Силата на шестимата

пистолета си. Аз го изтръгвам от кобура още преди ръката му да го е докоснала. Металът е

студен в дланта ми, обръщам се към двата хеликоптера и го запращам като куршум към по-

близкия. Точно в този момент виждам очите, печални и тъмни посред бурята. Не след дълго

старото, набраздено от бръчки лице придобива форма. Същото лице, което видях в Охайо,

когато Шест уби звяра, разрушил училището.

— Стой! Не мърдай! — чувам зад себе си. — Горе ръцете!

Обръщам се към полицая. Останал без пистолета си, той се е прицелил точно в гърдите ми с

електрошока.

— Кое по-точно — да не мърдам или да си вдигна ръцете? Не мога да направи и двете.

Той освобождава спусъка на електрошоковия пистолет.

— Не се прави на отворен, малкият — казва ми той.

Святка мълния, последвана от боботенето на гръмотевица, и полицаят подскача стреснато.

Поглежда в посока на звука и очите му се разширяват уплашено. Лицето сред облаците се е

събудило.

Издърпвам електрошоковия пистолет от ръцете му, след това го удрям силно в гърдите. Той

полита на десетина метра назад и се удря в едно дърво. Докато още съм с гръб, полицейска

палка ме цапардосва силно по главата. Падам по лице в калта и зрението ми се замъглява. Бързо

се преобръщам, вдигам ръка към полицая, който ме удари, хващам го здраво, преди той да успее

да ме удари отново. Той изохква и с цялата си мощ го изхвърлям възможно най-силно нагоре

във въздуха. Чувам писъците му до момента, в който той вече е толкова високо, че те се губят

сред шума от перките на хеликоптера и гръмотевичния тътен. Опипвам главата си отзад и

поглеждам ръката си. Покрита е с кръв. Улавям полицая, когато той е на метър и половина от

смъртта. За няколко секунди го задържам във въздуха, после го запращам в едно дърво,

оставяйки го в безсъзнание.

Силна експлозия раздира нощта и слага край на непрестанното бръмчене на хеликоптера.

Вятърът утихва. Дъждът също спира.

— Джон! — крещи Шест от върха на хълма и нейният молещ, отчаян глас ми казва какво

трябва да сторя за нея.

Светлините в дланите ми искрят — два сияещи прожектора, точно толкова ярки, колкото

току-що унищожените. И двата хеликоптера са целите потрошени и нагънати, от тях излиза

пушек, докато падат стремително надолу. Не знам какво точно им стори лицето в облаците, но

Шест и аз сме длъжни да спасим хората на борда.

Докато се носят като снаряди надолу, хеликоптерът, който е по-далече от мен, изведнъж

подскача нагоре. Шест се опитва да го задържи. Не съм убеден, че тя ще може да го направи, но

знам със сигурност, че аз не мога. Прекалено е тежък. Затварям очи. Спомни си мазето в Атенс,

спомни си как усети всичко в стаята, за да спреш летящия куршум. Точно това правя и сега,

възприемам със сетивата си всичко в кабината на пилота. Контролният пулт. Оръжията.

Седалките. Тримата мъже в тях. Сграбчвам мъжете и когато дърветата започват да се чупят под

тежестта на падащия хеликоптер, изтръгвам и тримата от кабината. Машината се разбива в

земята.

Хеликоптерът на Шест улучва земята по същото време. Експлозиите се издигат високо над

върховете на дърветата, две червени топки огън се надигат от сгърчената стомана. Държа

тримата мъже във въздуха на безопасно разстояние от катастрофата и внимателно ги пускам на

земята. После хуквам обратно нагоре по хълма към Шест и Сам.

— Мили Боже! — казва Сам с широко отворени очи.

— И тримата ли успя да измъкнеш? — питам Шест.

Тя кима утвърдително:

— Тъкмо навреме.

— И аз така — казвам.

Грабвам сандъка от Сам и го завирам в ръцете на Шест. Сам взема саковете.

— Защо ми даваш това? — пита Шест.

— Защото трябва да се махаме оттук — отговарям, хващам Сам и го намествам на раменете

си.

— Дръж се здраво! — изкрещявам.

Побягваме и навлизаме навътре в планината, далече от реката, а Бърни Косар предвожда

групата, преобразен като ястреб. Нека ченгетата да се опитат да ни настигнат сега — мисля си.

Трудно ми е да тичам със Сам на гърба, но все пак бягам три пъти по-бързо от него. И далеч

по-бързо от който и да е от полицаите.

Крясъците им заглъхват, а след като и двата им хеликоптера току-що се бяха превърнали в

купчини развалини, кой знае дали изобщо щяха да ни преследват?

След двайсет минути непрекъснато спринтиране спираме в малка долина. По лицето ми се

стича пот. Изтръсквам Сам от гърба си и той пуска саковете на земята. Бърни Косар каца.

— Е, предполагам, че пак ще бъдем във всички новини — казва Сам.

Кимам:

— Ще е много по-трудно да се крием, отколкото си мислех. — Навеждам се в кръста да си

поема дъх с ръце на коленете. Усмихвам се и това бързо преминава в нещо като кикот, просто

не мога да повярвам на случилото се.

Шест се захилва с половин уста, намества сандъка в ръце и започва да изкачва следващия

хълм.

— Хайде, момчета — казва тя, — още път ни чака, докато се измъкнем от гората.

Глава 8

В Хенеси скачаме в товарен влак и след като се настаняваме, Шест ни разказва как ги

хванали двете с Катарина, докато били в северната част на щата Ню Йорк, само месец след

мъчителното бягство от могадорианците в Западен Тексас. След като оплескали нещата при

първия си опит, могадорианците се били подготвили добре и когато щурмували стаята им, били

повече от трийсет. Шест и Катарина успели да повалят неколцина от тях, но скоро след това

могадорианците ги завързали, запушили им устата и ги упоили. Когато Шест се събудила — без

да има представа колко време е минало, — била сама в килия, издълбана в планината. Едва по-

късно разбрала, че се намира в Западна Вирджиния! След време й станало ясно, че

могадорианците били по следите им през цялото време, наблюдавали ги с надеждата, че те биха

могли да ги заведат при другите, защото по думите на Шест: „Защо ти е да убиваш един, когато

останалите може да са наблизо?“.

Размърдвам се неспокойно, когато казва това. Може би те продължават да я следят и да

чакат сгоден случай да ни убият.

— Докато сме се хранили в онзи ресторант в Тексас, те поставили в колата ни устройство за

подслушване, а на нас изобщо не ни хрумна да проверим — казва тя, след което се потапя в

дълго мълчание.

С изключение на желязна врата с плъзгащ се отвор по средата за подаване на храната,

малката й килия — два и половина на два и половина метра — била изцяло изсечена от скала.

Нямало легло, нито тоалетна и вътре било тъмно като в рог. Първите два дни прекарала в

пълен мрак и тишина, без храна и вода (макар че не изпитвала нито глад, нито жажда, което се

дължало на заклинанието, както тя разбрала по-късно)! Започнала да си мисли, че са я

забравили. Но нямала този късмет и на третия ден те дошли за нея.

— Когато отвориха вратата, бях се сгушила в дъното на килията. Лиснаха отгоре ми кофа с

ледена вода, вдигнаха ме, завързаха ми очите и ме измъкнаха навън.

Влачили я надолу по някакъв тунел, после я оставили да върви сама, заобиколена от

десетина могадорианци. Не виждала нищо, но чувала доста — писъци и плач на други

затворници, които се намирали там по неизвестни причини (щом чува това, Сам наостря уши и

сякаш иска да я прекъсне и да попита нещо, но се отказва), ревове на зверове, заключени в

отделни клетки, дрънчене на метал. Натикали я в някаква стая, оковали я за китките с вериги

към стената и запушили устата й. Свалили превръзката от очите й и когато най-после

привикнала към светлината, видяла Катарина, окована с верига на отсрещната стена, със

запушена уста, очевидно била много по-зле, отколкото Шест се чувствала.

— Най-накрая влезе могадорианец, който изглеждаше като всеки човек на улицата. Беше

дребен, с космати ръце и гъсти мустаци. Почти всички от тях бяха с мустаци, сякаш се бяха

учили как да се смесят с останалите, като са гледали филми от началото на осемдесетте. Беше

облечен с бяла риза с разкопчано горно копче; неизвестно защо, очите ми се спряха върху

гъстия кичур черни косми, които се подаваха оттам. Погледнах го в тъмните му очи и той ми се

усмихна, като ми даде да разбера, че очаква с нетърпение да направи с мен това, което си е

намислил. Тогава заплаках. Плъзнах се надолу по стената и увиснах на оковите около китките

ми, гледайки през сълзи как той вади ножчета за бръснене, ножове, клещи и бургия от бюро,

разположено по средата на стаята.

Щом приключил с ваденето на всичките двайсет и повече уреда за мъчение, могадорианецът

се приближил до Шест на сантиметри от лицето й и тя усещала киселия му дъх.

„Виждаш ли ги? — попитал я той, а тя не му отговорила. — Смятам да използвам всичките

върху теб и твоя сепан, освен ако не отговориш вярно на въпросите, които ще ти задам. Ако ли

не, уверявам те, и на двете ще ви се иска да сте мъртви.“

Избрал тънко бръснарско ножче, закрепено към дръжка с гумено покритие, и погалил Шест

отстрани по лицето.

„От дълго време съм по следите ви, дечица — казал той. — Убихме двама и сега тук си

имаме още един, независимо кой номер си. Както може да си представиш, силно се надявам да

си номер три.“

Шест не отговорила, притиснала се плътно към стената, искало й се да може да потъне вътре

в нея. Могадорианецът се хилел, плоската страна на острието все още докосвала лицето й.

Изведнъж той завъртял острието и го притиснал към бузата й и като я изгарял с поглед, с рязко

движение го прокарал надолу, оставяйки дълъг и тънък разрез по лицето й. Всъщност опитал се

да го направи, но пострадало неговото лице. От бузата му веднага бликнала кръв, крещял от

болка и ярост, преобърнал с крак бюрото, всичките инструменти се разлетели наоколо и той

гневно изхвърчал от стаята. Шест и Катарина били завлечени обратно в килиите си и държани в

мрак още два дни, преди отново да се намерят със запушени уста и оковани с вериги към

стените на същата стая. На бюрото с превързана буза седял същият могадорианец, сега

изглеждал далеч по-неуверен от преди.

Той скочил от бюрото и свалил превръзката от очите на Шест, грабнал същото ножче, с

което се опитал да я среже предишния път, вдишал го пред лицето й и го завъртял, а острието

проблясвало на светлината.

„Не знам кой е твоят номер…“

За миг тя помислила, че той отново ще се опита да я реже, но вместо това той се обърнал и

прекосил стаята до Катарина. Стоял до нея, гледал към Шест, после допрял острието до ръката

на Катарина.

„Но сега вече ще ми кажеш.“

„Не!“ — изпищяла Шест.

Тогава могадорианецът много бавно направил разрез върху ръката на Катарина, просто

искал да се увери, че може. Захилил се още по-силно и до първата резка направил нова, много

по-дълбока. Катарина стенела от болка, а кръвта й се стичала по ръката.

„Цял ден мога да правя това, нали разбираш? Ще ми кажеш всичко, което искам да знам.

Като начало ще ми кажеш кой е твоят номер.“

Шест затворила очи. Когато отново ги отворила, той бил до бюрото и въртял кама, която

сменяла цвета си при движение. Вдигнал я, искал Шест да вижда как острието се променя и

свети, оживявайки. Тя усещала неговото настървение и глад за кръв.

„И така твоят номер е… четири? Седем? Или може би си извадила късмет и номерът ти е

девет?“

Катарина клатела глава, опитвала се да накара Шест да мълчи, а Шест знаела, че няма

мъчение, което би накарало нейния сепан да проговори. Но знаела също, че самата тя би

предпочела да умре, вместо да гледа как осакатяват и обезобразяват Катарина.

Могадорианецът се приближил до Катарина, вдигнал камата, така че върхът й сочел място

малко над сърцето й. Тя подскочила в ръката му, сякаш сърцето било магнит, който я тегли

напред. Погледнал Шест в очите.

„Разполагам с цялото време на галактиките — казал безчувствено. — Докато ти си тук с

мен, ние сме там навън с всички останали. Не си мисли, че нещо ни е спряло да продължаваме

само защото ви заловихме. Знаем повече, отколкото си мислите. Но искаме да знаем всичко. И

всяка една дума, която изречеш, по-добре да е истината. Ще разбера, ако лъжеш“.

Шест му разказала всичко, което помнела, за това как са напуснали Лориен и за пътуването

дотук, за сандъците, за това къде са се криели. Говорела толкова бързо, че почти не й се

разбирало. Шест му казала, да, тя е номер осем, и в гласа й се долавяло отчаяние, което го

накарало да й повярва.

„Ти си доста мекушава, не е ли така? Твоите роднини на Лориен, макар и да бяха победени

лесно, поне бяха бойци. Поне притежаваха кураж и достойнство. Но ти — казал той и поклатил

глава, сякаш бил разочарован от нея, — ти не притежаваш нищо, номер осем.“

И тогава той забил камата навътре, в сърцето на Катарина. Шест, безсилна да направи нещо,

запищяла. Очите им се срещнали само за секунда, преди Катарина да издъхне. С все още

запушена уста, тя бавно се свличала по стената, докато брънките на веригата се свършили и

накрая увиснала на китките си, а светлината се изцеждала от очите й.

— Така или иначе щяха да я убият — казва тихо Шест. — Моите признания поне й спестиха

ужасните мъчения, сякаш това може да е някакво успокоение.

Тя обгръща с ръце коленете си и вперва поглед в някаква абстрактна точка през прозореца на

влака.

— Разбира се, това все пак е утеха — обаждам се аз и ми се ще да имам достатъчно кураж да

стана и да я прегърна.

За мое учудване Сам притежава подобна смелост. Той се изправя и отива до нея. Не казва

нито дума, когато сяда до нея, и разтваря ръце. Шест заравя лице върху рамото на Сам и плаче.

След време се отдръпва и изтрива бузите си.

— След като Катарина беше мъртва, те опитаха какво ли не, буквално всичко, с което да ме

убият — чрез електрически ток, чрез удавяне, експлозиви. Инжектираха ми цианид, но нямаше

никакъв ефект — дори не почувствах иглата в ръката си. Захвърлиха ме в стая, пълна с отровен

газ, но за мен сякаш въздухът вътре беше най-свежият, който някога съм дишала.

Могадорианецът, който натисна копчето от другата страна на вратата, умря след секунди.

Шест отново избърсва бузата си с опакото на ръкава.

— Странно е, но май убих повече могадорианци, докато бях в плен, отколкото в училището в

Охайо. Накрая ме хвърлиха в друга килия, мисля, че смятаха да ме държат там, докато не убият

всички от три до седем.

— Харесва ми как си им казала, че си номер осем — обажда се Сам.

— Сега ми е кофти, че го направих. Сякаш опетних завета на Катарина и на истинския

номер осем.

Сам поставя ръце върху раменете й.

— Хич не го мисли, Шест.

— Колко време прекара там? — питам я.

— Сто осемдесет и пет дни. Така си мисля.

Зяпвам от изненада. Повече от половин година затворена, съвсем сама, в очакване да бъде

убита.

— Съжалявам, Шест.

— Просто чаках и се молех заветите ми най-после да се развият, за да мога да се измъкна

оттам. Тогава, един ден първият завет най-после се прояви. Беше след закуска. Погледнах

надолу и лявата ми ръка я нямаше. Естествено, аз се стреснах, но си дадох сметка, че все още я

усещам. Опитах се да хвана лъжицата и, разбира се, успях. Тогава ми светна какво се случваше

— за да мога да избягам, трябваше да съм невидима.

Разкриването на заветите при Шест е станало не много по-различно, отколкото при мен —

когато ръката ми засия по средата на първия ми час в гимназията на Парадайс.

След два дни Шест вече можела да става напълно невидима и когато дошло време за вечеря и

могадорианецът пазач плъзнал отвора за храна и набутал вътре чинията, видял празна килия.

Оглеждал се наоколо като луд, после включил алармата, която изпълнила пещерата с

пронизителния си вой. Желязната врата била отворена широко и четирима могадорианци

нахълтали в килията. Докато стояли втрещени там и се чудели как е могла да избяга, Шест се

промушила покрай тях, втурнала се през вратата надолу по тунела и за първи път видяла

пещерата.

Тя представлявала огромна мрежа, нещо като лабиринти от свързващи се помежду си дълги

и тъмни тунели, продухвани от течение. Навсякъде имало камери. Минала покрай прозорци с

дебели стъкла, през които се виждали чисти и ярко осветени помещения, които напомняли на

научни лаборатории. Могадорианците в тях били облечени с бели синтетични костюми и

носели предпазни очила, но тя минала покрай тях много бързо, та не може да каже какво

правели. В просторна зала пък имало около хиляда монитора на компютри, пред всеки от който

седял по един могадорианец, и Шест решила, че те търсят някакви следи към нас. Точно както

правеше и Анри — помислих си. В единия от тунелите имало тежки стоманени врати, зад които

била сигурна, че държат други затворници. Шест бързала, защото знаела, че заветът й не е

напълно развит, и се ужасявала от страх да не стане отново видима. Сирената продължавала да

вие. Вече била стигнала до самото сърце на планината — огромна, подобна на пещера зала,

широка близо километър и толкова мрачна и тъмна, че тя почти не виждала другия й край.

Било душно и Шест вече се потяла. Покрай стените и под тавана имало огромни дървени

подпори, крепящи пещерата да не пропадне, а по стените били изсечени тесни первази,

свързващи тунелите, чиито изходи осейвали тъмните стени. Над главата си виждала издълбани

от самата планина няколко дълги арки, които като мостове свързвали огромната пещера от

единия до другия й край.

Шест се притиснала плътно до една скала, а очите й шарели насам-натам, търсела откъде да

се измъкне. Всички маршрути се оказвали безкрайни. Стояла там съкрушена, погледът й

кръстосвал мрачната пустота, без да вижда никакъв изход. И тогава видяла. В далечината, отвъд

пропастта, в края на един по-широк тунел леко проблясвала естествена светлина. Тъкмо да

започне да се катери по дървените подпори, за да стигне до каменния мост, водещ до тунела,

когато нещо друго привлякло погледа й — могадорианеца, който убил Катарина. Не можела да

го остави да се измъкне. Последвала го.

Той влязъл в стаята, в която бил убил Катарина.

— Отидох право до бюрото и взех най-острия бръснач, който видях, сетне сграбчих

могадорианеца откъм гърба и прерязах гърлото му. И докато гледах как кръвта му шурти и се

разстила по пода, а самият той експлодира, превръщайки се в пепел, ми се прииска да бях го

убила по-бавно. Или да можех да го убия отново.

— Какво направи, когато най-накрая излезе оттам? — питам.

— Изкачих се по отсрещната планина и когато стигнах върха, цял час гледах надолу към

пещерата, като се стремях да запомня всяка мъничка подробност. Щом реших, че вече съм

успяла, се втурнах към най-близкото шосе, като си отбелязвах всичко, покрай което минавах по

време на този осемкилометров пробег. На шосето скочих в каросерията на един пикап, който се

движеше съвсем бавно. Когато след няколко километра шофьорът спря да зареди, откраднах от

кабината карта на пътищата, един бележник и две химикалки. А, и пакет картофен чипс.

— Чууудно. Какъв беше чипсът? — пита Сам.

— Пич… — обаждам се аз.

— Какво толкова?

— Беше чипс с вкус на барбекю, Сам. Отбелязах разположението на пещерата върху картата,

дето ви я показах в мотела, момчета, а в бележника нарисувах скица на всичко, което си

спомням, като чертеж, годен да заведе всекиго, успял да го разчете, до входа на пещерата.

Притесних се обаче и скрих чертежа недалече от града. Картата запазих, после откраднах една

кола и карах, без да спирам, до Арканзас, но, естествено, те отдавна бяха взели сандъка ми.

— Съжалявам, Шест.

— Аз също — казва тя. — Но те не могат да го отворят без мен. Може би някой ден ще си го

върна.

— Поне все още имаме моя — отговарям.

— Скоро ще трябва да го отвориш — казва тя и знам, че е права.

Трябваше да съм го отворил досега. Каквото и да има в този сандък, каквито и тайни да крие,

Анри искаше аз да ги знам. Тайните. Сандъкът. Само толкова изрече той с последния си дъх.

Чувствам се тъпо, че толкова дълго отлагам този момент, но каквото и да има в сандъка,

усещам, че то ще прати четирима ни на дълго и трудно пътуване.

— Ще го отворя — отговарям. — Нека най-напред да слезем от този влак и да намерим

някое сигурно място.

Глава 9

Първа се измъквам от леглото, когато бие сутрешната камбана. Винаги. Не толкова защото

съм ранна птица, а защото предпочитам да използвам банята преди останалите.

Бързо си оправям леглото, с времето съм се усъвършенствала. Номерът е да подпъхнеш

хубавичко чаршафа, одеялото и юргана в долната част. После просто издърпваш останалото към

главата, подпъхваш го от двете страни и слагаш възглавниците, така всичко е изрядно, опънато

като по конец.

Когато приключвам, единственото друго момиче, което е станало, е на леглото най-близко

до вратата. Това е Елла, която пристигна в неделя. Както предишните две сутрини, и сега тя се

опитва да си оправи леглото, като ми подражава, но й е трудно. Проблемът й е, че се мъчи да го

оправя от горе на долу, вместо обратно. Сестра Катерина не е много взискателна към Елла, но

нейното дежурство свършва днес и едноседмичната смяна на сестра Дора започва довечера.

Знам, че тя няма да позволи на Елла никакви компромиси по отношение на съвършенството, без

значение че като новопристигнала на Елла не й е леко.

— Искаш ли да ти помогна? — питам я, пресичайки стаята.

Тя ме поглежда с тъжни очи. Виждам, че не я е грижа за леглото. Предполагам, че точно сега

не я е грижа почти за нищо, и я разбирам, като се има предвид смъртта на родителите й. Иска

ми се да й кажа да не се тревожи, защото за разлика от нас, които сме тук „до живот“, тя ще се

измъкне до месец, два в най-лошия случай. Но каква утеха би било това за нея сега?

Навеждам се над долната част на леглото, издърпвам чаршафа и одеялото достатъчно, за да

ги подпъхна под дюшека, после изпъвам юргана върху тях.

— Би ли го хванала от другата страна? — казвам и кимвам към лявата страна на леглото, а аз

заобикалям отдясно.

Двете заедно спретваме леглото в същия изряден вид като моето.

— Идеално — казвам.

— Благодаря ти — отговаря тя с тихия си и плах глас.

Поглеждам огромните й кафяви очи и няма как да не я харесам, а и някак си изпитвам нужда

да се грижа за нея.

— Съжалявам за родителите ти — казвам.

Елла отмества поглед. Мисля, че прекрачих границата, тя обаче ми отвръща със слаба

усмивка.

— Благодаря ти, толкова ми липсват…

— Сигурна съм, че ти също им липсваш.

Излизаме заедно от стаята и забелязвам, че тя върви на пръсти, старае се да не вдига шум.

На мивката в банята Елла хваща четката за зъби почти за върха, докосвайки космите й с

малките си пръсти, така четката изглежда много по-голяма, отколкото е. Когато улавям, че ме

гледа втренчено в огледалото, се усмихвам. Тя ми отвръща с усмивка, показвайки два реда

зъбки. От устата й излиза паста, стича се по ръката и капе от лакътя. S-образната форма, която

се получава, ми напомня нещо познато и мислите ми се отнасят надалече.

Горещ летен юнски ден. По синьото небе се носят облаци. Хладки води бълбукат под

слънчевите лъчи. Свежият въздух донася лек мирис на бор. Вдишвам го и оставям всичкия стрес

от „Света Тереса“ да се стопи напълно.

Макар да си мисля, че вторият ми завет се е развил скоро след първия, аз го открих след

почти цяла една година. Беше си чиста случайност, че изобщо го открих, и това ме кара да се

чудя дали нямам и други завети, които чакат да бъдат разбудени.

Всяка година, когато училището приключва за лятото, като награда за онези от нас, които

сестрите смятат за „добри“, се организира четиридневна екскурзия до близък планински лагер.

Тази екскурзия ми харесва поради същата причина, поради която харесвам и пещерата, която се

спотайва в противоположената посока. Тя е бягство — рядка възможност четири дни да плуваш

в огромното езеро, сгушено в планината, или да се разхождаш наоколо, да спиш под звездите, да

вдишваш свежия въздух, далече от вмирисаните на мухъл коридори на „Света Тереса“. Най-

важното е, че по време на тези екскурзии ни се дава възможност да се държим естествено за

възрастта си. Дори съм хващала някои от сестрите да се смеят и усмихват, когато си мислят, че

никой не ги гледа.

В езерото има плаваща платформа. Аз съм ужасна плувкиня и през повечето лета просто

седях и наблюдавах от брега как другите се смеят, играят и се премятат от нея във водата.

Трябваха ми две лета да се упражнявам сама на плиткото, но най-накрая, през лятото, когато бях

на тринайсет години, успях да се науча да плувам кучешката, бавно шляпах с ръце и държах

главата си над водата. Вече можех да стигам до платформата и това ми беше достатъчно.

Обичайната игра на платформата е да се опиташ да избуташ другите от нея. Формират се

екипи, които се състезават помежду си, докато не остане само един. Тогава всяко момиче играе

само за себе си. Ла Горда е най-едрото и най-силно момиче в „Света Тереса“ и аз преди си

мислех, че тя ще побеждава без никакво усилие. Това обаче рядко се случва. Доста често по-

дребните, но по-хитри момичета я надиграват, но няма друга, която да е печелила играта

толкова често, колкото Бонита.

Нямах никакво желание да участвам в тази игра, която наричаха La Reina del Muelle, сиреч

Кралицата на платформата. Хубаво ми беше да си седя отстрани на нея, провесила крака във

водата, но Бонита ме блъска силно отзад и аз полетявам стремително с главата напред в езерото.

— Или участваш, или се връщай на брега — отсича Бонита и отмята косата си през рамо.

Покатервам се обратно и се засилвам срещу нея. Бутам я с все сила, тя пада назад и се

сгромолясва във водата.

Не чувам Ла Горда зад гърба си и неочаквано две силни ръце ме блъскат отзад. Краката ми

се подхлъзват върху мокрото дърво, удрям странично главата и рамото си в ръба на платформата

и виждам звезди посред бял ден. За миг губя съзнание и когато отварям очи, се намирам под

водата. Наоколо е пълен мрак, не виждам нищо и инстинктивно се изтласквам нагоре, като

протягам ръце, за да изляза на повърхността. Главата ми отново се удря в дъното на

съоръжението и си давам сметка, че между водата и дървените греди на платформата

разстоянието е едва няколко сантиметра. Отмятам главата си назад, за да мога да дишам с носа

и устата си над повърхността, но водата в същия миг се плиска и изпълва ноздрите ми.

Паникьосвам се, дробовете ми вече горят. Избутвам се вляво, но няма накъде да ида; уловена

съм като в капан от пластмасовите бурета на платформата. Дробовете ми се изпълват с вода, а в

съзнанието ми изскача мисълта колко абсурдно е да умреш от удавяне. Мисля си за останалите,

за това как глезените им ще бъдат обгорени. Дали ще си мислят, че номер три е бил убит, или

някак си ще разберат, че става въпрос за мен? Дали глезените им ще горят различно, ако умра от

ръцете на могадорианците или от собствената си глупост? Очите ми бавно се затварят, започвам

да потъвам. Тъкмо усещам как последните мехурчета излизат от устата ми, когато очите ми

изведнъж се отварят и ме обзема странно чувство на спокойствие. Белите — ми дробове

престават да горят.

Аз дишам.

Водата гъделичка дробовете ми, но в същото време откликва на отчаяната ми нужда да

дишам и аз разбирам, че съм открила втория си завет — способността да дишам под вода.

Открих го само защото бях на косъм от смъртта.

Не искам да бъда открита от момичетата, които скачат във водата, за да ме търсят, все още

не, така че се оставям да потъна надълбоко до дъното, светът постепенно преминава в черно и

краката ми най-накрая потъват в студената кал. Щом очите ми се адаптират, вече мога да

виждам в кафявата мътна вода. Минават десет минути. После двайсет. Най-после момичетата

отплуват от платформата. Предполагам, че е била камбаната за обяд. Чакам и когато съм

напълно сигурна, че всички са си тръгнали, едва тогава тръгвам бавно по дъното на езерото към

брега, краката ми затъват в тинята, докато се придвижвам сантиметър по сантиметър. След

малко ледената вода започва да се затопля и прояснява, калта отстъпва място на камъните, сетне

на пясъка и накрая главата ми се показва над водата. Момичетата, включително Ла Горда и

Бонита, закрещяват и се втурват към мен с облекчение. Вече на брега, оглеждам добре тялото си

и виждам, че от рана на рамото ми тече кръв, оставяйки кървава следа по ръката ми във формата

на едва забележимо S.

През останалата част от следобеда сестрите ме оставят да седя на масата за пикник под едно

дърво, но аз нямах нищо против. Разполагах с още един завет.

В банята Елла ме улавя как гледам в огледалото стичащата се по ръката й паста за зъби.

Изглежда смутена и когато се опитва да си мие зъбите, като ми подражава, от устата й излиза

още пяна.

— Ти си като машина за мехурчета — усмихвам й се и вземам кърпа, за да я избърша.

Излизаме от банята, когато останалите прииждат, обличаме се бързо в стаята и излизаме,

щом другите се връщат, винаги с едни гърди напред, точно както на мен ми харесва. Вземаме си

обеда от трапезарията и излизаме навън в студената утрин. Изяждам ябълката си по пътя към

училище. Елла прави същото. Днес съм подранила с десетина минути, така че разполагам с

малко време, за да вляза в интернет и да проверя дали има нещо ново за Джон Смит. Когато се

сещам за него, се усмихвам.

— Защо се усмихваш? Харесва ли ти да ходиш на училище? — пита Елла.

Поглеждам към нея. Наполовина изядената ябълка изглежда огромна в ръчичката й.

— Утрото е прекрасно, навярно затова — отвръщам й. — Освен това днес си имам хубава

компания.

Вървим през града, амбулантните търговци подреждат стоката си. Снегът не се е разтопил,

натрупан е от двете страни на „Кайе Принсипал“, но самият път е чист. Пред нас вдясно се

отваря входната врата на къщата на Ектор Рикардо и се показва майка му в инвалидна количка,

бутана от самия Ектор. От дълго време тя страда от болестта на Паркинсон. През последните

пет години е в инвалидна количка, а през последните три не може да говори. Той я оставя на

слънце и нагласява спирачките на количката. Докато на нея слънцето, изглежда, й действа

благотворно, Ектор се отмества и сяда на сянка, отпуснал глава.

— Добро утро, Ектор — провиквам се.

Той повдига глава и присвива очи. Маха ми с трепереща ръка.

— Марина, като морето — отвръща с дрезгав глас. — Единствените ограничения на

утрешния ден са съмненията, които имаме днес.

Аз спирам и се усмихвам. Елла също спира.

— Тази приказка наистина е сполучлива.

— Никога не се съмнявай в Ектор, той все още има няколко златни кюлчета в запас —

отговаря той.

— Добре ли си?

— Сила, вяра, смирение, любов. Това са четири от десетте догми на Ектор Рикардо за

щастлив живот — отговаря ми той твърде безсмислено, като се има предвид въпросът, който му

зададох, но въпреки това ме кара да се чувствам добре.

Обръща поглед към Елла.

— Кое е малкото ангелче?

Елла сграбчва ръката ми и се крие зад мен.

— Казва се Елла — казвам и свеждам поглед към нея. — А това е Ектор. Той ми е приятел.

— Ектор е от добрите — казва той, макар че Елла все още се крие зад мен. Маха ни, докато

изминаваме останалото разстояние до училище.

— Знаеш ли къде отиваш? — питам.

— Имам час при сеньора Лопес — отговаря ми тя с усмивка.

— О, голяма късметлийка си, и аз съм учила при нея. Тя е от добрите в този град, също като

Ектор — казвам.

Отчаяна съм: и трите училищни компютъра са заети, три от по-малките момичета от града

отчаяно се опитват завършат домашното си по природни науки и пръстите им летят по

клавиатурите. Денят ми минава по инерция, в мислите ми се върти единствено Джон Смит,

който бяга някъде из Америка, като все успява да бъде с крачка напред от силите на закона, а аз

съм залостена тук, в „Света Тереса“, в това старо, мухлясало село, където нищо не се случва.

Винаги съм смятала, че ще си тръгна, щом навърша осемнайсет. Но сега, когато Джон Смит е

преследван неизвестно къде, съм убедена, че трябва да напусна колкото е възможно по-скоро и

да се присъединя към него. Единственият проблем е как да го открия.

Последният ми час е по испанска история. Учителката говори монотонно за генерал

Франсиско Франко и испанската Гражданска война през трийсетте години на миналия век.

Изключвам се напълно и вместо да я слушам, записвам в тетрадката си какво знам за Джон от

последните статии, които съм чела.

Джон Смит.

Живял последните четири месеца в Парадайс, Охайо.

Спрян е от полицай в Тенеси, докато карал в пикап на запад посред нощ, с други двама на

около същата възраст.

Къде са отивали?

Предполага се, че единият от двамата с него е Сам Гууд, също от Парадайс, в началото

смятан за заложник, сега вече за съучастник.

Кой е третият? Момиче с черна коса. Момичето от сънищата ми имаше черна коса.

Къде е Анри?

Как са се измъкнали от два хеликоптера и 35 полицаи? Как са се разбили двата хеликоптера?

Как мога да се свържа с него или с останалите?

Дали да поствам нещо в интернет?

Прекалено опасно. Има ли начин да го направя, без да ме усетят могадорианците?

Ако успея, дали някой от останалите изобщо ще го види?

Джон бяга. Дали въобще проверява интернет?

Дали Аделина знае нещо, което аз не знам?

Мога ли да повдигна деликатно въпроса пред нея?

Химикалката лети по листа. Интернет и Аделина — само до тях стигам, а и двете не вършат

работа. Какво повече мога да направя? Всичко друго ми изглежда толкова безсмислено, все едно

да се изкача в планината и да изпращам димни сигнали във въздуха. Но не мога да се отърся от

чувството, че пропускам нещо — някакъв решаващ елемент, който е толкова очевиден, че ще ми

избоде очите.

Учителката продължава да говори монотонно. Затварям очи и отново премислям внимателно

всичко. Девет гарда. Девет сепана. Кораб, който ни докарва на Земята, същият, който рано или

късно ще ни върне обратно, скрит някъде на Земята. Помня само, че кацнахме в някакво

затънтено кътче насред гръмотевична буря. Беше направено заклинание, което да ни защитава

от могадорианците, което започна да действа едва когато се разпръснахме и което действа

единствено когато сме разделени. Но защо? Заклинание, което да ни държи на разстояние, ми се

струва доста нелогично. Не трябва ли то да ни помогне да се борим срещу могадорианците и да

ги победим? Какъв е смисълът? Докато си задавам тези въпроси, мислите ми се спират на нещо

друго. Затварям очи и се оставям логиката да ме води.

Трябваше да се крием, но колко дълго? Докато заветите ни се развият и вече имаме

средствата, с които да се бием и да победим. А какво беше онова нещо, което можем да

направим след проявяването на първия ни завет?

Отговорът изглежда толкова очевиден, че се съмнявам да е верен. Все още с химикалка в

ръка, записвам единствения отговор, който ми хрумва: Сандъкът.

Глава 10

Вече не мога да спя, без да сънувам кошмари. Всяка нощ се сблъсквам с лицето на Сара,

което се появява за секунда, преди да бъде погълнато от мрака, после се чуват виковете й за

помощ. Колкото и упорито да я търся, не мога да я открия. Тя продължава да вика с уплашен

глас, печален и самотен, но никога не успявам да я намеря.

Сред кошмарите ми е и Анри тялото му се извива и дими, когато ме поглежда, знаейки, че е

настъпил краят на времето ни заедно. В очите му нито веднъж не видях страх или съжаление,

нито тъга, а най-вече гордост, облекчение и любов. Сякаш ми казва да продължавам, да се боря,

да побеждавам. Тогава, точно накрая, очите му се разширяват, молят за още време. „Идването ни

тук, в Парадайс, не беше случайно“ — повтаря той, а аз все още нямам представа за какво

говори. И после: „Не бих пропуснал нито миг от това, момчето ми, не и заради Лориен, не и

заради целия проклет свят.“ Това е моето проклятие — всеки път, щом сънувам Анри, съм

принуден да го гледам как умира. Отново и отново.

Виждам Лориен дни преди войната, джунглите и океаните, които съм сънувал стотици пъти.

Малък съм и тичам свободно през високата трева, а всички около мен се усмихват и смеят, без

да подозират за предстоящия ужас. После виждам войната, убийствата, кървищата. Понякога,

както сега, имам ясно видение за това, което според мен е бъдещето.

Очите ми обаче се отварят прекалено бързо и аз бивам прогонен от видението. Ала дори още

в началото му имам усещането, че навлизам в място, за което знам, че никога преди не съм

виждал, но въпреки това ми е познато.

Бягам по пътека, покрай която са струпани отпадъци и отломки. Счупено стъкло. Изгоряла

пластмаса. Изкривена, ръждясала стомана. Носът ми се пълни с остра, щипеща пара и очите ми

се насълзяват. Рушащи се сгради се извисяват на фона на сивото небе. Тъмна река се влачи

мудно някъде вдясно. Отпред настава безредие. Крясъци и дрънчене на метал се надигат над

плътния въздух. Стигам до гневна тълпа, наобиколила бетонирана площадка, откъдето огромен

космически кораб се готви за излитане. Минавам през ограда с телена мрежа и навлизам в

оградената от тълпата бетонна писта. Площадката е осеяна с вадички с цвят на магма.

Могадориански воини удържат множеството, докато рояци разузнавачи подготвят кораба —

ониксова сфера, която кръжи ниско над земята.

Ревящата сган се движи към оградата, воините я блъскат назад. Тълпящите се са по-дребни

от воините, но тенът на кожата им е в същия пепеляв тон. Някъде зад кораба се надига глух

тътен. Тълпата се смълчава и панически отстъпва, а онези, които се намират на площадката, се

подреждат чинно в редици.

От замъгленото небе внезапно нещо пада. Тъмна вихрушка поглъща облаците наоколо,

оставяйки след себе си гъста черна следа. Покривам с ръце ушите си, преди предметът да се

стовари върху земята, която започва да вибрира и за малко да бъда повален. Всичко утихва и

когато прахта се разсейва, пред очите ни изниква кораб с идеална сферична форма, млечнобял

като перла. Кръгла врата се отваря с приплъзване и от кораба навън излиза чудовищно същество.

Същото, което се опита да ме обезглави в каменния замък.

Покрай оградата избухва караница, започва боричкане, всички искат да избягат от

чудовището. То е още по-огромно, отколкото си го спомням, с грубо изсечени черти на лицето и

късо подстригана коса. По ръцете му пълзят татуировки, най-голямата е върху врата му,

уродлива и морава, глезените му са дамгосани с белези. Един от воините донася от кораба

златен бастун с извита като на чук дръжка и изрисувано отстрани черно око. Когато чудовището

го взема в ръка, окото оживява, върти се наляво и надясно, оглежда се наоколо, докато накрая ме

открива.

Могадорианецът разучава тълпата, усеща, че съм наблизо. Очите му се присвиват. Прави

гигантска крачка към мен и повдига златния бастун. Окото върху дръжката започва да тупти.

В този момент някой от тълпата изкрещява на могадорианеца и клати яростно оградата.

Могадорианецът се обръща към протестиращия и насочва пръчката към него. Окото засиява в

червено и мъжът полита през оградата с бодлива тел, разкъсан на парченца. Всички хукват да

бягат и настъпва истински хаос.

Могадорианецът отново насочва вниманието си към мен и се прицелва с пръчката в главата

ми. Имам чувството, че падам. Усещам червата си безтегловни, още малко и ще повърна. Около

врата му виждам нещо, което ме ужасява и стряска толкова силно, че се събуждам, сякаш ударен

от синя мълния.

Развиделява се и през прозорците нахлува ранното зарево, къпейки малката стая с ярката си

утринна светлина. Предметите отново придобиват очертания. Целият съм плувнал в пот, не ми

достига въздух. И все пак съм тук, болката и объркването в сърцето ми говорят, че все още съм

жив, че вече не съм на онова ужасно място, където човек може да бъде разкъсан на парченца

през малките дупки на ограда с бодлива тел.

Открихме изоставена къща, която граничи със защитена местност на няколко километра от

езерото Джордж. Къща, която би се харесала на Анри — откъсната от света, малка и спокойна,

предлагаща сигурност, но нищо особено. Едноетажна, отвън е боядисана в светлозелено, а

отвътре в различни нюанси на бежовото, подът е покрит с кафяв мокет. Извадихме голям

късмет, че водата не беше спряна. От плътната прах, която се носи из къщата, предполагам, че

от доста отдавна никой не живее тук.

Преобръщам се настрани и поглеждам към телефона до главата ми. Единствено Сара може

да заличи от съзнанието ми току-що видяното. Ще станат вече две седмици, откакто не съм я

виждал. Спомням си как двамата бяхме в стаята ми, тя току-що се беше завърнала от Колорадо,

и как се прегръщахме. Ако трябва да съхраня в паметта си само един-единствен миг с нея, ще

избера именно този. Затварям очи и си представям какво прави в момента, как е облечена, с

кого разговаря. В новините съобщиха, че всичките шест училищни района около Парадайс са

поели учениците, останали без училище, докато се построи нова сграда. Чудя се в кое ли от тези

училища ходи Сара, дали продължава да снима с фотоапарата си.

Посягам към мобилния с предплатена карта и регистриран на името на Джулиъс Сийзър 5.

Чувството за хумор на Анри често ме е изненадвало. Включвам го за първи път от дни насам.

Само трябва да набера номера, за да чуя гласа й. Толкова е просто. Натискам познатите цифри

една по една, стигам до последната. Затварям очи, поемам дълбоко дъх, изключвам телефона и

затварям капака му. Знам, че не мога да натисна десетата цифра. Страхът за безопасността на

Сара, за живота й — както и за всички нас — ме спира.

В хола Сам гледа на живо Си Ен Ен на един от лаптопите на Анри, който е сложил в скута

си. За щастие картата на Анри за безжичен интернет — независимо от псевдонима, с който е

избрал да я регистрира навремето — продължава да работи. Сам си драска настървено нещо

върху бележник. Минаха три дни след бъркотията в Тенеси, едва от снощи сме във Флорида.

Сменихме три различни камиона, единият от които ни вози триста и кусур километра в

грешната посока, преди да скочим във влака, който ни доведе дотук. Без да използваме заветите

си — бързината на двама ни с Шест, нейната способност да става невидима — никога нямаше

да успеем. Възнамеряваме за известно време да се крием, докато новината се позабрави. Ще се

прегрупираме, ще започнем тренировки, за да избегнем в бъдеще произшествия от рода на това

с хеликоптерите. Първо правило в бизнеса — намери нова кола. Второ правило в бизнеса —

реши какъв ще е следващият ти ход. Никой от нас не знае със сигурност какъв ще е той. Отново

изпитвам огромна празнота от загубата на Анри.

— Къде е Шест? — питам, влизайки със залитане в хола.

— Отзад, май отиде да поплува, да направи няколко дължини — отговаря Сам.

Едно от страхотните неща на къщата е, че има басейн, който Шест веднага напълни, като

докара дъждовна буря над него.

— Мисля, че ти се иска да хвърлиш един поглед на Шест с бански — смушквам с лакът Сам.

Лицето му пламва.

— Затваряй си устата, пич! Искам да проверя новините. Нали се сещаш, да бъда

продуктивен.

— Има ли нещо?

— Освен това, сега ме смятат за съучастник и са увеличили наградата на половин милион

долара? — пита Сам.

— Не се занасяй, знаеш, че това ти харесва.

— Да, доста е яко — хили се той. — Както и да е, няма нищо ново. Не знам как се е оправял

Анри. Буквално всеки ден изскачат хиляди истории.

— Анри никога не спеше.

— Не ти ли се иска да отидеш да провериш как е Шест в банския си костюм? — пита Сам и

се обръща към монитора.

Учуден съм от липсата на сарказъм в гласа му. Той знае какво изпитвам към Сара. А аз знам

какво изпитва той към Шест.

— Какво означава това?

— Виждам как я гледаш — отговаря Сам.

Кликва върху линк за самолетна катастрофа в Кения. Един оцелял.

— И как по-точно я гледам, Сам?

— Няма значение.

Оцелелият е възрастна жена. Определено не става въпрос за някого от нас.

— Когато един лориенец се влюби, то е за цял живот, човече. А аз обичам Сара. Знаеш това.

Сам поглежда над монитора на лаптопа.

— Знам, че я обичаш. Ами аз просто така. Ти си точно типът, който тя би харесала, а не

някое куку, побъркано по математиката, извънземните и Космоса. Просто не виждам как Шест

би могла да хареса някого като мен.

— Ти си страхотен пич, Сам. Никога не го забравяй.

Минавам през плъзгащата се врата към басейна. Зад него се вижда буренясал двор, ограден с

тухлена стена, която предпазва от погледите на случайни минувачи. Най-близкият съсед е на

половин километър оттук, а най-близкият град е на десет минути с кола.

Шест плува енергично, плъзга се по повърхността като родено във водата насекомо, а до нея,

движейки се два пъти по-бързо, е някакъв бозайник, нещо подобно на птицечовка с дълга коса и

брада — нямам представа в какво животно се е преобразил Бърни Косар. Шест ме усеща и спира

до ръба на басейна, издърпва се от водата до кръста и опъва ръцете си на пода до басейна. Бърни

Косар изскача навън и се превръща в обичайния бигъл, който се отърсва от водата и ме покрива

целия с пръски. Това ме освежава и се сещам колко хубаво е отново да си в южняшка

обстановка.

— Ей, внимавай да не умориш кучето ми — казвам.

Улавям се, че не мога да откъсна поглед от идеалните й рамене, от изящната й шия. Може би

Сам е прав. Може би гледам Шест по същия начин, по който я гледа и той. Повече от всякога ми

се ще да избягам в къщата, да включа телефона и да чуя гласа на Сара.

— По-скоро той ще ме умори. Мъничето плува така, сякаш е оздравяло напълно. Като стана

въпрос, как е главата ти?

— Още ме боли — казвам и я докосвам с ръка, — но ще се оправя. Днес започвам да

тренирам, ако това питаш.

— Добре — казва тя. — Вече губя търпение. Отдавна не съм тренирала с някого.

— Сигурна ли се, че искаш да тренираш с мен? Нали си наясно, че вероятността да

пострадаш, е голяма?

Тя се смее и ме пръска с вода от устата си.

— Охо, започва се — казвам и като си представям повърхността на басейна, пускам

въздушна струя отгоре му.

Водата се втурва срещу лицето й. Тя се гмурка, за да не я залее, и когато излиза отново на

повърхността, е яхнала гребена на огромна вълна, която почти изпразва басейна и която донася

Шест до мен. Преди да успея да реагирам, тя скача от нея, но вълната продължава да се движи

към мен, поваля ме на земята и ме запраща в стената на къщата. Чувам я как се смее. Водата се

връща в басейна, аз се изправям и се опитвам да избутам Шест в него. Тя отклонява

телекинезата ми и най-неочаквано се оказвам преобърнат и се нося във въздуха с вирнати крака,

като махам безпомощно с ръце.

— Какво, по дяволите, правите бе, хора? — пита Сам.

Застанал е на прага на плъзгащата се стъклена врата.

— Ами Шест ме обижда, та реших да я поставя на място. Не виждаш ли?

Продължавам да вися с краката нагоре, като се нося на метър и нещо над средата на басейна.

Усещам хватката на Шест около десния си глезен и имам чувството, че ме държи с една ръка.

— Аа, очевидно. Явно си я поставил на място — отговаря Сам.

— Тъкмо щях да действам, нали знаеш. Чаках сгоден случай.

— И така, какво мислиш, Сам? — пита Шест. — Да му дам ли урок?

Върху лицето на Сам цъфва усмивка:

— Хайде, давай!

— Ей! — казвам аз точно преди тя да ме пусне.

Политам с главата надолу във водата и когато изплувам, Шест и Сам се кикотят истерично.

— Това беше първи рунд — казвам и се покатервам навън. Смъквам ризата си и я захвърлям

върху бетона. — Хвана ме неподготвен, само почакай да видиш.

— Какво стана с печения мъжага? — пита Сам. — Не каза ли точно това, когато се острига?

— Стратегия — отвръщам. — Просто създавам у Шест фалшиво чувство за безопасност и

когато тя се успокои и отпусне, ще издърпам килимчето под краката й.

— Да, бе — кима Сам. И добавя: — Господи, ще ми се и аз да имах завети.

Шест е застанала между нас, облечена с черен цял бански. Продължава да се смее, водата се

стича по ръцете и краката й, когато се навежда леко напред и усуква косата си, за да я изцеди.

Белегът на крака й е все така тъмен, но не морав като предишната седмица. Тя премята косата

си назад. Двамата със Сам стоим като хипнотизирани.

— Значи, тренировка днес следобед? — пита Шест. — Или още мислиш, че мога да

пострадам?

Издувам бузи и бавно изпускам въздуха.

— Може би ще се наложи да те пощадя. Искам да кажа, белегът върху крака ти все още не

изглежда добре. Но да, разбира се, започваме.

— Сам, и ти ли си съгласен?

— Вие, какво, искате да тренирам? Ама наистина?

— Разбира се. Ти си един от нас — казва Шест.

Сам кима в знак на съгласие и потрива ръце.

— Дадено — казва той, хилейки се като дете пред коледните си подаръци. — Ама ако ме

искате само за да ви бъда мишена, върху която да се упражнявате, си заминавам вкъщи.

Започваме в два часа, но като гледам мрачното небе, не очаквам тренировката ни да

продължи много дълго. Сам подскача на пръсти, облечен е със спортни шорти и огромна

тениска. Като го гледаш, е само колене и лакти, но ако броим желанието и непоколебимостта

му, по размери се приближава до могадорианеца, когото видях на кораба.

Като начало Шест ни показва какви бойни техники е усвоила, много повече от това, което аз

мога. Тялото й се движи бързо и прецизно като машина, когато рита с крак или забива юмрук,

или когато прави задно салто, за да избегне атака. Показва ни как да контраатакуваме, както и

предимствата на ловкостта и координацията, и ни кара да упражняваме едни и същи хватки,

докато не се превърнат в наша втора природа. Сам попива жадно всичко дори когато Шест го

блъска силно назад и той се преобръща през глава или когато му изкарва въздуха. Тя прави

същото и с мен и макар да се опитвам да обърна всичко на шега и закачка, давам всичко от себе

си, но тя все пак успява да ми разкаже играта. Направо не проумявам как е научила всичко това

сама. Когато устата ми се напълва с трева и пръст за втори път, разбирам на колко много неща

може да ме научи.

Дъждът започва след половин час. В началото е ситен дъждец, но не след дълго небето се

отваря и ние бягаме вътре на сушина. Сам крачи из къщата, раздавайки ритници и юмруци на

въображаеми врагове. Аз съм седнал на един стол, стискам в юмрука си синия амулет и дълго

гледам през предния прозорец; просто съзерцавам, докато си спомням последните две бури,

които видях да вилнеят само защото Шест им беше казала така.

Когато се обръщам, виждам, че тя спи дълбоко в ъгъла на хола, сгушена до Бърни Косар,

който е прегърнала като възглавница. Тя винаги спи по този начин, настрани и свита на кълбо, а

чертите на лицето й се отпускат и губят от остротата си.

Белите й стъпала са обърнати право към мен. Използвам телекинеза и я гъделичкам по

дясната пета. Тя помръдва леко, сякаш прогонва нахална муха. Отново я гъделичкам. Тя

размърдва крака си по-силно. Изчаквам няколко секунди и възможно най-лекичко я гъделичкам

по продължение на цялото стъпало — от петата до големия пръст. Шест издърпва крака си,

сетне го изправя целия и раздава ритник, от телекинетичната сила на който полетявам към най-

близката стена, оставяйки дупка, зад която се разкриват жици и дървени прегради. Сам

връхлита в стаята, заел идеалната поза за бой.

— Какво става? Кой е тук? — крещи той.

Изправям се, търкам лакътя си, понесъл цялата тежест на удара.

— Кретен! — казва Шест и сяда.

Сам отмества очи от мен и поглежда към нея.

— Хора, смешни сте — казва той и се връща обратно в кухнята. — Изкарахте ми ангелите с

вашия флирт.

— Изкара и моите — казвам аз, без да обръщам внимание на коментара за флиртуването, но

той вече е излязъл и не ме чува. Наистина ли флиртувам? Дали Сара би помислила, че това е

флиртуване?

Шест се прозява, протяга ръка към тавана.

— Още ли вали?

— Абсолютно, но погледни на това откъм добрата му страна — времето те спаси от още

контузии.

Тя клати глава.

— Номерът с печения мъжага вече се изтърка, Джони. А не забравяй какво мога да правя с

времето.

— Не бих си го и помислил — казвам.

Опитвам се да сменя темата. Мразя се заради това, че флиртувам с друго момиче.

— Хей, все се каня да те попитам: чие е лицето в облаците? Всеки път, щом направиш буря,

виждам това налудничаво, зловещо лице.

Тя почесва стъпалото на десния си крак.

— Не съм сигурна, но откакто мога да се намесвам във времето, винаги се появява това лице.

Предполагам, че е на лориенец.

— Дааа, вероятно е така. Аз си мислех, че може да е някое откачено бивше гадже, което още

не можеш да забравиш.

— Защото очевидно имам слабост към деветдесетгодишните мъже. Толкова добре ме

познаваш, Джон!

Свивам рамене. И двамата се усмихваме.

Смрачава се и аз приготвям вечерята върху зарязания в задния двор ръждясал грил, който все

още върши работа. Или поне се опитвам да сготвя. След като съм посещавал часовете по трудово

обучение заедно със Сара в Парадайс, аз се оказвам единственият, който знае как да приготви

нещо, което бегло да наподобява ядене. Тази вечер менюто е пилешки гърди, картофи и

замразена пица пеперони.

Седнали сме върху мокета в хола, образували сме триъгълник. Под одеялото, което е

наметнала върху главата и тялото си, Шест е облечена с черен потник, а амулетът й се вижда

целият. Когато го съзирам, мислите ми се връщат към видението, което имах. Копнея за дълга

вечеря около маса, за нормален нощен сън, в който да не се измъчвам от миналото си на

Лориен. Наистина ли беше така на Лориен, преди да напуснем?

— Често ли се сещаш за родителите си? — питам Шест. — Искам да кажа, там, преди, на

Лориен.

— Вече не толкова често. Дори не мога да ти кажа как всъщност изглеждаха. Спомням си

усещането, което имах, когато се намирах близо до тях, ако това ти звучи смислено. Ами да,

доста често се сещам за това. А ти?

Вземам си едно изгоряло парче пица. Решавам никога вече да не пека замразена пица на

грил.

— Често ги сънувам. Много е хубаво, но същевременно това ме разкъсва вътрешно. Напомня

ми, че са мъртви.

Одеялото се плъзга от главата на Шест и се задържа върху раменете й.

— А ти, Сам? В момента липсват ли ти родителите ти?

Сам отваря уста, за да отговори, но се отказва. Сигурен съм, че се чуди дали да каже на

Шест, че според него баща му е отвлечен от извънземни, когато излязъл да купи мляко и хляб.

Накрая казва:

— И двамата ми липсват, и мама, и татко, знам обаче, че ми е по-добре тук, с вас, приятели.

Като се има предвид, че знам толкова много неща за всичко, което се случва, не мисля, че бих

могъл да остана у дома.

— Знаеш прекалено много — казвам.

Чувствам се виновен, че вместо да си похапва мамините гозби на маса в трапезария, трябва

да нагъва ужасната ми храна на пода на изоставена къща.

— Сам, съжалявам, че те забъркахме във всичко това — казва Шест. — Но е хубаво, че си

тук.

Той се изчервява:

— Нямам представа защо, но започвам да се чувствам някак странно въвлечен в цялата тази

ситуация. Може ли да попитам нещо? Колко далече е Могадор от Земята?

Сещам се как Анри духна с уста върху седемте стъклени сфери и как те оживяха. Не след

дълго пред нас във въздуха се носеше точно копие на нашата слънчева система.

— По-близо е от Лориен. Защо питаш?

Сам се изправя.

— За колко време може да се стигне дотам?

— Няколко месеца, там някъде — отговаря Шест. — Зависи от вида на кораба, с който

летиш, и каква енергия се използва.

Сам обикаля в кръг.

— Според мен американското правителство трябва да държи някъде кораб, който да може да

преодолее подобно разстояние. Естествено, става въпрос за прототип, свръхсекретен, който се

намира в недрата на някоя планина, скрита под друга планина. Просто си мислех какво ще

стане, ако не успеем да открием вашия кораб и се наложи битката да се прехвърли на тяхна

територия — да отидем в Могадор. Нали трябва да имаме и резервен план?

— Разбира се. А какъв беше първоначалният план? — питам и млъквам внезапно. Главата

ми не побира как ще се бием с цялата планета Могадор на тяхна територия.

— Да вземем сандъка ми — казва Шест и дърпа отново одеялото върху главата си.

— И после какво?

— Тренировки?

— А след това? — питам.

— Ами, предполагам, че ще тръгнем да търсим останалите.

— Прилича ми на много тичане без резултат. Мисля, че Анри или Катарина щяха да ни

накарат да правим нещо далеч по-ефикасно. Например да се научим как да убиваме някои от

враговете си. Знаете ли какво е пикен?

— Ами това са онези огромни зверове, които разрушиха училището — отговаря Шест.

— А краул?

— Това са по-дребните животни, които ни нападнаха във физкултурния салон — казва тя. —

Защо питаш?

— В съня, който имах в Северна Каролина, тогава, когато със Сам ме чухте да говоря на

могадориански, тези две имена се споменаваха, но не бях ги чувал никога преди. Ние с Анри ги

наричахме чисто и просто „зверовете“ — млъквам за малко. — Преди това сънувах друг сън.

— Може би това не са сънища — казва Шест. — Може би имаш видения.

Кимам утвърдително.

— В този момент ми е трудно да направя разликата. Искам да кажа, усещането е едно и

също с тези сънища и виденията, които имах за Лориен, без да се намирам там — обяснявам. —

Веднъж Анри ми каза, че когато получавам видения, то е, защото те имат някакво специално

значение за мен. Това винаги се оказваше вярно — миналите видения винаги бяха за неща,

които вече са се случили. Но мисля, че това, на което станах очевидец в съня си тази сутрин…

Как да кажа… Ами, виждах го, сякаш наистина се случваше.

— Откачена работа — казва Сам. — Ти си като телевизор.

Шест смачква книжната салфетка и я подхвърля във въздуха. Без да се замислям, я

подпалвам, тя се сбръчква и още преди да падне върху мокета, от нея не остава нищо.

— Не е невъзможно, Джон. Знае се, че някои от лориенците са го правили. Във всеки случай

така поне ми казваше Катарина.

— Работата е там, че си мислех, че съм на Могадор, което между другото е толкова

противно, колкото си го представях. Въздухът беше много плътен и очите ми се насълзяваха.

Всичко беше запуснато и сиво. Как обаче съм попаднал там? И как би могъл онзи огромен

могадорианец да ме надуши, че съм там?

— Колко огромен беше? — пита Сам.

— Ами, много голям, двойно по-голям от воините, които виждах там, шест метра, може и

повече, и много по-интелигентен и могъщ. Просто знаех това още щом го погледнах.

Определено беше нещо като техен вожд. Вече съм го виждал два пъти. Първия път, когато, без

да искам, дочух информацията, която му съобщаваше някакъв дребен воин роб, всичко се

отнасяше за нас и за случилото се в училището. Втория път го видях, когато се готвеше да се

качи на кораб; но преди това той беше на този кораб, един от воините притича и му подаде

нещо. В началото не разбрах какво точно, но малко преди вратата на кораба да се затвори, той

се обърна към мен, искаше да се увери, че ще го видя.

— И какво беше това? — пита Сам.

Клатя отрицателно глава, свивам салфетката на топка и я изгарям върху дланта си.

Поглеждам през задната врата към залязващото слънце, огненооранжево и розово като залезите

във Флорида, които двамата с Анри наблюдавахме от повдигнатата веранда на къщата ни. Ще

ми се той да е тук сега, да ми помогне да проумея нещата.

— Джон? Какво беше това? Какво имаше? — пита Шест.

Вдигам ръка и хващам амулета си.

— Ето това. Точно такива. Имаше амулети. Три. Могадорианците навярно са ги прибирали

след всяко убийство. И този огромен вожд, или какъвто е там, беше ги окачил около врата си

като олимпийски медали, после остана навън достатъчно дълго, за да мога да ги видя. Всеки

един от тях сияеше в светлосиньо и когато се събудих, моят също светеше.

— Значи, смяташ, че това е предчувствие, че си видял съдбата си? А дали не е било просто

странен сън, защото си под силно напрежение? — пита Сам.

Клатя глава.

— Мисля, че Шест е права, това са видения. И смятам, че всичките се случват в момента. Но

най-много ме плаши това, че е твърде вероятно онзи могадорианеца се е качил на кораб, който

идва насам. И ако Шест е права за скоростта, с която лети корабът, съвсем скоро той ще е тук.

Глава 11

Нещата, които помня от пристигането ни в „Света Тереса“, са най-вече отделни късчета от

едно дълго пътуване, за което си мислех, че никога няма да свърши. Помня празния си стомах,

разранените си крака и страшната умора през повечето време. Помня как Аделина просеше

дребни монети, молеше за храна. Помня морската болест и повръщането от нея. Помня

отвратените погледи на минувачите. Помня как всеки път си сменяхме имената. Помня много

добре сандъка — макар и тежък, Аделина не искаше да се раздели с него, независимо от

ужасната ситуация, в която се намирахме. В деня, в който най-сетне похлопахме на вратата,

която сестра Лусия ни отвори, се сещам, че той беше долу на земята, закътан между краката на

Аделина. Знам, че тя го е скрила някъде из сенките на някое тъмно кътче на сиропиталището.

Досегашните ми претърсвания са безрезултатни, но не съм се отказала.

В неделя, седмица след пристигането на Елла, двете с нея седим една до друга на най-

задната пейка по време на литургията, която задържа вниманието й точно толкова, колкото и

моето — никак. С изключение на часовете в училище, Елла почти винаги е с мен от онази

сутрин, когато й помогнах да си оправи леглото. Отиваме заедно на училище, закусваме заедно,

вечеряме заедно, заедно казваме и вечерните си молитви. Привързах се силно към нея, а по това

как ме следва навсякъде, съдя, че и тя не може без мен.

Вече цели четирийсет и пет минути отец Марко не спира монотонното си припяване. Най-

накрая затварям очи и си мисля за пещерата и дали днес да взема с мен Елла. Това е свързано с

няколко проблема. Първо, вътре е тъмно като в рог, а няма начин Елла да може да вижда в

тъмното като мен. Второ, снегът още не се е разтопил напълно и не съм много сигурна дали тя

ще може да извърви дългия път. Но най̀ се притеснявам, че ако я взема със себе си, ще я изложа

на опасност. Могадорианците могат да се появят всеки момент и Елла ще бъде беззащитна.

Въпреки всичките тези пречки и тревоги изгарям от нетърпение да я заведа там. Искам да й

покажа рисунките си.

Във вторник, минути преди да тръгнем за училище, открих Елла наведена над леглото й.

Още дъвчейки бисквитата от закуската, надникнах през рамото й и я видях увлечено да поставя

светлосенките на една съвършена рисунка на спалнята ни. Детайлите, прецизната техника на

всяка една пукнатина по стената, дарбата й да улавя и най-слабите слънчеви лъчи, падащи през

прозорците сутрин, бяха поразителни. Все едно гледах черно-бяла фотография.

— Елла! — възкликнах.

Тя бързо обърна рисунката и със зацапаните си ръчички я притисна до учебника си. Досети

се, че съм аз, но не се обърна.

— Къде си се научила да правиш това? — прошепнах. — Как се научи да рисуваш толкова

добре?

— Баща ми — отвърна ми тя шепнешком тя, без да обръща листа, — той беше художник.

Майка ми, и тя.

Седнах на леглото й.

— Само като си представя, че се мислех за добра художничка…

— Баща ми беше невероятен художник — каза ми тя простичко.

Преди да успея да й задам още въпроси, сестра Кармела ни прекъсна и ни изведе от стаята.

Същата нощ открих рисунката на Елла под възглавницата си. Това беше най-страхотният

подарък, който някога съм получавала.

Седя на литургията и си мисля, че Елла би могла да ми помогне с пещерните рисунки.

Навярно бих могла да открия някъде тук електрическо фенерче или изобщо някакъв фенер за

пещерата. Внезапен кикот до мен прекъсва мислите ми. Отварям очи и поглеждам натам. Елла е

намерила гъсеница, обагрена в червено и черно, която пълзи по ръката й. С пръст до устни й

правя знак да мълчи. Това я възпира за кратко, но гъсеницата започва да пълзи нагоре и тя

отново започва да се киска. Лицето й почервенява от усилието й да сдържа смеха си, но това

още повече влошава нещата. Накрая не издържа и избухва в истеричен кикот. Всички обръщат

рязко глава да видят какво става, а отец Марко спира проповедта по средата на изречението.

Сграбчвам гъсеницата от ръката на Елла, изправям гръб и се облещвам срещу втренчените

погледи. Елла престава да се смее. Хората бавно обръщат глави напред и отец Марко, явно

пообъркан докъде е стигнал, подновява проповедта.

Държа в ръка гъсеницата. Тя се гърчи, иска да се освободи. След минута разтварям пръсти и

от внезапното движение малкото космато нещо се свива на топка. Елла повдига вежди, събира

длани една до друга и аз пускам гъсеницата в тях. Тя се усмихва, свела поглед към нея.

Поглеждам към първата редица. Въобще не съм изненадана, когато виждам сестра Дора да

ме гледа строго. Клати глава в знак на неодобрение, после отново се обръща напред, с лице към

отец Марко.

Навеждам се към Елла, приближавам се достатъчно, за да й прошепна, без някой да ме чуе.

— Щом свърши молитвата — говоря тихо на ухото й, — трябва да се измъкнем оттук

възможно най-бързо. И стой по-далече от сестра Дора.

Преди литургията сплетох косата на Елла в стегната плитка и сега, когато вторачва

огромните си кафяви очи в мен, ми се струва, че плитката й натежава и дърпа главата й назад.

— Загазила ли съм?

— Надявам се всичко да е наред — казвам й, — но за всеки случай трябва да се измъкнем

оттук още преди сестра Дора да успее да ни настигне. Разбрано?

— Разбрано — отвръща тя.

Но не ни се удава удобен случай. Когато остават само няколко минути до края, сестра Дора

става и неочаквано тръгва към задната част на нефа, после застава на няколко крачки от вратата

и изчаква. Когато отново отварям очи, последната молитва свършва с кръстене и сестра Дора

слага ръката си върху лявото ми рамо.

— Ела с мен, ако обичаш — казва тя на Елла, пресята се през мен и я сграбча за китката.

— Какво правите? — казвам.

Сестра Дора изтегля Елла покрай мен.

— Не ти влиза в работата, Марина.

— Марина… — умолява Елла и ме гледа уплашено, докато я издърпват.

Паникьосвам се и се втурвам към предната част на черквата, където Аделина е станала права

и разговаря с някаква жена от града.

— Сестра Дора току-що сграбчи Елла и я измъкна навън — изричам бързо и прекъсвам

разговора й. — Трябва да я спреш, Аделина!

Тя ме поглежда невярващо.

— Няма да направя нищо подобно. И ме наричай сестра Аделина. Извинявай, Марина, но не

ме прекъсвай, говоря — казва тя.

Клатя глава в недоумение. Очите ми се пълнят със сълзи. Аделина е забравила какво е да

молиш за помощ и да не я получиш.

Обръщам се и бягам от помещението нагоре по витата стълба, която води до църковните

канцеларии. Вляво, в края на коридора, единствената затворена врата е на кабинета на сестра

Лусия. Втурвам се към нея, мъча се да реша какво да направя. Да почукам ли? Или да нахлуя

направо? Не ми се удава възможност да сторя нито едното, нито другото. Почти съм хванала

дръжката на вратата, когато чувам изплющяването на плесница, незабавно последвано от писък.

Замръзвам потресена. От другата страна на вратата Елла плаче, след секунда сестра Дора отваря

вратата.

— Какво правиш тук? — сопва ми се тя.

— Идвам при сестра Лусия — лъжа я аз.

— Нея я няма тук, а ти си дежурна по кухня. Заминавай! — казва тя и ме прогонва обратно

по пътя, по който бях дошла. — И аз тръгвам натам.

— Тя добре ли е?

— Марина, това изобщо не те засяга — казва тя.

Сграбчва ме за ръката, завърта ме и ме блъска.

— Заминавай! — нарежда ми.

Отдалечавам се от кабинета, ненавиждам страха, който ме обзема всеки път, щом съм

изправена пред някакъв конфликт. Винаги е било така — със сестрите, с Габриела Гарсия, с

Бонита на плаващата платформа — обзема ме едно и също чувство, едно и също безпокойство,

което бързо преминава в страх и което винаги ме кара да изчезна.

— Хайде, по-бързо! — изревава сестра Дора и ме следва надолу по стълбите към кухнята,

където ме чакат задълженията ми по Ел Фестин.

— Трябва да отида до тоалетната — казвам, преди да сме стигнали кухнята, което е лъжа.

Искам да се уверя, че Елла е добре.

— Добре. Не се бави. Засичам времето.

— Няма да се бавя.

Шмугвам се зад ъгъла и изчаквам трийсетина секунди, за да се уверя, че си е отишла. После

се втурвам обратно в посоката, от която дойдохме, нагоре по стълбите и след това по коридора.

Вратата на кабинета е открехната и аз влизам вътре. Наредбата е в тъмни цветове, мрачна.

Дебел слой прах покрива лавиците покрай стените, върху които са наредени стари книги.

Единствено през мръсен прозорец с витраж се прокрадва светлина.

— Елла? — викам аз, не знам защо си мисля, че може да се крие.

Никакъв отговор.

Излизам и надничам в стаите, разположени отстрани на главния коридор, но всички са

празни. Викам името й, докато минавам покрай тях. В противоположния край на коридора се

намират спалните помещения на сестрите. И там няма следа от нея. Слизам обратно по

стълбите. Тълпата вече се е добрала до столовата. Отивам до нефа и се оглеждам за Елла. И там

я няма, няма я и в нито една от двете спални, нито в компютърната стая, нито в някой от

килерите. Докато проверявам почти всички места, за които се сещам, се изнизва половин час.

Знам, че ще си изпатя, ако сега отида в столовата.

Вместо това набързо свличам неделните си дрехи, откачам палтото от закачалката, събирам

одеялото от леглото си и се втурвам навън. С мъка вървя през снега, не мога да избия от главата

си звука от плесницата и писъка на Елла. Не мога да простя и пълното пренебрежение на

Аделина към мен. Цялото ми тяло е напрегнато, затова съсредоточавам енергията си върху

някои от огромните камъни, покрай които минавам, и с телекинеза ги повдигам и запращам

срещу планинския склон. Наистина страхотен начин да изпуснеш парата. Снегът отгоре се е

втвърдил и се е образувал тънък слой лед, който хрущи под краката, но не пречи на камъните да

се пързалят по нанадолнището. Толкова съм вбесена, че мога да ги оставя да си се търкалят така,

като ги насоча към селото. Но ги спирам. Вбесена съм не на селото, а на манастира и на тези,

които го обитават.

Минавам през камилската гърбица — остава ми още половин километър. Слънцето сгрява

лицето ми, то е високо в небето, клони все още на изток, което ще рече, че разполагам с най-

малко пет часа, докато дойде време да се прибирам. Отдавна не съм имала толкова много

свободно време, а при това ярко слънце и свежия студен вятър, които ме отклоняват от унилото

ми настроение, изобщо не ме е грижа, че когато се прибера, ще си имам неприятности.

Обръщам се да видя дали пелерината от одеялото замита следите ми върху твърдия сняг. Боя се,

че днес това изобщо не сработва.

Въпреки всичко продължавам бавно напред и най-после виждам кичестия храст, щръкнал

над снега, и се забързвам към него. В началото не забелязвам точно онова, за което очите ми

винаги трябва да са нащрек — в основата на пещерата снегът е разбутан и разхвърлян наоколо.

Й докато стигна до входа на пещерата, вече разбирам, че нещо ужасно не е наред.

Приближавайки се откъм южната страна, чифт следи от ботуши с двоен на моя номер са

осеяли снега по склона в идеална права линия, която идва от града и води към пещерата.

Изглеждат така, сякаш са тъпкали около входа, обикаляйки в кръг. Объркана съм, знам, че има

още нещо, което пропускам. И тогава ми светва. Стъпките — те водят към пещерата, но не и

обратно.

На когото и да принадлежат те, той е още вътре.

Глава 12

Те са тук! — мисля си. — След всичките тези години могадорианците вече са тук!

Обръщам се мигновено, но се подхлъзвам и падам в снега. Забързано пълзя назад, далече от

входа на пещерата, обувките ми се замотават в одеялото. В очите ми бликват сълзи. Сърцето ми

препуска. Успявам да се изправя и хуквам стремглаво колкото ми държат краката. Дори не

поглеждам назад да проверя дали не ме преследва някой, прекосявам същия заснежен терен,

през който току-що бях минала, движа се със светкавична скорост, нямам време да гледам къде

стъпвам. Дърветата под мен започват да губят очертанията си, облаците над мен също. Усещам,

че одеялото се рее зад гърба ми, плющи на вятъра като пелерина на супергерой. Препъвам се и

падам, плъзгам се по земята, но светкавично се изправям на крака и тичам напред, прескачам

камилската гърбица и когато се приземявам, падам отново. Най-накрая се спускам покрай

брезите и стигам до манастира. Почти двайсет и пет минути ми беше отнело изкачването до

пещерата, а връщането на бегом — по-малко от пет. Подобно на способността да дишам под

вода, заветът на суперскоростта се проявява, когато имам нужда от нея.

Махам одеялото от врата си, нахълтвам през портата и чувам тракането в трапезарията.

Бързо изтичвам по виещата се стълба и по тесния коридор. Знам, че е ред на Аделина да почива

в неделя. Влизам в голямата стая, където спят сестрите. Аделина седи царствено на един от

двата стола с високи облегалки и държи Библия в скута си. Когато ме вижда, затваря книгата.

— Защо не си на обяд? — пита ме тя.

— Мисля, че те са тук — казвам запъхтяна, а ръцете ми треперят силно.

Навеждам се напред и ги слагам върху коленете си, за да ги успокоя.

— Кой е тук?

— Знаеш кой! — изкрещявам.

После добавям през зъби:

— Могадорианците.

Тя присвива очи, не може да повярва.

— Къде?

— Ходих до пещерата…

— Каква пещера? — прекъсва ме тя.

— На кого му пука каква пещера! Пред входа й имаше чифт следи от ботуши, от огромни

ботуши.

— По-бавно, Марина. Следи от ботуши пред някаква пещера?

— Да — отвръщам.

Тя се подсмихва и веднага разбирам, че съм сгрешила, идвайки при нея. Трябваше да се

досетя, че няма да ми повярва. И застанала там пред нея, се чувствам глупава и уязвима.

Изправям се. Не знам къде да дяна ръцете си.

— Искам да знам къде е сандъкът ми — заявявам не съвсем уверено, но в никакъв случай не

и плахо.

— Какъв сандък?

— Знаеш много добре какъв сандък!

— Откъде ти хрумна, че ще пазя онази вехтория? — пита тя спокойно.

— Ако не си го запазила, ще означава, че си се обърнала срещу собствения си народ —

отвръщам.

Тя отваря отново Библията и се прави, че чете. Смятам да си тръгна, но мислите ми се

връщат към следите от ботуши в снега.

— Къде е той? — питам.

Тя продължава да не ми обръща внимание, така че мислено протягам ръка, усещам

контурите на книгата, тънките й прашни страници, грубата й корица. Затварям рязко книгата.

Аделина скача.

— Кажи ми къде е.

— Как смееш? За коя се мислиш?

— Аз съм гард и съдбата на цялата лориенска раса зависи от моето оцеляване, Аделина. Как

можа да им обърнеш гръб? Как можа да обърнеш гръб и на човешките същества? Джон Смит, за

когото мисля, че е гард, е беглец в Съединените щати; когато неотдавна бил спрян от някакъв

полицай, успял да го премести, без да го докосне. Точно както и аз мога. Не виждаш ли какво

става, Аделина? Ако не започнем да помагаме, не само Лориен ще бъде изгубен завинаги, но и

Земята, и това тъпо сиропиталище, и този скапан град!

— Как смееш да наричаш тъпо това място! — Аделина пристъпва към мен със свити

юмруци. — Това е единственото място, което ни приюти, Марина. То е единствената причина

да сме все още живи. Какво направиха за нас лориенците? Натириха ни на кораб за една година,

после ни изтикаха на жестока планета без никакъв план или указания, освен да се укриваме и да

тренираме. Да тренираме за какво?

— Да разгромим могадорианците. Да си върнем Лориен — тръскам глава. — Другите

навярно са някъде там, сражават се, обмислят как да се съберем, как да се върнем у дома, а ние

сме се залостили в този затвор и не правим нищо.

— Аз имам цел в живота и помагам на човешката раса с молитви и служба. Ти също би

трябвало да го правиш.

— Твоята единствена задача на Земята беше да помагаш на мен.

— Нали си жива?

— Само в буквалния смисъл на думата, Аделина.

Тя сяда отново на стола и отваря Библията в скута си.

— Лориен е мъртъв и погребан, Марина. Има ли някакво значение?

— Лориен не е мъртъв; планетата е в хибернация. Ти самата го каза. И важното е, че ние не

сме мъртви.

Тя преглъща с усилие.

— На всички нас ни беше издадена смъртна присъда — каза тя и гласът й секва за миг.

После, с по-мек тон, продължава: — Нашият живот беше обречен от самото начало. Трябва да

вършим добро, докато сме тук, та да имаме добър задгробен живот.

— Как може да говориш така?

— Защото това е действителността. Ние сме последните от една умираща раса и съвсем

скоро и нас няма да ни има. Да ни помага Бог, когато настъпи този момент.

Клатя глава. Изобщо не ме интересуват разговорите за Бог.

— Къде е сандъкът ми? В тази стая ли е? — обикалям наоколо, плъзгам поглед по тавана,

после се навеждам и надзъртам под няколко от леглата.

— Дори и да го откриеш, не можеш да го отвориш без мен — казва тя. — Знаеш това.

Права е. Ако вярвам на това, която тя ми е разказвала преди години, когато все още имах

доверие в нея, наистина не мога да го отворя без нея. Изведнъж разбрах абсурдността на

положението. Следите от ботушите в снега; Джон Смит беглец; очевидната и абсолютна

клаустрофобия на „Света Тереса“; и Аделина, моят сепан, предопределена да ми помага и

съдейства в разгръщането на моите завети, но отказала се от мисията ни. Тя дори не знае кои от

моите завети вече са се развили. Мога да виждам в тъмното, да дишам под вода, да тичам

супербързо, да задвижвам предмети от разстояние, притежавам дарбата да съживявам растения

на прага на смъртта. Обзема ме силно безпокойство и точно в най-неподходящия момент в

стаята влиза сестра Дора. Подпира ръце на кръста.

— Защо не си в кухнята?

Отвръщам й със същия навъсен поглед, с който тя ме гледа.

— О, я да млъквате! — казвам и излизам от стаята, преди тя да отговори.

Тичам по коридора, надолу по стълбите, грабвам отново палтото си, блъскам портата и

излизам навън.

Оглеждам се като обезумяла, движа се в сенките встрани от пътя. Макар да имам усещането,

че съм наблюдавана, навън всичко си е наред. Забързвам се надолу по хълма, отварям си очите

на четири и щом стигам кафенето, влизам вътре, защото единствено то работи. Половината от

двайсетте му маси са заети, за което съм благодарна — изпитвам остра нужда да бъда

заобиколена от хора. Тъкмо понечвам да седна, когато забелязвам Ектор, който пие вино

самичък в ъгъла.

— Защо не си на Ел Фестин?

Той вдига поглед. Избръснат е, погледът му е бистър и ясен. Изглежда добре отпочинал;

дори се е облякъл добре. От доста време не съм го виждала в подобно състояние. Чудя се колко

ли дълго ще продължи така.

— Мислех, че не пиеш в неделя — казвам и в същия миг ми се иска да не съм го изрекла.

В момента Ектор и Елла са единствените ми приятели, а единият вече изчезна днес. Не

искам да огорчавам и Ектор. Той ми отговаря, без да се засяга.

— И аз така си мислех. Ако някога срещнеш човек, който се опитва да потопи мъката си,

информирай го любезно, че мъката му може да плува. Ела, седни, хайде — казва той,

подритвайки стола срещу себе си.

Тръшвам се отгоре.

— Как си?

— Мразя това място, Ектор. Мразя го с цялата си душа.

— Лош ден?

— Тук всеки ден е лош.

— Недей така, това място не е чак толкова ужасно.

— Как така успяваш винаги да си толкова весел?

— Алкохолът — отговаря той и си докарва крива усмивка. Налива си, както изглежда,

първата чаша от бутилката. — Не бих го препоръчал на останалите. Но на мен май ми върши

работа.

— О, Ектор! — казвам аз. — Ще ми се да не пиеш толкова много.

Той се подсмихва. Пие една глътка.

— Знаеш ли какво ми се иска на мен?

— Какво?

— Да не изглеждаш непрекъснато толкова тъжна, Марина от морето.

— Нямах представа, че изглеждам така.

Той вдига рамене.

— Това е нещо, което съм забелязал, но Ектор е един много проницателен човек.

Поглеждам наляво, после надясно, спирам погледа си върху всеки един от посетителите.

Вземам салфетката от масата и я слагам върху скута си. Сетне я връщам отново на масата. Пак я

слагам върху скута си.

— Кажи ми какво те тревожи — казва Ектор и отпива голяма глътка.

— Абсолютно всичко.

— Всичко? Дори аз?

Клатя отрицателно глава.

— Добре де, не съвсем всичко.

Той повдига вежди и сбръчква чело.

— Хайде, казвай.

Изпитвам силно желание да му разкрия тайната си, причината, заради която съм тук, както и

откъде съм в действителност. Искам да му разкажа за Аделина, за предопределената й роля, за

това в какво всъщност се е превърнала. Искам да узнае за останалите, които неизвестно къде

или бягат от закона, или се бият, или просто си седят без определена цел като мен и събират

прах. Ако има някой, за когото да съм сигурна, че ще бъде мой съюзник, който би ми помогнал

всячески, това със сигурност е Ектор. В крайна сметка нали той е закрилник, призван да бъде

верен, роден в сила и смелост чрез името, което носи.

— Имал ли си някога усещането, че не принадлежиш на това място, Ектор?

— Разбира се. Имам такива дни.

— Защо тогава стоиш тука? Можеш да отидеш където си поискаш.

Той вдига рамене.

— Причините са няколко — долива си още вино в чашата. — На първо място, няма кой да се

грижи за майка ми. Освен това тук е моят дом, пък и не съм убеден, че другаде ще е кой знае

колко по-добре. От личен опит знам, че нещата рядко се променят със смяната на пейзажа.

— Може и да е вярно, но аз нямам търпение да се махна оттук. Остават ми малко повече от

четири месеца в сиропиталището, нали знаеш? Не казвай на никого, но смятам да си тръгна по-

рано.

— Не мисля, че идеята е добра, Марина. Много си млада, за да си самостоятелна и

независима. Къде ще отидеш?

— В Америка — отговарям без никакво колебание.

— Америка?

— Трябва да открия някого там.

— Щом си твърдо решена, защо досега не си заминала?

— От страх — отговарям. — Най-вече от страх.

— Не си единствената — отговаря той и спира, за да изпие чашата до дъно; погледът му е

изгубил остротата си. — Ключът към промяната е да се отърсиш от страха.

— Знам.

Вратата на кафенето се отваря и вътре влиза висок мъж, облечен с дълго палто, който държи

стара книга в ръка. Минава покрай нас. Има тъмна коса и рунтави вежди. Дебел мустак покрива

горната му устна. Никога преди не съм го виждала, ала щом повдига глава и среща очите ми,

има нещо, което моментално не ми харесва в него, и бързо отмествам поглед. С крайчеца на

окото си виждам, че той продължава да ме гледа втренчено. Опитвам се да не му обръщам

внимание. Продължавам разговора си с Ектор, по-скоро бръщолевя несвързано, виждам как

пълни отново чашата си с червено вино и почти нищо не чувам от отговорите му.

Пет минути по-късно мъжът продължава да ме гледа втренчено и това толкова ме безпокои,

че кафенето все едно се завърта. Навеждам се над масата и прошепвам на Ектор:

— Знаеш ли кой е мъжът в дъното на кафенето?

Той клати отрицателно глава.

— Не, но и аз забелязах, че ни наблюдава. Беше тук и в петък, седеше на същото място и

четеше същата книга.

— Има нещо в него, което не ми харесва, но не знам какво.

— Не се притеснявай, нали аз съм тук — успокоява ме той.

— Трябва да си тръгвам — казвам.

Отчаяно искам да се махна оттук. Старая се да не поглеждам към мъжа, но въпреки това го

правя. Сега той чете книга, чиято корица е обърната към мен, сякаш иска да я видя. Книгата е

трошлива и изтъркана, мръсносива на цвят.

ПИТАКЪС ОТ МИТИЛЕНА6 И АТИНСКАТА ВОЙНА

Питакъс? Питакъс? Мъжът отново поглежда към мен и макар да не виждам долната

половина от лицето му, очите му ми подсказват, че устните му са разтегнати в многозначителна

усмивка. Внезапно имам усещането, че ме е блъснал влак. Възможно ли това да е първата ми

среща с могадорианец? Скачам, удрям си коляното в дъното на масата и за малко да се просна

върху бутилката с вино на Ектор. Столът ми се прекатурва назад и се стоварва с трясък на пода.

Всички в кафенето се обръщат.

— Трябва да тръгвам, Ектор — казвам. — Трябва да тръгвам. Препъвам се през вратата и се

втурвам обезумяла към къщи, тичам по-бързо от автомобил, който се движи с превишена

скорост, и изобщо не ми пука, че някой може да ме види. След броени секунди отново съм в

„Света Тереса“. С трясък прелитам през двойните врати и бързо ги затръшвам зад себе си.

Опирам гръб в тях и затварям очи. Опитвам се да забавя дишането си, да успокоя треперенето на

ръцете и краката, потръпването на долната устна. По лицето ми се стича пот.

Отварям очи. Пред мен стои Аделина, безразсъдно се хвърлям в ръцете й, без да ме

интересува напрежението, създало се помежду ни преди час. Тя колебливо отвръща на

прегръдката, навярно объркана от внезапната ми проява на любов, каквато не съм й показвала с

години. Отдръпва се и аз понечвам да й разкажа какво съм видяла току-що, но тя докосва устни

с пръст, както аз направих към Елла по време на литургията. След това се обръща и си тръгва.

Докато се стъмнява, след вечеря и преди молитвите, заставам пред прозореца на спалнята и

гледам как навън се спуска мрак, а очите ми шарят по терена да открият нещо подозрително.

— Марина? Какво правиш?

Обръщам се. Зад мен е застанала Елла. Не съм я чула кога се е приближила. Тя се движи из

коридорите като сянка.

— А, ето те и теб — казвам с облекчените. — Добре ли си?

Тя кима, но кафявите й очи говорят друго.

— Какво правиш? — повтаря въпроса си тя.

— Чисто и просто гледам навън.

— Защо? Винаги гледаш през прозорците преди лягане.

Тя е права; всяка вечер, откакто е пристигнала, откакто видях онзи мъж да ме наблюдава

през прозореца на нефа, преди лягане гледам навън, търся някакви знаци за присъствието му.

Сега съм убедена, че това е същият мъж, когото видях днес в кафенето.

— Гледам за един лош мъж, Елла. Понякога там навън има лоши мъже.

— Наистина? Как изглеждат?

— Трудно е да се каже — отвръщам. — Мисля, че са много високи, обикновено изглеждат

мрачни и зли. А някои от тях може да са доста мускулести, ето такива.

Заемам убедителна поза на бодибилдър. Елла се смее и се приближава до прозореца. Застава

на върха на пръстчетата на краката си и изпъва телцето си нагоре, за да погледне навън. Минали

са няколко часа, откакто бях в кафенето, и вече съм се поуспокоила. Долепвам показалеца си

върху замъгленото стъкло и със скрибуцане бързо изписвам една цифра.

— Това е цифрата три — казва Елла.

— Точно така, миличка. Обзалагам се, че ти можеш да го направиш по-добре от мен, нали

така?

Тя се усмихва, залепва пръстче в долната част на прозореца и скоро там се появява началото

на красива фермерска къща с хамбар отзад. Гледам как моята цифра три е погълната от

съвършената рисунка на Елла.

Единствената причина да ме оставят да си тръгна от кафенето днес е именно цифрата три.

Това е разстоянието от Джон до мен. От начина, по който го преследват, съм сигурна, че той е

номер четири. Както съм сигурна, че мъжът в кафенето е могадорианец. Градът е толкова малък,

рядко мога да срещна някого, когото не познавам, а книгата му — Питакъс от Митилена и

Атинската война — плюс втренчения му поглед не са съвпадение. Името „Питакъс“ слушам още

от детството си, дълго преди да пристигнем в „Света Тереса“.

Моят номер е седем. Сега той е единственото ми убежище, най-голямата ми защита.

Колкото и нечестно да звучи, но от смъртта ме делят другите трима, които трябва да умрат

преди мен. Докато заклинанието е в сила, а то очевидно действа, поради което и предполагам,

че бях оставена на мира и не ме нападнаха още там на масата в кафенето. Едно нещо е сигурно:

ако той е могадорианец, това означава, че те знаят къде се намирам и могат да ме приберат по

всяко време и да ме държат, докато убият номерата от четири до шест. Ще ми се да знам какво

ги държи на разстояние и защо ми позволиха тази нощ отново да спя в леглото си. Знам, че

заклинанието ни пази единствено от това да не може да бъдем убити, ако се наруши редът,

нищо повече. Но трябва да има и нещо друго.

— Двете с теб сега сме от един отбор — казвам аз.

Елла нанася последните щрихи върху рисунката си на прозореца, извива ноктите си върху

главите на няколко крави, за да им сложи рога.

— Наистина ли? — пита невярващо тя.

— Точно така — отговарям и вдигам кутрето си. — Да се закълнем.

Тя се усмихва широко и увива кутрето си около моето. Разклащам го веднъж.

— Ето, вече е скрепено — казвам.

Обръщаме се отново към прозореца и Елла изтрива картината с дланта си.

— Тук не ми харесва.

— Повярвай ми, и на мен не ми харесва. Но не се тревожи, скоро и двете няма да сме тук.

— Настина ли мислиш така? Ще си тръгнем заедно?

Обръщам се и я поглеждам. Изобщо нямам предвид това, но без да се замислям, кимам

утвърдително. Надявам се да не съжалявам, че съм дала такова обещание.

— Ако ти все още си тук, когато аз си тръгна, тогава си тръгваме заедно. Става ли?

— Става! И няма да им позволя да те наранят.

— Кои? — питам.

— Лошите хора.

Усмихвам се:

— Ще ти бъда много благодарна.

Тя се маха от прозореца, отива до другия и отново се повдига на пръсти, за да погледне

навън. Както обикновено се движи като призрак, без изобщо да вдига шум. Все още нямам

представа къде се беше скрила днес, но където и да е, очевидно е място, на което никой не би се

досетил да погледне. Изведнъж ми хрумва една идея.

— Ей, Елла? Нуждая се от помощта ти — казвам.

Елла се отлепя от прозореца и ме гледа очаквателно.

— Търся нещо, но то е скрито много добре.

— Какво е то? — пита тя и се навежда напред от вълнение.

— Сандък. Дървен е и изглежда много стар, такъв, какъвто може да видиш на пиратски

кораб.

— И се намира тук?

Кимам.

— Тук някъде е, но нямам представа къде точно. Някой хубавичко го е скрил. Не познавам

по-умно момиче от теб. Обзалагам се, че можеш да го откриеш за нула време.

Тя засиява от щастие и бързо кима:

— Ще го открия за теб, Марина! Нали сме от един отбор!

— Точно така — съгласявам се. — От един отбор сме.

Глава 13

Шест тръгва на пазар в града с черния джип, който видяхме да се продава за хиляда и

петстотин долара в един двор на три километра надолу по пътя. Докато нея я няма, със Сам се

упражняваме заедно в задния двор. Вече седмица тримата тренираме и съм удивен, че за

толкова кратко време Сам е напреднал толкова много. Въпреки дребния си ръст той е самороден

талант; това, което му липсва като сила, той компенсира с техника, далеч по-добра от моята

собствена.

В края на всеки ден, когато ние с Шест се усамотяваме в различни кътчета на хола или по

празните си стаи, Сам стои до късно и разучава бойни техники в интернет. Това, което Шест е

научила от Катарина, а аз от Анри, е бойна система, която слабо напомня смесица от известните

тук, на Земята джиу-джицу, таекуондо, карате и боджука. Това е система, която използва

мускулната памет, включително за сграбчване и вкопчване, за блокиране на противника, за

плавните движения на тялото, за манипулация със ставите и за удари върху жизнени точки от

централната нервна система. За нас с Шест, които сме облагодетелствани от телекинезата, е

достатъчно да усетим и най-слабите движения в определен радиус около нас, за да реагираме.

Сам обаче трябва да вижда враговете пред себе си.

Докато Шест завършва всяка тренировка без нито една драскотина, двамата със Сам

неизменно приключваме с нови ожулвания и натъртвания. Въпреки това Сам нито за миг не

губи ентусиазма и енергията си. И днес не е по-различно. Той ме атакува с прибрана брадичка,

очите му са нащрек. Забива ми десен кръстосан, който блокирам, после ми прилага ляв

страничен ритник, който контрирам, като помитам десния му крак изпод тялото му и го

повалям на земята. Той става и отново ме атакува. Макар и често да влиза в контакт, при моята

сила ударите му не са ефективни. Аз понякога обаче симулирам болка, за да повдигна

самочувствието му.

Шест се прибира вкъщи след час. Обува шорти и тениска и се присъединява към нас.

Упражняваме се известно време, бавно повтаряме отново и отново техниката „блокиране на

ритник — нанасянето на контраудар“, докато не ни стане втора природа. Аз го давам по-леко

срещу Сам, но Шест се изправя с цялата си енергия срещу мен, блъска ме назад с такава сила, че

ми изкарва въздуха. Понякога това ме дразни, обаче със сигурност ставам все по-добър. Тя вече

не може да отклони телекинезата ми с небрежно движение на китката. Сега трябва да ангажира

цялото си тяло, за да направи това.

Сам си дава почивка и заедно с Бърни Косар ни наблюдава отстрани.

— Можеш по-добре, Джони. Покажи ми на какво си способен — казва тя, след като ме е

преобърнала, когато изпълнявам мърляво заден ритник с полузавъртане.

Атакувам я и за една десета от секундата намалявам разстоянието между нас. Нанасям ляво

кроше, но Шест го блокира, хваща ме за бицепса и като използва инерцията ми, ме прехвърля

през главата си. Приготвям се за болезнено приземяване, но тя не пуска ръката ми, а ме извърта

над рамото си, така че краката ми се удрят в земята.

Тя увива ръце около моите; гърбът ми е притиснат силно към гърдите й. Забива лице в моето

и игриво ме целува по бузата. Преди да успея да реагирам, ме изритва зад коленете и задникът

ми се забива в тревата. Ръцете ми се измъкват изпод тялото ми и се просвам по гръб. Шест

лесно ме притиска към земята и е толкова близо, че мога да преброя космите на веждите й. В

стомаха ми започват да пърхат пеперуди.

— Достатъчно! — обажда се Сам. — Мисля, че много добре го подреди. Остави го да се

изправи.

Шест се усмихва широко, аз също. Оставаме така за секунда, когато тя се наклонява назад,

хваща ме за раменете и ме изправя.

— Сега е мой ред с Шест — казва Сам.

Поемам дълбоко дъх, разтърсвам ръце, за да прогоня нервното треперене.

— Цялата е твоя — казвам и се запътвам бързо към къщата по най-краткия път.

— Джон? — обажда се Шест точно когато стигам задната врата.

Обръщам се и се старая да потисна странното вълнение, което изпитвам, щом я видя.

— Да?

— Вече става седмица, откакто сме в тази къща. Мисля, че е време да се отърсиш от

всякакви сантименталности и от недоверието, които таиш в себе си.

След случилото се преди малко за миг си помислям, че говори за Сара.

— Сандъкът — казва тя.

— Разбирам — отвръщам, влизам в къщата и плъзгам стъклената врата зад себе си.

Отивам в стаята си, крача напред-назад, дишам дълбоко и се мъча да разбера какво точно се

случи в двора.

Влизам в банята и напръсквам лицето си със студена вода. Втренчвам поглед в огледалото.

Сара ще ме убие, ако ме хване как гледам Шест. За сетен път си казвам, че няма защо да се

притеснявам, тъй като ние, лориенците, обичаме един човек за цял живот. Щом Сара е моята

любов, то Шест е само увлечение.

Връщам се в стаята, лягам по гръб, кръстосвам ръце върху корема и затварям очи. Дишам

дълбоко, задържам всяко вдишваме и броя до пет, после издишвам през носа.

Половин час по-късно отварям вратата, тътря се по коридора и чувам Сам и Шест да се

боксират. Единственото място, което открих в къщата, където да скрия сандъка, беше пералното

помещение, над бойлера. С мъка го изваждам, старая се да не вдигам много шум. Връщам се на

пръсти в стаята, затварям лекичко вратата и я заключвам. Шест е права. Време е. Никакво

чакане. Хващам катинара. Той бързо се затопля, гърчи се в дланта ми, почти се втечнява и

накрая се отваря с прещракване. Вътре сандъкът сияе ярко. Това никога преди не се е случвало.

Бъркам и изваждам кутията от кафе с праха на Анри и писмото му, все още в запечатан плик.

Затварям капака и заключвам сандъка. Знам, че е тъпо, но ми се струва, че някак си ще запазя

Анри жив, ако не чета писмото, което той остави след себе си. След като вече съм отворил

сандъка и съм прочел писмото, той няма да има какво повече да ми казва, няма да има на какво

повече да ме учи. И тогава ще се превърне само в спомен. Все още не съм готов за това.

Отварям килера, където дрехите ми са струпани на купчина, и пъхам под тях кутията от

кафе и писмото. После грабвам сандъка и излизам от стаята, мотая се из коридора и слушам Сам

и Шест, които гледат шоуто Древните извънземни онлайн. Сам разпитва Шест за различните

теории за извънземните, които са му известни, а тя бързо ги потвърждава или отрича, според

каквото й е казвала Катарина. Сам записва като луд отговорите в бележника си. Това поражда

нови въпроси, на които Шест търпеливо отговаря или вдига рамене. Сам слуша внимателно и

прави сравнения с това, което вече знае.

— Пирамидите в Гиза? Лориенците ли са ги построили?

— Отчасти ние, но предимно могадорианците.

— А какво ще кажеш за Великата китайска стена?

— От хората.

— А за Розуел7 в щата Ню Мексико?

— Ами веднъж попитах Катарина, но тя нямаше никаква представа. Така че и аз не знам.

— Чакай, откога могадорианците посещават Земята?

— Почти от същото време като нас — отговаря му тя.

— Значи, тази война между вас е нова?

— Не съвсем. Знам, че и двете страни от хиляди години пътуват до Земята; понякога сме

били тук по едно и също време и доколкото разбирам, през по-голямата част от времето сме

били в приятелски отношения. Но нещо се е случило, което е разрушило дружбата ни, и

могадорианците напуснали за много дълъг период. Не знам нищо повече от това и нямам идея

кога са започнали отново да посещават Земята.

Пресичам хола и тръсвам сандъка по средата на пода. Сам и Шест вдигат очи. Шест ми се

усмихва и отново изпитвам странно вълнение. Усмихвам й се в отговор, но ми се получава

някак си неискрено.

— Мисля, че бихме могли да отворим това нещо заедно.

Сам потрива ръце с налудничав блясък в очите.

— Господи, Сам — казвам. — Изглеждаш, сякаш ще убиваш някого.

— О, престани! — отговаря той. — Вече месец ме дразниш с този сандък, а аз съм търпелив

и си държа устата затворена от уважение към Анри и всичко останало, но я ми кажи, колко

често ми се удава удобен случай да видя съкровища от чужда планета? Представям си как

пичовете от НАСА биха дали всичко да са на мое място. Не трябва да ме укоряваш, че толкова

много се вживявам.

— Ще се ядосаш ли, ако се окаже, че през цялото време сандъкът е бил пълен само с мръсни

дрехи?

— Мръсни дрехи на извънземни!? — пита подигравателно Сам.

Засмивам се, после протягам ръка и хващам катинара.

Ръката ми засиява в мига, в който докосвам студения метал, той се затопля, трепери и се

гърчи в ръката ми, роптае срещу древните сили, които го държат заключен. Когато се отваря с

прещракване, махам катинара и го слагам настрана, после поставям ръката си върху сандъка.

Шест и Сам нетърпеливо се надвесват напред. Вдигам капака. Сандъкът отново засиява с ярка

светлина, която ми причинява болка в очите. Най-напред вадя кадифената торбичка със седемте

сфери, образуващи слънчевата система на Лориен. Сещам се как Анри гледаше сияещата

светлина, пулсираща в ядрото на Лориен, което говори, че планетата все още е жива, макар и да

е изпаднала в хибернация. Пускам торбичката в ръката на Сам. И тримата надничаме в сандъка.

Вътре свети още нещо.

— Какво е това сияние? — пита Шест.

— Нямам представа, никога преди не се е случвало.

Тя пъха ръка и изважда някакъв камък от дъното на сандъка. Това е идеално кръгъл кристал,

не по-голям от топче за пинг-понг. Когато го докосва, светлината става още по-ярка, после

изчезва и камъкът започва да пулсира бавно. Гледаме кристала, занемели пред сиянието, което

излъчва. Внезапно Шест го пуска на пода. Кристалът спира да пулсира и отново засиява

равномерно. Сам се навежда да го вземе.

— Недей! — вика Шест.

Объркан, той вдига поглед.

— Нещо не е наред с него — обяснява тя.

— Какво искаш да кажеш? — питам я.

— Докато го държах в дланта си, усещах леки убождания. А когато го стиснах по-силно,

имах неприятно усещане.

— Това е моето наследство — казвам. — Може би само на мен е позволено да го докосвам?

Навеждам се и вдигам внимателно сияещия кристал. След миг имам чувството, че държа

радиоактивен кактус; стомахът ми се свива, киселини се надигат към гърлото ми и аз незабавно

хвърлям кристала върху одеялото. Преглъщам.

— Може би не го правя както трябва.

— Може би не знаем как да го използваме. В смисъл, нали каза, че Анри не ти е позволявал

да погледнеш вътре, защото не си бил готов. Може би още не си готов?

— Ами, ще е много жалко — казвам.

— Кофти работа! — добавя Сам.

Шест отива в кухнята и се връща с две хавлиени кърпи и найлоново пликче. Внимателно

хваща сияещия кристал с едната кърпа и го пуска в пликчето, което увива с другата кърпа.

— Наистина ли смяташ, че това е необходимо? — питам я.

Стомахът ми не спира да бълбука. Тя свива рамене.

— Не знам за теб, но когато аз го докоснах, усещането беше доста гадничко. По-добре да сме

живи и здрави, отколкото да съжаляваме.

Останалите неща в сандъка са цялото ми наследство и не знам откъде да започна. Пъхам

ръка и вземам предмет, който съм виждал и преди. Това е продълговатият кристал, с който Анри

разпространяваше лумена от ръцете към останалата част на тялото ми. Той оживява и къпе хола

с ярката си светлина. В центъра на кристала се завихря нещо като дим, който се върти около

себе си, както го бях виждал да прави и преди.

— Това вече е друга работа — обажда се Сам.

— Ето — отвръщам и му го подавам.

Кристалът става инертен, щом се сменя ръката.

— Вече съм го виждал.

В сандъка има още няколко по-малки кристали, черен диамант, колекция от трошливи листа,

завързани с лико, и талисман с формата на звезда и със същия бледосин цвят като амулета около

врата ми. Това ме навежда на мисълта, че става въпрос за лоралит, най-рядко срещания

скъпоценен камък, който може да се открие единствено в ядрото на Лориен. В сандъка има още

яркочервена овална гривна и камък с цвят на кехлибар във формата на дъждовна капка.

— Какво според теб е това? — пита Сам и сочи плосък кръгъл камък, млечнобял като перла,

забутан в ъгъла.

— Не знам — отговарям.

— А това? — пита той, като ми показва малка кама, чието острие най-вероятно е

диамантено.

Изваждам я от сандъка. Дръжката й ляга идеално в ръката ми, сякаш е направена за нея, и

предполагам, че е точно така. Острието е не по-дълго от двайсетина сантиметра и само като

гледам как светлината проблясва по ръба му, със сигурност е много по-остро от който и да е

бръснач на Земята.

— А какво ще кажеш за това? — продължава да пита Сам и сочи нещо друго.

Няма съмнение, че той ще повтаря този въпрос отново и отново, докато не получи

информация за всеки един предмет вътре в сандъка.

— Ето — казвам и оставям камата, изваждам седемте сфери, като се опитвам да ангажирам

вниманието му. — Виж това.

Духам върху сферите и по повърхността им започват да мигат малки светлини. Подхвърлям

ги във въздуха и те оживяват на секундата, въртят се в орбита около голямото като портокал

слънце в центъра. Обяснявам.

— Това е слънчевата система на Лориен. Шест планети, едно слънце. А това тук — добавям

и соча четвъртата сфера, която продължава да е с различни нюанси на пепелявосивото, както и

последния път, когато я видях — това е Лориен, точно както изглежда днес, в този момент.

Останало е само сиянието в центъра й.

— Невероятно! — възкликва Сам. — Пичовете от НАСА ще се продрискат, ако можеха да

видят това.

— Виж сега — казвам, като активирам дясната си ръка и я плъзгам по сферата.

Под сиянието от дланта повърхността й внезапно се променя и потискащите сиви тонове

преминават в жизненото синьо и зелено на горите и океаните.

— Това е планетата ден преди нападението.

— Невероятно! — повтаря Сам и гледа в захлас, със зяпнала уста.

Докато е омаян от въртящите се сфери, поглеждам отново в сандъка.

— Познати ли са ти някои от тези неща тук? Знаеш ли как действат? — питам Шест, но тя

не ми отговаря.

Обръщам се и виждам, че и тя, както и Сам, е като омагьосана от слънчевата система, която

се върти на около половин метър над пода. Анри ми беше обяснил, че сферите не са част от

моето наследство, което означава, че не са били от предметите, заключени в сандъка. И затова

бях останал с погрешното впечатление, че ги е виждала и преди. Но това, че не са й познати, си

има обяснение — те могат да бъдат активирани само след като се развие първият завет.

— Шест — повтарям.

Тя се връща към действителността, обръща се към мен и аз се улавям как измествам погледа

си, когато очите ни се срещат.

— Имаш ли представа какви са тези неща?

— Не съвсем — промърморва, като прокарва ръце по повърхността на камъчетата.

После казва, сочейки един плосък черен камък, който съм виждал и преди:

— Това е лечебният камък, който с Анри използвахме в училището.

Замръзва и ахва. Двамата със Сам си разменяме объркани погледи. Тя изважда от сандъка

бледожълт камък с восъчна и гладка повърхност и го повдига срещу светлината.

— О, Боже мой! — възхищава му се тя и го преобръща.

— Казвай! — ръчкам я аз и тя ме поглежда право в очите.

— Кситарис — казва Шест. — Произхожда от първата ни луна.

Приближава камъка до челото си и стиска очи. Бледожълтият цвят на камъка леко

потъмнява. Тя отваря очи и ми го подава. Намръщвам се и го вземам от нея, върховете на

пръстите ми закачат леко дланта й. Сам поема рязко дъх.

— Какво, по… — той изглежда ужасен, опипва въздуха и ме търси, сякаш е сляп.

— Какво става? — питам и махам ръцете на Сам от лицето ми.

— Невидим си — казва тихичко Шест.

Поглеждам надолу към скута си, вярно е — напълно съм изчезнал. Пускам кситариса на

пода, сякаш е горещ картоф, и мигновено ставам видим.

— Кситарисът — обяснява Шест — позволява един гард да прехвърли завет на друг, но само

за кратък период от време. Може би за час, най-много за два. Не съм сигурна. Трябва само да го

заредиш, като съсредоточиш енергията си върху камъка. Слагаш го на челото и хоп, вече е готов.

— Да го заредиш? Като батерия? — пита Сам.

— Точно така, и той ще започне да използва завета едва когато бъде докоснат отново.

Поглеждам камъка.

— Това много ми допада. Изглежда, някой друг ще ходи до града вместо теб.

— И някой друг ще бъде устойчив на огън вместо теб — казва тя игриво.

— Ако се държиш добре с мен, не е изключено — отговарям.

Сам вдига камъка и целият се напряга, за да се концентрира колкото се може по-силно. Не се

случва нищо.

— Хайде — говори той на камъка, — обещавам да го използвам само в името на доброто.

Никакви момичешки съблекални, кълна се.