Светът на Роканон

ПрологОгърлицата

Къде свършва легендата и къде започва истината на тия планети, зареяни някъде в пространството на много парсеци от нас? Планети без име, наричани от обитателите им просто Светът, сфери без история, където миналото е претворено в митове, а завърналият се изследовател открива, че за няколко години деянията му са се преобразили в „божествени дела“. Приспаният разум изпълва с тъма тази бездна във времето, озарявана единствено от мигновения проблясък на нашите кораби, прорязващи космоса със скоростта на светлината. Там, в мрака, като плевели избуяват несъответствията и изкривяванията.

Когато се опитваме да разкажем историята на един човек — обикновен учен от Съюза1, заминал не толкоз отдавна за такава безименна, почти неизследвана планета, — изведнъж се оказваме едва ли не археолози, попаднали сред хилядолетни развалини. И ту си проправяме път през гъсто преплетени листа и цветове, клонки и бръшлян, за да се натъкнем неочаквано на геометричното съвършенство на колелото или на гладкия крайъгълен камък; ту минаваме през някаква съвсем незабележима, огряна от слънцето врата и откриваме вътре само мрак, внезапно припламнала искрица, сияние на тайнствен кристал, почти призрачно движение на женска ръка.

Как да отличим реалността от легендата, истината от друга истина?

Историята на Роканон ни докосва с мимолетния син проблясък на скъпоценния камък, завърнал се още веднъж от света на приказките. Да започнем с това.

Галактически район 8, номер 62: ФОМАЛХАУТ II

Разумни форми на живот. Установени са контакти със следните раси:

Вид I

А) Гдемиар (ед. число гдем) — хуманоидни троглодити, които излизат от пещерите си нощем. Ръст 120–135 см, светла кожа, тъмни коси. При създаване на контакта тези пещерни обитатели живеят в олигархично общество от градски тип със строга йерархия. Отличават се с частично развита телепатия в рамките на планетата. Технологично ориентирана култура на ниво ранна стомана. Равнището им е издигнато до Индустриално-С при мисията на Съюза през 252–254 г. През 254 г. на олигарсите от района край Кириенско море е отстъпен автоматично управляем кораб (направление Нова Южна Джорджия и обратно). Статус С-Висш.

Б) Фийа (ед. число фиан) — хуманоиди с изявено предпочитание към дневната светлина. Ръст около 130 см, наблюдаваните индивиди са най-вече със светла кожа и коса. Съдейки по краткотрайните срещи, живеят в селски и номадски колективни общности, владеят слаба телепатична способност, както и телекинеза в силно стеснени граници. Изглежда, че този подвид е атехнологичен; избягва контактите. Характерът на културата е неопределен и минимално проявен. В настоящия момент облагането с данъци се смята за неосъществимо. Статус Е — …?

Вид II

Лиуар (ед. число лиу) — хуманоиди, които също предпочитат дневната светлина. Типичен ръст над 170 см, кланово-аристократично общество, обитаващо селища от категорията крепост-село. Технологичен застой на ниво бронз, феодално-героична култура. Трябва да се отбележи хоризонталното социално разделение на две псевдораси: а) олгиор, „средни на ръст“, със светла кожа и тъмни коси; б) ангиар, „господари“, много високи, с тъмна окраска на кожата и яркоруса коса…

— Тя е от тези — Роканон вдигна глава от „Краткия джобен справочник за разумните форми на живот“ и пак се вгледа в гостенката. Бе доста висока, със смугьл тен и златисти кичури над раменете, застанала насред дългата зала на музея. Стоеше спокойна и изправена, с ореол от блестящи коси, без да откъсва очи от една витрина. Край нея нервно пристъпяха от крак на крак четири грозновати джуджета.

— Не знаех, че на Фомалхаут II освен пещерните хора има толкова различни раси — учуди се Кето, уредникът на богатия музей.

— Аз също. В списъка се споменават и други видове, с които още не е установен контакт, под забележката „непотвърдени сведения“. Май вече е време за по-сериозно изследване на онези места. Ех, сега поне научихме откъде е дошла.

— Как ми се иска да разбера и коя е…

Тя беше издънка от древен род, потомка на първите крале на ангиар, и при цялата й бедност косите, получени в наследство от безброй поколения, сияеха с чистия и неподвластен на времето блясък на златото.

Малките хора, фийа, й се покланяха, щом я зърнеха — още тогава, когато босоногото момиченце тичаше през полята, а кичурите му пламтяха като ярка комета под неспокойните ветрове на Кириен.

Изнизаха се няколко години.

Бе съвсем млада, когато Дурхал от Халан я видя, спечели я и я отведе от порутените кули и ветровитите зали на детството й във високия си замък. В Халан, изправен гордо сред планините, също нямаше уют, макар домът все така да пазеше следите от минало великолепие. Прозорците бяха без стъкла, каменните подове — голи. Събудили се през някоя студена зимна нощ, обитателите му можеха да забележат навеяните край первазите дълги, полегати преспи сняг. Нежната съпруга на Дурхал стъпваше с тесните си боси ходила върху заснежения под и сплитайки лавата на своите коси, изучаваше с усмивка отражението на мъжа си в сребърното огледало, закачено в тяхната спалня.

Всъщност това огледало, заедно с булчинската рокля на майка му, обшита с хиляди миниатюрни кристалчета, бе цялото му богатство. Някои от неговите не толкоз знатни родственици тук притежаваха ракли, пълни с брокатени дрехи, мебели от позлатено дърво, искряща сбруя за ветрогоните си, доспехи и инкрустирани със сребро мечове, драгоценни камъни и накити. Да, красивата жена на Дурхал ги гледаше със завист, хвърляйки скришни погледи към нечия обсипана със скъпоценности диадема или златна брошка дори тогава, когато собственичката им почтително се отдръпваше, за да отдаде дължимото на потеклото й и престижното положение на нейния съпруг.

По време на пир Дурхал и невястата му седяха четвърти от Високия трон — тъй близо до възрастния Господар на Халан, че старецът често сам наливаше вино на Семли и разговаряше за лов със своя племенник и наследник, взрян в тази млада двойка с мрачна, безнадеждна обич. Надеждата рядко сгряваше сърцата на хората от Халан и Западните земи, откакто могъщите Звездни повелители се появиха с ония къщи, издигащи се върху огнени колони, и ужасните си оръжия, способни да сринат цели хълмове. Те сложиха преграда пред всички древни обичаи и двубои; после започнаха да събират данък от ангиар, който (макар и малък) беше страшен позор за тях. Данък, плащан на пришълците, за да могат да воюват с някакъв неизвестен враг незнайно къде из празните пространства между звездите, на самия край на годините.

„Тази война е и ваша“ — казаха те, но ето вече цяло поколение седеше в срамно бездействие из залите за пиршества и гледаше как двуострите мечове ръждясват в ножниците. Синовете му вьзмъжаваха, без да са нанесли нито един удар в битка, а дъщерите се омъжваха за бедняци, дори за недорасли2, защото нямаха зестра или спечелени с героични сражения богатства, които да им доведат благороден съпруг. Лицето на стария господар помръкваше, когато наблюдаваше светлокосата девойка и слушаше веселия смях на двамата млади. Те пиеха горчиво вино, разменяйки си шега всред студената, рушаща се, великолепна крепост на своите предци.

Чертите на Семли също се изопваха, щом хвърлеше поглед надолу към залата и видеше сред далеч по-низшите от нея, та дори и между мелезите и недораслите блещукането или яркото сияние на драгоценни камъни върху бялата кожа и в черните коси. Тя самата не бе донесла зестра на мъжа си даже една сребърна фиба. Роклята с хилядите кристалчета беше прибрана в раклата за сватбата на дъщеря й, ако някога добият момиче.

Наистина им се роди дъщеря и я нарекоха Халдре. Когато мъхът по малката кафява главичка порасна, той заблестя с непомръкващото сияние на златото — единственото по-трайно богатство, което това същество щеше да има и в бъдеще…

Семли не споделяше със съпруга си своето огорчение. Колкото и да бе добър с нея, Дурхал с присъщата на господарите гордост презираше завистта и суетните желания, а тя се боеше именно от презрението му. Но контактите й с неговата сестра Дуроса бяха по-храбри.

— Някога семейството ми е притежавало безценно съкровище — подхвърли й веднъж Семли. — Тежка златна огърлица с голям син камък… май се казва сапфир?

Дуроса поклати глава, усмихна се — и тя не бе сигурна в названието. Бяха към края на „топлата година“: така северните ангиар наричаха лятото. Всъщност годината имаше осемстотин дни, ала те започваха да смятат месеците наново след всяко равноденствие. За младата красавица този календар беше странен и нелеп — броене, достойно за недораслите. Нейният род западаше, обаче бе по-стар и с по-чиста кръв от семействата на велможите от граничните северозападни области, които твърде лекомислено се кръстосваха с олгиор.

Двете с Дуроса бяха приседнали върху каменния перваз на един прозорец високо в Голямата кула, където се намираха покоите на по-възрастната жена. Рано овдовялата, бездетна благородничка беше дадена за съпруга на Господаря на Халан, брата на баща й. И тъй като това бе брак между роднини, втори и за двамата, изобщо не получи титлата Господарка на Халан, която след време щеше да носи Семли. Но Дуроса седеше с владетеля на Високия трон и заедно с него управляваше имотите му. По-стара от Дурхал, тя обичаше младата му невяста и обожаваше златокосото дребосъче Халдре.

— За този сапфир са платили с всичките богатства, завоювани от моя прадядо Лейнен, когато завладял Южните земи. Помисли си само: парите на цяло кралство за един-единствен кристал! О, той би затъмнил всяка скъпоценност в Халан, дори и ония камъни, наподобяващи яйцата на птицата кооб, с които се кичи братовчедка ти Исар. Толкова бил красив, че даже му дали име — нарекли го „Окото на морето“. Прабаба ми го е носила.

— А ти никога ли не си го виждала? — попита лениво Дуроса, вглеждайки се в зелените планински склонове под тях, където дългото лято пращаше горещите си неуморни ветрове да бродят из горите и да се носят по белите пътища към далечния морски бряг.

— Не, изгубил се е отдавна, преди аз да се родя. Баща ми твърдеше, че бил откраднат още преди Звездните повелители да дойдат в нашите краища. Той не обичаше да разказва за това, но една стара жена от недораслите, която помнеше какви ли не истории, ми е разправяла, че фийа знаят къде е камъкът.

— Ах, как бих искала да ги зърна тези дребосъци! -възкликна Дуроса. — За тях се пее в толкоз песни и се говори в приказките. Защо никога не идват тук, в Западните земи?

— Сигурно е прекалено високо и зимата е много студена. Предпочитат слънцето на топлите долини.

— Ами приличат ли на хората-къртици, тоест гдемиар?

— Въобще не съм виждала тия люде от глината — те обичат да стоят по-далеч от нас някъде на юг. Струва ми се, че имат бяла кожа като недораслите и са доста недодялани. Фийа пък са светлокоси и напомнят деца, обаче са по-тънички и по-умни. Сили небесни, може би те още знаят къде е огърлицата, кой я е откраднал и къде я е скрил! Само си представи, Дуроса — влизам в залата за пиршества на Халан, сядам до моя Дурхал, а на гърдите ми блести богатството на цяло кралство и затъмнявам всички жени, както съпругът ми затъмнява всички мъже!

Дуроса се наведе над детето, което се беше разположило между тях върху проснатата на пода кожа и разглеждаше кафявите пръстчета на краката си.

— Семли е глупава — тихичко му заприпява тя. — Семли, която сияе като падаща звезда, Семли, чийто съпруг не иска друго злато освен онова на косите й…

Русата красавица бе зареяла поглед над зелените летни склонове към далечното море и мълчеше.

Но измина още една година и Звездните повелители дойдоха да събират своите данъци за войната срещу края на света. Този път доведоха и две джуджета от хората-къртици вместо преводачи, а ангиар се почувстваха толкова унижени, че бяха готови да се разбунтуват. После си отиде и друга топла година, Халдре порасна, превърна се в чудесна малка бъбрица. Тогава Семли я заведе пак в облените от слънце покои на Дуроса. Върху раменете на младата жена бе наметнат вехт син плащ, качулката му скриваше косите й.

— Оставям ти Халдре за няколко дни, миличка -каза тя със забързан, делови вид. — Заминавам на юг, в Кириен.

— Да се видиш с баща си?

— По-скоро да открия своето изчезнало наследство. Братовчедите ви от Харгетските владения се присмиват на моя мъж. Дори онзи мелез Парна може да го тормози, защото жена му има атлазена покривка за легло и брилянтена обица, че и три рокли на всичкото отгоре — тая чернокоса повлекана с лице като погача! А съпругата на благородника Дурхал е принудена да кърпи единствената си рокля…

— С кое повече се гордее мъжът ти: със своята половинка или с онова, в което е облечена? Но Семли беше непреклонна.

— Господарите на Халан се превръщат в голтаци в собствените си владения. Отивам, за да донеса зестрата си на моя повелител, както подобава на дама със съответното потекло.

— Семли! Знае ли Дурхал, че заминаваш?

— Достатъчно му е да разбере, че всичко ще свърши благополучно и аз ще се върна читава — отговори младата красавица, после се засмя с жизнерадостния си смях.

Тя се наведе, целуна дъщеря си, след това се обърна и преди Дуроса да изрече и дума, като стремителен повей се втурна по сгрените от слънцето плочи на пода.

Омъжените ангиарски жени никога не пътуват за удоволствие — ето защо Семли не беше напускала Халан от времето на своята сватба. Сега, настанявайки се във високото седло на ветрогона, се почувства пак като момиченце или някогашната буйна девойка, която се носеше със северния вятър на полуобяздени крилати твари над кириенските поля. Животното, с което днес се спускаше от стръмнините на Халан, бе по-породисто. Ивичестата му кожа лъщеше гладко опъната върху кухите, леки кости; зелените очи примижаваха срещу хоризонта, а тънките, но мощни крила се издигаха и прибираха от двете страни на Семли, като ту откриваха, ту скриваха от взора й облаците над нея и хълмовете отдолу.

На третата сутрин тя стигна Кириен и застана отново сред запустелия двор. Баща й беше пил цяла нощ и сега, точно както едно време, утринните лъчи, надничащи през дупките на порутения таван, го дразнеха. При вида на неканената дъщеря неговото раздразнение се усили.

— За какво си дошла? — изръмжа той, хвърляйки й недоволен поглед под подпухналите клепачи. Пламтящите му някога коси бяха изгубили блясъка си и сплъстени сиви кичури стърчаха върху главата му. -Да не би онзи младок от Халан да не се е оженил за тебе, та се прибираш така крадешком?

— Аз наистина съм съпруга на Дурхал. Дойдох за зестрата си, бащице.

Пияницата презрително измърмори, но тя се разсмя тъй мило, че го накара да я погледне пак, макар и навъсен.

— Вярно ли е, че фийа са откраднали огърлицата „Окото на морето“, татко?

— Откъде да знам? Това са разни приказки от едно време. Май че е изчезнала още преди да се родя. Защо ли въобще съм се раждал! Щом толкова искаш да разбереш, питай самите дребосъци. Иди при тях, или пък се върни при мъжа си и ме остави на мира. В Кириен няма място нито за момичета, нито за злато или за каквото и да било от този род. Цялата история в крайна сметка е ей това тук — западналите владения, празните зали. Синовете на Лейнен са мъртви, всичките им съкровища са изгубени. Върви си по пътя, девойко.

Сив и подпухнал като оня неуморен тъкач, който обвива в паяжини запустелите къщи, той се обърна и запрепъва към избата. Там се криеше от дневната светлина.

Повела ивичестия си халански ветрогон, Семли напусна своя някогашен дом и заслиза по стръмния склон, подминавайки селото на недораслите, които я поздравяваха без възторг, но почтително. Продължи нататък през полята и пасищата, където хрупаха огромни полудиви херило със завързани крила, за да стигне до една долина, зелена като боядисана паница и пълна до ръба със слънчев светлик. В дъното се беше сгушило селцето на фийа. Докато младата жена още слизаше, стиснала юздите на звяра, насреща й се спуснаха малки крехки човечета. Те се заливаха от смях, зовящи я със слаби, тънички гласове:

— Добре дошла, Халанска невесто. Господарке на Кириен, Възседнала вятъра, Златокоса Семли!

Наричаха я с прелестни имена и тя ги слушаше с удоволствие, без да обръща внимание на държането им — дребосъците се смееха винаги, каквото и да кажеха. Самата Семли обичаше да разговаря по този начин. Сега се извисяваше над тях, застанала неподвижно в дългия си плащ, докато нежният вихър на приветствията я обгръщаше от всички страни.

— Поздравявам ви. Светъл народе. Слънчеви чеда, фийа, приятели на хората!

Ето че я поведоха надолу към селото и я вкараха в една от ефирните си къщички, а подире им припкаха миниатюрни дечица. Щом някой фиан пораснеше, възрастта му вече не можеше да се определи. Трудно й беше дори да ги различава помежду им и да бъде сигурна, че говори все със същия събеседник, докато те пърхаха наблизо като пеперуди около свещ. Оставаше обаче впечатлението, че към нея се обръща само един от тях. Другите хранеха или милваха ветрогона й, носеха й вода да пийне и купи с плод от градинките си, засадени с дребни овошки.

— Никога фийа не са крали огърлицата на кириенските владетели! — възкликна човечето. — За какво ни е притрябвала такава скъпоценност, господарке? Стига ни слънчевата светлина през топлата година, а пък през студената — споменът за нея. Жълтите плодове, жълтите листа в края на лятото, яркото злато на косите ти, кириенска господарке. Друго злато не притежаваме…

— Тогава я е задигнал някой от недораслите? Пак звънна тихият смях и дълго не спря.

— Кой от тях би посмял да го стори? О, гостенке от Халан, никой смъртен няма представа как е откраднат големият камък: нито вие, нито олгиор, нито фийа. Никой от Седемте народа… Само мъртвите навярно знаят как е изчезнал — отдавна-отдавна, когато Кириен Горди, твоят прадядо, бродел самотен край пещерите на морския бряг. Но може да е някъде при слънцемразците…

— Хората-къртици ли?

Нов изблик на смях, по-силен и напрегнат.

— Седни с нас, Семли, Златокоске, завърнала се тук от севера.

Тя се съгласи да похапнат заедно и нейната приветливост им бе така приятна, както на нея — тяхното гостоприемство. Ала щом я чуха да повтаря, че ще иде при хората-къртици да търси наследството си, смеховете им затихнаха. И малко по малко кръгът наоколо оредя. Накрая до красавицата остана само един фиан — може би онзи, с когото беше говорила, преди да седнат на трапезата.

— Не ходи при людете от глината, Семли — каза той. За миг сърцето й се сви. Дребният домакин вдигна ръка и бавно закри очите си. Около тях притъмня. Плодовете в блюдото добиха пепеляв цвят, пълните с бистра вода чаши се опразниха.

— В планините на далечната земя пътищата на фийа и гдемиар са се разделили. Станало е много, много отдавна — изрече крехкото кротко човече. — Още по-рано сме били едно цяло. Те са това, което ни липсва на нас. Помисли за слънчевата светлина, за тревата и за дърветата, дето носят плод, Семли; помисли, че не всички пътеки, водещи надолу, могат да те изведат и нагоре.

Събеседникът й се засмя тихо и се поклони.

На излизане от селото тя възседна шарения си ветрогон и отвръщайки на прощалните възгласи, се издигна в следобедния вятър. Скоро полетя на югозапад към пещерите по скалистите брегове на Кириенското море.

Боеше се, че ще трябва да слезе дълбоко в тези подземни тунели, за да търси людете, които са й нужни — беше чувала, че хората-къртици никога не излизат от пещерите си на дневна светлина и се плашат дори от Голямата звезда и луните.

Полетът продължи дълго.

Един път тя се спусна на земята, та да може животното да си хване някой дървесен плъх, докато самата Семли похапне малко хляб от запасите в дисагите на седлото. Залците вече бяха корави и имаха лек привкус на кожа, ала все още пазеха аромата на дома. За миг, дъвчейки сред самотата на горската поляна, тя долови тих глас и видя Дурхал, обърнат към нея в сиянието на свещите в Халан. Остана за минутка така, бленуваща наяве за това силно и енергично младежко лице, и си представяше какво ще му каже, щом се върне вкъщи със съкровището на цяло кралство върху гърдите си: „Исках да ти поднеса дар, достоен за моя съпруг, драги повелителю!“

Трябваше да бърза и се насочи към морския бряг, но когато го стигна, слънцето бе залязло, а Голямата звезда заедно с него се беше спуснала към хоризонта. От запад излезе коварен вятър — рязък, поривист и изменчив; звярът скоро се умори от неравната борба. Тя реши да кацнат на пясъчната ивица. В мига, в който стъпиха там, животното прибра крила и подви пухкави лапи под себе си с гръмко мъркане. Семли застана до него, придържайки плаща си под брадичката. Погали го по главата. Ветрогонът шавна с уши, като продължи да издава доволни звуци. Козината му беше уютна и топла под нейната длан, обаче погледът й срещаше само сиво небе с безформени тъмни облаци, оловно море, черен пясък. И тогава по брега притича ниска, смътна сянка, след нея още една, после се появиха и други… Съществата приклякваха, сетне пак хукваха и отново спираха на място.

Жената им извика. До този момент те сякаш не я виждаха, но сега мигновено я обкръжиха, като гледаха да стоят по-далече от ветрогона. Той беше престанал да мърка, а козината му настръхна под пръстите на Семли. Тя стисна плътно юздата, доволна, че си води закрилник, ала в същото време се опасяваше, че животното може да даде воля на свирепия си нрав. Странните хора стояха безмълвни и я наблюдаваха, стъпили здраво с яките си боси крака върху пясъка. Нямаше начин да не ги познае — имаха ръста на фийа и във всичко останало напомняха тъмна сянка на веселите човечета с жизнерадостния смях. Голи, четвъртити, тромави, с редки черни коси и сивкавобяла кожа, която лъщеше като бледата повърхност на личинка; очите сякаш от камък.

— Вие ли сте людете от глината?

— Ние сме гдемиар — народът, властващ над Нощното царство.

Гласът бе неочаквано силен и дълбок и прозвуча с гръмко самохвалство в соления, ветровит здрач, но както и при фийа, жената не можеше да определи кой от тях говори.

— Приветствам ви, о, Владетели на нощта! Аз съм Семли от Кириен, съпруга на Дурхал от Халан. Дойдох при вас да диря наследството си — огърлицата, наречена „Окото на морето“, която е изгубена преди много години.

— Че защо я търсиш насам, дъще на ангиар? Тук има единствено мрак, пясък и сол.

— Защото в дълбините се знае кое къде е изчезнало — отвърна гостенката, готова веднага да премери остроумието си с тях — и златото, дето идва от земята, намира обратния път към нея. Казват, че понякога сътвореното от нечии ръце се връща при създателя си.

Беше просто догадка, обаче Семли явно улучи в целта.

— Вярно е, че познаваме огърлицата „Окото на морето“, ала само по име. Тя е изработена в тези пещери преди доста години и е продадена на ангиар. А синият камък е добит от нашите родственици на изток. Но това е много стара приказка, чуждоземна дъще.

— Мога ли да я чуя там, където я разправят? Ниските набити човечета не отговориха веднага, сякаш се двоумяха. Сивият вятър се вихреше над пясъка, който стана още по-тъмен, докато Голямата звезда потъваше във вълните. Шумът на морето ту притихваше, ту се засилваше. Плътният глас отново подхвана:

— Да, ангиарска господарке. Ти ще влезеш в Дълбоките зали. Последвай ни.

В тона се прокрадваше нещо ново, угодническо. Семли предпочете да не му обръща внимание. Тя сподири хората-къртици през пясъците, стиснала здраво юздата на своя ветрогон с острите си нокти.

Пред входа на пещерата, зейнал като беззъба, широко раззината уста, издишаща горещо зловоние, някакъв гдем изрече:

— Летящият звяр не може да влезе.

— Може — сопна се гостенката.

— Не може! — отсякоха четвъртитите човечета.

— Напротив! Не искам да го оставя тук. Той не е мой, за да разполагам с него. Докато държа юздата му, няма да ви стори нищо.

— О, не! — повториха дълбоките гласове, но се намесиха и други: — Впрочем както желаеш…

След миг колебание дребосъците продължиха пътя си. Отверстието на пещерата сякаш се захлопна зад тях и ги погълна, толкова гъст бе мракът под каменните грамади. Хората-къртици вървяха един по един, а Семли беше най-отзад.

Ето че в тунела изсветля; от тавана висеше кълбо, разпръскващо слабо бяло сияние. Нататък имаше второ, след него — трето; помежду им по грапавия свод като гирлянди се точеха дълга черни червеи. Колкото повече вървяха, толкоз по-малко ставаше разстоянието между глобусите и сега целият проход бе облян в ярка, студена светлина.

Водачите на Семли спряха пред три разклонения на тунела, всичките преградени с порти, които като че бяха изковани от желязо.

— Ще те чакаме тук, дъще на ангиар — казаха те.

Осем останаха с нея, а пък другите трима отключиха една брава и влязоха вътре. Вратата се затвори зад тях с грохот.

Потомката на Кириен стоеше изправена и неподвижна под бялото бездушно зарево на лампите. Ветрогонът се беше снишил наблизо, потупвайки с крайчеца на ивичестата си опашка; огромните му сдиплени криле потрепваха от едва сдържаното желание да полети. В прохода зад Семли осемте човечета бяха приклекнали и тихо си бъбреха нещо с дълбоките си гласове на своя непонятен език.

Средната врата отново се разтвори с пронизително скърцане.

— Влез в Царството на нощта, дъще на ангиар! -изрева непознат бас, гръмлив и самодоволен. Зад прага я чакаше човек-къртица, чието набито сиво тяло бе загърнато с някакви дрехи, и й правеше знак да се приближи. — Ела и се полюбувай на чудесата, които крият нашите владения, на създадените от гдемски ръце дивни творби, виж на какво са способни Господарите на мрака!

Стиснала здраво юздите на ветрогона, тя безмълвно сведе глава и го последва през ниската порта, изработена според ръста на джуджетата. Сега пред Семли се простираше друг коридор. Неговите стени ослепително сияеха в светлината на белите кълба, но вместо настилка върху пода блестяха две греди от лъскаво желязо, губещи се в далечината. Отгоре им беще поставена чудновата талига с металически колела. Подчинявайки се на приканващия жест на новия си водач, тя без колебание и без сянка от учудване на лицето се качи там и накара ветрогона да легне до нея. Човекът-къртица седна отпред, после задвижи някакви пръчки и дискове край себе си. Разнесе се оглушителен грохот, стържене на метал, сетне стените на тунела заподскачаха и почнаха да се изтеглят назад. Те се носеха все по-стремително в обратна посока, докато накрая сияещите глобуси върху тавана се сляха в непрекъсната сребриста ивица, а застоялият топъл въздух се превърна в зловонен вятър, който издуха качулката от главата на Семли.

Талигата спря.

Жената тръгна след водача си нагоре по базалтовите стъпала и се озова в широко преддверие. През него се влизаше в огромна зала, прокопана в незапомнени времена от подземни води или от джуджетата, заравящи се все по-дълбоко в бърлогите си. Мракът, в който никога не бе прониквал слънчев лъч, се озаряваше единствено от студеното сияние на кълбата, предизвикващо кой знае защо тръпка на боязън. В препречени с решетки дупки по стените се въртяха грамадни перки, които раздвижваха спарения въздух. Внушителното затворено помещение беше изпълнено с бръмчене и бумтене, разнасяха се силните гласове на хората-къртици, гърмяха, виеха и се тресяха разни витла и колела. Всички тези шумове се отразяваха, отеквайки многократно сред каменните сводове.

Тук набитите дребни тела на джуджетата бяха облечени с дрехи, наподобяващи тия на Звездните повелители — панталони, меки обувки, жакети с качулки, — но малкото мяркащи се наоколо жени, дребни раболепни създания, забързани занякъде, бяха голи. Между мъжете имаше доста войници, от кръста им висяха оръжия. Те напомняха страшните лъчемети на пришълците, ала дори Семли виждаше, че това са само железа, на които е придадена нужната форма. Тя забелязваше много неща, макар привидно да не ги удостояваше с поглед. Вървеше, накъдето я водеха, без да обръща глава. Когато се изправи пред група джуджета с метални обръчи над челата, гидът спря, поклони се и прогърмя:

— Високите властелини на гдемиар!

Бяха седмина и всичките я гледаха с такъв надменен израз върху сивите грапави лица, че й се прииска да се изсмее.

— Дойдох при вас, за да търся изгубеното съкровище на семейството си, о. Владетели на нощта — рече тя без сянка от усмивка. — Става въпрос за драгоценния трофей на Лейнен „Окото на морето“. — Невъобразимият шум в огромното подземие почти заглуши думите й.

— Така ни осведомиха и нашите пратеници, господарке Семли.

Този път младата жена успя да определи кой говори. Бе още по-нисък от останалите и едва стигаше до гърдите й; имаше бяло, енергично и свирепо лице. — Онова, което дириш, не е у нас.

— Казват, че е било тук.

— Много работи се разправят горе, нависоко, където слънцето заслепява очите.

— А пък ветровете разнасят думите — там, където има препускащи ветрове. Не ви питам как сме изгубили огърлицата и как се е върнала при вас, при създателите си. Това е стара приказка, древна неприязън. Аз искам само да я открия. Сега тя не е в Нощното царство, но може би знаете къде се намира.

— Не е тука.

— Значи е някъде другаде.

— „Окото на морето“ се пази в място, което не можеш да стигнеш. Освен ако ние не ти помогнем.

— Тогава помогнете ми! Моля ви като ваша гостенка.

— Както се казва: „Ангиар вземат, фийа дават, а гдемиар и дават, и вземат.“ Да речем, че ти протегнем ръка — какво ще ни предложиш в замяна?

— Своята благодарност, Владетелю на нощта. Тя стоеше пред тях, висока и бляскава, и се усмихваше. Седмината се вторачиха в нея с мрачно, злобно изумление, със завистливо негодувание.

— Чуй ме, дъще на ангиар! Услугата, която искаш от племето ни, е огромна. Дори не можеш да си представиш каква велика милост търсиш! Ти принадлежиш към един народ, който не е способен да разбере — той не дава пет пари за нищо, стига само да препуска с летящите си зверове, да сее и да жъне, да се бие с мечове и да вдига шум. А кой изковава мечовете ви от блестяща стомана? Ние, гдемиар! Вашите господари идват при нас, купуват оръжие и си тръгват, без да хвърлят поглед, без да се опитат да проумеят… но сега ти си тук, огледай се наоколо и ще видиш част от безбройните ни вълшебства — светлините, които никога не гаснат, талигата, която сама се движи, машините, с чиято помощ изработваме дрехите си, приготвяме нашата храна, пречистваме въздуха си и които вярно ни служат във всичко. Знай, че изобщо не.можеш да проникнеш в тези чудеса.

Човекът-къртица кимна студено, преди да продължи:

— И не забравяй още, че гдемиар са близки с онези хора, дето вие наричате Звездни повелители! Придружаваме ги в Халан, Реохан или Хул-Орен, във всичките ви замъци и им помагаме да разговарят с вас. Да, пришълците, на които вие, гордите ангиар, плащате данък, са наши приятели! Те ни оказват услуги, ние правим същото за тях. Е, за какво ни е тогава твоята благодарност?

— На този въпрос трябва сами да си отговорите -рече красавицата. — Аз ви зададох свой. Слушам те, владетелю!

Седмината започнаха да се съвещават ту с думи, ту безмълвно. От време на време я поглеждаха, после отместваха взор, промърморваха нещо и пак млъкваха. Около тях постепенно се натрупа тълпа. Хората-къртици заприиждаха един по един, докато накрая стотици чорлави чернокоси глави обкръжиха Семли и подът в огромната тътнеща зала вече не се виждаше, ако не се смята малкото празно пространство около гостенката. Ветрогонът й трепереше от дълго сдържан страх и раздразнение; очите му бяха широко отворени и бледи: такива ставаха, когато грифоните бяха принудени да летят нощем. Ето че Семли погали топлата козина на тила му, шепнейки:

— Успокой се, храбрецо мой, красавецо, господарю на ветровете…

— Дъще на ангиар, ние ще те заведем там, където е скрито съкровището — отново се обърна към нея белоликото джудже с желязната корона. — Това е всичко, което можем да направим за твоя милост. Трябва да дойдеш с нас и да поискаш огърлицата от онези, при които се пази. Летящият звяр не бива да идва с тебе. Налага се да го оставиш тук. Разбираш ли?

— Далеч ли е мястото, уважаеми владетелю?

Устните му се разтегнаха: все по-широко и по-широко.

— Да, много, господарке. Но пътят ще трае само една дълга нощ.

— Благодаря ви за любезността. Ще се грижите ли добре през тази нощ за моя ветрогон? Нищо лошо не трябва да му се случи.

— Той ще спи до твоето завръщане. Преди да го видиш пак, ще ти се наложи да полетиш на по-голям звяр! Няма ли да ни попиташ къде ще те отведем?

— Не можем ли да тръгнем веднага? Не бива да остана дълго далеч от дома…

— Да, скоро потегляме.

Джуджето отново се вгледа в лицето й и сивите устни още веднъж се разтеглиха зловещо.

Семли не би могла да разкаже какво точно се случи през следващите няколко часа — наоколо царяха шум, суматоха, непонятно суетене и безпорядък. Тя сама държеше главата на ветрогона, докато един от хората-къртици забиваше дълга игла в златистия му хълбок. Тази гледка едва не я накара да изкрещи, но животното просто потрепера и с мъркане потъна в сън. Група джуджета го отнесоха, преодолявайки с мъка ужаса, който им вдъхваше допирът с меката му топла козина. После Семли забеляза иглата да прониква в собствената й ръка. „Може би искат да изпитат смелостта ми?“ — помисли си тя, защото никак не й се спеше. И все пак не бе напълно сигурна. От време на време трябваше да се качва на някоя от ония метални талиги, да минава през железни врати и през сводести подземни пещери — десетки и стотици…

Една от кухините бе толкова невъобразимо огромна, че краят й не се виждаше, а мракът гъмжеше от неизброими стада херило. Жената чуваше гальовните им призиви и дрезгавите сигнали, които си разменяха, улавяше смътните им очертания, щом светлините на талигата ги докоснеха. Когато успя да разгледа по-ясно част от тях, откри, че са слепи и без криле. Това я накара да затвори очи. Ала тунелите сякаш не свършваха, пещерите нямаха чет; сивите недодялани тела, свирепите лица и гръмките гласове бяха навсякъде.

Най-сетне, съвсем неочаквано, се озоваха на чист въздух. Беше нощ. С облекчение си отдъхна и вдигна поглед към звездите и единствената изгряла луна, дребната Хелики, която озаряваше небето на запад. Но хората-къртици все още бяха вредом около нея. Заставиха я да влезе в някаква нова кола или пък пещера: за първи път виждаше такава. Бе малка, изпълнена с безброй мигащи светлинки, много тясна и светла след грамадните мрачни дупки и звездната нощ навън. Вкараха в тялото й втора игла. После делово обясниха, че се налага да я привържат към ей онова разпънато кресло — и главата, и ръцете, и краката.

— Не искам! — възпротиви се Семли.

Обаче четирите джуджета, които трябваше да й служат за водачи, позволиха да ги вържат; тогава и тя се покори пред необходимостта. Другите си тръгнаха. Разнесе се рев, сетне задълго настъпи тишина. Някаква огромна невидима тежест притисна гърдите й. След това усещането изчезна, стопиха се и звуците, не остана нищичко.

— Мъртва ли съм? — попита златокосата.

— О, не, господарко — отвърна близък глас, който не й хареса. Какво ставаше тук?

Тя отвори клепачи и видя нечие бяло лице, надвесено над нея, разтеглени устни и очи като две студени камъчета.

Вече нищо не я сковаваше, Семли скочи на крака. Беше безтегловна, безтелесна — сякаш тръпка на ужас, носена от вятъра.

— Няма да ти причиним зло — изрече страшноватият глас (или бяха всъщност разни гласове?). — Само ни разреши да те докоснем, ангиарска господарке. Искаме да пипнем косите ти. Позволи ни да се допрем до тях…

Кръглата кола, в която се намираха, леко се тресеше. Зад единствения й прозорец се простираше беззвезден мрак, а може би мъгла или пък пустош? „Една дълга нощ“ — така бяха казали гдемиар. Много дълга. Тя седеше неподвижно, докато тежките им сиви ръце докосваха косата й. После започнаха да я опипват по лактите и ходилата, грапава длан погали шията й. Семли стисна зъби и пак скочи. Джуджетата се отдръпнаха.

— Нали не ти причинихме болка, господарке? — измрънкаха те.

Младата жена кимна.

Поканиха я отново да легне и тя се отпусна на креслото, което я обгърна, сковавайки нейните движения. Сигурно щеше да се разридае, когато през прозореца нахлу златна светлина, ако малко преди това не бе изгубила съзнание.

— Е, сега поне научихме откъде е — каза Роканон.

— Иска ми се да разбера и коя е — промърмори уредникът на музея. — Значи гостенката търси нещо, което е тук при нас, ако може да се вярва на троглодитите?

— Моля те, недей да ги наричаш троглодити — с укор произнесе Роканон. Като етнограф, специалист по разумните форми на живот, беше длъжен да възрази срещу подобно название. — Вярно, не са красиви, но са съюзници със статус С… Чудя се, кое ли е накарало онази Комисия да избере точно тях, за да им помага в развитието? Та тя дори не е установила контакт с всички хуманоидни раси на планетата! Бас държа, че експедицията е била от Центавър: те винаги са си падали по нощните птици и пещерните обитатели. Аз сигурно щях да предпочета вид II — нейната раса, струва ми се.

— Хм, троглодитите май благоговеят пред нея.

— А с тебе да не би да не е същото?

Кето пак погледна високата пришълка, изчерви се и се разсмя:

— Има нещо такова. За тези осемнайсет години, откакто живея на Нова Южна Джорджия, още не съм виждал толкова красив чуждопланетен тип. Всъщност изобщо не съм срещал тъй очарователна жена. Прилича на богиня.

Уредникът Кето бе срамежлив и рядко си позволяваше подобни изказвания, затова сега червенината се разля чак до върха на плешивото му теме. Но другият сериозно кимна, съгласявайки се с мнението му.

— Жалко, че не можем да общуваме с нея без тия тро.. без тези гдемиар за преводачи. Ама какво да се прави…

Роканон се приближи към посетителката. Когато тя обърна към него прекрасното си лице, ученият падна на едно коляно, сведе глава и притвори очи. Той наричаше това „вселенски реверанс за всички житейски случаи“ и го изпълняваше с известна грация. Щом отново се изправи, красавицата се усмихна, после заговори.

— Тя казва: приветствам тебе, Звезден повелителню! — избоботи на галактически жаргон някой от късокраките й придружители.

— Приветстваме те и ние, ангиарска господарке! -отвърна Роканон. — С какво можем в музея да бъдем полезни на дамата?

Сред тътена от басовете на пещерните хора гласът й звънна като игрив сребрист ветрец.

— Тя казва: моля, върнете огърлицата, която на нейни предци съкровище отдавна-отдавна.

— Момент, каква огърлица? — удиви се той. Гостенката схвана въпроса и посочи един от изложените във витрината пред тях експонати. Беше великолепен накит с верижка от жълто злато — тежка, но много изящно изкована, на която бе окачен голям сапфир, искрящ със син пламък. Роканон учудено вдигна вежди, а Кето се обади през рамото му:

— Вкусът й е добър. Това е украшението от Фомалхаут. Прекрасна изработка.

Дамата се усмихна на двамата мъже и пак им заговори над главите на дребосъците.

— Тя казва: о, Звездни повелители, стар и млад обитател на Дома на съкровища, туй богатство нейно. Отдавна-отдавна. Благодаря.

— Как е попаднала тази огърлица при нас, Кето?

— Чакай малко да погледна в каталога. Там е отбелязано. Аха, ето. Доставена ни е от тия троглодити или тролове… или каквито са всъщност. От гдемиар. Те са луди на темата сделки — така пише тук. Затова се е наложило да им продадем кораба, с който сега са долетели, АD-4. Накитът представлява част от заплащането. Той е тяхна изработка.

— Бас държа, че вече не умеят да правят такива неща, щом са достигнали промишленото ниво на развитие.

— Но, изглежда, признават, че огърлицата е нейна собственост, а не наша или гдемска. Явно това е важно за тях, иначе едва ли щяха да изгубят толкова усилия заради жената. Този скок от Фомалхаут дотук сигурно отнема немалко обективно време!

— Няколко години при всички случаи — съгласи се Роканон. Специалистът по разумни форми на живот беше свикнал с прехвърлянията от една звезда на друга. — Ех, не е много далече. Както и да е, нито наръчникът, нито пътеводителят ми дават достатъчно данни за някакво обосновано предположение. Очевидно е, че тези разумни видове не са изследвани сериозно. Може би дребосъците просто демонстрират уважение към златокосата. Или пък се боят, че заради проклетия сапфир ще избухне конфликт между техните две раси. Не изключвам вероятността нейното желание да е закон за тях, понеже се чувстват по-низши същества. А може, независимо как изглежда това отстрани, тя да им е пленница или да я използват за примамка. Кой би могъл да каже?… Има ли начин да й дадеш дрънкулката, Кето?

— Разбира се, всички екзотични експонати на практика са ни предоставени за временно ползване. Те не са наша собственост, тъй като понякога изникват претенции от подобен род. Ние рядко отказваме. Нали знаеш, мирът преди всичко — докато не е започнала Войната…

— Тогава бих те посъветвал да и я върнеш. Уредникът на музея се усмихна.

— За мен е чест — каза той.

Кето отключи витрината и извади тежката златна верижка, но обхванат от внезапно смущение, я връчи на етнографа. — Хайде, дай й я ти.

Така яркият скъпоценен камък за първи път се озова за миг в ръката на Роканон.

Мисълта му обаче беше заета с друго; той се извърна към красавицата от непознатата планета, стиснал златото и синия пламък в шепата си. Тя не протегна длан да ги вземе, ами наведе глава и мъжът окачи верижката на шията й, едва докосвайки косите. Огърлицата лумна като запален фитил около тъмнозлатистото й гърло. Ето че Семли откъсна поглед от камъка. В нейните очи се четяха такава гордост, такъв възторг и благодарност, че Роканон не бе в състояние да промълви дума, а дребният уредник несвързано повтаряше:

— За нас е удоволствие, за нас е истинско удоволствие…

Тя сведе в поклон русото си сияние пред хората от Съюза, обърна се и кимна към своите късокраки телохранители — или тьмничари? Загърната в овехтелия син плащ, гостенката прекоси дългата зала, за да се скрие от погледите им. Кето и Роканон останаха неподвижни, взрени след нея.

— Понякога си казвам… — започна етнографът.

— Какво? — пресипнало се отзова Кето подир дълга пауза.

— Понякога имам чувството, че… когато срещам хора от тези светове, за които знаем толкова малко… все ми се струва, че се докосвам до някаква легенда, до трагичен мит, непонятен за мене…

— Да, прав си — съгласи се уредникът и се изкашля смутено. — Питам се… как ли й е името?

Семли Прекрасната, Семли Златокосата, Семли с Огърлицата. Хората-къртици бяха свели глава пред нейната воля; бяха й се покорили дори Звездните повелители в това страшно място, където я доведоха джуджетата гдемиар, в този град отвъд нощта. Да, те й се бяха поклонили и с радост върнаха скъпоценния накит, красящ собствената им съкровищница.

Но тя още не можеше да се отърси от тягостното чувство, което й вдъхваха тия пещери с надвисналите отгоре каменни грамади — там не се знаеше кой говори и какво прави, там кънтяха гръмки гласове и сиви ръце се протягаха към нея… Хайде, стига толкова! Ангиарската дъщеря се беше издължила за огърлицата. Чудесно! Сега съкровището е нейно. Цената е заплатена, всичко останало е минало.

Ветрогонът изпълзя от нещо като сандък, очите му бяха мътни, а по козината му блестяха ледени кристалчета. Отначало, когато излязоха от дупките на гдемиар, той не желаеше да лети. После явно се бе съвзел и се понесе с попътното южно течение към Халан в яркосините висини.

— По-бързо, по-бързо! — подканяше го Семли с щастлив смях, докато вятърът издухваше мрака, изпълващ душата й. — Искам да видя Дурхал час по-скоро…

Стремителният им полет ги доведе у дома по здрач на втория ден. Сега тя си спомняше пещерите на хората-къртици като някакъв далечен кошмар. Крилатият звяр се изви над хилядата стъпала на Халан, прехвръкна отвъд Моста над бездната — там гората слизаше на стотици метри надолу сред пропастта. В златистото смрачаване Семли се спусна в двора, където кацаха ветрогоните, и изтича нагоре край последните парапети между застиналите каменни изваяния на герои и двамата стражи пред вратите. Те й се поклониха, без да откъсват поглед от прекрасния блестящ накит върху гърдите й.

В предната зала тя спря една девойка, която тъкмо минаваше оттам. Бе доста хубавичка и съдейки по приликата, близка родственица на Дурхал, макар да не можеше да си спомни нейното име.

— Познаваш ли ме, момиче? Аз съм Семли, съпругата на благородника Дурхал. Ще кажеш ли на господарката Дуроса, че съм се върнала?

Мисълта да се яви сама пред мъжа си я плашеше, затова й бе нужно застьпничеството на сестра му.

Девойката я гледаше с широко отворени очи, а изразът върху лицето й беше много странен.

— Да, веднага — промълви тя и се завтече към Голямата кула.

Семли стоеше в очакване сред рушащите се, покрити с позлата стени. Никой не се появяваше. Дали не пируваха на трапезата в обширната зала? Тишината ставаше тягостна. Поколеба се за момент и пристъпи към стълбите, водещи към халанските покои. Но по каменния под срещу нея вървеше непозната старица, която протегна ръце и изплака:

— О, Семли, Семли!

Какво искаше тази побеляла жена? Младата красавица направи крачка назад.

— Коя си ти, господарке?

— Аз съм Дуроса, миличка.

Другата стоеше безмълвна и неподвижна, докато зълва й я прегръщаше и ридаеше, обсипвайки я с въпроси — вярно ли е, че хората-къртици са я пленили и през всичките тези дълги години са я държали омагьосана? Или пък това са били фийа с техните неразгадаеми вълшебства? Дуроса спря да плаче и се отдръпна, за да огледа отново родственицата си.

— Ти си все така млада, Семли. Като в деня, когато ни напусна. И огърлицата е на шията ти…

— Донесох я дар на обичния си съпруг. Къде е той?

— Мъртъв е.

Стройната жена се вцепени, в миг сърцето й сякаш отказа да пулсира. С наведена глава старицата обясни:

— Мъжът ти, моят брат Дурхал, Господарят на Халан, загина в битка преди седем години. Девет години след заминаването ти. Звездните повелители повече не дойдоха. Започнаха се войни с Източните владения, с Лог и Хул-Орен. Дурхал падна прободен от копието на някакъв недорасъл, защото тялото му не беше защитено от здрава броня, а духът му — още по-малко. Той лежи погребан в полята над Оренските блата.

Семли се извърна.

— Тогава отивам при него — промълви тя, докосвайки златния накит, който сега тегнеше върху гърдите й. — Ще му поднеса своя дар.

— Почакай, мила! Тук е дъщерята на Дурхал, твоята дъщеря — ето, погледни я, Халдре Прекрасната!

Това беше същото създание, което бе срещнала най-напред и го изпрати при Дуроса. На цветущото младо лице сияеха тъмносините зеници на Дурхал. Застанала встрани, девойката се взираше с широко отворени очи в тая непозната благородничка, която й беше и майка, и връстница. Еднакви бяха и възрастта им, и златните коси, и красотата. Само Семли изглеждаше малко по-висока, а на гърдите й светеше онзи скъпоценен камък.

— Вземете го, вземете го! Нали за Дурхал и Халдре го донесох чак от края на дългата нощ!

Младата господарка плачеше и тръскаше глава, опитвайки се да смъкне от себе си тежката верижка. Едно рязко дръпване и огърлицата падна на каменните плочи със студен, ясен звън.

— Вземи я, Халдре!

Ридаеща на глас, Семли хукна да бяга — далеч от Халан, през моста и надолу по широките стъпала, устреми се като подгонен звяр към гористия склон на изток и се скри от погледа.