Синът на феите

Виторито, Италия

октомври 1453

Малката група се задържа още два дни в селото, докато синините на Ишрак избледняха и тя отново укрепна. Изолда и Ишрак си купиха леки рокли от ръждивокафяв плат за пътуването, и дебели вълнени наметки за студените нощи, и на третия ден бяха готови да потеглят по изгрев-слънце.

Фриз сложи странични седла на два от конете.

— Помислих си, че ще яздите зад господаря — каза той на Изолда. — А прислужницата ще се качи зад мен.

— Не — каза Ишрак категорично. — Ще яздим сами.

— Уморително е — предупреди я Фриз, — а пътищата са тежки. Повечето дами предпочитат да яздят зад някой мъж. Можете да седнете странично, не е нужно да възсядате коня. Ще ви бъде по-удобно.

— Ще яздим сами — потвърди Изолда. — На собствени коне.

Фриз направи гримаса и намигна на Ишрак.

— Друг път, тогава.

— Не мисля, че когато и да е ще поискам да яздя зад теб — каза тя хладно.

Той разкопча колана на страничното седло и го смъкна от гърба на коня.

— А, сега казваш така — заяви той уверено, — но това е, защото едва ме познаваш. Много девойки са били безразлични при първа среща, но след известно време… — той щракна с пръсти.

— След известно време какво? — попита го Изолда с усмивка.

— Не могат да се сдържат — каза Фриз с поверителен тон. — Не ме питайте защо. Това е дарба, която имам. И жените, и конете ме обичат. Жените и конете — повечето животни всъщност — просто обичат да са близо до мен. Просто ме харесват.

Лука излезе от двора на конюшнята, понесъл дисагите.

— Още ли не си приготвил конете?

— Тъкмо сменям седлата. Дамите искат да яздят сами, макар че си направих труда да купя две странични седла за тях. Неблагодарни са.

— Ама разбира се, че ще яздят сами! — възкликна Лука нетърпеливо. Поклони се леко на младите жени, а когато Фриз отведе първия кон до стъпалото за възсядане, той се приближи до Изолда и хвана ръката й, за да й помогне да се качи, а тя вдигна крак към широкото стреме и се метна на седлото.

Скоро петимата бяха на конете и, сподирени от другите четири коня и магарето в редица зад тях, излязоха на малката пътека, по която щяха да се движат през гората.

Лука беше пръв, Изолда и Ишрак яздеха една до друга точно зад него. Зад тях идваше брат Пиетро, а после — Фриз, с яка тояга, окачена на един ремък отстрани на седлото и резервните коне зад него.

Беше приятно да яздят през буковата гора. Дърветата още не се бяха разделили с меденокафявите си листа и предпазваха пътниците от яркото есенно слънце. Когато пътеката се изкачи по-високо, излязоха от гората и хванаха каменистата пътека през по-високите пасища. Беше много тихо; понякога чуваха как подрънкват звънците на далечно стадо кози, но през повечето време не се чуваше нищо освен тихото шумолене на вятъра.

Лука опъна поводите, върна се назад, за да язди с двете момичета, и попита Ишрак за времето, което беше прекарала в Испания.

— Господарят на Лукретили трябва да е бил изключително необикновен човек, за да позволи на една млада жена от домакинството си да учи при мавърски лекари — отбеляза той.

— Беше — каза Ишрак. — Хранеше голямо уважение към познанието на моя народ, искаше да уча. Мисля, че ако беше останал жив, щеше да ме изпрати обратно в испанските университети, където учените от моя народ изучават всичко — от звездите в небето до движението на водите в морето. Някои хора казват, че всички те се управляват от едни и същи закони. Трябва да открием какви са тези закони.

— Ти единствената жена там ли беше?

Тя поклати глава.

— Не, в моята страна жените също могат да учат и преподават.

— А изучи ли числата? — попита я любопитно Лука. — И значението на нулата?

Тя поклати глава и каза:

— Нямам склонност и умения за математика, макар, разбира се, да знам числата.

— Баща ми смяташе, че една жена може да разбира всичко не по-зле от един мъж — отбеляза Изолда. — Оставяше Ишрак да учи каквото иска.

— А вие? — обърна се Лука към нея. — Посещавахте ли университета в Испания?

Тя поклати глава.

— Намерението на баща ми за мен беше да бъда господарка, която да управлява Лукретили — каза тя. — Научи ме как да изчислявам печалбите от земите, как да управлявам земята и да подбирам реколтата, как да ръководя защитата на атакуван замък — тя направи смешна малка гримаса. — И нареди да ме научат на уменията, които една дама би трябвало да има — любов към изящните дрехи, танци, музика, писане, четене, пеене, поезия.

— Тя ми завижда за уменията, които той преподаваше на мен — каза Ишрак с прикрита усмивка. — Нея той научи да бъде дама, а мен — да бъда силна жена, оставена сама на себе си в света.

— Коя жена не би искала да бъде господарка на голям замък? — зачуди се Лука.

— Бих искала да бъда — каза Изолда. — Наистина го искам. Но ми се иска да бях научена и да се сражавам.

По залез-слънце на втората вечер спряха конете си пред усамотен манастир. Ишрак и Изолда се спогледаха плахо.

— Преследването? — прошепна тя на Лука.

— Едва ли е стигнало дотук. Съмнявам се, че брат ви е разпратил съобщения, след като замина от абатството. Предполагам, че е подписал заповедта само за да демонстрира собствената си невинност.

Тя кимна.

— Точно колкото да ме държи надалече — каза тя. — Като ме провъзгласява за вещица и ме обявява за мъртва, това оставя замъка и абатството под негов контрол, като му дава земите на абатството и златото. Той печели всичко.

Фриз слезе от коня и отиде да дръпне голямата камбанка пред затворената врата. Звънецът в къщичката на вратаря отекна силно, вратарят бутна тежките двойни порти и ги отвори.

— Добре дошли, пътници, в името Божие — каза той бодро. — Колко сте?

— Един млад господар, един писар, един слуга, една дама и нейната придружителка — отвърна Фриз. — И девет коня и едно магаре. Те могат да отидат на ливадата или в конюшните, както ви е удобно.

— Можем да им осигурим хубава трева — каза братът — мирянин с усмивка. — Влизайте.

Той ги въведе в голям двор. Брат Пиетро и Лука скочиха от седлата. Лука се обърна към коня на Изолда и повдигна ръце, за да я свали от седлото. Тя се усмихна кратко и показа с жест, че може да слезе сама, после преметна крак и, гъвкаво като момче, скочи на земята.

Фриз отиде до коня на Ишрак и протегна ръка.

— Не скачай — каза той. — Ще припаднеш в мига, щом се допреш до земята. Беше на косъм от припадъка във всеки момент през последните пет мили.

Тя закри уста с тъмния си воал и го погледна над ръба му.

— Освен това не ме гледай на кръв — каза Фриз весело. — Щеше да ти е по-добре зад мен с ръце около кръста ми, където щеше да можеш да се облегнеш на гърба ми, но ти си по-голям инат от магарето. Хайде слизай, момиче, и ми позволи да ти помогна.

Изненадващо, тя се подчини, наведе се напред и се остави да падне в ръцете му. Той я пое внимателно и я закрепи на крака, обвил ръка около нея, за да я придържа стабилно. Изолда отиде при нея и я подкрепи.

— Не си давах сметка…

— Просто съм уморена.

Вратарят им даде свещ, за да стигнат до къщата за гости, посочи стаите за жените от едната страна на една висока стена и входа за мъжките стаи от другата. Показа им манастирската трапезария и им каза, че мъжете могат да се нахранят заедно с монасите след вечерня, докато на дамите щеше да бъде поднесена храна в къщата за гости. После ги остави със запалени свещи и благословия.

— Лека нощ — каза Изолда на Лука, като кимна с глава на брат Пиетро.

— Ще се видим на сутринта — каза Лука на двете жени. — Добре ще е да тръгнем веднага след утринната молитва.

Изолда кимна.

— Ще бъдем готови.

Ишрак се поклони на двамата мъже и кимна на Фриз.

— Странично седло утре? — попита я той.

— Да — каза тя.

— Защото се преумори от ездата днес? — каза Фриз, уточнявайки.

Тя му отправи топла, искрена усмивка, преди да загърне отново воала около лицето си.

— Не бъди самодоволен — каза. — Уморена съм до мозъка на костите. Ти беше прав, аз сгреших и проявих глупава гордост. Утре ще яздя със странично седло и ще се радвам на това; но ако ми се подиграваш, ще те щипя през всяка стъпка от пътя.

Фриз наведе глава.

— Нито дума — обеща й той. — Ще откриеш, че съм болезнено въздържан.

— Въздържан?

Той кимна.

— Това е новата ми амбиция. Това е новата ми дума: въздържан.

Потеглиха веднага след утринната молитва и закуската. Слънцето се беше издигнало от дясната им страна, когато се отправиха на север.

— Работата е там — тихо отбеляза Фриз към Ишрак, докато тя яздеше зад него, седнала странично, подпряла стъпала на страничната опора, обвила с една ръка кръста му, — работата е там, че никога не знаем къде отиваме. Просто си пътуваме, спокойни като магарето, което не знае повече от нас и се тътри по пътя, а после онзи надут чакал изведнъж измъква парче хартия и ни казва, че трябва да отидем някъде на съвсем друго място и да се забъркаме в Бог знае какви неприятности.

— Разбира се — каза тя. — Защото пътувате, за да провеждате разследвания. Трябва да ходите на различни места и да разследвате разни неща.

— Не виждам защо да не знаем къде отиваме — каза Фриз. — Ако знаехме, бихме могли да се погрижим да отседнем в добър хан.

— Аха, всичко опира до вечерята — каза тя, като се усмихна зад воала си. — Сега разбирам.

Фриз потупа ръката, която бе стиснала колана му.

— За един мъж, който работи усърдно, има твърде малко неща, по-важни от вечерята — заяви той твърдо. А после: — Ха, я чакай? Какво е това?

Пред тях на пътя имаше половин дузина мъже, които се мъчеха с вили за сено и бухалки за вършеене да удържат някакво животно, заплетено в мрежа и овързано с въжета, което се гърчеше в прахта. Фриз спря, а Изолда, Лука и Пиетро дръпнаха поводите на конете си и спряха зад него.

— Какво става тук? — провикна се Лука към мъжете.

Един от мъжете се откъсна от боричкането и се приближи към тях.

— Ще се радваме на помощта ви — каза той. — Ако успеем да вържем това създание за два от конете ви, ще го прекараме по пътя. В момента не можем да помръднем ни напред, ни назад.

— Какво е? — попита Лука.

Мъжът се прекръсти.

— Бог да ни е на помощ, върколак — каза той. — Безчинства из селото и горите ни по всяко пълнолуние от година насам, но нощес брат ми, аз, братовчед ми и приятелите ни излязохме и го хванахме в капан.

Брат Пиетро се прекръсти, а Изолда последва примера му.

— Как го заловихте?

— Подготвяхме се с месеци, наистина цели месеци. Не смеехме да излезем нощем — страхувахме се, че под луната силата му ще е твърде голяма. Изчакахме, докато луната започна да намалява, когато знаехме, че и силата му ще е намаляла. Тогава изкопахме дълбока яма на пътя към селото и заложихме един овнешки бут в далечния край. Мислехме, че той ще дойде в селото, както прави винаги, и ще подуши месото. Надявахме се, че ще тръгне по пътеката към месото, и той така и направи. Покрихме ямата с леки клони и листа, и той не я видя. Те поддадоха под тежестта му, и той падна вътре. Държахме го там с дни, без нищо за ядене, така че той изнемощя. Тогава спуснахме мрежите върху него, дръпнахме ги здраво, и го извлякохме от ямата. Сега е в ръцете ни.

— И какво ще правите с него?

Изолда погледна боязливо към гърчещото се животно, оплетено в мрежи, мятащо се на пътя.

— Ще го сложим в клетка в селото, докато успеем да направим сребърна стрела, понеже само сребърна стрела може да го убие, а после ще го простреляме в сърцето и ще го заровим на кръстопътя. Тогава той ще почива в мир, а ние отново ще спим спокойно в леглата си.

— Доста е дребно за вълк — отбеляза Фриз, като надникна към мятащата се мрежа. — Повече прилича на куче.

— Става по-едър с нарастването на луната — каза мъжът. — Когато луната е пълна, той също наедрява — става по-едър от най-големия вълк. А после, макар да залостваме вратите си и да затваряме капаците на прозорците си, го чуваме из селото, как опитва вратите, души ключалките, иска да влезе.

Изолда потръпна.

— Ще ни помогнете ли да го откараме до селото? Ще го сложим в ямата в хана, където държим мечките, но това е на повече от миля оттук. Не мислехме, че ще се бори така, и се боим да се приближим твърде много, страх ни е да не ни ухапе.

— Ухапе ли те, и ти ставаш върколак — каза един мъж отзад. — Заклех се на жена си, че няма да се приближавам твърде много.

Фриз погледна през главите им към Лука, и след кимването на господаря си слезе от петнистия си кон и отиде до купчината на пътя. Под мрежите и оплетените въжета различи с труд приведено и свито на кълбо животно. Тъмно, гневно око отвърна на погледа му; видя дребни жълти зъби, оголени в озъбена гримаса. Двама от тримата мъже подадоха въжетата си, Фриз взе едно от едната страна, а после — едно от другата, и ги върза на два от резервните коне.

— Ето — каза на един от мъжете. — Води коня внимателно. Две мили ли каза, че има до селото?

— Може би една и половина — каза мъжът. Конят изпръхтя уплашено и се дръпна встрани, когато животното нададе вой. После въжетата бяха затегнати и те потеглиха, влачейки безпомощния звяр зад себе си. Понякога създанието се сгърчваше конвулсивно и се претъркулваше, при което конете се дърпаха изплашено назад и мъжете, които ги водеха, трябваше да опъват поводите им и да ги успокояват.

— Лоша работа — каза Фриз на Лука, когато влязоха в селото зад мъжете и видяха другите селяни да се събират наоколо с лопати, брадви и бухалки.

— Тъкмо това сме изпратени да разследваме — каза брат Пиетро на Лука. — Ще започна да пиша доклад, а ти можеш да проведеш разследване. Можем да го направим тук, преди да продължим с пътуването и с мисията си. Можеш да прецениш какви доказателства има, че това е върколак — наполовина звяр, наполовина човек — а после можеш да решиш дали трябва да бъде умъртвен със сребърна стрела или не.

— Аз ли? — Лука се поколеба.

— Ти си разследващият — напомни му брат Пиетро. — Ето възможност да проникнеш в страховете на хората и да опишеш въздигането на Дявола. Организирай разследването си.

Фриз го гледаше. Изолда чакаше. Лука се покашля и каза:

— Аз съм изпратен лично от Светия Отец да разкривам престъпления и прегрешения в християнския свят — провикна се той към селяните. Понесе се почтителен шепот, изпълнен с любопитство. — Ще проведа разследване за този звяр и ще реша какво трябва да се направи с него — каза той. — Всеки, който е пострадал от звяра или който се страхува от него, или знае нещо за него, трябва да дойде в стаята ми в хана и да даде показания пред мен. След ден — два ще ви съобщя решението си, което ще бъде категорично и окончателно.

Фриз кимна.

— Къде е мечата яма? — попита той един от фермерите, който водеше кон.

— В двора на хана — каза мъжът и посочи с глава към големите двойни врати на двора на конюшнята, встрани от хана. Когато конете се приближиха, селяните изтичаха напред и разтвориха широко вратите. Във вътрешния двор, под прозорците на хана, имаше голяма кръгла арена.

Веднъж годишно, в празничен ден, пътуващ мечкар довеждаше окована във вериги мечка в селото, и всички залагаха колко кучета ще бъдат убити, и колко ще се приближи най-смелото до гърлото на мечката, докато мечкарят обявеше борбата за приключена, и вълнението утихваше за още една година.

Един кол в средата показваше къде завързваха мечките с верига за крака, когато насъскваха кучетата по тях. От вътре арената беше укрепена е дъсчена ограда, която достигаше на височина прозорците на първия етаж на хана.

— Те могат да скачат — каза фермерът. — Върколаците могат да скачат, всеки знае това. Построихме я твърде висока дори за самия Дявол.

Селяните отвързаха въжетата от конете и задърпаха вързопа в мрежата към мечата яма. Звярът като че ли започна да се бори и съпротивлява по-енергично. Двама фермери взеха вилите си за сено и го подкараха, бодейки го с тях, което накара съществото да завие от болка и да се замята в мрежата си.

— А как ще го отвържете в мечата яма? — зачуди се гласно Фриз.

Възцари се мълчание. Явно не бяха мислили за това.

— Просто ще го залостим вътре и ще го оставим да се освободи сам — предложи някой.

— Не се доближавам до него — каза друг мъж.

— Ухапе ли те веднъж, ти също ставаш върколак — предупреди една жена.

— Умираш от отровата в дъха му — възрази друг.

— Ако вкуси кръвта ти, те преследва, докато те хване — обади се трети.

Брат Пиетро, Лука и двете жени влязоха през предната врата на хана, взеха стаи за себе си и настаниха конете. Лука нае и една стая за хранене, която гледаше към мечата яма, и отиде до прозореца, за да види слугата си, Фриз, застанал в мечата яма, докато звярът се гърчеше в мрежата си до него. Както бе очаквал Лука, Фриз не можеше да остави дори подобно чудовище оплетено в мрежа и безпомощно.

— Донеси му кофа вода за пиене и малко месо, за да хапне, като се освободи — каза Фриз на коняря от хана. — А може би и самун хляб, за в случай че му се прииска.

— Това е изчадие от пъкъла — възропта конярят. — Няма да му прислужвам. Няма да влизам в ямата при него. Ами ако ме лъхне с дъха си?

За миг Фриз сякаш се канеше да възрази, но после кимна.

— Така да бъде — каза. — Някой тук да изпитва състрадание към звяра? Не? Достатъчно смели сте да го заловите и да го измъчвате, но не и достатъчно смели да го храните, а? Е, тогава аз лично ще му занеса нещо за ядене, а когато се развърже от тези въжета и се съвземе от това, че е влачен по пътя в продължение на миля и половина, може да пийне глътка вода и да хапне нещо.

— Гледай тебе да не те хапне! — подметна някой и всички се засмяха.

— Няма да ме ухапе — отвърна Фриз упорито. — Защото нито едно животно не ме докосва без мое съгласие, и защото не съм толкова глупав, че да чакам да се освободи. За разлика от някои, които са живели редом с него и са се оплаквали, че го чуват как души пред вратата им, и въпреки това са им трябвали месеци да заловят бедния звяр.

При тези думи се надигна хор от раздразнени възражения, които Фриз просто пренебрегна.

— Някой ще ми помогне ли? — попита той отново. — Е, в такъв случай ще помоля всички ви да си тръгнете. Това тук не е пътуващо представление.

Повечето си тръгнаха, но някои от по-младите мъже останаха по местата си на платформата, издигната около арената така, че зрителят да може да погледне над оградата. Фриз не проговори повече, а просто стоеше, чакайки търпеливо, докато те повлякоха крака, наругаха го, че се е намесил, и си отидоха.

Когато вътрешният двор се опразни, Фриз донесе кофа вода от кладенеца, голям къс сурово месо и самун хляб, остави ги във вътрешността на арената, а после хвърли поглед нагоре към прозореца, от който Лука и двете жени гледаха надолу.

— А какво ще разбере за теб малкият господар, ще научим скоро — отбеляза Фриз към сгушеното в мрежата същество, което се размърда и изскимтя леко. — Но Бог ще го напътства да бъде справедлив към теб, дори ако си пратеник на Сатаната и трябва да умреш със сърце, пронизано от сребърна стрела. А аз ще се погрижа да бъдеш нахранен и напоен, защото си Божие създание, дори ако си един от Падналите, което се съмнявам да е станало по твой собствен избор.

Лука започна разследването на върколака веднага щом се нахраниха. Двете жени отидоха в спалнята си, докато двамата мъже — брат Пиетро и Лука — викаха един след друг свидетели да разказват как върколакът е тормозел селото им.

Цял следобед слушаха истории за шумове в нощта, за това как някой внимателно пробвал дръжките на заключени врати, за загуби от овчите стада, намиращи се по високите пасища, където ги наглеждали момчетата от селото. Момчетата съобщаваха за голям вълк, един-единствен вълк — единак, който излизал от гората и отмъквал някое агне, отдалечило се твърде много от майка си. Казваха, че вълкът понякога тичал на четири крака, понякога се изправял като човек. Изпитваха ужас от него, и вече не искаха да водят овцете на горните пасища, а настояваха да стоят близо до селото. Едно момче, шестгодишно овчарче, им каза, че по-големият му брат бил изяден от върколака.

— Кога беше това? — попита Лука.

— Поне преди седем години — отвърна момчето. — Аз не съм виждал брат си — бил отвлечен в годината, преди да се родя, и майка ми така и не престана да скърби за него.

— Какво се е случило? — попита Лука.

— Тези селяни разправят какви ли не истории — каза му тихо брат Пиетро. — Залагам десет към едно, че момчето лъже, или че брат му е умрял от някаква отвратителна болест, за която не искат да си признаят.

— Тя търсела едно агне, а той я придружавал както винаги — каза момчето. — Майка ми разказва, че седнала само за миг, а той седнал на скута й. Заспал в ръцете й, тя била толкова уморена, че затворила очи само за миг, а когато се събудила, него го нямало. Помислила, че е изтичал някъде наблизо, викала го и го търсила навсякъде наоколо, но така и не го намерила.

— Пълна глупост — отбеляза брат Пиетро.

— Но защо е решила, че го е отвлякъл върколакът? — попита Лука.

— Забелязала следи от вълк във влажната земя около потока — каза момчето. — Обикаляла и викала много дълго, а когато не могла да го намери, изтичала у дома да повика баща ми и той дебнал навън с дни, опитвайки се да открие глутницата, но дори той, който е най-добрият ловец в селото, не могъл да ги намери. Тъкмо тогава разбрали, че брат ми е грабнат от върколак. Отвлякъл го и изчезнал, както им е обичаят.

— Искам да поговоря с майка ти — реши Лука. — Ще я помолиш ли да дойде при мен?

Момчето се поколеба.

— Няма да дойде — каза. — Тя още тъгува за него. Не обича да говори за това. Няма да иска да говори за това.

Брат Пиетро се наведе към Лука и му заговори тихо.

— Чувал съм такива разкази дузина пъти — каза той. — Вероятно нещо с детето не е било наред и тя тихомълком го е удавила в потока, а после измислила някаква невероятна история, която да разкаже на съпруга си. Няма да иска да разпитваме за това, а няма полза да изтръгваме насила истината от нея. Стореното — сторено.

Лука се обърна към своя писар и вдигна книжата си, така че лицето му беше скрито от момчето.

— Брат Пиетро, провеждам разследване, свързано с върколак. Ще говоря с всеки, който знае нещо за подобен пратеник на Сатаната. Знаеш, че това е мой дълг. Ако междувременно открия село, където е допуснато убиване на невръстни деца, тогава ще разследвам и това. Задачата ми е да разследвам всички страхове на християнския свят: всичко — големите и малките грехове. Моята задача е да знам какво се случва и дали то предвещава края на дните. Смъртта на невръстно дете, появата на върколак — това са все доказателства.

— Всичко ли трябва да знаеш? — запита брат Пиетро скептично. — Нищо ли не можем да пренебрегнем?

— Всичко — кимна Лука. — И това е моето проклятие, което нося точно като върколака. Той трябва да вилнее и да беснее. А аз трябва да знам. Но аз служа на Бог, а той служи на Дявола и е обречен на смърт.

Обърна се отново към момчето:

— Ще дойда при майка ти.

Стана от масата и двамата мъже с момчето — все още безпомощно възразяващо и поаленяло до уши — тръгнаха надолу по стълбите и излязоха от хана. Докато те излизаха от предната врата, Изолда и Ишрак слизаха по стълбите.

— Къде отивате? — попита Изолда.

— Да посетим една фермерска съпруга, майката на това момче — каза Лука.

Момичетата погледнаха брат Пиетро, чието изражение беше спокойно, но явно неодобрително.

— Може ли да дойдем и ние? — попита Изолда. — Тъкмо излизахме да се поразходим наоколо.

— Това е разследване, не светско посещение — каза брат Пиетро.

Но Лука каза: „О, защо не?”, и Изолда тръгна редом с него, докато овчарчето, разкъсвано между смущение и гордост от цялото това внимание, тръгна напред. Овчарското му куче, което се беше излегнало в сянката на една талига пред хана, наостри уши при вида му и затича по петите му.

Момчето ги изведе от прашния пазарен площад, по малки, грубо издялани стъпала до пътека, която се виеше нагоре по планинския склон, следвайки течението на бърз поток, а после спря рязко до малка селска къща, с хубаво езерце за патици пред двора. По зъбера зад къщата се стичаха струите на малък водопад. Паянтов покрив от червеникавокафяви керемиди увенчаваше грубите стени от плет, измазан с глина, които преди много години са били белосани, а сега бяха бледокафеникави. На прозорците нямаше стъкла, капаците бяха широко отворени, за да влизат лъчите на следобедното слънце. В двора имаше пилета, а в оградената със стени овощна градина отстрани — свиня с прасенца. По-надалеч, в ливадата, имаше две хубави крави, едната с теле. Когато тръгнаха по настланата с калдъръм пътека, вратата се отвори и излезе жена на средна възраст. Косата й беше прибрана под кърпа, върху домашнотъканата рокля бе сложила престилка от зебло. Тя спря изненадано при вида на тези явно заможни странници.

— Добър ден — каза тя, като местеше поглед от единия към другия. — Какво ти е щукнало, Томазо, та водиш такива изискани хора тук? Надявам се, че не е направил някоя беля, господине? Мога ли да ви предложа нещо освежаващо?

— Това е човекът от хана, който доведе върколака в селото — каза Томазо задъхано. — Искаше да дойде да те види, макар че му казах да не го прави.

— Не е бивало изобщо да му казваш нещо — отбеляза тя. — На малките момчета, малките мърляви момчета, не им влиза в работата да разговарят с видни личности. Върви и донеси кана от най-хубавото пиво от килера, и не казвай нито дума повече. Господа, дами — ще седнете ли?

Тя посочи към една пейка, вместена в ниската каменна стена пред къщата. Изолда и Ишрак седнаха и й се усмихнаха.

— Тук рядко идват посетители — каза жената. — Дами пък — никога.

Томазо излезе от къщата, понесъл две грубо издялани трикраки столчета, които предложи на брат Пиетро и Лука, после се втурна отново вътре за каната със слабо пиво, донесе и една стъклена чаша и три глинени. Свенливо предложи стъклената чаша на Изолда, а после наля пиво за всички останали в глинените чаши.

Лука и брат Пиетро седнаха, а жената застана пред тях, като с едната ръка мачкаше и извиваше крайчеца на престилката си.

— Той е добро момче — каза тя отново. — Не е искал да каже нещо нередно. Извинявам се, ако ви е обидил.

— Не, не, беше любезен и услужлив — каза Лука.

— Можете да се гордеете с него — увери я Изолда.

— Явно расте много едър и силен — отбеляза Ишрак.

Гордостта на майката пролича в сияещото й лице.

— Така е — каза тя. — Благодаря на Бог за него през всеки ден от живота му.

— Но сте имали друго момче преди това — Лука остави глинената си чаша и й заговори внимателно. — Той ни каза, че е имал по-голям брат.

Сянка прекоси широкото хубаво лице на жената и изведнъж тя придоби изнурено изражение.

— Имах. Да ми прости Господ, че откъснах поглед от него за миг.

Тази мисъл я накара да замълчи; тя извърна глава.

— Какво се случи? — попита Изолда.

— Уви, уви, изгубих го. Изгубих го в един миг. Да ми прости Господ за този миг. Бях млада майка тогава, и толкова уморена, че заспах, и в този миг той изчезна.

— В гората? — настоя Лука.

Безмълвно кимване потвърди думите му.

Изолда внимателно се изправи и притисна жената надолу към пейката, за да я накара да седне.

— Вълците ли го отвлякоха? — попита тя тихо.

— Така мисля — каза жената. — Още тогава се носеха слухове за вълци в гората, затова търсех агнето, като се надявах да го намеря преди да падне нощта — тя посочи към овцете на ливадата. — Нямаме голямо стадо. Всяко животно е важно за нас. Седнах за миг. И момчето ми беше уморено, затова седнахме да си починем. Той още нямаше четири години, Бог да го благослови. Легнах с него за миг и заспах. Когато се събудих, го нямаше.

Изолда сложи длан на рамото й да я утеши.

— Намерихме ризката му — продължи жената, с глас, треперещ от сдържани сълзи. — Но това беше няколко месеца по-късно. Едно от момчетата я намерило, докато тършувало за птичи гнезда в гората. Намерило я под един храст.

— Имаше ли кръв по нея? — попита Лука.

Тя поклати глава и каза:

— Дъждът я беше отмил. Но аз я занесох на свещеника и той отслужи литургия за невинната му душа. Свещеникът каза, че би трябвало да погреба любовта си към него и да имам друго дете — а после Бог ме дари с Томазо.

— Селяните са заловили звяр, за който твърдят, че е върколак — отбеляза брат Пиетро. — Готова ли сте да заявите, че този звяр е убил детето ви?

Очакваше тя да избухне яростно, да отправи незабавно обвинение; но тя го погледна уморено, сякаш вече се беше тревожила и мислила за това твърде дълго.

— Разбира се, когато чух, че има върколак, си помислих, че може той да е отвлякъл моето момче Стефано — но не знам. Не мога дори да кажа, че го е отвлякъл вълк. Може да се е залутал надалече, да се е удавил в потока или да е паднал в някоя урва, или просто да се е изгубил в гората. Видях следите на вълците, но не видях отпечатъци от стъпките на момчето си. Мислила съм за това през всеки ден от живота си; а все още не знам.

Брат Пиетро кимна и присви устни. Погледна Лука.

— Искаш ли да запиша показанията й и да я накарам да постави знака си върху тях?

Лука поклати тава.

— По-късно можем да го направим, ако сметнем, че е необходимо — каза той. Поклони се на жената. — Благодаря за гостоприемството, стопанке. С какво име да ви наричам?

Тя потри лице с ъгълчето на престилката си.

— Аз съм Сара — каза. — Мъжът ми се казва Ралф. Ползваме се с добро име в селото, всеки може да ви каже коя съм.

— Ще свидетелствате ли срещу върколака?

Тя му отправи слаба усмивка, зад която се криеше безмерна тъга.

— Не обичам да говоря за това — каза тя простичко. — Опитвам се да не мисля за това. Опитах се да направя каквото ми каза свещеникът и да погреба скръбта си заедно с ризката, и благодаря на Бог за второто си момче.

Брат Пиетро се поколеба:

— Със сигурност ще съдим звяра и ако се докаже, че е върколак, ще умре.

Тя кимна и каза тихо:

— Това няма да върне момчето ми. Но би трябвало да се радвам, като знам, че синът ми и всички деца са в безопасност на пасището.

Те се надигнаха и я оставиха. Брат Пиетро предложи ръката си на Изолда, докато слизаха по каменистата пътека. Лука помогна на Ишрак.

— Защо брат Пиетро не й вярва? — попита го Ишрак, докато дланта й бе върху ръката му и тя беше достатъчно близо, за да говори тихо. — Защо винаги е толкова мнителен?

— Това не е първото му разследване; пътувал е преди и много е видял. Твоята господарка, Изолда, беше много нежна с нея.

— Тя има нежно сърце — каза Ишрак. — Деца, жени, просяци, кесията й е винаги отворена, а сърцето й винаги е изпълнено със състрадание към тях. От кухнята на замъка се хранеха по около две дузини бедняци дневно. Винаги е била такава.

— А някога обичала ли е някого по-специално? — попита Лука небрежно. На пътеката имаше голям камък, той го прекрачи и се обърна да помогне на Ишрак.

Тя се засмя и каза рязко:

— Това не ви засяга — когато го видя да се изчервява, допълни: — Ах, господин разследващ! Наистина ли трябва да знаете всичко?

— Просто се интересувах…

— Никого. От нея се очакваше да се омъжи за един тлъст и самодоволен, порочен мъж, но тя дори не пожела да обмисли тази възможност. Никога не би се унизила да го приеме. С лекота положи обетите си за безбрачие. Това не беше проблемът за нея. Тя обича земите си и своите хора. Никой мъж не й се е понравил… — тя помълча, сякаш за да го подразни, и призна: — … досега.

Лука извърна поглед.

— Такава прекрасна млада жена със сигурност…

— Тихо — каза Ишрак. — Но кажете ми за брат Пиетро. Винаги ли е толкова мрачен?

— Той заподозря майката в този случай — обясни Лука. — Мисли, че може да е убила сама детето, и да се е опитала да обясни случилото се с нападение от вълк. Самият аз не мисля така, но, разбира се, в тези отдалечени села се случват такива неща.

Тя решително поклати глава.

— Не и тя. Тази жена изпитва ужас от вълци — каза тя. — Не е случайно, че не беше долу в селото, макар че всички останали бяха надошли да видят как водят върколака.

— Как разбра това? — попита Лука.

Ишрак го погледна така, сякаш той беше сляп.

— Не видяхте ли градината?

Лука имаше смътен спомен за добре обработена градина, пълна с цветя и билки. Близо до вратата на кухнята бе имало леха със зеленчуци, а край пътеката се полюшваха цветя и лавандула. В една леха имаше няколко есенни тикви, които връзваха едър плод, едри сочни гроздове бяха нависнали по лозата, която се виеше около вратата. Беше типична селска градина: засадена отчасти за лечебни растения, и отчасти — за цвят.

— Разбира се, че я видях, но не си спомням нищо специално.

Тя се усмихна:

— Жената отглежда дузина различни видове аконит, в най-различни цветове, а в шапката на сина й имаше затъкнати пресни цветове от това цвете. Растението цъфти по всички прозорци и край всяка врата — никога не съм виждала такава сбирка — и във всяка багра, в която може да се срещне, от розово през бяло до пурпурно.

— И следователно? — попита Лука.

— Не познавате ли билките? — попита Ишрак закачливо. — Велик разследващ като вас?

— Не като теб. Какво е аконит?

— Простонародното име на аконита е „вълче биле” — каза тя. — Хората го използват срещу вълци и върколаци от стотици години. Изсушен и стрит на прах, той може да отрови вълк. Даден на върколак, може да го превърне отново в човек. В смъртоносна доза може да убие върколак мигновено, всичко зависи от дестилирането на билката и количеството, което върколакът може да бъде принуден да поеме. Със сигурност никой вълк не би го докоснал; никой вълк няма да се приближи до него. Не допускат козината им дори да се докосне до него. Никой вълк не би могъл да влезе в онази къща — тя е построила крепост от аконит.

— Според теб това доказва, че историята й е вярна и че тя се бои от вълци? Че е засадила вълчето биле, за да се защити от вълка, в случай че той се върне за нея?

Ишрак кимна към момчето, което подскачаше пред тях, самото то подобно на агънце, водейки ги обратно към селото, с вейка пресен аконит, втъкната в лентата на шапката му.

— Бих предположила, че защитава него.

Около портата на конюшнята се беше събрала малка тълпа, когато Лука, брат Пиетро и момичетата пристигнаха обратно в хана.

— Какво е това? — попита Лука и си проправи със сила път до предните редици на тълпата. Фриз държеше портата полуотворена и пускаше по един човек срещу заплащане от половин грош, като подрънкваше монетите в ръката си.

— Какво правиш? — попита Лука сопнато.

— Пускам хората да видят звяра — отвърна Фриз. — Понеже имаше толкова голям интерес, си помислих, че може да го позволим. Помислих си, че е за общото благо. Помислих си, че мога да демонстрирам Божието величие, като покажа на хората този беден грешник.

— А какво те накара да мислиш, че е редно да вземаш пари за това?

— Брат Пиетро винаги толкова се тревожи за разноските — обясни Фриз любезно, като кимна към писаря. — Помислих си, че ще бъде добре, ако звярът допринесе за разноските по процеса срещу него.

— Това е нелепо — каза Лука. — Затвори портата. Хората не може да влизат и да го зяпат. Предполага се, че водя разследване, а не пътуващо представление.

— Хората със сигурност ще искат да го видят — отбеляза Изолда. — Ако мислят, че е застрашавал стадата им и самите тях. Със сигурност ще искат да се убедят, че е заловен.

— Е, добре, нека го видят, но не можеш да вземаш пари за това — каза Лука раздразнено. — Дори не си го заловил сам, защо трябва да се представяш като негов пазач?

— Защото му разхлабих въжетата и го нахраних — обясни разсъдливо Фриз.

— Свободен ли е? — попита Лука, а Изолда нервно повтори като ехо:

— Освободил ли си го?

— Срязах въжетата и светкавично се измъкнах от ямата. После създанието се претърколи и изпълзя от мрежите — каза Фриз. — Пийна си, хапна, сега лежи отново и си почива. Не е кой знае какво представление всъщност, но те са прости хора, а тук не се случват кой знае какви събития. И вземам половин цена на децата и слабоумните.

— Тук има само един слабоумен — каза Лука сурово. — И той не е от селото. Пусни ме вътре да го видя — той мина през портата и другите го последваха. Фриз мълчаливо прибра монетите от останалите селяни и им отвори широко портата.

— Бас ловя, че това не е вълк — каза той тихо на Лука.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато създанието се измъкна от мрежата, можах да го видя по-ясно. Сега се е свило на кълбо в сенчестия край, затова е по-трудно да се различи, но никога преди не съм виждал подобен звяр. Има дълги нокти и грива, но се надига на задни крака и застава пак на четири, съвсем не като вълк.

— Що за звяр е всъщност? — попита Лука.

— Не съм сигурен — призна Фриз. — Но не прилича много на вълк.

Лука кимна и тръгна към мечата яма. Арената беше заобиколена от дървен подиум, на който зрителите на борбата между кучета и мечки можеха да се качат по няколко грубо сковани стъпала, така че да се наредят наоколо и да виждат над дъсчената ограда.

Лука се покатери по стълбата и тръгна по протежение на оградата, за да могат брат Пиетро, двете момичета и овчарчето също да се качат.

Звярът лежеше сгушен до най-далечната стена, с крака, подгънати под тялото. Имаше гъста дълга грива, и загрубяла, тъмнокафява кожа, изпоцапана с кал и осеяна с белези. На шията му имаше две нови ожулвания от въжето; от време на време близваше кървящата си лапа. Две тъмни очи погледнаха изпод сплъстената грива и, докато Лука го гледаше, звярът оголи зъби в яростна гримаса.

— Би трябвало да го вържем и да прорежем кожата — предложи брат Пиетро. — Ако е върколак, като разрежем кожата, под нея ще има козина. Това ще е доказателство.

— Би трябвало да го убиете със сребърна стрела — отбеляза един от селяните. — Веднага, преди луната да наедрее още. Тогава ще бъде по-силен, те заякват с наедряването на луната. По-добре да го убием сега, докато е в ръцете ни и не е в пълната си сила.

— Кога е пълнолунието? — попита Лука.

— Утре през нощта — отговори Ишрак. Малкото момче до нея свали аконита от шапката си и го хвърли към свитото на кълбо животно. То трепна и се отдръпна.

— Ето! — възкликна някой от тълпата. — Виждате ли това? Бои се от вълчето биле. Върколак е. Би трябвало да го убием начаса. Не бива да отлагаме. Добре е да го убием, докато е слаб.

Някой взе камък и го хвърли. Камъкът улучи звяра по гърба и той трепна, озъби се и се присви, сякаш искаше да си прокопае път под високата ограда на мечата яма.

Един от мъжете се обърна към Лука:

— Ваша чест, нямаме достатъчно сребро да направим стрела. Дали имате някакво сребро, което можем да купим от вас, и да изковем стрела от него? Ще бъдем много признателни. Иначе ще трябва да пратим хора в Пескара, при тамошния лихвар, а това ще отнеме дни.

Лука хвърли поглед към брат Пиетро.

— Имаме малко сребро — каза той предпазливо. — Но то е собственост на Светата църква.

— Можем да ви го продадем — заяви Лука. — Но ще изчакаме пълнолунието, преди да убием звяра. Искам да видя преобразяването с очите си. Когато го видя да се превръща напълно във вълк, тогава ще се убедим, че това е звярът, за когото съобщавате, и можем да го убием, когато е приел формата на вълк.

Мъжът кимна:

— Ще изковем сребърната стрела сега, та да сме готови — той влезе в хана с брат Пиетро, обсъждайки с него каква цена ще е справедлива за среброто, а Лука се обърна към Изолда и си пое дъх. Съзнаваше, че е нервен като малко момче.

— Канех се да ви попитам, смятах да го спомена по-рано, тук има само една трапезария… всъщност, ще вечеряте ли с нас тази вечер? — попита той.

Тя изглеждаше малко изненадана.

— Мислех, че Ишрак и аз ще се храним в стаята си.

— И двете можете да се храните с нас на голямата маса в трапезарията — каза Лука. — По-близо е до готварницата, храната ще е по-гореща, по-скоро извадена от фурната. Никой не би могъл да възрази.

Тя извърна поглед и поруменя.

— Бих искала…

— Моля ви, съгласете се — каза Лука. — Бих искал вашия съвет за…

Той млъкна, без да довърши, неспособен да се сети за нищо.

Тя веднага забеляза колебанието му и попита с развеселено проблясващи очи:

— Моят съвет относно какво? Решихте какво да правите с върколака, скоро ще получите заповеди относно следващата си мисия. За какво може да ви трябва моето мнение?

Той се усмихна печално.

— Не знам. Нямам какво да кажа. Просто исках да бъдем заедно. Пътуваме заедно — вие и аз, брат Пиетро и Ишрак, Фриз, който се закле да ви служи — и просто си казах, че можете да вечеряте с нас.

Тя се усмихна на откровеността му и каза искрено:

— Ще се радвам да прекарам тази вечер с вас.

Даваше си сметка, че иска да го докосне, да облегне глава на рамото му, или поне да пристъпи по-близо до него. Не мислеше, че това, което изпитва, е желание; това беше по-скоро копнеж просто да бъде близо до него, ръката му да обгръща талията й, тъмнокосата му глава да се доближи до нейната, да види отблизо как лешниковите му очи се усмихват.

Знаеше, че се държи глупаво, че близостта с един млад свещеник бе грях, че самата тя вече нарушаваше обетите, които бе дала, когато беше постъпила в манастира; и отстъпи назад.

— Ишрак и аз ще дойдем на вечеря, целите ухаещи — отбеляза тя напосоки. — Тя поръча на съдържателя да донесе ваната в стаята ни. Смятат, че сме безразсъдни до лудост да се къпем, когато не е дори Разпети петък — тогава всички те вземат годишната си вана, — но ние настояхме, че това няма да ни поболее.

— Ще ви очаквам на вечеря тогава — каза той. — Чисти като на Великден — той скочи от платформата и протегна ръце да й помогне. Тя му позволи да я свали и докато я поставяше да стъпи на земята, той я задържа за един миг по-дълго, отколкото беше нужно да се увери, че няма да залитне. Почувства как Изолда се накланя леко към него; не можеше да е сбъркал; но после тя се отдръпна и той реши, че все пак е сгрешил. Не можеше да разтълкува жестовете й, не можеше да предположи какво си мисли тя, а обетите му за целомъдрие го задължаваха да не пристъпва към нея. Но във всеки случай, тя беше казала, че ще дойде на вечеря, и беше казала, че би искала да вечерят заедно. В това поне можеше да бъде сигурен, когато двете с Ишрак потънаха в тъмния вход на хана.

Лука вдигна поглед, обзет от смущение, но Фриз не беше забелязал тази малка размяна на реплики. Вниманието му бе съсредоточено върху върколака, който се въртеше отново и отново, както правят кучетата, преди да си легнат. Когато върколакът се успокои и легна неподвижно, Фриз обяви пред малобройната публика:

— Ето сега, заспа. Представлението свърши. Можете да се върнете утре.

— А утре ще го видим безплатно — заяви някой. — Това си е нашият върколак, ние го хванахме, няма причина да ни вземаш пари, за да го видим.

— Да, но аз го храня — каза Фриз. — А моят господар плаща, за да го държат тук. И ще огледа създанието, и то ще бъде екзекутирано с нашата сребърна стрела. Следователно това означава, че той е наш.

Те продължиха да роптаят заради цената за разглеждането на звяра, докато Фриз ги пропъди от двора и затвори вратите след тях. Лука отиде в хана, а Фриз — до задната врата на готварницата.

— Имаш ли нещо сладко? — попита той готвачката, закръглена тъмнокоса жена, която вече бе изслушала най-дръзките му ласкателства. — По-точно, имаш ли нещо поне наполовина така сладко като усмивката ти? — поправи се той.

— Пръждосвай се — каза тя. — Какво искаш?

— Резен пресен хляб с пълна лъжица сладко ще ми дойде много добре — каза Фриз. — Или може би няколко захаросани сливи?

— Сливите са за вечерята на господарката — заяви тя. — Но мога да ти дам парче хляб.

— Или две — предположи Фриз.

Тя поклати глава към него с престорено неодобрение, но после отряза две филии от дебел самун ръжен хляб, изсипа отгоре две пълни лъжици сладко и ги залепи една за друга откъм намазаните страни.

— Ето, и не се връщай за още. Сега приготвям вечерята и не мога едновременно с това да те храня на вратата на кухнята. Никога преди не съм имала толкова знатни хора в къщата наведнъж, пък единият от тях дори пътува по дела на Светия Отец! Имам си достатъчно работа и без ти да висиш денонощно пред вратата.

— Ти си истинска принцеса — увери я Фриз. — Преоблечена принцеса. Не бих се изненадал, ако някой ден се появи някой и те грабне, за да станеш принцеса в някой замък.

Тя се засмя възхитено и го избута от кухнята, като затръшна вратата след него, а Фриз отново се покатери на платформата за зрители и погледна надолу в мечата яма, където върколакът се беше изтегнал и лежеше неподвижно.

— Ето — Фриз размаха парчето хляб със сладко. — Ето — обичаш ли хляб и сладко? Аз обичам.

Звярът повдигна глава и погледна предпазливо Фриз. Разтвори устни, озъбвайки се безмълвно. Фриз отхапа от хляба, а после отчупи парченце и го подхвърли на животното.

Звярът трепна и се дръпна от хляба, когато той падна, но после долови миризмата му и се надвеси напред.

— Хайде — прошепна Фриз насърчително. — Хапни. Опитай го. Може да ти хареса.

Звярът подуши предпазливо хляба и се прокрадна към него — първо на едрите си предни лапи, местейки ги една по една, а после с цяло тяло. Подуши, близна го, а сетне го погълна с едно бързо, лакомо движение. После седна като сфинкс и погледна Фриз.

— Хубаво — каза Фриз насърчително. — Искаш ли още малко?

Животното го гледаше, докато Фриз отхапа малка хапка, изяде я с наслада, а после отново отчупи един залък и му го хвърли. Този път то не трепна, а проследи напрегнато дъгата, в която излетя залъкът, и веднага отиде на мястото, където той падна, в средата на арената, идвайки все по-близо към Фриз, който се беше надвесил над оградата.

Звярът погълна хляба без колебание, а после седна на задните си крака, като гледаше Фриз, явно очаквайки още.

— Това е добре — каза Фриз, продължавайки да говори със същия спокоен тон. — Сега ела малко по-близо — пусна последното парче хляб много близо до мястото, където стоеше самият той, но върколакът не смееше да се приближи толкова. Жадуваше за приятно ухаещия хляб със сладко, но се отдръпна от Фриз, макар че той стоеше съвсем неподвижен и шепнеше насърчителни думи.

— Много добре — каза Фриз меко. — Ще се приближиш за вечерята си по-късно, не се съмнявам — той слезе от платформата и откри, че Ишрак го бе наблюдавала от вратата на хана.

— Защо го храниш така? — попита тя.

Фриз сви рамене.

— Исках да го видя по-добре — каза той. — Просто ми хрумна да проверя дали обича хляб и сладко.

— Всички други го мразят — отбеляза тя. — Подготвят екзекуцията му след две нощи. И въпреки това ти го храниш с хляб и сладко.

— Бедният звяр — каза той. — Съмнявам се, че е искал да бъде върколак. Това сигурно просто го е сполетяло. А сега трябва да умре заради това. Не изглежда честно.

Беше възнаграден с бърза усмивка.

— Не е честно — каза тя. — И си прав — може би това е просто природата му. Може просто да е по-различен от всички други зверове, които сме виждали досега. Като дете на феите: някой, който не е на мястото си там, където са го изпратили.

— А ние не живеем в свят, който харесва различните — отбеляза Фриз.

— Ето това е вярно — каза момичето, което открай време се бе различавало от всички останали с тъмната си кожа и тъмните си, полегати очи.

— Е, хайде сега — каза Фриз, плъзвайки ръка около талията на Ишрак. — Ти си момиче с добро сърце. Какво ще кажеш за една целувка?

Тя стоеше съвсем неподвижно: нито се поддаде на лекия му натиск, нито се отдръпна. Неподвижността й беше по-отблъскваща, отколкото ако беше подскочила и изпискала. Стоеше като статуя, а Фриз стоеше неподвижно до нея, без да постига някакъв напредък, или по-скоро чувстваше, че иска да отдръпне ръката си, но не може да го направи.

— По-добре да ме пуснеш веднага — изрече тя с много тих, равен тон. — Фриз, предупреждавам те съвсем честно. Пусни ме или ще стане по-лошо за теб.

Той се опита да се засмее самоуверено. Не прозвуча много убедително.

— Какво ще направиш? — попита. — Ще ме набиеш? С удоволствие ще понеса един — два плесника от девойка като теб. Ето какво ще ти предложа: цапни ми един по ухото, а после ме целуни по-хубаво!

— Ще те поваля на земята — каза тя със сдържана решителност. — И ще боли, а ти ще се почувстваш като глупак.

Той веднага затегна хватката си, приемайки предизвикателството.

— Ах, хубава девойко, не бива никога да заплашваш с нещо, което не можеш да сториш — изкиска се той и постави другата си ръка под брадичката й, за да повдигне лицето й за целувка.

Всичко стана толкова бързо, че той така и не разбра как го беше направила. В един миг обгръщаше с ръка талията й и се навеждаше да я целуне, в следващия тя си послужи със същата тази ръка, за да го сграбчи и завърти, и той се озова повален по гръб на калдъръма в калния двор. Главата му бучеше от падането, а тя стоеше край отворената врата на хана.

— Всъщност никога не заплашвам с нещо, което не мога да направя — каза тя, съвсем леко задъхана. — А ти по-добре помни никога да не ме докосваш без съгласието ми.

Фриз се надигна и седна, изправи се на крака, отупа палтото и панталона си, тръсна замаяната си глава. Когато вдигна отново поглед, Ишрак си беше отишла.

Кухненският прислужник се катереше с усилие по стълбите, носейки кофи с гореща вода, а пред вратата на стаята го посрещаха Ишрак или Изолда, вземаха кофите и ги изливаха във ваната, която бяха поставили пред огъня в спалнята си. Това всъщност беше голяма дървена каца, прерязана наполовина, Ишрак я беше застлала отвътре с чаршаф и беше сипала малко благоуханно масло. Затвориха и залостиха вратата след момчето, съблякоха се и влязоха във вдигащата пара вода. Изолда внимателно изми с гъба покритите със синини рамене и чело на Ишрак, а после наклони назад главата й, за да измие черната й коса.

Светлината на огъня хвърляше отблясъци по кожата на мокрите им, блестящи тела. Момичетата разговаряха тихо, наслаждавайки се на вдигащата пара гореща вода и потрепващата топлина на огъня. Изолда среса гъстата тъмна коса на Ишрак с различни помади, а после я събра с игли на темето.

— Ще измиеш ли моята? — помоли тя и се обърна, така че Ишрак да може да насапуниса гърба и раменете й и да измие сплъстените й златисти коси.

— Чувствам се, сякаш цялата мръсотия от пътя е полепнала по кожата ми — каза тя, като загреба шепа сол от съдинката до ваната, разтри я с малко масло по дланите си, а после започна да я размазва по ръцете си.

— Със сигурност в косата си имаш цяла малка гора — каза Ишрак, докато измъкваше от нея клонки и листа.

— О, измъкни всичко! — възкликна Изолда. — Разреши я хубаво. Искам я напълно чиста. Смятам да нося косата си пусната тази вечер.

— На букли по раменете ти? — попита Ишрак и подръпна една къдрица.

— Предполагам, че мога да нося косата си, както ми харесва — каза Изолда, като вдигна рязко глава. — Предполагам, че това как си нося косата засяга единствено мен самата.

— О, безспорно — съгласи се с нея Ишрак. — Сигурно е, че разследващият не се интересува дали косата ти е накъдрена и чиста, и пусната по раменете, или прибрана с игли под воала ти.

— Той е дал обет пред Църквата, както и аз — каза Изолда.

— Твоите обети бяха изтръгнати насила, и сега нямат стойност, а доколкото знам, и неговите обети не са по-различни — каза Ишрак безцеремонно.

Изолда се обърна и я погледна. Сапунена пяна се стичаше по голия й гръб.

— Той е дал обет пред Църквата — повтори тя колебливо.

— Посветили са го на Църквата, когато е бил дете, преди да е можел да осъзнае какво обещава. Но сега е мъж, и те гледа така, сякаш иска да е свободен човек.

Изолда поруменя, червенината бавно пропълзя нагоре, чак до влажното й чело.

— Гледа ме?

— Знаеш, че е така.

— Гледа ме…

— Със страстно желание.

— Не можеш да твърдиш това — заяви Изолда, мигновено готова да отрече.

— И все пак го казвам… — настоя Ишрак.

— Тогава недей…

В двора отвън Лука беше излязъл да хвърли един последен поглед на върколака преди вечеря. Застанал на платформата с гръб към хана, той внезапно осъзна, че можеше да вижда момичетата във ваната им, отразени в прозореца отсреща. Веднага разбра, че би трябвало да отвърне поглед; нещо повече, трябваше да влезе веднага в хана, без да поглежда отново нагоре. Знаеше, че образът на двете красиви момичета, голи във ваната, ще гори в ума му като главня, и че никога няма да може да забрави как изглеждаха: Ишрак усукваше една от русите къдрици на Изолда с кафявите си пръсти, втриваше с нежни, галещи движения балсам във всяка къдрица и я прибираше с игла, а после внимателно насапуниса с гъба седефенобелия й гръб. Лука застина, напълно неспособен да извърне поглед, знаейки, че извършва непростимо прегрешение, като ги наблюдава, знаейки, че им нанася ужасно оскърбление, и, нещо по-лошо, извършва ужасен грях, и, накрая, когато скочи от платформата и се втурна в хана — съзнавайки, че бе паднал далеч отвъд харесването, уважението и интереса към Изолда — изгаряше от страст по нея.

По време на вечерята цареше непоносима неловкост. Момичетата слязоха долу бодри и в добро настроение, с коси, сплетени на влажни плитки; чистото бельо и чистите дрехи ги караха да се чувстват развеселени, сякаш ги чакаше празненство. Посрещнаха ги двама унили мъже. Брат Пиетро не одобряваше като цяло идеята да вечерят заедно, а Лука не можеше да мисли за нищо друго, освен за картината, която бе видял крадешком — двете момичета на светлината от огъня, с пуснати коси като русалки.

Задавено поздрави Изолда и се поклони мълчаливо на Ишрак, после гневно се обърна към застаналия до вратата Фриз, който носеше пиво и наливаше вино:

— Чаши! Дамите трябва да имат чаши.

— На масата са, както всеки глупак може да види — отвърна Фриз безстрастно. Не погледна Ишрак, а разтри рамото си, сякаш опипваше болезнена синина.

Ишрак му се усмихна, без да се смути дори за миг.

— Наранил ли си се, Фриз? — попита тя сладко.

Погледът, с който я стрелна, би изпълнил всяко друго момиче с угризения.

— Ритна ме магаре — каза той. — Инатливо и глупаво е магарето, и не знае какво е най-добро за него.

— По-добре го остави на мира тогава — предложи тя.

— Така ще сторя — рече Фриз унило. — Никога не се налага да се повтаря нещо на Фриз. Особено ако е придружено с грубост.

— Беше предупреден — каза тя спокойно.

— Мислех, че може да се подплаши — каза той. — Това глупаво магаре. Мислех си, че може отначало да се съпротивлява. Нямаше да се изненадам от едно свенливо гризване, нещо като укор и насърчение едновременно. Но не очаквах да раздава ритници като проклето муле.

— Е, сега знаеш — отвърна Ишрак все така спокойно.

Фриз се поклони, самото олицетворение на накърнено достойнство.

— Сега знам — съгласи се той.

— За какво говорите? — попита внезапно Изолда.

— Ще трябва да питате дамата — каза Фриз, като наблегна силно на последната дума.

Изолда повдигна вежда към Ишрак, която просто отклони бавно поглед, давайки й знак да мълчи, и двете момичета не си казаха нищо повече.

— Цяла нощ ли ще чакаме вечерята? — запита Лука настойчиво, а после внезапно си помисли, че бе проговорил твърде високо, а пък и тонът му бе като на разглезен, нахален хлапак.

— Искам да кажа: готово ли е всичко, Фриз?

— Нося я веднага, господарю — каза Фриз с тон на засегнато достойнство, отиде до горния край на стълбите и заръча да поднесат вечерята, като просто подвикна на готвачката.

По време на вечерята разговаряха предимно двете момичета, говореха за овчарчето, за майка му, и за това колко хубава била малката им ферма. Брат Пиетро не каза почти нищо, мълчалив в неодобрението си, а Лука се опитваше да подхвърля небрежни и безразлични реплики, но непрекъснато се запъваше, понеже си мислеше за тъмното злато на мокрите коси на Изолда и за топлия блясък на мократа й кожа.

— Простете ми — каза внезапно той. — Тази вечер съм разсеян.

— Случило ли се е нещо? — попита Изолда. Брат Пиетро прикова в него продължителен, замислен поглед.

— Не, сънувах нещо, това е всичко, и картини от съня останаха в ума ми, нали знаете как става? Когато не можеш да спреш да мислиш за нещо.

— Какъв беше сънят? — попита Ишрак.

Изведнъж Лука поруменя.

— Почти не си го спомням. Виждам само образите.

— На какво?

— И тях не мога да си спомня — заекна Лука. Хвърли поглед към Изолда: — Ще ме помислите за глупак.

Тя се усмихна любезно и поклати глава.

— Захаросани сливи — отбеляза Фриз, поднасяйки ги внезапно на масата. — Голям шум се вдигна заради тях в кухнята. А всички деца от селото чакат на задната врата за онези, които бихте оставили.

— Боя се, че предизвикваме голям смут — отбеляза Изолда.

— Обикновено група пътници, сред които има дами, биха продължили към някой по-голям град — изтъкна брат Пиетро. — Затова би трябвало да се присъедините към по-голяма група пътници, с които вече пътуват други жени.

— Веднага щом срещнем такава група, ще се присъединим към тях — обеща Изолда. — Знам, че злоупотребяваме с добрината ви, пътувайки с вас.

— А как ще се оправите с парите? — запита брат Пиетро нетактично.

— Всъщност имам някои накити за продан — каза Изолда.

— А имат и конете — обади се Фриз от вратата. — Четири добри коня, които да продадат, когато им потрябват пари.

— Трудно може да се каже, че са техни — възрази брат Пиетро.

— Е, сигурен съм, че вие не сте ги откраднали от разбойниците, а малкият господар никога не би откраднал, аз пък не докосвам откраднат кон, така че остава да са собственост на дамите и те да имат право да ги продадат — каза Фриз упорито.

И двете момичета се засмяха.

— Това е мило от твоя страна — каза Изолда. — Но може би е редно да ги споделим с вас.

— Брат Пиетро не може да взема крадена стока — каза Фриз. — А не може да вземе и заплащането за показването на върколака, защото това е против съвестта му.

— О, за Бога! — възкликна Пиетро нетърпеливо, а Лука вдигна поглед, сякаш чуваше разговора за първи път.

— Фриз, можеш да задържиш парите от показването на върколака, но занапред недей да вземаш заплащане от хората. Това само ще предизвика неприязън в селото, а трябва да разполагаме със съгласието и благосклонността им за разследването. И, разбира се, дамите трябва да получат конете.

— Тогава сме добре подсигурени — каза Изолда, като се усмихна на брат Пиетро и погледна топло Лука. — Благодаря на всички ви.

— Благодаря ти, Фриз — каза Ишрак тихо. — Защото конете дойдоха, когато им свирна, и те последваха.

Фриз потри рамото си, сякаш изпитваше жестока болка, извърна глава и не каза нищо.

Всички си легнаха рано. Ханът разполагаше само с няколко свещи и момичетата взеха една да си светят, докато стигнат до леглото. След като заринаха жаравата в огнището в спалнята си и угасиха светлината, Ишрак отвори широко капака на прозореца и погледна надолу, към мечата яма под прозореца.

В топлата светлина на жълтата, почти пълна луна различи силуета на Фриз, седнал на оградата на мечата яма, който полюшваше крака над вътрешността на арената, с пълна шепа кокали от вечерята в ръка.

— Хайде — чу го тя да шепне. — Знаеш, че обичаш кокали от печено, сигурно ги обичаш дори повече от хляба и сладкото. Запазих ти малко от тлъстината, още е топла и хрупкава. Хайде, ела.

Подобен на сянка, звярът се упъти с криволичене към Фриз и спря в средата на арената, като седна на задните си крака като куче, с лице към него; гръдта му бе бледа на лунната светлина, гривата се спускаше назад от лицето му. Чакаше, приковал очи във Фриз, гледайки кокалите в ръката му, но не се осмеляваше да се приближи повече.

Фриз пусна един кокал точно под краката си, после хвърли един малко по-надалече, а сетне трети, още по-надалече, и остана неподвижен като камък, докато звярът запълзя към най-близкия кокал. Ишрак чу как звярът ближеше кокала, а после и хрущенето, когато той започна да яде. Звярът спря за миг, облиза устни, а после погледна с копнеж към следващия кокал на дъното на мечата яма.

Неспособен да устои на миризмата, звярът дойде малко по-наблизо и задъвка втория кокал.

— Ето — каза Фриз успокоително. — Никой не пострада, а ти си получаваш вечерята. Какво ще кажеш сега за този последен кокал?

Последният кокал беше почти под провесените му люлеещи се боси крака.

— Хайде — каза Фриз, подтиквайки звяра да му се довери. — Хайде сега, какво ще кажеш? Какво ще кажеш?

Звярът измина пълзешком последните няколко фута до последния кокал, захапа го и отстъпи, но само малко. Погледна Фриз, а той отвърна без страх на погледа му.

— Какво ще кажеш? — попита отново Фриз. — Обичаш ли агнешко? Какво ще кажеш, малко зверче?

— Хубаво — изрече звярът с тънкото, пискливо гласче на дете. — Хубаво.

Ишрак очакваше Фриз да скочи от стената на арената и да се втурне тичешком в хана с поразителната вест, че звярът бе заговорил като човек, но за нейна изненада той изобщо не помръдна. Самата тя затули с длан устата си, за да сподави ахването си. Фриз беше застинал на оградата на мечата яма. Не помръдна, нито проговори, и за миг тя се запита дали е чул, а може би тя бе чула погрешно или се бе заблудила по някакъв начин. Фриз все така седеше там като статуя на човек, а звярът седеше като статуя на животно и го наблюдаваше; на лунната светлина се възцари дълго мълчание.

— Хубаво, а? — каза Фриз, с тих и спокоен глас като преди. — Е, ти си добър звяр. Утре ще ти донеса още. Може би малко хляб и сирене за закуска. Ще видим какво ще успея да намеря. Лека нощ, зверче — или как да те наричам? С какво име те знаят, малко зверче?

Той почака, но звярът не отговори.

— Можеш да ме наричаш Фриз — тихо каза човекът на животното. — Може би ще станем приятели.

Фриз преметна крака откъм безопасния край на оградата и скочи долу, а звярът застана на четири крака, ослушвайки се за миг, после отиде да се прислони до най-далечния край на стената, позавъртя се три пъти като куче и се сви на кълбо да спи.

Ишрак вдигна поглед към луната. Утре тя щеше да е пълна, а селяните вярваха, че тогава звярът щеше да се сдобие със сила. Какво ли можеше да направи създанието тогава?

На другата сутрин пристигнаха избрани хора от селото, които заявиха почтително, но твърдо, че не искат разследването да се бави с издаването на присъда срещу върколака.

Не виждаха смисъл разследващият да разговаря с хората и да записва показания. Вместо това искаха всички селяни да дойдат в хана същата вечер, щом изгрееше луната, за да видят как върколакът ще се преобрази, и да го убият.

Лука ги посрещна в двора, заедно е Ишрак и Изолда, докато Фриз, скрит и незабележим в конюшнята, решеше конете, слушайки напрегнато. Брат Пиетро беше горе, завършвайки доклада.

Хората от селото бяха трима: бащата на овчарчето, Ралф, селският старейшина и брат му. Настояваха да видят върколака във вълчия му образ, да го убият и да приключат с разследването. Казаха, че дори в същия този момент ковачът работел усилено в селската ковачница и приготвял стрелата.

— Подготвяме и гроба му — каза им старейшината. Той беше закръглен, червендалест мъж на около четирийсет години, надменен и надут, със съзнанието, че е важна личност в това малко село. — Знам със сигурност, че един върколак трябва да се погребе с определени предпазни мерки, за да не възкръсне отново. Така че, за да бъдем убедени, че когато бъде мъртъв, звярът ще лежи спокойно в гроба си и няма да се надигне от него, заповядах на мъжете да изкопаят яма на кръстопътя извън селото. Ще го погребем със забит в сърцето кол. Ще покрием гроба с вълче биле. Една от жените в селото, добра жена, отглежда вълче биле от години — той кимна на Лука, сякаш за да го успокои. — Сребърната стрела и колът, с който ще пронижем сърцето му, гробът, покрит с вълче биле — така трябва да се направи.

— Мислех, че това е за немъртвите? — каза Лука раздразнено. — Мислех, че на кръстопът се погребват немъртвите?

— Няма смисъл да проявяваме небрежност — каза старейшината, сияещ от увереност в преценката си. — Не бива да пропускаме да направим нещо сега, когато най-накрая заловихме върколака и можем да го убием, когато решим. Мислех си да го убием в полунощ, с нашата сребърна стрела. Бихме могли да превърнем това в запомнящо се събитие. Аз лично ще бъда тук. Казах си, че бих могъл да връча сребърната стрела на стрелеца, и може да произнеса кратка реч.

— Това не е борба с мечки и кучета — каза Лука. — Това е истинско разследване, а аз съм упълномощен от Негово Светейшество да го извърша. Не мога да допусна цялото село да се изсипе тук, смъртната присъда да е решена, преди да съм изготвил доклада си, а разни мошеници да продават места за по едно петаче.

— Имаше само един мошеник, който правеше това — изтъкна старейшината с достойнство. Фриз, който четкаше коня и си подсвиркваше през зъби, внезапно засвири по-силно. — Но цялото село трябва да види звяра и да присъства на смъртта му. Може би вие не разбирате, понеже идвате от Рим. Но ние живяхме в страх от него твърде дълго. Малка общност сме, искаме да знаем, че вече сме в безопасност. Имаме нужда да видим, че върколакът е мъртъв и че можем отново да спим спокойно.

— Моля да ме извините, сър, но най-вероятно първият ми син е бил отвлечен от звяра. Бих искал да видя края на звяра. Бих искал да мога да кажа на жена си, че звярът е мъртъв — обърна се Ралф, бащата на овчарчето, към Лука. — Ако Сара знае, че звярът е мъртъв, тогава може би ще повярва, че синът ни Томазо може да извежда овцете на пасището без страх. Може би отново ще спи спокойно нощем. От седем години се буди от кошмари. Искам тя да намери покой. Ако звярът умре, тя може би ще си прости.

— Можете да дойдете в полунощ — реши Лука. — Ако се преобрази във вълк, ще го стори тогава. А ако видим промяна, тогава аз ще отсъдя дали съществото се е превърнало във вълк. Само аз ще отсъдя това, и само аз ще дам заповед за екзекуцията му.

— Мога ли да ви помогна със съвет? — попита старейшината с надежда. — Като човек с опит, с положение? Да ви дам ли съвет? Да ви помогна ли да стигнете до решение?

— Не — попари Лука надеждите му. — Това няма да бъде един от онези случаи, когато селяните се обръщат срещу заподозрян в престъпление и го убиват, водени от страха и гнева си. Този път ще се претеглят доказателства и ще има въздаване на правосъдие. Аз съм разследващият. Аз ще реша.

— Но кой ще пусне стрелата? — попита старейшината. — Имаме един стар лък, който Луиза намери на тавана си, и му сменихме тетивата, но никой в селото не е обучен да си служи с лък. Когато ни призоват на война, потегляме като пешаци с бойни брадви. Не сме имали стрелец с лък в това село от десет години.

Настъпи кратко мълчание, докато обмисляха затруднението. А после…

— Аз мога да стрелям с лък — обади се Ишрак.

Лука се поколеба.

— Това е мъжко оръжие — каза той и се наведе към нея. — Много е трудно за огъване — каза той. — Не е като дамски лък. Може и да си опитна в стрелбата с лък, но се съмнявам, че можеш да огънеш истински мъжки лък. Много е различно от стрелба по мишени.

Фриз подаде глава над вратата на конюшнята, за да слуша, но не каза нищо.

В отговор Ишрак протегна лявата си ръка към Лука. На кокалчето на средния пръст се виждаше твърдият мазол — безпогрешният белег, който отличаваше като татуировка всеки стрелец с лък. Мазолът беше стар, вкоравен от прокарването на стрелата по насочващия пръст. Само човек, изстрелял безброй стрели, би могъл да има подобен белег на ръката.

— Мога да стрелям — каза тя. — С дълъг лък. Не с дамски.

— Как, за Бога, си се научила? — попита Лука, отдръпвайки ръка от топлите й пръсти. — И защо не си престанала да се упражняваш?

— Бащата на Изолда искаше да притежавам уменията на жените от моя народ, макар да бях отгледана далече от тях — каза тя. — Ние сме народ от бойци — жените могат да се сражават не по-зле от мъжете. Ние сме суров народ, който живее в пустинята и пътува през цялото време. Можем да яздим цял ден. Можем да откриваме вода по миризмата. Можем да откриваме дивеч по посоката и мириса на вятъра. Изхранваме се чрез лов с кучета и соколи, и стрелба с лък. Ще се убедите — щом казвам, че мога да стрелям, значи наистина мога да стрелям.

— Щом казва, че може, вероятно може — отбеляза Фриз от вътрешността на конюшнята. — Аз например мога да свидетелствам, че умее да се бие като варварка. Като нищо може да е опитен стрелец с лък. Със сигурност не е дама.

Лука премести поглед от наскърбеното лице на Фриз, надничащо над вратата на конюшнята, към Ишрак.

— Ако можеш да се справиш, ще те определя за екзекутор и ще ти дам сребърната стрела. Аз не притежавам такова умение. То не ни беше нужно в манастира. А разбирам, че и никой друг тук не може да го направи.

Тя кимна.

— Мога да улуча звяра, макар и да е дребен, от стената на арената, като стрелям напряко през нея до далечния край, където се спотайва.

— Сигурна ли си?

Тя кимна със сдържана увереност.

— Напълно.

Лука се обърна към старейшината и другите двама.

— Ще наблюдавам звяра цял ден, а също и когато изгрее луната — каза той. — Ако го видя да се преобразява напълно във вълк, ще ви повикам, а във всеки случай ще можете да дойдете в полунощ. Ако отсъдя, че това е вълк както по форма, така и по природа, тогава тази млада жена тук ще изпълни ролята на палач. Ще донесете сребърната стрела, ще го убием в полунощ и вие ще можете да го погребете така, както смятате за уместно.

— Съгласни сме — каза старейшината. Обърна се да си върви, а после внезапно се поколеба: — Но какво ще стане, ако не се преобрази? Ако не се превърне във вълк? Какво, ако остане, както е сега, е вълчи вид, но дребно и свирепо?

— Тогава ще трябва да определим какъв звяр е и какво може да се направи с него — каза Лука. — Ако е създаден от природата звяр, невинно животно, на което Бог е предопределил да тича свободно, тогава мога да наредя да го пуснат в дивата пустош.

— Трябва да го подложим на изпитание с мъчения — обади се някой.

— Ще го подложа на изпитание с Библията — каза Лука. — Това е моето разследване, това ми е възложено да правя. Ще взема показания, ще потърся съвет в Светото писание и ще реша какво същество е. Освен това искам за собствено удовлетворение да узная какъв звяр е това. Но можете да бъдете сигурни, няма да ви оставя с върколак на прага. Ще бъде въздадено правосъдие: децата ви ще бъдат в безопасност.

Ишрак хвърли поглед към конюшнята в очакване Фриз да каже, че звярът говори, но той я погледна над вратата на конюшнята с изражение на възможно най-глупавия слуга, който не знае нищо и никога не се обажда неуместно.

По пладне, след цял ден пътуване от катедралния град Пескара, пристигна епископът на областта, придружен от свита от четирима свещеници, петима учени и няколко слуги. Лука го посрещна на прага на хана и го поздрави възможно най-любезно. Не можеше да не почувства, че един истински епископ от плът и кръв, облечен цял в пурпурни одежди и възседнал бяло муле, го превъзхожда напълно. Не можеше да не се почувства принизен от появата на този петдесетгодишен човек, повел със себе си деветима съветници и сякаш безброй слуги.

Фриз се опита да ободри готвачката, като обясни, че до довечера всичко ще свърши по един или друг начин и че тя ще трябва да осигури само още една голяма вечеря за това забележително сборище от изтъкнати мъже.

— Никога досега в дома ми не са идвали толкова много велики господари — тревожеше се тя. — Ще трябва да пратя да донесат пилета, а Джовани ще трябва да ми даде прасето, което закла миналата седмица.

— Аз ще поднеса вечерята, ще ти помогна и в кухнята — обеща Фриз. — Ще качвам горе блюдата и ще ги поднасям на благородниците. Ще обявявам всяко ястие и ще го правя така, че да звучи превъзходно.

— Бог ми е свидетел, че не правиш нищо друго освен да ядеш и да крадеш храна за онова животно в двора. Причинява ми повече неприятности там, отвън, отколкото когато е било в гората.

— Трябва ли да го пуснем, как мислиш? — попита Фриз закачливо.

Тя се прекръсти.

— Светците да са ни на помощ, не! Не и след като отвлече детето на горката Сара, а тя така и не се съвзе от мъката. Миналата седмица отмъкна едно агне, а пък през седмицата преди това — една кокошка направо от двора. Не, колкото по-скоро го убият, толкова по-добре. Най-добре ще е господарят ти да заповяда да го убият, или тук ще избухне бунт. Можеш да му кажеш това, от мое име. В селото идват мъже, овчари от най-високо разположените ферми, които няма да приемат любезно някакъв непознат, който идва тук и казва, че нашият върколак трябва да бъде пощаден. Твоят господар би трябвало да знае, че тук може да има само един завършек: звярът трябва да умре.

— Може ли да ми дадеш кокала от бута за него? — помоли Фриз.

— А защо да не приготвя от него супата за вечерята на епископа?

— По него няма нищо — взе да я увещава Фриз. — Дай ми го за звяра. И без друго ще получиш други кокали, когато сготвят прасето.

— Вземи го, вземи го — каза тя нетърпеливо. — И ме остави да се залавям за работа.

— Ще дойда да помагам веднага щом нахраня звяра — обеща й Фриз.

С махване на ръка тя го изгони от кухнята в двора и Фриз се покатери на платформата и погледна над оградата. Звярът лежеше, но когато видя Фриз, повдигна глава и започна да го наблюдава.

Фриз скочи на оградата, преметна дългите си крака през нея, и се разположи удобно отгоре, с провесени над мечата яма крака.

— Ей — каза той тихо. — Добро утро, зверче. Надявам се, че си добре тази сутрин.

Звярът дойде малко по-близо, до самия център на ямата, и вдигна поглед към Фриз. Фриз се надвеси над ямата, като се държеше здраво за стената с една ръка. Наведе се толкова много надолу, че кокалът от бута се полюшваше точно под стъпалата му.

— Ела — каза той благо. — Ела и вземи това. Нямаш представа какви неприятности ми струваше да го взема за теб, но снощи видях как орязаха месото от него и намислих да ти го дам.

Звярът наклони леко глава на една страна, а после — на друга, сякаш се опитваше да разбере поредицата от думи. Явно беше доловил кроткия тон, тъй като се протегна нагоре към силуета на Фриз, седнал на оградата.

— Хайде — каза Фриз. — Хубаво е.

Предпазлив като котка, звярът се приближи на четири крака. Дойде до стената на арената и седна точно под стъпалата на Фриз. Фриз се протегна надолу към него и звярът бавно се изправи, постави предните си лапи на стените на арената и посегна нагоре. Беше висок, може би повече от четири фута. Фриз се пребори с изкушението да се отдръпне уплашено от него, предполагайки, че звярът ще усети страха му; но освен това бе подтикван от любопитство, искаше да види дали ще може да храни това животно от ръка, да види дали ще може да хвърли мост през пропастта между този звяр и човека. Бе воден, както винаги, от собствената си обич към безсловесните, уязвимите, наранените. Протегна се малко по-надолу, а звярът повдигна чорлавата си глава и внимателно пое в устата си кокала, сякаш го вземаше от любяща ръка, която го бе хранила цял живот.

В мига, когато пое месото в яките си челюсти, той отскочи от Фриз, застана на четири крака и изтича до другата страна на мечата яма. Фриз се изправи — и срещна тъмните очи на Ишрак, приковани върху него.

— Защо го храниш, щом трябва да го застрелям тази нощ? — попита тя тихо. — За какво ти е да бъдеш добър към него, щом това е просто един бездушен звяр, който очаква стрелата?

— Може би няма да ти се наложи да го застреляш тази нощ — отговори Фриз. — Може би малкият господар ще открие, че това е звяр, какъвто не познаваме, или някое бедно създание, избягало от някой панаир. Може би той ще отсъди, че това е прищявка на природата, но не и издънка на Сатаната. Може би ще каже, че това е подменено дете, изпратено сред нас от непознат народ. Нима не прилича повече на маймуна, отколкото на вълк? Що за звяр е? Ти виждала ли си такъв звяр по време на всичките си пътувания, през цялото си обучение?

Тя отвърна неуверено:

— Не, никога. Сега епископът говори с господаря ти. Преглеждат всевъзможни книги и документи, за да отсъдят какво трябва да се направи, как животното трябва да бъде подложено на изпитание и проверка, как трябва да бъде убито, и как трябва да бъде погребано. Епископът е довел със себе си всякакви учени, които казват, че знаят какво трябва да се направи — тя помълча. — Ако може да говори като християнин, в такъв случай това променя всичко. Твоят господар, Лука Веро, трябва да бъде уведомен.

Погледът на Фриз изобщо не трепна.

— Защо би помислила, че може да говори? — попита той.

Ишрак срещна погледа му без капчица кокетство.

— Ти не си единственият, който се интересува от него — каза тя.

Лука прекара цял ден, съвещавайки се с епископа, с неговите свещеници и неговите учени. По масата за хранене бяха разгънати книжа, в които бяха записани присъди срещу върколаци и истории за вълци, датиращи от най-ранни времена: записани разкази на гръцки философи, преведени от арабите на арабски, а след това преведени от арабски на латински.

— Така че един Бог знае какво е пишело в тях първоначално — довери Лука на брат Пиетро. — Има дузина предразсъдъци, с които думите трябва да се справят, има половин дузина учени за всеки отделен разказ, и всички те са на различно мнение.

— За нашето разследване ни е нужно ясно мнение — каза тревожно брат Пиетро. — Не са достатъчни разказите за нещо, което някой си мисли, че е видял, датиращи от преди стотици години. От нас се очаква да разгледаме фактите тук, а от теб се очаква да установиш истината. Не ни трябват древни слухове — трябват ни доказателства, а после — присъда.

Разчистиха масата за обеда и епископът произнесе дълга благодарствена молитва. На Ишрак и Изолда не беше позволено да присъстват на съвещанията на мъжете, и те двете вечеряха в стаята си, която гледаше към двора. Гледаха как Фриз седи на стената на мечата яма, крепейки на коляното си дървено блюдо, и споделяше храната си със звяра, седнал под него, който от време на време поглеждаше нагоре, очаквайки остатъци, кротък и безропотен като куче, но и някак различен от куче — някак независим.

— Със сигурност е маймуна — каза Изолда. — Виждала съм изображение на маймуна в една книга, която баща ми имаше у дома.

— Те могат ли да говорят? — попита Ишрак. — Маймуните? Могат ли да говорят?

— Изглеждаше така, сякаш може да говори, имаше устни и зъби като нас, и очи, които гледаха така, сякаш имаше мисли и искаше да ги изрече.

— Не мисля, че този звяр е маймуна — каза предпазливо Ишрак. — Мисля, че този звяр може да говори.

— Като папагал ли? — попита Изолда.

И двете загледаха как Фриз се надвесва надолу, а звярът посяга нагоре. Видяха как Фриз подава на звяра коричка хляб и ябълка, а звярът я взема с лапата си, не с уста — взема я в лапата си, а после сяда на задни крака и я яде, поднасяйки я към устата си като едра катерица.

— Не като папагал — каза Ишрак. — Мисля, че може да говори като човек. Не можем да го убием, не можем да стоим безучастно отстрани и да гледаме как го убиват, докато не узнаем какво е. Явно не е вълк, но какво е?

— Не е наша работа да отсъждаме.

— Наша е — каза Ишрак. — Не защото сме християни — тъй като аз не съм. Не защото сме мъже — защото не сме. Но защото сме като звяра: отхвърлени души, от които другите хора се ужасяват. Хората не разбират жените, които не са нито съпруги, нито майки, нито дъщери, нито затворници. Хората се боят от жените, които не крият страстите си, от образованите жени. Аз съм млада, образована жена, с друг цвят на кожата, с непозната религия и собствена вяра, и съм толкова странна в очите на хората от това селце, колкото е и звярът. Трябва ли да стоя безучастно и да гледам как го убиват, защото не разбират какъв е? Ако им позволя да го убият, без да възразя дори с една дума, какво би им попречило после да дойдат за мен?

— Ще кажеш ли това на Лука?

Ишрак сви рамене.

— Каква е ползата? Той слуша епископа, няма да послуша мен.

Около два следобед мъжете постигнаха споразумение какво трябва да се направи, и епископът пристъпи към прага на хана, за да оповести решението им.

— Ако звярът се преобрази напълно във вълк в полунощ, тогава еретичката ще го застреля със сребърна стрела — постанови той. — Селяните ще го погребат в сандък, напълнен отвътре и покрит отвън с вълче биле, на кръстопътя, а ковачът ще забие кол в сърцето му.

— Жена ми ще донесе вълчето биле — обади се Ралф. — Бог знае, че отглежда достатъчно от него.

— Ако звярът не се преобрази… — епископът вдигна ръка и повиши глас, за да надвика слисания шепот. — Знам, добри хора, че вие сте сигурни, че ще се преобрази… но просто да предположим, че не го стори… тогава ще го предадем на властите на това село, на местния владетел и на старейшината, и тогава ще можете да правите с него, каквото пожелаете. Човекът има власт над животните, дадена му от Бога. Сам Бог е повелил, че можете да правите каквото пожелаете с този звяр. Този звяр е безчинствал близо до селото ви, вие сте го заловили и задържали, Бог е поставил всички зверове във ваша власт — можете да правите с него каквото пожелаете.

Старейшината кимна мрачно. Нямаше съмнение, че звярът няма да оцелее дълго, след като бъде предаден на селото.

— Ще го насекат на парчета — прошепна Ишрак на Изолда.

— Можем ли да ги спрем?

— Не.

— А сега — заяви епископът — ви съветвам да вървите и да си гледате работата до полунощ, когато всички ще видим звяра. Лично аз отивам в църквата, където ще отслужа вечернята и ще чета молитви, и предлагам всички да се изповядате и да направите дарение на църквата, преди да дойдете да видите тази невероятна гледка, която е била изпратена на селото ви — той помълча, после допълни: — Бог ще се усмихне на онези, които направят дарение на църквата тази вечер. Ангел Божи премина сред вас, подобаващо е да Му благодарите и да Го възхвалите.

— Какво означава това? — обърна се Ишрак към Изолда.

— Означава: „платете си за привилегията да бъдете посетени от епископ” — преведе Изолда.

— Знаеш ли, така си помислих и аз.

Нямаше какво друго да правят, освен да чакат до полунощ. След вечеря Фриз нахрани звяра, а той дойде, седна в краката му и вдигна поглед към него, сякаш искаше да говори с него, но не можеше да намери думи. На свой ред Фриз искаше да предупреди звяра, но когато доверчивите му кафяви очи го погледнаха през сплъстената грива, откри, че не можеше да обясни какво предстои да се случи. Луната се издигаше, докато човек и звяр бдяха един над друг, а епископът бдеше на свой ред в църквата. Главата на звяра, напомняща на лъвска, се извърна към Фриз, докато той седеше, с профил, очертан на фона на осветеното от звезди небе, и му шепнеше тихо, надявайки се, че звярът ще проговори отново, но той не казваше нищо.

— Сега е подходящият момент да си кажеш името, миличък — каза той тихо. — Едно „Бог да благослови” ще ти спаси живота. Или само „хубаво” — отново. Проговори, зверче, преди полунощ. Или проговори в полунощ. Кажи нещо, когато всички те гледат. Но говори. Непременно проговори.

Животното го погледна с повдигнати вежди: главата му бе наклонена на една страна, очите му изглеждаха светлокафяви през сплъстената козина.

— Говори, звяр — подтикна го Фриз отново. — Няма смисъл да се правиш на глупав, ако можеш да говориш. Ако можеш да кажеш: „Бог да благослови”, ще приемат това като чудо. Можеш ли да го кажеш? След мен? „Бог да благослови”?

В единайсет часа хората започнаха да се събират пред вратата на конюшнята, някои — понесли секири, а други — сърпове и брадви. Беше ясно, че ако епископът не наредеше животното да бъде застреляно със сребърната стрела, мъжете щяха да вземат закона в собствените си ръце, да го насекат със сечивата си или да го разкъсат с голи ръце. Фриз погледна навън през вратата и видя няколко мъже в задните редици на тълпата да къртят камъни от калдъръма с остриета на брадви и да пъхат камъните в джобовете си.

Ишрак излезе от хана и откри Фриз да протяга ръка надолу в мечата яма, за да даде на звяра залък хляб със сирене.

— Със сигурност ще го убият — каза тя. — Не са дошли за съдебен процес; дошли са да го видят как умира.

— Знам — кимна той.

— Какъвто и звяр да е това, съмнявам се, че е върколак.

Той сви рамене.

— Като не съм виждал такъв преди, не мога да кажа. Но това е животно, което търси близост с човеците, не е убиец като вълк, по-дружелюбно е. Прилича на куче по готовността си да се сближи, на кон в плахата си гордост, напомня на котка по безразличието си. Не знам какво животно е това. Но съм готов да заложа надниците си за цяла година, че е любвеобилно животно, обичливо и способно на преданост. Това е животно, което може да учи, животно, което може да промени поведението си.

— Няма да го пощадят заради моята или твоята честна дума — каза тя.

Той поклати глава.

— Не и заради думата на някой от нас двамата. Никой не обръща внимание на незначителните. Но малкият господар би могъл да го спаси.

— Срещу него са епископът и учените на епископа.

— Твоята господарка би ли се застъпила за него?

Тя сви рамене.

— Че кой би се вслушал в жена?

— Никой разумен мъж — отвърна той на мига и беше доволен да види сиянието на усмивката й.

Ишрак погледна надолу към звяра. Той вдигна поглед към нея и грозното му, насечено от белези лице й се стори почти човешко.

— Горкият звяр — каза тя.

— Ако това беше вълшебна приказка, можеше да го целунеш — обади се Фриз. — Можеше да се наведеш и да го целунеш и той щеше да се превърне в принц. Любовта може да прави чудеса със зверовете, така казват. Но не! Прости ми, сега си спомням, че ти не целуваш. Всъщност, ти дори си способна да хвърлиш един добър мъж в калта само защото си е помислил, че може и да се целуваш.

Тя не отвърна на закачките му, но за миг изглеждаше много замислена.

— Знаеш ли, прав си. Само обичта може да го спаси — каза. — Точно това показваш ти от мига, в който го видя за първи път. Обич.

— Не бих казал, че… — поде Фриз, но в същия миг тя изчезна.

Съвсем скоро старейшината на селото заблъска по портата на хана, а Фриз и един прислужник от хана отвориха големите двойни врати към конюшнята. Селяните нахлуха вътре и заеха местата си по масите, като заобиколиха външната страна на арената, точно както биха постъпили, ако предстоеше борба с мечки и кучета. Мъжете носеха със себе си силно пиво, а съпругите им отпиваха от чашите си, като се смееха и усмихваха. Младите мъже от селото дойдоха с любимите си момичета, а готвачката в кухнята продаваше малки кейкове и пайове пред кухненската врата, докато прислужничките тичаха из двора на конюшнята, поднасяйки пиво и вино с подправки. Беше едновременно екзекуция и празненство.

Ишрак видя Сара да пристига, с голяма кошница с вълче биле в ръце, а съпругът й вървеше отзад, водейки магарето им, натоварено с билката. Вързаха магарето на сводестия вход и влязоха в двора: момчето им носеше затъкнато в шапката си обичайното стръкче вълче биле.

— Дойдохте — каза Изолда меко, като пристъпи напред. — Радвам се, че сте тук. Радвам се, че сте сметнали, че можете да дойдете.

— Съпругът ми мислеше, че е редно да дойда — отвърна Сара, с много бледо лице. — Предполага, че ще изпитам удовлетворение най-сетне да видя звяра мъртъв. И всички останали са тук. Не можех да оставя селото да се събере без мен, те споделяха скръбта ми. Искат да присъстват на края на историята.

— Радвам се, че дойдохте — повтори Изолда. Жената се покатери на поставената върху подпори маса до Ишрак, а Изолда я последва.

— Във вас ли е стрелата? — обърна се жената към Ишрак. — Вие ли ще го застреляте?

Без да каже дума, младата жена кимна и й показа дългия лък и стрелата със сребърен връх.

— Можете ли да го уцелите оттук?

— Безпогрешно — каза Ишрак мрачно. — Ако се превърне във вълк, то тогава разследващият ще го види да се преобразява, ще ми нареди да го убия, и аз ще го сторя. Но мисля, че това не е вълк, нито пък нещо подобно на вълк, нито върколак, нито каквото и да е животно, което ни е познато.

— Ако не знаем какво е, и не можем да определим какво е, по-добре ще е то да умре — заяви твърдо мъжът й, но Сара премести поглед от звяра към сребърното острие на стрелата и леко потръпна. Ишрак се взря спокойно в нея, а Изолда положи длан върху треперещите пръсти на жената.

— Не искате ли звярът да умре? — попита я Изолда.

Жената поклати глава.

— Не знам. Не съм сигурна, че е отвлякъл детето ми, не знам със сигурност дали е чудовището, за каквото го обявяват всички. А у него има нещо, което буди у мен съжаление — тя погледна двете млади жени и каза: — Сигурно ще ме помислите за глупачка, но аз го съжалявам.

Тя още говореше, когато вратите на хана се отвориха и излязоха Лука, брат Пиетро и епископът, учените и свещениците. Изолда и Ишрак си размениха тревожни погледи.

— Аз ще му кажа — рече Изолда тихо, скочи от трибуната и си проправи път до вратата на хана, провирайки се през тълпата, за да се добере до Лука.

— Наближава ли полунощ? — попита епископът.

— Наредих да ударят черковната камбана, когато стане дванайсет — отвърна един от свещениците.

Епископът наклони глава към Лука.

— Как смятате да огледате предполагаемия върколак? — попита той.

— Мислех си да изчакам до полунощ и да го наблюдавам — каза Лука. — Ако се преобрази във вълк, явно ще успеем да го видим. Може би ще е добре да угасим факлите, за да може звярът да почувства докрай въздействието на луната.

— Съгласен съм. Изгасете факлите! — заповяда епископът.

Веднага щом тъмнината обгърна двора, всички замлъкнаха, обзети от страх пред онова, което предстоеше. Жените шепнеха и се кръстеха, а по-малките деца се вкопчиха в полите на майките си. Едно изхленчи тихо.

— Дори не мога да го видя — оплака се някой.

— Не, ето го!

Звярът се беше свил на обичайното си място, когато дворът се беше изпълнил с шумни хора; сега, в тъмнината, той се виждаше трудно, с тъмна грива на фона на тъмното дърво на оградата около мечата яма: тъмната му кожа се сливаше с пръстения под. Хората примигваха и търкаха очи, в очакване заслепението от факлите да отмине, а после старейшината каза:

— Той се движи!

Звярът беше застанал на четири крака и се оглеждаше наоколо, мятайки глава, сякаш се боеше, че се задава опасност, но не знаеше какво ще се случи. Шепнешком се понесоха проклятия, като тих вятър, който обиколи арената, когато всички видяха звяра да се движи, и повечето мъже заявиха, че той трябва да бъде убит веднага. Фриз видя хора да търсят опипом камъните, които бяха пъхнали в джобовете си, и разбра, че се канеха да пребият звяра с тях.

Изолда стигна до Лука и докосна ръката му; той наведе глава, за да я чуе.

— Не убивай звяра — прошепна му тя.

Отстрани до арената, Фриз си размени един неспокоен поглед с Ишрак, видя проблясъка от сребърния връх на стрелата и уверената й ръка върху лъка, а после отново обърна поглед към звяра.

— Спокойно сега — каза той, но звярът не можеше да чуе гласа му, заглушен от изричаните с нисък глас проклятия, които тътнеха около него; той отдръпна глава назад и преви рамене, сякаш се страхуваше.

Църковната камбана започна да бие — бавно, злокобно, сякаш оповестяваше смърт. Щом чу звука, звярът трепна, разтърсвайки грива, сякаш мелодичният звън отекваше в главата му. Някой се изсмя рязко, но гласът бе изтънял от страх. Всички гледаха, докато последните звуци на среднощната камбана заглъхнаха във въздуха, а пълната луна, ярка като студено слънце, се издигна бавно над покрива на хана и огря звяра, хванат натясно — от ужас по кожата му бе избила пот.

Не се виждаше да му покарва козина, не личеше звярът да наедрява. Зъбите му не се удължиха, нито пък му порасна опашка. Остана на четири крака, но зрителите, които гледаха напрегнато, забелязаха, че трепери, както трепери малко еленче, когато замръзва от студ.

— Променя ли се? — попита епископът Лука. — Не мога да видя нищо. Не виждам да прави нещо.

— Просто стои и се оглежда — отвърна Лука. — Не виждам да му расте никаква козина, а при това луната го огрява напълно.

В пристъп на жестокост някой в тълпата шеговито нададе вълчи вой, и звярът рязко обърна глава към звука, сякаш се надяваше, че е истински, но после се дръпна назад, когато осъзна, че е било груба шега.

— Променя ли се вече? — попита отново епископът, настойчиво.

— Не мога да видя — каза Лука. — Не мисля така — той вдигна очи. Облак, не по-голям от стиснат юмрук, започваше да закрива пълната луна, тънки пипала, проточващи се от него, вече затъмняваха арената. — Може би е добре да накараме да запалят пак факлите — каза Лука нервно. — Губим светлината.

— Звярът преобразява ли се във вълк? — запита епископът още по-настоятелно. — Ще трябва да съобщим решението си на хората. Можете ли да наредите на момичето да го застреля?

— Не мога — каза Лука безцеремонно. — Честно казано, не мога. Създанието не се превръща във вълк. Намира се на пълна луна, стои в лунната светлина, и не се преобразява.

— Не стреляйте — каза му настойчиво Изолда.

Бързо притъмняваше, докато облакът закриваше луната. Тълпата изстена — дълбок, тревожен звук.

— Застреляйте го! Застреляйте го бързо! — провикна се някой.

Тъмата вече беше непрогледна.

— Факли! — изкрещя Лука. — Запалете факли!

Внезапно се разнесе пронизителен, ужасен писък и звук от нечие падане: глухо тупване, когато жената се удари в земята, а после — отчаяно дращене, докато се мъчеше да се изправи на крака.

— Какво има? — Лука с усилие си проправи път до предните редици на тълпата и напрегна очи, надничайки надолу, към тъмнината на арената. — Запалете факлите! В името Божие, какво се случи?

— Спасете ме! — изкрещя Сара в паника. — Мили Боже, спаси ме!

Беше паднала от стената в мечата яма и беше сама на арената, притиснала гръб към дъсчената стена, взирайки се в тъмнината, докато търсеше с поглед звяра. Сега животното бе на крака и я гледаше с кехлибарените си очи. Явно можеше да вижда добре в тъмнината, макар че всички останали бяха заслепени. Можеше да види жената, протегнала пред тялото си ръце, сякаш вярваше, че ще може да отблъсне зъбите и ноктите на нахвърлящия се звяр.

— Ишрак! Стреляй! — изкрещя Лука.

Не можеше да види тъмната й качулка, тъмните й очи, но можеше да види проблясването от среброто на стрелата, можеше да види стрелата върху тетивата, насочена уверено към тъмната сянка, към звяра, който душеше въздуха, пристъпвайки колебливо напред. А после чу гласа й; но тя не викаше него, викаше надолу към Сара, докато тя стоеше замръзнала от ужас, притисната към стената на арената.

— Повикайте го! — изкрещя Ишрак на Сара. — Повикайте звяра!

Изплашеното лице на Сара, подобно на бяло, размазано петно, се вдигна към Ишрак.

— Какво? — Беше оглушала от ужас: твърде уплашена, за да разбира нещо. — Какво?

— Не знаете ли името му? — запита тихо Ишрак. Сребърната стрела беше насочена непоколебимо към звяра, който се приближаваше, промъквайки се бавно.

— Откъде да зная името на звяра? — прошепна жената. — Измъкнете ме! Издърпайте ме. За Бога! Спасете ме!

— Погледнете го. Погледнете го с обичта си. Кой ви липсваше през цялото това време? Как беше името му?

Сара се втренчи в Ишрак, сякаш тя говореше на арабски, а после се обърна към звяра. Той беше още по-близо, със сведена глава, местейки тежестта си ту на една, ту на друга страна, сякаш се подготвяше за скок. Приближаваше се, в това нямаше съмнение. Озъби се, разкривайки жълти зъби. Главата му се вдигна, когато усети мириса на страх: беше готов да нападне. Пристъпи напред несръчно на задните си крака; всеки момент щеше да наведе глава, да хукне напред и да се хвърли към гърлото й.

— Ишрак! Застреляй звяра! — изкрещя Лука. — Това е заповед!

— Повикайте го — отчаяно подтикваше Ишрак жената. — Повикайте го с името, което обичате най-много на света.

Отвън, пред арената, Ралф се втурна към конюшните, като крещеше да донесат стълба, оставяйки сина си застинал от ужас край оградата на мечата яма, докато гледаше как майка му стои срещу звяра.

Всички бяха безмълвни. Едва виждаха звяра в потрепващата светлина на двете факли, виждаха го как се приближава бавно към жената, с познатата дебнеща походка на вълк; наведената му глава беше на едно ниво с изгърбените му рамене; с очи, приковани в плячката, той продължаваше да се придвижва напред.

Фриз тикна една факла в ръката на Лука и се приготви да скочи долу в мечата яма с друга факла, пламтяща в ръката му, когато Сара проговори:

— Стефано? — попита тя с приглушен шепот. — Стефано? Това ти ли си?

Звярът спря и наклони глава на една страна.

— Стефано? — прошепна тя. — Стефано, синко? Стефано — моят син?

Фриз замръзна отстрани на арената, като гледаше безмълвно как звярът, застанал на четири крака, се изправи и застана на задните си крака, сякаш си припомняше как да ходи, сякаш си спомняше жената, която бе държала ръцете му при всяка стъпка, която бе правил. Сара се оттласна от стената на арената и тръгна към него, с подгъващи се крака, с протегнати ръце.

— Ти си — изрече тя зачудено, но напълно уверено. — Това си ти… Стефано. Моят Стефано. Ела при мен.

Той направи една крачка към нея, после втора, а после, с едно бурно движение, което накара зрителите да ахнат уплашено, а майка му да извика от радост, се втурна към нея и се хвърли в обятията й.

— Момчето ми! Момчето ми! — извика тя, като обви ръце около покритото му с белези тяло и притегли главата му със сплъстени коси към рамото си. — Синко!

Той вдигна поглед към нея; очите му просветнаха през сплъстената, подобна на грива коса.

— Мамо — изрече с глас на малко момче. — Мамо.

Епископът сграбчи Лука, отведе го настрани, заговаряйки гневно, шепнешком.

— Знаехте ли за това?

— Не и аз.

— Вашата прислужница беше сложила стрелата в лъка, а не стреля. Вашият слуга бе този, който хранеше звяра и го успокояваше. Той трябва да е знаел, но ни вкара в този капан.

— Тя беше готова със стрелата, видяхте я сам. А моят слуга се готвеше да скочи на арената и сам да се изпречи между жената и звяра.

— А тя защо не стреля? Каза, че умее да стреля. Защо не го направи?

— Откъде да знам? Тя не е моя прислужница. Ще я попитам какво си е мислела, че прави, и ще го опиша в доклада си.

— Докладът е последната ни грижа!

— Простете, ваше високопреосвещенство, за мен е главна грижа.

— Но звярът! Звярът! Дойдохме да го убием и да покажем как Църквата ще възтържествува над греха. Сега вече не можем да убием звяра.

— Разбира се, че не — каза Лука. — Както ще покаже моят доклад. Той не е звяр. Майка му пожела да си го прибере. Тя ще го вземе, ще го изкъпе, ще му отреже косата и ноктите и ще го научи отново да носи дрехи и да говори.

— А какво смятате да съобщите в доклада си? — попита епископът язвително. — Бяхте заловили върколак, а пък сега изведнъж разполагате само с едно мръсно, подивяло момче. Не излизате много успешно от тази история, не по-добре от нас.

— Ще напиша, че вашата ученост ни е разкрила какво е станало тук — каза Лука съобразително. — Сред другите разкази, които вашите учени подготвиха, вие ни донесохте и класическата история на Ромул и Рем, които били отгледани от вълчица и основали град Рим, нашата опора. Казахте ни за други истории за деца, които били изгубени в гората и били намерени отново, отгледани от вълци. Във вашата библиотека имаше такива истории, вашите учени ги признаха, вашият авторитет ни предупреди, че може би именно това се е случило тук.

Епископът направи пауза, поуспокоен; закръгленият му корем сякаш се изду още от суетата му.

— Хората очакваха екзекуция — предупреди той. — Няма да разберат чудото, което се случи тук. Те искаха смърт, а вие им предлагате завръщане.

— Разчитам на силата на вашия авторитет — каза Лука бързо. — Единствено вие можете да им обясните какво се случи. Само вие разполагате с нужната начетеност и умение, за да им го кажете. Ще изнесете ли проповед сега? Мисля, че ще е подходяща тъкмо темата за Блудния син; завръщането на изгубения, чийто баща го вижда отдалече и тича да го посрещне, изпълнен със силна обич към него.

Епископът придоби замислено изражение.

— Ще им трябват напътствия — размишляваше той, вдигнал един пухкав пръст към устните си. — Очакваха процес за осъждане на смърт. Ще искат смърт. Те са диви, невежи хора. Очакваха екзекуция и ще искат смърт. Църквата демонстрира властта си, като екзекутира злосторниците. Трябва да покажем как побеждаваме греха. Нищо не събира в църквата повече хора — от едно изгаряне на вещица или екзекуция.

— Ваша светлост, те са изгубени в мрака на собствената си заблуда. Те са вашите овце: отведете ги до светлината. Кажете им, че тук се е случило чудо. Едно малко дете е било изгубено за света, било е отгледано от вълци, заприличало е на вълк. Но в присъствието на ваше високопреосвещенство момчето е познало майка си. Кой може да се съмнява, че присъствието на епископ е изиграло такава важна роля? Това са невежи и боязливи хора, но вие можете да изнесете тук проповед, която хората ще запомнят завинаги. Винаги ще помнят деня, когато епископът на Пескара дошъл в тяхното село и се случило чудо.

Епископът се надигна и оправи мантията си.

— Ще изнеса проповедта от отворения прозорец на трапезарията — каза той. — Ще го сторя сега, докато са се събрали пред мен. Ще изнеса среднощна проповед, без подготовка. Донесете факли, за да пада светлината им върху мен. И си водете записки.

— Веднага — каза Лука. Излезе забързано от стаята и предаде заповедта на Фриз. Балконът засия от светлината на факлите, хората, възбудени от предположения и страх, извърнаха лица нагоре. Когато вниманието им се насочи към епископа, великолепен в пурпурната си мантия и митрата, застанал на прозореца, Фриз и Ишрак, Ралф и по-малкият му син махнаха резето на единствената врата, откъдето се влизаше на арената, и влязоха да вземат Сара, която здраво държеше в прегръдките си своя по-голям син.

— Искам да го заведа у дома — каза тя простичко на съпруга си. — Това е нашият Стефано, върнат ни по чудо.

— Знам това — отвърна Ралф. Обветрените му бузи бяха мокри от сълзи. — И аз го познах. Щом каза „Мамо”, разбрах. Познах гласа му.

Стефано почти не можеше да върви; препъна се и се облегна на майка си, слагайки мръсната си ръка на рамото й.

— Може ли да го качим на магарето? — предложи Фриз.

Смъкнаха кошниците с вълче биле от гърба на магарето, но билката все още беше в гривата му и бе полепнала по гърба на животното. Сара помогна на Стефано да се качи, а той не трепна нито от допира на билката, нито от мириса на цветчетата. Ишрак, която наблюдаваше безмълвно в тъмнината, кимна бързо и утвърдително.

Фриз поведе магарето далече от селото, нагоре по виещите се тесни стъпала, докато Сара вървеше до сина си и му шепнеше успокоително:

— Скоро ще си бъдем у дома — каза тя. — Ще си спомниш дома си. Леглото ти е точно както си беше, с чаршафите върху него, възглавницата те чака. Малката ти кукла помниш ли я? — още си е на възглавницата ти. През всичките тези години изобщо не съм променила стаята ти. Винаги те е чакала. Аз винаги съм те чакала.

От другата страна на магарето Ралф крепеше сина си, с една ръка върху мургавия му крак, а другата — върху покрития му с белези гръб. Ишрак и Изолда вървяха отзад с братлето му Томазо, следвано по петите от кучето си.

Капаците на прозорците на фермерската къща бяха затворени за през нощта. Когато въведоха момчето-вълк в коридора, то се огледа наоколо, примижавайки срещу светлината на огъня в огнището, без страх, сякаш можеше да си спомни точно, като в сън, кога тази къща е била негов дом.

— Ние ще поемем грижата за него сега — каза Ралф на момичетата и Фриз. — Аз и съпругата ми ви благодарим от сърце за всичко, което направихте.

Сара ги изпрати до вратата.

— Вие ми върнахте сина — каза тя на Ишрак. — Вие направихте за мен онова, за което се молех на Дева Мария. Задължена съм ви за цял живот.

Ишрак направи странен жест: събра длани като за молитва, а после с връхчетата на пръстите докосна челото си, устните и гърдите си, а след това се поклони на жената на фермера:

— Вие бяхте тази, която извърши нещо изключително. Вие сте имали смелостта да го обичате толкова дълго — каза тя. — Вие сте тази, която е живяла със скръбта и се е опитала да погребе тъгата си, и въпреки това сте запазили стаята му, която го е очаквала, и сърцето си — отворено за него. Вие бяхте тази, която не отправи обвинение към звяра — когато цялото село виеше за отмъщение. Вие бяхте тази, която го съжали. А после именно вие имахте смелостта да изречете името му, когато мислехте, че сте изправена срещу вълк. Единственото, което сторих аз, беше да ви бутна в ямата.

— Чакай малко — каза Фриз. — Блъснала си я в мечата яма, изправяйки я срещу един звяр?

Изолда поклати неодобрително глава, но явно въобще не беше изненадана.

Ишрак погледна Фриз в лицето.

— Боя се, че да.

Ралф, обгърнал с една ръка съпругата си, а с другата — раменете на Томазо, погледна Ишрак.

— Защо го направихте? — запита той простичко. — Поели сте голям риск, както с живота на жена ми, така и с вашия собствен. Защото ако бяхте сгрешили, и се случеше тя да пострада, селяните щяха да ви убият. Ако тя беше загинала там, нападната от звяра, щяха да ви убият и да хвърлят тялото ви в ямата да го изяде вълкът.

Ишрак кимна.

— Знам — каза тя. — Но в онзи миг — когато бях сигурна, че това е синът ви, и бях уверена, че ще ми заповядат да го застрелям — това беше единственото, което ми хрумна да направя.

Изолда се изсмя високо, обви ръка около раменете на приятелката си и я прегърна здраво.

— Само ти! — възкликна тя. — Само ти би помислила, че няма какво друго да направиш, освен да хвърлиш една добра жена в меча яма, за да се изправи срещу звяр!

— Обич — каза Ишрак. — Знаех, че той се нуждае от обич. Знаех, че тя обича сина си — тя се обърна към Фриз: — Ти също го знаеше. Знаеше, че обичта ще прозре и през най-ужасната външност.

Фриз поклати глава и излезе на лунната светлина.

— Проклет да съм — изрече той, обръщайки се към светлеещото небе. — Проклет, и дважди проклет да съм, ако някога разбера как мислят жените.

На другата сутрин видяха епископа да си тръгва надменно, със свещениците пред него, възседнали белите си мулета, с учените, които носеха архивите, с писарите, които вече бяха записали и се готвеха да препишат неговата проповед върху притчата за блудния син, за която твърдяха, че била нещо неповторимо.

— Проповедта беше много затрогваща — каза му Лука на прага. — Споменах я в доклада си. Цитирах много от пасажите. Беше вдъхновяваща и много авторитетна.

Веднага щом епископът замина, всички обядваха и наредиха да изведат конете им в двора на конюшнята. Фриз показа на Ишрак нейния кон, оседлан и със сложена юзда.

— Без странично седло — каза той. — Знам, че обичаш да яздиш сама. Бог ми е свидетел, че можеш да се погрижиш за себе си, а, смея да кажа, и за един кон.

— Но ще яздя редом с теб, ако може — каза тя.

Фриз присви очи и се вгледа внимателно в нея, търсейки сарказъм.

— Не — каза той, след като помисли за миг. — Аз съм просто слуга, ти си дама. Ще яздя отзад.

Усмивката му светна при вида на слисаното й лице.

— Фриз — никога не съм искала да те оскърбя…

— Сега виждаш — засмя се той със злорадо тържество. — Сега виждаш какво става, когато събориш един добър мъж по гръб на калдъръма — когато буташ добри жени в мечи ями. Прекалено силна си, това бих казал. Твърде самоуверена, бих предположил. Твърде си решителна, твърде много държиш на мнението си, та да бъдеш добра възлюбена или съпруга на някой мъж. Със сигурност ще свършиш в студен гроб като стара мома, така бих помислил. Ако не те изгорят като вещица, както вече беше предложено веднъж.

Тя вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Явно съм те оскърбила… — поде тя.

— Да — рече важно Фриз. — И затова ще яздя отзад, като слуга, а ти можеш да яздиш напред, като решителна и държаща на мнението си, и много важна дама, като жена, която не знае нито мястото си в света, нито пък нечие друго. Като жена, която събаря мъже по гръб и хвърля жени в мечи ями, и предизвиква навсякъде смут. Ще яздиш напред, важна и надута, суетна като епископа, и знаем кой от нас ще е по-щастлив.

Ишрак сведе глава пред тази словесна буря и възседна коня си, без да отговори. Явно нямаше как да се справи с разгневения Фриз.

Изолда излезе от хана и Фриз й помогна да се качи на седлото, а после излезе Лука, следван от брат Пиетро.

— Накъде? — обърна се Ишрак към Лука.

Той яхна коня си, изравни го с нейния, каза:

— На изток, мисля — и погледна брат Пиетро. — Не е ли така?

Брат Пиетро докосна писмото в джоба си.

— Отпред на писмото пише североизток, а на закуска утре, в Пескара, ако стигнем там, дай Боже, трябва да отворя новите заповеди.

— Значи ни очаква нова мисия? — попита Лука.

— Очаква ни — каза брат Пиетро. — Разполагам само с указания как да стигнем до Пескара, но не знам какво ще гласят по-нататъшните указания, нито къде ще ни отведат — той погледна Изолда и Ишрак. — Предполагам, че дамите ще пътуват с нас до Пескара?

Лука кимна.

— И ще се разделят с нас там? — попита настойчиво брат Пиетро.

— Аз лично нямам търпение да ги видя, че си тръгват — обади се Фриз откъм стъпалото за възсядане на конете, докато затягаше колана на седлото и се качваше на коня си. — Току-виж й щукнало да ме хвърли в някоя река — или в морето, когато стигнем там, което явно би могла да стори, стига само такава мисъл да се появи в своенравната й главица.

— Ще ни напуснат, когато си намерят надеждни спътници — заяви Лука. — Както се разбрахме — но подкара коня си успоредно с Изолда и посегна да сложи длан върху нейната, докато тя държеше поводите. — Ще останете ли с нас? — попита той тихо. — Докато пътуваме в една посока?

Усмивката, която му отправи, му подсказа, че тя ще го стори.

— Ще остана с вас — обеща тя. — Докато пътуваме в една посока.

Малката кавалкада на Лука и Изолда, брат Пиетро и Ишрак, следвани от Фриз, заобиколен от обичните си коне, излезе с тропот през портата на хана. Още не знаеха къде отиват, нито какво трябваше да правят, но се отправиха на североизток, към Пескара — и към онова, което ги очакваше по-нататък.