Седем дни за цяла вечност…

Ден четвърти

Матилда стена цяла нощ, болката не й даваше да заспи и тя се успокои чак към зазоряване. София стана, без да вдига шум, облече се и напусна апартамента, излизайки на пръсти. Откъм прозореца на стълбището влизаха слънчевите лъчи. На долния етаж тя видя Рен да бута с крак входната врата, носейки огромен букет цветя.

— Добър ден, Рен.

Старата жена, която стискаше между зъбите си някакво писмо, не беше в състояние да й отговори. Тогава София се спусна да й помогне. Взе огромния букет и го постави върху близката конзола23.

— Много ви глезят, Рен.

— Не мен, а по-скоро теб! Изглежда, че и писмото е за теб! — каза тя, подавайки плика, който озадачената София отвори.

Тя сложи писмото в джоба си. Рен гледаше цветята полу на шега, полу на сериозно.

— Изглежда, този път не е имал намерение да ти се подиграва! Тук има поне триста и всичките от различни видове! Едва ли ще намеря достатъчно голяма ваза!

Госпожица Шеридън влезе в своя апартамент. София я последва, носейки пищния букет.

— Постави тези цветя до мивката. От тях ще ти направя няколко букета с човешки размер. Ти ще ги прибереш, като се върнеш. Хайде, изчезвай, виждам, че закъсняваш.

— Благодаря ти, Рен, няма да се бавя.

— Как ли не, хайде, тръгвай, мразя, когато си тук телом, а духом си на съвсем друго място!

Младата жена целуна хазайката си и напусна къщата. Рен взе пет вази от килера и ги подреди на масата, после потърси в чекмеджето градинарската ножица и започна обработката на букета. Тя погледна изпод вежди един голям сноп лилии, който отдели настрана. Когато чу паркета на горния етаж да скърца, заряза работата си и отиде да приготви закуска на Матилда. Малко след това изкачваше стълбите, мърморейки:

— Камериерка, цветарка… и какво ли още не!

София спря колата си пред Фишърс Дейли. Влизайки в бара, тя забеляза инспектор Пилгиц; той я покани да седне.

— Какво става с нашата приятелка?

— Постепенно се възстановява, кракът я боли повече, отколкото ръката.

— Нормално е — каза той, — на човек не му се удава всеки ден случай да го носят на ръце!

— Какво ви води насам, инспекторе?

— Инцидентът с докера.

— Какво ви кара да сте толкова навъсен?

— Разследването, свързано със злополуката на докера! Искате ли да ви поръчам нещо? — попита Пилгиц, отправяйки се към бара.

След инцидента с Матилда заведението осигуряваше минимално обслужване: извън пиковите часове човек трябваше да се въоръжи с търпение, за да изчака сервирането на едно кафе.

— Знае ли се защо е паднал? — поде София.

— Според следователите причината е в дефектната стълба.

— Това по-скоро е лоша новина — промърмори тя.

— Не съм убеден в ефективността на техните методи на разследване! Имам си неприятности с отговорника им.

— За какво става дума?

— Имам впечатление, че се подиграва, повтаряйки многократно думата „прогнила“. Проблемът е там — продължи Пилгиц, потънал в своите размишления, — че електрическото табло, изглежда, по никакъв начин не може да заинтригува полицейските инспектори.

— Какво общо има със случая елтаблото?

— Тук нищо, но в трюма вероятно има огромно значение! Не може да има хиляди причини за падането на един опитен докер. Или стълбата е прогнила — не казвам, че е била първа младост, или злополуката е станала по невнимание: но едва ли човек като Гомес би допуснал подобна грешка! Освен ако в трюма изведнъж не е станало много тъмно, причината за което очевидно е прекъсването на електричеството. В този случай инцидентът е почти неизбежен.

— Искате да кажете, че става дума за злонамерено деяние?

— Искам да кажа, че най-добрата причина за падането на Гомес е изгасването на прожекторите в момента, в който той се е намирал на стълбата! На човек са му необходими слънчеви очила, за да работи в осветения трюм, така че според вас какво би могло да се случи, когато изведнъж след такава ярка светлина настъпи пълен мрак? Докато очите ви се адаптират към новосъздалата се обстановка, неизбежно ще изгубите равновесие. Никога ли не сте получавали световъртеж, влизайки в магазин или кино, след като дълго време сте стояли на слънце? Представете си как се е чувствал този работник върху стълба на двайсет метра височина!

— Имате ли доказателства за това?

Пилгиц бръкна в джоба си и извади носна кърпа, която постави на масата. После я разгъна и изложи на показ един цилиндър, обгорен по цялата дължина.

— Това е изгорял бушон, на който липсва една нула от ампеража.

— Не съм много веща в електротехниката…

— Тази джаджа е десет пъти по-слаба от напрежението, което е трябвало да понесе!

— Това доказателство ли е?

— Да, но във всеки случай непълно! Съпротивлението е могло да издържи около пет минути, преди бушонът да изгори.

— Но в крайна сметка какво доказва всичко това?

— Че има мрак, и то не само в трюмовете на Валпарезо.

— Какво мисли по въпроса разследващият екип?

Пилгиц нервно стискаше бушона, стараейки се да прикрие гнева, изписан върху лицето му.

— Според тях това, което държа в ръцете си, не е никакво доказателство, защото не съм го намерил на таблото!

— А вие смятате точно обратното.

— Да!

— Защо?

Пилгиц търкулна токопрекъсвача по масата, София го улови и започна внимателно да го оглежда.

— Намерих го под стълбите, вероятно свръхнапрежението го е изхвърлило там.

— Този, който е дошъл да заличи следите си, не е съумял да го открие. Върху таблото имаше поставен чисто нов бушон.

— Възнамерявате да повдигнете обвинение за предумишлено убийство?

— Засега не, защото имам още един проблем за разрешаване!

— Какъв?

— Мотива!

— А какъв интерес би могъл да има извършителят от падането на Гомес? На кого би могъл да послужи този инцидент? Имате ли някаква представа?

София усети силна болка в гърдите, изкашля се и закри лицето си с ръце.

— Никаква!

— Била тя и най-малката? — попита Пилгиц, поглеждайки я подозрително.

— Никаква — повтори тя, като отново се изкашля.

— Жалко — отговори Пилгиц и стана.

Той прекоси бара, излезе, давайки път на София, и се отправи към колата си. После се облегна на вратата и се обърна към нея:

— Никога повече не се опитвайте да лъжете, нямате никаква дарба за това!

После престорено й се усмихна и седна зад волана. Тя се затича към него.

— Има нещо, което не ви казах!

Пилгиц погледна часовника си и въздъхна.

— Следователите са оставили кораба извън всякакво съмнение и от снощи никой не е ходил на оглед там.

— Тогава какво ги е накарало да променят мнението си през нощта? — попита инспекторът.

— Единственото, което знам, е, че при съмнение, че причината е в кораба, ще се предизвика нова стачка.

— С какво това би облагодетелствало разследващите?

— Трябва някъде да има връзка, търсете я!

— Ако има такава, то тя непременно ще ни отведе до поръчителя на престъплението.

— Един инцидент, едно следствие и един и същ завършек — промърмори озадачена София.

— Ще започна с проучване миналото на жертвата. Това ще ми позволи да отхвърля другите хипотези.

— Предполагам, че е най-доброто, което може да се направи — каза София.

— Къде отивате сега?

— На общото събрание на докерите.

Тя се отдалечи, Пилгиц запали колата и тръгна.

На излизане от пристанищната зона той се обади в офиса. Отговорникът на диспечерския пункт вдигна телефона след седмото позвъняване. Пилгиц веднага започна:

— Добър ден, тук е погребалното бюро, на детектив Пилгиц му прилоша, за нещастие почина, опитвайки се да се свърже с вас, а ние от наша страна се интересуваме дали желаете да доставим трупа в полицейското управление, или да ви го докараме директно!

— За Бога! Има морга на две преки оттук, така че не ви остава нищо друго, освен да го оставите там. Ще отида да го видя, когато дойде някой да ме смени, защото сега съм длъжна да вдигам телефона на всеки две минути — отговори Наталия.

— Много мило от твоя страна!

— Какво искаш?

— Ти дори не си направи труда поне малко да се притесниш.

— Откакто следя кръвната ти захар и холестерола, знам, че вече не ти прилошава. От друга страна, често ми се случва да съжалявам за времето, когато скришом ядеше бъркани яйца. Тогава поне лошото ти настроение не траеше вечно. Сигурно си се интересувал как съм. Затова ли беше това изпълнено с чар обаждане?

— Искам да те помоля за една услуга.

— Бих казала, че знаеш как да постъпваш, когато трябва да искаш нещо! На твое разположение съм.

— Извади цялата информация от сървъра, отнасяща се до мъж на име Феликс Гомес, Филмор Стрийт петдесет и шест, докерска карта номер 54687. И бих искал да знам кой ти е казал, че съм ял скришом яйца.

— За твое сведение, и аз работя в полицията. Ако искаш да знаеш, ядеш толкова деликатно, колкото и говориш.

— И какво доказва всичко това!

— А кой носи ризите ти за почистване? Хайде, оставям те. Чакат ме още шест линии, може би има истински спешен случай.

След като Наталия прекъсна разговора, Пилгиц включи сирената на полицейската кола и направи полукръг.

Нужен беше половин час, докато тълпата се успокои. Събранието току-що бе започнало. Манка приключваше с четенето на лекарското заключение, изпратено от Сан Франциско Мемориал Хоспитал. Гомес бе претърпял три хирургични операции, но въпреки двете пукнатини на гръбначните прешлени гръбначният мозък не беше засегнат: той все още бе в безсъзнание, но вече извън опасност за живота. След тази новина възглас на облекчение премина през редиците на събралите се, без да може да свали напрежението, което бе обхванало докерите. Всички се бяха изправили пред импровизираната естрада, издигната между два контейнера. София бе застанала малко встрани, на последния ред. Манка помоли за тишина.

— Според заключението от разследването старата стълба в трюма най-вероятно е била причина за злополуката на нашия другар.

Лицето на синдикалния отговорник бе навъсено. Условията на труд, които им бяха наложени, бяха поставили в опасност живота на един от техните колеги, за пореден път невинен човек трябваше да плаща за грешките на другите.

Тънка ивица лютив дим се издигаше иззад един контейнер, поставен непосредствено до импровизираната трибуна, където Манка държеше реч пред докерите. Запалвайки цигара, Ед Хурт свали стъклото на своя ягуар. Той постави запалката за пури в специално пригодената за тази цел ниша и намести тютюневите влакна на върха на езика си. Потри ръце, доволен от това, че недоволството на пристанищните работници набираше сила само на няколко метра от него.

— Не мога да ви предложа да гласувате спиране на работа за неопределен период от време — заключи Манка.

Настана злокобна тишина. Една след друга ръцете на събралите се започнаха да се вдигат. Поклащайки глава, Манка прие единодушното решение на своите колеги. София въздъхна дълбоко, преди да вземе думата.

— Не го правете! Това е клопка!

Учудване, примесено с гняв, се бе изписало върху обърнатите към нея лица.

— Стълбата не е предизвикала падането на Гомес — поде отново тя, повишавайки тон.

— Какво се опитва да ни каже! — извика един докер.

— Би трябвало да си доволна, че в качеството ти на отговорник по сигурността никой не ти иска обяснения за случилото се! — провикна се друг.

— Жалко, че отговаряте по този начин! — отвърна София.

Тя изведнъж почувства как целият гняв на събралите се всеки момент ще се стовари върху нея.

— Постоянно ме обвиняват, че съм прекалено загрижена за вашата сигурност, и всички вие сте наясно с това!

Шумът от гласовете стихна за няколко секунди, преди трети човек от събранието да се провикне:

— Тогава какви са причините за падането на Гомес?

— Във всеки случай не е стълбата! — отвърна тя, снижавайки глас, и наведе глава.

Един шофьор на трактор пристъпи напред, удряйки желязна пръчка в дланта на ръката си.

— Разкарай се оттук, София! Не си добре дошла на това събрание.

Изведнъж тя се почувства заплашена от приближаващите се към нея докери. Направи крачка назад и се блъсна в мъжа, застанал непосредствено зад нея.

— Услуга за услуга! — прошепна Пилгиц на ухото й. — Вие ще ми обясните кому е нужна тази стачка, а аз ще ви измъкна от неприятното положение. Мисля, че имате поне малка представа за това, а от друга страна, не разбирам кого се опитвате да прикриете с вашето мълчание!

Тя рязко се обърна към него, Пилгиц лукаво й се усмихваше.

— Полицейски инстинкт, скъпа моя — допълни той, търкаляйки бушона между пръстите си.

После застана пред нея и представи полицейската си значка на тълпата, която в същия момент замлъкна.

— Възможно е младата дама да казва истината — провикна се той, наслаждавайки се на тишината. — Аз съм инспектор Пилгиц от криминалния отдел на полицията на Сан Франсиско и ще ви помоля да отстъпите няколко крачки, защото страдам от агорафобия24!

Никой не се подчини. Тогава Манка се обърна към Пилгиц:

— Защо сте тук, инспекторе?

— За да ви попреча да извършите още някоя глупост и да попаднете в клопката, която са ви подготвили и за която госпожицата вече ви предупреди!

— Какво ви влиза в работа цялата тази история? — поде отново председателят на синдиката.

— Разбира се, че ми влиза в работата! — каза Пилгиц и вдигна едната си ръка, стискайки бушона здраво между пръстите си.

— Какво е това? — попита Манка.

— Този предмет е трябвало да поддържа осветлението в трюма, където Гомес е паднал!

Всички погледи се обърнаха към Манка, който повиши тон:

— Не виждам какво искате да кажете, инспекторе.

— Искам да кажа това, което казах, стари ми приятелю, а именно че в трюма Гомес почти нищо не е виждал.

Малкият меден цилиндър прелетя над главите на докерите. Манка го улови във въздуха.

— Инцидентът с вашия другар е злонамерено деяние — продължи Пилгиц. — Този токов прекъсвач е десет пъти по-слаб от онези, които обикновено поддържат подобно напрежение. В това можете да се уверите сами.

— Кому е нужно да го прави? — попита анонимен глас.

— Направили са го, за да ви накарат да стачкувате! — лаконично отговори Пилгиц.

— Бушони се търкалят навсякъде из корабите — подхвърли един мъж.

— Вашата теза няма нищо общо с доклада на следователите! — поде друг.

— Тишина! — провикна се Манка. — Да предположим, че казвате истината! Кой тогава, според вас, стои в дъното на този акт?

Пилгиц погледна София и въздъхна, преди да отговори на синдикалния шеф:

— Да предположим, че нещата в това отношение все още не са съвсем ясни!

— Тогава, разкарайте се оттук с вашите смешни истории — извика един докер, размахвайки железен лост.

Ръката на полицая бавно се спусна към дръжката на пистолета. Събралата се тълпа се движеше към тях като приливна вълна, която всеки момент може да ги залее. В близост до естрадата, застанала до един отворен контейнер, София разпозна мъжа, който втренчено ги гледаше.

— Аз познавам поръчителя на престъплението!

Уравновесеният глас на Лукас накара докерите мигом да спрат. Всички погледи се обърнаха към него. Той бутна отворената врата на контейнера, която изскърца върху старите си ръждясали панти, и откри пред очите на събралите се прикрития зад нея ягуар. Лукас посочи с пръст човека зад волана, който с трепереща ръка се опитваше да запали двигателя на автомобила.

— Предложени са големи суми за изкупуването на земята, върху която работите… всичко това е предвидено след стачката. Попитайте го, той е купувачът!

Хурт рязко натисна педала за газта, гумите изсвириха и служебната кола на вицепрезидента на А&Х потегли с бясна скорост между крановете, стремейки се на всяка цена да избяга от гнева на докерите.

Пилгиц нареди на Манка да успокои хората си.

— Побързайте, преди да са го линчували!

Председателят на синдиката направи недоволна гримаса, потривайки с ръка едното си коляно.

— Страдам от ужасен артрит — оплака се той. — Това е заради влажния въздух по кейовете, но какво да се прави, занаятът ни е такъв!

След тези думи, накуцвайки, се отдалечи.

— Не мърдайте оттук — извика Пилгиц.

После изостави Лукас и София и се затича по посока на побеснялата тълпа. Лукас го проследи с поглед.

Когато силуетът на инспектора се скри зад един трактор, Лукас пристъпи към София и я хвана за ръцете. Тя за момент се поколеба, преди да му зададе въпроса:

— Вие не сте проверител, нали? — Гласът й бе изпълнен с надежда.

— Не, не знам дори за какво ми говорите!

— Не сте дори и член на правителството?

— Да речем, че работя за подобна организация… Но все пак дължа ви обяснение за случилото се.

Шум от смачкани ламарини долетя отдалеч. Те се спогледаха и се затичаха натам.

— Ако го хванат, няма да съжалявам много за него! — каза Лукас, подтичвайки леко.

— Тогава молете се това да не се случи — отвърна София, опитвайки се да го настигне.

— О, това било нейното желание! — поде отново разговора Лукас, водейки с две крачки.

София успя да го задмине.

— Все пак не ви липсва въздух!

— Що се отнася до дишането, мога да кажа, че силите ми са неизчерпаеми!

Той направи недоволна гримаса, удвоявайки скоростта, след което успя да вземе преднина в един малък лабиринт, образуван от две контейнерни редици. София затича още по-бързо, опитвайки се да го настигне.

— Там долу са — каза, останала без дъх, но все така начело в надбягването.

На Лукас му се наложи да спринтира, за да я догони. В далечината се виждаше бял дим, излизащ от радиатора на ягуара, набучен на един мотокар. София си пое дълбоко въздух и намали хода.

— Аз ще се заема с него, а вие с докерите… след като, разбира се, ме настигнете — каза тя, тръгвайки с нови сили напред.

Заобиколи гъстата тълпа, която се бе струпала около катастрофиралия автомобил, не желаейки да се обръща назад, за да не губи ценни секунди. За нея беше удоволствие да си представи физиономията на Лукас, тичайки далеч след нея.

— Това е смешно. Не сме тръгнали на състезание, доколкото ми е известно! — дочу тя гласа му на няколко крачки зад себе си.

Тълпата мълчаливо гледаше празната кола. Един докер тичешком се присъедини към събралите се: пазачът не е виждал никой да преминава бариерата. Ед все още беше пленник на кейовете и най-вероятно се бе скрил в някой контейнер. Множеството се разпръсна и всеки пое в някаква посока, решен пръв да открие беглеца. Лукас се приближи до София.

— Не бих желал да съм на негово място!

— Човек би си казал, че сте очарован от това, което става! — нервно отговори тя. — По-скоро трябва да ми помогнете да го открием преди тях!

— Останах без въздух, но все още се питам чия е грешката за всичко това!

— Що за лицемерие! — възкликна София, поставяйки ръце на хълбоците си. — Кой започна пръв?

— Вие!

Гласът на Жул ги прекъсна.

— Изглежда, водите разгорещен разговор, но какво ще кажете да го продължите малко по-късно, защото точно в този момент можем да спасим един човешки живот. Следвайте ме!

След това Жул им обясни, че Ед изоставил колата си веднага след катастрофата и се насочил към изхода на пристанището. Разбеснелите се докери опасно се приближавали, когато го видял да минава покрай арка номер седем.

— Къде е той сега? — разтревожено попита София, вървейки редом със стария бездомник.

— Под купчина стари каси!

Жул с мъка го бе убедил да се скрие в неговото „леговище“.

— Никога през живота си не съм виждал толкова антипатичен човек! Бих казал, че прави всичко възможно, за да усложни положението си! — поде отново Жул с хриптящ глас. — Когато му показах мястото, където докерите несъмнено щяха да го изкъпят, цветът на водната пяна го убеди, че моето бельо не е чак толкова мръсно.

Лукас, който през цялото време изоставаше, ускори крачка и се присъедини към тях, мърморейки:

— Ами да, това сте вие!

— В никакъв случай! — прошепна тя, като се обърна към него.

— Вие първа се откъснахте напред.

— Чувате ли се какво говорите?!

— Престанете и двамата — намеси се отново Жул. — Инспекторът сигурно е наоколо. Трябва да намерим начин дискретно да изведем този човек оттук.

Пилгиц им направи знак с ръка и тримата се приближиха към него. След това той взе операцията под свое командване.

— Всички са се насочили към крановете, проверявайки всеки ъгъл, и скоро ще минат оттук! Може ли някой от вас двамата да отиде и незабелязано да докара своята кола?

Фордът беше паркиран на видно място и София във всички случаи щеше да привлече вниманието на докерите, ако отидеше да го вземе. Лукас остана безмълвен, като чертаеше в прахта кръг с върха на обувката си.

Жул с поглед му посочи крана, който стоварваше върху доковете един шевролет камаро в окаяно състояние. Това беше седмата кола, която изваждаха от водата.

— Знам къде могат да се намерят коли недалеч оттук, но техните двигатели правят „бъл бъл“ — пошепна старият бездомник на ухото на Лукас.

Под изпитателния поглед на инспектор Пилгиц Лукас се отдалечи, мърморейки:

— Ще ви намеря това, от което се нуждаете!

След три минути той се върна с един голям крайслер и спря пред арката. Жул ги поведе към своето скривалище, откъдето Пилгиц и София помогнаха на Хурт да излезе. Вицепрезидентът легна на задната седалка и Жул го покри с една от своите завивки.

— Ще имате задължението добре да я почистите, преди да ми я върнете! — добави той, затръшвайки вратата на автомобила. София седна до Лукас. Пилгиц им подхвърли през спуснатото стъкло.

— Не се бавете много!

— В управлението ли да ви го доставим? — попита Лукас.

— Какво да го правя там? — отвърна учудено полицаят.

— Няма ли да му повдигнете обвинение? — поинтересува се София.

— Единственото доказателство, което имах, беше един двусантиметров меден цилиндър, с който трябваше да се разделя, за да ви помогна да излезете от неприятното положение! И преди всичко — добави инспекторът, повдигайки рамене — избягвайте свръхнапрежението… нали за това са бушоните? Хайде, изчезвайте!

Лукас натисна педала за газта и колата се отдалечи, оставяйки след себе си облаци бял прах. Докато караше по дължината на кейовете отзад се чу приглушения глас на Ед:

— Ще ми платите за всичко, Лукас!

София леко повдигна завивката, откривайки червендалестото лице на Хурт.

— Не мисля, че сте избрали подходящия момент — равнодушно каза тя.

Но вицепрезидентът, чиито трептения на клепачите бяха станали неконтролируеми, подхвърли по адрес на Лукас:

— Свършено е с вас, Лукас, не можете да си представите на какво съм способен!

Лукас рязко натисна спирачките. Колата продължи по инерция няколко метра. Държейки с две ръце волана, той каза на София:

— Слизайте!

— Какво смятате да правите — попита го обезпокоена тя.

Тонът, с който се обърна към нея, не й оставяше никакви надежди за преговори. Тя слезе и стъклото се вдигна. В огледалото за обратно виждане Хурт видя тъмните очи на Лукас, които постепенно приеха черен цвят.

— Вие сте този, който не познава моите способности, стари ми приятелю! — каза Лукас. — Но не се тревожете, скоро ще научите за тях!

После завъртя контактния ключ и на свой ред слезе от колата. Едва отдалечил се на крачка от превозното средство, всички врати се заключиха. Двигателят постепенно започна да увеличава оборотите и когато Хурт се надигна от седалката, стрелката на оборотомера в центъра на таблото показваше четири хиляди и петстотин оборота в минута. При все това колелата оставаха неподвижни върху асфалта. Лукас скръсти ръце и придавайки си загрижен вид, промърмори:

— Нещо не е наред, но какво?

София се приближи до него и безцеремонно го разтърси.

— Какво си мислите, че правите?

Във вътрешността на автомобила Ед се почувства обладан от непреодолима сила, която го бе приковала на мястото му. Облегалката на задната седалка брутално бе извадена от рамката си и изтласкана. За да устои на силата, която го дърпаше, Хурт се хвана за кожената тапицерия и не след дълго тя се скъса. После той отчаяно се вкопчи за дръжката на вратата, но вакуумът беше толкова силен, че пръстите му посиняха, преди напразната им съпротива да бъде сломена. Колкото повече Ед се бореше, толкова повече невидимата сила го тласкаше назад. Смазаното му от необикновена тежест тяло необратимо потъваше в багажника на автомобила. Ноктите му безуспешно драскаха кожената облицовка. Щом се озова в багажника, облегалката на задната седалка зае отново предишното си място и свръхестествената сила се успокои. Ед се намираше в пълен мрак. Върху таблото на автомобила стрелката, отчитаща оборотите, бе достигнала крайната си точка. Отвън бученото на двигателя бе станало оглушително. Под пушещите гуми каучукът бе оставил мазни черни отпечатъци, цялата кола се тресеше. Уплашена, София се затича да помогне на пътника; купето беше празно. Тя се паникьоса и се обърна към Лукас, който със загрижен вид прехвърляше между пръстите си контактния ключ.

— Какво му направихте? — попита София.

— В багажника е — отговори замислено той. — Нещо не е наред… какво ли съм забравил?

— Но вие наистина сте луд! Ами ако спирачките поддадат…

Едва изрекла тези думи, Лукас, видимо успокоен, поклати глава и щракна с пръсти. Във вътрешността на автомобила лостът на ръчната спирачка се спусна надолу и колата полетя с пълна скорост към пристанището. София отскочи на ръба на кея, после се загледа в задницата на автомобила, която стърчеше над водата: капакът на багажника се отвори и вицепрезидентът заплува в сгъстените от мръсотията води на кей 80. Носейки се като изхвърлена тапа, Ед Хурт се насочи с несръчен брус към каменните стълби на кея, като през цялото време плюеше. Колата потъна, повличайки към дъното големите проекти на Лукас, свързани с бизнеса с недвижимите имоти. Той застана прав на каменната площадка. В погледа му се четеше вината на дете, което току-що бе хванато да върши поредната си пакост.

— Не сте ли гладна? — попита той София, която с решителни крачки се бе запътила към него. — Струва ми се, че след цялата тази история пропуснахме обяда, какво ще кажете?

Тя го стрелна с поглед.

— Кой сте вие?

— Малко ми е трудно да ви обясня — отговори смутено той.

Тя издърпа ключовете от ръцете му.

— Предвид всичко, което току-що направихте, бих казала, че вие сте синът на Дявола или най-добрият му ученик.

С върха на обувката си Лукас нарисува права линия точно по средата на кръга, който преди малко беше начертал. Той наведе глава и тихо каза:

— Вие май нищо не сте разбрали?

София отстъпи крачка назад, после още една.

— Аз съм неговият пратеник… най-добрият му агент!

Тя постави ръка върху устата си и се опита да сдържи вика, напиращ в гърлото й.

— Не, не и вие… — промърмори тя, поглеждайки за последен път Лукас, преди тичешком да се отдалечи от това място.

Чу го да я зове по име, но думите му, накъсани от вятъра, се бяха превърнали в отделни срички.

„И какво толкова, ти също не ми каза истината!“ — помисли си той, изтривайки нервно с крак изобразения върху земята кръг.

В огромния си офис Луцифер изгаси контролния екран и лицето на Лукас се превърна в малка бяла точица, която изчезна в центъра на монитора. Сатаната завъртя стола си и натисна един бутон.

— Доведете ми веднага Блез!

Лукас извървя разстоянието до паркинга пеш и напусна доковете зад волана на един светлосив додж. След като премина бариерата, той потърси в джобовете си една малка визитна картичка, която закрепи на слънчобрана. После извади мобилния си телефон и набра номера на единствената журналистка в града, която познаваше. Ами вдигна след третото позвъняване.

— Все още не мога да разбера защо тогава си тръгна толкова сърдита — каза той.

— Не очаквах да ми се обадиш, мисля, че това е точка в твоя полза.

— Искам да те помоля за услуга.

— Ти отново отбеляза точка! И каква ще е моята полза от всичко това?

— Да речем, че имам подарък за теб!

— Ако става дума за цветя, запази ги за себе си.

— Става дума за една изключителна, разтърсваща новина!

— Която, предполагам, би искал да публикувам?

— Да, нещо такова.

— Само ако молбата ти е придружена от една гореща нощ, каквато беше последната.

— Не, Ами, това вече е невъзможно!

— Дори ако се откажа от душа?

— Дори и при тези обстоятелства!

— Отчайвам се, когато типове като теб се влюбят!

— Включи си касетофона. Става дума за някакъв магнат от недвижимите имоти, чиито преживявания напоследък биха те направили най-щастливата журналистка!

Доджът се движеше по Трета улица; Лукас приключи разговора си и зави по Ван Нес Авеню, изкачвайки се към Пасифик Хайтс.

Блез почука три пъти, изтри влажните си ръце в панталона и влезе.

— Искали сте да ме видите, Президенте?

— Винаги ли се нуждаеш от задаването на идиотски въпроси, чийто отговор много добре знаеш? Остани прав!

Блез се изпъна като струна, всичко това ужасно го обезпокои. Президента отвори чекмеджето си и плъзна по масата една червена папка, която се спря чак на другия й край. Блез, подтичвайки, отиде да я вземе и веднага се върна, като застана прав пред своя господар.

— По твое мнение, тъпако, извикал съм те тук, за да обикаляш около бюрото ли? Отвори я, идиот такъв!

Блез нервно отгърна картонената корица и в същия момент видя снимка на Лукас, който държеше София в ръце.

— Бих направил от нея чудесна новогодишна картичка, но ми липсва един детайл! — допълни Луцифер, удряйки с юмрук по масата. — Мисля, че ти си този, който трябва да го открие, защото именно ти избра нашия най-добър агент!

— Тази снимка е чудесна, нали? — промърмори Блез, по чието тяло обилно се стичаше пот.

— Или — поде Сатаната, смачквайки фас върху един мраморен постамент — твоят хумор надминава всички граници, или нещо от тази история ми убягва.

— Сигурно не сте си и помисляли, Президенте, че… но не… и все пак! — започна своята емоционална реч Блез. — Всичко това е предвидено и е под пълен контрол! Лукас притежава неподозирани възможности, той направо е невероятен!

Сатаната извади нова цигара от джоба си и я запали. Смукна дълбоко, след което издиша голям облак дим в лицето на Блез.

— Внимавай много какви ги говориш…

— Нашата позиция е шах и мат, нали… е, добре тогава, в момента сме на път да вземем царицата на вашия противник.

Луцифер стана и се разходи до остъклената ниша. Постави двете си ръце върху квадратното стъкло и за момент се замисли.

— Престани с твоите метафори, те ме ужасяват. Да се надяваме, че казваш истината… последиците от една евентуална лъжа ще бъдат много тежки за теб.

— Няма за какво да се притеснявате! — промърмори Блез и се оттегли, стъпвайки на пръсти.

Като остана сам, Сатаната седна на края на дългата маса. После включи своя контролен екран.

— И все пак ще трябва да проверя някои неща — извика той, натискайки отново бутона на интеркома.

Лукас се движеше по Ван Нес Авеню. Намали скоростта на пресечката с Пасифик Стрийт, спусна стъклото, включи радиото и взе една цигара. Минавайки под колоните на Голдън Гейт, той спря радиото, хвърли цигарата си, затвори прозореца и тихомълком се отправи към Саусалито.

София остави своя форд в дъното на паркинга. После пое по стълбите и се изкачи до Юнион Скуеър. Тръгна безцелно през малкия парк. По диагоналната алея забеляза млада жена да седи на пейка и да плаче. Попита я какво не е наред, но преди да я изслуша, усети сълзите да напират в гърлото й.

— Съжалявам — каза тя, отдалечавайки се.

После продължи да се шляе по тротоарите, минавайки покрай витрините на луксозните магазини. Погледна към вратата на огромния Масис и без да се замисли, влезе вътре. Тутакси една служителка, облечена в униформа с цвят на жълто пиленце, й предложи да я напръска с Канари Уорф, последния вик на модата сред ароматите. София учтиво отказа и с престорена усмивка я попита къде може да намери парфюма Аби Руж.

Младата жена не си направи труда да скрие своето раздразнение.

— На втория щанд, отдясно! — каза тя, повдигайки рамене.

Когато София се обърна, продавачката дискретно пръсна в гърба й от парфюма.

— И другите имат право да съществуват.

София се приближи към щанда. Срамежливо повдигна демонстративния флакон, отви четвъртитата капачка и изля две капки от ароматната течност върху дланта си. После насочи ръка към лицето си, вдъхна едва доловимия аромат на парфюма и притвори очи. Пред полузатворените й клепачи леката мъгла под колоните на Голдън Гейт се насочваше на север към Саусалито: по безлюдната пешеходна зона един мъж в черен костюм се разхождаше около водата.

Гласът на една продавачка я извади от мислите й. София се огледа наоколо. Навсякъде бе пълно с жени, които носеха привързани с бандероли кутии и обикаляха от щанд на щанд. Тя наведе глава, постави капачката върху флакона и излезе от магазина. След като си взе колата, отиде до Центъра за обучение на хора с нарушено зрение. През целия ден в залата, където изнасяше своите лекции, цареше пълна тишина. Когато звънецът удари, стана от катедрата и преди да напусне, тихо благодари. Прибра се вкъщи, където я чакаше една огромна ваза, пълна с пищни цветя.

— Невъзможно е да ги кача горе! — каза Рен, отваряйки й вратата. — Харесват ли ти? Придават ведра обстановка, нали?

— Да — отвърна София, прехапвайки долната си устна.

— Какво ти е?

— Рен, нали не си от хората, които казват „Аз те предупредих“?

— Не, това съвсем не е в мой стил!

— Тогава ще те помоля да оставиш този букет в стаята си — прошепна София.

След това се качи на етажа. Рен я изпрати с поглед до горната площадка; когато влезе в стаята си, старата дама промърмори:

— Нали ти казах!

Матилда остави настрана списанието, което разлистваше, и втренчено погледна своята приятелка.

— Как мина денят ти днес?

— А твоят? — отвърна София, оставяйки сака си под закачалката.

— Що за отговор! Впрочем, като се има предвид изражението ти, няма нужда да ми казваш.

— Изморена съм, Матилда!

— Седни до мен!

София се приближи до леглото й и седна. Матилда извика от болка.

— Наистина съжалявам — каза София и веднага стана. — И все пак ще ми разкажеш ли как мина денят ти днес?

— Беше невероятен! — Матилда направи недоволна гримаса. — Отворих хладилника, поставих там една огромна вана, предполагам, че вече си свикнала с моя хумор, та същата тази вана накара един домат да се пръсне от смях, а останалата част от следобеда прекарах в къпане на магданоза.

— Много ли страда днес?

— Само по време на курса си по аеробика! Можеш отново да седнеш, но, моля те, внимавай как го правиш.

Матилда погледна през прозореца и в същия момент извика на приятелката си:

— Остани права!

— Защо? — попита я учудено София.

— Защото само след десет минути ще ти се наложи отново да станеш — отговори Матилда, без да извръща поглед от прозореца.

— Какво има?

— Не мога да повярвам на очите си! — изкикоти се Матилда.

София слисано я погледна и отстъпи крачка назад.

— Той долу ли е?

— Много е готин, а ако това е неговият брат близнак, значи има и за мен! Чака те, седнал върху капака на колата, а в ръцете си държи огромен букет цветя, хайде слизай, какво чакаш! — извика Матилда и малко след това остана сама в стаята.

София вече беше на тротоара. Лукас скочи и й подаде една огромна водна лилия с рижав цвят, която гордо стърчеше в саксия, пълна с глинена почва.

— Не можах да науча кои са любимите ви цветя, но поне разбрах, че тези ви карат да общувате с мен.

Тя втренчено го погледна и не каза нищо. Той пристъпи към нея.

— Моля ви да ми дадете поне един шанс и да ме изслушате.

— Какво искате да ми кажете? Според мен няма нищо за казване.

После го остави и влезе в къщата, но се спря по средата на коридора, обърна се, излезе отново на улицата, отиде до него и без да отрони нито дума, взе водната лилия и пак се прибра. Вратата се затръшна зад нея. Рен не му позволи да влезе, отнемайки му по този начин водното цвете.

— Остави на мен. Давам ти три минути да се качиш горе и да се приготвиш. Бъди съблазнителна и същевременно не недостъпна, това е много женствено, но не забравяй все пак, че противопоставянето на всичко води до нищо! А нищото си е нищо… Хайде, изчезвай!

София искаше да вметне нещо, но Рен постави ръце на хълбоците си и заповеднически каза:

— Не съществува „но“, от което да има някаква полза.

Влизайки в апартамента си, София се отправи към гардероба.

— Не знам защо, но още като го видях, почувствах, че и тази вечер ще вечерям шунка и пюре насаме с Рен — рече Матилда, любувайки се на Лукас през прозореца.

— Как си? — попита я нервно София.

— Много добре, а ти?

— Моментът не е подходящ за разговори, Матилда.

— Сега, скъпа моя, мога да ти кажа, че си съвсем сама!

София взе шлифера си от закачалката и се отправи към вратата, без да отговори на приятелката си, която напълно искрено добави:

— Любовните истории винаги свършват добре!… Освен за мен.

— Престани с глупавите си забележки, ти дори не знаеш за какво става въпрос.

— Ако познаваше бившия ми приятел, със сигурност щеше да имаш по-добра представа за ада! Хайде, тръгвай и се забавлявай добре!

Рен беше поставила водната лилия върху една малка масичка. Погледна я и промърмори: „И след всичко това…“ Хвърляйки поглед към отражението си в огледалото, поставено над камината, тя набързо оправи посребрените си коси и дискретно се отправи към изхода. После подаде глава навън и каза на Лукас, който нервно крачеше по тротоара: „Идва!“ След което, чувайки стъпките на София, бързо се прибра.

Тя приближи до бледолилавия автомобил, върху който Лукас се бе облегнал.

— Защо дойдохте? Какво искате?

— Още един шанс!

— На човек никога не му се дава втори шанс, за да направи първото си добро впечатление!

— Бих желал тази вечер да ви докажа, че не сте права.

— Защо?

— Защото така.

— Отговорът ви съвсем не ме задоволява!

— Добре тогава, защото този следобед се върнах в Саусалито — каза Лукас.

София го погледна и за пръв път го намери уязвим.

— Не исках да се стъмва — поде отново той. — Не, много по-сложно е от това. Нежеланието винаги е било част от моята същност и странното току-що беше, че за пръв път поисках да позная неговата противоположност.

— Какво сте поискали?

— Да ви видя, да ви слушам, да ви говоря!

— И какво още? Иска ми се да намеря една-единствена причина, поради която да ви вярвам.

— Елате с мен, не ми отказвайте поканата за вечеря.

— Вече не съм гладна — рече тя, свеждайки глава.

— Вие никога не сте гладна! И все пак не съм само аз този, който премълча истината…

Лукас отвори вратата на автомобила и се усмихна.

— … Знам коя сте.

Тя втренчено го погледна и се качи.

Матилда пусна пердето, което бавно закри прозореца. В същото време друга завеса се спускаше над един прозорец от долния етаж.

Колата се изгуби в края на пустата улица. Те мълчаливо пътуваха под ситния есенен дъжд. Лукас караше бавно, София гледаше навън, търсейки в небето отговорите на въпросите, които не й даваха мира.

— Откога знаете? — попита тя.

— От няколко дни — смутено отвърна Лукас, прокарвайки ръка по брадичката си.

— Всеки ден нова изненада! И през цялото време нищо не ми казахте!

— Вие също нищо не ми казахте.

— Аз не мога да лъжа!

— А аз не съм програмиран да казвам истината!

— Тогава как да не си помисля, че вие сте нагласили всичко и от самото начало ме манипулирате?

— Това би означавало да подцените самата себе си, а може и да е точно обратното, всяко нещо си има своята противоположност! Струва ми се, че в настоящия момент имам право.

— За какъв момент става дума?

— Цялата тази връхлитаща ме и чужда за мен нежност. Вие и аз пътуваме в една кола, без да знаем къде отиваме.

— Какво сте решили? — попита София, гледайки безцелно движещите се по влажните тротоари пешеходци.

— Нищо не мога да ви кажа. С вас съм и това е всичко.

— Престанете!

Лукас рязко натисна спирачки, колата се плъзна по мокрия асфалт и спря под един светофар.

— Липсвахте ми през цялата нощ и целия ден. Обзет от мъка по вас, отидох да се поразходя из Саусалито, но там пак ми липсвахте; липсвахте ми и ми беше толкова хубаво.

— Явно не познавате смисъла на тези думи.

— Преди бях наясно единствено с техните антоними.

— Престани да ме ухажваш!

— Мислех си дали някой ден ще започнем да си говорим на „ти“!

София замълча. Светна жълто, после зелено, пак жълто и след това червено. Чистачките безмълвно се бореха с водата, стичаща се по предното стъкло.

— Аз изобщо не ви ухажвам! — каза Лукас.

— Не казах, че го правите лошо — отвърна тя, вдигайки рязко глава. — Казах само, че ме ухажвате, трябва да умеете да правите разлика.

— Мога ли да продължа? — попита той.

— От всички страни ни присветват.

— Не им остава нищо друго, освен да чакат, пък и свети червено!

— Да, вече за трети път свети червено!

— Не знам какво става с мен, не разбирам нищо от всичко това, но знам, че се чувствам добре до вас и че думите, които току-що изрекох, никога досега не са били част от моя речник.

— Не е ли малко рано за подобни заключения?

— Нещо повече, на моменти дори ми се случва да говоря истината.

— Да, и аз го забелязах!

— Сега наистина имам нужда от помощ; да бъдеш искрен, е много по-сложно, отколкото си представях!

— Да, така е. Трудно е да бъдеш честен, Лукас, много по-трудно, отколкото си го представяте. Понякога това е неблагодарна и несправедлива мисия, но да не бъдеш честен е все едно да виждаш и да твърдиш, че си сляп. Всичко това е толкова сложно за обяснение. Ние сме твърде различни един от друг, понякога си мисля, че сме прекалено различни.

— И толкова добре се допълваме — отвърна той, изпълнен с надежда. — Тук изцяло съм съгласен с вас.

— Не, наистина сме твърде различни!

— Не мога да си представя, че тези думи излизат от вашата уста… Вярвах, че…

— Вие сте започнали да вярвате?

— Не бъдете лоша, във всеки случай мислех, че различията… но явно съм се лъгал или по-скоро съм бил прав, което наистина е парадоксално.

Лукас излезе от колата, оставяйки вратата отворена. Шумът от клаксоните стана още по-силен, когато София тичешком го последва. Тя го викаше, но той не я чуваше. Дъждът бе станал още по-силен. Най-накрая го настигна и го улови за ръката, той се обърна и я погледна в очите. Косите покриваха лицето й, той внимателно отмести един непокорен кичур, спуснал се чак до устните й. Тя го отблъсна.

— Нашите светове нямат нищо общо помежду си, вярваме в диаметрално противоположни неща, надеждите ни не се пресичат никъде, разбиранията за живота на всеки от нас са напълно несвойствени за другия… Как искате да вървим заедно, когато всичко у нас е така различно?

— Страх ви е! — каза той. — Точно така, вцепенили сте се от страх. Противно на вашата ценностна система, вие сте тази, която в момента не желае да си отвори очите, вие, която преди малко ми говорихте за слепота и искреност. Проповядвате добрини през целия ден, но неподкрепени с действия, думите ви не струват нищо. Не ме съдете, защото наистина аз съм вашата противоположност, но също така съм вашето друго „аз“, вашата половина. Не бих могъл да ви опиша чувствата си в момента, защото не мога да намеря думите, с които да изкажа какво изпитвам от два дни насам. Объркването ми е толкова голямо, че понякога ми се струва, че всичко би могло да се промени, моят свят, както вие самата казвате, вашият, дори техният. Не ме е грижа за битките, които съм водил. Не искам дори да си спомням за черните вечери и безкрайните недели, аз съм един безсмъртен, който за пръв път иска да живее. Ние бихме могли да се поучим един от друг, да се разкрием един на друг, така че с течение на времето да започнем да си приличаме.

София постави пръст върху устните му и прошепна:

— И всичко това само за два дни?

— … И три нощи! Но те струват поне част от моята вечност — поде отново Лукас.

— Пак започвате!

Една гръмотевица раздра небето. Проливният дъжд прерастваше в буря. Той вдигна глава и погледна нощта, черна, както никога досега.

— Побързайте — каза с решителен глас. — Трябва веднага да се махнем оттук, имам много лошо предчувствие.

Без да чака отговор, той хвана София и я поведе към колата. Потегли още със затварянето на вратите, минавайки на червено и оставяйки след себе си куп катастрофирали автомобили. После рязко зави наляво и се насочи към тунела, който минаваше под хълма, далеч от недискретните погледи на хората. Тунелът беше пуст, Лукас увеличи скоростта, движейки се по дългото дясно платно, водещо към Чайнатаун. Неоновите лампи се редяха една след друга над купето, осветявайки на кратки интервали вътрешността му. Чистачките изведнъж спряха да се движат.

— Вероятно е станало късо съединение — каза Лукас в момента, в който крушките и на двата фара изгърмяха.

— Късо съединение! — учудено отвърна София. — Натиснете спирачките, нищо не се вижда.

— С радост бих го направил — отговори Лукас, натискайки педала, който не реагираше.

Той вдигна крак от педала за газта, но при тази скорост колата в никакъв случай нямаше да спре преди края на тунела, където се кръстосваха пет улици. Това нямаше никакво значение за него, той се считаше за непобедим, но в този момент си помисли какво ще се случи с нея. За части от секундата стисна здраво волана и с всички сили извика:

— Дръжте се!

После умело насочи автомобила към бордюра. Венец от искри покри предното стъкло. Чу се силен гръм: двете предни гуми се бяха спукали. Колата направи няколко малки завоя, преди да спре напречно. Предната й част удари мантинелата, разделяща пътя, предизвиквайки невъобразимо сътресение. В този момент буикът се обърна и започна да се пързаля към изхода на тунела. София стисна юмруци и колата най-после спря на няколко метра от кръстовището. Макар обърнат с главата надолу, на Лукас му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че София бе невредима.

— Добре ли сте? — попита го тя.

— Шегувате ли се! — каза той, отърсвайки прахта от себе си.

— Това някои го наричат верижна реакция! — поде отново София, опитвайки да се измъкне от неприятното положение.

— Може и да сте права, но според мен най-добре е да излезем оттук колкото се може по-бързо, преди да сме станали жертва на поредната брънка от веригата — отговори Лукас, изтласквайки вратата с крак.

Бързо заобиколи катастрофиралата кола и отиде да помогне на София да излезе. В момента, в който тя стъпи на крака, той я хвана за ръката и тичешком я поведе след себе си. Двамата бързо се отправиха към центъра на китайския квартал.

— Защо трябва да тичаме? — попита София.

Лукас продължи, без да отговори.

— Мога ли поне да си дръпна ръката? — каза задъхано тя.

Лукас отпусна пръсти, освобождавайки я от хватката. Най-сетне се спря в началото на малка, тъмна уличка, осветена единствено от бледата светлина на няколко лампи.

— Да влезем тук — предложи Лукас, посочвайки един малък ресторант. — Тук ще сме в безопасност.

— В безопасност от какво? Ще ми обясните ли най-сетне какво става? Имате вид на лисица, преследвана от глутница кучета.

— Да побързаме!

Отвори вратата, но София дори не се помръдна. Той се доближи до нея и се опита насила да я вкара, но тя не се поддаде.

— Сега не е време за подобни номера! — каза Лукас, дърпайки я за ръката.

София мигом се освободи и го отблъсна.

— Вие току-що предизвикахте катастрофа, въвлякохте ме в една луда надпревара, въпреки че никой не ни преследваше, белите ми дробове ще се пръснат и на всичкото отгоре нямам право на никакво обяснение…

— Последвайте ме, нямаме време за разговор.

— Защо да ви се доверявам?

Лукас тръгна сам напред. Тя го проследи с поглед, поколеба се за момент и го последва, стремейки се да върви точно по неговите стъпки. Салонът беше малък. Имаше едва осем маси. Той избра една в дъното, предложи й стол и на свой ред седна. Не отвори менюто, което един възрастен мъж в традиционен костюм му предложи, а учтиво го помоли на перфектен китайски за чай, нефигуриращ в листата. Мъжът се поклони, преди да поеме към кухнята.

— Ще ми обясните ли какво става, Лукас, в противен случай си тръгвам!

— Мисля, че току-що получих предупреждение.

— Значи не е било инцидент? За какво искат да ви предупредят?

— За вас!

— Не разбирам защо?

Лукас въздъхна, преди да отговори:

— ЗАЩОТО ВСИЧКО СА ПРЕДВИДИЛИ, ОСВЕН ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ!

София взе една скарида от малката порцеланова купа и бавно започна да яде пред учудения поглед на Лукас. Той й подаде чаша горещ чай, която старият мъж току-що бе донесъл на масата.

— Много бих искала да ви вярвам, но какво щяхте да сторите на мое място?

— Щях да стана и незабавно да си тръгна.

— Не започвайте отново.

— И щях да предпочета задната врата.

— Това ли искате да направя?

— Точно така! Без да се обръщате под никакъв предлог, на три ставаме и се скриваме зад завесата. Сега!

Той я хвана за ръката и безцеремонно я затегли след себе си. Прекосявайки набързо кухнята, Лукас разби вратата с рамо. За да си проправи път, избута една боклукчийска кофа, чиито колела дрезгаво изскърцаха. Тя най-сетне разбра: един силует се промъкваше в тъмнината. Към сянката, виждаща се в светлината на малък уличен стълб, се прибавяше и образът на автоматичното оръжие, насочено към тях. За няколко секунди София си даде сметка, че са заобиколени от три стени. В същия момент пет изстрела раздраха тишината.

Лукас се хвърли върху нея, опитвайки се да я защити с тялото си. Тя се опита да го отблъсне, но той я прикова към една от стените на безистена. Първият куршум рикошира от бедрото му; вторият едва засегна областта на корема. Приклекна за момент, но веднага се изправи; третият отскочи от ребрата му — белегът, който остави там, беше впечатляващ. Четвъртият срещна гръбначния му стълб. За миг той остана без въздух, но после бавно нормализира дишането си. Когато петият куршум го засегна, почувства, че някакъв огън изгаря плътта му. Петият всъщност единствено проникна в неговото тяло, в областта на лявото рамо.

Веднага след това нападателят избяга. Когато ехото от изстрелите заглъхна, тишината се нарушаваше единствено от дишането на София. Тя го държеше в ръцете си. Главата на Лукас се бе отпуснала върху рамото й. Със затворени очи той, изглежда, все още й се усмихваше. Люлеейки отпуснатото му тяло, тя прошепна в ухото му:

— Лукас?

Той не отговори, тогава тя го разтърси по-силно.

— Лукас, не се правете на идиот, отворете очи!

Така той приличаше на заспало, невинно дете. Колкото повече страхът я обземаше, толкова по-здраво го дърпаше. В момента, в който една сълза се стече по бузата й, тя почувства страшен натиск върху гърдите си. Изведнъж й прилоша.

— Това не може да ни се случи, ние сме…

— … Вече мъртви… непобедими… безсмъртни? Да! Медалът си има и обратната страна, нали? — каза той, изправяйки се с усмивка.

София втренчено го погледна, неспособна да разбере настроението, което го бе обзело. Той бавно приближи лицето си до нейното, тя се отдръпна, но Лукас продължи, докато устните му докоснаха нейните, предвещавайки една опияняваща целувка. Тя отстъпи и погледна алената му ръка.

— Защо тогава кървиш?

Лукас проследи с поглед червената струйка, която се стичаше по ръката му.

— Това е напълно невъзможно, във всеки случай не беше предвидено! — каза той.

… След това се свлече на земята. Тя го обгърна с ръце.

— Какво ни става? — попита Лукас, идвайки отново в съзнание.

— Що се отнася до мен, мисля, че е много сложно за обяснение! Що се отнася до теб, мисля, че един куршум е минал през рамото ти.

— Боли ме!

— Може да ти изглежда нелогично, но смятам, че е напълно нормално. Трябва да те придружа до болницата.

— В никакъв случай!

— Лукас, нямам никакви медицински познания по демонология, но ми се струва, че имаш кръв и в момента си на път да я изгубиш.

— Познавам някого в другия край на града, който може да зашие раната ми — каза той, поставяйки ръка върху кървящото място.

— Аз също познавам такъв специалист и затова ще ме последваш без много приказки. И без това вечерта ми беше доста напрегната. Мисля, че емоциите за днес ми дойдоха в повече.

Тя го хвана под ръка и го поведе по малката уличка. На кръстовището съзря тялото на техния нападател, проснато под купчина безразборно нахвърлени боклукчийски кофи. София учудено погледна Лукас.

— Все пак и аз имам някакво самочувствие — рече той, подминавайки трупа.

Спряха едно такси, което десет минути по-късно ги остави пред нейната квартира. Тя го поведе по външните стълби, като направи знак да не вдига много шум. После много внимателно отвори вратата и те безшумно се изкачиха на етажа. Когато стигнаха горната площадка, вратата на Рен тихо се затвори.

Пребледнял, Блез изключи монитора и остана неподвижен зад бюрото си. Ръцете му бяха изтръпнали, а челото му — плувнало в пот. Когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и чу мрачния глас на Луцифер, който му съобщаваше за извънредно заседание, което щяло да се състои след края на нощта в източното полукълбо.

— В твой интерес е да дойдеш навреме, и то с разрешение на създалия се проблем и ново определение на дефиницията „Всичко е под контрол!“ — каза в заключение Президента, преди шумно да затвори телефона.

Блез хвана главата си с ръце. Трепереше целият и слушалката се изплъзна от пръстите му.

Михаил погледна мониторите, окачени на стената пред него. Той вдигна слушалката на телефона и набра директния номер на Хюстън. Отсреща се чу гласът на телефонния секретар. Той повдигна рамене и погледна часовника си. В Гвиана Ариана V излиташе само след десет минути.

Вече настанила Лукас на своето легло, подлагайки под рамото му две големи възглавници, София се отправи към гардероба. Взе една кутия с конци за шиене, поставена на най-горната етажерка, после мина през банята, откри шишенце със спирт в аптечката и се върна в стаята си. Седна до него, отвори флакона и потопи конеца за дезинфекция. После се опита да го вдене в иглата.

— Твоето начинание може да се превърне в истинска касапница — каза Лукас, усмихвайки й се лукаво. — Цялата трепериш!

— Грешиш! — отговори тя в момента, в който прекара конеца през ухото на иглата.

Лукас хвана София за ръката и нежно я отмести. Погали я по бузата и я придърпа към себе си.

— Страхувам се, че моето присъствие тук ще те компрометира.

— Трябва да ти призная, че вечерите, прекарани с теб, са пълни с изненади.

— Работодателят ми явно е попаднал на когото трябва.

— Защо е изпратил да стрелят по теб?

— Предполагам, за да ме подложи на изпитание и в крайна сметка да стигне до същите заключения, до които и ти. В никакъв случай не трябваше да ме ранят. При контакта си с теб губя от своята мощ и се моля да не ти се случи същото.

— Какво смяташ да правиш?

— Няма да посмее да те нападне. Твоят ангелски имунитет ще го възпре.

София впи поглед в очите на Лукас.

— Нямам предвид това, какво ще правим след два дни?

С крайчеца на пръстите си той леко докосна нейните устни. Тя не се възпротиви.

— За какво мислиш? — попита го смутено, правейки първия шев.

— Денят, в който падна Берлинската стена, мъжете и жените от двете страни откриха, че улиците си приличат. И на двете места по протежението им се издигат къщи, колите се движат по тях, уличните лампи ги осветяват през нощта. И макар щастието и нещастието да не си приличат, то децата от Запада, както и тези от Изтока, разбраха, че другият свят няма нищо общо с това, което са им разказвали.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото чувам Ростропович да свири на виолончело!

— И какво точно изпълнява? — попита тя, привършвайки с третия шев.

— Тогава го чух за пръв път! А сега ми причиняваш болка.

София се приближи до Лукас, за да скъса конеца със зъби. После положи глава върху гърдите му и се отпусна. Тишината ги сближаваше. Лукас прокара пръсти в косите й. Тя потрепери.

— Два дни са прекалено кратък срок!

— Да — прошепна той.

— Ще ни разделят. Неизбежно е.

За пръв път София и Лукас се усъмниха във вечността.

— Можем да преговаряме да те остави да дойдеш с мен — предложи срамежливо София.

— С Президента не се преговаря, още повече, когато някой му е изневерил, освен това силно се съмнявам, че за мен ще има място в твоя свят.

— Но преди имаше доста пропускателни пунктове на границата на Изтока и Запада — каза тя, приближавайки за четвърти път иглата към раната му.

Лукас направи гримаса и извика.

— Я, колко си нежен, та аз едва те докоснах! Имам да правя още няколко шева.

Вратата рязко се отвори и пред тях застана Матилда, подпряна на една метла, която й служеше за патерица.

— Нямам вина за това, че стените на твоя апартамент като че ли са направени от тънка хартия — каза тя и накуцвайки, се приближи към тях.

Седна в края на леглото.

— Дай ми тази игла — обърна се твърдо към София, а на Лукас заповяда: — А ти ела по-близо до мен! Имаш невероятен шанс, защото съм левичарка!

После умело заши раните. По три шева от всяка страна на рамото бяха достатъчни да ги затворят.

— Две години, прекарани зад бара на едно заведение с лоша репутация, ви дават възможност да научите невероятни неща, още повече, когато си влюбена в съдържателя. По този повод бих искала да ви кажа две-три думи на двамата, преди да се върна в леглото. След това ще направя всичко, което е по силите ми, за да се убедя, че съм заспала, и на следващия ден ще се смея така, както никога досега, представяйки си съня, който в този момент сънувам.

Матилда пое към стаята си, подпирайки се на импровизираната патерица. На прага на вратата се обърна и ги погледна.

— Не ме интересува дали сте, или не сте това, за което ви мисля. Преди да те срещна, София, вярвах, че истинското щастие на тази земя съществува единствено в лошите книги и че благодарение на тях го разпознавам. Но ти ми каза един ден, че най-лошото помежду ни има криле, които се спотайват някъде, и че е по-добре да им помогнем да се разтворят, отколкото да ги заклеймяваме. Така че дай му шанс, защото, ако имах такъв с него, можеш да бъдеш сигурна, скъпа моя, че в никакъв случай нямаше да го изпусна. Що се отнася до теб, ранения герой, ако й смачкаш дори и едно перо, ще ти зашия раните направо с шевната машина. Не правете тези физиономии, пред каквото и да сте изправени; забранявам ви и на двамата да отпускате ръце, защото, ако се откажете от борбата, това ще означава край за целия свят и най-вече за моя!

Тя затръшна вратата след себе си. Лукас и София бяха онемели. Те долавяха шума, причинен от нейното куцане. После Матилда се провикна от леглото си:

— Още тогава ти казвах, че с твоята престорена невинност приличаш на ангел! Е, добре, сега можеш да задържиш за себе си равнодушното си кимане. Искам да знаеш, че не съм била чак такава глупачка!

Тя хвана шнура на нощната лампа, поставена на малката масичка, непосредствено до леглото. Щепселът шумно се отдели от контакта. Лунната светлина се промъкна през завесите на всички прозорци в стаята. Матилда прегърна силно възглавницата. В своята стая София спеше, сгушена в обятията на Лукас.

Камбанният звън на Грейс Катидрал нахлу през полуотвореното прозорче на банята. Ехото на дванайсетия удар огласи града.

И беше нощ, и беше ден…