Слуга на Империята

23. Нападение

Годината отмина.

Заета с грижи около продължаващите търговски трудности и привидното бездействие на Тасайо, Мара изчака, докато дъждовният сезон дойде и си отиде. Телетата нийдра бяха отбити от майките и лудуваха по ливадите. Щом пораснеха достатъчно, пастирите избираха кои да бъдат скопени и кои да се използват за разплод. Посевите бяха засети и ожънати и се проточи несигурен мир. Дните се нижеха без да се стигне до никакво решение. Хиляда възможни, реакции на хиляда възможни нападения бяха обсъдени и отхвърлени, а никаква заплаха от Минванаби не се появи. Хиляда ходове в Играта на Съвета се планираха, но императорът не отмени своя едикт срещу Висшия съвет.

Седнала в кабинета си в прохладните часове на ранното утро, Мара оглеждаше плочките и пергаментите, оставени й от Джикан. След обезсърчаващото й отстъпление в Кентосани доходите на Акома се подобряваха. Приемането на поста Боен вожд на клана не предизвика никакви бедствия. Постепенно стадата й се възстановяваха след разходите, наложили се от кампанията в Достари. Търговията с коприна най-сетне процъфтяваше. Макар Накоя да използваше всяка минута, за да натяква, че господарката й пренебрегва проблема с брака си, Мара отказваше да се поддаде. След като Тасайо бе пълновластен лорд на Минванаби, дори някой от толкова добре поставена в днешно време фамилия като на Хокану щеше да е глупав да се съгласи на съюз, докато спорът между Минванаби и Акома не бъдеше решен. Освен с Ксакатекас и в по-малка степен с Анасати, съюзите с Акома бяха станали крехки. Мара въздъхна. Все още не бе достатъчно силна, за да предприеме първия ход, и беше започнала да свиква с изчакването.

Влезе един слуга и докладва:

— Господарке, заклет куриер те очаква в преддверието.

Доведи го.

Куриерът беше облечен в избеляла туника с прикачения на ръкавите знак на гилдия от Пеш. Тъй като Мара нямаше връзки с нито една фамилия от този град, това засили любопитството й.

— Може да седнеш — разреши тя, след като куриерът изпълни поклона си. Не носеше документи. Съобщението щеше да е устно, гарантирано със смъртна клетва за мълчание. Мара махна на един слуга да донесе сок джомач в случай, че гърлото му е пресъхнало от пътуването.

Той сведе глава, щом донесоха напитката, и с благодарност отпи дълга глътка.

— Нося поздрави до Акома от лорд Ксалтепо на Ханку.

Пратеникът замълча за нова глътка, с което вежливо остави време на господарката да си спомни какво знае за дома на този лорд, за клана му и за политическите му връзки.

А това време наистина й трябваше, тъй като Ханку бяха малък дом и никога не бяха имали отношения с Акома. Бяха от Нимбони, толкова дребен клан, че винаги се съюзяваха с други, по-големи. С кои кланове се бяха съюзили в момента, Мара не помнеше. Аракаси щеше да знае. Може би също тъй щеше да потвърди дали Ксалтепо е подновил участието си в партията на Жълтото цвете след разпадането на Военния съюз. Партията на Жълтото цвете нямаше връзки с Минванаби, но понякога бяха поддържали общи интереси с тях, преди Алмечо да понесе бялото и златното, а наложените промени от приемника му Аксантукар бяха разтрогнали старите съюзи. Партията на Жълтото цвете в момента действаше сама и Нимбони най-вероятно бяха склонни да изберат страната на клана Канацаваи. Може би това беше ход в тази посока.

Мара въздъхна безсилно заради неузнаваемо заплетената политика през този сезон. Без мрежата на Аракаси щеше да се лута слепешком и да разчита на предположения, без да може да води решително своя клан през трудностите.

Пратеникът довърши питието си и учтиво изчака да му обърне отново внимание. Тя му махна с ръка и той продължи:

— Лордът на Ханку официално те моли да обмислиш съюз с неговия дом. Ако прецениш, че въпросът е в интерес на Акома, лорд Ксалтепо моли за среща, на която да обсъдите предложението му.

Домашен роб ненатрапчиво прибра празната чаша за сока. Мара използва тази пауза, за да формулира бързо решение.

— Поласкана съм от предложението на господаря на Ханку и ще отговоря чрез един от личните ми куриери.

Беше вежливо уклончиво и не необичайно, тъй като владетел близо до Сулан-Ку нямаше да е запознат с гилдията на друг град. От грижа за сигурността Мара възнамеряваше да наеме куриер от позната гилдия. Но да освободи този пратеник без благодарност щеше да намекне за недоверие, ако не и за обида, така че тя прати да доведат Сарик. Вече запознат със задълженията си на Втори съветник, той щеше да придружи платения куриер до някоя отдалечена стая, да го позанимае с баналности, докато отмине жегата, и след това учтиво да го освободят.

Финансовите отчети вече не привличаха вниманието на Мара. Тя мислеше за неочаквания ход на Ханку и недоумяваше какви може да са мотивите им. Лорд Ксалтепо можеше искрено да желае съюз и това не биваше да се приема лекомислено. След публичното й издигане до Боен вожд на клан това можеше да се окаже само първото от много такива домогвания. Да го пренебрегне щеше да е глупост.

Но възможността той да се окаже марионетка на някой друг, по-добре познат враг, използващ го, за да прикрие пореден заговор срещу нея, беше много опасна. Мара изчака заминаването на куриера и изпрати Аракаси да проучи.

След вечеря свика съвет. Отегчена от тягостната атмосфера в кабинета си със затворените паравани и спуснати завеси, реши, че ще е по-удобно срещата да стане в градинския двор до покоите й, под светлината на фенерите. Градината имаше само един вход, охраняван сигурно.

Седнала на възглавнички под дървото до фонтана, Мара за стотен път се замисли за сигурността на Акома и пак завидя на Тасайо, като си спомни имението му, красиво здание с просторни дворове, укрепено от стръмни хълмове, и естествено защитимата долина с нейното езеро и тесния проток. За разлика от други благородници, разположени в низините, на лорда на Минванаби не се налагаше бдително да поддържа охрана по просторните си граници. Трябваха му само часовои в наблюдателните кули на хълмовете и патрули, поставени на ключови места. Докато Акома се нуждаеха от пет пълни отряда от по сто воини всеки, за да поддържат възможно най-добре, отбраната на главното имение — цел все още непостигната след десет години грижливо укрепване на силите й. А Минванаби можеха с не повече от двеста души да охраняват два пъти повече земя. Тази по-ниска цена на сигурността за дома осигуряваше на Тасайо ресурси за политически игри, които липсваха на Мара въпреки бързо разширяващата й се финансова империя.

Огледа своя кръг от съветници, по-голям отпреди с добавените по-млади лица. Накоя ставаше все по-сбръчкана и изгърбена с всеки месец. Кейоке вече не можеше да седи толкова изправен като преди, но все пак продължаваше педантично да държи на външния вид. Държеше здравия си крак кръстосан над отрязания и грижливо беше скрил от поглед патерицата си. Колкото и да се опитваше, Мара така и не можеше да свикне да го гледа облечен в халат, вместо в броня.

На срещите на съвета й не присъстваха слуги. Но в ролята на личен роб Кевин седеше зад нея — и сега си играеше скришом с разпуснатата й коса. Тук беше Джикан, с прашните му от кредата длани, и Сарик, млад, нетърпелив и с проницателен поглед, и Люджан, който изглеждаше подвеждащо безгрижен. Началникът на шпионите все още не беше се върнал от кейовете на Сулан-Ку, където бе отишъл да се срещне с човек, носещ сведения от Пеш. След като неговата дума щеше да упражни най-тежко влияние, Мара започна преди пристигането му, за да има време да изслуша другите си съветници.

Накоя откри заседанието.

— Лейди Мара, не знаем нищо за тези парвенюта Ханку. Не са стара фамилия. Не споделят политическите интереси на Акома и се притеснявам, че може да са ръкавицата за ръката на враг.

Напоследък Първата съветничка беше станала изключително предпазлива. Господарката на Акома не беше сигурна дали това е заради издигането й на поста Боен вожд на клан, или от страха й от Тасайо, който се задълбочаваше със старостта, и все по-често поглеждаше към Сарик за по-балансирана оценка на риск и изгода.

Макар и още млад, Сарик беше с бърз ум, лукав и често дори саркастичен. Външната му закачливост изглеждаше в странно противоречие с по-дълбоко прикрития цинизъм, но наблюденията му бяха съдържателни и точни.

— Съображението на Накоя е основателно — започна той, впил дръзко погледа си в Мара; дланите му непрекъснато шареха по лакираната гривна на китката му, все едно изпробваше острието на меч. После сви рамене по войнишки. — Съгласен съм, че знаем малко за господаря на Ханку. Ако действа искрено, бихме го оскърбили с отказ да го изслушаме. Дори да можехме да си позволим да обидим този малък дом, не искаме Акома да си спечелят репутацията на недостижими. Бихме могли вежливо да отхвърлим съюза, след като изслушаме предложението му, и така няма да има обида. — Кривна глава и завърши с обичайния си въпрос: — Но можем ли да си позволим да му откажем, без да сме проучили какви може да са мотивите му?

— Сериозен аргумент — призна Мара. — Кейоке?

Военният й съветник вдигна ръка да оправи липсващия шлем и накрая почеса оредялата си коса.

— Трябва добре да огледам подготовката, предлагана за срещата ви. Лордът може да е наел убиец или да е поставил засада. Това къде желае да се срещне с теб и при какви условия ще ни каже много.

Това, че бившият Боен водач не оспори нуждата от преговори, не убегна на Мара.

Люджан, с опита си на бивш сив воин, предложи нова перспектива.

— Ханку са смятани за отцепници от могъщите домове на Пеш. Познавах се с братовчеда на една от жените на подофицерите ми, който служеше при Ксалтепо като Патрулен водач. За лорд Ханку се говореше, че рядко споделял тайните си и го правел само в случаи на взаимна изгода. Това, че са нов дом, се каза, но издигането на фамилията се дължи на мощните им делови интереси в Юга.

Джикан последва примера на Люджан и разшири картината.

— Ханку имат интерес в чоча-ла. Тъй като бяха слаби, по някое време бяха експлоатирани безмилостно от гилдиите. На бащата на лорд Ксалтепо му омръзна да губи приходите си. Когато дойде на власт, сам нае мелничари на зърно и вложи доходите си от чоча-ла в това предприятие. Синът му продължи да разширява бизнеса и сега са ако не господстващ, поне главен фактор в южните пазари. Хвали се с процъфтяваща търговия и обработва добивите на други производители. Възможно е да желае договореност, която ще докара зърното на нашия васал Тускалора в неговите сушилни.

— В Пеш? — възкликна Мара. — Защо лорд Джиду трябва да рискува с плесента и влагата при превоза на зърното си по море или да поеме високите разноски на сухопътен керван?

— За изгода — разсъди с неподражаемата си педантичност Джикан. — Почвата и климатът не са добри за чоча-ла толкова далече на полуострова. Дори некачественото зърно на Ханку носи високи приходи там. Повечето производители мелят добивите си близо до дома, за да си спестят тежестта от превоза на шушулките. Но зърното се съхранява по-добре в необелен вид, а мелниците на подправката на Ханку биха могли да вземат високи цени за всяка чоча-ла, която биха могли да обработят в бездейното време между сезоните. И в крайна сметка премахват потенциален съперник от местния пазар. След време такава връзка би могла да осигури вход за стоките им в ядрото на империята.

— Защо тогава не се обърнат към лорд Джиду? — възрази Мара.

Джикан разпери помирително ръце.

— Господарке, ти може да си разрешила на лорда на Тускалора правото да договаря финансовите си дела, но сред търговците и представителите в градовете за теб се говори като за негова върховна владетелка. Не могат дори да си представят, че един владетел е толкова щедър в политиката си като теб. Тоест на пазарите се твърди, че ти може да държиш контрола.

— Джиду ще протестира — възрази Мара.

Този път се обади Накоя.

— Милейди, той не смее. Има си своята мъжка гордост. Гложди го, че е бил надвит от жена. Лорд Джиду ще предпочете да не става обект на нови клюки, вместо да се обърне към теб с оплакване.

От този момент дискусията се задълбочи и Кевин заслуша напрегнато. Мълчеше не толкова от почитание, колкото от изумление от сложността на цуранската политика. Напоследък, ако предложеше мнението си, това ставаше по-малко от невежествен импулс и повече — от прозрение, породено от чужда гледна точка.

Мара претегляше аргументите на съветниците си и се мъчеше да избегне нарастващата тревога колко много ще й липсва варваринът, щом най-сетне се заемеше с пренебрегваната досега отговорност и си избереше подходящ съпруг. Колкото и объркана да ставаше текущата политика, тя се наслаждаваше на този момент, обкръжена от хора, които я обичаха, и от нежната, позната топлина на лятната нощ.

Светлината на фенерите падаше мило на лицата на Кейоке и Накоя и смекчаваше бръчките на угриженост. Блестеше в очите на Сарик в миговете на разпалено въодушевление и прикриваше отегчението на Джикан.

Не минаваше и ден, в който хадонрата да не посети, най-отдалечените поля на имението. След Достари той посещаваше града всяка сутрин — тръгваше преди изгрев-слънце и се връщаше преди обед, като понасяше двата часа пътуване, за да получи най-пресните новини за търговските потоци от пълномощниците си. Малко благоприятни възможности убягваха на усърдното му внимание, но на Мара й се искаше несгодите да намалеят и да не й се налага толкова тежко да разчита на резервите си. Джикан я беше научил на много неща в сложния свят на финансите, а другите й съветници бяха спасили Акома от бедствия, предизвикани от нейната неопитност в първите й дни на господарка. Мълчаливо благодари на Лашима, че покровителства добрите хора. С оброка пред клана Хадама и с кръвната вражда на Минванаби срещу нея не смееше да си представи загубата на никого от присъстващите.

Обсъждането най-сетне приключи. Мара резюмира гледните точки и каза:

— Изглежда, че трябва да изпратя послание до лорд Ксалтепо, като уговоря среща, която да е най-благоприятна за безопасността ми. Джикан, можеш ли да уредиш да наемем някоя от залите на гилдиите в Сулан-Ку?

Но преди хадонрата да успее да отговори, се намеси сух глас:

— Милейди, с цялото, дължимо уважение, публично място може би няма да е най-добрият избор.

Незабелязан, тих като сянка, Аракаси се беше промъкнал в градината. Докато се покланяше, Кейоке присви устни, ядосан, че е пропуснал момента, в който стражите на входа бяха пуснали новодошлия. Старият воин никога нямаше да признае, че слухът му отслабва все повече.

Аракаси се поклони. Лицето му бе забулено от хлабава жреческа качулка. Изчака с присъщата си кротост разрешението на Мара и добави:

— Трябва веднага да предупредя, че тази молба от лорд Ксалтепо е известна на Минванаби. Източниците ми сочат, че Тасайо лично е заинтересуван да разбере къде би могла да стане една среща между милейди и Ханку. Ако бъде наета зала на гилдия, боя се, че може да има шпиони в стените. А ако в момента не съществуват ниши за подслушване от вражески страни, може да се допусне, че такива ще бъдат вградени до срещата на господарката ни. Тасайо е много настоятелен, когато поиска нещо.

Поколеба се, сякаш собствените му думи му бяха неприятни.

— Източникът ми е изричен, много повече от обичайното. Тасайо ужасно държи да знае за тази среща.

Устните на Мара се свиха.

— От това заключавам, че интересите на Ханку са против тези на враговете ни.

— Да, това придава тежест на допускането, че желанието на Ханку е искрено. — Но Аракаси не изглеждаше напълно успокоен. — Остават твърде много въпроси без отговори. Разширението на търговията с подправки на Ханку изглежда добър мотив, но това е предположение. А има и смътен слух, че клан Шоншони са се обърнали към Нимбони. — Поведението на Главния шпионин издаваше безпокойство. — Има неща, които са твърде ясни, предвид това колко много остава скрито.

— Притесняваш ли се?

— Да, лейди. Нещо в неговата… — Аракаси поклати глава. — Може би съм притеснен от твърде многото лесно придобита информация. — Сви рамене. — След като не съм следил достатъчно внимателно Ханку, обяснимо е, че действията им са ми убягнали. Настоявам обаче за крайна предпазливост. Срещни се с лорд Ксалтепо на място, което е лесно защитимо. Ако не тук, то другаде в именията си. Ако не на свой терен, то някъде наблизо, където да имаме предимство.

— Говориш благоразумно, както винаги. Трябва да сме предпазливи. Не бива да се пропилява никаква възможност за предимство, колкото и да е малко. Ще се срещна с лорд Ксалтепо не в зала на гилдия, а в онази долчинка в планината, където четата на Люджан някога правеше лагера си. Не е на земята на Акома, но имаме предимство, ако възникне неприятност.

Съветът свърши и всички си тръгнаха.

Само Кевин остана на мястото си. Обви ръце около кръста на Мара и зарови лице в косата й.

— Какво ще кажеш за един по-специален съвет между нас двамата?

Мара извърна лицето си, за да я целуне. Косата на Кевин блестеше златиста на светлината на фенерите, а ръцете му знаеха много добре къде да докосват. Щом устните му се впиха в нейните, Мара се приготви да остави грижите си за нощта.

— Милейди — сопна се киселият глас на Накоя. Нежелана като неканен гост, Първата съветничка се бе върнала. — Спрете с тези глупости и чуй предупреждението ми.

Мара се освободи от прегръдката на Кевин. Очите й бяха блеснали, косата — разрошена, нервите — изопнати.

— Говори, майко на сърцето ми. Но не прекалявай с търпението ми. — Напоследък Първата съветничка като че ли използваше всяка възможност, за да намекне за глупостта на Мара още да държи Кевин. Макар Мара да разбираше, че настойчивостта на старата жена произтича от загриженост, тази нощ бе решила твърдо да се наслади на няколкото мига, които й бяха останали с мъжа, когото обичаше. Колкото и да беше добронамерена Накоя, загрижеността й не беше добре дошла.

Първата съветничка не й държа лекция за неуместния й избор на партньор в леглото, а скръсти ръце и отсече:

— Разчиташ твърде много на шпионите на Аракаси.

— Те никога не са ме проваляли.

— Но и никога не са се занимавали пряко с Тасайо. — Накоя размаха пръст. — Спомни си керваните с коприна! Десио разкри един от агентите на Аракаси и от това дойде злото. Братовчед му няма да е толкова глупав. Няма да бъде приспан да мисли, че никой не го наблюдава в дома му. Но за разлика от Десио, Тасайо няма да бъде подведен от омразата, щом открие, че сигурността му е под въпрос. Ще пощади предателя и дори ще го подхранва със сведения и ще чака мига си, за да го използва.

Лек ветрец разлюля фенера. Изнервена от раздвижилите се сенки, Мара махна раздразнено с ръка.

— Да не би да съветваш да наемем зала на публична гилдия? Да разчитаме на сигурност, гарантирана от хора без клан?

— Не казвам такова нещо. Само те умолявам да внимаваш. Аракаси е много добър, наистина. Но предишният му господар Тускай беше съсипан въпреки шпионската си мрежа. Помни това. Осведомителите може да са полезни, но никога не са непогрешими. Всички сечива може да се счупят или да бъдат превърнати в оръжия.

Мара се вцепени, остро усетила студа още повече, след като топлината на Кевин се беше отдръпнала.

— Стара майко, чух предупрежденията ти. Благодаря за съвета ти.

Накоя бе достатъчно разумна, за да не настоява. Поклони се с дълбоко неодобрение и си тръгна.

— Права е старата досадница, знаеш ли — промърмори обично Кевин.

Мара му се сопна:

— И ти! Всяка вечер ли трябва да е пълна с предупреждения и страх?

Кевин я придърпа към себе си. Отне с целувки напрегнатостта й и на възглавниците, под мигащата светлина на полюшвания от вятъра фенер, я накара да забрави за враговете.

След три седмици се възцари зноят на зрялото лято. Тревите изгубиха последната зеленина, задържала се от дъждовния сезон.

Мара излезе от къщата в мъгливия предутринен сумрак. Носилката я чакаше, обкръжена от подбрана охрана от трийсет воини, водени от Кенджи, който имаше нужда от полеви опит. За пътуването си за среща с лорда на Ханку Мара смяташе да стигне в планината преди обедната горещина и, по съвета на Аракаси, задържа ескорта си лек за повече бързина и дискретност. Военният й съветник бе настоял да я изпрати, тъй като Накоя вече не можеше да става толкова рано сутрин.

Но никакъв съветник не чакаше на вратата, когато Мара се появи с Кевин на полагащото му се място зад рамото й.

— Старият чешит трябва да е заспал късно — подхвърли небрежно варваринът. — Трябваше да използвам шанса да му го върна за времето, когато ме будеше с ритници с бойните си сандали.

— Чух те! — извика глас, добре школуван от тренировъчното поле. Кейоке излезе от редиците на охраната на Мара, куцукаше с патерицата. Спря, за да даде някакви указания на Кенджи и да се сопне за отпусната стойка на един от мъжете. След това, явно недоволен, че не може да тръгне с войниците, изгледа изпепеляващо Кевин и се върна на мястото си пред носилката на Мара.

— Милейди. — Поклони се и после сложи патерицата под мишницата си. Погледна напрегнато Мара, сякаш командваше думи, а не войници. Гласът му се сниши, за да не могат войниците да го чуят.

— Дъще на сърцето ми, притеснен съм за това пътуване. В това, че лорд Ксалтепо изпрати слово чрез устата на куриер, вместо написано под печата на фамилията му, има нещо подозрително.

Мара се намръщи.

— Те са малък род с малко връзки. Ако откажа съюз и пергамент с личния им печат попадне в ръцете на Тасайо, какво мислиш, че ще ги сполети? Минванаби са унищожавали цели фамилии по много по-дребен повод. — Прехапа устна. — Не. Мисля, че Аракаси е прав и че Тасайо най-после разбира, че много от постигнатото от нас се основава на финансова печалба и че вече трябва да се противопостави на по-нататъшното разширяване на Акома.

Кейоке вдигна ръка, сякаш да се почеше по брадичката, но се отказа. Вместо това хвана китката на Мара и нежно я настани в носилката й.

— Върви с милостта на добрите богове, господарке.

Отдръпна се, а Мара махна носачите да вдигнат носилката.

Кенджи даде заповед за марш и малкият кортеж тръгна. Щом Кевин понечи да застане до господарката си, Кейоке го стисна за лакътя с мазолестата си и още силна ръка.

— Пази я — каза му с тон, изпълнен с повече настойчивост, отколкото Кевин бе чувал някога в гласа му. — Не позволявай да пострада, че ще те сритам с нещо повече от бойните ми сандали.

Кевин се ухили безгрижно.

— Старче, ако Мара пострада, ще трябва да се задоволиш да риташ трупа ми, защото вече ще съм умрял.

Военният съветник кимна и го пусна. Кевин побърза да догони Мара, като често поглеждаше назад. Вече съвсем не беше толкова чужденец колкото някога и бе готов да се закълне, че нещо гнети ума на опитния стар воин.

Докато вдигащото се слънце прогони мъглата от долините, бяха навлезли дълбоко в леса, покрил подножията на планината Киамака. Преди да е започнало дневното движение на кервани и извън погледа на ранни куриери, завиха от главния път и хванаха по тясната пътека, която навлизаше все по-дълбоко в дивите гори. Тук мъглата се бе задържала, но влажният лес й вече беше потискащ. Кенджи даде знак да спрат за кратък отдих и за да може носачите на Мара да се сменят. Ескортът беше твърде малък, за да включва и водоносец, и робите донесоха вода от извора край пътя.

Кевин коленичи на брега на малкото обрасло с чуждоземен оранжев мъх вирче, и загледа пробягващите между водораслите рибки. Чу как Ударен водач Кенджи казва на Мара, че съгледвачът, оставен да наблюдава пътеката за преследвачи, се бави.

— Ако не се върне скоро, ще пратя да го доведат.

Кевин се ухили и загреба вода с големия глинен съд, който носеше. Въпросният съгледвач беше Джурату, остроумен енергичен мъж, който обичаше забавленията. Беше се задържал до късните часове в игра на комар с приятели. А ако беше изпил толкова вино, колкото казваха, сигурно щяха да го намерят да лази на четири крака, измъчван от ужасния махмурлук.

Един от войниците го каза на Кенджи, а после добави, че понеже навремето това било обиталище на сиви воини, Джурату може би ги търсел. Друг подхвърли, че можело даже да се пазари с тях за мях вино.

Мъглата се вдигаше и бледи лъчи светлина падаха през покрова на клоните. Ако не бяха те, Кевин сигурно щеше да пропусне движението: надникналото за миг лице между листата ето там!

Носът беше тесен и крив, а шлемът не беше на Джурату. Изобщо не беше шлем на Акома!

Кевин не посмя да извика, за да не издаде, че е видял криещия се наблюдател. Изправи се с глинения съд в ръце, обърна гръб на извора и подражавайки на апатичното тътрене на робите, тръгна стъпка по стъпка към Мара.

Кожата между плешките го засърбя. Очакваше всеки момент в гърба му да се забие стрела.

Десетината стъпки, отделящи го от Кенджи и носилката на Мара, му се сториха цяла вечност. Мъчеше се да върви спокойно, а умът му работеше трескаво. Мара тъкмо се канеше да се надвеси навън, за да заговори на Кенджи.

Страх прониза нервите му като мълния. Стисна с все сила глинения съд и се помоли Мара да се отдръпне и да се скрие в сянката на носилката.

Но нали си беше Мара, не го направи. Дръпна завеските още по-широко, погледна Ударния водач и отвори уста да заговори.

Усетил опасността като връхлитаща вълна, Кевин се задейства. Залитна напред, уж се е спънал, лисна водата към господарката и Кенджи, хвърли се и се натресе в носилката с цялата си тежест.

Изненадано гневният вик на Мара секна, щом я блъсна долу и назад, във възглавниците и в безопасност под тялото му, докато дърпаше и преобръщаше носилката, за да я превърне в защитна стена.

Успя на косъм. Още докато се измъкваше от копринените завеси, стрелите засвистяха.

Удряха в пръст и броня със зъл плосък звук като удари на биещи ръце. Кенджи загина първи. Падна, докато крещеше заповеди, а стрелите биеха и биеха по долните дъски на разбитата носилка, вече вдигната пред Мара като барикада.

— Засада! — изръмжа Кевин в ухото на Мара, докато тя го удряше с юмруци и се мъчеше да се изтръгне от прегръдката му.

— Стой мирно.

Стрела проби една възглавница и изрови жлеб в пръстта и Мара мигновено се усмири. Заслуша стъписана виковете на останалите живи войници, подчинили се на призива на офицера си да се притекат и да се хвърлят върху носилката, за да превърнат телата си в жив щит. Щит за нея.

Положението беше отчайващо. Стрелите се сипеха като градушка и тънките дъски на носилката пращяха и се цепеха. Кевин се опита да надникне и една го перна по рамото. Той изруга, сниши се и припряно засмъква робския си халат.

Хладният съсък на стрелите се смени с тракане на мечове, щом враговете се понесоха на вълна от леса и влязоха в ръкопашен бой с все още живите защитници на Мара.

— Бързо — викна Кевин и подаде халата си на един от носачите. — Увий господарката в това. Скъпите й дрехи я правят прекалено явна мишена.

Носачът го погледна колебливо.

— Увий я! — извика му Кевин. — Честта й е прах, ако умре!

От леса връхлитаха още воини. Няколкото оцелели бойци на Мара се стегнаха в раздърпан кръг около носилката. Бяха твърде малко, жалък бент срещу лавината от врагове. Кевин се отказа да спори повече, защото един връхлетя с вдигнат меч, за да го прободе в гърба. Кевин грабна един паднал меч, дръпна парче от разкъсаните завеси, уви го около ръката си, за да му служи като щит, и се обърна срещу нападателите, готов да убива, докато умре.

Аяки се въсеше мрачно на Накоя. Лицето му бе зачервено, юмруците стиснати и тя, двама роби и дойката му се готвеха за изблик на воински гняв.

— Няма да облека това! — ревна Аяки. — Има оранжево, а оранжевото е цветът на Минванаби!

Накоя огледа въпросната дреха, копринен халат, стегнат с копчета от раковина, които с повече въображение можеше да се нарекат оранжеви. Истинската причина за спора бе, че деветгодишният Аяки предпочиташе изобщо да не носи халат в горещината и влагата в разгара на лятото. Аргументът, че е твърде благороден, за да търчи гол по коридорите като робско дете, не му правеше никакво впечатление.

Но Накоя имаше години опит със справянето с буйни деца на Акома. Хвана Аяки за раменете и го разтърси.

— Млади воине, ще носиш халатите, които ти се дават, и ще се държиш като Господаря, който ще бъдеш, щом порастеш. Не го ли направиш, до обяд ще миеш мръсни чинии с кухненските слуги.

Аяки се ококори.

— Няма да посмееш! Не съм слуга или роб!

— Тогава престани да се държиш като слуга или роб и се облечи като благородник. — Накоя стегна подпухналата си от артрит ръка около китката на Аяки и го задърпа решително през стаята към слугата, чакащ с халата. Макар и скована и болнава, все още имаше желязна хватка. Аяки се отказа да се бори, тикна стиснатия юмрук в чакащия го ръкав и затърка намръщено зачервената си от стискането китка.

— Сега другата ръка — нареди Накоя. — И без повече глупости.

Мрачното лице на Аяки светна.

— Без повече глупости — съгласи се той в поредната си мигновена смяна на настроенията. Остави другата си ръка на слугата и след миг халатът беше на раменете му. Усмивката му се разшири, докато показа липсващите си предни зъби, и той посегна и скъса първото копче от раковина. — Халатът си е добър — заяви непокорно момчето. — Но оранжево няма да нося!

— Демон! — въздъхна Накоя. Определено беше твърде уморена, за да се бори с упорити момченца. Задоволи се само да го плесне по бузата и стъписан, той изкрещя от гняв.

Ревът бе достатъчно силен, за да надвие благоразумието, и слугите потръпнаха. Стражите в коридора се разсеяха и не чуха тихите стъпки, когато облечена в черно фигура скочи безшумно през паравана.

Изведнъж стоящият най-близо слуга залитна настрани с нож в гърба.

Падна без вик. Докато сянката на убиеца се врязваше през слънчевата светлина, вторият слуга рухна с прерязано гърло.

Накоя усети изтупването, щом трупът падна на дървения под, инстинктивно докопа наследника на Акома, който все още крещеше, и го запокити с все сила с главата напред към ъгъла. Момчето падна и се претърколи върху постелята си от възглавнички.

Първата съветничка извика на стражите, но гласът й бе слаб и предупреждението й остана нечуто. Аяки вече ревеше побеснял от гняв и се мъчеше да се измъкне от разбърканите завивки.

— Демон! — повтори Накоя, но този път на черния убиец тонг. Той беше извадил друг нож от колана си, а около пръстите на лявата му ръка бе увита корда. Лицето му беше скрито зад тънък черен воал. Юмруците му бяха в ръкавици. Нищо не се виждаше, освен очите му, докато пристъпваше към жертвата си, момчето наследник на Мара. Само Накоя стоеше на пътя му. Той вече вдигаше ножа, за да го хвърли и да я прониже.

— Не!

Накоя скочи напред, докато ножът излизаше от ръката му, и се вкопчи в лявата му китка и кордата, приготвена за гърлото на Аяки. Ножът блесна над главата на Първата съветничка и изтупа в гипсовата стена.

Убиецът изруга. Но Накоя докопа кордата. Ноктите й раздраха тънката кожа, впиха се в пръстите на убиеца като нокти на хищна птица.

— Няма да успееш!

Отново извика на стражите, но гласът й бе немощен и отново остана нечут.

Убиецът присви презрително очи, извади следващия нож от колана си и с извратено задоволство го заби дълбоко в ребрата на старицата.

Устните на Накоя се сгърчиха от болка. Но тя не пусна.

— Мри, старице! — Убиецът изви злостно ножа.

Накоя потръпна. От гърлото й се изтръгна предсмъртен вик, но ръцете й се стегнаха още по-силно на кордата.

— Няма да бъде убит в безчестие! — изхъхри тя.

Зад нея виковете на Аяки замряха. Детето видя ножа в стената над главата си, а след това кръвта, запълзяла по дъските на пода. Един от падналите слуги още потръпваше в смъртния си гърч. Парализиран от ужас, с още стиснатото в юмрука му копче от оранжева раковина, Аяки потисна жалния хленч, напиращ в гърлото му. Реши, че убиецът трябва да е Тасайо, наследеният от баща му кураж се пробуди и момчето извика:

— Напред! Атака! — И с пълна с образи на воини глава, изпълзя от възглавниците и заудря с юмручета по бедрото на нападателя.

Тонгът не му обърна внимание, а заби ножа още по-дълбоко в тялото на Накоя. Кръвта потече гореща по ръката му и намокри ръкавицата, докато той дърпаше кордата от хватката на старицата. Тя рухна, свлече се върху Аяки и го затисна с издъхващото си тяло.

— Добрият бог да те прокълне! — изхъхри на убиеца. Силата й отпадаше неумолимо. Аяки се измъкна изпод нея.

Убиецът посегна да сграбчи момчето и се препъна — Накоя го беше хванала за глезена. Но животът й гаснеше бързо. Мъжът бързо се съвзе, удари я по китката и се освободи.

И в този момент пазачите най-после дойдоха. Връхлетяха през вратата на детската с извадени мечове.

Зад Накоя малкият Аяки нададе гневен вой. Накоя се помъчи да вдигне лицето си от локвата изливаща се кръв. Не можа да види детето, само чу тупкането на босото му краче по дървения под. Погледът й помръкна и предсмъртната й мисъл беше, че кордата все още е оплетена между пръстите й. Не бе успяла да направи нищо повече, освен да принуди убиеца да използва ножовете си… Но момче, умряло доблестно от оръжие, все пак си беше умряло.

— Аяки — промълви тя, а след това, с разбито сърце: — Мара!

Мракът я погълна.

Кевин се хвърли напред, заби меча, изтръгна го и един от враговете падна с крясък в нозете му. Той го прескочи и се хвърли срещу следващия. Някъде в суматохата на битката се беше докопал до вражески щит и това бе спасило живота му. Беше понесъл удар в лявото рамо и леко посичане през ребрата. Движенията му бяха затруднени от острото парене. Кръв течеше по голата му кожа и се просмукваше в набедрената препаска. Всяко движение беше болезнено.

Вражеският войник размени три удара с него, преди да разбере, че се бие с роб. Изръмжа проклятие и се втурна напред покрай него. Кевин го промуши безцеремонно отзад.

— Умри за цуранската си чест — извика дивашки. — Богове, нека дребосъците си останат все така глупави!

Нека продължаваха да подценяват бойните му умения, за да може Мара да остане жива.

Но бяха твърде много. И връхлитаха още и още. Докато Кевин се обръщаше, за да задържи нов нападател, осъзна, че Акома не са просто обкръжени. Кръгът им беше пробит. Враговете нахлуваха през пробива и започнаха да секат по телата, налягали върху носилката, която пазеше Мара.

Мидкемиецът изкрещя като побеснял демон и прониза един от нападащите. Остави оръжието си в трупа и грабна от земята друго. Със същото непрекъснато движение изрита падналата носилка. Дървената рамка се свлече и изтласка няколко вражески войници назад. След това носилката тупна на земята и спря, с Мара и щита й от издъхващи телохранители прислонени под нея.

Кевин атакува над преградата.

— Назад, кучета! — Добави няколко мръсни цурански ругатни и се хвърли над отломките.

Оцапаното му в кръв почти голо тяло и демонският му рев стъписаха първите редици. Той стъпи върху стрела, усети ужилването на четириострия й връх, врязал се в петата му, отново изруга на ябонски и довърши на цурански:

— Туракаму дано ви изяде сърцата на закуска!

След това мечовете налетяха към него.

Не можеше да отбие толкова много. Нито имаше време да се чуди дали това, че бе използвал носилката като таран, е ранило Мара. Разбираше само, че ще умре, и перспективата никак не му допадаше.

Един меч посече пищяла му. Той се олюля, падна и се превъртя. Над главата му се вдигнаха оръжия, налитащи да го пронижат. Забиха се в земята на косъм от него. Усети как изхвърлената пръст го шибна в раменете. Отново се превъртя и вдигна щита нагоре в жесток удар по слабините на един, който се движеше много бавно. Тялото му най-сетне се вклини в обърнатата носилка, гърбът му намери опора и той се надигна с щита пред себе си. Ръцете го заболяха, докато вражеските удари се сипеха по щита, за миг задържани.

— Богове, това не може да продължи. — Проклятията му вече звучаха подозрително като хленч. А мечовете биеха неумолимо по щита, цепеха втвърдената кожа от нийдра и дървото отдолу, докато накрая той стискаше в ръцете си само трески. Много отдалече, може би някъде в гората, чу викове и трясък от друга битка.

— Проклети да сте, проклети да сте! — Изсмя се горчиво. — Не стига, че сме победени, ами искате и да ни насечете на парчета!

Мечът посече със съсък и захапа плът. Чернокоса глава тупна на постелята.

Стражът Акома не спираше да крещи и преди убиецът да падне, беше посякъл тялото му още три пъти. Трупът се свлече на купчина кървава плът и се затърчи върху възглавниците.

Оплискан с кръвта на тонга, разреван и ококорил очи, Аяки изпълзя изпод трупа. От раната на гърлото му бликаше кръв и той се хвърли безразсъдно срещу стената в опит да избяга от този ужас.

— Доведи Кейоке — извика воинът с плувналия в кръв меч на другия, който се беше навел над Накоя. — Може да има още убийци!

Плясъкът на сандали отекна зад паравана — още воини идваха през градината. Ударният водач бързо нареди да претърсят дворовете, а шестима мъже да обкръжат наследника на Акома.

Миг по-късно се появи Джикан. Самообладанието му го напусна, щом видя касапницата на пода на детската стая. Тикна наръча си восъчни плочки на слисания роб, който го следваше, и с нетипична за него бързина се провря между въоръжените мъже. Наследникът на Акома се беше присвил, блъскаше по стената с юмручета и крещеше:

— Минванаби, Минванаби, Минванаби!

— Аяки, ела при мен, всичко свърши — каза твърдо Джикан.

Малкият като че ли не го чу. Хадонрата на Мара се наведе, вдигна го, притисна го до гърдите си и го загърна с халата си, който миришеше на креда, а не на касапница.

Ударите по щита се удвоиха. Кевин дръпна едната си ръка от ръба миг преди да изгуби пръст. Смътно усети надигане сред телата зад себе си: един от смъртно ранените воини натика дръжка на кама в шепата му и изхриптя:

— Защити господарката! Жива е.

Кевин отхвърли пораженческата мисъл, че може да не остане жива за дълго. Гол, плувнал в кръв и обезумял от боен гняв, той замахна под ръба на щита и заби острието в нечий крак. Изпусна дръжката, понеже пронизаният враг се дръпна назад с яростен крясък.

— Танцувай, танцувай! — пожела му варваринът, замаян от загубата на кръв.

И чак после забеляза, че ударите по щита са спрели.

Ръце в лъскави зелени ръкавици го дръпнаха от ръцете му. Кевин вдигна очи и замига. Размътеният му поглед открои офицерско перо и лицето на Бойния водач на Акома.

Облекчението надви чувството му за хумор и той въздъхна:

— Слава на боговете, че дойдохте.

Люджан го изгледа — Кевин бе целият в кръв — и попита озадачено:

— Защо да танцува?

— Ох — изпъшка Кевин. — Ще ти обясня по-късно.

Гадеше му се, а слънцето беше прекалено ярко.

— Къде е господарката? — настоя Люджан, рязко.

Кевин примига объркано към преобърнатата носилка. Мъртвите войници на Акома лежаха върху нея като премазани бръмбари.

— Небесна светлина, само не отдолу! — изрева Люджан.

— Тя… — Изпъшка Кевин. — Аз… — Не можеше да говори. Причерня му.

Воините бързо вдигнаха носилката, издърпаха настрани мъртвите и ранените и извадиха Мара. Беше в безсъзнание, но нямаше никаква рана, освен синя цицина на челото.

Отнесоха я до извора и я сложиха на мекия мъх. Обкръжена от сто войници, с глава, отпусната в скута на Люджан, тя се съвзе и промълви:

— Кейоке?

— Не, господарке. Люджан съм. Но Кейоке ми заповяда да дойда тук. Реши, че може да се натъкнете на неприятност.

— Той не ти е командир, че да ти заповядва — укори го Мара. Виеше й се свят и едва чуваше гласа си.

Люджан я погали по косата и я удостои с най-безочливата си усмивка.

— Старите навици умират трудно. За мен Кейоке винаги ще си остане командирът ми.

— Трябваше да ги послушам — изпъшка Мара. Очите й се замъглиха. — Кевин… Той къде е?

Люджан кимна към лечителя, който се беше навел над проснатия върху мъха варварин.

— Тук е. Жив. По препаска, без броня и с геройски комплект рани. Мда, голям воин е този мъж.

— Рани!? — Мара се надигна с тревога и на Люджан му трябваше удивително много сила, за да я задържи.

— Господарке, успокой се. Ще живее, макар че ще си има хубава колекция белези. Може да накуцва и ще му трябва доста време, докато може да използва напълно лявата си ръка. Мускулите са лошо посечени.

— Храбрият Кевин. — Гласът на Мара трепереше. — Той ме спаси. Глупостта ми едва не го уби.

Люджан я погали отново, почти с нежност, и каза:

— Жалко, че този мъж е роб. Такъв кураж заслужава само най-високата чест.

Въздухът изведнъж стана болезнен за дишане. Мара извърна лице и потрепери. Може би плачеше беззвучно от жал. И да го правеше, офицерът никога нямаше да издаде срама й. Някак разбираше, че болката не произтича само от спасяването й на косъм в тази долчинка. А трайната му обич и преданост нямаше никога да му позволи да признае, че господарката му се е издала в момент на слабост. Войниците наоколо бързо си намериха задачи по-настрани.

Господарката на Акома плачеше за Кевин, чийто дързък дух беше пленил нейния и чиито действия най-сетне я бяха накарали да разбере, че той не е и никога няма да е роб.

Трябваше да го освободи, а това не можеше да стане в границите на империята Цурануани. За да му отдаде дължимото, за да го признае като мъж, трябваше да го изгуби завинаги. А това щеше да е най-трудното, което бе предприемала някога.

Прегрупирането след засадата в гората отне по-голямата част от деня. Телата на убитите воини трябваше да бъдат прибрани на импровизирани носилки за ритуалното изгаряне у дома. Вражеските мъртви бяха оставени за храна на джагуните и други месоядни същества. Люджан изпрати съгледвачи и те се върнаха от уговореното място на срещата с донесения, че Ханку не се виждат никакви.

Мара понесе лошо тази новина: предложената й среща с лорд Ксалтепо се оказваше несъмнено фалшива и най-вероятно бе заговор на Минванаби. Вече се тревожеше не само за раните на Кевин.

— Тасайо не удря само веднъж — каза тя на Люджан, щом сумракът се сгъсти. — Въпреки че ранените ни ще страдат, докато ги носим, трябва да се върнем вкъщи възможно най-бързо.

Люджан кимна и бързо подготви войниците за тръгване. Изтощени от боя и превързани, тримата оцелели от първоначалната охрана на Мара получиха почетни места в челото на колоната. Кевин и двама ранени на носилки бяха зад тях, следваха доблестно загиналите. Мара настоя да тръгне пеша. Носачите й бяха живи, но понеже бяха обучени да носят товари, без да друсат, им повериха ранените.

Господарката на Акома тръгна до своя изпаднал в безсъзнание личен роб. На Кевин му бяха дали упойващо лекарство заради болката и той спеше дълбоко. Тя държеше непревързаната му ръка и настроението и се люшкаше между болезнената тъга и гнева.

Нямаше нужда да я предупреждават, че Тасайо е компрометирал шпионската мрежа на Аракаси. Беше видяла само нарастващата си сила, беше се заблудила да мисли, че естествено й се полага по-малки фамилии да се домогват до благоразположението й. Накоя я беше предупредила. Кейоке съвсем подчертано беше избягвал да й се противопоставя, точно за да може да е свободен да предотврати гибелния капан, който толкова глупаво бе позволила да й заложи Тасайо.

Двайсет и седем добри воини от почетната й гвардия бяха мъртви. Люджан беше загубил други дванайсет по време на спасяването й, а Кевин сигурно никога вече нямаше да може да ходи, без да накуцва.

Цената беше твърде висока.

Мара стисна устни и стисна и ръката на Кевин, който бе устоял твърдо като всеки от воините й. Не усещаше камъните под стъпалата си, нито забелязваше ръката на Люджан, която от време на време я подкрепяше. Едва забелязваше и идващите и заминаващи патрули съгледвачи, които непрекъснато обхождаха околните гори и оглеждаха за врагове. Мислите й кръжаха само около срама от собствената й лъжлива гордост. И се питаше, отново и отново, какво ще каже на Аракаси.

Луната се скри. Под Дърветата стана толкова тъмно, колкото беше и в сърцето на Мара.

На границата на имението я очакваше друг патрул, със запалени факли. Мара беше толкова уморена, че в първия миг не осъзна колко необичайно е присъствието на този допълнителен отряд. Люджан заговори с Патрулния водач и щом чу името на Аяки, тя се смрази.

— Какво се е случило със сина ми?

Люджан я хвана здраво за раменете.

— Жив е, господарке.

Това уверение не намали тревогата й. Ужасена, че Тасайо може да не се е ограничил с нападението в горската долчинка, Мара попита настойчиво:

— Имаше нападение над дома ми, така ли?

— Милейди, беше изпратен убиец. — Патрулният водач се поклони сковано. Обучен на краткост от Кейоке, поднесе новината като боен доклад. — Аяки е леко ранен, но иначе е невредим. Загинаха трима души, сред тях Накоя, Първата съветничка, убита при защита на детето. Няма никакви следи за други врагове. Убиецът явно се е промъкнал сам. Кейоке подсили всички патрули и ни прати да подсилим ескорта ви.

Но Мара не чу подробностите, освен че Аяки е ранен и че Накоя, която й беше като майка, е мъртва. Коленете й омекнаха, умът й беше толкова стъписан, че не можеше да мисли. Не усети, когато Люджан я хвана, за да не падне. Чу, но не разбра думите, когато нареди на Патрулния водач да изпрати бегач за носилка.

Накоя беше мъртва, а Аяки ранен. Имаше нужда от прегръдката на Кевин и утехата на обичта му в този кошмар. Но той лежеше в носилката, в безсъзнание от упойващия цяр.

Нощта й се стори горчиво пуста. Бедата като че ли дебнеше невидима в тъмното, а пътят през собствената й молитвена порта изглеждаше застрашаващ с неназовима опасност.

— Трябва де се прибера у дома — каза тя вяло.

— Господарке, ще те отведем колкото може по-бързо.

Без да дочакат да дойде носилката, закрачиха към къщата на имението.

Мара стъпваше забързано, изтръпнала и невярваща. Накоя беше мъртва. Това й се струваше невъобразимо. Може би трябваше да заплаче. Вместо това само местеше единия си крак пред другия, без да вижда нищо. Знаеше, че Патрулният водач описва подробно нападението на убиеца на Люджан, но в главата си чуваше само гласа на Накоя, който я гълчеше и гълчеше за нейната глупост, суетност и безразсъдна упоритост.

Аяки беше ранен:

Сърцето й плачеше от ярост, гняв и тъга, че едно толкова малко същество може да бъде застрашавано от машинациите на Великата игра. Мислите й бяха богохулни: Кевин беше прав — убийствата за политически изгоди бяха безсмислена жестокост. Усетът й за фамилна чест открито воюваше с болката й. Тасайо на косъм не беше успял да сложи край на родословието на Акома за един-единствен ден!

Мъдростта на Кейоке, куражът на Накоя, презрението на един роб към благоприличието: само тези неща бяха спасили дома й от пълно унищожение. Минванаби почти бяха изпълнили кръвната си клетва към Туракаму. Мраз я прониза до костите. Спомни си стрелите, засъскали над главата й, докато Кевин я събаряше на земята. Заситни още по-бързо. Носилката най-сетне ги пресрещна и Люджан я хвана под мишниците и я качи в нея.

Кейоке я посрещна намръщен и с броня. Беше сложил и стария си шлем, без пера, и мечът бе на кръста му.

Мара изскочи от носилката, хвърли се в прегръдката на стария воин и притиснала буза до коравата му броня, се помъчи да надвие сълзите си.

Кейоке стоеше твърдо на патерицата си. Погали я по косата.

— Мара-ани — промълви с дълбок глас, както баща щеше да се обърне към любима дъщеря. — Накоя умря храбро. Ще бъде възпявана в залите на Туракаму с всички почести на воин и ще направи гордо името Акома.

Мара потисна дълбокия си хлип.

— Синът ми — изохка тя. — Как е синът ми?

— Ще отидем веднага да го видим — каза старият съветник. — Сега спи, Джикан го наглежда. Загубил е доста кръв, но ще се оправи бързо. Не можахме обаче да го спрем да плаче.

— Кевин — каза тя трескаво. — Искам да го донесат в покоите ми и там да се погрижат за него.

— Господарке — заяви Люджан. — Вече си позволих да наредя същото.

Параваните на личните й покои бяха широко отворени и десетина въоръжени воини стояха на стража. Аяки спеше, почти потънал в море от възглавници, около врата му беше стегната бяла превръзка. Мара падна на колене до сина си. Погали го и се изненада колко е горещ. След това, нежно и предпазливо, го вдигна и го прегърна. И изведнъж изгуби всякакъв контрол и сълзите й потекоха по бузката му.

Офицерите й извърнаха лица, твърдо решени да не видят срама й, а Джикан стана тактично, за да напусне.

Мара го погледна през сълзи и каза с разтреперан глас:

— Остани. Останете всички. Не искам да съм сама.

По-късно, след като сложиха Кевин на постеля до Аяки, Мара заповяда да угасят лампите. Освободи Кейоке, Джикан и Люджан за отдавна заслужения им отдих и пазена от стража воини на всеки вход към дома й, седна в мълчаливо бдение над двамата си любими. Помисли и съвсем ясно разбра как егоизмът й я беше тласнал до почти пълен провал. Арогантното й домогване до трона на Боен вожд на клан вече приличаше на идиотски акт.

Не се съблече за лягане, макар лечителят, който минаваше периодично да прегледа подопечните си, да я умоляваше да вземе упойващ цяр, за да й донесе отдих. Не искаше забравата на съня. Вина тежеше на сърцето й и твърде много мисли — на ума й. На разсъмване събра кураж, надигна се вдървено от възглавниците и напусна стаята и любимите си. Сама, наблюдавана само от пазещите я войници, тръгна като призрак по смрачените коридори към детската, където тялото на жената, която я беше отгледала, бе положено на почетно ложе.

Окървавените халати на Накоя бяха сменени с богати коприни, обшити със зеленото на Акома. Сбръчканите й старчески ръце лежаха в мир отстрани, скрити от меки кожени ръкавици, за да не се виждат жестоките срезове от кордата на убиеца, а ножът, който я беше пробол, лежеше на гърдите й, почетен знак към Туракаму за това, че е умряла с войнска смърт. Лицето й в ореола на сребристобялата коса изглеждаше спокойно като в сън. Грижи, артрит и игли за коса, които никога не оставаха прави, не можеха вече да я безпокоят. Годините й на вярна служба бяха свършили.

Нови сълзи бликнаха от подпухналите очи на Мара.

— Майко на сърцето ми — промълви тя. Смъкна се на възглавниците до заспалата вечния си сън жена и взе в ръцете си едната студена длан. — Накоя, знай, че името ти ще бъде почитано сред тези на предците на Акома и че прахта ти ще бъде разпръсната между стените на свещената поляна, в градината на натамито. Знай, че кръвта, която проля днес, е кръв на Акома и че ти си като мое семейство и моя близка. — Замълча и затаи дъх. Вдигна лицето си в сивата светлина, идеща през параваните, и се загледа в мъглата, загърнала земите на хората й.

— Майко на сърцето ми — продължи тя, засрамена от мигновената си колебливост. — Не те послушах. Бях себична, арогантна и безразсъдна, и боговете отнеха живота ти заради моята глупост. Но чуй ме: все още мога да се уча. Твоята мъдрост все още живее в сърцето ми и още утре, щом прахта ти бъде поднесена на боговете, заклевам ти се в това, ще отпратя варварина Кевин, ще напиша годежен договор до Шинцаваи и ще поискам брак с Хокану. Да, ще го направя, мъдра моя. И до края на дните си ще съжалявам, че не се вслушах в съветите ти, докато беше жива до мен.

Нежно положи сбръчканата ръка на мъртвата до тялото й и завърши:

— Не ти казвах достатъчно това, Накоя: обичах те много, майко на сърцето ми. И ти благодаря за живота на моя син.