Студени играчки са звездите

Глава 1

Килията е съвсем малка. Четири на четири крачки. При аларите беше по-просторно.

А и половината място се заема от леглото.

Дори да се разхождам е невъзможно. Ставам, обръщам се, пристъпвам от крак на крак… Отново лягам. Наистина, казват, че това ще е за кратко. Решението няма да се вземе от Световния съвет. Та нали това е дребна работа. Решението ще се вземе от наставника Пер. Бързо и справедливо. Другите наставници ще потвърдят или отменят присъдата.

И ще ми съобщят резултата.

Смешното е, че всичко това се нарича покаяние на наставника.

Формално погледнато аз не съм виновен. Просто съм лошо възпитан.

На стената има екран, но той не работи. Няма терминал.

Четири на четири крачки, а ако не се върви върху леглото — две на четири.

Но казват, че няма да е за дълго…

Екранът светна, докато се търкалях в леглото, гледайки в сивия таван с един-единствен слабо светещ плафон. Колко предвидливо, дори в интерната има съвсем надежден затвор. Само че се нарича изолатор…

— Виновен съм за неудачното възпитание на Ник Ример…

Погледнах накриво екрана и забелязах, че наставникът Пер наистина изглеждаше нещастен. Както ми обясниха, предаването щеше да се гледа от всички наставници в Родината. Те ще извлекат полезни уроци от разказа на Пер…

— Няма нищо по-страшно от възпитаник, вдигнал ръка срещу наставника си… — произнесе Пер полушепнешком. — Каква може да бъде следващата му постъпка? Да унижи жена? Да удари дете?

— Лъжеш, говедо — казах равнодушно на екрана.

Но Пер не ме слушаше. Или поне в момента. Намирах отмъстително удоволствие само в това, че по-късно той ще гледа записа. Със сигурност ме снимаха.

— Според лекарите Ник Ример страда от психична регресия, предизвикана от амнезия — продължаваше Пер. — Той се е върнал към емоционалните реакции на децата. Но и това не ме оправдава. То означава, че прекалено късно съм коригирал онези ненормални страни на неговата личност, които са довели до бедата. Импулсивност, нетърпимост, самоувереност…

Засмях се. Може би сега ще започнат да дават децата си в интернати още по-рано?

— Моля да бъда наказан — изрече Пер. — Наказанието да бъде… общопланетарно порицание. Моля да се прояви снизходителност към ученика ми… да бъде прехвърлен на санаторен режим с неопределена продължителност.

— Заменям санаториума срещу порицанието — казах аз. — Фарисей…

На екрана наставникът наведе глава. Чакаше.

— Решението е взето — обади се женски глас. — Наставник Пер, работата ви е оценена като незадоволителна. Дава ви се възможност да изкупите вината си чрез работа в интерната „Бяло море“.

— Благодаря — прошепна Пер.

— Възпитаник Ник Ример, поведението ви е оценено като асоциално и опасно. Предписан ви е санаторен режим за неопределен срок без право на преразглеждане на решението. Имате право да кажете мнението си, ще бъдете чут.

Започваше да става забавно.

— Не ви ли се струва, че всички вие не сте прави? — попитах аз.

— Обществото не може да греши.

— И защо?

— Грешките са отклонение на личността от законите на обществото. По определение обществото не може да допуска грешки.

У мен се появи подозрението, че говоря с машина.

— А ако изходните определения са неправилни?

— Изводът за неправилното функциониране на системата може да бъде направен само при излизането от нейните рамки. Вие се намирате в обществото, Ник Ример.

— Намирам се в затвор — отговорих аз.

— Всичко ли казахте?

Замислих се за момент.

— Да, абсолютно всичко.

— Решението е взето и доведено до всеобщо сведение.

Екранът угасна.

Колко бързо и печално завърши кариерата ми на наставник!

Чаках десет минути, а след това, решавайки, че скоро няма да дойдат за мен, се настаних по-удобно и се опитах да заспя. Разбира се, вратата незабавно се отвори.

За мен бяха дошли Ган и Таг.

Или беше прието конвойните мисии да се възлагат на приятелите на престъпника, или никой от наставниците не искаше да си цапа ръцете с мен.

— Ример, ставай — каза Ган. Държеше оръжие — малък сребрист пистолет.

— Как се казва това нещо? — попитах аз, докато се изправях.

Ган не беше на себе си. Изживяваше всичко много трудно. Само че ми изглеждаше неестествено да го съжалявам, като се има предвид положението, в която бях.

— Това е мускулен релаксатор, Ример. Използва се в медицината при състояние на конвулсии. Предизвиква временно изключване на мускулатурата.

— Колко удобно, а? — усмихнах се аз. — Знаеш ли, на моя кораб също нямаше оръжия. Изпепелих корабите на не-приятелите със съвсем мирни средства…

— Ример, ти си болен. Хората отдавна нямат необходимост от оръжия.

— Разбира се. При такова количество мирна техника…

Минах покрай тях и излязох в коридора. Таг и Ган отстъпиха и се озоваха зад гърба ми.

— Ример, върви напред, ние ще ти показваме посоката.

— Вече забрави името ми ли, Ган?

— Ник, недей — помоли Таг. — Нали разбираш, че правата ти са ограничени?

— Да, предполагам. Накъде да вървя?

— Към изхода. И към транспортната кабина.

Болницата, в която се намираше изолаторът, беше пуста. Минахме покрай прозрачните стени на залите с грижливо оправени легла, покрай огромната, блестяща бяла операционна, излязохме в общия коридор и тръгнахме към изхода. Под медната камбана на изхода стоеше същото онова момче. То ме изгледа с почти свещен ужас.

Горкият Лоти, колко ли продължава безумната ти вахта на входа на интерната?

— Ри… Ник, обещай, че няма да се опитваш да избягаш.

— Това пък защо?

— Не искам да плаша децата с оръжието.

— Добре — съгласих се аз. — Скрий го.

— Мога да го извадя бързо — съобщи Ган.

В този момент започнах да се кикотя. Какво, те да не играят и досега на регресори?

Така и напуснахме „Светлината на Майчицата“ — трима приятели, единият весел, а другите двама все още чудейки се какво е смешно…

Беше ми малко тъжно, че Кати така и не се появи. Беше ми приятно, че не се появи Пер. Някъде в началото на дърветата се обърнах и погледнах сградата на интерната. Стори ми се, че зад мигновено потъмнелия прозорец на четвъртия етаж се мярна фигурата на наставника. Какво пък, няма да се прощаваме.

Обратният път към кабината ми се стори по-кратък. Вече се стъмваше, Таг и Ган се стараеха да се държат близо до мен, нервничеха. Ами да, а ако изведнъж се шмугна в храсталака и се скрия, после ще има да плаша децата нощем, огласяйки мирния парк с вопли и звуци от шамари…

„Шамар“ е хубава дума. Нещо съдържателно и обидно.

— Ник… — изрече неуверено Таг зад гърба ми. — Ник, чуваш ли ме?

— Да.

— Ще се опитаме да повдигнем въпроса за преразглеждане на решението. След година или две. Ако оздравяването ти потръгне добре.

— Какво е това санаториум, Таг?

— Място, където лекуват асоциалните наклонности.

— А как ги лекуват?

— Не знам, Ник.

— Санаториумът само един за цялата Родина ли е?

— Не, разбира се.

— Значи асоциалните са много?

Те мълчаха дълго. После Ган каза:

— Не знаем, Ник. Не е прието да се обсъжда това.

— Добре си живеете, момчета.

Изглежда, някой от тях въздъхна.

— Не беше прав, Ник — каза Таг. — Постъпи много неправилно. Отвратително.

— Ще имам време да си променя мнението. Или да го затвърдя. Ще ме посещавате ли?

— Не знам дали това е възможно — призна Таг.

— Добре, ако искате — ще научите. Ще успеете ли да ме намерите?

— Санаториумът ти се казва „Свеж вятър“. Ще го запомним.

— Приятно име — съгласих се аз.

През дърветата се мярна бледа светлина. Кабината сияеше, пластмасата блестеше, през нея преминаваха бледолилави избухвания.

— Като малки обичахме да идваме тук — казах аз. — Криехме се в храстите и гледахме тази светлина. И си мечтаехме, че някой ще дойде в интерната и ще можем да си побъбрим с него. Да сложим главиците си под нежната му длан. Или пък може би родителите ни ще поискат да ни посетят. Макар че това би било напълно нереално събитие.

Зад гърба ми настана тишина.

— Спомни ли си? — попита Таг.

— Не, момчета. Просто знам, че е било така.

— Защо?

— Защото съм болен, асоциален тип.

Спрях до кабината и се полюбувах за момент на преливането на цветовете. Попитах:

— Е, в коя кабина в „Свеж вятър“?

— Там има само една кабина. — Таг се засмя и добави неловко: — Няма да можеш да използваш терминала. Отнети са ти социалните права.

— Тогава действай.

Той отиде при кабината, докосна активатора. Вратите се отвориха.

— Няма ли да си вземем довиждане? — попитах аз.

Момчетата мълчаха.

— Поздравете Кати от мен — казах аз. — Кажете й, че съжалявам, че се е получило така, но не бих могъл да постъпя по друг начин.

— Но защо, Ник, защо? — възкликна Таг с мъка в гласа.

— Защото подлеците трябва да бъдат шамаросвани. Независимо от последствията.

Вече беше съвсем тъмно и не видях лицата им. Влязох в кабината и вдигнах ръка за довиждане.

Еднопосочен преход. Санаториум „Свеж Вятър“.

— Давай, тенекия — промърморих аз.

Последва избухване под краката ми и тъмнината извън кабината леко се разсея.

Бях пристигнал.

… Наименованието на санаториума не беше напразно. Вятърът тук беше свеж. Дори прекалено свеж.

Стоях до глезени в снега. Ледената суграшица разсичаше лицето ми. Облеклото ми не беше особено подходящо, но можех само да се радвам, че не бях по шорти и риза с къси ръкави.

Цилиндърът на транспортната кабина изглежда беше единственият признак на цивилизацията в това безкрайно снежно поле. Небето беше забулено в сива мъгла, едва-едва светлееща на запад под последните лъчи на Майчицата. Обърнах се наляво, после надясно, в мигновена паника, че всичко е било замислено точно така. Самотна кабина насред снежна пустиня. И „социалните права“ са отнети.

Впрочем те с нищо не биха ми помогнали. Оказа се, че на кабината изобщо няма терминал. Еднопосочно пътуване.

Направих крачка и още една, усещайки как в обувките ми влиза сух ронлив сняг. Паднах на колене.

— Какво е това… — прошепнах. Толкова нелепо и безнадеждно! — Подлеци!

И видях верига от редки огньове на хоризонта.

Значи тук имаше живот…

Там се виждаха някакви вишки или кули. Доста далече. Дали да вървя към тях?

Огледах още веднъж правилния кръг на огньовете. Изглежда ограждаха нещо.

Или транспортната кабина, или…

На около двеста крачки, полузасипани от снега — ето защо не ги бях видял — се редяха някакви невзрачни сгради.

— А ето го и санаториумът — казах на глас, ловейки с уста снежните късчета. — Дойде време за почивка, Ники…

Ходенето по снега беше трудно. И преди всичко обидно. Пред очите ми все още бяха градските улици, алеите на интерната. Тялото ми още помнеше лятната топлина. А тук сякаш беше обратната страна на света.

Студ и нощ.

Благодаря, наставнико.

Най-накрая се дотътрих до сградите — грапави стени, тъмни прозорци, плоски покриви, украсени с преспи и ледени кори. Но снегът пред вратите беше отъпкан и това бе обнадеждаващо.

Е…

Нямах възможност за избор и се приближих към най-близката врата. Докоснах я с длан — никакъв ефект. Побутнах я — нямаше начин да се отваря навън, при такива снеговалежи това е просто невъзможно, на сутринта човек няма да може да излезе… Интересно, откъде знам това?

Впрочем няма значение. Сега какво, да замръзвам ли? Да бягам от сграда на сграда?

Ритнах вратата, забарабаних с юмруци по нея, без да усещам болка в измръзналите си пръсти. Измина не по-малко от минута, преди да се чуе изщракване и вратата да се плъзне в стената.

Просторно преддверие. Ослепителни лампи под тавана. Кубичен решетъчен предмет до вратата — веднага усетих прииждащата от него топлина.

И набит възрастен човек, който ми бе отворил вратата.

Той беше плешив и смъкналата се на тила му плетена шапка разкриваше някакви изсъхнали лишеи, покрили главата му. Мънички, светлосини, пронизващи очи. Мургаво и скулесто лице. Беше облечен в някакви широки, безформени мръсносиви дрехи.

— Пристигна ли? — поинтересува се мъжът.

Значи са ме очаквали. И са ме оставили да дойда от кабината дотук сам, прекрасно разбирайки, че може просто да не забележа постройките.

Пристъпих напред, побутвайки мъжа. Той мълчаливо отстъпи.

Седнах пред куба на нагревателя и протегнах вдървените си ръце към топлината. Студът бавно напускаше тялото ми.

След кратко забавяне мъжът затвори вратата. Стоеше, без да ме пришпорва.

Свалих обувките и изтръсках влезлия вътре сняг. Тънките бели чорапи бяха станали кафяви и мокри, но не ми достигна смелост да ги сваля. Седнах по-удобно и протегнах краката си към топлината.

— Тук ли ще се нанесеш? — попита тихо мъжът.

— Ще видим — промърморих, без да се обръщам.

Мъжът изсумтя — изглежда, поведението ми му хареса.

— Аз съм Агард. Агард Тараи.

— Ник Ример — отговорих аз.

Той почака още минута, преди да попита:

— Е, какво, ще тръгваме ли?

— Струва ми се, че цял живот слушам все „ще тръгваме ли“. Почакай малко.

Обух се, размърдах пръстите на краката си. Леко ме наболяваха, но бяха запазили чувствителността си.

— Измръзна ли?

— Не.

Изправих се и огледах Агард. Той беше толкова грозноват, че предизвикваше симпатия.

— А ако не бях видял сградите, Агард Тараи?

— Гъвкавите приятели щяха да те спасят.

— И от тях ли има тук?

— Тук е точно като за тях. — Агард се усмихна, оголвайки редките си жълти зъби. — Тук условията са почти като на Външната планета, само дето снегът е повече. Но това им харесва.

Огледах още веднъж преддверието, този път по-внимателно и спокойно. По протежение на стената, на груба дървена стойка, бяха закрепени десет лопати. Най-обикновени, като във времената на крепостната ера. Половината от тях изглежда се използваха редовно, с полирани дръжки и блестящи наточени остриета.

— Аз единайсетият ли съм? — попитах.

Агард проследи погледа ми и кимна.

— Умник… Да, имаме голям недостиг на хора. Никого не изпращат в „Свеж вятър“.

Тръгнах към вътрешната врата — тя поне беше полуотворена.

— Дръж се! — подхвърли подире ми Агард.

Изглежда това беше искрен съвет…

Подсъзнателно очаквах нещо, напомнящо интерната или моето общежитие. Коридори, стълби, стаи…

Но пред мен се виждаше едно-единствено помещение. Дървени стени, зацапани и изписани с разни надписи. Прозорците — в режим на пълна непрозрачност. На тавана светеха най-много половината от лампите, около един от блещукащите плафони се виждаше влажно петно. Какво, да не би покривът да тече?

Обстановката се оказа подходяща за интериора. Покрай стените имаше няколко нагревателя. Редица метални кревати на два етажа, голяма олющена маса, а около нея — десетина столове и едно кресло. В креслото седеше младеж, малко по-възрастен от мен. С бледо лице и дълги светли коси, в някакво пищно яркорозово екипче. Изглеждаше като случаен пришълец тук. Когато ме видя, младежът стисна плътно устните си, но все пак махна с ръка, канейки ме да вляза.

Столовете вече бяха заети. Плъзнах поглед по лицата, отбелязвайки, че повечето обитатели на санаториума са млади. Освен Агард, който ме последва бавно от преддверието, имаше само още един възрастен човек. Силен, висок, с умно лице. Облечен с тънък прилепнал екип от сребриста тъкан, под който се открояваха релефно мускулите му. Седеше някак встрани… преднамерено встрани.

Приближих се към тях. Тъй като нямаше свободни столове, забавих крачка, но всички мълчаха. Тогава приседнах на края на масата, отмествайки встрани металната чаша, пълна с гореща, пареща течност.

— Отракан, а? — каза светлокосият младеж с леко осъдителен тон. — Как се казваш?

— Ник Ример — отговорих аз.

Младежът отпи от чашата си, усмихна се блажено. В стаята се носеше лек мирис на алкохол. Удивително, не беше ли забранен в санаториума?

— Замръзна ли?

— Малко.

— Сгрей се.

Той ми подаде чашата си. Поколебах се за секунда, но никой не бързаше да ми я подаде, а не ми се ставаше.

Взех си чиста чаша от пластмасовия поднос и я напълних с черпака от голямата тенджера. Отпих.

Течността беше гореща и сладка, с доста голям процент алкохол. По тялото ми се плъзна топлина.

Младежът продължаваше да стои с протегната чаша. Сви рамене и я допи сам.

— И защо си в санаториума, Ник?

— Пресякох неправилно улицата.

— Ник, всички тук сме свои хора — произнесе с упрек младежът. — Хайде, разказвай.

— Предполагам, че знаете. Шамаросах наставника си.

— Така ли? — учуди се престорено младежът. — Това не е хубаво…

Разиграваше се някакъв фарс. Всички освен този блед миловиден тип мълчаха, някои ме разглеждаха, други извръщаха поглед. Възрастният здравеняк гледаше пръстите си, изучавайки ги с любопитството на току-що прогледнал слепец.

— Не е хубаво да биеш наставника си! — повтори младежът. — Как така, Ник?

— Наложи се.

Отпиха още веднъж от горещия алкохол.

— Всичко е наред с него — обади се неочаквано иззад гърба ми Агард. — Клей, с него всичко е наред.

Той изобщо не се обръщаше към младежа. Както и предполагах.

Здравенякът откъсна за миг поглед от дланите си и изгледа неодобрително Агард.

— Никой не те пита. Ела тук, Ник.

Оставих чашата и се приближих към него.

— Казвам се Клей Гартер. Точно по този начин, без никакви съкращения. Ще трябва да запомниш първо това.

Той продължаваше да не благоволява да ме погледне.

— Ние тук си имаме свой живот, Ник. Сложен, труден. Всички ние тук сме… болни. Лекуваме се. Кое е най-доброто лекарство, Ник?

— Трудът.

— Правилно. Запомни това на второ място. Казаха, че си контузен. Това е добре. Ще свикнеш по-лесно.

Затраях си. Той ми харесваше все по-малко и по-малко. И чувството беше взаимно.

— Ще заемеш втория етаж на което искаш легло — каза Клей. — Отбоят ни вече мина, а режимът трябва да се спазва.

Погледнах редицата легла и попитах:

— А защо на горния ред? Долният зает ли е?

— За теб — да.

Общо взето ми беше все едно къде ще спя. И не полюбопитствах защо режимът е задължителен за мен, при положение, че никой не се готви да ляга. Приближих се към редицата от легла, свалих сакото си и го хвърлих на първия попаднал ми креват.

— Върни се — каза тихо Клей. — Още не съм приключил разговора. А без разрешение не бива да си тръгваш. Това също трябва да го запомниш.

— На трето място?

Той най-накрая ме погледна — внимателно, оценяващо.

— Да.

— Още нещо?

Клей се изправи. Беше с глава по-висок от мен. И възрастта му едва ли се беше отразила на физическата му форма.

— Не е хубаво да биеш възрастен наставник — каза той. — Аз също съм наставник. Би ли могъл да ме удариш?

— Без причина — не.

Клей разпери ръце.

— Вярно. Не бива да се вършат лоши постъпки без причина. Но и да е с причина — добре си помисли. Загря ли?

Кимнах.

— Надникни през тази врата — предложи Клей.

Съпроводен от погледите на десетината души, аз безмълвно се приближих до вратата. Отворих я — за разлика от външната врата, тук ключалката ми се подчини.

Това беше санитарният блок. Пет тоалетни чинии, а срещу тях — пет кабини с душове.

— Да започнем лечението — каза Клей. — Санитарният блок трябва да се приведе в ред. Тоалетните чинии трябва да блестят. Ако се разтърсиш добре, ще намериш четка и прах. Ако не намериш, ще измислиш нещо.

— Струва ми се, че за тази работа си има определен ред — казах аз.

— Има си. И днес е твоят ден.

Забавих се с отговора. Тук си имаха свой живот и свои закони. Може би новаците бяха длъжни да мият тоалетните чинии и да спят на втория етаж.

Но на мен тези закони не ми харесваха.

Затворих вратата.

— Клей Гартер, струва ми се, че грешиш — предположих.

— А може би ти грешиш? И то много сериозно?

— Може би — съгласих се аз. — Но това са си мои грешки.

Клей тръгна към мен. Без да бърза.

— Кли, та той е регресор! Знае подли прийоми! — извика с тънък глас светлокосият младеж. — Кли, да не те нарани!

Клей не реагира. Дори се усмихна. Може би наставниците също знаят разни прийоми? Или по-скоро той е сигурен, че амнезията ме е лишила от навиците ми…

Не успях да реагирам на удара. Видях го и разбрах, че ще ме уцели в челюстта, но тялото ми беше прекалено вяло, отпуснато от топлината.

Светът се разлюля и аз полетях към стената. Ударих тила си в нея и пред очите ми притъмня. Ръката ми попадна върху горещата решетка на нагревателя и болката ме накара да дойда на себе си. Тръснах глава и се изправих до стената. От разбитите ми устни течеше кръв.

— Започваме лечението — каза Клей. — И така, да спориш със старшия по барака, още повече, ако е наставник — това е лошо…

— Ти отдавна не си наставник! — извика изведнъж Агард. — Остави момчето, Клей!

Той млъкна, когато Гартер погледна за кратко към него. Изглежда веднага съжали за намесата си. Но тя ми придаде сили. Даде ми по-здрава опора, отколкото стената зад гърба ми.

Значи аз не съм прав?

— Разкайваш ли се? — попита Клей, приближавайки се към мен.

— Не — пошепнах аз.

— Момче, лошо ти се пише — изрече той със съчувствие.

… Нещо се променяше. Нещо ставаше с мен. Цветовете ставаха по-ярки, звуците — оглушително високи. Дишането на хората се чуваше като гръм. Движенията на Клей изглеждаха бавни и тромави. Сърцето ми застина за миг и после затуптя в умопомрачителен, отчаян ритъм. Туп-туп, туп-туп-туп… Вече бях на границата, отделяща ме от страшния и примамлив момент… мигът, след който нещо ще се случи. Тогава, когато ме държаха Таг и Ган — устоях.

Но сега не.

Клей скочи, протегнал ръце към гърлото ми. Отместих се и му се изплъзнах. Тялото ми живееше свой живот, аз само следях случващото се, онемял, парализиран наблюдател, на име… на име…

Старшият по барака се вряза в стената, тръсна глава и се обърна. Но аз вече бях до него. Без да бързам, чакайки Клей да замахне отчаяно, осъзнал, че ловецът и жертвата вече са си сменили местата.

Не се бой, не се бой — зашептя в главата ми невидим хор. Познато, почти като управляващите системи, но това беше нещо съвсем друго, съвсем… зная, спомням си…

Улових носещата се към мен ръка — беше не по-трудно, отколкото да хвана носена от вятъра клонка. И хрущенето, когато костите на бившия наставник се счупиха под пръстите ми, беше също така дървено и в него нямаше нищо страшно.

Той закрещя, но в него имаше прекалено много сила и воля, в този възрастен як човек, решил да ме учи как се живее. Ритник в долната част на корема — силен и точен.

Не усещах болка.

Болката е за другите.

Отсега нататък.

Още веднъж прегънах ръката му — в рамото. Това е слаба става, а болката от разкъсващите се мускули е доста по-силна, отколкото от счупената кост.

Бойна трансформация…

Докато стоях над поваления Клей Гартер, към мен се хвърлиха трима. Останалите не се намесиха. Оказаха се по-далновидни.

По удар за всеки. Повече не е необходимо. В корема, в нервните центрове. Не знам къде да удрям, но ръцете ми знаят. Във възлите на парасимпатиковата нервна система, в центровете, които след секунда ще се взривят от нетърпима болка. Три тела, гърчещи се на пода.

Искам още!

Това ми харесва!

— Не-приятел!

Гласът на светлокосия тип е тънък и писклив. Той е успял да изскочи в преддверието и да се върне с лопата. Държи я неумело — изглежда, трудовата терапия не е задължителна за всички в санаториума…

Подложих ръка и спрях блестящото острие с китката си. Ризата ми се скъса, прерязана от острата стомана.

На драскотината върху кожата ми се появи капка кръв.

Хванах младежа за лицето с лявата си ръка, раздирайки кожата от поруменелите му бузи, и го захвърлих към редицата легла. Той вряза главата си в една от металните стойки и застина.

Връщане в режим на мимикрия…

— Благодаря, куалкуа — прошепнах аз на извънземното, пропило тялото ми — тяло на човек от Земята.

Болка. Тежест. Главата ми сякаш ще се пръсне.

В нея има малко земетресение. Пропастта, отсичаща миналото ми, се преобръща, на мястото й започва да расте планина.

Колко боли…

Прекалено много думи. Нови думи. Прекалено много спомени.

Аз не съм Ники Ример!

Аз съм Пьотър Хрумов!

Концлагерът може да се нарече санаториум, но нима това ще промени нещо?

— По местата, нищожества! — изхриптях.

Хората веднага наставаха от масата. Тръгнаха към леглата си, към съмнителната обичайност на отредените им места. Дори тримата, опитали се да помогнат на Клей, се затътриха по-надалече от мен.

— Вдигнете го!

Двамина послушно вдигнаха бившия наставник на едно от леглата.

— Има ли… лекар? — попитах аз вече по-тихо. Един от затворниците нерешително вдигна ръка. — Заеми се… с него.

Седнах до стената и закрих лицето си с ръце.

Прекалено много нови думи. Прекалено бърз преход. Дядо, училището, академията, фирмата, Хикси, изчислителят, Данилов, аларите…

Та аз ги убивах наистина!

— Всичко трябва да изглежда достоверно — каза командващият на червено-виолетовата флота на аларите. — Ще се биеш и ще ни убиваш. Ние също ще се постараем да те убием. Но шансовете ти са огромни. Никой от нас няма да е с брониран екип. Десантниците ще бъдат махнати от борда на флагмана. Ще ти се наложи да минеш през групи от пилоти и техници. Те не владеят прийомите на ръкопашния бой.

— Не искам — отговорих аз на черната мишка.

— Никой не иска да умира. Това е житейски закон. Но понякога се налага да забравяме всички закони…

Главата ми се разкъсваше от болка. Сърцето ми беше забавило своя бяг.

Куалкуа!

Да…

Защо съм толкова безпощаден?

Временно се активираха центровете за агресия. Необходимо условие за боя.

— Ник Ример, бих искал да се обърна към вас…

Отворих очи. Думите не придобиха смисъл веднага. Просто се учех да мисля на двата езика едновременно. Агард Тараи стоеше пред мен. Грозноватият мрачен дребосък с обсипана с лишеи глава. Сега беше свалил плетената си шапка и я мачкаше в ръце.

— Говори — казах аз.

— Пациентите от шеста барака на санаториума „Свеж вятър“ очакват разпорежданията ви. Вече изминаха двайсет минути, Ник Ример.

Той беше на около петдесет земни години. Тук годините са други, но продължителността на живота е малко по-голяма…

Погледнах към хората, застинали до леглата си. Бледият младеж хлипаше, потривайки главата си. Клей лежеше, лявата му ръка беше разголена и омотана с прозрачна тъкан. А той е по-млад от Тараи, на около четирийсет — четирийсет и пет е…

— Какво му е? — попитах.

— Счупване и изкълчване на рамото. Утре на Клей ще му бъде трудно да работи.

— Нека почива — прошепнах.

Агард ме погледна с безмълвно смайване. Запристъпва от крак на крак.

— А останалите?

— Всички да лягат да спят — наредих аз. — Сутрин на човек му идват по-правилни мисли, отколкото вечер.

По дяволите! Виж ти как се изопачи поговорката, че утрото е по-мъдро от вечерта, като премина през ситото на езика им!

Затова пък придоби някаква непривична дълбокомисленост. И формата на заповед — без да откъсват погледи от мен, хората започнаха да си лягат.

— Добре, Ник Ример.

— Казвай ми Ник — помолих го аз.

Агард се вгледа изпитателно в лицето ми.

— Ако това не те дразни — добавих аз.

— Не, защо… Ник.

— Остана ли още пиене? — попитах.

— Да.

— Има ли тук по-усамотено място? Трябва да поговорим.

Агард кимна мълчаливо. Приближи се към масата, напълни две чаши, подаде ми едната. Тръгнах след него. По леглата премина лек шепот.

Тараи отвори с нищо незабележима врата в стената. Спря, правейки ми път.

Учтивост или капан?

Влязох.

Приятна стаичка.

Мек килим върху целия под. Екран на стената, наистина, без терминал. Масичка, широк диван, две кресла. Шкафче, при това с вратички, а не открито, както е обикновено. Огледален таван.

Доколкото бях успял да се запозная с бита на геометрите, това беше почти върхът на допустимия разкош. Даже направо каприз.

— Какво е това? — попитах. Тараи влезе, внимателно затвори вратата и остави чашите на масата.

— Стая за психологическо разтоварване.

— И кой се е разтоварвал тук?

— Клей Гартер и неговият любимец.

Кимнах. Ако Тараи е очаквал, че ще съм шокиран, е сгрешил. Само Ник Ример, все още живеещ някъде в душата ми, се отдръпна гнусливо.

— Да не вземат да решат, че си любимецът на новия главатар?

Агард се засмя тихо, поглаждайки уродливата си плешивина.

— Не, Ник, ти не изглеждаш толкова болен…

— Какво ти е на главата?

— Целунах се с един от гъвкавите — усмихна се мрачно Агард. — Бях глупак, когато попаднах тук… преди десет години.

Потрепнах. Десет техни години са почти двайсет земни!

— И защо попадна тук?

— За неправилно пресичане на улицата… — отговори Агард с ирония. Седна в едно от креслата, взе чашата си. — Благодаря ти за пердаха, който хвърли на Клей. Този боклук отдавна се нуждаеше от урок.

— Изглежда, всички наставници са боклуци — изрекох мрачно аз. Взех чашата си, помирисах. Горещ долнопробен концентриран алкохол. Господи, дори гадостта, която пихме с шофьора Коля след приземяването ми на шосето беше по-хубава от това!

— Хайде, хайде! — поклати глава Агард. — Вярвам, че си ударил заслужено наставника си. Но Клей дори самите наставници са го пратили тук без съжаление. Така че… напразно обвиняваш всички, момче.

Седнах на дивана. Отпих от горещия алкохол-менте. Виж ти, на вкус е доста по-хубаво, отколкото на мирис. Очевидно тялото ми се нуждаеше от разтърсване…

В приетата течност се съдържат фюзелови масла, алдехиди, метилов и етилов спирт. Да осъществя ли обезвреждане?

На всичко освен на етиловия спирт — наредих аз на куалкуа. Не дай си Боже симбионтите да получат право да живеят на земята. Човек ще може да се напива безопасно с всякакви ментета.

— И все пак защо си тук? — попитах.

— Аз съм историк. По-точно бях историк… — Агард отпи от чашата си. — Чувал ли си, че историята е най-важната от науките?

— Не помня. Но ти вярвам.

Агард отпи отново от ментето. Тежко ще му бъде утре…

— Та тя е най-важната, защото е опасна. — Той се усмихна горчиво. — Понякога… понякога е опасно да се ровиш прекалено надълбоко в нея. Още повече — да говориш за онова, което си изровил.

Чаках, но той нямаше намерение да уточнява. Усмихваше се, гледайки в пространството, сякаш и сега все още получаваше удоволствия от знанията, докарали го в „Свеж вятър“.

— Добре. Ако решиш, ще разкажеш — казах аз.

— Какъв си ти, Ник?

— Регресор. Пилот от Далечното разузнаване.

— Слушах за теб по новините — изрече замислено Тараи. — Наистина, отдавна беше… Задължени сме всеки ден да гледаме новините, общия обзор… Изглежда, ти си бил един от разузнавачите, проверяващи пространството преди Заминаването?

— Сигурно, но не помня. Наистина имам амнезия, Агард.

Тараи се усмихна:

— Тогава аз ще ти кажа. Все още си пазя спомените… колкото и да е изненадващо… Ти беше един от тримата разузнавачи, влезли първи в това пространство.

Черната бездна на космоса. Избухвания — и кораби, излизащи от великото нищо…

— Не знам за себе си, но корабът ми със сигурност е бил в тази тройка — признах си.

— Шегаджия.

Тараи явно се наслаждаваше на новото си положение. Пълната чаша с алкохол-менте в ръка, общуването, опозоряването на доскорошния главатар на бараката.

Нямах сили да осъждам бившия историк. Навярно, ако живея тук с години, всяка промяна на установения ред ще се превърне в благо.

— Ти пренощувай тук — каза Агард, сякаш уловил мислите ми. — Иначе през нощта — край с теб. Или Клей ще те убие, или приятелчетата му.

— А ти?

— Мен ще рискуват да ме убият само втори — поклати глава Тараи. — Ти днес им изнесе такова представление, че всички ще се позамислят. Всички освен Клей. Не може да има двама вождове. Дори и при гризачите не може двама да командват едно стадо, а ние… ние сме мъничко подобри от тях.

Куалкуа?

Безопасността на средата се контролира постоянно. Аз не се нуждая от сън.

— Ще спя в бараката — казах аз. — Но ти не се притеснявай. Ако някой реши да ме нападне през нощта, ще стане лошо за него.

Тараи ме погледна със съмнение:

— Виж какво, регресоре. Не знам всичките ви сегашни номера. За това какви са били регресорите преди сто години — мога да ти разкажа. Но за днешните…

— Разкажи ми какво е това „Заминаването“.

— Какво?

— Заминаването.

— Не знаеш ли?

— Имам амнезия — повторих уморено аз. — Успях да възстановя някои неща, но повечето — не.

— Древни богове! — възкликна Тараи с глас, изпълнен с възторг. — Аз, пациент на санаториум с десетгодишен стаж, мога да уведомя някого за новините!

— Да, Агард. И ще ти бъда много признателен.

— Поне помниш ли, че по-рано Майчицата светеше в друго небе? Че по-рано звездите бяха толкова много, че нощта не можеше да се отличи от облачен ден?

— Да допуснем, че помня. Макар че всъщност го прочетох.

— Невероятно! — Тараи така дръпна ръката си със стиснатата в нея чаша, че скъпоценното менте са разля. Той погледна тъжно залятата си ватенка и продължи: — Вие се издънихте! Вие, нашите любими регресори! Преди двайсет години си напъхахте носа там, където не трябва. Тръгнахте да налагате приятелство и ви плеснаха през пръстите!

— И ти се радваш на това? — попитах аз учудено.

— Да! — отговори Тараи предизвикателно. — Не, жал ми е за онези момчета, които загинаха, разбира се. Но рано или късно трябваше да се случи подобно нещо. Собствената етика не бива да се разнася безкрайно из вселената, дори и да е правилна. Не им трябва на звездите нашата любов, Ник!

— А какво им е нужно, ако не любов?

Не че не бях съгласен с него. Напротив, тихият му бунт ми беше симпатичен… на мен, космическия превозвач Хрумов, а не на регресора Ник.

— Какво им е нужно? Не знам, Ник — разпери ръце Агард. — Та аз съм историк. Не съм футуролог, не съм философ, не съм наставник… Може би уважение?

— Вместо любов?

— Преди любовта. Ако тя изобщо дойде, естествено. Любовта е толкова смешно нещо… — Тараи се засмя. — Знаеш ли колко значения е имала по-рано тази дума? И колко са останали? А? Когато ти разрешават още от малък да дружиш с едно момиче и говорят за това каква прекрасна двойка сте — нима това е любов?

— Не — отговорих аз. Представих си Кати и се поправих: — Не знам.

— Ти си умно момче, Ник. Малцина биха успели да кажат дори „не знам“.

Тараи въздъхна.

— Значи Заминаването. Отплеснах се… Ние избягахме, Ник. Избягахме позорно и срамно, изправени пред избора да се скрием или да бъдем унищожени. А глупостите за нежеланието да се дават жертви — това вече е вашият любим принцип за Обратимост на истината…

Той се закикоти и изведнъж млъкна. Погледна ме изплашено, сякаш съобразил, че прекалено се е раздрънкал.

— На мен също ми се струва, че Обратимостта на истината не е най-правилната идея — казах и се изправих. — Ще отида да поспя. Денят беше дълъг.

Тараи попита неуверено:

— Ако остана да нощувам тук…

— Както искаш.

Докоснах вратата и тя се отвори. Отвън беше тъмно, светеше само една лампа. Има ли тук управление на осветлението, или то се изключва автоматично? В бараката цареше абсолютна тишина, чуваше се само воят на вятъра отвън. Или всички спят, или се правят.

— Агард, ти като че ли си добър човек — казах тихо. — Как си оцелял тук?

Той мълчеше и аз с докосване накарах вратата да се затвори.

— Аз съм дърдорко, Ник. Разказвач. Вечерите са дълги, животът е скучен. А аз помня много неща за древните ери. И мога да измисля още повече. — Агард ми намигна. — Всякакви небивалици… какво друго да вземеш от болен историк?

— Не се учудвам — отговорих аз. — Лека нощ, Агард.

Да заспя беше по-трудно от всичко.

Заспиването си беше истински подвиг и ми костваше немалко усилия.

Почти измисленият от мен, почти оживелият Ник Ример, пилот и регресор, бавно потъваше в небитието.

— Куалкуа изследваха тялото му, Пьотър. Те ще се слеят с плътта ти и ще създадат имитационна обвивка, напълно идентична с пилота на геометрите. Чак до генно равнище.

— Как е възможно това, командващ?

— Попитай ги сам, човеко. Ако успееш да разбереш отговора им, ще ти завиждам до края на живота си…

Горкият Ник Ример. Струва ми се, че си бил добро момче. Ти си бърборел с кораба си — и злополучният електронен мозък, разпердушинен от изчислителя, е съхранил интонацията ти и маниера на мислене, речниковия запас и стандартните реакции…

— Петя, не мога да настоявам. Повярвай ми, ти не си инструмент за мен.

— Бих искал да ти повярвам, дядо.

— Някой трябва да направи това. И ти имаш най-големи шансове да се промъкнеш. Работата не е във възрастта или телосложението, тези проклети амеби могат да преправят всяко тяло. Най-важното е душата. Ти наистина приличаш на него.

— Дядо, това е почти обидно. Да приличам на някой от геометрите…

— Но в това е нашият шанс…

Спомних си всичко. Истинския си дом. Неистинския си дядо. Инженера Маша. Старата просякиня при магазина. Момчето Альошка. Любимецът на „Трансаеро“ и ФСБ, полковник Данилов. Своята дива, безобразна кавга с дядо на флагмана на аларите.

По дяволите, а куалкуа, влязъл в тялото ми? Нима това не е повод за ярост!

Прекарах ръце през гърдите си. Къде тук е моята плът и къде — биоплазмата на извънземното? Един Господ знае! Къде е моето тяло и къде — тялото на Ник Ример? Кое служи за граница, ако моят мозък е напълнен с нервните центрове на куалкуа? Моята памет, като забавна дрънкулка, беше пренощувала в чудовищното съзнание на изчислителя. Беше дадена за съхранение на куалкуа и се бе върнала, когато ситуацията бе станала критична от тяхна гледна точка… Аз съм играчка, дадена на извънземните…

Ние не се намесваме, Пьотър Хрумов. Ние служим. Трудно ти е да повярваш, но ние не се нуждаем от това да управляваме разума ти. Доброволното съгласие…

Какво ви дава то?

Приключение. Ние сме част от цялото, Пьотър. Ние изживяваме чуждите страсти, преминаваме от тяло в тяло. Светът е толкова интересно нещо. Можеш да го покоряваш със собствени сили. А можеш да станеш и част от някоя чужда сила. Интересно е да бъдеш вечен наблюдател в безкрайно пътешествие. Ние служим на всички — и никому. Силните раси ни пускат в телата си. Слабите мечтаят за това. Искаш ли да чуеш истината? Целият свят би станал наш, ако си поставим такава цел. Но защо? Той и така си е наш. Без насилие и активност. Ние наблюдаваме… наблюдаваме…

Застенах.

Лесно им е на куалкуа. Симбиозата е тяхна съдба и изобщо не им е неприятно да се разтекат из нечие тяло. Но аз не искам такъв живот. Кое в мен на кого е?

Още от малък съм заемал чуждо място. Растял съм, отговаряйки на име, което не е мое. Ползвал съм се с удобства и уважение, които са били предназначени за съвсем друг човек… малък човек, неуспял да порасне. И отплатата дойде — тя можеше да се забави, но нямаше как да ми се размине. Древната богиня на справедливостта забърса античната прах и отмери истинската ми съдба. Но аз не мирясах, а станах, почти станах Ники Ример. Заех неговото място под звездите. И Немезида, клатейки глава, бе подкарала грифоните си и се бе върнала, за да ме накара да дойда на себе си с удар на камшика.

Благодаря ти, дъще на нощта. Аз не съм Пьотър Хрумов и не съм Ники Ример. А просто човек, започващ живота си отново.

Звездите не се нуждаят от моята любов. Но и аз ще оцелея без нея.

Попаднах в света на геометрите. Свят, който изглеждаше като рай. Толкова познат, че дори ми се стори, че е моят собствен. Да, та той толкова пъти е оживявал в човешките мечти, този свят на добри хора и справедливи решения, лишен от страх и унижения! И пътят, който е изминал, същи изглеждаше правилен и верен. Възпитание. Обучение. Целесъобразност. Справедливост. Любов.

Само за уважението са забравяли винаги.

Да бъдеш прав е изпитание. Да искаш добро е престъпление.

Отново и отново добротата ти се сблъсква с чуждата доброта. От висотата на твоята сила и доброта искаш да помогнеш, да поемеш тежестта на чуждите грешки върху собствените си рамене.

Какво лошо има, ако на хората не им се налага да се мъчат в търсене на призванието си?

Какво лошо има, ако на расите не им се налага да се мъчат в търсене на приятелството?

Само дето и силните искат същото за Земята. Спокойно и щастливо бъдеще. Мирното и сито човечество превозва стоки из Галактиката, позволявайки на Конклава да се заеме с други дела. Ще ни дадат всичко, къде ще ходят! Земята ще има и гравитационни двигатели, и звездолети с мезонни реактори. Контролиране на времето, лекарство за рак и мономолекулярни нишки, всичко ще се появи. Ще премахнат Закона за неправомерното използване. Ще ни позволят да имаме колонии. Ще се появят Земя-2 и Земя-22… На всичко ще му дойде редът. Трябва само да се потърпи. Да израснат две-три поколения, лишени от амбиции и агресивност.

А ако станем равни сред слабите… кого да виним? Такава е природата ни. Най-добре ни се удава джампът…

Тогава в какво можем да виним геометрите? Те изповядват принципа за целесъобразността не само в отношенията си с приятелите, те не щадят и себе си. Момчето Ник Ример, което е обичало да пише стихове, е станало регресор. Защото наставникът му е сметнал, че така ще приложи способностите си по най-добрия начин. Подхвърлил е на Ники сборник от най-доброто в световната поезия, показал е на хлапето творбите на зрелите и признатите…

Как е написал „Хиляди потъващи птици“… Не, не е било възможно да се допусне Ник да стане поет. Абсолютно невъзможно е било.

А аз помня и други негови стихове! Така и не е мирясал този Ники Ример! Декламирал е стиховете си на управляващата система на кораба — най-верният му слушател и почитател. Паметта му се връща при мен, подобно на моята собствена, чрез посредниците — изчислителя и куалкуа.

Сега, когато вече не съм Ник, го познавам още по-добре отпреди.

Регресорът и поетът Ник Ример…

Не, изхитрувал си, Ники. Не си можел да се откажеш. Създавал си приятели по образ и подобие на своята раса. Своята могъща и нещастна родина. И само в тишината на кораба, в пустотата на кабината, си си позволявал да кажеш това, което мислиш.

Ник Ример, не бих се срамувал да нося името ти. Но това ще е малко подло.

Защото аз съм друг.

И трябва да намеря своята съдба.

Не знам с какво могат да се заменят етиката на Конклава и геометрите.

Не знам какво е по-силно от целесъобразността и любовта. Ако разумът и сърцето стигнат до един и същ извод, какво може да им се противопостави?

Засега не знам.

Мой приемни дядо, Андрей Хрумов, ти искаше да стана мерило за нещата. Еталон сам за себе си.

Ще се опитам.

Глава 2

Утрото започна със сирена.

Продължителният, пронизващ вой идваше отвън, от бялата пустош около санаториума. Прозорците станаха прозрачни и бараката бе обляна от мътна светлина. Стъклата бяха покрити до средата от преспи, а по-нагоре бе залепнала ледена коричка.

През нощта не се опитаха да ме убият, за което бях благодарен.

Измъкнах се изпод одеялото и се облякох. Струваше ми се, че съм бърз, но останалите доста ме изпревариха. Пред вратата на санитарния блок се бе образувала опашка, но никой не влизаше.

Какво става, да не би да имам право да се изпикая в горда самота?

— Какво чакате? — попитах аз миролюбиво, приближавайки се към тълпата.

— Ник, трябва да приемеш работата на дневалния — отговори Тараи. Той вече стабилно бе заел мястото на моя дясна ръка, посредник при разговорите. Останалите се опитваха да не гледат към мен. Тримата, опитали се предната вечер да се застъпят за Клей, изобщо гледаха да стоят по-надалече. Само светлокосият любимец на Гартер се реши на пълен с омраза поглед изпод вежди. А къде ли бе самият детрониран главатар?

— Клей ли е дневален?

— Да, Ник.

Влязох безмълвно в санитарния блок.

Клей Гартер стоеше над тоалетните чини и търкаше методично с дългата четка по бялата пластмаса. Миришеше на хлор. Виж ти, методите ни за дезинфекция са еднакви.

— Санитарният блок е изчистен — изрече той с монотонен, лишен от емоции глас.

— Вярвам ти — казах аз.

Лявата му ръка все така беше с прозрачна шина, но забелязах с облекчение, че той я владее почти свободно. Да имаше и Земята такава медицина!

— Ник Ример, искам да поговоря с теб — каза Клей, все така без да се обръща.

— Добре.

— Неофициално.

— А аз да съм искал нещо друго? Давай, само че по-бързо, че народът страда.

Клей отвори незабележимо шкафче в стената. Хвърли четката в леген с някакъв разтвор. Обърна се.

— Кой си ти?

— Нали се представих.

— Ти не си регресор — изрече той убедено. — Може и да съм лош човек, но бях добър наставник. Не си този, за когото се представяш.

Само това ми липсваше!

— Нямам намерение да те разубеждавам. Аз съм Ник Ример. Не ми харесва редът в този санаториум. Вчера ти го обясних нагледно. Това е всичко.

— Тук има десет корпуса — каза тихо Клей. — Няма да те лъжа, че всички старши ме обичат. Но те няма да допуснат такъв нагъл преврат.

— Толкова по-зле за тях.

Той ме пронизва няколко секунди с поглед. После омекна.

— Може би… Не знам как и защо, но ти можеш да вземеш цялата власт тук. Навярно ще успееш…

— Що за странни речи от бивш наставник? — попитах аз. — Каква власт? Всички са равни. — Приближих се към една от блестящите тоалетни чинии и си разкопчах панталоните. — Нали нямаш нищо против да си свърша работата? Нали това няма да те смути… или възбуди?

— Глупак — изрече презрително Клей. — Храната ни не съдържа транквиланти. Ще минат седмица-две и на теб самия ще започнат да ти хрумват странни мисли.

— Не смятам да се задържа тук толкова дълго — подхвърлих, обмисляйки трескаво думите му. Така значи. Транквиланти. Медицината в служба на прогреса. Защо да се хаби енергия за секс, когато той може да се замени с приятелство и труд?

Клей се закикоти:

— И това го казваш на мен? Своя не-приятел? Искаш да погазиш решението и да напуснеш санаториума?

— Да. А сега кажи — ще рискуваш ли да разкажеш това?

Той отново изпадна в пристъп на смях. Млъкна рязко.

— Откъде знаеш какви са законите ни?

— Тези закони са еднакви навсякъде.

— Да, ти си регресор… работил си при Далечните приятели… Неосъществилите се приятели… Да, наистина. Няма да те натопя, Ник Ример. Но това не е и възможно. Проверяващият ще мине едва след месец. Нямаме връзка с външния свят.

— Прекрасно. — Тръгнах към мивката.

— Ник, ако още не си разбрал… санаториумът е обграден от селище на гъвкавите приятели. Те ни помагат в лечението. И ни наглеждат да не нарушаваме режима.

— И с какво са толкова страшни тези пиявици? — попитах аз.

Клей поклати глава.

— Понякога ми се струва, че нямаш амнезия. А после се убеждавам, че си лишен изцяло от паметта си… Сам си отговори. Регресор Ник, как е започнал контактът с гъвкавите приятели?

Знанията на Ник Ример, неговото съзнание, изразено в думи, реагираха по-бързо от мен.

— Външната планета. Разреден въздух. Пясък. Студ. Подпочвени езера. Пиявици. Жертви. Хайки. Признаци за цивилизация. Регресия. Възпитание. Приятелство…

Клей Гартер беше зашеметен от този словесен поток не по-малко, отколкото аз самият.

— Сякаш подготвяш конспекти за изпит — каза той.

— Може би. Но с какво се опитваш да ме изплашиш? Гъвкавите са наши приятели!

— Гъвкавите са приятели на хората. Но ние вече не сме хора. Ние сме болни. Нас ни лекуват. Излизането от територията на санаториума означава пълна загуба на разума. Изключване от числото на хората. Първия път ще ти простят, Ример. Попитай приятелчето ти как ще бъде. Но при второто бягство просто ще изчезнеш.

Замълчах, обмисляйки думите му. Загребах течен сапун от вдлъбнатината над мивката.

— Значи няма да има второ бягство.

— Напразно влязох в спор с теб вчера — каза Клей. — Трябваше просто да почакам малко.

— Струва ми се, че е време да освобождаваме помещението — отговорих аз.

— Ник! Исках… да те помоля нещо.

— Казвай.

— Искам да изляза на работа днес.

— Защо? Още си болен… — Кимнах към ръката му, стегната в шина.

— Страх ме е… за Тик.

— Онова момче?

— Да. Страх ме е, че ще направи някоя глупост.

— Мерзавец си ти все пак — казах аз. — Добре. Поработи. На мен ми е все едно.

Хората пред вратата посрещнаха появата ми с дружна въздишка.

— Свободно е — казах аз.

Всички веднага се хвърлиха към вратата. Дори тримата приближени на Клей. Дори и горкият Тик. Дори и новият ми приятел Агард. И върху лицата на всички се четеше облекчение и благодарност.

Колко е лесно да станеш добър!

Трябва от време на време да отнемаш на хората някоя примитивна, но неизбежна потребност. А после да им я върнеш с помпозен жест.

И любовта към теб ще стане искрена и неподправена.

След закуска се преоблякох. Тараи ми донесе дрехи, подобни на неговите. Ватенката, която би станала култова дреха сред обитателите на земните концлагери, беше доста лека и много топла. Дебели панталони с памучна подплата. Груби ботуши, чорапи, ръкавици…

Ако не друго, пациентите на санаториума поне не студуваха.

Избавих се от сивия си костюм без никакво съжаление. Той не беше мой, а на Ник Ример, който вече не бе сред живите.

— В какво се състои работата ни? — попитах Агард.

— Да се изравнява плажа.

Той стоеше до мен и наблюдаваше как обличам униформата. На няколко пъти ми помогна да се справя с необичайните закопчалки. Дрехите им се закопчаваха предимно с копчета, очевидно не бяха измислили циповете, но магнитните закопчалки доста ме объркаха.

— Защо трябва да се изравнява?

— От времето на морската ера, когато бреговата линия е била подложена на подобрения и континентът ни е придобил наистина кръгла форма, вълните размиват брега…

— И ние възнамеряваме да го изправяме с лопати?

— Да.

Поклатих глава. Безумие. Работа заради самата работа.

Но как може да се използва един опасен престъпник в крайно автоматизиран свят? Рисковано е да се допуска до техника, а не е позволено да остава без работа.

— Санаториумът периодично променя местоположението си — каза Агард. — Работната зона е около десет километра. Веднъж на две седмици „Свеж вятър“ се премества по крайбрежието.

— И навсякъде ли е така?

— Не знам. В зоните с топъл климат вероятно не. Там има много интернати, градове, ще се намери кой да се грижи за брега.

— Защо е необходимо това, Агард?

Той се усмихна хитро:

— Да ти прочета лекция или да ти отговоря просто така?

— Просто така.

— Не знам.

Студът беше минус петнайсет градуса, ако се отдаде дължимото на скалата на Целзий. Геометрите използваха за отправна точка температурата на здравото човешко тяло, те се отнасяха много сериозно към идеята, че човекът е мерило за всички неща. Но мен ме устройваше повече подходът на шведския физик. Не си струва да се заблуждаваме относно нашата роля в мирозданието. Водата е по-древна от плътта.

Небето се проясни още от сутринта, само на хоризонта остана бяла ивица мъгла. Снегът, чист и абсолютно бял — на Земята такъв може да се види само в планините — покриваше всичко, докъдето стигне погледът. Черните решетъчни силуети на стражевите вишки се открояваха ясно по периметъра на санаториума. Само от едната страна ги нямаше — там снегът плавно, почти незабележимо преминаваше в ледена каша и в студената вода на океана. Отдалече водата изглеждаше бяла и гъста като мляко.

Нима на гъвкавите приятели им харесва тук? Доколкото помнех, Външната, родната им планета, напомняше по условията си на Марс. Но там предпочитаха да живеят в подземни езера, без да се излагат безпричинно на студа…

От съседните бараки започнаха да излизат хора. Също като нас — облекли топли дрехи, с лопати и лостове в ръце. Изучавах ги крадешком, стараейки се преди всичко да определя кои са водачите им. Това се оказа неочаквано лесно. Уж със същите дрехи, с лопати в ръце, но… вълците си запазват навиците, дори когато са в овчи кожи.

Клей се отдели от нашата група и, без да се оглежда, тръгна към тях.

— Спри го, Ник — прошепна иззад гърба ми Агард. — Трябва първо ти да поговориш със старшите по бараки. Да ги убедиш, че няма да им посегнеш…

— Той няма да призовава към размирици. Напротив, ще ги помоли да изчакат.

Агард едва ли повярва на думите ми, но си замълча.

Притиснал до гърдите си наранената ръка, Гартер се заговори с нисък мъж с почти лилипутски ръст. Може би жертва на отдавнашните експерименти за създаване на ниски регресори? Към тях започнаха да се приближават и други хора.

Гледах безмълвно съвещанието на главатарите. Десет души, ако се броеше и Клей. Навярно ще се намерят и помощници.

Куалкуа, колко боеспособен съм? Колко души можем да обезвредим?

Много. Бойна трансформация?

Почакай.

Клей си тръгна. Насочи се към мен, а аз търпеливо чаках.

— Ник Ример, сега работим на първия сектор на крайбрежието — каза ми той спокойно, дори някак учтиво. — Ако това е допустимо, ще покажа пътя.

— Добре — съгласих се аз.

Клей тръгна напред. Гледайки ту към мен, ту към него, затворниците поеха подире му.

Аха. Добре си беше направил сметката. Ситуацията придоби двойствен характер. Не беше ясно кой сега е началникът. Уж вчера поставих себе си на това топличко място, обаче днес Клей отново водеше групата на работа и общуваше с другите главатари. Ако днес или утре изчезнех, той лесно щеше да успее да си върне властта.

Нека. Нямам намерение да се задържам тук. Да въвеждам ред и да строя светло бъдеще в един-единствен концлагер — това не е моята мисия.

Пьотър, запомни, ти не си диверсант. Не си длъжен да променяш света им. Ти си разузнавач. Разбери света им. Оцени техническата му мощ. Открий допирни точки, пътища за компромиси. А после се върни. Опитай се да откраднеш кораб и се върни. Ескадрата ще те чака един месец.

А после? Ако не се върна?

Тогава ще дойдем за теб. Аларите смятат да модернизират „Влъхва“. Ще получим нормални двигатели, генератори на защитно поле, оръжие. Ще се опитаме да проникнем в света на геометрите и да те намерим…

Снегът хрущеше под краката ми. Свеж, ронлив, покрит с лека ледена кора. Съзнателно не стъпвах в чуждите следи. Сякаш не исках да използвам никакви преимущества.

Тук има снеговалежи всяка нощ. Натрупва се снежна покривка, прикрива следите. Поразтопява се през деня и после покрива земята отново. Свежият вятър лудува над замръзналата тундра, гъвкавите приятели следят за реда, затворниците се лекуват.

Но никой не си поставя за цел да превъзпита пороците им — истински и измислени. Това е изолация. Боклукчийско кошче на края на света. Обаче би било значително по-страшно, ако не съществуваше такова човешко бунище, ако цялата планета на геометрите беше стерилно-щастлива. Но, за нещастие или за щастие, подобно нещо все пак е невъзможно…

Бавно наближавахме черните вишки. Най-крайната от тях беше вече във водата. Започна да се чува шумът на вълните — тежък и тътнещ. Ледената каша се стелеше около брега, понякога се виждаха и цели ледени блокове. Точно в момента едно такова парче се удряше в опорите на вишката, сражавайки се с метала методично и безуспешно. Вишката приличаше на стълб от високоволтова линия, само че вместо изолатори на върха й се белееше покрито със сняг гнездо, изградено от нещо влакнесто, като водорасли или клони. Малко гнездо, но в него спокойно би се побрал някой гъвкав.

— Той на мястото си ли е? — попитах аз Агард, кимайки към вишката.

— Те винаги са на мястото си.

— Как възприемат света гъвкавите? Зрение, слух?

— Преди всичко чрез вибрациите. Усещат звуците от крачките.

Агард замълча. Хвана ме за рамото:

— Хей, Ник!

— Какво?

— Не ставай глупак. — Той свали шапката си, показвайки уродливата си глава. — Виждаш ли? Един гъвкав ме целуна. Подържа главата ми в устната си кухина. Имат много отровна слюнка, Ник.

— Колко бързо се придвижват?

Тараи плесна с ръце. Сега бившият историк изглеждаше изплашен до смърт.

— Момче, опомни се! Моля те, опомни се! Ние ще променим много неща тук, снощи аз не спах, мислих. Цялата идея за санаториумите е извратена, но в теб има духовна сила! Можем да променим всичко! И това не просто ще ни помогне да живеем, това ще промени съдбата ни! Проверяващите ще забележат положителния ефект, решенията ще бъдат преразгледани. Ще минат година-две и ще ни преместят в друг санаториум, с по-мек режим. Имало е прецеденти! А после, кой знае…

Стана ми жал за него. Много. Може би и той самият не вярваше в думите си, но аз добре разбирах колко приятно му е било на Тараи да помечтае вечерта над чашата с менте, издигнал се от положението на шут до ролята на съветник.

А без мен с него е свършено. Клей ще направи живота му непоносим.

Значи ще се наложи да взема Тараи със себе си… един проблем в повече…

— Колко бързо гъвкавите…

— Значително по-бързо от човека! И са почти неуморими, а околната среда е напълно комфортна за тях!

— Агард, не се притеснявай — помолих го аз. — Няма да те изоставя. Ще си тръгнем заедно.

Той погледна ужасено вишката. Може би гъвкавите са способни да уловят думите ни и да ги отсеят от вибрациите на стъпките и плискането на вълните?

— Нямам намерение да извършвам необмислени постъпки — казах аз. — Ще поживеем, ще видим… какво ще стане…

Изглежда това го поуспокои донякъде. Тараи закима:

— Поогледай се и помисли, Ник. Обещаваш ли?

— Да.

Отговорих му честно. В този момент вярвах в себе си.

Просто е невъзможно да се вземе предвид всичко.

Работата беше тежка, безсмислена и не изискваше абсолютно никаква употреба на мозъка. Нормална затворническа работа. На разстояние половин километър от нас се трудеше още една група, по-нататък — следващата. Тъмни петна върху снега, сновящи насам-натам, блъскащи камъни към линията на прибоя.

Първо намерихме три места на плажа, където вълните и ледът бяха размили брега. Разделихме се на двойки и започнахме да тласкаме към брега камъни, които изравяхме изпод снега. Намествахме ги в съскащата вода и ги засипвахме с чакъл и пясък.

Безумие. Сизифов труд.

— Скоро е обядът — прошепна Агард, дишайки тежко. — Добре ще е сега да посръбнем нещо горещо…

За обяда се изискваше връщане в бараките. Още една безумна глупост. Да се мъкнеш насам-натам в снега, вместо да вземеш от сутринта със себе си някакъв термос или нагревател…

Но вероятно в това се криеше някак висш, недостъпен за мен трудотерапевтичен смисъл.

— Само гъвкавите ли ни охраняват? — попитах, докато хвърлях във водата поредната лопата замръзнала пръст.

— А кой друг? Малките приятели веднага ще изпукат тук…

Той дори не допускаше мисълта за хора-надзиратели. Това е добре.

Куалкуа, възможно ли е да се убие гъвкав?

Всяко същество може да бъде убито.

Без оръжие?

Недостатъчно данни.

Продължавах да копая, когато слабото гласче зашептя в съзнанието ми. За първи път куалкуа се обръщаше с въпрос към мен:

Пьотър, убийството на гъвкав по-допустимо ли е за теб, отколкото убийството на геометър?

Предполагам.

Благодаря.

Не исках да го лъжа. Впрочем възможно ли е да се излъже същество, живеещо в тялото ти и четящо мислите ти?

Във всеки случай се радвах на липсата на надзиратели хора…

Откъм вишката се чу шумолене и аз прекъснах работата. Забих лопатата в замръзналия пясък. Вперих поглед във вишката. Останалите последваха примера ми.

Стените на гнездото се разтвориха, пропускайки навън дълго сивкавосиньо тяло. Гъвкавият увисна надолу, поклати се малко на десетметрова височина, изтягайки крайниците си в различни посоки. После се откъсна и с лек плясък падна във водата.

Никой не се помръдваше. Всички чакаха нещо.

— Какво прави той? — попитах аз Агард. Лицето му беше станало някак мъртвешки бледо, пусто.

— Ловува. Тук има много риба.

Водата край брега забълбука и гъвкавият се появи. Обърнатият към нас край на тялото му се промени, разтвориха се три дупки. Проблеснаха остри зъби, стискащи вяло бореща се, замираща риба.

— Те ядат нашата органика? — изумих се аз.

— Всичко ядат. Много адаптивни организми.

В гласа на Агард нямаше злоба, само тъга. Гъвкавият бавно излизаше на брега, оставайки в снега змиевидна бразда. Въздъхнах и взех лопатата. Време е да се работи.

— Гъвкави приятелю!

Потрепнах от този вик. Тънкият, истеричен писък на любимеца на Клей разцепи тишината. Младежът тичаше по брега към гъвкавия, размахвайки ръце и крещейки:

— Гъвкави приятелю!

Изглежда тези вопли бяха безразлични на пришълеца. Той продължаваше да пълзи, отдалечавайки се от нас. Обаче Клей хукна подир момчето:

— Тики! Спри, Тики! Спри!

Агард ме хвана за рамото:

— Той ще наруши периметъра! Не мърдай, Ник!

— Гъвкави приятелю! При нас има асоциален болен! Опасно болен! Намесете се!

— Спри, Тики!

В случващото се имаше нещо жалко и трагично едновременно. Тези двама гейове наистина се обичаха.

— Гъвкави…

Не забелязах мига, в който младежът пресече периметъра — линията между две от вишките. Тази невидима забранена за пристъпване черта изобщо не беше отбелязана. Съществуваше само в нечовешкото съзнание на гъвкавия приятел.

И пришълецът реагира. Започна да се движи назад, без да се обръща, сменяйки посоката с лекотата на същество, притежаващо две глави. На мястото, което по-рано изглеждаше като опашка, се отвориха дупките на уста.

Младежът запищя и спря. Може би, ако беше успял да се върне през периметъра, гъвкавият нямаше да го преследва. Но инерцията му беше прекалено голяма, а той не притежаваше способностите на пришълеца. Тик падна на колене — плетената му шапка излетя в снега. Пришълецът налетя върху него, помете го, сви се на кълбо върху тялото му, вдигна нагоре втората си уста, все още захапала рибата. Разнесе се някакъв жвакащ звук. Нали той е лишен от звукова комуникация!

— Ще получи предупреждение… — прошепнах, сякаш се опитвах да убедя самия себе си.

— Всички ние имаме по едно предупреждение! — изстреля Агард.

В следващия миг аз вече тичах. Стиснатата в ръка лопата ми пречеше и я хвърлих встрани. Гъвкавият се въртеше над тялото на момчето, втората уста, вдигната към небето, гълташе на тласъци мъртвата риба.

— Гадина! — закрещя Клей. Той ме беше изпреварил и дори счупената ръка сякаш престана да му пречи. Скочи и се вкопчи в пришълеца.

Люспите на изплютата от съществото риба проблеснаха. Втората уста удари Клей в гърдите и той падна като подкосен.

Бойна трансформация…

Гъвкавият със сигурност усещаше, че се приближавам. Но тъй като не бях пресякъл периметъра, не ми обръщаше никакво внимание. Изви се в дъга, впивайки двете си усти в потрепващите тела. По сивкавото тяло премина червена вълна и гъвкавият застина — малка чудовищна дъга над повалените жертви.

А после аз пресякох невидимата граница…

Двуметровото лъщящо тяло се изви като пружина и се хвърли към мен.

Времето стана бавно и послушно.

Протегнах ръце, поемайки удара. Тялото на гъвкавия беше хлъзгаво и еластично като гумена тръба. Беше невъзможно да го удържа. Но през скъсаните ръкавици от пръстите ми вече израстваха дълги заострени нокти. Куалкуа преправяше тялото ми, сякаш е восък.

Гъвкавият потрепери, когато ноктите пронизаха кожата му. Навън потече някаква бяла гной. Краищата на тялото му ме удряха по краката. После едната уста се насочи към лицето ми и се наложи да падна, за да се изплъзна от зъбите. Ноктите се бяха врязали здраво в кожата на пришълеца и аз с ужас осъзнах, че съм беззащитен пред устата му.

Контактът е осъществен. Да го подчиня, или да го убия?

— Убий го! — закрещях аз, дори без да осъзнавам за какво говори куалкуа.

Нещо изтече от пръстите ми в тялото на гъвкавия. Нещо още по-ловко и приспособимо от него самия. Нещо аморфно, плуващо по тъканите и напипващо нервните възли…

Пришълецът се разтресе и аналогията с маркуч, по който пускат вода под налягане, стана още по-силна. Кожата му отново побледня, оцвети се в сиво. Челюстите бавно се затвориха.

Нервната система, лимфният контур, сърдечната верига… — изброяваше куалкуа методично. Сега той се веселеше, този малък пакостник, станал част от мен и спасяващ живота ми. Изучаваше и покоряваше новото тяло. Може би това не му беше нужно, но куалкуа беше готов да услужи на симбионта…

Да прекъсна ли процеса на нервната му дейност?

— Да!

Тялото на гъвкавия омекна.

Лежах, вдишвайки дълбоко ледения въздух и усещайки как ноктите се прибират в тялото ми. Най-накрая гъвкавият се изплъзна от захвата, но няколко тънки бели нишки все още свързваха пробитите ръкавици с плътта му. Те пулсираха, сякаш по тях течеше нещо.

— Прибирай се… прибирай се… — прошепнах аз.

Десет секунди. Все още съм гладен.

Не знам как, но успях да издържа тези секунди, докато куалкуа извличаше от тялото на гъвкавия нужните му вещества.

И едва след като видях, че нишките са се прибрали в тялото ми, обърнах глава настрани и повърнах — само жлъчна течност.

— Ник! Ник!

Агард пристъпваше по периметъра, без да се реши да прекрачи границата.

Станах и с олюляване се приближих към Тик и Клей. Младежът вече беше мъртъв. Ватенката му беше сцепена на гърдите и от огромната разкъсна рана се вдигаше пара в студа. Отворените очи гледаха изплашено и с недоумение в небето.

А Клей още дишаше. Той беше допълзял до възлюбления си и го бе хванал за ръката. Снегът под него се бе разтопил от бликащата кръв и аз бях доволен, че бившият наставник лежи по корем и раната му не се вижда.

— Защо? — прошепна той.

Застанах на колене. Миришеше на кръв. Миризмата беше пронизващо силна в студа и започна отново да ми се повдига.

— Защо… се намеси? — повтори Клей.

— Исках да помогна — произнесох аз тази единствена нелепост, която си беше чистата истина.

— Напразно… глупак… регресор…

Последната искрица живот проблесна в очите му и той добави, сякаш плюейки:

— Чий… регресор си ти?

Изправих се.

Вече нямаше на кого да отговоря.

— Ник, Ник! — крещеше иззад периметъра Агард. — Ник, обърни се!

… От всички посоки към нас се плъзгаха, носеха се и плуваха гъвкави приятели.

— Махай се оттук, Ник! Бягай! — Агард размахваше нелепо ръце. Той сякаш беше забравил собствените си думи, че гъвкавите са значително по-бързи и издръжливи от хората.

Приближих се бавно към него.

— Благодаря ти, Тараи — казах. — Не се бой за мен.

Старият историк изхлипа. Стискаше лопатата в ръце. Нима смяташе да се бие? Въпреки всичко?

— Ще те убият, ще те убият, момче — прошепна той.

— Защо те вкараха в санаториум, Тараи? — попитах аз.

— На кого му… — Агард затръска глава в нямо възмущение. Но аз чаках. — Намерих в архивите историята на Риг Вонящия. Да, той е спрял чумната пандемия! Само че преди това тя е тръгнала от него самия. Снабдил е наставниците и с лекарството… и с причинителя!

Защо ли не бях учуден?

Прекалено бегло се разказва в историята на геометрите за човека, спасил света им. Прекалено успешно се е осъществило преминаването на властта в ръцете на наставниците, мъдрите и благородни спасители.

— Сбогом, Агард — казах аз. — Дръж се. Може би… още нещо ще се промени.

Той вдигна войнствено лопатата. В очите му проблесна безумие.

— Ние… ние заедно…

Поклатих глава.

Куалкуа, започни бойна трансформация.

Симбионтът отговори незабавно.

Препоръчвам потапяне в океана.

Потрепнах, поглеждайки бялата каша от лед и вода.

Не се страхувай от измръзване.

— Това е обичайната им среда — прошепнах, гледайки носещите се по водата парчета лед.

А не си ли се замислял коя е моята обичайна среда?

Дори иронията в тази фраза да беше случайна, тя ми подейства отрезвяващо. След минута тук щяха да се озоват десетина гъвкави. Не можех да победя всичките.

Тупнах историка по рамото, опитах се да му се усмихна — за съжаление не се получи. И побягнах към водата.

— Ник! — извика безпомощно Тараи подире ми. Последното, което успях да забележа, бяха вдигнатите ръце на двама от „пациентите“. Те ми махаха, пожелаваха ми успех.

Трима от десет — това вече е много. За този свят си заслужава да се бори човек.

Тичах по плиткото, докато водата не стигна до коленете ми.

После се гмурнах.

Ледът ме изгаряше като огън. Ватенката моментално се намокри, скоба движенията ми. Дишането ми секна, и слава Богу — иначе бих закрещял и бих нагълтал вода.

Не се бой, не се бой… — зашепна куалкуа.

Ако рецепторите ми се бяха изключили секунда по-късно, щях да изгубя съзнание. Но куалкуа успя.

Студът изчезна. Потреперих, идвайки на себе си. Люлеех се на повърхността. Мокрите дрехи ме теглеха към дъното. Преобърнах се, свалих ватенката и панталоните. Огледах се — гъвкавите вече бяха на брега.

Напред.

Обичах да плувам. Този вид спорт е съблазнителен за мързеливците и аз винаги съм му отдавал дължимото. Но и резултатите винаги са съответствали на усилията. Когато се бях отдалечил на двайсетина метра от брега, се чуха ритмични плясъци — гъвкавите скачаха във водата.

Гмурнах се, обърнах се и се заставих да си отворя очите. Тъкмо навреме.

Гъвкавите приятели се носеха към мен като торпеда. Устите им бяха отворени и водата бучеше, преминавайки през тръбовидните тела. Реактивен принцип на движение, много удобно.

Атакувам.

Пръстите откликнаха с болка — куалкуа бързаше прекалено много, за да е в състояние да ми осигури комфорт. Белите нишки се развиха напред, срещу атакуващите гъвкави. Десет тънки змиевидни нишки.

За да победиш врага — превърни се в него. Японците щяха да останат доволни от методите на куалкуа.

Гъвкавите имаха великолепна чувствителност. Живите торпеда започнаха да се разпръскват, да маневрират. Но три не успяха.

Не забелязах как пипалцата на симбионта се врязаха в гъвкавите. Навярно първата схватка му е била достатъчна, за да се приспособи към организма на пришълците, всичко стана много бързо. Гъвкавите застинаха, инерцията ги носи още няколко метра — едното тяло стигна почти до мен и започна да потъва.

Размахах ръце и изскочих на повърхността. Глътнах въздух — мек и лепкав като сироп. Хората на брега извикаха при появата ми.

Надолу…

Гъвкавите кръжаха наоколо, без да рискуват да се приближават. Бяха останали пет или шест. Не можех да следя всичките едновременно и ми оставаше да се надявам, че симбионтът ми използва и собствените си сетивни органи, освен човешките очи…

Удар в хълбока, мек, безволев. Нападналият ме отзад гъвкав вече беше мъртъв в мига на сблъсъка ни. Но устата му все пак ухапа тялото ми. Никаква болка — само тежест и мътно облаче кръв, плуващо във водата.

Не се бой, не се бой…

Под мен, леко потрепвайки, тялото на гъвкавия приятел се спускаше към дъното. Останалите продължаваха да кръжат. Дали бяха като акулите — да атакуват самостоятелно?

Кръвта спря да тече, куалкуа беше предприел нещо. Но тялото ми започна да отслабва. Загубата на кръв и ледената вода, дори и да не я чувствах, продължаваха да изстискват силите от него.

Плясък — гъвкавите се обърнаха синхронно. Не за атака — те се отдалечаваха, носеха се към брега. Или бяха съобразили, че водната среда вече не им носи предимство, или бяха осъзнали, че случващото се отдавна е надхвърлило рамките на обикновено бягство.

Изплувах. Пришълците вече излизаха на брега, и хората бързо отстъпваха и им правеха място. Но появата ми не остана незабелязана. Викове, размахващи се ръце. Който и да съм бил за тях, когато наруших неписаните закони на санаториума се бях превърнал в човека, победил гъвкавите.

Само че да победиш врага още не означава, че си спасил самия себе си.

Ледена пустош зад гърба ми, леден океан пред мен.

Гъвкавите ще съобщят за случилото се. Не бях видял аналози на полиция или армия в света на геометрите, но това не означаваше, че ги няма. Ако се наложи — регресорите и пилотите ще се спуснат от небето на земята, мирните селски труженици ще вземат в ръце лазерните сърпове, а работниците — атомните чукове.

Ще ме търсят.

Та нали трябва да се спаси невменяемия болен, избягал от уютния санаториум!

Плувах все по-надалече и по-надалече от брега. Куалкуа мълчеше — навярно скорошната схватка му беше коствала много усилия. Но това, че мълчеше, беше добре. Трябваше да взема решение сам. Дали да се спася, или да загина. Да победя този свят — или да се предам.

Глава 3

Вечерта ме завари върху леден блок, на двайсет километра от санаториума и на половин километър от брега. Съблякох се гол и сложих дрехите под себе си. Продължавах да не усещам студа, но така ми беше някак по-спокойно.

Странно усещане. Пълна нереалност на случващото се. Раната на хълбока ми почти беше заздравяла, само при докосване на новата розова кожа усещах някакъв гъдел. Наоколо — белотата на водата, ледовете, обезцветеното небе. Като в картините на Рокуел Кент. Но на подобни пейзажи е хубаво да се любуваш, когато си седиш вкъщи, на топло. Или поне не докато наблюдаваш разтопяването на снежинките върху голата ти кожа.

Куалкуа ме защитаваше от студа по-надеждно от която и да е шуба. Но имаше странични ефекти.

Въздъхнах, вдигайки от леда току-що уловената риба. Да се направим на гъвкави.

На вид рибата наподобяваше морски костур. Червеникави люспи, покриващи половин килограм месо.

Откъснах перките и се заех с вечерята си. Суровото месо беше безвкусно, но все пак не толкова неприятно, колкото бях очаквал. Да беше тук Данилов, нали разправяше, че обича японската кухня…

Някъде в стомаха ми куалкуа щеше да получи своята порция храна. Самият аз предпочитах да погладувам, но симбионтът, борил се шест часа със студа, беше на друго мнение.

Още.

— Свърши — казах аз, оставяйки встрани жалките рибени останки.

Не.

— Не мога.

Аз мога.

Сложих длан върху рибата и се извърнах. Пръстите ми леко помръдваха, но не исках да гледам какво става.

Ето сега вече свърши.

Под дланта ми беше останала само опашката на рибата. Преглътнах, борейки се с повдигането. Всичко, което е естествено, не е отвратително. Изстрелях с пръст опашката встрани, погледнах дланта си. Не се виждаше нищо подозрително. Интересно, а дали мога да ям през петата?

Сигурно мога.

Събрах шепа сняг от леда и затрупах трапезата си.

— Куалкуа, а какво да правя сега?

Аз не взимам подобни решения и не давам съвети.

Може би това е за добро. Иначе няма да успея и да се огледам, и вече ще съм станал ходещо убежище за чуждия разум. Куалкуа се занимава само с едно нещо — осигурява оцеляването ми. И се справя прекрасно — предполагам, че бих могъл да прекарам остатъка от живота си в лов на риба и в хващане на тен върху снега.

Проблемът ми е как да намеря приложение на подарения ми живот.

Добре, да поразсъждаваме спокойно. Колкото и отвратително да изглежда снежната пустиня — в нея трябва да има живот. Мога да се храня с каквото и да е, дори… стоп, не бива да мисля за това. Това е същият този Кръгъл континент, на който се намира градът Служене, космодрумите, уютните топли къщи, шахтите и заводите, горите и полята. Трябва просто да се добера до тях.

— Да плуваме към брега.

Добре. По пътя ще половуваме риба.

Преглътнах.

Добре. Няма какво да капризнича.

— Ще половуваме — съгласих се.

Вървях край брега през цялата нощ. Не знам дали по вина на куалкуа, или нервите ми бяха обтегнати, но не ми се спеше. От небето се сипеше тих, спокоен сняг, от време на време се налагаше да изтръсквам втвърдилата се риза. По тялото ми понякога преминаваха кратки конвулсии и от кожата се посипваха ледени корички. Тъмнина… Планетата на геометрите няма естествен спътник, а чудесното им звездно небе, пречещо на навигацията и позволяващо да се работи нощем, беше останало някъде далече…

Значи сте избягали, геометри. Скрили сте се от онези, на които сте искали да наложите Дружба. Преместили сте цялата си планетна система, заедно със слънцето Майчица, заедно с планетите на малките и гъвкавите приятели. И не сте мирясали. Желанието да се твори добро е неизкоренимо.

Но защо то винаги приема такива форми?

Нали ние също бихме могли да тръгнем по този път. Нима той би довел до рационален, изряден и фалшив рай? Та нали всичко наоколо ми е познато. Всичко е влизало в арсенала на утопичните мечти за бъдещето. Чистички градове, небрежен аскетизъм на живота, наставници, мъдро водещи все повече и повече поколения към щастието, приятелство с други раси — всичко това е било и наша мечта.

Така ли бихме приключили? Мрежа от лагери за отхвърлените, въоръжени до зъби мирни кораби, неоспорими авторитети в Световния съвет и взаимна отговорност, принуждаваща приятелите на Ник да го конвоират до санаториума? Или геометрите просто са допуснали грешка, кривнали са от пътя, някога са нарушили с нещо собствените си принципи? Например, когато са започнали бактериологична война в средновековието, избивайки — убеден съм в това — армиите на феодалите, а после, подарявайки на света лекарството против чумата, мирно и сигурно са взели властта в ръцете си. Заемайки мястото на светците. Вероятно по-рано геометрите са имали някакви култове, вярвания…

А може би няма друг път? Или откровената циничност на Конклава, или пътя на геометрите, но в красива обвивка?

Избирай, Петя Хрумов. Избирай, планета Земя. На чия страна ще застанеш, когато идеите на приятелството се натъкнат на свода от закони на Конклава?

Две сили. Дядо, колко се надяваше ти да възникне такава ситуация. Но ще ни се удаде ли да се възползваме от нея? Или Конклавът ще ни попилее като възможни съюзници на геометрите? Или геометрите с лекота ще направят обичайното за тях — ще ни доведат до средновековие, за да ни наложат собствената си етика?

И дали ще успеят да се сражават като равни с равни срещу Конклава? С бойните кораби на аларите, с плазмените същества от расата торп — малобройни, но способни да обитават короните на звездите, с неизброимите пълчища хиксоиди и даенло, с интелектуалната мощ на изчислителите?

Глупости. Разбира се, че ще могат. Макар и в тяхната система да има само три обитаеми планети. Те са умни. Технологията им — не тази, която е на повърхността, а истинската, въплътена в корабите и транспортните кабини, е много напреднала. И най-важното — обществото им е напълно монолитно. Да, има концлагери, но те са полупразни. Един-два процента опозиция — това е нищо. А и нали дори тези нещастни, заети с безсмислена работа каторжници са предани на Родината. И не биха се поколебали да сменят лопатите с оръжие.

Цивилизацията на геометрите не може да се превземе със сила. Цялата им планетна система е космически кораб, способен да маневрира, да се изплъзва от преследване, да атакува. Принципът, чрез който се придвижват в пространството, е неизвестен, но превъзхожда достъпното за Конклава. Каквито и чудовищни сили да хвърли Конклава срещу геометрите, те ще успеят да се изплъзнат. А после ще се върнат. Защото тази раса, точно като хората, не умее да отстъпва. Ще отгледат регресори за работа на Земята и регресори, способни да влязат в кожата на изчислителите, и регресори, приличащи на хиксоидите.

И Конклавът, изпълнен с обиди и взаимна омраза, ще рухне. Силните ще отстъпят, ще преминат в глуха отбрана. Слабите ще възприемат идеите на приятелството.

Бях абсолютно сигурен в това.

Може би там, откъдето са дошли геометрите, съществува сила, която ги е уплашила. Но Конклавът не става за тази роля…

Спрях и се заслушах. Счу ми се звук някъде отпред — далечен пукот, наподобяващ изстрел…

Не, сигурно ми се е счуло.

Аз също фиксирах звука.

Далече ли е, куалкуа?

Не повече от пет километра напред по бреговата линия.

Благодаря.

Поколебах се и попитах:

Всичките ми мисли ли четеш?

Да.

Какво мислиш за съотношението на силите? Способни ли са геометрите да победят Конклава?

Вероятно да.

Това не те ли плаши?

Не. Ние няма да загубим в никой от случаите.

Ако ви е все едно, защо участвате в заговора против силните?

Ние? Участвам аз. Предишният ми симбионт-алар пожела това и преминах в теб. Нямам нищо общо с другите особи от моята раса.

Добре си живеят те. Спокойно. Телата на симбионтите могат да загиват, цели цивилизации могат да се унищожават взаимно — куалкуа само ще гледат любопитно през чужди погледи. Разбира се, те са смъртни и някой плазмен заряд може да ме изпепели заедно с пропилата се в тялото ми амеба.

Но какво е това насилствена смърт за раса, която не познава естествената смърт? Безкрайно делящи се, пътешестващи от тяло в тяло? За куалкуа гибелта може да е ужасна трагедия или нищо незначеща дреболия. По-скоро второто. Не напразно те „работят“ напълно спокойно в бойните глави на ракетите…

Добре си живеят…

Продължих нататък. Звукът можеше да се окаже просто разпукване на някой леден блок. Но може би пред мен имаше населено място. Рудник, рибарско селище, пристанище… или още един концлагер.

Добре. Ще видим. Пет километра — до сутринта ще пристигна.

След два часа лежах, зарит до шията в снега, и се взирах в полумрака, предхождащ изгрева. Снегът ми помагаше, блестеше, правеше съоръженията пред мен отчетливи — като апликации върху бял лист хартия.

Кула. Петдесет метра висока, трийсет метра в диаметър. Вече започваха да се появяват отблясъци по стъклата на прозорците. През едно или две от тях се процеждаше слаба светлина. За рудник или техническа сграда прозорците бяха прекалено много. По-скоро бих сметнал зданието за жилищен блок… между другото, с напълно прилична дори за Земята архитектура. Някаква фалическа бетонна конструкция, стърчаща от замръзналата почва.

Впрочем кулата не беше най-интересното от построените на брега съоръжения. По-нататък проблясваха два стъклени купола — под тях се разпознаваше зеленината на дървета. Куполите и кулата бяха свързани с прозрачни тръби-коридори. По-надалече се виждаше и група ниски постройки.

Някакво селище. Нещо от рода на обиталище за дългосрочни смени на миньори или сондьори. Та нали геометрите трябва да имат нефт? Някога бях видял по телевизията селище на канадски работници от газодобива в Сибир, в онзи район, който Русия даде под аренда за деветдесет и девет години. Несъмнено имаше сходство! А освен това дядо има пълен шкаф с албуми с фантастична живопис, много обичах да ги прелиствам като малък. Преди половин век, когато са се опитвали да строят комунизма, са рисували много подобни пейзажи. Задължително — градини под куполи, прозрачни свързващи коридори… топли тоалетни. А над цялото това великолепие безсилно свисти снежна буря…

Засмях се тихо. Жалко, че на никой от художниците от онази епоха не им е хрумнало да добавят към този романтичен чертеж гол човек, криещ се зад преспите. Човек, бягащ от концлагер.

Добре, достатъчно съм изпитвал силите на куалкуа. Напред. Да щурмуваме местните нефтени находища. Дори в тези прозрачни куполи можех да се скрия надеждно, да се сгрея и да похапна. А ако проникна в сградата…

Използвайки последните минути от сумрака преди изгрева, аз се затичах напред. Ризата ми беше сива, но сега беше вледенена и покрита със сняг. Върху косите ми също имаше сняг. Ако нямаха външна сигнализация, щях да съм почти невидим за случаен поглед през прозореца. А ако имаха… това можеше да се провери само по един начин…

По пътя към кулата пресякох няколко отъпкани пътеки. Трасета за ски? Следи от транспорт с колела? Място за разходка на гъвкавите приятели?

… Ако геометрите наистина умееха да правят нещо, то беше да не оставят боклук. Стои си здание насред тундрата и никакви следи от това откъде се е появило, както и никакви признаци, че е обитаемо. На никой и през ум не му минава да хвърли през прозореца огризка или да забрави при строителството няколко бетонни блока. Педанти. Колкото и да е смешно, ако геометрите завладеят Земята, техните порядки няма да се харесат най-вече в Русия. Въпреки традицията на утопичните мечти…

Обиколих зданието в лек тръс. Намерих три врати, но нито една не реагира на докосването ми. Лошо. Оставаха още куполът и ниските съоръжения встрани. Първо притичах до купола — прекалено примамливо зеленееха дърветата, надеждно скрити от студа. Когато вече бях близо до него, се обърнах и погледнах още веднъж кулата.

По дяволите!

По рождение ли съм толкова умен или е от студа?

Разузнавач! Агент на Земята! Всестранно развит представител на човечеството!

Пътеката от следите ми се виждаше напълно ясно. Тръгваше от преспите, обикаляше кулата и водеше към купола. Достатъчно беше слънцето да изгрее и появата ми щеше да престане да бъде тайна. Трудно е да не се заинтересува човек кой ли е бягал през нощта бос в снега. А ако освен това са съобщили и за бягството на пациент от най-близкия санаториум…

Тихичко се завайках, съобразявайки какво съм направил.

Поне да не бях тичал около кулата! Сякаш се подигравах на обитателите, сякаш си просех преследването!

Сега вече беше късно да си скубя косите и да се разкайвам. Подложих дланта си и улових една снежинка. Може би снегът ще затрупа следите ми? Слаба надежда, но нали трябваше да се утеша по някакъв начин…

Първо изследвах участъка от купола, от който излизаше тунелът, водещ към кулата. Земната логика подсказваше, че при началото на тунела трябва да има врата.

Не, все пак не съм си вкъщи.

Диаметърът на купола беше половин километър. Потичах покрай стъклената стена, неволно заглеждайки се в тъмните силуети на дърветата. Топло е там, топло… И мога да се почувствам човек, а не кукла на конци… Дървета, хълмчета, храсталак. Зад стъклото се крие много удобна горичка… И то не безжизнена — ето, сред гъсталака се мярка синкава светлина… Нима тук също няма вход? Напълно изолирано от външния свят селище? Може би кулата е построена над нефтен сондажен отвор или шахта и обитателите й нямат нужда да излизат навън?

Сега се стараех да оставям по-малко следи и тичах плътно до купола. Тук, на края на натрупаните от вятъра преспи и сняг следите ми не би трябвало да са толкова незабележими.

А наоколо ставаше все по-светло и по-светло. На небето не бяха останали почти никакви облаци, Майчицата скоро щеше да се появи… Виж ти, как съм свикнал с думата на геометрите… Време е да се махам. Ще ловя риба в морето и ще засищам куалкуа, ще вървя или ще плувам покрай брега.

Спрях да бягам и закрачих. Не, куполът нямаше никакви врати. Затова пък на десетина метра от него снежната равнина се нарушаваше от неочаквана пряспа с правилна кубична форма. Вятърът не може да направи такова нещо.

Наложи ми се дълго да чистя снега. Но не се учудих, когато открих под ледената кора гладка пластмаса. Някаква будка с височина половин човешки ръст. Нима прилежните строители все пак са допуснали брак в работата си?

Прекарах длан по пластмасата, опитвайки се да намеря ключалка и да я активирам. Хайде! Давай!

Скобата на ръчката за вратата се появи неочаквано. Натъкнах се на нея с изпънатите си пръсти и неволно усетих как пластмасовата стена потрепна. Аха! С нов прилив на енергия започнах да разгребвам снега, и скоро се появи малка вратичка. Отвори се лесно, след няколко дърпания. Пантите на бяха замръзнали — от вътрешността на будката прииждаше влажна топлина. Протегнах ръка — точно така. Нямаше под. Някъде долу шумеше вода.

При цялата любов на геометрите към интелектуалните заключалки, не бяха сложили такава на люка за канализацията.

Сега имах три възможности за по-нататъшни действия. Какво беше онова, което дядо казваше за тройката? Най-удобното за човешкото съзнание число? И така, можех да продължа търсенето на нормален вход. Можех да си тръгна. Или да се хвърля смело в течащата вода.

Първите два варианта изглеждаха по-разумни, но бяха успели да ми омръзнат.

Спуснах краката си в пустотата. Затворих вратичката след себе си, балансирайки върху тънкия парапет. Водата не беше далече, плясъкът идваше от съвсем близо.

Скочих, представяйки си много ясно тялото си, набито на остър кол, стърчащ от бурния поток…

Оказа се, че водата е топла. Обикновена морска вода. Солена. Вече обичайна за мен. Течението ме подхвана и ме понесе по някаква тънка тъмна тръба. Пространството над водата беше съвсем малко, едва можех да си подам главата.

Водопровод с вода, идваща от морето!

Плюейки, изплувайки и потапяйки се, аз ненаситно гълтах въздух. Течението ме носеше някъде под купола. А сега вариантите бяха неизброимо много. Решетки, перки, системи за охлаждане на реактори, затворени резервоари.

Не! Това не беше възможно. Геометрите се отнасят много грижовно към живота. Ако вратичката не е блокирана и няма никакви предупредителни надписи и защитни решетки — значи на някой, паднал в тунела, не може да се случи нищо страшно!

Разбира се, това бяха доста произволни предположения. Но ми помогнаха да се държа през минутата, в която течението ме носеше. После пред мен заблещука слаба светлина, течението отслабна и аз започнах да закачам дъното с краката си. Водата ме завъртя за последен път и ме изхвърли върху малка метална решетка, която играеше ролята на под. От тавана светеха не особено силно някакви лампи. Изправих се, със закъснение усещайки страх.

Малка кръгла зала. Подът бе надупчен като сито, тук-там върху решетката лежаха водорасли и буци пръст. Прииждащата през тръбата вода бучеше, разплискваше се и падаше надолу.

Браво на геометрите. Аз съм на някакво ниво на филтрационната им станция. Отсят заедно с останалия боклук.

Залитайки, тръгнах към единствената врата, която водеше вън от залата. Ако не се отвори — значи съм голям дръвник. Ако се отвори — значи съм дръвник-късметлия.

Оказах се късметлия. Вратата се отвори, а зад нея имаше тясна шахта с монтирани в стената скоби. На пода — буци пръст и изгнили клонки. Без да се замислям, започнах да се катеря. След три метра над мен се оказа метален люк. Е?

Люкът поддаде на натиска ми и се отвори. Върху мен се посипа малко от същата смес, която покриваше пода на шахтата. Отгоре изходът беше небрежно замаскиран с почва.

Хванах се за краищата на отвора и се измъкнах навън. Огледах се, сякаш в момента бях способен да бягам или да се бия. Легнах по очи. Над мен имаше клони на дървета, още по-нагоре беше покривът на купола, а над него — бледият изгрев.

Успях. Проникнах в селището на геометрите.

А дали за добро или за лошо — още не знаех.

Двайсетина минути просто лежах и се наслаждавах на покоя. Постепенно започнах да усещам бодежи в кожата, чувствителността й се връщаше — куалкуа сваляше защитния режим.

Трябва да похапна. Преди всичко трябва да възстановя силите на симбионта, а после да си почивам… Мисълта беше неочаквана и аз настръхнах. А може би куалкуа все пак влияе на съзнанието ми?

Не, все пак май не. Не усещах никакво насилие. По-скоро същата загриженост, която изпитвах на Земята, когато трябваше да храня кучето. А куалкуа и не претендираше за повече.

Забавно е да разсъждаваш за някой извънземен, да се опитваш да разбереш дали в действията му има коварство и предателство, когато той чете всяка твоя мисъл. С това не просто трябва да свикнеш, трябва да приемеш това положение на нещата, да се довериш.

Когато няма никакъв контрол над ситуацията, остава единствено безсилието. Ние го наричаме доверие и се успокояваме…

Станах. Огледах се. Шахтата на водопровода ме беше довела в центъра на купола. Тук разстоянието до прозрачния таван беше седемдесет метра и дърветата растяха напълно свободно. Нещо хвойново, според земните представи. Само че иглите на боровете имаха половин-метрова дължина и стеблото бе гладко, като на бреза.

Затворих люка и го посипах с пръст и нападали клонки. Приведен, побягнах из гората. Загубилата твърдостта си мокра риза беше притиснала тялото ми като компрес. Трябваше да я оставя на решетката на филтъра. Или да я заровя в снега. Така или иначе от дрехата нямаше никаква полза.

Стъкленият купол над главата ми позволяваше да се ориентирам добре. Доста бързо достигнах до стената — тук дърветата бяха други, по-ниски. Ех, ако знаех имената им, паметта на Ример би ми подсказала дали мога да се подкрепя с плодовете… Тръгнах покрай стената към тунела. Ситуацията се повтаряше, само че този път вървях в обратна посока и от обратната страна на купола. Някъде тук бях забелязал светлина…

Вече почти се беше разсъмнало и това много ми пречеше. И все пак забелязах лилавото сияние. Разтворих храстите и тръгнах към светлината, вече знаейки какво ще видя.

Транспортна кабина. Нормална, с терминал до вратата. Влизай и се пренасяй през пространството. Само дето управляващата система няма да ми се подчини. И не само това, ами и ще вдигне тревога.

Потупах с длан топлата пластмаса и продължих нататък, към тунела.

Разбира се, не знам много за Родината. Но вече бях на много места: космодрума, работното място на Таг, ресторанта, общежитието, банята, магазина, Световния съвет, в интерната, в „санаториума“-концлагер. Дядо навярно би изказал няколко мъдри мисли по повод на този разрез на обществото на геометрите. Аз не бързах да правя изводи. И все пак този остъклен жилищен комплекс ми напомняше за нещо. Много очевидно. Да вземем например транспортната кабина в гората — нейното разположение не можеше да се обясни с никакви логически доводи. Значи трябва да оставя логиката настрана.

Да се монтира сложен механизъм в горски парк — това означава, че се подчертава неговата естественост, обичайност.

Целта е да свикнеш с него…

Изобщо не се учудих, когато в края на тунела, над широката врата, видях надпис: „Бяло море“.

Интернатът, в който бяха изпратили наставника Пер, за да „изкупва вината си“.

Ама че работа.

Приседнах върху каменната плоча, с която беше покрит подът на тунела, и се опитах да обмисля ситуацията. Не биваше да се бавя, и все пак…

Навярно дядо беше прав. Отново всичко се сведе до три варианта.

Случайност.

Геометрите ме контролират по някакъв начин и с някаква цел са ме довели именно в интерната „Бяло море“.

Местата за „излежаване на наказанието“ за нас не са избрани случайно. Именно интернат и санаториум, разположени в съседство. Макар аз да не го знаех, на Пер този факт със сигурност му е бил известен. Добротата на геометрите е своеобразна. Наставникът Пер наистина е опечален от факта на моето „умопомрачение“ — сега, след като първоначалната ми ярост беше отминала, аз разбирах това. И да знае, че на петдесетина километра… стотина килокрачки, както би се изразил той, броди с лопата и кирка неговият бивш най-добър възпитаник — това е сериозен удар по психиката му.

Виж ти! Само това ми трябваше — да оплаквам съдбата на наставника Пер!

Станах и нелепо оправих мръсната си мокра риза. Как ли ще реагират децата на геометрите при появата на непознат мъж с риза и къси гащета, с обрасли с брада бузи и зъл вид?

Колкото и да е странно, най-вероятно биха донесли стол и чаша горещ чай и биха изтичали да търсят лекаря.

Наставниците умеят да възпитават. Само че от резултатите ме побиват тръпки.

Побутнах леко вратата — тя се отвори веднага. Никакви заключалки.

Фоайето беше издържано в съвсем различен стил от този на „Светлината на Майчицата“. Беше огромно, заемаше целия първи етаж. И всичко беше бяло, блещукащо. Неравни стени и таван с начупени плоскости. Създаваше се впечатлението, че се намираш в ледена пещера. Лампи също не се виждаха, самите плоскости на тавана леко блещукаха. Красиво. Но за какво е необходим такъв интериор, нали геометрите на правят нищо току-така? Покрай стената — меки кръгли кресла, тапицирани с бяла тъкан, на пода — дебел килим. Пристъпих плахо, страхувайки се, че ще го изцапам. А после ще се наложи децата да го чистят, в рамките на подготовката-за-труд.

Влязох и притворих вратата. Заслушах се. Тишина. Няма никой. Да можех да намеря схемата на етажите и да изясня къде живеят наставниците. Ще нахлуя при Пер и ще му кажа мрачно: „Имаш дълг към мен, сигурно още пътува с камилите.“ Ох, няма да ме разбере. Няма да оцени казармения хумор.

От фоайето тръгваха две стълбища — едното нагоре, другото надолу. Значи тук има и подземни етажи? Заподозрях, че някои от вратите може и да са асансьори, но не исках да се напъхвам там. Веднага разпознах в три от вратите изходите от кулата — тези, които неуспешно се бях опитвал да отворя съвсем наскоро.

Добре поне, че няма никаква охрана.

Стоп! На вратата на „Светлината на Майчицата“ имаше дневален!

Обърнах се, утешавайки се с надеждата, че не принуждават децата да дежурят нощем.

Но се оказа, че все пак има дежурен. В нишата до вратата, под огромен блестящ харпун, висящ на кука. Момчето беше голямо колкото харпуна. Сега то спеше спокойно, излегнало се на пода.

Поклатих глава. Навярно има някакъв висш педагогически смисъл в тези вахти до незаключени врати. Възпитаване на чувство за отговорност, чувство на гордост за своя интернат, за неговия символ. А и не им се налага да дежурят често, във всеки интернат има стотици възпитаници. Да… И все пак на мен ми изглеждаше значително по-правилен сънят на момчето.

Ако беше по-голям, нямаше да се сдържа. Щях да сваля от куката свещения харпун и да го скрия зад някое кресло, в най-добрите традиции на курсантските времена. Какво по-достойно може да има от това да опошлиш остарелите символи? Но момчето беше на девет годинки, не повече. Постоях и погледах как се усмихва в съня си. Искаше ми се да го погаля по главата, но той със сигурност би се събудил от неочакваната ласка. Така че отидох тихичко, на пръсти, до стълбата и започнах да се изкачвам.

Къде може да си, наставнико Пер?

Трябва да те видя. Да те погледна в очите. Да ти задам няколко въпроса.

Време е Ник Ример и любимият му наставник да поговорят откровено.

Бях избрал правилното стълбище, тук имаше жилищни етажи. Без колебание отминах втория и третия етаж — там вратите бяха прекалено нагъсто, това бяха стаи на възпитаници.

На четвъртия етаж спрях.

Кръглата стълбищна площадка беше малко по-широка от долните. И лампите светеха по-ярко. И вратите бяха само шест. Напълно възможно беше наставниците да живеят тук.

Бих изследвал и горните етажи. По добре е да се действа, след като ситуацията е оценена напълно. Но погледът ми се спря на парче бяла тъкан, прикрепено небрежно към една от вратите.

Бяла папийонка.

Същата като тази, която се бе опитала да сложи на шията ми Кати.

Сърцето ми се разтуптя в гърдите, дланите ми се изпотиха.

Бойна трансформация?

Не отговорих на куалкуа. Приближих се до вратата и докоснах папийонката. Същата или много подобна. Откачих я от карфицата и я закрепих грижливо на шията си. Жалко, че нямаше огледало. Интересно би било да видя как ще се съчетаят голите крака, мръсната риза и бялата папийонка.

Почуках на вратата.

— Влизай, Ник — изрече тихо наставник Пер. — Разблокирано е.

Докоснах вратата и тя се плъзна встрани.

— Добро утро, наставник Пер — казах аз, влизайки.

Тук, в „Бяло море“, стаята на Пер беше значително по-голяма. Трапецовидна форма, и цялото пространство при вратите запълнено от някакви простички уреди. Пружини, тежести, ръкохватки. Не беше трудно да се досетя, че това са спортни тренажори. Бяха ги вдигали и преместили към вратата, но още не бяха успели да ги изнесат. Навярно предишният обитател се е отнасял много сериозно към физическата подготовка.

— Минавай, Ник. Сядай.

Наставник Пер не ме погледна. Седеше с гръб към мен и наблюдаваше екрана, показващ фоайето, където спокойно спеше момчето-дежурен.

Креслата бяха далече, а не ми се искаше да сядам на неоправеното легло. Затова се настаних на седалката на един от тренажорите, подозрително наподобяващ велосипед. Ех, не ми е било писано да се прославя като велик изобретател, геометрите сами са успели да изобретят велосипеда.

— Защо са тези вахти до вратите, Пер? — попитах аз. — Децата трябва да спят нощем.

— Децата трябва да се научат на отговорност. И на първо място — на отговорност за другите. Това момче, уви, засега е далече от идеала.

Наставник Пер се обърна в креслото си. Изгледа ме внимателно. Разбира се, той вече ме беше видял — на екрана, и в погледа му нямаше любопитство.

— Много си преживял, Ник — каза той. — Ще ми позволиш ли да продължа да те наричам Ник?

— Защо не?

Наставникът въздъхна:

— Защото ти изобщо не си Ник Ример. Не си моят възпитаник.

Невъзможно е шмекерът да се победи в честна игра. Невъзможно е да се проникне тайно в цивилизация от шпиони.

— Откъде е този извод, наставнико?

— От твоите реакции, момче. Ти се държеше почти като Ник… като имаме предвид амнезията, разбира се. Не се досетих веднага да отворя архивите на операция „Сянка“. Едва след всичко това… когато дойдох на себе си. Ник не би ме ударил, момче. Той би могъл да ме нагруби, да се разплаче, да излезе, да спре да ми говори. Но нищо повече. А за жителите на Сянката това е напълно нормална реакция. Символичен удар, знак на презрение.

— Не само за жителите на Сянката…

Значи геометрите бягаха от друга хуманоидна раса? От хора, способни да постъпват като мен?

— Може би, момче. Ядрото е голямо…

Те са дошли от центъра на Галактиката. Разбира се! Небе, пламтящо от звезди!

— Как да те наричам?

— Пьотър.

— Пьор? — Наставникът се обърка.

— Пьотър — изрекох аз, стараейки се да изговарям колкото се може по-ясно буквите. В техния език „т“ беше съвсем меко, почти неуловимо. Оказа се много трудно да се превежда от руски на езика на Родината.

— Петер… — произнесе Пер, напомняйки ми за Елза от „Луфтханза“. Господи! А това беше преди по-малко от две седмици! Космодрумът на Хикси, халбата бира в бара… — Петер, кажи, Ник Ример жив ли е?

— Мъртъв е.

— Ти ли го уби?

— Не. Струва ми се, че той е бил добър човек, Пер. Не бих могъл да го убия.

— А лош можеш ли да убиеш?

— Мога — признах си аз. — Сега вече мога.

Наставникът извърна поглед. Погледна към пода, където стояха два още неразопаковани сака. Сигурно някъде в тях бяха снимките, които украсяваха стената в предишната му стая.

— Ти наистина приличаш на него… — прошепна Пер. — Но дори Ник не би могъл да се справи с гъвкавите… и да се добере гол до интерната.

Налегна ме някаква тъга. Всичко беше безнадеждно. Можех да геройствам колкото си искам, да се сражавам с пришълците и да пердаша отрепките на човешкия род. Но не можех да излъжа цял един свят.

— Какво ме очаква, Пер?

— Не санаториум, естествено. Санаториумът е за хора, пък макар и лоши.

— И все пак?

— Ние трябва да разберем кой си ти — информира ме сухо Пер. — Как си успял да ни догониш. Как си заменил Ник.

Засмях се:

— Да се разбере някоя цивилизация е значително по-лесно, отколкото някой отделен човек. А аз и това не успях. Вие сте като криво огледало. Всичко си е на мястото, а се отразява пълна уродливост.

— Така е от твоята гледна точка, Петер. — Наставникът небрежно отпусна ръка върху активатора на терминала. — Възнамеряваш ли да се съпротивляваш на ареста, Петер?

— Не знам.

— По-добре не опитвай.

Той продължаваше да ме наблюдава упорито.

— Знаеш ли какво ще направя сега?

— Ще извикаш тук отряд регресори.

Наставникът се засмя. После стана сериозен и изрече преднамерено на глас:

— Контрол на средата. Двучасов снеговалеж на територията на интерната. Разпореждане на наставник Пер. Цел — урок по лошо време.

Аз мълчах.

— Знаеш ли защо искам да залича следите ти?

— За да не се тревожат децата.

— Правилно, Петер. Ти понякога се държиш почти като човек… Разбира се, отпечатъците на босите крака върху снега са нещо страхотно. Нещо, което ще възбуди въображението на по-големите деца и ще даде храна за страшни приказки на по-малките. Но не и в случай, че наблизо има санаториум за тежко болни. Аз някак ще успея да потичам бос по снега. Когато преместят санаториума някъде далече-далече… и следите няма да предизвикат лоши мисли. Нека децата си спомнят легендите за ледените хора, да се поровят в книгите по история, да започнат да се закаляват…

— Наставнико Пер — казах аз. — Ти също ме изумяваш. Държиш се като човек. Но когато иззад следствието се покажат причините, те смърдят като мърша.

— Кой си ти, че да ни съдиш?

— Човек.

— Ти си чужд човек. Регресор на Сянката.

Едва сега чувството за безизходица ме напусна. Геометрите също грешат.

— Не, наставнико Пер. Вие толкова се страхувате от враговете, останали зад гърба ви, че не гледате напред. Тук, на края на Галактиката, има една планета на име Земя. И на нея живеят хора — същите като вас. Само че виждат света по друг начин.

Той мълчеше, обмисляйки думите ми.

— Ако говориш истината, толкова по-добре за Родината — каза най-накрая. — Светът на Сянката се оказа по-силен от нас. Но той е уникален. Възможни са идентични линии на еволюцията, но крайните резултати от развитието са различни. Кажи, Петер, вашата раса по-силна ли е от нас?

— Не — признах си честно аз.

— А вашите приятели? Аларите и кои там още?

— Те дори не са ни приятели — казах аз. — Другари по съдба, може би. Ние не сме идеални.

— Тогава…

— За разлика от вас ние съзнаваме, че сме пълни с недостатъци.

Пер вдигна ръце:

— Стоп! Спри, Петер! Проявяваш готовност за сътрудничество, оценявам това. Но нека да оставим признанията за Световния съвет.

— Няма да има признания — казах аз уморено. — Наставнико, нямам намерение да се отчитам пред вашия свят.

— Това агресия ли е? — попита Пер много спокойно. Надигна се от креслото — уморено, подпирайки се на страничната облегалка.

— Каква ти агресия! — отвърнах аз яростно. — Колко още възнамерявате да сте вкопчени в идеите си? Приятелство — не-приятелство… Никой на света не се нуждае от вашата любов! Вие влязохте в нашия свят, а ние надникнахме във вашия. Аз надникнах! Тук не ми харесва, но нямам намерение да взривявам енергостанциите ви или да ви превъзпитавам. Живейте! Жал ми е за това хлапе, което е стояло цяла нощ под древния харпун и едва на разсъмване е рискувало да заспи. Жал ми е за Кати, която не рискува да каже нито дума в защита на любимия си! Жал ми е за Таг и Ган, които отведоха приятеля си в санаториума! Но това е ваше дете, това са ваши мъже и жени. Живейте! Ще си отида оттук, наставнико. Ще отвлека кораб, аз съм способен на това, не се съмнявай, и ще си отида. Но ако понесете приятелството си към нас — ще се върна.

— Нима твоят свят ще отхвърли приятелството? — попита сухо Пер. — Любовта към всичко живо, реда и увереността?

— Няма да ги отхвърли — признах си аз. — И точно затова няма да ви позволя да се доберете до Земята.

— Вземаш решение от името на цялата раса?

— Да.

— А имаш ли право на това?

— Не по-малко, отколкото Риг Вонящия, когато е отровил света ви.

Трябваше да се убедя, че знае. И се убедих, виждайки омразата в очите на наставника.

— Ти си регресор на Сянката — каза Пер. — Ти излъга. Няма да си отидеш. Защита — старт!

Тъкмо се изправях от тренажора. Нямах намерение да пребивам наставника, исках само да си тръгна. Та дори и да се наложи да минавам по същия път, през водопровода…

Но въздухът около мен се сгъсти и стисна тялото ми с невидими ръце. Застинах като муха, в кехлибар.

— Нима си мислиш, че мога да повярвам на не-приятел? — попита уморено Пер. — Знаех, че ще дойдеш тук. Въпреки разказа на гъвкавите, въпреки здравия разум. Ник би дошъл… ако е в човешките възможности. А в теб има прекалено много от Ник.

Не можех да отговоря. Пространството около мен беше станало като гума, еластично и тежко. Не беше по силите ми да се помръдна от мястото си.

— През цялата нощ гълтах стимулатори и гледах през прозореца — продължи Пер. — Гъвкавите се срамуват от поражението и лъжат за гибелта ти, повтарях си. Съветът не иска да признае опасността и те смята за откачил регресор. Но аз разбрах, макар и със закъснение, но разбрах. Ти си пришълец в облика на Ник. Ти си не-приятел. И когато те видях да тичаш около сградата, не се учудих. Когато проникна в градината, не се учудих…

Не беше по силите ми да отроня нито дума.

— Ще остана тук, в „Бяло море“. В интерната на края на света. Моя е вината, че Ник Ример е попаднал в ръцете ви. Но ти, не-приятелю, ще разкажеш на Съвета всичко, което знаеш…

Да се намеся ли?

Да, куалкуа. Да!

Нима силовото поле не е преграда за моя симбионт?

— Ще те изследват, Петер — каза Пер, сякаш плюейки. — Ти…

Нещо стана. Лицето му потрепна, придобивайки странно глуповато изражение. Неприятна гледка — спретнат старец, от устата на който текат лиги…

— Защита — не старт — каза Пер. — Защитата да се изключи… Защитата да се махне…

Гласът му беше монотонен и вял. Не неговата воля движеше устните му…

Гуменото желе около мен изчезна. Тръгнах безмълвно към Пер. Лицето на наставника започна да побледнява.

— Не искам да те наранявам — казах аз. — Не се бой. Ще си тръгна.

По челото на наставника изби пот. Устните му се размърдаха:

— Сянката…

— Аз дойдох от Земята — казах. — Успокой се…

— Сянката… — В погледа му имаше само омраза и ужас. — Аз… аз…

Той падна назад.

— Куалкуа! — извиках и се хвърлих към Пер.

Не съм аз. Слаби съдове. Мозъчен кръвоизлив.

Подхванах тялото на наставника. Той ме гледаше с безсилна тъга.

— Не умирай! — извиках аз. — Не бива! Живейте, не ви желая злото!

Очите на наставника започнаха да се затварят.

Не съм аз.

Наставникът на Ник Ример умираше в ръцете ми.

Гледах затварящите се очи. Пер беше умрял от страх. Страх от непознатата за мен сила, страх от Сянката, накарала геометрите да се спасяват с бягство. Умираше, страдайки не заради собствената си смърт, а заради осъзнаването на факта, че регресорът на Сянката ще остане да живее в Родината в облика на Ник Ример. Така че в крайна сметка го бях убил аз. Също толкова сигурно, колкото ако бях забил нож в сърцето му.

— Не ви желая злото! — извиках. — Не!

Колко си приличат погледите на мъртвите! Очите на наставник Пер станаха също толкова пусти и спокойни, като на извратения Клей, убит от гъвкавия приятел.

— Не исках… — повторих, оставяйки тялото на Пер на пода. — Не исках…

Той престана да мисли.

Приближих се към прозореца. Трудно беше да откъсна поглед от мъртвото тяло, и все пак погледнах студената тундра. Валеше снегът, поръчан от наставник Пер. Прикриваше следите ми. Сигурно Майчицата вече се бе вдигнала над хоризонта. Но тук продължаваше да е нощ. Прекалено плътни бяха оловните облаци, появили се неизвестно откъде. Урок по лошо време ли, наставник Пер?

Някога, много отдавна, на планетата Земя, седях в едно заведение със своето момиче. А на съседната маса някаква пияна жена постоянно повтаряше на кавалера си: „Да купиш цветя на жена си… цветя… Цветята могат да покрият всичко. Дори гроба.“

Не, снегът е по-добър от цветята.

Той наистина ще покрие всичко.

Глава 4

— Закълни се… закълни се, че няма… да ядеш — казах аз.

Какво е това клетва? И какво е това хранене? Нужни са ми образци от клетките му.

— Ще вземеш само образците.

Добре.

От ръката ми излезе тънка бяла нишка. Близна наставника по лицето и се прибра.

Няма да е трудно.

— Давай, куалкуа.

Огледалото в санитарния блок на наставника заемаше цяла стена. Стоях над тялото на Пер и гледах отражението си. Млад човек, разсъблечен, със студени сиви очи.

Не мога да премахна болката напълно.

— Давай.

Сякаш ме потопиха във вряла вода. Кожата ми почервеня, всяко косъмче се открои ясно. По тялото ми преминаха конвулсии.

Аз търпях.

Нещо ме дръпна нагоре. Повдигна ме. Удължи ме. А аз се притеснявах от дребните лудории на куалкуа с ноктите, израстващи от пръстите ми! Паднах на колене, тялото ми омекна и се строполи върху трупа на наставника.

Болка…

Лицето ми се раздвижи отвътре. Очите изскочиха от очните кухини. Раменете ми се свиха. Краката се изкривиха.

Това не е завинаги…

Побрах се в лепкавите, вдървени колене на наставника Пер. Блудният син, върнал се при добрия си баща. Разкаях се, татко. Съгласен съм до края на дните си да паса охранените ти стада. Само ме пожали, докосни ме с ласкавата си ръка и заколи по-скоро отбитото теле. Благослови ме с мъртвата си ръка, наставнико…

… Виеше ми се свят. Тялото ми беше станало чуждо. Сухо, вдървено, старческо. Изправих се и се погледнах през погледа на наставника Пер.

Сега съм пълноправен, макар и провинил се член на обществото на геометрите.

Наставника Пер.

Нима ми е съдено да продължавам да сменям облика си, преминавайки от тяло в тяло? Да се превръщам във врага си, за да го разбера? Да убия, да разбера, да се престоря?

Нима това исках?

Безумните стартове с древните „Протони“, сладостта на джамповете, позволеното от екзотиката на другите светове и радостта от завръщанията — ето кое беше моят свят. Грозен, безумен, лишен от надежда, но мой.

Кой съм аз, че да решавам съдбата на световете? Та аз никога не съм имал власт дори над собствената си съдба!

Но така се получи. Така се разиграха картите, раздадени преди хиляди години — на земляните, на силните, на геометрите. В края на старата история и в началото на новата винаги има някой, чиято роля е да поеме отговорността. Да реши. Вместо всички.

Без право на оправдание. Без надежда за снизхождение. Всяка постъпка може да се окаже грешка, когато на везните е животът и смъртта на цивилизацията. Трябва да се върна вкъщи. Да разкажа какви са геометрите. И мога да направя това в облика на наставника Пер. Да се прехвърля през транспортните кабини, да взема кораб и да го откарам до мястото в космоса, където чака флотът на аларите.

Война. Конклавът срещу геометрите и техните приятели.

А мога да отида в Световния съвет. Да им разкажа за Конклава, за планетата Земя, изнемогваща под чуждо владичество.

Война. Конклавът срещу Земята и геометрите…

Не искам да вземам решение. Поне докато има сянка надежда…

Сянката…

Третата сила.

Тази, която е изплашила геометрите.

Може би в този свят все още има спасение? Път, който не признава студената логика на силните и злата добрина на Геометрите?

… Излязох от санитарния блок. Отчаяно, сякаш отново скачах в тъмния кладенец, сложих ръка върху терминала.

— Разписанието ми за днес!

Събуждане — след седемнайсет минути…

Разкикотих се на тъпата изпълнителност на управляващата система. Тя не контролираше съзнанието. Разпознаваше хората по пръстовите отпечатъци или по генната структура. Но геометрите не допускаха машините в светая светих, в собствените си мозъци.

Запознанство с възпитаниците. Занятия. Преди четирийсет минути беше взето решение за провеждане на урок по лошо време. Отсъства по-нататъшен план за работа.

— Ще има уроци — обещах аз. Дори гласът ми беше станал чужд. Възсухият, треперещ, равнодушен глас на наставника Пер.

Управляващата система мълчеше.

— Как мога да се отърва от голямо количество органични отпадъци?

В санитарния блок има люк към шахтата за боклук.

Измъкнах ръката си от терминала. Неприятен край, наставнико Пер?

Нищо. Аз също не знам на какво бунище ще приключа пътя си…

Само че не съм способен да направя това. Изобщо.

— Мога ли да напусна сградата? — попитах, след като активирах системата отново.

Аварийните изходи се намират на първи етаж.

Погледнах екрана, все още показващ фоайето на първия етаж. Дежурното момче все още спеше.

— Още десет минутки, малкият — казах. — Става ли? Нека ти се присъни нова планета или не-приятели, които трябва спешно да се регресират.

Момчето продължаваше да спи и аз приех това за съгласие.

Върнах се в интерната, премръзнал до кости. Куалкуа не ми предложи термоизолация, а аз не го и молих.

В края на краищата не ми отне толкова много време да закопая в една преспа тялото на наставника Пер.

Прахта — в земята.

Леда — в снега.

При вратата — същата, която безуспешно се бях мъчил да отворя преди два-три часа — се изтупах и оправих късото и тясно според земните мерки сако. Вратата се отвори послушно. Влязох във фоайето и се натъкнах на изплашения поглед на момчето, което се протягаше под никелирания харпун.

Значи все пак се беше събудил.

— Радостно утро, момче — казах аз.

— Радостно утро, наставнико — отговори той с тънко гласче.

Явно го занимаваше само една мисъл — дали съм видял, че е спал на поста си. Или по-скоро — каква е степента на вината му…

— Когато бях малък — изрекох аз тази глупава фраза, която се върти в главата на всеки възрастен, говорещ с деца, — понякога заспивах на пост. На нашия вход имаше… ъъъ… старинен плуг. С това нещо са орали земята в каменната ера. Та аз заспивах близо до него. Мисля, че не е чак толкова голяма беда, ако човек подремне малко преди разсъмване. Нали?

— Да — отвърна очаровано момчето.

Намигнах му заговорнически и тръгнах към стълбите. Нека момчето запомни, че наставникът му е простил прегрешението, а не, че е излизал да се разхожда под снега.

— Наистина ли не съм виновен, наставнико? — попита жално подире ми то.

Спрях се и го погледнах. Не, светът на геометрите изобщо не е пародия на безкласово общество, както ми се беше сторило отначало. Ако тук имаше пари в обръщение — нищо нямаше да се промени.

Това е свят на възпитание. Обучение. Напътствия.

Свят, въплътил мечтата на безумен педагог.

Свят, в който учителят, наставникът, е станал висше мерило за справедливост.

Наставниците могат да моделират децата както си искат. Да ги направят канибали или да ги накарат да правят слънчеви бани върху снега. Те са податливи като пластилин. Идеална суровина, идеално пушечно месо.

Ще разпространим приятелството из цялата Галактика!

Бих могъл да отида при момчето, да го прегърна и да му кажа, че никой на света никога не е виновен. Нито този, който спи на пост, нито този, който се прокрадва в нощта, бягайки от концлагера, наричан „Свеж вятър“. И дори човекът, чието тяло сега се вкочанява в преспата, също е невинен. Може би само онзи, който преди стотици години е поел отговорността за света на геометрите, Риг Вонящия или неговият наставник, са виновни…

Но това беше задънена улица. Защото всяка крачка, всяка дума променят тези, които са около нас. И пътят към ада е постлан само с добри намерения, а принципът за по-малкото зло, взет на въоръжение от регресорите, понякога е толкова съблазнителен и примамлив.

А освен това не можех да си позволя дори капка любов или нежност. Защото те се бяха превърнали в оръжие. Безотказно и смъртоносно.

— Изобщо не ти се сърдя — казах аз.

И точно това трябваше да кажа. Момчето се усмихна, изпъвайки се под древния харпун, с който предците на геометрите са пробождали местните китове.

Тръгнах нагоре.

Интернатът се пробуждаше. Чувах леки шумове зад вратите, суетня, сънени вопли. Някои вече се бяха събудили, други се будеха в момента. Нормална детска глъчка. Но нима този уютен свят е по-лош от Земята? Измъчени деца, вечно пияни възрастни, училища, в които не учат на нищо, професии, които не носят радост?

По-лош е. Ако си позволя да се усъмня в това, съм обречен.

Както и беше мечтал Андрей Хрумов, бях станал еталон сам за себе си. А еталонът е лишен от съмнения. Метърът или килограмът не зависят от мечтите на продавачите или от претенциите на купувачите.

Светът на геометрите не ми харесва!

Значи трябва да се продължи нататък. По техните следи, през обратната страна на пространството и небето, лишено от звезди. Докато нощта не изригне с милиони студени искри. Докато светът на Сянката, накарал геометрите да избягат, не ми даде отговора.

Какво може да служи за мярка, когато разумът е отказал и сърцето те е предало?

— Радостно утро, Пер!

Усмихнах се приветливо на девойката, излизаща от стаята си. Тя беше наставница, но гледаше на мен с уважение и неловко съжаление. Че как иначе. Нали Пер се е провинил. А тя няма намерение да допуска подобни грешки. До неотдавна още са й промивали мозъка, сега вече е поела славната щафета.

— Радостно утро… ъъъ…

— Лори. Наставница Лори.

Къса пола. Късче плат, омотано около гърдите й — тук наричат това „женска лента“. Черна коса. На Земята биха се заглеждали по нея, но по-скоро заради това, че е симпатична, а не заради странностите в облеклото. Според мен — прекалено пълна, но за вкусове не се спори.

Запознал ли се е с нея Пер вчера или все още не е успял?

— Бих искала да ви поканя на закуска — каза девойката. — Огладняхте ли?

— Малко.

Куалкуа в тялото ми със сигурност беше на друго мнение. А може би не. В края на краищата, Ник Ример беше значително по-масивен от наставник Пер. Къде трябва да се е дянала излишната плът?

— Ще дойдете ли в стаята ми?

В поведението й нямаше нито капка еротика. Не защото наставник Пер беше прекалено стар. Просто не беше прието. Не беше нужно.

Отвличаше от приятелството.

Стаята на Лори беше по-уютна от моята. И тук имаше снимки на деца на стената, но бяха много по-малко — не наброяваха и двайсет. И много разноцветни плетени покривки — разхвърляни по пода, закачени по стените, наредени върху леглото.

— Много красиво! — казах аз честно.

Лори разцъфна:

— Наистина ли, Пер? Не съм много талантлива, но се старая…

Седнах на масата и започнах да наблюдавам безмълвно как девойката приготвя закуската. Две чашки горещо кафе, сипано от пластмасова кана. Шепа дребни питки, посипани със ситно нарязана зелена трева. Парчета месо в две порцеланови чинии.

Месото им е изкуствено, както успях да разбера. Или отгледано в резервоари, или синтезирано. Геометрите не убиват животни заради прехраната си.

— Ние много ви съчувствахме, наставник Пер — каза Лори. — Всички разбираме мъката ви.

Кимнах и се нахвърлих върху храната. Не знам как беше куалкуа, но аз вече бях доста гладен.

— Кажете… ако не е много тежко за вас… възпитаникът ви Ник Ример неизлечимо болен ли е?

— Абсолютно — отговорих аз, поглъщайки питките и парчетата месо. — Няма никаква надежда.

— Простете ми, Пер…

— Нищо, нищо — казах аз излишно бодро. — Какво ли не се случва.

Навярно напразно се държах толкова цинично. Лори ме погледна леко уплашено. Но аз вече бях набрал инерция.

— Той винаги е бил сложен възпитаник — казах аз злобно. — Пишеше стихчета, без да има ни най-малък талант. Измъкваше се през прозореца, вместо да се подготвя за новия щастлив ден. Спореше с мен. Можеше да се разреве или да спре да ми говори, вместо да си признае грешките. Много труден характер! И когато изгуби паметта си, а с нея и всички наложени от мен навици — печалният резултат беше закономерен.

Е?

Момиче, та ти имаш умни очи! Плетеш покривки, макар и това да не е призванието ти! Кажи на стария наставник, че не е прав!

Или поне премълчи!

— Не се измъчвайте, Пер. — Тя докосна ръката ми. — Никому не е по силите да се справи с подобна ситуация.

Те са непробиваеми.

— Вземете нова група — каза ласкаво Лори. — И ще отгледате нови възпитаници, които ще изкупят вината на Ример.

— Така и ще направя — съгласих се аз, преглъщайки с усилие последните парчета месо.

Да бягам. Трябва да бягам оттук. Преди да се разтопят преспите под прозореца, преди гъвкавите приятели да осъзнаят, че Ник Ример се е измъкнал жив, проявил свръхчовешки способности.

Дори и да има най-малка възможност, трябва да измина пътя на геометрите в обратната посока. Да се върна в ядрото на Галактиката, където дори силните няма да могат да се доберат до мен. Да намеря Сянката.

А ако ми провърви и това се окаже спасението?

— Още питки? — попита Лори. Леко потръпнах от ласкавия й глас. По-добре да станеш готвач, момиче. А още по-добре — да се омъжиш, да си народиш деца и да ги възпитаваш самостоятелно, да ги глезиш с пирожки и козуначени кифлички.

— Не, благодаря.

Станах и погледнах през прозореца. Духаше безмилостно. Виеше се сняг и се забиваше в стъклото. Зад облаците се виждаше слаба слънчева светлина, но от нея нямаше никаква полза.

— Някой е поръчал лошо време… — каза замислено Лори.

— Аз. Реших… за урок. Урок по лошо време.

— Да, интересно решение — съгласи се Лори. — Избрахте ли си вече възпитаници?

— Не.

— Вземете трета младша група, наставник Пер!

— Добре — съгласих се аз. Не е ли все едно кои деца ще ми зачислят? Нямам намерение да се задържам тук.

— Най-трудните момчета… — каза Лори с въодушевление. — Веднага ще се потопите в работата, Пер! Това е много интересна група, но никой от нас не може да се справи с нея. Няма никой с вашия опит…

Засмях се беззвучно, без да обръщам лицето си към Лори.

Благодаря за доверието. Наставник Пер сигурно би оценил съвета ти.

Разбира се, не бих и успял да се задържа дълго. Куалкуа може да имитира идеално външността, но аз изобщо не мога да се държа като Пер.

Трябва да печеля време. Два-три часа — докато наставниците се разотидат за занятията с възпитаниците си. После ще вляза в кабината и ще си тръгна.

Космодрумът на геометрите на практика не се охранява. Достатъчно ще бъде да хвана който и да е пилот, да го зашеметя и да дам на симбионта възможност да вземе клетъчна проба. После ще сменя облика си и ще се кача на кораба.

А за по-нататък не си струва да гадая отсега.

Бих предпочел да си седя в стаята на Пер. Струваше ми се, че с това няма да наруша етикета, а затвореността на току-що пристигналия наставник щеше да се стори основателна на всички. Та той е преживял толкова много със своя безумен възпитаник…

Но при мен дойдоха гостоприемната девойка Лори и някакъв непознат младеж със същата жалостива почтителност в погледа. Навярно целият персонал в този интернат е млад.

— Да ви съпроводим ли до трета група, наставник Пер? — предложи Лори. — Те вече ви чакат.

Младежът не бързаше да ме поздравява. Очевидно се познавахме. Затова аз закимах с охота, избягвайки всякакви разговори.

Групата, с която на наставник Пер така и не му беше съдено да работи, живееше на дванайсетия етаж на кулата. Вървях послушно след Лори и непознатия.

— Ако искате, наставнико, ние можем да присъстваме…

— Не, не, няма нужда — възразих аз. — Вие си имате своя работа.

Само наблюдатели ми липсваха.

— Те са тук — обади се за пръв път младежът. — Сложна група, наставник Пер. Много високо равнище на критичност. Налага се да ги убеждаваме буквално във всичко.

— Ще се справя — обещах аз. — Не се безпокойте.

Съпроводен от внимателните им погледи, влязох в стаята на трета група. Младите колеги на наставник Пер усещаха, че нещо не е наред.

Значи не си струваше да се бавя.

… Геометрите позволяваха на възпитаниците си да проявят фантазия във вътрешния интериор. Навярно с течение на времето този стремеж отминаваше от само себе си. Не защото те не се стремяха към красота или към индивидуалност, просто за тях домът, вече бях успял да се убедя в това, бе само място за сън и защита от лошото време. Тяхното общество бе разтърсващ пример за цивилизация на екстраверти. Свят, насочен към експанзия. И при това напълно щастлив свят.

А тези деца просто не бяха успели да намерят достойна цел за изразходване на силите си. Нямаха лаборатории или работилници, а само една-единствена стая, която смятаха за свой дом. По-скоро дори крепост… без да знаят в наивността си, че наставникът е способен да надникне в нея по всяко време на денонощието.

Стените тук бяха покрити с релефно сиво платно, доста успешно имитиращо зидария от обли камъни. Таванът — платно с имитация на дърво. Подът — странен килим, наподобяващ плътно свързани снопове слама. Светилниците, със сигурност електрически, бяха скрити в потъмнели медни чаши, висящи на вериги от тавана. Не светеха силно, но прозорецът беше покрит изцяло с плетено перде с неопределен цвят. Леглата бяха груби, дървени, масата, макар и безукорно чиста, беше старателно издраскана и със забит в средата нож.

Четирите деца със спретнатите, безшевни дрехи на геометрите — шорти и светлозелени ризи — изглеждаха малко не на място тук. Бяха на по единайсет-дванайсет земни години. Седяха направо на пода, с лица към вратата. Явно чакаха появата ми.

— Здрасти — казах аз. — А не успяхте ли да се сдобиете с дрехи от крепостната ера?

— Здравейте, наставнико — отговори сериозно едно от момчетата. Червенокос, като загиналия в ядрото на Галактиката приятел на Ник, Инка. Слабичък. С напрегнат поглед.

Впрочем погледите и на четиримата бяха напрегнати. Не уплашени, разбира се, защо деца на геометрите ще се боят от наставниците? Просто предпазливи, съмняващи се, преценяващи.

— Имаме си дрехи оттогава — продължи момчето. — Само че се препоръчва да ги обличаме в свободното си време. А сега има занятия.

Ясно. Не се набърквай в игрите ни, наставнико. Остави ни нашата свобода.

Приседнах до момчетата на пода — по дяволите, колко непохватно се оказа тялото на Пер — и попитах:

— Как се казвате, момчета?

— Нима не знаете, наставнико? — смая се непресторено червенокосото момче. Другото, светлокосо, къдраво, с муцунката на сънливо ангелче, добави меланхолично и с удоволствие:

— Толкова много файлове са събрани за нашата група…

А аз с удоволствие бих се заел с тези хлапета. Бих опитал да разбера откъде са се взели в света на геометрите такива учтиви, но инатливи момчета, играещи не на регресори, а на крепостната ера… Последната ера, в която на тази планета е имало свобода. Това би било чудесно. Ако имах на разположение десетина години, дори бих ги възпитал. Така, както трябва… от моята гледна точка. И те също биха станали наставници… биха променили този свят.

И би се получила прекрасна битка срещу геометрите със собственото им оръжие. И ако освен това изобретя чума, поразяваща избирателно само наставниците — сходството би било пълно.

— Не съм гледал файловете ви — казах. — Това би било малко нечестно, нали? Нямам никакви данни за вас.

Момчетата мълчаха. Изглежда бяха виждали много наставници. И всякакви методи за установяване на топли, дружески отношения…

Въздъхнах. Не разполагам с десет години, за да би помогна, момчета. За съжаление. И нямам на разположение дори десет дни, за да се сприятелим. За щастие.

— А защо именно крепостната ера, момчета? — Огледах стаята. — Защо не костената или морската? Нима са по-малко интересни?

— Това е преломният етап в развитието на нашата цивилизация, наставнико — съобщи червенокосото момче. — Кръстопът.

— Точка на избор на съдба — потвърди къдрокосият. — Светът ни е можел да стане съвсем различен, ако не са били събитията от онези времена. Не сте ли съгласен?

Колко жалко, че нямам няколко години на разположение…

— Съгласен съм — признах аз. Станах — ставите в старческото тяло изхрущяха недоволно. — Нали нямате нищо против да отворя прозореца, момчета?

Нямаха нищо против. Впрочем не бързаха и да ми помогнат. А също и да се запознаят. А двама дори не бяха благоволили да се включат в разговора… отчаяни малки бунтари.

Дръпнах пердето. Стъклото, както и очаквах, беше прозрачно. Четворката не падаше толкова ниско, че да използва техника. Освен няколкото електронни книги, захвърлени по леглата.

Навън бушуваше мътна виелица. Службата по метеорологичните условия беше изпълнила последното нареждане на наставника Пер. Светлото петно на слънцето едва се виждаше през облаците. Няма да наричам повече чуждата звезда „Майчица“.

— А сега не може ли да се промени светът? — попитах аз. — Какво е това точка на избор на съдба? Някоя заградена дата в календара? Съвсем случайна чумна пандемия? Решение на Световния съвет?

Момчетата зад гърба ми мълчаха. После червенокосият — разпознах гласа му — каза:

— Не, наставнико. Точката на избора на съдба е ден, в който светът губи нещо.

— Но нали и печели нещо?

— Губи хиляди пътища, а печели само един път. Като кълбо, сложено на върха на хълм. Няма да се задържи дълго там, ще се търкулне. Достатъчно е само някой да го побутне леко. Затова пък когато се търкулне надолу, вече не е толкова лесно да се върне обратно.

Някой изсумтя и прошепна:

— Отново детските ти сравнения… ох!

Изчаках разправията да утихне, после казах:

— Правилно. Само че в живота няма възходи и падения, еднакви за всички. Някои стоят отдолу, виждат, че светът се сгромолясва върху тях и не могат да направят нищо. Други гледат отгоре и мислят, че кълбото се търкаля по единствения възможен път. А трети…

Направих пауза и, естествено, едно от момчетата не издържа:

— Стоят там, където се търкаля кълбото?

— Правилно. — Обърнах се и го погледнах. В него нямаше нищо забележително — мургав, тъмнокос, с малко дръпнати очи — на Земята биха го взели за азиатец. — Точно така. Някои стоят на пътя, по който се носи светът. И виждат, че всъщност светът е неподвижен. Че е застинал и е готов да рухне. И тогава могат да протегнат ръка и да го бутнат в необходимата посока. Ако се решат, разбира се. Та нали не съществуват правилни посоки.

— А как се се озовали в тази точка? — попита неочаквано къдравото момче.

Свих рамене:

— Може и да не са се старали особено. Светът сам ще те… отведе. Важното е да разбереш, че сега е твой ред да протегнеш ръка и да го побутнеш… Момчета, а нали сега трябваше да имате урок!

— Мисля, че той вече започна, наставнико Пер — каза червенокосият. — Аз се казвам Тил, наставнико.

Не, всъщност името му прозвуча малко по-различно. Но в него наистина имаше нещо от Тил. Усмихнах се, заставяйки с усилие лицето на наставник Пер да се подчини. Той нямаше тази усмивка, с която бях свикнал. С тялото на Ник нямах подобни проблеми.

— Аз съм Грик… — Това беше къдрокосият.

— Аз съм Лаки… — Това бе „азиатецът“.

— А аз съм Фал… — изрече мълчалото до момента момче.

Дори очите на всичките се промениха. Престанаха да бъдат предпазливи. Станаха… като на бездомни кученца, приближаващи се към нечии крака на спирката. Сигурни, заради възрастта си, че няма да последва паника, но и даващи си сметка, че не всеки ще им позволи да се притиснат до краката му.

Ще ви пречупят, деца. С всичките ви съмнения, искания и високо равнище на критичност. Няма къде да отидете, когато с работата се захване наставник от нивото на Пер. Може би дори заложеният във вас потенциал — способността да криввате от правия път, да поставяте въпроси и да намирате отговори — няма да пропадне.

И някога ще седите на уютните масички на Световния съвет и в уютна, почти домашна обстановка ще решавате накъде ще се търкулне вашият свят…

От вратата се чу приглушен, боботещ тътен. Сякаш удари камбана.

Момчетата се спогледаха.

— Някой е дошъл, наставник Пер — съобщи Грик. — Пришълец на портата!

— Това е за мен — казах аз без ни най-малко съмнение. — Моля те, отвори портата.

Благодаря, че ме допускате до играта си, момчета. Но игрите свършиха.

Грик пробяга смешно върху „сламата“ на четири крака и тупна с длан по вратата. Със сигурност вратата им не се заключваше както трябва и всеки наставник би могъл да влезе, без да пита. Но засега не разрушаваха илюзията на децата за защитеност.

Пред вратата стоеше Кати.

Дори не се учудих. Вътре в себе си бях готов да видя зад гърба й Таг и Ган с медицински парализатори в ръце. Че даже и цял отряд. И да чуя: „Край с игрите, регресоре на Сянката!“

— Здравейте, момчета… Здравейте, наставник Пер. — Отпуснала ръка на рамото на момчето, тя ме гледаше. Не подлия шпионин, влязъл първо в тялото на любимия й, а после в кожата на наставника. Гледаше ме тъжно и предано.

— Здравей, Кати — казах аз.

— Наставнико, простете ми, че прекъснах урока ви, но трябва да поговоря с вас много спешно. Аз… ще почакам…

— Ще поговоря с теб сега — казах. Погледнах Грик, наслаждаващ се на допира на ръката й и правещ физиономии на приятелите си, на останалите момчета. — До после, момчета. Много ми харесахте.

— Скоро ли ще се върнете, наставник Пер? — попита с тих глас Тил, когато тръгнах към вратата… към портата на тяхната малка, обсадена и обречена крепост.

— Не знам — отговорих аз с лъжата, която беше най-близо до истината.

В коридора Кати ме хвана за ръката. Без да говорим, заслизахме по стълбите и някъде на петия етаж, усмихвайки се неловко, тя ми каза:

— Те вече са влюбени във вас, наставнико. За най-трудната група — това е изумително.

— Те са най-нормалните тук — казах аз.

— И също са във възторг от крепостната ера… като групата на Ники…

Класът й потрепери.

— Какво се е случило, момиче?

Кати неочаквано изхлипа и се вкопчи в мен с всичка сила.

— Наставник Пер… Моля ви, простете на Ники, наставнико!

Глава 5

Вървяхме из парка, грижливо отглеждан под стъкленото небе, и Кати, все още хлипайки, говореше:

— Аз разбирам… разбирам, наставнико… Това изглеждаше чудовищно. Но нали той е болен?

— Ник е избягал от санаториума — казах аз. — Знаеш ли?

Тя кимна безмълвно.

— Не му се сърдя — казах, потрепвайки от този чудовищен фалш, който се криеше сега в думите ми. Но нямах сили за истината! — Не се сърдя на Ники.

Впрочем наставник Пер би казал същото.

— Всичко това е заради паметта — каза Кати убедено. — Когато се лишим от паметта си, остава само същността. Душата. Нали знаете, той беше много импулсивен. Много несдържан. Реагираше на всичко със сърцето си. Вие му помогнахте да преодолее себе си, Пер. Да стане нормален човек. Но това все пак се е разрушило. Когато е изчезнало възпитанието, Ник е изгубил връзката си с обществото. Оказал се е… с оголено сърце. Против нас, умните и разбиращи всичко… Дойдох тук, разбрах, че не мога… че съм длъжна да поговоря с вас. Вие сте длъжен да разберете Ники, наставнико.

— Какво мога да направя, Кати? — попитах, криейки се зад облика на Пер. — Той е напуснал санаториума. Нападнал е гъвкавите. Сега никой не знае каква ще е съдбата му.

Спряхме близо до транспортната кабина. Беше тихо — тук, в този малък парк на полярния интернат. Изглежда дори никой не се криеше в храстите, за да следи цвърчачите или да дебне случайните посетители.

— При вземането на решението е трябвало да се има предвид състоянието на Ники — каза твърдо Кати. — Вие сте били длъжен да постъпите така. Да настоявате за друго наказание. Или… да скриете случилото се.

— Обвиняваш ли ме? — попитах объркано аз. Или вече не аз? Наставникът Пер, оживял в мен? Наставникът Пер, готов да победи геометрите със собственото им оръжие, да възпита пета колона в снежната пустош, да лъже и да поучава — заради благородни цели?

— Да — отговори спокойно Кати. — Обвинявам ви, наставнико. И мога да повторя това пред Световния съвет.

Не, този свят изобщо не е безнадежден. Той дори не е статичен. Той се носи по наклона, но сега аз стоя на пътя му. И полетът му, и сгромолясването му са равнина за мен. Достатъчно е само да протегна ръка и да го побутна.

Какво сладко изкушение — да повярваш за миг в себе си!

— Ники имаше стихове — каза тихо Кати — Той ми ги декламираше — много отдавна. Знаете ли, той сякаш усещаше, че с него ще се случи… подобна беда…

Мълчах, не я прекъсвах. Тя не беше дошла тук, за да обвинява наставник Пер, не искаше да ходатайства за изгубилия се в снеговете и почти със сигурност мъртъв Ники Ример. Просто й беше нужен някой, с когото може да си поговори за него.

А Таг и Ган не я устройваха. Може би заради това, че бяха успели да ми извият ръцете зад гърба?

Кати изрече замислено:

И аз, скрит в тялото на наставника Пер, потрепнах, спомняйки си за стиховете на Ники.

Странните стихове за човека, който е искал само да влезе през вратата, без да знае, че зад нея го чака чужда памет.

Ник, Ник, Ники… момче от чуждата, далечна планета, толкова подобна на Земята… Било ни е съдено да се срещнем — макар в мига на срещата ни вече да си бил мъртъв. И все пак ти си в мен и част от теб все още е жива. За разлика от наставника Пер, подир когото няма да остане нищо.

Ти ще живееш, докато аз съм жив. И може би за пръв път в живота си ще бъдеш спокоен. Макар и за малко.

А Кати продължаваше да рецитира стиховете с лекота, без да се напряга, тя ги помнеше наизуст, и аз настръхнах, защото знаех какво ще каже по-нататък:

— Той беше добър поет — казах аз. — Той беше истински поет, Кати.

— Мога да продължа — каза тя.

Аз също можех. И продължих:

— Не знаех, че Ники ви е рецитирал стиховете си, наставнико Пер — каза Кати замислено и сякаш дори неловко. — Та той написа тези стихове преди три месеца. Наставнико, нима знаехте, че Ник продължава да пише стихове? Наставнико?

Мълчах. Нямах какво да кажа.

— Наставник Пер, вие ги рецитирахте много хубаво. — Кати не откъсваше от мен погледа си, изпълнен все повече и повече с недоумение. — Почти като Ники. Като Ники.

Ето че те хванаха, Петя Хрумов.

Има едно такова нещо, наречено душа, и тя се подправя много по-трудно, отколкото формата на лицето или генотипа.

— Вода… — помолих я, сядайки на земята. — Кати, донеси ми вода. Аз… лошо ми е. Вода!

Секундното объркване и неясното подозрение се бореха в нея с готовността да се притече на помощ. После Кати хукна да бяга към тунела, водещ към сградата на интерната.

А аз скочих и с всичките сили на старческото си тяло се хвърлих към транспортната кабина.

Край. Отдихът свърши. Започна бягството.

И, въпреки всичко, Ник Ример, благодаря ти за стиховете!

Забих юмрука си в гъстата течност на терминала.

Мигът, през който управляващите системи на геометрите, тези куци електронни мозъци, осъществяваха контакт с моя мозък, беше дълъг и тягостен. Издадох се. Разкрих се.

И изгубих шанса да си почина, да поседя ден-два в топлия интернат…

Точка на пристигане?

— Наставнико!

Обърнах се и срещнах погледа на Кати. Тя се беше върнала. Бе застинала като вкаменена на края на полянката, гледайки Пер, който преди малко се държеше за сърцето, а сега се готвеше да бяга.

Прекалено малко от наставник Пер имаше в мен. Само плътта.

Душата му ми беше чужда.

И Кати усети, че нещо не е наред.

Уточнете точката на пристигане!

Къде да бягам? Къде няма да се досетят да ме търсят на първо време? Къде мога да се скрия, да спася безценния си живот, своето два пъти сменено тяло?

Кабина?

Дори не успях да се зарадвам. Управляващата система беше прочела мислите ми и ги бе сметнала за заповед. Чудесно.

— Първа! — извиках.

Влезте.

— Наставнико! — закрещя Кати, когато се хвърлих през отворилата се врата. — Наставнико?

Тя скочи към кабината и аз видях лицето й през мътното стъкло, усетих напрегнатия и вече изпълнен с разбиране поглед.

После отдолу проблесна синкава светлина.

Бягство.

Всичко, което ми е останало. Да се крия, да се спотайвам, да се изплъзвам. Един човек не е достатъчен, за да промени света.

Мястото на пристигане. Освободете кабината.

Постоях секунда преди да изляза. През стъклото проникваше светлина — неравномерна, блещукаща, яркочервена.

В каква преизподня ме е откарала транспортната кабина?

Пристъпих през отворилата се врата и застинах.

Тъмнина. Тук е нощ. И кой знае защо ми се струва, че тази нощ е вечна. Горещо. И тази горещина е също така вечна като тъмнината. Въздухът е тежък и задушен, изпълнен с миризма на пепел.

Откъм гърба ми подухна лек ветрец, но той също беше горещ и лепкав.

Кабината стоеше на ръба на огромна каменна чаша. Отначало ми се стори, че това е кратер на вулкан — отдолу, на дълбочина един километър, идваше тъмночервена светлина, наподобяваща лава. Но черният камък беше излъскан до огледален блясък, до онази правилност, до която природата никога не стига, но която толкова много се харесва на геометрите.

Тясната тераса, минаваща по ръба на чашата, беше буквално претъпкана с транспортни кабини. На всеки сто крачки… на всеки петдесет метра — цилиндър от тъмно стъкло, едва различим по лилавия си отблясък. Върху каменната площадка имаше хора — много нарядко и далече един от друг. Размити силуети — сенките от червения огън, бушуващ далече долу.

Тръгнах към ръба на чашата като омагьосан. Никакви огради. Никакви светлинни указатели, силови полета, площадки, отделящи каменната тераса от пропастта. Изумително. Геометрите много обичат живота. Какво може да ги накара да построят такова нещо?

Чаша от черен камък с люлеещо се на дъното езеро от тъмночервен пламък, мараня, а нагоре към тъмното, дори лишено от звезди небе, се вдигаше стълб от горещ въздух.

Тишината е жива и поглъща звуците — не просто липса на звук, а Тишина с главна буква.

Ударих с крак по камъка — звукът потъна в тишината, жалък и безпомощен.

Обърнах се — освен искрящия контур на кабината, зад гърба ми нямаше нищо.

Сякаш тази чаша, загребала тъмен огън, се намира извън времето и пространството. Извън света на геометрите. Във вечната нощ.

Защо е създаден този тъмен олтар в рационалния и правилен свят на Родината?

— Прощаване… — прошепна нощта. Глас, идващ отникъде, именно глас, а не телепатичен сигнал.

Обърнах се към чашата — точно навреме! — и видях как над каменния кратер, над червения пламък за миг се появи малка тъмна песъчинка. Беше прекалено далече, за да видя очертанията на човешкото тяло…

— Гарс Ениен, оператор на киберсистеми, прощаване…

Песъчинката падаше надолу, разцъфвайки с венец от бял дим. Плътта не докосна огненото езеро — разтвори се по средата на пътя, издигна се нагоре, към тъмното горещо небе.

— Прощаване… Рини Сако, възпитаница, прощаване…

Още едно тяло се понесе надолу, превърна се в дим и се възнесе към небесата на геометрите.

— Прощаване… Данге Крин, оператор на кваркови реактори, прощаване…

Стоях над чашата на крематориум. Най-големият и странен крематориум, който можех да си представя.

Навярно има много такива погребални вулкани. Дори в такъв уютен и безопасен свят сигурно често умират хора.

Но на мен ми стига и тази сцена. До края на дните ми. Тъмнината, осветена само от изкуствено създадения пъкъл на дъното на кратера, лилавите искри на кабините, редките силуети на хора и разсичащият тишината равнодушен глас.

— Прощаване… Хати Лене, дете, прощаване…

За да разбереш живота на извънземните, трябва да видиш смъртта им.

Може би така е правилно — плътта да се превърне в пепел и да се издигне към небето, за да се слегне на земята и порасне отново с тревите и дърветата?

Само че все пак е нужно още нещо освен стерилни огнени пещи и балконче за скърбящи приятели.

Поне груб циментов обелиск до ямата в глухата сибирска тайга. Временен обелиск, така и останал несменен от гранитна плоча. И все пак той стои там, в другия свят, в моята Родина. И при него можеш да отидеш, да допреш чело в грапавия ронлив камък и да прошепнеш: „Аз дойдох…“

Дори без да знаеш, че говориш сам със себе си…

— Прощаване…

— Пер?

Обърнах се, осъзнавайки, че все повече и повече съм се навеждал над ръба на чашата. Още някоя и друга секунда — и щях да стана част от света на геометрите. Простичко и надеждно.

Гласът на Кати ме спря навреме:

— Кой си ти?

Тя стоеше до кабината, опирайки се с едната си ръка на стъклената стена зад гърба си. Сигурно я беше страх.

Поне от собствените й догадки.

— Кати, искам да остана сам — казах й с гласа на наставник Пер.

— Кой си ти?

Аз мълчах.

Какво бих могъл да кажа? „Аз съм човек от планетата Земя. Пилот на компанията «Трансаеро». Аз съм този, който влезе в тялото на Ник. Този, който уби наставника Пер.“

— Ники? — прошепна тя. — Ники, ти ли си това? Аз знам! Ники, какво се е случило с наставника? Какво се е случило с теб, Ники? Ники!

Нещо в мен се пречупи от погледа на тази измъчена, уродливо подстригана девойка, малко живо зъбно колелце от света на геометрите. Чужда за мен, но много близка на Ник Ример девойка.

Лицето ми се разтопи, протече.

— Прощаване…

Вие не умеете да живеете, геометри. Във вашето благоустроено общество, със сведени до минимум потребности и ампутирани емоции, със стремежа си да ощастливите целия свят — вие отдавна сте мъртви. И макар че наставниците могат още дълго време да галванизират трупа — в него не е останал живот.

Когато смъртта се превръща в спектакъл, нещо не е наред.

— Аз съм Пьотър Хрумов — казах, пристъпвайки към Кати. Лицето ми пламтеше като от изгаряне, сега това беше лицето на Ники Ример и за миг в очите й пламна радост, примесена с ужас. Но аз се променях отново, издължавах се, мускулите ми се разширяваха, тялото ми се разтягаше в раменете, скулите изпъкваха, а очите ми променяха цвета си…

— Прощаване…

— Аз съм пришълец — казах. — Не съм Ники. Прости ми. Откъде да знам, че някой го обича? Ники е мъртъв.

Тя заклати глава и отстъпи.

— Ники е мъртъв — повторих аз. — Почти. Само в мен е останало нещо от него… извинявай…

Това беше като да обличаш отново стара дреха, с която си свикнал. Моето тяло, тялото на Пьотър Хрумов, се върна при мен с лекота, без чудовищната болка, която ми бяха донесли облиците на Ники и Пер. Навярно някъде вътре в себе си аз си оставах аз. До края.

Очите на Кати се разшириха. Тя гледаше към мен — пришълеца, сменил последователно, за една минута, две познати й тела. Дрехите на наставника се късаха на раменете ми. Сигурно й изглеждах като чудовище.

Или вече отдавна бях такъв?

Куалкуа, променящ послушно плътта ми, мълчеше. Може би се беше подчинил напълно. Или вече до такава степен се бяхме слели, че нямаше нужда да разговаряме?

— Сянката… — прошепна Кати.

Навярно за тях няма нищо по-страшно и по-голямо проклятие.

В гласа на девойката имаше гнусливо отвращение и ужас.

— Тръгвам си. Не бива да ме следваш.

Не знам на какво се надявах. На набития в подсъзнанието й стремеж към послушание? На това, че току-що бях в облика на наставника Пер?

На този кратък миг, в който изглеждах на Кати като Ники Ример?

Тя ме удари. По-точно — опита се да ме удари… Отбих удара й с лекотата, подарена ми от куалкуа. Хванах ръката й, издърпах я нагоре, освобождавайки си пространство за удар. Толкова лесно беше да нанеса ответен удар — който за дълго време би я лишил от сили да ме преследва.

Докоснах с длан бузата й. Лека и предпазлива ласка — тя обичаше друг. И това, че той беше мъртъв, а прахта му никога нямаше да се върне в небето на Родината, нямаше никакво значение.

Девойката застина.

— Не исках — казах аз. — Прости ми.

Тя не направи повече опити да ме спре. Докоснах корпуса на терминала, без да откъсвам поглед от нея.

Място на пристигане?

Най-близкият космодрум на Далечното разузнаване.

Място на пристигане?

Грешах в нещо. Може би космодрумите нямат собствени транспортни кабини?

Кабината, разположена най-близо до главния космодрум на Далечното разузнаване.

Паузата отново се оказа прекалено дълга. Но все пак вратите се отвориха.

Влязох и погледнах към Кати — тя ме наблюдаваше като омагъосана. Извинявай, момиче.

— Ники! — закрещя високо и яростно. Вратите се затвориха, пресичайки вика, но тя продължаваше да вика, удряйки с юмруци тъмното стъкло.

Никога няма да ми прости.

Вероятно транспортните кабини съхраняват информацията за мястото на последното прехвърляне, как иначе Кати бе успяла да ме настигне? Но сега няма да хукне подире ми. Безумното й подозрение се е потвърдило и е време да вдига тревога. Да вика помощ.

Защо не я спрях? Беше толкова лесно — да приспя девойката, да я зашеметя, да я парализирам.

Синята светлина избухна под краката ми и аз бегло си помислих, че в призрачната светлина на хиперпрехода изглеждам като истинско чудовище. Разкъсани дрехи, свличащи се от тялото ми, кожа, покрита с червени петна…

После зад тъмното стъкло грейна слънце.

Стоях дълго време, без да се реша да изляза през отворената врата. По този начин мръсните и пропаднали скитници застиват на прага на чужд дом, спрени от чистотата и свободата. Чистота, която не им принадлежи.

И все пак трябваше да тръгвам. Излязох от кабината и се спуснах по каменните стъпала на ниския постамент, на който стоеше стъкленият цилиндър. Крехък паметник на пустия бряг.

Последният паметник на свободата…

Океанът шумеше. Вечен и еднакъв — какъвто е в света на геометрите, такъв е и на Земята. Винаги и навсякъде океанът е бил свободен. В него могат да изливат отрови, по него могат да чертаят граници. На брега могат да строят космодруми, с които в небето да отлитат кораби, носещи приятелство.

Но океанът си живее.

Океанът не помни огорченията. Също като небето, той вярва в свободата, също като небето — не понася преградите. Стоях върху мокрия пясък, вълните облизваха краката ми и беше толкова лесно да повярвам, че чуждата звезда отгоре е моето Слънце, а солената вода — древната люлка на човечеството.

Само дето бреговата линия е прекалено равна. Права като хоризонта и също толкова фалшива. Ако тръгна покрай брега, нищо няма да се промени — от дясната ми страна ще се заредят ниски, сякаш подравнени горички, отляво ще съска прибоят. Само пясъкът под краката ми ще смени цвета си — от жълт ще стане бял, от бял — розов, от розов — черен, и после всичко отначало. Плажната ивица незабележимо за погледа ще завие надясно, ще се покрие със сняг, после отново ще се простира пясък, и някога, не много скоро, ще се върна в същата точка, където вълните все така ще галят брега…

Един човек е достатъчен, за да промени света.

Пристъпих, и водата със съскане запълни следите ми.

Светът вече е прекалено малък, за да го оставя на мира.

Независимо дали искам, или не, душата на Ник ще остане завинаги в мен. Част от този свят. Той ще живее. Или аз ще живея — вместо него.

Само на морето и на небето им е познат покоят.

Вдигнах дясната си ръка и я погледнах — и пръстите ми започнаха да се удължават. Моделирах ги с поглед, превръщайки човешката плът в остри, извити нокти.

Впрочем имам ли правото да се наричам човек?

Някъде далече, далече Ник Ример, който не беше сред живите, шепнеше:

Откъде да знам отговора, Ник?

Но аз не съм сам.

Аз вече никога няма да бъда сам.

И значи ще успея да направя нещо.