Среднощният диамант

22

Празникът на цветята беше обикновено име за необикновено събитие. В Осфрид това беше огромно, разгулно празненство, което бележеше настъпването на пролетта. Празненствата съвсем не били толкова екстравагантни, когато празникът най-напред бил пренесен в Адория, но с течение на времето Новият свят започнал да настига Стария. Тази година Кейп Триумф възприемаше една традиция, която беше много популярна в Осфро: вечерни маскени балове. На мистрес Кълпепър не й беше харесало това неочаквано развитие, но повечето момичета в къщата бяха възхитени. Не и аз.

Бях се уморила от маски.

Моята беше прекрасна, разбира се. Всичко, което носех в Бляскавия двор, беше прекрасно. Беше полумаска, която покриваше горната част на лицето ми, много подобна на онази, която носех по време на нощните си излизания. Тази обаче беше покрита с наситено червена коприна, по която искряха ситни червени кристали. Трудно би могла да се нарече „незабележима“, макар че Том можеше и да одобри целия този блясък просто в името на позата си „имиджът е всичко“.

Освен това бях просто уморена, точка по въпроса. Безпощадно изразходвах силите си и понякога се питах още колко са ми останали. Обикновено успявах да се върна в Уистерия Холоу около четири часа преди да ни събудят. Адреналинът можеше да подхранва енергията ми през тези късни часове, но денем едва се влачех. Често заспивах в каретите, когато пътувахме. Мистрес Кълпепър започна да настоява да си слагам крем за лице нощем заради тъмните кръгове под очите ми. А каквато енергия ми беше останала по време на светските събития, отиваше за търсене на сведения. Избягвах танцуването възможно най-много. Дори и да исках усилено да ухажвам някой мъж по време на празненство, изтощението сериозно потискаше обаянието и уменията ми да разговарям. Ухажорите ми се оттегляха — всички с изключение на един.

— Готова ли сте да го обявите официално?

Бях очаквала Корнелиус да ме намери на галасъбитието за Празника на цветята, само че не толкова бързо. Приех ръката му за един валс и залепих на лицето си любезна усмивка:

— Ще го направя… но не и преди края на сезона ми. Зад синята си кадифена маска Корнелиус примигна изненадано:

— Щом смятате да го направите, защо не се погрижите за това сега?

— Не искам това да се отрази зле на баща ви — или на мен. Знаете, че го харесвам много, и…

— Това е чудесно! Той също ви харесва — прекъсна ме Корнелиус. — Също и Лавиния. Всички ви харесваме. Виждате ли ей там?

Лавиния помаха развълнувано от една маса с напитки и закуски в далечния край на стаята. Тази вечер беше с по-къса рокля — творение от люляково кадифе, което почти изглеждаше ушито с вкус. Естествената й коса обаче беше покрита с висока като кула бяла перука, украсена с инкрустирана със скъпоценни камъни златна диадема. Подобен аксесоар за коса не беше нещо необичайно, но от начина, по който нейното улавяше светлината, почти се запитах дали е истинско, а не маскарадно.

— Прелестна е, както винаги — казах автоматично. — Но както ви казвах, чух клюки, които твърдяха, че се интересувам от баща ви само заради парите му, и никак няма да ми е приятно другите да смятат, че имам толкова ниско мнение за него или че е достатъчно наивен, за да се подлъже.

Корнелиус трепна:

— Разбира се, че не.

— Ако изчакаме до самия край на сезона ми, когато нямам други предложения, можем да направим да изглежда, сякаш той е бил така добър да се съжали над бедното сирминиканско момиче, което не е успяло да получи предложение. Отпращам други, знаете.

Това умилостиви донякъде Корнелиус и той се съгласи да почака, най-вече защото нямаше избор. Обяснението ми дори не беше изцяло лъжа, но все още се вкопчвах в неправдоподобната надежда да купя свободата си. Отлагането щеше да помогне.

Аделейд заслепи всички в балната зала, а обожанието на Уорън беше очевидно за всеки. Успях да разменя няколко думи с него и се надявах най-сетне да науча дали нещо от запасите, които беше събрал за новата си колония, е било откраднато.

— Смятате ли да предвождате патрули в търсене на еретици по-късно тази нощ, господин Дойл?

— Не. Несъмнено се провеждат всевъзможни тъмни ритуали, но всички имаме нужда от една свободна вечер. Прецених, че момчетата заслужават шанса и сами да се позабавляват.

Опитах се да си представя как Грант празнува, навлякъл искряща маска, и почти се усмихнах, докато си спомних последния ни разговор.

— И съм сигурна, че сте зает да се подготвяте за заминаването си за Хадисън. След седмица е, нали? Имате ли всичко необходимо?

Той проследи с поглед Аделейд, докато тя се въртеше в танц с друг партньор:

— Почти. Извинете ме, госпожице Виана.

Бях предупредила Айана, че смятам да се измъкна от бала малко по-рано. В хаоса на тези големи събития незабелязаното измъкване беше много лесно. Трудната работа се падаше на Айана, защото като придружителка от нея се очакваше да преброи момичетата и да се увери, че всички са налице, когато се прибираме. Беше ме сгълчала, задето толкова много се мотая навън с Грант, и се надявах, че няма да му каже нищо. Никой от двамата нямаше представа, че всъщност съм навън с Том.

След като смених бляскавата си червена рокля с обсипаното със звезди наметало на лейди Авиел и маската в убит черен цвят, се отправих към мястото на явката, което Том ми беше съобщил. Обикновено той отсядаше в „Танцуващият бик“ или една от няколко други кръчми, които посещаваше често. Тази вечер ми беше казал да се срещна с него на един тих кръстопът южно от пределите на града.

Там открих него и десетима други мъже. Всички от обичайната тайфа на Том с изключение на Дженкс бяха там. Останалите, изглежда, бяха наети за нощта. Имаше и една жена. Моментално я разпознах като Джоана Стийл, една от малкото прочути жени пирати. Не работеше за Том, но беше поредната съюзница, която бе повикал за вечерта. Върху металносивата й коса беше завързана яркочервена кърпа за глава и Джоана ми намигна, когато ме видя. Мълвата твърдеше, че се била омъжвала за петима навлекли си позорна слава пиратски предводители — и че била убила всичките.

— Ще нападнем кораб, наречен Кралица Грейс — каза ни Том. — Тази вечер се охранява слабо заради празника, но носи голям товар. Затова ни трябват толкова много хора. Трябва да го разтоварим бързо и да се омитаме оттам. Екипажът не би трябвало да ни създаде неприятности. Малцината, които са там, вероятно са ядосани, че е трябвало да работят в нощта на празника, и не бих се изненадал, ако вече са нападнали рома. Обезвреждаме ги, натоварваме си лодките и надявам се, все още ще имаме време и сами да посетим празненствата в града. Някакви въпроси?

— Дали да чакаме още мъгла? — попита Андерс, „колегата“ на Том от Скарсия и същият, чиято кама бях наследила.

Том надзърна към водата. В по-голямата си част небето беше ясно, но над залива започваше да се стеле мокра мъгла.

— Не, докато стигнем там, вече сигурно ще е точно където я искаме.

Далече от кръстопътя, долу край един неразчистен участък от брега, открихме пет малки лодки да ни чакат в закътано скалисто заливче. Разпределихме се в тях и загребахме обратно към главното пристанище на Кейп Триумф, мястото, където спираха всички търговски кораби. Том нареди на лодките да се разпръснат, за да не бъдат засечени близо до брега, а после да излязат в гръб на големите едномачтови кораби.

— Тази мъгла е истински късмет — каза ми Том, докато плавахме. — Ще направи това още по-лесно, отколкото вече е. Някои може да кажат, че ангелите са искали това да се случи, така че не е нужно да се терзаеш от някоя от обичайните си морални дилеми.

— Знаеш, че не обичам да нараняваме хора, ако не се налага — особено извадили лош късмет моряци, които просто си вършат работата.

— Тогава нека се надяваме да са достатъчно пияни, че да са покорни, но не толкова, че да пробват някоя глупост. Ако това ти е от помощ — не искам тази нощ да бъде даден дори един изстрел. Звукът се носи над водата, а колкото по-малко внимание привличаме, толкова по-добре. — Огледа лодките с лека намръщена гримаса. — Няколко души по-малко сме, отколкото ми се ще. Един от хората ми не се е появявал от известно време. Братовчедите на Андерс щяха да помогнат, но чувам, че се забъркали в някаква неприятност със закона. Това е положението. Ако късметът ни сработи, тази група е всичко, което ни трябва.

Том беше прав, че мъглата ще се сгъсти. Докато стигнем до пристанището, вече беше трудно дори да се различат корабите. Наложи се Том да се посъветва с Илайджа и още един мъж, преди да разберат кой от корабите е Кралица Грейс. След като го разпознаха, малките лодки се подредиха успоредно на него и никой не продумваше. Цялото общуване се осъществяваше чрез сигнали с ръка. Малкия Том се изкатери с удивителна ловкост по страничния борд на кораба и изчезна над върха на рейлинга. Малко по-късно се спусна въжена стълба и всички, без двама, се изкачихме по нея. Другите останаха при лодките.

Аз бях една от последните, които се качиха, и другарите ми вече се бяха сблъскали с някои членове на екипажа. Когато се прехвърлих през парапета и стъпих на палубата, видях Илайджа да обезоръжава един моряк, докато Джоана държеше други двама на прицел.

— Претърсете кораба — нареди Том. — Не оставяйте никого от тях да се добере до огнестрелно оръжие.

Няколко моряци долу не бяха разбрали какво става. Тръгнах с Илайджа и Андерс и тримата изненадахме една група. Един моряк извади нож и имаше вид, сякаш се кани да ни нападне. След като се поколеба при вида на ножовете и пистолетите ни, предаде оръжието си.

Когато вързахме всички моряци на кораба, Том нареди да ги заключим в покоите на капитана. После се заехме с усилната задача да извличаме сандъци от товарните отделения.

— Надявам се да са пълни със злато — изпухтя един мъж. — Така ги усещам.

Всяка лодка можеше да побере по два сандъка и щом някоя бъдеше натоварена, Том я отпращаше. Озовах се в една и съща лодка с Джоана и Малкия Том. Той започна да гребе, а тя ми хвърли усмихнат поглед:

— Лесна работа, а?

— Изненадващо, но да — признах. — Том каза, че ще е такава, но не му повярвах истински.

— Не би трябвало — каза тя. — Не се доверявай на никой мъж, който се усмихва твърде много или прави прекалено много комплименти. Все чувам, че си добра… но също и малко гнуслива.

— Не гнуслива. Просто не обичам да наранявам или да се възползвам от невинни хора.

— Тогава си сбъркала професията, ангелче. Но ако някога Том ти омръзне, ела да работиш за мен. — Тя подритна един от сандъците. — Да видим какво има в тези, става ли?

— Не мисля, че е редно — каза Малкия Том неспокойно. Джоана не му обърна внимание и извади от колана си

тежък ловен нож. Сряза печата на един сандък и отвори капака. Даже Малкия Том не можа да сдържи любопитството си и се наведе с нас да погледне.

— Прибори за хранене? — попита Джоана отвратено. — Хубаво, че тази вечер не беше рисковано. Никак нямаше да ми е приятно да ме застрелят заради един куп вилици.

Не само вилици. В сандъка имаше също лъжици, чинии и чаши.

— Струват ли нещо? — попитах.

— Направени са главно от калай и рог. Ножовете са железни, но всичко е с проста изработка. Той обикновено отмъква истинско сребро. — Тя се загледа замислено в другите лодки. — Ще кажа следното: със сигурност има много. Предполагам, че ако успее да продаде всичко, може да изкара доста пари. Но не е нещо, което бих взела. Номерът е да отмъкнем по-малко неща, които струват повече пари.

Когато пристигнахме обратно в скалистото заливче, групата се раздели. Том беше осигурил скрити каруци и коне и поръча на половината мъже да занесат сандъците в едно от неговите хранилища. Останалите се отправихме обратно към Кейп Триумф да си приберем заплащането.

— Няма Танцуващ бик тази вечер — подхвърли Илайджа весело. — Не държи там достатъчно пари, за да покрият тазвечерната задача. Отиваме в заведението на Моли. Тя се грижи за големите му пари.

— Сигурна съм, че няма нищо против — каза Джоана. — Тогава всички могат да играят и да ги изгубят на комар в заведението й.

Заведението на Моли беше безлична къща отвън, но комарджийска бърлога отвътре. Беше по-тъмно, по-грубо място от кръчмата, в която бях ходила с Грант. Точно на входа четирима огромни мъже ни огледаха и ни взеха оръжията.

— Моли няма доверие на никого — дори на приятели — каза Том. — През ръцете й минават твърде много пари, за да рискува. Няма да получим специално отношение тук, така че се дръжте прилично.

Въздухът беше изпълнен с мириса на пот и дим, който бях започнала да свързвам с тези места, както и с топлината на много хора, затворени на едно място. За разлика от други кръчми обаче тази имаше съвсем явно предназначение. Някои посетители хвърляха зарове или играеха други игри, но покерът бе главната атракция и из цялата стая имаше маси, пълни с хора от всякакви обществени прослойки и занятия. Повечето бяха такива като Том, но също и псевдопирати, търговци, работници и всякакви други граждани, които се надяваха да ударят голямата печалба. Доста от тях носеха карнавални маски и вдигаха наздравици, докато играеха. Други оставаха убийствено сериозни. Някои ни погледнаха с интерес, но не и наполовина толкова голям, с колкото ни удостояваха на други места.

Една жена, по-възрастна от мен, но по-млада от Джоана, излезе наперено напред. Носеше яркосиня сатенена рокля и сякаш ни най-малко не бе впечатлена от нас или всъщност от когото и да било. Бях сигурна, че тази сила и увереност се дължаха отчасти на факта, че имаше по две „горили“ от всяка страна. Подозирах обаче, че и тя подобно на мистрес Смит притежаваше вътрешна сила, която будеше уважение.

— Познавам това изражение, Том — каза жената. — Сигурно си имал успешна нощ и трябва да се разплатиш. Да идем да погледнем книгите.

— Още не разбирам как ти плаща толкова — каза Джоана, когато той тръгна. — Но сигурно си доволна, ако съдя по тази широка усмивка.

— О, доволна съм — казах й. — Освен това просто съм щастлива да видя още една жилава жена в този град. Постоянно намирам още и още.

Джоана се засмя:

— Не сме много, но ни има. Трябва да продължим да упорстваме. Сигурна ли си, че не искаш да работиш за мен?

Когато се върна, Том носеше тежка торба и започна да раздава злато. Плати на всеки от нас по десет златни монети и запази останалото за онези, които бяха отишли в скривалището. За миг бях стъписана, че държа толкова много пари. После се задействаха старите инстинкти от Осфро. В някои квартали демонстрацията на богатство беше равносилна на това да си просиш ограбването. Бързо прибрах монетите в един вътрешен джоб на наметката.

Някои мъже в нашата група искаха да останат и да си опитат късмета, но ние, останалите, се отправихме към вратата. Внезапно Андрес спря и се загледа през стаята. Стъписване, а после гняв изпълни лицето му.

— Я вижте кой е там! Това са онези копелета, дет' си мислят, че могат да наричат всички еретици и да ги пребиват.

Завъртях се, накъдето посочи, и веднага открих масата, чак най-отзад в дъното, която беше привлякла погледа му. Около нея седяха десетима мъже, задълбочено вгледани в картите си. Разпознах няколко. На едно празненство неотдавна бях зърнала членове на патрулите, които издирваха еретици, да идват до задната врата на кухнята, за да докладват на Уорън. Това бяха някои от членовете, избрани сред „обикновените граждани“. По-елитните членове на патрула вероятно играеха карти само в плантацията на Чеймбърс.

И разбира се, познавах много добре един от играчите. Грант.

Том сложи ръка на рамото на Андерс.

— Остави ги на мира. Упълномощени са от губернатора.

— Мислиш, че това има значение за мен? — Андерс сви рамо и отърси Том от себе си. — Те са хората, които арестуваха братовчедите ми тази седмица! Счупиха ребрата на единия и избиха няколко зъба на другия. И това е само част от стореното.

— Андерс…

Но Андерс вече хукваше гневно далече от нас, като си проправяше път през стаята и изблъскваше настрана всеки, който препречеше пътя му.

— По дяволите — каза Том и забърза след Андерс. Илайджа, Малкия Том и аз също понечихме да го последваме. Джоана ме хвана за ръката над лакътя:

— Не го прави. Ще стане страшна каша. Тръгни си с мен, докато можеш.

— Не мога. — Оставих я и настигнах останалите.

Никой на масата още не беше забелязал приближаването на Андерс. Грант изглеждаше особено съсредоточен върху картите си и това ме наведе на мисълта, че може би наистина беше дошъл да играе, а не да събира информация.

Андерс се приближи до един от членовете на патрула, дръпна го рязко за ризата и го удари с юмрук толкова силно, че той политна назад и се блъсна в друга маса, като разпръсна монети и карти. Стаята притихна, а другите членове на патрула — включително Грант — скочиха на крака. Той ме разпозна на мига. Погледите ни се сключиха и дори той не можа да прикрие изненадата си веднага.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — запита друг мъж от патрула.

— Каквото направихте вие на братовчедите ми от източната страна! — изрева Андерс.

Мъжът наклони глава:

— Какво, имаш предвид онези скарсиански престъп… Андерс удари с юмрук и него, а трети патрул се хвърли напред. Илайджа блокира атаката и го сграбчи за гърлото.

Нещата стигнаха само дотук, защото снажните телохранители на Моли внезапно обкръжиха всички ни:

— Вън! — изкрещя тя. — Всички! Да ги нямаме такива тук!

Нейните хора подбраха моята група и ловците на еретици към външната врата, някои от нас — като Андерс — по-грубо от други. Телохранителите ни върнаха оръжията и изблъскаха всички навън на улицата.

Без да губи време, Андерс измъкна пищова си, докато крачеше към мъжа, който го бе заговорил.

— Да видим как се справяш срещу мъже, които наистина могат да се защитят!

Очаквах Том да спре това. Той не изпитваше скрупули относно известно необходимо насилие в задачите, с които се занимаваше, но обикновено участваше само в дребни спречквания в пределите на града. Явно това бе изключение. Нещата се развиваха толкова бързо, че едва можех да ги следя. Джоана и друг нает помощник от нападението над кораба отдавна си бяха тръгнали. Така оставаха шестима от нас и петима души от патрула за лов на еретици. Патрулите бяха въоръжени най-вече с ножове. В края на краищата бяха дошли само да играят хазарт. Пиратите, току-що завърнали се от изпълнение на задача, имаха пистолети и саби.

Последва хаос. Пиратите се нахвърлиха върху ловците на еретици и Андерс моментално простреля някого в крака. Докато се опитваше да презареди, друг преследвач го нападна и на свой ред двама пирати нападнаха него. А колкото до мен, аз стоях глупаво там, без да имам представа какво да правя, докато някой се блъсна в мен и ме събори на земята.

Грант.

— Какво правиш? — запитах с нисък глас. Той ме държеше притисната към мръсната улица, сякаш ме нападаше, докато схватката бушуваше зад нас.

— А ти какво правиш? — изръмжа той в отговор. — Добре ли си? Направиха ли ти нещо?

— Аз ли? Не! Ти си онзи, който е превишаван по численост. — Той ме изгледа напрегнато, недоволен от този отговор. — Не се притеснявай за мен. Имай ми доверие по този въпрос.

Той се поколеба още миг:

— Тогава ме прикривай. Не мога да допусна да ме разкрият. Разбираш ли? Каквото и да видиш. Не се опитвай да ми помагаш тук…

— Пусни я!

Илайджа и Малкия Том ми идваха на помощ. Откъснаха Грант от мен и го изгубих в сенките. Точно се бях изправила със залитане на крака и бях извадила камата, когато друг член на патрула се опита да ме сграбчи. Не стигна много далече. Два удара с юмрук в челюстта го накараха да се препъне, а после прозвуча нов изстрел. Противникът ми изкрещя и притисна ръка до лявата страна на главата си. Изглеждаше, че куршумът само беше одраскал ухото му, но въпреки това имаше доста кръв. Самият Том се приближи, натиквайки пистолета в колана си, докато сритваше мъжа в ребрата.

Трескаво затърсих с поглед Грант, но не можех да го намеря. Светлината беше твърде слаба и беше станало шумно. Заедно с пъшкането и виковете на участниците в схватката половината посетители от заведението на Моли се бяха изсипали навън да гледат зрелището и сами да подвикват. Двама ловци на еретици още участваха в оживена схватка. Други двама бяха напълно победени, а пиратите също ги бяха пребили. Не можех да различа кой кой е.

Глас от тълпата изкрещя:

— Милицията! Милицията идва! Том вдигна поглед и се навъси:

— Изчезвайте оттук! — извика той. — Знаете къде! Заради глъчката и стръвта на битката не мислех, че някой от хората му изобщо ще обърне внимание на заповедта. Но всички спряха каквото там правеха, и се събраха при него, бързо развързвайки конете ни. Още стоях и търсех Грант, но положението на улицата ставаше още по-хаотично.

— Размърдай се — каза Том, като дойде до мен. — Трябва да…

Един от членовете на патрула, който очевидно не искаше да се признае за победен, някак се беше добрал до пистолет и се целеше в Том. Без дори да помисля, скочих пред Том с насочена напред кама. Мъжът се опита да се наклони на една страна, но се спъна и се натъкна на острието на камата ми. То го прониза отстрани в корема и той се свлече на земята. Измъкнах камата и се втренчих в кръвта по нея, зашеметена.

— Хайде, Авиел!

Том почти ме завлече при другите, а после той и Илайджа грубо ме вдигнаха и ме качиха на един кон. Надзърнах трескаво назад: все още изпитвах нужда да разбера какво беше станало с Грант. Бях на косъм наистина да се обърна и да се върна, докато Том плесна кобилата ми и тя хукна след спътниците си.

Поехме към голямо градско имение в сънлив, населен с представители на средната класа квартал, който явно бе приключил с празнуването за тази нощ. Домът принадлежеше на някакъв делови съдружник на Том, който отсъстваше, но Том имаше ключ. Стълпихме се в гостната, мръсни и окървавени, и Том незабавно започна да издава заповеди.

— Всички да се покрият за остатъка от нощта. Илайджа, иди утре и вземи малко средства от „Бика“ да платим на когото там подкупваме в милицията напоследък. Малък Том, ти се свържи с мъжете, които отидоха в склада. Кажи им, че все пак ще си получат парите за тази вечер — просто ще се забавят. А Андерс… — Том фиксира скарсианеца с гневен поглед: — Колкото до теб, утре ще отнесеш дела си в заведението на Моли и ще й го дадеш като „извинение“ за безпокойството.

Андерс трепна, но не бях сигурна дали беше заради това наказание, или защото едното му око беше почти затворено от оток.

— Шефе, съжалявам. Когато ги видях, просто…

— Да, да, знам. — Том се отпусна на една плюшена софа. Никога не го бях виждала да изглежда толкова изнурен. — Но предизвика страшна бъркотия тази нощ. Не можем да си позволим да си развалим отношенията с Моли. И за добро или зло, тези мъже изпълняват официални заповеди от губернатора. Милицията не може да пренебрегне това. Ще трябва да дойдат да ни търсят и това ще създаде неудобство, докато уредим всичко. — Той хвърли поглед към Илайджа. — По-добре да удвоиш обичайния ни подкуп.

— Е, аз не мога да се спотайвам тук — вметнах. — Трябва да си вървя. Веднага.

Том въздъхна:

— Милейди, знам, че се разстройвате от ненужната жестокост. Знам, че не обичате да излагате на опасност невинните, но онези мъже не бяха невинни. По-големи чудовища са от нас. Ние поне вършим това само за печалба.

— Не съм разстроена — процедих. — Просто трябва да си вървя.

Излязох бавно от гостната и Том ме последва до външната врата.

— Чакайте.

— Ще ме спрете ли? — Измъкнах камата. Всяка секунда, в която се бавех, беше секунда, в която Грант може би умираше от кръвозагуба на улицата. — Няма да ви позволя…

Млъкнах, когато видях острието, почервеняло от кръв. Въпреки всичките си мечти как размахвам славно сабята и уроците, които Том ми беше давал преди и след задачите ни, никога не бях намушквала някого така.

— Някога убивала ли си човек? — попита Том меко, отгатвайки мислите ми.

Не можех да спра да се взирам:

— Не. Но… съм искала.

— Е, тази вечер не уби никого. Раната му ще е неприятна и ще боли, но не беше на такова място, че да го убие. При положение че не се инфектира.

— Но какво ще стане с другите? Нашите хора ги пребиваха, когато вече бяха на земята!

— И ти казах, заслужаваха си го — независимо колко глупаво постъпи Андерс, че започна тази лудост.

— Но някой от тях умря ли?

— Не знам. Имаше няколко други неща, които трябваше да следя.

Дали бяха ритали и удряли Грант, докато изгуби съзнание? Стомахът ми се разбунтува и завъртях дръжката на бравата:

— Сега си тръгвам, Том.

Той сложи ръка върху моята:

— Ти си приятелка на аланзанците. Мислех, че ще си доволна като Андерс от случилото се. — Наклони глава и ме загледа изпитателно: — Познаваше ли ги?

— Не. Но е така, както каза. Не обичам ненужното насилие. Моля те, пусни ме да си вървя. — В близост до Том винаги се опитвах да запазвам външно хладнокръвие, но ме обземаше все по-силна паника. Имаше ли някакъв начин да успея да победя, ако наистина се наложеше да се бия с него? Не беше вероятно. Особено при положение че останалите мъже бяха в съседната стая.

Том бръкна в джоба си и ми подаде една от монетите, които бяха знак на благосклонността му.

— Задето ме спаси. Не са много хората, които получават две.

Поколебах се, когато хвърлих поглед към окървавената си кама. После я пъхнах в ножницата и прибрах монетата в джоба си.

— Мога ли да си вървя?

— Обърни наметката си наопаки. Вържи си косата. Не знам дали ще те вземат на прицел, но е най-добре да не те познаят. Причини вреда единствено накрая, а се ползваш с доста голяма благосклонност. — Сигурно се съвземаше от по-ранното си вцепенение, защото ми хвърли една от чаровните си усмивки. — Ролята на ангел може и да ти се отплати.

Нямах време да отговоря. Вече бързах надолу по стъпалата с бясно биещо сърце и нарастващ страх. Щом се изгубих от погледа му, обърнах наметката с хастара навън, а после напълно смъкнах перуката, като я натиках под ризата си. Толкова много хора бяха маскирани тази вечер, че щях направо да се слея с множеството въпреки естествената си коса.

Тичах по целия път обратно до центъра на града. Когато стигнах до заведението на Моли запъхтяна, тълпата вече се беше разпръснала, а всички ловци на еретици си бяха отишли. На пътя обаче още имаше кръв. Разпитах за случилото се няколко минувачи. Някои не знаеха нищо. Други знаеха, че е имало сбиване. Отчаяна, направо почуках на вратата на Моли и се озовах лице в лице с телохранителя, който я отвори. Ръцете ми трепереха.

— Какво стана с патрулите, които преследваха еретици? Той сви рамене:

— Или си тръгнаха, или бяха извлечени.

— Някой от тях умря ли?

— Не знам.

— Не би ли трябвало да сте малко по-загрижен? — настоях.

— Всъщност не. Ако са мъртви, Моли може да задържи каквото е имало в сметките им.

Той затръшна вратата, а аз не помръднах. Едва можех да дишам. Смазващо чувство на страх започна да ме задушава. Страх, че Грант е мъртъв. Страх, че отговорността за това е моя.

Тръгнах си от заведението на Моли и затичах към хлебарницата.