Способен ученик (Лятото на покварата)

1

Той приличаше на обикновено американско момче, което върти педалите на своя шейсет и пет сантиметров „Шуин“ с кормилните дръжки нагоре по една улица в предградието, и беше точно това: Тод Боудън, тринайсетгодишен, метър и седемдесет и пет, цели шейсет и три кила, с коса като зряла царевица, сини очи, равни бели зъби и лек загар на кожата, белязана със знака на пубертетните пъпки.

От лицето му не слизаше лятната ваканционна усмивка, докато караше през слънчеви и сенчести места недалеч от къщи. Имаше вид на момче, което разнася вестници, и наистина правеше точно това — разнасяше вестника на Санто Донато „Клериън“. Изглеждаше като момче, което продава на процент поздравителни картички, и наистина продаваше. Картичките бяха от онези, които идват с вашето име, напечатано от вътрешната страна: ДЖАК и МЕРИ БЪРК или ДОН и САЛИ, или пък МЪРЧИСЪНОВИ. Приличаше на момче, което си подсвирква по време на работа, и често си подсвиркваше. Баща му беше строителен инженер и печелеше четирийсет хиляди долара годишно. Майка му имаше специализация по френски език и срещна бащата на Тод в момент, когато ужасно му трябваше учител. В свободното си време тя пишеше статии. Пазеше всички училищни свидетелства на Тод в папка. Най-любимото от тях беше свидетелството за четвърти клас, на което мисис Ъпшоу беше надраскала: „Тод е изключително способен ученик“. Така беше. От А и Б вървеше все нагоре. Ако го беше направил другояче — направо от А, например — приятелите му можеха да си помислят, че е свръхестествен.

Той намали, спря пред №963 на Клермънт стрийт и слезе от колелото. Стоеше пред малко бунгало, разположено дискретно навътре в двора. Къщата беше бяла, със зелени капаци, цялата в зеленина. Пред фасадата се издигаше жив плет. Плетът беше грижливо поливан и старателно подкастрен.

Тод вчеса русата си коса високо над очите и затика своя „Шуин“ по циментовата пътека до стълбите. Продължаваше да се усмихва, усмивката му беше открита, изпълнена с надежда, приятна. Пусна стойката на колелото с палеца на босия си крак и вдигна сгънатия вестник от най-долното стъпало. Това не беше „Клериън“, а „Лос Анджелис таймс“. Пъхна го под мишница и изкачи стъпалата. Стигна до врата с прозорец, зад която следваше дебела дървена плътна врата. Вратата беше заключена. Отдясно върху касата имаше звънец, а под него се виждаха две малки табелки, внимателно притегнати с винтове към дървото и покрити с предпазна пластмаса, за да не пожълтяват и избеляват от влагата. Немска ефикасност, помисли си Тод и усмивката му стана малко по-широка. Това бяха мисли на възрастен човек и той винаги се поздравяваше, когато му дойдеше нещо такова наум.

Горният надпис беше: АРТЪР ДЕНКЪР.

Долният гласеше: НЕ ПРИЕМАМ ПЛАСЬОРИ, АМБУЛАНТНИ ТЪРГОВЦИ, ПРОДАВАЧИ.

Все така усмихнат, Тод позвъни.

Той едва чу неясното бръмчене някъде далеч в малката къща. Махна пръста си от звънеца и леко наведе глава, като се мъчеше да долови стъпки. Не идваше никой. Той погледна своя часовник „Таймекс“ (изкаран с комисионната от поздравителните картички) и видя, че е 10 и 12 минути. По това време човекът трябваше да е тук. Самият Тод ставаше най-късно в седем и трийсет даже и през лятната ваканция. Рано пиле рано пее.

Още половин минута продължи да се вслушва и след като къщата остана все така смълчана, той натисна звънеца, загледан в своя „Таймекс“ на другата си вдигната ръка. Продължи да натиска звънеца двайсет и една секунди, докато най-подир дочу тътрещи се стъпки. Чехли, досети се той по мекия звук фиш-фиш. Тод си падаше по умозаключенията. Искаше да стане частен детектив като порасне.

— Добре де, добре! — обади се раздразнително човекът, който минаваше за Артър Денкър. — Ида! Почакай! Ида!

Тод пусна копчето на звънеца.

Веригата и резето изтрополяха в далечния край на плътната вътрешна врата. Сетне тя се отвори.

Един старец в хавлия за баня се вгледа в него през прозорчето. Между пръстите му димеше цигара. Тод помисли, че човекът прилича на хибрид между Алберт Айнщайн и Борис Карлоф. Бялата му дълга коса беше започнала неприятно да пожълтява и цветът й клонеше по-скоро към никотина, отколкото към слоновата кост. Сбръчканото му лице с торбички под очите беше подпухнало от сън и Тод забеляза с чувство на отвращение, че не се е бръснал от два дни. Бащата на Тод казваше: „Бръсненето придава блясък на утрото“. Бащата на Тод се бръснеше всеки ден, независимо дали е на работа, или не.

Очите, които разглеждаха Тод, бяха наблюдателни, дълбоко хлътнали, изпъстрени с червени жилчици. За миг Тод изпита дълбоко разочарование. Човекът приличаше малко на Алберт Айнщайн, приличаше малко на Борис Карлоф, но най-много приличаше на оръфан стар пияница, който вечно се навърта край гарата.

Разбира се, той едва сега става, рече си Тод. Вече беше виждал Денкър много пъти (криеше се внимателно, за да е сигурен, че Денкър не го забелязва, нали така, Хосе?) и при излизанията му из града. Денкър изглеждаше много спретнат, от главата до петите офицер в оставка, може да се каже, макар че беше на седемдесет и шест години, ако статиите, които Тод прочете в библиотеката, не грешаха за рождения му ден. В дните, когато Тод го проследяваше до магазина, където Денкър пазаруваше, или до едно от трите кина по линията на автобуса — Денкър нямаше кола — той носеше и в най-голямата жега един от трите си грижливо поддържани костюма. В очакване на лошо време пъхваше свития си чадър под ръка като бастунче. Понякога слагаше мека шапка. Денкър излизаше гладко избръснат, а белите мустаци, с които прикриваше лошо коригираната си заешка устна, бяха винаги грижливо подстригани.

— Момче — произнесе той.

Гласът му беше нисък и сънен. Тод забеляза с ново объркване, че хавлията е избеляла и мърлява. Единият край на кръглата яка стърчеше под невероятен ъгъл, сякаш всеки момент ще прободе жилестия му врат. На левия ревер имаше леке от нещо като чили или сос за бифтеци. Миришеше на цигари и алкохол.

— Момче — повтори той. — Не искам нищо, момче. Прочети надписа. Можеш да четеш, нали? Разбира се, че можеш. Всички американски момчета могат да четат. Не ми досаждай, момче. Приятен ден.

Вратата започна да се затваря.

Това беше моментът да я затвори, помисли си Тод много по-късно, през една от нощите, когато сънят не идеше при него. Разочарованието му от вида на човека, когото виждаше за първи път отблизо, без уличната маска — сякаш си го спипал в клозета с чадъра и меката му шапка — да, неговото разочарование щеше да допусне това. Всичко можеше да свърши в този момент с едно леко, нищожно щракване на резето, което да отреже като с ножица станалото по-късно. Но, както би забелязал човек, той беше американско момче и вечно му втълпяваха, че настойчивостта е добродетел.

— Забравихте вестника си, господин Дюсандър — каза Тод и протегна вежливо вестник „Таймс“.

Вратата рязко спря само на сантиметри от страничната част на касата. Лицето на Курт Дюсандър придоби израз на непроницаем и бдителен човек. Изразът изчезна веднага и Тод беше разочарован за трети път. Не очакваше Дюсандър да е добър; той очакваше, че Дюсандър е велик.

Момче, помисли си Тод с истинско отвращение. Момче, ех, момче.

Той пак отвори вратата. Едната му ръка, изкривена от артрита, дръпна резето от външната врата. Ръката я отвори достатъчно, за да изпълзи като паяк и да се протегне към края на вестника, който подаваше Тод. Момчето забеляза с погнуса, че ноктите на стареца са дълги, жълти и груби. Тази ръка беше стискала през повечето часове на бодърствуване цигара след цигара. Тод си помисли, че пушенето е гаден, опасен навик, той нямаше никога да пуши. Истинско чудо беше, че Дюсандър е живял толкова дълго.

Старецът дръпна ръка.

— Дай ми моя вестник.

— Разбира се, господин Дюсандър. — Тод отпусна края на вестника. Ръката-паяк се скри вътре. Вратата се затвори.

— Името ми е Денкър — каза старецът. — Не този Ду Зандър. Очевидно не можеш да четеш. Жалко. Приятен ден.

Вратата пак започна да се затваря. Тод изрече бързо в стесняващия се процеп:

— Берген-Белсен, януари 1943-та до юни 1943-та. Аушвиц, юни 1943-та до юни 1944-та, унтеркомендант. Патин…

Вратата пак спря. Бледото подпухнало лице на стареца увисна в процепа като сбръчкан, полуизпуснат балон. Тод се усмихна.

— Вие напускате Патин малко преди идването на руснаците. Заминавате за Буенос Айрес. Някои твърдят, че там сте забогатели със златото, получено в Германия от търговия с медикаменти. Както и да е, вие сте живели в Мексико от 1950 до 1952 година. После…

— Момче, ти си куку. — Един от ревматичните пръсти описа кръгове около деформираното ухо, ала беззъбата уста се затресе мекушаво и панически.

— От 1952-ра до 1958-ма не зная — продължи Тод с още по-широка усмивка. — Никой не знае, предполагам, или поне си траят. Израелски агент ви е засякъл в Куба, на работа като портиер в голям хотел точно до идването на Кастро. Загубили са ви, когато въстаниците тръгват към Хавана. Появявате се в Западен Берлин през 1965-та. Те почти ви хванаха. — Той произнесе последната дума като хва’ха. Същевременно той събра пръстите си в голям, стегнат юмрук. Очите на Дюсандър паднаха върху тези добре оформени и добре поддържани американски ръце, които бяха създадени за производство на бързи кораби и модели на „Аврора“. Тод беше правил и двете. Наистина, преди година той и баща му построиха модел на „Титаник“. Работата им отне почти четири месеца и бащата на Тод държеше модела в службата си.

— Не разбирам за какво говориш — каза Дюсандър. Без изкуствените зъби думите звучаха малко лигаво и това никак не хареса на Тод. Това не звучеше… е, да речем, автентично. Полковник Клинк от „Героите на Хогана“ приличаше много повече на нацист от Дюсандър. Но по онова време може и да е бил истинска мълния. В статия за лагерите на смъртта в „Менс акшън“, авторът го беше нарекъл „кървавият демон на Патин“. — Върви си оттук, момче, преди да съм извикал полиция.

— По-добре да ги извикате, господин Дюсандър, или хер Дюсандър, ако предпочитате. — Тод продължи да се усмихва, показвайки съвършените си зъби, подхранвани с флуор от началото на живота му, които той миеше от малък три пъти дневно с паста „Крист“. — След 1965-та никой не ви е виждал… докато ви забелязах преди два месеца в автобуса до търговската част на града.

— Ти си болен.

— Ако викате полицаите — каза с усмивка Тод, — извикайте ги веднага. Ще чакам на стъпалата. Но ако решите да не ги извикате веднага, защо да не вляза? Можем да си поговорим.

Старецът дълго гледа усмихващото се момче. В дърветата чуруликаха птици. В съседния квартал виеше механична косачка, а още по-далеч, на най-оживените улици, клаксоните отмерваха ритъма на живота и търговията.

Въпреки всичко Тод усети пристъп на съмнение. Можеше и да греши, нали така? Мислеше, че не е така, но това не беше упражнение в клас. Това беше истинският живот. И почувства вълна от облекчение (слабо облекчение, както се уверяваше по-късно той), когато Дюсандър каза:

— Можеш да влезеш за малко, ако искаш. Но само защото не искам да ти причиня неприятности, нали разбираш?

— Разбирам, господин Дюсандър — рече Тод. Той отвори вратата и влезе в коридора. Дюсандър затвори зад него и утрото остана зад вратата.

Къщата миришеше на застояло и леко прокиснало. Така миришеше у тях сутрин след гости, преди още майка му да успее да проветри. Но тази миризма беше по-лоша, просмукана в предметите, тя обхващаше всичко. В нея се смесваха дъх на напитки, сладкиши, стари дрехи и някакъв остър мирис на лекарство, нещо като Викс или Ментолатум. В коридора беше тъмно. Дюсандър стоеше съвсем наблизо с глава, свита в яката на дрехата му, също като лешояд, който изчаква някое ранено животно да издъхне. В този миг, въпреки силното си и добре развито тяло, Тод видя пред себе си човека в черна есесовска униформа, видя го много по-ясно, отколкото на улицата. Усети как страхът го бодна и плъзна по корема му. Слаб страх, уточни той по-късно.

— Трябва да ви кажа, че ако стане нещо с мен… — започна той, докато Дюсандър се потътри покрай него в дневната, а чехлите му казаха „фиш-фиш“ по пода. Той протегна презрително ръка на Тод и Тод усети как горещата кръв нахлу в гърлото и бузите му.

Тод го последва и усмивката му за първи път поизбледня. Не си представяше срещата така. Но той щеше да действа, нещата щяха да се изяснят. Разбира се, че ще се изяснят. Нещата винаги се изясняват. Когато влезе в дневната, той пак се усмихна.

Очакваше го ново разочарование, и то какво, но то беше от онези, за които трябваше да е готов. Тук нямаше живописен портрет на Хитлер с увиснал перчем и поглед, който те дебне. Никакви медали в кутии, никакви церемониални мечове по стената, никакви пистолети „Люгер“ и „Валтер ППК“ над камината. Всъщност камина нямаше. Разбира се, рече си Тод, тоя тип трябва да е луд да закачи нещо такова, което всеки може да види. И все пак, трудно му беше да избие от главата си всичко, което беше видял във филмите и по телевизията. Така изглеждаше дневната на всеки стар човек, който живееше сам с една малка пенсия. Имаше имитация на огнище, означена с имитация на тухли. Чернобял телевизор „Моторола“ беше монтиран на стойка; краищата на рамената на стайната антена бяха увити в алуминиево фолио за по добро приемане на сигнала. Подът беше застлан със сив килим, малко поизлинял на места. На полицата до креслото имаше броеве на „Нейшънъл Джиографик“, „Рийдьрс Дайджест“ и лосанджелиския „Таймс“. Вместо Хитлер или церемониален меч на стената висеше в рамка документ за поданство и снимка на жена в чудновата шапка. По-късно Дюсандър му каза, че този вид шапка се нарича камбала, те са били на мода през двайсетте и трийсетте години.

— Жена ми — произнесе сантиментално Дюсандър. — Почина през 1955 година от заболяване на белите дробове. По това време работех в моторните заводи на Меншлер в Есен. Бях сломен.

Тод продължи да се усмихва. Пресече стаята уж да види по-добре жената на снимката. Вместо да гледа към снимката, той пипна абажура на малката настолна лампа.

— Стига! — изрева остро Дюсандър. Тод подскочи леко.

— Така е добре — искрено каза той. — Истинска заповед. Илзе Кох имаше абажури от човешка кожа, нали? Тя имаше оня номер с малките стъклени тръби.

— Не зная за какво говориш — произнесе Дюсандър. Посегна към пакет „Куул“ без филтър, оставени върху телевизора. Предложи на Тод. — Цигара? — попита той и се ухили. Усмивката му беше гадна:

— Не. Те причиняват рак на белите дробове. Татко пушеше, но ги отказа. Премина към непушачите.

— Така ли? — Дюсандър извади клечка от джоба на хавлията си и я драсна небрежно върху пластмасовата кутия на „Моторолата“. И като запали, рече: — Можеш ли да ми посочиш поне една причина да не извикам полицията и да не кажа за чудовищните обвинения, които току-що изрече? Една причина? Говори бързо, момче. Телефонът е в коридора. Мисля, че баща ти ще те натупа. Цяла седмица ще вечеряш на възглавница, а?

— Родителите ми не вярват, че боят помага. Телесните наказания пораждат повече проблеми, отколкото лекуват.

Очите на Тод внезапно блеснаха. — Да сте били някои от тях? Например жени? Да сте ги събличали и… — Дюсандър тръгна към телефона с приглушен стон. Тод рече студено: — По-добре не звънете.

Дюсандър се обърна. С равен глас, едва нарушен от липсата на изкуствени зъби в устата му, гой произнесе:

— Казах ти веднъж завинаги, момче. Моето име е Артур Денкер. То никога не е било друго, даже не е американизирано. Наистина съм наречен Артур от баща ми, който много се възхищаваше от разказите на Артър Конан Дойл. То никога не е било нито Ду-Зандър, нито Химлер, нито Дядо Коледа. През войната бях лейтенант от запаса. Никога не съм членувал в нацистката партия. Участвах три седмици в битката за Берлин. Признавам, че в началото на трийсетте, когато се ожених за първи път, поддържах Хитлер. Той сложи край на депресията и възвърна част от гордостта, която изгубихме с подписването на отвратителния и нечестен Версайски договор. Предполагам, че съм го поддържал, защото получих работа и отново имаше тютюн, не трябваше да ровя из канавките, когато ми се пушеше. Мислех го за велик човек в началото на трийсетте. Може и да е бил велик по свой собствен начин. Но в края той беше луд, управляваше несъществуващи армии по каприза на астролозите. Той и на Блонди, кучето си, даде отрова. Луд човек. Накрая те всички полудяха и пееха песента „Хорст Весел“, когато даваха отрова на децата си. На 2 май 1945 година моят полк се предаде на американците. Спомням си, че наемният войник Хакермайер ми даде парче шоколад. Разплаках се. Нямаше смисъл да продължаваме битката. Войната свърши, а в действителност беше свършила още през февруари. Върнаха ме в Есен и се отнасяха към мен много добре. Слушахме Нюрнбергския процес по радиото и, когато Гьоринг се самоуби, смених четиринайсет цигари за половин бутилка шнапс и се напих. Когато ме освободиха, започнах да монтирам колела на колите в Моторните заводи в Есен и работих до 1963 година, когато се пенсионирах. По-късно емигрирах в Съединените Щати. Цял живот съм искал да дойда тук. През 1967 година получих поданство. Аз съм американец. Гласувам. Няма Буенос Айрес. Няма търговия с наркотици. Няма Берлин. Нито Куба. — Той произнесе „Куу-ба“. — А сега, ако не си отидеш, ще се обадя по телефона.

Той видя, че Тод няма намерение да си върви. Отиде в в коридора и вдигна слушалката. Тод си стоеше в дневната до масата с малката лампа върху нея.

Дюсандър започна да набира. Тод го наблюдаваше и сърцето му биеше все по-ускорено, докато забарабани в гърдите му. След четвъртата цифра Дюсандър се обърна и го погледна. Раменете му се отпуснаха. Той остави слушалката.

— Момче — въздъхна той. — Момче.

Тод се усмихна по-широко, но съвсем скромно.

— Как разбра?

— С малко късмет и много трудна работа — каза Тод. — Имам един приятел — Харълд Пеглър, само че всички му викат Фокси. Той играе втора база в нашия отбор. Баща му има в гаража си онези списания. Цели камари военни списания. Много стари. Потърсих по-нови, но момчето от училище, което разнася пощата, каза, че вече не вървят. В повечето списания има снимки на шваби — германски войници, предполагам, и на японци, измъчващи жени. И статии за концентрационни лагери. Аз наистина израснах върху материала за концентрационните лагери.

— Ти… израсна върху него. — Дюсандър се взираше в момчето, а ръката му се движеше нагоре-надолу по бузата и издаваше звук, сякаш стърже с шкурка.

— Израснах, нали разбирате? Постигнах го. Това ме грабна.

Той помнеше този ден в гаража на Фокси по-ясно от всичко друго в живота си — по-ясно, отколкото си мислеше. Помнеше как в пети клас, преди Деня на професията, мисис Андерсън (всички ученици й викаха Бъгс заради големите предни зъби) им разказваше за това, което тя наричаше да откриеш СВОЯ ГОЛЯМ ИНТЕРЕС. Нещо като ключ, който се превърта в ключалката. Или като първата любов.

— Затова Денят на професията е толкова важен, деца: той може да стане ден, в който сте намерили СВОЯ ГОЛЯМ ИНТЕРЕС.

И тя им заразправя за нейния ГОЛЯМ ИНТЕРЕС, който се оказа не да преподаваш на пети клас, а да събираш картички от деветнадесети век.

Понякога Тод си мислеше, че мисис Андерсън е пълна с плюнки, но този ден в гаража на Фокси си спомни нейните думи и си мислеше дали не е била права.

Беше денят на Света Ана и на изток избухнаха пожари. Той помнеше мирисът на изгоряло, горещ и мазен. Помнеше и прическата „четка“ на Фокси и люспите на Бъч Уокс, полепнали пред него. Помнеше всичко.

— Зная, че тук някъде има комикси — беше му казал Фокси. Майка му ги мислеше за отживелица и ги беше изхвърлила от къщи с много шум. — Новички. Най-много са уестърните, но има и Турок, Синът на камъка и…

— А тези? — попита Тод, сочейки големите картонени кутии под стълбата.

— Не ги бива — рече Фокси. — Истински военни истории. Отегчителни са.

— Мога ли да видя някои от тях?

— Да. Аз ще потърся комикси.

Ала докато Фокси Пеглър ги намери, Тод вече не искаше да чете комикси. Той потъна. Целият потъна.

То е като ключ, който се превърта в ключалката. Или като първата любов.

Така беше. Той знаеше нещо за войната, разбира се — не за онази, глупавата, в която американците се насираха пред шепа хора с дръпнати очи в черни пижами, — а за Втората световна война. Познаваше кръглите американски военни каски с мрежа върху тях и немските квадратни каски. Знаеше, че американците са спечелили повечето от битките и че германците са измислили ракети, с които от Германия обстрелвали Лондон. Знаеше даже и за концентрационните лагери.

Разликата между всичко това и написаното в списанията под стълбите в гаража на Фокси беше толкова голяма, колкото между това да ти говорят за германци и да ги видиш сам как се гърчат живи под микроскоп.

Тук беше Илзе Кох. Тук бяха крематориумите с отворени врати, окачени върху опушени панти. Тук бяха офицерите в униформа на есесовци и затворници в техните жалки униформи. Миризмата на стари списания за претопяване беше като мириса на неовладените пожари източно от Санто Донато. Той можеше да почувства как старата хартия се разпада под върховете на пръстите му и разгръщаше страниците им вече не в гаража на Фокси, а пренесен някъде през времето, като се опитваше да побере в главата си мисълта, че те наистина са правили такива неща, че някой наистина е правил такива неща и че някой ги е оставил да правят такива неща. Главата му започна да бучи от смесицата от погнуса и възбуда, очите му горяха напрегнато, а той продължаваше да чете и от колонката, напечатана под снимката на преплетените тела в онова място, наречено Дахау, една цифра подскачаше пред него:

6000000.

И той си мислеше: някой пише глупости, някой е сложил една-две нули, това е два пъти повече, отколкото има в Лос Анджелис! Ала след малко в друго списание (на корицата му имаше жена, прикована с верига към стената, а човек в нацистка униформа отиваше ухилен към нея с ръжен в ръка) той пак видя:

6000000.

Главата го заболя още по-силно. Устата му пресъхна. Неясно и някак отдалеч чу Фокси да казва, че отива да вечеря. Тод попита Фокси може ли да остане в гаража да почете, докато Фокси яде. Фокси го погледна малко озадачен, сви рамене и рече „да“. А Тод четеше, сведен над кутиите с истински военни списания, докато майка му се обади да пита ще се върне ли_ някога_ вкъщи.

Като ключ, който се превърта в ключалка.

Списанията тръбяха, че станалото е ужасно. Но всички разкази продължаваха на гърба на списанията и когато обърнеш на тази страница, всички думи за това колко е лошо станалото бяха затрупани с реклами за продажба на германски ножове, ремъци и каски, наред с „Магически бандажи“ и „Гарантирано поникване на коса“. С тези реклами се продаваха немски знамена с пречупен кръст, нацистки пистолети „Люгер“ и играта „Танкова атака“ така, както се продават уроци по кореспонденция или ти се предлага да забогатееш, като продаваш високи обувки на ниски хора. Списанията твърдяха, че това е ужасно, но изглежда много хора не мислеха така.

Като да се влюбиш.

Да, той помнеше този ден много добре. Помнеше всичко за него — и пожълтелия стенен календар от миналата година върху задната стена, бензиновото петно върху циментовия под, начина, по който списанията бяха вързани с оранжев канап. Помнеше как главоболието му се засилваше всеки път, когато мислеше за тази невероятна цифра

6000000.

Помнеше, че си помисли: Искам да зная всичко, което е станало по тези места. Всичко. Искам да зная кое е по-вярно — думите или измислиците, които слагат покрай думите.

Помнеше Бъгс Андерсън, когато най-сетне пъхна кутиите под стълбата и си помисли: Тя беше права. Намерих моя ГОЛЯМ ИНТЕРЕС.

Дюсандър дълго се взира в Тод. Сетне пресече дневната и седна тежко в люлеещия се стол. Той пак погледна към Тод, безсилен да разбере леко замечтания, леко носталгичен израз на лицето му.

— Да, тези списания ме заинтересуваха, но си мисля, че повечето от казаното в тях е само лига, нали разбирате? Тогава отидох в библиотеката и намерих много повече материал. Част от него беше даже по-чист. Отначало хубавичката библиотекарка не искаше и да чуе за заявките ми, защото бяха в отдела за възрастни, но аз й казах, че ми трябва за училище. Когато е за училище, те ни дават всичко. Но се обади на татко. — Очите на Тод се облещиха презрително. — Мислеше си, че татко не знае какво правя, ако можете да разберете това.

— Той знаеше ли?

— Разбира се. Татко мисли, че децата трябва да научават нещата от живота колкото може по-скоро и лошото, и доброто. Така те ще са готови за него. Той казва, че животът е тигър, когото хващаш за опашката, и ако не познаваш природата на звяра, той ще те погълне.

— М-м-м-м-м — рече Дюсандър.

— И мама мисли същото.

— М-м-м-м-м. — Дюсандър изглеждаше замаян, сякаш не е съвсем сигурен къде се намира.

— Както и да е — продължи Тод, — материалите в библиотеката бяха наистина добри. Тук, в библиотеката на Санто Донато сигурно има хиляди книги с материали за нацистките концентрационни лагери. Мнозина сигурно обичат да четат такива неща. Нямаше толкова снимки, колкото в списанията на бащата на Фокси, но другите материали бяха наистина разкошни. Столове с шипове на седалките. Изваждане на златни зъби с клещи. Отровен газ, който нахлува от душовете. — Тод тръсна глава. — Вашите юнаци напуснаха страната, нали знаете? Сигурно знаете.

— Великолепно — каза тежко Дюсандър.

— Аз наистина прегледах научни изследвания и знаете ли колко получих? Шест плюс. Разбира се, трябваше да внимавам. Статиите се пишат по различен начин. Трябва да внимаваш.

— Ти внимаваш ли? — попита Дюсандър. Той взе друга цигара с разтреперана ръка.

— Аха. Тези книги от библиотеката трябва да се четат по определен начин. Сякаш техните автори са се поболели от нещата, за които пишат. — Тод свъси чело, борейки се с мисълта, която искаше да отпъди. Очевидно нюансът на думата, така, както се използва при писане, не беше включен още в речника му и това го затрудняваше. — Всички пишат така, сякаш са изгубили съня си над писането. Как трябва да внимаваме, за да не се повтори това. Аз написах моята работа и мисля, че получих шестица, защото чета първоизточника, без да съм пропуснал обяда си. — Тод отново се усмихна като победител.

Дюсандър дръпна дълбоко от своята цигара без филтър „Куул“. Краят на цигарата трепна леко. Като изпускаше дима през носа си, той се закашля със старческа суха и дрезгава кашлица.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза той. Наведе се напред и се взря по-отблизо в Тод. — Момче, знаеш ли какво е „екзистенциализъм“?

Тод не обърна внимание на въпроса.

— Срещали ли сте с Илзе Кох?

— Илзе Кох? — произнесе едва чуто Дюсандър. — Да, срещал съм я.

— Красива ли беше? — нетърпеливо попита Тод. — Искам да кажа… — Ръцете му описаха във въздуха пясъчен часовник.

— Сигурно си виждал снимката й? — запита Дюсандър. — Такъв афисионадо като теб?

— Какво е това аф… афф?

— Афисионадо — каза Дюсандър — е човек, който затъва. Такъв, който… изгубва нещо.

— Да. Безразличен. — Усмивката на Тод, объркана и безпомощна за момент, отново засия победоносно. — Разбира се, виждал съм снимката й. Ама нали знаете какви са в тези книги? — Говореше така, сякаш Дюсандър ги беше събрал всичките. — Черно-бели, неясни, като моментални снимки. Никой от тези хора не е знаел, че прави снимки за историята, нали разбирате? Беше ли едра?

— Беше дебела и трътлеста, имаше лоша кожа — късо изрече Дюсандър. Той загаси недопушената си цигара в чинията за торта, пълна с фасове.

— Божичко! — помръкна лицето на Тод.

— Просто късмет — разсъждаваше Дюсандър, загледан в Тод. — Видял си снимката ми във военно-приключенско списание и случайно си пътувал с мен в автобуса. Ча!

Той удари леко с юмрук по облегалката на стола.

— Не, мистър Дюсандър. Беше нещо повече. Много повече — добави убедено Тод, като се наведе напред.

— О, наистина ли? — Рунтавите вежди се надигнаха в знак на вежливо недоверие.

— Разбира се. Искам да кажа, че вашите снимки в моя албум за изрезки са остарели поне с трийсет години. Той е от 1974 година.

— Пазиш ли… албума?

— О, да, сър! Много е хубав. Стотици снимки. Ще ви го покажа някой път. Само не правете глупости.

По лицето на Дюсандър плъзна гримаса на възмущение, но той не каза нищо.

— В самото начало, когато ви видях, изобщо не бях сигурен. Но един ден, когато валеше, вие се качихте в автобуса с блестяща черна мушама.

— А, оная — въздъхна Дюсандър.

— Точно така. Виждал съм ваша снимка с подобно облекло в едно от списанията в гаража на Фокси. Имаше ваша фотография в мундир на СС в една от библиотечните книги. И когато ви видях този ден, рекох си: „Съвсем сигурно. Това е Курт Дюсандър“. И започнах да ви дебна.

— Какво рече?

— Да ви дебна. Да ви следя. Имам намерение да стана частен детектив като Сам Спейд в книгите или Маникс от телевизията. Както и да е, бях свръхпредпазлив. Пазех се да не разберете. Искате ли да видите някои снимки?

Тод извади от задния си джоб плик от кафява опаковъчна хартия. Беше залепнал от пот. Тод го отлепи внимателно. Очите му искряха като на момче, мислещо за рождения си ден, за Коледа или за бомбичките, които ще пусне на четвърти юли.

— Ти си ме снимал!

— Да, можете да се хванете на бас. Имам един малък апарат, Кодак. Съвсем тънък и плосък. Залепва ти на ръката. Свикнеш ли веднъж с него, можеш да снимаш някого, като държиш фотоапарата в ръка и протегнеш пръсти само колкото да настроиш лещите. После натискаш копчето с палец. — Тод се засмя скромно. — Имам и ремък за него, но направих много снимки на пръстите си, докато го използвах. Окачвах го точно тук. Мисля, че човек може да направи всичко, ако се опита с много труд, знаете ли това? Може би е старомодно, но е вярно.

Курт Дюсандър пребледня, приличаше на болен човек, свит в хавлията си.

— Тези снимки в ателие за услуги ли си ги правил, момче?

— А? — Отначало Тод изглеждаше възмутен и потресен, после видът му стана надменен. — Не. Да не ме мислите за глупак? Татко има тъмна стаичка. Правя снимки от деветгодишна възраст.

Дюсандър не каза нищо, но се поотпусна и лицето му започна да възвръща цвета си.

Тод му подаде няколко гланцови снимки с неравни краища, по всичко личеше, че са правени вкъщи. Дюсандър ги разгледа със злокобно мълчание. Ето го седнал наперен на седалката до прозореца в автобуса за търговския център с брой на последния Джеймс Миченър „Стогодишният“ в ръце. Ето го как чака на автобусната спирка на Девън авеню с чадър под ръка и глава, вирната толкова високо, че напомняше за Де Гол в най-величавото му време. Ето го на опашка точно под голямата палатка на театър „Маджестик“, изпъчен и мълчалив сред наредените хлапаци и невзрачните домакини с ролки на главите, биещ на очи с ръста и маниерите си. И накрая, ето го да рови в пощенската кутия.

— Боях се, че може да ме видите при тази снимка — каза Тод. — Това беше пресметнат риск. Бях точно от другата страна на улицата. Много ми се щеше да снимам с „Минолта“, тя е с телеобектив. Някой ден… — Тод изглеждаше тъжен.

— Без съмнение имаш готов разказ за случая.

— Бях тръгнал да ви питам дали сте виждал някъде кучето ми. Както и да е, след като направих снимките, аз ги сравних с тези.

Той подаде на Дюсандър три ксерографски снимки. Дюсандър ги беше виждал всичките преди години, и то много пъти. На първата той седеше в кабинета си в предварителния лагер „Патин“; на нея се виждаше само той и нацисткото знаме зад бюрото му. Втората снимка беше направена в деня, когато постъпи на военна служба. На последната той се ръкуваше с Хайнрих Глюк, който се подчиняваше само на Химлер.

— Тогава бях съвсем сигурен, но не можех да видя имате ли заешка устна заради проклетите ви мустаци. За да съм сигурен, направих и тази.

Тод подаде последното нещо от плика — един плакат, сгъван много пъти. В местата на сгъване се беше събрал боклук. Краищата му бяха подрязани и оръфани — такива са книжата, прекарали дълго време в джобовете на момчетата, на които не им липсва какво да правят и къде да отидат. Това беше копие от израелско обявление за издирване на Курт Дюсандър. Докато го държеше, Дюсандър си мислеше за труповете, които още не бяха намерили покой в погребението.

— Взех отпечатък от пръстите ви — усмихна се Тод. — После ги сравних с тези от плаката.

Дюсандър го зяпна и изфъфли немската дума за лайно.

— Не си го направил!

— Направих го. Миналата година за Коледа мама и татко ми подариха комплект прибори за снемане на отпечатъци. Истински, не някаква играчка. Има прах и три четчици за три различни повърхнини и специална хартия за отпечатването. Моите хора знаят, че когато порасна, ще стана частен детектив. Мислят си, че като стана голям, ще ми мине. — Той отхвърли тази мисъл с безразлично повдигане и отпускане на раменете. — Книгата обяснява всичко за линиите, вдлъбнатините и точките на подобие.

Наричат ги сравнения. В съда се приемат осем сравнения за отпечатъци на пръсти. Както и да е, един ден, когато бяхте на кино, дойдох и снех отпечатъците от пощенската кутия и дръжката на вратата. Доста хитро, а?

Дюсандър не отговори. Беше вкопчил ръце в стола и беззъбата му сбръчкана уста трепереше. На Тод това не му хареса. Докара го почти до плач. Беше смешно, разбира се. Кръволокът от Патин, облян в сълзи? По-скоро „Шевролет“ ще банкрутира или „Макдоналдс“ ще спре хамбургерите и ще завърти търговия с трюфели и чер хайвер.

— Взех два комплекта отпечатъци — каза Тод. Единият от тях никак не приличаше на онези от плаката. Реших, че са на пощальона. Останалите бяха вашите. Открих повече от осем сравнения. Намерих четиринайсет сигурни. — Той се ухили. — Тъй стана тя.

— Ти си едно малко копеле — промълви Дюсандър и за миг очите му блеснаха опасно. Тод усети лека тръпка на ужас, същият, който почувства в коридора. После Дюсандър се отпусна тежко.

— На кого каза?

— На никого.

— Даже и на тоя приятел? Тоя Кони Пеглър.

— Фокси, Фокси Пеглър. Той е плямпало. Не казах на никого. На никого не вярвам достатъчно.

— Какво искаш? Пари? Боя се, че нямам. В Южна Америка бях пълен с пари, макар че там нямаше нищо толкова романтично и опасно като търговията с наркотици. Има, не, имаше нещо като „мрежата на старото момче“ в Бразилия, Парагвай и Санто Доминго. Бежанци от войната. Завъртях се в техния кръг, занимавах се скромно с минерали и руди — калай, мед, боксити. После нещата се промениха. Национализъм, антиамериканизъм. Можех да се оправя в промяната, но хората на Визентал ме надушиха. Лошото не идва само, момче, налетяха като кучета върху разгонена кучка. На два пъти едва не ме спипаха, веднъж чух гласа на едно еврейско копеле в съседната стая. Обесиха Айхман — въздъхна той.

Вдигна едната си ръка към шията и очите му се разшириха като очите на дете, на което разказват най-мрачната част от страшна приказка — „Хензел и Гретел“ или „Синята брада“. — Беше старец, не заплашваше никого. Беше аполитичен. И го обесиха.

Тод кимна.

— Най-сетне отидох при единствените хора, които можеха да ми помогнат. Бяха помагали на други, а аз вече не можех да се оправя.

— При „Одеса“? — нетърпеливо попита Тод.

— Отидох при сицилианците — сухо каза Дюсандър и лицето на Тод отново помръкна. — Уредиха всичко. Фалшиви документи, фалшиво минало. Искаш ли нещо за пиене, момче?

— Да. Имате ли „Кока“?

— Нямам „Кока“. — Той произнесе думата като „кьока“.

— Мляко?

— Мляко.

Дюсандър мина под арката в кухнята. Чу се бръмченето на флуоресцентната лампа.

— Сега живея от дивиденти — дочу се гласът му. — Акциите купих след войната под чуждо име. Чрез банката в щата Мейн, ако това ти харесва. Банкерът, който ги купи за мен, влезе в дранголника за убийство на жена си една година след това. Животът е странен, а, момче?

Вратата на хладилника се отвори и затвори.

— Сицилианските чакали не знаят за акциите — продължи той. — Днес мафиотите са навсякъде, но по онова време Бостън беше най-северното място, където човек можеше да ги срещне. Ако знаеха, щяха да ги приберат. Щяха да ме оставят в Америка чисто гол да ми стърже корема сред цялата тая благотворителност и етикети за храни.

Тод чу как се отваря вратата на бюфета и някаква бълбукаща течност се налива в чаша.

— Малко „Дженеръл Мотърс“, малко „Америкън телефон енд телеграф“, сто и петдесет акции на „Ревлон“. Това избра банкерът. Дюфрен се казваше. Помня, защото името му звучи като моето. Изглежда не беше толкова хитър в убийството на жена си, колкото в купуването на печеливши книжа. Престъпление от ревност, момче. Което само доказва, че всички хора са магарета, само дето могат да четат.

Той се върна в стаята, влачейки чехлите си. Държеше две зелени пластмасови чаши като онези, които дават при откриването на бензиностанции. Напълниш резервоара — и получаваш безплатно чаша. Дюсандър пъхна чашата в ръцете на Тод.

— Първите пет години живях само от книжата, които ми осигури Дюфрен. Сетне продадох акциите на „Дайъмънд Мач“ да купя тази къща и малка вила близо до „Биг сър“. Дойде инфлацията. После рецесията. Продадох вилата и една след друга акциите с фантастична печалба. За бога, да бях купил повече акции! Но аз си мислех, че съм добре защитен в друго отношение; акциите, както казвате вие, американците, са „хвърковати“.

Той изсъска с беззъбата си уста и щракна с пръсти.

Тод се отегчи. Не беше дошъл да слуша вайкането на Дюсандър за неговите пари или мрънкането му за ценните книжа. Мисълта да изнудва Дюсандър и през ум не му беше минавала. Пари ли? Какво да ги прави? Той имаше разрешение, имаше документи. Ако паричните му нужди се увеличат над онова, което може да получава всяка седмица, винаги ще се намери кой да коси ливадата му.

Тод поднесе чашата към устните си, но се поколеба. Усмивката му пак грейна, тази възхитителна усмивка! Тод подаде премията от бензиностанцията на Дюсандър.

— Пийнете малко — рече той лукаво.

Дюсандър се взря за миг в него, без да разбира, сетне оцъкли кръвясалите си очи.

— Gruss Gott1! — той взе чашата, отпи две глътки и я върна на Тод. — Никакво задъхване. Никакви нокти в гърлото. Никаква миризма на горчиви бадеми. Това е мляко, момче. Мляко. От фермите на Дейрайлиа. На картонената опаковка има рисунка на усмихваща се крава.

За миг Тод го погледна внимателно, после отпи малко. Да, това нещо имаше вкус на мляко, на истинско мляко, но в момента някак си не се чувстваше жаден. Остави чашата. Дюсандър сви рамене, вдигна чашата си и отпи от нея. После млясна с устни.

— Шнапс ли е? — попита Тод.

— Бърбън. Стар, много хубав. И евтин.

Тод опъна пръсти по шевовете на джинсите си.

— И тъй — рече Дюсандър, — ако си решил да имаш собствено „хвърковато“, трябва да те предупредя, че работата ти пет пари не чини.

— А?

— Шантаж — каза Дюсандър. — Това, което в Маникс и Хавайските острови наричат „Петте-О“ и „Барнаби Джоунс“. Изнудване. Ако е това…

Ала Тод се засмя — сърдечно, по детски. Залюля глава и се опита да каже нещо, но не успя и продължи да се смее.

— Не — промърмори Дюсандър и изведнъж сякаш стана по-стар и по-уплашен, отколкото в началото на разговора с Тод. Отпи още една голяма глътка от питието си, намръщи се и потръпна. — Виждам, че не е това… поне не е шантаж за пари. Колкото и да се смееш, усещам някакво изнудване, какво е то? Защо дойде тук да тревожиш един стар човек? Може би, както каза, защото някога съм бил нацист. Даже есесовец. Сега съм просто старец и за прочистване на червата използвам свещички. Какво искаш?

Тод отново стана сериозен. Погледна Дюсандър с открита и предизвикателна откровеност.

— Аз… аз искам да ми разкажете за това. Така е. Само това искам. Наистина.

— Да ти разкажа за това? — повтори Дюсандър. Изглеждаше съвсем объркан.

Тод се наведе напред, сложил лакти на коленете си сини джинси.

— Точно така. За взводовете за разстрел. За газовите камери. За пещите. За хората, които копаят собствените си гробове и застават на края им, за да паднат в тях. — Той подаде език и облиза устни. — За проверките. За експериментите. Всичко. Цялата тази мръсна работа.

Дюсандър го погледна с някакво смаяно облекчение, както ветеринарен лекар гледа котка, която ражда едно след друго двуглави котенца.

— Ти си чудовище — произнесе той меко.

Тод изсумтя.

— Според книгите, които прочетох за моята работа, вие сте чудовището, мистър Дюсандър. Не аз. Вие ги изпращахте в пещите, не аз. Две хиляди дневно в Патин преди идването ви, три хиляди след това, трийсет и пет хиляди преди да дойдат руснаците и да ви спрат. Химлер ви нарече квалифициран експерт и ви награди с медал. А вие ме наричате чудовище. О, момче!

— Всичко това е мръсна американска лъжа — каза оскърбено Дюсандър. Той тропна с чашата, като разля бърбъна по ръката си и масата. — Работата не беше нито в моите действия, нито в моите решения. Даваха ми заповеди и указания, аз само ги изпълнявах. — Тод се усмихна още по-широко. Това вече беше пресилена усмивка. — Е, зная как американците изопачават нещата — промърмори Дюсандър. — Но пред вашите политици доктор Гьобелс е само дете, което си играе с илюстровани книжки в детската градина. Те говорят за морал, а заливат пищящи деца със запален напалм. Наричат тези, които се борят срещу военната служба, негодници и „привърженици на мира“. За отказ да изпълняват заповеди ги тикват в дранголника или ги изхвърлят от страната. Бият по улиците протестиращите срещу жалката азиатска авантюра на тази страна. Войниците, които убиват невинни хора, получават награди от президента, след клането на деца и изгаряне на болници ги посрещат с паради и знамена. В тяхна чест дават вечери, връчват им ключове на градовете и ги пускат гратис на футболни мачове. — Той вдигна чашата си пред Тод. — Само победените се съдят за изпълняване на заповеди и нареждания. — Той отпи и се закашля. Бузите му леко се зачервиха.

Повечето от тези неща безпокояха Тод така, както го безпокоеше начина, по който родителите му обсъждаха новините през онази нощ. Добрият стар Уолтър Клондайк, така баща му нарече журналиста. Не му пукаше нито за политиката, нито за ценните книжа на Дюсандър. Мислеше, че хората се занимават с политика, за да могат да направят нещо. Както когато искаше да ходи облечен като Шарън Акерман миналата година. Шарън му каза, че никак не е хубаво да се облече като нея, макар да разбираше от тона на гласа й, че тази идея я заинтересува. Тогава той й отговори, че иска да стане доктор, когато порасне, и тя му позволи. Това беше политика. Искаше да чуе как германските лекари са се опитвали да чифтосват жени с кучета, как са затваряли близнаци в хладилници да видят дали ще умрат едновременно или един от тях ще издържи по-дълго, искаше да знае за електрошоковото лекуване, за операциите без упойка и как германските войници са изнасилвали всички жени, които си поискат. Останалото е само плюнка за прикриване на мръсотията, когато някой дойде и я спре.

— Ако не изпълнявах заповедите, щях да съм мъртъв. — Дюсандър дишаше тежко, горната част на тялото му се люшкаше напред-назад и пружините скърцаха. Облаче алкохолни пари висеше над него. — Руският фронт си го имаше, nicht wahr2? Водачите ни бяха луди, абсолютно сигурно, но може ли да се спори с луд… особено когато най-лудият имаше късмета на дявола? Беше на сантиметри от смъртта при един съвършен опит за убийство. Удушиха конспираторите със струни за пиано, удушиха ги бавно. Смъртната им агония беше заснета на филмова лента за назидание на елита…

— Точно така! — извика възбудено Тод. — Гледахте ли този филм?

— Да, гледах го. Всички гледахме какво става с хората, които не искат или не могат да бягат пред вятъра и чакат бурята да свърши. Всичко, което правехме, беше правилно. За това време и за това място беше правилно. Щях да го правя отново. Но… — Погледът му спря върху чашата. Тя беше празна. — …но аз не исках да говоря или даже да мисля за това. Всичко, което правехме, беше за оцеляването, а нищо извън оцеляването не струва. Сънувах… — Той бавно извади цигара от пакета върху телевизора. — Да. Години наред сънувах. Тъмнота и звуци в тъмнотата. Трактори. Булдозери. Приклади трополят по замръзналата земя. Или човешки черепи. Свирки, сирени, пистолетни изстрели, викове. Вратите на газовите коли се отварят с грохот в студените зимни следобеди. В моите сънища всички звуци щяха да изчезнат и очите ми да се отворят в мрака, където светлинките блещукат като очи на зверове в гъста гора. Дълги години живях в края на джунглата и затова, струва ми се, подушвах и усещах джунглата в тези сънища. След тях се събуждах плувнал в пот, сърцето ми бумтеше в гърдите, с ръката затисках устата си, за да заглуши виковете. И щях да си мисля: сънят е истина. Бразилия, Парагвай, Куба — тези места са сънища. В действителността аз още съм в Патин. Днес руснаците са по-близо от вчера. Някои от тях помнят как през 1943 година трябваше да ядат замръзналите трупове на германци, за да останат живи. Сега те жадуват да пият гореща германска кръв. Носеха се слухове, момче, че когато минаваха през Германия, някои от тях правеха точно това: режеха гърлата на затворниците и пиеха кръвта им направо от ботуша. Щях да се събуждам и да си мисля: работата трябва да си върви само ако липсват свидетели за онова, което сме направили, или пък те са толкова малко, че светът няма да им повярва, да, няма. И щях да си помисля: работата трябва да си върви, ако така ще оцелеем.

Тод го слушаше с напрегнато внимание и огромен интерес. Това звучеше много добре, ала той беше сигурен, че вбъдеще ще има и по-хубави неща. На Дюсандър му трябваше само да го посръчкат. По дяволите, той беше щастлив. Повечето хора на неговата възраст бяха изкуфели.

Дюсандър дръпна дълбоко от цигарата.

— По-късно, когато сънищата отлетяха, дойдоха дни, в които щях да си мисля, че съм срещнал някого от Патин. Не пазачи или някой от офицерите, а само затворници. Помня един следобед в Западна Германия преди десет години. На магистралата стана катастрофа. Спряха движението във всички платна. Седях си в моя Морис, слушах радио и чаках да пуснат автомобилното движение. Погледнах надясно. В близкото платно беше спряла една много стара Симка и човекът зад кормилото ме гледаше. Беше към петдесетгодишен и изглеждаше болен. Имаше белег на бузата. Косата му беше бяла, къса и зле подстригана. Погледнах встрани. Времето минаваше, а колите не бяха се помръднали. Започнах да хвърлям погледи към Симката. И всеки път виждах, че той ме гледа със застиналото лице на мъртвец и очи, хлътнали в очните кухини. Започнах да си мисля, че е бил в Патин. Бил е там и ме е познал. — Дюсандър сложи ръка на очите си. — Беше през зимата. Човекът носеше палто. Бях сигурен, че ако сляза от колата и отида при него, съблека палтото му и навия ръкава на ризата му, ще видя номера на ръката му. Най-подир пуснаха движението. Отдалечих се от Симката. Ако задръстването беше продължило още десет минути, щях да сляза от колата и да измъкна оня човек от неговата. Щях да му дръпна един бой, пък бил той с номер или без номер. Друг път да не гледа така. Малко по-късно напуснах завинаги Германия.

— За ваш късмет — каза Тод.

Дюсандър сви рамене.

— Навсякъде е едно и също: Хавана, Мексико сити, Рим. Бях три години в Рим, сигурно знаеш. В едно кафене щях да видя как някакъв човек ме гледа над своето капучино. Във фоайето на хотела една жена щеше да се интересува повече от мен, отколкото от списанието си. Келнерът в ресторанта щеше да зяпа мен, когото и да обслужваше. Щях да се уверя, че тези хора ме разглеждат и през същата нощ щяха да дойдат сънищата — звуците, джунглата, очите. Но щом пристигнах в Америка, аз ги прокудих от ума си. Ходя на кино. Веднъж седмично вечерям навън, в едно от онези заведения за бързо хранене, които са толкова чисти и ярко осветени от неоновите тръби. Тук, вкъщи, си нареждам картинки-загадки, чета новели — повечето от тях лоши, и гледам телевизия. Нощем пия, докато заспя. Сънищата вече не ме спохождат. Когато разбера, че в супермаркета, в библиотеката или при продавача на цигари някой ме гледа, мисля, че това е заради приликата с неговия дядо… или с учителя му… или пък със съседа от града, който е напуснал преди години. — Той поклати глава към Тод. — Каквото и да е било в Патин, то е станало с друг човек. Не с мен.

— Страхотно! — каза Тод. — Иска ми се да чуя още нещо.

Очите на Дюсандър се притвориха, сетне бавно се отвориха.

— Няма да го разбереш. Не ми се говори за това.

— И все пак ще говорите. Ако не искате, ще кажа на всички кой сте.

Дюсандър се втренчи в него с посивяло лице.

— Знаех си — рече той, — че рано или късно ще стигна до изнудване.

— Днес искам да ми разкажете за газовите пещи — каза Тод. — Как сте изгаряли телата на мъртъвците. — Усмивката му напираше широка и лъчезарна. — Но преди да започнете, сложете си челюстите. Със зъби изглеждате по-добре.

Дюсандър се подчини. Разказа за газовите камери, докато стана време Тод да си отиде вкъщи за обяд. Всеки път, когато се опитваше да мине с общи приказки, Тод се смръщваше сурово и с въпроси на познавач го връщаше към главното. Докато разказваше, Дюсандър обърна доста чаши. По лицето му нямаше усмивка. Тод се усмихваше. Усмивката му стигаше за двама.