Стрелецът

Послеслов

Историята, която прочетохте и която е почти (но не съвсем) завършена, сама по себе си представлява „първото стъпало“ в едно много по-голямо произведение, наречено „Тъмната кула“. Вече съм написал част от него, но ми предстои още много работа. Според предварителните ми изчисления повествованието ще заеме 3000 страници, а може би дори повече. Навярно ще си кажете, че съм прекалено самоуверен и амбициозен, че плановете ми относно този роман са налудничави… ала попитайте преподавателите по английска литература какви са били плановете на Чосър за написването на „Кентърбърийски разкази“ — нищо чудно Чосър също да ви се стори луд.

Изчислих, че ако работя с досегашното темпо, ще ми бъдат необходими около 300 години, за да довърша историята за Кулата, тъй като писах романа „Стрелецът“ в продължение на дванайсет години. Никоя моя творба не ми е отнемала толкова много време. Всъщност може би е по-честно да се изразя по друг начин: никое друго мое недовършено произведение не е било с толкова „дълъг“ живот; ако творбата е умряла в съзнанието на писателя, тя е мъртва като мумия, въпреки че думите продължават да маршируват по белия лист.

Все си мисля, че идеята за написването на „Тъмната кула“ възникна, когато през летния семестър на последната ми година в колежа случайно ми попадна топче хартия. Не беше от обикновената хартия, на която най-често пишат студентите, нито дори разноцветна рециклирана хартия, използвана предимно от начинаещите автори, тъй като тези разноцветни листове (често с пресовани в тях тресчици) са с три — четири долара по-евтини.

Хартията, която ми попадна, беше светлозелена, дебела почти колкото картон и с крайно необичайни размери — листовете бяха широки около осемнайсет сантиметра и дълги около двайсет и шест. По онова време работех в университетската библиотека в Мейн и един прекрасен ден три топчета разноцветна хартия се появиха Бог знае откъде. Моята бъдеща съпруга, която тогава още носеше фамилното име Спръс, взе едното топче (гълъбовосиня хартия); момчето, с което тогава излизаше, си избра жълтата, а за мен остана зелената.

По ирония на съдбата и тримата станахме истински писатели — прекалено голямо съвпадение, за да бъде случайност в едно общество, където десетки хиляди (а може би дори стотици хиляди) студенти мечтаят да станат професионални писатели, но пробиват едва стотици. Успях да публикувам около половин дузина романи, съпругата ми има една публикувана творба („Малък свят“) и упорито заляга над нов роман, който обещава да бъде още по-интересен, а Дейвид Лайънс, с когото тя ходеше тогава, стана добър поет и основа „Ленъкс Прес“ в Масачузетс.

Може би причината за успеха ни е била в хартията, приятели. Може би разноцветните листове са били вълшебни. Нали се сещате, като в роман на Стивън Кинг.

Във всеки случай всички вие, които сега четете тези редове, едва ли си представяте какви възможности предоставят петстотин листа хартия, макар че навярно мнозина от вас утвърдително ще кимнат. Разбира се, писателите, които са успели да се наложат и чиито творби са били публикувани и се публикуват, могат да си купят неограничени количества хартия; това е тяхното „средство за производство“. На практика могат да притежават толкова много хартия, че самото й количество сякаш потиска творческия им импулс. Много по-добри от мен писатели са споделяли, че белите страници като че им отправят мълчаливо предизвикателство; Бог знае колцина от тях тези празни листове са обрекли на мълчание.

Другата страна на медала, особено за младите автори, е странната възбуда, която изпитват при вида на бялата хартия. Навярно се чувстват като алкохолици, които жадно съзерцават запечатаната бутилка уиски.

По онова време живеех сам в къщичка на брега на реката, недалеч от университета — първата трета от романа, който току-що сте довършили, беше написана сред потискаща, дори гробовна тишина, която сега, когато домът ми се оглася от виковете на палави деца, когато имам две секретарки и икономка, непрекъснато намекваща ми, че изглеждам зле, почти не мога да си спомня. Тримата ми съквартиранти бяха принудени да напуснат университета поради слаб успех. През март, когато ледените блокове заплуваха по реката, бях започнал да се чувствам като последното от десетте негърчета в прочутия роман на Агата Кристи.

Тези два фактора: предизвикателството на зелената хартия и гробовната тишина (нарушавана само от ромоленето на ручейчето от разтопен сняг, което се спускаше по склона) бяха главната причина да се захвана с „Тъмната кула“. Имаше и трета причина, но все ми се струва, че без първите две този роман никога нямаше да бъде написан.

Третата причина беше поема, която бях прочел преди две години, когато като второкурсник изучавах поетите на ранния романтизъм (всъщност има ли по-подходяща възраст за изучаване на тази поезия?). Повечето произведения вече бях забравил, но тази поема — великолепна и дори странна — се беше запечатала в съзнанието ми… мисля, че никога не ще се заличи. Наричаше се „Чайлд Роланд“, а авторът беше Робърт Браунинг.

Блазнеше ме идеята да сътворя дълъг романтичен роман, въплъщаващ ако не смисъла, то чувствата, характерни за поезията на Браунинг. И все пак непрекъснато изоставях тази идея, тъй като пишех какво ли още не: стихове, разкази, статии за вестници.

Ала по време на онзи пролетен семестър продуктивността ми пресекна, не се чувствах творчески изчерпан, а усетих, че трябва да престана да се занимавам с каквото ми хрумне; да престана да копая с лопата и да се прехвърля на мощен багер; усетих, че е настъпило времето да се опитам да изровя от пясъка нещо огромно, дори ако всичките ми опити завършат с провал.

И тъй, една мартенска нощ през 1970, открих, че седя зад старата си пишеща машина „Ъндърууд“ с отчупената буква „м“ и подскачащо главно „О“, и печатам думите, с които започва този роман: „Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше…“

През годините, които са изминали от времето, когато написах първото изречение, докато от стереоуредбата се разнасяше гласът на Джони Уинтър, който не успяваше да заглуши ромоленето на ручейчето под прозореца ми, косата ми се прошари, народиха ми се деца, погребах майка си, пристрастих се към наркотиците и се отказах от тях, и най-важното — научих повече за себе си: някои истини бяха неприятни, други — печални, но, общо взето, повечето бяха забавни. Както би казал Стрелецът, светът се беше променил.

И все пак никога не напусках напълно света на Роланд. Зелената хартия отдавна се беше разпиляла, но още пазех първите петдесетина машинописни страници, съдържащи откъсите, озаглавени „Стрелецът“ и „Крайпътната станция“. Вече използвам много по-хубава хартия, но си спомням за онези зелени листове с умиление, което не се поддава на описание. Когато срещах затруднения при писането на „Сейлъмс лот“, се връщах в света на Роланд (главата, озаглавена „Оракулът и планините“); описах трагичната смърт на момчето Джейк малко след като друго момче на име Дани Торанс се спаси от ужасяващия планински хотел в романа „Сияние“. Всъщност единствено по времето, когато „живеех“ в почти реалния свят, описан в „Сблъсък“, където човечеството се съвзема след Апокалипсиса, мислите ми дълго не се връщаха в пустинния и все пак великолепен мир на Стрелеца (поне за мен този свят винаги е бил великолепен).

Последната част от този роман, озаглавена „Стрелецът и човекът в черно“, написах преди около осемнайсет месеца тук, в Мейн.

Навярно дължа на хората, които са прочели първата книга, кратко обобщение („предсказание“, както биха се изразили поетите от епохата на романтизма) на онова, което ще се случи по-нататък, защото сигурно ще умра, преди да завърша целия роман… или епос… или каквото го назовете. За съжаление не мога да го сторя. Хората, които ме познават, разбират, че не притежавам блестящ интелект; а онези, които са прочели творбите ми и са ги харесали, въпреки че са ми отправили критични забележки (те са малцина и обикновено са подкупени от мен), може би ще се съгласят, че най-добрите ми произведения идват от сърцето ми, не от главата ми или от стомаха, където се намира главният емоционален източник на писателя.

Наприказвах ви всичко това, опитвайки се да ви обясня, че никога предварително не знам какво ще се случи, което най-вече се отнася до този роман. През очите на Роланд виждам, че действително настъпва краят на неговия свят, тъй като вселената му съществува в единствената молекула на зашиващата тревичка, растяща в някаква космическа пустош (навярно ще се досетите, че тази идея съм заимствал от „Пръстен около Слънцето“ от Клифърд Саймък — моля те, не завеждай дело за плагиатство, Клиф!).

Зная, че изтеглянето на картите означава, че Роланд трябва да повика трима души от нашия свят (както човекът в черно беше пренесъл тук Джейк), които ще се присъединят към него в търсенето на Тъмната кула… казвам го със сигурност, защото вторият роман, наречен „Трите карти на съдбата“, вече е написан.

Сигурно се интересувате какво се е случило в миналото на Стрелеца. Господи, не зная почти нищо по този въпрос. Може би е избухнала революция, която е унищожила неговия „свят на светлината“? Не зная. Имало ли е последна схватка между Роланд и Мартен, който е прелъстил майка му и е убил баща му? Не зная. Не зная нищо и за смъртта на приятелите му Кътбърт и Джейми, нито за приключенията му през годините, изминали от посвещаването му в зрялата възраст и появяването му в пустинята. Ами коя е била Сюзан, първата му любов? Не зная.

И все пак цялата история съществува дълбоко в съзнанието ми. Зная какво ще се случи, ето защо не е необходимо да предсказвам, да предполагам или да правя кратко обобщение на съдържанието на бъдещите си творби (обобщението е последното оръжие, до което прибягват некадърните писатели).

Когато настъпи моментът, всички тези подробности, определящи съдбата на Стрелеца, ще се появят съвсем естествено — като сълзите или смехът. А пък ако не се появят, то, както някога е казал Конфуций, на петстотинте милиона китайски комунисти хич няма да им пука.

Зная още, че в някакво магическо време — ще бъде вечер, обгърната във виолетов мрак (вечерта е създадена за романтика, нали?) — Роланд, надувайки рога си, ще се приближи до Тъмната кула… и ако присъствам, вие, мои читатели, първи ще узнаете за това.

Стивън Кинг

Бангор, Мейн