Слуга на Империята

15. Хаос

Спектакълът започна.

От всяка висока сграда по булевардите, водещи към арената, се развяваха знамена. Гражданите хвърляха цветя на улиците, за да уверят боговете, че не таят завист към особите с по-висок сан. По причини, които можеше да назове само Богът на измамата, жителите на града удостояваха с благосклонността си този или онзи дом, като викаха повече или по-малко оживено според това кой преминаваше. Всички поздравяваха носилката и свитата на Мара с шумни възгласи. Отново облечен като прост слуга и поставен зад носилката редом до Кевин, Аракаси подхвърли:

— Изглежда, тълпата е благосклонна към Акома този месец, милейди. Победата в Цубар те направи героиня сред простолюдието.

Приветствените викове заглушиха отговора на Мара.

Дългият величествен булевард, който прекосяваше имперския квартал, беше пълен с хора от всяко кътче на цуранския живот. Облеклото им варираше от най-скъпите одежди и накити, носени от висши благородници, до скромните едноцветни халати на занаятчиите и дрипите на просяците. Игрите, предлагани от Военачалника за празника на Небесната светлина, бяха извадили от ковчежетата с накити най-прекрасните украшения — по-дръзките богати търговци бяха накичили дъщерите си за показ с надеждата да привлекат някой благороден ухажор.

Обкръжен от блясъка на редки метални украшения, лакирани гребени, нефрит и скъпоценни камъни, ескортът на Мара напредваше и си съперничеше за място с десетки други домашни стражи, с техните возещи се на носилки господари и господарки. Някои ги носеха в паланкини, боядисани в карнавални цветове или обсипани с късчета искрящи раковини. Други побираха цели фамилии, крепени на раменете на по двайсет роби. Накъдето и да се обърнеше човек, празничната тълпа образуваше огромна блестяща вихрушка от хиляди цветове. Само робите бяха с простите си халати в убито сиво.

Кевин зяпаше ококорен като току-що прогледнал слепец. Зад кортежа от воини в червено и пурпурно, между прътите и балдахините на гъстата гмеж от носилки, видя стена, окичена с ленти и знамена, която взе за края на булеварда. Но щом свитата на Акома се приближи, очите му се разшириха от удивление. Преградата не се оказа стена, а част от Великия имперски стадион.

Амфитеатърът беше необятен, много по-голям от всичко, което би могъл да си представи. Носилките, войниците и простолюдието се изливаха нагоре по широко стълбище, а след това през кръгъл площад към второ стълбищно крило. На върха имаше нов каменен площад, а отвъд него беше входът към стадиона. Щом носилката на Мара започна изкачването си, Кевин погледна от двете страни и прецени, че трябва да има поне още дванайсет такива входа само от дворцовия квартал.

Дори тук стражите трябваше да мушкат и бутат, за да разчистят пътя за преминаващата си господарка. Цялото цуранско общество се беше стекло, за да присъства на игрите в чест на императора или да се нареди в шпалир да позяпа зрелището, предложено от по-висшите особи. Само велик повод като този ги доближаваше толкова до мощта на империята и хората от околностите се стичаха на тълпи в града, за да сочат, да бърборят оживено и да зяпат.

Въпреки празничната атмосфера воините оставаха бдителни. Из тълпите се движеха хора с неясен ранг и положение в обществото. Много носеха знаци на гилдии. Други бяха пратеници, улични продавачи или разносвачи на слухове. Някои можеше да са агенти, шпиони или крадци; убийци можеше да се спотайват сред тях под всякакво прикритие. Всеки имперски празник, в който се смесваха кланове и политически партии, се превръщаше в продължение на Играта на Съвета.

Отвъд най-високото стъпало се издигаше каменна арка с ширина двеста стъпки. Кевин се опита да пресметне големината на арената зад нея и не успя. Терасите с откритите седалки сигурно побираха сто хиляди души. Никой амфитеатър в Кралството не можеше да се сравни с това.

На първата тераса Люджан извика високо:

— Акома!

Лица с по-низш сан припряно разчистиха пътя на свитата на Мара. Докато воините се изкачваха по второто крило, Кевин забеляза зяпачи да възклицават изненадано и да сочат. Щом осъзна, че сочат него, ушите му се зачервиха. Хората от простолюдието, изненадани от ръста му и от варварския му вид, го превръщаха в предмет на клюки и догадки.

На втората тераса Люджан подкара гвардията си през тълпата и разчисти пространство до други благороднически свити. Носачите спряха и Кевин помогна на Мара да слезе. Бойният водач, един Ударен водач на име Кенджи и трима стражи, с тях и Аракаси, застанаха от двете страни на Господарката и личния й роб. Останалите от охраната на Акома слязоха с носачите, за да ги чакат на улицата.

Люджан ги поведе по един коридор вляво от арката. Над сто редици седалки се издигаха над нивото, по което се движеше групата им, още петдесет реда се спускаха надолу до нивото на арената. Отляво се открояваха две заградени с войнишки кордони зони, едната от които увенчана с ложа, украсена със златист лак и имперско бяло. Другият участък беше без никаква украса и гол, но изпъкваше в рязък контраст. Всички, които го заемаха, носеха черни халати.

Аракаси забеляза интереса на Кевин и обясни шепнешком:

— Велики.

— Имаш предвид магьосниците? — Кевин погледна натам по-съсредоточено, но мъжете с тъмните халати седяха мълчаливо или увлечени в приглушени разговори. Някои гледаха покритото с пясък поле долу в очакване на първото състезание. — Изглеждат съвсем обикновено.

— Видът често заблуждава — отвърна Аракаси и по заповед на Люджан помогна на другите воини да пробият с рамене път през гъста тълпа зрители.

— Защо се мотаят тук всички тези хора? — зачуди се Мара.

Аракаси отговори, като внимаваше да не го чуе някой:

— Надяват се да зърнат Великия на варварите. Разносвачите на слухове твърдят, че щял да присъства.

— Как може да има Велик варварин? — намеси се Кевин.

Аракаси избута настрана една възрастна жена с цветарска кошница, опитала се да продаде цвете на Мара.

— Великите са извън закона. Никой не оспорва решенията им. Щом човек бъде взет и обучен да носи черния халат, той е в Събранието на магьосниците. Какъв ранг е имал преди това е без значение. Той е само Велик, врекъл се да действа за съхранението на империята, и думата му става закон.

Кевин премълча следващите си въпроси, понеже Аракаси го изгледа предупредително. Бяха твърде близо до непознати, за да рискува с неуместни забележки или поведение.

Стадионът все още не беше и на една трета пълен. Също като стола й в Залата на Съвета, мястото на Мара указваше относителния й ранг в имперската йерархия. По преценката на Кевин около сто фамилии бяха по-близо до имперската ложа, но други хиляда бяха много по-отдалечени.

Мара седна с Люджан, младия Ударен водач и войниците от двете й страни. Кевин и Аракаси заеха позиции зад стола й, готови да се отзоват на нуждите й. Кевин огледа внимателно обкръжаващите ги цветове на домове и се опита да отгатне обществената йерархия в цуранската политика.

Зад зоната на магьосниците и вдясно от подиума на Военачалника се виждаше ложа в черно и оранжево, цветовете на дома Минванаби. По нивата над нея седяха по-маловажни фамилии, но всички — свързани кланово или васали на лорд Десио.

Непосредствено до тях бяха жълтите и пурпурни цветове на Ксакатекас. Мирният договор с Цубар след победата беше издигнал лорд Чипино и сега той беше втори по власт във Висшия съвет. Господарят на Чековара зае мястото си в ложа под тази на Мара, на същото ниво като на Военачалника, но отдалечен от златното и бялото колкото нея.

От арената прозвуча тръбен зов. Дървените врати около арената се разтвориха с грохот и десетки млади мъже с брони във всевъзможни цветове излязоха под строй. В движение се подредиха по двойки и отдадоха чест на празната имперска ложа. При втори сигнал от управителя на игрите, който седеше в специална ниша до портите, извадиха мечове и започнаха да се бият.

Кевин бързо прецени, че двубоите са само до първо пускане на кръв. Победеният сваляше шлема си в знак, че се предава, а победителят се обръщаше към друг победил партньор и започваха нов двубой.

— Това са млади офицери от различни домове — каза Люджан на Кевин. — Повечето са братовчеди и по-млади синове на благородници, жадни да покажат храбростта си и да спечелят почетното сребро. Не че има значение, освен за младежите долу и за семействата им. Все пак един мъж би могъл да се издигне в очите на господаря си, като спечели такъв двубой.

На арената нямаше цветове от Минванаби, Ксакатекас или другите три Велики фамилии, нито от Акома, тъй като домове наскоро покрити със слава не се нуждаеха от такава дребна показност. Кевин следеше двубоите с опитното око на войник, но бързо загуби интерес. Беше виждал цурански воини от много по-близо и с много по-сериозни намерения, отколкото момчетата, които се упражняваха на пясъка. Отвъд огрените от слънцето пясъци по-дребни роднини и слуги заемаха ложите. Ако се съдеше по малочислената им почетна охрана, все още не се беше появил никой по-значителен от далечен братовчед.

Надпреварата между младите благородници приключи и последната останала двойка напусна, губещият със снишен меч в знак за поражение, а победителят кимаше на оскъдните овации на малцината проявяващи интерес зрители.

Въздухът над пясъка беше горещ, а високите стени на амфитеатъра спираха полъха на вятъра. Отегчен от игрите и все още неразбиращ причините за присъствието на Мара, Кевин се наведе, за да я попита желае ли студена напитка. Беше го пренебрегвала, откакто се появиха пред погледите на любопитната публика от благоприличие, но когато поклати глава и отказа, Кевин забеляза, че изглежда неспокойна. Протоколът му забраняваше да я пита дали се чувства добре. Когато Мара решеше да възприеме цуранското безстрастие, част от нея ставаше недосегаема, въпреки че в повечето неща бе започнал да усеща настроенията й не по-зле от своите.

Сякаш неизречените му мисли подсилиха тревогата й, защото Господарката на Акома махна с ръка на Аракаси и каза:

— Донеси ми студена напитка.

Началникът на шпионите се поклони и тръгна. Кевин потисна инстинктивната ревност, която изпита, и със закъснение осъзна, че господарката му едва ли праща Аракаси само за да й донесе освежителна напитка. Докато търсеше продавач, старшият шпионин несъмнено щеше да се свърже с осведомители и да прецени действията на враговете й. Докато Мара се обръщаше с лице към ставащото долу, очите им за миг се срещнаха. Този единствен поглед го увери, че се радва на присъствието му.

Мара небрежно се наведе към Люджан.

— Забеляза ли? Повечето благородници все още се задържат навън този следобед.

Изненадан от този неочакван публичен разговор, командирът на Акома отвърна без обичайните си шеги:

— Да, милейди. Има нещо необичайно в това празненство.

Кевин се огледа по-внимателно и реши, че в ритъма на тълпата наистина има нещо необичайно. Но с другоземския си поглед не беше забелязал сам тази странност.

От по-долните редове се разнесе смях, когато се отвориха други врати и на арената се изсипаха ниски фигури. Веждите на Кевин се вдигнаха изненадано, щом по пясъка защъкаха дребни насекомоподобни: размахваха възбудено предните си крайници и щракаха с малките си челюсти. От отсрещния край на пясъка бързо излезе група воини, джуджета, ако се съдеше по външността им.

Повечето бяха облечени в пародии на броня и костюми, вариращи от комични до гротескни. Размахаха ярко оцветени дървени мечове, строиха се в хлабави редици за атака и нададоха бойни викове с изненадващо дълбоки гласове.

Тембърът на тези гласове все още беше твърде пресен в паметта на Кевин.

— Те са пустинни хора!

Мара кимна снизходително, а Люджан каза:

— Много от тях бяха наши пленници, предполагам.

Удивен, че такава свирепа и горда раса е приела покорно да участва в унизителен комичен акт, Кевин се зачуди и че чо-джа, които бяха съюзници, е трябвало да бъдат включени в такова безчестно зрелище.

— Не са чо-джа — поправи го Люджан. — Тези са чу-джи-ла — от горите на север от Силмани — по-малки и без разум. По същество са безвредни.

Джуджетата и насекомоподобните се сблъскаха с трясък на щитове и хитин. Кевин скоро се увери, че двубоят е безкръвен: тъпите дървени мечове не можеха да разкъсат бронята на насекомоподобните, а малките им челюсти и затъпени предни крайници се затваряха и сечаха, без да могат да наранят джуджетата.

Този фарсов спектакъл предизвика смеха и веселите викове на тълпата, докато изведнъж някакво внезапно, наелектризиращо усещане за присъствие не извърна главите на всички от „бойното поле“. Погледът на Кевин проследи всички останали, като метал, привлечен от магнит, до входа най-близо до имперската ложа. Там някакъв нисък мъж с черен халат се запътваше към отсека, заделен за Великите.

— Миламбер — каза Люджан.

Кевин присви очи и се вгледа във Великия.

— Той е от Кралството?

Люджан сви рамене.

— Така твърдят слуховете. Носи робска брада, което достатъчно го отличава като варварин.

Нисък според мерките на Кралството и съвсем незабележим, мъжът седна между един много дебел магьосник и друг, съвсем слаб Велик. Поразен от усещането за нещо вече виждано, Кевин промълви:

— Има нещо познато в него.

Мара се извърна.

— Да не би да ти е приятел от отечеството?

— Бих искал да мога да се доближа и да видя… милейди.

Но Мара му забрани тази волност, тъй като щеше да привлече внимание, ако тръгнеше сам.

Като всички на служба при Мара, Ударен водач Кенджи знаеше за връзката между варварина и Господарката, но все пак се почувства неловко от необичайната им фамилиарност.

— Милейди, на вашия роб трябва да му се напомни, че каквото и да е бил Великият преди, сега той служи на империята.

Кевин намери тона му за язвителен, също като поведението на Мара преди малко, и макар да знаеше, че позата й е необходима публично, все пак го жегна.

— Е, бездруго нямам какво толкова да кажа на предател на собствения си народ.

Бързият поглед на Мара задържа езика му, преди наглостта му да наложи наказанието, което щеше да е неизбежно, ако случайно го чуеше някой непознат.

Безшумен като призрак, Аракаси изведнъж се озова при тях, поклони се и поднесе на господарката си голяма чаша със студена напитка. След това промълви тихо:

— Шинцаваи изпъкват с отсъствието си. — Огледа се и доволен, че вниманието на тълпата все още е погълнато от загадъчния другоземен Велик, добави: — Става нещо изключително необичайно, господарке. Апелирам за бдителност.

Външно спокойна и прикривайки движението на устните си зад ръба на чашата, Мара прошепна напрегнато:

— Минванаби?

Аракаси съвсем леко поклати глава.

— Не мисля. Десио е отвън, все още в носилката си, пиян от вино шаа. Бих очаквал да е трезвен, ако е задействал интрига. — Необичайно притеснен, Началникът на шпионите отново инстинктивно огледа да не би да ги подслушват. Битката между джуджетата и насекомоподобните долу се вихреше с много шум. Аракаси се възползва от шумотевицата и прикривайки естеството на разговора с жестове на смирение, продължи; — Задвижва се нещо важно, подозирам, че е свързано с връщането на Синьото колело към Военния съюз. Твърде много неща, които чувам, кънтят фалшиво. Твърде много противоречия минават без въпроси. И присъстват повече членове на Събранието на магьосниците, отколкото човек би могъл да види за цял живот. Ако някой се опита да подкопае Военачалника…

— Тук? — Мара изправи рамене. — Невъзможно!

Но Началникът на шпионите оспори скептицизма и.

— На висотите на триумфа си той би могъл да се окаже изключително уязвим. — И след многозначителна пауза добави: — Девет пъти, откакто съм се родил, господарке, съм действал осланяйки се единствено на предчувствието, и всеки път то е спасявало живота ми. Бъди готова да напуснеш всеки момент, умолявам те. Много невинни може да се озоват в капан, достатъчно голям, за да събори Алмечо. Други може да загинат, защото враговете са реагирали бързо, за да се възползват от момента. Подчертавам, Шинцаваи не са единствените отсъстващи.

Не беше нужно да назовава празните места. Повечето от партията Синьото колело не бяха изпратили представители, мнозина от Партията на мира не бяха довели съпруги или деца, а повечето от господарите от Канацаваи носеха броня вместо халати. Ако такива необичайности се приемеха като късчета от обща картина, то една мащабна заплаха можеше да се окаже реална. Отделения воини в бяла броня бяха поставени на стратегически места и при входовете, много повече, отколкото щяха да са нужни за контрол над тълпата в случай, че някое нещастно събитие на арената промени настроението й от празнично на паническо.

Мара докосна китката на Аракаси в знак на съгласие. Приемаше предупреждението му. Минванаби като нищо можеше да имат агенти, поставени наблизо и чакащи всякакъв повод, за да ударят. Очите на Люджан започнаха да засичат разположението и броя на войниците в непосредствена близост. Дали щяха да се разиграят планирани или случайни събития, за него беше все едно. Политическите интриги можеше да изплуват на повърхността и при някой случаен повод. Ако някой загине от рани при избухнала свада сред тълпата, кой може да се обвини? Такава е съдбата. Така вероятно разсъждаваха много от благородниците, достатъчно близо за нанасяне на удар в случай, че възможността сама възникнеше в разгара на безредици.

Притесненията на Аракаси понамаляха, когато вълнението сред благородниците в ложите издаде предстоящата поява на имперската свита. Най-близо до подиума с бял балдахин влезе мъж с церемониален халат в черно и оранжево, а след него — множество воини и слуги. Внушителната му фигура стъпваше с увереност, намекваща за здрави мускули под тлъстините.

— Минванаби — уточни Аракаси със странна нотка злоба.

Нетърпелив да оформи представата си за човека, който бе свръхзлодеят в драмата, засягаща любимата му Мара, Кевин видя само един едър млад мъж, зачервен от горещината, който изглеждаше доста раздразнен.

По-внимателният оглед бе прекъснат от тръби и тимпани, които възвестиха влизането на имперската свита. Разговорите из целия стадион стихнаха. На арената бързо притичаха слуги и подгониха навън джуджетата и насекомите. По разчистеното бойно поле работници в набедрени препаски се разбързаха с грапи и брани, за да подравнят терена за предстоящите игри.

Тръбите отново проехтяха, много по-близо, и първите редици мъже от Имперската гвардия навлязоха с маршова стъпка. Бяха облечени в чисто бяла броня и носеха инструменти, които звучаха като фанфари. Бяха направени от роговете на някакъв огромен звяр, извити около раменете им, и завършваха разлати широко като камбани над главите им. Барабанчиците в следващата редица биеха силно в ритъм. Оркестърът зае позиция пред имперската ложа, а след тях влезе почетната гвардия на Военачалника от двайсет и четирима воини. Бронята и шлемът на всички бяха боядисани в блестящо бяло, отличаващо ги като елитния кадър на тъй наречените Имперски бели.

Слънчевата светлина замята отражения от златни щитове и снаряжение, което предизвика удивеното бръмчене от простолюдието, насядало най-високо в амфитеатъра. По цуранските стандарти металът, носен от всеки воин, бе достатъчно скъп, за да заплати разходите на дома Акома за цяла година.

Гвардейците заеха позиция и тълпите затихнаха. Във възцарилата се жадна тишина старши херолд извика с глас, който прокънтя до най-далечните седалки:

— Алмечо, Военачалникът!

Тълпата стана и поздрави с възторжени викове най-могъщия воин в империята.

Мара седеше кротко и отпиваше от плодовата си напитка; не стана да поздрави, докато Военачалникът влизаше. Широки ленти злато красяха шията и мишниците на гръдната му броня. Златни инкрустации покриваха шлема му, увенчан с пурпурно перо. Зад Алмечо пристъпваха двама магьосници с черни халати, наречени от тълпите Любимците на Военачалника. Кевин беше чул как, в годините преди плена му, един от тези Велики беше направил заклинанието, доказало обвинението на Мара в измяна срещу Минванаби, акт, принудил предшественика на Десио на ритуално самоубийство, за да изкупи позора на фамилията си.

А след това херолдът възвести появата на втора особа:

— Ичиндар! Деветдесет и първият император!

Овациите преляха в оглушителен рев. Младият Небесна светлина се появи на входа. Дори лейди Мара захвърли всякакви задръжки. Викаше силно като всеки от простолюдието, лицето й беше грейнало от възхищение и благоговение: поданиците почитаха този мъж с почти религиозна преданост.

Небесната светлина направи безпрецедентната си поява облечен в броня, изцяло покрита със злато. Изглеждаше на не повече от двайсет и три. Изражението му не можеше да се отгатне от разстояние, но стойката му беше изправена и уверена, а изпод високия му позлатен шлем се спускаше червеникавокафява коса и падаше на къдрици по раменете му.

Зад императора пристъпваха двайсет жреци, от всеки от двайсетте главни храма. Когато Небесната, светлина се доближи и застана до Военачалника, тълпата избухна. Възгласите не секваха.

Кевин извика на Люджан, за да надмогне изнервящата врява:

— Защо всички са толкова прехласнати?

След като всякакво благоприличие беше зарязано, Люджан извика в отговор:

— Небесната светлина е нашият духовен водач, който чрез молитва и безукорен живот се застъпва за нас пред боговете. Той е Цурануани.

Никога в живата памет император не беше благославял народа си, появявайки се публично. Това, че Ичиндар бе избрал да го направи, беше вдъхновяващо, повод за несдържана радост. И все пак, сам сред многохилядната тълпа, Аракаси не викаше. Външно правеше всички полагащи се жестове на възторг, но Кевин видя, че оглежда множеството наоколо за всякакъв намек за заплаха за господарката му. След като цуранското безстрастие бе отстъпило пред неистовата врява, този момент предлагаше съвършена възможност враг да се промъкне незабелязано. Кевин пристъпи по-близо зад нея, готов да скочи и да я защити, ако се наложи.

Гръмките овации продължаваха без никакъв признак, че скоро ще заглъхнат. Най-сетне императорът седна, а Военачалникът разпери високо ръце. Изтърпя настойчиво няколко минути, докато го забележат, и когато тълпата неохотно стихна, извика:

— Боговете се усмихват над Цурануани! Нося ви вест за велика победа над другоземните варвари! Съкрушихме най-голямата им армия и нашите воини празнуват! Скоро всички земи, наречени Кралството, ще паднат в нозете на Небесната светлина. — Завърши с почтителен поклон към Небесната светлина, а тълпата зарева одобрително.

Кевин стоеше стъписан. Стомахът му беше станал на ледена буца. След това, усетил през шока си и воя на тълпата, че Аракаси го наблюдава напрегнато, го изгледа с гняв.

— Вашият Военачалник има предвид, че силите на Брукал и Боррик са разгромени, армиите на Запада. — В отчаяно усилие да обуздае гнева си, който само можеше да застраши живота му, Кевин уточни: — Родният ми дом е застрашен. Сега пътят на цураните е открит да продължат към Зюн!

Аракаси първи извърна очи. И Кевин си спомни: Главният шпионин беше загубил господар и дом от Минванаби, преди да се закълне в служба на Акома. След това пръстите на Мара се прокраднаха в шепата му и стиснаха разбиращо. Мидкемиецът едва надви пороя от чувства: вярност, любов и тъга по отечеството го разкъсваха в хиляда посоки. Съдбата го беше откъснала от семейството му и го беше захвърлила на далечен свят. Беше избрал живот и любов, както биха направили много мъже, вместо окаяно пленничество. Но едва сега осъзна цената: кой беше той? Кевин от Зюн или Кевин от Акома?

Пред имперската ложа Военачалникът пак вдигна ръце и след като шумът заглъхна, извика:

— За славата на Цурануани и в знак на нашата преданост към Небесната светлина, посвещаваме тези игри в негова чест!

Възгласите изригнаха отново, стържещи уши и нерви. Кевин успя някак да го понесе. Макар Люджан и Аракаси да можеха да изтърпят нарушение на благоприличието, всеки от цуранските воини, пазещи съседните ложи, щеше да го съсече на място и чак след това да задава въпроси, ако го заподозряха в наглост към Господарка от ранга на Мара.

Изтръпнал, Кевин загледа как вратите в другия край на арената се отвориха. Стотина души се изтътриха на огрения от слънцето пясък. Голи, само с препаски около слабините, млади и стари, здрави и явно болни. Някои стояха с оръжия и щитове, които личеше, че са им познати, но бяха малко. Повечето изглеждаха объркани от положението си и стискаха колебливо дръжките на мечовете си.

— Тези не са бойци — отбеляза Кевин и въпреки усилията му в гласа му се прокрадна язвителност.

Аракаси го усмири с обяснение.

— Това е спектакъл на снизхождение. Всички са осъдени. Ще се бият и този, който оцелее накрая, ще си тръгне свободен.

Проехтяха тръби и клането започна. Преди да го пленят, докато воюваше за своя баща, Кевин беше видял много убити мъже. Това долу не беше военна битка, не беше дори свиреп двубой. Това, което се разиграваше на пясъците на арената на Кентосани, беше касапница. Шепата обучени мъже се движеха като котки сред мишки, хванати в зърнохранилище, и избиваха както им скимне. Най-сетне останаха прави по-малко от десетина, които вече бяха по-равностойни. Кевин щеше да повърне от гледката. Загледа се в зрителите, но не намери облекчение от погнусата си. Цураните като че ли се радваха на кръвта. Посрещаха с викове всяка болезнена смърт и сравняваха агонията на издъхващите. Правеха облози колко ще издържи окаяникът, който се мъчеше да натика пръснатите си черва обратно в корема си и колко пъти ще изкрещи, преди да издъхне. Никой като че ли не се интересуваше от умението на шепата бойци, които все още се държаха на крака.

Кевин усети как стомахът му се надигна и преглътна с усилие. Овладя отвращението си, докато клането свърши — мъж с меч и нож порази последния осъден със забиване под щита. От имперската ложа превъзнасяният цурански император наблюдаваше безстрастно това, което ставаше долу, а Военачалникът до него мърмореше на някакъв съветник все едно, че касапницата бе нещо ежедневно.

Пламнал от гняв, подсилен от възмущение, Кевин погледна да види как понася тази жестокост Великият, бивш поданик на Кралството. Дори от това разстояние лицето на Миламбер изглеждаше каменно. Но за ужас на Кевин дебелият магьосник до него беше прекъснал разговора си и като че ли гледаше съсредоточено към ложата на Акома.

Кевин извърна поглед, обзет от внезапен страх. Възможно ли беше един Велик да чува мисли? Без да помисли, се наведе към Мара, за да я попита, но бързо си спомни мястото си, след като видя лицето й. Господарката на Акома понасяше кръвопролитието на арената с подобаваща цуранска сдържаност, единственият знак за неприязън бяха леко стегнатите й рамене. Бившият син на Зюн усети парене в стомаха си. Познаваше Мара. Бяха любовници вече от пет години и той знаеше, че тя може да схване разликата между касапницата долу и бойната кампания, преживяна в пустинята. Но тя дори не трепна, когато победителят закрачи наперено между нападалите тела и размаха високо окървавеното си оръжие.

Озърна се крадешком, за да види дали Великият все още гледа към тях. Този път ясно видя, че на лицето на брадатия, Миламбер, се е изписало отвращение. Дори очите му сякаш бяха пламнали. Кевин не беше единственият, забелязал неприязънта му. Благородници в съседните ложи си шепнеха и се озъртаха към магьосника, а неколцина изглеждаха явно угрижени. Аракаси също го забеляза и прошепна на Кевин:

— Това не вещае нищо добро. Великите могат да действат по прищявка и дори Небесната светлина не смее да се противопостави на волята им. Ако този твой бивш съотечественик споделя отвращението ти към убийствата, може да се разиграе сцена.

Перченето на победителя по нажежения пясък свърши. Дойдоха роби и разчистиха труповете, а слуги с грапи загладиха разровения, прогизнал от кръв терен. Ек на тръби възвести следващия кръг на Имперските игри.

На арената излязоха мъже с препаски около слабините, по-високи и по-светлокожи от повечето цурани. Кевин мигновено разпозна в тях свои съотечественици. Раменете им лъщяха намазани с масло и всички носеха всевъзможни въжета, куки, мрежи с тежести, копия и дълги ножове. Празничната атмосфера не ги обърка, нито удостоиха тълпите бляскави благородници с нещо повече от бегъл поглед. Вместо това се струпаха плътно, присвити и настръхнали в очакване на беда от десетина възможни посоки. Кевин беше изпитвал такава несигурност на патрул или застанал на нощна стража на границата на ничията земя, където врагът можеше да нападне всеки момент.

Но на тези мъже не се наложи да чакат дълго. Една голяма двукрила врата се разтвори с грохот в другия край на арената и в пясъка бавно нагази кошмарно същество.

Цялото зъби и убийствено остри нокти, то беше грамадно колкото слон, но се движеше с пъргавината на котка на шестте си крака. Щом го видя, дори Мара изгуби самообладание и възкликна:

— Харулт?

Келеуанският хищник примига и изръмжа срещу ярката слънчева светлина. Люспи покриваха кожата му и проблясваха ледено по врата му, докато въртеше глава и душеше във въздуха. Тълпата седеше настръхнала в очакване. След това звярът забеляза противника си: дребните мъже, които стояха беззащитни в другия край на жестокото пясъчно поле. Харултът не зарови предупредително с копито, както щеше да направи бик или нийдра, а наведе войнствено глава и мигновено скочи в атака.

Движеше се с ужасяваща бързина.

Воините се разпръснаха, не в паника, а в отчаян опит да го объркат. Звярът не издаде звук, но яростта му беше явна, когато се съсредоточи върху един от нещастниците и го подгони. Краят последва с блясък на нокти и рязко завъртане на място, когато стъпка човека под себе си. Без да обръща внимание на оръжията и пясъка, харултът погълна останките му на две хапки.

Отвратен и смразен от съчувствие, Кевин не можеше да извърне очи. Докато харултът поглъщаше храната си, оцелелите се прегрупираха зад него и бързо разпънаха мрежите си. По-бързо, отколкото Кевин можеше да си представи, съществото се завъртя и нападна. Мъжете се задържаха на място до последния миг, след това хвърлиха мрежите и се разпръснаха. Куките се вкопчиха в твърдата кожа и звярът беше оплетен.

Кевин видя с възхищение и страх как копиеносците се втурнаха в атака. Оръжията им бяха тежки, но люспите броня на звяра се оказаха много здрави. Нужна беше цялата сила на един мъж само за да прониже през тях, а раните бяха като ужилвания за чудовището. Жизнените му органи оставаха съвсем невредими. Мъжете разбраха колко безплодни са усилията им и двама от тях си казаха нещо, след което притичаха отзад, където огромната опашка на съществото вършееше и мяташе пясък. Дъхът на Кевин секна, когато въпреки всякакъв здрав разум съотечествениците му скочиха върху харулта и се закатериха по гърба му в усилие да забият дългите си ножове в гръбнака на чудовището. Безразсъдната им храброст докара сълзи в очите му.

Дори Люджан беше впечатлен.

— Тези мъже показват кураж.

Кевин отвърна с горчива гордост:

— Съотечествениците ми знаят как да гледат смъртта в очите.

Харултът се надигна, развъртя се, мрежите се разхвърчаха от него като скъсани нишки. Опашката изпердаши по пясъка и ударът изхвърли единия мъж. Той излетя във въздуха и рухна долу, твърде замаян, за да може да побегне. Харултът го налапа. Останалият на гърба му мъж се вкопчи отчаяно в люспите. Да скочи долу означаваше да бъде стъпкан. Да се задържи беше акт на пълна глупост. Люспите бяха несигурни за хващане, а харултът беше полудял от ярост. Въртеше се, щракаше с челюсти и сечеше с нокти и жертвата му убягна едва на педя.

Тълпите викаха одобрително. Мъжът се изкатери още по нависоко, добра се до свръзката над тъпчещите задни крака и заби ножа си до дръжката в гърба на съществото.

Задните крака на Харулта бясно се разтърсиха, подгънаха се и едва не изхвърлиха мъжа. Той се хлъзна надолу, вкопчи се с нокти и се задържа, докато харултът трепереше и се гърчеше от ярост и от болка. Въртеше шията си в усилие да захапе мъчителя си. Но едрото му тяло беше лишено от гъвкавост, за да може да се докопа до дребния си противник.

Мъжът изви оцапаната си с кръв китка и дръпна ножа. Оръжието с усилие се измъкна от костта и кожата. Харултът изрева, влачещите му се безсилно задни крака изровиха бразди в пясъка. Мъжът запълзя мъчително напред към следващата свръзка на гръбнака. Отново заби ножа между изпъкналите прешлени и средните крака на харулта омекнаха.

Мъжете долу бързо протичаха, за да отвлекат парализираното чудовище, докато приятелят им успее да скочи безопасно. След като се добра до пясъка, всички се отдръпнаха надалече от поразения хищник и зачакаха, докато не издъхна.

Тълпата ревеше одобрително. Люджан също даде воля на възхищението си и за миг забравил сякаш, че се обръща към роб, каза:

— Никой харулт не е бил надвиван от воини без пет пъти повече загуби. Твоите съотечественици си спечелиха чест.

Кевин плачеше, без да се сдържа. Макар всички тези мъже да му бяха непознати, имаше чувството, че познава всекиго от тях в сърцето си. Разбираше, че не бяха изпитали удоволствие, нито гордост от подвига си. Това, което цураните смятаха за гордост, за тези мъже беше просто оцеляване.

По бузите на съотечествениците му се стичаха сълзи. Изтощени, сами и съзнаващи, че може би никога повече няма да видят родния си дом, мидкемийците напуснаха арената, а гледачи на нийдра доведоха животните си да извлекат трупа на харулта. Роби бързаха да заличат следите от кървавия сблъсък на пясъка.

Усетил изпитателния поглед на Мара, Кевин положи усилие да поправи поведението си. Въпреки че не трябваше да издава нито капка съчувствие в позата си на Управляваща господарка, тя подаде чашата си на Аракаси и му прошепна:

— Достатъчно дълго ли се задържахме според нужното за статута ни в Съвета?

Аракаси погледна изразително Кевин, за да предупреди варварина да не реагира на възможността Господарката да не държи на кървави забавления.

— Ще ми се да можех да кажа „да“, милейди, но ако решиш да напуснем сега, преди враговете ти да са понечили да си тръгнат…

Мара отвърна с леко кимване и се обърна покорно напред. А това, че беше длъжна да изтърпи това варварство заради благоприличието, разпали нов гняв у Кевин и в безразсъдната си реакция той изсъска:

— Никога няма да мога да разбера нито народа ви, нито игрите ви…

Зовът на тръбите заглуши думите му. Работниците напуснаха арената на бегом и с грохот се отвори нова врата. На пясъка с тежка стъпка излязоха дванайсет бойци в чуждоземно бойно снаряжение. Всички носеха кожени гривни с шипове и кожени полушлемове с разноцветни пера. Закрачиха напред с пълно пренебрежение към публиката, за чието забавление бяха докарани, и спряха в центъра на арената, хванали мечовете и щитовете си с небрежна самоувереност.

Кевин беше чувал за гордите планински мъже, които обитаваха далечните височини на изток. Бяха устоявали открай време на империята и няколко години преди цуранското нахлуване на Мидкемия между двете държави бе сключено примирие.

Требите отново проехтяха и херолдът извика:

— Тъй като тези войници на конфедерация Турил нарушиха договора между своите страни и Империята, като се вдигнаха на война срещу войниците на императора, те са отхвърлени от собствения си народ, който ги обяви за разбойници и ги предаде за наказание. Ще се сразят с пленници от света на Мидкемия. Всички ще се борят, докато не остане само един.

Докато вратите в другия край на арената се разтваряха тежко, Люджан подхвърли:

— Какво си мисли управителят на игрите? Турилците няма да се бият помежду си, ако надвият мидкемийците. По-скоро ще умрат, проклинайки императора.

— Господарке, бъди готова да напуснем бързо — намеси се Аракаси. — Ако битката се окаже разочароваща, тълпата може да се разбеснее…

Според цуранския обичай простолюдието заемаше местата над благородниците, тъй че в случай на насилие на по-висшата класа на империята щеше да се наложи с бой да си пробие път през безредна тълпа. Кевин помисли за прословутата цуранска дисциплина, но сякаш отгатнал мисълта му, Аракаси я опроверга:

— Тези игри понякога събуждат кръвожадност сред простолюдието. Имало е безредици и преди и в тях са загивали благородници.

Безкрайните противоречия у тези хора изумиха за пореден път Кевин, но гледката бързо го разсея, защото в този момент от разтворените врати срещу подиума на Военачалника излязоха дванайсет мидкемийци. Обичайната им метална броня бе твърде скъпа, за да бъде използвана за забавление, и вместо нея пленниците носеха ярко оцветени нейни копия, изработени от цурански материали. На един щит се виждаше вълчата глава на Ламът, на друг в крещящи цветове — гербът с коня на Зюн.

Кевин прехапа устна, за да не даде израз на скръбта си. Не можеше с нищо да помогне на съотечествениците си! Щяха да го убият съвсем безполезно и да навлече срам за любимата си господарка. Но гневът и болката, които изпитваше, така и не искаха да се подчинят на логиката. Едва сдържайки насъбралите се чувства, той стисна очи и наведе глава. Тези Имперски игри бяха варварство и той нямаше да гледа как заради нечие извратено забавление напразно загиват добри мъже.

Но вместо трясък на оръжие чу как тълпата замърмори и пак погледна надолу. Воините от Турил и Мидкемия не се биеха, а си говореха. От най-горните редове на стадиона се разнесоха дюдюкания и освирквания, докато противниците стояха един срещу друг без никаква войнственост в позите. Един от турилците посочи към тълпата. Беше твърде далече, за да се чуят думите му, но на лицето му се четеше открито презрение.

Един от мидкемийците пристъпи напред и турилецът се напрегна, но вик на негов приятел го накара да отпусне меча; Мидкемиецът смъкна кожения си шлем и огледа стадиона с гняв. След това, невъобразимо дързък, захвърли и него, и меча си на пясъка. Последва ги щитът му и трясъкът отекна в настъпилата пълна тишина. Каза нещо на приятелите си и скръсти ръце.

Примерът му бе последван от другите на арената. Мечове, шлемове и щитове затупаха по пясъка и след миг мидкемийци и турилци стояха един срещу друг без оръжия.

От простолюдието горе се разнесоха нови дюдюкания, но висшата класа засега изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото оскърбена от това странно поведение.

По нищо не личеше, че опасността е неизбежна, но Аракаси потупа леко Кевин по ръката и му прошепна:

— Вземи.

В дланта на варварина се плъзна дръжка на нож. Той потръпна от изумление, но пръстите му се стегнаха около нея. Роб да носи оръжие означаваше смъртна присъда, а свободен, дръзнал да наруши този закон, се смяташе за безчестен. Това, че Началникът на шпионите му даваше оръжие, говореше за смъртна опасност. Аракаси прошепна на Мара:

— Господарке, ще доведа охраната и носилката толкова близо до входа, колкото позволи имперската гвардия. След това ще изтичам до градската къща и ще доведа останалите войници. Излез, когато можеш, и ще се срещнем навън. Имам… предчувствие, от онези, за които споменах. Боя се от най-лошото.

Мара не издаде с нищо, че го е чула, но Люджан отпусна ръка на дръжката на меча си, а Кенджи и другите двама воини застанаха нащрек. Аракаси се измъкна и се отдалечи.

Кевин притисна острието до ръката си, уж впил очи в странната гледка долу, но очите му всъщност следяха съветниците, шепнещи оживено на господарите и господарките си в съседните ложи.

В имперската ложа Военачалникът се изправи и извика, почервенял от гняв:

— Нека битката да започне!

След като бойците на пясъка останаха упорито на местата си, на арената нахлуха облечени в кожена броня надзиратели, за да сложат край на непокорството им. Развиха камшици от кожа на нийдра и запердашиха воините с тях.

Тълпата завика нетърпеливо. Свиркания и мръсни ругатни се смесиха в злокобно усилващ се звук. Дори знатните благородници започнаха да негодуват, че са принудени да гледат как бият неподвижни хора. Изведнъж един от турилските воини сграбчи един надзирател, измъкна камшика от ръцете му, усука го около врата му и започна да го души. Другите надзиратели се нахвърлиха върху него и започнаха да го налагат безмилостно. Ударите им го смъкнаха на колене, но яростната решимост не го напусна. Той стягаше бича все по-силно и по-силно, докато жертвата му не се отпусна безжизнено.

В следващия стъписан миг, преди някой да е успял да реагира, и турилците, и мидкемийците се хвърлиха срещу надзирателите и ги изклаха за секунди.

Зрителите крещяха. Кевин погледна към магьосниците, за да види дали няма да се намесят, но те като че ли си имаха свои грижи. Брадатият, Миламбер, се беше изправил и макар Черните халати от двете му страни да го увещаваха да седне, той явно не искаше и да чуе. Ярост гореше в очите му, толкова нажежена, че можеше да се усети от разстояние, и Кевин изпита страх.

Погледна Мара, но лекото махване с ръка на Люджан му подсказа, че трябва да изчакат още. На Аракаси му трябваше време, за да намери носилката и охраната и да ги доведе на външното стълбище. Твърде голям беше рискът да ги хванат без ескорт на улицата.

Изведнъж един Черен халат до Военачалника се изправи и махна с ръка над главата си. Тръпки полазиха по гърба на Кевин и той настръхна. Магия! И направена без никакво усилие, само с едно махване с ръка. Стъписан, мидкемиецът видя как коленете на войниците на пясъка се заогъваха и мъжете западаха.

Викът на Военачалника отекна над безпомощно просналите се тела:

— Сега ги вържете, вдигнете бесилка и ги обесете пред очите на всички.

Тълпата затихна като пред буря.

— Готови! — прошепна Люджан.

Кевин се напрегна и отпусна ръка на рамото на Мара. Макар и външно спокойна и отпусната, Господарката едва ли беше неподвластна на усещането за опасност. И наистина той усети, че Мара трепери. Изгаряше от желание да я успокои, но напрежението в стадиона продължаваше застрашително да се усилва.

Млади офицери на първия ред седалки завикаха възмутено при заповедта на Военачалника. Възразяваха гръмогласно и настояваха на пленниците долу да се разреши воинска смърт. Много от тях бяха патрулни водачи на фронтовата линия във войните срещу Мидкемия и Турил. Врагове или чуждоземци, пленниците бяха доказали доблестта си в битка. Обесването им като бездушни роби щеше да донесе срам за цялата империя.

Великите също не останаха пасивни. Миламбер размени няколко разгорещени думи с друг Черен халат, който неуспешно се опитваше да го усмири, после стана и тръгна към пътеката, като все още говореше. Дебелият се надигна и забърза след него, но твърде късно. Великият, някогашен мидкемиец, се бе озовал на средата на стълбището, което отделяше Черните халати от имперската ложа.

На пясъците на арената цареше хаос. Нахлуха дърводелци, помъкнали сечива и греди, воини в бялата броня на Алмечо придружиха надзирателите, за да съберат и вържат зашеметените воини.

Някакъв неназовим инстинкт накара Кевин да изпита внезапен страх. Огромното човешко множество в амфитеатъра изглеждаше замръзнало, като омагьосано. Дюдюкания и викания заглъхнаха в пълно безмълвие и очите на всички се впиха в черната фигура до ложата на Военачалника.

Миламбер вдигна ръка. Сини пламъци посякоха въздуха, блеснали дори на ярката слънчева светлина, и мълния се понесе надолу, и изригна сред стражите на Военачалника. Живи хора се разхвърчаха във всички посоки, пръснати като листа пред вятър. Дърводелци и работници изпопадаха, дъски и сечива се попиляха като вихрушка от слама. Благородниците в по-долните редове седалки бяха приковани в столовете от вълната на яростния взрив и вятърът блъвна нагоре към високите тераси. Миламбер махна отсечено с ръка и гласът му се вряза в затаената тишина, възцарила се след взрива:

— Стига!

Дебелият магьосник се отказа от гонитбата. Бързо, колкото тромавите му крака можеха да понесат, се втурна към имперската ложа, тънкият му приятел го следваше по петите. Двамата Велики размениха няколко думи с Небесната светлина, който се вдигна от стола си. В следващия миг, най-ненадейно, двамата Велики и императорът изчезнаха.

Твърде потресен, за да разсъждава над изумлението си, Кевин стисна Мара за ръката.

— Точно така. Стига. — Вдигна я безцеремонно от стола. — Щом негово величество смята за уместно да се изпари, ние също напускаме.

Люджан не възрази, а извади меча си и прескочи скамейката. По негов знак Ударният водач Кенджи и другите двама воини останаха в ариергард, докато командирът на Акома се понесе напред да догони Кевин и Мара. Малката група започна да се оттегля по тесния проход с почти неприлична припряност. Действията на Миламбер бяха задържали вниманието на другите зрители, а тези в редовете над посоката на бягство на Мара завикаха раздразнено, понеже преминаването на свитата и им пречеше да виждат добре.

Напрежението стигна до предела си, когато гласът на Военачалника прокънтя с необуздан гняв:

— Кой дръзва това?

— Аз дръзвам това — извика в отговор Миламбер. — Това не може да бъде и няма да бъде!

Но останалите му думи останаха нечути от воините на Акома заради бягащите стъпки, догонващи, групата им. Вече стигнал на кръстовището на прохода и стълбите, Кевин рязко се обърна. Видя непознати войници в тъмнокафява броня, затичани след ескорта на Акома.

Воините на Мара в ариергарда спряха и мигновено извадиха мечовете си. Останал само с Кенджи за защита, Кевин извика предупредително:

— Люджан!

Командирът погледна през рамо, видя заплахата и с един поглед разпозна бронята.

— Саджайо! Те служат на Минванаби! — Викна на двамата воини: — Стойте на място, зад гърба на господарката. — Обърна се към Кевин и добави: — Можем да се справим с тях. Но първо трябва да измъкнем Мара.

Вълнението в амфитеатъра не стихваше. Военачалникът изкрещя на Миламбер:

— С какво право вършиш това?

Гневният отговор на Миламбер изплющя във въздуха:

— С правото да върша това, което сметна за добре!

Обладан единствено от усещането за надвисващо бедствие, Кевин припряно поведе Мара напред. Тя промълви, стиснала пребледнелите си устни:

— Всичко, което познаваме, рухва. Ще ни помете хаос.

В пресечните проходи се раздвижиха други. Стражите на Саджайо се поколебаха и спряха. После един затича назад, а другите продължиха гонитбата.

Все повече хора се трупаха на стълбището, благородници, дами и воини, отстъпващи пред заредения със заплаха въздух, надвиснал над амфитеатъра като зловеща тишина пред буря.

Люджан чу вика на Кевин, че един от воините на Саджайо е побягнал назад, вероятно за да доведе подкрепления, и без да спира, отвърна:

— Само глупак би започнал бой точно сега. Не чуваш ли?

Виковете от имперската ложа секнаха с:

— Моите думи са закон! Върви!

Мара се сепна от страх и подметката й се закачи в някаква пукнатина. Кевин я задържа да не падне и едва не я надигна в ръцете си, за да я изправи. С крайчеца на окото си видя, че Миламбер сочи на облечените в бяло имперски стражи да освободят затворниците, които още лежаха в несвяст по пясъка.

Военачалникът се поддаде на неудържимия си гняв:

— Ти нарушаваш закона! Никой не може да освободи роб!

Яростта на Миламбер изостри гласа му като стомана:

— Аз мога! Аз съм извън закона.

Прилив на необуздана надежда обзе Кевин, докато се изкачваше по последното крило към горната площадка. Изходът към улицата беше само на десетина крачки нагоре.

— Вярно ли е това? — попита той задъхано Мара. — Може ли Миламбер да освободи роб?

Мара му отвърна вцепенено:

— Той може всичко. Той е Велик.

Смазващо усещане за предстоящо бедствие разпали началото на паниката. Зрители заскачаха от местата си и започнаха да се бутат към стълбищата. Но бягството им започна твърде късно.

Един от Великите на Военачалника се надигна, за да се опълчи на Миламбер. Усетил масовия страх и тълпата като надигаща се зад него вълна, Кевин забута Мара към изхода. Люджан вдигна меча си, за да спре напора, докато воините му викаха:

— Акома!

Но не всички в тълпата бягаха от магията. Отзад се разнесоха викове и петима воини с тъмнокафява броня се втурнаха да нападнат Кенджи и двамата войници. Ударният водач на Акома изобщо не се поколеба. Вместо да остави да го нападнат в бягство, извика: „Акома!“ и посрещна нападащите Саджайо с контраатака.

Кевин и Мара тичаха напред. Люджан остана малко зад тях да ги брани.

Саджайо и Акома се срещнаха между двете стълбища. Трясъкът на оръжията им остана незабелязан сред нарастващата врява — виковете на изумени зрители и призивите на воини, които наскачаха да защитят господарите си. Други завикаха удивени от ставащото между Миламбер и „любимците“ на Военачалника в имперската ложа.

А след това над всички тези викове отекнаха писъци на болка и ужас.

Озовал се на върха на стълбището, Кевин рискува да погледне назад. От зоната на ложата с магьосниците изпращя мълния. Фигурата на Миламбер изчезна в ослепителен блясък. Златна светлина се смеси със синя в страховита, неземна игра на сянка и светлина и лицата в тълпата се откроиха рязко. На всяко се четеше неистово желание да се избяга. Хората натискаха, бутаха се и залитаха в трескавия си устрем да се изкачат по стъпалата. Войниците на Саджайо бяха пометени настрана от връхлитащите хиляди, побягнали от гнева на маговете.

Кевин стисна здраво Мара.

— Бягай!

Едва на крачка пред изпадналите в паника тълпи зрители, той скочи с нея надолу по стълбището. Сред мигащия искрящ блясък на магията перото на шлема на Люджан грейна в неземно зелено. Повтарящият му се вик „Акома!“ се стопи в гневните крясъци и рева на тълпата зад него.

Стъпалата се спускаха надолу сякаш безкрайно. Мара затича, залиташе на неудобните си високи сандали. Уплашен и забравил за всякакво благоприличие пред лицето на опасността, Кевин се наведе и я хвана под мишницата.

— Изритай ги тези сандали!

Мара отвърна нещо, но той не я чу добре във врявата.

— Не ми пука за смарагдите! Изритай ги! — викна й.

Някой вляво от тях падна. След миг стотици безмилостни крака прегазиха тялото на нещастника. Жертвата така и не изкрещя. Съкрушителната тежест на тълпата го премаза, изкара въздуха от дробовете му и го превърна на каша. Уплашен обезумял гражданин от простолюдието се блъсна в Кевин и той едва не изпусна Мара. Инстинктивно извади ножа на Аракаси.

Китката на Господарката се изплъзна от ръката му; вече държеше само пръстите й. Над рамото на мъжа, който продължаваше да се бута напред, Кевин зърна за миг пълния ужас, изписан на лицето й, преди напълно да я изгуби от поглед.

За малко да я изтърве. Изкрещя отчаяно и заби ножа в гърба на блъскащия се в тях.

Дръпна безмилостно Мара към себе си. Тя залитна, изтръгна се от заклещилите я, изпаднали в паника хора и падна в прегръдката му.

— Акома! — Викът прозвуча съвсем отблизо. Кевин погледна над главите на тълпата и благослови наум мидкемийския си ръст: очите му мигновено засякоха двама войници в зелено, които сечаха с мечовете си път през човешката гмеж.

— Тук! — изкрещя им. — Тук! — Замаха с ръка, забравил за окървавения нож. — Мара е при мен!

Воините се насочиха към него — червено-златистата му коса беше безпогрешен маяк сред морето от хора.

Изведнъж Люджан се озова до него.

— Прибери го това! — изкрещя му и посочи ножа. Застана пред варварина и заотбива блъскащите се със стегнатите си в кожените гривни китки.

Кевин скри ножа. Треперещата Мара се опита да се изтръгне от ръцете му.

— Не! — извика той в ухото й. — Много си малка и освен това си боса! Ще те нося!

Бяха стигнали площадката между външните нива. Мидкемиецът смътно осъзна, че Люджан насочва пътя им с определена цел: до стените на стадиона, обкръжена от клин готови за бой воини, носилката на Мара се показа над главите на тичащите — пърхащи на вятъра сини завеси на фона на хаоса.

Грохот раздра небесата. Вятърът удари надолу като юмрук и взривът събори мнозина от тичащите надолу.

Кевин залитна напред, блъсна се в Люджан и двамата рухнаха на колене. Оглушал от взрива, Кевин надигна Мара на раменете си, изправи се и се понесе стремглаво надолу към носилката. Заради тълпата не виждаше къде стъпва и едва не падна отново, когато краката му се оплетоха в някакво препятствие, което му заприлича на дрипа.

Топла дрипа: още един стъпкан от побеснелите хора нещастник.

Жертва, каквато тепърва можеше да се окаже Мара!

В този миг от арената изригна фонтан от енергии и обагри небето с калейдоскоп от цветове. Тълпата зарида в ужас, глави се заобръщаха и зяпнаха нагоре. Тласнати от нездраво любопитство, някои безразсъдно се опитваха да спрат, за да видят по-добре страховитата гледка.

Кевин и Люджан се възползваха от краткия отдих, за да стигнат до стената, където около тях се стегна преграда от воини в зелено, островче на спокойствие сред бурното човешко море. Докато мидкемиецът оставяше на земята разтрепераната си господарка, над хаоса прокънтя глас:

— Това, че сте живели така от векове, не оправдава тази жестокост. Всички тук днес ще бъдат съдени, защото всички заслужават съд.

Магьосникът. Миламбер. Кевин изпита неудържима гордост, че мъж от Мидкемия бе дръзнал да се опълчи с праведна страст на падението на цураните.

Тълпата като че ли се люшна назад.

— Има глупаци, които ще се задържат тук — извика Люджан. — Трябва да отведем господарката безопасно вкъщи.

Кевин посегна да хване Мара, видя кръв по ръката си и си спомни за ножа. Понечи да го даде на Люджан, но той рязко поклати глава.

— Не видях, че си взел това, и очите ми са слепи, ако го използваш в защита на господарката.

Войниците, се стегнаха в плътен кордон с Мара, Кевин и носачите в центъра. По навик робите застанаха по местата си до прътите на носилката.

И тогава гласът на магьосника отекна над стадиона със свръхестествена сила:

— Вие, които се наслаждавате на смъртта и злочестието на други, вижте как сами ще понесете разрухата!

— По дяволите носилката! — извика Кевин. — Да бягаме!

Все още не на себе си от потреса, Мара успя да викне:

— Трябва да бягаме, да!

По заповед на Люджан оставиха носилката, стражите се — престроиха и стремглавият бяг на живот и смърт започна отново.

Вятър изплющя от арената, надигна нови викове и развя перата на офицерските шлемове. Кевин настръхна и се удиви на усещането, което почти бе забравил, откакто бе напуснал родния си свят: студ. На Келеуан никой естествен вятър не можеше да носи такъв леден лъх.

Сякаш в отговор гласът на Миламбер прокънтя:

— Треперете, окаяни, че аз съм Сила!

Пронизителен вой се понесе във въздуха, щом кордонът на Акома затича стремглаво към долното стълбище. Напорът на вятъра се усили, когато Миламбер изрева:

— Вятър!

Вихърът връхлетя с оглушителен вой. Воня на смърт се понесе във въздуха и Кевин и верните воини се задавиха. Напираха надолу и вдишваха с раздраните си дробове. Лицето на Мара пребледня, но тя тичаше, без да изостава от свитата си, по стръмните стъпала.

Глух стон разтърси камъните. Сътворен от нещо не от този свят, звукът изтерза ушите, по-нисък от всички нормални звуци.

Воините ускориха крачката си, а Кевин хвана Мара за китката, за да й помогне надолу по последните стъпала. Сенките злокобно помръкнаха, въздухът потъмня и слънцето изчезна. Облаци се струпаха над стадиона и закръжиха в чудовищен въртоп.

Кевин изобщо не се усъмни, че в центъра на всичко това е Миламбер. Отхвърли страха си със смях.

— Ще направи адско зрелище!

Мара, която тичаше останала без дъх до него, го погледна объркано и Кевин със закъснение осъзна, че е превключил на езика на Кралството. Повтори думите си на цурани. Тя се усмихна храбро.

Най-сетне стълбището свърши и още гвардейци се вляха в редиците и подсилиха защитното каре около господарката си. Външните редици сплетоха оръжия и поеха по булеварда. Зад тях гласът на магьосника прогърмя:

— Дъжд!

Небесата се разтвориха и ледени капки посякоха въздуха. И последната светлина угасна. Кевин присви очи срещу стихията и затича, стиснал Мара за китката. Тропотът на тежките дъждовни капки по настилката се смеси с шляпането на бягащи крака. Виковете на тълпата сякаш се приглушиха, потиснати от отчаяние и безнадеждност.

— Не спирай — викна Кевин.

Още няколко стъпки — и дъждът започна да отслабва.

А после Миламбер извика:

— Огън!

Общ вик на ужас изригна от стадиона. Пламъци засвяткаха през облаците, които все още плискаха леден дъжд. Накъсани мълнии раздраха небето.

Мара изпищя. В коприните, покриващи главата й, разцъфтяха пламъци. Кевин бързо ги изгаси с ръце и затичаха пак.

— Натам! — викна Люджан и посочи. На сто разтега от тях, отвъд димящия кръг от локви и огън, слънчевата светлина грееше ведра и непокътната.

Кевин дръпна Мара за ръката и затичаха колкото им сили държат, но въпреки това тези сто разтега се проточиха като мили.

А след това се озоваха под слънцето.

Войниците забавиха, за да си поемат дъх. Улиците представляваха кипяща маса от уплашени хора и войници, готови за бой, за да защитят господарите си. Кевин се възползва от краткия отдих, за да погледне назад. Безумието над амфитеатъра не беше спряло. Огънят валеше на зловещи бледи резки, виковете на издъхващите се сливаха в оглушителен вой.

Улиците бяха претъпкани със страдалци. Опърлени оцелели тичаха да се спасят. Мнозина бяха нападали по очи от страх, а други правеха защитни знаци против гнева на боговете.

И тогава земята се разлюля с глухо буботене. — Земетресение! — извика Кевин. — Към онзи вход! Бързо!

Втурнаха се под арката на някаква пивница и се присвиха под широкия свод. Земята продължаваше да се люлее. Хората по улицата западаха от силния трус, а от вътрешността на пивницата се разнесоха писъци, когато таванските греди рухнаха и отгоре се посипа вар и парчета зидария. Глинени чаши се пръснаха и задрънчаха. Навън по уличната настилка се посипаха покривни плочи, корнизи и парапети, трошаха се и се пръскаха. Рухваха тераси, оплискани в кръв хора падаха като захвърлена смет.

Трусът се усили. По дължината на широката улица пробяга издуваща се вълна и въздухът прокънтя от трясъка на цепещи се греди и зидария. Кевин надви надигащата се земя в усилие да стигне до Мара, но двама войници вече лежаха над нея, заслонили я с телата си.

Безумието бушуваше и бушуваше. Самата земя се гърчеше като ранено същество. Откъм стадиона шумът от къртещи се и падащи камъни ехтеше с грохота на лавина.

После земята се смири между един удар на сърцето и следващия. Настъпи тишина и слънцето грейна през мъгла от вдигнал се прах. Улицата бе в развалини, бойно поле от отломки и стенещи ранени. Затиснати от рухнали камъни, премазани от нападали греди, лежаха смълчаните окървавени мъртви.

Кевин се надигна и помогна на Мара да стане.

Едва потисна подтика си да я целуне. Вместо това оправи косата й и съживи искрата на едната й смарагдова обеца. Въздъхна разтреперано.

— Имахме късмет. Представяш ли си какво трябва да е било в стадиона?

Очите на Мара бяха широко отворени от шока. Тя не направи никакъв опит да прикрие треперенето си, но в гласа й имаше мрачна, желязна нотка.

— Можем само да се надяваме, че лордът на Минванаби се е задържал твърде дълго на игрите.

След това, сякаш рухналата красота наоколо изведнъж я нарани, махна отсечено на Люджан и заповяда:

— Към градската ми къща, веднага!

Аракаси се появи по-късно, прашен и с опърлено облекло.

Далече от арената и района на гнева на Миламбер, къщата на Акома не беше пострадала много. Но сега десетина воини пазеха външната врата, а други стояха на стража в двора.

Началникът на шпионите влезе с котешка предпазливост. Отпусна се чак когато видя Люджан в коридора.

— Боговете да ни опазят дано, успял си — каза Люджан с хриплив от вълнение глас.

След секунди Аракаси бе на горния етаж и се поклони на Господарката на Акома.

Мара седеше на куп възглавнички, току-що изкъпана, но все още пребледняла от възбудата през деня. Под домашния й халат се показваше ожулено коляно, а очите й бяха помръкнали от грижа, която се разсея, щом видя своя Главен шпионин.

— Аракаси! Добре си дошъл. Какви новини носиш?

Началникът на шпионите отлепи чело от земята и промърмори:

— С извинението на милейди.

И попи кръвта по бузата си с някакъв мръсен парцал.

Мара махна на една слугиня и тя изтича да донесе лечебни мехлеми и леген.

— Раната е незначителна, господарке — каза Аракаси. — Един се опита да се възползва от суматохата, за да ме ограби. Мъртъв е.

— Да ограби слуга? — усъмни се Мара. Извинението беше прозрачно. По-вероятно Началникът на шпионите беше рискувал живота си заради нея, но тя се съобрази с желанието му и реши да не го притеснява с повече въпроси.

Слугинята се върна с лекарствата и Аракаси, макар да изглеждаше раздразнен, се остави да се погрижат за лицето му.

Докато слугинята почистваше раната му, Мара попита:

— А останалите войници?

— Върнаха се с мен — отвърна Аракаси неоправдано сприхаво. Погледна сърдито слугинята, след което довърши доклада си: — Макар че един понесе удар в главата от падащи грънци, ако можете да повярвате, и вероятно ще умре.

Мара гледаше мръсотията и кръвта по кърпата.

— Това е повече от драскотина. Вижда се костта. — И добави въпроса, който я пареше отвътре: — А градът?

Аракаси избута ръката на слугинята и с движение, бързо като на хищник, грабна чист парцал и го притисна до раната си.

— Милейди не бива да се притеснява за болежките на слуги.

— А слугите бива ли да се притесняват да помагат на господарките си, като рискуват имперски обвинения за даване на оръжие на роб? Не. — Вдигна ръка, щом Аракаси си пое дъх да й отвърне. — Не отговаряй. Люджан се кълне, че не е видял. Имало е нож, който са намерили окървавен в кухненския килер, но готвачът настоява, че е клал с него пилета.

Аракаси се изкикоти.

— Точно така! Пилета.

— Именно. Сега отговори на въпроса ми — настоя Мара.

— Всичко е в хаос — започна сериозно Аракаси. — Има пожари навсякъде и много ранени. Кентосани изглежда като опустошен от нашественическа армия в кварталите около стадиона. Военачалникът се е оттеглил позорно, унизен от Великия Миламбер. Загинали са много невинни. Обзалагам се, че Алмечо ще сложи край на жалкия си живот до ден.

— А императорът?

— Небесната светлина е в безопасност — каза Аракаси. — Но Имперските бели са изтеглени от всички части на двореца, освен фамилния сектор, където пазят императора и децата му. Гвардията на Съвета остава, на дежурство, но без заповедите на Военачалника няма да действат. Може да се предположи, че до вечерта верността ще надделее и всеки отряд ще се върне при своя господар. Познатите ни правила временно са отменени, след като Съветът е отслабен, а Военачалникът — посрамен. — Аракаси сви рамене. — Няма никакъв закон, освен закона на силата.

Мара се смрази. Стаята изведнъж й се стори помръкнала. Плесна на слугите да запалят светилниците и да донесат вечеря и каза:

— Люджан трябва да чуе това. Мислиш ли, че може да ни нападнат?

Аракаси въздъхна.

— Кой може да знае? Навън цари безумие. Но ако рискувам с предположение, вероятно сме в безопасност за нощта. Ако Господарят на Минванаби е оцелял от разрушенията, най-вероятно се крие в жилището си като нас, отчита загубите си и чака вест, че здравият разум се е върнал на улиците.

Слугата дойде бързо. Люджан влезе с него. Мара посочи на Бойния водач да седне и нареди да налеят чоча. Отпи от горещата течност, докато Люджан увещаваше Аракаси да намаже раната му с мехлем. Щателното описание на воина на забрали рани беше достатъчно да уплаши и най-храбрия, а храбростта на Аракаси произтичаше главно от упоритост. Обзета от съжаление към навъсения си Главен шпионин, но не чак толкова, че да му позволи да се измъкне, без да го превържат вещите ръце на Люджан, Мара реши да се намеси.

— Ако Алмечо отнеме живота си, трябва да се свика Съветът.

— Да. За избор на нов Военачалник. — Аракаси си взе питка с месо и отхапа.

— Всеки, който присъства на избора, ще поеме тежки рискове — каза Люджан. — Няма ясен приемник на титлата.

Но тази опасност, колкото и да беше явна, не беше най-лошата.

— Ако изобщо някога присъствието на Акома на съвета бъде наложително, то ще е за избор на приемника на Алмечо — каза Мара. — Само петима Господари командват достатъчно воини, за да съперничат за титлата, и един от тях е Десио от Минванаби. Не трябва изобщо да се допусне претенцията му да успее.

— Ти сключи сделки, господарке — вметна Аракаси. — Спечели достатъчно обещани гласове, за да може да наложиш влияние. Но след като обичайният ред е съборен, смееш ли да разчиташ, че ще присъстват благонадеждни хора? Смееш ли да рискуваш?

— Не може да има по-голям риск от това Десио да облече бялото и златното — отвърна уморено Мара.

— Възможно ли е да се случи това? — попита Люджан.

— При нормален ход на събитията, не. Но сега…? — Началникът на шпионите сви рамене. — Тази сутрин можеше ли някой от нас да допусне, че е възможно управлението на Алмечо да свърши с позор до залез-слънце?

Нощта зад прозореца сякаш изведнъж стана повече от тъмна. Заплашена от трупащите се страхове, Мара закопня за утешителната прегръдка на Кевин. Но той беше навън с воините и помагаше да поправят съборената на места от земетресението ограда. Миламбер обаче беше счупил не само камъни и глави в опълчването си на Военачалника. Деянието му беше подронило цялата йерархия в империята и прахта щеше да се сляга още дълги дни.

— Изглежда, ще трябва да сме готови за всякаква възможност — заяви твърдо Мара. — Аракаси, ще ни трябваш в града. Бъди в течение на всякакви слухове. Скоро силите в империята ще променят курса си и ако не сме очертали грижливо пътя си, може да бъдем съкрушени в задкулисната игра.

Последва напрегната и безсънна нощ. Древното жилище в Кентосани не беше нападано от столетия, но воините трябваше да са сигурни, че портите и всички подходи ще удържат на атака.

От града се носеха звуци от улични боеве, по улиците се чуваха бягащи стъпки. Дали бяха хора, бягащи от крадци, или убийци, пратени да намушкат врагове — никой зад сигурното укритие на стените не смееше да отвори портите, за да разбере.

Три часа след свечеряване Ударен водач Кенджи се върна с рана от меч в рамото и с накълцана от тежък бой кожена броня. Намери Мара в кухнята, увлечена в разговор с Джикан за хранителните запаси при положение на обсада.

— Саджайо бяха пометени от тълпата — докладва Кенджи и се намръщи от болка, щом посегна да развърже бронята си.

— Недей — каза Мара. — Ще повикам някой роб да ти помогне.

Кенджи все едно не я чу. Стисна зъби и продължи доклада си.

— Двамата с мен ги загубих. Единият умря в бой. Другият загина, когато заваля огънят. Тълпата ме отнесе много настрани и не можах да се върна веднага. Гъсти тълпи нахлуха в храмовия квартал, подгонени от страх за живота си. Опитах се да мина покрай брега, но кейовете са рухнали от земетресението.

Дойде повиканият от Мара роб и помогна на Кенджи с бронята. Раната на Ударния водач кървеше, копринената подплънка под лакираната кожа беше зацапана с червени петна.

— Имаше метежи, господарке. — Кенджи изохка, пребледня от болка и продължи с усилие: — Бедните и рибарите от крайбрежния квартал започнаха да плячкосват дюкяните и пристаналите баржи.

Мара погледна разтревожено Джикан, който бе забелязал аленото сияние от пожари и с основание беше предсказал пагубните последици за търговията.

— Някои от складовете са разграбени — продължи Кенджи. — Цели тълпи се стекоха към имперския квартал да искат храна и подслон.

— Добре си се справил — каза Мара. — Сега си почини и остави да се погрижат за раните ти.

След като изведоха Кенджи да го сложат да легне, Мара се посъветва с Люджан и избраха офицер да доведе подкрепления от най-близкия гарнизон на Акома.

Небето беше нашарено от блясъка на бушуващи пожари и улиците не бяха безопасни за никого. След като пратеникът тръгна, Люджан каза загрижено:

— Да се молим на боговете враговете ни да са също толкова объркани като нас.

— Да — отвърна Мара. — Това ни остава. Да се молим.