Стрелецът

Стрелецът и човекът в черно

Човекът в черно го отведе до древен олтар за жертвоприношения. Стрелецът го разпозна мигновено: Голгота, лобно място. Оглозгани бели черепи невъзмутимо се взираха в тях — крави, койоти, елени, зайци. Алабастров скелет на фазан, разпръснати тънки костици на къртица, убита за развлечение от диво куче.

Голготата бе падинка в планинския склон. Под нея растяха юки и ели джуджета. През последните дванайсет месеца не бе виждал по-нежносиньо небе. Във въздуха витаеше нещо необяснимо, което подсказваше близостта на море.

„Това е Западът, Кътбърт и аз съм тук“ — смаяно си помисли той.

И, разбира се, във всеки череп, във всяка очна кухина виждаше лицето на момчето.

Човекът в черно седеше на стар пън от габър. Ботушите му бяха побелели от праха и костното брашно от изгнилите черепи. Отново бе нахлупил качулката си, но Стрелецът виждаше квадратната му брадичка и контурите на челюстта му.

Скритите в сянка устни се изкривиха в усмивка.

— Събери съчки, Стрелецо. Това е южният склон на планината, но на тази височина студът пронизва като нож. А наоколо витае смъртта, нали?

— Ще те убия — закани се Роланд.

— Не, няма. Не можеш да го направиш. Но можеш да събереш съчки, за да си припомним Исаак, когото принесоха в жертва.

Стрелецът не разбра намека му. Отдалечи се безмълвно и събра дърва, все едно, че бе най-обикновен слуга в кухнята. Това се оказа трудна работа. Тук нямаше дяволска трева, а габърът гореше много трудно. Накрая се върна с огромен наръч, покрит с бял прах от костите. Слънцето залязваше зад високите юки и надничаше с безразличие иззад черните клони.

— Отлично! — възкликна мъжът в черно. — Ти си невероятен! Толкова си методичен! Поздравявам те! — Закиска се, а Роланд хвърли в краката му съчките, които вдигнаха облаче бял прах.

Мъжът в черно не се стресна, не подскочи, а спокойно се залови да разпалва огъня. Стрелецът в захлас наблюдаваше как идеограмата придобива окончателния си вид. Приличаше на малък двоен комин, висок около шейсет сантиметра. Човекът в черно вдигна ръка към небето, разтърси широкия ръкав на дрехата си, сетне сведе длан с насочени напред показалец и кутре — традиционният знак за предпазване от злото. Появи се синкав пламък и огънят се разгоря.

— Имам кибрит — развеселено каза мъжът в черно, — но прецених, че ще предпочетеш магията. А сега приготви вечерята.

Разтвори расото си и на земята падна одраният и изкормен труп на охранен заек.

Стрелецът го набоде на дълъг шиш и започна да го върти над огъня, без да промълви нито дума. Разнесе се приятен аромат. Слънцето залязваше. Над долчинката, в която човекът в черно най-после бе решил да се срещне с Роланд, се спускаха пурпурни сенки. Докато Стрелецът наблюдаваше как заекът добива кафеникав загар, стомахът му закъркори от глад. Но когато печеното най-сетне беше готово, той мълчаливо протегна целия шиш към мъжа в черно, затършува в полупразната си вече раница и извади остатъка от пастърмата. Тя беше солена, щипеше устните му и имаше вкус на сълзи.

— Това е безсмислен жест — каза човекът в черно. Изглеждаше едновременно ядосан и развеселен.

— Няма значение — отвърна Роланд. По устните му имаше ранички, причинени от липсата на витамини, и соленият вкус го накара горчиво да се усмихне.

— Боиш се месото да не е омагьосано ли?

— Да.

Мъжът в черно свали качулката си.

Стрелецът мълчаливо го изгледа. В известен смисъл лицето на човека в черно се оказа истинско разочарование. Беше красиво, с правилни черти, но обикновено — липсваха белези или някакви други особености, които да свидетелстват за изпитанията, които е преодолял, за великите тайни, в които е бил посветен. Дългата му черна коса бе сплъстена и мръсна. Челото му беше високо, тъмните му очи блестяха в полумрака. Носът му не се поддаваше на описание. Устните му бяха плътни и чувствени. Лицето му бе бледо като на Стрелеца.

Най-накрая Роланд каза:

— Мислех, че си по-възрастен.

— Каква е разликата? Аз съм почти безсмъртен. Можех да приема друг образ, разбира се, какъвто си очаквал, но реших да ти разкрия лицето, което… ъ-ъ… с което съм се родил. Стрелецо, погледни залеза.

Слънцето вече се бе скрило и небето на запад бе озарено в червено като разпалена пещ.

— Много време ще мине преди да видиш отново залеза — тихо рече мъжът в черно.

Роланд си спомни мрачния лабиринт под планината, сетне погледна небето с хилядите блещукащи звезди и промълви:

— Сега това няма значение.

Мъжът в черно с невероятна бързина и ловкост разбърка картите. Колодата бе огромна, рисунките на гърба на картите — изключително сложни.

— Това са карти таро — каза мъжът в черно, — комбинация от стандартна колода и карти, които са изработени от мен. Наблюдавай внимателно, Стрелецо.

— Защо?

— Ще ти предскажа бъдещето, Роланд. Трябва да обърна седем карти, една по една, и да ги подредя по определен начин. Не съм го правил повече от триста години. Подозирам, че няма да попадна на комбинация от карти като твоята. — В гласа му отново се прокрадна подигравателна нотка, като войник, промъкващ се в мрака с нож в ръка. — Ти си последният авантюрист. Последният кръстоносец. Колко ли те блазни тази мисъл, Роланд! Нямаш представа колко близко стоиш до Кулата сега.

— Предскажи ми бъдещето — обади се Стрелецът с дрезгав глас.

Мъжът в черно обърна първата карта и каза:

— Обесеният. В този случай, когато няма връзка с други карти, тя означава сила, не смърт. Ти, Стрелецо, си Обесеният, който следва неотклонно целите си и не се спира пред бездните на Хадес. Вече заряза един свой спътник в подобна бездна, нали?

Обърна втората карта.

— Морякът. Обърни внимание на ведрото чело, на гладките страни и подпухналите очи. Той се дави, Стрелецо, но никой не му хвърля спасителен пояс. Това е Джейк, момчето.

Стрелецът трепна, но не каза нищо.

Мъжът в черно обърна и третата карта.

Един павиан се хилеше, седнал върху рамото на млад мъж. Лицето на младежа беше застинало в характерна гримаса на ужас. Като се вгледа по-внимателно, Роланд видя, че маймуната държи камшик.

— Затворникът — промълви човекът в черно. Огънят хвърляше странни отблясъци по лицето на младежа, яхнат от павиана. То сякаш се гърчеше в ням ужас. Стрелецът отмести поглед. — Разстройва те, нали? — попита мъжът в черно, като едва сподавяше кикота си.

Обърна и четвъртата карта. Жена, загърната с шал, стоеше на щурвала. Усмивката й беше едновременно лукава и тъжна.

— Господарката на сенките. Не ти ли се струва, че има две лица, а, Стрелецо? Така е. Тя е същински Янус.

— Защо ми показваш тези карти?

— Не питай! Не питай! Само гледай. Приеми, че това е един безсмислен ритуал, ако ще ти олекне. Нещо като църковен обред.

Изсмя се сподавено и обърна петата карта. Ухилена жътварка стискаше коса с костеливите си пръсти.

— Смъртта — спокойно обяви човекът в черно. — Но тя не идва за теб.

Обърна шестата карта.

Стрелецът я погледна и изпита странно предчувствие. Беше примесено с ужас и радост, той не можеше да изрази с думи обзелото го вълнение. Повдигаше му се и същевременно изпитваше желание да затанцува.

— Кулата — промълви мъжът в черно.

Картата, която символизираше Стрелеца, беше в центъра; останалите четири бяха поставени върху ъглите й, като спътници, кръжащи около звезда.

— А тази къде ще сложиш?

Човекът в черно я постави върху Обесения, като го покри напълно.

— Какво означава това?

Той не отговори.

— Какво означава това? — настоя Роланд с дрезгав глас.

Човекът в черно не отговори.

— Да те вземат дяволите! Никакъв отговор.

— Тогава обърни седмата карта.

Човекът в черно се подчини. Изгряващо слънце на фона на ведро синьо небе, сред което се носеха купидончета и феи.

— Седмата е Животът — прошепна. — Но и тя не е за теб.

— Каква е връзката й с останалите?

— Не ти е съдено да разбереш. Нито пък на мен. — Безгрижно захвърли картата в гаснещия огън. Тя почерня, сгърчи и стана на пепел.

Стрелецът усети как сърцето му трепва и се превръща в буца лед.

— Заспивай — небрежно подхвърли човекът в черно. — Приятни сънища.

— Ще те удуша — закани се Роланд. Краката му го изстреляха като пружини и той полетя над огъня към човека в черно. Онзи се усмихна и започна да расте пред очите му, после внезапно се отдалечи по дълъг, ехтящ коридор с колони от обсидиан. Целият свят се изпълни със зловещ, подигравателен смях. Роланд пропадаше, умираше, заспиваше.

Присъни му се, че вселената е празна. Няма никакво движение. Нямаше нищо.

Той смаян се рееше из пространството.

— Да бъде светлина — разнесе се спокойният глас на човека в черно и се появи светлина. Стрелецът реши, че това е добре.

— Да се обсипе небето със звезди и да бъде под небето вода. — Така и стана. Той се носеше над безбрежни морета. Над него блещукаха безброй звезди.

— Земя — произнесе мъжът в черно. И земята се появи; изникна насред океана след множество конвулсии. Беше червеникава, суха, напукана, безплодна. Вулкани неуморно бълваха лава като огромни гнойни пъпки върху грозното лице на някой юноша.

— Добре — каза човекът в черно. — Това е началото. Да бъдат растенията. Дърветата. Тревите и поляните.

И всичко се сбъдна. По земята започнаха да бродят динозаври, да реват и да ръмжат, да се изяждат взаимно, да затъват в тресавища. Огромни джунгли покриха земята. Гигантски папрати се полюшваха от вятъра. По някои от тях пълзяха двуглави буболечки. Стрелецът видя всичко това.

— А сега е ред на човека — тихо каза магьосникът, но Роланд пропадаше… пропадаше. Хоризонтът на обширната и плодородна Земя започна да се заобля. Да, всички негови учители твърдяха, че Земята е кръгла, че всичко това е било доказано дълго преди светът да се преобърне. Но това беше….

Пред смаяния му поглед се оформяха континентите, забулени в гъсти облаци. Атмосферата обвиваше като плацента раждащата се планета. А слънцето се издигаше иззад рамото на Стрелеца…

Той изкрещя и закри очите си с длани.

— Да бъде светлина! — Гласът, който изкрещя, не принадлежеше на мъжа в черно. Това бе могъщ, гръмотевичен глас, който изпълни цялото пространство, целия космос.

— Светлина!

Пропадане, пропадане.

Слънцето помръкна. Червена планета с набраздена от канали повърхност се въртеше около него, а около планетата кръжаха две луни, които се въртяха с бясна скорост. Опасан с пръстени свят блестеше с огърлицата си от ледени частици.

— Светлина! Да бъде…

Нови светове, един, втори, трети… А в далечината самотна топка от скали и лед се въртеше в мрака около слънце, което блестеше не по-ярко от изтъркана монета. Мрак.

— Не — промълви Стрелецът. Думите му прозвучаха глухо и сякаш застинаха в мрака. Мрак по-черен от черния цвят. В сравнение с него най-тъмната нощ в човешката душа изглеждаше като ден. Мракът в планинските недра бе като петно на лицето на Светлината. — Не, стига толкова, моля те. Престани…

— СВЕТЛИНА!

— Стига толкова. Стига, моля те…

Звездите започнаха да гаснат. Цяло съзвездие помръкна. Вселената сякаш се завъртя около него.

— Господи, стига толкова, стига, стига…

До слуха му достигна нежният шепот на човека в черно:

— Откажи се. Забрави за Кулата. Върви си по пътя и спаси душата си.

Стрелецът събра сили. Целият разтреперан, обгърнат от мрака, ужасен от смисъла на чутото, той събра сили и непреклонно извика:

— НЕ! НИКОГА!

— ТОГАВА ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!

И се появи светлина. Ярка, първична светлина, която сякаш го удари като чук. Заплашваше да изпепели съзнанието му — но малко преди това той успя да види нещо съдбовно важно. Вкопчи се в изображението и избегна безумието, предизвикано от откритието му.

После се събуди.

Все още бе нощ — но дали това бе същата нощ или някоя друга, нямаше как да разбере. Надигна се от мястото, където го бе отвел дяволският му скок върху мъжа в черно, и погледна към пъна, където бе седял противникът му. Онзи беше изчезнал.

Обзе го чувство на непреодолимо отчаяние, запита се нима трябва да започне всичко отначало. Сетне гласът на мъжа в черно се разнесе зад него:

— Тук съм, Стрелецо. Искам да съм по-далеч от теб. Говориш насън. — Той се изкиска.

Роланд едва успя да се изправи на колене и се обърна. Огънят бе угаснал, от него бяха останали само червени въгленчета и сива пепел. Мъжът в черно седеше до тлеещата жарава и дояждаше остатъците от заека.

— Доста добре се справи — обърна се той към Стрелеца. — Не бих могъл да изпратя подобно видение на Мартин. Той би се побъркал.

— Какво беше това? — попита Роланд. Устните му трепереха и той заваляше думите. Почувства, че ако се опита да стане, краката му ще се подкосят.

— Вселената — нехайно отвърна човекът в черно. Оригна се и хвърли костите в огъня, където проблеснаха сред въглените с неестествена белота.

— Вселената — машинално повтори Стрелецът.

— Искаш да намериш Кулата — продължи онзи. Думите му прозвучаха като въпрос.

— Да.

— Но това няма да стане — каза мъжът в черно и се усмихна. — Имам представа за възможностите ти. Кулата ще те убие, преди да си извървял половината път до нея…

— Изобщо не ме познаваш — тихо възрази Стрелецът и усмивката на противника му помръкна.

— Аз създадох твоя баща и пак аз го унищожих. Добрах се до майка ти с помощта на Мартин и съсипах душата й. Такова бе предсказанието и то се сбъдна. Аз съм служител на Кулата. Цялата Земя е предоставена в мое владение.

— Какво видях? — попита Стрелецът. — Какво беше онова, което видях накрая?

— А на теб на какво ти заприлича?

Роланд замълча и се замисли. Пушеше му се, но беше свършил тютюна. Мъжът в черно не предложи да напълни кесията му било с черна, било с бяла магия.

— Имаше светлина — каза той най-сетне. — Огромна и ярка бяла светлина. Сетне… — Млъкна и впери поглед в мъжа в черно, който се бе привел със странно изражение; беше прекалено явно, за да се скрие или отрече: смайване.

— Не знаеш — прошепна Роланд и разтегли устни в усмивка. — О, велики магьоснико, който възкресяваш мъртъвците. И ти не знаеш.

— Зная — отвърна човекът в черно. — Но не зная… какво…

— Бяла светлина — повтори Стрелецът. — А след това — стръкче трева. Едно-единствено стръкче трева, което изпълваше кръгозора. Бях малък. Безкрайно малък.

— Трева. — Човекът в черно затвори очи. Лицето му изглеждаше измъчено и изпито. — Стръкче трева. Сигурен ли си?

— Да — смръщи чело Стрелецът, — но то беше тъмночервено.

Тогава човекът в черно заговори:

— Във Вселената съществува парадокс, който ограниченият човешки разум не може да възприеме. Както живият разум не може да си представи съществуването на нежив разум — макар да си въобразява, че може — ограниченият ум не може да обхване безграничното.

Прозаичният факт на съществуване на вселената сам по себе си оборва доводите на прагматика и на циника. Беше време, стотина поколения преди светът да се промени, когато човечеството разполагаше с достатъчно техническа и научна мощ, за да отчупи няколко песъчинки от огромния каменен стълб на обкръжаващата го реалност. Дори тогава лъжесветлината на науката (можеш да я наречеш знание, ако желаеш) озаряваше само няколко напреднали страни.

Въпреки огромното натрупване на фактологически материал, истинските открития се брояха на пръсти. Стрелецо, бащите ни победиха болестта, която разяжда (ние я наричаме рак), забавиха процесите на стареене, стъпиха на Луната…

(„Не го вярвам“ — категорично възрази Стрелецът, на което човекът в черно отвърна просто: — „Не е и необходимо.“)

… изобретиха или откриха стотици други играчки. Но богатството на тази огромна по обем информация не им помогна прозрат истината. Чудесата на изкуственото оплождане бяха отминати с мълчание…

(„Какво?“ „Бебета от замразена сперма.“ „Глупости!“ „Както желаеш… макар дори и древните не успяваха да създадат деца от този материал.“)

— Както и колата, която се движеше сама. Малцина бяха осъзнали Принципа на реалността: новото познание води към още по-големи загадки. Все по-задълбочените психологически познания правеха съществуването на душата по-малко възможно, но същевременно подсилваха самото й търсене. Разбираш ли? Разбира се, че не. Заобиколен си от своята собствена романтична аура, обожаваш тайнствата и мистериите. А сега се доближи до границата — не на вярата, а на познанието, на способността да възприемаш неизвестното.

Но да се върнем към по-прозаичното.

Най-голямата загадка на Вселената не е животът, а Мащабът на пространството. Мащабът определя живота, а Кулата определя Мащаба. Детето, което възприема чудесата като нещо обикновено, пита: „Тате, какво има над небето?“ А бащата отговаря: „Космически мрак.“ Детето: „А какво има отвъд космоса?“ Бащата: „Галактиката.“ Детето: „А оттатък галактиката?“ Бащата: „Друга галактика.“ Детето: „А отвъд всички други галактики?“ Бащата: „Никой не знае.“

Разбираш ли? Мащабът е по-силен от нас. За рибата езерото, в което тя плува, е цялата й вселена. Какво си мисли рибата, когато кукичката я издърпва нагоре и тя се окаже в друга вселена, където има само въздух, който я задушава, и влудяваща синя светлина? Където огромни двуноги животни без хриле я поставят в кутия, в която тя се задушава, и я покриват с водорасли, след което я оставят да умре?

Представи си, че някой отчупи върха на молив и го уголеми. Ще настъпи момент, когато с учудване ще установи, че върхът не е твърд; той се състои от атоми, които се въртят като милион планети. Онова, което смятаме за твърдо вещество, всъщност е огромна мрежа от атоми, които са свързани чрез гравитацията. Ако се променят до съответните мащаби, разстоянията между атомите могат да се превърнат в левги, в цели бездни или вечности. Самите атоми са изградени от ядра и въртящи се около тях протони и електрони. Ако се задълбочим, ще стигнем до субатомните частици. А след тях? Тахиони ли? Или нищо? Разбира се, че не. Всичко във вселената отрича празнотата, невъзможно е да се твърди, че в един момент всичко свършва.

Ако достигнеш границите на вселената, ще намериш ли дъсчена ограда с табелка: „КРАЙ НА ПЪТЯ“? Не. Може да откриеш нещо твърдо и кръгло, както пиленцето вижда яйцето отвътре. И ако разчупиш с клюн черупката, каква мъчително ярка светлина ще озари твоята дупка на края на вселената. Може би ще надникнеш през нея и ще откриеш, че нашата вселена е частица от един атом на върха на стръкче трева. Може би едва тогава ще разбереш, че изгаряйки едно клонче, изпепеляваш множество вселени. Че съществуването не е само една безкрайност, а милиони светове.

Може би си разбрал мястото, което нашата вселена заема в космически мащаб като атома на върха на стръкче трева. Нима всичко, което сме в състояние да възприемем, от безкрайно малкия вирус до далечната мъглявина Конска глава, се съдържа в едно стръкче трева… стръкче, което би просъществувало само ден-два в някакво друго измерение? Ами ако коса повали стръкчето? Когато то започне да умира, дали загниването ще се пренесе и в нашата вселена, в нашия живот, дали всичко ще пожълтее и изсъхне? Може би този процес вече е започнал. Казваме, че светът се е променил; може би това означава, че светът е започнал да изсъхва.

Представи си колко нищожни ни прави тази концепция за Вселената. Ако Бог ни гледа отгоре, дали не му приличаме на едно от многобройните ята, над които Той раздава правосъдие? Ще види ли падащия врабец, когато той е по-малък от водороден атом, който се носи свободно из космоса? И ако го вижда… що за Бог е това? Къде живее Той? Как е възможно да живее отвъд безкрая?

Представи си пясъка в пустинята Мохейн, която прекоси, за да ме откриеш, представи си и милиарди вселени — не светове, а вселени — побрани в една-единствена песъчинка от тази пустиня. А във всяка вселена има безкрайно множество други. Ние гледаме към тези вселени от висотата на нашето жалко стръкче трева. Ако го настъпиш, ще изпратиш в небитието милиарди и милиарди вселени.

Въпрос на мащаби, Стрелецо.

Да допуснем още нещо. Да допуснем, че всички светове, всички вселени са се съединили в единствено звено, в единствена опора — една Кула. Може би тя е стълба, която води към самия Бог. Ще посмееш ли да се изкачиш по нея? Възможно ли е някъде над безкрайната реалност да съществува Стая…

Няма да посмееш.

Няма да посмееш.

— Но някой е посмял — промълви Стрелецът.

— И кой е бил това?

— Бог — тихо отвърна Роланд. Очите му блестяха. — Бог е посмял… или пък стаята е празна, как мислиш?

— Не зная. — Страх пробяга по лицето на човека в черно, нежен и тъмен като крило на мишелов. — А и не питам. Не мисля, че е разумно.

— Боиш ли се от смъртта? — насмешливо попита Стрелецът.

— Може би се страхувам от отговорността — отвърна човекът в черно, след което и двамата замълчаха. Нощта беше много дълга. Млечният път блестеше над тях в цялото си великолепие, но и с ужасяващата празнота. Стрелецът се питаше какво би почувствал, ако мастиленочерното небе се разтвореше и през него нахлуеше поток от светлина.

— Огънят угасва — промърмори той. — Студено ми е.

Роланд задряма и когато се събуди, видя, че мъжът в черно го наблюдава със странно, някак болезнено изражение.

— Какво зяпаш?

— Теб, разбира се.

— Престани. — Стрелецът разбута огъня и развали прецизната идеограма. — Не ми е приятно. — Погледна на изток, за да провери дали не настъпва изгревът, но тъмнината си оставаше все така непрогледна.

— Вече чакаш изгрева, а?

— Роден съм за светлината.

— Да, бе! Колко невъзпитано от моя страна, че го забравих. Двамата с теб трябва да обсъдим още много въпроси. Така ми нареди моят господар.

— Кой е той?

Мъжът в черно се усмихна.

— Искаш ли да бъдем откровени един с друг? Без лъжи. Без фокуси.

— Фокуси ли? Какво искаш да кажеш?

Но човекът в черно продължаваше да говори:

— Искаш ли да говорим само истината като мъже? Не като приятели, а като врагове, като равен с равен? Рядко ще получиш подобно предложение, Роланд. Само враговете казват истината. Приятелите и любовниците лъжат неуморно, у плетени в мрежата на дълга.

— Да говорим истината, тогава. Какво имаше предвид, когато каза „без фокуси“?

— Магия, Стрелецо. Магията на моя господар удължи тази нощ и тя ще трае… докато си свършим работата.

— Колко време ще ни отнеме това?

— Много. Не мога да ти кажа точно. Аз самият не зная. — Беше се надвесил над огъня и тлеещите въглени хвърляха отблясъци върху лицето му. — Питай. Ще ти кажа каквото ми е известно. Ти ме залови. Честно казано, не вярвах, че ще успееш. Но изпитанието ти едва сега започва. Питай. Скоро ще стигнем до същината на въпроса.

— Кой е твоят господар?

— Никога не съм го виждал, но ти ще го видиш. За да се добереш до Кулата, трябва първо да се срещнеш с него, Безсмъртния Непознат. — Човекът в черно беззлобно се усмихна. — Трябва да го убиеш, Стрелецо. Но не мисля, че искаше да ме попиташ точно това.

— Откъде знаеш, че той ти е господар, след като никога не си го виждал?

— Появи се веднъж в съня ми. Тогава бях юноша и живеех в далечна страна. Беше преди хиляда години или може би преди пет хиляди. Появи се в дните преди старейшините да прекосят морето. В една страна, наречена Англия. Преди много векове той ми внуши моя дълг, макар през годините да изпълнявах и други негови заповеди. Ти си главната ми задача, Стрелецо. — Мъжът в черно сподавено се изсмя. — Виждаш ли, някой те е взел насериозно.

— Този Непознат няма ли си име?

— О, напротив.

— И какво е то?

— Мерлин — гласеше отговорът. Някъде на изток в мрака, където се извисяваха планините, лавината от камъни прекъсна думите му, а пума пронизително изрева, сякаш изпищя жена. Тръпки побиха Стрелеца, дори мъжът в черно се стресна. — Но не мисля, че искаше да ме попиташ и това. Не ти е присъщо да мислиш в перспектива.

Стрелецът знаеше въпроса, който искаше да зададе; беше го измъчвал цяла нощ. Трептеше на устните му, но не го задаваше… засега.

— Този Непознат, този Мерлин, е служител на Кулата, така ли? Също като теб?

— Много по-могъщ е от мен. Разрешено му е да пътува във времето. Той е неуловим. Той е във времето. Но има и по-могъщ от него.

— Кой?

— Звярът — боязливо прошепна мъжът в черно. — Пазителят на Кулата. Източникът на всички вълшебства.

— Какво представлява той? Какъв е този Звяр?

— Не ме питай повече! — изкрещя човекът в черно. Гласът му стана суров, сетне в него се промъкнаха умоляващи нотки. — Не зная! Не искам да зная! Да говориш за Звяра означава да погубиш собствената си душа. В сравнение с него Мерлин е нищожество, което съм аз спрямо Мерлин.

— Звярът препречва пътя към Кулата и онова, което е в нея, каквото и да е то?

— Да — прошепна мъжът в черно. — Но ти не се интересуваш от отговора, нали?

Това беше самата истина, помисли си Роланд и зададе въпроса, стар като света:

— Познавам ли те? Виждал ли съм те някъде?

— Да.

— Къде? — Стрелецът рязко се приведе. Съдбата му зависеше от отговора.

Човекът в черно притисна длан към устните си и се закиска като дете.

— Мисля, че знаеш.

— Къде? — Роланд скочи на крака и посегна към кобурите.

— Не така, Роланд. Оръжията не отварят врати, само ги затварят завинаги.

— Къде? — повтори Стрелецът.

Да ти подскажа ли? Мисля, че се налага. — Обърна се към него с изгарящ поглед. — Имаше един човек, който ти даде съвет. Твоят учител…

— Да, Корт — нетърпеливо го прекъсна.

— Съветът бе да почакаш. Беше лош съвет. Мартин вече бе привел в действие плановете си срещу баща ти. И когато баща ти се върна…

— Беше убит — каза глухо Стрелецът.

— А когато ти осъзна какво се е случило, Мартин беше изчезнал… бе заминал на запад. Но имаше един човек в свитата му, който се обличаше като монах и бръснеше главата си като разкаял се грешник…

— Уолтър — прошепна Стрелецът. — Ти… ти не си Мартин. Ти си Уолтър!

Човекът в черно злорадо се усмихна.

— На твоите услуги.

— Би трябвало да те убия незабавно.

— Не е честно. В края на краищата аз предадох Мартин в ръцете ти три години по-късно, когато…

— Значи си упражнявал контрол върху мен.

— В известен смисъл, да. Но нищо повече, Стрелецо. Сега ще си поговорим откровено. А на сутринта ще изрека заклинанията. Ще потънеш в сън. Сетне ще започне истинското ти изпитание.

— Уолтър — невярващо повтори Роланд.

— Седни — подкани го мъжът в черно. — Ще ти разкажа моята история. Мисля, че твоята е доста по-дълга.

— Не обичам да говоря за себе си — промърмори Стрелецът.

— Но тази нощ се налага. Само така можем да се разберем.

— Какво искаш да разбереш? Моята цел ли? Та ти я знаеш. Заклел съм се да намеря Кулата.

— Интересува ме разумът ти. Твоят тромав, инатлив разум. Като него няма в историята на света. Може би дори в историята на сътворението.

— Сега е моментът за разговор, за разказване на истории.

— Тогава говори.

Човекът в черно тръсна ръка. От широкия ръкав на расото му изпадна увит с станиол пакет, по чиято повърхност проблясваха отраженията на въгленчетата от гаснещия огън.

— Тютюн, Стрелецо. Ще запалиш ли?

Роланд бе устоял на изкушението да хапне от заека, но не можеше да устои на това. Нетърпеливо отвори пакета. В него имаше фин тютюн и зелени, учудващо влажни листа да свие цигара. Не бе виждал такъв тютюн цели десет години.

Сви две цигари и отхапа краищата им, за да се наслади по-пълно на аромата им. Предложи едната на мъжа в черно, който я взе. Двамата взеха по една горяща главня от огъня.

Стрелецът запали цигарата и пое благоуханния дим дълбоко в дробовете си, като затвори очи, наслаждавайки се на усещането. Бавно изпусна дима.

— Бива ли я?

— Да.

— Наслаждавай се. Може да се окаже последната ти цигара за много дълъг период от време.

Стрелецът равнодушно го изгледа.

— Много добре — каза магьосникът. — Да започваме. Трябва да разбереш, че Кулата винаги е съществувала и винаги е имало някой, които е знаел за нея и страстно я е желаел — повече, отколкото е желаел власт, богатство или жени…

Така започна разговорът им, който продължи през цялата нощ, но след време Стрелецът почти не си спомняше за какво са говорили — практичният му разум запомняше само полезната информация. Мъжът в черно му съобщи, че трябва да отиде до морето, което се простира на трийсетина километра на запад. Там щял бъде дарен със силата да изтегли числото на съдбата.

— Не се изразих правилно — добави магьосникът, захвърляйки цигарата си сред останките от огъня. — Всъщност няма да бъдеш дарен с каквато и да било сила. Силата е в теб и съм принуден да ти разкажа всичко отчасти заради факта, че пожертва момчето, отчасти защото такъв е законът на природата. Водата трябва да тече надолу, ти трябва да бъдеш уведомен. Доколкото знам, ще изтеглиш тройка… но това всъщност не ме интересува, не искам да го знам.

— Тройка — повтори Стрелецът, припомняйки си думите на Оракула.

— Сетне ще започне забавната част. Но мен няма да ме има. Сбогом, Стрелецо. Изпълних мисията си. Всичко зависи от теб. Внимавай да не объркаш нещо.

Непозната външна сила накара Роланд да попита:

— Трябва да ми съобщиш още нещо, нали?

— Да — отвърна мъжът в черно, погледна го с бездънните си очи, усмихна се и протегна ръка към него: — Да бъде светлина.

И настана светлина.

Когато Роланд се събуди край угасналия огън, видя, че е остарял с десет години. Черната му коса бе оредяла и прошарена на слепоочията. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, а кожата му — по-груба.

Неизползваните съчки, които бе събрал за огъня, се бяха вкаменили, а от човека в черно бе останал ухилен скелет с прогнили черни одежди, още една купчина кости, още един череп на тази голгота.

Изправи се и се огледа. Погледна светлината и разбра, че е истинска дневна светлина.

Рязко се наведе и посегна към събеседника си от предишната нощ… нощ, която беше продължила цели десет години. Откъсна челюстта от черепа на Уолтър и небрежно я пъхна в джоба на джинсите си — тя щеше да замести челюстта, която бе изчезнала под планините.

Кулата. Тя го очакваше — центърът на Времето, центърът на Пространството.

Отново тръгна на запад, оставяйки слънцето зад себе си. Осъзнаваше, че е отминал важен период от неговия живот.

— Обичах те, Джейк — каза на глас.

Сетне разкърши тялото си и закрачи по-бързо. До вечерта бе стигнал до края на сушата. Приседна на пустия бряг, който се простираше вляво и вдясно, докъдето стигаше погледът му. Вълните неуморно се разбиваха в брега. Залязващото слънце придаваше на водата блясъка на пиринч.

Седеше с лице, обърнато към гаснещата светлина. Замечтано наблюдаваше как се появяват звездите; не се бе отказал от целта си; сърцето му уверено биеше; само косата му бе оредяла и прошарена. Смъртоносните револвери с дръжки от сандалово дърво лежаха спокойно в кобурите. Беше самотен, но не смяташе самотата за нещо лошо или недостойно. Над света се спусна мрак. Стрелецът зачака мига, в който щеше да изтегли числото на съдбата; мечтаеше за Тъмната кула, към която щеше да приближи някоя вечер, надувайки рога си, за да се впусне в някаква невъобразима последна битка.