Страшният съд е започнал отдавна

Откакто започнал да мисли, Хомо сапиенс се страхува от смъртта. Той вижда смъртта в природата и възкръсването й през пролетта. Вижда да избледняват звездите — и става свидетел на проблясването им през следващата нощ. Какво има между живота и смъртта? Някаква загадъчна равнина, състояние на очакване на възкресението. Увереността в продължаването на живота след смъртта дава на човека силата да очаква спокойно смъртта. И все пак страхът от смъртта не е заличен, защото собственият жизнен опит доказва, че всяка надежда не е нищо повече от една искрица.

Страхът на отделния човек е ужас и за масите. Народите се страхуват от войни, от мълнията на атомната бомба, от гнева на чужди войници, от гибелта на околния свят. Притеснени мислят за ужасяващото събитие, обещавано им от свещените книги — Страшния съд. В Новия завет той е огласен например в евангелието на Марко (13, 24 и нат.):

„Но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят.“

Колегата му Лука е още по-прецизен, като дори назовава предзнаменованията, които предшестват Страшния съд (21, 10 и нат.):

„ще въстане народ против народ, и царство против царство; на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето… И ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение; тогава човеците ще примират от страх и от очакване от онова, което има да връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят.“

Не по-малко драматично описва Страшния съд и Коранът в няколко сури:42

„В името на Аллаха, милостивия: Когато слънцето се свие и звездите паднат и планините се задвижат, и бременната вече от десет месеца камила няма мляко, и дивите животни се съберат, а моретата заблестят в пламъци…“ (сура 81). „В името на Аллах, милостивия: Когато небесата се разкъсат, звездите се разпръснат, моретата се смесят и гробовете се обърнат празни, тогава всяка душа ще знае какво е направила и какво е пропуснала“ (сура 82).

Страшният съд, последният съд над човечеството, се възпява дори в григориански песни, онези прости и толкова прекрасни песнопения, които стигат до душата и се пеят и днес в католическите манастири. Dise irae се запява по време на литургия за смърт:

Заедно с разрушенията се съобщава и за идването на iudex (съдника), например в евангелието на Марко (13, 26 и нат.):

„Тогава ще видят Синът Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избранниците Си от четирите вятъра, от края на земята до края на небето.“

Евангелистът Лука добавя още едно изречение (21, 28):

„А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви.“

Апокалипсис — кога?

Избавени, естествено, ще бъдат праведните, единствено и само вярващите, онези, които сляпо и без въпроси са се придържали към словото в светото писание. А ако ме питате, към кое слово от кое светописание, то и аз не знам, защото както е известно, в земната лудница всяка религия твърди, че нейното свето писание е единствено вярното. Говори се за небесен съдник, който „седи на трон в облаците“ и измерва с отвес делата и греховете на човешкия род. Но преди да стане това, преди избраниците най-после да успеят да отидат в небесното царство, останалото човечество ще бъде бито, измъчвано и пържено.

Най-силно това се описва от апостол Йоан в неговото така наречено Откровение или Апокалипсис, последният текст от Новия завет. Там се отварят седем печата и с всеки от тях над човечеството се изсипват нови мъчения. Ще свирят тръби и с всеки техен звук ще стават страхотии. При първата тръба „град и огън, смесени с кръв … ще паднат на земята“, при втората — „голяма планина, пламнала в огън, се срина в морето; и третата част от морето стана на кръв“. Естествено, при това „умря третата част от морските твари“ и „загина третата част от корабите.“

Още по-големи ужасии предстоели на изтерзаната земя, когато се чуела третата тръба: „…от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третата част от реките и върху водните извори и името на тая звезда е пелин: и третата част от водите стана на пелин, и много човеци умряха от водите, понеже се бяха вгорчили.“ (8, 10 и нат.).

Накрая потъмнели дори слънцето и луната, а хората били измъчвани от всевъзможни твари (скакалци, скорпиони и др.), без да им било позволено да умрат. Ужасът нямал край — следват коне с глави на лъвове, чиито усти бълвали огън, пушек и сяра. Макар че отдавна повече от три трети от човечеството били изтребени и всъщност не би трябвало да е останал нито един жив, хората все още не били готови за разкаяние.

Не знам от чий мозък са произлезли тези кошмари или какви видения е изстрадал светият апостол Йоан, знам обаче, че различни елементи от апокалипсиса могат да бъдат прочетени както у древния пророк Енох, така и у младия пророк Даниил (7, 1 и нат.). Все пак църковните отци, редактори на Библията, този път успели да се споразумеят да сведат до повече или по-малко общ знаменател поличбите и появата на небесния съдник. Така Апокалипсисът на Йоан (6, 12–16) разказва сходно на евангелистите Марко и Лука:

„…и стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв; звездите пък небесни паднаха на земята, както смоковница, разлюляна от силен вятър, хвърля незрелите си смокини; и небето се дръпна и се нави на свитък, и всяка планина и остров се отместиха от местата си; и земните царе, и велможи, и богати, и хилядоначалници, и силни, и всеки роб и свободник се скриха в пещери и планински скали, казвайки на планините и на скалите: паднете върху нас и скрийте ни от лицето на Оногова, Който седи на престола…“ В досегашната човешка история нещата били сравнително скромни, защото всички земни войни засягали само отделни географски региони. Апокалипсисът на Йоан обаче огласява световното унищожение, от което никой няма да избяга, окончателната присъда на онзи, „който седи върху престола над облаците“, а именно Страшния ден или Страшния съд.

Откъде всъщност произхождат тези идеи? Картините на ужасния наказателен съд с последващото избавление за вярващите? Кой е измислил ангелите на отмъщението с техните тръби, кой е измислил изсипването на съдовете с отвратителните мъки? От кой дух или, ако щете, от кое видение е изскочил последният съдник? И изобщо що за добър или „всемилостив“ бог бил онзи, който поетапно изтезавал вярващите и ги избивал, за да се пържат накрая вечно в пъкления огън?

Всъщност безспорно е само, че човешкото въображение измисля не само хубави, но и ужасни неща. Ядосаните хора пращат противниците си в ада и освен това си рисуват този ад във всички бои. Безспорна е освен това и надеждата на страдащия човек за по-хубав свят, в който ще се чувства по-добре. Най-после щели да страдат другите злите и неправедните, богатите, богохулниците и скептиците, докато добрите щели да се наслаждават на рая и да пият нектар.

Колкото по-тежки са времената, толкова по-пламенни са желанията за златна епоха, в която цари абсолютна справедливост и никой не се облагодетелства от другите. Тъй като нищо не става от нищото, дори и златната епоха, трябвало да има господар, владетел, възроден, спасител, пророк или ако някак си е възможно, някой, който разполагал с власт, за да сложи ред в бъркотията. Това психологически лесно разбираемо желание ни е дарявало с прераждания, месии и пророци през вековете. Ето и някои удивителни примери.

Пророците от наше време

На 5 януари 1945 г. във Вирджиния Бийч, САЩ, починал шейсет и седем годишният ясновидец Едгар Кейси. В състояние на транс „спящият пророк“, както го наричали, лекувал безброй хора, макар че не познавал нито една медицинска книга. В своите около две хиляди и петстотин „Reedings“ посочил изумителни данни за миналото и бъдещето, както и за собствените си многократни прераждания от древен Египет до настоящето. За Едгар Кейси били написани много книги, привържениците му по света наброяват милиони43.

През ноември 1926 г. в Путапарти, Индия (щата Андра Прадеш), се родило момче на име Сатянараяна Раю. Името му означава нещо като „богочовек“. Като 14-годишно момче Сатянараяна Раю бил ухапан от скорпион и когато след неколкоседмична кома се пробудил, обявил, че бил прероденият Саи Баба. Последният бил голям индийски светец от миналия век. На трийсет години Сатянараяна се появил за първи път публично, а на трийсет и шест години основал собствения си ашрам. Днес Саи Баба поддържа в родното си място, на двеста и петдесет километра североизточно от Бангалор, най-големия ашрам в Индия, към който има университет и великолепна болница. Смята се, че привържениците му са около сто милиона души. За него са написани безброй книги44. Ежедневно пред изумените вярващи и пред телевизионните камери той извършва материализации и чудотворни изцеления от всякакъв вид. За себе си претендира да е всемогъщ, всезнаещ и вездесъщ и самоуверено се нарича въплъщение на Буда, Рама и Христос. Че не презира и плътския секс, разказа списание „Дер Шпигел“45. Определя собствената си смърт за 2022 г., но само за да се прероди скоро след това в индийския щат Карнатака.

В Грац, Австрия, се случило нещо странно на 15 март 1840 г. Тогава 40-годишният учител по музика Якоб Лорбер внезапно чул „ясно и високо“ глас, който му заповядал да пише. Послушно, но в началото и малко уплашено, учителят хванал писалката и изписал през следващите години том след том винаги под диктовката на гласа „в областта на сърцето си“. Днес напечатаните произведения на пророка Якоб са не по-малко от двайсет и пет тома с кръгло десет хиляди печатни страници46. Лорбер обяснил природонаучни и астрономически детайли, които били открити едва по-късно, и дал удивителни коментари както по Стария, така и по Новия завет. Привържениците му наброяват няколкостотин хиляди, който са твърдо убедени в правотата на словото на своя пророк.

Също през миналия век се родил в Квадин, село североизтоично от Лахор, Пакистан, пророкът Хазрат Мирза Хулам Ахмад. През живота си се оказал нежна, любезна, надарена за писане и за слово личност, която накрая основала движението Ахмади. Това е ислямска общност, която и днес има много привърженици. На основателя на религията се приписват дори чудеса. Привържениците му твърдят, че всемогъщият бог „го пробудил в образа на всички предишни пророци“. Бил предопределен да бъде „месия и махди за всички мюсюлмани и християни“, но също така и „Кришна за индуистките, Буда за будистите и копие на всички предишни пророци. Спасител на цялото човечество“47.

Това са само четирима пророци през последните сто и петдесет години, които все пак постигнали въздействие, което е във висша степен учудващо. Наред с тези положителни фигури и лечители, които не са причинили никому нищо лошо, има и много отрицателни фигури, пророци на световната гибел, които от много години прорицават, че всъщност отдавна би трябвало да сме мъртви. Световната гибел е постоянна тема, откакто има хора48. Светът никога не се е придържал към нея.

За вярващите и невярващите

Колкото до шарлатаните, също и онези под мантията на научността, нямам проблеми да разоблича прогнозите им. Те винаги са доста прозрачни, твърде свързани с настоящето и твърде идеологически оцветени. Нямам проблеми и с пророци като Якоб Лорбер, Хазрат Мирза Хулам Ахмад, Едгар Кейси или Саи Баба, макар че последният сам се окачествява като „бог“.

За техните изумителни и ако щете, универсални знания днес дори има разумна, математически изчислена теория. Тя е на френския ядрен физик Жан Е. Шарон и не гласи нищо друго, освен следното: Материята и духът са неделимо свързани помежду си. Във всеки атом или по-точно електрон — се съдържа целият разум на вселената49.

Това обяснява знанията на пророците, дори и ако сами нямат представа откъде ги имат. Само по себе си едно противоречие.

Проблеми обаче имам на съвсем друго ниво, това на религиите. Те ни учат, че на Страшния съд неверниците ще бъдат сварени, удавени, убити, отровени (с „вгорчена вода“), застреляни, смазани от земетресения или изтребени чрез други мъчения. Слава богу, това се отнася само за неверниците. Но кои неверници? Онези, които не вярват в католическите догми? Онези, които са имали лошия късмет да израснат в някоя християнска секта? Онези, които за съжаление не са израсли в арабски или азиатски страни и не познават нито свещения Коран, нито будистките или хиндуистките учения? Онези, които в Япония изповядват религията шинту, или онези, които не съблюдават книгата Мормон? Остава ни само въпросът: Мили Господи Боже, каква си я свършил?

Хората чакат избавителя, спасителя, преродения и месията. Кой може да бъде? В записка от 1573 г. срещаме легендата за Кифхойзер. Никога не сте я чували ли? В нея се описва завръщането на немския кайзер Фридрих. Само той ни липсваше50: „Немски кайзер! Немски кайзер! Къде си? Спиш ли? Събуди се! Ела за изкупление, ела за мъст!“

Е, нищо ново по широкия свят, и древните римляни очаквали завръщането на божествените си императори Август, Клавдий и Веспасиан. Наричали ги „спасители на света“51. И дори за чудовището Нерон години след смъртта му се говорело, че се бил преродил в Кипър и завзел острова. В световната история гъмжи от този вид преродени, които не били никакви месии и нищо не са спасили. Можем да ги забравим. Но не можем да забравим образите на месии в големите религии. В края на краищата те влияят върху мисленето на обществата до ден днешен.

За цялото християнство Иисус Христос е Спасител, Избавител, който преди две хиляди години ни избавил от съмнителния първороден грях, но въпреки това щял да се завърне, за да „седи на престола над облаците“ и да ни съди. Как всъщност Иисус се превърнал в месия за християните, докато евреите, от които произхождал, не искат и да знаят за някакъв месия? Историята е толкова заплетена и — как ли може да е другояче — съпътствана от хиляди и хиляди дълги коментари, че ще се концентрирам върху същественото. А то е достатъчно ясно!

„Най-старите писмени записки на месианската надежда, която може напълно да е възникнала по-рано, срещаме в така наречената промемория на книгата на Исаия“, казва теологът Улрих Келерман, който задълбочено изследвал тази тема52. У пророка Исаия пише какво ли не, само не и нещо ясно. Исаия трябвало да извълшебства месията (9, 6 и нат.). Там пише:

„Защото Младенец ни се роди — Син ни се даде; Властта е на раменете Му и ще Му дадат име: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на Вечността, Княз на мира. Неговата Власт и мир безкрай ще расте Върху престола на Давида и в царството му, за да го утвърди Той и да го укрепи чрез съд и правда отсега и до Века…“

Бил ли е Иисус месия?

Да се изведе от това християнски или юдейски месия явно е прекалено. Не само защото след Иисус не настъпил никакъв мир, а и защото става дума за „царството на Давид“, което да трае довека — цар Давид е мъртъв от хилядолетия! Изреченията на Исаия са преведени ту в сегашно време („Младенец ни се роди“, после пък в бъдеще време „властта му безкрай ще расте…“ и т.н.). Логично очакваният младенец не може да се е родил по Исаево време. Освен това трябва да се знае, че хебрейското писмо, на което са текстовете на пророците, се състои само от съгласни без гласни. И както може да се прочете още в хебрейските учебници, в него няма никакви граматически форми за време53. Само за по-лесно четене гласните били загатнати с малки точки между съгласните. В първоначалния текст имало минало несвършено и минало свършено време. Бъдещата форма изобщо не съществувала. По свое желание или според тълкуването си преводачът може да прави каквото си иска. От последователността на времената абракадабра — се получило бъдеще време!

От само себе си се разбира, че учените не са никак единни кои изречения у Исаия са автентични и кои не. Ако един специалист пише, че книгата Исаия е „силно видоизменена чрез размествания, изхвърляния и вмъквания“, то другият твърди точно обратното, а трети „решително“ оспорва, че думите на Исаия изобщо са съществували като „самостоятелна сбирка“54. Но това са богословски тълкувания, с каквито отдавна съм свикнал. Никой не знае кое е валидно. И все пак никои месиански предсказания не са придобили такова световноисторическо значение като Исаия 9, 6 и Даниил 7, 27.

Извънредно оспорваният текст на Исаия се използва още в няколко други пасажи, за да бъде превърнат Иисус в месия. Тъй като не искам да отегчавам читателите си с цитати от Библията, ще посоча по долу съответните места в текста. Който го интересува, може да отвори домашната си Библия на книгата на Исаия (8, 23; 9, 1-6; 1-10; 35, 4-10; 40, 1-5; 42, 1-7; 49, 1–12).

Обещавам ви, че никъде няма да откриете и слабо убедително сведение, което да прави от Иисус месия, да не говорим, че никъде не се появява името на Иисус. Предпоставка за горното обещание обаче е неутралният превод на Библията, а не на някоя църква, която вмъквала думичките „Иисус“ или „Христос“ навсякъде, където й пасвало.

Други пасажи от Стария завет не променят нищо от гореказаното. Цитират се притчи и песни от псалмите на Соломон, които наистина често говорят за бъдещо царство в Израел или рода на Давид, както и за очаквания спасител и велик владетел, но никъде не става дума за Иисус. Дори и пророкът Даниил трябвало да бъде използван, за да стане възможно чудото, че Иисус бил очакваният месия. Само че и Даниил говори също толкова мъгляво като колегите си. Най-същественото доказателство било в стих 7, 13 и по-нататък от Даниил, където четем:

„Гледах в нощните видения, и ето, на небесни облаци сякаш идеше Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен до него. И Нему бе дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и царството МУ не ще се разруши.“

Самият пророк Даниил говори за „нощните видения“, които имал. Видял своеобразни животни с куриозни рога и тъй като не разбрал „нощните видения“, дошъл някакъв ангел и му ги обяснил. А защо не веднага? Всички тези пророчества, доколкото изобщо са такива не оповестяват никъде идването на Иисус. И който все пак с големи усилия иска да разчете от смътните формулировки образа на Иисус като месия, неизбежно се проваля поради историческите факти. След Иисус не настъпило никакво единствено по рода си владичество, което „никога не ще се разруши“. Това, естествено, е известно и на християнските теолози. Затова след дълго мислене измислили едно „вечно царство“ след Страшния съд. Каквото не било настъпило дотогава, все някога трябвало да дойде. И ли? Така просто било то. Главното било да продължи да съществува надеждата.

Всъщност бих искал да завърша полемиката дали Иисус е бил месия или не, но закостенялата критика със сигурност ще ме упрекне, че направо съм прикрил най-важните пасажи, сочещи Иисус като такъв. Фактически онзи, който търси Иисус като месия в Стария завет, ще намери пасажи с по двайсетина значения не само у Даниил, Соломон или Исаия, а и у пророка Миха, по-млад съвременник на Исаия, и у пророка Иезекиил. Там се сочи глава 34, където става дума за бъдещето „паство“, над което щял да властва „един-единствен пастир“ от рода Давид. А у Иезекиил 37, 21–28 например четем обичайните обещания (надежди) за победоносния Израел, комуто всички останали народи, така да се каже, били в краката.

Царство за Давид

„…тъй казва Господ Бог: ето, аз ще взема Израилевите синове измежду народите, между които се намират, ще ги събера отвред и ще ги доведа в тяхната земя. В тая земя, на планините Израилеви, Аз ще ги направя един народ, и един Цар ще бъде на всички тях… А моят раб Давид ще бъде цар над тях… И ще бъде у тях Моето жилище, и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ. И ще познаят народите, че Аз съм Господ, Който освещава Израиля, когато Моето светилище бъде сред тях навеки.“

Всичко това са разбираеми, макар и нищо повече от набожни пожелания, формулирани във време, в което Израел бил зле. Израилтяните в страдалческата си история постоянно се надявали да дойде далечното бъдеще, в което царството им „от рода Давид“ щяло да възкръсне отново и техният бог отново щял да заживее сред тях. На подобни пасажи от текста впрочем се позовават ортодоксалните евреи от наше време, които създават толкова неудобства на политическото си ръководство. Вече посочих, че текстовете на Иезекиил представляват пъстра смесица и направо гъмжат от редакторски преработки и вмъквания на различни автори от различни времена. Никога не съм разбирал как от тях може да се изведе месианството на Иисус и това явно завинаги ще остане скрито за измъчения ми ум.

Накрая остават още апокалиптичните книги на Енох, Барух и IV книга на Ездра, които също така оповестяват Спасителя. У Енох за месианска част се смятат образните речи в глави 38 до 71. Там се предлагат астрономически данни и тайни и накрая се разказва и за идващия „човеческий син“ (46, 3 и нат.)55:

„Той ми отговори и каза: Това е Синът човеческий, който има правдата, при когото живее правдата и който разкрива всички съкровища на онова, което остава скрито; защото господарят на духовете го е избрал и жребият му надхвърли пред господаря на духовете всичко по доблест във вечността. Този Син човеческий, когото ти видя, ще накара да се надигнат царете и могъщите от лагерите си и силните от троновете си; той ще разхлаби юздите на силните и ще смаже зъбите на грешниците. Ще прогони царете от престолите им и от царствата им…“

Това са ясни обещания за бъдеще време и за бъдещ спасител, който е „син човеческий“. Само че дори да науча Енох наизуст, никъде не става дума за Иисус. Точно така стоят нещата и с апокрифната книга на Барух и апокрифната IV книга на Ездра — очаквания на месията има, но някакви сведения за Иисус няма. Накрая на бъркотията теолозите използват и заветите на патриарсите като свидетелства в полза на Иисус. Заветите отново са апокрифни текстове и безспорно са редактирани в след християнско време. И най-после остават запазените в оракулски текстове Сибилински книги, които правят перфектна кашата — само за Иисус не става дума никъде.

Който успее да се промъкне в гъсталака от теологически коментари, разпознава в древните текстове предусещане и гореща надежда за страшно събитие, което щяло да настъпи някога в бъдещето. При това пророците и апокалиптиците си го представяли по различен начин. У пророците и заветите на патриарсите мястото на действието категорично е на Земята, у апокалиптиците пък то е някъде над Земята. Така богословът д-р Вернер Кюперс сполучливо отбелязал56:

„Светлината на тази надежда осветява дълбокото дъно, а във фокуса й в различни версии се появява загадъчна личност: човекоподобният, онзи син човечески, избраният на правдата, звездата на мира, новият проповедник, човекът, месията; една чисто случайна величина и все пак нито ангел, нито бог… Как може да се обхване фигура с толкова неповторими очертания?“

В областта на юдейската теология месията остава „човек с човешки произход“57, често дори не е личност, а целият народ на Израел. Различно е християнското богословие. Там месията се изравнява със „сина божий“. Само че някои въпроси остават без отговори и от двете теологии: Откъде произхожда очакването на месията? На каква възраст е? В края на краищата не е достатъчно да се посочат пророци като Исаия, Даниил и Изеекиил, след като точно се знае, че текстовете им са били фалшифицирани и редактирани отново. По същата причина е безсмислена и датировката, свързана с пророците. Идеята за месията категорично е по-стара от всички пророци. Нахвърляното от пророците са само формите на очакването, което съществувало в ядрото на народа още от изгонването от рая. Целият колорит на пророческите описания функционира по сходни принципи. Пророците и по-късните им редактори работели с идеите от преданията, които обхващали общата голяма надежда на целия народ. А тази надежда вече била постоянна съставна част, ако не и форма на оцеляване на човешка група още преди да била написана първата дума. Очакванията за спасение са „прастари и далеч надхвърлят пророците“58.

„Израилтяните са дарили света с три неща — пише теологът Лео Ландман — монотеизма, моралните закони и истинските пророци. Към тях може да се добави и четвърти дар — вярата в месията“59. На тази констатация може убедително да се възрази. Много древни културни и първобитни народи са познавали месианските очаквания.

Още през 1919 г. теологът Х. В. Шомернс60 писал: „Към подсилването и укрепването на християнската общност спада увереността в превъзходството на християнството над всички други религии, дори в неговата безусловност.“

Смятам, че подобни твърдения предполагат познаването на другите религии. Човек трябва да ги изучи и почувства и ако след това все още определя християнската религия като „абсолютно превъзхождаща“, сигурно ще го направи само с голяма порция вяра. Вярата е личен въпрос. Колкото до мен, аз уважавам вярата на всеки индивид. Но въпреки това предупреждавам да не се подценяват останалите религии — за хилядолетия — понякога по-дълго от християнството — не са загубили притегателната си сила. Всички религии, все едно дали са предхристиянски или следхристиянски, познават идеята за спасението. Всички, без изключение, с копнеж очакват небесните поличби и обещаното завръщане на месията си. Най-голямата, а вероятно и най-динамична религиозна общност от след християнско време е ислямът. В свещената книга на мюсюлманите — Корана — Иисус изрично е почитан като пророк, но не и като месия или дори син божий.

Ислямският месия

Сура 19 го казва недвусмислено:

„И те (неверниците) говорят: Всемилостивият си е придал син“ (стих 89). „Наистина, направили сте нещо чудовищно!“ (стих 90) „Докато на всемилостивия не му се полага да има син“ (стих 93). А преди това в стих 35 на същата сура се казва: „Така Иисус е син на Мария едно твърдение на истината, по което не са единни.“

Единствено и само християнството вярва в Иисус като месия и спасител. Всички други големи световни религии не искат да знаят нищо затова, нито юдейството, нито ислямът, да не говорим за азиатските религии.

Всички големи световни религии имат и са имали изтъкнати изследователи на религиите, умни мислители и аналитици. Във всички големи световни религии е имало и има отлични богословски висши училища с цяла армия от многоезични учени. Като лаик в теологията винаги ме е изумявало как всички тези свръхумни глави, които разполагат с един и същ доказателствен материал, стигат до напълно различни схващания. Както юдейството, така и ислямът, и християнството се позовават в тълкуванията си на едни и същи пророци от древността. И нека някой да твърди, че ексегетиката (тълкуването на свещените книги) била точна наука! Ако е така, би трябвало от всички краища на света да идват еднакви резултати. Тъй като въпреки всички висши институти на различните религии това не е така, аз твърдя, че вече никой не може да прозре истината. Всеки служи вече само на своята религия, все едно дали вярва в нея или не.

И ислямът познава свършека на света и Последния съд. Вече цитирах сурите 81 и 82. Като Апокалипсисът на Йоан и Коранът (сура 21, стих 105) обявява: „В деня, в който ще свием небесата, както се свиват писмени свитъци. Както започнахме първото сътворение, ще го обновим…“ А ето и стихът от Корана, съответстващ на „тръбите“ в Апокалипсиса (сура 20, стих 103): „В деня, в който ще бъде надут тромпетът. На този ден Ние ще съберем виновниците, синеоките.“ Сура 17, стих 50 дори отбелязва, че няма да има град, който да не бъде унищожен преди деня на възкресението и наказанието.

А кога щяло да стане това? Това си остава тайната на Аллах: „Не, ще ви връхлети ненадейно, така че ще ви хвърли в смут; и няма да можете да се защитите или да постигнете отсрочка“ (сура 21, стих 41).

Ислямският месия се казва „Махди“. Както пророкът Мохамед, така и различните имами след него оповестявали завръщането на Махди. Имамите — това са великите учители на исляма — постоянно уверявали, че било погрешно да се правят предположения за времето на завръщане на Махди, което се знаело единствено и само от Аллах. Също като в юдейството и християнството, литературата за завръщането на Махди запълва цели библиотеки. Няма нещо, което вече да не е помислено. Веднъж странник се осведомил от петия имам, Ал Бакр, за поличбите преди завръщането. Имамът отговорил61:

„Ще стане, когато жените започнат да се държат като мъже, а мъжете като жени; и когато жените с разтворени крака седнат върху седлата на конете. Ще бъде, когато се приемат погрешни свидетелски показания, а се отхвърлят верните; тогава, когато мъжете проливат кръвта на други мъже поради нищожни причини, когато развратничат и прахосват парите на бедните.“

По тези критерии Махди всъщност би трябвало отдавна да е дошъл. Но, според ислямските учени, преди да дойде Махди, трябва „да се появят шестте фалшиви мъже, които ще се представят за пророци“. Не съм наясно колко фалшиви пророци е имало вече, но предполагам, че броят им далеч надхвърля шест хиляди.

За очаквания Махди в богословската литература на исляма цари същият хаос, както в юдейската и християнската за месията. Ту щял да е дванайсетият имам, който щял да се завърне като Махди, за да обнови чистата ислямска общност, после — според вида ислямско верско учение — дванайсетият имам, който щял да е Махди, изобщо не бил умрял. Пълно несъгласие цари и по въпросите „кога“ и „къде“ на това завръщане. Махди е върховният водач на последните дни. Ще дойде в „двайсет и третата нощ на месеца за постене рамадан“62. Тази нощ е „нощта на силата, в която се разкрива свещеният Коран и ще слязат ангелите на Аллах“.

Накрая остава констатацията, че големите световни религии наистина очакват месията, но никой не знае кога. Общо месията се свързва със звездите, небосклона и големия, окончателен съд над човечеството. Щял да се съпътства от групи ангели, да има огромна мощ и да седи на престол в облаците. Такова ли е ядрото на народното предание? Есенцията на древното обещание: „Пак ще дойдем?“

За да конкретизираме тази още смътна мисъл, ще ни трябват допълнително предания, които са по-стари от Корана или християнския Апокалипсис. Текстове от други културни кръгове от обсъжданите досега.

Думичката „Двеста“ произлиза от средноперсийски и означава „основен текст“ или „наставление“. Двеста съдържа всички религиозни текстове на парсите, днешните привърженици на Заратустра (Зороастър). Самият Заратустра бил заченат непорочно. Преданието твърди, че от небето се спуснала планина, обгърната от чиста светлина. От планината излязъл младеж, който присадил ембриона на Заратустра в корема на майка му. Тъй като собствената им религия била по-стара от исляма, парсите отказали да приемат Корана като свещена книга. Те се разселили в Иран и Индия. Макар че езикът им, гуджарати, е новоиндийски език, те продължават да провеждат религиозните си служби на авестинския храмов език, като църковния латински в католическата църква.

Парсите са изправени пред сходна дилема като привържениците на другите религии — налице е само около четвърт от първоначалните текстове на Двеста. Те съдържат жертвените повиквания Ясна, Яшти с химни към техните двайсет и един богове, към тях сбирка древноирански митове и накрая Виспрат с повиквания към no-висши същества, както и Видевадат, книга с хигиенни предписания, фрагменти от древноиранската религия са запазени в клинообразни писания, изработени по нареждане на царете Дарий Велики (558–486 г. пр. Хр.), синът му Ксеркс (около 519 — 465 г. пр. Хр.) и внукът Артаксеркс (около 424 г. пр. Хр.). Върховният бог се казва „Ахура Мазда“, който бил творец на небето и земята.

Хвала на звездите!

Ако се вярва на писанията на парсите, то звездното небе е разделено на различни звездни купове, които са ръководени от различни пълководци. Небесните войнства са доста войнствени. Говори се за воини на звездните системи, а изрично и за сражения, водени във вселената. Най-тържествено се възпяват различните звезди (Африган Рапитвин, стих 13 и нат.)63:

Възхвалите, изглежда, са нещо повече от ориенталски украшения на фантазията, защото за парсите планетите от самото начало били „прости тела с кълбовидна форма“. Впрочем, едва през 1610 г. Галилео Галилей със своето Планетарно послание предизвикал революция в астрономията. Още в най-ранни времена парсите издигали храмовете си в чест на различните богове и техните родни светове. Една подробност — във всеки храм имало кълбовиден модел на планетата, която била почитана в него. Освен това във всеки храм трябвало да се носи съответното облекло и да се спазва съответният обичай. Например в храма на Юпитер можело да се влиза само в дреха на учен или съдия; в светилището на Марс пък парсите носели яркочервени дрехи и разговаряли „гордо“. В храма на Венера се смеели и шегували, в онзи на Меркурий говорели като оратори или философи. Но в храма на Луната парските жреци се държали като палави деца, които се премятали. В храма на Слънцето трябвало да носят брокат и да се държат „както се полага на царете на Иран“.

Квадригасолис, колесницата с четири впряга крилати коне, произхожда от иранския културен кръг64. Там боговете на съответната планета управляват слънчевата колесница. И в текстовете на Двеста се възпяват небесните колесници и водачите им (Ясна, гл. 57, стих 27 и нат.):

В „Яшт“, глава 10, стих 67 и нат. се казва: „Който отлита в създадена от небето кола, от страната Арзахи в страната Ксанира… Бели, светли, блестящи, умни, вещи, без сянка пътуват из небесните региони.“ А Яшт, глава 10, стих 125 описва: „Край тази кола минават четирима бегачи, бели, едноцветни, ядящи небесна храна, безсмъртни…“

Вселената е пълна с подобни летателни уреди, а уточняванията като „стрела“, „птици“, „облаци“, „небесна храна“ и т.н. позволяват извода, че парсите много добре са знаели за какво говорят. Естествено и парсите очаквали завръщането на боговете си. „Същества на светлината“65 трябвало да слязат от небето и да избавят измъчените хора. Лично Заратустра разпитва своя бог Ахура Мазда за свършека на времето и той говори за окончателната борба на добрите срещу нечестивите: от небето слизат много возила, наричани „всичко преодоляващи“. Те са безсмъртни, а умът им е съвършен. Преди да се появят на небето тези помощници, слънцето ще се затъмни, стават земетресения, надигат се могъщи бурни ветрове и една звезда пада от небето. След страшната битка, в която армиите ще настъпват масово, настъпва нова, златна епоха. Тогава човечеството ще е така сведущо в медицината и така ще прилага лекарствата, че „дори близо до смъртта няма да умрат“.

Първоначално разликата от спасителите в другите религии не изглежда голяма, освен, че този път като последни спасители се появяват „всичко преодоляващите“. Те били очакваните, боговете от звездния небосклон.

Златната епоха

Поради многото богове в хиндуизма всичко е по-сложно. В него в началото на четирите световни епохи е епохата на боговете — Кртаюга или Деваюга. Тази епоха била съвършена във всяко едно отношение, защото не съществували нито болести или завист, нито спорове или злоба, нито страх или болка. Тогава (според хиндуистките представи) целта на хората бил само най-висшият брахман и дори членовете на четирите касти живеели заедно. „Всички имаха един стремеж, същите нрави, същите познания, защото тогава кастите изпълняваха дълга си чрез едни и същи действия.“ Животът и хората били просто съвършени. Главното занимание на хората се състояло в аскетизъм и изучаване на писанията. Отсъствали каквито и да било материални желания. Хората обичали истинската реч и истинските науки, нямало никакви неправди, защото никой нямал земни желания. Бхагавата-Пурана, едно от многото произведения на хиндуистката религиозна литература, описва хората от онази златна епоха като доволни, миролюбиви, търпеливи, мекосърдечни и милостиви. Били щастливи, защото носели мир в сърцата си и с никого не враждували.

Това било един свят, който днес едва ли можем да си представим, защото съвременният човек е разкъсван от желания и ламтежи. Каква е тази епоха на абсолютното щастие, в която вече няма никакви желания? Но златната епоха на хиндуизма служи, така да се каже, само като основа на една представа, проектирана в далечното бъдеще. Така както било в „епохата на мечтите“, трябвало да бъде в бъдещето. Например в глава 4 Брахмавайварта-Пурана е развито идеалното състояние на брахманското учение: един свят, в който всички хора са „коректни“, верни, почитат възрастните и природата и не познават никаква злоба и лошотия. В златната епоха на хиндуизма хората били красиви, силни и се радвали на постоянна младост. И това време щяло отново да се върне. Хиндуизмът не познава и прародители като Адам и Ева, а Брахма създал подобно на божествените същества осем хиляди души, по хиляда двойки от четирите касти. Тези двойки наистина се обичали и живеели като съпрузи, но нямали деца. Едва в края на живота си всяка двойка раждала по две деца, но не чрез секс или с родилни мъки, а само чрез мисълта. По този начин възникнали духовни същества, които населили Земята.

Състоянието на щастие продължило толкова дълго, докато отрицателните духове, но и богове от всякакъв вид объркали хората. В боговете наистина виждали свръхмогъщи и безсмъртни същества, но все пак повечето приличали на хора и имали лични качества. Начело на всички бил „князът на вселената, който управлявал всичко“66. Светът на боговете в хиндуизма обаче е толкова многообразен и тясно преплетен поради роднинствата, че тук не мога да навляза по-подробно в него. Във всеки случай различните богове владеели не само космонавтиката, а и земното въздушно пространство с най-различни возила. Всички тези летящи обекти били материални, нямали нищо духовно, а и не били плод на фантазията.

Летаталните апарати с техните унищожителни оръжейни системи са описани много детайлно в индийските религиозни текстове, особено във Ведите, които се смятат за най-древния източник за езика и религията. Думата „Веда“ означава „свещено знание“. Сред тях е Ригведа, сбирка от хиляда двайсет и осем химни, всички адресирани към боговете. В Ригведа кратко и ясно се казва, че онези летящи обекти дошли на Земята от вселената и лично боговете били онези, които предали на хората знанията си. Подобно на борбата на небето в юдейските легенди, и в хиндуистките текстове боговете водят сражения помежду си. Но това не ставало в някакво неопределимо небе на духовното щастие, а „на небосклона“, „над Земята“.

Междузвездни войни

Във Ванапарван — съставна част на древноиндийската Махабхарата (глава 168 до 173) например като обиталища на боговете се назовават същински космически градове, които правели обиколки високо над Земята. Същото може да се прочете и в глава 3, стихове 6–10 в Сабхапарва. Гигантските образувания имали имена като „Вайхаясу“, „Гаганакара“ или „Кхекара“. Били толкова огромни, че помощните кораби (вимани) удобно можели да минават през портите към вътрешността им. При това тук не става дума за мъгляви фрагменти от текстове, а за древноиндийски предания, които могат да се намерят във всяка голяма библиотека. Но само на английски език. Малкото немски преводи са без изключение силно съкратени. В тома „Дрона Парва“ от Махабхарата страница 690, стих 62 може да се прочете как три отлично построени, големи градове обикаляли около Земята и предизвикали безпокойство не само на нея, а и сред боговете. Стигнало се до война между звездите (стр. 691, стих 77)67:

„Сива, който летеше с тази прекрасна кола, сглобена от всичките небесни сили, се подготви за унищожаването натри (небесни) градове. А Стхану, този най-пръв (най-преден) от унищожителите, този разрушител на асурите, този величав боец с неизмерима храброст, комуто се възхищават небесните… заповядал да заемат отлична, единствена по рода си бойна позиция… Когато после трите града се срещнаха на небосклона, бог Махадева ги прониза със страшния си лъч от тройни пояси. Данавите не бяха в състояние да устоят на този лъч, в който имаше юга-огън и бе направен от Вишну и Сома. Докато трите града започнаха да горят, Парвати се забърза нататък, за да наблюдава спектакъла.“

Боговете на хиндуизма се биели помежду си „на небосклона“ като Семаел (или Луцифер) в юдейското предание. Спомняте ли си?

„Семаел бе най-големият княз сред тях на небето… и Семаел отиде там и се съюзи с всички най-висши войнства срещу своя господар, и събра войската си около себе си и слезе с тях и започна да търси другари на земята.“

А какво пишеше у Енох? Той описал метежа сред ангелите и дори изброил имената на водачите им.

Това ядро на преданието — битката на небето, войната между боговете е решаващото, което наивната представа за небето на религиите превърнала във фарс.

В хиндуизма човекът постига пълното щастие сам, чрез постоянното си прераждане, като във висша степен пречиства и подобрява кармата си. Все пак помощта идвала от боговете и в последна сметка от универсалния бог Брахма. Но и хиндуистите познават идеята за завръщането, например бог Вишну щял някога да се прероди като Кришна и да спаси Земята от бъркотията. За нас, западните хора, това с Кармата е книга, запечатана със седем печати. Как са могли хиндуистите да вярват в постоянните прераждания, като влачели заслугите и злодеяниета си от един живот в друг? Неизказано сложното учение за кармата се описва много прецизно и детайлно в религията на джайнизма. Джайнизмът е третата религиозна сила, която заедно с хиндуизма и будизма била създадена от Индия.

Векове преди будизма джайнизмът се разпространил в Северна Индия и до пети век завзел целия индийски субконтинент. Но същинското основаване на тази религия трябва да е било отпреди стотици хилядолетия, твърдят привържениците му. Те смятат учението си за вечно и непреходно, дори и ако временно изпадне в забрава. Религията на джайните е записана в редица предбудистки текстове и има не може да се каже другояче — легендарен характер.

Науката в древността

Теологично-философската литература на джайнизма обхваща истории за светии, песни за древните създатели, както и наставления от всякакъв вид. Произведенията са (сходно на Библията) известни под сборното название Шветамбари. Делят се на петдесет и пет главни групи с трудно произносими имена.

Виахиапраняаптянга обхваща цялото учение джайна в диалози и легенди.

Анутараупапатикадашанга разказва историите за древните светци, които се изкачват до най-високите небесни светове.

В групата Пурвагата намираме научни книги и поучения. Например Утпада-Пурва се занимава с различните субстанции при възникването им (химия). Виряправада-Пурва описва енергиите на субстанциите на боговете и великите мъже. В Пранавада-Пурва се третира науката за лечението, в Локабиндусара-Пурва се преподава математика и се говори за избавлението. И това не е всичко. В джайнистката религия има още дванайсет Упанги, където узнаваме подробности за Слънцето, Луната и други небесни тела, но също и за формите на живот, които ги обитават. И като специално допълнение в Аупапатика може още да се научи как се постига съществуването в божествените светове. Естествено не липсва и изброяването на божествените царе (група Пракирна, книга?). И наред с тези текстове има прастари книги, които някога са съществували, но са били изгубени. Все пак джайнистите вярват, че подобни писания са се предавали устно от едно поколение жреци на следващото. Загубата им не е особено болезнена, защото постоянно се появявали прераждания на старите пророци, които оповестявали съдържанието на загубените текстове — доколкото времето и хората са узрели за това. От съдържанието на текстовете са оцелели само фрагменти, които обаче се занимават с удивителни неща:

— Как човек с магически средства се пренася в далечни земи

— Как се извършват чудеса

— Как могат да се видоизменят растенията и металите

— Как се прелита през въздушното пространство. Последното, прелитането на въздушното пространство, е познато и от индийската санскритска литература. В тази връзка припомням за книгата си „Ударът на боговете“68.

Според учението на джайнизма настоящата епоха, в която живеем ние, е само една от многото. Преди нас е имало други световни периоди, а около 2000 г. по християнското летоброене щяла да започне нова епоха. Тези нови епохи се огласявали винаги от двайсет и четирима пророци, тиртхамкари. Пророците на нашата епоха се раждат сега или вече живеят като възрастни по света. Религиозните водачи на джайна-религията дори знаели имената им и други подробности из живота им.

Невъзможните данни

Първият от тиртхамкарите бил Ришабха, който живял на Земята преди легендарните 8 400 000 години. Ришабха бил великан по телосложение, който доживял до дълбока старост. Всички следващи патриарси били малко по-дребни на ръст и живели все по-малко. Но двайсет и първият от тях — името му било Ариштанеми — все пак живял 100 години и бил висок десет дължини на лъка. Едва последните двама от миналата епоха (Паршва и Махавира) имали „разумна“ за представите ни възраст. Паршва живял 100 години и бил висок 9 лакти, а Махавира, двайсет и четвъртият тиртхамкар, стигнал само до 72 години и ръст от 7 лакти.

Джайнистите определят появата на тиртхамкарите във времена, от които направо ни се завива свят. Така последните двама били починали около 500, респективно 750 години преди Христа, а времето на действие на останалите може приблизително да се измери по това, че Ариштанеми (който бил вторият) ощастливил добрата ни стара Земя преди кръгло 84 000 години.

Тези просто така нахвърляни числа би трябвало да накарат да наострят уши нашите изследователи на митове, както и теолозите. Защо ли? Защото тук отново, обвито в религиозни идеи, се вижда ядрото на народното предание, което проблясва в много свещени и несвещени книги. Да освежим паметта си в телеграфен стил:

На вавилонския царски списък WB 444 от сътворяването на Земята до потопа се изброяват 10 працаре. Общо те управлявали цифром и словом 456 000 години. След потопа „царството отново слезе от небето“69, а 23-те царе, които последвали, царували общо 24500 години, З месеца и 3 и половина дни.

Също толкова фантастични данни се сочат и за библейските праотци. Адам бил живял над 900 години. Енох достигнал 365, когато отпътувал към облаците, а синът му Матусала стигнал до 969 години. Тук на Земята.

Не по-различно било в древен Египет. Жрецът Манетон съобщава, че първият божествен владетел на Египет бил Хефест, който донесъл и огъня. После следвали Кронос, Озирис, Тифон, син на Хор и Изида. „След боговете 1255 години владял родът на божествените потомци. И отново царували други царе 1817 години. После отново други, емфитски царе 1790 години. След тях други, тинитски, 10 царе-350 години. Царството на духовете на мъртвите и божиите потомци обхващало 5813 години“70.

Сходно невъзможни числа потвърждава и историкът Диодор Сицилийски, който преди около две хиляди години ни оставил 40-томна историческа библиотека71:

„Те казват, че от Озирис до владичеството на Александър, който основал в Египет наречения на негово име град, били изминали повече от 10 000 години, други обаче пишат, че били само малко по-малко от 23 000 години…“

И като последен свидетел за невъзможните данни ще назовем гръка Хезоид. Той написал около 700 г. пр. Хр. в своя „Мит за петте човешки рода“72, че първоначално безсмъртните богове Кронос и компания създали хората. „Величавият род на онези херои, наричани полубогове, които във времето преди нас обитавали безкрайната земя…“

Така че с данните на джайнистите не съм в изолация, а в доста добра компания, без изобщо да споменавам световните периоди и невъзможните данни на централноамериканските народи. Много джайнистки предания са (разглеждани от днешна научна точка) направо като революционни. В тях времето (капа) играе една роля, сякаш формулирана от Алберт Айнщайн.

Най-малката им времева единица е семая и съответства на времето, за което атомът най-бавно се придвижва по собствената си дължина. Безброй такива семаи образуват 1 авалика и накрая 1 677 216 авалики правят 1 мухурта, което се равнява на 48 наши минути. 30 мухурти правят 1 ахоратра, а тя отговаря точно на 1 ден и 1 нощ — като при нас! Ако умножите 48 минути (= 1 мухурта) с тридесет (защото 30 мухурти са един ден и една нощ), ще получите 1440 наши минути. Същият резултат ще получите и ако умножите 24 часа по 60 минути — 1440. Решаващото е само, че летоброенето на джайнистите е отпреди хилядолетия и първоначално им били предадено от небесните същества.

15 ахоратри правят (както при нас) 1 пакша, което е половин месец; а 2 пакши логично са 1 маса, т.е. 1 месец. 2 месеца правят един сезон, 3 годишни времена са 1 аяна (семестър). 2 аяни са 1 година, а 8 — 400 000 години са 1 пурванга. И не само това: 8 400 000 пурванги отговарят на 1 пурва(= 16800000 години). Броенето у джайнитстите стига до 77-цифрови числа. Освен това стойностите за време получават собствени названия, сходни на нашите светлинни години за разстояние от 9 500 000 000 000 километра.

Изкушаваме се да кажем, че това е откачено, ако не знаехме, че народът на маите в Централна Америка е оперирал с точно такива смахнати числа и също така ги поставял в съотношение с времето и вселената като джайните в далечна Азия.

От небесните си учители джайните взели и единиците за пространството, които са разтърсващи за нас и накрая (или най-после?) правят разбираема връзката с онази загадъчна карма (прераждане). Мога да посоча тук само кратко обобщение на крайно объркващото и сложно учение, което дължа на учебник от теолога Хелмут фон Глазенап73.

В научните текстове на джайните атомът заема една точка в пространството. Атомът може да бъде свързан с други атоми в една сканд, ха, което тогава обхваща няколко или безкрайно много пространствени точки. Същото нещо учи и нашата наука. Два атома се свързват във верига в най-малкия модел, но има и верижни молекули с милиони и милиони атоми. Чрез свързването на атомите възникват вещества с различна плътност. При това учените джайна различават шест главни групи от подобни съединения:

дребно-дребно = невидимо

дребно = още невидимо дребно-едро = невидимо, но се възприема по миризма и със слуха

едро-дребно = неща, които могат да се видят, но не и да се пипнат, като сянка или мрак

едро = неща, които могат самостоятелно отново да се свързват като вода или масло

едро-едро = неща, които без външна помощ не могат отново да се свързват (камък, метал)

В джайнисткото учение за материални се смятат дори сянката или огледалното отражение, защото са предизвикват от „нещо“. Дори звукът при този начин на разглеждане не е „дребно-дребно“, а фино вещество: „Той възниква поради това, че агрегати от атоми се трият едни в други.“

В учението „дребно-дребното вещество“ може да прониква навсякъде и съответно да променя другите вещества. Проникналото в душата вещество се изявява като карма и така стигаме до прераждането. Моля?

Кармата е вечна

Изтъркана истина е, че всеки вид материя (все едно дали маса или парче кост) може да се умали до атомно ниво. Атомът от своя страна има субатомни частици, така да се каже, подразделения. Към тях се числи и електронът, който трепти в един невъобразимо бърз ритъм от 10 на 23 степен в секунда. За привържениците на джайнизма материята на електрона би била „дребно-дребно“. Тя е неуловима и наред с това безсмъртна. Атомите могат да влизат във всевъзможни съединения, а електронът винаги участва. Той действа като „дух в материята“74, подобно на магнитно поле или радиовълна, която прониква през определени вещества. Мислите влияят върху делата на всяка форма на живот. „Веществото на света е веществото на духа“, писал английският астроном и физик Артър Едингтън (1882–1944 г). А Нобеловият лауреат Макс Планк (1858–1947 г.) го е формулирал така: „Няма материя сама по себе си! Всяка материя възниква и съществува само чрез силата, която кара да трептят атомните частици.“

Нашето съществуване е последица от някое предишно дело. В края на краищата трябва да е имало предхождащ ни живот, от който сме били заченати. (И ако в бъдеще сме в състояние изкуствено да създаваме живот, това фактически нищо не променя.) От горното резултира, че всяко съществувание е само брънка от дълга верига съществувания, които някога са били или ще бъдат. Тъй като нашите мисли направляват делата, делата от своя страна оставят следи в духа в нас. За сравнение можем да разглеждаме магнитното поле като дух, но той въздейства върху материята. Джайнистите гледат на онова, което общо наричаме „душа“, като „дребно-дребно-веществена“ част от материалното тяло. Тази част е точно толкова недокосната от тялото, както електронът от атомното ядро. Електронът наистина винаги спада към атома, но двете никога не се сблъскват. Атомът може да променя положението си, да се свързва в огромни верижни молекули и електроните винаги са в него. Странното е, че това не са едни и същи електрони, защото когато например се подаде енергия във вид на топлина, електронът прескача от атом на атом. В същата билионна част от секундата, в която електронът скача в нов атом, опразненото от него място се заема от друг електрон. Това е едно вечно, безсмъртно „дребно-дребно“, трептене извън материалния атом.

Точно така джайнизмът разглежда кармата, нейната душа. Все едно къде отива тялото, дали накрая го изгарят, или го разяждат червеите, кармата остава безсмъртна. А тази карма съдържа всичките информации на формата на живот, към която спада. Защото докато е жив, човекът мисли и чувства. Това мислене и чувстване се пренася върху „дребно-дребното“ на кармата като гравюра. Ако кармата се превърне в ново тяло, тя вече съдържа информациите от предишния живот, до вечността. Но тъй като в края на краищата предназначението на живота се състои в това да се постигне състоянието на абсолютно щастие — да се съедини с Брахаман, — кармата ще ни води през безброй прераждания, за да постигнем тази цел.

Горните идеи не са никак отдалечени от нашата философия, както и от разкритията на нашата физика. Би трябвало да се учудваме само, че подобни комплексни теории са били преподавани още преди хилядолетия, а всички преподаватели идвали от космоса. Също и при джайните. Началото на последната епоха на джайните (която протича в наше време) било дадено около 600 г. пр. Хр. от последния от 24-те тиртхамкари който се казвал „Махавира“. А кой бил той? Царски син, чиито ембрион бил присаден от небесните същества в утробата на младата царица75 Всички тези небесни учители от миналото щели да се върнат, преродени в нови тела. У джайните има дори много древни рисунки които изобразяват двайсет и четвъртия тиртхамкара, пророка Махавира. Над процесията в негова чест във въздуха се носят цели пет небесни кораба.

Между очакванията за завръщане на джайните и онези на християните мюсюлманите и евреите има решаваща разлика. Последните очакват месията или върховния съдник. След него за вярващите ще се възцари небесното щастие, а за неверниците — вечният ад. Не е така при джайнистите. Те не очакват един-единствен месия или спасител, а няколко. Тези пророци, наричани „тиртхамкари“, се завръщат постоянно с всяка световна епоха. След появата им, така да се каже, се приключва; не настъпва радост, лакомства или вечният ад, а започва нова обиколка в играта на вселената. Тиртхамкарите са по-малко спасители и много повече помощници. Затова те се раждат като хора (спомнете си за човешкия син в предсказанията на Енох), субстанцията им обаче кармичното им знание произхожда от вселената. Не земни, а извънземни сили присаждат семето или ембриона в женската матка. Бих посочил съвсем между другото, че тази идея е съществувала векове, ако не и хилядолетия преди раждането на Христос и затова никои не може да си помисли, че джайнистите са взаимствали идеята за непорочното зачатие от християнството. По-скоро обратното!

При подобни учители от вселената, каквито били тиртхамкарите, може да се предполага наличието на астрономически и астрофизически знания. Следователно джайните познавали астрономически данни, които ни се струват доста непонятни. Учението им гласи, че измеренията на вселената могат да бъдат измервани. За мерна единица служи раию, което е разстоянието, което бог прелита за шест месеца, ако за миг изминава 2 057 152 джойани.

Земята е заобиколена от три слоя, които се обозначават различно по отношение на плътността им: плътен като вода, плътен като вятър и плътен като слаб вятър. Над тях се намира абсолютно празно пространство. Не по-различни са нашите съвременни разкрития: атмосфера тропосфера с азот и кислород; стратосфера с озонов слой. Над тях е междупланетното пространство. Докато при нас бавно се налага възгледът, че във вселената трябва да има други форми на живот освен нас, за джайните това знание е отдавна известно: Цялата вселена е пълна с форми на живот. Те са разпределени неравномерно по звездното небе. Интересното е, че по всички планети имало растения и основните живи същества, но само на определени планети имало „същества с произволни движения“76.

Религиозните философи на джайнизма описват дори различните качества, притежавани от обитателите на различни светове. Дори божественото небе имало свое име — „каппас“. Там имало приказно красиви дворци, подвижни образувания, които често имали размерите на цели градове. Небесните градове били подредени като на етажи един над друг, и то така, че от центъра на всеки етаж виманите (небесните коли) можели да излитат във всички посоки. Когато изтече една епоха и се раждат нови тиртхамкари, в главния дворец на боговете зазвънявала камбана. Тази камбана довеждала до това, че във всички останали З 199 999 дворци започвали да звънят камбани. Тогава боговете се събирали, отчасти от любов към тиртхамкарите, отчасти от любопитство. И в подвижен летящ дворец посещавали нашата Слънчева система. А на Земята започвала новата епоха.