придобива размерите на баскетболна топка. Новообразуваното кълбо се върти, сякаш има ос, и

произвежда толкова ярка светлина, че за миг оставам заслепен. После яркостта постепенно

намалява, отделни части от повърхността на кълбото се издигат и спускат, докато накрая се

получава точно копие на Земята с всичките седем континента, всичките седем морета.

— Това не е ли…? — пита Сам. — Прилича ми на Земята.

Планетата се върти близо до главата ми и на третото или четвъртото завъртане забелязвам

една точица пулсираща светлина.

— Хей, виждате ли тази светлинка? — питам. — Прилича ми на Европа.

— Ами да — съгласява се Сам.

Изчаква още едно завъртане на кълбото и присвива очи:

— Май е някъде в…? В Испания или Португалия? Някой може ли да стигне лаптопа? Бързо.

Не откъсвам очи от кълбото и от малката пулсираща светлина, търся с ръка зад себе си и

накрая напипвам лаптопа. Подавам го на Шест, а тя го предава на Сам. Той поглежда към

кълбото, което се рее над задната седалка, изписва нещо и поглежда:

— Ами, определено това е в Испания и, изглежда, е близо до… Ами по всичко личи, че най-

близкият град се нарича Леон. Но градът се пада леко встрани. Със сигурност гледаме

планинската верига Пикос де Еуропа. Някой да е чувал за нея?

— Изобщо не съм чувал подобно нещо — казвам.

— Аз също — добавя Шест.

— Възможно ли е това да е нашият кораб? — питам.

— Няма начин, не и в Испания. Е, поне силно се съмнявам — казва тя. — В смисъл, ако това

е нашият кораб, защото точно сега започна да свети, да ни показва къде е? Няма логика. Пък и

ти досега си ги гледал тези сфери, колко пъти?

— Десетина — отговарям. — Навярно и повече.

Сам обгръща с ръце облегалката си за глава и повдига вежди:

— Точно така. Изглежда, нещо току-що ги е активирало.

Двамата с Шест се споглеждаме.

— Това определено може да е някой от останалите — казва Сам.

— Не е изключено — съгласява се Шест. — А може и да е капан.

Тя поглежда към Сам:

— Имаше ли някакви подозрителни новини от Испания?

Той клати глава.

— Не и допреди пет часа. Но сега пак ще проверя — започва да блъска по клавиатурата.

— Нека да се отклоним от главния път, преди някой да е забелязал как в колата се носи

светеща планетата Земя — казвам. — Дяволски близо сме до Парадайс, нали не сте забравили?

Аделина похърква и аз се чувствам виновна, но за първи път в живота си виждам

наследството, което е трябвало да получа преди години. Обикновени и скъпоценни камъни в

различни цветове, размери и форми. Чифт тъмни ръкавици и чифт черни очила, и двете

направени от материали, каквито никога досега не съм виждала. Има и малко клонче от дърво с

обелена кора, а под него някакво странно кръгло устройство със стъклени лещи и свободно

движеща се стрелка, прилича много на компас. Но най̀ ме заинтригува сияещ червен кристал. Не

мога да откъсна поглед от него, бавно протягам ръка и го вземам; топъл е и щипе дланта ми. За

секунда червената светлина заблестява ярко, после намалява силата си и започва да пулсира с

ритъма на дишането ми.

Кристалът става все по-горещ и по-ярък, започва да бучи глухо.

Изпадам в паника, мисля си нервно, че един от заветите ми е активирал лориенска граната.

— Аделина! — изкрещявам. — Събуди се! Моля те, събуди се!

Тя мръщи чело, а хъркането й се засилва. Със свободната си ръка я разтърсвам за рамото:

— Аделина!

Разтърсвам я по-силно, но изпускам кристала. Той подскача по каменния под на

камбанарията и се търкулва към вратата. Когато тупва от първото стъпало на второто, червената

светлина спира да пулсира. А щом стига четвъртото стъпало, хуквам да го гоня.

Сам стремглаво подкарва колата по неосветен и мръсен път. Кълбото не спира да се върти и

да бръмчи в лицето ми. Пулсиращата светлинка продължава да се опитва да ни каже нещо.

Спираме и Сам загася двигателя и фаровете.

— И така, приятели мои, мисля, че е някой от вашите — казва Сам и се обръща. — Това е

някой от номерата. И този номер е в Испания.

— Няма начин да знаем това — обажда се Шест.

Сам кимва към кълбото:

— Добре, вижте сега. Когато сте пристигнали, ви е било казано да стоите разделени един от

друг, нали така? Такова е било условието. Покривате се някъде и чакате да се развият заветите

ви, тренирате и така нататък. После какво става? Ами, събирате се заедно и се биете заедно.

Така че тази светлина там може би е сигнал, че трябва да се намерите с останалите, или, което е

по-вероятно, това е сигнал за помощ от някой от другите номера. Или може би номер пет или

номер девет току-що са отворили за първи път сандъците си и тъй като тази работа тук сме я

пуснали по същото време, е станало възможно да се свържем.

— Може би те виждат, че се намираме в Охайо? — питам.

— Гадост! Може би. Вероятно. Хайде сега сериозно. Помислете само. Ако старейшините са

ви дали всичките тези неща в сандъците ви, ще трябва да са сложили и нещо, с което да се

свързвате един с друг. Не съм ли прав? Навярно ние просто отключихме тайната и получихме

местоположението на някой, който се нуждае от помощта ни — казва Сам.

— Или някой от останалите е измъчван и е бил принуден да се свърже с нас и това да е

капан — казва Шест.

Тъкмо съм на път да се съглася с нея, когато периферията на Земята става неясна и цялото

кълбо започва да вибрира, щом се чува женски глас: Adelina! Despierta! Despierta, por favor!

Adelina! 11

Понечвам да отговоря, но кълбото неочаквано се свива, преобразува се в седемте сфери и

възвръща първоначалния си вид.

— Стой, стой, чакай! Какво стана? — питам.

— Бих казал, че сигналът беше прекъснат — казва Сам.

— Кое беше това момиче? И коя е Аделина? — пита Шест.

Хващам камъка, след като скача от деветото стъпало, но каквото и да правя, той вече не сияе

както преди. Разтърсвам го в дланта си. Духам върху него. Слагам го в отворената ръка на

Аделина. Той си остава с все същия нов бледосин цвят и аз се тревожа, че съм го развалила.

Внимателно го връщам в сандъка и вземам късото клонче.

Поемам дълбоко въздух, през единия от двата прозореца изваждам навън клона и се

концентрирам върху другия му край. Усещам нещо като привличане от магнит, но преди да

успея да го пробвам както трябва и да го проуча, чувам как дъбовата врата в дъното на кулата се

отваря със скърцане.

Глава 21

Продължаваме да пътуваме и още няколко пъти се опитвам да възстановя сигнала със

сферите, но всеки път, щом събудя слънчевата система и я пусна в действие, планетите обикалят

нормално. Почти полунощ е и точно когато се каня да преровя останалите камъни и предмети в

сандъка, на хоризонта забелязвам разпръснатите светлини на някакъв град. От дясната ми

страна се изнизва знак, точно както преди няколко месеца, когато Анри беше зад волана:

ДОБРЕ ДОШЛИ В ПАРАДАЙС, ОХАЙО!

ЖИТЕЛИ: 5243

— Добре дошли у дома — прошепва Сам.

Притискам чело върху стъклото и разпознавам порутената плевня, старата табела за ябълки,

зеления пикап, който все още се продава. Топлина се разнася по цялото ми тяло. От всичките

места, на които съм живял, Парадайс ми е любимото. Тук намерих най-добрия си приятел. Тук

развих първия си завет. Тук се влюбих. Но Парадайс беше и мястото, където срещнах първия си

могадорианец. Където водих първата си истинска битка и изпитах истинска болка. Това е

мястото, където умря Анри.

Бърни Косар скача на седалката до мен, опашката му се върти с невероятна скорост. Тика

носа си през малкия процеп на прозореца откъм неговата страна и души настървено познатия

въздух.

Завиваме по първия страничен път вляво, правим още няколко завоя, връщаме се от време на

време, искаме да се убедим, че никой не ни следи. Търсим най-доброто и най-малко

подозрителното място, където да оставим колата, и междувременно преговаряме още веднъж

плана си.

— Щом вземем предавателя, веднага се връщаме в колата и незабавно напускаме Парадайс

— казва Шест. — Нали така?

— Точно така — отговарям.

— Не се свързваме с никого другиго, просто си тръгваме. Напускаме.

Знам много добре, че тя има предвид Сара, и прехапвам устни. Най-после, след толкова

седмици в бягство, отново съм в Парадайс и ми казват, че не мога да се видя със Сара.

— Ясно ли е, Джон? Напускаме! Незабавно!

— Остави ме на мира. Знам какво намекваш.

— Извинявай.

Сам паркира джипа на неосветена улица, под едно кленово дърво, на около три километра от

собствения дом. Обувките ми докосват асфалта, дробовете ми поемат първата глътка истински

въздух на Парадайс. Мигновено ми се приисква да се върна в миналото и всичко да е както

преди — да празнувам Вси светии, да се прибирам у дома при Анри, да седя до Сара на дивана в

моята стая.

Не искаме да рискуваме да изгубим сандъка ми, като го оставим в неохраняема кола, така че

Шест отваря задната врата и го вдига върху рамото си. Намества го удобно и става невидима.

— Чакай — казвам. — Първо искам да извадя нещо оттам. Шест?

Шест се появява отново и аз отварям сандъка, изваждам камата, мушвам я в задния джоб на

дънките.

— Добре. Вече съм готов. Бърни Косар, приятелю, ти готов ли си?

Бърни Косар се преобразява в малък кафяв бухал, пляска с криле и каца върху един нисък

клон на кленовото дърво.

— Хайде, да го направим! — Шест вдига сандъка и отново изчезва.

Започваме да бягаме. Виждам, че Сам тича след нас с добро темпо, прескачам някаква ограда

и набирам скорост по края на най-близкото поле. След по-малко от километър завивам и

навлизам в гората, харесва ми как клоните се чупят в гърдите и ръцете ми, как високата трева се

удря по дънките ми. Често поглеждам назад през рамо. Сам никога не е на повече от половин

метър зад мен, прескача дънери, промушва се под клоните. Чувам шум зад себе си и тъкмо да

посегна към камата, когато Шест ми прошепва, че това е тя. Виждам как една туфа трева се

разделя по средата и я следвам.

За щастие Сам живее в покрайнините на Парадайс, а разстоянието между съседите там е

няколко акра12. Спирам да тичам точно преди края на гората, когато отпред се появява неговата

къща. Малка, скромна къща, с бяла алуминиева обшивка и черни покривни плочки, тесен комин

върху десния скат на покрива и с висока дървена ограда, която обикаля задния двор. Шест се

материализира и пуска сандъка ми.

— Това ли е къщата? — пита.

— Да.

Трийсет секунди по-късно Бърни Косар каца на рамото ми. Минават още четири минути и

Сам пристига, като пристъпва тежко през шубраците. Застава до нас, не му достига въздух и

плътно е опрял длани върху бедрата си. Вдига поглед към къщата в далечината.

— Как се чувстваш? — питам.

— Като беглец. Като лош син.

— Помисли си колко много би се гордял баща ти, ако успешно приключим задачата.

Шест става невидима и се впуска да разузнава наоколо. Проверява сенките около съседните

къщи, задните седалки на всяка една от колите на улицата. Когато се връща, ни казва, че всичко

е окей, само къщата вдясно имала лампи със сензорен датчик за движение. Бърни Косар излита

и каца на най-високата точка на покрива.

Шест хваща Сам за ръка и двамата стават невидими. Пъхам сандъка под мишница и тихичко

ги следвам до оградата отзад. Те се материализират, Шест се прехвърля първа през оградата,

после и Сам. Прехвърлям сандъка през оградата и бързо се изкачвам по нея. Скатаваме се зад

един обрасъл храст и аз оглеждам внимателно задния двор, дърветата в него, високата трева,

големия пън, ръждясалата двойна детска люлка и старата ръчна количка до нея. Отляво на

къщата е задната врата, а вдясно се виждат два тъмни прозореца.

— Ето там — шепне Сам и сочи с пръст.

Това, което първоначално взех за пън, стърчащ по средата на двора, при по-внимателно

вглеждане всъщност се оказва широк каменен цилиндър. Присвивам очи и виждам някакъв

триъгълен предмет да стърчи върху него.

— Веднага се връщаме — прошепва Шест на Сам.

Уловен за ръката на Шест, ставам невидим.

— Добре, Орел Гууд. Пази сандъка, сякаш животът ми зависи от него. То си е точно така.

Двамата с Шест се движим внимателно през високата трева към кладенеца и коленичим

пред него. Около края на слънчевия часовник се виждат цифри — от едно до дванайсет вляво, от

едно до дванайсет вдясно и нула на върха, а самите те са заобиколени с чертички. Тъкмо да

хвана триъгълника и да го завъртя произволно, когато чувам Шест да ахва.

— Какво? — прошепвам и вдигам поглед към тъмните задни прозорци.

— Погледни, виж в средата. Символите.

Отново разглеждам внимателно слънчевия часовник и дъхът ми засяда в гърлото. Те са

неясни и човек лесно може да ги пропусне, но по средата на кръга са издълбани плитко девет

лориенски символа. Разпознавам цифрите от едно до три, защото те отговарят точно на белезите

върху глезена ми, но останалите са нови за мен.

— Кога беше роден Сам? — питам.

— На четвърти януари 1995 година.

Завъртам го надясно срещу лориенската цифра едно и триъгълникът прещраква като

ключалка. Завъртам наляво и преглъщам трудно, защото съм се нацелил към това, което трябва

да е номер четири. Моят номер. Отново завъртам триъгълника към единицата, после девет,

отново девет и пет накрая. Минават няколко секунди, без да се случи нищо, после слънчевият

часовник започва да съска и да дими. Когато димът се прояснява, вътре виждам стълба.

Сам подскача нагоре-надолу близо до оградата. Едната си ръка е сложил върху устата, а

другата е издигнал в юмрук.

Единият тъмен прозорец на къщата светва в жълто. От покрива Бърни Косар изпуска два

дълги победни писъка. Не успявам дори да се замисля, когато Шест ме избутва напред. Вече съм

видим и слизам по стълбата в кладенеца. Шест върви след мен и дърпа капака над себе си,

почти го затваря. Включвам дланите си и виждам, че се намираме на височина от шест метра

над циментов под.

— А Сам? — прошепвам.

— Няма му нищо. Бърни Косар е там горе при него.

Стигаме пода и се оказваме в къс коридор, който завива наляво. Мирише на мухъл. Светя с

дланите си напред-назад, докато се движим по завоя; когато коридорът отново се изправя,

виждаме пред нас стая с отрупано бюро и стотици листове хартия, окачени по стените. Тъкмо

да се втурна вътре, когато светлините ми улавят дълъг бял предмет на прага.

— Това е… — започва Шест, но гласът й замира.

Не мога да помръдна. Това е огромна кост. Шест ме побутва напред и аз изваждам камата от

задния джоб.

— Първо дамите, моля — предлагам.

— Не и този път.

Завтичам се и прескачам костта. Незабавно осветявам стаята с длани. От устата ми се

изтръгва вик, когато забелязвам скелет, седнал подпрян на стената. Шест скача вътре и щом го

вижда, отстъпва назад и се препъва в бюрото.

Скелетът е висок над два метра и половина, с огромни стъпала и длани. Гъста руса коса пада

от върха на черепа му и стига до широките му плещи. От врата му виси син амулет, подобен на

моя.

— Това не е бащата на Сам — отбелязва Шест.

— Определено не е той.

— Тогава кой е?

Пристъпвам напред и изучавам амулета. Синият камък лоралит е малко по-голям от моя, но

всичко останало е същото. Зяпам го втрещено и ме обзема чувството, че съм свързан с него,

който и да е той.

— Не съм много сигурен, но мисля, че този е бил наш приятел — протягам ръка над главата

му, свалям амулета и го подавам на Шест.

Отиваме до бюрото. Не знам откъде да започна. Дебел слой прах покрива купищата хартия и

принадлежностите за писане. Написаното върху листовете хартия, забодени върху стената, е на

всеки друг език, но не и на английски. Разпознавам няколко лориенски числа, но това е всичко.

Бял таблетен компютър е поставен върху разнебитен дървен стол, вземам го, натискам с пръсти

черния му екран. Не се случва нищо.

Шест отваря горното чекмедже, пълно с още хартия, и когато хваща дръжката на второто

чекмедже, експлозия отгоре ни стряска. Дълга пукнатина пресича тавана на стаята и бетонът

поддава. Около нас започват да падат огромни парчета.

— Бягай! — изкрещявам.

С амулета около врата си Шест откъсва десетина листове от стената, а аз подпъхвам белия

таблет отзад на колана. Катерим се нагоре по стълбата и надзъртаме през цепнатината между

кладенеца и слънчевия часовник. Десетки могадорианци. Тлеещи пожари. Бърни Косар се е

превърнал в тигър с извити рога на овен. Между зъбите си е захапал ръка на могадорианец. Сам

го няма до оградата, няма го и сандъка ми.

Тъкмо да изскоча от кладенеца, когато Шест се изстрелва покрай мен сред торнадо от

облаци. Капакът на слънчевия часовник рязко се отмята назад. Тя препуска с пълна скорост през

група от петима могадорианци и ги запраща на другия край на двора. Измъквам се от кладенеца,

затварям го, а Шест грабва светещия меч на един от могадорианците, после става невидима.

Използвам телекинезата си и запокитвам към къщата трима въоръжени могадорианци,

застанали близо до кладенеца. Те избухват и се превръщат в гъста пепел. Обръщам се и на

задната врата виждам гол до кръста мъж с пушка в ръце. Зад него стои уплашена майката на

Сам по нощница.

Шест се материализира до двама могадорианци, които са се впуснали срещу мен със

светещите си оръжия, и ги посича с меча през вратовете. Чрез телекинезата си Шест хвърля

ръчната количка срещу друг могадорианец, превръщайки го в купчина пепел. Аз пък запращам

двама могадорианци един срещу друг, а Шест пронизва с бързо движение наведнъж други

трима. Бърни Косар скача в средата на двора и забива зъби в няколко могадорианци, които се

мъчат да се изправят.

— Къде е Сам? — изкрещявам.

— Тук съм!

Завъртам се и виждам Сам, който лежи по корем под обгорял храст. От главата му тече кръв.

— Сам! — провиква се майка му от вратата.

Той се изправя с мъка.

— Мамо!

Майка му отново изкрещява, но един могадорианец се протяга и издърпва Сам за ризата.

Съсредоточавам се и изтръгвам ръждясалата люлка, ала преди единият от металните прътове да

се забие в гърдите на могадорианеца, той изхвърля Сам през оградата.

Със сила, която не съм виждал преди в нея, Шест разрязва на парчета останалите

могадорианци. Цялата е покрита с пепел, когато прескача оградата след Сам. Скачам върху

Бърни Косар и я следваме.

Сам лежи по гръб в двора на съседите. Върху него падат светлините от сензорните датчици

за движение. Скачам от Бърни Косар и го повдигам.

— Сам? Добре ли си? Къде е сандъкът ми?

Той отваря леко очите си:

— Взеха го. Съжалявам, Джон.

— Ей там! — Шест сочи към няколко могадорианци, които тичат през полето към гората.

Слагам Сам върху гърба на Бърни Косар, но той се дърпа.

— Добре съм, кълна се.

От другата страна на оградата майката на Сам крещи:

— Сам!

— Ще се върна, мамо! Обичам те! — казва той и първи хуква към могадорианците.

Двамата с Шест го догонваме лесно, но тя завива надясно и забива меча си в един от

приближаващите могадорианци. Други четирима са на трийсетина метра пред нея и с огромния

амулет, който подскача около врата й, тя атакува, а Бърни Косар я следва по петите.

Със Сам нагазваме в калното поле, но двама могадорианци ни пресичат пътя. Поглеждам

през рамо и виждам как още двама се разделят и се движат под стратегически ъгли в посока към

нас. Другите двама вече са навлезли в гората на две различни места, но не мога да видя кой от

тях носи сандъка.

Измъквам камата от задния си джоб. Дръжката й се увива около ръката ми.

Втурвам се напред, двамата могадорианци пред мен също тичат, отзад мечовете им

подскачат и секат въздуха над празното поле. Когато разстоянието между нас се скъсява на по-

малко от пет метра, отскачам с вдигната над главата ми кама. Докато падам обратно, огромно

дърво изсвистява като куршум някъде долу под мен, удря жестоко двамата могадорианци и ги

убива. Шест. Когато отново докосвам земята, се обръщам и я виждам да тича към Сам и двамата

могадорианци, които са го наобиколили.

Този отляво подхваща Сам през кръста. Шест издърпва могадорианеца и го запраща далече в

полето, но той веднага скача на крака и атакува отново.

Промъквам се зад другия могадорианец и забивам камата във врата му, измъквам я под ъгъл

и тя го разсича през плешката. Той се сгромолясва и се превръща в купчина прах, който се

посипва по обувките ми.

Бърни Косар връхлита върху другия могадорианец и след секунда езикът му се покрива с

гъста пепел.

— Трябва да се върнем в колата и да се махнем оттук — казва Шест. — Сигурно насам идват

още… Те ни чакаха.

— Преди това обаче трябва да си върна сандъка — казвам.

— Тогава нека да се разделим — казва Шест.

С меча, целия покрит със сажди, тя ми сочи към двата различни сектора в гората, където

изчезнаха могадорианците.

— Бърни Косар, ти идваш с мен.

Бърни Косар се смалява до ястреб и заедно с Шест се насочва наляво.

Ние със Сам навлизаме в гората от другата посока. Скоро чуваме пукане на клони и хукваме

натам. Аз избързвам напред, прескачам няколко повалени дървета и тогава виждам четирима

могадорианци, които се опитват да се измъкнат през малко сечище. На лунната светлина все

още не мога да определя дали някой от тях носи сандъка ми.

Спускам се странично по хълма, като чупя фиданки и създавам малко свлачище от камъни.

Зад мен Сам се сгромолясва с трясък.

Те са някъде по средата на сечището. То е обрасло с висока близо два метра гъста трева и аз

тичам през него с пълна скорост. Сам се провиква и ме пита в каква посока да се движи, но аз

продължавам да тичам и вместо отговор издигам запалената си длан нагоре към небето като

фар.

— Добре! Виждам! — изкрещява той.

Най-накрая, малко преди сечището да свърши, почти докосвам единия от могадорианците.

Хвърлям се в краката му и прерязвам ахилесовото му сухожилие през долната част на калните

му панталони. Той изревава от болка и пада по гръб. Качвам се върху гърчещото му се тяло,

пронизвам го в гърдите и го убивам.

Сам се препъва в краката ми и пада по лице.

— Взе ли го?

— Не. Хайде, ставай!

Използвам едната си ръка като фенерче, а другата като мачете и бягам през гората с лекота,

без да ме е грижа дали Сам се движи близо зад мен. След няма и минута виждам друг

могадорианец, който се мъчи с някакво повалено дърво. Някъде от двайсет и повече метра

повдигам високо над земята дървото, изхвърлям го и принуждавам могадорианеца да се олюлее

и да падне с главата напред. Пробивам си път през някакви бурени и го намирам да лежи

неподвижен по корем. Виждам, че сандъкът не е у него. Наръгвам го два пъти с камата и го

убивам.

— Джон! — вика Сам в мрака. — Ей, пич?

Отново вдигам длан и осветявам наоколо и когато Сам пристига, оглеждам дърветата.

— Кажи ми, че си го взел!

— Още не — отговарям.

— Сандъка го няма — мърмори Сам.

— Надявам се Шест да е имала по-голям късмет от мен — протягам ръка назад, за да

измъкна белия таблет, и го показвам на Сам.

— Имаме обаче това.

Той го сграбчва от ръката ми.

— От кладенеца ли е?

— Това не е всичко, което открихме. Почакай само да ти кажа какво още… — внезапно

разпознавам мястото, където се намираме.

Спирам да се движа, спирам дори да дишам.

Сам ме сграбчва за рамото и казва:

— Ей, пич! Какво става? Усещаш ли нещо? Например, че някой току-що е отворил сандъка

ти?

Доколкото мога да кажа, сандъкът ми все още не е отворен. Чувството, което се надига в

мен, е нещо съвсем различно.

— Намираме се близо до къщата на Сара!

Глава 22

Вратата в дъното на кулата се отваря със скърцане и чувам стъпки. Долавям ехо от дишане.

Който и да е, ще е невъзможно да скрия упоената Аделина, котарака и сандъка, натъпкан с

извънземни оръжия и артефакти. Полека връщам в сандъка клончето и затварям капака. Завет

изпълзява до ръба на пода на камбанарията, присяда и поглежда надолу в мрака. Мълчим, но

изведнъж Аделина изхърква дълго и провлечено.

Стъпките по извитата стълба се забързват. Разтърсвам Аделина няколко пъти, за да я събудя.

Тя пада настрани.

Какво да правя? — питам безмълвно Завет.

Котаракът скача върху сандъка, после се връща обратно, но само за да мърка около краката

ми. Това определено не е отговор, обаче ми подсказва една идея. Навеждам се, слагам Завет

върху сандъка и се покатервам до единия от двата прозореца. Студеният въздух прониква през

пижамата ми и зъбите ми веднага започват да тракат. Стъпките се приближават.

Мисловно повдигам сандъка високо във въздуха, ноктите на Завет се впиват в капака за

безопасно приземяване. Навеждам се и пренасям по въздуха сандъка над мен и през прозореца.

Веднага след това го спускам внимателно върху заледената поляна десет етажа по-долу. Завет

скача от него и побягва в мрака. Пренасям и Аделина по въздуха над мен, нощницата й забърсва

главата ми, после внимателно я пускам до сандъка.

Стъпките вече се чуват силно. Прехвърлям крака навън през прозореца. Концентрирам се,

колкото мога в момента, и успявам да се издигна няколко сантиметра над студения камък.

Изхвърлям се навън срещу бушуващия вятър. Преди да се спусна по-ниско и по-далече от

кулата, виждам мустакатия могадорианец от кафенето да обикаля последния завой на стълбата

и с тежки стъпки да влиза в камбанарията.

Концентрацията ми поддава и се разпада на безброй късчета. Понасям се стремглаво надолу.

До мига, в който притискам ръце върху гърдите си и концентрирам мисълта си върху полет като

перце. Дясното ми коляно се приземява на косъм от треперещото тяло на Аделина.

Изпадам в паника. Трябва да се опитам да завлека някак си сандъка и Аделина до селото,

където да се скрием. Само че е тъмна нощ, ние сме по нощници, а там светят само няколко

прозореца. Или пък бързо да намеря място в сиропиталището, където можем да се скрием. На

могадорианеца ще му е нужно по-малко време да слезе от кулата, отколкото му е отнело да я

изкачи, но все пак трябва да извърви дългия коридор и да пробяга още едни стълби, за да стигне

до първия етаж. Пъхам глава през портата и щом виждам, че теренът е чист, премятам Аделина

върху сандъка и плавно ги понасям по въздуха към нефа. Мощта ми е почти на свършване, но

някак си успявам да събера достатъчно сили, за да напъхам сандъка, Аделина и моя милост в

дъното на проветривата, студена и влажна ниша, където е бил скрит сандъкът в самото начало.

Започвам да си мисля, че с отварянето на сандъка съм довела могадорианеца директно при

мен. Навярно червеното пулсиране на кристала, който изпуснах, е някакъв вид предавателно

устройство. Аделина със сигурност знае какво е то и какво трябва да се направи. За да преодолея

страха, че враждебна и зла извънземна раса идва директно за мен, за да се извиня по някакъв

начин на Аделина, че съм я упоила, и за да се стопля малко, слагам глава върху гърдите й и я

прегръщам през кръста.

Часове по-късно чувам как Аделина сумти, после размърдва крака под моите.

— Аделина? — прошепвам. — Будна ли си?

— Кой е? Марина, ти ли си?

Прошепвам:

— Аделина, трябва да си много тиха, ама много.

— Защо — пита тя шепнешком. — Къде сме?

— В нефа, на мястото, където беше скрила сандъка. Но моля те, чуй ме. Те са тук.

Могадорианците дойдоха за мен снощи, след като отворих сандъка, и трябваше да се скрием.

— Как отвори сандъка сама? Така не става.

— Ти ми каза как да го направя. Говореше насън — лъжа я.

Мога да й кажа, че съм я упоила, но не съм готова да се разправям на тази тема. Объркването

й се усеща в гласа й.

— Не си спомням… Спомням си как станах от леглото и после… Май това е всичко.

Отворила си сандъка? Какво имаше вътре?

— Много неща, Аделина. Всякакви видове камъни и един от тях се запали в ръката ми и

започна да мига, мисля, че затова се появи могадорианецът.

— Какъв могадорианец? Какво се случи? — Аделина се опитва да седне, но я спирам, преди

да е ударила главата си в ниския таван.

Прошепвам:

— Преди няколко дни видях мъж в кафенето, който държеше книга за Питакъс и не сваляше

поглед от мен. Беше с шапка и мустаци и още щом го погледнах, разбрах, че е от Могадор. И

снощи, след като отворих сандъка в северната камбанария, той се появи.

— Как се измъкнахме?

— Използвах телекинезата си и се изнесохме в двора през прозореца, после пак я използвах,

за да се върнем тук.

— Трябва да се махаме оттук — промълвява тя. — Трябва незабавно да напуснем „Света

Тереса“.

Тутакси ме обзема възбуда. Прегръщам я в тъмното и за моя изненада и тя ме прегръща в

отговор. Аделина пропълзява до отвора на нишата, а аз я следвам със сандъка, който се носи зад

мен. Когато виждаме, че нефът е празен, Аделина ме моли да я сваля долу на пода. После

внимателно пускам сандъка от края на нишата и мълчаливо го поставям до босите нозе на

Аделина. Тъкмо и аз да левитирам надолу, когато сестра Дора се появява в задната част на нефа

и тръгва към Аделина.

— Къде изчезна? — крещи тя. — Цяла нощ не си била на поста си. Как можа да направиш

това? И какво прави този багаж тук?

— Имах нужда от чист въздух, сестра Дора — казва тихо Аделина. — Съжалявам, че

напуснах поста си.

Виждам как очите на сестра Дора се присвиват.

— С Марина?

— Какво?

— Четири от момичетата дойдоха да ме събудят посред нощ, казаха ми, че Марина се е

измъкнала снощи и че ти си тръгнала с нея.

Аделина понечва да каже нещо, но Елла се появява зад сестра Дора и дърпа роклята й.

— Сестра Дора? Току-що видях Марина — лъже тя.

— Къде?

— В спалнята, спи.

Сестра Дора се навежда и сграбчва Елла за ръката над лакътя и ужасената физиономия на

момиченцето кара нещо да се преобърне в мен.

— Ти, малка лъжкиньо! Току-що идвам от спалнята и там няма никого. Измисляш й

извинения.

— Сестра Дора, достатъчно! — казва Аделина.

Сестра Дора обаче започва да влачи Елла енергично и крачетата й едва докосват пода.

— Отиваме в кабинета, там ще разбереш, че тук не се лъже.

Сълзи се стичат по бузите на Елла. От отвора на нишата забивам поглед върху ръката на

сестра Дора и отлепвам пръстите й от ръчичката на Елла. Сестра Дора изкрещява от болка,

объркана, поглежда учудено надолу към Елла. После отново я сграбчва за ръката.

Аделина се дотътря до тях и преди да запратя сестра Дора по гръб по цялото протежение на

централната пътека, Аделина я хваща за китката.

Сестра Дора отскубва ръката си. Сърцето ми се качва в гърлото, развълнувана съм, когато

виждам в Аделина мой и на приятелката ми съюзник.

— Да не си ме докоснала пак! — заплашва я сестра Дора. — Мястото ти не е при нас,

Аделина. Нито на онзи малък зъл дух, който домъкна със себе си.

Аделина се усмихва спокойно.

— Напълно сте права, сестра Дора. Навярно мястото ни с Марина не е тук и навярно ще

напуснем манастира още тази сутрин. Но преди това, ще бъдете ли така любезна да пуснете

Елла? — гласът й, макар сърдечен и търпелив, не е лишен от известна злъч.

— Как смееш! — подигравателно изкрещява сестра Дора. — И ти не си нещо повече от

обикновен сирак. Прибрахме те, когато никой не те искаше.

— Всички сме равни пред Бога. Сигурно ще признаете поне това?

Сестра Дора пристъпва напред, но Аделина я грабва за ръката. Двете жени се гледат право в

очите.

— Ще разговарям за това със сестра Лусия. Ти ще бъдеш изхвърлена оттук толкова бързо, че

няма да имаш време да молиш за прошка.

— Вече казах, че напускам още тази сутрин. А иначе винаги ще мога да моля за прошка —

Аделина протяга ръка към Елла и тя я хваща.

Сестра Дора се колебае, но неохотно пуска ръката на Елла.

— Ще се моля не само Марина да ми прости, че й бях ужасен настойник, но ще се моля Бог

да прости и на вас, че сте забравили за какво сте тук — те продължават да се гледат в очите още

няколко секунди, преди сестра Дора да се врътне разсърдена и да напусне нефа.

Когато тя изчезва от погледа, а Елла е застанала с гръб към мен, аз се спускам на земята.

— Здравей, Елла — казвам.

— Марина! — тя се откъсва от ръката на Аделина, изтичва към мен и ме прегръща. — Къде

беше?

— Двете с Аделина трябваше да си поговорим насаме — казвам и се отдръпвам от нея.

Поглеждам към Аделина:

— Трябваше да разговаряме за нашето бъдеще.

Аделина присвива очи, поглежда към мръсната си нощница и се смущава.

— Марина, иди да си събереш нещата и сложи сандъка на някое сигурно място. Много скоро

си тръгваме.

Аделина излиза, Елла ме хваща за ръката и я стиска.

— Лошите хора бяха тук снощи, Марина.

— Знам, видях го. Затова напускаме — веднага щом изричам това, знам, че ще помоля

Аделина да вземем Елла с нас.

— Видях трима — прошепва Елла.

Ахвам:

— Трима?

— Бяха на прозореца снощи, гледаха към леглото ти.

По гръбнака ми полазват тръпки. Пращам сандъка отново в нишата и тичам към спалните.

Избягвам групичките момичета в коридора, които си шушукат за нещо, което се е случило в

селото.

— Бяха точно там — сочи тя към прозореца.

— Трима? Сигурна ли си?

Тя кимва:

— Да, те ме видяха как ги гледам от прозореца. После избягаха.

— Как изглеждаха? — питам.

— Високи, с много дълги коси. А палтата им стигаха до обувките — обяснява тя.

— С мустаци, нали? Имаха ли мустаци?

— Не съм сигурна. Не си спомням за никакви мустаци — отговаря Елла.

Объркана съм, но знам, че нямам много време, преди Аделина да се покаже с чанта, пълна с

нещата, които е натрупала през последните единайсет години. Побягвам да взема душ, когато

Ана Ли, едно от момичетата, ме спира по средата на пътя.

— Днес няма да учим. Миранда Маркес е била намерена тази сутрин удушена в училището.

Сядам потресена на леглото си. Миранда Маркес е тъмнокосо момиче, което живее в селото

и в часовете по испанска история седи до мен. Учителката ни сеньора Муньос често ни бърка,

тъй като Миранда е кльощава и висока като мен, а косата й е дълга като моята. Трябва ми

секунда, за да се досетя, че който и да е убил Миранда, навярно я е сбъркал с мен. Снощи някой

се е опитал да ме убие.

— Това е… това е много лошо — прошепвам.

Ана Ли продължава:

— Освен това чух една от сестрите да казва, че някои от жителите видели хора да летят във

въздуха и сега там е пълно с новинарски микробуси, които предават репортажи за случилото се.

Всичко се развива стремително. Могадорианците ме откриха. Откриха пещерата ми. Бях

безразсъдна по отношение на заветите си и очевидци са ни видели да излитаме с Аделина през

прозореца на камбанарията. Момиче от училището може би е мъртво заради мен и ние с

Аделина напускаме сиропиталището посред зима, без да има къде да отидем.

Вземам най-бързия горещ душ в живота си и изчаквам Аделина.

Глава 23

Няма да ходим при Сара — казва Сам и върви зад мен покрай гората. — Вече имаме този

таблет, твърде вероятно е това да е предавателят, който търсим, така че се връщаме да помогнем

на Шест.

Пристъпвам към него.

— Шест може да се оправи сама. Аз съм тук и Сара е тук. Обичам я, Сам, и ще я видя. Не ме

интересува какво казваш.

Сам отстъпва пред доводите ми, а аз продължавам към къщата на Сара. Сам казва:

— Наистина ли я обичаш, Джон? Или си влюбен в Шест? Коя от двете?

Извъртам се и осветявам лицето му с длан.

— Мислиш, че не обичам Сара?

— Е, хайде сега!

— Извинявай… — измънквам и свалям дланта си.

Той разтрива очи.

— Въпросът си остава, човече. Виждам как с Шест непрекъснато флиртувате, непрекъснато,

и го правиш пред очите ми. Знаеш, че я харесвам, и изобщо не ти пука. И отгоре на всичко ти

вече притежаваш най-горещото маце в Охайо.

— Не е вярно, пука ми — прошепвам.

— Пука ти за какво?

— Пука ми, че харесваш Шест. Но ти си прав — и аз я харесвам. Иска ми се да не беше така,

но я харесвам. Това е тъпо и жестоко спрямо теб, но не мога да престана да мисля за нея. Тя е

страхотна и толкова красива, тя е от Лориен, което е супержестоко. Но аз обичам Сара. И затова

трябва да я видя.

Сам ме сграбчва за лакътя.

— Не може, човече. Трябва да се върнем и да помогнем на Шест. Помисли си. Щом ни

чакаха у нас, тогава много повече от тях ще ни причакват у Сара.

Внимателно изтеглям лакътя си от хватката му.

— Ти видя майка си, нали? Видя я в задния двор?

— Да — въздиша той и се вторачва в обувките си.

— Ти видя майка си, аз трябва да видя Сара.

— Това не е толкова разумно, колкото си мислиш. Взехме предавателя, забрави ли? Затова

сме в Парадайс. Това е единствената причина.

Сам ми подава таблета и аз поглеждам празния му екран. Докосвам всеки сантиметър по

него. Опитвам с телекинеза. Държа го до челото си. Таблетът не се включва.

— Нека опитам аз — казва Сам.

Той бърника по таблета, а аз му разказвам за стълбата, за огромния скелет с амулета, за

бюрото и за стената, покрита изцяло с листове хартия.

— Шест грабна една шепа от тях, но май няма да можем да ги прочетем — казвам.

— Значи, татко е имал тайна подземна бърлога — Сам се усмихва за първи път от дълги

часове насам и ми връща таблета. — Той беше страхотен. Ще ми се да разгледам това, което

Шест е взела.

— Разбира се — казвам. — Веднага след като видя Сара.

Сам разперва ръце, изумен:

— Какво да направя, за да те накарам да промениш решението си? Само ми кажи.

— Нищо. Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

За последен път бях в къщата й в Деня на благодарността. Спомням си, че вървях по алеята,

когато зърнах Сара, която ми махаше от предния прозорец.

— Здравей, красавецо — каза тя, когато отвори вратата, а аз се обърнах и погледнах през

рамо, сякаш съм решил, че говори на някого другиго.

В два през нощта всичко изглежда напълно различно. С тъмните прозорци, със затворените

врати на гаража къщата изглежда студена и пуста. Непривлекателна. Със Сам лежим по корем в

сенките на една постройка на ъгъла и нямам никаква представа как ще говоря с нея.

Изваждам от дънките си мобилния с предплатената карта, който отдавна държа изключен.

— Мога да й изпращам есемеси, докато се събуди.

— Това всъщност е много добра идея. Започвай веднага, за да можем да се махаме оттук.

Кълна се, Шест ще ни убие — или още по-лошо, тя може да бъде убита от ордите могадорианци,

докато ние си лежим в тревата в очакване на сцена от „Ромео и Жулиета“.

Включвам телефона и написвам: „Обещах, че ще се върна. Будна ли си?“

Броим до трийсет, след като съм изпратил текста, после пиша: „Обичам те. Тук съм.“

— Може да си помисли, че й погаждаш номер — прошепва Сам, след като сме изчакали още

трийсет секунди. — Кажи й нещо, което само ти знаеш.

Пробвам се: „Липсваш на Бърни Косар.“

Прозорецът й светва. Телефонът ми избръмчава за есемес: „Това наистина ли си ти? Ти си в

Парадайс?“

Отскубвам сноп трева, толкова съм развълнуван.

— Успокой се! — шепне Сам.

— Не мога.

Отговарям й: „Навън съм. Среща на площадката в пет?“

Телефонът ми веднага избръмчава: „Ще бъда там.“

Със Сам се крием зад контейнер за боклук в края на улицата, когато Сара стъпва върху

бетонната площадка. В мига, в който я виждам, оставам без дъх, преизпълнен с чувства. Тя е на

двайсетина метра от нас, с тъмни джинси и черно яке от полар. Бяла зимна шапка покрива

главата й, но се вижда дългата й руса коса, която докосва раменете й под слабия вятър.

Безупречната кожа на лицето й грее под самотната крушка на площадката и внезапно ми става

неловко, че целият съм в кал и пепел от могадорианците. Пристъпвам встрани от контейнера, но

Сам ме сграбчва за китката и ме дърпа обратно.

— Джон, знам, че ще ти е трудно — шепне той, — но след десет минути трябва да сме

обратно в гората. Говоря сериозно. Шест разчита на нас.

— Ще направя всичко по силите си — отговарям, без изобщо да се замислям в този момент

за последиците. Сара е там, а аз съм толкова близо, че практически усещам мириса на шампоана

й.

Наблюдавам как Сара обръща глава и ме търси. Накрая сяда върху една люлка и се усуква.

Въжетата над нея се обтягат. Тя започва да се върти бавно, а аз заобикалям площадката, спирам

зад дърветата, наблюдавам я. Изглежда толкова красива. Така съвършена. Изчаквам я да се

обърне в обратната посока и тогава излизам от сенките. А щом се завърта отново, ето ме и мен.

— Джон? — върховете на маратонките на Сара стържат по бетона, докато тя се опитва да

спре въртенето.

— Здравей, красавице — казвам и усещам как усмивката ми стига чак до крайчеца на очите

ми.

Сара покрива устата и носа си с ръце.

Отивам до нея, тя се мъчи да слезе от люлката, но въжетата са силно обтегнати и не може да

се измъкне.

Скачам напред и хващам въжетата с ръце. Извъртам я към себе си и заедно със седалката я

повдигам на височината на лицето си. Навеждам се и я целувам. В мига, в който устните ни се

докосват, сякаш никога не съм напускал Парадайс.

— Сара — промълвявам в ухото й. — Толкова много ми липсваше, ужасно много.

— Не мога да повярвам, че си тук. Не може да е вярно.

Отново я целувам и не спирам, като завъртам двама ни още веднъж и още веднъж, докато

въжетата над нея се разделят. Сара се отблъсква от седалката и пада в прегръдките ми. Целувам

я по бузите и врата, тя прокарва ръце по главата ми, стиска късата ми коса между пръстите си.

Слагам я да седне и тя ми казва:

— Някои са се подстригали.

— Ами да, това е новият ми имидж на печен беглец. Как ти се струва? Харесва ли ти?

— О, да! — отговаря тя и притиска длани към гърдите ми. — Но и плешив да беше, за мен е

без значение.

Правя крачка назад, искам да запечатам в съзнанието си образа на Сара. Забелязвам ярките

звезди зад нея, накривената й зимна шапка. Носът и бузите й са зачервени от студа. Тя хапе

долната си устна и ме гледа, а от устата й излита малко облаче дихание.

— Няма ден, в който да не съм мислил за теб, Сара Харт.

— Уверявам те, че аз съм мислила за теб двойно повече.

Навеждам глава и челата ни се докосват. Оставаме така, ухилени глупаво, и аз я питам:

— Как си? Как са нещата около теб в момента?

— Сега е по-добре.

— Толкова ми е трудно да бъда далече от теб — казвам и целувам студените й пръсти. —

Непрекъснато си мисля какво е да те докосвам и да чувам гласа ти. Всяка вечер съм на ръба да

ти се обадя.

Сара улавя брадичката ми в шепите си и прокарва палци по устните ми.

— Толкова пъти съм седяла в колата на баща ми, чудейки се къде си. Трябваше само да знам

посоката, за да потегля.

— Аз съм тук. Точно пред теб — прошепвам.

Тя сваля ръцете си.

— Искам да дойда с теб, Джон. Не ми пука. Не мога да продължавам така.

— Прекалено опасно е. Току-що приключихме битка с петдесет могадорианци до къщата на

Сам. Такъв е животът с мен точно сега. Не мога да те въвличам във всичко това.

Раменете й се разтърсват, сълзи набъбват в ъгълчетата на очите й.

— Не мога да остана тук, Джон. Не и когато си неизвестно къде, когато не знам дали си жив,

или мъртъв.

— Погледни ме, Сара — казвам.

Тя повдига глава.

— Няма начин да умра. Когато знам, че си тук и ме чакаш, това е като силово поле. Ще

бъдем заедно. Скоро.

Устните й потреперват.

— Толкова е трудно. Всичко е толкова ужасно сега, Джон.

— Всичко е ужасно? Какво искаш да кажеш?

— Хората са кретени. Всички говорят омразни неща за теб, говорят доста неща и за мен.

— Какво например?

— Ами, че си терорист и убиец, че мразиш Съединените щати. Момчетата в училище ти

измислят прякори от рода на Смит Бомбата. Родителите ми казват, че си опасен и аз в никакъв

случай не бива да разговарям с теб, а като допълнителен бонус има и награда за главата ти, та

хората непрекъснато говорят как щели да те застрелят.

Тя свежда глава.

— Не мога да повярвам, че си принудена да търпиш всичко това, Сара — казвам. — Поне ти

знаеш истината.

— Изгубих почти всичките си приятели. Освен това съм в ново училище, където всички ме

мислят за откачалка.

Опустошен съм. Сара беше най-популярното момиче, най-красивото, най-обичаното в

гимназията на Парадайс. Сега е отритната от всички.

— Няма да е винаги така — прошепвам.

Тя не може да сдържа повече сълзите си.

— Обичам те толкова много, Джон. Но не мога да си представя как ще се измъкнем от

цялата тази бъркотия. Може би трябва да се предадеш.

— Няма да се предавам, Сара. Просто не мога. Ще се измъкнем. Разбира се, че ще се

измъкнем. Моя единствена любов, Сара! Обещавам ти, че ако ме чакаш, нещата ще се оправят.

Сълзите й обаче не престават.

— Колко дълго да чакам? И какво ще стане, когато нещата се оправят? Ти ще се върнеш ли

на Лориен?

— Не знам — казвам накрая. — Парадайс е единственото място, където бих искал да съм в

момента, а ти си единственият човек, с когото искам да бъда занапред. Но ако някак си успеем

да разгромим могадорианците, тогава, да, ще трябва да се върна на Лориен. Обаче не знам кога

ще бъде това.

Телефонът на Сара избръмчава в джоба й, тя го изважда наполовина, за да провери екрана.

— Кой ти пише толкова късно? — питам я.

— Емили. Може би трябва да се предадеш и да им кажеш, че не си терорист. Не искам да те

губя отново и отново, Джон.

— Чуй ме, Сара. Не мога да се предам. Не мога да седя в полицейското управление и да се

опитвам да обяснявам как цялото училище беше разрушено и как петима души бяха убити. Как

бих могъл да им обясня за Анри? А документите, които откриха в къщата ни? Не мога да

допусна да бъда арестуван. Искам да кажа, Шест ще ме убие на мига, ако знае, че разговарям

тук с теб.

Сара подсмърча и изтрива сълзите си с опакото на ръцете.

— Защо Шест ще те убива, ако знае, че си тук?

— Защото тя има нужда от мен точно сега, освен това е опасно да бъда тук.

— Има нужда от теб? Тя има нужда? Аз имам нужда от теб, Джон. Имам нужда да си тук, да

ми казваш, че всичко ще е наред, че всичко това си заслужава.

Сара тръгва бавно към пейка, върху която има надраскани инициали. Сядам до нея и

наклонявам рамо към нейното. Не сме осветени и не виждам много добре лицето й. Не знам

откъде й хрумва, но Сара се отдръпва от мен и казва:

— Шест е много хубава.

— Да, така е — съгласявам се.

Не биваше, но думите сами се изплъзнаха от устата ми.

— Но не толкова, колкото си ти. Ти си най-красивото момиче, което познавам. Ти си най-

красивото момиче, което изобщо съм виждал.

— Но ти не трябва да си разделен с Шест, както си с мен.

— Когато излизаме да се разхождаме, трябва да бъдем невидими, Сара. Не е същото като

просто да се държим за ръце и да се разхождаме по улицата. Трябва да се крием от всички. Крия

се точно толкова, когато съм с нея, колкото и когато съм с теб.

Сара се изстрелва от пейката и се обръща:

— Разхождаш се с нея? Ти я държиш за ръка, когато се разхождате по улицата?

Изправям се и се приближавам с разтворени обятия, ръкавите на палтото ми са покрити с

мръсотия.

— Налага се. Само така мога да бъда невидим.

— Целувал ли си я?

— Какво?

— Отговори ми.

Долавям нещо ново в гласа й. Смесица от ревност и самота, но и достатъчно гняв, та всяка

дума да те жегва. Клатя глава.

— Сара, обичам те. Не знам какво друго да кажа. В смисъл, нищо не се е случило.

Връхлита ме истинско цунами от притеснение, ровя из речника си, за да свържа точните

думи. Тя е бясна.

— Въпросът беше лесен, Джон. Целувал ли си я?

— Не съм целувал Шест, Сара. Не сме се целували. Аз обичам теб — казвам, но се смущавам

от остротата на думите си, които звучат много по-зле, отколкото си мислех.

— Ясно. Защо ти беше толкова трудно да ми отговориш, Джон? Няма що, животът ми става

от хубав по-хубав. Тя харесва ли те?

— Това няма никакво значение, Сара. Обичам те, Шест е без значение. Никоя друга няма

значение!

— Чувствам се като пълна идиотка — казва тя и скръства ръце.

— Престани, Сара, моля те, погрешно тълкуваш всичко.

— Така ли, Джон? — пита ме тя, обръща глава и ме гледа яростно със сълзи в очите. —

Преминах през толкова много заради теб.

Протягам ръка и се опитвам да уловя нейната, но тя я отдръпва бързо в мига, в който

пръстите ни се докосват.

— Недей! — казва тя рязко.

В джоба й телефонът избръмчава отново, но тя не се помръдва, за да го провери.

— Искам да бъда с теб, Сара — казвам. — Нищо, което казвам, не изглежда както трябва.

Искам само да кажа, че прекарах седмици, в които страшно ми липсваше, и няма нито един ден,

в който да не съм мислил да ти се обадя или да ти напиша писмо.

Целият треперя. Виждам, че я губя.

— Обичам те. Нито за миг не се съмнявай в това.

— Аз също те обичам — плаче тя.

Затварям очи и вдишвам хладния въздух. Обзема ме неприятно чувство; чувство, от което

настръхвам и което започва от гърлото ми и пълзи надолу към петите ми. Когато отварям очи,

Сара се е отдалечила на няколко крачки от мен.

Чувам шум отляво, обръщам рязко глава и поглеждам към Сам. Със сведен поглед той клати

глава, сякаш иска да ни каже, че не желае да се приближава, но се налага.

— Сам? — пита Сара.

— Здравей, Сара — прошепва той.

Сара обвива ръце около него.

— Толкова е хубаво да те видя — казва той в косите й. — Но, виж, Сара, съжалявам, много

съжалявам и знам, че не сте се виждали дълго, обаче ние с Джон трябва да тръгваме. В голяма

опасност сме. Нямаш представа.

— Имам все пак — тя се отдръпва от него и тъкмо когато се приготвям да я уверя отново

колко много я обичам и да й кажа сбогом, настъпва истински хаос.

Всичко става толкова бързо, че не съм способен да го възприема напълно, сцените

произволно прескачат като на развалена филмова лента. Мъж с противогазова маска блъска Сам

отзад. Върху гърба на синьото му яке са изписани буквите ФБР. Някой обгръща с ръце Сара и я

отвежда от мен. Метална граната се плъзга по тревата и спира до краката ми, белият дим, който

излиза на талази от двата й края, изгаря очите и гърлото ми. Не мога да виждам. Чувам, че Сам

се мъчи да повърне. Клатушкам се и се отдалечавам от металната кутия, падам на колене до

пластмасова пързалка. Когато вдигам глава, виждам дузина агенти, всички с извадено оръжие,

които ме заобикалят. Мъжът с маската, който бутна Сам, е сложил коляно върху гърба му. По

мегафона гърми глас: „Не мърдайте! Сложете ръцете си върху главата и легнете по корем!

Арестувани сте!“

Когато слагам ръце върху главата, колите, които стояха паркирани през цялото време, докато

бяхме там, неочаквано оживяват — фаровете им светват, червени светлини мигат от таблата им

вътре. Полицейски коли пищят зад ъгъла и бронирана кола с надпис отстрани SWAT13 прескача

бордюра и забива спирачки по средата на баскетболното игрище. От нея с викове светкавично се

изсипват мъже и точно тогава някой ме изритва в корема. Около китките ми щракват белезници.

Над мен бръмчи хеликоптер. Мислите ми се вкопчват в единственото възможно обяснение.

Сара. Есемесите. Това не е била Емили. Полицаите са разговаряли с нея. Това, което е

останало от сърцето ми, когато Сара се отдръпна от мен, се доразбива на хиляди късчета.

Тръскам глава с лице върху бетона. Усещам как някой измъква камата ми. Някакви ръце

изваждат таблета от колана ми. Наблюдавам как теглят Сам за ръцете, за да го изправят, и очите

ни се срещат за кратък миг. Не знам какво си мисли.

Белезници щракват около глезените ми, свързани с верига, която стига до китките ми.

Издърпват ме бързо от земята. Белезниците са прекалено стегнати и се впиват в китките ми.

Покриват главата ми с черна качулка, завързват я около гърлото ми. Не виждам нищо. Двама

полицаи ме сграбчват за лактите, а друг ме бута напред.

— Имате право да мълчите — започва единият от тях, докато ме водят към една от колите и

ме хвърлят отзад.

Глава 24

След пет минути ставам от леглото и поглеждам в гардероба да проверя дали има някакви

дрехи, които бих искала да вземем. Държа един черен пуловер, когато решавам, че не мога да си

тръгна, без да се сбогувам с Ектор.

Грабвам от стената чуждо яке с качулка и надрасквам бележка на Аделина: „Трябва да се

сбогувам с един човек в селото.“

Двойната порта се отваря към мразовития въздух, но щом виждам полицейските и

новинарските коли по „Кайе Принсипал“, веднага се чувствам; по-добре. Могадорианците няма

да пробват нищо пред толкова много очевидци. Минавам през портата с нахлупена на главата

качулка. Вратата на къщата на Ектор е открехната и чукам лекичко по касата.

— Ектор?

Отговаря ми жена:

— Кой е?

Вратата се отваря широко и пред мен застава майката на Ектор Карлота. Прошарената й коса

е старателно подредена с фиби около главата й, лицето й е румено и засмяно. Облечена е с

красива червена рокля и синя престилка. Къщата мирише на прясно изпечен сладкиш.

— Ектор вкъщи ли е, сеньора Рикардо? — питам.

— Моят ангел — казва тя. — Моят ангел се завърна.

Тя помни какво направих за нея, как излекувах болестта й. Смутена съм от начина, по който

ме гледа, но тя се навежда към мен за прегръдка и аз не мога да устоя.

— Моят ангел се завърна — повтаря тя.

— Радвам се, че се чувствате по-добре, сеньора Рикардо.

От очите й бликат сълзи и след малко и моите очи се насълзяват.

— Няма защо — прошепвам.

Зад Карлота се чува мяукане и когато се навеждам, виждам Завет да се мъкне към мен от

кухнята, а от брадичката му капе мляко. Той мърка около крака ми и аз се навеждам и го галя по

лъскавата козина.

— Откога имате котка? — питам.

— Тази сутрин дойде до вратата ми, мисля, че е много сладък. Кръстих го Фео13.

— Радвам се да те видя, Фео.

— Той е добър котарак — казва тя, опряла ръце на кръста. — Голям гладник.

— Радвам се, че двамата сте се сприятелили, Карлота. Съжалявам много, но ми се налага да

си тръгвам. Трябва да говоря с Ектор. Той вкъщи ли е?

— В кафенето е — отговаря тя.

Разочарованието ми от това, че Ектор се е запил от рано сутринта, изглежда, се е изписало

върху лицето ми, защото Карлота добавя:

— Само кафе сега. Той пие кафе.

Прегръщам я на сбогуване и тя ме целува по двете бузи.

Кафенето е претъпкано. Протягам ръка към вратата, но точно преди да я отворя, нещо ме

кара да замръзна. Ектор седи на една малка маса, но го забелязвам само с периферното си

зрение. Погледът ми е фиксиран върху този, който седи на стола срещу него — това е

могадорианецът от снощи. Сега е гладко обръснат, а черната му коса е изсветлена до кестеняво,

но няма как до го сбъркаш. Все така е висок и мускулест, със същите широки рамене, все така

мрачен и отблъскващ, със същите гъсти вежди. Не ми трябва описанието на убиеца, за да знам,

че той пасва идеално, със или без боядисаната коса и липсващите мустаци.

Пускам вратата и отстъпвам назад. „О, Ектор! — мисля си. — Как можа?“

Краката ми треперят, сърцето ми ще се пръсне. Стоя там и ги наблюдавам, могадорианецът

се обръща и ме вижда, че стоя до прозореца. Тялото ми се вледенява. Светът сякаш спира да

съществува. Стоя, цялата вцепенена, прикована към земята, не мога да помръдна нито един

мускул. Могадорианецът ме наблюдава, което кара Ектор да се обърне в моята посока, и едва

когато виждам лицето му, излизам от вцепенението и се задействам.

Залитам назад, обръщам се и започвам да бягам, но преди да съм се отдалечила, чувам

вратата на кафенето да се отваря. Не се обръщам. Ако могадорианецът е по петите ми, не искам

да знам.

— Марина! — крещи Ектор. — Марина!

Четирима полицаи пътуват с мен. Докосвам с върховете на пръстите си тежките вериги.

Знам, че мога да ги разкъсам, ако поискам, или просто да отключа белезниците с телекинезата

си, но мисълта за Сара изпива цялата ми енергия, необходима за подобно начинание. Не може

да ме е предала. Моля, нека да не е тя.

Първоначалното пътуване отнема двайсет минути и нямам никаква представа къде се

намираме. Издърпват ме от колата и ме набутват в друга, която, предполагам, е по-сигурна,

предназначена е за по-дълго транспортиране. Пътуването този път сякаш няма край — два часа,

може би три — и когато най-после спираме и отново ме изхвърлят навън, гадното усещане от

това, което Сара може да е сторила, вече става почти непоносимо.

Въвеждат ме в някаква сграда. След всеки завой чакам да отключат поредната врата.

Преброявам четири и във всеки нов коридор въздухът се променя, колкото по-нататък ме водят,

толкова по-спарен е той. Най-накрая ме набутват в килия.

— Седни! — заповядва ми единият от тях.

Сядам върху бетонно легло. Качулката ми е свалена, но белезниците остават. Четиримата

полицаи излизат и затръшват вратата. Двамата по-едри сядат пред килията ми, а другите двама

си тръгват. Килията е малка — три на три метра, в нея има покрито с жълти петна легло, на

което седя, както и метална тоалетна и умивалник. Нищо друго. Три от четирите й стени са от

плътен бетон, а високо горе на задната стена има малък прозорец.

Макар че дюшекът е гнусен, лягам, затварям очи и изчаквам мислите ми да се успокоят.

— Джон! — чувам гласа на Сам.

Бързо отварям очи. Изтичвам до предната част на килията, хващам се за решетките.

— Тук съм! — викам в отговор.

— Млъквай! — изкрещява по-едрият от двамата пазачи и ми сочи полицейската си палка.

По коридора някой изкрещява и на Сам. Той не казва нищо повече, но поне знам, че е

наблизо.

Промушвам ръка между решетките на килията и натискам с длан плоската метална

повърхност на ключалката. Затварям очи, съсредоточавам телекинезата си, за да усетя

вътрешните механизми, но не чувствам нищо, освен някакви вибрации, от които главата ме

заболява толкова по-силно, колкото повече се концентрирам.

Килията се контролира електронно. Не мога да я отворя с телекинеза.

Бягам с все сила обратно към сиропиталището, качулката ми отзад се издува от въздуха като

балон, а с набирането на скоростта облаците и синьото небе над мен се сливат в ярка белота.

Нахлувам през двукрилата порта и се втурвам към спалните помещения. Аделина седи върху

леглото ми, върху скута й е сгъната бележката ми. В краката й стои малък куфар. Когато ме

вижда, тя скача и ме прегръща.

— Трябва да видиш това — казва тя и ми подава хартията.

Разгъвам я и виждам, че в крайна сметка това не е моята бележка, а фотокопие на снимка.

Отнема ми секунда, за да осъзная какво има на него, и когато това става, съм напълно

обезсърчена. Някой е прогорил огромен и сложен символ върху склона на намиращата се

наблизо планина. С грижливо очертаните линии и остри ъгли това е точно копие на белезите

около глезена ми.

Листът пада от ръката ми и бавно полита към пода.

— Открили са го вчера и сега полицаите разпространяват копия на снимката, търсят

информация — казва Аделина. — Трябва да тръгваме веднага.

— Да, разбира се. Но преди това искам да говоря с теб за Елла — казвам.

Аделина накланя глава.

— Какво за нея?

— Искам да дойде…

Още не съм довършила изречението, когато оглушителен трясък ме разлюлява и аз падам.

Аделина също пада и удря рамото си в пода. Някъде в сиропиталището е станала експлозия.

Няколко от момичетата се втурват в стаята, пищейки, други минават покрай вратата, търсят да

се скрият някъде другаде. Чувам как сестра Дора крещи всички да се изтеглят към южното

крило.

Двете с Аделина се изправяме на крака и тръгваме към коридора, когато се чува нова

експлозия и внезапно усещам студен вятър. От писъците не мога да чуя какво говори Аделина,

но проследявам погледа й към покрива, където се вижда назъбена дупка с големината на

автобус. Гледам, без да откъсвам очи, как висок мъж с дълъг шлифер и дълга червена коса върви

към ръба на дупката. Сочи към мен.

Глава 25

В стаята за разпити е топло и тъмно като в рог. Слагам глава на масата пред мен и се мъча да

не заспя; но след като цяла нощ не съм мигнал, не успявам. Веднага усещам как видението

придобива форма и чувам шепота. Усещам как се нося нагоре през мрака и изведнъж, сякаш

изстрелян от оръдие, политам през призрачен тунел. Черното става синьо. Синьото преминава в

зелено. Шепотът ме следва, все по-слаб, колкото по-навътре навлизам в тунела. Изведнъж

спирам рязко и всичко потъва в мълчание. Появява се силен вятър заедно с ярка светлина и

когато поглеждам надолу, осъзнавам, че стоя върху снежния връх на някаква планина.

Гледката е величествена, планините се разпростират на километри. Тъмнозелена долина и

кристално синьо езеро са в нозете ми. Езерото ме тегли към себе си и започвам да се спускам,

когато забелязвам, че около него проблясват светлини. Внезапно зрението ми се засилва, сякаш

гледам с бинокъл, и виждам стотици тежковъоръжени могадорианци да стрелят по четири

бягащи фигури.

Незабавно ме обзема гняв, цветовете се размазват, докато тичам надолу по планината. На

няколко стотици метра от езерото небето над мен тътне зад черна стена от облаци. Светкавици

раздират долината, ехтят гръмотевици. Стряскам се, когато наблизо удря мълния, и точно в този

миг виждам как започва да се формира сияещото око и да се взира надолу между облаците.

— Шест! — провиквам се, но гръмотевицата ме заглушава.

Знам, че това е тя, но какво прави тук?

Облаците се разтварят и някой се спуска в долината. Зрението ми отново се засилва и

виждам, че съм бил прав — ожесточена, Шест е застанала между настъпващата армия от

могадорианци и две момиченца и двама по-възрастни мъже. Ръцете й са вдигнати над главата и

пада плътна завеса от дъжд.

— Шест! — провиквам се отново и две ръце ме сграбчват отзад.

Очите ми се отварят рязко и главата ми се свлича от масата. Светлините в стаята за разпити

са включени и над мен е застанал висок мъж с кръгло лице. Облечен е с тъмен костюм, а на

колана му е закачена значка. В ръцете си държи белия таблет.

— Успокой се, момче. Аз съм детектив Уил Мърфи от ФБР. Как сме днес?

— Никога не съм бил по-добре — отговарям, зашеметен от видението.

Кого защитаваше Шест?

— Хубаво — отговаря той.

Детективът сяда с молив и бележник пред себе си. Внимателно поставя таблета в лявата част

на масата.

— И така… — започва той бавно и проточено. — Шест какво? От какво имаш шест броя?

— Моля?

— Крещеше цифрата шест в съня си. Няма ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Това е хендикапът ми на голф — отговарям.

Опитвам се да извикам в съзнанието си лицата на двете момичета, които стояха зад Шест в

долината, но те са неясни.

Детектив Мърфи се подсмихва.

— Да де… Какво ще кажеш двамата да си поприказваме малко? Да започнем със

свидетелството за раждане, което си представил в гимназията в Парадайс. Подправено е, Джон

Смит. Всъщност не можем да открием нищо за теб, преди да дойдеш в Парадайс преди няколко

месеца — казва той и присвива очи, сякаш очаква някакъв отговор. — Номерът на социалната

ти осигуровка принадлежи на мъртвец от Флорида.

— Това въпрос ли беше?

Усмивката му преминава в самодоволно хилене.

— Защо не започнеш, като ми кажеш истинското си име.

— Джон Смит.

— Да, бе — казва той. — Къде е баща ти, Джон?

— Мъртъв е.

— Колко удобно!

— В действителност това е най-неудобното нещо, което някога ми се е случвало.

Детективът пише нещо в бележника.

— Откъде си родом?

— Планетата Лориен, на петстотин милиона километра оттук.

— Трябва да е било доста дълго пътуване, Джон Смит.

— Отне ни близо година. Следващия път ще си взема книга.

Той пуска молива върху масата, сключва пръсти зад главата си и се обляга назад. После

отново се навежда напред и взема таблета.

— Искаш ли да ми кажеш какво е това?

— Надявах се вие да ми кажете. Намерихме го в гората.

Той го хваща за ръба и подсвирква.

— Намерил си това в гората? Къде по-точно?

— До едно дърво.

— Сега какво, ще ми се правиш на умник при всеки въпрос?

— Зависи, детектив. За тях ли работите?

Той връща таблета на масата.

— Да работя за кого?

— За морлоките — отвръщам с първото нещо, което се сещам от часовете по английска

литература.

Детектив Мърфи се усмихва.

— Може и да се смеете, но те най-вероятно ще бъдат тук съвсем скоро — казвам.

— Морлоките ли?

— Да, господине.

— Като тези от „Машина на времето“?

— Точно тази. Тя е нещо като нашата Библия.

— И нека отгатна — ти и приятелят ти Самюъл Гууд сте от елоите?

— Всъщност сме от лориенците. Но за нашите цели днес и елоите стават.

Детективът бърка в джоба си и тръсва камата ми на масата.

Гледам вторачено десетсантиметровото й диамантено острие, сякаш не съм го виждал

никога преди. Лесно бих могъл да убия този мъж — просто като преместя очи от камата към

врата му, но първо трябва да освободя Сам.

— За какво служи това, Джон? Защо ти е такъв нож?

— Не знам за какво служат подобни ножове, господине. За дялкане?

Той взема бележника и молива.

— Защо не ми разкажеш какво се случи в Тенеси?

— Никога не съм бил там — отговарям. — Чувам, че било приятно местенце. Може би ще го

посетя, когато изляза оттук, ще се запиша на един тур и ще разгледам забележителностите.

Какво бихте ми препоръчали?

Той кима с глава, хвърля бележника върху масата и мята молива срещу мен. Отклонявам го,

без дори да си помръдна пръста, и той подскача, когато го запращам срещу стената. Детективът

обаче не забелязва нищо и изчезва през стоманената врата заедно с таблета и камата ми.

След малко ме връщат обратно в старата килия. Трябва да се измъкна оттук.

— Сам? — изкрещявам.

Охраната, която седи пред килията ми, скача от стола и замахва с палката към пръстите ми.

Пускам решетките точно преди те да бъдат смазани.

— Млъквай! — заповядва той и насочва палката към мен.

— Какво си мислиш, че ме е страх от теб ли? — питам.

Струва ми се добра идея да го накарам да влезе в килията.

— Дреме ми, мъник такъв. Но ако продължаваш в същия дух, много скоро ще съжаляваш.

— Не може да ме удариш, хайде, пробвай. Аз съм прекалено бърз, а ти си прекалено дебел.

Пазачът се хили.

— Защо не си седнеш на леглото и не си затвориш устата, какво ще кажеш, а?

— Нали знаеш, че мога да те убия, когато си поискам? Без дори да си помръдна пръста.

— Така ли? — отговаря той и пристъпва напред, дъхът му вони на гранясало кафе. — Ами

какво те спира?

— Пълната ми апатия и разбитото ми сърце — отвръщам. — Но в крайна сметка и двете ще

отшумят и тогава просто ще стана и ще си тръгна.

— Нямам търпение, Худини14 — отговаря той.

Още малко и ще успея да го примамя да влезе в килията, а отключи ли вратата, двамата със

Сам сме свободни като птички.

— Знаеш ли на кого приличаш? — питам го.

— Казвай — отговаря ми той.

Обръщам се с гръб и се навеждам напред.

— Дотук беше, боклук такъв — той посяга към контролния панел на стената и се затътря

към вратата на килията, но оглушителен взрив разтърсва целия затвор.

Пазачът залита върху решетката, разбива челото си и се смъква на колене. Аз падам и

инстинктивно се пъхам под леглото. Настъпва пълен хаос — крясъци и изстрели, дрънчене на

метал и силни гърмежи. Включва се аларма и в коридора се задейства мигаща синя светлина.

Обръщам се по гръб, извивам ръце да хвана здраво веригата, свързваща китките ми. Като

използвам краката си вместо лост, се изпъвам и разкъсвам на две веригата, която свързва ръцете

и краката ми. Използвам телекинеза, за да отключа белезниците, и ги пускам на пода. Правя

същото и с тези около глезените.

— Джон! — крещи Сам в коридора.

Изпълзявам до предната част на килията.

— Тук съм!

— Какво става?

— Тъкмо щях да те питам същото! — изкрещявам в отговор.

И другите затворници крещят през решетките на килиите си. Пазачът, който се сгромоляса

пред килията ми, пъшка и се опитва да се изправи на крака. Кръв се стича от дълбока рана на

главата му.

Земята се разтриса отново. По-силно и продължително от първия път. Отдясно по коридора с

бясна скорост се носи мъгла от прах. За секунда оставам заслепен, но промушвам ръката си

между решетките и изкрещявам на пазача:

— Пусни ме оттук!

— Ей, как си свали белезниците?

Виждам, че е дезориентиран, неуверено пристъпва ту на едната страна, ту на другата, не

обръща никакво внимание на останалите пазачи, които бягат покрай него с извадено оръжие.

Целият е покрит с прах.

Хиляди изстрели се чуват отдясно по коридора. Отговаря им рев на звяр.

— Джон! — пищи Сам с тон, който никога преди не съм чувал от него.

Погледите ни с пазача се срещат и аз се провиквам:

— Всички тук ще умрем, ако не ме пуснеш да изляза!

Той поглежда в посока на ревовете и върху лицето му се изписва ужас. Бавно се пресяга за

пистолета си, но преди да хване дръжката му, оръжието се понася далече от него. Този номер

ми е познат — виждал съм го във Флорида по време на една среднощна разходка. Напълно

объркан, пазачът започва да се върти и накрая хуква да бяга.

Шест става видима пред вратата на килията ми, големият амулет все още виси на врата й и

щом поглеждам лицето й, разбирам, че ми е ядосана. Освен това ми става ясно, че тя страшно

много бърза да ме измъкне оттук.

— Какво става там, Шест? Сам добре ли е? Нищо не виждам — казвам.

Тя поглежда надолу по коридора и се съсредоточава върху нещо. И оттам комплект ключове

се понасят по въздуха и падат точно в ръцете й. Тя ги пъха в металния панел на стената. Вратата

ми се отключва. Изтичвам навън от килията и най-после мога да огледам коридора. Той е много

дълъг, оттук до изхода има най-малко четирийсет килии. Но изхода го няма, както и стената, на

която би трябвало да се намира той, вместо това се облещвам срещу рогатата гигантска глава на

пикен. В огромната му паст се виждат двама от пазачите, а от острите му като бръснач зъби

текат лиги, примесени с кръв.

— Сам! — изкрещявам, но той не ми отговаря.

Обръщам се към Шест:

— Сам е там вътре!

Тя изчезва пред очите ми и пет секунди по-късно виждам, че вратата на една от килиите се

отваря. Сам се втурва към мен. Аз крещя:

— Добре, Шест! Давай да размажем това чудовище!

На сантиметри от носа ми се появява лицето на Шест.

— Няма да се бием с пикен. Не и тук.

— Шегуваш ли се? — питам я.

— Има по-важни неща, които трябва да направим, Джон — озъбва ми се тя. — Трябва

незабавно да отидем в Испания.

— Сега?

— Сега!

Шест ме сграбчва за ръката и ме тегли след себе си, докато не развия пълна скорост. Сам е

точно зад мен и с ключовете на Шест успяваме да минем през две двойки врати. Когато втората

врата се отваря широко, се оказваме изправени пред седмина могадорианци с цилиндрични

тръби, наподобяващи топове, и мечове. Инстинктивно посягам към камата си, но тя не е на

мястото си. Шест ми подхвърля пистолета на пазача и ни спира зад себе си. Свежда глава и се

концентрира. Водещият могадорианец се завърта, а мечът му разсича телата на двамата

могадорианци зад него, превръщайки ги в пепел. Шест изритва могадорианеца в гърба и той се

сгромолясва върху собствения си меч. Още преди той да умре, тя вече е станала невидима.

Със Сам се навеждаме и избягваме първия изстрел от тръбата, вторият опърля леко якичката

на ризата ми. Стрелям, изпразвам пистолета, докато се плъзгам върху купчини прах. Убивам

един могадорианец и вземам падналата му тръба. Стотици светлини изскачат в мига, в който

пръстът ми намира спусъка, и зелен лъч минава през следващия могадорианец. Целя се в

последните двама, но Шест вече се е появила зад тях, повдига ги до тавана с телекинеза. Тръшва

ги пред мен, после пак ги запраща към тавана, за да ги стовари най-накрая отново върху пода.

Дънките ми се покриват с праха им.

Шест отключва поредната врата и влизаме в огромна стая, в която горят десетина

преградени кабинки. По тавана тлеят отворени дупки. Могадорианците стрелят по полицаите, а

те отвръщат на огъня. Шест преборва най-близкия могадорианец, грабва му меча, отсича ръката

му, после скача през една от горящите преградни стени. С тръбата взривявам клатушкащия се

еднорък могадорианец в гърба и той се превръща в черна купчина прах.

Забелязвам детектив Мърфи, който лежи в безсъзнание на пода. Шест се носи през

лабиринта от преградени кабинки и върти меча си толкова бързо, че очертанията му се губят.

Навсякъде около нея могадорианците се превръщат в прах. Полицаите се изтеглят през врата в

дъното вляво, докато Шест се върти в кръг и разсича обграждащите я могадорианци.

Продължавам да стрелям и унищожавам всички в периметъра ми.

— Ето там! — Сам сочи към огромна дупка, която извежда до някакъв паркинг.

Без да се колебаем, скачаме навън през искри и дим. Преди обаче да изляза навън в

студената утрин, забелязвам камата и таблета ми на бюрото в офиса. Протягам се и ги

забърсвам, а секунди по-късно вече следвам Шест и Сам до една дълбока канавка, която ни

осигурява добро прикритие.

— Няма да говорим за това точно сега — казва Шест, като маха енергично ръце покрай

тялото си.

Преди километър и половина тя изхвърли меча. Аз набутах тръбата на могадорианеца под

един храст.

— Все пак кажи ми, у теб ли е?

— Не сега, Джон.

— Но у теб…

Шест спира рязко.

— Джон! Искаш да разбереш къде е сандъкът ти?

— В багажника на колата ли е? — питам, като повдигам извинително веждата си.

— Не — отговаря тя. — Пробвай пак.

— Скрит в някой контейнер за боклук?

Шест вдига ръце над главата си и силен порив на вятъра ме блъсва. Аз политам във въздуха и

се удрям в масивен дъб. Тя върви към мен с юмруци, спуснати отстрани на тялото й.

— Как е тя?

— Коя? — питам.

— Приятелката ти, глупако! Е, струваше ли си? Струваше ли си да ме оставиш да се бия,

заобиколена от могадорианци, заради твоя сандък, само за да видиш безценната си малка Сара?

Струваше ли си да бъдеш арестуван заради това? Получи ли достатъчно целувки, които да

компенсират факта, че физиономията ти отново е по всичките новини?

— Не — промърморвам. — Мисля, че Сара ни предаде.

— И аз мисля така — обажда се Сам.

— И ти! — Шест се завърта и клати пръст към Сам. — И ти се съгласи! Мислех те за по-

умен, Сам. Ти, който си смятан за генийче, как така реши, че е страхотна идея да идете на

единственото място в целия свят, което полицията със сигурност ще наблюдава?

— Никога не съм се наричал гений — казва Сам, вдига таблета, който бях изпуснал, и го

избърсва от праха.

Шест продължава да крачи.

— Освен това, Шест, нямах друг избор. Говоря сериозно. Опитвах се упорито да накарам

Джон да се върнем, да те потърсим и да ти помогнем.

— Така е — мърморя, вече изправен. — Не обвинявай Сам.

— И така, Джон, докато вие, двете влюбени птички, се прегръщахте и целувахте, аз си

скъсах задника, за да ти услужа. Щях да съм мъртва, ако Бърни Косар не се беше превърнал в

гигантското животно слон-мечка, за да ми помогне. Сандъкът ти е в тях. И съм сигурна, че вече

е настанен до моя в пещерата в Западна Вирджиния.

— В такъв случай аз отивам там — казвам.

— Не, отиваме в Испания. Още днес.

— Не, няма! — изкрещявам, като четкам ръкавите си. — Не и преди да си върна сандъка.

— Е, аз отивам в Испания — казва тя.

— Защо точно сега? — пита Сам.

Нашият джип вече се показва отпред.

— Току-що бях в интернет. Нещата там са много сериозни. Преди час някой е прогорил

огромен символ върху склона на планината над Света Тереса и той изглежда точно както

белезите около глезените ни. Някой се нуждае от нашата помощ и аз отивам.

Скачаме в колата и Шест я подкарва бавно надолу по пътя, а двамата със Сам се скриваме на

пода пред задните седалки. Бърни Косар лае от мястото до шофьора, доволен, че ще пътува

отпред.

Със Сам си прехвърляме лаптопа и двамата препрочитаме статията за село Света Тереса два-

три пъти. Няма съмнение, че прогореният върху планината символ е лориенски.

— Ами ако е капан? — питам. — Точно сега сандъкът ми е по-важен.

Може да звучи егоистично, но преди да напусна континента, си искам моето наследство.

Вероятността могадорианците да отворят сандъка ми е също толкова важна, колкото и

случващото се в Испания.

— Трябва да знам как да стигна до пещерата — казвам.

— Джон! Слез на земята. Наистина ли няма да дойдеш с мен в Испания? — пита Шест. — И

след като изчете всичко това, ще ни оставиш да отидем сами със Сам?

— Хора, чуйте това. Пак от Света Тереса, казват, че някаква жена най-неочаквано била

излекувана от нелечимо дегенеративно заболяване. Това село точно в момента е епицентър на

засилена активност. Ловя се на бас, че всички гардове са тръгнали натам — казва Сам.

— Ако това е така — започвам аз, — тогава аз определено няма да замина. Първо трябва да

си прибера сандъка.

— Това е лудост — казва Шест.

Пресягам се над седалката до шофьора и отварям жабката. Пръстите ми напипват камъка,

който търся, вземам го и го пускам в скута на Шест, преди отново да се скрия отзад на пода.

Тя вдига бледожълтия камък над волана, върти го под слънчевата светлина и се смее:

— Взел си кситариса?

— Реших, че може да ни потрябва — отговарям.

— Тези не траят дълго, нали не си забравил? — казва тя.

— Колко дълго?

— Час, може би малко повече.

Новината е обезсърчителна, но въпреки това може да ми даде предимството, от което се

нуждая.

— Моля ти се, би ли го заредила?

Щом Шест допира кситариса до слепоочието си, вече знам, че тя е съгласна да тръгна да

търся сандъците, докато пътува за Испания.

Глава 26

Правя го, без дори да се замисля. Още в мига, в който мъжът сочи към мен от дупката на

покрива, запращам срещу него две метални рамки за легло. Втората е пряко попадение. Той

пада напред право в спалните помещения и се срива върху каменния под. И за мое удивление се

превръща в купчина пръст или пепел.

— Бягай! — пищи Аделина.

Нахълтваме в коридора, блъскаме се срещу тълпата момичета и сестри, отправили се към

безопасното южно крило. Хващам Аделина за ръка и я повеждам към нефа и централната

пътека.

— Къде отиваме? — крещи Аделина.

— Няма да тръгнем без сандъка!

Още една експлозия разтърсва основите на сиропиталището и аз удрям бедрото си в една от

пейките.

— Веднага се връщам — прошепвам, пускам ръката й и политам към нишата.

Шест ни съобщава, че се намираме близо до Вашингтон, окръг Колумбия, и това е

разбираемо. Смятан съм за въоръжен и опасен терорист, така че е напълно нормално да са ме

закарали в столицата за разпит.

— След по-малко от час има полет от международното летище „Дълес“ — казва тя, въртейки

волана. — Качвам се на този самолет. Сам, с мен ли идваш, или отиваш с Джон?

Сам подпира чело на задната седалка и затваря очи.

— Сам? — пита Шест.

— Мисля, мисля — отговаря й той.

След минута вдига глава и ме поглежда право в очите:

— Отивам с Джон.

Безмълвно мърдам устни: Благодаря.

— Тъй или иначе, за мен ще е по-лесно да стигна дотам сама — казва Шест, но се усеща, че

е засегната.

— Ще се биеш заедно с по-опитни гардове — успокоявам я аз. — А и сигурно ще са нужни

двама, за да измъкнем сандъците оттам.

Бърни Косар излайва от предната седалка.

— Да, приятелю — казвам. — И ти си част от този екип.

Сандъка го няма. Изпадам в паника и плуввам цялата в пот. Още малко и ще повърна. Дали

през цялото време могадорианците са знаели, че той е тук горе? Защо не ме впримчиха тук,

когато имаха възможност? Понасям се обратно и стъпвам на пода на нефа.

— Изчезнал е, Аделина — прошепвам.

— Сандъкът ли?

— Няма го.

Прегръщам я и заравям лице на рамото й. Тя издърпва нещо над главата си. Това е бледосин,

почти прозрачен амулет, окачен на бежова връв. Тя внимателно го плъзва по косата ми и го

пуска около врата ми. Върху кожата ми той е и студен, и топъл, й сияе ярко. Дъхът ми спира.

— Какво е това? — питам я и покривам сиянието с ръце.

— Лоралит, най-могъщият скъпоценен камък на Лориен, който се намира единствено в

ядрото й — прошепва тя. — Криех го през цялото време. Твой е и няма смисъл да го крием

повече. Със или без амулета, те знаят коя си. Никога няма да си простя, че не те тренирах както

трябва. Никога. Съжалявам, Марина.

— Няма нищо — успокоявам я и усещам как в очите ми напират сълзи.

През всичките тези години това беше единственото нещо, което исках от нея. Разбиране.

Другарство. Усещане за споделени тайни.

Приближаваме летището и страхът от раздялата се стоварва отгоре ни. Сам се опитва да се

разсее, като чете страниците, които Шест взе от кабинета на баща му.

— Иска ми се да мога да ги разгърна в справочния отдел на някоя библиотека.

— След Западна Вирджиния — казвам. — Обещавам.

Шест ни инструктира внимателно как да открием картата, която ще ни отведе до пещерата.

Останалата част от пътуването прекарваме в мълчание. Влизаме в паркинг на „Макдоналдс“ на

километър и половина от „Дълес“.

— Трябва да знаете три неща, момчета.

Въздъхвам.

— Защо имам усещането, че никое от тези неща няма да е хубаво?

Тя не ми обръща внимание и пише нещо върху гърба на касова бележка.

— Първо, това е адресът, на който ще бъда точно след две седмици в пет следобед. Да се

срещнем там. Ако ме няма, ако поради някаква причина вас ви няма, тогава се връщаме след

седмица и правим същото. Ако някой от нас не успее след втората седмица, тогава според мен

трябва да приемем, че той няма да дойде.

Тя подава бележката на Сам, той я прочита и я пъха в джоба на дънките си.

— След две седмици, в пет часа следобед — казвам. — Ясно. А какво е второто нещо?

— Бърни Косар не може да влезе в пещерата с вас.

— Защо?

— Защото това ще го убие. Не ми е съвсем ясно как, но могадорианците контролират

зверовете си, като пускат някакъв газ из цялата пещера който влияе само върху животни. Ако

някое от тях напусне определеното му място, умира. Когато накрая се измъкнах оттам, точно

пред входа на пещерата имаше една камара трупове на умрели животни. Животни, които бяха

стигнали твърде близо до свободата.

— Гадна работа — казва Сам.

— И какво е последното?

— Пещерата им е оборудвана с всякакви проследяващи устройства, за каквито може да се

сетите. Камери, детектори за движение, уреди за мерене на телесната температура,

инфрачервени лъчи. Всичко. Кситарисът ще ви помогне да минете през всичко това, но когато

му се изчерпи енергията, внимавайте, защото те ще ви открият.

— Къде отиваме? — питам Аделина.

Сега, когато сандъка го няма, се чувствам без посока. Дори с амулета около врата.

— Отиваме в камбанарията, а ти ще използваш телекинезата си, за да ни смъкнеш в двора.

После хукваме да бягаме.

Хващам я за ръка и се втурваме, когато отзад в нефа внезапно изфучава огнено кълбо. Огънят

обгръща задните пейки и буйно се извива нагоре към високия таван. Нефът сега е по-светъл,

отколкото по време на неделната литургия. Мъж с шлифер и дълга руса коса крачи уверено

откъм северния коридор — нашия път към свободата. Всички мускули в тялото ми се отпускат

едновременно, всеки сантиметър от кожата ми настръхва.

Той стои и ни наблюдава, пламъците поглъщат още няколко редици с пейки и върху лицето

му се изписва ехидна усмивка. С крайчеца на окото си виждам Аделина да пъха ръка под

дрехата си. Изважда нещо оттам, но не мога да разбера какво. Застанала е зад мен, погледът й е

насочен към задната част на нефа. Тогава, все така внимателно, тя се протяга и ме блъска зад

себе си.

— Не мога да компенсирам изгубеното време, нито грешките, които допуснах — казва тя. —

Но със сигурност ще се опитам. Не се оставяй да те заловят.

В този миг могадорианецът се приближава, готов за атака, точно на централната пътека.

Много по-огромен е, отколкото изглеждаше от разстояние, вдига дълъг меч, който свети с

флуоресциращ зелен цвят.

— Махай се колкото е възможно по-далече оттук — казва Аделина, без да се обръща. —

Бъди храбра, Марина.

Шест пуска кситариса в поставката за чаша на таблото и се измъква от джипа.

— Закъснявам — казва тя и затваря вратата.

Ние със Сам слизаме от колата, след като внимателно сме проучили паркинга, колите и

хората, които се мотаят наоколо. Заобикалям предната част на автомобила и наблюдавам как

Шест прегръща Сам.

— Сритай някой и друг задник там — казва й той.

Те се отделят един от друг и тя му казва:

— Сам, благодаря ти, че ни помагаш дори когато не трябва. Благодаря ти, че си толкова

невероятен.

— Ти си невероятна — прошепва той. — Благодаря ти, че ме допусна да остана с вас.

За моя изненада и за изненада на Сам Шест пристъпва напред и го целува по бузата. Двамата

се усмихват един на друг и когато Сам ме вижда през рамото й, се изчервява, отваря вратата

откъм шофьорското място и се качва. Не искам тя да тръгва. Колкото и да е болезнено да го

приема, знам, че може никога вече да не я видя. Тя ме поглежда с особена нежност, каквато май

никога преди не съм виждал у нея.

— Джон, харесвам те. През последните няколко седмици се самонавивам, че изобщо не те

харесвам, най-вече заради Сара и заради това, че понякога се държиш като пълен идиот, но те

харесвам. Наистина те харесвам.

Думите й ме шашват. Колебая се, после казвам:

— И аз те харесвам.

— Все още ли обичаш Сара? — пита тя.

Кимам. Тя заслужава да знае истината.

— Обичам я, но всичко е много объркващо. Възможно е тя да ме е предала, възможно е да не

иска да ме вижда повече, защото й казах, че те смятам за красива. Но Анри ми е казвал, че

лориенците се влюбват веднъж в живота. Така че аз винаги ще обичам Сара.

Шест клати отрицателно глава.

— Не ми се сърди за това, което ще ти кажа. Но Катарина никога не ми е споменавала

подобно нещо. Всъщност тя ми разказваше за многобройните си увлечения, които е имала на

Лориен през годините. Убедена съм, че Анри е бил благороден човек, и няма никакво съмнение,

че те е обичал посвоему. Но ми се струва, че е бил романтик и е искал да вървиш по стъпките

му. Ако той е имал една-единствена любов, искал е и ти да бъдеш като него.

Мълча, премислям теорията й и избутвам Анри някъде назад в мислите си. Тя разбира, че се

боря вътрешно с думите й.

— Това, което искам да кажа, е, че когато един лориенец се влюби, в повечето случаи това е

за цял живот. Очевидно така е било за Анри. Но невинаги е така.

При последното изречение двамата с Шест се приближаваме един към друг. Целувката,

която ни убягна в края на разходката ни във Флорида, сега ни свързва със страст, каквато

смятах, че пазя единствено и само за Сара. Не искам тази целувка да свършва, но Сам пали

двигателя и ние се разделяме.

— Сам също те харесва, нали знаеш — казвам.

— И аз го харесвам.

Надигам глава:

— Но ти току-що каза, че харесваш мен.

Тя ме бута по рамото:

— Ти харесваш мен и Сара. Аз харесвам теб и Сам. Приеми го.

Тя става невидима, но усещам, че още стои пред мен.

— Моля те, Шест, внимавай. Ще ми се да можехме да останем заедно.

Гласът й долита от въздуха.

— Аз също, Джон, но някой в Испания се нуждае от помощ. Не усещаш ли?

Знам, че нея вече я няма, когато казвам:

— Да, усещам.

Опитвам се да се движа, но съм прикована към земята. Забелязвам, че в ръката на Аделина

нещо проблясва, и си давам сметка, че това, което тя извади преди малко от дрехата си, е

кухненски нож. Тя се втурва срещу могадорианеца, а аз хуквам покрай една пейка в обратната

посока. С прецизност, която никога преди не съм забелязвала в нея, тя пада на земята точно

когато могадорианецът скача и замахва с меча към гърлото й. Той не я улучва и когато тя се

изправя отново, забива острието на ножа директно в дясното му бедро. Бликва тъмна кръв, но

това въобще не забавя могадорианеца — той се обръща и замахва надолу с меча. Аделина се

претъркулва напред и аз наблюдавам с истинско възхищение как прекарва ножа през другия

крак на могадорианеца, докато, водена от инерцията, се изправя на крака. Как мога да оставя

Аделина да се бие сама? Спирам се, свивам ръце в юмрук, но преди да успея да направя каквото

и да било, той хваща Аделина за гърлото с лявата си ръка и я вдига във въздуха. С дясната ръка

промушва меча през сърцето й.

— Не! — провиквам се, скачам върху пейката и бягам по нея стремително в посока към тях.

Очите на Аделина се затварят, с последния си дъх тя вдига ръка и острието на ножа изписва

дъга във въздуха пред нея. Пада от ръката й и издрънчава върху пода. За секунда си мисля, че не

е улучила, но греша. Разрезът е толкова чист, че минават цели две секунди, преди да започне да

блика тъмна кръв. Могадорианецът изпуска Аделина и пада на колене, с две ръце притиска

шията си, за да спре кървенето, но кръвта просто се сипе като водопад през пръстите му.

Тръгвам към него и вдишвам дълбоко. Вдигам ръка и поемам ножа на Аделина от пода. Оставям

го да се рее за кратко и точно когато очите му се облещват от гледката на носещия се във

въздуха нож, го забивам в гърдите му. Той се разпада пред очите ми, тялото му се превръща в

прах и се посипва по пода.

Падам на колене и вземам безжизненото тяло на Аделина в ръцете си, подпирам главата й и

я придърпвам към себе си. Бузите ни се докосват и аз се разридавам. Нея вече я няма и въпреки

неотдавна развитите си завети знам, че няма нищо, което мога да направя, за да я върна. Нуждая

се от помощ.

Глава 27

Отляво чувам ръмжене, вдигам глава и виждам още един мъж с шлифер и с дълга кафява

коса. Скачам на крака, когато могадорианецът вдига ръка. От нея проблясва светлина, която ме

удря силно в лявото рамо и аз политам назад. Моментално ме пронизва заслепяваща болка.

Минава през ръката ми, нажежена до бяло, и пронизва костта ми, сякаш е ударена от ток.

Лявата ми ръка е безжизнена, протягам другата и докосвам прясната дълбока рана върху рамото

си. Вдигам глава и поглеждам безпомощно могадорианеца.

Заклинанието, сещам се. По време на пътуванията ни Аделина ми беше разказвала, че не е

възможно да бъда убита, освен по заповед, дадена от старейшините. Тази рана би могла да е

смъртоносна. Поглеждам глезена си да проверя дали вече нямам шест белега вместо трите, с

които живеех през последните няколко месеца, но нищо не се е променило. Тогава как може да

бъде убита? Как е възможно да бъда ранена толкова тежко… освен ако заклинанието е

престанало да действа.

Погледите ни се срещат и могадорианецът изригва в купчина пепел. За миг ми минава

налудничавата мисъл, че моите мисли са го убили, но тогава забелязвам, че точно зад него е

застанал могадорианецът от кафенето. Онзи с книгата, онзи, от когото бягам. Не разбирам. Дали

егоизмът им е толкова силен, че се избиват помежду си, надпреварвайки се кой от тях да ме

довърши?

— Марина — казва той.

— Аз, аз мога да те убия — отговарям с треперещ и печален глас.

Кръвта продължава да тече от рамото ми и се спуска надолу по ръката. Поглеждам към

тялото на Аделина и се разридавам.

— Не съм този, за когото ме мислиш — казва той и тръгва към мен с протегната ръка.

После продължава:

— Времето ни е прекалено кратко. Аз съм един от вас и съм тук, за да ти помогна.

Хващам ръката му. Имам ли друг избор? Той ме изтегля нагоре и ме измъква от нефа, преди

да са пристигнали още могадорианци. Води ме по северния коридор към втория етаж,

насочвайки се към кулата на камбанарията. Рамото ми се разкъсва от болка при всяка стъпка.

— Кой си ти? — питам.

В главата ми се въртят безброй най-разнообразни въпроси. Ако той е един от нас, защо му

трябваше толкова дълго време, за да ми каже? Защо ще ме измъчва, като ме оставя толкова дълго

да си мисля, че е един от тях? Мога ли изобщо да му се доверя?

— Шшшт — прошепва мъжът. — Не говори.

Миришещият на мухъл коридор е притихнал, но когато започва да се стеснява, чувам

множество тежки стъпки на етажа под нас. Най-после стигаме до дъбовата врата. Тя се открехва

съвсем лекичко и оттам се подава момичешка глава. Кестенява коса, любопитни кафяви очи,

нежни черти. На години е по-голяма, но няма грешка, това е тя.

— Елла? — питам.

Изглежда на единайсет години, може би на дванайсет. Лицето й, което светва, когато ме

вижда, сега е по-слабо. Елла отваря широко вратата, за да можем да влезем.

— Здравей, Марина — казва тя с непознат глас.

Мъжът ме дърпа навътре и затваря вратата. Вклинява дебела дъска между вратата и долното

стъпало и тримата хукваме нагоре по виещите се каменни стъпала. Когато стигаме

камбанарията, отново поглеждам към Елла. Не откъсвам очи от нея, учудена и объркана, без да

усещам стичащата се по ръката ми кръв, която капе от пръстите ми.

— Марина, казвам се Крейтън — проговаря мъжът. — Искрено съжалявам за твоя сепан.

Иска ми се да бях дошъл по-рано.

— Аделина е мъртва? — пита внезапно порасналата Елла.

— Не разбирам — казвам и не свалям поглед от нея.

— Ще ти обясним всичко, обещавам ти. Нямаме много време. Губиш доста кръв — казва

Крейтън. — Ти можеш да лекуваш хора, нали? Можеш ли да изцелиш себе си?

С цялото това объркване и бягане изобщо не съм се сетила да се лекувам сама, но когато

слагам дланта на дясната си ръка върху зеещата рана, се опитвам да го направя. Познатите

ледени тръпки пълзят по тялото ми и раната се затваря, а изтръпналата ми ръка се освобождава

от сковаността си. След трийсет секунди съм като нова.

— Моля те да бъдеш по-внимателна с това — казва Крейтън. — То е много по-важно,

отколкото можеш да си представиш.

Поглеждам накъдето ми сочи.

— Сандъкът ми!

Наблизо се чува експлозия. Кулата се разклаща и от тавана и стените се изсипват камъни и

прах. Падат още камъни, когато нов взрив ме събаря. Използвам телекинезата, спирам падането

на камъните и ги запокитвам през прозореца.

— Търсят ни и съвсем скоро ще се сетят къде сме — казва той.

Поглежда към Елла, после към мен.

— Тя е една от вас. От лориенските гардове.

— Но тя не е достатъчно голяма — казвам и клатя глава, не мога да свикна, че познатата ми

по-млада нейна самоличност е заменена с по-стара. — Не разбирам.

— Знаеш ли какво е етернус?

Клатя отрицателно глава.

— Покажи й, Елла.

Застанала пред мен, Елла започва да се променя. Ръцете й се скъсяват, раменете й стават по-

тесни, губи двайсет сантиметра от височината си, теглото й значително намалява. Най̀ ме

шокира свиването на лицето й и след малко тя изглежда като малкото момиченце, в което се

влюбих.

— Тя е етернус — обяснява Крейтън. — Надарена е със способността да прескача от една

възраст в друга.

— Аз… аз не знаех, че това е възможно — запелтечвам.

— Елла е на единайсет години — казва той. — Тя дойде с мен на втория кораб от Лориен,

който тръгна след вашия. Беше още бебе, едва на няколко часа. Лоридас, последният останал

старейшина, се жертва, за да може Елла да поеме ролята му и да развие неговото могъщество.

Докато гледам към Крейтън, Елла пъха ръка в моята, както е правила толкова много пъти

преди; сега обаче усещането е друго. Поглеждам я и виждам, че се е върнала към по-високата

си, по-възрастната самоличност. Усетила смущението ми, Елла се смалява отново, четирите

години бързо се стопяват и тя пак е на седем години.

— Тя е десетото дете — обяснява той. — Десетият старейшина. Пуснахме мълва за миналото

й, за това как родителите й са загинали в автомобилна катастрофа, и я изпратихме тук да живее

с теб, да бди над теб и да бъде моите очи и уши.

— Съжалявам, че не можех да ти кажа истината, Марина — промълвява тя с нежното си

гласче. — Но аз съм най-добрият пазител на тайни в целия свят, точно както ти ми каза.

— Убедена съм, че е така — отговарям.

— Просто изчаквах Аделина да ти даде сандъка — усмихва се тя.

— Знаеш ли кой беше десетият старейшина? — пита Крейтън. — Като променяше възрастта

си, Лоридас успя да живее много дълго, дори след като останалите старейшини бяха склопили

очи. Всеки път, щом остарееше, той отново ставаше млад и приемаше онази жизненост, която

върви ръка за ръка с младостта.

— Ти сепанът на Елла ли си?

— Нещо като негов заместител. Тя току-що се беше родила и към нея все още нямаше

зачислен сепан.

— Мислех, че си могадорианец — казвам.

— Знам, но това е така само защото ти не можа да разгадаеш знаците. Сутринта, когато

разговарях с Ектор, исках да ти покажа, че съм приятел.

— Но защо просто не дойде при мен и не ме взе със себе си още щом пристигна? Защо

трябваше да изпращаш Елла?

— Опитвах се първо да се свържа с Аделина, но тя ме изгони веднага щом разбра кой съм, а

на нас ни беше необходимо да получиш сандъка си. Не можех да те измъкна без него —

обяснява той. — Така че изпратих Елла и тя започна да го търси много преди ти да я помолиш.

Известно време могадорианците знаеха само в общи линии местоположението ти и аз правех

всичко възможно да ги отклонявам от следите ти. Убих някои, е, убих повечето, но също така в

различни селища на стотици километри оттук пусках разни истории за деца, които вършат

удивителни неща. Например за момче, вдигнало кола над главата си, и за момиче, което може да

върви по езеро. Всичко това имаше резултат, докато най-накрая те не откриха, че се намираш в

„Света Тереса“. Но не знаеха точно кое от момичетата си ти. Тогава Елла намери сандъка, а ти

го отвори. В този момент се появих аз, за да разговарям насаме с теб. А щом отвори сандъка, той

доведе могадорианците директно тук.

— Само защото съм го отворила?

— Да. Давай, отвори го сега.

Пускам ръката на Елла и хващам катинара. Прилошава ми от мисълта, че сега, когато

Аделина е мъртва, мога да го отварям сама. Махам катинара и вдигам капака. Малкият кристал

продължава да сияе в бледосиньо.

— Не го пипай — казва Крейтън. — Сиянието му означава, че някъде си даден макрокосмос

се намира в орбита. Ако го докоснеш сега, това ще им каже къде точно се намираш. Не знам чий

макрокосмос е работещ в момента, но съм повече от сигурен, че могадорианците са откраднали

нечий.

Той млъква. Нямам никаква представа за какво говори.

— Макрокосмос? — питам.

Той клати глава, обезсърчен.

— Няма време да обяснявам всичко — казва. — Заключи го.

Отваря уста да каже още нещо, но е прекъснат от силни удари по вратата в дъното на

стълбите. Чуваме приглушен говор на чужд език.

— Трябва да тръгваме — казва Крейтън.

Стрелва се към задната част на стаята и грабва оттам огромен черен куфар. Отваря го и пред

нас се разкриват десет различни видове оръжие, шепа гранати, няколко ками. Той отмята

рамене и шлиферът му пада на пода, остава по кожена жилетка, към която бърза да прикрепи

цялото си въоръжение, след това отново навлича шлифера си.

Могадорианците блъскат по вратата с нещо тежко и чуваме стъпки по стълбището. Крейтън

вади пистолет и пъха пълнител.

— Онзи горящ символ в планината — започвам, — ти ли беше?

Той кимва.

— Страхувам се, че чаках прекалено дълго, а когато ти отвори сандъка, стана невъзможно да

се измъкнем изпод погледите им. Така че направих възможно най-големия сигнален огън. И

сега трябва да се надяваме, че останалите са го видели и са тръгнали към нас. В противен

случай… — Той замлъква. — Ами в противен случай няма други варианти. Сега трябва да

стигнем до езерото. То е единственият ни шанс.

Нямам представа за какво езеро говори, нито защо иска да отиде там, но цялото ми тяло

трепери. Просто искам да се махна.

Стъпките се приближават. Елла ме хваща за ръка, отново е единайсетгодишна. Крейтън

дърпа предпазителя на пистолета и чувам как патронът застава на мястото си. Насочва

оръжието към входа на камбанарията.

— Имаш много добър приятел в града — казва той.

— Ектор ли? — питам, внезапно разбрала защо двамата разговаряха в кафенето тази сутрин.

Крейтън не дрънкаше лъжи, а казваше истината.

— Да, и нека се надяваме, че ще удържи на обещанието си.

— О, да, Ектор ще го направи — казвам, убедена, че това е така, независимо какво го е

помолил Крейтън. — Пише го в името му.

— Хващай сандъка — казва Крейтън.

Навеждам се и вземам сандъка с лявата си ръка точно когато чуваме стъпките да стигат до

последната извивка на стълбището.

— Вие двете стойте близо до мен — казва Крейтън, а погледът му се мести от Елла към мен.

— Тя може да си променя възрастта по рождение, но е съвсем млада и все още не е развила нито

един завет. Нека стои близо до теб. И не изпускай сандъка.

— Не се тревожи, Марина. Аз съм бърза и ловка — усмихва се тя.

— Готови ли сте вече?

— Готови сме — отговаря Елла и стиска още по-силно ръката ми.

— Всички те носят бронежилетки, които могат да спрат почти всеки куршум тук на Земята

— казва Крейтън. — Аз обаче съм накиснал куршумите си в лорицид и не съществува щит,

който да може да ги спре. Ще помета всеки един от тях.

Очите му се присвиват.

— Стискайте палци Ектор да ни чака пред портите.

— Ще бъде там — казвам.

И Крейтън натиска спусъка и не го пуска, докато не изстрелва всички патрони.

Глава 28

Държим прозорците спуснати, не говорим много, изнервени от предстоящата задача. Сам

стиска здраво волана, докато магистралата се вие из Вирджиния.

— Мислиш ли, че Шест ще успее? — пита Сам.

— Сигурен съм, че ще успее, но кой знае какво ще намери.

— Страхотна целувка!

Отварям уста, после се отказвам. Минута по-късно проговарям:

— Тя харесва и теб, знаеш много добре.

— Да, като приятел.

— Всъщност, Сам, тя те харесва и иначе.

Сам се изчервява.

— Да, бе. Показа го, като си напъха езика в устата ти.

— Тя целуна и теб, пич, видях — плясвам го по гърдите с опакото на ръката и разбирам, че

той си повтаря наум целувката.

— След като я целунах, я попитах дали знае, че и ти я харесваш, и…

Рязко настъпваме двойната жълта линия на пътя.

— Какво си направил?

— Успокой се, пич, не ни убивай.

Сам плавно ни връща в нашата страна на пътя.

— Тя каза, че харесва и теб.

Лицето на Сам придобива дяволито изражение.

— Доста интересно. Трудно ми е да го повярвам — казва накрая той.

— За бога, Сам. Защо ще те лъжа?

— Не, не мога да повярвам, че всичко това се случва в действителност. Че ти си

действителен, че Шест е действителна, че онази враждебна раса от извънземни се е разпръснала

из цялата планета, а по всичко личи, че никой не знае за това. Искам да кажа, те са издълбали

огромна дупка в планина по средата на щата. Как така никой не я е открил? Какво са направили

с всичките камъни и пръст, които са изкопали? Дори в такива слабо населени части, каквито

има в Западна Вирджиния, все някой по някое време ще трябва да се е натъкнал на тази пещера.

Туристи или ловци. Пилоти на малки самолети. А какво ще кажеш за сателитните снимки? А

кой знае още колко други базови лагери или предни постове, или както там искаш ги наричай,

имат на Земята. Просто не проумявам как така се придвижват толкова свободно навсякъде.

— Съгласен съм с теб — отговарям. — И аз не знам как, но нещо ми подсказва, че не знаем и

половината от всичко. Спомняш ли си първата теория на конспирацията, която ми разказа?

— Не — казва Сам.

— Говорехме си за това как цял един град в Монтана е бил похитен и ти тогава ми каза, че

правителството е позволило отвличанията в замяна на технологии. Сещаш ли се сега?

— Смътно. Аха.

— Ами сега всичко придобива смисъл. Може би технологиите да нямат нищо общо с това и

навярно правителството не разрешава отвличанията. Но според мен трябва да има някакво

споразумение. Защото ти си прав, няма начин да се движат незабелязано. Те са прекалено, ама

прекалено много.

Сам не отговаря. Поглеждам го и виждам, че се усмихва.

— Сам? — казвам.

— Мислех си къде ли щях да съм точно в този момент, ако не бяхте пристигнали. Навярно

сам в мазето да събирам още теории на конспирацията и да се чудя дали баща ми е още жив.

Така беше през годините. Но страхотното в случая е, че сега наистина вярвам, че той е жив.

Трябва да е някъде, Джон. Знам го. И го знам благодарение на вас, приятели.

— И аз се надявам да е жив — отговарям. — Страхотно е, че Анри пристигна в Охайо, за да

се опита да го открие, и двамата с теб се сприятелихме почти веднага. Това е нещо като съдба.

Сам се усмихва:

— Или космическо подреждане на планетите.

— Кретен! — казвам.

След кратка пауза Сам пита:

— Ей, Джон? Нали си сигурен, че скелетът в кладенеца не беше на баща ми?

— Категорично, пич. Беше на лориенец, при това огромен. По-голям от който и да е

представител на човешката раса.

— Какво предполагаш? Кой е той?

— Не знам всъщност. Просто се надявам да не е бил от важните.

Минават четири часа и най-накрая, виждаме знак, сочещ пътя към Анстед, на девет и

половина километра пред нас. Смълчаваме се. Сам завива и кара по опасен път с две платна,

който се вие нагоре из планината, докато най-после пресичаме границата на града. Караме през

него и завиваме наляво на единствения градски светофар.

— „Ястребово гнездо“, нали така?

— Аха, два-три километра надолу по пътя — отговаря Сам, а там ще открием картата, която

Шест е начертала преди три години.

Картата е точно там, където Шест ни каза, скрита в щатския парк „Ястребово гнездо“, с

изглед към реката Ню Ривър. Точно след четирийсет и седем стъпки надолу по Циганската

пътека Сам, Бърни и аз стигаме до дърво, върху което отстрани надълбоко е издълбан знакът Е6.

Там излизаме от пътеката, вървим трийсет стъпки покрай дървото вдясно. Следва рязък ляв

завой и после на сто и шейсет метра виждаме дърво, което се извисява над останалите. В малка

дупка в основата на усукания му дънер, пъхната в черна пластмасова кутия, откриваме

невредима картата, която води до пещерата.

Връщаме се обратно в джипа и караме още двайсет и четири километра, накрая спираме на

един кален и изоставен път.

Това е възможно най-близкият път до пещерата, на осем километра северно от нея. Сам

изважда от джоба си адреса, който Шест ни даде, и го слага в жабката.

— Като се замисля обаче — той изважда листчето и го пъха обратно в джоба си, — и тук е

на сигурно място.

Пускам кситариса и малко тиксо в раницата на Шест, която тя ни остави, и Сам я премята на

раменете си. Подхвърлям камата в ръка и после я набутвам в задния си джоб.

Слизаме от колата и заключваме вратите, Бърни Косар обикаля около краката ми. Остават

още няколко часа дневна светлина, което не е много. Дори с помощта на ръцете ми не мога да

си представя да открием пещерата без светлината на слънцето.

Сам държи картата в ръце. От дясната й страна Шест е нарисувала дебело Х. Лъкатушеща

пътека, дълга осем километра, свързва Х с мястото, на което се намираме в момента, а то е

отбелязано вляво на картата. По пътя ще заобиколим речно корито, като минаваме покрай

различни ориентири, описани с физическите им характеристики. Те са маркирани внимателно,

за да не се отклоняваме от правилната посока. Камъкът на костенурката, Въдицата на рибаря,

Загрузка...