Скандинавска митология

I

Не съществува нещо, което да не обича слънцето. То ни дава топлина и живот, то стопява безмилостните снегове и ледове на зимата, то кара растенията да растат и цветята да цъфтят. То ни дава дългите летни вечери, когато тъмнината никога не идва. То ни спасява от жестоките дни на зимата, когато тъмнината изчезва само за няколко часа и слънцето е студено и далечно като бледото око на мъртвец.

Лицето на Балдур греело като слънце — той бил толкова красив, че озарявал всяко място, където влизал. Балдур бил вторият син на Один и бил обичан както от баща си, така и от всички. Той бил най-мъдрият, най-благият, най-сладкодумният от всички аси. Той отсъждал и всички се удивявали от неговата мъдрост и справедливост. Домът му, замъкът Брейдаблик, бил изпълнен с радост, музика и знание.

Жена на Балдур била Нана и той обичал единствено нея. Синът им Форсете растял и се виждало, че ще бъде толкова мъдър съдия, колкото и баща му. Всичко било наред в живота на Балдур и в неговия свят, но имало и едно изключение.

Той сънувал лоши сънища.

Сънувал, че ще настъпи краят на света и че слънцето и луната ще бъдат изядени от един вълк. Сънувал за безкрайна болка и смърт. Сънувал за мрак, за това, че е хванат в капан. В сънищата му братя убивали братя и никой не се доверявал на никого. В сънищата му нова ера щяла да дойде на света, ера на размирици и убийства. Балдур се събуждал, облян в сълзи и по-разтревожен, отколкото човек може да си представи.

Той отишъл при боговете и им казал за кошмарите си. Никой от тях не знаел какво значат тези сънища и те също се разтревожили — всички, с изключение на един.

Когато чул Балдур да говори за лошите си сънища, Локи се усмихнал.

Один се заел да разбере причината за сънищата на своя син. Сложил си сивото наметало и широкополата шапка и когато хората го питали за името му, казвал, че е Скитник, син на Воин. Никой не знаел отговорите на въпросите му, но му казали за една пророчица, мъдра жена, която разбирала сънищата. Казали, че тя можела да му помогне, но отдавна била мъртва.

Гробът на тази мъдра жена се намирал на края на света. Отвъд него, на изток, било царството на мъртвите, които не били паднали в битка, и в него царувала Хел, дъщерята на Локи от великанката Ангрбода.

Один тръгнал на изток и спрял, когато стигнал до гроба.

Бащата на всички бил най-мъдрият сред асите и дал едното си око за още мъдрост.

Той застанал до гроба на края на гората и на това място извикал най-тъмните руни и призовал стари, отдавна забравени сили. Запалил неща и изрекъл неща, и омагьосвал, и настоявал. Буреносният вятър шибал лицето му, а след това стихнал и една жена се изправила пред него от другата страна на огъня, а лицето ѝ останало в сянка.

— Беше тежко пътуване връщането от земята на мъртвите — казала му тя. — Погребана съм тук от толкова дълго време. Дъжд и сняг са падали върху мен. Не те познавам, човеко, който ме събуди. Как те наричат?

— Наричат ме Скитник — отговорил Один. — Воин беше баща ми. Кажи ми новините от Хел.

Мъртвата мъдра жена се втренчила в него.

— Балдур идва при нас — казала му тя. — Приготвяме медовина за него. Ще има отчаяние в света горе, но в света на мъртвите ще има само радост.

Один я попитал кой ще убие Балдур и отговорът ѝ го стреснал. Попитал кой ще отмъсти за смъртта на Балдур и отговорът ѝ го озадачил. Попитал кой ще скърби за Балдур и тя се втренчила в него през собствения си гроб, сякаш го виждала за първи път.

— Ти не си Скитник — казала тя. Мъртвите ѝ очи просветнали и лицето ѝ се оживило. — Ти си Один, който принесъл себе си в жертва на себе си преди много време.

— А ти не си мъдра жена. Ти си онази, която в живота е била Ангрбода, любимата на Локи, майка на Хел, на Йормунгундър, змията на Мидгард, и на Фенрис Вълка — казал Один.

Мъртвата великанка се усмихнала.

— Върни се у дома, Один — казала тя. — Бягай, бягай обратно в замъка си. Никой вече няма да дойде да ме види, докато мъжът ми Локи не се отърве от оковите си и не се върне при мен и докато не настъпи Рагнарьок, гибелта на боговете, която ще разруши всичко.

И после на това място не останало нищо друго, освен сенки.

Один си тръгнал с натежало сърце, потънал в размисъл. Дори и боговете не могат да променят съдбата и ако искал да спаси Балдур, трябвало да го направи с хитрост и щяла да му е нужна помощ. Имало едно нещо в думите на мъртвата великанка, което го разтревожило.

Защо говореше за Локи, който ще се отърве от оковите си? — чудел се Один. — Той не е вързан. — И след това си помислил: — Все още не.

II

Один не говорил с никого за тази среща, но казал на жена си Фриг, майка на боговете, че сънищата на Балдур са истински и че някой иска да навреди на любимия им син.

Фриг се замислила. Практична както винаги, тя казала:

— Не вярвам в това. Няма да повярвам. Никой не може да мрази слънцето и топлината и живота, които то дава на земята, затова никой не може да мрази сина ми Балдур Красивия. — И се заела да се погрижи това наистина да е така.

Пребродила земята и от всяко нещо, което срещнала, изискала клетва никога да не наранява Балдур Красивия. Говорила с огъня и той обещал да не го изгаря, водата се заклела никога да не го удави, и нито желязото, нито някой от другите метали щели да го порежат. Камъните обещали никога да не нараняват кожата му. Фриг говорила с дървета, със зверове и птици и със създания, които пълзят, летят и се влачат и всяко от тях обещало, че неговите събратя няма да наранят Балдур. Дърветата се съгласили, че нито едно от тях няма да бъде използвано, за да нарани Балдур — дъб и ясен, бор и бряст, бреза и ела. Фриг призовала болестите, говорила с тях и всички болести и недъзи, които могат да наранят или убият човек, се съгласили никога да не докосват Балдур.

Нищо не било прекалено незначително за Фриг, за да го помоли, нищо е изключение на имела — едно пълзящо растение, което живее по дърветата. Сторило ѝ се прекалено малко, прекалено младо и незначително и тя го отминала.

И когато всичко живо се заклело да не наранява сина ѝ, Фриг се върнала в Асгард.

— Балдур е в безопасност — казала тя на асите. — Нищо няма да може да го нарани.

Всички се усъмнили в думите ѝ, дори и Балдур. Фриг взела един камък и го запратила към сина си. Камъкът го прескочил.

Балдур се изсмял радостно и сякаш слънцето изгряло. Боговете се усмихнали. И след това един по един започнали да хвърлят оръжията си по Балдур и всеки един бил изненадан и удивен. Мечовете не го докосвали, копията не пронизвали плътта му.

Всички богове били обзети от радост и облекчение. В Асгард имало само две лица, които не светели от щастие.

Локи нито се усмихвал, нито се смеел. Той наблюдавал боговете, които замахвали към Балдур с мечове и брадви или хвърляли грамадни камъни по него, или се опитвали да го ударят с огромни, чепати тояги и се смеели, когато тоягите и мечовете, камъните и брадвите избягвали Балдур или го докосвали като леки перца. Локи се замислил и се изгубил в сенките.

Другият бил братът на Балдур, Хьод, който бил сляп.

— Какво става? — попитал той. — Някой ще ми каже ли какво става? — Но никой не му отговорил. Той слушал радостния шум на веселието и му се искало да е част от него.

— Сигурно много се гордееш със сина си — казала любезно една жена на Фриг. Фриг не я познавала, но жената се усмихвала широко, когато гледала към Балдур, и Фриг наистина се гордеела със сина си. В крайна сметка всички го обичали. — Но няма ли да го наранят, горкия? Като хвърлят неща така по него? Ако аз му бях майка, щях да се страхувам за сина си.

— Няма да го наранят — отговорила Фриг. — Нито едно оръжие не може да нарани Балдур. Нито една болест. Или камък. Или дърво. Всяко от нещата, които могат да нараняват, се закле пред мен.

— Много хубаво — казала милата жена. — Радвам се. Но сигурна ли си, че не си пропуснала някой?

— Абсолютно никой — отговорила Фриг. — Всички дървета. Не си направих труда да говоря само с имела — той е пълзящо растение, което расте по дъбовете на запад от Валхала. Но е прекалено млад и прекалено малък, за да може да нанесе някаква вреда. От имел не може да се направи тояга.

— Виж ти, виж ти — изрекла милата жена. — Имел, а? Е, ако трябва да ти кажа истината, и аз не бих си правила труда да говоря с него. Прекалено слабичък е.

Милата жена вече напомняла на Фриг за някого, но преди богинята да разбере на кого, Тир взел един огромен камък със здравата си ръка, вдигнал го високо над главата си и го стоварил на гърдите на Балдур. Той се разбил на прах, преди дори и да е докоснал бляскавия бог.

Когато Фриг се обърнала отново да говори с милата жена, тя вече си била отишла и Фриг повече не помислила за нея. Не и в онзи момент.

Локи, в своя собствен образ, тръгнал на запад от Валхала. Спрял пред огромен дъб. Тук-там на дървото висели туфи зелени листа имел с бели плодчета, които изглеждали още по-незначителни, сравнени с величествения дъб. Те растели направо от кората на дървото. Локи разгледал плодчетата, стъбълцата и листата. Помислил дали да не отрови Балдур с плодчетата на имела, но това му се струвало прекалено лесно и просто.

Щом щял да навреди на Балдур, искал да нарани и колкото може повече хора.

III

Слепият Хьод стоял настрани, заслушан във веселието и виковете на задоволство и удивление, и въздъхнал. Макар и сляп, Хьод бил силен, един от най-силните сред боговете и обикновено Балдур винаги се грижел и той да участва. Но този път дори и Балдур го забравил.

— Изглеждаш тъжен — казал познат глас. Бил гласът на Локи.

— Трудно е, Локи. Всички толкова се забавляват. Чувам ги да се смеят. И гласът на Балдур, обичния ми брат, звучи толкова щастливо. Просто ми се иска и аз да съм част от веселието.

— Много лесно можем да поправим това — отвърнал Локи. Хьод не виждал изражението на лицето му, но Локи звучал толкова приятелски, изпълнен с толкова желание да помогне. А всички богове знаели, че Локи е умен. — Дай ми ръката си.

Хьод го направил. Локи сложил нещо в нея и сгънал пръстите му върху него.

— Една дървена стреличка, която направих. Ще те заведа близо до Балдур и ще те насоча към него, а ти ще я хвърлиш колкото можеш по-силно. Хвърли я с всички сили. И тогава всички богове ще се засмеят и Балдур ще разбере, че дори и слепият му брат е участвал в неговия ден на ликуване.

Локи повел Хьод през хората към центъра на глъчката.

— Ето — казал той. — Това е удобно място. Сега, щом ти кажа, хвърляй стрелата.

— Това е само една малка стреличка — изрекъл тъжно Хьод. — Иска ми се да хвърлях копие или камък.

— И една малка стреличка е достатъчна — отвърнал Локи. — Върхът ѝ е много остър. Хайде, хвърли я, както ти казах.

Силни викове и смях — Тор тъкмо хвърлил една огромна тояга от чепато дърво, покрита с железни гвоздеи, право в лицето на Балдур. Тоягата подскочила и минала над главата му в последния момент и Тор изглеждал, сякаш танцува. Било много смешно.

— Сега — прошепнал Локи. — Сега, докато всички се смеят.

Хьод хвърлил стрелата от имел точно както му било казано. Очаквал да чуе весели викове и смях. Никой не извикал и никой не се засмял. Настъпила тишина. Чул ахвания и тихо мърморене.

— Защо никой не ме поздравява? — попитал слепият Хьод. — Аз хвърлих стрела. Не беше нито голяма, нито тежка, но сигурно сте я видели. Балдур, братко, защо не се смееш?

И тогава чул ридание, остро и пронизително, и ужасно, и познал гласа. Ридаела майка му.

— Балдур, сине мой. О, Балдур, сине мой — ридаела тя.

И Хьод разбрал, че стрелата му е улучила.

— Колко тъжно, колко ужасно. Ти уби собствения си брат — казал Локи. Но гласът му не бил тъжен. Изобщо не бил тъжен.

IV

Балдур лежал мъртъв, пронизан със стрелата от имел. Събралите се богове го оплаквали и разкъсвали дрехите си. Один казал само:

— Няма да се отмъщава на Хьод. Все още не. Не сега. Не в този момент. Ние сме на място на свещен мир.

Фриг казала:

— Кой от вас иска да спечели благоволението ми, като отиде при Хел? Може би тя ще позволи на Балдур да се върне на този свят. Дори и Хел не може да е толкова жестока и да го задържи… — тя се замислила за момент. Все пак Хел била дъщеря на Локи. — Ще ѝ предложим и откуп, за да ни върне Балдур. Има ли някой сред вас, който е съгласен да отиде в царството на Хел? Но трябва да знае, че може и да не се върне.

Боговете се спогледали. След това един от тях вдигнал ръката си. Бил Хермод, наречен Пъргавия, прислужник на Один, най-бързият и най-смелият сред младите богове.

— Аз ще отида при Хел — казал той. — Аз ще доведа Балдур Красивия.

Довели осмоногия Слейпнир, жребеца на Один. Хермод се качил на него и се приготвил да поеме все по-надолу и по-надолу и да стигне до Хел и огромния ѝ замък, където отиват само мъртвите.

Хермод поел към тъмнината, а боговете се приготвили за погребението на Балдур. Те взели тялото му и го положили в Хрингхорн, кораба на Балдур. Искали да изведат кораба в морето и да го изгорят, но не успели да го помръднат от брега. Всички бутали и дърпали, дори и Тор, но корабът стоял на брега, без да помръдне. Само Балдур можел да спусне кораба си в морето, а него вече го нямало.

Боговете изпратили да повикат великанката Хирокин, която дошла при тях, яздейки огромен вълк със змии за юзди. Тя се приближила до носа на кораба на Балдур и започнала да бута с всички сили — успяла да го избута в морето, но силата ѝ била толкова голяма, че колелата, на които бил поставен, избухнали в пламъци и земята се разтресла, а вълните, които се надигнали, били ужасяващи.

— Би трябвало да я убия — казал Тор, все още засрамен от това, че той не успял да избута кораба, и стиснал дръжката на чука си Мьолнир. — Тя проявява неуважение.

— Няма да направиш нищо подобно — намесили се останалите богове.

— Не съм доволен от всичко това — отговорил Тор. — Скоро ще убия някого просто да се разтоваря от напрежението. Ще видите.

Четирима от боговете донесли тялото на Балдур по каменистия бряг, осем крака го пренесли покрай събралата се тълпа. Начело на опечалените бил Один с гарваните на раменете си, а зад него били Валкириите и асите. На погребението на Балдур имало ледени великани и планински великани, имало дори и джуджета, изкусните майстори, които живеят под земята, защото всички скърбели заради смъртта му.

Жената на Балдур, Нана, видяла да носят тялото на съпруга ѝ. Тя заридала, сърцето в гърдите ѝ не издържало и паднала мъртва на брега. Отнесли я до погребалната клада и я положили до Балдур. В израз на уважение Один оставил на кладата своята гривна Драупнир — това била чудната гривна, направена за него от джуджетата Брок и Ейтри, която на всеки девет дни пускала по още осем гривни от същия метал и със същата красота. След това Один прошепнал нещо тайно на ухото на мъртвия Балдур и онова, което казал, само той и Балдур щели да знаят.

Конят на Балдур, богато украсен, бил докаран до кладата и принесен в жертва, за да може да отнесе господаря си в света, в който отивал.

Запалили кладата. Лумнали пламъци, които погълнали тялото на Балдур и тялото на Нана, а също и коня му и притежанията му.

Тялото на Балдур запламтяло като слънцето.

Тор застанал пред погребалната клада и вдигнал високо чука си Мьолнир.

— Освещавам тази клада — заявил той, хвърляйки сърдити погледи към великанката Хирокин, която според него продължавала да не проявява нужното уважение.

Лит, едно от джуджетата, минало пред Тор, за да вижда по-добре погребалната клада, и Тор го изритал ядосано в пламъците, от което Тор се почувствал малко по-добре, а всички джуджета се почувствали много по-зле.

— Това не ми харесва — казал раздразнено Тор. — Изобщо не ми харесва. Надявам се Хермод Пъргавия да оправи нещата с Хел. Колкото по-скоро Балдур се върне към живота, толкова по-добре за всички нас.

V

Хермод Пъргавия яздил девет дни и девет нощи, без да спира. Навлизал все по-дълбоко в надвисващата тъмнина — от сумрак към здрач, към вечер, към тъмна като в рог беззвездна нощ. В тъмнината виждал само нещо златно да проблясва далече пред него.

Приближавал се все повече и повече и светлината ставала по-ярка. Това бил златният покрив на моста над река Гялер, по който трябва да преминат мъртвите.

Той забавил Слейпнир до обикновен ход, докато преминавали по моста, който се клател и люлеел под тях.

— Как е името ти? — попитал женски глас. — Кой е твоят род? Какво правиш в земята на мъртвите?

Хермод не отговорил.

Стигнал до далечния край на моста, където стояла една девойка. Била бледа и много красива и го погледнала, сякаш никога по-рано не била виждала друг като него. Името ѝ било Модгуд и тя пазела моста.

— Вчера този мост преминаха достатъчно мъртви, за да се напълнят пет кралства, а ти сам го накара да се разтресе повече от всички тях, макар да бяха безброй мъже и коне. Виждам червената кръв под кожата ти. Ти не си с цвета на мъртвите — те са сиви, зелени, бели и сини. Под твоята кожа има живот. Кой си ти? Защо идваш при Хел?

— Аз съм Хермод — отговорил той. — Син съм на Один и отивам при Хел, яхнал коня на Один, за да намеря Балдур. Виждала ли си го?

— Никой, който го е виждал, не може да го забрави — казала тя. — Балдур Красивия премина този мост преди девет дни. Отиде в огромния замък на Хел.

— Благодаря ти — казал Хермод. — И аз трябва да отида там.

— Надолу и на север е — обяснила му тя. — Върви все надолу и на север. Така ще стигнеш до замъка на Хел.

Хермод продължил с коня си. Яздил на север и следвал пътеката надолу, докато видял пред себе си огромна, висока стена и порта, водеща към Хел, която била по-висока и от най-високото дърво. След това слязъл от коня и пристегнал седлото. Качил се отново и държейки се здраво за него, подканил Слейпнир да върви по-бързо и по-бързо, и накрая той скочил — скок, какъвто нито един кон никога не бил правил, и преминал над портата, озовавайки от другата страна, във владенията на Хел, където нито един жив не може да отиде.

Хермод стигнал до огромния замък на мъртвите, слязъл от коня и влязъл вътре. Брат му Балдур седял начело на масата, на почетното място. Той бил блед, кожата му имала цвета на сив ден, в който липсва слънце. Седял и пиел медовината на Хел и ядял храната ѝ. Когато видял Хермод, той му казал да седне на масата до него и да прекара вечерта с тях. От другата страна на Балдур била Нана, жена му, а до нея и не в особено добро настроение било джуджето на име Лит.

В света на Хел слънцето никога не изгрява и денят никога не може да започне.

Хермод погледнал към другия край на залата и видял жена с особена красота. Дясната страна на тялото ѝ имала цвета на свежа плът, но лявата страна била тъмна и обезобразена като труп, който може да видите в гората, висял на дърво една седмица, или замръзнал в снега, и Хермод разбрал, че това е Хел, дъщерята на Локи, която бащата на всички изпратил да царува в земите на мъртвите.

— Дошъл съм за Балдур — обърнал се Хермод към Хел. — Самият Один ме изпраща. Всички скърбят за него. Трябва да ни го върнеш.

Хел останала безразлична. Едното зелено око гледало втренчено Хермод, а другото било хлътнало и мъртво.

— Аз съм Хел — казала простичко тя. — Мъртвите идват при мен и не се връщат в света горе. Защо да оставя Балдур да си отиде?

— Всички скърбят за него. Смъртта му прави всички ни нещастни, богове и ледени великани, джуджета и елфи. Животните скърбят за него и дърветата също. Дори и металите ридаят. Камъните мечтаят смелият Балдур да се върне в земите, които познават слънцето. Пусни го да си върви.

Хел не казала нищо. Гледала Хермод с различните си очи. След това въздъхнала.

— Той е най-красивото нещо и според мен най-доброто нещо, идвало някога в царството ми. Но ако наистина е така, както казваш, ако всяко едно нещо скърби за Балдур, ако всяко едно нещо го обича, тогава ще ви го върна.

Хермод се хвърлил в краката ѝ.

— Толкова си благородна. Благодаря ти! Благодаря ти, велика кралице!

Тя погледнала надолу към него:

— Стани. Не казах, че ще ви го върна. Това е твоя задача, Хермод. Иди и ги попитай. Всички богове и великаните, всички камъни и растения. Попитай всичко. Ако всички неща на света скърбят за него и искат да се върне, ще върна Балдур на асите и света на светлината. Но ако дори и едно същество не скърби или говори срещу него, тогава той ще остане при мен завинаги.

Хермод се изправил на крака. Балдур го извел от залата и дал на Хермод Драупнир, гривната на Один, за да му я върне като доказателство, че е бил при Хел. Нана му дала ленена роба за Фриг и златен пръстен за Фула, прислужницата на Фриг. Лит само го погледнал накриво и направил оскърбителни жестове.

Хермод се качил отново на Слейпнир. Този път, когато излизал, портата на Хел била отворена за него и той се върнал по същия път. Преминал моста и след време отново видял дневната светлина.

В Асгард Хермод върнал Драупнир на Один и му разказал всичко, което се случило, и всичко, което видял.

Докато Хермод бил в подземния свят, на Один му се родил син, който да замести Балдур. Този син на име Вали бил син на Один и богинята Райнд. Преди да стане и на един ден, бебето намерило Хьод и го убило. И така било отмъстено за смъртта на Балдур.

VI

Асите проводили пратеници по света. Тези пратеници били бързи като вятъра и питали всяко нещо, което срещали, дали скърби за Балдур, за да може той да бъде освободен от света на Хел. Жените ридаели, също и мъжете, децата и животните. Птиците в небето оплаквали Балдур, оплаквали го и земята, дърветата, скалите — дори и металите, които пратениците срещали, скърбели за Балдур така, както плаче един студен меч от желязо, когато от ледения студ го занесете на слънчевата светлина и топлина.

Всички скърбели за Балдур.

Пратениците се връщали от мисията си, доволни и тържествуващи. Балдур скоро щял да се прибере при асите.

Спрели да починат на една планина, на скалата пред една пещера, и започнали да се хранят, да пият медовина и да се веселят.

— Кой е там? — извикал глас от вътрешността на планината и оттам се появила една възрастна великанка. В нея сякаш имало нещо познато, но нито един от пратениците не бил сигурен точно какво.

— Аз съм Ток, което означава „благодарност“ — казала тя. — Защо сте тук?

— Питахме всяко нещо на света дали скърби за Балдур, който е мъртъв. Красивият Балдур, убит от слепия си брат. Защото на всички нас Балдур ще ни липсва така, както би ни липсвало слънцето в небето, ако спре да грее. И всички скърбим за него.

Великанката се почесала по носа, прочистила гърлото си и плюла на скалата.

— Старата Ток няма да скърби за Балдур — казала безцеремонно тя. — Жив или мъртъв, синът на стария Один не ми е донесъл нищо друго, освен тревоги и нещастия. Радвам се, че си е отишъл. Добре че сме се отървали от него. Нека си остане при Хел.

След това отново си влязла в тъмната пещера и се изгубила от погледите им.

Пратениците се върнали в Асгард и разказали на боговете какво са видели, и че не са изпълнили мисията си, защото имало едно създание, което не скърби за Балдур и не иска той да се върне — една стара великанка, която живее в планинска пещера.

Всъщност вече знаели защо старата Ток им изглеждала позната — в движенията и говора си тя много приличала на Локи, сина на Лойфей.

— Предполагам, че това всъщност е бил Локи — казал Тор. — Разбира се, че е бил Локи. Винаги е Локи.

Той взел своя чук Мьолнир, събрал една група от боговете и тръгнали да го търсят, за да му отмъстят, но никъде не успели да открият лукавия размирник. Той се криел далече от Асгард, безкрайно доволен заради хитростта си, и чакал суматохата да отшуми.