Ш-ш-шт

Шестнадесета глава

Ви се беше облегнала на шкафчето ми и драскаш по гипса си с лилав маркер.

— Здрасти — поздрави ме тя, когато разстоянието помежду ни съвсем се стопи. — Къде беше? Търсих те в редакцията на вестника и в библиотеката.

— Имах час при госпожица Грийн, новата училищна психоложка. — Изрекох го съвсем делово, но вътрешно треперех и се чувствах празна. Не можех да престана да мисля за това, как Елиът беше проникнал у дома. Какво можеше да му попречи да го направи отново? Или да направи нещо още по-лошо?

— Какво има? — попита Ви.

Набрах шифъра на шкафчето си и си взех нужните учебници.

— Знаеш ли колко струва хубава алармена система?

— Не се сърди, миличка, но никой няма да ти открадне колата.

Приковах Ви с мрачен поглед.

— Става дума за вкъщи. Искам да съм сигурна, че Елиът няма да може да влезе отново.

Ви се огледа и се прокашля.

— Какво? — попитах.

Тя разпери ръце.

— Нищо. Абсолютно нищичко. След като толкова много искаш да лепнеш това на Елиът, твое право е. Налудничаво право, но си е твое.

Блъснах вратичката на шкафчето си и трясъкът отекна по коридора. Преглътнах обвинителния отговор, че точно тя би трябвало да ми повярва, и вместо това казах:

— Отивам в библиотеката, така че малко бързам.

Излязохме от сградата, пресякохме паркинга и аз спрях озадачено. Огледах се за фиата, но си спомних, че сутринта мама ме беше докарала на път за работа. Понеже Ви беше със счупена ръка, не можеше да шофира.

— По дяволите! — прочете мислите ми Ви. — Оставени сме на произвола на съдбата.

Заслоних лицето си от слънцето и погледнах надолу по улицата с присвити очи.

— Явно ще трябва да повървим.

— Не ние, а ти. Бих дошла с теб, но нормата ми за библиотеката е веднъж седмично.

— Тази седмица не си ходила в библиотеката — изтъкнах.

— Да, но може да отида утре.

— Утре е четвъртък. Кога през живота си си учила в четвъртък?

Ви потупа с нокът по устната си и доби замислено изражение.

— А да съм учила в сряда?

— Не си спомням такова нещо.

— Ето, видя ли? Не мога да дойда с теб. Ще наруша традицията.

Десет минути по-късно се качвах по стълбите към входа на библиотеката. Вътре избутах домашните на заден план и веднага отидох в компютърната зала, където прерових интернет за още информация за „Обесването в Кингхорн“. Не намерих много. Отначало имало доста голямо вълнение, но след като установили, че е самоубийство, и освободили Елиът, сензацията утихнала.

Време беше да предприема пътуване до Портланд. Нямаше да науча много, ако ровех из вестникарските архиви, но може би щеше да ми провърви повече, ако свършех подготвителната работа тук.

Излязох от интернет и се обадих на мама.

— Трябва ли да се прибера довечера до девет?

— Да, защо?

— Мислех да отида с автобуса до Портланд.

Тя се засмя, все едно казваше „сигурно си полудяла“.

— Трябва да интервюирам ученици от подготвителното училище „Кингхорн“ — обясних. — Свързано е с един проект, по който правя проучване. — Не беше лъжа. Не съвсем. Разбира се, много по-лесно щеше да ми е да се оправдая, ако не беше вината, че пазя в тайна от нея взлома и посещението на полицията. Мислех да й кажа, но всеки път, когато понечех да изрека думите, те просто ми се изплъзваха. Борехме се да оцелеем. Доходът на мама ни беше нужен. Ако й кажех за Елиът, тя веднага щеше да напусне работа.

— Не може да ходиш в града сама. Утре си на училище, а скоро ще се стъмни. Освен това, докато пристигнеш, всички ученици ще са се прибрали.

— Добре, скоро ще се прибера — въздъхнах.

— Знам, че ти обещах да те откарам, но не мога да мръдна от офиса. — Чух я да размества някакви книжа и си я представих как притиска слушалката с брадичка, а кабелът се е увил около тялото й няколко пъти. — Ще се разсърдиш ли, ако те помоля да се прибереш пеша?

Времето не беше съвсем студено, бях с дънково яке и имах два крака. Планът само звучеше много по-разумно, защото направо ми призляваше от мисълта да се прибера сама. Другата ми възможност беше да пренощувам в библиотеката.

Вече излизах от вратата на библиотеката, когато чух някой да ме вика. Обърнах се и видях да се задава Марси Милар.

— Научих за Ви — каза тя, — и наистина съжалявам. Кой може да я е нападнал? Освен ако просто не са имали друг избор. Може да е било самозащита. Чух, че било тъмно и валяло. Човек лесно би могъл да сбърка Ви с лос. Или пък с мечка, или бизон. С което и да е едро животно.

— Божке, колко ми е приятно да си бъбрим, но имам да свърша маса неща, например да се почистя от прилепчиви боклуци — заявих и ускорих крачка към изхода.

— Дано да не е яла от болничните манджи — продължаваше да върви по петите ми Марси. — Били много мазни, а тя не бива да качва повече килограми.

Завъртях се.

— Чашата преля! Още една дума и ще те…

И двете знаехме, че това е напразна заплаха.

— Какво? — усмихна се превзето Марси.

— Боклук.

— Тъпачка.

— Пачавра.

— Грозотия.

— Анорексична свиня.

— Ау! — мелодраматично политна назад Марси, притиснала ръка към сърцето си. — И би трябвало да се обидя, така ли? Пробвай нещо друго, това е изтъркано. Аз поне умея да се контролирам.

Пазачът на входа се прокашля многозначително.

— Добре, стига толкова. Разправяйте се навън, иначе ще вкарам и двете в портиерната и ще започна да звъня на родителите ви.

— Кажи го на нея — посочи ме тя. — Аз винаги се старая да съм мила. Тя ме обиди. Аз само изказвах съчувствие заради приятелката й.

— Казах: вън!

— Изглеждате добре с униформа — осведоми го Марси и го удостои с лъскавата си усмивка, която й беше запазена марка.

Той кимна към вратата:

— Излизайте! — Но вече не звучеше толкова строго.

Марси се понесе грациозно към изхода.

— Нещо против да ми помогнете с вратата? Ръцете ми са заети. — Носеше една-единствена книга. С меки корици.

Пазачът натисна копчето и вратата се отвори автоматично.

— Благодаря — изпрати му въздушна целувка Марси.

Не я последвах. Не бях сигурна какво щеше да стане, ако го бях направила, но бях препълнена с толкова силни негативни емоции, че за едната бройка можех да направя нещо, за което после да съжалявам. Под нивото ми беше да се бия и да обиждам. Освен когато ставаше дума за Марси Милар.

Обърнах се и се запътих обратно към библиотеката. Влязох в металната клетка на асансьора и натиснах копчето за приземния етаж. Можех да почакам няколко минути Марси да си тръгне, но знаех и друг изход и реших да го използвам. Преди пет години градската управа беше решила да премести библиотеката в старинна сграда точно в центъра на старата част на Колдуотър. Постройката от червени тухли беше от 50-те години на деветнайсети век и имаше романтичен купол и открита платформа на покрива, откъдето човек можеше да наблюдава корабите в морето. За жалост, нямаше паркинг, затова изкопаха тунел, който да отвежда към подземния гараж на съдебната палата отсреща и сега той обслужваше и двете сгради.

Асансьорът изтрака, спря и аз слязох. Тунелът беше осветен с флуоресцентни лампи, които светеха с мъждива лилава светлина. Отне ми секунда да принудя краката си да тръгнат. Внезапно си спомних за татко през нощта, когато е бил убит. Запитах се дали не е бил на такава самотна и тъмна уличка като този тунел.

„Стегни се — наредих си. — Станал е случайна жертва на насилие. През цялата минала година изпитваше панически страх от всяка тъмна уличка, тъмна стая или тъмен дрешник. Не може до края на живота си да се боиш дали някой няма да ти извади пистолет.“

Твърдо решена да докажа, че страховете са само в главата ми, поех през тунела и чух как обувките ми тихо потропват по бетона. Преместих раницата на лявото си рамо и пресметнах колко време ще ми отнеме да се прибера вкъщи пеша и дали ще имам смелостта да мина напряко през релсите сега, когато вече се здрачаваше. Надявах се, че ако мислите ми са оптимистични и активни, няма да ми остане време да обърна внимание на растящата си тревога.

Тунелът свърши и точно пред мен се изправи тъмен силует.

Спрях в крачка и сърцето ми пропусна няколко удара. Пач беше облечен с черна фланелка, широки джинси и боти с метален връх. Погледът в очите му издаваше, че не е човек, който играе по правилата. Усмивката му беше прекалено мила, за да ми вдъхне спокойствие.

— Какво търсиш тук? — попитах, отметнах кичур коса от лицето си и плъзнах поглед покрай него към изхода за автомобили над земята. Знаех, че е точно отпред, но няколко лампи горе не работеха, затова не можех да видя ясно. Ако в главата на Пач се въртяха мисли за изнасилване, убийство или за друго престъпно деяние, беше успял да ме хване натясно точно където трябва.

Той направи крачка към мен и аз отстъпих назад. Опрях в някаква кола и съзрях шанса си. Бързо я заобиколих и застанах срещу Пач, а колата остана помежду ни.

Пач ме изгледа над покрива на колата. Изви вежди.

— Имам въпроси. Много — казах.

— За какво?

— За всичко.

Устните му потръпнаха — със сигурност се мъчеше да не се усмихне.

— И ако отговорите ми не ти харесат, ще хукнеш да бягаш, така ли? — кимна той към изхода на гаража.

Такъв беше планът. В най-общи линии. С изключение на някои очевадни празнини, като например факта, че Пач беше много по-бърз от мен.

— Дай да чуем тези въпроси — подкани ме той.

— Откъде знаеше, че тази вечер ще съм в библиотеката?

— Предположението ми се стори основателно.

Нито за миг не му повярвах, че го е довело предчувствието. У него имаше нещо почти хищно. Ако военните знаеха за този тип, щяха да направят всичко възможно да го привлекат.

Пач се метна наляво. Аз се хвърлих в обратната посока към задницата на колата. Когато той се закова на място, същото направих и аз. Пач беше до носа на колата, аз — до задницата.

— Къде беше в неделя следобед? — попитах. — Проследи ли ме, когато излязох по магазините с Ви?

Пач може и да не беше онзи тип със скиорската маска, но това не значеше, че не е замесен във веригата от тревожни събития. Криеше нещо от мен. Криеше го още от деня, в който се запознахме. Нима бе случайно съвпадение, че последният нормален ден от живота ми беше денят преди това паметно събитие? Не, не мисля.

— Не. Между другото, как мина пазаруването? Купи ли си нещо?

— Може би — отговорих, понеже бе успял да ме свари неподготвена.

— Какво?

Опитах да си припомня. Двете с Ви бяхме успели да влезем само във „Виктория Сикрет“. Бях похарчила трийсет долара за дантелен сутиен, но не смятах да му го казвам. Вместо това му казах, че още от самото начало на вечерта съм имала усещането, че някой ме следи, а накрая съм намерила Ви отстрани на пътя, жертва на жестоко нападение.

— Е? — попитах го, след като приключих. — Нещо да кажеш?

— Не.

— Нямаш представа какво се е случило с Ви?

— Отново не.

— Не ти вярвам.

— Защото не умееш да се доверяваш на хората. — Той се облегна на колата с две ръце и се наведе над капака. — Вече говорихме за това.

Усетих, че пламвам. Пач отново беше изместил разговора. Вместо да бъде насочен към него, прожекторът осветяваше мен. Никак не ми харесваше да ми напомня, че знае най-различни неща за мен. Лични неща. Като например колко трудно се доверявам някому.

Пач се стрелна по посока на часовниковата стрелка. Аз побягнах и спрях, когато и той спря. Както си стоя ме, очите му приковаха моите, сякаш се опитваше да изкопчи какъв ще бъде следващият ми ход.

— Какво се случи на Архангела? Ти ли ме спаси? — попитах.

— Ако те бях спасил, сега нямаше да стоим тук и да водим този разговор.

— Искаш да кажеш, ако не ме беше спасил. Щях да съм мъртва.

— Не казах това.

Представа си нямах какво иска да каже.

— Защо нямаше да стоим тук?

— Ти щеше да си тук. — Направи пауза и добави: — Но аз най-вероятно не.

Преди да проумея какво казва, той се стрелна към мен, този път отдясно. За миг се обърках и допуснах да скъси разстоянието помежду ни. Вместо да спре, Пач заобиколи колата. Опитах да се измъкна и хукнах по правата отсечка към изхода на гаража.

Подминах три коли, преди той да ме сграбчи за ръката. Завъртя ме и ме притисна към една циментова греда.

— Дотук с този план.

Изгледах го ядосано. Но зад гнева ми се криеше и доста паника. Той грейна в усмивка, преливаща от злокобни намерения, която ми даде всички основания да си се потя, колкото искам.

— Какво става? — попитах, като здравата се помъчих да звуча враждебно. — Как става така, че чувам гласа ти в главата си, кълна се? И защо каза, че си дошъл в училището заради мен?

— Омръзна ми да се любувам на краката ти от разстояние.

— Кажи ми истината — преглътнах мъчително. — Заслужавам да ми разкриеш всичко.

— Пълно разкритие — усмихна се отново лукаво той. — Това има ли нещо общо с обещанието ти да ме разобличиш? За какво точно говорим?

Не можех да си спомня за какво говорим. Знаех само, че от погледа на Пач ми става много горещо. Трябваше да откъсна очи от неговите, затова сведох поглед към ръцете си. Лъщяха от пот, та ги пъхнах зад гърба си.

— Трябва да вървя, имам да пиша домашни — казах.

— Какво се случи тук? — кимна той с брадичка към стълбището.

— Нищо.

Преди да успея да го спра, той долепи длан до моята и ръцете ни образуваха островърха куличка. Преплете пръсти с моите и ме прикова към себе си.

— Кокалчетата ти са побелели — отбеляза той и плъзна устни по тях. — А когато излезе, изглеждаше много напрегната.

— Пусни ме. Не съм напрегната. Не особено. Извини ме, но имам домашни…

— Нора. — Пач произнесе името ми тихичко, но с категоричното намерение да получи каквото иска.

— Имах сблъсък с Марси Милар. — Нямах представа откъде дойде това признание. Последното, което исках, бе да дам на Пач възможност отново да надникне в мен. — Разбра ли? — Помъчих се да вкарам в тона си леко раздразнение. — Доволен ли си? Сега ще ме пуснеш ли, моля те?

— Марси Милар ли?

Опитах се да освободя пръстите си, но Пач имаше друго намерение.

— Не познаваш ли Марси Милар? — попитах скептично. — Трудно ми е да повярвам, първо, защото учиш в гимназията на Колдуотър и второ, понеже имаш „Y“ хромозома.

— Разкажи ми за сблъсъка — настоя той.

— Тя нарече Ви дебелана.

— И?

— Аз я нарекох анорексична свиня.

Изражението на Пач ми подсказа, че едва се сдържа да не се разсмее.

— И това ли е всичко? Без юмруци? Без хапане, драскане или скубане?

Изгледах го с присвити очи.

— Нима сега ще трябва да те уча как да се биеш, ангелче?

— Мога да се бия — вирнах брадичка аз, макар да лъжех на поразия.

Този път той си спести усилието да сдържи усмивката си.

— Всъщност съм тренирала бокс.

Кикбокс. В спортната зала. Веднъж.

Пач протегна ръка:

— Удари ме с всичка сила.

— Аз… не съм привърженик на безсмисленото насилие.

— Тук сме съвсем сами. — Ботите на Пач бяха точно срещу върховете на обувките ми. — Тип като мен може да се възползва от момиче като теб. По-добре ми покажи какво можеш.

Отстъпих назад и скръстих ръце в мълчалив отказ. Тогава забелязах черния мотоциклет на Пач.

— Ела да те закарам — предложи той.

— Ще се прибера пеша.

— Късно е и е тъмно.

Имаше основание. Независимо дали ми харесваше.

Само че вътрешно водех сериозна борба. Щеше да е адски глупаво да се прибирам вкъщи пеша и сега се разкъсвах между две възможности: дали да се прибера с Пач, или да рискувам да се натъкна на нещо по-лошо.

— Започвам да си мисля, че единствената причина да ми предлагаш да ме закараш е, понеже знаеш, че това никак не ми харесва. — Въздъхнах уплашено, надянах каската и яхнах мотора зад него. Не бях виновна, че се гушнах толкова плътно до тялото му. Седалката не беше широка.

Пач тихичко се засмя:

— Хрумват ми още няколко причини.

Подкара бързо по правата отсечка към изхода на гаража. Изходът беше запречен от бариера на бели и червени ивици и от автомат за билети. Тъкмо се питах дали Пач ще намали достатъчно, за да пъхне монети в автомата, когато той спря плавно, с което ме приплъзна още по-близо до себе си. Пъхна пари в процепа и изведе мотора горе на улицата.

Пач спря мотора на алеята пред къщи и аз се притиснах към него, за да запазя равновесие, докато слизам. Подадох му черната каска.

— Благодаря, че ме докара.

— Какво ще правиш в събота вечерта?

Замълчах за миг.

— Имам среща, както обикновено.

Това явно разпали интереса му.

— Както обикновено?

— С домашните.

— Отложи я.

Чувствах се много по-спокойна. Пач беше топъл и стабилен, и ухаеше божествено. На мента и на дъхава, тъмна почва. Никой не беше изскочил пред нас изневиделица, докато пътувахме към къщи, а и всички прозорци на първия етаж на къщата светеха ярко. За пръв път през този ден се почувствах в безопасност.

Само дето Пач ме беше причакал в тъмния тунел и най-вероятно ме следеше. Може би не бях съвсем в безопасност.

— Не излизам с непознати — отговорих.

— Добре че аз излизам. Ще те взема в пет.