Студени играчки са звездите

Глава 1

— Няма ли да вземеш писмото? — попита Елза. — Изглежда ще заседнем тук за две седмици, съпругът ми ще започне да се притеснява.

— Аз на негово място не бих прекратявал това занимание — пошегувах се непохватно. Елза само се усмихна, подавайки ми пакета през масата. Нейните спътници седяха на пет метра от нас, пиеха тъмна бира и ни гледаха опулено. Има си хас — до Елза изглеждам като пале. Според мен красивите немкини се срещат рядко. А Елза Шрьодер беше не просто красива — облечена с парадната униформа на „Луфтханза“, тя изглеждаше като леко цивилизовала се валкирия. Всичките дрънкулки на куртката й, дългият ред сребристи звездички над левия джоб на гърдите, удържащата се кой знае как върху светлорусите й коси барета, огромният пистолет в пломбирания кобур…

— Та той не го прекратява — каза сериозно Елза. С хумора беше още по-зле, отколкото с руския език. — Е, ще го вземеш ли?

— Разбира се.

Взех пакета и се опитах да го пъхна в джоба си. Пакетът запираше някъде. Елза въздъхна, пресегна се през масата, разкопча куртката ми и пусна писмото във вътрешния ми джоб, където вече бяха маршрутният лист и талоните за горивото…

И откъде познава униформата на „Трансаеро“ по-добре от мен самия?

— Благодаря, Петер — изрече тя с тих и благ глас. Изглежда, с произнасянето на името ми по немски маниер изразяваше благоразположението си. — Ти си добро момче.

Задавих се от обидата. А Елза се поинтересува:

— Може би ще минеш през Франкфурт да предадеш лично писмото? Бил ли си във Франкфурт? Мъжът ми ще се зарадва.

Винаги става така — щом решиш да направиш услуга на някого…

— Разписанието ни е напрегнато, ще си бъда вкъщи само три дни — измънках аз.

— Тогава следващия път — веднага се съгласи Елза. — Доскоро, Петер…

Тя се изправи и аз попитах със закъснение:

— Закъде летите?

— Джамая — Елза въздъхна. — Натресоха ни товар.

— Птички?

— Папагалчета и врабчета. — Вторият пилот на „Луфтханза“ се намръщи. Разбирах я прекрасно. Да се превозват хиляди гладуващи, цапащи, изпаднали в паника от теснотата и непривичната обстановка птици, не е приятна работа.

Елза се върна при приятелите си, а аз останах насаме с недопитата си халба. Само ден по-рано не бих се ограничил с една. Но днес е полетът, така че, честно казано, дори тази е незаконна.

Огледах бара изпод вежди. Имаше много хора, и всички седяха на малки групички. Най-голямата и шумна компания беше на американците от „Делта“ и „Юнайтед Еърлайнс“. Малко по-малка — на японците от „Джал“ и на англичаните от „Бритиш Еъруейс“. Видях дори австралийци от „Куантас“ и испанци от „Иберия“. А от нашите — никого. Отстъпвахме позициите си в този регион, здравата ги отстъпвахме. Въздъхнах и се изправих. Отидох до бар плота, пресегнах се към телефона. Якият барман ми подаде апарата радостно усмихнат и възкликна:

— О! Янг рашън пайлът!

Беше ме запомнил от предишния ден. Барманите винаги обичат руснаците. Правим им оборот… дори когато сме сами.

— Пайлът, пайлът — казах разсеяно аз. Вдигнах слушалката, набрах номера на диспечерската. Мина известно време, докато отговорят.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет, „Трансаеро“. Отвори ли се прозорец?

Честно казано, надявах се, че през този ден няма да успея да излетя. Можех да поседя още, да пия хубава бира, да се наспя в уютната хотелска стая. Идвахме рядко тук, резервирахме си стаи набързо, и затова винаги ми се падаха прилични — категория „лукс“.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет… — От другата страна на линията девойката диспечер защрака по клавиатурата на компютъра. — Да, има прозорец. В седемнайсет часа и шест минути. Потвърждавате ли полета?

Погледнах часовника си. Още нямаше три.

— Да.

— Медицински преглед в дванайсети кабинет и после в контролния център — каза любезно девойката.

Оставих слушалката и погледнах навъсено бармана.

— Хвърк? — попита радостно той.

Точно така, хвърк…

Кимнах и тръгнах към вратата. Срещу мен се изсипа цяла тълпа китайци или филипинци — наложи се да се притисна към стената. Възползвах се от забавянето и помахах на немците с ръка, но те не ме забелязаха.

Днес ще бъде шумно в „Стария Доналд Дък“…

След полумрака на бара — тонирани стъкла и плътни пердета — отвън човек можеше и да ослепее. Примижах, докато вадех слънчевите си очила, сложих си ги и едва след това се огледах.

Сириус-А и Сириус-Б изгаряха небето до бяло. Нищо освен светлина над главата. Разбира се, никакви облаци…

Земният сектор заемаше края на космодрума. Солидна част от края, но именно края. На три километра от селището бяха пистите за кацане — нежнолилави плочи, които не бяха нито от бетон, нито от камък, нито от пластмаса. Вече много пъти бяха опитвали да вземат проба от лилавото вещество, но засега не успяваха. Преди година една английска совалка се беше преобърнала при кацане, докато се опитваше да осъществи в движение титаново чегъртане на пистата. Сега в далечния край тъкмо се приземяваше совалка, ако се съди по оцветяването — американска. В този сектор с търговия се занимаваха главно те и французите. „Трансаеро“ и „Аерофлот“ се мотаеха в значително по-негостоприемни райони.

Между селището и пистите за кацане бяха совалките, чакащи реда си да излетят. Потърсих с поглед своята „птичка“ — вече бяха започнали да я придвижват към стартовата кула. Двайсетметрова тръба, настръхнала със своите игли-антени, и кълбо в основата — това беше цялото устройство за излитане. Както казват в нашата компания: „От Земята трябва да се излети, при извънземните трябва да се кацне…“

Совалките бяха около петдесет. Оживено място е Хикси-43, осмата планета на Сириус-А. Единствената в тази система, където се срещат хора.

Тръгнах към хотела, като свих глава между раменете, за да не ми изгори вратът. Мнозина не разбират защо ние, пилотите, предпочитаме да не почиваме по̀ на юг от Прибалтика при нашите заплати.

Веднъж да изгорят под лъчите на Сириусите, веднага ще намразят Хаваите…

Хотелът на теория беше собственост на ООН. Както и Централният пост на земния сектор на космодрума. В действителност той се управляваше от „Хилтън“. Махнах с пропуска си на морските пехотинци пред входа — безумно правило, въведено още при строежа на сектора и все още действащо. Интересно, кого смятаха да ловят тези здрави момчета с автомати М-16 на гърбовете? Входът на хотела беше разрешен за хората без никакви ограничения, а за да се различат извънземните, не беше необходим пропуск.

Единият от пехотинците изобщо не реагира на появата ми, другият се усмихна приветливо. Предишната вечер с него бяхме побъбрили в бара. Морските пехотинци се прикриваха от слънцето под огледални пластмасови козирки, зад гърба на всеки от тях се въртеше вентилатор. Беше им не толкова горещо, колкото скучно. Да гледат излитанията и кацанията, да се усмихват на познатите и да се закачат с рядко появяващите се момичета — в това се състояха всичките им занимания…

Когато се качих в стаята, взех студен душ, без да икономисвам ограничената вода. Вечерта тя вече нямаше да ми е необходима. Не си правих труда да се бърша — слабо бучащият климатик така или иначе не можеше да прогони задуха. Постоях пред огледалото и изучавах лицето си.

Е, да, разбира се, за велик пилот минавам само на Земята. Когато вървя по улиците на провинциален град… че и в Москва, вече не обръщат особено внимание на космонавтите. „Добро момче“… Спомних си за Елза и изскочих с досада в гостната. Поне мустаците ми да бяха по-гъсти! Добродушен двайсетгодишен глупчо със сламеноруса гъста коса и закръглени бузи! На всеки пилот му беше ясна биографията ми: ВВС, два-три самостоятелни полета, ускорени астрокурсове и стара совалка, на която е срамота да се сложи опитен човек.

Е, добре.

Общо взето, разликите между нас не са големи.

Облякох се, нахвърлях в куфарчето малкото си багаж. Излязох, затворих вратата, дадох ключовете на камериерката на етажа. Почаках, докато тя оформяше напускането ми на терминала.

Девойката изглеждаше посърнала и уморена. Персоналът в космодрумите вечно не достигаше. Човек влизаше в такива разходи! Данък за потребление на въздух, данък за амортизация на почвата, данък за изменението на масата на планетата — какво ли не бяха измислили извънземните. И това, без да се смятат преките разходи. По-добре да уволнят някой друг търтей-морски пехотинец, отколкото да изтощават диспечерите на КЦ и обслужващия персонал…

— Успешен полет — каза девойката, като поставяше на думите безумни ударения. — Панът ще се върне ли пак?

— Сигурно.

— Хубаво да си починеш, пане. — Девойката въздъхна. — А моята отпуска е… ой… след половин година.

Поклатих глава със съчувствие.

— Панът познава ли Борис Косух? „Аерофлот“?

— Не — признах си аз. Нямахме често вземане-даване с основните си конкуренти. Разбира се, изобщо не заради това, че компанията провеждаше такава политика. Просто пътищата ни се пресичаха рядко.

— Весел човек — каза девойката. Въздъхна. — Мислех, че всички руски пилоти са весели…

Усмихнах се глупаво и тръгнах към асансьора. Какво искаше да каже с това? Някой би си помислил, че съм тъжен човек!

Имаше още време и отскочих до бара на първия етаж, за да изпия едно силно „звездно“ кафе — с канела и исиот. Много полезно нещо, когато искаш да убиеш миризмата на бира. Пилотите никога не се събираха тук — така се беше получило, че „Доналд“ беше нашата територия, а бара в хотела го бяха окупирали наземните служители. Но кафето правеха както трябва.

А сега — докторът.

Административните корпуси бяха наблизо. Всичко е нагъсто тук — на космодрумите на другите планети. И все пак успях да се изпотя, докато тичах по бетонната пътека към спретнатите триетажни сгради. Шмугнах се в най-близката — сградите бяха свързани помежду си с проходи от огледално стъкло и не се налагаше да се мъча повече. Охранителят ми кимна със съчувствие:

— Жега?

— Жега — потвърдих аз.

С това нашият съдържателен разговор приключи от само себе си. Тръгнах по коридора към болницата.

Дванайсети кабинет беше отворен, дочуваха се гласове и кикотене. Веднага ми олекна — чуваше се руска реч. Почуках и надникнах.

— А! — Докторът, нисък и набит момък в зелен хирургически екип, стана от масата. — „Трансаеро“?

— Точно така.

— Влизай де, какво си застанал!

Здрависа се с мен, представи се:

— Костя! Просто Костя.

Беше на трийсет, може би на малко повече. Жизнерадостното му червендалесто лице не позволяваше да се разбере по-точно.

— Петя — измънках аз.

Двете медицински сестри, седнали благоприлично на диванчето до прозореца, прихнаха.

— От цял месец не съм виждал земляци! — продължаваше да говори шумно докторът. — Кога летиш?

— След два часа.

— Имаш ли оплаквания? — Докторът добросъвестно се стараеше да придобие по-официален вид. — Какви ги говоря… Сядай.

— Всичко е наред. — Извадих бланката на полета, като едва не изпуснах писмото на Елза, и му я подадох.

— Къде си роден?

— В Москва.

— О… далече. Аз съм от Абакан. Така, кажи си, момче. Колко изпи днес?

Явно щеше да се наложи да си признавам…

— Половин халба бира.

Докторът ми се закани с пръст и взе от масата алкохолния детектор.

— Ако са повече от две халби — никъде няма да те пусна днес! Дъхни!

Послушно дъхнах в отвора.

— Още веднъж — нареди докторът, като се вглеждаше в скалата.

Задъхах като спринтьор след бягане.

— Слушай, а да не си пил кефир? — полюбопитства докторът. — Е, браво! Браво, момче! Нашите сякаш са решили да поддържат всеобщото мнение — винаги пиянстват преди полет!

— Снощи… попрекалих — признах си аз.

— Колко?

— Три халби.

Медицинските сестри и докторът мълчаха. После докторът пусна прибора в джоба си и изрече замислено:

— Да, случаят е интересен… Къде са ти документите?

Удари печат на бланката, подписа се, прекара над ивицата на магнитния индикатор кодиращ пръстен. Попита:

— А отдавна ли летиш?

— От две години.

Едната сестра се изкикоти неуверено, другата започна да ми се усмихва. Много мило момиче…

— Отбивай се по-често при нас — отбеляза лекарят. — Пиша дисертация на тема: „Влияние на екстремните екстратерални условия върху поведенческите императиви“. Нужни са ми най-полярните случаи.

— Както реши компанията. Макар че тук не ми харесва особено много — признах си аз. — Прекалено горещо е. И местните… са прекалено навъсени.

— А какво, да се веселят ли, след седмица настъпва сезонът им за колективна евтаназия — изсумтя докторът. — Ларвите дозряват, трябва да се осигури жизнено пространство. Добре… Петя. Лек полет.

— Благодаря — започнах да отстъпвам бързо към вратата.

— Поне взе ли си сувенири? — попита докторът.

— Разбира се — отвърнах аз, потупвайки по джоба на куртката си. Медицинските сестри се засмяха много неуверено.

— Непременно наминавай, Петя — каза лекарят след кратка пауза.

— Добре, Костя — отговорих аз и излязох.

Това е, главният проблем отпада. Допуснат съм до полета.

Отидох в корпуса на Контролния център. Там беше пълно с морски пехотинци, наложи се да извадя пропуска си и да го нося в ръка. Дълго търсих свободен диспечер, най-накрая някакъв начумерен младеж вкара данните ми в компютъра и подписа последните точки на разрешението. Совалката ми вече беше заредена с гориво и проверена, дадох на диспечера талони за два и половина тона керосин и потвърдих липсата на претенции.

Това май наистина беше краят.

До старта оставаше още час и половина. Можех да поискам кар, но реших да се разходя до совалката пеша. Кога друг път щях да попадна тук?

Бях долетял на Хикси с обикновена стока, която не създава никакви грижи. Картини. Всеки ги знае — такива едни малки, петнайсет на десет сантиметра, с дървени рамки и стъкло отгоре. На всяка от тях — късче море, дървета на брега, луна в небето и сребриста пътека във водата. Художниците честно се стараеха да осигурят максимално разнообразие, затова тук-таме в морето се мяркаха платна, в небето летяха птици или луната беше забулена в облаци. Общо взето вършеха това напразно — зрението на хиксоидите е значително по-съвършено от нашето. На тях им е достатъчна и онази индивидуалност, която се придава на картината от падналото от четката влакно или от отпечатъка на пръст върху температа.

Обратно карах още по-простичка стока — плочки кортризон. Изглежда те служат на хиксоидите за украшение. Но на Земята от плочките се правят най-хубавите бронирани жилетки и обвивки за най-новите модели совалки. Хиксоидите не протестират, макар да могат да се възползват от Закона за неправомерното използване. Явно смятат, че хората искат да направят корабите си по-красиви.

Моята „птичка“ беше от най-старите, обшита с керамика. Това бе разработената още преди половин век „Спирала“, двайсеттонна совалка с малък товарен отсек. Разбира се, беше подобрена, но външно на практика не се бе променила. От Земята „цървулът“ — какво да се прави, формата на „Спиралата“ е такава, че този прякор й остана — се изстрелва със стария, макар и модернизиран „Протон“. Усещането не е от най-приятните. Както се казва: „От извънземните е приятно да се излита, на Земята е приятно да се каца“.

На гишето на пистата показах за последен път пропуска си и го пъхнах в джоба. Край, време е да си ходя, време е, време е…

Заобиколих корпусите на совалките и тръгнах към кулата за излитане. „Спиралата“ вече беше почти преместена на позиция, но персоналът още не си беше тръгнал и аз ускорих крачка. Винаги е интересно да погледаш извънземните.

Екипът беше смесен. Двама гигантски, близо триметрови, хиксоиди. Бяха подобни на сиви богомолки. На вид са зловещи, но всъщност се говори, че са страшно крехки създания. Лично аз видях веднъж как един хиксоид се спъна, падна и счупи една от опорните си лапи. Ето и сега хиксоидите стояха по-надалече от совалката. Придвижваха я три странни същества, наподобяващи костенурки, но не в коруби, а покрити с нагъната кожа. От време на време от гънките се подаваха дълги тънки пипала и плавно придвижваха совалката с още някой метър напред.

Единият от хиксоидите тръгна срещу мен. Пастта му — не може да ми се извърти езика да я нарека уста! — се разтвори и той изскърца:

— Пилотът?

Кимнах, борейки се с желанието си да му покажа пропуска. Не е тяхна работа да ми проверяват документите.

Хиксоидът отстъпи. Изчаках „костенурките“ да се махнат от совалката и тръгнах към люка. „Костенурките“ бяха вдигнали и трапа, за което им бях благодарен. Дръпнах нагорещената ръчка и отворих люка. Погледнах накриво наблюдаващите ме хиксоиди и влязох вътре.

Колкото по-малко общуваш с извънземните, толкова по-малка е вероятността да сгафиш. Достатъчно е да изтърсиш нещо, наглед съвсем безобидно — и предизвикваш дипломатическа криза. Например да пожелаеш в момента здраве и дълъг живот на хиксоидите би било жестока подигравка.

В совалката си беше друго нещо. Прохладно, все пак топлоизолацията си я биваше. Миришеше на кожа и пластмаса. И едва-едва на електричество — дори не озон, а някаква едва доловима специфична миризма на изобилие от електронна апаратура. И съвсем малко на подправки — бях ги превозвал два месеца по-рано, при кацането няколко опаковки се скъсаха и подправките се разлетяха из товарния отсек…

Шлюзът беше малък. Имаше миниатюрен пулт за управление на вратите, шкафче със скафандър, който не бях обличал от половин година. Врата към кабината за управление и врата към товарния отсек. Включих механизма за херметизиране и докато сервомоторите в стената бучаха, вдигайки люка и затваряйки напълно совалката, тръгнах да проверя товара.

Кортризонът е много леко нещо. Пластинките, съответстващи точно по размер на докараните от мен картини, бяха опаковани в прозрачен найлон и привързани към стените. На всяка опаковка прецизно беше написана масата и обозначен центърът на тежестта. Направих си сверка със стандартната таблица и пресметнах баланса на совалката.

Великолепно. Никакви проблеми. Вероятно педантичните хиксоиди, които ценят индивидуалността само в изкуството, бяха наели някой от расата на изчислителите за подреждането на стоката.

Затворих товарния отсек, пуснах механизма за изпомпване на въздуха и отидох в кабината за управление. Подковообразният пулт тлееше с жълтите светлинки на чакащите активиране уреди. Стартирах главния компютър, включих комуникационните уреди и зададох общо тестване на системите. Седнах в креслото, закопчах коланите.

Вдясно от мен би трябвало да стои креслото на втория пилот. Но там беше джампърът — алуминиев цилиндър с височина един метър. Потупах го по прохладната странична повърхност.

Глупаво е да се държиш към двеста килограма проводници и микросхеми като към живо същество. По-нормално изглежда да се здрависаш с компютър. Но всеки си има своите чудатости.

— Контролен център до борд трийсет и шест — осемнайсет, „Трансаеро“ — разнесе се от високоговорителя. — Готов ли сте?

— Борд трийсет и шест — осемнайсет до Контролния център. Почти съм готов.

— Стартовата кула започва десетминутно отброяване. Време за взимане на решение — плюс три минути.

— Разбрано. Чакам потвърждение.

Гледах как машината приключва тестването на собствените си вериги, програми, резервния компютър и системите на совалката. След две минути и четирийсет секунди включих връзката и доложих:

— Борд трийсет и шест — осемнайсет до Контролния център на Хикси. Готов съм за излитане.

— Успех, пилот.

Как беше казал Гагарин? „Тръгнахме…“

На екрана с недоумение замига силуетът на совалката, обозначаващ положението й в пространството. Тя изгуби равновесие. Започна да се поклаща, разкъсвайки с носа си бялото небе.

Изстрелваха ме.

Ни най-малко претоварване. Същите нула цяло и осем „же“ като на повърхността на Хикси. Изолираната гравитационна флуктуация с моята птичка във вътрешността си се носеше към космоса.

Това не приличаше на старт. По-скоро планетата пропадаше, бягаше надолу под совалката, губеше плоскостта си, свиваше се в кълбо. Чу се гласът на диспечера:

— Борд трийсет и шест — осемнайсет. Вече летиш.

— Виждам.

— Дълъг джамп!

— Благодаря, Хикси.

Около совалката се появи лека пелена — на Хикси все пак имаше облаци, просто не се виждаха от повърхността. После небето отново бе чисто, но вече посиняващо, превръщащо се в бледо копие на земното. Носът на совалката се разлюля, наведе се, запратиха ме в посока, противоположна на въртенето на планетата, докато ме извеждаше в орбита. Стартовата кула е в състояние да контролира совалката докъдето има пряка видимост. Това е напълно достатъчно за достигане на първа космическа скорост.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет. Контролът на космодрума даде информация за твоя коридор… — Диспечерът се поколеба.

— Какво има, Хикси?

— По глисадата1 се движи крайцер на аларите.

— Вие какво, полудяхте ли? — закрещях аз, поглеждайки накриво радара.

— Не сме ние, „Трансаеро“. Трябва да го разбираш. — Диспечерът също не беше на себе си. Само дето контролираше емоциите си по-добре. Можех да го разбера… той беше долу, на повърхността на Хикси.

— Курсовете пресичат ли се?

Нямаше време да се паникьосвам.

— Възможно е…

— Време?

— Плюс двеста секунди към излизането на орбита. „Трансаеро“, вече подадохме официален протест…

Ударих клавиша и изтръгнах2 високоговорителя. Компанията по-късно щеше да реши дали да предава контролиращите полета от Хикси на международен трибунал. А сега аз трябваше да се спасявам.

Пултът на джампъра беше покрит с прозрачен пластмасов капак. Отворих го със замах и подадох мощност към генератора.

Гадове… гадове, дори нямаше в какво да ги обвиня. Времето за подготовка за джамп е две минути. От гледна точка на извънземните имах предостатъчно, за да се размина с крайцера.

„Извънреден джамп… Начална точка — Хикси. Крайна точка — Земята. Автоматично определяне на междинната точка. Отклонение…“ Поколебах се за миг, пресмятайки каква граница на отклонението мога да си позволя. „Нула цяло и три стотни от процента… Enter“.

Или ще се вместя в три стотни, или ми предстои весела космическа въртележка.

Кулата за излитане все още ме ръководеше, добавяйки последните проценти от орбиталната скорост. По повърхността на Хикси се стелеха жълто-бели хълмове. Наоколо — тъмнина и звезди.

Креслото пропадна под мен, „индикаторът за гравитация“ — окачено на конец мишленце от влакнеста изкуствена кожа — заплува във въздуха. Връзката с кулата прекъсна и безтегловността пое совалката в най-нежната прегръдка на света. Край. Бях в свободен полет. И най-важното — извън атмосферата. Сега джампърът можеше да се задейства, без притеснения, че част от планетата ще тръгне на пътешествие заедно със совалката. Погледнах отново радара.

Видях миниатюрна точка в самия край на екрана. Голям крайцер. Много голям. Обичат гигантските кораби дребните алари…

— Хайде, хайде — прошепнах на компютъра. Надписът „Изпълнявам“ върху екрана не ми вдъхваше особена увереност. Понякога изчисленията отнемаха до половин час.

Точката се местеше плавно. Съобразих посоката и обърнах глава, вглеждайки се напред по направлението на полета. И видях далечен отблясък над дъгата на хоризонта.

Совалката ми едва ли летеше толкова неудачно, че да се сблъска челно с крайцера. Но това не беше и необходимо. На разстояние до осем километра енергийният щит на крайцера щеше да ме помете. Или просто щях да попадна в областта от изкривено пространство, оставаща в килватера на крайцерите до петнайсет минути. Совалката щеше да се разпадне като изгнила лодка, ударена от цунами.

— Хайде, гадино! — извиках аз на джампъра. И той сякаш ме чу.

„Изчислението е приключено“.

Не си направих труда да гледам диаграмите на курса. Без да откъсвам поглед от крайцера, който вече беше видим с невъоръжено око диск, напипах стартовия бутон и отместих фиксатора. Джампърът забуча тихо, преминавайки в режим на готовност.

Аларският крайцер беше прекрасен. Диск с диаметър осемстотин метра, обсипан с кулички с неясно предназначение. Дали оръжейни гнезда или жилищни отсеци, не беше ясно. Кой от хората може да се похвали, че е бил на аларски крайцер? На ширина дискът беше петдесет метра, ако не ме лъжеше паметта, и в основата му бяха разположени трите решетки на гравитационните двигатели. Сега трябваше да блещукат в светлолилаво — метриката на пространството се разкъсва, неспособна да издържи на гигаватите енергия, изтичащи в космоса. Да не дава Бог да видя тази светлина.

Аларите не минаваха за една от най-войнствените раси, но крайцерите им бяха добри. Спомних си един документален филм, който ни бяха пускали на курсовете: два аларски крайцера, разбиващи на прах планета. Онзи грациозен танц в орбита, тънките лъчи, разораващи повърхността — по континентите стремително се носеха мътнооранжеви огнени вълни. После обръщане на двигателите към планетата — и светлолилав пламък по целия екран. И прахът, астероидният рой, в който се беше превърнала планетата. Скали, изгарящи върху силовите щитове на крайцерите. Ад, сътворен за две-три минути.

Ние дори не знаем каква беше тази планета. Дали имаше население, или не. Аларите ни бяха предоставили записа просто така, за информация.

Взехме я под внимание.

Виждаха ли ме аларите? Със сигурност. Погледнах танцуващото над пулта мишле. Почти тяхно копие, само че по-мъничко. Какъв шегаджия е космосът — започнахме да се боим от мишки. Двайсеткилограмови рунтави гризачи, чиито крайцери попиляват планети.

Какво ли си мислят, когато гледат човешката черупка с реактивни двигатели с течно гориво, носеща се срещу тях? Очакват фойерверк? Нямат намерение да маневрират — те са пълзели към Хикси няколко месеца, разкъсвайки пространството, и сега мечтаят да се озоват на твърда повърхност.

— Останете си със здраве, мишоци — казах аз и натиснах бутона на джампъра.

Джампърът изписука тънко, когато кондензаторите изстреляха складираната енергия към антената. И като че ли успях да видя нищото.

Пространството наоколо се разтвори и пусна совалката в опаката си страна.

Джампът.

Да, ние сме най-изостаналите в този свят. Най-големите диваци.

Но най-бързите кораби са нашите.

Джампът. Малко над дванайсет светлинни години, разстоянието е неизменно, винаги е същото, не зависи нито от конструкцията на джампъра, нито от масата на кораба. То е нещо, заложено в самата същност на пространството, неизменно като гравитационната константа или числото „пи“. Затова и не скачам към Земята — тя е по-близо до Сириус. Совалката ми отиде настрани, в тази област от космоса, от която разстоянието до Земята е малко повече от дванайсет светлинни години…

Джампът.

Няма нито време, нито усещане. Само радост. Еуфория в най-чистия й вид. Блещукащ мрак, изпълнен с безопасност и покой. Секс, наркотици, алкохол — всичко това не е нищо в сравнение с джампа. Нищо…

Колко жалко, че няма как да стена от щастие.

В джампа няма време. Излизаме от обикновеното пространство и никакви хронометри не са способни да отчетат това време, през което корабът преодолява тези малко над дванайсет светлинни години. Субективно джампът е безкраен.

Блажена вечност…

Ето кое ни привлича към космоса, отново и отново. Не парите и ордените, раздавани щедро от компаниите и правителствата. Не екзотиката на чуждите светове — нея всъщност я няма, защото никой не ни пуска извън космодрумите.

Блажената вечност на джампа. Еуфорията, с която не може да се сравни никое от земните удоволствия.

Нищото се смени с тъмнина, насладата — с болка. Не, не болка — от джампа не остават никакви вредни последствия. Но в сравнение с отишлата си еуфория всяко състояние е болка.

Лежах в креслото, притиснат от коланите към меките възглавници. Безтегловността ми приличаше на претоварване. Дрехата притискаше кожата ми, сякаш бе от олово. Клепачите ми бяха грапави като шмиргел, прорязваха очите ми при всяко движение.

Нищо, нищо, ще има още един джамп…

Простенах и отворих очи. В совалката цареше пълна тъмнина. Само през предните стъкла сияеха звездите. Тук те са ослепителни и бодливи като игли. Но от тях не става по-светло.

Джампърът потракваше тихо, докато изстиваше. В ушите ми още звънтеше — тънък, скимтящ звук. И нищо друго. Совалката беше напълно лишена от енергия, както винаги след джамп. Разтворих с треперещите си пръсти джоба си и измъкнах оттам тръбичката на фенерчето, пречупих я — течността вътре забълбука, разпалвайки студено синьо сияние. Изгасналите екрани на пултовете и бронираните стъкла заблещукаха.

— Я-яко — казах си аз. — А, Петя? Яко?

В ушите ми още кънтеше. Разкопчах коланите, увиснах над креслото, хванат за страничните облегалки, без да откъсвам поглед от реещото се над пулта фенерче. Измина минута, втора, после по пулта започнаха плахо да се разгарят светлинки. Акумулаторите постепенно се съвземаха от джамп-шока. Заработи системата за аварийна вентилация, основана на най-прости електрически схеми. За да функционира, се нуждаеше само от напрежение. После оживя компютърът, избълва няколко мигащи реда и затихна в недоумение. На дисковете нямаше информация. Всички носители, които в момента на джампа са били под въздействието на напрежение, се изтриват от край до край. Малко неудобство за пилотите — и огромен късмет за човечеството.

От контейнера под дясната облегалка на креслото извадих най-горния от компактдисковете и го мушнах в процепа на пулта. Да започнем от „а“ и „бе“… Дискът се завъртя, компютърът жадно поглъщаше операционната система, програмата за животоподдръжка, тестовите програми. Време е да оживяваш, приятелче… Отблъснах се, пресегнах се през креслото и улових движещото се фенерче. Трябваше да огледам совалката. Впрочем много повече ми се искаше да позяпам през илюминаторите. По-скоро, докато не се е включило осветлението, докато компютърът не е съживил основните системи на совалката и плахото шумолене на вентилацията не се е сменило с обичайното бучене.

А звънтенето в ушите още не отминаваше…

Увиснах пред десния илюминатор, вглеждайки се в космоса. Ето го Сириус, едно от обиталищата на хиксоидите. Ярка бяла звезда. А ако обърна глава колкото мога повече, ще се види почти закритата от совалката мъничка жълта звезда — Слънцето.

Компютърът изписука тихо, приключвайки с четенето на първия диск. Отблъснах се от стената, доплувах до пулта, смених диска, погледнах екрана. Всичко е наред, главните вериги вече са пуснати, върви проверка на системата. Откъде е тогава това странно усещане за неправилност у мен? Откъде е тази тревога? Какво не е наред?

Осветлението се включи. Сигурно совалката изглежда забавно отстрани — сияеща песъчинка сред безкрайната пустота. При желание мога да си облека скафандъра, да изляза навън — например, под предлог, че оглеждам товара — и да направя няколко снимки. Но нямам толкова здрави нерви, че да се мотая извън кабината, насаме със звездите и пустотата.

И без това се чувствам странно. Каква е причината?

Извъртях глава, оглеждайки екраните на оживелите пултове, аварийните датчици, и опитвайки се през прииждащия към ушите ми хленч да уловя поне един тревожен сигнал.

По дяволите!

Не звънеше в ушите ми! Звукът идваше от шкафчето с инструменти и продукти!

Разкопчах кобура, извадих пистолета. Дръпнах затвора — кондензаторът от пълнителя се плъзна в позиция за стрелба. Каквото и да се говори, лазерните „Камшици“ на руските авиокомпании имат едно огромно преимущество — с тях може да се стреля в кабината на совалката. Лъчът е прекалено слаб, за да пробие корпуса. Това оръжие също е връстник на „Спирала“, работили са по него още за лунната програма.

Ние така и не отидохме на Луната.

Започнахме да летим към звездите. Към неприветливите искри в небето, които не ни принадлежат.

И никога няма да ни принадлежат.

Най-важното беше да не се съмнявам. Минутен размисъл — и няма да ми достигне смелост да отворя шкафа. Обезумял хиксоид… не, в този шкаф няма да се побере хиксоид… но който и да е, дори мишок-алар без бронежилетка, при всички случаи изгубилото разума си разумно същество е опасен враг.

Отблъснах се с крака от пулта и полетях към шкафчето, свалих предпазителя — на пистолета светна зелено огънче — и отворих вратичката.

На долния рафт, сред наблъсканите гумени пакети с дрехи, потрепваше и тихо, със звънтящ тон, виеше покрито с люспи сиво кълбо.

Изчислител!

Отплувах леко назад, без да откъсвам поглед от скимтящото същество.

Леле-мале!

Какъв дявол те докара тук, мъничък влечугоид? За теб не е било проблем да отвориш кодираните ключалки. Какво са милион комбинации за същество, изпреварващо по скорост на мислене всеки земен компютър и способно да се свърже директно към електронните схеми… Но защо си хукнало към безумието?

Джампът е блажена вечност само за нас, хората.

Нито едно извънземно не е способно да понесе скока през опаката страна на пространството и да запази здравия си разум. Това беше установено преди двайсет години, когато патрули на хиксоидите задържаха край Сириус американска совалка и се състоя същият този дългоочакван Контакт.

И това спаси човечеството.

Ние заехме онази странна ниша, която беше свободна в галактическата йерархия на расите. „Бързоходните платноходи“ на космоса… За извънземните пътят от звезда до звезда трае месеци. За нас — часове или минути. Да работиш като превозвач не е най-приятната роля.

Но поне ни дава свобода.

Влечугоидът продължаваше да стене и да потрепва в ембрионалната си поза. Невъзможно беше да си представя какво става с него… Нечовешка психика, а сега — и нечовешко безумие. Хубавото е само, че изчислителите са едни от най-слабите и беззащитни същества в космоса.

Протегнах ръка и докоснах меките като кадифе люспи. Влечугоидът потрепна под дланта ми, сплеска се, измъкна малките си лапички.

— Глупаче си ти, глупаче… — прошепнах.

Изчислителят леко се тресеше, обръщаше се. Приличаше на едър варан или по-скоро на броненосец. Топлокръвен, май снасящ яйца… познаваме слабо небесните си съседи.

— Какво да правим сега, а? — попитах аз. Зад гърба ми компютърът писукаше, искаше поредния диск. Нищо, ще потърпи. Жизненоважната информация вече е въведена.

Влечугоидът най-накрая изправи тънката си шия, отлепяйки триъгълната си главица от коремчето. Сивите зрителни мембрани трепнаха и се надигнаха.

Очите на изчислителя бяха нежносини, кривогледи.

— На теб вече ти е все едно — казах аз, опитвайки се да отместя поглед. — А на мен сега не ми мърда трибунал. За отвличане на извънземно. Кой ще повярва, че си се качил сам в совалката?

Тясната уста на влечугоида се отвори, разкривайки равните дъвкателни плочки.

— Не, не, не… — прошепна изчислителят.

Побиха ме тръпки. Отскочих, завъртях се и спрях при тавана. Увиснах над шкафчето, прицелен във влечугоида.

— Не ме у-би-вай… — Съществото, което би трябвало да е обезумяло, се вкопчи с лапичките си в пакета с парадната униформа. Чу се звук от разкъсващ се полиетилен. — Чо-ве-ко, не у-би-вай, важ-но е и за два-ма-та.

Какво ли костват тези думи на влечугоида с неговите миниатюрни бели дробове и неразвити гласови струни? Изчислителите винаги са общували на равнище електромагнитни импулси. Живите компютри на космоса. Същите слуги като нас.

Просто по-стари слуги.

— Мо-ля те, чо-ве-ко…

За него тези думи са вик. Истеричен вик в напълно чужда комуникационна система. Дали има слух да чуе отговора ми?

И какво мога да му отговоря?

Как на уводната лекция в астрокурса с нас разговаря Джеймс Макнамара, капитан на совалката „Експлорър“, човекът, осъществил първия контакт… Как ни разказваше известното на всички — за обезумяващите след джампа хиксоиди и изпадащите в кома алари… а после добави онова, което никога не се казва публично: „Мислехме, че случилото се е гибел за човечеството. Но се оказа, че е неговото спасение. В деня, в който извънземните се научат да издържат джампа, ще настъпи краят на независимостта на Земята.“

Ето го и него, краят. Изчислител, запазил разума си след джамп.

— Аз съм при-ятел — прошепна влечугоидът. — Аз съм при-ятел, аз съм при-ятел…

Глава 2

Най-сложното в космоса съвсем не е полетът. Най-сложното е ориентирането. Дори в околоземна орбита това е много отговорна процедура, да не говорим за междузвездното пространство.

Моята „птичка“ се ориентира по шест звезди. Отначало насочих датчика приблизително към Сириус — машината придирчиво свери спектъра му с еталонния и се съгласи с моето мнение, че това е именно Сириус. После с няколко тласъка на двигателите се обърнах към Фомалхаут. Нататък компютърът щеше да работи сам. Шест ориентира. И изчисления — милиони, милиарди операции, за да се разчете онази верига от скокове, която ще отведе „Спирала“ до Слънчевата система, и то именно до Земята.

Ако совалката ми изскочи от джампа някъде в района на Марс — вероятно ще ме спасят. Ако е в района на Плутон — ще се наложи повторно да се мине по обиколен път. Но понякога енергията или кислородът свършват преди совалката до достигне до Земята. А от време на време при поредица от джампове пилотите изпадат в хиперпространствена еуфория. И започват безкрайни скокове в нищото — джамп заради джампа, докато енергията не свърши…

Обърнах се в креслото и погледнах влечугоида. Изчислителят седеше на цилиндъра на джампъра — страшничка фигурка, нещо подобно на мъничък оживял гаргойл.

— Как да те наричам? — попитах.

Навярно той мислеше, но много бързо. Изглеждаше, че отговорът е готов мигновено.

— Наричай ме Карел.

— Това е човешко име.

— Да. Така се е казвал първият… — Пауза, влечугоидът си поемаше въздух, за да продължи фразата — …представител на вашата раса… с който сме успели да общуваме.

— И ти смяташ това за достатъчна причина, за да заемеш името му?

— Да. Не съм ли прав?

— Какво значение има? — свих рамене аз.

Топлокръвният снасящ яйца гущер на име Карел ме гледаше с прозрачните си светлосини очи. Гледаше ме с очакване.

— Аз съм Пьотър.

— Това име свързано ли е с религиозните ти убеждения?

— Какво? О, не, това си е просто име.

— Добре.

Совалката отново се разтресе и се обърна. Вършеше това бавно и тромаво — каквото и да се говори, системата за ориентиране е отпреди петдесет години. Разбира се, подобрявали са я, модернизирали са я, но колкото и добро желание да имаш, не можеш да превърнеш жигулата в мерцедес.

— Нуждаеш ли се от помощ? — изрече влечугоидът с едва забележима въпросителна интонация.

— Каква?

— В изчисленията.

— Благодаря, ще се оправя.

— Искам да бъда полезен.

Какво щастие — втори пилот се намери…

— Нямам нужда от теб. За какъв дявол изобщо влезе в кораба ми?

Изчислителят сниши триъгълната си глава, сякаш беше смутен.

— Пьотър, нося важна информация.

— За кого?

— За хората.

Кимнах. Много съдържателно.

— А от кого?

— От изчислителите.

— Само не ме смятай за балък, ясно ли е? Знаем някои неща за вас!

— Какви? — прошепна влечугоидът.

— Вие нямате решаващ глас в галактическия Конклав. Вашата територия е под колективна опека с най-голямо влияние на Хикси и Даенло. Какво можете да направите за човечеството?

— Да му дадем сила и власт.

Гласът на влечугоида беше равен и безизразен — очевидно предаването на емоции му се удаваше трудно.

— Лъжеш, изчислителю.

— Карел.

— Добре. Лъжеш, Карел. Човечеството не се нуждае от помощ.

— Вашата планета има статус на наблюдател в Конклава. Вие се намирате под съвместната опека на Хикси и Даенло. Силните раси сметнаха, че така ще е по-лесно, отколкото да направят Земята протекторат, и по-изгодно от това да ви унищожат. Вие имате право да основавате колонии, но едва след като останалите раси с право на решаващ глас се откажат от планетата. За двайсет години нито една открита от хората планета не е била предадена на Земята.

— Засега имаме достатъчно място.

— Засега. Никога няма да ви позволят да се разселите из Галактиката. Ще си останете резерват. Ще превозвате спешните стоки — дотогава, докато не открият алтернатива на джампа.

Компютърът изписука и произнесе с мек женски глас:

— Изчисляването на джампа е приключено. Чакам указания.

Протегнах ръка към пулта под внимателния поглед на изчислителя и набрах код на клавиатурата за пароли. Един от панелите на пулта се премести, откривайки малка ниша с три клавиша. Нишата беше осветена с червена светлина.

— Какво е това? — попита влечугоидът.

— Това е смъртоносен пулт, Карел.

Прекарах внимателно пръсти по клавишите. Не е лесно да бъдат натиснати, те са натегнати, на тренажора всички курсисти се убеждават в това.

— В клетвата ни, Карел, има такава фраза… — Следях го с периферното си зрение, опитвайки се да уловя някакво движение. — Най-висша ценност за мен ще бъдат интересите на човечеството. На всяка цена ще го защитавам от заплахите, откъдето и да идват те.

— Това е разумно обещание — съобщи влечугоидът.

— Мога да изпратя совалката в поредица от джампове, да унищожа джампъра или да взривя резервоарите с гориво. Във всеки един случай това ще предизвика смъртта ни.

— Защо, Пьотър?

— За да не научи никой, че вие можете да понасяте джампа.

Не че го лъжех. Честно казано, не можех да разбера готов ли съм да натисна един от клавишите. Но изчислителят прие думите ми напълно сериозно.

— Това не е необходимо, Пьотър. Изобщо не е необходимо. Абсолютно.

— Докажи го. — Отпуснах пръста си върху клавиша за поредица от джампове.

— Другите раси не знаят, че изчислителите могат да понасят джампа.

— Могат да научат.

— Това няма да им помогне, Пьотър. Нашият метод е само за нас. Той е уникален.

— И в какво се състои?

— Ще ти отговоря на Земята.

— Какво искаш да предложиш на хората?

— Ще ти отговоря на Земята.

— Защо?

— Знаем малко за теб, Пьотър. Още не сме решили дали можем да ти се доверим. Информацията е много ценна — ако силните раси я узнаят, ще бъде загубено прекалено много.

Не можах да осмисля веднага намека му.

— Какво, искаш да кажеш, че мога да предам Земята и да съобщя думите ти на други извънземни?

— Да.

А всъщност защо се учудвам? Нали на „Експлорър“ беше и Евелин Ракиш, „проклятието на феминизма“ и „позорът на афро-американците“, тъмнокожа жена-пилот, натрапена на екипажа от лакеите от НАСА. Мила млада жена, която разказала на хиксоидите абсолютно всичко, без никакви мъчения и заплахи. И какво е това джамп, и как се управлява совалката, и къде е Земята… Разбира се, извънземните биха узнали това и без нейна помощ. Но фактът си остава факт.

Гледах записа с разпита й на Земята. Тя така и не успя да обясни постъпката си. Тъй като адвокатът изгради защитата си въз основа на непровереното твърдение за пси-въздействие на хиксоидите върху неговата довереница, Евелин просто беше отстранена от космическата програма. Наложи се да смени името си и да се премести някъде в Канада, където се самоуби след половин година. Може би наистина е скочила през балкона, а може и някой да й е помогнал, не знам…

— А на кого ще можеш да се довериш? На директора на „Трансаеро“? На Асамблеята на ООН? На президента на Русия?

— На Андрей Хрумов.

Мълчах дълго време. Изчислителят направо ме срази.

— Знаеш ли кой е той?

— Психолог, участник в първите контактни преговори между Земята и галактическия Конклав. Автор на „Манифеста на обречените“.

— И още?

— Твой предшественик по мъжка линия.

— Мой дядо.

— Дядо — съгласи се изчислителят.

— Карел, дядо ми ще те убие, ако успее да те хване.

— Аз се движа бавно.

— Той също не е бърз, над седемдесет е. Но много ще се постарае. Ти затова ли влезе точно в моята совалка, защото искаш да се срещнеш с дядо?

— Това беше един от факторите — призна изчислителят.

— Карел, никога не съм предполагал, че вашата раса е толкова безумна. Да искате помощ и сътрудничество от човек, който мрази всичко извънземно, от най-отявления шовинист…

— А кой ти е казал, че ние не сме шовинисти?

Погледнах влечугоида в очите. Той веднага разтвори уста, изкривявайки я в усмивка. Виж ти. Живите компютри имали чувство за хумор.

— Не ми харесва тази работа — признах си аз. — Мамка му. Значи съм загазил заради дядо? Първо за малко да ме скъсат на курсовете, после не искаха да ме вземат на работа, а сега в каква ли каша съм се забъркал…

— Какво да се прави. Това е общ проблем на онези раси, които не могат да избират сами родителите си — каза изчислителят.

Затворих панела на смъртоносния пулт. Стори ми се, че изчислителят въздъхна с облекчение.

Навигационното изчисление едва не отиде нахалост. Прекалено дълго разговарях с изчислителя, заплашвах го със смъртоносния пулт, а времето за взимане на решение изтичаше. Звездите пълзяха по орбитите си и с всеки изминал миг шансовете за успешен джамп намаляваха.

— Приготви се — казах аз на изчислителя. Той разбра и се подготви, като се вкопчи в капака на джампъра, плъзгайки лапи по метала. Очите на влечугоида се завъртяха.

Как ли издържа джампа?

Четири секунди преди автоматичното изтриване на навигационните изчисления натиснах бутона на джампа и пространството се обърна наопаки.

Ооо!

По-дълго, по-дълго, по-дълго…

Нека този миг не свършва никога, нека изчислителят да се гърчи от ужас, нека да се опитва безрезултатно да постигне равноправие за Земята, нека Силните раси играят своите игри… Не ми пука, само да продължи този миг, да се превърне във вечност…

Отворих очи.

Тъмнина и хленчът на изчислителя.

Каква мъка е връщането в реалността.

Химическият фенер блесна в ръцете ми. Видях топлата нишка на собствената си слюнка, плуваща във въздуха и събираща се бавно на топка. Обрах я с ръкав и потърсих с поглед влечугоида. Каква мъка е да се движа…

Изчислителят дрейфуваше при предния илюминатор, редом с мишлето-играчка. Изглежда този джамп му беше повлиял още по-тежко — люспестото тяло се тресеше в непрекъснати конвулсии.

— Изчислител! — повиках го аз. — Карел!

Влечугоидът отдели много бавно главата от корема си и прошепна:

— Моля за извинение…

— Как го правиш? — попитах рязко аз. — Как издържаш джампа?

— Аз… — пауза — ще обясня по-късно…

Пресегнах се, хванах го за предната лапа и го издърпах към пулта. Изчислителят побърза да се качи на мястото си.

Беше готов да обясни всичко, но по-късно. Може би когато станеше прекалено късно? Дали на Земята ще одобрят постъпката ми или ще ми напомнят за клетвата и смъртоносния пулт? Не знам. Но първо трябва да се добера до вкъщи.

Разкопчах коланите и се плъзнах към левия илюминатор. Нищо интересно — само звезди. Като че ли съзвездията са си обичайните, неизкривени.

— Долетяхме ли? — поинтересува се изчислителят.

— Да, само че докъде? — Отблъснах се и прелетях през кабината. Погледнах в другия илюминатор — също нищо особено. Добре, ще се наложи да потърпя. Совалката се върти бавно около оста си, все ще видя нещо.

Компютърът изписука — приборите се съживяваха.

— Трябва ли да се слагат носителите на информация? — попита изчислителят. Погледнах го — той вече се бе преместил на креслото, протягаше лапи под дясната облегалка. Добре се е подготвил, знае кое къде е.

— Ще се справиш ли?

— Вероятно да.

Изчислителят си игра половин минута със заключалката — трите дълги пръста на лапите бяха достатъчно подвижни, но им липсваше срещуположен. Най-накрая отвори заключалката с двете си лапи и измъкна лазерен диск.

— Давай… Карел — промърморих аз.

Речниковият запас на изчислителя беше отличен — той ме разбра.

Няколко минути се взирах в студеното сияние на космоса, а влечугоидът се занимаваше с пулта, съскайки тихо, когато предвидените за използване от хора бутони не се поддаваха на усилията му.

— Мога ли да се включа към системата директно? — попита той накрая след особено бурна схватка с дисковото устройство. Не отговорих, защото поредният оборот на совалката ме награди с наистина красива гледка.

— Карел — повиках го тихо аз. Влечугоидът незабавно доплува до мен.

— Гледай.

Сатурн изглеждаше като на рисунка в детска книжка. Пръстенът беше обърнат с плоскостта си към нас под малък ъгъл, и слънчевата светлина го очертаваше релефно и много цветно. На фона на жълто-кафявото кълбо на планетата, плоско и не особено впечатляващо, пръстенът изглеждаше доста по-материален и масивен… като виеща се в космоса каменна река.

— Красиво ли е? — попитах аз, учудвайки се на въпроса си. Какво е това красота за една извънземна раса?

— Да. — Изчислителят дишаше тежко и учестено. — Това… прилича на дома ми.

— На твоята планета?

— Да…

Прекрасно. В справочника нямаше абсолютно никакви данни за родната планета на изчислителите. Сега смело може да се напише: „има пръстен“…

— Това Сатурн ли е? — попита изчислителят. — Успешен ли се оказа джампът?

— Сатурн е. Но в този факт няма нищо хубаво.

Влечугоидът ме погледна.

— Карел, на моя кораб има ракетни двигатели с течно гориво. Знаеш ли какво е това?

— Боклук — изрече безмилостно изчислителят.

— Вярно е. И за да се върне на Земята, совалката трябва да се озове на разстояние не повече от петстотин хиляди километра от нея, в плоскостта на еклиптиката и със скорост спрямо планетата не повече от четирийсет километра в секунда.

— Боклук… — повтори изчислителят. — Често ли загивате?

Не отговорих, любувайки се на изчезващия от полезрението Сатурн. В края на илюминатора избухна ослепително сияние — слънцето бързаше да надникне в очите ни.

— Нуждаете се от помощ, човеко — каза изчислителят. — Страшно се нуждаете от помощ…

— Ще предприемем нов джамп.

Изчислителят потрепери.

— Тук няма ли човешки селища?

— На Сатурн? Шегаджия. На Йо — това е спътник на планетата — се готвят да направят научна станция. Може и да смогнат за две години.

— Не разполагаме с толкова време. — Изчислителят извърна глава от илюминатора.

Не си направих труда да му напомням, че в совалката няма запас от въздух дори и за седмица. Помогнах му да стигне до пулта, мушнах поредния диск.

— Действай. Аз имам работа.

Оставих влечугоида и заплувах към шкафчето със санитарните средства. Обърнах се с гръб към изчислителя и извадих мек гофриран маркуч, разкопчах панталоните си.

— Потребност за отделяне на отпадъците?

Боже…

Разбира се, не му отговорих. Включих смукача и се опитах да забравя за любопитния поглед на влечугоида, пронизващ гърба ми. Мразя тези дребни битови проблеми. Но какво да се прави, като нямаме изкуствена гравитация…

— Повече не коментирай потребностите ми, ясно ли ти е?

— Извинявай — изрече изчислителят. — Занимавам се с ксенобиология, това е много любопитен аспект…

— По-добре помисли за следващите два джампа.

— Пьотър, ако ми позволиш да работя заедно с компютъра…

— Е?

— Ще отведа кораба до Земята с максималната възможна точност.

Това беше нечувано. Това беше толкова безумно, че в устава дори нямаше пряка забрана. Даже напротив — по-скоро биха сложили точка за допустимостта на използването на помощ от извънземни в навигационните изчисления.

Ако можеше чиновниците да са на мое място…

— Добре — казах аз, усещайки, че преминавам някаква невидима граница. — Как ще го направиш?

— Много просто. — Влечугоидът се отблъсна от креслото, отстъпвайки ми пилотското място, и увисна над пулта. — Често работим с електронни машини.

— Но не с човешки…

— Двоичен код? — Изчислителят прекара лапа над пулта. Притисна я бавно към порта на компютъра, покрит с прозрачно капаче.

— Да го сваля ли? — попитах аз.

Изчислителят не отговори, а междувременно екраните започнаха да гаснат.

Глупаво беше да се намесвам. Просто гледах как влечугоидът изключва компютъра, как машината започва презареждане и спира, без да успее да стартира операционната система. Индикаторът на хард диска мигаше често — информацията отиваше някъде. Очевидно — в малката триъгълна главица.

Интересно, какво ли е да общуваш директно с електронна машина? Нима това наистина е нормалният метод за комуникация на изчислителите?

И как тогава успяват да останат емоционални същества? Четох някъде, че всяко същество, способно да приема информация на равнище отделни байтове, ще се окаже емоционално студено — поне според нашите възприятия. Прекалено голяма разлика в темпото бихме имали…

— Много интересно програмно решение… — каза влечугоидът, махайки лапата си от пулта. При това компютърът не се съживи — екраните продължаваха да тлеят мъждиво, и дори индикаторът на хард диска угасна.

— Какво решение?

— Навигационната система. За такава слаба машина подобна точност и бързодействие са великолепни. Това човешка разработка ли е?

— Да, разбира се.

— Вие сте много способни — съобщи влечугоидът покровителствено.

— Смяташе да изчисляваш координатите за джампа.

— Работя по въпроса.

— И същевременно говориш с мен?

— Това са различни равнища на съзнанието, Пьотър. Вътрешно и външно съзнание. На едното равнище тече обработката на големи масиви от информация. На другото — активна материална дейност.

— И двете равнища работят паралелно?

— Когато е необходимо — като сега — да. Ако се намирам вкъщи, в гнездото, е по-добре да се изключи външното съзнание. Ако съм лишен от достъп до информация, се изключва вътрешното съзнание.

— А кое от съзнанията ти е главно?

— Безсмислен въпрос — отсече влечугоидът.

Но аз не мирясах:

— Кое от двете се е развило по-рано, Карел? Вътрешното или външното съзнание?

— Ксенобиолог ли си?

— Не, но ми е интересно.

— Вътрешното. Външното е изработено изкуствено. — Изглеждаше, че изчислителят отговаря с голяма неохота.

И нищо чудно. Той отново ми даде информация за своята родина — това, което всяка от расите криеше. Опитах се да си представя света, в който е възникнала такава форма на живот. Свят, където не е необходимо да се бориш с врагове, да намираш храна, да се укриваш от лошото време, да създаваш оръдия на труда. Свят, в който оцеляването е зависело от скоростта и точността на обработка на информационните потоци.

Нещо невъобразимо.

Природата не създава уродливи форми на живот. Всяко същество е идеално в своята екологична ниша. Крехките и огромни хиксоиди са крале на горещите и безветрени степи на Сириус. Мишките-алари са родени в хълмистите равнини на Фомалхаут и са се развивали в лабиринтите на дълбоки дупки, за тях е било важно да са дребни и подвижни.

Каква планета може да е изкарала от небитието изчислителите? Свят с пръстен, подобен на сатурновия, свят, където е трябвало да се обработва и обменя информация, и при това именно в електронна форма…

— Приключих с изчисленията — каза влечугоидът. Стори ми се, че ме гледа с ирония. Сякаш беше разбрал за какво си мисля.

— Хайде да проверим.

Изчислителят издаде тихо скрибуцане. Не осъзнах веднага, че това е смях.

— Пьотър, взех от компютъра ти всичко. Намерих идеалната глисада и най-удобния космодрум. Взех под внимание онези гравитационни фактори и движения на звездите, за които хората просто не знаят. Проверих ресурсите на кораба.

Той сложи лапи върху пулта, индикаторът на харддиска заблещука.

— Никога не си имал толкова идеален курс.

Основният екран потрепна и на него се появи навигационна таблица. Компютърът изрече с неуместна гордост:

— Изчислението на джампа приключи. Очаквам нареждания.

Съпроводен от подигравателния поглед на изчислителя, аз избрах в менюто „подробности“.

— Джамп Земя-Земя — съобщи компютърът. — Допустимо отклонение — една милионна от процента.

— Устройва ли те? — попита изчислителят.

И още как. Една стотна беше добър резултат, една хилядна — рядък късмет и гаранция за успешен джамп.

— Приготви се — казах аз, сядайки в креслото. И неволно си пожелах изчислителят все пак да е сбъркал някъде.

Разбира се, това не се случи.

Джамп — и половин час за съживяване на кораба. Похапнах, а влечугоидът категорично отказа да опита човешка храна. Не можех и да очаквам друго — в космоса няма същества с еднакъв метаболизъм.

Вторият джамп ни отведе при Земята.

Дори не се наложи да паля поредното фенерче — излязохме в обикновеното пространство над дневната страна, и планетата плуваше над кораба като гигантски прожектор. Много, много близо — аз дори се уплаших. Преди компютърът да се съживи, гравитацията на Земята можеше да ни привлече по неизчислена траектория.

Но опасенията ми бяха напразни. Совалката излезе от джампа на нормална, стабилна орбита. Погледнах изчислителя, който съскаше и потрепваше, отърсвайки се от джампа, исках дори да го попитам дали това е било замислено от него. Но не го попитах.

— Доволен ли си от изчисленията, Пьотър? — попита влечугоидът.

— Прекрасен джамп — признах аз. — Аз… никога не бих успял да разчета така траекторията.

Изчислителят издаде цъкащ звук.

— Това не е никак лесно, Пьотър. Аз отдавна тренирам подобни изчисления. Предвидихме всеки развой на събитията… дори този, при който би ми се наложило да пилотирам кораба сам.

— От толкова отдавна ли се готвите? — попитах небрежно аз.

— Три години човешко време.

Мълчах. Цивилизацията на изчислителите е изгубила няколко години, за да се добере до Земята. Сериозна игра играят…

— Пьотър, трябва да разбереш, че ние искаме само добро — и за вашата, и за нашата цивилизация. Четири изчислителя пожертваха живота си, за да прикрият проникването ми на твоя кораб. Това… това е страшно много! Расата ни не е многобройна!

Той вече беше свикнал с безтегловността — прехвърли се ловко от джампъра на пода, впивайки ноктите си в мекото покритие, седна в краката ми. Повтори, вдигайки глава към мен:

— Ние искаме само добро, Пьотър!

— За хиксоидите е добра колективната евтаназия. За коод-делдите — канибализмът. Как можете да решавате вместо нас?

— Изучихме историята ви! Вашето общество, мечти, религии, идеали. Отхвърлихме случайните фактори и отделихме основните. Сега ще ви направим предложение, на което не можете да откажете.

Махнах с ръка. Добре, нека да го прави. В края на краищата, не аз решавам. Половин час след кацането главите ще ги болят президенти, експерти по извънземните и генерали от силите за космическа безопасност…

Включих основния предавател и изпратих позивни сигнали. Изминаха десет секунди, преди да ми отговорят — на руски, но с лек английски акцент. Очевидно вече бяха разчели кода на позивните и бяха разбрали с кого си имат работа.

— Орбитален контрол, виждам ви.

— „Трансаеро“, борд трийсет и шест — осемнайсет. Връщам се от Хикси, Сириус.

Пауза.

— Хубава траектория. Как беше полетът?

— Прекрасно. — Чаках търпеливо. Совалката вече беше взета под прицел от радарите, а може би не само от радарите — кой знае кое от митовете за СКОБ, Силите за космическа безопасност, беше лъжа и кое — истина. Смешно е да се мисли, че десетките спътници и няколкото орбитални станции са способни да окажат съпротива на кораб на извънземни. Но всички си плащат данъка за СКОБ, без никой да се възмущава. Разправят, че даже отървалите се от всякакви данъци руски бизнесмени плащат анонимни пожертвования.

Винаги сме се страхували от небето. Това е в човешката кръв — страх пред безкрайната пустота, в която плува Земята. Хората са готови да ядат боклуци и да се лекуват в рушащи се болници, само и само да знаят, че над тях, в безкрайното небе, кръжат няколко железни песъчинки с рентгенови лазери…

— „Трансаеро“, всичко е наред. Предаваме те на руснаците.

— Всичко хубаво, СКОБ.

Дежурният офицер не успя да отговори или не сметна за нужно. Вместо него се появи друг глас:

— „Трансаеро“, добре дошъл. Тук е ЦУП.

— Привет, Земя — казах аз, гледайки белезникавосинята равнина над главата си. Летяхме над Африка — връзката се осъществяваше или през руски кораб, или през някой от щатските ретранслатори. Сега си сътрудничим много добре… няма как иначе.

— Хубаво се движиш — одобри невидимият оператор. — Значи така… Казвам се Максим, аз ще те водя до космодрума. Ще се приземиш на Свободния.

— На Байконур не може ли? — Погледнах накриво навигационния екран, където вече се въртеше глобус, покрит с мрежата на моята орбита. Като че ли траекторията позволяваше.

— Байконур е зает. И двете писти. Ако много се напънем, можем да те насочим към Саратовска — резервна, но какъв е смисълът?

— Добре, Земя. — Нямаше смисъл да споря. Стараят се да не ни приземяват в Китай, освен ако не е необходимо, все пак излишни данъци в хазната на чужда държава. А резервната писта близо до Саратов — бъдещият космодрум „Юрий Гагарин“ — още не беше довършена както трябва. Аз не съм кацал там нито веднъж, но момчетата са ми разказвали.

— Имаш двайсет и пет минути за почивка. Сега излизаш от зоната на връзка, ще те поемем отново в апогея, над Аляска, и веднага ще започнем спирането.

— Всичко ли е наред с кораба? — поинтересувах се аз. Телеметрията започва да се предава от борда автоматично и операторите знаят много по-добре дали „птичката“ е издържала джампа.

— Всичко е наред — успокои ме Максим. — Почивай си. Трийсет секунди до края на сеанса.

— Нося подарък… — промърморих аз, поглеждайки накриво изчислителя.

Операторът се засмя тихо:

— Е, надявам се, че не си без товар. Компанията ни затрупа със запитвания, очевидно договорът…

Гласът прекъсна рязко, като отрязан с нож. Автоматиката беше следила отслабващия сигнал до последния момент, а после просто бе прекъснала връзката. При желание можех да се свържа със СКОБ — техните станции покриваха целия хоризонт, но защо да го правя…

— Не този подарък имах предвид — казах в пустотата. Погледнах изчислителя: — Готви се за шумотевица, Карел. Скоро такива неща ще станат, че…

— Не бива — изрече бързо влечугоидът. — Това не е нужно. Мисията ми не предвижда общуване с официални лица!

— Така ли? — засмях се аз. Поклатих глава. — А ти на какво се надяваше, изчислителю?

— Карел, а не „изчислителю“! — Влечугоидът заклати глава. — Думата „изчислител“ е оскърбителна, Пьотър!

— Защо? Това не е наша измислица, всички извънземни ви наричат така.

— А вас ви наричат превозвачи. — Влечугоидът ме посочи с късата си лапа. — Пьотър, тясната специализация е клеймо. Спасение за слабите раси, но и проклятие! Този, който не може да излезе от рамките, наложени от природата, винаги ще бъде слуга!

— Извинявай. — Аз наистина се смутих. — Добре… Карел. Както кажеш. Но така или иначе трябва да съобщя за теб на Земята.

Влечугоидът сякаш се замисли.

— Имаме десет и половина земни денонощия — съобщи той най-накрая. — През този период расите трябва да изпълнят хаджа.

— Какво?

— Хадж. Поклонение. Подвиг. Служене. Многопластово понятие, което е трудно да се преведе еднозначно.

Той говореше бързо-бързо, сякаш нервничеше:

— Пьотър, вече обясних — трябва да се срещна с Андрей Хрумов. Ти можеш да присъстваш на разговора. Ще разбереш. Официалните канали са твърде бавни!

— Разбира се, че са бавни! Но откъде да знам какво искаш в действителност? Може да са те пратили да убиеш дядо!

— Не! Ние не убиваме! Никога! — Изчислителят дори потрепери при това предположение. — Пьотър, ти ми позволи да управлявам кораба и всичко мина добре. Довери ми се още веднъж!

— Това е просто невъзможно.

— Защо?

— „Черната кутия“, например. Всички разговори на борда са записани. Ще ги прослушат и ще разберат, че не съм летял сам.

— Ще променя записите — изрече небрежно изчислителят. Понечих да му обясня, че това е невъзможно — микрофонът е на стоманена тел, скрита в херметично затворен контейнер, просто не може да се управлява отвън… И се сепнах.

А защо отвън? Тънката лапичка ще легне върху бронята… и моторът ще оживее. Бобините ще се размотаят. Всички наши разговори ще се изтрият, ще се добавят невинни звуци и междуметия — скучаещ пилот си говори сам.

Сигурно изчислителят може да го направи.

— А умееш ли да се правиш на невидим? — Дори не иронизирах. Просто си спомних за процедурата на оглед и контрол. Рентгеновите „вратички“, топлинните детектори, сканиранията на ретината и останалите неща, с които посрещат на космодрума рейсовете от други светове.

Дори изчислителят да е с размерите на котенце, пак не мога да го промъкна през контрола.

— Невидим? Не. Но ще минем през контрола.

Поклатих глава.

— Пьотър, расата ми се готви три години за тази мисия. Всичко ще бъде наред!

Кой знае защо ми се искаше да му вярвам…

— Карел, не…

— Няма да навредя!

— Не. Това е престъпление, разбираш ли? Дори и да не лъжеш, ще ме предадат на трибунал.

— Победителите не ги съдят, Пьотър. — Изчислителят се отблъсна от джампъра, доплува плавно до мен, приземи се върху коленете ми. Повдигна муцунка към лицето ми и повтори умолително: — Повярвай… повярвай ми. Сега ти решаваш съдбата на Галактиката.

Чак заклатих глава.

— Тези думи…

— Това е истината! Пьотър, ако откажеш, след месец Земята няма да я има! Няма да я има… и моята планета!

Глава 3

Над Аляска ЦУП отново възстанови връзката.

— „Трансаеро“, започваме.

— Добре, Земя.

— Всичко ли е наред?

Отместих поглед от влечугоида, преди да отговоря:

— Да.

Ето така, навярно, хората стават предатели. Като повярват на врага. Все едно дали е човек в чуждестранен мундир или говорещ гущер. Не от страх, не от корист — а с най-добри намерения.

Впрочем влечугоидът така или иначе няма шансове. Той не може да си представи системата за сигурност на космодрума… дори и аз не си я представям много добре. Но поне дотолкова я познавам, че да ми е ясно — през постовете не може да се мине.

Совалката се поклащаше и се обръщаше. Земята се премести под краката ми. Сега „Спирала“ летеше с дюзите напред, готвейки се да даде импулс за спиране.

— Първи — каза диспечерът. Залитнах напред в креслото, когато двигателят оживя. Работи седем секунди, преди да настъпи пауза.

Докато компютърът обработваше новата траектория, погледнах изчислителя. Повече нямаше за какво да разговаряме — той вече беше „подправил“ записите на „черната кутия“ и то точно както си го представях. Просто сложи лапите си на пулта… И сега седеше в същата поза, омотан с тънко въженце към скобите на капака на джампъра. Динамичните операции не са като старт с гравитационен лъч на извънземните или като скок през опаката страна на вселената. Претоварванията са неизбежни.

— „Трансаеро“, повтаряме — съобщи диспечерът.

Така ли ми се стори, или гласът му се беше променил?

— Каква е траекторията, Максим?

— Малко нестандартна… — Той явно се колебаеше. Имаше още време до връщане в стабилна орбита. — Внасяме корекции. Втори импулс след девет секунди, продължителност — три цяло и петнайсет стотни…

Изчислителят ме погледна. И бавно, старателно ми намигна със сивия си клепач.

Какво имаше предвид?

Потреперване на корпуса, бучене на двигателя. Тишина.

— Максим… — Стараех се да говоря спокойно. — Според моя пулт импулсът е три цяло и четири десети от секундата. Тяговият момент е изчислен.

Диспечерът мълча пет секунди.

— „Трансаеро“, ние имаме същите данни. Изчисляваме.

— Траекторията!

— Не се вълнувай. Ти си в границите на коридора за кацане.

Това е вече нещо… поне няма да изгоря или да отскоча от атмосферата. Протегнах ръка и докоснах изчислителя — да бъде готов. Сега способностите му можеха да потрябват.

— Пьотър! — Диспечерът изведнъж се обърна към мен по име. — Влизаш в атмосферата нормално.

Въздъхнах шумно.

— Имаш проблеми с планирането3. Пропускаш целта.

Проблем с планирането…

Нека журналистите си пишат за гордо реещи се совалки, захождащи за кацане с пълни трюмове. Совалките планират с грациозността на чугунена ютия. Дори пътнически самолет с отказали двигатели е обречен на падане — и то с нормалните си крила. А какво да кажа за моите разтегателни плоскости, които са способни едва-едва да коригират полета…

Ние падаме. Не летим, а както се казваше в едно анимационно филмче, „падаме красиво“. Право върху идеалните, залети с дебел половин метър бетон писти на космодрума. Падаме, превръщайки кинетичната енергия на орбиталните скорости в подобие на полет.

— С колко я пропускам?

Попитах и в този момент компютърът ми успя да довърши изчисленията си. Диспечерът потвърди:

— Около сто километра, Пьотър.

Преглътнах и казах:

— Чакам указания, Земя.

— Вече не можеш да се върнеш на стабилна орбита. Най-важното е да запазиш спокойствие, Пьотър. Ние те водим.

— Къде, в Китай за сувенири?

— Ти… ще се приземиш край Благовещенск.

— Ще падна край Благовещенск! Или тази седмица там са построили нов космодрум?

— Пьотър, запази спокойствие, търсим варианти.

— Разбрах.

Чаках. Приземяването вече беше започнало. Пътят към Земята е необратим — запасът гориво в „Спирала“ е много, много ограничен. Всичко, което мога да направя сега, е съвсем леко да коригирам траекторията.

— „Трансаеро“, поемаме управлението. Дръж се!

Отново бученето на двигателя — за кратко, той се изпразни докрай, при последния импулс изгори остатъците от горивото. Остана съвсем малко — за атмосферни маневри.

— Пьотър?

Погледнах екрана. Предполагаемата точка на кацане се беше преместила — от Благовещенск към Свободния… но не докрай.

— Коригирахме траекторията…

— И какво?

Пауза. И безпощадният отговор:

— Няма да се приземиш в града.

— Благодаря — прошепнах аз.

— Пьотър, изпращаме хеликоптери…

— Благодаря — повторих. Совалката отново се разтърси, обръщайки се с носа напред. Дори не ме предупредиха за маневрата.

— Пьотър, ще ти се наложи да приземиш кораба ръчно. Слушай ме внимателно… — Диспечерът си пое въздух. — По линията на кацането ти има магистрала…

Засмях се, а и как да не се засмее човек? Да приземиш двайсеттонен „цървул“ на лошо асфалтиран път?

— Това е хубава магистрала, Пьотър…

Като че ли не знам какви са нашите пътища…

— Няма друг изход, пилот.

Разбира се, че няма. На „Спирала“ не е предвидена система за аварийно спасяване. Защо да се претоварва совалката, като има толкова много желаещи да заемат пилотското място, а всеки килограм извънземни боклуци струва немислими пари?

Совалката започна леко да потрепва — първото, все още нежно докосване до атмосферата.

— Да ви вземат дяволите всичките!

Те проведоха съзнателно тази последна, безумна корекция на курса, като на практика ме лишиха от възможността да управлявам совалката. За да отклонят удара от града. За да не ми остане друг избор, освен да приземя „междузвездния кораб“ върху разбито шосе.

— Затваряме магистралата, след половин час ще е чиста.

Той така старателно изговаряше „магистралата“, този непознат за мен мъжага от ЦУП. Веднага си представяш блестящите, прави като стрела западни автостради.

— Връзката прекъсва. Дръж се, Пьотър.

Около совалката се разгоря пламък от йонизирания въздух. Носът на кораба започна бавно да се повдига, предавайки основния удар на плазмата върху стоманения търбух. И въпреки това върху свръхздравото топлоустойчиво стъкло на предния илюминатор се удряха огнени змии.

— Пристигнахме, приятелче — казах аз, обръщайки се към изчислителя.

Това е съдбата.

И тя, навярно, е права. Поправя моите грешки, моята слабохарактерност. Не пуска на Земята врага, успял да омае неопитния пилот…

Изчислителят се усмихваше. Сякаш не го плашеха нито огнената буря наоколо, нито неминуемото разбиване при кацането, нито дивата грешка в изпитаните програми за приземяване…

Грешка в програмите?

— Гадина! — закрещях аз, опитвайки се да се изтръгна от креслото. — Животно!

Най-лесният начин да се мине през контрола на космодрума е като се приземиш извън него.

Ако сега можех да стана, бих разкъсал изчислителя на парчета само с ръцете си. Но претоварването вече ме притискаше, стремеше се да ме издърпа от коланите и да ме захвърли върху чупливия пулт.

Не, нямаше как.

Не.

Но на какво може да се надява люспестото извънземно Карел? Ударът при кацането ще бъде прекалено силен…

Впрочем, откъде знам какво натоварване е способно да издържи тялото му?

„Спирала“ се носеше към земята в разкъсващата се огнена савана.

Изчислителят ме погледна накриво. Той беше в доста по-лоша ситуация: вместо удобното анатомично кресло с широки колани — стоманено въженце през талията…

Екранът заблещука — оранжева призивна светлина. Погледнах към него — върху изчисленията на траекторията бавно плуваха редове:

„Пьотър, всичко е наред. Говори, но не се обръщай лично към мен. Няма да имаме време за повторно изчистване на записите.“

Колкото и да е странно, подчиних се.

— Совалката не може да се приземи извън космодрума — казах.

„Ти можеш“.

— Не, това е невъзможно!

„Ти си добър пилот“.

— Двайсет тона! Необходима е специална писта!

„Мълчи! Мълчи!“

Замълчах. Совалката се тресеше — не прекалено силно, а както обикновено. В илюминаторите плющеше огън. По принцип в такива моменти човек не е на себе си — топлоизолацията е сигурна, но вече два пъти совалки са се разбивали при кацане. Прегорял участък или отлепена керамична плочка — и плазмените струи се втурват вътре.

Но сега ме заплашваше значително по-реална опасност.

За цялата история на космонавтиката не се е налагало совалка да каца на непригодни за целта площадки. Само на специални писти, само на най-добрите военни летища, а за аварийни кацания — само на загладените от самата природа пресъхнали солени езера.

Но не и на пътища.

Спомних си старата комедия от съветски времена, в която пътнически самолет каца на шосе. Тази сцена е снимана на летище — обичайното пътно покритие не би издържало.

В което аз сега ще се уверя на практика.

Колко странно е всичко, случващо се на света. Междузвездните полети и чуждите цивилизации станаха реалност. И нищо, нищичко не се промени! Същите разбити шосета, по които пълзят камази и жигули, същите сапунени опери по телевизията, течаща санитарна техника и сополиви носове напролет.

Бъдещето беше докоснало настоящето, беше го потупало снизходително по рамото и беше отишло да си почива.

Двайсет процента от населението на Земята работят за космоса. Строят кораби, произвеждат гориво, съоръжават смехотворни орбитални крепости, опитват се да се справят с екологията, обезумяла заради ракетния бум.

А на мен ми предстои да се приземявам върху разтопен от горещината асфалт.

— Сбогом — казах на изчислителя. Той си замълча — не само че не произнесе нищо на глас, но и не благоволи да се включи към компютъра.

Добре.

Огнената буря около совалката вече беше утихнала, сега просто се носехме в стратосферата, на височина малко повече от двайсет километра, сякаш това беше обикновен свръхзвуков полет… с неработещи двигатели. Изключих автоматиката, хванах щурвала. Предпазливо полюшнах совалката — тя се подчиняваше добре, при такава скорост налягането на пробягващия въздух компенсираше разредеността.

Ако в резервоарите имаше поне обичайният резерв гориво, бих се опитал да маневрирам и да се приземя на космодрума. Но резервоарите бяха почти празни.

След десет минути се спуснахме до облачния слой и в този момент връзката се възстанови.

— „Трансаеро“, отговорете… — повтаряше уморено диспечерът.

— Чувам ви.

— Борд трийсет и шест — осемнайсет! Виждаме ви!

— Много се радвам — казах аз.

— Пьотър, хеликоптерите са изпратени, пътят е разчистен в точката на кацането ти. Движиш се точно към пътя, имаш немалък шанс.

Не си направих труда да уточнявам колко процента е този шанс. Не беше най-подходящото време за ругатни.

— Какво ме съветвате, Земя?

— Пьотър, тук е Александър Данилов — каза диспечерът. И веднага в разговора се намеси друг глас. Смътно познат. Бях виждал най-добрия пилот на „Трансаеро“, Данилов, два пъти. Сега пилотираше „Буран“, но беше започнал със „Спирала“.

— Пьотър, няма време за съболезнования — започна той. — И ще се постараем да няма нужда от тях. След десет минути ще прелетиш над космодрума. След още две, на височина около пет километра, ще се озовеш над пътя.

Той поне не казваше „над магистралата“…

— Пътят е калпав — съобщи безмилостно Данилов. — Карал съм по него. В този участък, над който ще се снижиш до нулата, е горе-долу читав… оттам често пътуват китайски търговци, малко са позакърпили покритието. Не можеш да разчиташ на автопилота. Какъв е опитът ти от полети?

— Два с инструктор, седем самостоятелни. Всичките на „Спирала“. — Преглътнах и добавих: — Всичките кацания — на автопилот…

— Знам това. Военни учения?

— Девет полета.

— На какво си летял?

— Су-37.

— И това е нещо. Запомни, „Спирала“ все пак е управляема ръчно, при кацане рулят се подчинява бавно, но все пак е възможно. Аз съм кацал ръчно два пъти.

— Пътят широк ли е? — попитах аз. От монотонния ожесточен глас на Данилов вцепенението ме напускаше.

— Пет метра. Можеше да е и по-лошо. Ако се спуснеш точно, колелата няма да попаднат в канавката. Продължи поне стотина метра, преди да започнеш да намаляваш скоростта. Тогава ще имаш всички шансове да оцелееш, след като докоснеш шосето.

— Има ли хора на пътя?

— Вече не. Наистина го изчистиха, не се притеснявай.

— Саша… — От вълнение загубих всякакъв пиетет. — Имам ли реални шансове?

— Не са големи, но имаш. Аз сега съм в хеликоптер… да, виждам те! Погледни надолу… по дяволите, нямаш изглед насам… Виждаш ли космодрума?

Виждах го. Напред и много надолу.

Когато кацах на Свободния, естествено, не прелетях на такава височина над него…

— Движиш се гладко — утеши ме Данилов. — Тази „птичка“ ще лети още. Дадоха ли ти изчислението на курса?

— Да — отговорих, гледайки в екрана. — Две корекции?

— Една, за да излезеш на оста на пътя, другата преди кацането.

— Останало ми е гориво само за една.

Данилов мълча секунда, после взе решение:

— Изпълни първата, иначе изобщо няма да уцелиш. После ще планираш.

— Разбрах.

— Това е всичко, действай — завърши той. — На практика няма вятър, видимостта е идеална. Оставам във връзка с теб, но повече няма да ти преча. Всички да мълчат!

Съпроводих с поглед останалия отдясно на борда космодрум. Четири главни старта за совалки, три малки за спътници. Две прекрасни, широки, великолепно оборудвани писти. Петно на хеликоптер в небето. Помахах мислено на Данилов с ръка.

Изчислителят мълчеше, само чегърташе с лапа по капака на джампъра. Слабото шумолене ме отвличаше и аз погледнах свирепо влечугоида. Той утихна. Изглежда ме разбра.

Изчислението на последната корекция вече беше в компютъра. Общо взето използването на основния двигател в атмосферата не се препоръчваше. Но аз нямах какво да губя.

Дадох потвърждение на маневрата и след няколко секунди двигателят се включи автоматично. В атмосферата работеше някак натегнато, задъхано… а може би вече ми се причуваше… Двусекунден импулс — совалката леко се разтърси, въобразявайки си, че се е научила да лети, после продължи падането си.

Поне наистина летяхме над пътя. Господи, нима в Русия са се научили да прокарват прави пътища, без да заобикалят всяко хълмче? Или този е останал от царско време?

Височината вече беше спаднала до километър. Отпред, по банкетите на пътя, се мяркаха кутийките на колите. Виж ти, наистина са го изчистили…

Скоростта, най-големият ми враг. Над триста километра в час са нищо по космическите мащаби. Но за обикновените пътища и това е недопустимо много.

Разклатих совалката, проверявайки как ми се подчинява рулят. Машината откликна удивително добре. На екрана на компютъра жълтата линия — моята траектория — се отклони от зелената. Върнах „Спирала“ отново на оста на пътя. Безумната надежда, че все пак ще успея да се приземя, започна да изглежда не чак толкова безумна. Бяха ме извели на пътя великолепно — сякаш от много отдавна отработваха тази маневра.

Изчислителят отново започна да дращи по капака. Но вече нямаше време да си отвличам вниманието. Пътят беше на сто метра под нас и височината намаляваше шеметно. Опитах се да видя дали се спускам гладко, но компютърът вече беше безполезен, а обзорът от кабината на „Спирала“ никога не се бе отличавал с особена широта. В последния момент аз все пак поизправих совалката.

В мига, в който машината се наклони, забелязах едновременно две неща. Първо, интуицията не ме беше подвела, наистина рискувах да попадна в канавката, ако не беше последната маневра. Втората новина беше значително по-лоша — на половин километър напред пътят завиваше рязко, заобикаляйки ниско, обрасло с дръвчета хълмче. И не стига това, но срещу мен се движеше някакво превозно средство!

Впрочем за мен нямаше особена разлика в какво точно ще се врежа. Шест секунди, и…

Когато шасито докосна асфалта, совалката се разтресе. Веднага се завъртя като кола върху лед, обръщайки се с лявото крило напред. Машинално я изправих, без да има особен смисъл от това. Срещу мен се движеше грамаден раздрънкан „Икарус“. Шофьорът, видял носещия се към него звездолет, не беше изпаднал в паника, а бе успял да намали скоростта и сега правеше обратен завой.

Господи, ето това е кошмар! Совалката се тресеше, подскачайки върху пътя, но засега успявайки да не пропадне в канавката и да не се преобърне на някоя от многобройните ями. Автобусът отпред се опитваше да избяга, изстисквайки всички сили от двигателя. Какви ги върши, аз съм по-бърз, ще го догоня! Да беше излязъл, да изкара хората… не, няма да успее… поне да изскочи от пътя, някой може да оцелее…

Опитах се да отклоня „Спирала“ от пътя. В банкета, в канавката — само да не е в автобуса! В главата ми изведнъж прокънтя пронизващо-трагичния глас на полузабравена певица: „А градът помисли, че има учения“…

Но совалката явно не споделяше моята готовност за саможертва. Тя вече не подскачаше, а се носеше по пътя, помирила се с асфалта под колелата си. Руските звездолети — най-надеждните в света!

Автобусът все пак набра прилична скорост и разстоянието намаляваше толкова бавно, че успях да забележа номера върху знака: „06-31“, ауспуха, изхвърлящ гъст тъмносив дим и табелката: „Ако не си сигурен, не изпреварвай“.

Така че не тръгнахме да го изпреварваме, а направо се врязахме в него…

Коланите ме прерязаха, совалката се разтресе, изправяйки се на задните си колела. Обшитият с керамика нос на „Спирала“ се оказа по-здрав от изгнилото желязо. Совалката се вряза в автобуса до средата му, докато крилата не спряха шеметното й придвижване. Няколко секунди се движихме в този неочакван тандем, после, помитайки рядко наредените бетонни стълбове, щурмувахме хълмчето. Някъде на десетото дърво и автобусът, и космическият кораб се примириха с преградата и спряха.

В този момент совалката така се разтресе, че за момент изгубих съзнание. А когато успях да отворя очи, със смайване установих, че още съм жив. Носът на „Спирала“ се беше сплескал, кабината се беше нагънала като ветрило, но кой знае как всички стъкла бяха оцелели и осветлението работеше. До падналия джампър изчислителят развързваше въженцето. И как не беше разкъсан на две?

Разтърсих глава, опитвайки се да отмахна кръвта, замъгляваща погледа ми.

А после всичко в мен изтръпна.

Кръвта не беше в очите ми. Всички стъкла на „Спирала“ бяха покрити с кървавочервена каша.

Господи!

Трескаво разкопчах коланите, станах от креслото и тръгнах, залитайки, към шлюза. Изчислителят се изправи до джампъра и ме плесна с лапа по ръката, сякаш се опитваше да ме спре, но на мен не ми беше до него. Совалката се друсаше, явно плъзгайки се по хълма. Вратата към шлюза се отвори от третия път, после задърпах ръчката на аварийния изход. Люкът не поддаде веднага, но все пак се справих — ужасът ми придаваше сили.

Въздухът беше прохладен и сив, от горящата обвивка се вдигаше дим. Наоколо стърчаха клоните на повалени борчета, а от застиналия по-напред „Икарус“ миришеше на изгоряло. Скочих от двуметрова височина, подхлъзнах се върху мократа трева и тръгнах към автобуса със залитане. Част от неговите стъкла също бяха оцелели, само се бяха покрили с паяжина от пукнатини, през които се виждаше същата тази кървавочервена каша.

Само да не са деца! В гърлото ми заседна буца. Разкопчах кобура си с треперещи пръсти. Ще се застрелям, както е достойно за един офицер…

Вратата на автобуса се отвори със скърцане и на земята се изтърколи дебел небръснат мъж с тренировъчен екип. Разтърси глава, огледа смачкания автобус, а после мен. Изправи се. В ръката си стискаше монтьорски лост.

— Скапан космонавт! — разкрещя се той. — Не се налетяхте, мамицата ви!

— Колко? — беше единственото, което успях да попитам. Краката едвам ме държаха, майката Земя укорително ме приканваше да легна. — Колко… са там?

Кимнах към сплесканото купе на автобуса, стараейки се да не поглеждам още веднъж към омазаните стъкла.

— Осемдесет! — изкрещя шофьорът и всичко в мен изтръпна. Точно така, бях убил деца… — Осемдесет сандъка, гадино! Сега не мога да ги платя!

Преди да възприема тези думи и да осъзная, че хората не се возят в сандъци, шофьорът с монтьорския си лост почти се беше добрал до мен.

— Стой! — извиках аз и извадих пистолета. — Аз съм майор Пьотър Хрумов от руските ВВС. Имам право да използвам оръжието! Не се приближавай!

Шофьорът изпусна лоста, седна на склона, захленчи и се залюля, хванал глава с ръцете си. Дочух нещо за китайски доставчици, отглеждащи домати, за жителите на Хабаровск, които не могат да живеят без тези домати, за нещастния „Икарус“, който е хранил и поил шофьора, а сега става само за вторични суровини. Но нямах сили да вникна в думите му. Домати! Осемдесет сандъка! Ако ще да е цялата китайска реколта за тази година!

— От какъв зор возиш домати с автобус? — попитах аз.

— А в какво друго, нямам камаз!

— Успокой се, де, ще ти платят компенсация!

Шофьорът спря да хленчи и вдигна глава. Попита недоверчиво:

— Наистина ли?

— Ще ти платят! — обещах аз, приближавайки се към автобуса. Изглеждаше кошмарно. Наведох се, загребах от земята яркочервена каша и я поднесох към лицето си, като начинаещ вампир. Точно така, домати…

— Значи заради теб бяха затворили пътя? — попита шофьорът иззад гърба ми.

Кимнах, без да се обръщам.

— Мамка му… а аз си помислих, че пак са гръмнали цистерните на влака… — промълви шофьорът. — Винаги, когато горивото ви избухне, отцепват целия район…

— Какво, често ли избухва? — поинтересувах се аз.

— Един-два пъти годишно…

Да, работата е ясна. Ракетите-носители използват много токсично гориво. Стартовете са много, цистерните — стари, и вечно не достига квалифициран персонал…

Въздъхнах:

— Ако не беше твоята таратайка, край с мен…

Шофьорът погледна накриво пътя, почеса се с нокти по бузата.

— Абсолютно, направо си отиваше… Двеста километра?

— Скоростта на кацане беше триста и петдесет.

Шофьорът поцъка с език, тонът му веднага се промени. Вече не бях дошъл отдалече космонавт, а почти колега.

— Не рискувам да вдигам повече от сто тук… Двигателят ми е пълен боклук. Разбира се, вие имате… — Той млъкна, огледа совалката, изплю се, промърмори: — Здравата си ударих главата… как се казваш, космонавте?

— Нали ти казах, Пьотър!

— Петя… А аз съм Коля.

Машинално стиснах подадената ми ръка. Сега можеха да ни снимат за агитационен плакат на компартията — пълно единство между армията и народа. Само дето совалката, хищно пронизала с носа си автобуса, щеше да се наложи да бъде туширана — възникваха някакви неправилни асоциации.

— Откъде долетя? — поинтересува се шофьорът.

— От Сириус А-осем, планетата Хикси.

— Знам я! — оживи се Коля. — Виждал съм Сириус! Синчето ми я показа — то ходи на кръжок по астрономия, сам си сглоби телескоп, един такъв мъничък… И той иска да стане космонавт.

Той се приближи до совалката, протегна плахо ръка към обшивката и с ругатня отскочи назад. Разбира се, керамиката още не беше изстинала, температурата със сигурност беше някъде към сто-двеста градуса.

— Горещ е, мамицата му! — извика Коля. — Всичките ми домати ще се изпържат! Помогни ми да ги разтоварим!

Погледнах укорително шофьора и той махна с ръка:

— А… добре. Какво толкова… Хей, а той не излъчва ли?

— Корабът ли? Не, не се бой. Радиацията е малко по-висока от фоновата. Не е опасно.

Шофьорът закима:

— Вярно, от какво да се страхуваме, след такова нещо… Петя, смятай, че живееш втори живот!

— Аха.

— Това… да го полеем, а?

Толкова се обърках, че не намерих какво да отговоря. Приемайки мълчанието ми за съгласие, шофьорът се метна в кабината и след минута се появи с начената бутилка водка, чаша и парче сланина, увита в „Литературная газета“.

— Само потвърди после, като дойдат катаджиите, че съм бил трезвен! — помоли Коля, докато разстилаше вестника на земята. — Това сега е само… за премахване на стреса…

У мен се появи леко съмнение дали Коля е бил трезвен и за какво му трябваше толкова бързо да се хваща за бутилката, но си замълчах. В края на краищата неговият автобус ми спаси живота.

Седнахме, Коля ми подаде чашата, наля ми, и в този момент се чу шум от хеликоптер.

— Моите идват — казах аз и се изправих.

— Хайде, хайде! — засуети се Коля. — Ето… искаш ли да донеса домат?

Той се хвърли към автобуса и започна да избира от кашата под гумите цели домати. В този момент хеликоптерът, летящ ниско над пътя, се показа в полезрението ми. Колкото и да е странно, това не бяха спасители — от отворената врата стърчеше обективът на телевизионна камера. Операторът, завързан през кръста, ненаситно снимаше картината на пътно-транспортното произшествие.

Отпих машинално от водката и отхапах парче домат. Китайците бяха отгледали хубав, вкусен зеленчук, но водката дереше гърлото като керосин.

Коля веднага се отпусна и ми намигна доволно.

— Сега не трябва да попадаме на катаджиите! — съобщи ми той с тон, внушаващ доверие. — Така че нека твоите да долитат и да ни откарат и двамата! Аз имам стрес, сега трябва да си почивам!

Ето какво било.

— Не се бой, за какви катаджии говориш, ФСБ4 ще разследва случая! — успокоих го аз.

Хеликоптерът продължаваше да кръжи над пътя, без да прави никакви опити да се спусне и да предложи помощ. Изпихме още по малко и спасителите пристигнаха — два леки хеликоптера, оцветени в оранжево-бели ивици и армейски Ка-72 в камуфлажни цветове. Репортерите незабавно се ометоха, сякаш се страхуваха, че военните ще изстрелят ракета по тях. Военният хеликоптер започна да описва кръгове над хълмчето, а от приземилите се спасителни вертолети наскачаха хора и хукнаха към нас. Няколко лекари, двама войници с автомати и самият полковник Данилов. Изправих се, отскубвайки се от лекарите, и рапортувах:

— Докладвам — аварийното кацане е извършено успешно. Няма жертви, товарът е непокътнат. Състоянието на кораба е задоволително…

Данилов ме сграбчи, без да каже нито дума. Беше здрав и набит сибирски мъжага, по-висок от мен с една глава.

— Направи го, Пьотър… — промърмори той. — Мамка му, приземи го! Приземи го!

— И автобусът… ми попадна добре.

Данилов погледна накриво „Икаруса“, намръщи се и повтори моя въпрос:

— Колко са там?

— Там има домати, другарю полковник. Няма жертви.

— Е, Петя… — Данилов се вгледа недоверчиво в доматената каша, полепнала по прозорците. — Приключи се…

Продължавайки да ме прегръща през рамото, той стисна дланта на изгубилия ума и дума шофьор. Очевидно военната униформа правеше по-голямо впечатление, отколкото екипа ми за полети.

— Благодаря ви.

— А, какво толкова… — заразмахва ръце шофьорът. — Гледам — лети. Право към хълма! И си мисля: по дяволите доматите, човекът е по-важен. Взех го на борда… хм… е…

Той наведе смутено глава. Виж го ти Коля!

— Лично ще ви предложа за награда — обеща Данилов. — И ще възстановим загубите ви.

Шофьорът грейна, а Данилов кимна на търпеливо чакащите лекари:

— Няма работа за вас! Не чухте ли? Няма!

Те не изглеждаха огорчени от тази новина. Междувременно полковникът взе от земята бутилката, отпи, намръщи се и се зае да дава заповеди. След пет минути от военния хеликоптер спуснаха още трима войници и разположиха наблизо полева радиостанция.

— Събирай си багажа — махна с ръка Данилов. — Впрочем какви ги говоря… Няма за какво да висиш повече тук. Хайде да те караме вкъщи.

Кимнах, поглеждайки към совалката. Какъв багаж имам всъщност? Няколко сувенира, бельо…

Изчислителят!

Това беше като удар в слънчевия сплит.

Сякаш изведнъж прогледнах.

Изчислителят!

Врязвам се в автобуса, тичам към шлюза, през това време влечугоидът се освобождава от въженцето.

Къде е той?

— Александър Олегович… — прошепнах аз. Данилов се намръщи. — Александър Олегович, там…

Данилов ме хвана за ръката и мълчаливо ме помъкна към совалката. Под отворения люк вече стоеше войник с автомат, но още никой не беше влизал вътре.

— Защо не си спуснал трапа? — попита Данилов.

— Бързах… — прошепнах аз виновно.

— Нали знаеш какво казват за бързата работа, Петя… Помогни ми!

Пред любопитния поглед на войника с автомата помогнах на Данилов да се качи и той се скри в люка. След няколко секунди трапът бавно се спусна надолу.

— Качвай се… — дочух отгоре.

Данилов не беше излязъл от шлюза. Когато се качих, той отвори товарния отсек и заразглежда замислено плочките кортризон.

— Александър Олегович, длъжен съм да ви кажа… — започнах аз полушепнешком.

— Нищо не си длъжен — прекъсна ме Данилов, без да се обръща. — Пьотър, всеки пилот поне по веднъж е возил контрабанда. Всичко ми е ясно. Вземи си багажа и да си ходим.

— Но аз съвсем нямах предвид това!

— Бързо! — сопна се Данилов. — Аз ще прегледам стоката. Ти си събирай багажа.

Тръгнах към кабината като хипнотизиран.

Мъждукащите светлинки на пулта. Събореният цилиндър на джампъра. Доматената каша върху стъклата на кабината. Отвореното шкафче, от което беше изпаднал пакетът с чисто бельо.

За всеки случай погледнах всички рафтове на шкафчето и в хладилника.

Защо ли не бях учуден, че изчислителят го нямаше никъде?

Да, разбира се, врязването в автобуса беше шок за мен. Още по-силни усещания ми донесе облекчението от думите на шофьора.

Но защо толкова лесно забравих — напълно! — за изчислителя?

Спомних си последния миг, в който го видях. Бързото докосване на ноктестата лапа… същата тази лапа, която толкова лесно изтрива паметта на компютъра.

Човекът не е машина. Но дали за изчислителя има разлика? Той ме беше накарал да забравя, поне за малко, за неговото съществуване! А после, докато разговарях с шофьора и замезвах с китайски домати, беше изчезнал!

Естествено бях наясно какво трябва да направя. Да разкажа всичко на Данилов, да отцепят района. Хайка… войници, кучета, хеликоптери, мобилизирани местни жители. Да намерят люспестия Карел!

Да, аз съм малко наивен човек, знам. Но не чак толкова…

Кой ще ми повярва? Вече няма никакви следи от извънземното в совалката. Със сигурност щяха да открият в мен всички признаци на сътресение на мозъка и нервен стрес. Ще поогледат формално околността — и няма да намерят никого. Изчислителят наистина е изчислил всичко! Сега може да лежи, зарит в почвата, или с някакви немислими метаморфози да е приел образа на глиган, дърво или камък… А може и в момента да се носи по пътя със скорост триста километра в час. Какво знаем за извънземните, още повече — за толкова рядко срещащи се като изчислителите?

А мен ме чака болница и отстраняване от полети. Поне това. Малка пенсия, работа като инструктор във военно училище или инженер в някой завод, или шофьор. Ще карам, като Коля, камион с финландско кисело мляко или полско сушено месо и ще разправям на новите си приятели истории за далечни светове.

— Готов ли си, Петя? — ръката на Данилов легна на рамото ми. Потрепнах.

— Да-а… почти.

Пред добродушния му поглед взех куртката си и пакета със сувенирите — абсолютно законни, а не някаква контрабанда! По навик отидох до пулта и изключих всички системи на кораба. Сега с тях щеше да се заеме аварийната команда.

— Тази „птичка“ едва ли отново ще се вдигне в небето — каза сухо Данилов.

Преглътнах, оглеждайки малката кабина. Каквото и да си говорим, дванайсет рейса съм направил с нея… свикнал съм…

— Не се терзай. Достатъчно си летял на „цървул“. Ще ти помогна. Ако искаш, можеш да дойдеш като втори пилот на моя „Буран“.

Така се смаях, че дори не можах да намеря отговор. Данилов ми предлага да отида в неговия екипаж! На най-интересните и изгодни рейсове!

— Да вървим… — Полковникът ме побутна леко към шлюза. — Хеликоптерът чака.

Бях забравил още нещо…

— Ей сега… — Скъсах конеца, на който над пулта висеше коженото мишле. Пуснах играчката в джоба си и погледнах смутено Данилов.

Но той не се засмя.

Когато излитахме, по пътя вече пристигаха три камиона с покрити с платнища каросерии, две леки коли и БТР. Данилов ги изгледа одобрително.

— Какви са плановете, пилот? — извика той, заглушавайки бръмченето на перката. — Ще правим ли пресконференция?

Заклатих глава. Само това оставаше — да лъжа пред целия свят!

— Правилно — реши полковникът. — Ще почакат до утре…

От доста време дочувам, че Данилов е не само най-добрият пилот на „Трансаеро“, гордост на руския космически флот. Говори се, че е сътрудник и на службата за сигурност, а също така, че притежава доста голям пакет с акции на компанията. Вероятно това беше истина — с прекалено голяма лекота взимаше решения.

— Пийни си! — Данилов ми подаде стъклено шишенце. — Истински „Арманяк“… от оня шофьорски боклук още ми се гади!

Послушно отпих от брендито.

— Шофьорът беше ли пиян? — поинтересува се делово Данилов. Задавих се, свих рамене. — Добре, няма да го обвиняваме! Все пак той те спаси! — Полковникът махна с ръка. — Ще му платим за бричката, дребна работа!

Хеликоптерът се носеше над пътя, после зави към Свободния. Гледах в късо остригания тил на пилота и си мислех колко щастлив можех да бъда.

Връщане от курс, чудотворно спасение, повишение в чин и място в екипажа на Данилов… Шум по вестниците и телевизията, някое орденче, връчено от президента… Дядо така щеше да се радва!

Хванал главата си с ръце, гледах приближаващите се здания на космодрума. Под нас се простираха складове, плетеница от релси, някакви оградени черни канали. Преди час прелитах над Свободния, уверен в близката си гибел. Сега се връщам, но не бях радостен…

— Пьотър, всичко наред ли е с теб? — Данилов се наведе към мен. — Нали не те боли главата? Не ти тъмнее пред очите?

Страхотен човек е той, каквото и да си говорим. Дори и да работи в службата за сигурност…

— Всичко е наред, Александър Олегович.

Данилов кимна и отново ми подаде шишенцето.

— Последна глътка. Все пак ще те преглеждат лекари, Пьотър, нищо не може да се направи… Виждаш ли ги, дотичали са…

Хеликоптерът започна да се спуска на площадката. Там наистина стояха две бели фигурки.

— Ще наредя да ти приготвят най-хубавата стая… — размишляваше на глас Данилов през това време.

— Александър Олегович, няма нужда. По-добре да се прибера вкъщи — помолих аз.

Данилов помълча, разглеждайки ме с любопитство. И кимна.

— Добре. Разбирам, пилот. Сега — медицинската комисия. После — обяд. И ще те откараме в Хабаровск. Ще успееш да хванеш вечерния полет за Москва.

Глава 4

Лекарите ме мъчиха цял час. Рентген, анализи, енцефалограма, кой знае защо — гастроскопия. Измъкнах се от ръцете им с усещането, че прекалено рано съм се зарадвал на спасението си. Обещаният от Данилов обяд се оказа малък банкет с началника на космодрума генерал Кисельов и десетина военни с по-ниски чинове. За щастие не пуснаха събралите се репортери, които, според слуховете, вече бяха около петдесет. Затова пък имаше двама американци от „Делта“, върнали се предишната нощ от Керинари-3. Усмихнати, белозъби и спретнати.

— За героизма на руските пилоти! — обяви сухият старец Кисельов, обръщайки първата чаша. Американците заръкопляскаха. На мен също ми се наложи да пия.

След двайсет минути в малката зала цареше пълен хаос. Всички наставаха, разделиха се на групи и заспориха за всичко на света. Благоприличният банкет се превърна в чисто руски запой. Наблюдавах с ужас побратимяването между американските пилоти и руския генерал и пиенето на брудершафти. Офицерите поглъщаха водка и коняк, замезвайки с малки сандвичи с хайвер и шунка. Хората в залата като че ли станаха повече. Към тавана се издигна цигарен дим, а аз внезапно установих, че в чинията със салата, към която се пресегнах, има няколко димящи угарки.

На мига от глъчката изскочи Данилов, погледна ме, улови минаващия наблизо сервитьор — войник с бяла престилка — и му нареди нещо. След минута войникът ми донесе на поднос паница с борш.

— Похапни — посъветва ме появилият се зад гърба ми Данилов. — И хич да не ти прави впечатление, народът доста се развълнува сутринта.

Като че ли аз не се бях развълнувал.

Безумието продължи още половин час. Приведох се над масата, желаейки с цялата си душа да се смаля, и бързо изядох борша. Един от американците се приближи и лицето му просветна, извади фотоапарат и ме щракна няколко пъти. При това избирайки ракурса така, че в него да попаднат няколко празни бутилки водка. Започнах да се вбесявам и в този момент от тълпата, която вече наброяваше трийсет души, сякаш всеки полковник се размножаваше чрез деление, а генералите — чрез пъпкуване, изскочи Данилов. Той като че ли не пиеше по-малко от останалите, но изглеждаше абсолютно трезвен.

— Очаквай портрета си някъде в „Плейбой“ — зарадва ме той. — Отдихът на руския герой… Петя, промъквай се към изхода, аз ей сега ще дойда.

— Как така?

— Всичко е наред, ти изигра ролята си. — Данилов разпери ръце. — Не се притеснявай. Към изхода!

Станах от масата, и неловко усмихнат, започнах да се промъквам към изхода. В далечния й край нисък стеснителен майор събираше в найлонов плик парчета шунка и сьомга от сандвичите.

— Здравейте, Петя! — каза той леко смутено и ми подаде ръка. — А аз съм Максим, Максим Хилер. Аз ви водих от ЦУП…

— Благодаря, Максим — казах му аз от сърце.

— Имам котки вкъщи — призна си Максим. — Много рядка порода, без козина, знаете ли я?

Поклатих глава.

— Та реших да ги зарадвам… все пак естествен продукт, а не „Уискас“!

— Можете да вземете и кашкавал — посъветвах го аз.

Максим кимна радостно:

— Да, и кашкавал обичат…

Промъкнах се край сервитьорите и изскочих в приемната на Кисельов. Входът се охраняваше от двама сержанти с автомати. При вида ми те се стегнаха. Седнах на първия попаднал ми стол, потрих чело.

Какъв кошмар!

Сержантите демонстрираха чудесата на стойката „мирно“.

— Момчета, а често ли се правят такива банкети? — попитах аз.

Единият от сержантите се огледа и произнесе полугласно:

— А, не, само два пъти седмично, другарю майор…

— А вие не сте ли попадали по-рано тук? — поинтересува се вторият страж, по-смелият.

— Не — признах си аз.

Обикновено минавах през всички формалности — това отнемаше половин ден. После подписвах приемо-предавателни протоколи за кораба, получавах билети, пътни пари и се качвах на хеликоптер или кола, които имаха пътуване в същата посока, за да се добера до най-близкия град с летище и да хвана самолет за Москва. Е, случвало се е да изпия чашка коняк с началника на смяна в ЦУП или бира с някой от пилотите…

Вратата се отвори и в приемната изскочи Данилов. Сержантите се вкамениха.

— Аха, седиш — каза доволно полковникът. — Браво. Да вървим. Между другото, осветих лентата на Джонатан…

— Наистина ли?

— Взех апарата да го погледна, случайно отворих задното капаче… — Данилов се усмихна. — Бързо, че ще изпуснеш самолета.

— Трябва да си взема вещите…

— Да вървим!

Хеликоптерът вече развърташе перката си, когато дотичахме при него. До машината стоеше млад лейтенант, придържащ с едната си ръка стремящата се към небето фуражка, а с другата хванал дипломатическото куфарче с моя багаж.

— Сложих там някои неща — подхвърли Данилов. — Не се притеснявай, не е бомба. Подарък за дядо ти. Сам бих го отнесъл, но имам още денонощие да се бъхтя тук… Лейтенант, съпроводете Хрумов до самолета!

— Слушам!

Двамата с Данилов се прегърнахме и аз се качих в кабината на хеликоптера. След мен се вмъкна и лейтенантът.

— Ще се свържа с теб след няколко дни! — извика Данилов. — И поздрави дядо си от мен, Петя!

Разбира се, бях учуден, но не успях да попитам Данилов откъде познава дядо. Хеликоптерът вече се вдигаше нагоре.

— Трябва да успеем — отбеляза лейтенантът, поглеждайки часовника си. — Предполагам…

Все пак не успяхме, но полетът на „Трансаеро“ Хабаробск-Москва, кой знае защо, се забави с половин час. Едва бяхме изскочили от хеликоптера, когато към нас тръгна старичка летищна волга със светещ надпис „Follow me“5. Прекосихме цялата площадка на летището, за да стигнем до „Боинга“. Сетих се със закъснение, че така и не ми дадоха билет.

На трапа стояха две девойки стюардеси и замислено пушещият командир на полета. Лейтенантът изпълни заповедта на Данилов буквално — отведе ме до трапа, връчи ми дипломатическото куфарче и козирува.

— Радвам се да се запознаем! — подаде ми ръка пилотът. — Генадий.

Стюардесите се усмихваха и ме оглеждаха с неприкрит възторг.

— Взаимно е… — казах аз смутено. — Пьотър. Обаче има едно нещо, билетът…

Командирът се захили, докато ме вкарваше в „Боинга“.

— Ако имаш желание, да отидем в кабината? — предложи той. — Пилотирал ли си „седемдесет и седем“? Е, не е звездолет, разбира се, но…

— Благодаря, няма нужда — поклатих глава аз. Интересно би ми било да издигна „Боинг“ във въздуха, но не и с пътници на борда!

— Е, ако ти се прииска…

Настаниха ме в полупразната бизнес класа. Там скучаеха няколко китайци и японци със строги делови костюми, няколко застаряващи гримирани дами и млади бизнесмени с костюми от керинарски „вълнен памук“. Всички ме погледнаха като по команда. После японците тихичко зачуруликаха нещо. Към мен засияха усмивки.

Принуден бях да се усмихна в отговор, сложих дипломатическото куфарче на рафта за багаж и се настаних в широко кресло до дремещ мъж, който на външен вид приличаше на държавен чиновник. Затворих очи, преструвайки се на заспал.

Над главата ми нещо изщрака и се чу гласът на Генадий:

— Уважаеми пътници, компанията „Трансаеро“ ви поднася извиненията си за предизвиканото от техническа неизправност забавяне на полета…

Настаних се по-удобно. През салона пробяга стюардеса, вежливо шепнейки нещо на пътниците. За миг се спря пред мен, закопча колана ми и продължи нататък. „Боингът“ бавно се престрояваше за излитане.

— Щастлив съм да кажа „Добре дошъл на борда на нашия самолет“ на смелия космонавт Пьотър Хрумов, чийто героизъм спаси хиляди човешки животи — продължаваше да говори командирът. Всички пътници от бизнес класата охотно заръкопляскаха. Наложи се да отворя очи и да раздам още някоя и друга усмивка.

И все пак бремето на славата е преходно. „Боингът“ започна да се засилва, тромаво се издигна във въздуха и бавно зави. Пътниците застинаха в креслата си, гледайки мъжествено пред себе си. Погледнах периферно през илюминатора към изправената площадка на летището, въздъхнах и се отпуснах.

Скоро щях да си бъда вкъщи.

И щеше да се наложи да разкажа всичко не на кого да е, а точно на дядо.

Побиха ме тръпки.

Голяма е родната ми страна!

Дори когато летя на бърз американски самолет.

Полетът отне почти шест часа. Успях да се наспя, а по едно време, когато се събудих от ласкавия шепот на една от стюардесите, дори похапнах. Всичко щеше да е прекрасно… ако в момента из Земята не се разхождаше изчислител. Извънземен. Хитър и коварен враг, когото самият аз бях пуснал в родината.

Какви ги забърках…

Докато дремех, ми се присъни ужасен кошмар. Влечугоидът, опасан с ленти с патрони, пълзеше по язовирна стена. Малките очички проблясваха коварно. Подготвяше диверсия — в далечината се издигаха антените на командния център на СКОБ. Сега изчислителят ще взриви електростанцията, антените ще замрат, и лишената от отбрана Земя ще капитулира пред извънземните…

Вероятно като малък бях чел прекалено много книги за шпиони. В дома на дядо цяла стая е заета от рафтове с детективски и приключенски романи. При това той не просто ги чете — конспектира ги с компютър на коленете.

— Лайнерът ни захожда за кацане на летище Шереметиево-1. Моля да затегнете коланите, да загасите цигарите и да се приготвите за кацане…

В Москва тъкмо започваше да се стъмва. „Боингът“ се приземи и пое към терминала. Съседите ми бързо се приготвяха, опаковайки скъпоструващите костюми по телата си в не по-евтини шлифери и якета. Една възрастна дама ме дари със загадъчен поглед, дремещият ми съсед се огледа и спря очи върху мен. Видът му беше такъв, сякаш не разбираше как може да съм му съсед.

— Пьотър… — Командирът на полета излезе от кабината. — Съобщиха ми, че там те чакат репортери… Как си?

Очевидно отговорът се изписа на лицето ми.

— Да вървим.

Излязох от самолета заедно с командира и една от стюардесите. Тръгнахме по пистата към един от служебните входове. Въздухът беше влажен и тежък, като пред дъжд.

— Сега накъде си? — поинтересува се командирът.

— Вкъщи.

— В Звездния?

— Не, просто вкъщи. При дядо, в Переделкино.

— Посреща ли те някой тук?

— Само журналистите.

— Е, добре. Всичко хубаво. Ако някога летиш пак с нас — обади се в кабината.

Кимнах на летеца и му стиснах ръката.

— Може би и аз някой ден… — Командирът се усмихна смутено. — Подадох молба за зачисляване в космическата група.

— Нали приемат само военни летци? — попитах неуверено.

— Вече не. Преди седмица обявиха общ прием.

Интересно…

— Как е там, сред звездите? — попита летецът. Напълно сериозно, без никаква ирония.

Погледнах сградата на летището, сновящите автобуси, светлинките на кацащите самолети.

— Като тук, общо взето…

Влязохме в сградата.

Хубаво е да се върнеш вкъщи. Дори тъгата по джамп-еуфорията те напуска. Излязох през служебния изход, огледах се и тръгнах през чакалнята. Сновяха хора, пристигащи и тръгващи си от бившата столица на Русия, витрините блещукаха. На никого тук не му беше до космонавта, носил се в междузвездната пустота само преди денонощие.

И това беше прекрасно.

Канех се да взема такси, но още бях на изхода, когато дочух вик:

— Пьотър! Хрумов!

Догонваше ме командирът на „Боинга“.

— Мамка му… — Той спря, за да поеме дъх. — По дяволите… Едва те догоних.

— Какво е станало!

— Чака те кола. Щяха да ми откъснат главата.

— Какво означава това?

Летецът само махна с ръка, изразявайки досада. Излязохме от чакалнята на летището и ни обсипаха подмилкващи се гласове:

— Евтино… Закъде сте, момчета? Да ви хвърля до центъра?

Генадий се озъби на таксиджиите и поясни:

— Вчера ограбили някого от нашите. Така… качил се на случайна кола. Пребили го и го ограбили. И във фирмата издадоха заповед — прибирането от летището да става със служебен транспорт.

— Кого са пребили?

— Не знам. Сигурно на теб ще ти кажат.

Отидохме на служебния паркинг. Генадий се огледа.

— Ето там… Сивото волво. По дяволите, ако не те бях догонил…

Често съм използвал служебен транспорт. Но по-рано не ми бяха забранявали да се прибирам пеша.

Някак не ми се побираше в главата, че е възможно някой да ограби и пребие космонавт. Един от онези, които извоюват мястото в Галактиката на цялата Земя.

— Успех, Пьотър… — Летецът ми стисна ръката. — Ти си добър човек…

— Само че? — попитах аз.

— Какво? — Генадий се обърка.

— Добър човек си, само че…

Летецът кимна:

— Да, сигурно. Добър, само че прекалено изряден. И сериозен. Всичко хубаво.

Настаних се отзад. До шофьора седеше мрачен охранител от отряда за безопасност на „Трансаеро“.

— Хрумов? — уточни шофьорът.

— Да. Мен ли чакахте?

— Вече втори час. Полетът се забави. Накъде да карам?

— В Переделкино.

Шофьорът кимна.

— Аха. Карах те веднъж, помниш ли?

Кимнах за всеки случай.

— Бандюгите съвсем са се разпасали… — каза шофьорът. Колата изскочи от паркинга и се понесе по шосето. — Сега возим всички наши.

Слушах някоя и друга минута мнението му за частното извозване, самозабравилите се престъпници, поредните обещания на кмета Полянкин да се самоубие, а после неусетно задрямах.

Когато наближихме знаменитата вилна зона, вече съвсем се беше стъмнило. Шофьорът ме събуди и аз показах пропуска на охраната на входа. Настъпваше вечер, втора поредна вечер, но тъй като бях спал, имах усещането, че светлото време на денонощието се е съкратило до два-три часа.

— Сега надясно — командвах аз. — При вилата на Пастернак завийте…

— Коя е тя?

— Ето тази.

Шофьорът зави майсторски, после попита:

— Пастернак също е наш, от фирмата, нали?

Задавих се и не се сетих какво да отговоря.

— Не, онзи май беше Патерни… — размишляваше шофьорът. — А! Това беше някакъв писател, нали?

— Да — признах аз безпомощно. — Писател. Поет. Знаменит…

Доволният от своята образованост шофьор започна тихо да си подсвирква. Каменният тил на охранителя потрепна и той изрече с неочаквано мек глас:

— Не е красиво да си знаменит…6

Странно нещо са тези случайни срещи.

Колата спря пред вилата на дядо и аз излязох, стараейки се да видя лицето на охранителя. Но така и не успях — в купето беше тъмно.

— Благодаря, момчета — казах.

Волвото се отдалечи с леко бръмчене.

Останах насаме с къщата.

Не, ако кажа, че ме е страх от дядо, няма да е истина. Дори и като малък не ме беше страх. Страхуват се обикновено от бащите, така и трябва при децата. Само че аз така и не успях да разбера какво означава нежна майка и строг баща.

Родителите ми са се разбили. Тогава съм бил на две годинки. Разбили са се със самолет — гадната „тушка“, „ТУ-154“, самолетите, които би трябвало да бъдат спрени от полети още през деветдесетте години на миналия век. Дядо ми ме възпита — ако това изобщо може да се нарече възпитание…

Забавих се пред портичката. Тя не беше заключена — нали и без това Переделкино се охранява надеждно.

Не, щеше да се наложи да си понеса отговорността.

Бутнах портичката и влязох в градината. Светлинките на вилата се виждаха през дърветата — слаби на първия етаж, в антрето, и по-силни — на втория етаж, в кабинета на дядо.

Бях вече при самата вила, когато иззад дърветата изскочи безмълвна черна сянка и се хвърли към мен. Спрях се, позволявайки на Тиран да ме подуши. Попитах:

— Е? Позна ли ме?

Кавказката овчарка е сериозно куче. Тиран изучава пет секунди панталоните ми, после легна на пътеката. Искаше да му обърна полагащото му се внимание, калпазанинът. Не знам защо, но той така и не се научи да ме възприема като стопанин за всичките четири години на кучешкия си живот. По-скоро гледаше на мен като на другар в игрите, а понякога — като на инструмент за чесане на търбуха. Във всеки случай сега в кучешкия му поглед се четеше именно такова желание.

— Не, момче, много нагъл си станал. — Прекрачих през овчарката, извадих ключа и тръгнах да отключвам. Тиран с всички сили се правеше, че изобщо не е разочарован, а просто е легнал на пътечката да си почине.

Влязох във вилата и грижливо заключих вратата. Охраната си е охрана и кучето в градината също не яде напразно своя „педигри“, но ключалката все пак си е по-надеждна.

— Петя, уморен ли си?

Застинах в антрето, гледайки нагоре, към извитата дървена стълба. Треперещият старчески глас долиташе от кабинета. Дядо явно беше оставил вратата отворена, за да чуе кога ще вляза.

— Не, дядо!

— Тогава се качи.

Погледнах с лека тъга вратата на стаята си. Да можех сега да се строполя на мекото легло, малко раздрънкано и скърцащо, но нали точно заради това съм привикнал толкова към него… Да си пусна запис от шума на прибоя… или не, да отворя прозореца широко и да слушам шумоленето на градината…

— Пьотър Данилович! — изрева дядо.

— Идвам! — Втурнах се към стълбите.

Стъпалата бяха ниски и полегати, вероятно за да не правят по-бедна руската литература поради падащи по стълбите стари писатели. Направих пълен оборот, преди да се озова на втория етаж. Вратата към дядовия кабинет беше отворена, а от останалите стаи, отдавна затворени и заключени, сякаш лъхаше на тъмнина и самота. Все пак тук е мрачно… и как дядо живее без мен?

Андрей Валентинович Хрумов, бивш психолог и литератор, бивш участник в преговорите между Земята и галактическия Конклав, човекът, когото наричаха Химлер на Космическата ера, дебелият седемдесетгодишен старец, моят дядо…

Той седеше в старото си кожено кресло, някога светлокафяво, а в момента избеляло в тон с посивелите му коси. И ме гледаше безмълвно. На масата светеше екранът на лаптопа му, а в ъгъла на стаята, сложен на крехка етажерка с книги, бърбореше включеният телевизор.

— Какво има, дядо? — попитах тихо аз.

Дядо бавно се изправи, дойде при мен и ме прегърна. Аз съм с една глава по-висок от него, но отново се почувствах малък.

— Калпазанин… — прошепна дядо… — Петка… калпазанин… в началото предадоха, че си се разбил…

— Вярно ли? — ужасих се аз. Представям си какво му е било на дядо!

— Казаха, че си отклонил совалката от града и си се врязал в земята.

— И ти повярва?

Дядо отстъпи на разстояние една протегната ръка. Погледна ме в очите.

— Аз? Разбира се. Нима ти би постъпил различно?

Премълчах.

— Половин час чаках нови съобщения. Прекъснах телефона. После съобщиха, че совалката е направила аварийно кацане на шосе.

Дядо се засмя тихо, през кашлица.

— Тогава се успокоих. Да се разбиеш, спасявайки хора, можеш. Но при аварийно кацане — никога!

— Защо?

— Затова! — изръмжа дядо, отново минавайки към обичайния си тон. — Прегледаха ли те лекари?

— Разбира се!

— Сътресения, натъртвания, счупвания?

— Нали стоя тук? Не.

Дядо кимна, затътри се към креслото. Аз се настаних на твърдия виенски стол в ъгъла на стаята. От най-ранно детство обичах да седя тук и да гледам тихичко как дядо работи. Понякога той ми разрешаваше да донеса компютъра си, аз го поставях на края на масата и си учех уроците, докато той работеше. А ако беше в добро настроение, вечер свързвахме компютрите с кабел и играехме на някоя стратегическа игра…

— И така, разказвай — каза дядо, настанявайки се в креслото. — Не… почакай.

Той извърна поглед с леко смущение и извади от чекмеджето на масата големия кристален пепелник, лулата, кибрита и кесията с тютюн. Още когато влязох, усетих, че е пушил днес, но не го упрекнах.

Но отдавна не се беше случвало да трови организма си пред мен.

— При изработването на траекторията за кацане… — започнах аз, безнадеждно разглеждайки снимката на стената. На нея бяхме мама, татко и аз — още съвсем мъничък, къдрав и светлокос. Изражението ми беше глупаво и обидено.

— Чакай! — нареди дядо, разпалвайки лулата. — Не ми трябват подробности от кацането ти. Искам да знам какво се случи на Хикси.

Виж ти.

Но всъщност какво можех да очаквам от своя дядо?

— Взех стоката… кортризон…

— Петя, моето момче… първо искам да знам кой. Аларите, изчислителите или куалкуа? И говори свободно, никой не ни слуша.

— Изчислителите… — прошепнах аз.

Дядо пусна към тавана струя бял дим, ухаещ по-скоро на подправки, отколкото на тютюн. Кимна:

— Все пак разчитах на аларите… Те със сигурност ли не са замесени?

— Не знам… — признах аз, вече без да съобразявам нищо. — Като че ли не.

— Петя, учил съм те, че отрицанието никога не може да бъде достатъчно информационно наситено.

— Възможно е и да са.

— Прекрасно. А сега карай наред.

— Хикси. Товар — кортризон. Нормален старт. В момента на излизане в орбита се оказа, че по курса има крайцер… крайцер на аларите…

Дядо се заусмихва доволно.

Отхвърлих всякакви опити да се ориентирам в случващото се и се заех да му разкажа всичко. Накратко, когато ставаше въпрос за предисторията, и по-подробно, когато на сцената — ако малката кабина на „Спирала“ може да се нарече сцена — се появи изчислителят.

— Прекрасно — заключи дядо. — Повече от хубаво.

— Нищо не разбирам — признах си аз.

— Например?

— Какво общо имат тук аларите?

— Какво ти попречи да проведеш полагащия се оглед на совалката преди джампа?

— Крайцерът…

— Точно така. В резултат на извънредния джамп ти, първо — не си намерил изчислителя, второ — предприел си скок с лошо разчетена траектория. И си бил принуден да приемеш помощ от извънземен.

— Значи всичко е било нагласено? Той е лъгал? — Аз дори не се учудих.

Но дядо поклати глава.

— Защо да е лъгал? Съобщил ти е част от истината. В операцията по проникването на Земята участват не само живите компютри, но и войнствените гризачи.

— А на тях за какво им е?

— Петя, въздейства ти известният на всички космонавти факт — че бойните кораби на аларите са най-силните в Конклава. А не ти ли се струва странно, че аларите са принудени да държат толкова чудовищно огромен и разорителен флот? Те също са в капан, Петя. Както и ние, както и изчислителите. Те са бойната гвардия на Конклава. Тази роля може да устройва част от расата, но не и всички алари. Ако бяха войнствени по природа, отдавна щяха да са се самоунищожили или да са се захванали с всички останали извънземни.

Дядо се изкашля, изпразни лулата и се зае да я пълни наново.

— Създала се е класическата ситуация — изрече той доволно. — Има поне три раси в космоса, които не са доволни от сегашното състояние на нещата. Три раси, смятащи себе си за онеправдани, за роби, принудени да играят дадената им роля. Ако знаеше колко отдавна чакам този момент!

— А изчислителят? Как ще го намерим?

— Да го намерим? Защо? Той самият прекрасно знае как да ни намери. По-точно — да намери мен.

Ето на какво у дядо никога не съм гледал сериозно — на манията му за величие.

— Дядо, ти все пак не си секретар на ООН и не си президент на Русия…

— Кому са притрябвали тези длъжности? — изсумтя презрително дядо. — Мислиш ли, че бих сменил това кресло с креслото на Мбани Монтенебо или Алексей Шипунов? Ха!

— Мислиш, че изчислителят наистина е дошъл, за да види теб?

— Разбира се! Как нарича себе си? Карел? Карел Гот… — Дядо се разтресе от кикот. Изобщо не можах да разбера защо нарече изчислителя бог7.

— Дядо… — започнах аз жално. С горе-долу същия тон, както в детството, когато не можех да реша задачата си по диференциално смятане или не можех да запомня параграфите от Галактическия кодекс с официалното им трисмислено тълкуване и кръстосаните им препратки.

— Петя! Уморен си. Сега трябва да поспиш. А аз — да помисля…

Станах — когато дядо ме праща да спя, е безсмислено да се спори. Научил съм това от малък. И все пак попитах:

— Така че… ти не ми се сърдиш? Не ме смяташ за предател?

Дядо остави лулата и ме изгледа смаяно:

— Петя! Ти си се държал прекрасно! Направил си точно това, което е трябвало да направиш! Ако даваха Нобелова награда за възпитание, аз щях да съм безспорният фаворит за нея.

Побързах да се оттегля. Дядо има много слабости, но когато стане въпрос за Нобелова награда — по-добре да се махам. Иначе ще се наложи отново да изслушам историята за това как не я е получил, и всичко това заради страхливите чиновници, които не рискували да дадат заслужената награда на автора на „Манифеста на обречените“ и „Въведение в психологията на нехората“.

Най-накрая се наспах. В своето легло, в съпровода на долитащото през отворения прозорец шумолене на дъжда. И най-важното — бях успокоен от дядо. Щом той смята, че не съм направил беля, довеждайки изчислителя на Земята, значи всичко е наред.

Събудих се късно. Небето беше плътно обвито в облаци. Валеше, а отвън, някъде откъм верандата, приглушено проскимтяваше Тиран. Той си има цяла бърлога там, но очевидно сега му се искаше да е в човешка къща. Станах, разтърках очи, излязох в антрето, пуснах кучето вътре и се върнах да си доспя. Но сънят не искаше да се върне.

Тогава пуснах телевизора, и търкаляйки се в леглото, изслушах последните новини, записани преди час.

Говореха за небивало богата реколта в Нечерноземие, която по никакъв начин не успявали да оберат, за някакви митнически спорове с Велики Китай, за речта на президента на САЩ Мърфи… после споменаха и за мен. Извъртяха компютърна анимация на кацането на „Спирала“, някакъв непознат спец от Рускосмос изказваше версии за причините на недобре изчисленото кацане. После показаха кацаща совалка — не „Спирала“, а „Буран“, но кой от зрителите ще разбере това за три секунди? И мен, пируващ с шофьора на разбития „Икарус“. Хвалеха ме, при това доста. Изчервих се и изтрих този брой на новините от паметта на телевизора.

Днес може би ще ми позволят да си почина вкъщи. Компанията е деликатна по тези въпроси. А виж, утре ще започнат анализи в „Трансаеро“ и в Рускосмос, ще се налага да давам интервюта и да обяснявам на колегите си чудесата на своето спасение…

Леле-мале…

Отидох да се измия, качих се по стълбите, но в стаята на дядо все още цареше тишина, така че направих няколко сандвича в кухнята, взех чайника и се върнах в стаята си. На масата лежеше книгата на дядо „Място под звездите“. Отначало не й обърнах внимание, после забелязах, че обложката е малко по-различна. Названията на галактическите раси бяха станали повече — кървавочервените надписи на черния „космически“ фон. Оказа се, че това е ново издание, както се казва, „допълнено и преработено“.

Седнах при прозореца и докато си дъвчех сандвича, запрелиствах книгата. Като че ли нищо особено не се беше променило. Трите „постулата на Хрумов“, ехидни подигравки с американския астрофизик и ентусиаст на контактите Молдер, кратки и безпощадно лоши характеристики на всички известни на хората раси в космоса. Прелистих статиите за изчислителите и аларите.

Странна работа, за тези раси дядо беше писал направо с омраза! Ако се вярваше на текста, точно те бяха наши заклети врагове, или по-точно — най-опасните ни конкуренти.

Отворих на встъплението на книгата и се зачетох:

Затворих книгата и я оставих на масата. Заслушах се — отгоре се носеха неясни звуци, дядо беше станал.

Обича той да прави асоциации. А винаги ме е учил: „Не вярвай на сравненията! Не вярвай на лъжливите аналогии! Те говорят само за личността на автора, но никога — за същността на разговора!“ А самият той не се гнуси от тях. Или поне в масовите издания като „Място под звездите“.

— Петя! — дочу се отгоре. — Стана ли?

Когато се качих в стаята на дядо, той приключваше разговор по телефона.

— Да, Машенка… Благодаря, златенце. Жълт кантарион? Донеси, разбира се! Каква си ми познавачка на билките… И риган вземи. И бучиниш…

Дядо ме погледна накриво с лека досада, сякаш не очакваше, че ще дойда толкова бързо, преди да е свършил разговора си. Кимна към стола и продължи:

— Безсмъртниче не набра ли? Ох, колко жалко… А поне пасифлора? Душичка… Какво ли щях да правя без теб. Пасифлората ще ни свърши работа. Натоварихте ли? Е, чакам. Чакам. Най-накрая ще те запозная с Петя. Той седи тук до мен. Е, до после.

Странен беше този разговор. Дядо общуваше с непознатата ми Маша така, сякаш му беше любимата внучка. Само дето нямах нито сестри, нито първи братовчедки.

И дядо никога не е изпитвал интерес към лековитите билки, а и към цветята беше почти равнодушен. Изглежда, разговорът съдържаше намеци, код, известен само на двамата. Особено последната фраза, тази, че седя до него, ме караше да съм нащрек. Сякаш дядо даваше да се разбере: „Не мога да говоря свободно…“

Той остави слушалката и помълча за минута. После изрече:

— Маша е аспирантка от петербургския ми център. Много талантлива девойка. Гениална, няма да се побоя да кажа тази дума… в своята област, естествено.

— Във фитотерапията? — подхвърлих аз ехидно.

— Може и така да се каже. — Дядо въздъхна. — Петя, довечера ще имаме сериозен разговор. Много сериозен. Маша ще дойде следобед… Отдавна трябваше да се запознаете.

Господи, да не е решил да ме жени?

— Уви, изобщо не ни е до сватосвания… — Дядо, както винаги, отгатна хода на мислите ми. — Петя, можеш ли да отскочиш до града?

— Да, разбира се.

— Купи продукти. Нещо вкусничко. Вземи бутилка хубаво шампанско. Две-три шишенца „Бейлис“ и „Адвокат“. Половин фунт хайвер. Три зухри шунка без сланина. Ако намериш, и бетен хубаво телешко.

Отново се започна. Дядо обича да се забавлява по такъв начин — да раздава задачи на един дъх, при това давайки мерките за тежест, размери и качество в различни земни и галактически стандарти. Тренировка на паметта… все още помня как се кикотеше целият клас, когато аз, обсебен от набелязаните за след училище покупки, реших контролното по системата на изчисление на хиксоидите…

— Това ли е всичко? — уточних, след като дядо приключи.

— Да. Имаш ли пари?

Преброих наличните.

— Достатъчно са. Та какво смятаме да празнуваме днес?

— Твоето чудесно завръщане! — учуди се дядо.

— Извинявай, дядо — смутих се аз. — Разбира се. Аз да тръгвам?

Дядо въздъхна.

— Да. И да не забравиш да напълниш резервоара догоре, че в Москва пак има недостиг на бензин.

Кимнах и излязох от кабинета. Облякох шлифера си, подсвирнах на Тиран и излязох в дъжда. Гаражът ни е разположен много неудобно, далече от къщата, навярно се е предполагало, че към колата се прилага безропотен и непромокаем шофьор.

Скрих се от дъжда под козирката на покрива и докато се занимавах с катинара, Тиран възбудено се въртеше наоколо. Навярно се надяваше, че ще го взема със себе си. Но не. Първо, след такова нещо се налага тапицерията на седалката да се пере, толкова мръсотия се нанася. И второ, след като крадците в Москва са се самозабравили, нека поне вкъщи да има сигурен охранител.

— Чичо Петя!

Тиран заръмжа, решавайки, че е проспал възможна опасност. Хванах го за нашийника и махнах с ръка на момчето, подало се над оградата.

— Даваха за вас по телевизията.

— Е, и как беше?

— Яко!

Альошка беше син на бизнесмен, наемател или собственик на една от съседните вили. Добро дете.

— А къде бяхте, чичо Петя?

Сякаш не знае, хитрецът. Вече месец откакто при срещите ни се интересува кога ще летя за Сириус.

— На Хикси-43.

— Сириус?

— Аха. — Най-накрая се справих с катинара.

— Красиви ли са камъните там? — поинтересува се замислено Альошка.

Усмихнах се.

— Красиви са. Донесох ти няколко.

— О! — завика Альошка, подскачайки. — Благодаря, чичо Петя. Никой от момчетата няма сириуски камъни!

Сигурно е прекрасно да имаш такава колекция, когато си дете — малки късчета от други планети. Да ги взимаш в дланта си и да си представяш храбрите първооткриватели на далечни светове. Въздъхнах. Да, точно така, първооткриватели… ще дойде ли ден, когато Земята ще може да нарече някоя планета Земя-2?

— Намини по-късно — помолих го. — Сега трябва да отида до града.

Альошка явно се огорчи, но се постара да не го покаже.

— Добре.

— Искаш ли да се повозиш? — предложих аз.

— Не, имам работа… — Момчето вдигна над оградата ръката си, в която държеше голяма мрежа с дръжка за улов на птици. — Лов.

— И много врабци ли налови?

— Нито един. Наплашени са. — Альошка въздъхна. Едва ли изпитваше недостиг на джобни пари, по-скоро това беше от страст към спорта. — Чичо Петя, а извънземните изобщо ли не ги ядат?

— Не. Чуждопланетният органичен живот е отровен.

— Че какъв чуждопланетен живот е това?

— За извънземните е чуждопланетен, глупчо.

Альошка се плесна по челото.

— Летящите животни са огромна рядкост в Галактиката, колкото и да е странно — обясних аз. — Отглеждат ги за красота. В огромни кафези, за да могат да летят. Всъщност при извънземните птиците си живеят по-добре, отколкото тук, на Земята.

— Това е чудесно — каза момчето сериозно. — Аз не бих ги ловил за храна. А ще поиграете ли довечера с мен? Донесоха ми една игра… такава… фруктална…

— Фрактална.

— Да! Плаваща фрактална графика със свръхвисока резолюция. Уо!

— Ще видим. Ако дядо ми разреши да заема телефона — ще се сразим.

Альошка кимна с разбиране — познати проблеми… Махнах му с ръка и тръгнах да изкарвам колата.

Глава 5

Дядо беше прав за бензина. Във всеки случай забелязах, че из московските улици има малко коли. Отначало тръгнах направо към „Елисеевски“8, после си спомних за молбата на Елза Шрьодер. Слава богу, бях си облякъл пак трансаеровската униформа и писмото търпеливо чакаше във вътрешния ми джоб. Въздъхнах, направих обратен завой, тръгнах назад по „Огарьов“ и паркирах старата жигула „дванайсетка“, която дядо не беше сменял от патриотични съображения, пред Главната поща.

Не вярвам в скоростта на нашата поща. По-добре да пусна писмото тук, ще пристигне по-бързо до Франкфурт.

Пуснах жетон в брояча на тротоара, плащайки паркинга, и тръгнах бързо към сградата на пощата. Няколко минувачи ме погледнаха с явен интерес, но, изглежда, никой не ме позна.

Славата е нещо преходно. Е, ако бях отклонил падащата „Спирала“ от Москва, жителите на бившата столица щяха да ме разпознават дълго време. А така…

Наложи се и да доплатя за писмото. Размених „спейс-доларите“ за рубли, залепих на плика две марки от по трийсет копейки и пуснах писмото в кутията. Здравей, господин Шрьодер, порядъчен немски буржоа. Твоята красавица скучае и ти праща поздрави.

Глупаво беше да си взимам колата от паркинга. Минах през подлеза и се озовах в ароматната вътрешност на „Елисеевски“.

Изобилието от вкусна храна е приятно зрелище. По принцип съм равнодушен към гастрономичните новости, но някакви древни инстинкти започваха да изхвърлят адреналин в кръвта и да нашепват: „От всичко! От всичко — и по повече!“

Борейки се с инстинктите, започнах да обикалям щандовете. Първо попаднах на шунката — без сланина, както искаше дядо. Кимнах на усмихващата се продавачка и след като направих наум простите изчисления, изстрелях:

— Седемстотин трийсет и два грама деликатесна шунка, моля…

Навярно не трябваше да изпълнявам толкова буквално молбата на дядо за „три зухри“…

Усмивката на девойката стана напрегната, но тя все пак се опита да изпълни молбата ми. На виртуозността й можеше да се завижда — розовият пласт легна върху кантарчето и тя се поинтересува:

— Седемстотин и трийсет. Да добавя ли?

Чувствайки се като негодник, аз поклатих глава:

— Не, благодаря. Аз… пошегувах се.

Като се усмихваше измъчено, девойката опакова шунката, аз платих и продължих нататък, заричайки се в бъдеще да казвам по-кръгли числа. Това не са преговори по междузвездна търговия и не е изчисляване на джамп… това е просто луксозен магазин за хранителни стоки.

… След четвърт час бях купил всичко. И ликьорите, и бетен хубаво телешко. Изскочих от гастронома с два пакета под мишница, тръгнах по тротоара и ме спря тих глас:

— Синко…

Старицата стоеше на пет метра от входа. Явно нарочно, за да не забележи охраната веднага просякинята. Класическа беднячка — с чисти, но вехти дрехи, стара-престара… Дядо винаги е казвал, че просещите край луксозни магазини не са по-бедни от учителите или районните лекари… но въпреки това продължаваше да им дава.

Спрях се и аз. Посегнах към джоба си.

Старицата гледаше ту към мен, ту към входа на магазина. Зрението й явно още го биваше, въпреки възрастта.

Подадох й банкнота от една рубла. Би било много грозно да търся из джобовете си копейки, при положение, че току-що съм напазарувал за сто рубли.

— Космонавт ли си, синко? — попита бабата. По-скоро утвърдително, отколкото въпросително. Куртката ми беше прекалено характерна.

— Да.

— Кажи… — Старицата отново се огледа и успокоена от липсата на милиция, продължи: — Ти си бил там…

Нима е вярваща?

— Там, в чуждите звездни системи… Ти не си просто пилот, нали?

— Просто пилот съм, бабо. Превозвач.

Нещо ми пречеше, след като се бях откупил с една рубла, да прекъсна старицата и да си тръгна.

— Все едно… — Сбръчканото старческо лице се усмихна леко. — А аз помня още Гагарин… когато беше жив… живях при комунизма.

Дядо ми е казвал, че през миналия век така и не са построили комунизъм, но това не е въпрос, по който да споря с просякини…

— Синко… — Сухата длан ме хвана здраво за китката. — Ти си добър. Хубав човек. Кажи на старицата… нали няма да ме излъжеш?

Пръскаше ситен дъждец, искаше ми се по-бързо да се мушна в топлата вътрешност на жигулата, но при вида на тази старица с непокрита побеляла коса ми стана твърде неловко.

— Няма да излъжа.

— Кажи, очаква ли ни поне нещо добро? На мен ми е вече все едно… — Усмивка, снизходителна като есенен дъжд. — Но имам правнук… и внук, макар и самата аз да се съмнявам понякога в това…

— Какво имате предвид, бабо?

Старицата поклати глава:

— Нима не разбираш? Имаш умни очи… Винаги са ни говорили за велико бъдеще. За щастието на човечеството. Нали съм строила комунизъм… после капитализъм… опитвах се… Всички ние сме търпели заради това. Заради бъдещето, заради щастието… Сега вие строите звездно бъдеще. Момче, вярваш ли, че не е напразно?

— Иска ми се да вярвам — прошепнах.

В този момент от течащия по тротоара ручей от минувачи изскочи милиционер със сив дъждобран. Спря се, изгледа старицата, козирува ми и каза:

— Пак ли?

Старицата отстъпи назад.

— В районното ли искаш? — продължаваше милиционерът.

Бабката заотстъпва бързо. Милиционерът се спусна към нея, но аз го хванах за рамото.

— Остави я!

Слава богу, че всички руски космонавти са на двойно подчинение. Не само към фирмата-превозвач, но и към Рускосмос. А това на практика си е военна организация.

И моето звание майор от ВВС, след указа за тригодишна давност на президента Шипунов, означава нещо и в системата на МВД9.

Но милиционерът не изглеждаше нито ядосан, нито разочарован.

— Вие сте космонавт — изрече той утвърждаващо. — Не мислете, че съм… такъв…

Той беше още съвсем младо момче, този московски милиционер. И, изглежда, не беше негодник като онези, които прибират пари от всеки търговец и гонят просяците.

— Тази старица просто не е с всичкия си… Вечно стои тук и досажда на космонавтите. С въпроси като: „Как е там, сред звездите?“, „Какво ни очаква?“. Болна е…

Погледнах го в очите. Честни очи, просто съвсем млади. Дори по-млади и наивни от моите.

— А може би единствено тя е нормална, сержант?

Той като че ли така и не ме разбра…

Хвърлих продуктите на задната седалка, поседях минута, облегнат на волана.

Вярвам ли в нашето бъдеще?

Бавно обърнах глава и хвърлих поглед към тълпата. Като с камера заснех общия план, а после затворих очи и разгледах картината.

Вярват ли тези хора в звездното бъдеще на човечеството? Необходимо ли им е то на тях, затънали в транспортни проблеми, спиране на парното вкъщи, режим на тока и скъпо струващи продукти? Какво им е дал космосът — освен страх от чуждите светове и измъчената гордост на планетата Земя, че нейните космически кораби са най-бързите в Галактиката…

Натиснах педала с крак и двигателят изрева. Понесох се по „Огарьов“ с ясното желание да се измъкна по-бързо от града…

По-добре никога да не бях излизал от вкъщи. Переделкино — Звездния — Свободния — Галактиката… Прекрасен маршрут. От уюта на дядовия дом в академичния покой на столицата на руската космонавтика, а после — в суетата на космодрума… а след това — джампът.

Джампът! Приказната еуфория на скока и невъобразимо далечните светове, недостъпни дори за въображението. Поне на мен космосът ми е дал страшно много.

Нима съм виновен за това, че именно аз седя в пилотското кресло, преодолявайки междузвездните бездни?

Изтичах от гаража до къщата под ленивия дъжд, който така и не беше решил дали да завали с пълна сила, или да спре. Оказа се, че вратата не е заключена, а антрето е обсипано с пакети, картонени кутии, обемисти чанти. Ако се съдеше по количеството им, при нас беше дошло на гости голямо семейство или експедиция от алпинисти се беше спряла преди изкачването на връх Демокрация. Целият багаж беше мокър — значи непознатите гости току-що бяха пристигнали.

Отсъствах по-малко от три часа, а къщата бе станала като чужда!

Тръгнах към кухнята, лавирайки между кутиите.

— Петя?

— Да, дядо? — отговорих аз както обикновено.

— Оставяй продуктите и се качвай.

Нещо в мен не издържа. Или се бях уморил от такива разпореждания от втория етаж, или си спомних за старицата при магазина… Хвърлих торбите на пода и тръгнах нагоре. Едва по средата на пътя осъзнах, че без изобщо да се замислям, бях пуснал първо торбичката с месото и шунката, а вече върху нея — втората, с бутилките.

Не мога дори една истерия със счупване на бутилки да направя!

Въздухът в стаята беше свеж — очевидно дядо беше проветрявал скоро. Чуваше се тиха музика, някой от композиторите на италианския барок, Корели или Манфредини. Всичко беше повече или по-малко, както обикновено.

Първата изненада бе, че дядо седеше на моето място, на стола. А креслото беше заето и това вече бе втората изненада. Там, преметнала по мъжки крак върху крак, седеше млада жена на двайсет и пет. Много сериозна, с грубовато скулесто лице, събрани в тънка опашка коси, с дънки и домашно плетен пуловер.

Ето това винаги ме смущава — грозноватите девойки.

Започвам да изпитвам някаква вина пред тях. „Не е красиво да не си красив“, ако мога да си позволя тавтологията и да рискувам да перифразирам думите на поета. Разбира се, не може всички жени да бъдат манекенки и победителки в конкурси за красота. Но ако една млада девойка така откровено плюе на собствената си външност, някой е виновен за това.

И винаги се чувствам така, сякаш този някой съм аз.

— Петя, запознай се. — Дядо стана. — Това е Маша. Най-добрата ми сътрудничка.

— Много съм слушала за вас. — Маша ми подаде ръка, без да става. Ръкостискането й беше силно, приятелско. Гласът й — отривист и рязък. — Мисля, че ще се сработим.

— Много ми е приятно — измънках аз.

Дядо ми кимна към своето легло — в стаята нямаше къде другаде да се седне.

— Пьотър, не знам доколко си в течение на плановете… — започна Маша. — Нали нямаш нищо против да минем на „ти“?

— Нямам…

— И правилно. Не обичам формалностите. И така, Андрей Валентинович ме въведе набързо в ситуацията… — започна Маша.

— Извинете…

Маша повдигна вежди.

— Извинявай, ти психолог ли си? — попитах аз.

Маша погледна накриво дядо.

— Аз съм виновен — каза дядо. — Петя изобщо не е наясно със ситуацията. Очаквах началото на събитията след половин година или година…

— Аз съм техник — каза Маша. — Физик по образование, но работя повече като техник. Преди три години Андрей Валентинович ме взе на работа… — Отново поглед към дядо, той кимна. — Занимавах се с разработката на методи и средства… ъъъ… за общуване с извънземни.

— Методи за убийства и мъчения — каза меланхолично дядо.

Нещо ми просветна в ума.

— Бучиниш? Жълт кантарион? Риган? Пасифлора? Докара ли всичко, Маша?

Маша кимна, сякаш не забелязваше иронията ми.

— Дядо! — извиках аз. — Какви ги вършиш?

Бих могъл да заподозра дядо в желание да убие извънземно. Но не в такива… почти промишлени мащаби!

Можеха да го вкарат в затвора за неколкостотин години — дори само заради тези приготовления.

— Нали няма да ме изпортиш, синко? — попита дядо.

Безмълвно погледнах към тавана и ъглите на стаята.

— Всичко е проверено — изрече Маша равнодушно. — Всички „бръмбари“ са намерени отдавна и са свързани с компютър с имитационни програми. Андрей Валентинович го следяха ФСБ, МВД, Рускосмос, ЦРУ и Мосад. Но за тях в момента дядо ти ни говори за коварството на извънземните и ругае президентите.

— Дядо, ти си полудял! — възкликнах аз. — Какво, да не си решил да хванеш изчислителя и да го измъчваш?

— Няма за какво да го хващам, той сам ще дойде — махна с ръка дядо. — А дали ще го измъчвам… зависи от ситуацията. Ще видим.

Маша ме гледаше с любопитство и това ми върна самообладанието.

— Дядо, не си прав — казах. — Изобщо не си прав. Оставяш се да те водят емоциите.

— Аз? — засмя се дядо. — Какви ги говориш, Петя… Отдавна не мога да си позволя този лукс — да се ръководя от емоциите си. Ръководя се само от точните изчисления. Вместо да спориш напразно, по-добре помогни на Маша да приготви яденето. В края на краищата свободното време може да се използва и по приятен начин.

Той се усмихна на двама ни и придърпа към себе си лаптопа. Сякаш даде да се разбере, че разговорът е приключил. Все пак в мен беше останало някакво послушание — станах и излязох подир Маша. А тя вървеше към кухнята толкова уверено, че нямаше никакво съмнение — често е била тук.

В дните, когато съм карал земни боклуци, за да ги обменям за извънземни боклуци…

Ах, дядо!

— Готвенето не е женска работа — каза Маша.

Тя с такова ожесточение удряше с дървеното чукче по бъдещите пържоли, сякаш пред нея беше филе от извънземни.

— Естествено, че не е женска — съгласих се аз. — Най-добрите готвачи винаги са били мъже.

Маша ме погледна накриво, но не започна да спори. Половин час двамата дружно, макар и в пълно мълчание, се занимавахме с приготвянето на обяда. После тя заговори отново:

— Завиждам ти, Пьотър. Да си внук на Андрей Валентинович — това е голямо щастие.

— Знаеш ли, аз някак нямах възможността да избирам и сравнявам…

Маша ме изгледа подозрително:

— Подиграваш ли ми се?

— Не, какви ги говориш.

— Имам проблеми с чувството за хумор — призна си самокритично тя, докато разпалваше огъня под тигана. — Имай го предвид, Петя. Ще работим заедно, трябва да отстраним възможността за конфликти…

— На мен ми е трудно да работя с когото и да било. Креслото за втори пилот при мен е свалено, вместо това там има джампър.

Спомних си старата „Спирала“ и се натъжих.

— А често ли си преживявал джамп?

— Петдесет пъти.

— Наистина ли прилича на оргазъм?

— Н-не… предполагам.

— Нямаш с какво да сравняваш ли?

Какъв кошмар! Има проблеми с чувството за хумор, но не и с непосредствеността.

— Има с какво. Просто това е нещо съвсем различно. Все едно да те молят да сравняваш вкуса на портокал и концерт за орган на Бах.

— Ще избера портокала — заяви решително Маша. — Така. Да вървим да разопаковаме багажа.

Двайсет минути разопаковахме кутиите и чантите. От тях изскочиха блокове от електронна апаратура, намотани кабели и детектори, загърнати грижливо в хартия и памук, сякаш бяха играчки за елха.

— Когато твоят пътник се появи — каза Маша, — го очаква неприятна изненада. Тук има датчици с псевдоразумен блок за разпознаване, магнитни сензори, инфрачервени детектори, активни радиосистеми, измервачи на електрическо поле… Никой няма да мине незабелязан.

— Имаме куче — предупредих я за.

— Ще го затворим. Не, не бива. Ще вкараме кучето в списъка на разрешените обекти.

От време на време Маша тичаше до кухнята и аз използвах възможността да огледам по-внимателно творенията й.

Всичко беше направено ръчно. Явно не беше серийно производство.

Но бе много прецизно.

Възможно ли е един човек да сътвори всичко това, дори и да използва готови схеми и разработки? И двойно по-интересен въпрос — може ли да се скрие такова нещо от съответните органи? Които старателно пресичат всяко недоволство от извънземните?

Не вярвам в гениалността на побърканите учени!

Затова пък вярвам на дядо. А той вярва на Маша…

— Пуснах газта — съобщи Маша, връщайки се от кухнята. — Да вървим да разположим детекторите.

Излязохме на дъжда и се заехме да слагаме детекторите из територията на вилата. Не особено трудна работа, всичките бяха с радиопредаватели и не беше необходимо да се опъват кабели. За половин час осеяхме повехналата трева, стъблата на дърветата, оградата и пътеките със стотина пластмасови устройства, маскирани предимно като камъчета и сухи клончета. Маша скри няколко от детекторите в доста гадни на вид предмети. Знаете, има такива магазинчета, където продават памперси петдесети номер, „отрязани пръсти“, „истинска кръв“ и други неща за забавление на петокласници и възрастни със слаби умствени способности… Трябваше да призная, че изкуствените кучешки екскременти изглеждаха напълно правдоподобно.

После Маша седна в антрето с преносимия пулт, а аз разведох объркания Тиран из територията. Той не обръщаше никакво внимание на провокационно изглеждащите датчици — миризмата не беше същата.

Когато се върнахме, и двамата мокри и не получили никакво удоволствие от разходката, Маша кимна със задоволство:

— Прекрасно. Кучето може да се разхожда безпрепятствено.

Тя без никакъв страх потупа Тиран по муцуната и аз се убедих, че двамата се познават отдавна.

— Ще се възползвам от твоята баня — съобщи Маша, взе най-дребната и неугледна чанта и отиде да се къпе. На мен ми оставаше само да чакам, така че се качих горе.

Дядо седеше пред компютъра и удряше по клавиатурата с вида на поет, на който му е дошъл рядък миг на вдъхновение.

— Разположихме охранителната система — казах аз.

— Браво…

— Дядо, мислиш ли, че ще сработи?

Той ме погледна замислено.

— Изчислителят може да препрограмира дори „черната кутия“ в совалката…

— Трябва да изхождаме от това, че извънземните не са всесилни — отвърна дядо с леко раздразнение. — Иначе ни остава само да се примирим със статуквото…

— А толкова ли е лошо това?

— Не си съгласен с моята позиция? — изуми се дядо.

— Общо взето съм съгласен. — Спомних си московските улици почти без коли, мрачните, напрегнати лица на минувачите, побърканата просякиня. — Разбира се, ние загробваме икономиката на страната… не, не на страната, на цялата планета. Дори и Испания, Португалия и Бразилия да построят космодруми… това е ненормална ситуация.

— И? — окуражи ме дядо.

— Всички тези аварии… разправят, че в Приморието екологията е отишла по дяволите… Да, не можем да издържим на това темпо. Но дядо, ако се решим да противодействаме активно, извънземните могат да унищожат цялата Земя!

— Никога. Кокошката, която снася златни яйца, не я правят на бульон. Дори и да клъвне стопанина по ръката.

— Фалшива аналогия — казах аз.

— Да допуснем, че е фалшива. Но същността си остава. Опасност има само за нас, Петя. Ако направим някоя глупост, могат да ни подведат под наказателна отговорност, да ни пратят да сечем дърва. — Дядо се изкикоти, сякаш си представяше себе си с брадва в ръка и в сняг до колене. — А на майката Земя нищо няма да й стане.

— Дядо, надявам се, че знаеш какво правиш.

— Да.

— Никога не си ме лъгал, дядо. Вярвам ти. Но ме е страх.

Дядо извърна поглед.

— Всичко ще бъде наред, Петя. Но без твоето участие целият план ще се провали. Разбираш ли?

Кимнах. Какво да се право, дядо замисля и разиграва многоходовите си комбинации за много години напред. Глупаво е да се опитвам да го разубедя за един ден.

— Сприятели ли се с Маша?

— Ами… донякъде.

— Интересно момиче — каза дядо.

— Да, умна е — изцедих аз единствения възможен комплимент. Дядо почувства напрежението в гласа ми и възкликна:

— И само това?

— Чистоплътна е — изтърсих, вслушвайки се в шума от водата на първия етаж. Колкото и да е странно, дядо се закикоти:

— Петя, понякога ме смайваш.

— Ти мен също, дядо. Отдавна ли се познавате?

— Отдавна. Аз имам много странни познанства, Петя.

И в този момент аз се сепнах.

— Дядо… Имаш много поздрави от Данилов!

— От Александър Олегович? — Дядо плесна с ръце. — Да, нали той те е посрещнал…

— Не само поздрав — вече съвсем отчаяно прошепнах аз. — Той прати нещо за теб… а аз така и не си отворих дипломатическото куфарче.

— Донеси го тук — изкомандва дядо. Той някак се напрегна целия. — Донеси го, без да го отваряш!

Хукнах надолу. При вратата скимтеше Тиран и дърпаше дръжката с лапа. Отворих му и кучето изскочи в градината. Нека се натича, дъждът поспря… Може пък да задейства някой датчик — Маша е прекалено самоуверена.

Докато търсех дипломатическото куфарче, от банята долиташе плискане на вода и пеене. Маша имаше добър слух. С гласа, уви, беше по-зле.

Качих се с куфарчето в ръка при дядо. И се вцепених.

Той беше станал от креслото си и беше облякъл странен найлонов халат. Прозрачен, двуслоен, при това между двата пласта имаше тънка като паяжина медна мрежа. Лицето му беше прикрито от прозрачен шлем, също с телена решетка.

А в ръката си държеше малък метален агрегат със зелено-кафяв цвят. Антена със сложна форма, два двупозиционни прекъсвача и екранче.

— Куфарчето — на масата! — изкомандва той изпод забралото. — И се отдръпни.

— Дядо, какво е това? — попитах аз.

— Не знам, нали не съм истински заварчик, намерих това на строежа. — Дядо явно отвърна с цитат, само че не разбрах откъде10. — Това е индикатор за органични същества, синко.

На леглото беше захвърлен отворен куфар, явно донесен от Маша. В него бяха останали още доста най-различни непознати устройства.

— Да видим… — прошепна дядо и щракна прекъсвача.

Екранът засвети в червено.

— Твоят изчислител може ли да се побере в куфарчето? — попита дядо невинно. И всичко в мен изстина още повече.

— Не… Не знам…

— И никой не знае — съгласи се дядо. Без да откъсва поглед от куфарчето, той се дотътри до леглото и взе нещо, много приличащо на оръжие. Ръкохватка, спусък и конусовидна цев. Изглежда, оръжието не беше огнестрелно — цевта приличаше на антена.

— Не бива! — възкликнах аз и в този момент дядо натисна спусъка. Не стана абсолютно нищо, само в ушите ми се появи лек звук, който сякаш нямаше източник.

— Това е прототип на парализиращ излъчвател — каза дядо, отмествайки оръжието. — Еднозаряден. Действа на всички земни форми на живот.

— А на извънземните?

— Сега ще видим.

Дядо се приближи към масата и отвори куфарчето. Вътре имаше няколко малки пакета — с моя багаж и сувенирите. И един голям.

Дядо го разгърна много прецизно и внимателно.

Въздъхна и седна в креслото. Зае се да сваля прозрачния шлем.

— Саша все още помни колко обичам червената риба… — каза той. — Искаш ли, Пьотър? Добре осолена… освен това и парализирана сьомга.

Отхапах парче от рибата, сдъвках го.

Риба като риба. Странното оръжие не беше повлияло на вкуса й.

— Добра сьомга, дядо… — казах. — Какво ти е?

Той седеше, хванал главата си с ръце и гледаше в куфарчето.

Погледна тъжно към мен.

— Мислиш ли, че не ме е страх, Петя? Мислиш ли, че нощем не ме преследват кошмари? Нерви, Петя… Вече си мислех, че няма да доживея този ден… няма да успея… сам.

По стълбата се чуха стъпки и дядо се сепна.

— Иди да се изкъпеш. Ние с Маша трябва да поговорим.

Заобиколих застиналата на вратата девойка — тя беше с халат и кърпа на главата.

— Воювахме тук — любезно съобщих аз.

Къпах се дълго и с удоволствие. Сякаш можех да изстържа от тялото си всички неприятности и изненади от последните дни. И да си върна предишното спокойно състояние на духа.

Все пак бях свикнал с увереността — в себе си и в утрешния ден. Още от малък знаех — на света го има дядо, чиито ехидни реплики се публикуват на първите страници във вестниците, дядо, с когото идват да се съветват депутати и бизнесмени. Зад него — като зад каменна стена. Не, той никога нищо не ми е натрапвал. Аз сам си избирах курсовете, които записвах в училище, спортните секции, в които ходех да се занимавам, сам реших да стана военен летец, после се преместих при космонавтите… но дядо винаги е бил готов да помогне.

Интересно, а има ли в Галактическото семейство внуци?

Усмихнах се, започнах да си подпявам нещо, после си спомних за немузикалното пеене на Маша и млъкнах.

Музицирането в банята е почти порок.

Хубава аналогия беше привел дядо в книгата си, за децата и сираците. Обидна за човечеството, но отдавна ни е време да се научим да се обиждаме.

Но нали всички аналогии са лъжливи?

Нещо ме подтискаше. Някакъв студ се беше стаил в гърдите ми и докосваше нервите ми с тънки паякови пипалца. И не можех да го прогоня с горещия душ.

Сякаш бях подминал нещо важно. Извърнал се бях, без да желая да го видя…

Пфу, това вече някаква неврастения ли е? Всичко ми е наред. Доколкото е възможно, разбира се.

Изтрих се с меката стара хавлиена кърпа, взех от рафта сешоара и леко си подсуших косата. Маша или се беше притеснявала да го използва, или не го беше забелязала. По-скоро не го е забелязала. Трябва да й го предложа. Странно момиче…

Интересно, дали ме е харесала? Не като внук на обожавания Андрей Хрумов, а просто като човек?

Надникнах дали няма някой в стаята ми и излязох от банята. Маша е безцеремонна девойка, може да нахълта без да чука. А аз не съм свикнал с това. Сигурно още от петгодишна възраст съм се научил аз да съм си господар в стаята. Ако не искам, дядо не влиза тук. По-късно прочетох в една от книгите му, че загубата на „личната територия“ води към анормално развитие — както при отделния индивид, така и в нациите или расите. Дядо имаше предвид човечеството, неспособно понастоящем да контролира Земята. Прогнозираше до какво ще доведе това в края на краищата, правейки доста рисковани аналогии с историите на различни народи. Но вероятно прилагаше убежденията си и към мен.

На вратата се почука тихо.

— Петя — повика ме дядо. — Ако си се освежил, помогни ни да сервираме яденето.

Не обичам такива домашни банкети. Не виждам смисъл в тях. Едно е когато дойдат гости и искаш да им организираш истински празник, фини порцеланови съдове, кристални чаши, някакъв телешки бут, запечен в бадемов сос, и червено „Божоле“, току-що пристигнало от Франция… Хубаво е, когато доставяш удоволствие на хората.

Или когато ти имаш повод за празнуване, отиваш в малко уютно ресторантче… и докато си пийваш от халбата светла бира, разкъсваш шашлика по карски…

Съвсем друго е, когато се суетиш, готвиш, правиш по-засукани салати, слагаш покривка на масата, редиш приборите… за да започнеш след няколко часа, когато всичко е изядено и изпито, да миеш съдовете и да ликвидираш всички следи от тържеството.

Глупаво, нали?

Можеше да седнем в кухнята, да затоплим пици в микровълновата, да си отворим по бутилка чешка бира. Даже свещ можехме да си запалим в празна чаша насред масата…

Носех се от кухнята в трапезарията и мимоходом забелязах, как със старанията на Маша масата придобива тържествен вид. Тя и свещник намери отнякъде, и салфетки с пъстри рисунки, и старинна мелхиорова кофичка за лед… дори не знаех, че имаме толкова много ненужни вещи. Почетното място бе заето от чиния с парализираната сьомга.

Маша не бе забравила и пулта за сигнализация — беше го оставила до своята чиния. Винаги на стража.

— Красиво е, нали? — поинтересува се тя, когато спрях да си отдъхна. С дългата тъмночервена рокля и прибраните коси беше станала значително по-симпатична.

А може би просто сега се бях вгледал по-внимателно?

— Аха… — Поколебах се и попитах: — Никой друг ли не очакваме?

— Не, защо?

— А, нищо…

Направо му идва на човек да тръгне по съседните вили, да хване някого от старците писатели или внуците им безделници и да ги покани на вечеря. Нека оценяват.

А не бива така. Предстояха ни делови разговори.

Седнахме на масата едва след половин час. Вече беше късно за обяд, а за вечеря бе още рано. Поглеждах скришом дядо — толкова забавно изглеждаше. Беше сменил трикотажните панталони и пуловера със старомоден костюм, бяла риза и тясна вратовръзка, която сигурно някога е била на мода. В такива дрехи пенсионерите ходят да искат повишаване на пенсиите и безплатен общински ремонт на апартамента. Само орден на гърдите не му достига… само това дядо не е заслужил. Никога не е воювал. Нито в Кавказката кампания, нито по време на Кримската криза.

Може би затова все още е толкова войнствен?

— Деца… — Дядо се изкашля, погледна накриво първо мен, после и Маша. — Момчета и девойки… отдавна трябваше да се запознаете.

Интересно начало.

— Двайсет и пет години чаках деня, в който за човечеството ще се появи шанс — продължаваше дядо. — Четвърт век. Една трета от живота. Подготвях се. И навярно много от постъпките ми не са били прекалено етични… Но така трябваше.

Той повъртя чашата в ръка, погледна накриво бутилката с най-хубавата московска водка — „Стара столица“.

— Сега усещам, че нашият ден е дошъл. Денят на цялото човечество. Дори и то да не знае още… Петя!

Отворих безмълвно бутилката, налях на дядо пълна чаша, на себе си — съвсем мъничко, после погледнах към Маша.

Под внимателния й поглед чашата се напълни до ръба.

— За нас… авантюристите. — Дядо изпи водката на екс. — Пьотър, ако не искаш, налей си минерална вода.

С облекчение излях водката си в дядовата чаша и напълних моята с минерална вода „Боржоми“. Маша ме разглеждаше с нездраво любопитство.

— Петя, винаги ли си толкова изряден?

— Нима това е лошо? — отговорих с въпрос аз.

— Малко е скучно.

— Не съм забелязал.

Няколко минути просто ядохме. Маша беше направила добре пържолите. Аз даже се отпуснах — може би всички делови разговори ще се сведат до два-три патриотични тоста.

— Единственият шанс човечеството да заеме достойно място в Галактиката, е да стане незаменимо — неочаквано каза дядо.

— Ние и така сме незаменими — възразих аз.

— Най-бързите кораби… да. Полезни сме, Петя. Не бива да се бърка полезността с незаменимостта. Чаках четвърт век. Надявах се и очаквах ситуация, в която човечеството ще може да направи нещо немислимо за останалите раси…

Дядо се чукна с Маша, двамата отпиха. Лицето на гостенката ни беше невъзмутимо, тя явно знаеше за какво става въпрос. Това беше малко обидно.

— Надявах се, че три относително млади и също като нас — уязвени в амбициите си раси — чакат същото — произнесе дядо. Очите му леко заблестяха. — Аларите, изчислителите, куалкуа. Бойци, математици, хамелеони.

— Какви?

— В течение ли си, че расата куалкуа няма постоянен облик?

Свих рамене. Да, разбира се, в тези филми, които съм гледал, куалкуа изглеждаха по най-различни начини.

— Протоплазмени симбиотични същества, които нямат вътрешен и външен скелет, с маса, варираща от половин килограм до центнер11. — Дядо се засмя приглушено. — Незаменими за монтаж и ремонт, могат да се промъкнат във всяка пукнатина и да се съберат в дребен работен модул… или в бойната глава на ракета. Колко им е приятна тази роля, Петя?

— Не знаем каква е психологията им, дядо. Дори и ти не знаеш.

— Глупости! Стремежът към живот и инстинктът за самосъхранение са неизменна константа. Не съществува раса, която да не се стреми да оцелее! А куалкуа са разменните жетони на космоса. Кой влиза в работещи реактори? Куалкуа. Кой се качва на разузнавателните сонди до планети, откъдето няма връщане? Разбира се, куалкуа. Малкото непретенциозно разумно същество… Куалкуа.

Свинщина, разбира се. Знаех всичко това. Но никога не бях чувал, че куалкуа са възмутени от положението. Впрочем чували ли са обикновените хиксоиди или прашни за недоволството на хората?

— Изчислителите проникнаха на Земята. С единствената цел да се срещнат с мен. — Дядо се пресегна към бутилката и сам напълни чашата си. — Те са разбрали. Те са успели да анализират текстовете ми. Те знаят, че съм способен да помогна.

Не, дядо остарява… Откъде има такова самочувствие? Нали зад него не стои никой — освен няколко научни центрове, занимаващи се с въпросите на екстратералната психология, и една фанатична девойка. Нито има достъп до кораби, нито…

Впрочем достъп имам аз!

Побиха ме тръпки…

— Дядо, а ако изчислителят е излъгал? — попитах аз. — Ако не дойде при теб?

— Казал е истината! — изръмжа дядо.

— Ако умре по пътя? Трябва да прекоси цялата страна. Той е чужд тук, при напълно непознати условия, самичък на враждебна планета!

Дядо сведе поглед.

— Трябва да се е подготвял — изрече начумерено той. — Длъжен е бил да предвиди всичко. Всички раси имат данните за планетата ни. Нали знаеш принципа за информационна еднопосочност на Конклава? Ние нямаме право да искаме информация за по-стари раси, но сме длъжни да я предоставяме…

— Знам, дядо. Но не може да се предвиди всичко.

— Няма да се учудя, ако е предвидил дори твоя автобус с домати! — изрече мрачно дядо.

— Още малко и ще се сбиете — отбеляза Маша, сипвайки си от салатата.

Замълчахме. Наистина се бяхме увлекли…

— Извинявай, дядо — казах аз. Изведнъж ми се прииска да си пийна нещо. Не водка, разбира се, но в кухнята трябваше да има вино.

— И ти извинявай, Петя — дядо потри челото си. — Пусни Тиран, не чуваш ли, че скимти…

Отидох в кухнята, взех бутилка молдавско „Нигру де Пуркал“ и тирбушон. От верандата наистина се чуваше приглушеното ръмжене на кучето. Да не е заваляло отново? Или песът е решил, че трябва да присъства на вечерята?

Тръгнах към вратата с бутилка в ръка, запалих лампата в антрето и започнах да отключвам. Тиран задраска възбудено по вратата.

— Какво шумолиш като плъх в мазе… — казах аз и отворих. — Поне да беше излаял.

Не, той нямаше как да излае.

С вид на изпълнил дълга си, Тиран тържествено влезе в антрето, влачейки по пода тялото на влечугоида. Могъщите челюсти стискаха здраво гърлото на изчислителя. Песът хвърли извънземното в краката ми и побутна с муцуна коляното ми.

Похвали ме, млади господарю…

— Дядо! — закрещях аз. — Дядо!