Силата на шестимата

Питакъс Лор

Силата на шестимата

Глава 1

Казвам се Марина, като морето1, но доста по-късно започнаха да ме наричат така. В

началото бях просто Седем, един от оцелелите девет гарда от планетата Лориен, чиято съдба

беше в ръцете ни и все още е. На онези от нас, които не са се изгубили. На онези от нас, които

все още са живи.

Бях на шест години, когато кацнахме. Щом корабът се раздруса и се установи на Земята,

дори и на онази крехка възраст усещах огромния риск, пред който бяхме изправени всички ние

— девет сепана и девет гарда. Знаех също, че тук е единственият ни шанс. Бяхме навлезли в

атмосферата на планетата сред вихрушката, предизвикана от кораба ни. Спомням си как той

изпускаше струйки пара, а по ръцете ми полазиха тръпки, когато краката ни за първи път

докоснаха Земята. Цяла година не бях усещала вятър, а навън беше вледеняващо студено. Някой

ни чакаше там. Не го познавах, сещам се само, че раздаде на всеки един от сепаните по два

комплекта дрехи и по един голям плик. И досега не знам какво имаше в него.

Бяхме се сгушили един до друг, защото осъзнавахме, че може никога повече да не се видим.

Говорехме си, прегръщахме се, а после се разделихме. Бяхме наясно, че така трябва, и

тръгнахме по двойки в девет различни посоки. Не спирах да поглеждам през рамо, докато

другите изчезваха в далечината и много бавно, един подир друг, накрая всички се скриха от

погледа ми. Изведнъж останахме само двете с Аделина да се бъхтим сами в един свят, за който

не знаехме почти нищо. Сега си давам сметка колко уплашена трябва да е била Аделина.

Спомням си, че се качихме на някакъв параход, който отплава в неизвестна посока. Сещам

се, че сменихме два или три различни влака след това. Гледахме да не разговаряме с никого,

сгушени в някой тъмен ъгъл, далече от всички. Скитахме се от град на град, прекосявахме

планини и полета, чукахме на врати, които бързо се затръшваха под носа ни. Бяхме гладни,

уморени и уплашени. Спомням си как седях на някакъв тротоар и просех дребни монети.

Спомням си как плачех, вместо да спя. Сигурна съм, че Аделина раздаде някои от скъпоценните

ни камъни, които носеше от Лориен, само срещу топла храна, толкова бяхме закъсали. Може би

дори ги раздаде всичките. И тогава открихме това място в Испания.

Нелюбезна жена, която по-късно щях да знам като сестра Лусия, отвори тежката дъбова

врата. Забелязала отчаянието в отпуснатите рамене на Аделина, тя я погледна накриво.

— Вярваш ли в Божието слово? — попита жената на испански, стиснала устни и присвила

очи изпитателно.

— Врекла съм се пред Бог — тържествено кимна с глава Аделина.

Нямах представа откъде знаеше този отговор, сигурно го беше научила, докато живеехме в

мазето на една черква преди седмици, но се оказа верният. Сестра Лусия отвори вратата.

И оттогава все сме тук, единайсет години в този каменен манастир с пропити с плесен стаи,

с ветровити и студени коридори и подове, твърди като парчета лед. Като изключим редките

посетители, интернет е единственият ми източник за света извън селото; непрекъснато се ровя в

него, търся някакъв знак, че останалите се намират някъде там, че и те ни търсят, а може би и се

сражават. Някакъв знак, че не съм сама, защото в момента не съм сигурна, че Аделина все още

вярва, че все още ме подкрепя. Поведението й се промени някъде отвъд планините. Тази

промяна навярно настъпи, когато поредната затръшната врата запрати умиращата от глад жена

и детето й навън в студа за още една нощ. Каквато и да беше причината, Аделина, изглежда,

вече не вярваше колко важно е за нас да сме непрекъснато в движение. По всичко личеше, че

беше заменила вярата си във възраждането на Лориен с вярата, споделяна от сестрите в

манастира. Сещам се за особена промяна в очите на Аделина, за неочакваните й излияния за

това колко много се нуждаем някой да ни напътства и да организира времето ни, ако искаме да

оцелеем.

Вярата ми в Лориен си остава непроменена. В Индия преди година и половина четирима

души поотделно станали очевидци на това как някакво момче може да мести предмети от

разстояние. Първоначално отзвукът от случката беше незначителен, но внезапното изчезване на

момчето скоро след това възбуди огромен интерес в района и започна издирването му.

Доколкото знам, все още не са го открили.

Преди няколко месеца от Аржентина дойде вест за момиче, което по време на земетресение

повдигнало петтонно парче бетон, за да спаси мъжа под него. И когато новината за тази

героична постъпка се разпространи, момичето изчезна. И подобно на момчето в Индия, тя все

още се води изчезнала.

А сега в Америка горещата новина е за баща и син от Охайо, издирвани от полицията. За тях

се казва, че сами разрушили цяло едно училище и убили петима души. Не оставили никакви

следи, освен мистериозни купчини прах.

„По всичко личи, че тук се е водила някаква битка. Не мога да си го обясня другояче — бе

цитиран да казва главният следовател. — Не се съмнявайте обаче, че ние ще стигнем до дъното

на тази история и ще заловим Хенри Смит и сина му Джон.“

Може Джон Смит — ако това е истинското му име — да е просто изпълнен с омраза

младеж, който е бил предизвикан до крайност. Аз обаче не мисля така. Сърцето ми започва да

препуска всеки път, щом снимката му се появи върху монитора. Обзема ме огромно отчаяние,

което трудно мога да си обясня. Но дълбоко в себе си усещам, че той е един от нас. И някак си

знам, че трябва да го открия.

Глава 2

Облягам ръце върху студения перваз на прозореца и наблюдавам как снежинките се сипят от

мрачното небе върху планинския склон, осеян с борове, коркови дъбове и букове, между които

се виждат оголени места с груби, нащърбени скали. Снегът не спира да вали цял ден. Казват, че

щял да продължи и през нощта. Не различавам почти нищо отвъд покрайнините на селото на

север — всичко се губи в бяла мъгла. Денем, когато небето е чисто, се вижда размазаното

бледосиньо петно на Бискайския залив. Но не и в лошо време като днешното и аз не преставам

да се чудя какво ли се спотайва в цялата тази снежна, необгледна белота.

Поглеждам зад себе си. Във ветровитата стая с висок таван има два компютъра. За да

използваме някой от тях, трябва да се запишем в списък и да си чакаме реда. Вечер има

ограничение от десет минути, ако има чакащи, и двайсет, ако няма никого. Двете момичета,

които ги използват в момента, висят вече половин час. Търпението ми е на изчерпване. Не съм

проверявала новините от сутринта, когато успях да се промъкна тук преди закуска. Тогава

нямаше нищо ново за Джон Смит, но тръпна от вълнение какво ли може да се е появило досега.

Откак историята започна, всеки ден изниква нещо ново.

„Света Тереса“ е манастир, който е и сиропиталище за момичета. Сега аз съм най-голямата

от всичките трийсет и седем пансионерки. Така е от шест месеца, след като последното момиче,

навършило осемнайсет години, напусна. На осемнайсет трябва да изберем дали да продължим

да живеем самостоятелно навън, или да останем в лоното на църквата. От всичките навършили

осемнайсет, нито едно момиче не беше останало тук. Не ги упреквам. До рождената ми дата,

която двете с Аделина измислихме, когато пристигнахме, остават по-малко от пет месеца и

тогава ще стана на осемнайсет. Също като останалите и аз имам твърдото намерение да се

махна от този затвор, независимо дали Аделина ще дойде с мен, или не. А ми е трудно да си

представя, че ще го направи.

Манастирът, построен изцяло от камък през 1510 година, е прекалено огромен за

ограничения брой хора, които живеят в него. Повечето от стаите са празни, а останалите са

пропити с влага и миришат на пръст и в тях гласовете ни отекват до тавана и обратно.

Манастирът е кацнал на най-високия хълм над селото, което носи същото име, сгушено в

планинската верига Пикос де Еуропа в Северна Испания. Както манастирът, така и селото е от

камък, а много от къщите са вградени направо в планинския склон. Когато вървиш по главната

му улица „Кайе Принсипал“, неизбежно се набива на очи пълната му запуснатост. Сякаш

мястото е забравено от времето и отминаващите векове са покрили почти всичко в

светлозелените и кафяви нюанси на мъха, а във въздуха се носи вездесъщата миризма на плесен.

Вече от пет години умолявам Аделина да си тръгнем, да продължим да се местим, както ни

бяха инструктирали. „Скоро ще развия моите завети и не искам те да се появят тук, сред

всичките тези момичета и монахини“ — заявих й аз тогава. Тя ми отказа и ми цитира Библията

по испанската й версия „Рейна Валера“, че трябвало да останем „мирни за избавлението на

душите ни“. Оттогава всяка година я моля и всеки път тя ме поглежда с празен поглед и ми

затваря устата с поредния религиозен цитат. Аз обаче знам, че моето избавление не е тук.

Навън, надолу по склона на хълма, различавам слабо мъждукащите светлини на селището.

Всред снежната буря те изглеждат като плаващи сияния. Макар оттук да не се чува музиката от

нито едната от двете кръчми, сигурна съм, че са претъпкани. Освен тях в селото има още

ресторант, кафене, пазар, магазинче за хранителни стоки, а повечето сутрини и следобеди по

главната улица излизат амбулантни търговци.

Към подножието на хълма, в южния край на селото, се намира тухленото училище, в което

ходим всички ние.

Рязко обръщам глава, щом чувам звъна на камбаната — остават пет минути до молитвите,

след което веднага си лягаме. Изпадам в паника. Трябва да разбера дали са съобщили нещо ново.

Може би са хванали Джон. Може би полицията е открила нещо друго в разрушеното училище,

нещо, което първоначално е пропуснала. Дори и да няма нищо ново, трябва да разбера. Иначе

няма да мога да заспя.

Впервам поглед в Габриела Гарсия, или Габи накратко, която седи на единия компютър.

Габи е на шестнайсет години и е много красива, с дълга тъмна коса и кафяви очи, и винаги се

облича предизвикателно, когато не е в манастира — с тесни блузи, които разкриват пъпа й с

пиърсинг. Всяка сутрин се навлича с широки, развлечени дрехи, но в мига, в който вече сме

далече от погледите на сестрите, тя ги смъква и под тях се открива тясно и оскъдно тоалетче.

През останалото време на път за училище тя се гримира и оправя косата си. Същото правят и

четирите й приятелки, три от които живеят в сиропиталището. Щом денят приключи, на

връщане от училище те бършат лицата си и намъкват отново дрехите, с които сутринта са

тръгнали от манастира.

— Какво? — пита Габи нахално и ме зяпа. — Пиша имейл.

— Чакам повече от десет минути — отвръщам. — А ти не пишеш никакъв имейл. Гледаш

голи до кръста момчета.

— И какво от това? Ще ме издадеш ли, клюкарка такава? — пита тя подигравателно, сякаш

говори на малко дете.

Момичето до нея, чието име е Илда, но повечето деца в училище я наричат (зад гърба й,

никога пред нея) „Ла Горда“, което ще рече Дебеланката, се засмива.

Габи и Ла Горда са неразделни. Млъквам и се обръщам към прозореца, скръстила ръце пред

гърдите си. Отвътре кипя, донякъде защото трябва да се добера до компютъра, а и защото никога

не знам как да отговоря на подигравките на Габи. Остават четири минути. Нетърпението ми

прераства в пълно отчаяние. Точно сега може да има новина — гореща новина! — но няма

начин да разбера, тъй като тези егоистични идиотки няма да се откажат от единия компютър.

Остават три минути. Направо треперя от гняв. Изведнъж ми хрумва нещо и устните ми се

разтягат в усмивка. Рисковано е, но си струва, стига да проработи.

Завъртам се точно колкото да виждам стола на Габи с периферното си зрение. Поемам си

дълбоко дъх и съсредоточавам цялата си енергия върху стола й, като го дърпам рязко вляво,

използвайки телекинезата си. После бързо го запокитвам вдясно с такава сила, че за малко да го

прекатуря. Габи подскача и изпищява. Гледам я с подигравка и учудване.

— Какво има? — пита Ла Горда.

— Не знам, стори ми се, че някой ми изрита стола. Ти усети ли нещо?

— Не — отвръща Ла Горда.

Едва изрекла думата, и аз премествам стола й с няколко сантиметра назад, после го дръпвам

рязко вдясно, без да напускам мястото си до прозореца. Този път и двете момичета изпищяват.

Бутам отново стола на Габи, после този на Ла Горда. И без да погледнат към мониторите на

компютрите си, те побягват от стаята, пищейки.

— Аха! — казвам и се втурвам към компютъра на Габи, бързо изписвам уебадреса на

новинарския сайт, който смятам за най-благонадежден.

Изчаквам нетърпеливо да се налее страницата. Старите компютри с тукашния бавен

интернет са проклятието на живота ми.

Браузърът побелява и страницата се оформя ред по ред. Когато една четвърт от нея се е

наляла, чувам последния звън на камбаната. Една минута до молитвите. Готова съм да го

игнорирам с риск да бъда наказана. В момента наистина не ми пука. „Само още пет месеца“ —

нашепвам си.

Половината страница се е наляла и вече се вижда горната част от лицето на Джон Смит,

обърнатите му нагоре очи, тъмни и уверени, макар че в тях се усеща някакво притеснение, което

изглежда някак си не на място. Навеждам се напред в очакване, вълнението ми нараства и

ръцете ми се разтреперват.

— Хайде! — казвам на монитора, като напразно се опитвам да ускоря процеса. — Хайде,

хайде, давай!

— Марина! — изкрещява грубо някакъв глас от отворената врата.

Обръщам се рязко и виждам сестра Дора, яка жена и главна готвачка в кухнята, която ме

пронизва с поглед. Нищо ново. Тя гледа накриво всяка от нас, когато сме на опашката в

столовата и минаваме с подноса пред нея, сякаш нуждата ни от храна е лична обида към нея.

Стиска устни в идеална права линия, сетне присвива очички.

— Хайде! Веднага! На секундата!

Въздишам, знам, че нямам друг избор, освен да тръгвам. Изтривам историята на браузъра,

затварям го и следвам сестра Дора по тъмния коридор. Върху екрана имаше нещо ново, просто

го знам. Иначе защо лицето на Джон ще изпълва цялата страница? Седмица и половина е

достатъчно дълъг период, за да се изтърка една новина. И щом заема такава голяма част от

екрана, би трябвало да има някаква важна нова информация.

Стигаме до нефа2 на „Света Тереса“, който е огромен, с внушителни колони, издигащи се

към високия сводест таван и към прозорци с витражи по стените. Дървени пейки заемат цялата

дължина на откритото пространство и побират към триста души. Двете със сестра Дора влизаме

последни. Сядам сама на една от централните пейки. Сестра Лусия, която отвори вратата на мен

и Аделина, когато пристигнахме за първи път, и която продължава да управлява манастира, е

застанала зад амвона. Тя затваря очи, навежда глава и събира длани пред себе си. Всички

останали правят същото.

— Padre divino — започва молитвата в мрачен унисон — que nos bendiga y nos proteja en su

amor… 3

Изключвам се напълно и поглеждам главите пред мен, всички са сведени надолу,

съсредоточени в молитвата. Или просто сведени. Очите ми откриват Аделина, която е най-

отпред, шест редици пред мен, леко вдясно. Коленичила е, дълбоко замислена, кафявата й коса е

пристегната здраво в плитка, която се спуска по средата на гърба й. Не вдига очи нито веднъж,

не се опитва да ме открие, както обикновено правеше през първите ни няколко години тук.

Тогава скрита усмивка огряваше лицата ни, щом погледите ни се срещнеха, като признание за

тайната, която ни свързваше. Все още споделяме същата тайна, но по някое време Аделина

започна да не я признава. Планът ни да изчакаме, докато се почувстваме достатъчно силни и в

безопасност, за да заминем оттук, беше изместен от желанието на Аделина — или страха й —

никъде да не заминава.

Месеци наред не бяхме разговаряли с нея за мисията ни, когато се появи новината за Джон

Смит, за която веднага й съобщих. През септември й бях показала третия си белег, третото

предупреждение, че: още един гард е загинал, че вече сме по-близо до мига, в който ще бъдем

заловени и убити от могадорианците. Тя реагира така, сякаш белегът не съществува. Сякаш не

означаваше това, което и двете знаехме, че означава. Щом чу новината за Джон, тя само извъртя

очи и ми каза да престана да вярвам в измислици и фантазии.

En el nombre del Padre, у del Hijo, у del Espiritu Santo. Amen 4 — приключва молитвата и

всички започват да се кръстят, включително и моя милост, за да запазя благоприличие —

челото, пъпа, лявото рамо, дясното рамо.

Спях и сънувах как тичам надолу по някаква планина, разперила ръце, сякаш ще полетя,

когато се събудих от болката и сиянието на третия белег, който сключваше обръч около глезена

ми. Светлината беше събудила няколко от момичетата в стаята, но за щастие не и дежурната

сестра. Момичетата помислиха, че държа фенерче и списание под завивката и така нарушавам

правилата за вечерния час. Елена от съседното легло, тихо шестнайсетгодишно момиче с

лъскава черна коса, която често пъха в устата си, докато говори, хвърли възглавница срещу мен.

Плътта около белега ми беше започнала да набъбва и болката беше толкова силна, че захапах

края на одеялото, за да не извикам. Но не можех да сдържа сълзите си, защото някъде по този

свят номер три беше изгубил или изгубила живота си. Бяхме останали шестима.

Тази вечер се изнизвам от нефа заедно с останалите момичета и всички тръгваме към

спалните помещения със скърцащите единични легла, разположени на равно разстояние едно от

друго. В главата ми зрее план. Като компенсация за твърдите легла и студения бетонен под

спалното бельо е меко, а одеялата тежки и това е единственият лукс, който ни е позволен.

Леглото ми се намира в дъното на стаята, в ъгъла. То е най-отдалечено от вратата, което го

прави и едно от най-желаните; там е най-тихо и спокойно. Доста време ми отне да се докопам

до него, придвижвах се с по едно легло след напускането на всяко момиче.

Когато всички вече сме по леглата си, гасят лампите. Лежа по гръб, забила поглед в бледия

нащърбен контур на високия таван. От време на време тишината се нарушава от шепот,

последван веднага от шъткането на дежурната сестра към провинилите се. Държа очите си

отворени, чакам с нетърпение всички да заспят. След половин час шепотът постепенно затихва,

изместен от спокойните звуци на съня, но все още не смея да рискувам. Твърде рано е. Минават

още петнайсет минути, продължава да е все така тихо. Вече не издържам.

Затаявам дъх, бавно прехвърлям крака през ръба на леглото, заслушана в ритмичното дишане

на Елена до мен. Стъпалата ми докосват ледения под и веднага измръзват. Ставам бавно, не

искам леглото ми да започне да скърца, после прекосявам стаята на пръсти, без да бързам,

внимавам да не се ударя в някое легло. Стигам до отворената врата и се втурвам през коридора

към компютърната стая. Издърпвам стола и включвам компютъра.

Не ме свърта на едно място, докато чакам компютърът да загрее, и надничам в коридора да

видя дали някой не ме е проследил. Най-после мога да изпиша уебадреса и екранът побелява,

после в центъра на страницата се появяват контурите на две снимки, заобиколени от текст.

Водещото заглавие е с удебелени черни букви, твърде размазани, за да се четат. Сега пък две

снимки — чудя се какво ли се е променило от предишния ми опит да проверя. И ето, най-накрая

всичко застава на фокус:

МЕЖДУНАРОДНИ ТЕРОРИСТИ?

Джон Смит с квадратната си челюст, раздърпана тъмноруса коса и сини очи изпълва лявата

страна на екрана, докато баща му — или по-вероятно сепанът му — Анри, заема дясната

половина. Това обаче не е снимка, а черно-бяла скица, изпълнена с молив от художник.

Пропускам подробностите, които вече знам — разрушеното училище, петте смъртни случая,

внезапното им изчезване — и стигам до горещата новина, която тече в момента:

В странен обрат на събитията следователите от ФБР днес откриха предполагаеми

инструменти на професионален фалшификатор. Средства, които обикновено се използват за

изработване на документи, бяха намерени в къщата, наета от Анри и Джон Смит в Парадайс,

щата Охайо, по-точно в кухина под дъските в спалнята. Това кара водещите следствието да

предполагат евентуални връзки с тероризма. Създавайки истински хаос сред населението на

Парадайс, Анри и Джон Смит вече се разглеждат като заплаха за националната сигурност, като

бегълци от закона и следователите търсят всякаква информация, която да доведе до тяхното

местонахождение.

Превъртам обратно към лицето на Джон и щом вторачвам поглед в очите му, ръцете ми

започват да треперят. Очите му — дори на тази скица, в тях има нещо познато. Откъде другаде

можех да ги познавам, ако не от едногодишното пътуване, довело ни тук? Вече никой не може

да ме убеди, че той не е един от останалите шестима гардове, които са все още живи в този чужд

свят.

Облягам се назад и издухвам бретона от очите си, иска ми се аз самата да можех да тръгна да

търся Джон. Разбира се, Анри и Джон Смит са способни да се измъкнат от полицията, та нали

вече единайсет години се укриват, точно както ние с Аделина. Но как изобщо мога да се

надявам, че точно аз ще го открия, когато всички са по петите му? Може ли изобщо някой от

нас да се надява, че някога ще се съберем?

Очите на могадорианците са навсякъде. Нямам представа как е бил открит номер едно или

номер три. Мисля обаче, че могадорианците са локализирали номер четири по негово или нейно

съобщение в един блог. Бях открила това съобщение и цели петнайсет минути седях и мислих

как да отговоря най-добре без да се издам. Само по себе си неясно, посланието беше прекалено

очевидно за онези от нас, които го търсеха: Деветима, сега вече осмина. Останалите, там ли

сте? Съобщението беше поствано от акаунт на името на Две. Пръстите ми докоснаха

клавиатурата и написах бърз отговор и тъкмо да натисна бутона за изпращане, когато

страницата се обнови — някой друг беше отговорил първи.

Ние сме тук — пишеше там.

Зяпнах втрещена. Тези две кратки послания ме изпълниха с надежда, но точно когато

пръстите ми вече бяха изписали друг отговор, около глезените ми се появи ярко сияние и

цвърчене от горяща плът достигна слуха ми. То бе последвано мигновено от разкъсваща болка,

толкова силна, че паднах на пода и се заизвивах в агония. Крещях с все сили името на Аделина и

държах ръцете си около глезена, за да не го види някой. Когато Аделина пристигна и разбра

какво се е случило, посочих й екрана, но той беше празен — и двете съобщения бяха изтрити.

Извръщам поглед от познатите очи на Джон Смит върху монитора. До компютъра се намира

малко цвете, напълно забравено от всички. То е увехнало и унило, смалило се е наполовина, а

трошливите краища на листата му са обагрени в кафяво. Няколко цветчета са окапали и сега

лежат сухи и набръчкани върху бюрото около саксията. Цветето все още не е мъртво, но скоро и

това ще стане. Навеждам се и го обгръщам с длани, приближавам лицето си достатъчно, за да

могат устните ми да докосват краищата на листата му, и издухвам горещ въздух върху него.

Студенина плъзва по гръбнака ми й в отговор на това животът избухва с нова сила в малкото

цвете. То се изправя бързо и свеж зелен цвят превзема листата и стеблото му, разцъфват нови

цветчета, отначало бледи, после се обагрят в ярколилаво. Дяволита усмивка огрява лицето ми и

няма как да не си помисля как биха реагирали сестрите, ако можеха да видят подобно нещо. Но

никога не бих им позволила. Все още не съм готова. Може би скоро, но все още не.

Изключвам компютъра и бързо се връщам в леглото, а мислите за Джон Смит, който се

намира някъде там в неизвестното, препускат в главата ми.

Бъди жив и здрав и продължавай да се криеш — мисля си. — Ние с теб ще се намерим някой

ден.

Глава 3

Тих шепот достига до мен. Гласът е студен. Не мога да помръдна, но слушам внимателно.

Вече не спя, но не съм и напълно буден. Целият съм вцепенен и когато шепотът се засилва,

очите ми шарят из непрогледния мрак на мотелската стая. Целият се наелектризирам, щом над

леглото се появява видението, и това ми напомня времето, когато първият ми завет — лумен,

озари дланите ми в Парадайс, Охайо. Времето, когато Анри още беше тук, все още жив. Но Анри

вече го няма. Той няма да се върне. Дори в състоянието, в което се намирам в момента, не мога

да избягам от тази реалност.

Изцяло прониквам във видението над мен, с активираните си ръце осветявам мрака в него,

но сиянието е погълнато от сенките. Всичко замира. Вдигам ръце пред мен, но не докосвам

нищо, краката ми са отлепени от земята, нося се в огромна празнота.

Нов шепот на език, който не разпознавам, но някак си разбирам. Думите изскачат тревожно.

Мракът избледнява и светът, в който се намирам, посивява, после преминава в ослепителна

белота и примижавам, за да мога да виждам. Пред мен се носи мъгла, която постепенно се

разсейва, и виждам огромна стая, чиито стени са опасани със свещници.

— Аз… аз не знам какво се обърка — казва някакъв глас, очевидно разтревожен.

Стаята е дълга и широка, с размерите на футболно игрище. Остра миризма на сяра изгаря

ноздрите ми, насълзява очите ми. Въздухът е горещ и зловонен. В този момент ги виждам в

другия край на стаята — две фигури, забулени в сенки, едната по-едра от другата, заплашителни

дори и от разстояние.

— Измъкнаха се. Някак си се измъкнаха. Не знам как…

Придвижвам се напред. Обзема ме някакво спокойствие, като онова, което понякога се

появява в сънищата, когато си даваш сметка, че спиш и всъщност нищо не може да те нарани.

Стъпка по стъпка се приближавам към растящите сенки.

— Всички, всички са избити. Заедно с три пикена и два краула — казва по-дребният и

нервно размахва ръце, застанал до по-едрия мъж.

— Бяха ни в ръцете. Тъкмо щяхме… — надига се гласът, но другият го прекъсва. Той

оглежда внимателно въздуха, за да види онова, което вече е надушил. Спирам, не помръдвам,

сдържам дъха си. В този миг той ме открива. По гръбнака ми полазват тръпки.

— Джон — казва някой, гласът му отеква някъде отдалече.

По-едрият се доближава. Надвисва над мен, висок е над шест метра, мускулест, с изсечена

като скала челюст. Косата му не е дълга като на другите, а късо подстригана. Кожата му е

светлокафява. Той приближава бавно, погледите ни са вперени един в друг. Девет метра, после

седем. Спира на три метра от мен. Амулетът ми натежава, верижката се впива във врата ми.

Около гърлото му, като якичка, забелязвам грозен морав белег.

— Очаквах те — казва той с равен и спокоен глас.

Повдига дясната си ръка, измъква меч от ножницата на гърба си. Мечът веднага оживява, но

без да губи формата си, докато металът почти се втечнява. Болка пронизва рамото ми на

мястото на раната от камата на воина по време на битката в Охайо, сякаш отново и отново ме

промушват. Падам на колене.

— Доста време мина — казва той.

— Не знам за какво говориш — отвръщам на език, на който никога преди не съм говорил.

Искам да се махна незабавно, където и да е това място. Опитвам да се изправя, но сякаш

ненадейно съм се сраснал с пода.

— Наистина ли? — пита той.

— Джон — чувам отново някъде отстрани.

Могадорианецът явно не забелязва и нещо във втренчения му поглед приковава моя. Не мога

да го отместя.

— Не трябва да съм тук — казвам.

Гласът ми звучи безсилно. Всичко избледнява, докато накрая оставаме само двамата и нищо

друго.

— Мога да те накарам да изчезнеш, щом това искаш — отвръща той и изсича с меча

осморка, оставяйки да виси във въздуха рязка бяла черта по пътя на острието.

Веднага след това ме напада с високо вдигнат меч, който сякаш ще се разцепи от огромната

си мощ. Размахва оръжието, то се спуска надолу като куршум, насочен към гърлото ми, знам, че

не мога да направя нищо, за да попреча на удара да ме обезглави.

— Джон! — изкрещява отново гласът.

Отварям бързо очи. Две ръце са ме сграбчили здраво за раменете. Целият съм плувнал в пот,

не ми достига въздух. Първо се фокусирам върху Сам, който се е надвесил над мен, после

впервам поглед в ярките бадемови очи на Шест, които понякога изглеждат сини, понякога

зелени. Коленичила е до мен, уморена и отпаднала, сякаш току-що съм я събудил, което навярно

е точно така.

— Какво става? — пита Сам.

Клатя глава и оставям видението да изчезне, оглеждам внимателно обстановката около себе

си. Стаята е тъмна, със спуснати пердета, лежа върху същото легло, върху което прекарах

последните десетина дни, възстановявайки се от раните, получени в битката. Шест се оправяше

заедно с мен и нито тя, нито аз сме напускали мястото, откакто пристигнахме. Разчитаме на

Сам да ходи за храна и други неща. Запусната мотелска стая с две легла персон и половина,

встрани от главната улица в Тръксвил, Северна Каролина. За да наеме стаята, Сам използва една

от седемнайсетте шофьорски книжки, които Анри изработи за мен, преди да го убият. За наш

късмет старецът на рецепцията беше погълнат от телевизора и не обърна внимание на снимката.

Разположен в северозападния край на щата, мотелът е на петнайсет минути с кола както от

Вирджиния, така и от Тенеси. Избрахме го, защото това беше най-далечната точка, до която

можахме да се доберем предвид колко сериозни бяха раните ни. Но те бавно заздравяваха и

силите ни най-накрая се възвръщаха.

— Говореше на чужд език, който никога не съм чувал — каза Сам. — Май си го измисли,

човече.

— Не, говореше на могадориански — поправя го Шест. — И дори малко на лориенски.

— Наистина? — питам. — Откачена работа.

Шест отива до прозореца и затваря пердетата откъм дясната им страна.

— Какво сънува?

Клатя глава.

— Не съм много сигурен. Хем сънувах, хем не сънувах, нали знаете какво е. Май бяха

видения, видения за тях. Тъкмо щяхме да се бием, но аз бях, не знам, твърде слаб ли, объркан ли

или нещо такова — поглеждам Сам, който се мръщи и гледа към телевизора. — Какво има?

— Лоша новина — въздиша той и клати глава.

— Каква? — сядам и разтривам очи, за да прогоня съня.

Сам сочи с глава към предната част на стаята и аз се обръщам към светлината от телевизора.

Лицето ми заема цялата лява половина от екрана, докато скицата с образа на Анри е вдясно.

Рисунката изобщо не прилича на него — лицето му е остро и изпито, чак мършаво, така той

изглежда с двайсет години по-стар, отколкото е. В смисъл — беше.

— Сякаш беше малко да те наричат терорист и заплаха за националната сигурност —

отбелязва Сам. — Сега предлагат и награда.

— За мен? — питам.

— За теб и Анри. Сто хиляди долара за информация, която може да доведе до залавянето ви

с Анри, и двеста и петдесет хиляди долара, ако някой заведе един от вас при тях — обяснява

Сам.

— Цял живот бягам — казвам, разтривайки очи. — Какво му е различното сега?

— Е, аз не съм бягал, но предлагат награда и за мен — продължава Сам. — Някакви си

жалки двайсет и пет хиляди, представяте ли си?! А не знам колко добър съм като беглец. Никога

преди не съм го правил.

Внимателно се примъквам към горния край на леглото, все още съм леко схванат. Сам сяда

на другото легло и обхваща с длани главата си.

— Но ти си с нас, Сам. Ти ни подкрепяш — казвам.

— Не се тревожа — отвръща той със забит надолу нос.

Сам може и да не е разтревожен, но аз съм. Хапя бузите си отвътре, мисля си как, без Анри,

ще го опазя, как ще опазя себе си и Шест живи. Поглеждам към Сам, който е толкова стресиран,

че дупчи с пръст черната си тениска с логото на НАСА.

— Чуй ме, Сам. Иска ми се Анри да беше тук. Дори представа си нямаш колко много ми се

иска той да е тук заради куп причини. Той не само ме пазеше, когато бягахме от щат на щат, но

знаеше всичко за Лориен и за семейството ми, притежаваше невероятно спокойствие, което

толкова дълго ни предпазваше от беди. Не знам дали изобщо някога ще мога да правя това,

което той правеше, за да опазя живота ни. Сигурен съм, че ако днес беше жив, нямаше да

позволи да дойдеш с нас. Никога не би те подложил на подобна опасност. Но чуй ме, ти си тук и

това е факт, и ти обещавам, че няма да позволя да ти се случи нещо.

— Аз искам да съм тук. Това е най-якото нещо, което ми се е случвало — казва Сам, млъква

и ме поглежда в очите. — Освен това ти си най-добрият ми приятел, а аз никога не съм имал

най-добър приятел.

— Нито пък аз — отговарям му.

— Още малко и ще се прегърнете — казва Шест и ние със Сам се засмиваме.

Лицето ми още е върху екрана. Снимката, която показват по телевизията, е същата, която

Сара ми направи в най-първия ми учебен ден, деня, в който се запознах с нея, и там изглеждам

някак си странно притеснен. Дясната страна на екрана сега е запълнена с по-малки снимки на

петимата души, в чието убийство сме обвинени — трима учители, треньора по баскетбол и

училищния портиер. Образът изведнъж се сменя отново, за да се видят снимки на разрушеното

училище, а то наистина е разрушено — цялата му дясна половина е купчина отломки. Следват

няколко интервюта с жители на Парадайс, последното е с майката на Сам. Показват я на екрана

как плаче, гледа право в камерата и отчаяно моли „похитителите“: „Умолявам ви, умолявам ви,

върнете невредимо детето ми“. Щом Сам вижда интервюто, със сигурност мога да кажа, че

нещо в него се преобръща.

Следват сцени от погребенията и бденията със свещи от миналата седмица. Лицето на Сара

се мярка върху екрана, държи свещ, а по страните й се стичат сълзи. В гърлото ми засяда буца.

Бих дал всичко само да набера номера й, да чуя гласа й. Направо се побърквам, като си

представя какво преживява. Записът, на който се вижда как бягаме от горящата къща на Марк —

с което всъщност започна цялата тази история, — е навсякъде из интернет. И докато ме

обвиняваха, че съм подпалил и този пожар, Марк не спираше да уверява как аз нямам нищо

общо с него. А ако ме беше използвал като изкупителна жертва, това напълно щеше да го

оневини.

Когато напуснахме Охайо, разрушаването на училището първоначално беше приписвано на

торнадо, развихрило се извън сезона. Но спасителните екипи разровили останките и не след

дълго открили петте трупа, които лежали на еднакво разстояние един от друг, без драскотина по

тях, в стая, незасегната от битката. Аутопсиите показали, че те са починали от естествена смърт,

без никакви следи от опиати или травми. Кой знае какво се е случило в действителност. Когато

един от репортерите чул историята как съм скочил от прозореца на директорския кабинет и съм

избягал от училището и как двамата с Анри не можем да бъдем открити никъде, пусна

материал, в който ни обвиняваше за всичко. Останалите не закъсняха да го последват. А когато в

къщата бяха открити фалшификаторските инструменти на Анри, както и няколко фалшиви

документа, общественият гняв и възмущение се вдигнаха до небесата.

— Трябва да бъдем много предпазливи — казва Шест, която е седнала до стената.

— По-предпазливи от това да се крием в долнопробна мотелска стая със спуснати пердета?

— питам аз.

Шест отива обратно до прозореца, дръпва едното от пердетата и надзърта навън. Сноп

слънчеви лъчи пада върху пода.

— Слънцето ще залезе след три часа. Да тръгнем веднага щом се стъмни.

— Слава Богу! — казва Сам. — Тази нощ се очаква метеоритен дъжд и ако караме на юг,

можем да го видим. Да не говорим, че ако трябва да прекарам още някоя минута в тази скапана

стая, ще откача.

— Сам, ти си беше откачен от мига, в който те срещнах — шегувам се аз.

Той ме замерва с възглавница, която отклонявам, без дори да вдигна ръка. Преобръщам я на

няколко пъти във въздуха посредством телекинезата, след това я запращам като ракета срещу

телевизора и той спира да работи.

Знам, че Шест е права. Не бива да се задържаме никъде — но съм напълно отчаян. Изобщо

не му се вижда краят, няма място, където да сме в безопасност. В края на леглото лежи и топли

краката ми Бърни Косар, който след Охайо почти не се отделя от мен. Кучето отваря очи,

прозява се и се протяга. Поглежда нагоре към мен и по телепатия разбирам, че и той се чувства

по-добре. Повечето от малките струпеи, които покриваха тялото му, са изчезнали, а по-големите

заздравяват добре. Върху счупения си преден крак носи импровизирана шина и ще куца още

няколко седмици, но вече почти прилича на добрия стар Бърни. Маха леко с опашка и слага

лапи върху крака ми. Протягам се, издърпвам го в скута си и го чеша по коремчето.

— Ти какво мислиш, приятел? Готов ли си да напуснеш тази дупка?

Бърни Косар тупа с опашка по леглото.

— И така, накъде, приятели мои? — питам.

— Не знам — отговаря Шест. — За предпочитане някъде, където е топло, за да изкараме

зимата, нали ще сме на път. Вече не издържам с този сняг. А най̀ не издържам, че не знам къде

са останалите.

— Засега сме само ние тримата. Номер четири плюс Шест, плюс Сам.

— Обожавам алгебрата — обажда се Сам. — Сам е равен на хикс. Променливата величина

хикс.

— Ти си хахо, пич — казвам.

Шест влиза в банята и миг по-късно се появява с пълна шепа тоалетни принадлежности.

— Ако изобщо има нещо утешително в случилото се, то е, дето поне сега останалите гардове

знаят, че Джон не само е оцелял при първата си битка, но и я е спечелил. Това може да им

вдъхне надежда. Сега важното е да открием останалите. И междувременно да тренираме заедно.

— На всяка цена — казвам и поглеждам към Сам. — Не е прекалено късно да се върнеш и да

оправиш нещата, Сам. Може да измислиш някаква история за нас. Кажи им, че сме те отвлекли

и сме те държали против волята ти и че си избягал при първа възможност. Ще те имат за герой.

Момичетата ще тичат подир теб.

Сам хапе долната си устна и клати глава в несъгласие.

— Не желая да съм герой. А момичетата и без това си тичат подир мен.

Двамата с Шест въртим очи, но виждам, че тя се изчервява. Или може би си въобразявам.

— Говоря сериозно — казва той. — Няма да си тръгна.

Свивам рамене.

— Да считаме това за уредено. Сам е равен на хикс в уравнението.

Сам гледа Шест как отива към малкия си сак до телевизора и върху лицето му е изписано

колко много я харесва. Облечена е с черни памучни шорти и бял потник, а косата й е изтеглена

назад. Няколко кичура падат свободно около лицето й. Морав белег се откроява върху лявото й

бедро отпред, следите от шевовете около него са нежно розови, все още покрити с коричка. Тя

не само си заши сама раната, но си извади и конците. Щом Шест вдигне глава, Сам срамежливо

отмества поглед. Очевидно има друга причина Сам да иска да остане с нас.

Шест се навежда, бърка в сака и изважда сгъната карта. Разгъва я в долния край на леглото.

Тя сочи Тръксвил.

— Точно тук сме ние. А тук — продължава да мести пръста си от Северна Каролина към

червена звездичка, направена с мастило, близо до центъра на Западна Вирджиния — се намира

пещерата на могадорианците, тази, за която аз знам.

Поглеждам къде сочи. Дори и на картата е очевидно, че мястото е крайно изолирано; на

разстояние от осем километра няма никакъв главен път, а на десет — никакъв град.

— Как научи къде е пещерата?

— Това е дълга история — отговаря тя. — По-добре да я оставим за пътуването.

Пръстът й тръгва по нов маршрут на картата, на югозапад от Западна Вирджиния, пресича

Тенеси и се установява върху една точка в Арканзас, близо до река Мисисипи.

— Какво има там? — питам я.

Издува бузи, изпуска дълбока въздишка, явно си спомня нещо, което се е случило. Когато

мисли съсредоточено, лицето й придобива особено изражение.

— Там беше сандъкът ми — казва тя. — И някои неща, които Катарина донесе от Лориен.

Скрихме ги точно там.

— Какво искаш да кажеш с това беше?

Тя тръсва глава.

— Не е ли вече там?

— Не, те бяха по петите ни и не можехме да рискуваме да ни го отнемат. С нас нямаше да е

в безопасност и го скрихме заедно с нещата на Катарина в Арканзас, после изчезнахме

възможно най-бързо, смятахме, че ще успеем да вземем преднина…

Тя замълча.

— Настигнаха ви, така ли? — питам я, защото знам, че нейният сепан Катарина е мъртва от

три години.

Тя въздиша.

— Това е още една история, която е най-добре да оставим за из път.

Отнема ми няколко минути да напъхам дрехите си в сака и тогава се сещам, че последния

път Сара бе събрала багажа ми в него. Оттогава бяха изминали само десетина дни, но имах

усещането, че е било поне преди година и половина. Чудя се дали полицията я е разпитвала,

дали са я сочили с пръст в училище. Къде ли ще ходи на училище сега, след като сградата е

разрушена? Сигурен съм, че ще може да се справи сама, но въпреки това няма да й е лесно,

особено след като няма представа нито къде се намирам, нито дали съм добре. Иска ми се да

можех да се свържа с нея, без да излагам и двама ни на опасност.

Сам включва телевизора по старомодния начин — с дистанционното — и гледа новините, а

Шест става невидима и отива да провери пикапа. Сигурно майката на Сам е установила, че

колата им я няма, и е много вероятно полицията да я издирва. Преди няколко дни Сам открадна

преден номер от друг пикап. Това може да ни помогне, докато стигнем до целта.

Приключвам с опаковането на багажа и слагам сака до вратата. Сам се усмихва, когато

снимката му изскача върху екрана на телевизора — въртят същите новини, ясно ми е, че се кефи

на късчетата лична слава дори с риска да бъде считан за беглец. После отново показват моята

снимка, което означава, че дават и тази на Анри. Мъчително е да го гледам, макар изобщо да не

си прилича на скицата. Не му е времето да се чувствам виновен или нещастен, но толкова много

ми липсва. Умря заради мен.

След петнайсет минути се появява Шест с бял найлонов плик.

Вдига го високо и го разклаща към нас.

— Купих ви нещо, момчета.

— Охо, какво? — питам.

Тя бърка в плика и вади машинка за подстригване.

— Мисля, че е време за подстрижка.

— О, моля ти се, главата ми е малка, ще приличам на костенурка — протестира Сам.

Засмивам се и се опитвам да си го представя без рошавата му коса. Вратът му е дълъг и

тънък и май има право.

— Ще движиш инкогнито — отговаря му Шест.

— Ама не искам да съм инкогнито, аз съм променливата величина хикс.

— Спри да се правиш на мекотело — казва Шест.

Той се мръщи. Опитвам се да го давам бодро и оптимистично.

— Така е, Сам — казвам и си свалям ризата.

Шест влиза след мен в банята, разкъсва опаковката на машинката, а аз се навеждам над

ваната. Пръстите й са леко студени и по гръбнака ми полазват тръпки. Иска ми се Сара да е

тази, която да ме държи здраво за рамото, докато ме префасонира. Сам ни гледа от прага на

вратата и въздиша шумно, иска да разберем, че хич не одобрява тази работа.

Шест приключва, аз забърсвам с кърпа падналите косми, после се изправям и се поглеждам в

огледалото. Главата ми е по-светла от останалата част на лицето, но само защото никога не е

виждала слънце. Мисля, че няколко дни във Флорида Кийс, където двамата с Анри живеехме

преди Охайо, биха оправили проблема за нула време.

— Ето виж, Джон така изглежда като печен мъжага, а аз ще приличам на лайно — хленчи

Сам.

— Аз съм си печен мъжага, Сам — отговарям.

Докато Шест почиства машинката, той ми се пули невярващо.

— Долу! — заповядва тя.

Сам се подчинява, спуска се на колене и се навежда над ваната. Когато тя приключва, той се

изправя и ме поглежда умоляващо.

— Много ли е зле?

— Изглеждаш добре, приятелю — казвам. — Приличаш на беглец.

Сам разтърква главата си няколко пъти и накрая се поглежда в огледалото. Дърпа се ужасен.

— О, приличам на извънземно! — възкликва с престорено отвращение, след това ме

поглежда през рамо и се извинява непохватно. — Нищо лично.

Шест събира всичките косми от ваната и ги хвърля в тоалетната, после пуска водата, като

внимава да не останат никакви следи. Навива шнура на машинката акуратно и стегнато и я пъха

в калъфа.

— Добре е нещата да се правят навреме — казва тя.

Пристягаме саковете с ремъци към гърба й, тя ги хваща с двете си ръце, после става

невидима и саковете също изчезват. Втурва се през вратата и отива да ги занесе до колата, без

някой да може да я забележи. Докато я няма, бъркам вдясно в дъното на дрешника, махам

няколко хавлиени кърпи и измъквам лориенския сандък.

— Ще отвориш ли някога това нещо? — пита ме Сам.

Откакто му казах за него, непрекъснато се вълнува какво ли има вътре.

— Да, разбира се — отговарям. — Веднага щом се почувствам в безопасност.

Мотелската врата се отваря, после се затваря. Шест се материализира отново и поглежда към

сандъка.

— Не мога да направя теб и Сам невидими заедно със сандъка. Само каквото държа в ръцете

си. Първо ще занеса сандъка в колата.

— Не, всичко е окей. Вземи Сам с тебе, аз ще ви следвам.

— Но това е тъпо, Джон. Как така ще ни следваш?

Слагам си шапката и якето, дърпам ципа, вдигам качулката над главата си, оставям да се

вижда само лицето ми.

— Няма проблем. И аз имам силно развит слух като теб — казвам.

Тя ме поглежда скептично и клати глава. Хващам каишката на Бърни Косар и я закопчавам

за нашийника.

— Само докато стигнем до колата — обяснявам му, защото той мрази да го водят на каишка.

После размислям и се навеждам да го взема, тъй като кракът му все още не е оздравял напълно,

но той ми предава, че предпочита да върви сам.

— Аз съм готов, дайте знак и тръгваме — казвам.

— Добре, хайде — казва Шест.

Сам й подава ръката си малко прекалено въодушевено. Сдържам смеха си.

— Какво има? — пита той.

Клатя глава.

— Нищо, ще се старая да вървя след вас, но не избързвайте много.

— Просто се изкашляй, ако не можеш да ни следваш, и аз ще спра. Колата е на няколко

минути оттук, зад изоставения хамбар. Няма начин да я пропуснеш — обяснява Шест.

Вратата се отваря и Сам и Шест изчезват.

— Сега е наш ред, Бърни Косар. Само ти и аз.

Той припка след мен с изплезен език. Като изключим бързите разходки до малкия затревен

участък зад мотела за облекчаване на естествените му нужди, Бърни Косар също беше в клетка

като всички нас.

Нощният въздух е хладен и свеж, напоен с уханието на бор, и вятърът в лицето ми веднага

ме връща към живота. Вървя със затворени очи и се опитвам да усетя Шест, като „опипвам“

въздуха с ума си. Посредством телекинезата усещам пейзажа наоколо по същия начин, както

когато спрях летящия куршум в Атенс, улавяйки го още във въздуха. Усещам ги на няколко

стъпки пред мен, леко вдясно. Побутвам Шест и тя се стряска, дъхът й засяда в гърлото. След

три секунди тя ме блъска с рамо и за малко да падна. Смея се. Тя също.

— Хора, какво правите? — пита Сам, нашите закачки го дразнят. — Нали трябваше да сме

тихи, забравихте ли?

Стигаме до пикапа, паркиран зад паянтов стар хамбар, който сякаш всеки миг ще рухне.

Шест пуска ръката на Сам, той се качва в кабината и се намества по средата. Шест скача зад

кормилото, а аз се плъзгам до Сам с Бърни Косар в краката ми.

— Хей, пич, какво е станало с косата ти? — ръгам Сам.

— Млъквай!

Шест пали колата, аз се усмихвам, докато я изкарва на шосето, и пуска фаровете, щом

колелата докосват асфалта.

— Какво има? — пита Сам.

— Мислех си, че от нас четиримата трима са извънземни, двама са бегълци с терористични

връзки и никой от нас няма валидна шофьорска книжка. Нещо ми подсказва, че нещата може да

станат интересни.

Дори Шест не може да се сдържи и се усмихва.

Глава 4

— Бях на тринайсет, когато ни настигнаха — започва Шест.

Пресекли сме границата и навлизаме в Тенеси петнайсет минути след като сме напуснали

мотела в Тръксвил. Бях я помолил да ни разкаже как двете с Катарина са били заловени.

— Намирахме се в Западен Тексас, след като избягахме от Мексико заради глупава грешка.

И двете бяхме напълно зашеметени от някакво тъпо съобщение в интернет, написано от номер

Две, макар че по онова време не знаехме, че е написано от Две, и отговорихме. Чувствахме се

самотни в Мексико, живеехме в някакъв прашен град посред нищото и просто трябваше да

разберем дали наистина ставаше въпрос за гард.

Кимам, знам какво има предвид. И Анри беше видял съобщението в блога, докато се

намирахме в Колорадо. По същото време участвах в училищен конкурс по правопис и белегът се

появи, докато бях на сцената. Закараха ме в болницата и лекарят видя първия белег, както и

прясно обгорените места, стигащи до костта, от втория. Щом Анри пристигна, го обвиниха в

малтретиране на дете и това затвърди решението ни да напуснем щата и да приемем нови

самоличности, поредното ново начало.

— „Деветима, сега осмина. Останалите, там ли сте?“ — питам я.

— Да, точно това съобщение.

— Значи вие сте били тези, които отговориха — казвам аз.

Анри бе запазил съобщението от екрана, за да мога и аз да го видя. Като луд се зае да хаква

компютъра, за да изтрие текста, преди да е станала белята, но не бе достатъчно бърз. Двама бяха

убити. Веднага след това някой изтри съобщението. Предположихме, че са били

могадорианците.

— Катарина го направи, просто написа: „Ние сме тук“. Само след минута се появи белегът

— казва Шест, клатейки глава. — Беше глупаво от страна на Две да пуска това съобщение, след

като знаеше много добре, че тя е следващата. И досега не мога да разбера защо е рискувала.

— Ей, а знаете ли къде се е намирала? — пита Сам.

Поглеждам Шест.

— Ти знаеше ли? Анри мислеше, че е в Англия, но не беше съвсем сигурен.

— Нямам никаква представа. Знаехме само, че щом са се добрали до нея толкова бързо, няма

да им отнеме много време да стигнат и до нас.

— Но как изобщо разбрахте, че тя го е писала? — пита Сам.

Шест го поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не знам, вие дори не сте сигурни къде се е намирала, а как сте сигурни, че е била тя?

— Че кой друг би могъл да бъде?

— Ами, искам да кажа, гледам ви колко сте предпазливи двамата с Джон. Не мога да си

представя някой от вас да направи нещо толкова глупаво, ако знаехте, че сте следващите. Още

повече, като се има предвид всичко, което знаете за могадорианците. Смятам, че вие никога не

бихте пуснали нищо в интернет.

— Вярно е, Сам.

— Имам предвид, може би те вече са били заловили Две и са се опитвали да накарат някой

от вас да се разкрие, преди да я убият, което пък обяснява защо е била убита секунди след като

сте отговорили. Може да е било блъф. Или може би тя е знаела какво правят и се е самоубила, за

да ви предупреди да бягате или нещо такова. Това са просто догадки, нали така?

— Точно така — казвам аз. Всъщност — много добри догадки. Не бях се сетил. Чудя се дали

на Анри му е хрумнало.

Пътуваме, потънали в мълчание, и разсъждаваме върху това. Шест не превишава позволената

скорост и няколко коли ни задминават. Лампите по магистралата придават на хълмистите

възвишения в далечината призрачен вид.

— Може да е била уплашена и отчаяна — казвам. — Това може да я е накарало да извърши

нещо глупаво, като например лекомислено да пусне съобщение в интернет.

Сам повдига рамене.

— Просто ми се струва малко вероятно.

— Така е — отговарям. — Те обаче може да са убили сепана й и тя да е обезумяла от ужас.

Сигурно е била на дванайсет, най-много на тринайсет години. Представи си да си на тази

възраст и съвсем сам — казвам, преди да си дам сметка, че описвам точно ситуацията, в която е

била самата Шест. Тя ме поглежда, после отново извръща очи към пътя.

— Нито за миг не помислихме, че може да е номер — казва тя. — А има логика. По онова

време просто бяхме уплашени. А и глезенът ми се беше подпалил. Трудничко е да мислиш

нормално, когато имаш усещането, че режат крака ти с трион.

Кимам с разбиране.

— Но дори и след първоначалния страх изобщо не се сетихме да погледнем на нещата от

този ъгъл. Отговорихме на съобщението и това ги насочи по следите ни. Беше безумно от наша

страна. Може би си прав, Сам. Мога единствено да се надявам, че сме поумнели, онези от нас,

които сме останали.

Последното й изречение увисва във въздуха. Останали сме само шестима. Шестима от нас

срещу неизвестен брой от тях. И никаква представа как бихме могли да се намерим. Ние сме

единствената надежда. Сплотени сме силни. Силата на шестимата. При тази мисъл сърцето ми

започва да бие два пъти по-бързо от нормалното.

— Какво? — пита Шест.

— Останали сме шестима.

— Знам, и какво от това?

— Шестима от нас, може би някои от другите все още са със своите сепани, а може би не. Но

шестима да се борят срещу неизвестно колко могадорианци? Хиляда? Сто хиляди? Милион!

— Е, не забравяй и мен — казва Сам. — И Бърни Косар.

Кимвам.

— Съжалявам, Сам, прав си — осмина сме.

Изведнъж се сещам за още нещо.

— Шест, знаеш ли за втория кораб от Лориен?

— Освен нашия?

— Да, излетял е след него. Или поне аз така мисля. Натоварен с химери. Някъде към

петнайсет, както и трима сепани и май едно бебе. Имах видение за това, когато двамата с Анри

тренирахме, макар той да беше скептично настроен. Но дотук всичките ми видения се оказват

достоверни.

— Нямах никаква представа.

— Заминали са със стара ракета, нещо като совалка на НАСА. Нали се сещаш, задвижвана от

гориво, което оставя пушек след себе си.

— В такъв случай няма как да е успял да стигне дотук — казва Шест.

— Точно, и Анри каза същото.

— Химери? — пита Сам. — От същия вид като Бърни Косар?

Кимам утвърдително. Той се оживява.

— Навярно именно така Бърни е дошъл тук? Можеш ли да си представиш какво би

означавало, ако всички те са дошли тук, като се има предвид какви чудесии направи Бърни по

време на битката?!

— Би било страхотно — съгласявам се. — Но съм сигурен, че добрият стар Бърни беше в

нашия кораб.

Прокарвам ръка по гърба на Бърни Косар и напипвам сплъстените струпеи, които все още

покриват почти цялото му тяло. Сам въздиша, обляга се назад и по лицето му се изписва

облекчение, навярно си представя армия от химери, които ни се притичват на помощ в

последната минута, за да разгромим могадорианците. Шест поглежда в огледалото за обратно

виждане и фаровете от колата зад нас осветяват ивица от лицето й. Тя обръща очи отново към

пътя със същия замислен поглед, какъвто Анри винаги имаше, когато караше кола.

— Могадорианците… — започва тихо Шест, преглъщайки, и ние със Сам насочваме

вниманието си към нея. — Хванаха ни ден след като отговорихме на съобщението на Две, бяхме

в един безлюден град в Западен Тексас. Катарина беше карала петнайсет часа без прекъсване от

Мексико, ставаше късно и бяхме изтощени, и двете не бяхме спали. Спряхме в мотел встрани от

магистралата, почти като онзи, дето го напуснахме. Намираше се в градче, което изглеждаше

сякаш извадено от някакъв стар уестърн, пълно с каубои и собственици на говеда. Пред някои от

сградите дори имаше стълбове, на които да можеш да си вържеш коня. Беше доста странно

място, но пристигахме от прашен град в Мексико и трябваше да спрем някъде.

Замлъква, когато ни задминава кола. Проследява я с поглед, проверява спидометъра, след

което продължава да следи пътя.

— Отидохме да хапнем нещо в някакъв крайпътен ресторант. Бяхме преполовили храната,

когато влезе един мъж и седна. Беше облечен с бяла риза и вратовръзка, но вратовръзката му

беше от онези, каубойските, а и дрехите му изглеждаха демоде. Не му обърнахме внимание,

макар да забелязах, че останалите хора в ресторанта го зяпат, но те зяпаха и нас. По някое време

той се обърна и се загледа в нас, но тъй като всички останали правеха същото, не направих

връзката. По онова време бях едва на тринайсет години и ми беше трудно да мисля за други

неща, освен за сън и храна. Така че приключихме с яденето и се върнахме в стаята си. Катарина

се пъхна под душа и когато излезе, увита в хавлия, на вратата се почука. Спогледахме се. Тя

попита кой е и мъжът вън отговори, че е управителят на мотела, носел ни чисти кърпи и лед. Без

да се замислям, отидох да отворя вратата.

— О, не — казва Сам.

Шест кимва утвърдително.

— Беше мъжът от ресторанта с каубойската вратовръзка. Влезе направо в стаята и затвори

вратата. Аз не криех амулета си, виждаше се целият. Той веднага разбра коя съм, а и ние с

Катарина веднага разбрахме кой е той. С плавно движение измъкна нож от колана на

панталоните си и го завъртя към главата ми. Беше бърз и нямах време да реагирам. Все още

нямах завети, нямах никаква защита. Бях мъртва. Ала тогава се случи най-странното нещо.

Когато ножът се заби в черепа ми, неговият череп се разцепи на две. Не чувствах нищо. По-

късно научих, че те изобщо нямат представа как действа заклинанието, че той не може да ме

убие, докато номерата от едно до пет не са мъртви. Могадорианецът се свлече на пода и се

превърна в прах.

— Страхотно! — казва Сам.

— Чакай — прекъсвам го аз. — От това, което съм виждал, знам, че доста лесно може да

разпознаеш могадорианците. Кожата им е толкова бяла, изглежда като избелена. И зъбите им, и

очите им…

Млъквам.

— Как не сте разбрали още в ресторанта? Защо го пуснахте в стаята?

— Почти сигурна съм, че само разузнавачите и воините им изглеждат по този начин.

Всъщност те са могадорианският вариант на военни. Поне така ми беше казвала Катарина.

Останалите изглеждат съвсем като нормални хора, като нас. Този от ресторанта приличаше на

счетоводител, носеше очила с телени рамки, черни панталони и бяла риза с къс ръкав и онази

вратовръзка. Дори имаше доста тъпи мустаци. Спомням си, че кожата му беше светлокафява.

Нямахме никаква представа, че са по следите ни.

— Много успокоително — казвам саркастично.

Представям си отново картината как ножът се забива в черепа на Шест, убивайки

могадорианеца вместо нея. Ако някой от тях сега пробва същото с нож срещу мен, ще бъда убит.

Прогонвам тази мисъл от главата си и я питам:

— Мислиш ли, че още са в Парадайс?

Тя не казва нищо в продължение на минута и когато най-сетне проговаря, ми се иска да не го

прави.

— Мисля, че е възможно.

— В такъв случай Сара се намира в опасност?

— Всички са в опасност, Джон. Всички, които познаваме в Парадайс; всички, които не

познаваме в Парадайс.

Вероятно цял Парадайс е под наблюдение, знам, че е опасно да се приближаваш до него на

по-малко от осемдесет километра. Или да се обаждаш по телефона. Или дори да изпратиш

писмо. Така те ще разберат, че Сара ме привлича, че двамата имаме връзка.

— Както и да е — казва Сам, явно иска да се върнем към историята. — Могадорианският

счетоводител пада на земята и умира. Какво стана после?

— Катарина ми подхвърли сандъка, грабна куфара ни и двете изхвърчахме от мотелската

стая, Катарина както си беше по хавлия. Колата беше отключена и скочихме вътре. Друг

могадорианец се показа зад хотела, готов да ни нападне. Кат беше толкова объркана, че не

можеше да намери ключовете. Все пак заключи вратите на колата и вдигна стъклата на

прозорците. Но онзи не си губеше времето, заби юмрук през стъклото на прозореца откъм

пасажерската седалка и ме сграбчи за блузата. Катарина пищеше и някакви мъже, които

минаваха наблизо, се включиха в екшъна… От ресторанта наизлизаха други да видят какво

става. Могадорианецът нямаше друг избор, освен да ме пусне и да се изправи срещу мъжете…

„Ключовете са в мотелската стая!“ — изкрещя Катарина. Изскочих от колата и на бегом се

върнах за ключовете. Само благодарение на онези мъже в Тексас успяхме да се измъкнем

тогава, те ни спасиха живота. Когато излязох от мотелската стая с ключовете, единият от

тексасците беше насочил пистолет към могадорианеца… Нямахме представа какво се е случило

след това, защото Катарина даде газ и повече не погледахме назад. Няколко седмици по-късно

скрихме сандъка точно преди да ни заловят окончателно.

— Сандъците на първите трима не са ли вече в тях? — пита Сам.

— Сигурно, но за какво са им? Когато умрем, сандъкът на секундата се отключва сам и

всичко вътре става безполезно — казва тя и аз кимам, защото поне това знам от разговорите ни

с Анри.

— Не само че предметите стават безполезни — обяснявам аз, — но напълно се разпадат,

досущ както могадорианците, когато ги убиеш.

— Страхотно! — казва Сам.

Изведнъж се сещам за залепващата бележка, която открих, когато спасявах Анри в Атенс,

Охайо.

— Мъжете, които Анри посети, онези, които списваха „Те се разхождат сред нас“?

— Е?

— Ами имаха някакъв източник, който, изглежда, бил заловил един могадорианец, бил го

измъчвал, за да измъкне информация. От него разбрал, че следят номер седем в Испания и че

номер девет се намира някъде из Южна Америка.

Шест се замисля за миг. Хапе устната си и поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Знам със сигурност, че номер седем е момиче. Поне това помня от пътуването си с

кораба.

Тъкмо когато казва това, зад нас отеква вой на сирена.

Глава 5

Снегът спира в събота вечер. Стържещ звук от лопати върху асфалта изпълва нощния въздух.

От прозореца виждам неясните силуети на местните жители. Те почистват снега от тротоарите в

тази тиха вечер, подготвят се за сутринта, когато ще тръгнат за неделната литургия. Усещам

някакво спокойствие в тяхното общо усилие и ми се иска да отида там, да бъда сред тях. В този

момент удря камбаната за лягане. За минутка всичките четиринайсет момичета в стаята са по

леглата си и лампите са угасени.

В мига, в който затварям очи, сънят започва. Стоя сред поле от цветя в топъл летен ден.

Вдясно, в далечината, на фона на залязващото слънце се издига назъбена планинска верига,

вляво се простира морето. Момиче, облечено в черно, с гарвановочерна коса и поразителни сиви

очи, се появява от нищото. Върху лицето му е изписана усмивка, едновременно напрегната и

уверена. Само двете с нея сме. Изведнъж зад мен настъпва голямо разместване, сякаш току-що

започва земетресение, земята се разцепва и зейва разкъсана. Не се обръщам да видя какво се

случва. Момичето е вперило очи в мен, вдига ръка, прави ми знак да я хвана. Протягам моята

ръка. Очите ми се отварят.

Светлина прониква през прозорците. Макар да ми се струва, че са минали само няколко

минути, в действителност цялата нощ се е изнизала. Разтърсвам глава да прогоня съня. Неделята

е ден за почивка, макар че по ирония на съдбата това е най-заетият ни ден от седмицата, който

започва с дълга литургия.

На пръв поглед огромната неделна тълпа се стича в манастира поради силната си религиозна

отдаденост, но в действителност причината е Ел Фестин — тържествената гощавка, давана след

литургията. Всички, които живеем тук, трябва да работим. Моето място е в столовата. Свободни

сме едва когато угощението приключи. Ако имам късмет, ще свършим към четири часа и мога

да не се връщам в манастира до залез-слънце. По това време на годината това се пада малко след

шест часа.

Втурваме се към душовете, къпем се набързо, мием зъби, решим коси, обличаме си

официалното облекло — еднакви черно-бели дрехи, които ни покриват целите, без дланите и

главата. Когато повечето от момичетата вече са излезли от стаята, вътре влиза Аделина. Застава

пред мен и оправя дрехата ми около врата. Чувствам се много по-малка, отколкото съм в

действителност. Чувам как множеството се подрежда в нефа. Аделина продължава да мълчи. Аз

също. Поглеждам сивите кичури в кестенявата й коса, които досега не бях забелязала. Около

очите и устата й има бръчки. Тя е на четирийсет и две, но изглежда с десет години по-стара.

— Сънувах сън за момиче с гарвановочерна коса и сиви очи, което протягаше ръка към мен

— казвам, нарушавайки мълчанието. — Искаше да уловя ръката й.

— Хубаво — отговаря тя, без да е сигурна защо й разказвам съня си.

— Мислиш ли, че е възможно тя да е една от нас?

Приключва с оправянето на якичката ми.

— Мисля, че не бива да тълкуваш сънищата си прекалено много.

Иска ми се да поспоря с нея за това, но не съм сигурна какво да кажа. Вместо това

промърморвам:

— Беше толкова истинско.

— Така е с някои сънища.

— Но преди много време ми беше казала, че на Лориен понякога сме можели да общуваме

през огромни разстояния.

— Да, и веднага след това ти четях за вълка, който събаря къщи с духане, и за гъска, снасяща

златни яйца.

— Но това бяха приказки.

— Всичко е една огромна приказка, Марина.

Скърцам със зъби от яд.

— Как може да говориш така? И двете знаем, че това не е вярно. И двете знаем откъде

дойдохме и защо сме тук. Не знам защо се държиш така, сякаш не си дошла от Лориен и нямаш

задължението да ме обучаваш.

Сключва ръце зад гърба и поглежда към тавана.

— Марина, откакто съм тук, откакто ние сме тук, имахме късмета да научим истината за

сътворението, за това откъде сме и каква е истинската ни мисия тук, на Земята. И всичко това

открих в Библията.

— А Библията не е приказка, така ли?

Раменете й се вцепеняват. Сключва вежди, челюстта й увисва.

— Лориен не е приказка — казвам, преди да е успяла да ми отговори, и като използвам

телекинезата, вдигам възглавница от близкото легло и я завъртам във въздуха. Аделина прави

нещо, което никога преди не е правила — зашлевява ми плесница. Силна. Пускам

възглавницата, притискам с ръка смъдящата си буза и зяпвам от изненада.

— Да не си посмяла да правиш това пред други хора — казва тя, бясна.

— Това, което току-що направих, не е някаква измислена приказка. Не участвам в приказки.

Ти си моят сепан и не си част от приказка.

— Наричай го както си искаш — отвръща ми тя.

— Не си ли чела новините? Знаеш много добре, момчето в Охайо е един от нас, трябва да го

знаеш! Той може да се окаже нашият единствен шанс!

— Единствен шанс за какво? — пита тя.

— За живот.

— А какво според теб е това тук?

— Да прекарваш дните си, като се вживяваш в лъжите на чужда раса, не е никакъв живот —

отвръщам.

Тя тръсва глава.

— Откажи се, Марина — казва и излиза.

Не ми остава нищо друго, освен да я последвам.

Марина. Името ми звучи толкова нормално сега, толкова мое. Изобщо не се замислям за

него, когато Аделина просъсква името ми, нито когато едно от момичетата от сиропиталището

го изкрещява на излизане от училище, размахвайки учебника ми по математика, който съм

забравила. Но то невинаги е било моето име. Тогава, когато напразно търсехме топла храна и

място да преспим, преди Испания и „Света Тереса“, преди Аделина да беше Аделина, аз се

казвах Женевиев. Аделина се казваше Одет. Това бяха френските ни имена.

— Трябва да сменяме имената си във всяка нова страна — беше прошепнала Аделина, когато

се казваше Сигни и се намирахме в Норвегия, където корабът ни акостира след месеци,

прекарани в морето. Беше си избрала Сигни, защото това име беше изписано върху тениската на

жената зад щанда.

— А какво ще е моето име? — попитах я тогава.

— Каквото си избереш — отговори ми тя.

Намирахме се в кафене в центъра на неприветливо село и се наслаждавахме на топлината от

голямата чаша горещ шоколад, от която пиехме и двете. Сигни беше станала, за да вземе

съботно-неделния вестник от съседна маса. На първа страница имаше снимка на най-красивата

жена, която съм виждала. Руса коса, високи скули, тъмносини очи. Казваше се Бригита. Така

моето име стана Бригита.

Даже когато пътувахме с влак и държавите профучаваха покрай прозореца като дървета,

винаги сменяхме имената си, дори да се касаеше само за няколко часа. Така беше, трябваше да

се крием от могадорианците, от всеки, който би могъл да ни преследва. Но това беше и едно от

нещата, които повдигаха духа ни сред толкова много разочарования. Тогава си мислех, че е

много забавно, дори ми се искаше да бяхме пропътували Европа няколко пъти. В Полша бях

Минка, а тя си избра Зали. В Дания тя се казваше Фатима, а аз Ясмин. В Австрия имах две

имена — Софи и Астрид. Тя се влюби в Емалина.

— Защо точно Емалина? — попитах я тогава.

Тя се засмя.

— Не знам. Може би защото ми харесва, че донякъде са две имена в едно. Всяко едно от тях

е красиво само по себе си, но когато се слеят, се получава нещо изключително.

Всъщност сега се питам дали това не беше последният път, когато я чух да се смее. А може

би и последният път, когато се прегърнахме или говорехме за предопределената ни съдба. Знам,

тогава за последен път почувствах, че тя е загрижена да бъде моят сепан, че се тревожи за това,

което стана с Лориен — за това, което се случи с мен.

Пристигаме за литургията тъкмо преди да започне. Останали са единствено места на

последния ред, където аз така или иначе предпочитам да седя. Аделина избързва напред, при

сестрите. Отец Марко, свещеникът, подема първата молитва с неизменно мрачния си глас и

голяма част от думите му стигат до мен глухи и изкривени до неузнаваемост. Обичам да си седя

така по време на литургията, откъсната и безучастна. Опитвам се да не мисля как Аделина ме

зашлеви, а вместо това разсъждавам какво ще правя, когато приключи Ел Фестин. Снегът

изобщо не се е разтопил, но съм решена на всяка цена да стигна до пещерата. Имам да рисувам

нещо ново, а искам също така да завърша портрета на Джон Смит, който започнах миналата

седмица.

Литургията се точи до безкрайност, или поне на мен така ми се струва, с всичките тези

обреди, свещенодействия, причестявания, четене на текстове от Библията, молитви, ритуали.

Когато стигаме последната молитва, аз съм изтощена и дори не се опитвам да се преструвам, че

се моля, както правя обикновено. Вместо това седя с изправена глава и отворени очи и зяпам

вратовете на присъстващите. Познавам почти всички. Някакъв мъж спи изправен на пейката си

със скръстени ръце и брадичка, опряна в гърдите. Наблюдавам го, когато нещо в съня му го

стряска и той се събужда със сумтене. Няколко души се обръщат към него, докато той все още

се ориентира в обстановката. Не се сдържам и се усмихвам. Но щом отмествам очи, погледът ми

се натъква на сестра Дора, която ме следи навъсено. Свеждам глава, затварям очи и се

преструвам, че се моля, безмълвно повтарям думите, които отец Марко рецитира отпред. Знам

обаче, че съм разкрита. Сестра Дора живее само за това. Готова е на всичко, само и само да ни

залови как вършим неща, които не бива да правим.

Молитвата свършва с кръстене, което слага край на литургията. Ставам и се измъквам от

мястото си преди всички, напускам нефа и бързам към кухнята. Сестра Дора може и да е най-

дебелата от сестрите, но ако трябва, е необикновено пъргава, а аз не искам да й давам шанс да

ме хване. Ако не успее да го направи, твърде вероятно е да се размина с наказанието. Така и

става. Когато след пет минути сестра Дора влиза в столовата, аз беля картофи, застанала до една

четиринайсетгодишна дърдорана на име Паола и до две години по-малката й сестра Лусия, и тя

само ме изглежда кръвнишки.

— Какво й става? — пита Лусия.

— Хвана ме да се усмихвам по време на литургията.

— Хубаво че не са те напердашили — казва Лусия с крайчеца на устата си.

Кимам с глава и се връщам към работата си. Колкото и да са мимолетни, подобни мигове ни

сближават, най-вече фактът, че имаме общ враг. Когато бях по-малка, си мислех, че щом сме

сираци и живеем под един и същи тираничен покрив, ще сме обединени във вечно приятелство,

веднъж и завинаги. Всъщност беше точно обратното, това ни разделяше, създаваше клики сред и

без това малката ни група — красивите момичета (с изключение на Ла Горда, която също е част

от групичката им), умните момичета, яките момичета, малките момичета, докато останах

съвсем сама.

След половин час, когато всичко е готово, занасяме храната от кухнята до масата за

сервиране. Тълпата от чакащи ръкопляска. В края на опашката забелязвам моя най-любим човек

от цялото село Света Тереса — Ектор Рикардо. Дрехите му са мръсни и измачкани, косата му е

разрошена. Очите му са кръвясали, а лицето и бузите му са силно зачервени. Дори от разстояние

забелязвам, че и двете му ръце треперят леко, както обикновено е в неделя — единственият ден

от седмицата, в който той тържествено се е зарекъл да не пие. Днес изглежда особено скапан,

макар че когато най-после стига до мен и подава подноса си, върху лицето му се изписва най-

оптимистичната усмивка, на която е способен.

— Как си, моя скъпа кралице на морето? — пита той.

Правя реверанс и отговарям:

— Добре съм, Ектор, а ти как си?

Той свива рамене, сетне отвръща:

— Животът е като хубавото вино, трябва да го пиеш на малки глътки и да го вкусваш с

наслада.

Засмивам се. Ектор винаги е готов да сподели някоя стара поговорка.

За първи път срещнах Ектор, когато бях на тринайсет. Седеше навън в единственото кафене

на „Кайе Принсипал“ и пиеше сам бутилка вино. Беше късно следобед и аз се връщах от

училище. Когато минах покрай него, погледите ни се срещнаха.

— Марина, като морето — рече ми той тогава и ми се стори странно, че знае името ми, а не

би трябвало да се учудвам, защото го срещах всяка седмица в черквата още от деня, в който

пристигнах. — Ела за малко да правиш компания на един пияница.

И аз отидох. Не знам защо. Навярно защото Ектор е изключително мил човек. Той ме кара да

се чувствам спокойна и не се прави на нещо, което не е, за разлика от мнозина други. Сякаш

казва: „Ето ме, това съм аз — приеми ме или ме остави на мира.“

Онзи първи ден седяхме и разговаряхме дълго, той изпи бутилката с вино и си поръча втора.

— Стой плътно до Ектор Рикардо — рече ми той, когато трябваше да се връщам в манастира.

— Ще се грижа за теб, това се вижда от името ми. Латинският корен на Ектор идва от

„закрилям и държа здраво“. А Рикардо означава „сила и смелост“. Ектор Рикардо ще се грижи за

теб! — И той се удари два пъти с юмрук в гърдите.

Знаех, че наистина го мисли.

После продължи:

— Марина. Като морето. Това означава името ти. Знаеш ли това?

Казах му, че не знам. Зачудих се какво ли означава Бригита. Или Ясмин. Какви ли са

корените на Емалина?

— Това значи, че ти си морската кралица на „Света Тереса“ — каза той и се изхили криво.

Прихнах.

— Мисля, че си пил твърде много, Ектор Рикардо.

— Естествено — отвърна той. — Аз съм селският пияница, скъпа Марина. Но нека това не

те заблуждава. Въпреки всичко Рикардо е закрилник. Освен това, покажи ми човек без пороци и

аз ще ти покажа човек без добродетели.

Години по-късно той си остава един от малкото хора, които мога да нарека свои приятели.

Отнема двайсет и пет минути всичките няколкостотин души да си получат дължимото днес.

Когато последният човек напуска опашката, идва ред и ние да хапнем, седнали встрани от

останалите. Групичката ни се храни възможно най-бързо, защото знаем, че колкото по-пъргаво

изчистим и приберем всичко, толкова по-рано ще бъдем свободни.

След четвърт час петте от нас, които обслужваме опашката, търкаме тенджери и тигани,

бършем плотове. В най-добрия случай почистването отнема час, и това при условие, че всички

са приключили с храненето и са напуснали столовата, което става рядко. Докато чистим и

когато съм сигурна, че другите момичета не ме виждат, наблъсквам в торбичка трайни

продукти, които смятам да занеса в пещерата днес — сушени плодове, ядки, консерва с риба

тон, консерва боб. Това се е превърнало в нещо като седмична традиция за мен. Дълго време се

убеждавах, че го правя, за да мога да похапна, докато рисувам по стените на пещерата. Истината

обаче е, че трупам храна, в случай че най-лошото ме застигне и трябва да се крия. А под най-

лошото разбирам тях.

Глава 6

Когато най-накрая излизам навън, облечена в по-топли дрехи и с навито одеяло под

мишница, слънцето се е изместило на запад и в небето няма нито един облак. Четири и

половина е, което в най-добрия случай ми дава час и половина. Мразя неделите с тяхното

притеснено суетене, бавния ход на деня чак до мига, в който оставаме свободни, когато времето

започва да лети. Поглеждам на изток и от светлината, която се отразява от снега, присвивам очи.

Пещерата се намира зад два каменисти хълма. Снегът е натрупал огромна покривка и не съм

сигурна дали днес ще мога да открия входа на пещерата. Въпреки това нахлузвам шапката,

вдигам ципа на якето, прехвърлям одеялото около врата като пелерина и се отправям на изток.

Две високи брези бележат началото на пътеката и щом нагазвам дълбоките преспи, краката

ми се вкочаняват. Одеялото мете снега зад мен, изтривайки следите ми. Минавам покрай

няколко познати знаци, които обозначават посоката — скала, която стърчи над другите, дърво,

което се е наклонило под малко по-различен ъгъл. След двайсет минути минавам покрай скала,

която прилича досущ на камилска гърбица, а това значи, че почти съм стигнала.

Имам смътното усещане, че някой ме наблюдава, а може би й следи. Обръщам се и оглеждам

планинския склон. Тишина. Сняг, нищо друго. Одеялото около врата ми върши голяма работа,

замитайки следите ми. Постепенно кожата на врата ми настръхва. Виждала съм как зайци се

сливат с околността и остават незабележими, докато почти не ги настъпиш. Знам също, че ако

не виждаш някого, не означава, че той не те вижда.

След пет минути най-после съзирам топчестия храст, който запречва входа. Отворът на

пещерата прилича на огромна дупка на мармот, врязана в скалата, и точно за такава я смятах

дълги години. Когато обаче поогледах по-отблизо, разбрах, че греша. Пещерата беше дълбока и

тъмна и от слабата светлина, която проникваше вътре, не можех да видя почти нищо.

Неосъзнато желание ме дърпаше да разкрия тайните й и се чудя дали това не предизвика

проявяването на завета ми, а именно способността да виждам на тъмно. На тъмно не виждам

толкова добре, колкото на дневна светлина, но дори и най-дълбоките и черни кътчета сияят,

сякаш осветявани от запалена свещ.

Коленичила, разчиствам снега само толкова, колкото да мога да се плъзна надолу и навътре.

Пускам торбичката пред себе си, събирам одеялото от врата и помитам с него снега, за да

прикрия стъпките си, после го закачам от другата страна на отвора, за да спира вятъра. Входът е

тесен първите три метра, после леко се разширява в коридор, който се извива стръмно надолу.

Той е достатъчно голям обаче, за да ходиш изправен, и след него се разкрива цялата пещера.

Таванът е висок и връща ехото, петте стени плавно преминават една в друга и образуват

почти идеален многоъгълник.

В дъното вдясно извира поток. Нямам представа откъде идва водата, нито къде отива. Тя

просто блика от една от стените само за да изчезне още по-надълбоко в земните недра, но

нивото й никога не се променя и така има леденостудена вода, независимо от часа на деня или

сезона. С постоянен източник на прясна вода това е идеалното място за криене. От

могадорианците, от сестрите и от момичетата — дори от Аделина. Освен това е идеалното

място, където да използвам и развивам моите завети.

Пускам торбичката до поточето, изваждам провизиите и ги нареждам върху перваз в скалата,

върху който вече има няколко шоколада, пакетчета мюсли, овесени ядки, зърнени храни, мляко

на прах, бурканче фъстъчено масло, консервирани плодове, зеленчуци и супа. Ще стигнат за

седмици. Едва когато съм подредила всичко, се изправям и си позволявам да се насладя на

пейзажите и лицата, които съм изрисувала върху стените.

Още в мига, в който пъхнаха четка в ръката ми в училище, се влюбих в рисуването. То ми

позволява да виждам нещата така, както искам, а не непременно каквито са в действителност.

Рисуването е бягство, начин да съхраниш мисли и спомени, начин да създадеш надежди и

мечти.

Изплаквам четките, разтърквам втвърдените косми, после разбърквам боята с вода и с

утайки от коритото на поточето. Така получавам земни тонове, които си подхождат със сивия

цвят на стените на пещерата. Отивам до мястото, където незавършеното лице на Джон Смит ме

поздравява с несигурната си усмивка.

Работя доста време върху тъмносините му очи и се старая да се получат както трябва.

Притежават особен блясък, който трудно може да бъде възпроизведен, и когато се уморявам от

опитите си, започвам нова рисунка — на момичето с гарвановочерните коси от съня ми. За

разлика от очите на Джон, с нейните нямам никакъв проблем, като оставям сивата стена да

извърши магията си; мисля си, че ако помахам със запалена свещ пред портрета, цветът на

очите й леко ще се промени. Сигурна съм, че те стават различни в зависимост от настроението й

и светлината около нея. Просто такова е усещането ми. Другите портрети са на Ектор, на

Аделина, на неколцина от амбулантните търговци, които срещам всяка седмица. И тъй като

пещерата е дълбока и тъмна, вярвам, че рисунките ми са защитени от чужди погледи. Знам, че

това крие известен риск, но просто не мога да се спра.

След малко отивам горе, отмествам одеялото и надниквам от пещерата. Виждам единствено

бели преспи и долния край на слънцето, който целува хоризонта — това ми говори, че е време

да тръгвам. Ще ми се да бях рисувала малко повече. Преди да почистя четките, отивам до

стената срещу лицето на Джон и поглеждам големия червен квадрат, който съм нарисувала тук.

Преди да го нарисувам, направих нещо глупаво, нещо, което знам, би разкрило, че съм гард. Бях

нарисувала списък.

Докосвам квадрата и си мисля за първите три номера, които са под него, прокарвам пръсти

върху изсъхналата, пропукана боя, дълбоко натъжена от значението на тези линии. Ако човек

може да намери някаква утеха в тяхната смърт, тя е, че сега те могат да почиват в мир и да не

живеят повече в страх.

Извръщам очи от квадрата, от скрития и унищожен списък, почиствам четките и прибирам

всичко.

— До следващата седмица, приятели — казвам на лицата.

Преди да изляза от пещерата, поглеждам пейзажа, нарисуван върху стената покрай

коридора, който свързва вътрешността с входа. Той е най-първата ми рисунка тук, бях някъде

около дванайсетгодишна. И макар да съм я доизкусурявала през годините, като цяло си остава

същата. Това е изглед от Лориен от прозореца на спалнята ми, който все още си спомням много

добре. Хълмисти възвишения и тревисти равнини с високи дървета. Широката лента на синя

река, която пресича терена. Малките петна боя тук-там представляват химери, пиещи от

хладките й води. А там, отделно, на върха в далечината, издигайки се високо над деветте арки,

представляващи деветте старейшини на планетата, е статуята на Питакъс Лор. Тя е толкова

дребна, че почти не може да се различи; но понеже изпъква над останалите, не може да се

сбърка какво в действителност е — фар на надеждата.

Бързо излизам от пещерата и тръгвам към манастира, държа очите си отворени на четири за

нещо необичайно. Когато пътеката свършва, слънцето е точно под хоризонта, което означава, че

закъснявам. Бутам тежката дъбова врата и влизам вътре. Чувам камбаната да бие приветствено;

пристигнало е ново момиче. Присъединявам се към останалите, които вървят към спалните

помещения. Тук си имаме традиция за посрещане на новодошлите — застанали до леглата си с

ръце отзад и с лице към новото момиче, ние му се представяме една по една. Когато пристигнах

тук, цялата тази работа ми беше неприятна, беше гадно да съм изложена на показ, след като

просто ми идеше да се скрия някъде.

На вратата, застанало до сестра Лусия, стои момиченце с кестенява коса, с любопитни

кафяви очи и дребни черти на лицето, като мишле. Забило е поглед в каменния под и неловко

пристъпва от крак на крак. Пръстите й си играят с колана на сивата вълнена рокля, изпъстрена с

розови цветя. В косата си има малка розова фиба, обута е в черни обувки със сребърни

катарами. Става ми жал за нея. Сестра Лусия изчаква всички ние, всичките трийсет и седем

момичета да се усмихнем, и чак тогава заговаря:

— Да ви представя Елла. Тя е на седем години и ще бъде с нас оттук нататък. Вярвам, че ще

я накарате да се почувства наистина добре дошла.

По-късно плъзва слух, че родителите й са загинали в автомобилна катастрофа и че тя е тук,

защото си няма никакви други роднини.

Елла примигва с очи всеки път, щом някой каже името си, но през по-голямата част от

времето е забила поглед в пода. Личи си, че е уплашена и тъжна, но веднага разбирам, че е

обичливо дете. Няма да остане много дълго тук.

Всички заедно тръгваме към нефа и сестра Лусия обяснява на Елла колко важен е той за

сиропиталището. В края на групата Габи Гарсия казва нещо, прозявайки се, аз се обръщам и я

поглеждам. Точно зад Габи, в рамката на едно от прозрачните стъкла на витражния прозорец на

стената в дъното е застанала тъмна фигура, която гледа навътре. Сред падащия мрак едва

успявам да различа някакъв мъж, черната му коса, дебелите вежди и гъсти мустаци. Сърцето ми

прескача. Ахвам и отстъпвам назад. Всички обръщат глава.

— Марина, добре ли си? — пита сестра Лусия.

— Няма ми нищо — отвръщам, после тръсвам глава. — Искам да кажа, да, добре съм.

Извинявайте.

Сърцето ми ще се пръсне, ръцете ми треперят. Сключвам ги, за да не се вижда. Сестра Лусия

казва нещо за посрещането на Елла, но аз съм прекалено разстроена и не я чувам. Обръщам се

към прозореца. Фигурата я няма. Сестра Лусия разпуска групата.

Пресичам нефа на бегом и поглеждам навън. Не виждам никого, но забелязвам чифт следи

от ботуши върху снега. Отдалечавам се от прозореца. Може би е някой потенциален приемен

родител, който преценява момичето отдалече, или пък е единият от родителите на някое от

момичетата, който гледа крадешком дъщерята, за която не може да се грижи. По неизвестни

причини не се чувствам в безопасност. Не ми харесва начинът, по който очите му ме гледаха.

— Добре ли си? — чувам зад себе си.

Стряскам се и се обръщам. Аделина стои с ръце, скръстени отпред. От пръстите й виси

броеница.

— Да, добре съм — отговарям.

— Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

По-лошо от призрак, мисля си, но не го казвам. Уплашена съм след сутрешната плесница и

пъхам ръце в джобовете си.

— На прозореца имаше някой, който ме наблюдаваше — прошепвам. — Току-що.

Тя присвива очи.

— Погледни, погледни следите — казвам и се обръщам, като й соча земята.

Аделина стои с изправен и скован гръб и за момент си мисля, че наистина е загрижена за

мен. Но в този миг се отпуска и пристъпя напред. Поглежда стъпките.

— Сигурна съм, че няма нищо — казва тя.

— Какво искаш да кажеш с това? Как може изобщо да говориш така?

— Не бих се тревожила. Може да бъде всеки.

— Но той гледаше право в мен.

— Марина, събуди се. С новодошлата тук сте трийсет и осем момичета. Правим всичко

възможно да сте в безопасност, но това не означава, че от време на време някое от момчетата от

града не се навърта наоколо да хвърли един поглед. Дори сме залавяли неколцина от тях. Не си

мисли, че не знаем как някои от момичетата се преобличат на път към училище, за да изглеждат

предизвикателно. Скоро шест от вас ще навършат осемнайсет години и всички в града го знаят.

Така че не бих се тревожила за мъжа, когото си видяла. Най-вероятно е било някое момче от

училището.

Убедена съм, че не беше никакво момче от училището, но не го казвам.

— Както и да е, исках да ти се извиня за тази сутрин. Не беше правилно от моя страна да те

удрям.

— Няма нищо — отвръщам и за миг си помислям дали да не отворя отново дума за Джон

Смит, но накрая се отказвам. Това ще доведе до още дрязги, които не желая.

Липсва ми начинът, по който преди се отнасяхме една към друга. Стига ми, че само по себе

си е трудно да живееш тук, не ми трябва и Аделина да ми се сърди. Преди Аделина да каже още

нещо, сестра Дора се приближава забързано и прошепва нещо в ухото й. Аделина ме поглежда,

кима и се усмихва.

— Ще говорим по-късно — казва тя.

Те се отдалечават и аз оставам сама. Поглеждам отново следите от ботушите и по гърба ми

полазват тръпки.

Цял час бродя нервно от стая в стая, гледам надолу по хълма, към тъмното селище, потънало

в сянка, но не виждам повече заплашителната фигура. Може пък Аделина да е права.

Но колкото и упорито да си внушавам, че е така, не го мисля.

Глава 7

В пикапа настъпва мълчание. Шест поглежда в огледалото за обратно виждане. Лицето й се

озарява от мигащи червени и сини светлини.

— Лоша работа — обажда се Сам.

— Гадост — казва Шест.

Ярките светлини и писъкът на сирената събуждат дори Бърни Косар, който наднича през

задния прозорец.

— Какво правим? — пита Сам с изплашен и отчаян глас.

Шест вдига крак от педала на газта и се престроява в дясното платно на магистралата.

— Може да ни се размине — казва тя.

Клатя глава:

— Съмнявам се.

— Чакайте, защо спираме? — пита Сам. — Не спирай! Дай газ!

— Нека първо да видим какво ще стане. Никога няма да успеем да му избягаме на това ченге,

ако тръгнем да се преследваме на високи скорости. Той ще се обади за подкрепление и ще

докарат хеликоптер. Никога няма да се измъкнем.

Бърни Косар започва да ръмжи. Казвам му да се успокои и той спира, но продължава да

наблюдава внимателно през прозореца. В пикапа се удря чакъл, когато намаляваме скоростта по

банкета. В левите платна профучават коли. Полицейската кола спира на три метра от задната ни

броня и светлините на фаровете й изпълват вътрешността на пикапа. Полицаят изключва

фаровете, обаче насочва прожектора на колата си през задното ни стъкло. Сирената спира да

вие, но светлините от буркана продължават да проблясват.

— Какво мислиш? — питам, като следя ситуацията от страничното огледало.

Светлините на прожектора ни заслепяват, но покрай нас минава кола и виждам, че в лявата

си ръка полицаят държи радиостанция, сигурно проверява номера на колата или вика

подкрепление.

— Най-добре е да избягаме пеша — казва Шест. — Ако се стигне дотам.

— Изключете двигателя и свалете ключовете от стартера — изкрещява полицаят в мегафон.

Шест гаси колата. Поглежда ме и изважда ключовете.

— Ако съобщи за нас по радиото, трябва да знаеш, че те ще чуят — казвам.

Тя кима, без да каже нищо. Зад нас вратата на полицая проскърцва. Ботушите му тропат по

асфалта, той неумолимо се приближава.

— Смятате ли, че ще ни разпознае? — пита Сам.

— Шшшт… — прошепва Шест.

Когато отново поглеждам в страничното огледало, си давам сметка, че полицаят не се е

насочил към шофьорското място, а е свил вдясно и идва към мен. Почуква с хромираното си

фенерче върху прозореца. Колебая се за кратко, после смъквам стъклото. Той насочва

светлината в лицето ми и аз присвивам очи. После обръща лъча към Сам, след това към Шест.

Смръщва вежди, като ни изучава внимателно и се мъчи да се сети защо му изглеждаме толкова

познати.

— Какъв е проблемът, господин полицай? — питам.

— Тукашни ли сте, деца?

— Не, сър.

— Ще ми кажеш ли защо карате през Тенеси в шеви ес-10 с номера от Северна Каролина,

които принадлежат на форд рейнджър? — поглежда ме той кръвнишки, чакайки отговор.

Лицето ми пламва, докато се чудя какво да отвърна. Нищо не ми идва наум. Полицаят се

навежда и отново насочва светлината към Шест. После към Сам.

— Кой иска да се пробва? — пита той.

Посреща го мълчание, което го кара да се захили.

— Разбира се, че няма желаещи — казва той. — Три деца от Северна Каролина, които карат

през Тенеси в откраднат пикап в събота вечер. На пазар за дрога, а?

Обръщам се и втренчвам поглед в лицето му, което е зачервено и гладко избръснато.

— Какво възнамерявате да направите? — питам.

— Какво възнамерявам аз ли? Ха! Отивате зад решетките!

Клатя глава:

— Не говорех на вас.

Той се навежда напред, подпрял лакът на вратата.

— И така, къде е дрогата? — пита и оглежда с фенерчето вътрешността на пикапа.

Спира, щом светлината стига до сандъка в краката ми, и устните му се разтягат в

самодоволна усмивка.

— А, както и да е, май сам я открих.

Понечва да отвори вратата. Със светкавично движение я отварям с рамо и блъскам полицая

назад. Той изохква и посяга към оръжието си още преди да е паднал на земята. Чрез

телекинезата му го отнемам и то пристига при мен, докато излизам от колата. Отварям

пълнителя, изпразвам патроните в шепата си и го пъхам обратно.

— Какво, по… — полицаят е напълно втрещен.

— Не се занимаваме с дрога — отговарям му.

Сам и Шест вече са излезли от пикапа и застават до мен.

— Сложи ги в джоба си — казвам на Сам и му подавам патроните. После му подавам и

пистолета.

— Какво искаш да направя с това? — пита Сам.

— Не знам, сложи го в раницата си до оръжието на баща ти.

В далечината от около три километра до мен достига воят на втора сирена. Полицаят ме

гледа втренчено, очите му се облещват, когато ни разпознава.

— Да ме вземат дяволите, вие сте хлапетата от новините, нали така? Вие сте онези

терористи! — казва той и се изплюва върху земята.

— Я трай! — казва Сам. — Не сме терористи.

Обръщам се и грабвам Бърни Косар, който все още е в кабината заради счупения си крак.

Пускам го внимателно на земята, когато мъчителен писък разцепва нощта. Извръщам се рязко и

виждам Сам да се гърчи. Веднага се сещам какво е станало. Полицаят го е ударил с

електрошоков пистолет. От три метра разстояние изтръгвам оръжието от ръцете на полицая.

Сам се сгромолясва на земята и се тресе, сякаш е получил епилептичен припадък.

— Какво ти става, по дяволите? — крещя на полицая. — Опитваме се да те спасим, не

виждаш ли?

Върху лицето му се изписва объркване. Натискам копчето на електрошоковия пистолет,

докато той се рее във въздуха. Сини струи изплющяват през горния му край. Ченгето се мята

встрани. С телекинеза го влача по чакъла и го изхвърлям встрани от пътя. Той рита и напразно

се опитва да се измъкне.

— Моля ви! — приплаква той. — Съжалявам, съжалявам!

— Джон, недей! — казва Шест.

Отказвам да я слушам. Сляп съм за всичко, търся единствено отмъщение и не изпитвам нито

капка угризение, когато забивам електрошоковия пистолет в стомаха му и го задържам там цели

две секунди.

— Харесва ли ти, а? Така значи, а, голям и як мъжага с електрошоков пистолет? Защо никой

не иска да разбере, че не сме от лошите?

Той клати глава забързано, лицето му замръзва в гримаса на ужас, челото му лъщи от

капчици пот.

— Трябва бързо да се измъкнем оттук — казва Шест, когато червените и сините светлини на

втората полицейска кола се показват на хоризонта.

Повдигам Сам и го прехвърлям през рамо. Бърни Косар може да тича сам на трите си крака.

Нося сандъка под лявата мишница, а Шест мъкне всичко останало.

— Оттук — сочи тя и като прескача мантинелата, навлиза в голо поле, което води към

тъмните хълмове на километър и половина разстояние оттук.

Бягам възможно най-бързо със Сам и сандъка. На Бърни Косар му писва да се спъва,

преобразява се в птица и полита бързо пред нас. След не повече от минута втората кола

пристига на мястото, следвана от трета. Нямам представа дали полицаите са хукнали след нас,

но ако е така, двамата с Шест може лесно да им избягаме въпреки товара си.

— Пусни ме долу — проговаря най-после Сам.

— Добре ли си? — питам и го пускам на земята.

— Да, добре съм.

Сам се клатушка леко. Пот се стича от челото му, той я бърше с ръкава на якето си и поема

дълбоко въздух.

— Хайде! — казва Шест. — Няма да ни оставят да се измъкнем така лесно. Имаме десет

минути, най-много петнайсет, преди да е дошъл хеликоптер.

Отправяме се към възвишенията, Шест води, след нея тичам аз, а Сам се опитва да не

изостава. Той се движи доста по-бързо, отколкото в часа по физическо преди няколко месеца,

когато покривахме отсечката от километър и половина. Струва ми се, че е минала цяла година.

Никой не поглежда назад. Когато обаче стигаме първия склон, атмосферата се изпълва с

кучешки лай. Някое от ченгетата е довело полицейско куче.

— Някакви идеи? — питам Шест.

— Надявах се да може да скрием нещата си и да станем невидими. Така ще се измъкнем от

хеликоптера, кучето обаче ще ни надуши.

— Гадория — казвам.

Оглеждам се. Вдясно от нас се издига някакъв хълм и аз предлагам:

— Да се изкачим на върха на този хълм и да видим какво има от другата му страна.

Бърни Косар се стрелка напред и изчезва в нощното небе. Шест води, препъвайки се

напосоки по пътя нагоре, аз я следвам, а Сам, който, макар и да диша тежко, продължава да

върви бързо, е на опашката на групичката ни.

Спираме на върха. Докъдето стига погледът ми, се виждат само неясните очертания на още

възвишения, нищо друго. Смътно чувам бавно шуртене на течаща вода. Завъртам се. Осем групи

мигащи светлини очертават линията на магистралата, заклещили по средата пикапа на бащата

на Сам. В далечината от двете посоки още две полицейски коли карат с бясна скорост към

мястото на събитието. Бърни Косар каца до мен и се превръща в бигъл, като увесва език.

Полицейското куче лае по-близо от преди. Няма съмнение, че надушва дирите ни, което

означава, че и полицаите не са много далече.

— Трябва да отклоним кучето от следите ни — казва Шест.

— Чуваш ли това? — питам я аз.

— Да чувам какво?

— Шум от вода. Мисля, че в подножието има някакъв поток. Може би река.

— Аз го чувам — обажда се Сам.

Хрумва ми идея. Свалям ципа на якето и събличам ризата. Избърсвам лицето и гърдите си,

попивайки всяка капка пот и миризма по мен. Хвърлям я на Сам.

— Направи същото — казвам. — Нямаме много време.

— Няма начин, отвратително е.

— Сам, целият щат Тенеси е по следите ни. Нямаме много време.

Той въздиша, но ми се подчинява. Шест също го прави, не е много сигурна какво съм

замислил, но е напълно готова да го стори.

Обличам чиста риза и навличам якето си. Шест ми подхвърля напоената риза и аз я отърквам

в муцуната и тялото на Бърни Косар.

— Ще ни трябва твоята помощ, приятелю. Съгласен ли си?

Едва го различавам в мрака, но няма начин да сбъркам въодушевените удари от опашката му

по земята. Винаги готов да помогне, винаги жизнерадостен. Долавям у него странната тръпка от

преследването, която непреодолимо се предава и на мен.

— Какъв е планът ти? — пита Шест.

— Трябва да побързаме — отговарям, пристъпвайки надолу по склона към течащата вода.

Бърни Косар отново се превръща в птица и ние се втурваме надолу, като от време на време

до нас долитат лаят и воят на кучето. Разстоянието се скъсява. Ако хрумването ми се провали,

чудя се дали ще мога да общувам с него, за да го убедя да спре да ни преследва.

Бърни Косар ни очаква на брега на широката река, чиято повърхност ми говори, че е доста

по-дълбока, отколкото си я представях от върха на хълма.

— Трябва да я преплуваме — казвам. — Нямаме друг избор.

— Джон, даваш ли си сметка какво става с човешкото тяло, когато попадне в леденостудени

води? Като например спиране на сърцето от шока. И ако това не те убие, щом ръцете и краката

ти станат безчувствени, няма да можеш да плуваш. Измръзваш и се удавяш — опълчва се Сам.

— Това е единственият начин да разкараме кучето от дирите ни. Поне имаме някакъв шанс.

— Това е самоубийство. Не забравяй, че аз не съм извънземен.

Отпускам се на коляно пред Бърни Косар.

— Значи, вземаш тази риза — обяснявам му — и я влачиш по земята колкото можеш по-

бързо, някъде три-четири километра. Ние ще пресечем реката, така кучето ще изгуби дирите ни

и ще тръгне по тези от ризата. После ще продължим да бягаме. Няма да имаш проблем да ни

настигнеш, ако летиш.

Бърни Косар се преобразява в огромен белоглав орел, грабва ризата с ноктите си и излита.

— Нямаме време за губене — казвам и стискам сандъка с лявата си ръка, за да мога да

плувам с дясната.

Тъкмо да скоча във водата, когато Шест ме сграбчва за лакътя.

— Сам е прав, ще измръзнем, Джон — убеждава ме тя.

Изглежда изплашена.

— Вече са прекалено близо, нямаме друг избор.

Тя хапе устни, оглежда реката, отново се обръща към мен, стиска още веднъж ръката ми и

отвръща:

— Не е вярно, мисля, че имаме избор.

Пуска ме, бялото на очите й проблясва в мрака. Блъска ме зад себе си и пристъпва към

водата, после наклонява глава, съсредоточавайки се. Полицейското куче лае вече съвсем близо.

Тя издишва бавно. В същото време протяга ръцете си напред и водите на реката започват да

се разделят точно пред нас. Водата кипи и се пени шумно, отдръпва се, за да разкрие кална

пътека, широка метър и половина, която води до отсрещния бряг. Водата се върти, наподобява

вълна, готова да се разбие. Но вместо това остава да виси във въздуха, а лицата ни се покриват с

ледени пръски.

— Хайде, давайте! — заповядва тя, лицето й е разтегнато от концентрацията, очите й не се

откъсват от водата.

Двамата със Сам скачаме от брега. Краката ми затъват в калта до колене, но е за

предпочитане пред плуването във вода с четири градуса температура посред нощ. Стъпваме

тежко, с широки крачки, с мъка вдигаме крака от гъстата кал. Когато двамата вече сме

прекосили реката, идва ред на Шест. Тя тръгва, като върти ръце, докато минава през огромните

вълни, готови да се разбият една в друга, вълните, сътворени от нея. Изкачва се на брега и се

отпуска. Вълните се разбиват, сгромолясват се с глух звук, сякаш някой току-що е хвърлил гюле.

Водата се издига и пада, после се връща към предишното си състояние.

— Невероятно! — промълвява Сам. — Също като Мойсей.

— Хайде, трябва да стигнем до дърветата, за да не ни вижда кучето — казва тя.

Планът проработва. След няколко минути полицейското куче спира на брега на реката и

души бясно. Обикаля няколко пъти и после се втурва след Бърни Косар. Сам, Шест и аз

тръгваме в обратна посока, вървим от вътрешната страна на една редица от дървета, но

достатъчно близо до тях, за да виждаме реката, движим се толкова бързо, колкото краката на

Сам позволяват.

През първите няколко минути до нас достигат мъжки гласове, които си крещят, и се

изгубват, когато вземаме преднина. Десет минути по-късно чуваме бръмченето на хеликоптер.

Спираме и го чакаме да се появи. След минута той се показва — ярка светлина от прожектор

високо в небето, на няколко километра в посоката, в която Бърни Косар отлетя. Светлината

пълзи по хълмовете, осветява ги от едната страна, после набързо минава през другата.

— Вече трябва да се върне — казвам.

— Той е добре, Джон — казва Сам. — Все пак това е Бърни Косар, най-издръжливият звяр,

който познавам.

— Кракът му е счупен.

— Затова пък има две здрави крила — обажда се Шест. — Нищо му няма. Не трябва да

спираме. Скоро ще се досетят, ако вече не са го сторили. Трябва да имаме преднина. Колкото

по-дълго чакаме, толкова по-близо ще дойдат.

Кимам. Права е. Не трябва да спираме.

След около километър реката прави рязък завой надясно, назад към магистралата,

отклонявайки се от хълмовете. Спираме и се скупчваме под ниските клони на високо дърво.

— А сега какво? — пита Сам.

— Нямам представа — отвръщам.

Поглеждаме в посоката, от която току-що сме се измъкнали. Хеликоптерът вече е по-близо,

прожекторът му кръстосва хълмовете.

— Трябва да се отдалечим от реката — казвам.

— Да, ще се наложи — отговаря Шест. — Той ще ни намери, Джон. Уверявам те.

Чуваме писък на орел високо, от върховете на дърветата, недалече от нас. Много е тъмно и

не можем да видим къде е, а сигурно и той не може да ни забележи заради мрака. Без да се

колебая нито за миг — нищо, че това може да издаде местонахождението ни — насочвам длани

към небето и включвам светлините си, като ги оставям да сияят колкото е възможно по-ярко в

продължение на половин секунда. Чакаме, заслушани със затаен дъх и проточили вратове.

Изведнъж чувам тежкото дишане на куче и Бърни Косар, преобразил се отново в бигъл, се

стрелва към нас от брега на реката. Задъхан е, но и развълнуван, езикът му виси от устата, а

опашката му плющи във въздуха с бясна скорост. Навеждам се да го погаля.

— Добре свършена работа, приятелю! — казвам и залепвам целувка върху главата му.

И тогава става, каквото става — идва краят на тържествуването ни.

Още не съм се изправил, когато втори хеликоптер се изстрелва над хълма зад нас и

мигновено ни осветява със силния си прожектор.

Скачам на крака, но съм заслепен от ярката светлина.

— Бягайте — провиква се Шест.

И ние се втурваме нагоре по най-близкия хълм. Хеликоптерът се спуска по-ниско и започва

да кръжи, а вятърът, образуван от роторите му, ни блъска по гърбовете и огъва дърветата.

Тичаме през гъсталак от преплетени клонки и аз запушвам устата си с ръка, за да мога да

дишам, и присвивам очи, за да се предпазя от пръстта, която щипе очите ми. Колко време ще

мине, преди да извикат ФБР?

— Останете по местата си! — прогърмява мъжки глас от хеликоптера. — Арестувани сте!

Чуваме изстрели. Полицаите, които се движат пеша, са на не повече от сто и петдесет метра

от нас.

Шест престава да тича и двамата със Сам също спираме.

— Ще ни изпържат! — крещи Сам.

— Добре тогава, копелета. Ще го направим по трудния начин — казва тихо Шест.

Пуска саковете на земята и за миг си помислям, че възнамерява да направи Сам и мен

невидими. Нямам нищо против да зарежа саковете, но какво очаква да направя със сандъка? А и

няма как да направи всички ни невидими.

Ярка светкавица разцепва на две нощното небе, последвана от глухия тътен на гръмотевица.

— Джон — крещи тя, без да отмества поглед.

— Тук!

— Погрижи се за ченгетата. Дръж ги далече от мен.

Бутам сандъка в ръцете на Сам, който стои до мен и се чуди какво да прави.

— Пази го като зеницата на очите си — казвам му. — И се сниши!

Обръщам се към Бърни Косар и го наставлявам да стои със Сам, в случай че планът ми се

провали.

Спускам се на бегом надолу по хълма, когато друга мълния, следвана от мрачен и

заплашителен трясък на гръмотевица, разкъсва небето. Късмет, пичове — си мисля, като знам

много добре силата и способностите на Шест. — Ще ви е нужен.

Стигам до подножието и се скривам зад един дъб. Гласовете се приближават, движат се

бързо към двата стълба светлина. Започва да вали дъжд, студен и силен. Поглеждам през

тежките капки и виждам как двата хеликоптера се мъчат да устоят на ураганните ветрове и

някак си успяват да поддържат стабилни сноповете светлина. Това няма да е задълго.

Първите двама полицаи минават задъхани край мен, следвани на близко разстояние от трети.

Когато са на около пет метра от мен, протягам мислено ръце към тях, сграбчвам ги и тримата в

движение и ги запокитвам към дебелия дъб. Те отскачат назад толкова бързо, че ми се налага да

се преместя светкавично встрани, за да не ме ударят. Двама падат безжизнени на земята,

съборени в безсъзнание от удара в дървото. Третият, напълно объркан, вдига глава и посяга към