Среднощният диамант

32

— Лейди Авиел — каза хладно Том. — Мислех, че сте се оттеглили.

Профучах през „Танцуващият бик“ и стоварих върху масата монетата, която ми беше дал.

— Възползвам се от правото си да поискам втора услуга. Веднага.

Другите мъже, насядали около него, замлъкнаха с широко разтворени очи, когато чуха тона ми. Бях тичала по целия път от Уистерия Холоу и се надявах изтощението ми да не си личи, когато отправих кръвнишки поглед на Том.

— Бях забравил, че е у теб — отбеляза той. — Като се върна мислено назад сега, не съм сигурен, че наистина си я заслужи в онова дребно спречкване по време на Празника на цветята. Мисля, че просто съм бил увлечен от възбудата на момента.

— Не си играй игрички с нея. — През две места от него Илайджа се изправи на крака. — Какво ти трябва? Аз ще ти помогна.

— Със сигурност няма да го сториш — процеди Том. — Сядай си на мястото и довърши задачите за утре. Аз ще се оправя с това.

За няколко секунди двамата сключиха погледи в мълчаливо предизвикателство, което накара другите да се размърдат смутено. Спомних си колко разстроен беше Илайджа от действията на Том в нощта на бурята, но бях предполагала, че всичко се е уталожило. Илайджа беше един от отдавнашните последователи на Том. Когато Илайджа най-накрая се върна на стола си, изражението му остана бдително и предпазливо.

Том остави между нас за миг да се проточи напрегнато мълчание, а после се изправи.

— Да поговорим насаме, милейди.

— Можем да го направим отвън — казах му, докато се отдалечавахме от масата. Кимнах към вратата. — Трябва ми само кон.

— Само толкова ли? Пак ме молиш за скучна услуга. Само си пропилях монетата за теб. Ела с мен тогава.

Изведе ме до конюшните на кръчмата и останах доволна, когато видях там любимата си кобила.

— Да я задържиш ли молиш? — попита той. Започнах да я оседлавам.

— Само да я заема.

— Каква досада.

— Не ми трябва задълго. Отивам само до Крофърд и обратно.

Том наклони замислено глава:

— Не си тръгнала случайно да преследваш онази лейди Уитмор, дето всички приказват за нея, нали?

За миг спрях работата си:

— Защо би казал това?

— Защото за втори път чувам да споменават това градче тази вечер и не мога да сметна, че е съвпадение. Има един мъж, който идва често в Бика — мъж с лоша репутация, не като нас, останалите, който дотича не много отдавна и подбра няколко от дружките си. Каза, че бил видял лейди Уитмор да язди на север по главния път към границата. Знаеш, че има награда за залавянето й, нали? Предложена от семейството й?

Наистина знаех това. Именно по тази причина Аделейд бе положила толкова старания да скрие истинската си самоличност. Ако вече яздеше на север, значи се беше движила безпрепятствено. Картината сигурно беше в нея, но това беше без значение, ако я преследваха разбойници. Заработих по-бързо.

— И — добави Том — да спасиш трагична, романтична фигура като нея, е точно в твой стил.

— Трябва да тръгвам веднага. — Покатерих се на седлото и хванах юздите. — Махни се от пътя ми.

Том въздъхна:

— Почакай един миг и ще дойда с теб.

— Махни се от пътя ми — повторих. — Не искам помощта ти.

— Да, но имаш нужда от нея. Те са петима. Теб те бива, но не можеш да ги надвиеш сама. — Хвърли поглед към колана ми. — Особено не и с този смешен нож. От чиста злоба ли се отърва от камата?

— Изгубих я в бурята, когато ме изостави. Сега се мръдни! — изръмжах. — Бога ми, наистина ще те прегазя.

Том грабна едно седло и се зае да подготвя едрия си боен кон.

— Отивам. А на тръгване ще вземем друга кама.

Потеглихме от града под преминала фазата на пълнолунието луна и продължихме с тропот по главния път към границата. В мен кипеше ярост и се радвах, че темпото ни не позволяваше разговор. Не исках бъбренето му. Не исках нищо от него.

Но исках Аделейд да е в безопасност.

Заради това щях да преглътна гордостта си. Том беше прав за числеността и за ножа ми. Ако фактът, че беше с мен, подобряваше шансовете ми, така да бъде.

— Трябва да се движим по-бързо! — извиках в един момент. — Трябва да ги изпреварим!

— Ще ги изпреварим — провикна се той в отговор. — Видях конете им. Не са лоши, но не могат да се сравняват с тези. Не могат да поддържат такъв галоп.

Може би не, но въпреки това ми се струваше, че имат твърде голяма преднина. Упрекнах се, задето не бях помислила да приключа сама сделката с картината. Можех да свърша всичко в един ден, но не бяхме знаели за представителите на Уестхейвън в града.

Там забави ход и понечих да го упрекна, когато зърнах светлина пред нас. На пътя имаше поставен фенер, който осветяваше скупчена група мъже и коне.

— Казах ти — рече той.

Препуснахме напред и при звука от копитата на конете ни мъжете се обърнаха. Точно зад тях мярнах Аделейд, застанала на пътя. Изглеждаше невредима, а един мъж близо до нея стискаше прасеца си с болезнено изражение.

Присъствието ни хвърли разбойниците в смут.

— Пирати!

— Том Шортслийвс!

— И лейди Авиел!

Двамата с Том извадихме ножовете си.

— Имате нещо, което искаме — рече той. — Оставете лейди Уитмор с нас и си вървете.

Двама от мъжете почти понечиха да побягнат, зарязвайки конете, от които бяха слезли. Може би имиджът наистина беше всичко. Един едър, снажен мъж — не толкова стреснат от нас — пристъпи наперено напред с нож в ръка.

— Тя и обявената за нея награда принадлежат на нас. Изчезвайте оттук, преди да сме…

Том стовари дръжката на сабята си върху главата на мъжа. Аз връхлетях напред върху друг разбойник и го прободох в рамото с камата. Той изпъшка и бръкна в палтото си да извади нещо. Пистолет? Нож?

Скочих от коня и забих камата в корема на мъжа. Този път той издаде по-силен звук и притисна ръка към мястото, където го бях улучила. Другата му ръка още продължаваше да се движи и измъкна пистолет от палтото. Ударих ръката му с камата и го съборих с един удар с коляно. Нанесох му и един удар в главата, за да се уверя, че няма да се изправи.

Извъртях се рязко, търсейки някого другиго, когото да ударя, но там стоеше само Том. Огледа с интерес поваления ми враг.

— Тъй, тъй, изглежда, че все пак имаш тъмна страна.

— Къде е тя? — запитах настойчиво. — Къде отиде?

— Недалече. По време на схватката се качи на коня си и потегли на север.

Останалите разбойници бяха или в безсъзнание, или ранени. Том плесна конете им и животните се отправиха обратно към Кейп Триумф.

— Просто за да направя нещата малко по-трудни. Двамата продължихме нататък и се натъкнахме на

Аделейд доста бързо. Конят й куцаше.

— Вече не е нужно да се притеснявате за онези мъже — каза й Том.

— Мъртви? — И позата, и гласът й бяха изпълнени с недоверие.

Отместих лице и се постарах белсианският ми акцент да се усети силно:

— Може би. Или са избягали.

— Е, няма значение. Нямаше да тръгна с тях и няма да тръгна с вас. — Дързостта й ме накара да се гордея.

Том изглеждаше най-вече развеселен:

— Не искаме да ви отвличаме. Където и да отивате, ще ви помогнем да стигнете благополучно дотам. Ние сме придружителите ви за тази нощ.

— Защо? — попита настойчиво тя. — Какво искате?

— Нищо, за което да е нужно да се тревожите. Нашите интереси са си само наши. Всичко, което трябва да знаете, е, че с нас сте в безопасност. — Той наклони глава да погледне по-добре. — Кобилата ви е окуцяла?

— Все още не — каза тя. — Но й падна една подкова.

— Тогава ще трябва да ви качим на един от нашите коне — каза Том.

След като премести поглед между нас и куцащата си кобила, Аделейд неохотно се съгласи. Върза кобилата на Гидиън за едно дърво, а аз бях принудена да яздя с Том, за да може тя да се качи на кобилата заедно с картината си. След още един смутен поглед към нас тя кимна и тримата се отправихме забързано към Крофърд.

Когато стигнахме покрайнините на селото, всички се съгласихме, че е най-добре Аделейд да продължи сама, докато Том и аз чакахме край пътя. Маскираните странници, промъкващи се през нощта, можеха да бъдат възприети погрешно.

Веднага щом тя се изгуби от поглед, скочих и започнах да крача неспокойно насам-натам.

— Толкова ли съм лош? — попита Том след малко. Обърнах му гръб:

— Просто се разтъпквам.

— Авиел, ще ми се да не беше толкова злопаметна.

— Млъкни. Дори не те исках тук тази нощ. Тонът му стана нетипично сериозен:

— Винаги съм бил искрен, когато казвах, че имаш потенциал. Наистина ми си ще да премислиш. Липсваш на всички ни. Предстои да се случат толкова много неща и наистина би трябвало да си част от тях. Всъщност наистина имам… — Тропот на копита прекъсна онова, което се канеше да каже, каквото и да бе то, и той се обърна, за да проследи как Аделейд се приближава. — Приключихте ли? Тогава да ви връщаме обратно. Зазорява се.

Уморените коне успяха да поддържат енергична скорост до Кейп Триумф. Небето на изток вече изсветляваше до лилаво и скоро процесът щеше да започне отново. Аделейд тепърва трябваше да предаде парите на представителите на Уестхейвън.

Оставихме я близо до главния път за влизане в Кейп Триумф.

— Благодаря за помощта — каза тя, докато слизаше от коня. — Нямаше да мога да направя това без вас. Без когото и да е от двама ви.

— Удоволствието е наше. — Том се поклони, доколкото можа от коня, и компенсира липсата на елегантно отмятане на пелерината, като изпрати Аделейд със старо лорандийско пожелание за сбогуване, което осфридианците и сирминиканците често използваха. Означаваше „Ариниел да те закриля“. Макар да знаех, че Том само се перчи, повторих наум думите и се надявах, че ангелът слуша. Аделейд притежаваше сила, която бях подценила, но въпреки това изглеждаше дребна и самотна, докато се отдалечаваше.

Върнах новата кама на Том, отклонявайки настояването му да я задържа.

— Това е последното появяване на лейди Авиел — казах му. — Този път го мисля наистина.

— Тогава бъди някоя друга, ако искаш, защото имам още една работа за теб.

— Том…

— Просто слушай. Никакви кражби, никакви нападения. Защита, не нападение. Този път аз съм този, който ще прекарва стоки, и имам нужда от способни мъже — и жени — за да ме пазят. Имам няколко фургона, които потеглят към Алма днес. Ти ще си натоварена с пазенето на единия и ако всичко мине добре, най-лошото, което ще ти се случи, е отегчителна езда дотам и обратно. Ако нещата не минат добре — тоест, ако някой се заинтересува от товара ни — тогава ще ни помогнеш да ги отпратим. Лесно е.

— Винаги казваш това и никога не е вярно! А Алма е на три дни път.

— Ъъ, по-скоро два. Ще минем съвсем малко оттатък границата.

— Няма значение. Дори да разполагах с такова време, вече няма да изпълнявам никакви задачи за теб.

Той кимна с глава към портата:

— Ако се тревожиш за лейди Уитмор, можеш да изчакаш и да видиш каква ще се окаже присъдата. Аз имам такова намерение. Ще бъде лесно да настигнеш другите.

— Не.

— Парите…

— Не, Том. За последен път: спри да ме молиш. Зелените му очи ме преценяваха в продължение на

дълги мигове. Тук, на слънчевата светлина, ми напомняха за морето по западното крайбрежие на Сирминика.

— Онова, в което си се забъркала, каквото и да е то, е нещо глупаво и сантиментално, нали? Такова прахосване на талант. — Той пришпори коня си напред и поведе онзи, който бях яздила. — Няма да моля повече, но се надявам да се срещнем отново. Сбогом, ангеле.

От мен се вдигна облак, когато той потегли към един от по-дискретните входове на града. Животът щеше да е по-лесен без Том Шортслийвс — и лейди Авиел — в него. Обърнах наметката си с хастара навън и свалих перуката и маската, преди да вляза в града, но ми трябваше нещо по-добро. Панталоните бяха рядко срещана дреха за която и да е жена, а какво остава пък за някоя в Бляскавия двор. Трябваше да намеря нещо друго, което да облека, преди да отида в съда.

Никой не отговори, когато почуках на вратата на Айана, затова отворих ключалката с шперц и се надявах, че тя няма да възрази. Вътре витаещият аромат на чай ми подсказа, че вероятно току-що съм я изпуснала, преди да тръгне за работа в Уистерия Холоу. Взех си нещо за закуска и намерих една от роклите, които бяхме осигурили за Аделейд. Не ми отиваше твърде, но беше по-добре от нищо. Доядох хляба и се приготвих да тръгвам за процеса. Надявах се да мога просто да се вмъкна с другите момичета, преди някой да забележи, че…

Потропване на вратата ме накара да подскоча. Трескаво се огледах наоколо за някой от ножовете на Айана, но забелязах само арбалета й. После познат глас се обади:

— Sekem! Ta qi,

Отворих рязко вратата и открих много раздърпания — и изненадан — Грант да стои отвън.

— Какво правиш тук? Къде е Айана?

— Къде беше? — възкликнах и стоварих юмрук върху гърдите му. — Знаеш ли колко много се разтревожих?

А после се хвърлихме един върху друг, влизайки в стаята, докато се целувахме — това, изглежда, беше нещо, което правехме често. Все ми се струваше, че не съм достатъчно близо до него. Имах нужда да се вкопча в тялото му и да почувствам, че е истински.

Той прекъсна целуването с известна неохота, като държеше едната си ръка преплетена в косата ми, а другата — на кръста ми.

— Виж, всеки друг път, когато ти се прииска да ме нападнеш, облечена в рокля, която ти е твърде малка, можеш да действаш без колебание. Но сега нямаме време. — Той хвърли поглед надолу. — Наистина твърде малка. Защо си облечена така?

Сложих ръце от двете страни на лицето му и го накарах да погледне отново нагоре. Още бях зашеметена, че просто беше влязъл през вратата.

— Грант… Толкова се тревожех за теб. — Гласът ми изневери, когато изведнъж ме връхлетяха цялото безпокойство и ужасни представи, които ме бяха измъчвали през тази седмица. — Не знаех дали… тоест дали ти се е случило нещо…

Язвителният хумор изчезна, когато той ме погледна в очите. Не се отмести, но внезапно усетих как стана предпазлив и несигурен в прегръдките ми.

— Не — изпъшка. — Не ме гледай така.

— Как?

— Така. Както гледаше, когато попита за белега. Както гледаше, когато си мислеше, че съм мъртъв. Както гледаше, когато даваше неубедително обяснение защо искаш да спиш с мен. Погледът, който казва… че ме харесваш.

Взрях се в него за един дълъг миг.

— Не те харесвам, Грант. Обичам те.

Той се отдръпна и започна да крачи напред-назад, затова разбрах, че съм засегнала чувствително място. Не беше ядосан, но явно беше объркан.

— Не, не, не казвай това, Мирабел, не знам как да — тоест — ъхх.

Думите чакаха в мен от толкова отдавна, че се изплъзнаха, преди да успея да ги спра. Исках да кажа повече, да го накарам да се изправи срещу тях, но после погледът ми попадна върху сноп книжа, които беше пуснал, когато се награбихме. Тежестта на онова, което бе заложено на карта днес, се върна и затова предоставих на Грант възможността за измъкване, която искаше.

— Какви са тези? — попитах и клекнах да вдигна книжата.

Трябваха му няколко секунди да се съвземе, а после на лицето му се появи деловото изражение:

— Разкрихме по-голямата част от обръча и започнахме да арестуваме хора — каза: по-спокойно боравеше с факти, отколкото с чувства. — Единият от мъжете направи подробни признания, а документалните доказателства просто се увеличават все повече и повече. Точно идвах да помоля Айана да ти ги даде, за да провериш нещо.

Наведохме се заедно, щом той разгъна книжата. Когато се докоснахме, вдигна очи към мен: погледът му се взря неспокойно и търсещо в лицето ми, преди бързо да сведе отново очи.

— Разполагаме с много доказателства, които уличават Уорън Дойл, включително едно от признанията. Но това писмо е на лорандийски и нямах време да намеря преводач. — Той прехвърли набързо страниците и видях познати имена — онези, които Ейбрахам Милър беше написал погрешно. Авторът на това писмо беше поправил Скарбро на Скабръро, Мадисин на Мадисън и Кортманч на Кортманш. Грант се спря на последната страница и посочи:

— Тук. Какво пише тук за Уорън Дойл?

Писмото бе наистина на лорандийски — не на баланкуански, „маскиран“ като лорандийски — и след известно чудене успях да разгадая абзаците.

— Пише, че Уорън смята да изпрати следващия си товар злато през късното лято, когато… — направих пауза. — Мисля, че това значи „заселници“. — Да, след като неговите заселници платят таксите си. Ще докара на лорандийски пратеник обещания… ъъ, дял от тях. Или пропорция от тях. Нещо от този род.

Грант плесна по листа и се отдалечи триумфално.

— Това е! Това е, Мирабел. Точно каквото се надявах, че ще кажеш. Незаконно присвояване на средства, принадлежащи на собствената му колония. Последната пръчка от решетката на клетката, която ще се стовари върху Уорън Дойл. Пипнахме го.

В мен пламна вълнение заедно с основателен гняв към Уорън. Беше накарал приятелите ми да страдат, но сега, като доказан предател, той щеше да е онзи, който щеше да си плати.

— Той ли е човекът, който оказва голямата финансова подкрепа?

Победоносното излъчване на Грант се поколеба леко:

— Не. Той е един от хората, които оказват подкрепа. Изглежда, че Кортманш е онзи с дълбоките джобове, но вероятно няма да го пипнем. Мълвата за разнищването на кръга вече се разнася и доста от тях са избягали. Ще ми се да знаех кой баланкуанец му е помогнал да дешифрира онзи код. Не е Айана, нито аз, така че сигурно…

Внезапни викове накараха и двама ни да се приближим до прозореца. Отдолу хората се събраха на развълнувани групички и забързаха надолу по улицата. Грант отвори малко стъклото и можахме да чуем по-добре какво бе предизвикало такава възбуда у всички.

— Ще обесят еретика!

— Побързайте, иначе няма да си намерим място!

— Проклятие — рече Грант и отстъпи намръщено заднешком. — Знаех, че ще са готови по-рано с присъдата, но мислех, че ще има време Сайлъс да предостави всички доказателства предварително. Не се тревожи — няма начин да изпълнят присъдата толкова скоро.

— Ще я изпълнят! Видя онези хора. А вчера чух, че губернатор Дойл възнамерява да действа веднага. — Вкопчих се в ръката му. — Грант, трябва да…

— Добре. Добре. Не се тревожи. Все още можем да направим нещо. Построяването на подходяща бесилка отнема време. Съжалявам — добави, като ме видя да трепвам. — Но не е твърде късно. Ще намеря Сайлъс, за да може да отиде в съда. Той има достатъчно влияние пред губернатора, за да забави нещата.

— Защо не е вече там?

— Придружи няколко от арестуваните изменници до форта. Не искаше да са в градския затвор при всички други безумия, които стават.

— Защо да отлагаме? Не можеш ли ти просто да отидеш право при губернатора? — Бързо пробягване на вина по лицето му ми отговори. — Не искаш да си рискуваш прикритието.

— Имаме нужното време — настоя той. — Трябва да знаеш, че не бих допуснал невинен човек да умре за моя собствена изгода. А и бездруго това ще има повече тежест, ако идва от Сайлъс. Не, чакай.

Сложи длан върху ръката ми, когато тръгнах към вратата, и аз се отърсих от него.

— Те искат да обесят Седрик! Трябва да бъда там, за да подкрепя Аделейд.

— Ще бъдеш. Но първо имам нужда да отидеш у Сайлъс. — Грант измъкна ключ от джоба си. — Писмото на баланкуански и всички други документи са там. В случай че присъдата е произнесена, ще спестим време, ако двамата със Сайлъс можем да отидем право в съда, а ти да ни посрещнеш там с доказателствата.

— Но аз трябва да ги спра, ако ти не можеш! — Идваше ми да закрещя от безсилен гняв. — Грант…

— Мирабел. Храбра, прекрасна Мирабел. — Той хвана ръцете ми и ме целуна по челото. — Знам, че искаш да се нахвърлиш върху чудовищата на света, но сега не е моментът за мечове и героични изпълнения. Информацията е истинската власт, помниш ли? Тези страници са начинът, по който ще спрем Дойл.

Преглътнах гнева си, знаейки, че е прав. Съдбата на Седрик и Уорън беше оплетена в юридически възли. Думите, а не оръжията бяха онова, от което имахме нужда. Опитах се да не мисля за Аделейд: сама, опасяваща се, че мъжът, когото обича, ще бъде екзекутиран…

— Ще отида, но Грант, не можеш да позволиш да обесят Седрик! Не можеш. Той не заслужава да… и това ще я съсипе! Каквото и да стане с Уорън, просто не допускай Седрик да умре. Не и след всичко, през което минахме всички. — Стиснах ръцете му и го погледнах в очите, без да мигам. — Обещай ми. Обещай ми, че ще го спасиш. Длъжен си.

Грант се наведе плътно към мен и ме целуна лекичко по устните.

— Мирабел, ще направя всичко по силите си, за да се погрижа да остане жив. Обещавам. Той ще се измъкне от това. Всички ще се измъкнем.

Изпуснах продължителен дъх:

— Тогава да приключим с това.

Отвън се разделихме и се отправихме в различни посоки с един последен поглед като сбогуване. Едва си го бях върнала след една дълга седмица на безпокойство, а сега се разделяхме отново. Не те харесвам, Грант. Обичам те.

Отправих се към дома на Сайлъс забързано, със сърце, готово да се пръсне. За миг ме обзе паника, когато влязох в кабинета му и видях онова разхвърляно бюро, но книжата, които ми трябваха, бяха подредени на спретната купчинка и оставени най-отгоре, така че се набиваха на очи. Първо беше преведеното ми писмо, следвано от карта и всевъзможни документи, които Грант сигурно беше събирал през последната седмица. Някои бяха шифровани и отбелязани с преводи. От други лъхаше лютивият мирис на реагенти. Наистина беше имал доста работа.

А после се отправих обратно към улиците на Кейп Триумф. До мен достигаха откъслеци от разговори за еретици и обесвания, докато вървях забързано, и се надявах Грант да е прав, че имаме достатъчно време. В противен случай всичко това щеше…

— Госпожице Виана?

Спрях рязко и се обърнах при неочаквания звук от гласа на Рупърт Чеймбърс. Той пристъпи бавно напред, подпирайки се на бастуна си, и ми отправи една от милите си усмивки. До него двама слуги и много разстроеният Корнелиус носеха вързопи и сандъци.

— Господин Чеймбърс, не очаквах да се натъкна на вас тук. За мен е удоволствие, както винаги.

Той кимна за поздрав:

— Подобно. И е истински късмет. Надявах се да успея да ви кажа една дума.

Пристъпих от крак на крак. Държах нетърпеливо книжата.

— Много би ми харесало, но наистина не мога да отделя време точно сега.

— Разбирам. Но преди да тръгнете, искам да се погрижа Корнелиус да ви се извини. — Чертите на Рупърт станаха сурови и твърди, когато погледна настоятелно към сина си.

Корнелиус сякаш се спаружи:

— Аз… много съжалявам за целия натиск, на който ви подложих напоследък.

Баща му въздъхна раздразнено:

— Това ли е най-доброто, на което си способен? Е, независимо от това аз също съжалявам, скъпа.

Въпреки нетърпението ми любопитството ме задържа за момент.

— За… какво?

— Задето бяхте въвлечена в този план, скроен от него и Лавиния. Прахосват парите ми с бясна скорост, за да поддържат нелепия й стил на живот, и искаха да ме отпратят с нова съпруга, която да ме разсейва, за да могат да управляват авоарите тук. Тъй като по закон все още контролирам всичко, сложих край на това и Корнелиус е много сговорчив по отношение на връщането на някои от безвкусните им глупости. Най-вече защото се страхува, че ще го изключа от завещанието. — Рупърт въздъхна отново. — По-голямата част от закупеното не може да бъде върната, защото го е купил на черния пазар, така че сега трябва да го продадем. Проклетниците, от които го е купил, не го искат обратно. Приемат само злато.

— Е, никой не е пострадал, така че… — Думите ми заглъхнаха, когато видях плата да се смъква от товара на Корнелиус. Сребристочерен камък проблесна в светлината на ранното слънце. — Това е баланкуанска скулптура.

Корнелиус се изпълни с надежда:

— Искате ли да я откупите от нас?

— Не. Откъде я намерихте? — Но разбира се, вече знаех.

— Не знам точно откъде идва. Искам да кажа, става дума за същия човек, от когото купувам, но винаги работя с посредника му. Той винаги намира редки и красиви неща. Познавачите сред нас са винаги готови да сграбчат всичко, което донесе. Стоките му са скъпи — но е почти невъзможно да се намерят където и да е другаде.

— Не говори за него, все едно е някакъв познавач — сгълча го Рупърт. — Той е просто обикновен крадец.

Това беше поредният неочакван обрат в чудноватия свят, какъвто беше животът ми напоследък. Но беше обрат, на който да се дивя някой друг път.

— Желая ви голям късмет в поправянето на всичко, но трябва да тръгвам. — Започнах да се отдалечавам заднешком, надявайки се, че посланието е ясно.

— О, ще оправим всичко — каза Рупърт. — И още не съм разорен. Което е причината, когато имате време, да поговорим за изплащането на договора ви. Не за брак. Винаги сме знаели, че съм твърде стар за вас. Това просто е нещо, което бих искал да направя като подарък и извинение…

Отново спрях да вървя, но не заради тези необикновени, невъзможни думи. Това, което ме накара да застина, беше поредица от викове и писъци. Хора тичаха към нас в посока, обратна на онази, в която се бяха отправили по-рано за обесването. Свършено е, помислих си трескаво. Трябваше да тичам към дома на Сайлъс. Трябваше да пренебрегна поздрава на Рупърт. Екзекуцията е приключила. Седрик е мъртъв.

Но не. Това не беше въодушевена тълпа. Не бяха приповдигнати от драматичната гледка как умира един еретик. Тези хора се страхуваха. Бягаха, за да спасят живота си.

— Идва армия икори! Нахлуват в града!