„Подигравките свършват, където започва разбирането.“
Къде са следите от извънземни? Навсякъде. Навсякъде ли? Повечето хора не виждат никакви следи. По-скоро улики, а те могат да се атакуват. Който не вижда следите в големите предания на човечеството, трябва да е слепец с едно око. Може би полуслепите и не четат книги или поне не такива, които се занимават с хипотезата Палео-СЕТИ. Защо, питаме се след всяка беседа, тези извънземни не са оставили по-добри следи? Каква полза от религиозни писания и истории от стари времена, какво помагат „небесните учители“ и странните редици числа, щом всеки може да прави с тях каквото поиска?
Трябват доказателства. Неопровержими и възпроизводими. Едва тогава науката наостря уши. Наистина ли? Колко пъти науката е давала доказателства, които после са били опровергавани с думи, защото не са отговаряли на съответния религиозен светоглед? И колко често един клон от науката е предлагал доказателства, които не са отговаряли на представите на друг научен клон? Или — да сложим ръка на сърцето си — колко често някоя научна дисциплина е давала необорими доказателства, които са били разбити на широк фронт по идеологически причини? Генетиците от всички лаборатории могат да ни изпеят цяла песен за това. Те могат съвършено чисто да докажат на всеки заинтересован колко разумни, важни и насочени към бъдещето са генетичните изследвания. А какъв е медийният отзвук? Оставете! Опасно! Ужасно! Веднага да се забрани! Какво е казал Алберт Айнщайн? „Две неща са безкрайни; вселената и човешката глупост“ (като за първото все пак имал някои съмнения).
Някакви скулптури по скали и планини? Не, през хилядолетията всичко би се разрушило.
Може би е трябвало да издигнат строежи, например пирамиди? Не, виж по-горе. Защото, ако строежите не бъдат разрушени от бактерии, въздействие на околната природа, термити или властолюбиви хора, щяха да го направят земетресения, наводнения, изригвания на вулкани и други природни явления.
Но са могли да оставят неразрушими писания. Чудесно, но къде? В кой строеж, на коя планина? Виж по-горе.
Защо строеж? Може и без него. Извънземните са могли да оставят метали и изкуствени вещества в някои храмове или владетелски дворове, които да оцелеят във времето. Действително съществуват подобни останки, само че съответната религия не позволява научното им изследване97. А от кой неразрушим метал са могли да изработят други следи? От сребро, злато, платина? Все сплави, които могат да бъдат разтопени. А от стомана? Висококачествена свръхстомана? А къде останаха дебелите танкови брони от Първата световна война? Ръждясаха! А къде са останките от хилядите и хиляди свалени самолети от Втората световна война? Нали беше съвсем скоро! А малкото, оцеляло в музеите, няма да може да се види след хиляда години.
Ho „пазителите на небето“ все пак оставили отпадъци. Те трябва да могат да се открият — или? Абсурдно е след толкова дълго време да се търсят изхвърлени предмети. Природата ги е разложила. А по-ценните си неща, онези, които не се разяждат от ръжда или бактерии, извънземните любезно си прибрали.
Но все пак трябва да има някакъв път за транспортиране на послания от миналото към бъдещето. Така смятам и аз. За целта — няма друг избор — трябва да се изпълнят две условия:
1. Посланието не бива да подлежи на разрушаване.
2. Посланието не бива никога да попада в ръцете на погрешно поколение.
Кое е погрешното поколение? Всички онези, които не могат смислено да обработят информацията на извънземните. Те биха разрушили посланието, без да го разшифроват. Ако посланието се състои от висша математика, то може да бъде разчетено само от математически много напреднало общество. Ако е от микрофилми, за разкодирането му ще е нужно само общество, което може да чете микрофилми. Ако е на компютърен език, ще го разбере само общество с по-висока компютърна грамотност. Ако посланието се намира на стерилната Луна, на (почти) стерилния Марс или, ако щете, в спътник, който обикаля около Земята, то може да бъде прието само от общество, което практикува астронавтика. А ако посланието е в генетичната област, до него ще стигне онова общество, което е в състояние да разшифрова ДНК без остатък.
Но за да стигне съответното общество изобщо до идеята да търси послание, трябва да се оставят следи, улики. Защото онова, което не знаем, не ни интересува. Ако никой не стигне до мисълта, че извънземните може да са повлияли на младото човечество, никой няма да тръгне да търси доказателства за това. Толкова просто е всичко.
Според днешното ниво на Палео-СЕТИ-изследванията би имало смисъл да се повери посланието на извънземните както на човешки, така и на точно определени растителни гени. Преди хилядолетия извънземните заложили на човешкото, или по-добре казано, научното любопитство. „Боговете създали хората по свой образ и подобие“, казват преданията. Те създали обаче не само хората, а и изключителни и единствени по рода си растителни видове, твърдят легендите. Всичко, което трябвало да направят извънземните в миналото, било присаждането на няколко генни поредици (изменения в ДНК, наричани и „мутации“) в човешкия геном и в отделни божествени растения. Тъй като човекът от онази изкуствена мутация от племето на хоминидите притежава разум, той е любопитен. Любопитството е част от разума. А научното любопитство ни е накарало да търсим субатомни частици, да изучаваме произхода на вселената и да изследваме самите себе си чак до най-малките парченца в ДНК. Тъй като хората и растенията постоянно се размножават, а с размножаването генетичното послание се предава на следващото поколение, посланието на извънземните би трябвало да се намира в самите нас и евентуално в някои „божествени“ растения. По този начин биха били изпълнени двете минимални условия:
1. Посланието остава неразрушимо, докато има хора и растения.
2. Едва онова поколение, което се занимава с молекулярна биология (генетика), е в състояние да открие и разшифрова посланието.
Втората предпоставка автоматично съдържа редица други научни познания и технически възможности. Например никой не може да се занимава с молекулярна биология, ако не притежава микроскопи с висока разделителна способност. В края на краищата трябва да се познава вътрешността на клетката. Който не познава двойната спирала на ДНК-структурата, не може да разчете генома. За всичко това са нужни определени технически уреди и методи, които от своя страна могат да се предложат само от общество, което е постигнало съответното ниво на технологията. Без електричество електронният микроскоп е точно толкова невъзможен, както и разчленяването на милиардите възможности на ДНК без компютър. Никоя армия от учени не може да поеме работата на компютъра. Едното не става без другото. Горните мисли разкриват един друг аспект, който обърква толкова много от критиците на Палео-СЕТИ-хипотезата. Защо точно сега? Защо тъкмо сега трябва да стигнем до идеята да търсим следи от извънземни в човешкото минало? Грубо казано, на вселената й е напълно безразлично кога ще търсим извънземни. А ние ще ги търсим, когато назрее времето — все едно кога е това. Ако нашата наука не се занимаваше с генетични изследвания и започнеше да го прави едва след сто години, то щяхме да започнем едва тогава да търсим следи от извънземни в гените си. Въпросът „защо точно сега“ е разтеглив като ластик, защото „сега-то“ винаги зависи от външни обстоятелства. Нали е ясно?
За развитието на човека от рода на хоминидите се разпрострях в няколко книги98. Вече само снизходително поклащам глава над последните разкрития на консервативната антропология. В ежедневната преса четем, че изследванията на вкаменелости поставили под въпрос „всепризнатата теория за произхода на човека“99. И то, защото китайски учени изследвали прачовешки череп, който бил 200 000 години по-стар, отколкото би трябвало да бъде според досегашната теория. Едва сме преглътнали това съобщение и американски антрополози известяват, че с най-нови методи изследвали цели три черепа, които били дори 800 000 години по-стари от Хомо еректус (човек с изправен вървеж)100. Спорят дали човекът идва от Африка или от Ява. Може би прачовекът произхожда от Китай или в скоро време ще извадят на дневна светлина фосили в Япония, които отново ще разрушат всички досегашни теории?
Кредото на антропологията все още е теорията на Дарвин. В научните среди се смята за светотатство да не се вярва в нея. И то, макар че почти не минава година, без на пресконференция да се огласи нова находка и съответната вкаменелост се смята пак за най-новия прачовек. До следващия. При това находките на фосили се правят в различни страни, отдалечени една от друга на десетки хиляди километри. Не съвпадат и що се отнася до датировката. Защото в края на краищата мутациите могат да доведат до решаващи различия само в разстояние на 50 поколения. Ако приемем, че едно поколение има 50 години, то 50 поколения правят 2500 години. Но в антропологията смятат по на едро. 10 000 повече или по-малко няма особено значение. И костите от различни континенти и различни времена бързо се сглобяват на фотография, все едно, че са от един-единствен екземпляр на съмнителния прачовек.
По мое мнение антропологията не прави изследвания на ранната история на разумния човек, а се занимава с маймунски разклонения и мутации. Толкова ли е важно дали маймунските кости са на 1,8 или З милиона години? Изобщо не ме интересува и откога даден маймунски вид можел да стои изправен на краката си и кога е станал способен да изправя пръстите на краката си. В никакъв случай не оспорвам, че през изминалите 20 милиона години цели маймунски клонове постоянно са се променяли и че нашите прадеди в последна сметка произлизат от същия род. Само че маймуните нямат нищо общо с появата на разум у Хомо сапиенс. Защото богове са били онези, които създали разумния човек. Естествено, че от рода на хоминидите, от кой друг? И тъкмо внедрените от боговете гени ще открият нашите генетици. Въпросът е само дали ще оповестят публично научните си резултати. И тогава ще имаме доказателство за Палео-СЕТИ-хипотезата. Ще ни го дадат свръхумните и не особено религиозни генетици. На пистата на познанието отдавна е даден стартовият изстрел.
Още в края на февруари 1987 г. научното списание „Нейчър“ съобщи, че японски генетици са разработили суперсеквенцер, т.е. апаратура, която е в състояние всеки ден да разчита един милион букви от ДНК. Оттогава времето не е спряло. Проектът Човешки геном се движи на пълни обороти. Щом държавата не отпуска достатъчно пари за изследвания, защото идеологията й не позволява правилна преценка, действа индустрията. Само в САЩ има близо хиляда и триста частни и полудържавни фирми, занимаващи се с генетика. На няколко километра от Вашингтон гениите роботи (суперсеквенцери) работят денонощно. Там, в предградието Гейтърсбърг, зад малка градинка се намира фирмата Institute for Genomic Research, съкратено TIGR. В блестящото от чистота хале има цели трийсет от секвенц-машините. Директорът, д-р Крейг Вентър, показва далновидност — дал е на гениите си роботи митологични имена като „Херкулес“, „Тор“, „Юпитер“ или „Бакхус“. Древните богове отново са активни. „Ежедневно роботите на TIGR разшифроват части от поредици от около 600 гени и се запаметяват около 500 000 молекули на основи“101. След общо десет години целият човешки геном ще стане достъпен за всеки генетик. Тогава стъкленият, прозрачният човек ще стане реалност.
При това фирмата TIGR е само малка част от целия проект Човешки геном. Няколко университета по земното кълбо са впрегнати в отделни области на генетичното разшифроване. Същото важи и за изследователските лаборатории на големите фармацевтични фирми.
В страните, в които назадничавата политика пречи на разумните генни изследвания, мултиконцерните отдавна са възложили изследванията на дъщерните си фирми. Те са отлично снабдени с апаратура, финансиране и персонал и не ги е грижа за примитивните деятели на родния фронт (във Франция фирмата „Генетон“ в Париж, в Япония центърът „Сагами“ извън Токио). В сектора на гениите изследвания важи старата мъдрост от областта на военните технологии: „Ако ние не го направим, ще го направят другите, а това е още по-лошо“102.
А какво правят? Човекът притежава около 110 000 гени, които се разпределят върху кръгло 3 милиарда отрязъци („части от лего“) на ДНК. От тях до излизането на книгата ще са прихванати около 10 000 гени. Т.е. ще се знае за какво отговарят. Може би количеството е малко в сравнение с общия брой, но първо работят все повече свръхсеквенцери, а компютрите запаметяват и сравняват техните „генни части“, и второ, подборът става по-лесен, колкото повече гени са познати. Тогава ще се знае със сигурност за какво не могат да служат.
Как да си представи това разшифроване лаикът? Гените са нищожно малки отрязъци от двойната спирала на ДНК (двойна спирала = един вид спираловидно извита въжена стълба). Можем да си представим двойната спирала и като цип, чиито зъбци се състоят от вериги нуклеинови киселини (РНК = рибонуклеинова киселина). Всяка клетка на човешкото тяло съдържа щранг ДНК. А въжената стълба има напречни стъпала, каквито има и в ДНК, и то в четири различни вида или основни химически основи. Наричат се аденин, гуанин, цитозин и тимин. Заедно с основата на фосфорна киселина и захар няколко „напречни стъпала“ от стълбата образуват секвенции (поредици) от нуклеотиди. Това са един вид буквите на генетичния код. „Напречните стъпала“ обаче не са залепени безредно на „въжето“, защото съдържащото азот основно вещество аденин се стреми да се свърже с тимина, а гуанинът се чувства „магнетично“ привлечен от цитозина. Сега да си представим четирите основи в четири различни цвята и да разтеглим цялата „въжена стълба“ на дължина от сто метра. В този модел ДНК ще е въжената стълба, а цветовете ще са буквите на генетичния код.
Какво става с тях? В клетката ДНК разтваря своя „цип“, малко по малко, „стъпало по стъпало“ и започва да се удвоява. Нуклеотид по нуклеотид се наместват, така да се каже, към съответната основа. Основите не са нищо друго освен химически съединения, които се намират още в клетката. Приемаме ги с храната, нашите органи ги разлагат и преработват в градивни елементи. Така пораства нов ДНК отрязък, който е абсолютно идентичен със стария. Сега клетката се дели, а новата клетка пък дели своя ДНК отрязък и се удвоява. Така нараства бучка от клетки и накрая тялото — и във всяка клетка се съдържа цялата програма за цялото тяло. Човек притежава около 50 билиона клетки и също толкова пъти носи в себе си програмата си.
Всяка „буква“ от генетичния код кара да расте нещо друго в човешкото тяло. Например цветният отрязък червено-синьо-жълто може да отговаря за растежа на косата, отрязъкът жълто-червено-синьо за цвета на косата, зелено-синьо-зелено — за растежа на ноктите или зелено-червено-жълто — за кафявите очи. Да приемем, че в модела на дългата сто метра въжена стълба на 14,6 метра е цветната комбинация зелено-синьо-червено и тя отговаря за здрави чернодробни клетки. Поради мутация (изменение) отрязъкът внезапно се променя и произвежда само зелено-зелено-зелено. Това води до рак на черния дроб. Какво може да се направи? Изрязва се погрешната комбинация „зелено-зелено-зелено“ и се замества с първоначалната комбинация „зелено-синьо-червено“. Клетката вече ще подава вярното генетично послание и черният дроб ще расте отново нормално. За да стане това обаче, генетикът първо трябва да знае коя цветова комбинация за какво отговаря. Тъкмо това разшифроване извършват свръхсеквенцерите. А за какво изобщо ни трябва да познаваме гените? Не се ли намесваме в божиите дела? Не сме ли такива, каквито сме?
Поради въздействието на околната среда, облъчвания, химикали, които проникват в клетките поради погрешното хранене, в генетичните процеси възникват дефекти. Изведнъж нараства раков тумор, който може да нападне всички клетки. Подобни дефекти се предават и на следващото поколение. Ако искаме както да излекуваме болното лице, така и да предотвратим предаването на дефектния ген по-натататък, трябва съвсем ясно да знаем кой отрязък от „въжената стълба“ предизвиква растежа на погрешни „стъпала“. И тогава може да се поправя което и вече ежедневно се прави. Днес по генетичен начин се произвеждат хормони, има генетичен инсулин, генетично създадени ензими, протеини (белтъчини) и най-различни генетични микроби, които например неутрализират разлят суров петрол или разкъсват вредните бактерии. На генетична основа вече се произвеждат най-различни медицински вещества — например противовъзпалителни средства, витамини, антидепресивни и поддържащи средства. Индустрията за хранителни и перилни препарати отдавна си служи с генетични ензими, без потребителят дори да го подозира. Кой младеж, който гордо носи изтритите си дънки, знае, че видът им на „прани на камък“ се дължи на генетично произведен ензим? Възникването на „супермаркета на гените“ тече на пълен ход и се създава нов вид професия — генен терапевт.
Какви въпроси обаче ще трябва да си задават генетиците, когато на „въжената стълба“ увисват все повече генетични послания, чийто произход в никакъв случай не е от нашите прадеди? Защото за това има сравнителен материал, в края на краищата предшествениците ни са още живи: горилите, шимпанзетата, орангутани и други маймунски видове. Какво ще правим, ако един ден се установи точно кой генен отрязък отговаря за човешкия център на говора — и ако тогава с помощта на сравнителния материал може да се удостовери, че съответните генни отрязъци са възникнали внезапно? Че не са се развили по последователен, еволюционен път? Сякаш за един ден са били вградени в „стълбата“?
Като сравнителен материал разполагаме не само с живите маймунски видове, а също и с мумии от всички краища на света. Как ще се държим, ако разчитането покаже човешки ДНК послания, каквито човекът и всички видове прачовеци никога не са развивали, защото не се нуждаят от тях? Как ли ще запелтечим, ако се появят генни отрязъци, които не могат да са земни, защото не пасват към никоя земна форма на живот? Как ще реагираме, когато генетиците категорично и понятно за всеки специалист установят, че най-древните фараони на Египет, онези с несъразмерно големите черепи, които твърдели за себе си, че били „синове на боговете“, съдържат генетичен материал, чийто произход не може да е земен? Материал, който не показва никакви междинни стъпала по смисъла на еволюцията? И какво ли ще задърдорим, ако същият генетичен материал се локализира у далечните владетели от епохата преди инките, „синовете на слънцето“? Намираме се на конвейра на разкритията и вече не можем да слезем от него. Още преди края ще има голям Big Bang (взрив): знанието за очовечаването на човека, Страшния съд на узнаването.
Но онова, което е възможно за човешкия геном, е възможно и за животните. От няколко години много се говори за динозаврите. При това повечето хора дори не знаят какво означава „динозавър“. Било през 1841 г., когато английският зоолог Ричард Оуен отново намерил загадъчни костни находки, които приличали на влечуги. Оуен взел гръцките думички deinos (=страшен) и sauros (=гущер). Така динозавърът получил името си. От филма „Джурасик парк“ нататък чуваме и четем все нови и нови „доказателства“ как и защо измрели динозаврите. Една безкрайна история.
Преди около двеста милиона години съществували най-различни видове динозаври. В Египет живяло дългото дванайсет метра, месоядно чудовище спинозавър, съществувал и кентрурозавърът с бодли и броня. Имало и плезиозавър с малък череп и опашни плавници, който се движел във водата, или трийсет метра дългият и дванайсет метра висок брахиозавър. Съществували около сто вида, включително и летящи. Докато внезапно, като гръм от ясно небе, преди около шейсет и четири милиона години, измрели всички видове динозаври. И то по всички континенти, сякаш избухнала епидемия, която била заразна само за тях. За голямото измиране на динозаврите възникват нови и нови теории103; последната гласи, че причината била сблъсък с метеорит. Възможно е — но защо са загинали само динозаврите, а не и други праживотински видове?
Във филма „Джурасик парк“ изваждат съдържанието на стомаха на комар, затворен от милиони години в парче кехлибар. Тъй като малко преди смъртта си комарът ужилил динозавър, в стомаха му намират и частици наследствен материал от динозавъра. По някакъв начин (абракадабра!) от него получават отново живи екземпляри. Този метод може да действа във фантазията и дори в теорията, но за целта като изходен материал е нужно много повече от няколко парченца от стомаха на комара. За един динозавър биха били необходими около петдесет хиляди гени на всеки хиляда градивни елемента. А толкова няма никъде на разположение, освен ако не ги открият у някое птиче.
Мюнхенският палеонтолог д-р Петер Вайлнхофер изследвал вкаменена праптица, археоптерикс. Птицата е на около сто и петдесет милиона години, дълга четиридесет сантиметра и струва осем милиона марки. Защото от нея има само осем екземпляра, което вдига цената. Между зъбите й д-р Вайлнхофер открил триъгълни парчета кости, които всъщност са типични за съвсем друга форма на живот за месоядния динозавър алозавър. Така д-р Вайлнхофер установил, че всички видове птици, „от врабчето до кондора са произлезли от динозаврите“104.
Според сегашното официално мнение птиците са произлезли от влечугите. Не мога да преценя кое становище ще се окаже правилно, но ако птиците произлизат от динозаврите, то във всяко врабче трябва да има наследствен материал от динозаврите. Може би умните генетици ще открият и защо всички видове динозаври е трябвало да изчезнат от земната повърхност. Но защо трябвало? Възможно е огромните праживотни да са представлявали някаква опасност за Земята, може би защото изяждали всичко до корен — растения и животни и така правели невъзможна дочовешката еволюция. Може би някой е предотвратил попадането на идеална планета като Земята (нито много гореща, нито много студена) в лапите на глупави, великански създания, които нямали никакви наченки за разум и направа на сечива. Може би, може би… Генетичните открития могат да се сравнят с историческа книга, дадена на 10-годишно момче. То намира картинки и обяснения, за които нищо не знаело преди, които не биха му дошли на ума. И изведнъж се появяват кристално ясни отговори на въпроси, които никога не са задавани.
Как всъщност е възникнало човешкото съзнание? Преди седемнайсет години д-р Джулиън Джейнс, професор по психология в университета Принстън, САЩ, подхвърли този въпрос, посрещнат от колегите му с поклащане на глава105. Съзнанието ли? Ами получило се е в хода на еволюцията. Наистина ли? По какъв начин сме осъзнали, че съществуваме? Дали бучка от клетки осъзнава съществуванието си? Знае ли съзнанието на рибата за съществуването на събратята си по вид или по-голямата риба изяжда по-малката, без да го осъзнава? Съзнанието няма нищо общо с рефлексите, със страха или махането с опашка, съзнанието не е и сборът от всички процеси на паметта. Също така и опитът не се покрива със съзнанието, както и ученето. Можем да задаваме в електронния мозък колкото щем данни, но той все няма да има съзнание. Джейнс казва106: „Периодите на нашето съзнание са поначало много по-кратки, отколкото предполагаме. Трудно е да го обясним, защото в моментите, които не съзнаваме, сме несъзнателни в най-истинския смисъл на думата. И точно над тези празноти съзнанието ни се простира като мрежа с широки дупки, която само ни дава илюзията за плътност и последователност. He-съзнанието може да се сравни с всички онези предмети в тъмна стая, върху които в момента не пада светлината от джобното ни фенерче.“
Следователно какво е съзнанието? Как е възникнало? Няма отговор на въпроса, както и на онзи за математическите способности. Сред всички животни на глобуса само човекът разполага с математически знания. Възражението, че било логично, защото в края на краищата трябвало да можем да броим, за да уреждаме сметките помежду си или да си разменяме стоки, поставя отговора преди въпроса. Първо трябва да е налице способността и едва после започва броенето. Нали и животните имат крака и хващат с ноктите си и все пак досега на никое куче не му е хрумнало да преброи пръстите на лапите си. А математическите способности са предпоставка за всяка наука. Без математика нищо не може да се изчисли или сравни. Д-р Макс Флинт, който се заел с въпроса, го обяснява с помощта на пример107:
[#107 „Sind Radrenner lebendig?“, in: Der Spiegel, Nr.25, 1993.]
„Без по-висши математически способности не бихме могли да стигнем до никое небесно тяло. В ежедневието човек не си дава сметка, че е невъзможно да се изпрати космически кораб до Марс и обратно без най-голяма математическа прецизност. Същото се отнася и до совалката и всеки изстрелян спътник. Изчисляването на точния ъгъл за завръщането на совалката в земната атмосфера е един от най-ярките примери затова, защото в последна сметка човешкият живот зависи от пресмятането на горния ъгъл. Ако ъгълът на навлизане е твърде остър, и то само с частица от градуса, космическият кораб заедно с екипажа ще изгори. Ако ъгълът е много плосък, то корабът ще се отблъсне от земната обвивка и ще се катапултира в космоса. И отново екипажът ще загине. Всичко това има нещо общо с еволюцията, защото принцип на еволюцията е, че никакви способности не се развиват от само себе си, без някога да са необходими. Няма обаче наложителна причина за това за оцеляването на прачовека да е била необходима математиката. Нали животните от всички видове оцеляват и без математика (обоняние — да, математика — не!).
В космоса обаче оцеляването без математика е невъзможно. А онова, което се отнася до земните астронавти, важи с пълна сила и за извънземните. Ако някога Земята е била посещавана от извънземни, тези посетители е трябвало да владеят математика. Затова гледам на присъщата ни математическа способност като на доказателство за това, че не сме само земни.“
Така трябва да е. Боговете създали човека по свой образ и подобие. И изведнъж, без да сме си задавали въпроси, откриваме отговорите в нашите гени.
В началото на лятото на 1993 г. в столицата на Горна Австрия Линц се събрала странна компания. Срещнали се неколкостотин компютърни специалисти за Ars Electronika — а това не е обикновен панаир на компютри, каквито се провеждат всяка година. В Линц ставало въпрос за изкуствен живот (на американски Artificial Intelligence, съкратено AI). Там г-жа Улрике Габриел от Франкфуртския институт за нови медии демонстрира соларно задвижвани хлебарки. Направлявани от светлинни сензори изкуствени животинки лазеха по пода, събираха се на групи, подушваха се взаимно или извършваха резки движения назад, когато се натъкваха на някое препятствие. И за какво бе всички това? Електрониката в хлебарките трябваше да събере опит.
С компютърната си програма Tierra (Земя) Том Рей демонстрира как става това. От сто заповеди той композирал електронен щранг, подобен на ДНК, която се удвоява. След двайсет и четири часа възникнало нещо като биотоп на екрана. „Първо щрангът бързо се бе размножил и се бе разпрострял в паметта много бързо. После се бяха появили първите мутанти, също способни да се размножават и да се утвърждават сред предшествениците си.“ Накрая (според репортажа в сп. „Шпигел“) се добавили компютърните паразити, които предавали по-нататък само половината от заповедите. Тези паразити прескочили в предшестващите програми и използвали техния репродуктивен код. Сега електрониката развила огромни защитни реакции, подобни на имунна система, която можела да блокира компютърните вируси, преди да разрушат първоначалната програма. И като в реалния живот популацията на паразитите загинала и играта започнала отначало, този път обогатена от опита с паразитите. Компютърът се бил самоваксинирал.
Опитите показват, че изкуственият живот и изкуственият интелект са възможни — но къде остава съзнанието? То явно е присъщо на онези форми на живот, които имат и чувства. А пък чувствата са свързани с физическото състояние, което се направлява от хормони. Хормоните от своя страна се активират от нашите възприятия, една смесица от сетива и личен опит. Изкуственият разум не познава хормоните. Той може мълниеносно бързо да обменя информации и да прави от тях правилни изводи (да учи), но не може да чувства. Освен, ако му добавим и способно да чувства тяло. И така стигаме до формата на живот изобщо.
Мозъкът на компютъра с неговите чипове е толкова чувствителен към влиянията на околната среда, към дим, влага, температурни колебания, удари, към проникването на чужди предмети или животни (една мравка може да обърка интегралните схеми), че трябва да е защитен чрез някакво тяло, чрез кутията. Не по-различно е при формите на живот. Мозъкът им е разположен в костите на мозъчната обвивка. Чрез подаване на информации и информационния обмен компютърът умножава знанията си като формите на живот. И то през цели хилядолетия.
Доказват го някои данни от историята. Човешкият език възникнал преди приблизително 30 000 години и бил първото средство за комуникация. На около 13 000 години са първите скални рисунки, първата оптическа форма на комуникация. Почти на 5000 години е първата писменост, а преди 3000 години хората изобретили първото дистанционно предаване на информации чрез димни знаци, огън и слънчеви отражения. 500 години изминали, докато било изобретено книгопечатането, а едва през миналия век към горното се добавил и телеграфът. От 100 години съществуват живите картини на филма, а от 30 имаме компютри, достъпни за всеки.
Един многоуважван учен от осемнайсети век познавал около 200 книги и трябвало да прегледа само няколко списания, за да е в течение на новостите в своята област. Днес по света излизат повече от 300 000 вестници и списания, а към тях се добавят безбройните радио- и телевизионни предавания, да не говорим изобщо за ежегодния наплив от специализирани списания, дисертации и книги. Само Конгресната библиотека във Вашингтон притежава 100 милиона документа, а всички останали библиотеки по света добавят още един милиард.
За всеки е ясно, че никой не може да обхване такъв информационен поток. И тъй като не са достатъчни нито продължителността на живота, нито капацитетът на стоте милиарда мозъчни клетки, които всеки от нас носи, запаметяваме човешките знания извън мозъците си. Бъдещите поколения вероятно ще трябва по-малко да учат, но затова пък да знаят как и къде да намерят нужните им информации.
Едва ли е по-различно и при извънземните форми на живот. Или те имат мозъчни клетки като нас (и капацитетът им е ограничен), или са един вид компютризирани роботи, които по всяко време могат да извлекат нужните им информации от още по-голям компютър. Третият вариант се състои в синтеза от двете. Отглежда се органично същество и от самото начало по генетичен път се създава огромен мозъчен капацитет, който обаче се използва само в една нищожно малка част. Защо ли? Натовареният наполовина софтуер на компютъра има свободен капацитет за нови информации. Натовареният само до 20 процента мозък на човека може да бъде „дозареден“ с целенасочени знания. Ако боговете го пожелаят.
Те, изглежда, го искат и така стигам до сърцевината на въпроса. В последната си книга108 поставих на обсъждане някои случаи на НЛО и засегнах бегло темата „отвличания“. Волю-неволю ще повторя за какво става дума.