Вселена. — Той погледна Бервик и безсмъртният кимна, да, така излиза. — Айзон отказал да бъде бог, неговата изчезнала жена Нивела — също, Фел вече е в наши ръце. Остават обаче тримата други.

— Сулели не влиза в сметката — подметна Айзон. — Той е просто глупак и по свой начин е безобиден. Виж, Ина и Кобалт — те са доста по-страшни от Фел.

— И най-главното — подхвана Кърк, — важен е онзи Тюдор, или отец Фьодор, който е всъщност доктор Солвиц. Или все пак са трима различни?

— Не знам — каза Айзон. — Но се опасявам, че са доста повече.

— Нека — заплашително изрече Кърк. — Колкото и да са, сега на пътя им стои Светът на Смъртта. Ние, пирянците, не сме съгласни някакви маниаци да властват над цялата Галактика. Ще се борим с тях. И ако още не знаят, скоро ще узнаят — пирянците не умеят да губят!

Кърк се отпусна на стола и в каюткомпанията надвисна тишина. Разбира се, белокосият вожд беше прав. На теория. Но Язон си представи как в този момент направо през стената влиза доктор Солвиц с цялото си самовлюбено нахалство и чувство за безнаказаност и меланхолично изръкопляска на суровия стар войн: „Браво, Кърк Пир, браво!“ Безочлив, спокоен, уверен в безумните си идеи и личната си непобедимост. Язон чак потръпна от тази така ярка и реалистична картина.

Лично той бе готов да се закълне, че прочутият Тюдор е все същият доктор Солвиц, само че сега излизаше, че той е бил поне на три, ако не и на четири планети едновременно. От мисленето над този абсурд главата го заболя не по-малко, отколкото тази на баща му при неотдавнашните тежки спомени.

„Добре де, ако ще да гори в плазма тоя Солвиц — каза си Язон. — Старият Кърк малко ме обърка. Сега много по-важна е мисълта, която ми се мярна, докато слушах печалния разказ на татко. Да, точно така! Управлението на звездолета с помощта на мисълта! А звездолетът от своя страна генерира полето около нас… Значи, екранът може да бъде премахнат с помощта на мисълта?! Сигурно не, някаква глупост се получава. Да започнем отначало. «Овен» е бил управляван мислено, но само докато край него се е намирал доктор Солвиц. Той е типичен илюзионист-мошеник, тоя безсмъртен психар. И учениците си също е обучил на илюзии. Помня как Фел причиняваше болка на Айзон, като че приближаваше екрана със силата на мисълта си. Какво всъщност трябва да е правил? Най-вероятно е генерирал тяснонасочен радиосигнал на съответната честота. Когато в мозъка има вградена железария с антени, никак не е трудно да предизвикаш болка, нали? Въпрос на чиста техника и никакви чудеса! Пси-предавателите в този случай нямат нищо общо. Тук са работили съвсем други енергии. Значи, с какво реално е бил включван могъщият «Овен»? Еврика!“

Мета, която в този момент случайно бе погледнала Язон, отвори уста, за да го попита защо изглежда толкова щастлив, но не успя. В каюткомпанията се разнесе винаги тревожният сигнал за джъмп-връзка. Повикване от родния Пир.

„Ето! — помисли си Язон, и нещо в него изтръпна. — Винаги става така: щом се окажем на далечна планета, някъде в отдалечената част на Галактиката и сме в тежка ситуация, веднага на Пир непременно започват глад и мор с всички стихийни бедствия накуп и, разбира се, настъпва краят на света. Сега Накса ще поиска спешно да се прибираме, а ние ще му отвърнем: «Пращай, братле кораб, защото без твоя помощ не можем да помръднем!»“

Само едно зарадва всички в този момент: все пак някакви сигнали минаваха през проклетия екран. Минаваха! Значи още не всичко е загубено.

Осемнадесета глава

Язон не позна. Накса изобщо не молеше за помощ.

— Приемете важно съобщение — авторитетно изрече той. — Аз се научих да управлявам местните киборги. Стоманените шиломети, суперрогоносите и меднозъбите каймани сега се опитомяват. Зверското им начало преобладава над механичното, така че сега лесно намираме общ език. Пир си е наша планета, който и каквото да праща тук. Ние си оставаме нейни стопани и ще победим. Предайте там на вашия Солвиц, нека изобрети нещо новичко, нещо по-интересно. С киборгите вече се справихме.

Пирянците бяха потресени. Добрите вести винаги бяха считани за рядкост в техния свят. Язон попита:

— Накса, ти откъде реши, че киборгите биват изпращани на Пир именно от доктор Солвиц?

— От твоите думи, Язон, не от изговорените, разбира се, а от измислените. Извинявай, но ти прекалено интензивно мислеше на тази тема, когато се срещнахме последния път. Нас ни наричат „говорители“, но трябва да ни казват „читани“, защото не бихме могли да правим контакт с местната природа, ако не четяхме мислите й… Тъй че и твоите… Кажи, как е при вас?

Кърк взе да разказва за всички беди и премеждия на „Арго“, а Язон, щом се успокои след шока на неприятните очаквания, се върна към прекъснатите си мисли.

„Еврика!“ — беше извикал наум той миг преди джъмп-сигнала. Наистина бе намерил отговора. Потърси с очи Миди и й извика:

— Донеси процесора, с който усмирихме дракона.

Драконът, заедно с процесора, бе подарен на Миди като награда за нейната неоценима помощ. Предполагаше се, че тази мила играчка ще охранява дома на младата царкиня, когато си намери мъж и планета, на която да иска да живее. По всичко изглеждаше, че на дракона му се оформя постоянно жителство на Юктис. Но засега Миди планираше да направи сватбено пътешествие на Пир и там, в страшните джунгли да изпита в полеви условия страшния си бодигард.

— Защо? — не разбра Миди.

— Дай го тук, по-бързо — помоли Язон нетърпеливо.

Миди като че ли разбра. Изтича, върна се, седна до него, съвсем както тогава.

Кърк още не беше успял да доопише на Накса целия ужас на положението им, т.е. Пир още беше на линията за връзка, когато Язон напълно потвърди догадката си. Като мърдаше устни съсредоточено три пъти провери току-що направените изчисления, набра нужния код и решително натисна бутона за активация.

Не последва нито звън на сигнална инсталация, нито шум от аплодисменти. Леко пообъркан, той каза на Миди:

— Иди сега, извикай Стан.

Миди се надигна, без да разбира какво става, но не успя дори да стигне до вратата, когато откъм коридора се чу тропот.

Запенен влетя Стан, а миг след това и раздърпания Арчи. Както си бяха свикнали, в един глас:

— Екранът…

— … изчезна!…

— Това е всичко, момчета — каза Язон. — Работата се оказа елементарна. Драконът е просто един от изпълнителните механизми на комплекса под кодово название „Овен“, или ако ви харесва — „Ослепителният Винторог“, или окроткави. А главната му част е процесорът. Подозирам, че този пулт за управление не е бил правен в един екземпляр. Но при опит да се дадат на машината едновременно взаимоизключващи се заповеди, тя избира онази, която е зададена от най-близко разстояние. Така че нашите команди сега са извън всяка конкуренция, независимо дали е искал това Солвиц, или не.

Вече беше свършило общото събрание — много шумно, много радостно и сега седяха в тесен приятелски кръг в каютата на Язон, държаха в ръце високи чаши с изискани коктейли, пиеха за късмета си и се опитваха да повярват, че всичко ужасно е останало зад гърба им и пред тях се очертават само блестящи перспективи. Както за Пир, така и за Галактиката като цяло.

В действителност проблемите си оставаха все така цял куп. Просто всички задружно бяха решили да ги пропъдят от главите си. Поне по време на полета.

— Мета, мила — помоли Язон, — сипи ми чисто уиски без лед и без разните му там соди и сокове. Безумно съм уморен и мечтая да се отпусна.

В този момент рязко се отвори вратата. На прага стоеше Тека с мрачен израз на лицето.

— Как да се отпуснеш на този „Арго“! — промърмори Язон.

— Господин Фел умря — съобщи Тека и добави: — Въпреки че направихме всичко възможно.

— Защо, не е трябвало да вадите онова нещо от мозъка му ли? — попита Язон.

— Не в това е работата. Просто мозъкът му прекалено дълго е взаимодействал плътно с екраниращото поле. Само неговият мозък. На мозъка на Айзон почти не се отрази свиването на екрана, уверявам те.

В този момент зад гърба му изникна споменатият Айзон.

— И още как се отрази! — съобщи той усмихнат.

— Мета, аз чакам — напомни Язон, който продължаваше да слуша с половин ухо. — И на татко сипи неразредено. Днес трябва да си пийнем, както трябва.

— Язон — проговори Айзон тържествено, — разбира се, че трябва да си пийнем. Повод има: спомних си!

— Какво си спомни? — Язон все пак отпи глътка, примижа от удоволствие и разклати кехлибарената течност в широката чаша, като се опитваше да чуе как ласкаво шумят кубчетата лед. Но той вече усещаше, че пак няма да го оставят да пийне както трябва. — Какво си спомни, татко?

— Всичко си спомних!

— Това е интересно! — оживи се Язон.

В този момент отвратително силният сигнал за обща тревога раздра тишината на каютата и ехото му дълго звъня из коридорите. Язон обърна уискито си, като едва не глътна ледените кубчета, и се понесе към командната зала. Мета, разбира се, го изпревари и бе първа пред обзорния екран.

Седящата там Лиза бе като символ на объркаността. Защото това, което в този момент летеше към тях през междузвездното пространство, противоречеше на всички представи за небесни тела — било то с изкуствен или с естествен произход: светимостта му, скоростта му, размерът му не позволяваха обектът да бъде идентифициран нито като космически кораб, нито като комета, нито като боен снаряд, изстрелян срещу „Арго“ от коварни врагове.

Но всяка неизвестност е също опасност! Последва всичко по инструкцията — сигналът за обща тревога бе даден и доблестният Клиф вече от няколко секунди стискаше с изпотени длани спусъците на бордовата артилерия.

Но странната какофония от сигнали неочаквано се оформи в ясна фраза:

— Диомед, това съм аз, Нивела. Искам разрешение за скачване.

— Лиза — изкрещя Язон радостно, — превключвай на автоматика. — От изблик на чувства той прегърна момичето за голямо неудоволствие на Мета. — Включвай по-бързо. Мамчето е пристигнало!

Очевидно беше, че Язон вече го е хванало уискито. И кога успя? Уж започнаха съвсем културно с някакъв джин-тоник, пък после преминаха на уиски.

Думите му бяха чути от целия екипаж. Диалогът се транслираше от командната зала по целия кораб, защото ситуацията изглеждаше достатъчно спешна. Сега вече никой не мислеше да стреля. „Арго“ беше готов да приеме кораба на Нивела, колкото и странен да изглеждаше той.

А корабът се оказа едва ли не точно копие на „Овен“, затова се възприемаше така объркващо от радарите на линкора.

Нивела пък беше… Не точно копие, но нещо много подобно на Мета. Язон объркано попита:

— Как да те наричам? Госпожа Нивела? Мамо? Или нещо друго?

— Както ти харесва! — усмихната рече Нивела, която без съмнение изглеждаше по-млада от сина си. — Ако искаш, просто Нив-Нив, както някога ласкаво ме наричаше Айзон.

Ситуацията изглеждаше направо сюрреалистична. Честно казано, Язон не знаеше какво да пита майка си, още повече, че преди пет минути баща му също се заканваше да разкаже всичко поред.

— Е какво? — произнесе той смутено. — Ще отбелязваме ли тържественото събиране на семейството? Между другото, аз смятам да се оженя. Ето, запознай се, мамо — това е моята годеница Мета.

— Много ми е приятно, сине. Но защо не ме попиташ, как съм ви намерила?

— Защото се досещам. Когато с помощта на процесора ликвидирах този проклет екран, като свих цялата енергия обратно в звездолета, това е било за теб сигнал, нали?

— В общи линии, да! Ама какво умно момче си станал! — усмихна се Нивела. — Може би не трябва да ти разказвам нищо? Ти сам вече всичко си разбрал!

— Всичко — не знам — отвърна с достойнство Язон. — Понякога ми се иска да узная наистина всичко. Например, откъде се взе тук втори „Ослепителен Винторог“?

— О, това е съвсем друга история! — възкликна Нивела с ентусиазъм.

— Не — рязко възрази Мета. — Другите истории сега ще ни дойдат множко. Всички тук сме безумно уморени от всевъзможни спомени, обяснения и откровения. Имаме обедна почивка!

— Язон, нима не ти е интересно да научиш — бързо заговори Нивела, — че ние принадлежим към расата на безсмъртните? Към една от расите на безсмъртните. Че Солвиц с неговата ваксина и Бервик с неговото Общество на Гарантите на Стабилността, са не повече от жалки имитатори на истинските безсмъртни с древни традиции? Не ти ли е интересно да научиш как сме създали системата рванаври, за да свържат не само планетите от нашата Галактика, но и от другите вселени? Че планетата Делфа се намира именно в друга Вселена и пътят към нея минава само през хиперпрехода? Нима не ти е интересно това, че представители на другата раса безсмъртни са мъдреците и че планетата Поргорсторсаанд, където е минало твоето детство, е била арена на вселенска битка за изходите от кривопространството към светове от различни нива? Затова именно там те посрещнаха така приветливо — с ракетни удари и стоманени глигани. Нима ти е безразлична съдбата на твоите роднини — Ахамант, който и досега чака завръщането ми, и Хала, загинала на Дарданела при нелепи обстоятелства, и Фрайкс, коварно убит все от същия Солвиц, и Екшен, неволно станал негов агент? Нима не искаш да знаеш същността на устройствата в звездолета „Овен“? Нима?

Язон я слушаше и разбираше, че всички тези въпроси са напълно справедливи, но… Всичко това и много друго продължаваше да го интересува, но не и сега… Идваше му в повече. Просто главата му повече не можеше да поема информация.

— Мамо, Нив-Нив, за Бога (откъде ли изскочи тази архаична фраза)! Искам да науча всичко това, но не сега! Става ли?

— Добре. Но поне няколко думи за нас с баща ти…

— Не — отново рязко се намеси Мета, която виждаше колко измъчен изглежда Язон. — Не и още веднъж не! Днес почиваме! Ако искате, можете да дойдете с нас, но ви моля, никакви сериозни разговори!

Нивела се усмихна още веднъж и каза:

— Добре. Наливайте.

— Мета, интересно, ти колко от това, което се случи днес, успя да разбереш? — попита Язон.

— Всичко разбрах — каза Мета, — но по-добре да говорим за това утре.

— Наистина — съгласи се Язон. Езикът му още го слушаше, но мислите му вече се объркваха. — А днес какво?

— Ами днес очаквам да чуя от теб какво мислиш за нас двамата. Ти и аз. Как ще живеем по-нататък?

Язон мигом изтрезня от този въпрос:

— Ти очакваш да ти направя истинско предложение? Ти, жената от планетата Пир?!

— Да, аз, жената от планетата Пир. И какво от това? Добре познавам обичаите на моя свят. Но по време на последното ни пътешествие ти така често ме наричаше своя жена, или като минимум своя годеница…

— С една дума…

— С една дума, вече съм представена на твоите родители. Струва ми се, в древността това се е считало за задължителен ритуал.

— Считало се е. А ти откъде знаеш?

— Четох много книги за любов. Моите родители навярно са загинали и двамата. За майка ми вече чу, а татко… Дълго време смятах, че това е Кърк… Всъщност никога не съм познавала своя баща. Това нали няма значение, Язон, как мислиш?

— Мета — прошепна той, — колко те обичам, Мета!…

Линкорът „Арго“ отново се приближаваше към орбитата на Пир. Улисани в разговор, те пропуснаха предупреждението за настъпване на безтегловност. Тя дойде внезапно и те бавно, като насън, се издигнаха над леглото и заплуваха из стаята като в брачен танц.