Седем дни за цяла вечност…

Ден пети

Зората на петия ден изгряваше, когато и двамата все още спяха. Свежестта на ранната утрин донасяше есенните миризми през отворения прозорец. София се бе сгушила в прегръдките на Лукас. Стенейки от болка, Матилда се бе събудила след кошмарния си сън. Тя се протегна и мигом след това замръзна на мястото си, давайки си сметка, че не е сама. Бавно отмести завивката от леглото и стана. С безшумни стъпки, както беше по нощница, се отправи към хола.

— Зле ли ти е?

— Неудобната поза, в която бях заспала, ми причини ужасна болка, съжалявам, не исках да те будя.

— Няма нищо, аз и без това не спях. Ще ти направя чай.

София се отправи към кухненския бокс и се вгледа в навъсеното лице на своята приятелка.

— Току-що спечели една чаша топъл шоколад! — каза й тя, отваряйки хладилника.

Матилда дръпна завесата. На все още пустата улица се забелязваше един мъж, който водеше куче на каишка.

— Бих желала да имам лабрадор, но мисълта, че трябва да го извеждам всяка сутрин, ме ужасява — каза Матилда, спускайки завесата.

— Човек трябва да е отговорен за домашните си любимци, а засега те не са моя грижа! — отвърна й София.

— Добре направи, че уточни. Вие си имате планове. Ти и малкият Лу.

— Познаваме се само от два дни! И още нещо, името му е Лукас.

— Нали и аз това казах!

— Не, засега нямаме никакви планове.

— Засега да, но това едва ли ще трае дълго. Когато живеят заедно, хората винаги правят някакви планове.

— Откъде го измисли?

— Не съм го измислила, то си е така, има образи на щастието, които човек няма право да променя, може да ги осмисля на воля, но не и да ги променя! С други думи, едно и едно правят две, две означава двойка, а двойката винаги си има проекти, така е открай време!

София избухна в смях. Млякото се надигна в кастрона, тя го изсипа в чашата и го поръси с шоколадов прах.

— Ето, пий, вместо да говориш глупости — каза тя, поднасяйки й топлата напитка. — Къде видя двойка?

— Колко си жалка! Цели три години те слушам да ми говориш за любов и други такива, за какво тогава служат твоите вълшебни приказки, ако се откажеш от ролята на принцесата още на първия снимачен ден.

— Каква романтична метафора!

— Отивай тогава да си говориш в романтични метафори с него! И те предупреждавам, че ако не направиш нищо, докато ми оздравее кракът, ще ти го отнема, без да ми мигне окото.

— Ще видим. Положението не е толкова просто, колкото изглежда.

— Виждала ли си някога обикновени любовни истории? София, откакто те познавам, винаги си била сама и ти си тази, която ми казваше: „Ние сме отговорни за нашите радости.“ Е, добре, скъпа моя, твоята радост е висока метър и осемдесет и пет, на които отговарят седемдесет и осем килограма мускулна маса, така че, моля те, не подминавай щастието си.

— А! Много хитро от твоя страна.

— Не толкова хитро, колкото прагматично. Мисля си, че твоето блаженство се събужда, така че спокойно можеш да отидеш при него, защото в този момент имам нужда от малко въздух. Хайде, изчезвай.

София поклати глава и се отправи към своята стая. Седна в крайчеца на леглото и зачака събуждането на Лукас. Не след дълго той се протегна като хищник и отвори очи. На лицето му се изписа усмивка.

— Откога си тук? — попита.

— Как е ръката ти?

— Вече не чувствам почти нищо — отвърна Лукас, правейки кръгови движения с рамото, придружени от изразяваща болка гримаса.

— А сега, без да се правиш на мъж, ми кажи, как е ръката ти?

— Зверски ме боли!

— Почивай си тогава. Бих искала да ти приготвя закуска, но не знам какво обичаш.

— Двайсетина палачинки и още толкова кифлички.

— За пиене, кафе или чай? — попита тя и стана от леглото.

Лукас я погледна втренчено. Погледът му бе потъмнял, той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Имала ли си усещането, че светът би те отминал и оставил сама; впечатлението, че обикаляйки всички ъгли на стаята, която обитаваш, пространството започва да се смалява; убеждението, че през нощта дрехите ти са остарели; че във всяко огледало отражението ти играе ролята на собствената ти мизерия, ненаблюдавана от никого, без всичко това да ти носи каквото и да е удовлетворение — да мислиш постоянно, че никой не те обича и че ти не обичаш никого, и че всичко това е празното пространство на собственото ти съществуване.

София докосна устните му с върха на пръстите си.

— Не говори така.

Държа да знаеш, че няма да се дам лесно.

— Исках да ти направя кафе.

После тя се приближи към него.

Не знам дали съществува някакво разрешение на проблема, но съм сигурна, че ще го намеря — му прошепна.

Няма да оставя това рамо да се вдърви. Отиди да си вземеш душ, а аз ще приготвя закуската.

Тя кимна утвърдително и се отправи към банята. Лукас погледна ризата си, провисена над леглото: единият й ръкав бе покрит с почерняла кръв. Той го откъсна. После се приближи към прозореца, отвори го и се загледа в покривите на сградите, простиращи се под него. Сирената на един голям товарен кораб изсвири в залива в отговор на камбанния звън, долитащ от Грейс Катидрал. Той смачка на топка окървавения плат и преди да затвори прозореца, го изхвърли навън. После с тихи стъпки се отправи към банята и долепи ухо до вратата. Изведнъж му стана топло от горещата вода, която струеше от душа. Въздъхна дълбоко и излезе от стаята.

— Ще правя кафе, вие искате ли? — попита той Матилда.

Тя му показа чашата с топлия шоколад.

— Между другото, отказах се от възбуждащите средства, но току-що дочух за палачинките, така че ще се задоволя с десет процента от плячката.

— Пет процента максимум — отговори той, минавайки зад барплота — и само в случай, че ми кажете къде се намира кафеварката.

— Лукас, снощи дочух нещо от вашия разговор, нещо, което ме накара дълбоко да се замисля. Не че по времето, когато взимах наркотици, не съм си задавала подобни въпроси, но в настоящия момент не считам, че аспиринът е в състояние да пробуди подобни халюцинации у мен. С две думи, за какво точно си говорехте?

— Много се бяхме напили снощи, така че възможно е да сме казали някоя и друга глупост, но не се притеснявайте, може спокойно да си взимате аспирина, без да се страхувате от странични ефекти.

Матилда погледна закаченото на облегалката на стола сако, с което той бе облечен предната вечер. Откъм гърба цялото беше надупчено от куршуми.

— Винаги ли, когато се напивате, стрелят по вас?

— Абсолютно сте права! — отговори той, отваряйки вратата на стаята.

— Във всеки случай сакото ви е много добре скроено, жалко само, че вашият шивач не го е подсилил откъм гърба.

— Бъдете сигурна, ще му направя забележка.

— Разчитам на вас! Приятно къпане.

Рен влезе в апартамента, постави на масата вестник и един голям плик, пълен с кроасани. После се обърна към Матилда, която беше останала сама в стаята.

— Ако един ден реша да преобразувам къщата си в Bed & Breakfast25, а знае ли човек, то подобни закуски биха навредили на бъдещата ми клиентела. Я, гълъбчетата се събудили!

— В стаята са! — уточни Матилда, вдигайки нагоре очи.

— Когато й казах, че противопоставянето на всичко води до нищо, тя явно ме е разбрала съвсем буквално.

— Надявам се, вече си видяла животното голо до кръста!

— Не, но нали знаеш, на моята възраст дали ще е звяр или шимпанзе, вече не е от голямо значение.

Рен постави кроасаните в една голяма чиния и учудено погледна сакото на Лукас.

— Кажи им да не посещават бояджията на ъгъла, той ми е приятел. Добре де, слизам.

И изчезна надолу по стълбите.

София и Лукас седнаха на масата, на която Матилда се бе настанила, и закуската започна. Когато Лукас погълна и последната виенска кифличка, те разтребиха кухнята и настаниха удобно Матилда в леглото. София реши да вземе Лукас със себе си на доковете. Тя свали своя дъждобран от закачалката, а той с отвращение погледна изпокъсаното си сако. Матилда му намекна, че риза с един ръкав би било нещо доста екстравагантно за този квартал. В багажа си имаше мъжка риза и обеща да му я даде назаем, при условие че й я върне в прилично състояние, за което той благодари. Няколко минути по-късно те бяха вече на изхода и точно в този момент гласът на Рен ги спря. Тя стоеше изправена в средата на коридора, поставила ръце на хълбоците си, и втренчено гледаше Лукас.

— Ако питате мен, не е първа младост, макар че десенът тип „Уелският принц“ никога няма да стане демоде. И още нещо, туидът държи много топло!

Тя помогна на Лукас да облече сакото, което като че бе шито по негова мярка, и погледна София с крайчеца на окото си.

— Не се опитвай да научиш на кого е принадлежало! На моята възраст човек прави каквото си поиска със своите спомени.

В този момент се преви на две, опирайки се на перваза, и направи смешна гримаса. София се втурна към нея.

— Какво ти е, Рен?

— Нищо особено, само незначителна болка в корема, така че не се притеснявай.

— Изглеждаш бледа и имаш отпаднал вид!

— От десет години не съм се пекла на слънце, а и на тия години, нали знаеш, нормално е да се събудя уморена. Не се притеснявай.

— Не искаш ли да те заведа на лекар?

— Само аз му липсвам! Нека си стоят вкъщи тези доктори, и аз ще си остана у дома! Единствено по този начин ще се разбера с тях.

Тя им направи знак с ръка, с който искаше да каже: „Хайде, вървете, струва ми се, че и двамата бързате, тръгвайте.“

София се поколеба, преди да изпълни заръката й.

— София?

— Да, Рен?

— Мисля, че ще мога да ти покажа албума, който толкова искаше да видиш. Снимките са някак си особени, затова бих искала да ги разгледаш на залез-слънце. Светлината през тази част на деня им придава по-изразителен вид.

— Както кажеш, Рен.

— Ела в пет часа следобед и бъди точна, разчитам на теб.

— Разбира се, че ще дойда, обещавам.

— А сега изчезвайте и двамата. Достатъчно ви задържах с моите глупави истории! Лукас, грижете се за това сако… Трябва да знаете, че държах много на мъжа, който някога го носеше.

Когато колата се отдалечи, Рен спусна завесата на прозореца и продължи сама да си мърмори, подреждайки един от огромните букети, поставени на масата.

— Храната, къщата, останало е само бельото!

Те се спуснаха по Калифорния Стрийт. На светофара на пресечката с Полк Стрийт спряха успоредно на колата на инспектор Пилгиц. София спусна стъклото и го поздрави. Той слушаше някакви новини по радиото.

— Не знам какво ги е прихванало тази седмица, но изглежда, че всички са полудели, това е петото сбиване, което прераства в безредици в Чайнатаун. Съжалявам, но трябва да тръгвам, желая ви приятен ден — каза той и потегли.

Колата на полицая зави наляво с виеща сирена, тяхната спря десет минути по-късно в началото на кей 80. Те гледаха стария товарен кораб, който равнодушно се клатеше във водата.

— Може би идеята ми да те взема със себе си ще ни позволи да избегнем най-лошото! — каза София.

В погледа на Лукас се четеше безпокойство.

— Къде искаш да ме заведеш?

— При своите!

— И как мислиш, че ще стане това! Може би с благословията на Светия Дух? — отговори иронично Лукас.

— Когато някой не иска да се върне при своя работодател, трябва да направи всичко възможно, за да го изгонят. Направи така, че да те уволнят!

— Чела ли си автобиографията ми? Мислиш ли, че мога да я изтрия или да я пренапиша за четирийсет и осем часа? И как си представяш, че твоите хора ще ме приемат, с отворени обятия, преизпълнени с любов и добри намерения? София, едва прекрачил прага на твоята обител, цяла орда пазители ще се спуснат подире ми и ще ме изпратят там, откъдето идвам. Съмнявам се, че ще ми осигурят транспорт първа класа.

— Обрекох душата си на другите, винаги съм се стремяла да ги убедя, че не трябва да се предават. Така че сега е мой ред да бъда щастлива. Раят не означава да си сам и смятам, че съм го заслужила!

— Искаш невъзможното, отпорът ще бъде голям, никога няма да ни оставят да се обичаме.

— Понякога е достатъчно да имаш малко надежда, да дадеш някакъв знак. Само ти можеш да решиш дали ще се промениш, Лукас, и ако наистина го желаеш, покажи им, че имаш воля.

— Така бих искал това, което казваш, да е вярно и в същото време да е толкова лесно.

— Тогава опитай, умолявам те!

Лукас не отговори. Той се отдалечи на няколко крачки и се спря до ръждясалия мостик на големия кораб. При всяко опъване на въжетата се чуваше ужасно скърцане, което придаваше на Иалпарезо вид на вързано животно, борещо се за своята свобода и същевременно за последния си пристан: едно голямо крушение в открито море.

— Страх ме е, София…

— Мен също. Остави ме да те отведа в моя свят, там ще направлявам всяка твоя стъпка. Ще съм до теб, когато се събуждаш и когато заспиваш. Ще изтрия цялото ти минало, ще излекувам всичките ти рани. Когато те обземе гняв, ще ти завържа ръцете на гърба, за да не би да ти дойде наум да сториш някому лошо, ще залепя устата си за твоята, за да заглуша виковете ти, и повече нищо не ще бъде както преди. И ако понякога се чувстваш самотен, знай, че самотни ще сме и двамата.

Той я прегърна, прокара пръсти по бузата й и прошепна на ухото й с плътния си глас:

— Дори не предполагаш по какви пътища съм минал, за да дойда до теб. Аз самият знаех много малко неща, София, често се обърквах, но всеки път започвах отново, по-радостен и по-горд отпреди. Бих искал времето да спре, за да мога да го изживея, да те преоткрия и да те обичам така, както заслужаваш да бъдеш обичан, но, за жалост, това време ни свързва, без да ни принадлежи. Идвам от общество, където всичко се отъждествява с една личност. Всичко е едно цяло; аз съм злото, а ти доброто, аз съм твоят антипод, но знам, че те обичам, така че само ми кажи какво искаш от мен.

— Твоето доверие.

Те напуснаха пристанищната зона и поеха нагоре по Трета улица. София търсеше оживено място, пълно с минувачи и автомобили.

Блез влезе в големия офис, пребледнял и премалял от страх.

— Като се има предвид, че и аз се интересувам от шахмат — извика Президента, кръстосвайки надлъж и шир огромната остъклена ниша, — искам да чуя още веднъж твоята теория за „мата“.

Блез придърпа към себе си един огромен черен фотьойл.

— Остани прав, идиот такъв! Не, по-добре е да седнеш, защото колкото по-малка част виждам от теб, толкова по-добре се чувствам! И така, с две думи, целият ни елит реши да смени посоката?

— Президенте.

— Млъквай! Да съм ти дал думата? Да не би да си прочел по устните ми, че моите уши искат да чуят звука на противния ти глас?

— Аз…

— Млъквай!

Президента викаше толкова силно, че Блез се смали с цели пет сантиметра.

— И дума да не става да го изгубим за нашата кауза — поде Президента. — Не трябва дори да си помисляме, че можем да капитулираме. Очаквах тази седмица цяла вечност и не ще позволя на едно нищожество като теб да пропилее всичко! Не знам как си си представял ада до този момент, но съвсем скоро ще ти създам напълно нови виждания за него! Да не си посмял да говориш! Постарай се да не забелязвам мърдането на гнусните ти устни. А сега искам да знам, имаш ли някакъв план?

Блез взе един лист и набързо надраска няколко реда. Президента грабна хартията и започна да чете, отправяйки се към срещуположния край на масата. Ако имаше нарушение в регламента, двубоят можеше да бъде прекратен и тогава ще трябва да се играе отново. Блез му предлагаше да оттеглят Лукас преди края. Побеснял, Луцифер смачка листа и го запрати в лицето на Блез.

— Лукас ще ми плати скъпо за това. Доведи го тук преди настъпването на нощта и знай, че това е последният ти шанс!

— Той няма да дойде доброволно.

— Искаш да кажеш, че неговата воля стои над моята?

— Искам да кажа, че той трябва да умре…

— … Нека не забравяме една малка подробност… Това вече отдавна е факт, глупако!

— След като един куршум е успял да го засегне, значи съществуват и други начини да се справим с него.

— Тогава ги открий, вместо да дрънкаш глупости.

Блез мигом изчезна. Беше пладне. Денят щеше да свърши след пет часа, а не му оставаше много време, за да напише клаузите на един страшен договор. Да организира убийството на своя най-добър агент, нямаше да е лесна работа.

Фордът бе паркиран на кръстовището на Полк и Калифорния, едно наистина оживено място. В този час на деня потокът от автомобили беше непрекъснат. София предупреди един възрастен мъж с бастун, който се готвеше да мине по пешеходната пътека, да внимава. От друга страна, времето, отделено за пресичане на четирите платна, беше твърде кратко.

— И какво ще правим сега — попита отегчено Лукас.

— Помогни му! — отговори тя, посочвайки с пръст възрастния пешеходец.

— Шегуваш ли се?

— В никакъв случай.

— Искаш да придружа някакъв си старец от едната до другата страна на пътя? Та това не е никак сложно…

— Тогава направи го!

— Добре, ще го направя — каза Лукас, отдалечавайки се бавно.

Той се доближи до мъжа и веднага след това се върна.

— Не виждам ползата от всичко това.

— Какво, да не би да предпочиташ да започнем, прекарвайки целия следобед в грижа за болните? Това също не е сложно. Достатъчно е само да им помагаме да оправят тоалета си, да получават съобщенията си, да ги успокояваме относно развитието на състоянието им, да седим до тях и да им четем вестници…

— Добре! Ще се заема с всичко това!

Той отново се отдалечи… След което пак се върна при София.

— Предупреждавам те. Ако онова хлапе отсреща, което си играе с мобилния си телефон с вградена камера, направи дори една снимка, ще го изпратя с един шут отзад да снима сателитите.

— Лукас!

— Добре де, тръгвам!

После Лукас безцеремонно хвана стареца за ръката, който учудено го изгледа, и го поведе към отсрещната страна.

— Предполагам, че не си тук, за да броиш колите, така че хвани здраво бастуна си, ако не искаш самостоятелно да преминаваш Калифорния Стрийт!

Светна червено и двамата тръгнаха по паважа. На втората пешеходна зебра от челото на Лукас започна да струи пот, на третата — почувства, че цяла колония мравки се беше заселила в мускулите на краката му, на четвъртата — усети силни болки в ставите. Сърцето му биеше силно и не му достигаше въздух. Преди да стигне средата на пътя, Лукас започна да диша тежко. Пешеходната зона, която се намираше в този участък, им даде възможност да спрат, а освен това те бяха длъжни да го направят, като се има предвид, че светофарът светна зелено, подобно лицето на Лукас.

— Добре ли сте, младежо? — попита го старият господин. — Искате ли да ви помогна да пресечете? Хванете се здраво за ръката ми, вече почти стигнахме.

Лукас взе хартиената кърпичка, която той му подаде, и попи потта по челото си.

— Не мога! — каза с треперещ глас. — Мисля, че няма да успея! Наистина съжалявам!

После се отправи тичешком към София, която чакаше със скръстени ръце, седнала на капака на автомобила.

— Смяташ да го оставиш там?

Едва не оставих костите си! — отвърна замислено Лукас.

Тя дори не го изслуша, а се втурна към множеството от коли, чиито клаксони огласяха цялата улица, с намерението да се домогне до централната алея. После сграбчи стария господин.

— Объркана съм, ужасно съм объркана. Този преди малко беше начинаещ, за първи път му е — каза възбудено тя.

Мъжът се почеса зад тила, поглеждайки София с голямо учудване. Докато светлините на светофара се сменяха от зелено към червено Лукас се обърна към София.

— Остави го! — провикна се той.

— Какво казваш?

— Чу много добре! Аз изминах половината от пътя заради теб, сега е твой ред да изминеш другата половина, но в посока към мен. Остави го там, където е сега!

— Да не си полудял?

— Не, това е напълно логично! Прочетох една чудесна книга, която намерих в хотел Хилтън, където пишеше, че да обичаш, означава да споделяш, че всеки от двамата трябва да измине своя път към другия! Поиска от мен невъзможното и аз го направих заради теб, сега ти трябва да се разделиш с част от своята същност. Остави този мъж там, където е. Избирай, или старчето, или аз!

Старецът потупа София по рамото.

— Не искам да ви прекъсвам, но заради вашите истории наистина ще закъснея. Хайде, ако обичате, отидете при вашия приятел!

Без да чака повече, човекът мина на другия край на улицата.

София се върна при Лукас, който се бе облегнал на колата. В погледа й се четеше тъга. Той й отвори вратата, изчака, докато се настани, и седна зад волана, но фордът остана неподвижен.

— Не ме гледай така, наистина съжалявам, че не успях да изпълня мисията си докрай.

Тя въздъхна дълбоко и му каза:

— Нужни са сто години, за да поникне едно дърво, а само няколко минути, за да изгори…

— Така е, но не разбирам накъде биеш?

— Ще дойда да живея в твоята обител и ти си този, който ще ме заведе там.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив. Казвам ти го напълно сериозно.

— В никакъв случай не ще те оставя да направиш това.

— Тръгвам с теб, Лукас, и толкоз.

— Няма да се справиш.

— Не беше ли ти този, който ми каза да не се подценявам? Колкото и да ти звучи парадоксално, твоите хора ще ме приемат с отворени обятия! Научи ме на злото, Лукас!

Той дълго се любува на неповторимата й хубост. Изгубена някъде в тишината, разделяща двата свята, тя бе решена да направи едно пътуване, за чиято посока нищо не знаеше, но тази нейна решителност я караше да не се страхува. За първи път желанието у нея стана по-силно от последствията, които можеше да има, за първи път любовта в нея приемаше смисъл, който тя дори и не си представяше. Лукас запали автомобила и потегли към долните квартали.

Превъзбуден, Блез взе слушалката и каза да му дадат Президента или, по точно, да го предупредят веднага за неговото посещение. Той изтри ръцете си в панталоните и извади касетата от касетофона. После със ситни стъпки се отправи към дъното на коридора. Вървеше толкова бързо, колкото му позволяваха късите крака. Гледан отстрани, Блез приличаше на истински паток. Още с първото почукване той отвори вратата и влезе в офиса на Президента, който го посрещна с вдигната във въздуха ръка.

— Млъкни! Вече всичко знам!

— Значи имах право! — не успя да се сдържи Блез.

— Може би! — високомерно отвърна Президента.

Блез подскочи от радост и с всички сили удари с юмрук по дланта си.

— Ето вашите шах и мат! — ликуваше той. — Както вече ви казах, Лукас е истински гений! Той привлече най-елитния им агент за нашата кауза, каква нечувана победа! — Блез преглътна, преди да продължи: — Трябва незабавно да прекратим започнатата вече процедура и затова ми е нужен вашият подпис.

Луцифер стана и се насочи към остъклената ниша.

— Бедни ми Блез, толкова си глупав, че понякога се питам дали присъствието ти тук не е плод на твоята грешна ориентация. В колко часа трябва да бъде изпълнен договорът?

— Експлозията ще се състои точно в деветнайсет часа — отговори той, поглеждайки плахо часовника си.

… Оставаха им точно четирийсет и две минути, за да прекратят операцията, която Блез щателно бе подготвил.

— Нямаме никакво време за губене, Президенте!

— Напротив, разполагаме с неограничено време, ще подсигурим нашата победа, без да поемаме какъвто и да било риск. Няма да променяме нищо от това, което е предвидено… с изключение на една малка подробност… — добави Сатаната, потърквайки се по брадичката — ще ги доведем и двамата точно в пет часа.

— Но каква ще е реакцията на нашите противници? — попита Блез, ставайки все по-неспокоен.

— Инцидентът си е инцидент! Доколкото ми е известно, не аз съм измислил случайността. Подготви се да ги приемем в уговорения час, имаш на разположение четирийсет минути!

Кръстовището на Бродуей и Колъмбъс Авеню открай време беше предпочитаното място за всички човешки пороци: наркотици, женски и мъжки тела, изоставени от живота, се продаваха там, скрити от недискретни погледи. Лукас паркира в началото на тясна и тъмна уличка. Под едно паянтово стълбище млада проститутка изтърпяваше наказанието, което в момента нейният сутеньор й налагаше.

— Погледни добре — каза Лукас. — Ето го моя свят, другото лице на човешката природа, света, който винаги си искала да победиш. Хайде, опитай се да откриеш твоето добро сред тази купчина мръсотия, отвори широко очите си и ще видиш гнилостта, упадъка, насилието в най-чистата им форма. Курвата, която умира пред теб, се оставя да бъде опетнена и смазана от бой, без да окаже каквато и да е съпротива на този, на когото е била продадена. На нея, както и на тази Земя, й остават още няколко мига живот, още няколко удара и тя ще предаде грешната си душа. Ето смисъла на този ужасен облог, който ни свързва. Искаше да те науча на злото, София? Нужен ми е един-единствен урок и той с цялото си измерение ще ти принадлежи и в същото време завинаги ще те поквари. Пресечи тази уличка. Приеми, че не трябва да се месиш, и ще видиш колко е лесно, нужно ти е само нищо да не правиш; стори като тях, обърни гръб на цялата тази мизерия, а аз ще те чакам от другата страна; когато пристигнеш там, вече няма да си същата. Това пътуване ще те отведе от единия към другия свят, без никаква надежда да се върнеш обратно.

София слезе от колата, която се отдалечи. Тя тръгна в мрака и след всяка стъпка тялото й натежаваше все повече и повече. Погледна в далечината и с всички сили се опита да устои на силата, която я тласкаше назад. Под краката й улицата се губеше някъде в безкрая. Приличаше на килим, покрит с всевъзможни боклуци, търкалящи се по разбития паваж.

Стените бяха тъмносиви, тя видя Сара, проститутката, смазана от боя, който нейният сутеньор й нанасяше. Устните й бяха разкъсани от многобройните рани, от които се стичаше кръв, толкова черна, колкото смъртта, главата й се олюляваше, гърбът й беше целият в рани, ребрата й се пукаха едно след друго под напора на тежките удари, но изведнъж тя реши да се съпротивлява. Бореше се, за да не падне, за да не се остави на произвола на ударите, които всеки момент щяха да отнемат и малкото живот, който й оставаше. Юмрукът, ударил челюстта, изпрати главата й право в стената, шокът беше страшен, сътресението във вътрешността на черепа й — ужасно.

Сара я видя, видя я като последен лъч надежда, като чудо, предложено на тази, която винаги е вярвала в Господ. Тогава София стисна зъби и юмруци, мина покрай нея и намали хода си. Зад нея проснатата на земята жена не намираше сили дори да извика. София не виждаше ръката на мъжа, която застрашително се издигаше над главата на уличницата. С премрежени от сълзи очи, с неописуемо главоболие, тя разпозна на другия край на уличката сянката на Лукас, който я очакваше със скръстени ръце.

Тогава се спря. Цялото й тяло като че ли замръзна и едва успя да намери сили да извика неговото име. Викът, който се изтръгна от гърлото й, беше толкова силен, че учуди самата нея, извика така силно, че гласът й раздра цялата тишина на този мрачен свят, огласи и най-тъмните кътчета на тази земя и всичко това се случи за части от секундата, време, за което никой не си даде сметка. Лукас се затича към нея, подмина я, улови мъжа и го хвърли на земята. Последният стана и се насочи към него. Гневът на Лукас беше неописуем и тялото на насилника бе пречупено на две. Губейки кръв, в този момент то издаваше трагедията на своята победена арогантност, на последното насилие, което го отнасяше към смъртта.

Лукас приклекна към бездушното тяло на Сара. Напипа пулса й, после я вдигна от земята.

— Ела — каза той на София с мек глас. — Нямаме много време за губене, ти познаваш по-добре от всеки друг пътя към болницата. Пред вид състоянието ти, аз ще карам, а ти ще ме направляваш.

Те положиха младата жена на задната седалка, София извади сигналната лампа от кутията и пусна сирената. Беше четиринайсет часът и трийсет минути. Фордът се движеше с пълна скорост към Сан Франциско Мемориал Хоспитал. Щяха да бъдат там след не повече от петнайсет минути.

Още с пристигането им в интензивното отделение Сара веднага бе предадена на грижите на двама лекари, единият от които реаниматор. Имаше счупвания в областта на гръдния кош. Радиограмите на черепа показваха кръвонасядания в оксипиталната му част без сериозни мозъчни увреждания, но с многобройни рани по лицето. По-късно скенерът щеше да покаже, че животът на жената е вън от опасност. С две думи, беше се разминала на косъм със смъртта.

Лукас и София напуснаха паркинга.

— Пребледняла си като мъртвец. Не ти го удари, а аз.

— Провалих се, Лукас, оказа се, че не съм по-способна от теб да се променя.

— Щях да те намразя, ако беше успяла. Харесвам те такава, каквато си, скъпа, а не такава, каквато би станала в стремежа си да се адаптираш към моите изисквания. Не искам да се променяш.

— Защо тогава беше всичко това?

— За да разбереш, че моето различие е същевременно и твое, за да разбереш, че не трябва да ме съдиш, така както и аз не те съдя, защото тази разлика, която ни отдалечава един от друг, може в един момент да изиграе важна роля за нашето сближаване.

Тя погледна вградения в таблото на автомобила часовник и подскочи.

— Какво има?

— Щях да наруша обещанието си, което тази сутрин дадох на Рен, а това ще я накара да страда. Знам, че вече е приготвила чай, че цял следобед е пекла сладкиши и ме очаква.

— Не е толкова страшно, ще те разбере и няма да ти се сърди.

— Да, но в крайна сметка ще бъде разочарована, заклех й се, че ще бъда точна, това е много важно за нея.

— За колко часа ви е срещата?

— Точно за седемнайсет часа.

Лукас погледна часовника си. Беше пет без десет, а трафикът през това време на деня не оставяше почти никаква надежда на София да спази обещанието си.

— В най-добрия случай ще закъснееш с петнайсет минути.

— Тогава ще е много късно. Слънцето вече ще е залязло. Рен се нуждаеше от светлината на слънчевия залез, за нея тя представляваше една своеобразна подкрепа, нещо като претекст да ми разкрие някои страници от своите спомени. Положих толкова усилия, за да накарам сърцето й да се отвори, така че в този момент трябваше да съм до нея. Вече не ставам за нищо.

Лукас погледна часовника си и я погали по косата.

Ще си направим едно малко състезание със светеща лампа и виеща сирена, остават ни точно седем минути до срещата, които едва ли ще са достатъчни, за да сътворим вечността. Сложи си колана!

В този момент фордът излезе от потока автомобили и с пълна скорост изкачи Калифорния Стрийт. В северната част на града всички светофари на преките на Калифорния Стрийт улици се осветиха в червено, като по този начин образуваха една огромна, свободна за преминаване зона.

— Да, да, идвам! — отговори Рен на краткото позвъняване, което я предупреждаваше, че печенето е приключило.

Тя се наведе, за да извади сладкиша от газовата печка. Топлата тава беше доста тежка, за да може да я удържи с едната си ръка. Остави вратата на фурната отворена и постави сладкиша в един емайлиран съд. Като внимаваше да не се изгори, тя плъзна съда върху една дървена дъска, после взе широка и тънка метална шпакла и започна да реже отделни парчета. Попи потта от челото си и усети няколко капки да се стичат по врата й. Никога не се потеше: може би причина за това беше необичайната умора, която я беше налегнала от сутринта и не я бе оставила през целия ден. Остави за миг сладкиша и се запъти към стаята си. В този момент там нахлу поток от свеж въздух, който като вихър се завъртя из цялото помещение. После Рен отново се върна, погледна стенния часовник и побърза да постави чашите върху подноса. Една от седемте свещи, поставена върху готварската книга, бе угаснала. Беше тази, разположена най-близо до газовата печка.

Фордът зави по Ван Нес Авеню. Лукас се възползва от завоя и погледна часовника си. Оставаха им още пет минути, за да пристигнат навреме. Стрелката на скоростомера бавно се плъзна нагоре.

Рен пристъпи към стария шкаф и отвори вратата, която остро изскърца. Белязаната й от старостта ръка се промъкна под купчината дантелено бельо. Крехките й пръсти уловиха кожената подвързия на албума. Тя притвори очи и вдъхна миризмата на кожата, след което го постави върху килима в центъра на хола. Не й оставаше нищо повече, освен да подгрее водата, и всичко щеше да е готово. София щеше да пристигне всеки момент. Старата дама изведнъж почувства сърцето си да бие по-силно от обикновено и положи максимални усилия да се овладее. После се върна в кухнята, чудейки се къде ли може да е оставила кибрита.

София се държеше с всички сили за дръжката над вратата, Лукас й се усмихваше.

— Не можеш да си представиш колко коли съм карал досега и все пак на нито една не съм оставил дори и драскотина! Остават ни още два светофара и сме на твоята улица. Успокой се, часът е само пет без две минути.

Рен прерови целия шкаф. После чекмеджетата под барплота, но без никакъв резултат. Тя дръпна малките завеси под плота и внимателно прегледа всички рафтове. Изправяйки се, изведнъж почувства лек световъртеж, тръсна глава и отново продължи да търси.

„Къде ли съм го оставила?“ — промърмори тя. Огледа се наоколо и в крайна сметка откри малката кутийка на ръба на готварската печка.

„А водата в морето ли ще я търсиш?“ — си каза тя, завъртайки копчето на газовата печка.

Лукас започна да се изкачва по Пасифик Хайтс. Къщата отстоеше едва на сто метра от тях. Той се обърна към София и гордо заяви, че в най-лошия случай ще закъснее с не повече от петнайсет секунди. Изключи сирената… и в същото това време Рен, която се намираше в кухнята, запали една кибритена клечка.

Експлозията мигновено помете всичките стъкла на прозорците. Лукас натисна с все сила педала на спирачките, фордът се поднесе и без малко щеше да се блъсне във входната врата, която взривната вълна бе изхвърлила насред улицата. Ужасени, София и Лукас се спогледаха. Целият приземен етаж беше обхванат в пламъци. Невъзможно им бе да преминат през тази огнена стена. Часът беше седемнайсет и няколко секунди.

Матилда беше изхвърлена в средата на хола. Около нея всичко се беше преобърнало: малката нощна масичка бе паднала на едната си страна, стъклото на картината, която висеше над камината, се бе пръснало, покривайки килима с хиляди малки кристали. Вратата на хладилника се клатеше върху пантите си. Огромният полилей заплашително се люлееше, крепейки се единствено на електрическите си кабели. Матилда се изправи и прокара ръка по лицето си, за да изтрие прахта от него. Гипсът й се бе пропукал по цялата си дължина. Тя решително го разтвори и захвърли далеч пред себе си двете му коруби. После с всички сили се хвана за облегалката на преобърнатия стол и се надигна. Куцайки, тя се промъкна през развалините, с мъка се добра до входната врата и като установи, че не се бе нажежила от огъня, излезе на стълбищната площадка и пристъпи към парапета. Надвесвайки се, мислено си начерта пътя през многобройните огнища, предизвикани от пожара, след което започна бавно да слиза по стълбите, като не обръщаше внимание на силната болка в крака си. Температурата в хола беше непоносима. Струваше й се, че всеки момент веждите и косите й ще пламнат. Пред нея една горяща греда се отдели от тавана, повличайки след себе си дъжд от пламтяща жар. Шумът от изгарящата дървесина бе оглушителен. Въздухът, който дишаше, изгаряше белите й дробове, всяко вдишване я задушаваше. Слизайки от последното стъпало, болката в крака й стана неописуема. Тя се преви на две и след това се изтегна в цял ръст. Допирайки се до пода, успя да се възползва от малкото въздух, който бе останал в стаята. Вдиша и издиша с цената на големи усилия, след което се опита да събере мислите си. От дясната й страна стената бе изтърбушена, трябваше да пълзи само няколко метра, за да спаси живота си, но от лявата страна на същото разстояние, просната по гръб, лежеше Рен. Погледите им се срещнаха през гъстата димна завеса. С един жест на ръката Рен й даде знак да се отдалечи, като посочи пътя, по който да мине.

Матилда стана, стенейки от болка. Стиснала здраво зъби, тя се насочи към Рен. Струваше й се, че при всяка крачка в бедрото й забиваха нож. Тя отмести горящата дограма и продължи своя ход. Влезе в хола и се просна до Рен, опитвайки се да си поеме въздух.

— Ще ти помогна да станеш, а след това ще се хванеш за мен — каза задъхано Матилда.

Рен примигна с очи в знак на съгласие. Матилда прокара ръце под врата на старата жена и се опита да я вдигне.

Болката беше непоносима. Пред очите й причерня и тя изгуби равновесие.

— Спасявай се — извика Рен, — изчезвай оттук без много приказки. Предай на София, че я обичам. Кажи й също така, че обожавах разговорите с теб и че те намирам за много привлекателна. Ти си чудесно момиче, Матилда, имаш голямо колкото ананас сърце. Опитай се да избереш правилно онзи, на когото ще предложиш парченца от него. Хайде, тръгвай, докато е още време. Във всеки случай исках след моята смърт да разпръснат пепелта ми около къщата, така че може да се каже, че желанието ми е почти изпълнено.

— Мислиш ли, че има някакъв шанс да съм по-малко твърдоглава, отколкото си ти на твоята възраст? Ще си поема дъх и след две секунди започваме отново. Или и двете ще излезем оттук… или нито една от нас!

Силуетът на Лукас се появи на образувания от взривната вълна отвор в стената. Той приклекна до Матилда и й обясни как и тримата ще излязат от горящата къща.

После свали туидовото си сако, покри главата на Рен, за да предпази лицето й от огъня, подхвана я с две ръце и я повдигна. При подадения сигнал Матилда се вкопчи в него и го последва. Само след няколко секунди и тримата бяха спасени от горящия ад.

Лукас държеше Рен, а Матилда се остави на София, която се спусна към нея веднага щом я видя. Сирените на пожарникарските коли се чуваха все по-ясно. София положи своята приятелка върху моравата на съседната къща.

Рен отвори очите си и погледна Лукас, една лукава усмивка се изписа на устните й.

— Ако ми бяха казали, че един красив младеж като теб… — Но в този момент се закашля и не успя да довърши изречението си.

— Пазете си силите!

— Отива ти да си шармантният принц, но човек би казал, че си наистина кривоглед, защото, ако трябва да бъда искрена, около теб има нещо много по-хубаво, отколкото това, което държиш в ръцете си.

— Вие сте много чаровна, Рен!

— Да, със сигурност не повече от стар велосипед, изложен в музей! Не я губи, Лукас, има грешки, които човек никога не си прощава, повярвай ми! А сега, ако обичаш, ме остави, мисля, че някой друг е дошъл за мен!

— Не говорете глупости, Рен!

— А ти не ги върши!

Пожарникарите току-що бяха пристигнали и започнаха да гасят пожара. Пилгиц тичешком се насочи към Матилда, а Лукас се отправи към санитарите, които бутаха една носилки. Помогна им да поставят на нея Рен. София се присъедини към тях и ги последва в линейката.

— Ще се видим в болницата, поверявам ти Матилда.

Един полицай бе извикал втора линейка. Пилгиц отмени повикването, стремейки се да спечели повече време, като сам закара Матилда до болницата. Той помоли Лукас да го последва. Двамата я хванаха под мишниците и я настаниха на задната седалка. Линейката, транспортираща Рен, беше вече далеч. Дъжд от сини и червени светлини се сипеше в купето на болничната кола. Рен погледна през прозореца и стисна ръката на София.

— Парадоксално е, че в деня, в който човек си отива, мисли за всичко, което не е могъл да види през целия си живот.

— С теб съм, Рен — промърмори София, — отпусни се и си почини.

— Всичките ми снимки изгоряха, освен една. Носех я със себе си през целия си живот, бях решила да ти я дам. Ще го направя още тази вечер.

Рен протегна ръка и отвори дланта си, върху която нямаше нищо. София учудено я погледна, вместо отговор старата дама се усмихна.

— Мислиш, че съм я изгубила, а? Това е снимката на детето, което никога не съм имала, тя със сигурност щеше да е най-хубавата. Вземи я и я постави до сърцето си, да знаеш само колко му липсваше на моето. София, знам, че един ден ще направиш нещо, което ще ме накара да се гордея с теб. Искаше да знаеш дали приказката за Башер е само една красива история? Сега ще ти кажа истината. Всеки от нас трябва да разкаже своята истинска история. Не се отказвай от живота, бори се докрай.

Рен нежно я погали по бузата.

— Приближи се, за да те целуна. Само ако знаеше колко много те обичам, дари ме с толкова щастливи години.

Тя стисна младата жена в обятията си, влагайки в тази прегръдка всичките сили, които й бяха останали.

— Сега ще си почина малко, впрочем ще имам предостатъчно време да си почивам.

София си пое дълбоко дъх, опитвайки се да сдържи напиращите в очите си сълзи. Тя положи глава върху гърдите на Рен, която едва дишаше. Линейката спря пред интензивното отделение и вратите се отвориха. Внесоха Рен и за втори път през тази седмица София седна в чакалнята, предназначена за членове на семействата на пациентите.

В къщата на Рен кожената корица на един стар албум вече догаряше.

Вратите отново се отвориха, за да може Матилда да влезе, поддържана от Лукас и Пилгиц. Една медицинска сестра се затича към тях, бутайки пред себе си инвалидна количка.

— Не си правете труда! — каза Пилгиц. — Заплаши, че ще си тръгне веднага, ако я сложим да седне в това нещо!

Тогава болничната служителка изрецитира устава на болницата и Матилда в крайна сметка се съгласи да бъде настанена в подвижния стол. София се приближи до нея.

— Как се чувстваш?

— Чудесно.

Един интернист дойде да вземе Матилда и я отведе в залата за прегледи. София й обеща да я чака.

— Да се надяваме, че няма да се бави дълго! — каза Пилгиц зад гърба й.

София се обърна към него.

— Лукас ми разказа всичко в колата — добави той.

— Какво ви каза?

— Че някакви си афери, свързани с недвижими имоти, му спечелили куп приятели! София, напълно сериозно си мисля, че вие, както и той сте в голяма опасност. Когато преди няколко дни видях вашия приятел в ресторанта, си помислих, че работи за правителството, а не че е дошъл да ви види. Две експлозии на газ за една седмица, на две места, където се намирате, това е твърде много за обикновено съвпадение!

— Първия път, в ресторанта, наистина си помислих, че е нещастен случай! — обади се Лукас от другия край на залата.

— Може би! — поде отново инспекторът. — Било е работа на истински професионалист обаче. Не успяхме да намерим и най-малката улика, позволяваща ни да твърдим, че става дума за нещо различно от нещастна случайност. Тези, които стоят в основата на експлозиите, са истински демони, така че не виждам какво би ги спряло да постигнат целта си. Ще трябва да ви охраняваме и, от друга страна, добре ще да е убедите вашия приятел да ни сътрудничи.

— Няма да е лесно.

— Направете го, преди да са избухнали пожари във всички квартали на града! През това време ще ви намеря сигурно място за през нощта. Директорът на хотел „Шератон“, намиращ се на летището, ми остана задължен с няколко асансьорни повиквания, така че сега е моментът да натиснем копчето. Ще се погрижи много добре за вас, а в същото време ще е и достатъчно дискретен. Ще му се обадя и после ще ви закарам там. Вземете си довиждане с вашата приятелка.

София отмести завесата и влезе в залата за преглед. Тя се приближи към Матилда.

— Какви са новините?

— Нищо особено! — отговори тя. — Ще ми сложат чисто нов гипс; искат да ме оставят за изследвания, за да се убедят, че не съм погълнала прекомерно количество токсични вещества. Бедните, само ако знаеха колко токсични вещества са минали през моя организъм, едва ли щяха да се безпокоят толкова. Как е Рен?

— Никак не е добре. Настанили са я в отделението за тежки изгаряния. В момента спи, така че не можем да я видим. Намира се в един изолатор на четвъртия етаж.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш утре?

София й обърна гръб и погледна светещото табло, на което бяха окачени радиограмите.

— Матилда, не съм убедена, че ще мога да дойда утре.

— Не знам защо, но до известна степен и аз се съмнявах. Мисля, че това е границата на приятелството, която един от двамата прекрачва, независимо че така се обрича на самота. Прекараните с теб моменти ще ми липсват много.

— На мен също. Поемам едно неизвестно за мен пътуване, Матилда.

— Дълго ли ще трае?

— Да, твърде дълго.

— Но ти все пак ще се върнеш, нали?

— Нищо не мога да ти обещая.

Лицето на Матилда стана тъжно.

— Мисля, че разбирам. Живей живота си, скъпа приятелко, любовта е кратка, но спомените са вечни.

Тя прегърна Матилда и силно я притисна към себе си.

— Ще бъдеш ли щастлива? — попита Матилда.

— Все още не знам.

— Все пак ще можем да се чуваме по телефона от време на време, нали?

— Не, не мисля, че това ще е възможно.

— Толкова ли е далеч мястото, където ще те заведе?

— Много по-далеч, отколкото човек може да си представи. И моля те, недей да плачеш.

— Не плача, лютивият дим продължава да ми дразни очите, хайде изчезвай!

— Грижи се за себе си — каза София с мек глас, отдалечавайки се.

Тя повдигна завесата и хвърли последен поглед към своята приятелка, чиито очи се пълнеха със сълзи.

— Ще можеш ли да се справяш сама?

София се усмихна и бялата завеса падна.

Инспектор Пилгиц бе седнал зад волана, а Лукас седеше до него. Двигателят вече работеше. София се настани на задната седалка. Автомобилът напусна района на болницата и се отправи към магистралата. Никой от тримата не говореше.

Тя със свито сърце си спомняше различни моменти, свързани с фасадите на сградите и кръстовищата, покрай които минаваше автомобилът. Лукас наклони огледалото за обратно виждане към себе си и я погледна. Пилгиц направи недоволна физиономия и отново го върна в първоначалното му положение. Лукас изчака няколко секунди и отново го обърна към себе си.

— Неприятно ли ви е, че карам? — извика Пилгиц, поставяйки го отново в първоначалното му положение. Той спусна слънчобрана откъм своята страна, откри малкото огледалце, поставено върху него, и сложи ръце на волана.

Колата напусна магистрален път 101 на нивото на Саут Еърпорт Булевард. Няколко минути по-късно Пилгиц вече гарираше автомобила на паркинга пред хотел „Шератон“.

Директорът на хотела им бе резервирал стая на последния, шести етаж. На рецепцията бяха записани с имената Оливър и Мери Суит. Пилгиц вдигна рамене, обяснявайки им, че не съществуват имена, които да привличат вниманието повече от Дол и Смит. Преди да си тръгне, той им заръча да не напускат стаята си и ако имат нужда от храна, да се обръщат към рум сървиса. Даде им номера на своя пейджър и каза, че ще дойде да ги вземе утре преди обяд. Ако скучаеха, биха могли да се заемат с писането на доклад относно събитията през последната седмица. Във всеки случай това щяла да бъде и неговата работа. София и Лукас го обсипаха с благодарности, на които той свенливо отговори с „Няма защо“. Часът беше двайсет и два.

София влезе в банята. Лукас се излегна на леглото, взе дистанционното и започна да прехвърля каналите, които не след дълго го накараха да се прозява. После загаси телевизора. Чуваше водата да тече зад вратата на банята. Тя взимаше душ. В следващия момент той погледна върха на обувките си, изтръска прахта от панталоните си и приглади гънките. После стана, отвори минибара, след което веднага го затвори, приближи се до прозореца, отмести завесата, хвърли един поглед на паркинга и се върна на леглото. Наблюдаваше гръдния си кош, който се издуваше и свиваше, следвайки ритъма му на дишане, въздъхна, огледа абажура на нощната лампа, леко побутна пепелника и издърпа чекмеджето на нощната масичка. Вниманието му бе привлечено от малката картонена корица на една книга, върху която бяха гравирани инициалите на хотела; той я взе и започна да чете. Първите редове го изпълниха със силен страх. Продължи с четенето, прелиствайки страниците една след друга все по-бързо. На седмия лист стана и почука на вратата на банята.

— Мога ли да вляза?

— Един момент — каза София, обличайки пеньоара си.

Тя отвори вратата и го видя, обзет от ярост, да кръстосва стаята надлъж и шир.

— Какво има? — попита го обезпокоена.

— Вече никой не се съобразява с нищо!

Той размаха във въздуха малката книжка, която държеше в едната си ръка, и продължи, сочейки към корицата:

— Този Шератон всичко е копирал от Хилтън! Знам за какво говоря, последният е любимият ми автор.

София изтръгна книгата от ръцете му, след което веднага му я върна. После повдигна рамене и каза:

— Та това е Библията, Лукас! — После добави: — Не се ядосвай за нищо!

Тя не се осмеляваше да му каже, че е гладна, той се досети сам благодарение на начина, по който разгръщаше менюто.

— Има нещо, което бих искала да разбера веднъж завинаги. Защо поставят часове пред менютата? Какво искат да кажат с това? Че след десет и половина сутринта трябва на всяка цена да поставят царевичните пръчици в един сейф с часовников механизъм, който да го отвори чак на другата сутрин? Толкова е странно! А ако ти се ядат царевични пръчици в десет вечерта! Погледни, същото са направили и с палачинките. Впрочем на човек му е достатъчно само да измери дължината на шнура на сешоара в банята и всичко ще разбере! Този, който е изобретил цялата им система, сигурно е бил плешив; трябва да се прилепиш на десет сантиметра до стената, за да си изсушиш поне един кичур.

Лукас я прегърна и я притисна към себе си, опитвайки се да я успокои.

— На път си да станеш много взискателна!

Тя се огледа около себе си и се изчерви.

— Може би!

— Гладна си!

— Съвсем не!

— Аз мисля, че да!

— Добре тогава, нещо съвсем малко за гризане, и то само за да ти доставя удоволствие.

— Фростис или Спешъл Кей?

— Онези, които правят Спап, Кракъл, Поп, когато ги схрускаш?

— Райе Криспис. Остави на мен.

— Без мляко!

— Никакво мляко — прие Лукас, вдигайки телефона.

— Но със захар, да е пълно със захар!

— Ще се погрижа и за това!

Той затвори и седна до нея.

— За себе си нищо ли не поръча?

— Не, не съм гладен — отговори Лукас.

След като от румсървиса доставиха поръчката им, тя взе една кърпа и постави приборите за хранене върху нея. След всяка своя хапка поставяше по една лъжица в устата на Лукас, която той радушно приемаше. Светкавица раздра небосклона в далечината. Лукас стана и спусна завесите. После се върна и легна до нея.

— Утре ще намеря начин да се изплъзнем от ръцете им — рече София. — Не може да няма разрешение на проблема.

— Не казвай нищо — промърмори Лукас. — Бих желал да имам фантастични недели, да прекарам утрешния ден с теб, съзнавайки, че ни предстоят още много други, но, за жалост, ни остава един-единствен ден и него искам да го изживея истински.

Пеньоарът на София леко се разтвори, той я загърна, тя постави устните си върху неговите и му прошепна:

— Освободи ме от това!

— Не, София, малките криле, татуирани върху твоето рамо, ти отиват много и в никакъв случай не искам да ги изгубиш.

— Искам да замина с теб.

— Не по този начин, не и заради това.

Той пипнешком се опита да намери ключа на лампата, София се сгуши до него.

В своята болнична стая Матилда изгаси осветлението. И тази вечер тя щеше да бди над леглото на Рен. Камбаните на катедралата отмерваха полунощ.

И беше нощ, и беше утро…