Скандинавска митология

Децата на Локи

Локи бил красавец и го знаел. Хората искали да го харесват, искали да му вярват, но той бил в най-добрия случай непостоянен и нехаен, а в най-лошия — неприятен и зъл. Оженил се за жена на име Сигюн, която била щастлива и красива, когато Локи я ухажвал и се оженил за нея, но след това винаги изглеждала така, сякаш очаква лоша новина. Тя му родила син Нарфи и скоро след това и още един син, Вали.

Понякога Локи изчезвал за дълго време и тогава Сигюн изглеждала така, сякаш очаква възможно най-лошата новина, но Локи винаги се връщал при нея. Тогава очите му шарели и изглеждал гузен, а също и така, като че ли наистина е много доволен от себе си.

Три пъти заминавал, три пъти се връщал — рано или късно.

Третия път, когато се върнал, Один го извикал при себе си.

— Сънувах сън — казал мъдрият едноок бог. — Имаш деца.

— Имам син Нарфи. Добро момче, макар че трябва да призная, че невинаги слуша баща си, а също и още един син, Вали, послушен и сдържан.

— Не тези. Имаш още три деца, Локи. Измъкваш се, за да прекарваш дните и нощите си в земите на ледените великани е великанката Ангрбода. И тя ти е родила три деца. Видях ги в съня си и виденията ми казват, че в бъдеще те ще бъдат най-големите врагове на боговете.

Локи не казал нищо. Опитал се да прилича на засрамен, но успял просто да изглежда доволен от себе си.

Один извикал боговете начело с Тир и Тор и им казал, че ще пътуват далече в Йотунхейм, замята на великаните, за да доведат децата на Локи в Асгард.

Боговете тръгнали към земята на великаните, преодолявайки много опасности, и накрая стигнали до крепостта на Ангрбода. Тя не ги очаквала и била оставила децата си да играят в голямата зала. Боговете се стреснали, когато видели какви са децата на Локи и Ангрбода, но това не ги спряло. Хванали ги и понесли. Най-голямото, завързано за обеления ствол на един бор. На второто запушили устата с намордник, направен от възлеста върба, и завързали въже около шията му като каишка. Третото дете вървяло до тях, мрачно и стряскащо.

Тези, които били отдясно на третото дете, виждали красиво младо момиче, а тези отляво се опитвали да не поглеждат към него, защото виждали сред тях да върви мъртво момиче с разложени черна плът и кожа.

— Забеляза ли нещо? — обърнал се Тор към Тир на третия ден от пътуването им обратно през земята на ледените великани. Били спрели да пренощуват на една малка полянка и Тир почесвал косматата шия на второто дете на Локи с огромната си ръка.

— Какво?

— Великаните не ни преследват. Дори и майката на тези същества не идва след нас. Сякаш искат да отведем децата на Локи от Йотунхейм.

— Това са глупави приказки — отговорил Тир, но докато го изричал, потреперил въпреки топлината на огъня.

След още два дни тежко пътуване те стигнали в двореца на Один.

— Това са децата на Локи — казал кратко Тир.

Първото от децата на Локи, завързано за боровото дърво, сега било по-дълго от дървото. Казвало се Йормунгундър и било змия.

— За дните, които го носихме насам, е пораснало много — казал Тир.

— Внимавай. Може да плюе изгаряща черна отрова — добавил Тор. — Плю и по мен, но не улучи. Затова завързахме така главата му за дървото.

— То е дете — казал Один. — Все още расте. Ще го изпратим там, където не може да навреди на никого.

Один отвел змията на брега на морето, което лежи отвъд всички земи, морето, което заобикаля Мидгард, и там, на брега, освободил Йормунгундър и наблюдавал как се плъзва и потъва във вълните, а след това отплува надалече, извивайки се в кръгове и спирали.

Один наблюдавал с едното си око змията, докато се изгубила на хоризонта, и се чудел дали е постъпил правилно. Не знаел. Направил това, което му казали сънищата, но сънищата знаят повече от онова, което разкриват дори и на най-мъдрия от боговете.

Змията щяла да расте под сивите води на световния океан, да расте, докато обхване земята. Хората щели да наричат Йормунгундър змията на Мидгард.

Один се върнал в голямата зала и заповядал на дъщерята на Локи да пристъпи напред.

Втренчил се в момичето. От дясната страна на главата ѝ бузата ѝ била бяла и розова, окото ѝ било като зелените очи на Локи, устните ѝ били плътни и аленочервени. От лявата страна на лицето ѝ кожата била на петна и набраздена, белязана с раните на смъртта. Мъртвото ѝ око било разложено и бледо, устата ѝ без устни била безжизнена и разтегната над кафявите ѝ зъби.

— Как ти викат, момиче? — попитал бащата на всички.

— Наричат ме Хел — отговорила тя. — Ако ти е угодно, отецо на всички.

— Ти си любезно дете — казал Один. — Признавам го.

Хел не казала нищо, само го погледнала със зеленото си око — студено като парченце лед, и с бледото си око — угаснало, празно и мъртво, и той не видял у нея страх.

— Ти жива ли си? — попитал той момичето. — Или се труп?

— Аз съм си просто аз, Хел, дъщеря на Ангрбода и Локи — отговорило момичето. — И най-много харесвам мъртвите. Те са простички същества и ми говорят с уважение. Живите ме гледат с отвращение.

Один се втренчил в момичето и си спомнил съня си. Тогава казал:

— Това момиче ще е владетелката на най-мрачното от мрачните места и повелителката на мъртвите на деветте свята. Тя ще е владетелката на онези нещастни души, които не умират с достойна смърт, а от болест, старост, при нещастен случай или при раждане. Воините, които умират в битка, винаги ще идват тук при нас, във Валхала. Но мъртвите, които са умрели по друг начин, ще бъдат нейните хора, които ще живеят с нея в мрака.

За първи път, откакто я взели от майка ѝ, момичето Хел се усмихнало с половината си уста.

Один отвел Хел в света на мрака и ѝ показал огромната зала, в която щяла да приема поданиците си, наблюдавайки я, докато тя давала имена на нещата около нея.

— Ще нарека купата си Глад — казала Хел. Взела един нож. — Това се нарича Бедствие. А леглото ми се нарича Инвалидност.

Один се справил с две от децата на Локи и Ангрбода. Едното в океана, другото в мрака под земята. Но какво да прави с третото?

Когато довели от земята на великаните третото, най-малкото дете на Локи, то било колкото малко кученце и Тир го галел по шията и главата и играел с него, като първо свалял върбовия му намордник. То било малко вълче, сиво и черно, имало очи е цвят на тъмен кехлибар.

Вълчето ядяло месото си сурово, но говорело като човек на езика на боговете и хората и било много гордо. Малкото зверче се наричало Фенрир. То също растяло бързо. Един ден било голямо колкото вълк, на другия — колкото пещерна мечка, а на следващия — колкото огромен лос.

Боговете се страхували от него — всички, освен Тир. Той все така играел и тичал с вълчето и само той всеки ден го хранел. И всеки ден звярът изяждал повече от предишния, и всеки ден растял и ставал по-силен и по-свиреп.

Один наблюдавал с лошо предчувствие как детето вълк расте, защото в съня му вълкът присъствал на края на всичко и последното, което виждал, в който и да е от сънищата си за бъдещето, били топазовите очи и острите бели зъби на Фенрис Вълка, както наричали Фенрир.

Боговете се събрали и решили да оковат Фенрир.

В ковачниците си изработили тежки вериги и окови и ги отнесли при него.

— Ето — казали те, сякаш предлагали нова игра.

— Толкова бързо порасна, Фенрир. Време е да изпитаме силата ти. Направихме най-здравите окови и вериги. Мислиш ли, че можеш да ги разкъсаш?

— Мисля, че мога — отговорил Фенрис Вълка. — Завържете ме.

Боговете завързали тежките вериги около Фенрир и сложили лапите му в оковите. Той чакал неподвижно, докато свършили. Усмихвали се един на друг, когато оковавали огромния вълк.

— Сега — извикал Тор.

Фенрир напрегнал мускулите на краката си и оковите се счупили като сухи клонки.

Огромният вълк започнал да вие към луната, вой на тържество и радост.

— Разкъсах веригите ви — казал той. — Не го забравяйте.

— Няма да забравим — отговорили боговете.

На следващия ден Тир отишъл да даде месо на Фенрир.

— Разчупих веригите — казал Фенрир. — Счупих ги много лесно.

— Така е — отговорил Тир.

— Мислиш ли, че отново ще ме изпитват? Всеки ден пораствам все повече и ставам все по-силен.

— Ще те изпитват отново. Залагам дясната си ръка — отговорил Тир.

Вълкът продължавал да расте, а боговете отишли в ковачниците, където приготвили нови вериги. Всяка една от брънките им била прекалено тежка, за да я вдигне обикновен човек. Металът на веригите бил най-здравият метал, който успели да намерят — желязо от земята, смесено с желязо, паднало от небето. Нарекли веригите Дроми.

Откарали ги при спящия Фенрир.

Вълкът отворил очи.

— Пак ли? — попитал той.

— Ако се измъкнеш от веригите, тогава всички светове ще узнаят за величието ти и силата ти. Ще бъдеш най-прославеният. Ако вериги като тези не могат да те удържат, тогава силата ти е по-голяма от силата, на който и да е от боговете или великаните.

Фенрир кимнал и погледнал веригите, наречени Дроми, по-големи от всички вериги, по-здрави от най-здравите окови.

— Няма слава без опасност — изрекъл след известно време вълкът. — Мисля, че мога да разкъсам тези вериги. Оковете ме.

Оковали го.

Огромният вълк започнал да се изпъва и напряга, но веригите издържали. Боговете се спогледали и в очите им се появило тържество, но огромният вълк започнал да се извива, да се върти и да рита с крака, напъвал всеки свой мускул, впрягайки цялата си енергия. Очите му пламнали и на устата му избила пяна.

Докато се извивал, Фенрир ръмжал. Борел се с всички сили.

Боговете несъзнателно отстъпили назад и добре, че го направили, защото веригите се пропукали и след това се счупили с такава сила, че парчетата полетели далече из въздуха и дълги години след това боговете намирали части от оковите, забити в стволовете на огромни дървета или в склоновете на планината.

— Да! — извикал Фенрир и завил победоносно като вълк и като човек.

Забелязал, че боговете, които наблюдавали борбата му, сякаш не се радвали на неговия успех. Дори и Тир. Фенрир, детето на Локи, се замислил за това и за други неща.

С всеки изминал ден Фенрис Вълка започнал да става все по-гладен и по-гладен.

Один разсъждавал, мислил и премислял. Имал цялата мъдрост от кладенеца на Мимир, както и мъдростта, която получил, докато висял като жертва от дървото на живота. Най-накрая извикал при себе си светлия елф Скирнир, пратеника на Фрей, и описал веригите, наречени Глейпнир. Скирнир препуснал с коня си по моста дъга към Сварталфхейм с инструкции за джуджетата как да създадат вериги като никои други, които някога били правени.

Джуджетата изслушали Скирнир, който описал поръчката, потръпнали и назовали цената си. Скирнир приел, както му казал Один, макар че цената била висока. Джуджетата събрали съставките, които им трябвали, за да направят Глейпнир.

Ето шестте неща, които събрали:

Първо, шума от котешките стъпки.

Второ, брадата на жена.

Трето, корените на планина.

Четвърто, сухожилията на мечка.

Пето, гласа на риба.

Шесто и последно, слюнката на птица.

И от всички тях направили Глейпнир. (Казвате, че не сте виждали такива неща? Разбира се, че не сте. Джуджетата ги използвали всичките и вече не съществуват.)

Когато свършили, джуджетата дали на Скирнир една дървена кутия. В нея имало нещо, което приличало на дълга копринена панделка, гладко и меко. Било почти прозрачно и леко като перце.

Скирнир препуснал обратно към Асгард с кутията. Пристигнал късно вечерта, след залез-слънце. Показал на боговете какво е донесъл от работилницата на джуджетата и те се удивили от това, което видели.

Всички отишли заедно на брега на Черното езеро и извикали Фенрир по име. Той дотичал, както идва куче, щом го повикат, и боговете се учудили колко голям и силен е станал.

— Какво има? — попитал вълкът.

— Намерихме най-здравата верига от всички — отвърнали те. — Дори и ти няма да успееш да я скъсаш.

Вълкът издул гърди и казал гордо:

— Мога да скъсам всяка верига.

Один разтворил ръка и показал Глейпнир, който проблеснал на лунната светлина.

— Това? — казал вълкът. — Това е просто нищо.

Боговете дръпнали панделката, за да му покажат колко е здрава.

— Ние не можем да я скъсаме — казали те.

Вълкът погледнал с присвити очи копринената панделка, която проблясвала като следа от охлюв или лунна светлина по морските вълни, и се обърнал, без да прояви интерес.

— Не — отговорил той. — Донесете ми истински вериги, истински окови, тежки и огромни, и тогава ще ви покажа силата си.

— Това е Глейпнир — казал Один. — Той е по-здрав от които и да било вериги или окови. Страх ли те е, Фенрир?

— Да ме е страх? Нищо подобно. Но какво ще стане, ако разкъсам тънка панделка като тази? Мислите ли, че ще получа известност и слава? Че хората ще се събират и ще казват: „Знаете ли колко силен и могъщ е Фенрис Вълка? Толкова е силен, че може да скъса копринена панделка!“. И да разкъсам Глейпнир, никой няма да ме възхвалява.

— Страх те е — отговорил Один.

Огромният звяр подушил въздуха.

— Усещам измама и предателство — изрекъл той и кехлибарените му очи проблеснали на лунната светлина. — И макар да мисля, че вашият Глейпнир е само една копринена панделка, няма да се съглася да ме завържете с нея.

— Ти? Ти, който разкъса най-здравите и най-тежките окови, съществували някога? Страхуваш се от тази панделка? — казал Тор.

— Не се страхувам от нищо — изръмжал вълкът. — По-скоро мисля, че вие, дребни същества, се боите от мен.

— Ти не си глупав, Фенрир — почесал брадата си Один. — Тук няма никакво предателство. Но разбирам нежеланието ти. Само истински смел воин ще се съгласи да го завържат с възли, които не може да разкъса. Като баща на боговете те уверявам, че ако не успееш да разкъсаш една панделка като тази — една наистина копринена панделка, както ти казваш — тогава няма да има причина ние, боговете, да се страхуваме от теб, ще те пуснем на свобода и ще можеш да си отидеш.

— Лъжеш, отецо на всички — извил протяжно вълкът. — Лъжеш така, както някои хора дишат. Ако ме завържете с нещо, от което не мога да избягам, тогава не вярвам, че ще ме освободите. Мисля, че ще ме оставите тук. Мисля, че имате намерение да ме изоставите, да ме измамите. Не съм съгласен да ме завържете с тази панделка.

— Хубави думи, смели думи — отговорил Один. — Думи, които да скрият опасенията ти, че ще докажем, че си страхливец, Фенрир. Боиш се да бъдеш завързан с копринената панделка. Няма нужда от повече обяснения.

Езикът на вълка увиснал от устата му и той се засмял, показвайки остри зъби, всеки от тях голям колкото човешка ръка.

— Вместо да поставяте под съмнение смелостта ми, аз ви предизвиквам да докажете, че не планирате измама. Може да ме завържете, ако един от вас сложи ръката си в устата ми. Аз ще я стисна леко със зъбите си, но няма да отхапвам. Ако няма измама, ще отворя устата си, когато успея да скъсам панделката или когато вие ме освободите, и тогава ръката ще остане невредима. Ето това е. Заклевам се, че ако някой от вас постави ръката си в устата ми, можете да ме завържете с панделката. И така. Чия ще е тази ръка?

Боговете се спогледали. Балдур погледнал Тор, Хеймдал погледнал Один, Хьонир погледнал Фрей, но нито един от тях не помръднал. Тогава Тир, синът на Один, въздъхнал, пристъпил напред и вдигнал дясната си ръка.

— Аз ще сложа ръката си в устата ти, Фенрир — казал Тир.

Фенрир легнал на една страна и Тир сложил ръката си в устата му точно както правели, когато Фенрир бил малко вълче и двамата си играели заедно. Фенрир затворил внимателно уста, докато зъбите му стиснали ръката на Тир в китката, без да наранява кожата, и затворил очи.

Боговете го завързали с Глейпнир. Бляскава следа от охлюв обвила огромния вълк, завързвайки краката му така, че той вече не можел да се движи.

— Готово — казал Один. — Сега разкъсай оковите си, Фенрир. Покажи на всички ни колко си силен.

Вълкът се извивал и се борил, издувал и напъвал всеки мускул и всеки нерв, за да разкъса панделката, с която бил завързан. Но колкото повече се борел, толкова по-трудна ставала задачата му и при всеки напън лъскавата панделка ставала по-здрава.

Отначало боговете хихикали. След това започвали да се кискат. Най-накрая, когато се уверили, че звярът не може да се освободи, те се разсмели.

Само Тир мълчал. И не се смеел. Усещал острите зъби на Фенрис Вълка върху китката си, мокрия и топъл език на Фенрис Вълка върху дланта и пръстите си.

Фенрир спрял да се бори. Останал да лежи неподвижно. Ако боговете смятали да го освободят, щели да го направят в този момент.

Но те само се разсмели още повече. Гръмогласният кикот на Тор, по-силен от гръмотевици, се смесил със сухия смях на Один, с подобния на камбанен звън смях на Балдур…

Фенрир погледнал към Тир. Тир отвърнал смело на погледа му. След това затворил очи и кимнал.

— Направи го — казал той.

Фенрир захапал китката на Тир.

Тир не издал звук. Той просто обхванал с лявата си ръка чуканчето на дясната и го стиснал с всички сили, за да започне кръвта да капе, вместо да блика на силна струя.

Фенрир наблюдавал боговете, които хванали единия край на Глейпнир, промушили го през голям колкото планина камък и го завързали под земята. След това ги гледал как взимат друг камък и с него набиват първия по-дълбоко, отколкото и най-дълбокия океан.

— Измамнико Один! — извикал вълкът. — Ако не ме беше излъгал, щях да съм приятел на боговете. Но страхът ти те издаде. Ще те убия, отецо на боговете. Ще чакам до края на всичко и ще погълна слънцето и луната. Но най-голямо удоволствие ще ми достави това да убия теб.

Боговете внимавали да не се приближават до челюстите на Фенрир, но докато забивали скалата по-дълбоко, той се извил и щракнал със зъби към тях. Богът най-близо до него запазил самообладание, забил меча си в горната част от устата на Фенрир. Дръжката на меча се заклещила в долната челюст на вълка и така устата му останала отворена и не можела да се затвори.

Вълкът изръмжал нечленоразделно и от устата му потекла слюнка, превръщайки се в река. Ако човек не знаел, че това е вълк, щял да си помисли, че е малка планина с пещера, от която извира река.

Боговете си тръгнали от това място, където реката от слюнка се вливала в тъмно езеро, без да говорят. Но когато се отдалечили достатъчно, те се посмели още малко и започнали да се тупат един друг по раменете и се усмихвали с широките усмивки на онези, които смятат, че наистина са извършили нещо много умно.

Тир нито се усмихвал, нито се смеел. Той превързал чуканчето, стегнато с парче плат, и тръгнал редом с боговете към Асгард, без да проговори.

Ето това е историята за децата на Локи.