Способен ученик (Лятото на покварата)

11

Май 1975 година.

За Тод този петък беше най-дългият през целия му живот. Той седеше в часовете по различни предмети и не чуваше нищо, чакаше само последните пет минути, когато учителят или учителката ще извади малко снопче карти на провала и ще ги раздаде. Всеки път, когато учителят наближаваше до масата на Тод с купчинката карти, го втрисаше. Всеки път, когато той или тя минаваше, без да спре, усещаше замайване и стигаше до границата на истерията.

Най-зле се чувстваше по алгебра. Сторман се приближи… поколеба се… и точно когато Тод беше сигурен, че ще отмине, остави една карта на провала, обърната с лице към масата. Тод я погледна студено, останал почти без чувства. Сега, когато това вече стана, усещаше само студ. Е, това е, помисли си. Точка, игра, сет, мач. Освен ако Дюсандър е измислил нещо друго. В което се съмнявам.

Обърна картата без особен интерес да види колко не му достигат да изкара своята четворка. Трябваше да е някъде близо до нея, но старият Стоуни Сторман не пуска гювеч. Погледна мястото на оценките и видя, че е съвсем празно. В графата за КОМЕНТАР имаше следното съобщение: Много се радвам, че не трябва да ти давам една такава истинска. Сторман.

Замайването отново се върна, този път по-жестоко, главата му бучеше като балон, пълен с хелий. Той се вкопчи в краищата на масата с всички сили, като си повтаряше едно и също с напълно завладялата го настойчивост: Няма да се провалиш, няма да се провалиш, няма да се провалиш. Малко по малко вълните на световъртежа отминаха и той овладя желанието си да изтича между редиците след Сторман и да му извади очите с току-що подострения молив, който държеше в ръка. И докато си мислеше, цялото му лице оставаше съсредоточено бледо. Единственият признак, че нещо става в него, беше лекият тик на едното му око.

Учебната седмица свърши след петнайсет минути. Тод бавно се въртеше край зданието, дето държаха велосипедите. Вървеше с наведена глава, с ръце, пъхнати в джобовете, а учебниците си носеше под мишницата на дясната си ръка, безразличен към тичащите и кресливи ученици. Хвърли учебниците в коша на колелото, отключи своя Шуин и го подкара. Отиваше към къщата на Дюсандър.

Днес, помисли си той._ Днес е твоят ден, старче._

— И тъй — каза Дюсандър и наля бърбън в чашата си, когато Тод влезе в кухнята, — обвиняемият се връща от подсъдимата скамейка. Какво казаха те, затворнико?

Беше облечен с хавлия, а на краката си носеше чифт мъхнати вълнени чорапи, които стигаха до средата на пищялите му. С такива чорапи, помисли си Тод, човек лесно се подхлъзва. Той стрелна с поглед бутилката „Старо време“, която Дюсандър обработваше в момента. От питието бяха останали само три пръста.

— Без единици, без двойки, без карти на провала — отговори Тод. — През юни бележките ми ще са още по-добри. През този срок ще имам само петици и шестици, ако продължа да уча така.

— Ще продължиш да учиш, разбира се — съгласи се Дюсандър. — И дотам ще стигнем. — Той отпи и отново наля бърбън в чашата си. — Тая работа трябва да се полее.

Езикът му леко се заплиташе, много малко, за да си личи, ала Тод знаеше, че дъртият пръч е пиян както винаги. Да, днес. Това ще стане днес.

Ала оставаше невъзмутим.

— Ще празнуваме свински лайна — рече той на Дюсандър.

— Боя се, че момчето за доставка вкъщи още не е дошло с белугата и трюфелите — заяви Дюсандър, без да му обръща внимание. — Тия дни на помощ не може да се разчита. Какво ще кажеш за малко бисквити „Риц“ и сирене „Вилвиита“, докато чакаме?

— Добре — рече Тод. — Каквото и да е.

Дюсандър стана, блъсна си коляното в масата и потрепери от болка. Отиде до хладилника. Извади сирене, взе ножа от чекмеджето, сетне подноса от бюфета и пакет бисквити „Риц“ от кутията за хляба.

— Всичко е грижливо инжектирано с пруска киселина — обясни той на Тод, когато сложи сиренето й бисквитите на масата. Той се ухили и Тод видя, че и днес не си е сложил ченето. Карай да върви, ухили му се Тод. — Толкова е спокойно днес! — възкликна Дюсандър. — А можеше да се очаква, че само ще се премяташ през глава в коридора. — Той изпразни остатъка от бутилката в чашата си, отпи и облиза устни.

— Сигурно още съм гипсиран — каза Тод и отхапа парче бисквита. Много отдавна бе престанал да отказва на Дюсандър, когато му предлага храна. Дюсандър си мислеше, че е оставил писмо на някой приятел. Писмото беше блъф, естествено; приятели се намираха, но сред тях нямаше нито един, на който да вярва толкова много. Той предполагаше, че Дюсандър отдавна се е досетил, ала знаеше, че старецът не ще посмее да се усъмни пред прага на едно изключително изпитание като убийството.

— За какво да си поговорим днес? — осведоми се Дюсандър, като гаврътна остатъка от бърбъна. — Днес ти позволявам да не учиш, това харесва ли ти? А? А?

Когато пиеше, акцентът му ставаше по-силен. Тод намрази този акцент, ала сега той се чувстваше добре с него. Чувстваше се добре във всяко отношение. През цялото време се чувстваше много спокоен. Погледна ръцете си, ръцете, които ще бутнат. Те изглеждаха такива, каквито са си били винаги. Не трепереха, бяха съвсем спокойни.

— Не ме интересува — каза Тод. — За каквото щеш.

— Искаш ли да ти разкажа за специалния сапун, който правехме? За нашите експерименти с хомосексуалистите? Или може би искаш да чуеш как се измъкнах от Берлин, след като бях достатъчно глупав да се върна? Това е интересна история, мога да ти я разкажа. — Той показа безмълвно как бръсне едната си четинеста буза и се разсмя.

— Разкажи каквото и да е — рече Тод. — Наистина.

Той следеше как Дюсандър оглежда празната бутилка и после става, като я държи в едната си ръка.

Дюсандър я занесе до кошчето за боклука и я пусна вътре.

— Не, хайде да оставим тези неща — промърмори Дюсандър. — Нещо не си в настроение. — Той постоя замислен до кошчето, сетне прекоси кухнята и отиде към вратата на мазето. Вълнените му чорапи зашушнаха по олющения линолеум. — Мисля днес да ти разкажа историята на един старец, който беше уплашен.

Дюсандър отвори вратата към избата. Сега беше с гръб към масата. Тод седеше кротко.

— Той се страхуваше — продължи Дюсандър, — от някакво момче, което по един странен начин беше негов приятел. Хитро момче. Майка му наричаше момчето „способен ученик“ и старецът вече беше открил, че е наистина способен ученик… макар и не в този смисъл, както си мислеше майка му.

Дюсандър търсеше пипнешком старовремския електрически ключ на стената, опитвайки се да го завърти с подутите си непохватни пръсти. Тод тръгна, по-скоро се плъзна по линолеума, като избягваше да стъпва на местата, които пукаха или скърцаха. Вече познаваше тази кухня като своята собствена. Може би и по-добре.

— Отначало момчето не беше приятел на стареца — каза Дюсандър. Най-подир той успя да завърти ключа. Слезе на първото стъпало много внимателно, като пияч-ветеран. — Отначало старецът не харесваше много неща в момчето. После той стигна до… до радостта от неговата компания, макар че тук имаше силен елемент на неприязън.

Сега той гледаше към лавицата и все още държеше парапета. Тод, съвсем хладнокръвен — не, сега той беше леденостуден — застана зад него и прецени възможността за едно силно тласване, при което Дюсандър ще изпусне парапета. Реши да изчака, докато Дюсандър се наклони напред.

— Част от насладата на стареца идваше от чувството за равновесие — продължи замислено Дюсандър. — Нали разбираш, момчето и старецът се бяха вчепкали във взаимна мъртва хватка. Всеки знаеше по нещо, което другият искаше да запази в тайна. И тогава… е, тогава старецът прозря, че нещата са се променили. Да. Той поотслаби силата на хватката — част от нея или цялата, зависеше от това колко отчаяно и колко умно можеше да бъде момчето. През една дълга и безсънна нощ на стареца му текна, че няма да е зле за него да приложи нова хватка към момчето. За собствената му безопасност.

Сега Дюсандър пусна парапета и се наведе над стъпалата на стълбището към мазето, ала Тод остана съвсем неподвижен. Мъртвешкият студ вътре в него се изпари, смени го розов изблик на ярост и объркване. Когато Дюсандър хвана пълната бутилка, Тод си помисли със злоба, че старецът има най-зловонното мазе в целия град въпреки смазката, с която покриваше пода. То смърдеше, сякаш някой е пукнал вътре.

— И тогава старецът стана веднага от леглото си. Какво е сънят за един стар човек? Едно нищо. Той седна на малкото си бюро с мисълта колко хитро беше забъркал момчето в много престъпления, минали през неговата собствена глава. Седеше и мислеше колко упорито учеше момчето, как изключително упорито се трудеше да си повиши бележките. И как когато си оправи успеха, то вече няма да има нужда от живия старец. И ако старецът умре, момчето ще се освободи.

Сега той се обърна, хванал за гърлото пълна бутилка „Старо време“.

— Чух те, разбра ли? — рече той почти нежно. — От мига, в който бутна стола и стана. Не си толкова спокоен, колкото си въобразяваш, момче. Поне засега.

Тод мълчеше.

— И тъй — продължи Дюсандър, стъпвайки обратно в кухнята и затваряйки вратата зад себе си, — старецът написа всичко на хартия, nicht wahr6? Написа го на хартия от първата дума до последната. Когато той свърши, вече се зазоряваше и ръката го щракаше от ревматизма, от проклетия ревматизъм, но той се чувстваше добре за първи път от много седмици насам. Чувстваше се в безопасност. Върна се в леглото и спа до следобед. Всъщност ако беше спал малко повече, щеше да изпусне любимата си „Обща болница“.

Той пак се върна към люлеещия се стол. Извади стар сгъваем нож с пожълтяла дръжка от слонова кост и започна да реже с болезнен вид пластмасовата обвивка, която покриваше гърлото на бутилката с бърбън.

— На другия ден старецът облече най-хубавия си костюм и отиде в банката, където държеше скромните си спестявания. Поприказва си с един от банковите чиновници, който отговори на всичките въпроси на стареца най-задоволително. И нае една касетка. Банковият чиновник обясни на стареца, че ще получи ключ, банката също ще има ключ. За отваряне на касата трябват двата ключа. Никой освен стареца няма право да използва неговия ключ без подписано и нотариално заверено пълномощно от самия старец. С едно изключение.

Дюсандър се усмихна беззъбо пред бялото угрижено лице на Тод Боудън.

— Изключението се прави в случай, че умре наемателят на касетката — произнесе той. С поглед към Тод и все така усмихнат, Дюсандър сложи сгъваемия нож в джоба на хавлията си, отви капачката на бутилката и отново си наля бърбън в чашата.

— И какво става после?

— После касетката се отваря в присъствието на банков представител и представител от службата на Държавното съкровище. Съдържанието на кутията се инвентаризира. В този случай те ще намерят само документ от дванайсет страници. Необлагаем, но изключително интересен.

Ръцете на Тод плъзнаха една към друга и пръстите им се сплетоха здраво.

— Не си направил това — изрече той с учуден и недоверчив глас. Това беше глас на човек, който гледа как някой ходи по тавана. — Не си… не си направил това.

— Мое момче — благо каза Дюсандър, — аз го направих.

— Но… аз… ти… — Гласът му внезапно се извиси до агонизиращ крясък. — Ти си стар. Не знаеш ли, че си стар! Можеш да умреш! Можеш да умреш всеки миг!

Дюсандър стана. Отиде до една от кухненските секции и извади малка чаша. Някога тя беше пълна със смес, в която танцуваха картонени герои. Тод ги позна всичките: Фред и Уилма Флингстоун, Барни и Бети Ръбъл, Пеблс и Бам-Бам. Беше израснал с тях. Той гледаше как Дюсандър съвсем церемониално избърсва чашата с кърпа за чинии. Гледаше как Дюсандър налива един пръст бърбън в нея.

— Това за какво е? — промърмори Тод. — Аз не пия. Пиенето е за дърти скапаняци като теб.

— Вдигни чаша, момче. Случаят е особен. Днес ще пиеш.

Тод дълго го гледа, сетне взе чашата. Дюсандър чукна с дяволит вид евтината си керамична чаша в неговата.

— Вдигам тост, момче, за дългия живот! Дълъг живот за двама ни! Prosit!7 — Той гаврътна чашата и се засмя. Люлееше се насам-натам, тропаше с крака по линолеума, пак се смееше и се задушаваше — и всичко това едновременно. Изплашеният Тод скочи бързо на крака и го потупа по рамото, докато пристъпът на кашлицата отмина. — Danke Schon8 — рече той. — Изпий си питието. Ще ти стане хубаво.

Тод го изпи. Имаше вкус на неприятно лекарство, което запали огън вътре в него.

— Не мога да повярвам, че по цял ден пиеш тая помия — изтръгна се от устата му. Сложи чашата на масата и потръпна. — Трябва да го зарежеш. Да зарежеш пиенето и пушенето.

— Твоята грижа за здравето ми е трогателна — каза Дюсандър. Той извади смачкан пакет цигари от същия джоб на хавлията, в който изчезна сгъваемият нож. — Аз съм не по-малко загрижен за твоето здраве, момче. Почти всеки ден чета във вестниците за велосипедисти, премазани на оживените кръстовища. Трябва да зарежеш колелото. Трябва да ходиш. Или да пътуваш с автобус като мен.

— Я се еби! — избухна Тод.

— Мое момче — Дюсандър си наля бърбън и отново се разсмя, — ние се ебем взаимно. Не знаеше ли това?

Около една седмица по-късно той седеше на бракувана пощенска платформа в изоставеното депо. От време на време хвърляше парчета сгурия по ръждясалите, обрасли в бурени вагони.

Защо пък да не го убия?

И тъй като разсъждаваше логично, логичният отговор дойде пръв. Няма никакъв смисъл. Рано или късно Дюсандър ще умре и като се има предвид неговите навици, това ще бъде скоро. Дали ще го убие или Дюсандър ще умре от сърдечен удар във ваната си, всичко ще излезе на бял свят. Така поне ще има удоволствието да извие шията на стария хищник.

Рано или късно, това изглеждаше логично.

А може да стане и късно, помисли си Тод. Със или без цигари, с къркане или без него, той е печено старо копеле. Ще изкара дълго, така че… така че може да е и по-късно.

Някъде отдолу се чу неясно сумтене.

Тод скочи на крака и пусна шепата сгурия, която държеше в ръка. Сумтенето се чу отново.

Той застина, готов да офейка, но сумтенето вече не се чуваше. На деветстотин метра оттук магистрала с осем платна се простираше до хоризонта над тази буренясала и задръстена с ръждиви отпадъци задънена улица с нейните пустеещи сгради, с ръждиви циклонови огради и изкорубените, прогнили вагони. По магистралата колите се плъзгаха под слънцето като екзотични твърдотели бръмбари.

Осем платна в движението нататък, а тук никой освен Тод, няколко птици… и нещо, което сумти.

Той се наведе внимателно с ръце на коленете и надникна под седалките. Там един пияница се търкаляше сред пожълтелите плевели, празни консервни кутии и прашни стари бутилки. Невъзможно беше да определи на каква възраст е; Тод му даде от трийсет до четиристотин години. Носеше тениска на ивици, изцапана със засъхнали петна от повръщане, зелени панталони, бая широчки за него, и обувки от сива кожа, скъсани на стотина места. Тод си помисли, че смърди като мазето на Дюсандър.

Пияницата отвори зачервените си очи и се вторачи в Тод с бледо подобие на почуда. Както става в такива случаи, Тод помисли за ножа на швейцарската армия модел „Англер“ в джоба си. Откри го в спортния магазин в Редондо Бийч миналата година. В главата му прозвучаха думите на продавача, който го обслужваше: няма да намериш по-добър от този нож, синко, някой ден нож като този ще ти спаси живота. Продаваме по хиляда и петстотин швейцарски ножа всяка година.

Хиляда и петстотин на година.

Пъхна ръка в джоба си и сграбчи ножа. Окото на неговия разум видя как сгъваемият нож на Дюсандър разкъсва обвивката около гърлото на бутилката с бърбън. Миг след това усети, че е настъпила ерекция.

Обзе го хладен ужас.

Пияницата прокара ръка по напуканите си устни и ги облиза с език, боядисан завинаги от тютюна в мрачен жълт цвят.

— Да ти се намират десет цента, момче?

Тод го погледна с безразличие.

— Отивам в Лос Анджелис. Трябва ми някой цент за автобуса. Имам среща. Имам предложенийце за работа. Хубаво момче като теб трябва да има десет цента. Може да ти се намира и четвърт долар.

Дасър, с нож като този можеш да очистиш някой пиян-залян… по дяволите, можеш да очистиш някой проклет тип, ако трябва. Продаваме ги по хиляда и петстотин на година. Всеки спортен магазин и доставчик на флота в Америка ги продава и ако решиш да си послужиш с него и да очистиш някой мръсен осран дърт пияница, никой няма да ти хване дирята, абсолютно НИКОЙ.

Гласът на пияницата се сниши. Превърна се в доверителен, мрачен шепот.

— За долар ще ти го духам, както не ти го е духал никой. Ще ти изкарам акъла, момче, ти ще…

Тод извади ръка от джоба си. Не знаеше какво има в нея, докато не я отвори. Две по четвърт долар. Две десетцентови. Петцентова. Няколко съвсем дребни. Запокити ги срещу пияницата и избяга.