26

В събота никой в къщата на Боудънови не ставаше преди девет часа. Тази сутрин в девет и трийсет Тод и баща му четяха на масата, а поспаливата Моника, все още сънена, им поднесе безмълвно бъркани яйца, сок и кафе.

Тод четеше евтин научнофантастичен роман, а Дик се беше потопил в „Аркитекчъръл Дайджест“, когато вестникът изшумоля пред вратата.

— Искаш ли да го донеса, татко?

— Аз ще го взема.

Дик донесе вестника, сръбна от кафето и се задави, когато съзря написаното на първа страница.

— Какво става, Дик? — попита Моника и побърза към него.

Дик изплю кафето, което му беше влязло в кривото гърло, и докато Тод го гледаше над евтиното книжле с кротко учудване, Моника започна да го тупа по гърба. На третия удар погледът й падна на вестникарското заглавие и ръката й спря насред пътя, сякаш играеше на статуи. Очите й се разшириха като че всеки момент ще паднат на масата.

— Велики боже небесни! — изрече Дик Боудън със сподавен глас.

— Това не е ли… не мога да повярвам… — започна Моника и млъкна. Тя погледна към Тод. — О, милият…

Баща му също го гледаше.

Разтревоженият Тод отиде до масата.

— Какво има?

— Мистър Денкър — рече Дик. Само това успя да произнесе.

Тод прочете заглавието и разбра всичко. С тъмни букви беше написано: ИЗБЯГАЛ НАЦИСТ СЕ САМОУБИ В БОЛНИЦАТА НА САНТО ДОНАТО. Отдолу имаше две снимки, една до друга. Тод ги беше виждал и двете. На едната виреше нос Артър Денкър, шест години по-млад и по-жизнен. Тод знаеше, че го е снимал един хипи — уличен фотограф, и старецът купил снимката само за да не попадне случайно във вражески ръце. На другата снимка офицерът от СС Курт Дюсандър седеше зад бюрото си в Патин. Фуражката му беше леко накривена на една страна.

Ако имаха снимката, направена от фотографа-хипи, те вече са били в къщата му.

Тод прегледа набързо статията. Умът му работеше трескаво. Не се споменаваше за пияниците, но щяха да ги намерят и когато това стане, ще излезе световен разказ. КОМЕНДАНТЪТ НА ПАТИН НЕ ГУБИ ФОРМА. УЖАС В МАЗЕТО НА НАЦИСТА. ТОЙ НЕ Е СПРЯЛ ДА УБИВА.

Тод Боудън се олюля.

Някъде далече, като ехо, дочу острия вик на майка си:

— Хвани го, Дик! Той припадна!

Думата

(припаднаприпаднаприпадна)

продължаваше да се повтаря. Усети като в мъгла как ръцете на баща му го подхващат и за известно време Тод не чувстваше нищо, не чуваше нищо.

Загрузка...