Саблено море

Четиринадесета глава Потвърждение

— Нали държите елфа под око? — попита Шийла Крий, когато Белани влезе в стаята й през един ветровит есенен ден.

— Ле’лоринел помага с работата по „Кървавия кил“, без да се оплаква или да се сърди — отвърна магьосницата.

— Точно както би могло да се очаква от един шпионин.

Белани сви рамене и отметна тъмната си коса, а изражението й красноречиво подсказваше, че смята подозренията на Шийла за неоснователни.

— С помощта на магия бях в стаята на Ле’лоринел, тайно и без разрешение, и не видях нищо, което да ме накара да се усъмня.

— Елф на мрака — Шийла отиде до отвора в стената, който гледаше към морето, и соленият бриз подхвана червената й коса. — Елф на мрака по следите ни, поне така твърди Ле’лоринел.

И тя се обърна към Белани, която изглеждаше така, сякаш в този момент би могла да повярва и на най-невероятната история.

— Ако този мрачен елф, Дризт До’Урден, наистина ни открие, ще се радваме, че не сме се отървали от Ле’лоринел — рече магьосницата.

Шийла отново се обърна към прозореца и поклати глава:

— И докога трябва да чакаме, за да се уверим, че Ле’лоринел не ни лъже?

— Бездруго не можем никого да завържем за кила, докато корабът е в пристанището — засмя се Белани и шегата й веднага подобри настроението на Шийла. — Зимата скоро ще свърши.

Двете не за първи път обсъждаха този въпрос. Откакто Ле’лоринел пристигна при тях с невероятната си история за някакъв елф на мрака и един джуджешки крал, тръгнали по петите им, за да си върнат бойния чук, който Шийла вярваше, че е купила честно и почтено от глупака Йоси, двете бяха прекарали дълги часове, чудейки се какво да правят с Ле’лоринел. И много пъти Белани си бе тръгвала от стаята на Шийла убедена, че на другата сутрин елфът няма да е между живите.

Ала ето, че Ле’лоринел още не бе срещнал смъртта си.

— Имате посетител, господарке — откъм вратата долетя гърлен глас и един полулюдоед влезе в стаята, следван от висока и стройна чернокоса жена, съпроводена от още двама полулюдоеди. И Шийла, и Белани зяпнаха при вида на новодошлата.

— Джул Пепър — възкликна Шийла, без да може да повярва на очите си. — Аз мислех, че досега си завладяла половината от Десетте града!

Чернокосата жена, очевидно поощрена от приветливия тон на някогашната си господарка, се освободи от двете чудовища, които я държаха, и като се приближи, прегърна първо Шийла, а после и Белани.

— Всичко вървеше отлично — измърка разбойницата. — Имах нелоша група помощници и напълно сигурен план… или поне така си мислех, докато един отвратителен мрачен елф не се появи заедно с приятелите си и не сложи край на всичко.

Шийла Крий и Белани се спогледаха изумено.

— Мрачен елф? — изпръхтя Шийла. — Да не би случайно да се казва Дризт До’Урден?

Дори без магическа помощ, новините се разпространяваха със забележителна бързина из северната част на Саблен бряг, особено ако засягаха онези, които живееха извън закона, още повече пък, когато героят на деня принадлежеше към раса, която не се славеше с особена любов към справедливостта. От пивница на пивница и от улица на улица, от лодка на лодка и от пристанище на пристанище се разнасяше историята за случилото се в дома на капитан Дюдермонт, за това как един загадъчен елф на мрака и двете му спътнички (едната, от които била огромна котка) се справили с опита за кражба и убийство в дома на добрия капитан. Малцина направиха някаква връзка между Дризт и Уолфгар и дори между Дризт и Дюдермонт, макар за мнозина да не бе тайна, че преди време на борда на „Морски дух“ е имало мрачен елф. Историята беше вълнуваща сама по себе си, но за отритнатите от закона, които добре разбираха, че подобни нападения срещу прочути и доблестни граждани рядко са плод на случайно хрумване, тя беше от особен интерес. Не, зад разигралото се в дома на капитана със сигурност се криеше нещо повече.

И така, историята пътуваше забележително бързо (веднъж дори бе подпомогната от един магьосник) и новината за случилото се в Града на бездънните води пристигна в Лускан много преди Дризт и Кати-Бри и продължи още по на север.

Ето как Шийла Крий научи за загубата на Гейзел още преди Дризт и Кати-Бри да се появят пред южната порта на Лускан.

Когато това стана, тя изпадна в ярост. Беснееше из стаята си, преобръщаше всичко, изпречило се на пътя й, и ругаеше невъздържано. Когато и това не й помогна да се успокои, тя повика двама полулюдоеди и дълго им крещя и ги налага.

Най-сетне, прекалено уморена, за да продължи, ги отпрати и се хвърли в един стол, без да престава да проклина.

Във всичко това просто нямаше смисъл! Кой беше този отвратителен мрачен елф — същият, който бе осуетил плановете на Джул Пепър за Десетте града — и как се бе озовал в дома на Дюдермонт тъкмо навреме, за да попречи на Гейзел? Шийла Крий затвори очи и потъна в мисли.

— Решила си да промениш обзавеждането? — разнесе се глас и когато вдигна очи, Шийла видя Белани да стои на прага с развеселена усмивка.

— Чу ли за Гейзел? — попита Шийла.

Белани сви рамене, сякаш това нямаше особено значение:

— Няма да е последната, която губим.

— Имам чувството, че напоследък непрекъснато слушам за този мрачен елф!

— Като че ли сме си създали нов враг — съгласи се магьосницата. — Какъв късмет, че бяхме предупредени отрано.

— Къде е елфът?

— Работи по кораба, както всеки ден. Ле’лоринел изпълнява задълженията си, без абсолютно никакви оплаквания.

— Ле’лоринел мисли за едно-единствено нещо.

— За мрачния елф — кимна Белани. — Дали не е време Ле’лоринел да заеме по-високо място в малката ни групичка?

— Със сигурност е време отново да си поговорим — отвърна Шийла.

Белани не чака да я подканят — тя кимна и излезе от стаята, за да доведе елфа, чиято история ставаше много по-интригуваща в светлината на случилото се с Джул Пепър и разигралото се в Града на бездънните води.

— Когато за първи път се появи тук, бях решила да те убия и повече да не се разправям с теб — заяви Шийла Крий направо и кимна на стражите, които побързаха да сграбчат елфа за ръцете.

— В думите ми нямаше нищо невярно — опита се да протестира Ле’лоринел. — С нищо не съм заслуж…

— О, ще си получиш онова, което заслужаваш, изобщо не се съмнявай — увери го Шийла и като се приближи със злобна усмивка на уста, разкъса ризата му с едно движение.

Двамата полулюдоеди се изкискаха. Шийла кимна към вратата в другия край на стаята и чудовищата повлякоха пленника натам. От другата страна имаше по-малка стаичка, празна, с изключение на запаленото огнище и каменния блок, който бе поставен в средата и който стигаше до кръста на Шийла.

— Какво правите? — гласът на Ле’лоринел беше напълно овладян, въпреки крайно неприятното положение, в което беше изпаднал.

— Ще боли — увери го Шийла, докато един от стражите го просваше върху каменния блок.

Ле’лоринел опита да се отскубне, ала чудовището беше прекалено силно.

— Сега искам отново да ми разкажеш за този мрачен елф, Дризт До’Урден — нареди Шийла.

— Вече ви казах всичко, което знам!

— Кажи ми го отново.

— Да, кажи ни го отново — настоя Белани и прекрачи прага на малката стаичка. — Разкажи ни за този възхитителен елф, който изведнъж се оказа толкова важен за нас.

— Чух за убийствата в дома на капитан Дюдермонт — рече Ле’лоринел и изохка, когато полулюдоедите го дръпнаха по-силно. — Предупредих ви, че Дризт До’Урден е опасен противник.

— И все пак вярваш, че можеш да го надвиеш? — прекъсна го Шийла.

— Готвя се за това цял живот.

— А приготви ли се за болката? — жестоко попита Шийла.

Ле’лоринел усети непоносима горещина.

— Не го заслужавам! — възпротиви се той, ала думите отстъпиха място на агонизиращ вик, когато нажеженият метал докосна гърба му.

Ужасна миризма на изгорена плът изпълни стаята.

— Така — рече Шийла малко по-късно, след като Ле’лоринел дойде на себе си и се посъвзе от болката. — Сега искам да ми разкажеш за Дризт До’Урден. Абсолютно всичко, включително и защо толкова много искаш да го видиш мъртъв.

Все още притиснат върху каменния блок, Ле’лоринел се взря продължително в Шийла.

— Достатъчно — рече тя на двамата стражи. — Махайте се оттук.

Чудовищата побързаха да изпълнят заповедта и Ле’лоринел се надигна с усилие. Белани пъхна една риза в треперещите му ръце:

— На твое място бих почакала, преди да се опитам да я облека — посъветва го тя.

Ле’лоринел кимна и се протегна, опитвайки се да прогони болката.

— Искам да чуя всичко — настоя Шийла. — Сега вече ми го дължиш.

Ле’лоринел я погледна за миг, после се изви, за да разгледа белега на рамото си — знака на Щитозъб, символ на приемането и мястото му в йерархията на Шийла Крий.

С присвити очи и яростно стиснати зъби, надмогвайки свирепата болка, елфът вдигна поглед към Шийла.

— Ще ти разкажа всичко и тогава сама ще се убедиш, че няма да намеря покой, докато Дризт До’Урден не рухне мъртъв — заяви той.

По-късно същия ден Шийла, Белани и Джул Пепър се събраха в стаята на Шийла, за да обсъдят онова, което бяха научили от Ле’лоринел за Дризт До’Урден и неговите спътници, които очевидно ги преследваха, за да си възвърнат бойния чук.

— Извадихме късмет, че Ле’лоринел дойде при нас — отбеляза Белани.

— Значи мислиш, че елфът може да надвие Мрачния? — презрително изсумтя Шийла. — Мътните го взели! Никога не съм виждала елф на мрака. И щях да съм напълно щастлива никога да не видя!

— Нямам представа дали Ле’лоринел има някакви шансове срещу този мрачен елф, или не — призна Белани. — Но знам, че омразата, която таи към Дризт До’Урден, е искрена и дълбока и съм убедена, че дори всичко да изглежда обречено, той би оглавил съпротивата ни, ако някой ден мрачният елф и приятелите му ни нападнат. Дори това е достатъчно, за да сме доволни, че е на наша страна.

При тези думи магьосницата погледна към Джул Пепър, единствената от трите, която се бе изправяла очи в очи с Дризт До’Урден.

— Аз не бих била сигурна за нищо, когато става дума за този елф и приятелите му — рече Джул. — Не само се допълват съвършено, благодарение на безброй многото битки, които са водили рамо до рамо, но и всеки от тях сам по себе си е страховит противник, дори и полуръстът.

— Какво можеш да ни кажеш за останалите? — попита Шийла, без да крие притеснението си. — За Бруенор, например. Мислиш ли, че ще поведе цяла армия срещу нас?

Нито Джул, нито Белани можеха да знаят отговора на този въпрос.

— Доста научихме от Ле’лоринел — отбеляза магьосницата, — но остават още много неизяснени неща.

— Когато ги срещнах в Долината, джуджето се биеше заедно с приятелите си, без помощ от другите джуджета — обясни Джул. — Но ако разбере с каква сила разполагаме, нищо чудно да вдигне на крак целия клан Боен чук.

— И?

— Тогава вдигаме котва, независимо дали зимата е отминала, или не — отговори Белани вместо Джул.

Шийла понечи да й се скара, но се отказа, когато видя, че Джул кима в знак на пълно съгласие. И наистина — дори ледените води толкова на север изглеждаха съвсем дребно неудобство в сравнение с перспективата за армия разлютени джуджета.

— Докато беше в Лускан, този Уолфгар работеше за Арумн Гардпек от „Кривата сабя“ — рече Джул, която се бе отбивала в Лускан по онова време.

— Точно един от посетителите на Арумн ми продаде чука, глупакът му с глупак — подхвърли Шийла.

— Варваринът обаче имаше друг приятел, който е стар мой познайник — продължи Джул. — Лукав крадец, известен като Морик Разбойника.

Шийла и Белани се спогледаха и кимнаха едновременно. Шийла беше чувала името на Морик, но това бе почти всичко, което знаеше за него. Белани обаче го познаваше сравнително добре или поне така бе преди години, докато чиракуваше в лусканската Домова кула. Тя погледна към Джул, спомняйки си своя собствен опит с похотливия Морик и се досети какво всъщност има предвид красивата, чувствена Джул, като казва „стар познайник“.

— Мътните го взели! — изруга Шийла Крий, която започваше да си изяснява доста неща.

Двете й помощнички я погледнаха заинтригувано.

— Дюдермонт наистина ни преследва — обясни тя. — Какво мислите, че търси?

— А сигурни ли сме, че изобщо търси нещо? — попита Белани, но отговорът я осени, още преди да бе довършила.

— А след това Дризт и приятелката му се появяват в дома на Дюдермонт — продължи Шийла.

— Щитозъб! — обади се Джул. — Ето какво търси Дюдермонт. Всичко е свързано. Но Уолфгар не е или поне не беше заедно с останалите в Долината на мразовития вятър, така че…

— … така че трябва да е с Дюдермонт — довърши Белани вместо нея.

— О, Йоси Локвата ще ми плати за това, хич и не се съмнявайте! — мрачно заяви Шийла.

— Не знаем къде се намира Уолфгар сега — рече Джул. — Знаем обаче, че през зимата Дюдермонт надали ще плава на север от Града на бездънните води, така че ако Уолфгар е с него…

Тя млъкна, когато Шийла скочи на крака и ръмжейки, удари с юмрук по отворената си длан.

— Не знаем достатъчно, за да решим каквото и да било! — избухна тя. — Трябва ни повече информация!

Думите й бяха последвани от неловко мълчание, нарушено най-сетне от Джул Пепър:

— Морик! — отсече тя, при което и Шийла, и Белани я изгледаха любопитно. — Никой в Лускан не разполага с по-широка мрежа информатори от Морик Разбойника. Още повече, че някога е бил близък с Уолфгар. Навярно той ще може да отговори на някои от въпросите ни.

Шийла помисли миг-два и се обърна към Белани, която благодарение на магическите си умения можеше да се озове в Лускан много бързо, въпреки лошото време.

Белани кимна и без повече приказки излезе от стаята.

— Мрачни елфи и бойни чукове — рече Шийла, когато двете с Джул останаха сами. — И едно загадъчно и красиво създание…

— Необикновено, ако не красиво — съгласи се Джул. — Признавам, че и на мен ми харесва. Особено черната маска.

Шийла Крий се засмя на цялата тази лудост и тръсна глава, така че гъстата й, червена коса се разпиля:

— Ако Ле’лоринел оцелее в изпитанията, които ни предстоят, сред командирите ми вече ще има и елф.

— Изключително загадъчно, красиво и необикновено създание — присъедини се към смеха й Джул. — Макар и малко лудо.

Шийла я изгледа учудено:

— Та не сме ли всички ние малко луди?

Петнадесета глава На по чашка с едно сприхаво джудже

— Изобщо не трябваше да ви пускам да тръгвате сами! — посрещна ги сърдит глас, още щом прекрачиха прага на „Кривата сабя“.

Бруенор и Риджис седяха на бара срещу Арумн и като че ли още не се бяха възстановили напълно от тежкото пътуване до Лускан.

— Не вярвах, че ще дойдете — отвърна Дризт и се настани до приятелите си. — Не и толкова късно през есента.

— По-късно, отколкото си мислиш — обади се Риджис, при което и Дризт, и Кати-Бри се обърнаха към Бруенор.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Само една нищо и никаква буря, какво толкоз!

— Нищо и никаква за някой планински великан! — тихичко измърмори Риджис и Бруенор отново изсумтя.

— Я налей малко вино на елфа и на момичето ми! — провикна се джуджето към Арумн, който вече правеше точно това.

Още щом ханджията обслужи Дризт и Кати-Бри и се отдалечи, кимвайки им за поздрав, лицето на Бруенор придоби сериозно изражение:

— Е, къде е момчето?

— Доколкото знаем, плава заедно с капитан Дюдермонт на борда на „Морски дух“ — отвърна Кати-Бри.

— Не са хвърляли котва тук — съобщи Риджис.

— Не бяха и в Града на бездънните води, макар да предполагам, че ще се отбият, преди да е дошла зимата — рече Дризт. — Дюдермонт постъпва така всяка година, за да се запаси и да се погрижи за кораба си.

— А след това най-вероятно ще поеме на юг и ще се появи в Града на бездънните води чак след пукването на пролетта — добави Кати-Бри.

Бруенор за пореден път изсумтя и понеже тъкмо беше отпил от халбата си, изплю половината пиво върху полуръста.

— Що щете тука тогаз? — изръмжа той. — Ако момчето ми скоро ще мине през Града на бездънните води, а след туй няма да се веене там половин година, защо не го изчакахте?

— Оставихме съобщение — обясни Дризт.

— Съобщение? — невярващо повтори джуджето. — И какво ще да е туй съобщение? „Здрасти?“, „Добра среща?“, „Обличай се топло през зимата.“? Че нали на теб разчитах да го доведеш обратно, глупави елфе!

— Не е толкова просто — рече Дризт.

Чак тогава Кати-Бри забеляза, че Арумн и Йоси Локвата полекичка се приближават, надавайки ухо, за да чуят разговора им. Не им се скара, защото разбираше, че двамата лусканци си имат своите причини да се интересуват от новините, които те с Дризт носеха.

— Видяхме Дели — рече тя и се обърна към тях. — Както и момиченцето, Колсон.

— И как е Дели? — попита Арумн.

Кати-Бри не пропусна да забележи колко жадно я зяпаше Йоси, дъвчейки долната си устна. Да, той очевидно бе хлътнал по Дели.

— Добре са, и тя, и Колсон — отвърна Дризт. — Макар че когато пристигнахме, и двете бяха в смъртна опасност.

Очите на четиримата й слушатели се разшириха при тези злокобни думи.

— Шийла Крий, или поне така предполагаме — обясни Дризт. — По някаква причина, която още не знам, беше замислила покушение срещу дома на капитана.

— Момчето ли е търсела? — попита Бруенор.

— Или пък е искала да сплаши Дюдермонт, който я преследва вече месеци наред — намеси се Арумн, който бе добре запознат с положението, благодарение на дочутото от моряците, с които беше пълна кръчмата му.

— Или едното, или другото — потвърди Дризт. — Затова се й върнахме — за да разберем кое от двете.

— А откъде да сме сигурни, че „Морски дух“ вече не е на дъното на морето? — обади се Риджис.

Миг по-късно му се искаше изобщо да не си бе отварял устата — дори мисълта за нещо подобно можеше да прекърши Бруенор. Въпреки това въпросът беше напълно основателен, дотам, че Кати-Бри и Дризт бяха решили да го зададат на Арумн, още отпреди да се върнат в Лускан. Сега и двамата вдигнаха въпросителни погледи към ханджията.

— Не съм чул нищо такова — отвърна кръчмарят. — Но ако Шийла Крий е потопила „Морски дух“, може да минат месеци, докато новината стигне дотук. Ама не ми се вярва. Из пристанището се говори, че никой не е в състояние да надвие кораба на Дюдермонт в открито море.

— Ще се погрижиш ли да научиш колкото се може повече? — помоли го Дризт.

Арумн кимна и даде знак на Йоси също да поразпита тук-там.

— Силно се съмнявам Шийла Крий да е успяла дори да се доближи до „Морски дух“ — рече Дризт и заради Бруенор се постара да придаде напълно убедено звучене на гласа си. — А ако е, то покушението срещу дома на Дюдермонт е било дело на малцината оцелели от шайката й, отчаян опит да си отмъстят заради понесения погром. Пет години плавах с Дюдермонт и мога да те уверя, че така и не срещнах кораб, който да е в състояние да се справи сам с „Морски дух“.

— Или пък с магьосника им, Робилард — додаде Кати-Бри.

Бруенор продължи да се взира изпитателно в тях, с мъка сдържайки нарастващата тревога за своя изгубен син.

— И какво, сега стоим и чакаме, така ли? — попита той след малко, а от тона му ясно личеше, че подобна перспектива никак не му се нрави.

— Настъпващата зима изважда „Морски дух“ от играта — понижи глас Дризт, така че само тримата му приятели да го чуват. — А и Шийла Крий надали ще рискува да излезе в ледените северни води. Предполагам, че ще остане да зимува някъде.

Това като че ли донякъде успокои Бруенор.

— Значи трябва да открием къде! — решително заяви той. — И да си вземем обратно бойния чук!

— И може би тогава Уолфгар ще се завърне при нас — добави Кати-Бри. — Щитозъб отново ще се върне в десницата на своя господар, а Уолфгар ще открие истинското си място.

Бруенор вдигна халбата си в безмълвна наздравица за това обнадеждаващо пожелание и останалите сториха същото, макар и четиримата да разбираха, че макар подобен развой на събитията да бе възможен, пътят пред тях най-вероятно бе много по-мрачен и пълен с опасности.

Приятелите решиха да прекарат следващите няколко дни, претърсвайки местностите около Лускан, включително и всички пристанища и кейове. Арумн, Йоси и Морик (след като го откриеха) щяха да се опитат да научат колкото се може повече за „Морски дух“ и Шийла Крий. Освен всичко друго, този план щеше да даде възможност на Уолфгар да се присъедини към тях, стига, разбира се, да се появеше навреме в Града на бездънните води и да имаше желание да го стори. Не беше изключено „Морски дух“ да мине през Лускан на път за Града на бездънните води. Ако това се случеше, то щеше да е съвсем скоро, убеден бе Дризт, тъй като зимата вече започваше.

Дризт поръча по още едно питие за всички и вдигна чаша в подкрепа на бруеноровия тост.

— Новините са по-добри, отколкото можехме да се надяваме, когато потеглихме от Десетте града — напомни им той. — По всичко личи, че приятелят ни е жив и здрав и е заобиколен от доблестни и надеждни хора.

— За Уолфгар! — рече Риджис, когато Дризт замълча.

— И за Дели Кърти и малката Колсон — добави Кати-Бри с усмивка, насочена към Бруенор и Дризт. — Приятелят ни си е намерил прекрасна жена и дете, което ще порасне силно и храбро под неговите грижи.

— Ами да, Уолфгар се е учил как се отглежда син от истински майстор — подхвърли Дризт и се усмихна на Бруенор.

— Жалко само, че този майстор не го бива чак толкова, когато става въпрос за дъщери — обади се Кати-Бри.

И понеже младата жена нарочно изчака Бруенор да отпие от халбата си, преди да го подкачи, Риджис отново бе залян с пиво от главата до петите.

Приятна изненада се изписа по лицето на Морик Разбойника, когато се прибра в малкото си жилище и завари дребна, чернокоса жена да го чака вътре.

— Навярно сте объркали вратата? — любезно рече той, докато оглеждаше непознатата с искрен интерес.

А нея си я биваше — освен че беше красива и стоеше гордо изправена, в погледа й се четеше интелигентност, нещо, което Морик особено харесваше.

— Мнозина биха се съгласили, че вратата на Морик Разбойника наистина е погрешната врата — отвърна тя. — Но иначе не, това е точно мястото, което търсех.

И като се усмихна с престорена свенливост, тя огледа Морик от глава до пети, също както той нея преди малко.

— Изглеждаш все така добре — заяви жената.

Очевидният намек, че двамата се познават отнякъде, разпали любопитството на Морик и той се взря в непознатата, опитвайки се да си спомни.

— Може би ще се сетиш, ако направя някоя магия, от която леглото ти цялото да се разлюлее — подхвърли жената. — Или пък, ако накарам безброй разноцветни светлини да танцуват над нас, докато правим любов.

— Белани! — извика лусканецът. — Белани Тундаш! Колко години минаха?

И наистина, Морик не я беше виждал от доста време, всъщност, откакто бе приключила чиракуването си в Домовата кула. Тогава наистина си я биваше! Почти всяка вечер се измъкваше от кулата и отиваше да полудува из опасните лускански улици. И както повечето красиви жени, излезли, за да се позабавляват, и Белани накрая бе стигнала до Морик, а оттам и до леглото му, където двамата бяха преживели няколко незабравими нощи, припомни си Морик.

— Не беше чак толкова отдавна, Морик — отвърна Белани. — А пък аз си мислех, че означавам малко повече за теб.

И тя се нацупи престорено, така че Морик усети как колената му омекват.

— Бях убедена, че ще ме познаеш, още щом ме видиш, ще ме грабнеш в прегръдките си и ще ме целунеш както някога!

— Грешка, която лесно може да бъде поправена! — заяви Морик и пристъпи напред с протегнати ръце, а лицето му грейна от блажено очакване.

Кати-Бри и Риджис се оттеглиха в стаите си рано, Дризт обаче остана в кръчмата заедно с Бруенор, тъй като предполагаше, че джуджето има нужда да си поприказва с някого.

— Когато приключим с цялата тази работа, двамата с теб непременно трябва да идем в Града на бездънните води — подхвърли елфът. — Сърцето ми ще се сгрее, когато чуя малката Колсон да говори за дядо си.

— Момиченцето вече говори? — учуди се Бруенор.

— Не, още не — засмя се Дризт. — Но много скоро ще проговори.

Бруенор кимна нехайно, сякаш всичко това слабо го интересуваше.

— Има прекрасна майка — рече Дризт след малко. — А и двамата познаваме баща й. Колсон ще бъде чудесно момиче.

— Колсон — промърмори джуджето и преполови халбата си. — Ама че глупаво име!

— Елфическо е — обясни Дризт. — Има две значения, като и двете са съвсем подходящи. „Кол“ означава „не“, така че цялото име значи буквално „не син“, тоест „дъщеря“. А освен това цялата дума означава „от мрачния град“, което напълно й подхожда, като се има предвид как се е озовала при Уолфгар.

Бруенор изпуфтя и довърши халбата си.

— Мислех, че ще се зарадваш на тези новини — осмели се да отбележи елфът. — Нали ти, по-добре от всеки друг познаваш радостта от това да отгледаш чуждо дете и да го обикнеш като свое.

— Ха! — изсумтя Бруенор.

— Пък и подозирам, че много скоро Уолфгар ще те дари с друг внук, в чиито вени ще тече неговата собствена кръв — рече Дризт и побутна нова халба към приятеля си.

— Внуци? — скептично повтори джуджето и завъртя стола си, така че да погледне елфа право в очите. — Значи смяташ, че Уолфгар е мой син?

— Той е твой син.

— Дали? Мислиш ли, че някакви си година-две далеч от него са достатъчни, за да му простя за онова, което стори на Кати-Бри.

И като изсумтя за пореден път, Бруенор махна отвратено, обърна се към бара, стиснал питието си с две ръце, и промърмори:

— А може би го търся, за да мога най-накрая да му прасна един, задето удари момичето ми!

— Тревогата ти е очевидна и непресторена — отбеляза Дризт. — Отдавна си му простил, независимо дали искаш да си го признаеш, или не.

Бруенор го изгледа с присвити очи и елфът побърза да добави:

— Също както и аз. Също както и Кати-Бри. Уолфгар се бе изгубил, затънал бе в мрак, но от всичко, което научих, личи, че е успял да излезе от него.

При тези думи изражението на Бруенор поомекна, а поредното му изсумтяване вече не бе толкова категорично.

— Колсон ще ти хареса — засмя се Дризт. — Както и Дели Кърти.

— Колсон — повтори джуджето, вслушвайки се внимателно в името, докато го произнасяше, после вдигна поглед и поклати глава, но ако целта му бе да демонстрира неодобрение, не можеше да се каже, че е успял.

— И какво, сдобих се с внучка от син, който всъщност не ми е син и то момиченце, което не му е истинска дъщеря — рече Бруенор малко по-късно, нарушавайки мълчанието, в което бяха потънали за няколко минути. — Някой би рекъл, че поне на един от двама ни можеше да му хрумне, че половината веселба е в това сам да си направиш проклетите му деца!

— Може би един ден на Бруенор ще му се роди син, в чиито вени ще тече неговата кръв? — попита Дризт.

Джуджето се обърна и го погледна изумено, но после сви рамене:

— Кой знае — махна той с ръка и отново се загледа в халбата си, а лицето му придоби сериозно и леко натъжено изражение. — Вече не съм млад, нали тъй? Видял съм не един и два века и помня времена, когато прапрародителите на Кати-Бри и Уолфгар още не са били родени. Пък се и чувствам стар, хич и не се съмнявай, елфе! Чак в кокалите си го усещам.

— Векове, прекарани с ковашки чук в ръка, несъмнено могат да ти се отразят по този начин — отвърна Дризт, ала Бруенор не беше в настроение за шеги.

— А ето че сега момичето ми порасна, а момчето и то, че дори и дъщеричка си има… — Бруенор въздъхна дълбоко и като пресуши халбата си, се обърна, за да погледне Дризт в очите. — Туй момиченце ще остарее и ще умре, а аз още ще съм тук, с моите скърцащи кокали.

Дризт го разбираше прекрасно — нали и него го бяха измъчвали съвсем същите терзания. Когато някое джудже или пък някой елф, бил той мрачен или светъл, се сближеше с човек, полуръст или гном (все раси, които живееха по-малко от тях), неминуемо се изправяха срещу необходимостта да приемат факта, че приятелите им ще остареят и умрат пред очите им. Това бе една от причините и джуджетата, и елфите да имат толкова силно развито чувство за родова принадлежност — те несъзнателно искаха да се предпазят от подобна болка.

— Затуй е най-добре да се свързваме със своите, а, елфе? — подметна Бруенор и му хвърли лукав поглед.

— Съчувственото изражение на Дризт отстъпи място на внезапно пробуден интерес. Нима Бруенор току-що му бе намекнал да стои далеч от Кати? Това наистина го хвана напълно неподготвен! Дризт се облегна назад и се загледа в приятеля си, без да знае какво да мисли. Нима най-сетне бе признал пред себе си какво наистина изпитва към Кати-Бри само за да се изправи пред това сякаш непреодолимо живо препятствие? А може би Бруенор имаше право и той наистина се държеше като пълен глупак?

Елфът си пое дълбоко дъх, за да се успокои и сложи мислите си в ред.

— А може би онези, които се опитват да избягат от болката, никога няма да познаят радостта, която я предшества? — рече той накрая. — Не е ли по-добре да…

— Какво? — прекъсна го Бруенор. — Да се влюбиш в някой от тях? Да се ожениш, може би?

Дризт все още не беше сигурен какво всъщност се опитва да му каже джуджето. Дали му намекваше да се отдръпне от Кати-Бри, наричайки го глупак, задето изобщо си бе позволил да мисли за подобно нещо?

Но тогава Бруенор най-сетне разкри картите си:

— О, да, влюби се в някой от тях! — презрително изсумтя той, ала насмешката му бе насочена колкото към Дризт, толкова и към него самия. — Или пък отгледай някой като твое собствено дете! Къде ти, дори не един, ами двама!

Бруенор погледна приятеля си и като се ухили широко, вдигна халбата си:

— За нас, елфе! Двама глупаци, но пък щастливи глупаци!

Дризт на драго сърце вдигна чашата си, разбрал, че приятелят му не му намеква (толкова деликатно, колкото бе възможно за едно джудже) да се откаже от Кати-Бри. Не, Бруенор просто искаше да се убеди, че елфът напълно оценява онова, което има.

Джуджето пресушаваше халба след халба, Дризт обаче едва-едва отпиваше от чашата си с вино.

Възцари се мълчание, нарушено след няколко минути от Бруенор:

— Хей, елфе — заяви той напълно сериозно (което правеше думите още по-смешни), — следващото ми внуче няма да е на райета, нали?

— Стига само да няма огромна рижа брада! — не му остана длъжен Дризт.

— Чух, че си пътувал заедно с огромен варварин на име Уолфгар — нехайно подхвърли Белани, когато Морик най-сетне се събуди на другата сутрин, много след като слънцето беше изгряло.

— Уолфгар? — повтори Морик и потри очи, за да прогони и последните остатъци от съня, след което прокара пръсти през разрошената си черна коса. — Много отдавна не съм го виждал.

Лусканецът изобщо не забеляза изпитателния поглед, който Белани не сваляше от лицето му.

— Мисля, че отиде на юг, за да открие Дюдермонт — добави той и я погледна заинтригувано. — Защо, аз не ти ли стигам?

Чернокосата магьосница се подсмихна дяволито и нарочно не отговори:

— Една моя приятелка се интересува — рече тя вместо това.

Усмивката на Морик надали можеше да бъде по-похотлива:

— Значи и двете, а? Аз не съм ли достатъчно мъж?

Белани въздъхна и се претърколи до края на леглото, повличайки завивките със себе си, но ги пусна, когато се изправи.

Едва тогава Морик забеляза причудливия символ върху рамото й.

— Значи не си го виждал отдавна? — подметна тя и започна да се облича.

— Защо питаш?

Подозрителният тон на Морик накара магьосницата да се обърне. Лусканецът се беше надигнал в леглото и я наблюдаваше, подпрян на лакът.

— Една приятелка се интересува от него — рязко отвърна тя.

— Напоследък май всички се интересуват от него — отбеляза Морик и отново се излегна, закривайки очите си с ръка.

— Като, например, един елф на мрака? — подхвърли Белани.

Морик надникна изпод лакътя си, а изражението му беше по-красноречиво от всеки отговор.

Внезапно очите му се разшириха при вида на магическата пръчка, появила се най-неочаквано в ръката на Белани. Вярно, тя не я насочи към него, но заплахата беше съвсем очевидна.

— Обличай се! — нареди магьосницата. — Господарката ми ще говори с теб.

— Господарката ти?

— Сега нямам време да ти обяснявам. Чака ни дълъг път и макар да разполагам с магии, които ще ни помогнат да се придвижим по-бързо, ще е най-добре да сме напуснали Лускан до час.

Морик се изсмя:

— Да напуснем Лускан? И къде смяташ да отидем? Нямам никакво намерение да напускам…

Не можа да довърши, защото Белани се приближи и се приведе над него, поставила пръст върху предизвикателно присвитите си устни:

— Можем да го направим по два начина, Морик — спокойно обясни тя… прекалено спокойно, за да се понрави това на изненадания лусканец. — Единият ще ти достави немалко удоволствие, можеш да бъдеш сигурен, и ще ти даде възможност да се завърнеш невредим в Лускан, където всичките ти приятели ще има да се чудят защо не можеш да изтриеш доволната усмивка от лицето си.

Морик я погледа известно време.

— Не се хаби да ми описваш другия начин — отстъпи той най-сетне.

— Арумн не го е мяркал — съобщи Кати-Бри. — Нито който и да било от редовните посетители на „Кривата сабя“, а те го виждат почти всеки ден.

Дризт се замисли над думите й. Разбира се, възможно бе отсъствието на Морик да е най-обикновено съвпадение — човек като него бе постоянно в движение, зает ту с една сделка, ту с друга, ту с една кражба, ту с друга.

Ала четиримата приятели го издирваха вече цял ден, прибягвайки до всички методи, за които успяха да се сетят, включително и до помощта на градската стража, а от Морик все още нямаше и следа. В светлината на случилото се в Града на бездънните води и на факта, че дружбата между Морик и Уолфгар не бе тайна за никого, Дризт нямаше как да не се разтревожи от изчезването на Разбойника.

— Извести ли Домовата кула? — попита елфът Риджис.

— Обирджии, всичките до един! — отвърна полуръстът. — Но да, обещаха да се свържат с Робилард веднага щом успеят да го открият. Трябваше ми повече от половин кесия злато, докато ги убедя да се заемат с работата.

— Аз не ти ли дадох цяла кесия? — сухо подхвърли Бруенор.

— Дори с помощта на медальона пак ми трябваше повече от половин кесия злато, за да ги убедя — поясни Риджис.

Бруенор безпомощно поклати глава:

— Значи имам почти половин кесия злато на съхранение у теб, Къркорещ корем — заяви той на всеослушание.

— Магьосниците споменаха ли нещо за съдбата на „Морски дух“? — обади се Кати-Бри. — Знаят ли дали всичко е наред?

— Казват, че не са чули да го е сполетяло нещо лошо. А те имат добри връзки на пристанището, включително и сред пиратите. Ако „Морски дух“ беше потънал нейде наблизо, пиратите дълго щяха да празнуват.

Това не бе кой знае какво потвърждение, но останалите трима се почувстваха обнадеждени.

— Което ни връща обратно на въпроса за Морик — рече Дризт. — Ако Крий се опитва да нанесе първия удар, за да накара Дюдермонт и Уолфгар да се откажат от преследването, не е изключено да вземе Морик на прицел.

— Че каква връзка може да има между Дюдермонт и Морик? — запита Кати-Бри. Напълно логичен въпрос, на който Дризт нямаше отговор.

— Може пък Морик да е в заговор с Крий? — предположи Риджис. — Може да е неин информатор?

Дризт поклати глава, още преди полуръстът да беше довършил. От кратката си среща с Разбойника не бе останал с впечатлението, че той е способен на такова нещо, макар да бе принуден да признае, че Морик съвсем не изглеждаше неподкупен.

— Какво знаем за тази Крий? — попита той.

— Знаем, че не е тук — нетърпеливо отговори Бруенор. — Което значи, че само си губим времето!

— Така е — съгласи се Кати-Бри.

— На север зимата вече е дошла — напомни им Риджис. — Може би е по-разумно да започнем издирванията си на юг?

— По всичко личи, че Крий зимува някъде на север — възрази Дризт. — И слуховете, и Морик, и Йоси Локвата твърдят, че пристанището й е някъде там.

— Бреговата линия между Лускан и Морето на неспирния лед не е никак малка — рече Бруенор.

— Значи ще изчакаме? — обнадеждено предположи полуръстът.

— Значи тръгваме на път — отсече джуджето и тъй като Дризт и Кати-Бри бяха напълно съгласни, четиримата приятели напуснаха Лускан още същия ден, само няколко часа след Морик и Белани.

Ала магьосницата и лусканецът, които използваха магия и знаеха точно къде отиват, вече бяха далеч напред.

Шестнадесета глава Неочаквана загриженост

Както обикновено, първият, който слезе от кораба, когато „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, беше Уолфгар. Ала този път в походката му нямаше живец, въпреки нетърпението отново да види Дели и Колсон. Последният разговор с Дюдермонт преди десетина дни, му беше отворил очите и го бе накарал да се погледне в истинската си светлина.

Онова, което беше видял, никак не му бе харесало.

Знаеше, че Дюдермонт му е приятел, истински приятел, който бе помилвал и него, и Морик, въпреки доказателствата, че двамата са се опитали да го убият. Дюдермонт бе повярвал в Уолфгар тогава, когато всички се бяха отрекли от него. Беше го спасил от Карнавала на затворниците, без да му задава каквито и да е въпроси, молейки го единствено да потвърди, че няма нищо общо със заговора. Беше го приел на борда на кораба си и неведнъж беше променял своите планове, в опит да открие неуловимата Шийла Крий. При целия гняв, който кипеше в гърдите му, откакто бе видял отражението си в „огледалото“ на думите на Дюдермонт, Уолфгар не можеше да отрече, че то напълно отговаря на истината.

Дюдермонт му бе показал в какво се е превърнал с цялата тактичност, на която бе способен. И Уолфгар повече не можеше да си затваря очите. Приключил бе с плаването, поне докато не дойдеше пролетта ако „Морски дух“ възнамеряваше да поеме на юг, както правеше всяка зима (и както несъмнено бе най-разумно), изгледите им да се натъкнат на Шийла Крий бяха нищожни. А ако нямаше вероятност да срещнат Крий, какъв бе смисълът варваринът да остава на борда, особено при положение, че действията му напоследък нерядко излагаха целия екипаж на ненужна опасност?

В това беше разковничето на целия проблем, отлично разбираше Уолфгар. Това бе истината, която бе съзрял във въображаемото огледало на Дюдермонт. Никога досега гордият син на Беорнегар не се бе съмнявал във войнската си доблест. Неведнъж бе вършил неща, от които се срамуваше (най-отвратително несъмнено бе държанието му към Кати-Бри), но дори тогава му бе оставало нещо, което да го държи — той беше войн, един от най-великите войни, които Долината на мразовития вятър бе раждала някога, един от най-легендарните бойци на племето на Лоса, пък и на което и да било племе от Долината. Той бе войнът, обединил варварите със своята сила и мъдрост; войнът, който бе запратил бойния си чук с такава сила, че бе откъснал огромната ледена висулка от тавана на пещерата и така бе убил Смразяващия, страховития бял дракон. Той бе войнът, на когото нито палещото калимпортско слънце, нито убийците, домогващи се със зъби и нокти до властта в раздираната от вътрешна война престъпна гилдия, бяха успели да попречат да спаси приятеля си. И преди всичко, той беше спътникът на Дризт До’Урден, част от доблестния отряд, извоювал Митрал Хол от сивите джуджета, отряда, чиито подвизи се превръщаха в легенда, където и да отидеше.

Но не и сега. Уолфгар вече не можеше да се нарича войн, не и след злощастния си опит да преследва пирати на борда на „Морски дух“. И ето че капитан Дюдермонт, негов приятел, който му желаеше само доброто, го бе погледнал в очите и му бе показал истината. И то каква истина! Щеше ли Уолфгар да открие безстрашната си същност, превела го през толкова мъчителни моменти? Щеше ли някога отново да се превърне във война, който бе обединил племената на тундрата, извоювал бе Митрал Хол от враговете и бе преследвал може би най-страховития убиец в Царствата през цял Торил, за да спаси отвлечения си приятел?

Или Ерту завинаги му бе отнел всичко това? Беше ли прекършил духа му, окончателно и безвъзвратно? Беше ли го променил, веднъж и завинаги?

Докато се изкачваше по хълма, върху който беше построен домът на Дюдермонт, Уолфгар почувства, че не е в състояние да отрече възможността наистина да е изгубил завинаги някогашната си същност. Какво обаче означаваше това, той нямаше никаква представа.

Кой беше той? — Подобни мисли го занимаваха, докато малко преди да стигне до входната врата, някой не му заповяда да спре и да се представи.

Уолфгар вдигна глава и видя войниците, наобиколили къщата, както и повредената врата.

Варваринът усети как кръвта му кипва, инстинктът му подсказа, че нещо не е наред, че някаква опасност трябва да бе сполетяла Дели и Колсон в негово отсъствие. Ръмжейки от ярост и от страх, той се втурна към вратата, без дори да забележи тримата стражи, които се изпречиха на пътя му с вдигнати алебарди.

— Пуснете го! — разнесе се вик в последния момент, миг преди варваринът да се блъсне във войниците. — Това е Уолфгар! „Морски дух“ се е завърнал!

Стражите побързаха да се отдръпнат, а един от тях прояви достатъчно съобразителност да отвори вратата — ако не го бе сторил, варваринът несъмнено щеше да я направи на трески.

Уолфгар влетя в къщата и се закова на място в преддверието, видял Дели да слиза по стълбите с Колсон на ръце.

Младата жена се усмихна насила, ала когато стигна подножието на стълбите не издържа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията му.

Времето сякаш спря, докато двамата стояха там, вплетени в гореща прегръдка, черпейки сила един от друг. Уолфгар можеше да остане така цяла вечност, ала в този миг зад гърба му се разнесе учуден възглас — капитан Дюдермонт стоеше на прага заедно с Робилард.

Уолфгар нежно отдалечи Дели от себе си и се обърна. Тримата мъже се оглеждаха наоколо, без да могат да повярват на очите си, докато думите на Дели не внесоха малко яснота (макар да не успяха да изтрият изумените им изражения):

— Шийла Крий.

По-късно същия ден Дюдермонт откри Уолфгар да се взира във вълните, разбиващи се в подножието на хълма. Застанал бе до същия прозорец, през който Дризт и Кати-Бри бяха проникнали в къщата, за да спасят Дели и Колсон.

— Прекрасни приятели си оставил в Долината — отбеляза капитанът и също се загледа в морето.

Когато не получи отговор, Дюдермонт хвърли бърз поглед на едрия мъж и съвсем ясно видя болката, изписана по лицето му.

— Мислиш, че е трябвало да си тук, за да защитиш Дели и детето, нали? — заяви направо капитанът и вдигна очи към исполина, който го изгледа — не смръщено, но не и приветливо.

— Ти очевидно мислиш така — отвърна той.

— Защо смяташ така? Само защото намекнах, че може би ще е по-разумно да не идваш с нас на следващото ни пътешествие? Какъв би бил смисълът? Ти се присъедини към нас, за да заловиш Шийла Крий, а е повече от сигурно, че няма да я откриеш на юг, накъдето възнамеряваме да се отправим.

— Дори и сега? — учуди се Уолфгар. — След като Крий нападна дома ти? След като двамата ти приятели лежат в гроба, убити от нейните слуги?

— Не можем да плаваме на север, започнат ли да духат зимните ветрове — отговори Дюдермонт. — Затова поемаме на юг, където пиратите са не по-малко свирепи от Шийла Крий. Но не си мисли, че ще забравя случилото се в дома ми — добави той мрачно. — Когато повеят топлите, пролетни ветрове, „Морски дух“ ще се завърне и ще отиде чак до Морето на неспирния лед, ако се наложи, за да открие Шийла Крий и да я накара да си плати за всичко.

Дюдермонт замълча и спря поглед върху лицето на Уолфгар, докато варваринът не се видя принуден да го срещне.

— Освен ако нашият общ елфически приятел не ни изпревари, разбира се — довърши капитанът.

И този път Уолфгар потръпна и пак се обърна към прозореца.

— Нападението е станало преди близо месец — продължи Дюдермонт. — Дризт най-вероятно вече е напуснал Лускан и е поел на север, по следите й.

Варваринът кимна, но за Дюдермонт беше очевидно, че се разкъсва надве.

— Подозирам, че Дризт и Кати-Бри на драго сърце ще приемат помощта на стария си приятел — осмели се да каже той.

— Нима наистина искаш да навлечеш нещо подобно на Дризт? — сериозно попита варваринът и му хвърли леден поглед, в който се четяха насмешка, гняв и зрънце примирение.

Дюдермонт издържа погледа му, на свой ред взирайки се изпитателно в исполина, после сви рамене:

— Както искаш. Но държа да ти кажа, Уолфгар от Долината на мразовития вятър, че самосъжалението изобщо не ти подхожда.

С тези думи капитанът се обърна и излезе от стаята, оставяйки варварина сам с обърканите си мисли.

— Капитанът каза, че можем да останем колкото поискаме — обясни Уолфгар на Дели същата вечер. — До края на зимата и през пролетта. Ще си намеря работа — бива ме като ковач — и може би следващата година ще си вземем наша къща.

— В Града на бездънните води? — видимо обезпокоена попита младата жена.

— Може би. Или в Лускан, или където сметнеш, че е най-добре за Колсон.

— Ами Долината на мразовития вятър? — веднага попита Дели и раменете на Уолфгар увиснаха.

— Трудна земя е това, пълна с лишения и опасности — отвърна той, опитвайки се да звучи безучастно.

— Земя на силни мъже — добави Дели. — Земя на герои.

Ала Уолфгар повече не можеше да се преструва на безпристрастен:

— Земя на крадци и главорези — отсече той. — Пълна с хора, които бягат от закона. Не е подходящото място, в което да отрасне едно момиче.

— Познавам едно момиче, отгледано там, което сега е силна и безукорно честна жена — не се предаваше Дели.

Уолфгар извърна поглед, без да може да скрие напрежението и недоволството си и младата жена разбра, че го е поставила натясно. Не бе обаче съвсем сигурна дали точно това иска и тъкмо се канеше да предложи засега да останат в Града на бездънните води, за да му спести мъчението, когато Уолфгар най-сетне се предаде и заяви направо:

— Няма да отида в Долината. Там бе мястото на онзи, който бях някога, не на онзи, който съм сега. Нямам никакво желание да се връщам там, когато и да било. Нека племената на моя народ вървят по пътя си без мен.

— И нека приятелите ти вървят по пътя си без теб, въпреки че вървят по него единствено, за да ти помогнат.

Уолфгар я изгледа продължително, после се обърна, стиснал зъби, и свали ризата си, сякаш въпросът беше приключен. Ала Дели нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

— Говориш ми за честен труд — рече тя и макар да не я погледна, Уолфгар все пак поспря. — Например на борда на капитан Дюдермонт? Той на драго сърце ще ти плати, за да преследваш пирати заедно с хора-, та му, хем ще можеш да си върнеш чука обратно.

Уолфгар бавно се обърна.

— Щитозъб не ми принадлежи — заяви той и Дели трябваше да прехапе устни, за да не се развика. Онзи, комуто принадлежеше, е мъртъв; войнът, който се биеше с него, вече го няма.

— Не го мислиш наистина! — възкликна Дели и изтича при него, за да го прегърне. Той обаче отблъсна ръцете й и я погледна непреклонно.

— Нима не искаш да откриеш Дризт и Кати-Бри, за да им благодариш задето спасиха моя живот и живота на дъщеря ти? — видимо наранена, попита младата жена. — Или и това е дребна работа за теб?

Изражението на Уолфгар омекна, той я привлече към себе си и я прегърна.

— Нищо друго няма значение за мен! — прошепна той в ухото й. — Нищо! И ако някога пътищата ни отново се пресекат, ще им благодаря от цялото си сърце. Но няма сам да ги търся… не е нужно. Те знаят какво чувствам.

Дели Кърти реши да не спори повече и просто да се наслади на прегръдката му. Въпреки това бе убедена, че Уолфгар заблуждава сам себе си. Нямаше как Дризт и Кати-Бри да знаят какво наистина чувства.

Как биха могли, когато и той самият не знаеше?

Дели не бе сигурна как да постъпи — дали да продължи да настоява, докато той не си върнеше някогашната самоличност или пък да го остави да бъде онзи, в когото вярваше, че се е превърнал? Щеше ли връщането назад да го прекърши? А ако заживееше спокойния, уседнал живот на обикновен ковач, щеше ли споменът за героичното му минало винаги да хвърля сянка над настоящето му? — Дели Кърти не знаеше отговорите на тези въпроси.

През следващите дни Уолфгар така и не можа да се отърси от лошото си настроение. Единствената му утеха бяха Дели и Колсон и той ги използваше като броня срещу болката от вътрешната борба, която кипеше в него, макар да виждаше, че Дели все повече и повече му се ядосва. Тя на няколко пъти подхвърли, че може би Уолфгар трябва да се опита да убеди капитан Дюдермонт да го вземе с екипажа, когато „Морски дух“ поеме на юг, което най-вероятно щеше да стане съвсем скоро.

Уолфгар добре разбираше, че Дели го прави, защото я боли да го слуша как непрестанно мърмори и се разкъсва от чувства, над които няма никаква власт.

Той прекарваше голяма част от времето си навън и дори успя да си намери работа при един от многото ковачи в Града на бездънните води.

В деня, в който „Морски дух“ вдигна котва, Уолфгар беше на работа.

Беше на работа и на следващия ден, когато в ковачницата се появи неочакван посетител.

— Намерил си подходящо занимание за тези твои железни мускули, както виждам — подхвърли Робилард нехайно.

Варваринът го изгледа, а изумлението му бързо отстъпи място на открито подозрение и той стисна тежкия чук, с който работеше, готов да го запрати срещу човека на прага в мига, в който той се опита да насочи някое заклинание срещу него. Уолфгар отлично знаеше, че „Морски дух“ е в открито море, а Робилард бе достатъчно известен сред престъпните среди, за да хрумне на някого да се преобрази в него с помощта на магия. В светлината на наскорошното нападение над дома на Дюдермонт, варваринът нямаше намерение да поема каквито и да било рискове.

— Наистина съм аз, Уолфгар — изкиска се Робилард, за когото не представляваше никаква трудност да разбере какво се върти в главата на исполина. — Ще се присъединя към капитана и останалите след ден-два — съвсем простичка магия, която ще ме пренесе на специално подготвено място на кораба.

— Никога преди не съм те виждал да го правиш — отбеляза Уолфгар, без да отслабва хватката си върху чука.

— Никога преди не ми се е налагало да ставам бавачка на объркани варвари — отвърна Робилард.

— Какво става тук? — разнесе се груб глас и в помещението влезе едър мъж с прошарени коси и брада и почерняло от сажди лице. — Какво искаш да купиш или да поправиш?

— Искам да говоря с Уолфгар и нищо повече — отсече Робилард.

Ковачът се изплю на пода и си избърса устата.

— Не му плащам да приказва! — заяви той.

— Ще видим тази работа — отвърна магьосникът и отново се обърна към варварина, ала ковачът се изпречи пред него и като заби показалец в гърдите му, повтори казаното току-що.

Робилард отправи уморен поглед към Уолфгар и исполинът разбра, че ако не укроти сприхавия си работодател, много скоро може да остане без него, затова го улови за раменете и внимателно, но непреклонно, го побутна да си върви.

След това се обърна към Робилард с разкривено от яд лице:

— Какво искаш, магьоснико? — сопна се той. — Да ми се подиграваш ли си дошъл? Или пък да ми съобщиш колко прекрасно е всичко на „Морски дух“ без мен?

— Хмм — проточи Робилард и се почеса. — Предполагам, че е точно така.

Ясносините очи на варварина се присвиха заплашително.

— Но не, едри ми, глупави… каквото и да си — продължи магьосникът, без с нищо да показва, че се е стреснал от изражението му. — Не, тук съм, защото имам добро сърце.

— Много успешно го прикриваш.

— Нарочно — без колебание отвърна Робилард. — Кажи ми, наистина ли възнамеряваш да прекараш цялата зима в къщата на капитана, работейки… тук? — при тези думи магьосникът се изсмя подигравателно.

— Да се махна от дома на Дюдермонт ли искаш? Ти ли смяташ да се настаниш там? Защото ако това е, което искаш, на драго сърце ще си тръгна още днес.

— Успокой се, сърдити великане — снизходително рече Робилард. — Нямам никакви планове за къщата — нали вече ти казах, че до ден-два ще съм на кораба. Няма да е лошо да слушаш малко по-внимателно.

— Значи просто искаш да се махна — заключи варваринът. — Както от дома, така и от живота на капитана.

— Това е съвсем друго нещо — сухо отвърна магьосникът. — Казал ли съм, че искам да си вървиш, или просто те попитах дали смяташ да останеш?

Уморен от тази безсмислена игра на думи и от самото присъствие на Робилард, Уолфгар изръмжа и се залови за работа, стоварвайки тежкия чук върху желязото пред себе си.

— Капитанът каза, че мога да остана — рече той. — Това и смятам да сторя, докато не събера достатъчно пари, за да си купя своя собствена къща. Бих си тръгнал още сега — не искам да съм задължен никому — но трябва да мисля за Дели и Колсон.

— Схванал си го наопаки — промърмори Робилард уж тихо, но всъщност достатъчно силно, за да може Уолфгар да го чуе. — Прекрасен план — продължи той, вече по-високо. — План, който преспокойно ще изпълниш, докато приятелите ти кръстосват Царствата, излагайки се на смъртна опасност, за да си върнат магическото оръжие, което ти не бе достатъчно умен, за да опазиш. Просто чудесно, млади Уолфгар!

Варваринът рязко се изправи, устата му увисна от изненада, а чукът падна от ръката му.

— Това е чистата истина, не е ли така? — невъзмутимо заяви Робилард.

Уолфгар понечи да отговори, ала откри, че му се изплъзват думите, с които да отблъсне безцеремонното нападение на магьосника. Каквото и да кажеше, каквото и оправдание да си измислеше, то не би могло да промени безспорния факт — Робилард беше прав.

— Не мога да върна назад онова, което се случи — заяви съкрушеният варварин и се наведе, за да вдигне чука си.

— Но можеш да се опиташ да поправиш грешките, които си допуснал. Кой си ти, Уолфгар от Долината на мразовития вятър? И което е още по-важно — кой искаш да бъдеш?

Нямаше нищо дружелюбно в суровия тон на магьосника, нито в арогантната му поза, скръстените на гърдите ръце и изражението на пълно превъзходство, изписано по лицето му. Въпреки това, самият факт, че изобщо бе проявил интерес към неговата неволя, напълно слиса варварина — винаги бе смятал (не без основание), че единственото, от което Робилард се интересува, е да го прогони от борда на „Морски дух“.

Гневният поглед на Уолфгар постепенно омекна и той се изсмя подигравателно:

— Аз съм онзи, когото виждаш пред себе си — заяви той и разпери ръце, така че ковашката му престилка да се види по-добре. — Ни повече, ни по-малко.

— Онзи, който живее в лъжа, не след дълго става неин пленник.

Усмивката на Уолфгар се стопи и той се намръщи.

— Уолфгар ковача? — презрително изсумтя магьосникът. — Не си създаден за такава работа и се заблуждаваш, ако си мислиш, че това ново начинание ще ти помогне да се скриеш от истината. Ти си войн — такъв си роден и такъв си отраснал. Това е бил животът ти и той ти е носил истинско удовлетворение. Колко пъти си се хвърлял в битка с името на Темпос на уста?

— Темпос — отвратено повтори варваринът. — Темпос ме изостави.

— Темпос винаги е бил с теб и именно вярата ти във войнските принципи ти е помогнала да издържиш всички изпитания — възрази Робилард. — Всички изпитания.

— Нямаш никаква представа какво съм понесъл!

— И не ме интересува! — сряза го магьосникът и Уолфгар неволно се сепна. — Интересува ме единствено онова, което виждам сега — един мъж, който живее в лъжа и причинява болка на всички наоколо и най-вече на самия себе си, само защото няма смелостта да се изправи срещу истината.

— Войн, казваш? И въпреки това всячески се опитваш да ми попречиш да следвам войнското си призвание. Именно ти накара капитан Дюдермонт да ме свали от „Морски дух“!

— Мястото ти не е на борда на „Морски дух“, в това съм напълно убеден — спокойно отвърна магьосникът. — Не и в този момент. „Морски дух“ не може да си позволи да приема хора, които се надяват да се преборят със собствените си демони в самозабравата на битката. Успехът ни се дължи на това, че всеки от нас знае точно какво и кога трябва да прави. Но освен това съм сигурен, че мястото ти не е и тук, в Града на бездънните води, като обикновен ковач. Приятелите ти са поели по опасен път и независимо дали искаш да си го признаеш или не, те го правят заради теб. Ако не се присъединиш към тях или поне не ги потърсиш, за да поговорите и да се опиташ да промениш решението им, последиците могат да бъдат ужасни. Каквото и да се случи с Дризт и Кати-Бри, докато търсят Щитозъб, ти никога няма да си простиш, че са се изложили на опасност заради теб и цял живот ще се самонаказваш за това. Не задето си допуснал да ти откраднат чука, а задето си проявил малодушие и не си се присъединил към тях.

Робилард млъкна и задържа погледа си върху лицето на Уолфгар, който се опитваше да преглътне думите му.

— Тръгнали са оттук преди почти цял месец — неуверено рече варваринът. — Може да са навсякъде.

— Минали са през Лускан, това е сигурно. С моя помощ можеш да бъдеш там още днес, а с връзките, които имам, няма да ни е трудно да открием приятелите ти.

— Ще дойдеш с мен?

— За да ти помогна да намериш Дризт и останалите? Да. За да ти помогна да намериш Щитозъб? Съмнявам се — това не е моя работа.

Ако в този миг някой беше бутнал Уолфгар с перце, сигурно щеше да го събори. Той просто си стоеше на мястото и пристъпваше от крак на крак с празен поглед.

— Не се отказвай от удалия ти се случай — предупреди го Робилард. — Може би няма да имаш друг шанс да намериш отговорите на въпросите, които те измъчват, и да се отърсиш от вината, която иначе завинаги ще остане да тежи на плещите ти. Предлагам ти тази възможност, но пътят на живота има твърде много неочаквани обрати, за да се надяваш, че отхвърлиш ли я сега, по-късно отново можеш да я получиш.

— Защо? — тихичко попита Уолфгар.

— Мисля, че вече ти обясних в какво състояние се намираш, както и защо според мен трябва да направиш нещо, за да го промениш — отвърна Робилард, ала варваринът поклати глава.

— Не, не това имам предвид. Защо ти?

И когато Робилард не отговори веднага, Уолфгар продължи:

— Искаш да ми помогнеш, макар с нищо да не си показал, че изпитваш каквито и да било приятелски чувства към мен, а и аз не съм се опитвал да се сприятеля с теб. А ето, че си тук и ми предлагаш не само съвети, но и помощта си. Защо? Заради дружбата си с Дризт и Кати-Бри? Или защото на всяка цена искаш да се отървеш от мен и да ме задържиш далеч от скъпоценния си „Морски дух“?

Робилард го изгледа лукаво:

— Да — отвърна той.

Седемнадесета глава Гледната точка на Морик

— Доста е словоохотлив за пленник, мен ако питаш — каза Шийла Крий на Белани след изтощителния тричасов разпит на Морик Разбойника, в който лусканецът на драго сърце им бе разказал всичко, което знаеше за Уолфгар, Дризт и Кати-Бри.

Шийла бе слушала с огромен интерес, попивайки всяка негова дума, особено когато ставаше въпрос за мрачния елф.

— Най-важното за Морик е собственото му оцеляване — обясни Белани. — Нищо друго. Ако животът му зависеше от това, той би забил камата си в гърдите на Уолфгар. Морик никак няма да е щастлив, ако Дризт До’Урден и Уолфгар ни нападнат и сигурно ще се опита да остане настрани от битката, вместо да ни помогне, но няма да рискува нито живота си, нито възможностите, които му предлагаме, като се обърне срещу нас. Той просто не постъпва така.

За Шийла изобщо не беше трудно да повярва, че някой е готов да постави личния си интерес над загрижеността за общото благо — в крайна сметка, на същия принцип се дължеше и верността, която собствените й подчинени изпитваха към нея. Единствено заплахи и обещания ги задържаха край нея — те добре знаеха колко много могат да спечелят под нейно предводителство; знаеха също така, че опитат ли да си тръгнат, ще си навлекат гнева на страховитата Шийла и на също толкова опасните й съюзнички.

Джул Пепър, която седеше в другия край на стаята, бе дори още по-сигурна, че Морик не ги е излъгал, най-вече заради държанието му откакто бе пристигнал в Златния залив. Всичко, което им бе казал, напълно съвпадаше с онова, което тя самата бе научила за Дризт по време на краткия си престой в Десетте града.

— Ако елфът и Кати-Бри наистина възнамеряват да си върнат чука, значи можем да очакваме джуджето и полуръста да са с тях — рече тя. — А не забравяйте и пантерата, която Дризт води навсякъде.

— Няма опасност да забравя каквото и да било — увери я Шийла. — Това ме кара още повече да се радвам, че Ле’лоринел ни намери.

— Нищо чудно появата на елфа да се окаже решаващият фактор в наша полза — съгласи се Белани.

— Ле’лоринел сигурно ще настоява да се изправи срещу Морик, нали? — попита Шийла.

Напълно обсебен от Дризт, Ле’лоринел беше поискал да се срещне с новодошлия, който съвсем наскоро си бе имал вземане-даване с омразния мрачен елф.

Джул Пепър се разсмя с глас при този въпрос. Малко след като бе пристигнала в залива, тя самата бе прекарала часове наред в стаята на Ле’лоринел, повтаряйки до безкрай и най-незначителното движение на Дризт До’Урден, което можеше да си спомни, дори онези, които нямаха нищо общо с битката. Ле’лоринел искаше да знае всичко — колко широки са крачките му, как накланя глава на една страна, когато говори, абсолютно всичко за мрачния елф, когото ненавиждаше. Джул бе сигурна, че Морик надали ще може да покаже на Ле’лоринел нещо полезно, но също така бе сигурна, че елфът ще го накара да му показва всичко, което знае, отново и отново. Никога досега Джул не бе виждала някого, обсебен до такава степен.

— Морик най-вероятно и в момента е при Ле’лоринел и за кой ли път обяснява как е бил пленен от Дризт и Кати-Бри — отвърна Белани и хвърли поглед към развеселената Джул.

— Наблюдавай ги тайно — заръча Шийла на магьосницата. — Не изпускай нито една дума или жест на Ле’лоринел.

— Все още се боиш, че може да ни лъже, така ли? — попита Белани.

— Наистина е прекалено голямо съвпадение, че се появи точно в този момент — подхвърли Джул.

— Повече се боя да не хукне да търси Дризт и приятелите му, преди те да са ни намерили — обясни Шийла. — Те могат със седмици да се лутат из планините, без да зърнат и следа от клисурата или пък Златния залив, което прекрасно ме устройва — хиляди пъти го предпочитам пред това да трябва да се справям с толкова опасни врагове.

— На мен пък ми се ще собственоръчно да им покажа пътя — тихо се обади Джул. — Длъжници са ми и смятам да ги накарам да си платят за всичко.

— Да не говорим за магическите съкровища, които носят със себе си — добави Белани. — Спътница като тази Гуенивар ще ми е от голяма полза, а и ти, Шийла, само си представи как би изглеждала с прекрасните ятагани на елфа, препасани през кръста!

Шийла Крий кимна и се усмихна злобно.

— Така е — съгласи се тя. — Само че не те, а ние трябва да решим кога и къде да се изправим срещу тях. Ще го сторим едва когато сме готови — чак когато зимата ги попрекърши. Ле’лоринел ще получи битката, за която се готви цял живот, а ние ще се молим това да бъде краят на Дризт. Ако очакванията ни не се оправдаят… е, тогава ще делим съкровищата между по-малко души.

— Като заговорихме за това — намеси се Джул, — забелязах, че доста от людоедите ловуват навън. Мисля, че няма да е зле да не се отдалечават много, докато не приключим цялата тази история с мрачния елф.

— Излизат само по няколко наведнъж — обясни Шийла. — Вече го казах на Чогуруга.

Белани си тръгна малко по-късно, без да може да сдържи доволната си усмивка. Обикновено зимите в Златния залив бяха отвратително скучни, но тази обещаваше да им предложи вълнуваща битка, апетитна плячка и приятна близост в лицето на Морик, на каквато магьосницата не се бе радвала от дълго време насам. Всъщност, от годините, прекарани в лусканската Домова кула.

Да, очертаваше се интересна зима.

Ала Белани знаеше, че Шийла с основание се тревожи за Ле’лоринел. Ако не внимаваха, обсебеният почти до лудост елф можеше да им навлече неприятности.

Магьосницата отиде право в покоите си и с помощта на едно заклинание проникна мисловно в просторната стая, която Шийла беше отредила за Ле’лоринел. Откри елфа и Морик с оръжия в ръка, като лусканецът отново и отново повтаряше онова, което знаеше за Дризт.

— Колко пъти да ти казвам, че нямаше никаква битка! — започваше да се дразни Морик и отчаяно вдигна ръце, в които държеше по една кама. — Щом видях на какво са способни с неговата приятелка, веднага загубих всякакво желание да се съпротивлявам повече.

— Да се съпротивляваш повече — натъртено повтори Ле’лоринел. — Което значи, че си започнал да се съпротивляваш. А и току-що призна, че си видял на какво е способен. Покажи ми, ако не искаш да видиш какво пък умея аз!

Морик наклони глава на една страна и се ухили, без да обръща внимание на заплахата му. Или поне давайки си вид, че не й е обърнал внимание. В действителност, Ле’лоринел доста го притесняваше. Морик бе оцелял в джунглата на лусканските улици, защото разбираше както приятелите, така и враговете си. Някак инстинктивно той знаеше кога да се бие, кога да блъфира и кога да бяга.

И тъй като изобщо не бе в състояние да разбере Ле’лоринел, в момента най-уместна му се струваше именно последната възможност. Че елфът е обсебен почти до лудост, беше повече от очевидно — то се четеше в златистосините му очи, които блестяха иззад нелепата черна маска. Дали елфът наистина щеше да го нападне, ако не получеше информацията, която търсеше, и то поднесена по начина, по който той настояваше? Несъмнено, сигурен бе Морик, така, както бе сигурен, че Ле’лоринел ще го надвие. Дризт До’Урден бе спрял атаката му със забележителна лекота и бе започнал движение, с което, стига да бе поискал, щеше да го довърши само за миг. А за да има изобщо някакви шансове срещу Дризт, Ле’лоринел…

— Искаш да го видиш мъртъв, нали? — попита Морик. — Но защо?

— Това засяга само мен и никой друг! — отсече Ле’лоринел.

— Говориш така, сякаш не мога и няма да ти помогна — отвърна лусканецът, опитвайки се да звучи спокойно. — Може би има начин…

— Това си е моята битка, не твоята! — сряза го елфът.

— Но да излезеш сам срещу Дризт и приятелите му? Може да подхванеш най-блестящата и несъкрушима атака срещу Дризт, само за да бъдеш застрелян от застаналата наблизо Кати-Бри. Нейният лък…

— Знам всичко за Таулмарил, за Гуенивар и за останалите — увери го Ле’лоринел. — Ще открия Дризт, както и когато аз реша, и ще се изправя лице в лице с него, както повелява справедливостта.

Морик се засмя.

— Дризт не е чак толкова лош… — започна той, ала предпочете да не довърши, видял яростта, изписала се по лицето на Ле’лоринел. — Може би трябва да си намериш жена — рече вместо това. — От твоята раса или пък някоя от жените тук. Наоколо има доста привлекателни жени. Прави любов, приятелю. На това му казвам аз справедливост.

Въпреки че не бе очаквал елфът да приеме предложението му, Морик остана слисан от изуменото му, невярващо изражение.

— На колко години си? — попита той. — Седемдесет? Петдесет? Може би по-малко? Човек никога не знае с вас, елфите, за което доста ви завиждам. Освен това си красив, с онази деликатна хубост, която толкова се нрави на жените. Тъй че — намери си любовница, приятелю. Намери си две! Но не рискувай вековете живот, които ти остават, като се хвърлиш в битка срещу Дризт До’Урден.

Ле’лоринел направи крачка към него и Морик побърза да отстъпи, като в същото време извъртя ръка така, че да може да запрати камата си в лицето му, ако се наложи.

— Не мога да живея така! — викна Ле’лоринел. — Правдата трябва да възтържествува! Самата мисъл, че един мрачен елф броди на Повърхността, надянал маската на благороден войн, е оскърбление, хвърлено в лицето на всичко, което съм и в което вярвам. Мерзавецът Дризт До’Урден се надсмива над делото на моите предци, прогонили скверната му раса в непрогледния мрак, където им е мястото!

— И ако Дризт някога се върне там, ще го последваш ли и в земните недра? — попита Морик, решил, че е намерил слабото място в логиката на елфа.

— Ако можех, бих изтребил мрачните до крак! Бих заличил гнусната им раса от лицето на земята и бих се гордял с това! Бих избил матроните им и кръвожадните отряди, които изпращат на Повърхността! Собственоръчно бих пронизал сърцето на всяко тяхно дете!

При всяко свое изречение Ле’лоринел правеше крачка напред, та Морик бе принуден да отстъпва назад, стиснал двете си ками, като в същото време размахваше умиротворително ръце в опит да потуши надигащата се буря.

Най-сетне Ле’лоринел спря и впи смразяващ поглед в лицето му.

— Е, Морик, ще ми покажеш ли как точно е протекла схватката между теб и Дризт До’Урден, или предпочиташ да изпитам уменията ти и сам да си направя изводите?

С примирена въздишка, Морик кимна и като посочи на Ле’лоринел къде да застане, за да изиграе ролята на Дризт, го преведе през всяка подробност от въз краткия си сблъсък с мрачния елф.

Отново и отново, и отново по настояване на обсебения Ле’лоринел.

Белани искрено се забавляваше. Харесваше й да гледа плавните движения на Морик, макар да не можеше да отрече, че тези на Ле’лоринел бяха още по-красиви, по-умели и по-грациозни, а погрешната представа на Разбойника за цялата ситуация само правеше всичко още по-забавно.

Когато двамата най-после спряха, Белани чу Морик да казва:

— Наистина си прекрасен боец, приятелю. Ни най-малко не се съмнявам в уменията ти, но въпреки това те предупреждавам, че Дризт До’Урден е несравнимо изкусен — навярно най-добрият войн в целия Север. Знам го не само от мимолетната си схватка с него, но и от разказите на Уолфгар. Виждам, че си тласкан от справедлив гняв, но пак те моля да размислиш. Дризт До’Урден е забележително добър боец, а приятелите му са също толкова могъщи. Не се ли откажеш, той несъмнено ще те убие. Помисли само колко века живот ще изгубиш!

С тези думи Морик кимна и си тръгна… към нейните покои, както Белани предположи. Тази мисъл не й бе никак неприятна — гледката на двубоя между двамата бе разпалила страстите й и тя реши, че засега няма да отваря очите на Морик. Още не.

Така бе твърде забавно.

Когато излезе от стаята на Ле’лоринел, Морик наистина се зачуди дали да не отиде в покоите на Белани. Вместо да го стресне, елфът го беше развеселил — в неговите очи Ле’лоринел беше истински глупак, който похабяваше живота си (и всичко, което той можеше да му предложи) заради нелепото желание да си отмъсти на един мрачен елф, когото бе най-разумно изобщо да не закача. Дали Дризт наистина беше зъл, или не, нямаше никакво значение, поне според Морик. Единствено важно бе дали Дризт е по следите на Ле’лоринел, или не. Ако мрачният елф го търсеше, то Ле’лоринел несъмнено би сторил добре да нанесе първия удар. В противен случай Ле’лоринел не бе нищо друго, освен пълен глупак.

А Дризт не бе по следите му, в това Морик бе сигурен. Когато се появи в Лускан, Дризт търсеше информация за Уолфгар и Щитозъб и не бе споменал нито дума за никакъв елф, бил той Ле’лоринел или не. Не, Дризт не бе по следите на Ле’лоринел и най-вероятно дори не подозираше, че Ле’лоринел го преследва.

Морик свърна в един страничен коридор и спря пред причудливо поставена врата. С огромно усилие успя да я отвори и се озова на една открита площадка, издялана високо в скалите, на около шейсетина метра над разбиващите се в подножието вълни.

Морик изучаващо се вгледа в пътеката, която криволичеше надолу и извеждаше до дъното на клисурата от другата страна на стръмния склон, и се замисли за всички трудности, които щеше да срещне, ако реши да избяга. Навярно щеше да съумее да се промъкне покрай стражите в клисурата, а след това нямаше да му е никак трудно да се отдалечи колкото се може по-бързо.

От друга страна, на северозапад, над Морето на неспирния лед се сбираха буреносни облаци, а вятърът ставаше все по-студен. Не бе сигурно, че ще достигне Лускан преди настъпването на зимата, а дори да успееше, пътуването нямаше да бъде особено приятно. Още повече, че за Белани очевидно не представляваше никаква трудност да го открие в Лускан.

Морик се замисли за другите възможности, които се очертаваха пред него, и не можа да сдържи доволната си усмивка. Не знаеше къде точно се намира (Белани бе използвала магия, за да ускори придвижването им), но бе убеден, че все ще намери подслон за през зимата.

— Е, лорд Ферингал, приемате ли гости? — прошепна лусканецът през смях.

Разбира се, нямаше никакво намерение да избяга в Окни (даже и да знаеше как да стигне дотам от Златния залив) — без подходящото облекло не можеше да приеме самоличността на лорд Брандебург от Града на бездънните води, измисленото име, което бе използвал преди, за да излъже лорд Окни.

Да, идеята да прекоси планините през зимата бе повече от нелепа и той изобщо не го мислеше сериозно, но въпреки това се чувстваше по-добре, когато знаеше, че стига да поиска, може да си тръгне оттук по всяко време.

Ето защо не бе особено изненадан, че пиратите му даваха толкова голяма свобода. Ако сега му обещаеха да го върнат обратно в Лускан и никога повече да не го закачат, Морик надали щеше да ги накара да удържат на думата си. Оцеляването в Лускан бе трудничко, дори за някого с неговите умения и репутация, докато животът тук беше лек, а благодарение на Белани, която полагаше немалко усилие — и доста приятен.

Какво обаче щеше да стане с Уолфгар? Ами с Дризт и Кати-Бри?

Морик зарея поглед над морето и се замисли за онова, което дължеше на някогашния си приятел. Да, наистина го беше грижа за Уолфгар и той реши, че ако варваринът нападне Златния залив, с намерението да си възвърне Щитозъб, ще направи всичко по силите си, за да убеди Шийла Крий (и особено Белани) да го пленят, вместо да го убият.

Виж, да стори същото за Дризт със сигурност нямаше да бъде толкова лесно, не и когато Ле’лоринел беше тук, зажаднял за разплата…

… от друга страна, каза си Морик, нима дължеше каквото и да било на Дризт? Или пък на Кати-Бри?

Дребният, тъмнокос крадец се протегна и обви ръце около тялото си, за да се предпази от бръснещия вятър. Представи си Белани и топлото й легло и се запъти право натам.

След като Морик си тръгна, Ле’лоринел дълго мисли над последните му думи.

Морик грешеше, елфът бе сигурен. Не в онова, което бе казал за уменията на Дризт — Ле’лоринел и сам знаеше колко забележителен боец е Дризт. Не, онова, което Разбойника не разбираше, бе колко дълго Ле’лоринел се бе готвил за този сблъсък и до какви крайности бе стигнал, за да е сигурен, че има шанс срещу Дризт.

Въпреки това не можеше да пренебрегне предупреждението на лусканеца просто така. Двамата с Дризт щяха да се изправят един срещу друг, твърдо си повтори Ле’лоринел и поглади пръстена, в който бяха заключени необходимите му магии. Но дори ако всичко се развиеше точно както го бе предвидил, най-вероятно бе и двамата да загинат.

Така да бъде.

Осемнадесета глава Дим и диря

Увити в дебели кожи, пък и закалени през годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, четиримата приятели не срещаха особени затруднения, дори и толкова на север по това време на годината. На някои места снегът бе доста дълбок, другаде земята бе заледена и хлъзгава, ала те упорито крачеха напред — Бруенор проправяше път за Кати-Бри и Риджис с масивното си тяло, а Дризт вървеше отстрани и ги водеше в правилната посока.

Напредваха забележително бързо, като се имаше предвид колко труден е теренът и колко лошо — времето, но и това не можеше да попречи на Бруенор да намери за какво да мърмори:

— А проклетият му елф си ходи по снега, без изобщо да затъва! — изруга той, пробивайки си път през една особено голяма преспа, която му стигаше над кръста, докато Дризт подскачаше край него по втвърдената повърхност на снега, полупързаляйки се, полутичайки. — Трябва да го накарам да яде повече, та да тури малко месце по тез’ мършави кокали!

Кати-Бри, която идваше след него, се усмихна. И тя, и Бруенор прекрасно знаеха, че лекотата, с която Дризт се движи, се дължи на съвършения му баланс — той умееше така да разпределя теглото си и винаги да пази толкова идеално равновесие, че бе в състояние само за миг да прехвърли цялата си тежест върху единия си крак, ако усетеше, че снегът под другия поддава. Кати-Бри бе висока горе-долу колкото него и тежеше дори по-малко, но никога не би могла да върви с неговата лекота.

Тъй като ходеше върху снега, откъдето виждаше много по-надалеч от приятелите си, за Дризт не беше трудно да забележи минаващата наблизо диря, оставена наскоро от някой (или нещо), проправящ си път като Бруенор.

— Спрете! — извика той на другарите си.

Още преди да довърши, забеляза нещо още по-странно — тънка ивица дим се издигаше право нагоре, като да излизаше от комин. Дирята отиваше в същата посока и елфът се зачуди дали двете неща са свързани. Може би там имаше къща — на някой ловец или отшелник.

Една почивка нямаше да се отрази никак зле на приятелите му, затова Дризт се насочи право към следата. През близо десетте дни, откакто бяха напуснали Лускан, едва на два пъти бяха успели да си намерят истински подслон — първата нощ, която бяха прекарали в дома на един фермер и по-късно, когато се бяха разположили в някаква пещера.

Още щом наближи пътеката в снега, Дризт усети как надеждата да открият подслон се изпарява — следата беше оставена от крака, поне два пъти по-големи от неговите.

— Какво става, елфе? — провикна се Бруенор.

В отговор Дризт им даде знак да не вдигат шум и да дойдат при него.

— Едри орки — съобщи той, когато останалите трима се присъединиха към него. — Или дребни людоеди.

— Или пък варвари — предположи Бруенор. — Не съм виждал други човеци с такива грамадни стъпала!

Дризт се наведе, за да разгледа една от по-ясните следи.

— Не — поклати той глава. — Прекалено са дълбоки, а и онзи, който ги е оставил, е бил обут с тежки ботуши, не като меките, еленови кожи, които събратята на Уолфгар увиват около краката си.

— Значи людоеди — рече Кати-Бри. — Или едри орки.

— Има ги колкото искаш по тези места — отбеляза Риджис.

— Водят към онази ивица дим — посочи Дризт.

— Нищо чудно да имат лагер някъде там — предположи Бруенор и се обърна към Риджис с лукава усмивка на уста. — Тръгвай, Къркорещ корем.

Риджис пребледня, казвайки си, че навярно се бе представил прекалено добре при последния им сблъсък с подобни чудовища, на отиване към Лускан. Разбира се, не смяташе да бяга от отговорност, но ако там наистина имаше людоеди, той нямаше никакъв шанс. Още повече, че полуръстовото месо беше една от най-любимите храни на човекоядците.

Изведнъж Риджис забеляза, че Дризт го наблюдава с усмивка на уста, сякаш бе прочел всяка негова мисъл.

— Това не е работа за него — заяви елфът.

— Веднъж вече го стори, докато идвахме насам — напомни Бруенор. — Справи се чудесно, при туй!

— Но не и в такъв сняг — възрази Дризт. — И най-изкусният крадец няма да може да открие достатъчно сенки, където да се скрие. Не, ще отидем заедно, за да видим дали ще намерим приятели, или врагове.

— И ако наистина се окажат людоеди? — попита Кати-Бри. — Май си мислиш, че отдавна е дошло време за някоя битка, а?

По изражението на Дризт лесно можеше да се разбере, че тази идея искрено му се нрави, но той поклати глава:

— Ако с нищо не ни заплашват, ще е най-добре и ние да не ги закачаме. Но да вървим и да видим какво ще открием — току-виж сме си намерили подслон и топла храна за тази нощ.

И те поеха напред — Дризт отново се движеше малко встрани, а Бруенор, след като намести еднорогия си шлем и стисна брадвата си в ръка, поведе останалите двама по вече проправената пъртина. Кати-Бри, която идваше зад него, свали Таулмарил от гърба си и постави стрела в тетивата.

Ако наоколо имаше людоеди или орки и те си бяха направили приличен бивак, Кати-Бри знаеше, че той ще стане техен много преди падането на нощта. Младата жена познаваше Бруенор Бойния чук прекалено добре, за да се съмнява, че той може да се откаже от битка със скверните създания.

— Твой ред е да събереш съчки за огъня — озъби се Донбаго на своя по-малък брат, Йедит, и го побутна към вратата на кулата. — Иначе до сутринта ще сме станали на ледени шушулки!

— Знам, знам — изсумтя по-младият войник и прокара пръсти през мръсната си, въшлясала коса. — Проклето време! Още е рано за такъв кучешки студ!

Другите двама стражи изръмжаха в знак на съгласие. Зимата бе дошла в Гръбнака на света изведнъж и с настървение, носейки лют вятър, който проникваше дори през каменните стени на кулата и караше войниците да зъзнат. Вярно, бяха си напалили огън, но той бе започнал да гасне, а дървата в кулата нямаше да им стигнат, за да го поддържат до сутринта. За щастие, навън имаше предостатъчно съчки, та никой от стражите не се тревожеше особено.

— Ако ми помогнеш, ще можем да донесем достатъчно, та да го накладем така, че да бумти цяла нощ — отбеляза Йедит, ала брат му смотолеви нещо за това че му било ред да застъпи на пост на най-горния етаж и се насочи към стълбите още преди Йедит да бе излязъл.

Вятърът, който нахлу в кулата, когато Йедит отвори външната врата, настигна брат му чак на втория етаж, където имаше други двама войници.

— Че кой тогаз е най-горе? — скара се Донбаго.

— Никой — отвърна един от стражите и се закатери по стълбата, която водеше до тавана. — Капакът е замръзнал.

Донбаго изръмжа и се приближи, а другарят му, който вече се бе изкачил догоре, заблъска по металния капак на тавана. Отне им известно време, докато успеят да разбият натрупалия се лед, затова Донбаго не можа да стигне на покрива навреме и да види как в същия миг, в който на около десетина метра от вратата брат му се наведе да вдигне няколко цепеници, иззад близкото дърво се показа огромен полулюдоед и стовари тежката си сопа върху главата му.

Войникът се строполи на земята, без дори да успее да извика и чудовището завлече безжизненото му тяло зад дърветата.

Звярът, който се бе появил от другата страна на кулата, не беше толкова безшумен, но тъй като точно в този миг Донбаго и неговият другар блъскаха по металния капак, никой не чу звука на завързаната с дебело въже кука, която политна във въздуха и се захвана за покрива.

Докато войниците успеят да отворят замръзналия капак, чудовището се изкатери по въжето. Веднъж покачило се на покрива, то свали тежката секира, която висеше на гърба му, и когато Донбаго се показа, то изрева и се нахвърли отгоре му.

Късметът обаче беше на страната на Донбаго брадвата не го улучи и се заклещи в металния капак. Въпреки това мощта, с която полулюдоедът го беше нападнал, бе толкова голяма, че той политна назад и се блъсна в една колона.

Останал без въздух, той не можа да извика, за да предупреди другаря си. Чудовището измъкна секирата си.

Донбаго потръпна, когато оръжието се стовари върху нещастния войник и го посече надве. Донбаго измъкна меча си и се хвърли в атака. Свирепа ярост го изпълни при вида на приятеля му, който агонизираше, все още на стълбата, но той не й позволи да го заслепи и да го накара да действа прибързано. Замахна, ала привидно необузданото му движение в действителност бе добре премерено и когато чудовището посегна да отбие удара му, той вече бе дръпнал меча си назад и секирата на звяра срещна само въздух.

Миг по-късно Донбаго нанесе два мълниеносни удара и върху корема на противника му зейна грозна рана.

Полулюдоедът отстъпи назад, ала се подхлъзна и се сгромоляса върху каменния покрив.

Донбаго се нахвърли отгоре му, замахнал за страховит удар, ала чудовището вдигна крак и го изрита с все сила, запращайки го далеч назад. Въпреки това мечът му срещна целта си и звярът трябваше да положи огромно усилие, за да се изправи на крака.

Донбаго беше по-бърз и само за миг се озова при него и започна да нанася удар след удар, като от време на време поглеждаше към издъхналия си другар, за да подклажда яростта в гърдите си. Чудовището най-сетне отвърна на нападението и макар че в същия миг Донбаго заби меча си особено дълбоко, войникът не можа да се защити напълно нито от тежката брадва, нито от последвалия след това пестник, който строши носа и скулите му и го запрати в стената.

Донбаго се свлече на земята, повтаряйки си, че трябва да стане и да пропъди черните кръгове, които се въртяха пред очите му, и да заеме отбранителна позиция, ако не иска да бъде смачкан и накълцан на парчета.

От гърдите му се откъсна нечовешко ръмжене и, замаян и окървавен, той се изправи на крака и вдигна меч в обречен опит да се защити от огромната брадва.

Ала чудовището не се нахвърли отгоре му. То си бе останало на мястото и дори бе рухнало на колене, притиснало корема си с ръка, за да не се изсипят вътрешностите му, а по лицето му беше изписано пълно изумление.

Донбаго, който нямаше никакво желание да чака звяра да реши дали раната му е смъртоносна, или не, се втурна към него и започна да нанася удар след удар върху вдигнатата му ръка, докато най-сетне я отмести и се зае с главата му, влагайки и последната си капчица сила, подтикван от гледката на убития си другар и от внезапния страх, че брат му…

Брат му!

Донбаго нададе мъчителен вопъл и продължи да стоварва оръжието си върху главата на чудовището.

Не спря, дълго след като черепът на чудовището се строши, а главата му стана на пихтия.

Най-сетне отпусна оръжие и се обърна към полуотворения капак. Опита се да измъкне мъртвия си приятел, но не можа, затова внимателно го бутна навътре, така че тялото му да не пострада твърде много, когато падне на пода.

Преглъщайки сълзите и ужаса, Донбаго извика на другарите си да обезопасят кулата и да изпратят някого да потърси Йедит.

Ала още преди да довърши, чу шума от кипящата долу битка и разбра, че никой няма да го чуе.

Останал без сили, за да се включи в схватката, Донбаго се замисли какви други възможности му остават, тревожейки се, че всеки миг някое друго чудовище може да се изкатери по стълбата. Тъкмо се канеше да обърне гръб на капака на пода и стаята под него, когато видя един от другарите си да тича към площадката на втория етаж.

— Людоеди! — изкрещя той и се втурна към стълбата, отвеждаща на покрива.

Почти бе стигнал, когато на площадката изникна един полулюдоед и запрати тежката си кука по него.

Острото желязо се впи в рамото на злощастника в мига, в който той улови най-долната пречка на стълбата.

Донбаго извика и понечи да му се притече на помощ, но с едно рязко дръпване, чудовището смъкна жертвата си от стълбата, толкова рязко, че на Донбаго му се стори, че мъжът се е изпарил във въздуха.

Или поне по-голямата част от него — откъснатата му ръка си остана там, отчаяно вкопчена в стълбата.

Донбаго надзърна тъкмо навреме, за да види как другарят му умира, тръшнат с нечовешка сила върху каменния под.

Потресен, войникът отскочи назад и трескаво затвори капака, а след това го затисна с цялата си тежест.

Един поглед към трупа на чудовището, което бе убил, му напомни колко е уязвим. След като се увери, че откъм вътрешността не се чува нищо друго, освен далечния шум от битката на първия етаж, Донбаго се втурна към ръба на покрива и откачи куката, след което отново се хвърли върху капака на пода, взимайки въжето със себе си.

Няколко секунди по-късно усети първия мощен тласък под себе си, толкова силен, че зъбите му изтракаха.

Дризт отдалеч видя, че вратата на кулата е открехната, не пропусна да забележи и яркочервеното петно върху снега край близките дървета. После от върха на кулата долетя вик.

Давайки знак на другарите си да бъдат нащрек, той се втурна надясно покрай каменната постройка, за да разбере какво се случва и къде имат най-голяма нужда от него. Бруенор и Кати-Бри продължиха да вървят по оставената от чудовищата диря, но много по-внимателно отпреди. За изненада на елфа, Риджис не остана с тях, а пое наляво, борейки се със снега, докато не достигна едно по-сухо място, където вятърът беше отвял снега, и се запромъква от сянка на сянка с наведена глава.

Дризт не можа да потисне усмивката си, предполагайки, че както обикновено, дребничкият му приятел се опитва да си намери някое скришно кътче.

После обаче мисълта му се върна на онова, което се разиграваше пред тях, и усмивката му се изпари. Опасността беше непосредствена и бе повече от очевидно, че в кулата кипи битка. В този миг отвътре изскочи облян в кръв мъж, крещящ за помощ и следван по петите от огромен людоед с окървавена сопа в ръка.

Мъжът имаше няколко крачки преднина, ала това нямаше да трае дълго, не и в този сняг. Много скоро дългите, силни крака на чудовището щяха да я стопят и тогава сопата…

Дризт рязко се обърна и като даде знак на Бруенор и Кати-Бри да се заемат с кулата, се втурна след двамата с обичайната си лека стъпка, благодарение на която не затъваше в снега.

В началото се уплаши, че няма да успее да стигне навреме, но тогава преследваният мъж ускори крачка и като се хвърли с главата напред, се затъркаля по стръмния склон, изпречил се на пътя му.

Людоедът спря на ръба на склона и точно в този миг Дризт се провикна. Чудовището веднага се обърна, доволно, че се е появила нова жертва. Хищният пламък в очите му угасна начаса, а глупашката му усмивка се изпари, отстъпвайки място на пълно изумление, когато видя, че този противник не е човек, а мрачен елф.

Размахал ятагани, Дризт се хвърли в атака с намерението бързо да приключи с тази схватка и да се притече на помощ на двамата си приятели в кулата.

Ала това съвсем не беше обикновен людоед, а опитен войн — три метра железни мускули и здрави кости, изненадващо пъргав и също толкова умело въртящ тежката си, покрита с шипове, сопа.

Нетърпението на Дризт едва не му коства твърде скъпо — когато се нахвърли върху звяра, описвайки широки дъги с двете оръжия, той направи крачка назад и стовари тоягата си с такава мощ, че замалко да избие единия ятаган от ръката му. Дризт трябваше да го стисне с всички сили, защото знаеше, че изпусне ли го веднъж, може изобщо да не успее да го открие в снега.

Все пак, Дризт не само че опази другото си острие от атаката на людоеда, но и можа да го забие в ръката му. Това обаче бе цена, която чудовището беше готово да плати, за да довърши същинската си атака. Вдигайки единия си крак, той така изрита елфа в рамото, че го запрати няколко метра назад.

Едва тогава Дризт осъзна своята грешка и се благодари, че това се бе случило навън — ако беше получил подобен ритник в кулата, сега от него щеше да е останало само едно голямо, червено петно върху каменната стена.

И двамата видяха знака на Дризт, но нито Бруенор, нито Кати-Бри имаха намерение да изоставят приятеля си да се оправя с чудовището сам… поне докато не чуха от вътрешността на кулата да се разнася зов за помощ — най-отчаяния вопъл, който бяха чували през живота си.

— Гледай да се целиш над главата ми! — извика Бруенор и като приведе рамене, се хвърли към вратата на кулата, набирайки скорост, устрем и ярост.

Полагайки големи усилия, за да не изостане, Кати-Бри го следваше на няколко крачки с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.

Нападението на джуджето не беше нито тихо, нито незабележимо и както можеше да се очаква, едно от чудовищата бързо се показа на вратата, за да го посрещне. Секирата на Бруенор потъна в огромното му туловище, а една от среброперите стрели на Кати-Бри се заби в гърдите му. Тези два удара, както и свирепият устрем, бяха достатъчни на Бруенор, за да се озове във вътрешността на кулата.

Само че звярът (забележително як полулюдоед) още не бе казал последната си дума и с все сила стовари сопата си върху рамото на джуджето.

— Повечко трябва да се постараеш! — изрева Бруенор, макар че в действителност ударът си го биваше.

Широко ухилен въпреки болката, той замахна. Чудовището избегна оръжието му, но след това избърза със собственото си нападение, давайки възможност на Бруенор да стовари тъпата страна на брадвата си в ребрата му.

Полулюдоедът се олюля и Бруенор побърза да се възползва от това забавяне, за да стъпи здраво на краката си и да нанесе нов удар, този път с острието на вярната си секира удар, който разсече гърдите на зашеметеното чудовище надве.

Преди джуджето да успее да се зарадва на победата си, на стълбището изникна нов людоед и като се хвърли върху смъртно ранения си другар, го събори върху Бруенор, погребвайки го под планина от плът.

В този миг Бруенор имаше отчаяна нужда от помощта на Кати-Бри, ала викът, долетял от горния етаж, красноречиво говореше, че не е единствен.

От другата страна на кулата Риджис съвсем ясно чу шумното нападение на Бруенор. Той самият нямаше никакво желание да се присъедини към джуджето, чиято тактика никога не се бе отличавала с особена хитрост, а залагаше на чистата физическа сила.

Бруенор изправяше мускули срещу мускули, разменяйки удар за удар, а с противници като тези Риджис щеше да е мъртъв още след първия удар.

Ужасяващ вик откъм покрива на кулата го разтърси от глава до пети и той се закатери нагоре, като използваше и най-малките пукнатини в студената каменна стена. Пръстите му се разраниха до кръв още преди да бе изминал и половината път до върха, той обаче продължи да се изкачва със завидна ловкост.

Нейде над него се разнесе нов вик, последван от силен трясък и шум от борба. Риджис се закатери още по-бързо (при което се подхлъзна и замалко не падна, но късметът беше на негова страна и той успя да се улови, преди да полети надолу).

Най-сетне достигна върха и предпазливо надникна над ръба на покрива.

Онова, което видя там, едва не го накара да скочи обратно на земята.

Единственото, което горкият Донбаго искаше, бе да удържи капака на пода, да затвори очи и да пропъди заобикалящия го ужас далеч, далеч от себе си. Той бе опитен войник, видял бе много битки и бе изгубил не един и двама приятели.

Но не и родния си брат.

А сега знаеше, с цялото си същество усещаше, че Йедит е победен и най-вероятно — мъртъв. Знаеше, че кулата е изгубена и няма спасение. Може би, ако успееше да удържи капака затворен достатъчно дълго, чудовищата щяха да си тръгнат — в крайна сметка, людоедите не се славеха нито като особено търпеливи, нито като особено находчиви противници.

Или поне повечето от тях.

В началото Донбаго дори не забеляза топлината, макар да усети миризмата на горяща кожа. Отпърво не разбра какво става, ала после почувства пареща болка в гърба. Инстинктивната му реакция беше да се претърколи настрани, но после си спомни, че на всяка цена трябва да задържи вратата затворена.

Поиска да се върне обратно, но желязото бе нетърпимо горещо.

Людоедите от другата страна вероятно бяха поднесли запалени факли към затворения капак.

Донбаго стъпи отгоре му, надявайки се, че ботушите ще го предпазят поне малко. Внезапно до ушите му достигна силен вик и той разбра, че някой от другарите му бе успял да излезе от кулата, после откъм вратата долетя гръмовен рев.

Донбаго подскачаше от крак на крак, подметките му започнаха да пушат. Той отчаяно се огледа наоколо, търсейки нещо, с което да затисне вратата, може бе някой разхлабен камък.

Миг по-късно политна във въздуха, запратен надалеч от мощен удар върху капака. Преди да успее да се хвърли обратно върху вратата на пода, тя се отвори и отвътре с невероятна бързина се показа едно от чудовищата.

Макар и с изпотрошени кости на лицето, Донбаго веднага се нахвърли отгоре му, мислейки за брат си при всеки отчаян удар, който нанасяше. На няколко пъти улучи противника си, който бе искрено изненадан от свирепото нападение, после обаче през отвора се показа и другият звяр и върху Донбаго се посипаха ударите на две тежки сопи.

Той дори не се опита да ги отбие, просто се мъчеше да ги избегне и дори успя да забие оръжието си в едно от чудовищата.

Звярът се сгромоляса на каменния покрив, ала Донбаго също беше улучен и падна по гръб. Мечът изхвърча от ръката му и преди войникът да разбере какво става, една яка ръка се вкопчи в глезена му.

Миг по-късно той полетя във въздуха, провесен с главата надолу от грамадното чудовище.

Дризт се търкаляше в снега, без да се опитва да спре. Тъкмо напротив, той гледаше да набере колкото се може повече инерция, използвайки ритника, за да се отдалечи възможно най-много от противника си. Искаше да има време да си стъпи здраво на краката и да прецени своя неприятел по-добре. Именно това беше грешката му — беше подценил чудовището и това бе станало причина да получи толкова тежък удар.

Ала когато понечи да стане, установи, че звярът не само го беше последвал, но и се готви за нова атака.

Людоедът се движеше бързо, много по-бързо, отколкото Дризт очакваше, въпреки че неведнъж се бе изправял срещу представители на гнусната му раса.

Сопата се спусна отляво и елфът беше принуден да отскочи надясно. Чудовището рязко смени посоката на нападението си и като улови оръжието с две ръце, го вдигна над главата си, сякаш се канеше да сече дърва, и замахна със сила, на която крехкото елфическо тяло на Дризт не бе в състояние да устои.

Вместо това той се хвърли наляво, заобиколи нападателя си и се затича. Когато се поотдалечи, спря и се обърна, очаквайки този необичаен людоед да е плътно зад него, готов за нова атака.

Този път обаче, противникът му си бе останал на мястото и със злобна усмивка откачваше една стъкленица от колана си (където вече имаше няколко празни халки, в които несъмнено доскоро бе имало други стъкленици). Още щом чудовището изсипа отварата в устата си, елфът видя как ръцете му сякаш набъбват, придобили изведнъж великанска сила.

Вместо да го стресне, тази гледка всъщност успокои Дризт — най-сетне бе открил отговора на загадката. Неприятелят му очевидно беше изпил няколко различни отвари, една, от които трябва да е била за бързина. Сега, когато разбра истината, Дризт знаеше какво да очаква и щеше да бъде подготвен.

Съжаляваше само, че Гуенивар не е тук — беше я повикал предишната вечер и сега магията на ониксовата статуетка беше изчерпана за известно време. Не можеше отново да я призове, а в този момент помощта й никак нямаше да му дойде зле.

Размахало тежката си сопа, чудовището се хвърли в атака, ревейки гръмогласно и предвкусвайки победата си.

Само че Дризт имаше план. Людоедът се движеше по-бързо, отколкото бе свикнал, а новопридобитата му сила щеше да изстреля сопата с невъобразима мощ. Успееше ли някак да използва това срещу него и да го накара да изгуби равновесие, елфът несъмнено щеше да намери пролуки в защитата му.

Дризт си даде вид, че се хвърля настрани, после обаче рязко смени посоката и докато подлъгалият се звяр минаваше покрай него, той заби единия си ятаган в крака му. След това се завъртя и се изправи срещу чудовището, очаквайки да види как от крака му шурти кръв.

Ала кръв почти нямаше, сякаш не плътта на людоеда, а нещо друго бе поело силата на страховития удар.

Дризт трескаво запрехвърля различни варианти през главата си. Беше чувал за отвари с такъв ефект, отвари, които придаваха на онзи, който ги изпиеше, най-различни по сила и времетраене способности.

— Ех, Гуен! — помисли си елфът, осъзнал, че му предстои нелека битка.

Бруенор имаше чувството, че ще се задуши, погребан под двете масивни туловища. Особено му тежеше тялото на онзи, когото току-що бе убил, но той заразмахва ръце и крака, докато не стъпи по-стабилно и не напрегна железните си мускули.

Успя да измъкне главата си изпод бедрото на мъртвия звяр, ала веднага бе принуден да я дръпне обратно — още щом го видя да се подава, второто чудовище, което все още лежеше върху мъртвия си другар, протегна огромна ръка към него.

Бруенор се скри, ала противникът му мушна пръсти под туловището на своя събрат и се опита да го докопа. С все още затиснати под планината от плът ръце джуджето нямаше какво друго да стори, освен да го ухапе. Зъбите му се впиха в дебелите пръсти и строшиха кокалчетата на звяра.

Полулюдоедът изрева и дръпна ръката си, ала Бруенор се бе впил в него като освирепяло куче. Чудовището пропълзя настрани и като се завъртя, за да заеме по-удобна позиция, повдигна крака на мъртвия си другар, дръпна с все сила и изтегли джуджето навън.

След това замахна, ала веднъж освободен, Бруенор изобщо не се подвоуми. Той сграбчи ръката, в която беше впил зъби, над лакътя и жестоко я изви.

— Ето ти! — извика джуджето и най-сетне пусна жертвата си, но само за да се възползва от моментната й безпомощност и да я тласне с все сила към отворената врата…

… където стрелата на Кати-Бри се заби право в гърдите на чудовището.

Полулюдоедът се олюля, но не можа да падне, защото още щом го блъсна, Бруенор направи няколко крачки назад, засили се и скочи отгоре му.

Чудовището политна през вратата и получи още една стрела. Вдигнало треперещи ръце към гърдите си, то рухна на колене.

Третата стрела го улучи в лицето.

— Има още на стълбището! — извика Бруенор. — Хайде, момиче, имам нужда от теб!

Кати-Бри тъкмо се канеше да се втурне в кулата, когато някъде отгоре долетя вик. Тя вдигна поглед и видя някакъв мъж да се извива отчаяно, провесен надолу с главата през покрива. Зад него, здраво стиснало го за глезените, се извисяваше огромно чудовище.

Кати-Бри вдигна Таулмарил и се прицели в лицето на полулюдоеда — човекът надали щеше да пострада сериозно, ако паднеше от покрива (снегът отдолу бе достатъчно дълбок), ала в ръцете на звяра беше обречен.

Само че чудовището също я видя и като се ухили злобно, също вдигна оръжието си — тежка сопа — и замахна за удар, който без съмнение щеше да смаже нещастния човек.

Кати-Бри изпищя.

От другата страна на покрива Риджис ясно чу вика на Кати-Бри. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да разбере, че животът на нещастния войник виси на косъм. Само че той никога не би успял да стигне дотам навреме, пък и какво ли можеше да стори с малкия си боздуган срещу подобно чудовище?

В това време вторият полулюдоед, когото Донбаго беше ранил, но за съжаление не бе убил, се надигна и се насочи към своя другар, без да забележи полуръста, който надничаше над ръба.

Напълно инстинктивно (ако беше помислил малко, най-вероятно щеше да припадне от ужас), Риджис се прехвърли на покрива, затича се след чудовището и се хвърли между краката му.

Звярът се препъна и политна напред, запращайки полуръста във въздуха.

Без да може да спре, чудовището връхлетя върху своя събрат.

Кати-Бри не виждаше друг избор, освен да си опита късмета с изстрела, така, както бе направила в дома на Дюдермонт.

Чудовището явно го очакваше, защото вместо да довърши удара си, отскочи назад, така че стрелата профуча пред него, без да го нарани.

Кати-Бри потръпна — сега вече мъжът наистина беше обречен. Преди младата жена да успее да постави нова стрела в тетивата, полулюдоедът най-неочаквано се олюля и изпусна жертвата си. От гърлото на човека се откъсна уплашен вик и той падна в снега. Размахало отчаяно ръце, чудовището го последва и полетя надолу.

Останал без дъх и здравата натъртен, Риджис едва бе успял да се изправи, когато чудовището, което беше препънал, бавно се обърна и го изгледа свирепо, а лицето му вещаеше сигурна смърт.

Със страховит рев на уста то се нахвърли върху полуръста.

Риджис погледна малкия си боздуган, напълно безполезно оръжие срещу подобен исполин, и като въздъхна примирено, го пусна на земята и се втурна към другия край на покрива, без да спира да крещи. Разстоянието до земята беше близо десет метра, при това от тази страна на кулата вместо мек сняг, имаше само голи камъни.

Но вместо да забави крачка, Риджис скочи и се претърколи през ръба на покрива. С яростен рев чудовището го последва.

Това, че го гледаше отдолу, се оказа от голяма полза за Бруенор, когато се нахвърли върху чудовището на стълбите. Звярът замахна с тежката сопа, ала джуджето вдигна здравия си щит (с герба на рода Боен чук — халба пенливо пиво с инициалите му, изрисувани в средата) под точния ъгъл и благодарение на железните си мускули, успя да отклони свирепия удар.

Полулюдоедът обаче нямаше същия късмет и не можа да се предпази от джуджешката секира, която се заби в глезена му и остави дълбока рана. Звярът изрева от болка и се преви надве, посягайки инстинктивно към крака си. Бруенор се долепи до стената и бързо взе три стъпала, изкачвайки се по този начин с едно стъпало над приведеното чудовище. След това опря щита си до гърба му и преди то да успее да се обърне, го изрита с цялата сила на яките си, мускулести крака.

Полулюдоедът политна с главата напред. Макар да не беше кой знае какво, падането се оказа фатално за чудовището, което се приземи върху ранения си глезен и рухна на земята с агонизиращ вик.

Погледът му се замъгли само за миг, но когато отново се проясни, беше твърде късно — с животински рев на уста и лице, разкривено от дива ярост, рижото джудже скочи отгоре му, стиснало секирата си с две ръце.

Жестокото оръжие с все сила се стовари върху главата на звяра и я разцепи надве.

— Бас ловя, че туй болеше — изръмжа Бруенор и се изправи.

После погледна към изпоцапаната си с кръв и людоедски мозък брадва и като сви рамене, я изтри в мръсната кожена туника на мъртвото чудовище.

Дризт отскочи назад и се хвърли зад близкото дърво, за да избегне жестокия удар.

Тежката сопа се удари в младото дърво, което не издържа и се пречупи надве.

Дризт неволно простена, представяйки си как ли би изглеждало тялото му, ако не се бе дръпнал навреме. Сега обаче нямаше време да мисли за това, тъй като огромното чудовище, надарено със свръхестествена сила и бързина, го следваше по петите. То с лекота прескочи падналото дръвче и отново замахна.

Дризт се хвърли по лице в снега и сопата изсвистя над главата му. Със забележителна ловкост и бързина, елфът отскочи, така че оръжието на звяра, което се връщаше за нов удар, профуча под него. Въпреки че беше във въздуха, Дризт на няколко пъти успя да забие ятаганите си в гърдите на своя противник, след това леко се приземи, но за да скочи отново миг по-късно, превъртайки се във въздуха, за да избегне спусналата се към него сопа. И този път не можа да нанесе нито един особено силен удар, но сега не беше моментът да се ядосва. Вместо това се хвърли зад чудовището и като завъртя ятагана в десницата си, го заби с все сила в подобния на дънер крак на звяра.

После се втурна напред, прескочи едно паднало дърво, заобиколи два дъба и рязко се обърна, за да посрещне противника си.

Людоедът го последва зад двата дъба, ала Дризт имаше предимството, че може да се промъква между дървета, които огромният звяр трябваше да заобикаля. Елфът продължи да тича още малко, така че преследвачът му да може да ускори крачка, след това свърна рязко, мина между дърветата и се озова зад чудовището, преди то да успее да се обърне и да се приготви за отбрана.

След два мълниеносни удара Дризт се завъртя и отново се затича. И този път противникът му го последва с рев на уста.

Продължиха така още известно време — елфът спираше, колкото да нанесе някой и друг удар, и отново хукваше да бяга, с надеждата, че чудовището ще се измори, а действието на отварите, което не можеше да трае вечно, ще отшуми.

Дризт отново и отново пронизваше своя противник, но така и не успяваше да го рани сериозно, а прекрасно знаеше, че това не е двубой, в който някой независим съдия ще му даде точки заради безспорното му майсторство. Това беше битка на живот и смърт и макар съвършено премерените му движения да бяха наистина възхитителни, единственият удар, който бе от значение, беше последният. А като се имаше предвид нечовешката сила на чудовището (което току-що бе строшило поредното дърво с тежката си сопа), Дризт бе почти сигурен, че и един точен удар ще му бъде достатъчен, за да го довърши.

Дризт изтича до върха на едно неголямо възвишение и се плъзна надолу. Още щом стигна подножието му, се обърна, готов да посрещне преследвача си. Надяваше се да нанесе още някой удар, а може би си мислеше, че в това неблагоприятно за чудовището място ще успее да избяга.

Само че людоедът не беше там. Миг по-късно наблизо се разнесе силен грохот и елфът разбра, че противникът му бе използвал магически усилените си умения по друг начин.

Людоедът беше скочил от върха на възвишението и го беше изпреварил, прелитайки над търкалящия се Дризт.

Едва сега елфът осъзна грешката си.

Изуменият полулюдоед падна по гръб, на метър-два от кулата и от войника, когото беше изпуснал, но почти незабавно скочи на крака, очевидно невредим.

Кати-Бри изпрати една стрела в корема му, после захвърли Таулмарил и извади Казид’еа. Жадният за кръв меч настойчиво й зашепна да посече чудовището надве.

Звярът притисна пронизания си корем с една ръка, а другата протегна към младата жена, сякаш искаше да я спре. Казид’еа го отказа от всяко подобно намерение само с един удар, от който навсякъде се разхвърчаха отсечени пръсти.

Кати-Бри се нахвърли върху чудовището със сляпа ярост; Казид’еа не спираше нито за миг, нито дори за да може младата жена да прецени къде точно да го забие.

Нямаше и нужда да го прави, не и с меч като този.

Само за няколко секунди дебелите дрехи и кожената ризница на полулюдоеда станаха на парчета и почервеняха от кръв. Той успя някак да замахне, ала Казид’еа срещна юмрука му с острата си страна и го разряза надве, чак до китката.

Как само изрева звярът!

Викът му обаче заглъхна почти веднага, когато ръката на Кати-Бри се стрелна нагоре и преряза гърлото му. Чудовището се свлече на земята, а младата жена се нахвърли върху него и продължи да му нанася удар след удар.

— Момиче! — извика показалият се от вътрешността на кулата Бруенор.

Изненадан и ужасен да види осиновената си дъщеря обляна в кръв, той се втурна към нея и едва не бе посечен, когато тя рязко се обърна и замахна.

— Проклетият му меч! — викна Бруенор и отскочи назад, вдигнал ръце, за да се предпази.

Кати-Бри се закова на място и смаяно се взря в оръжието си.

Бруенор беше прав. В гнева и ужаса си, при вида на падащия мъж, в мига на вина, задето не бе улучила, Кати-Бри се бе оказала беззащитна и кръвожадният меч беше проникнал в съзнанието й и я бе хвърлил в умопомрачение.

— Тя се разсмя безпомощно, при което белите й зъби проблеснаха някак зловещо насред окървавеното й лице, и прибра меча в ножницата му.

— Момиче? — предпазливо повтори Бруенор.

— Май и на двамата няма да ни дойде зле една хубава вана — рече Кати-Бри, очевидно възвърнала си самообладанието.

Докато висеше, уловен за ръба на покрива, Риджис са зачуди дали полулюдоедът изобщо бе разбрал грешката си, докато прелиташе над него, размахал отчаяно ръце, преди да се сгромоляса върху камъните.

Когато се прехвърли обратно на покрива, полуръстът погледна надолу и го видя, че се мъчи да се изправи, макар очевидно да му беше трудно.

Риджис вдигна малкия си боздуган и се прицели. След това подсвирна, преценявайки хвърлянето си така, че чудовището вдигна глава, тъкмо когато оръжието стигна до него и го улучи право в лицето. Разнесе се силен екот, сякаш боздуганът се бе блъснал в каменна стена, и полулюдоедът се закова на място, вперил слисан поглед в полуръста.

Риджис затаи дъх, изумен, че дори с инерцията на подобно хвърляне, боздуганът не бе успял да рани чудовището сериозно.

Ала той грешеше — звярът рухна на земята и повече не стана.

Риджис усети, че го побиват тръпки. Замисли се над онова, което беше сторил току-що, над това, че изобщо се бе включил в битката, когато можеше и да не го прави. Опита се да не гледа на нещата по този начин, повтаряйки си, че е постъпил според принципите на приятелите си, които биха рискували собствения си живот, за да се притекат на помощ на изпадналите в беда.

Не за първи път (и със сигурност не за последен) Риджис се зачуди дали няма да му е по-добре, ако си намери нови приятели.

Дризт можеше само да гадае откъде точно ще дойде ударът на чудовището. Отлично разбираше, че една грешка означаваше да се озове срещу връхлитащото оръжие. Имаше само части от секундата, за да реши, ала те се оказаха напълно достатъчни, за да си дойде всичко на мястото — той сякаш отново видя действията на людоеда от началото на битката, видя как всяка негова атака бе започвала с удар отляво надясно и се хвърли наляво, възползвайки се до край от магическите предпазители, които носеше около глезените си.

Тежката сопа изсвистя и го закачи, запращайки го високо във въздуха. Снегът омекоти падането му, ала когато се изправи, Дризт установи, че му е останал само единият ятаган. Дясната му ръка беше напълно безчувствена, а рамото му пулсираше от болка. Той сведе поглед надолу и неволно потръпна. Рамото му беше разместено и сега стърчеше назад.

Време за губене нямаше — людоедът вече тичаше към него, макар и не толкова бързо, колкото преди, обнадеждено отбеляза Дризт.

Елфът отскочи настрани и се завъртя, а след това се хвърли назад, така че да се блъсне в близкото дърво, използвайки здравия дънер, за да намести рамото си. Усети, че му се повдига, пред очите му заиграха черни петна и той едва не припадна, ала знаеше, че дори миг безсилие ще му коства живота.

Свърна зад дървото и се запрепъва напред, за да се отдалечи колкото се може повече от противника си. Сега вече бе сигурен, че действието на поне една от отварите е отминало.

С всяка стъпка му ставаше по-леко — болката в рамото отшумяваше, пръстите му бързо си възвръщаха чувствителността. Избра си заобиколен път, който го отведе до падналия ятаган, а глупавото чудовище, което очевидно смяташе, че победата му е в кърпа вързана, го следваше най-примерно.

Дризт се закова на място и се обърна, теменужените му очи се втренчиха в лицето на людоеда. Миг преди двамата да се нахвърлят един върху друг, погледите им се срещнаха и самоувереността на чудовището внезапно се изпари.

Този път елфът нямаше да допусне грешката да го подцени.

Без да сваля поглед от лицето на противника си, Дризт се хвърли в атака. Ятаганите му сякаш сами знаеха къде да отидат във всеки един момент; те се стрелваха ту в една, ту в друга посока, винаги в съвършен синхрон и с бързина, на която чудовището, останало без помощта на своите отвари, не бе в състояние да противостои. Понеже не можеше да се защити, то се опита да премине в настъпление и замахна отчаяно, ала Дризт се озова зад него много преди то да довърши атаката си. Действието на още една от отварите, онази, която го предпазваше от вражеските удари, бързо отминаваше.

Сиянието и Ледена смърт потънаха в тялото на звяра — единият ятаган прониза бъбрека му, другият сряза сухожилията в коляното му.

Дризт се биеше с настървение, ала овладяно, преценявайки съвършено всеки свой удар, така че винаги улучваше някоя жизненоважна част от тялото на противника си.

Не след дълго всичко свърши, елфът прибра оръжия и се отправи към кулата, проклинайки се, задето бе допуснал грешката да подцени своя противник. Сега, когато възбудата от битката отшумяваше, дясната му ръка отново бе започнала да изтръпва и той залиташе на всяка крачка. Откри Бруенор и Риджис да седят на прага, докато Кати-Бри, цялата обляна в кръв, се грижеше за един ранен войник.

— Хубава щяхме да я свършим, да се оставим да ни пречукат, преди да сме намерили таз’ Крий! — изръмжа Бруенор.

Деветнадесета глава Изборът на Уолфгар

Не беше мъртъв! Следвайки указанията на Донбаго, който най-сетне се бе съвзел от падането, Кати-Бри и Риджис откриха тялото на брат му, захвърлено в близките храсталаци. Главата му беше обляна в кръв и сякаш щеше да се пръсне от болка. Приятелите го превързаха, ала за всички беше очевидно, че зашеметеният, лошо ранен мъж има нужда от лечител и то колкото се може по-скоро.

— Жив е! — Кати-Бри побърза да успокои Донбаго, докато помагаше на Риджис да облегнат Йедит на стената на кулата.

Донбаго не можа да сдържи сълзите си:

— Благодаря ви! — не спираше да повтаря той. — Които и да сте, благодаря ви, задето спасихте брат ми и мен!

— Вътре има още един оцелял — показа се на прага Бруенор. — А, събуди ли се вече? — обърна се той към Донбаго, който кимна благодарно. — Един от полулюдоедите също е жив — добави джуджето. — Истинско грозилище.

— Трябва ни лечител и то колкото се може по-скоро — обясни Кати-Бри и кимна към Йедит, когото двамата с Риджис тъкмо бяха облегнали на стената до брат му.

— Окни — рече Донбаго. — Трябва да отидем в Окни.

Дризт, който тъкмо излизаше от кулата, съвсем ясно го чу и хвърли многозначителен поглед на Кати-Бри — името им бе добре познато от разказа на Дели Кърти за това как Уолфгар се бе сдобил с малката Колсон.

— Колко далеч е Окни? — попита той.

Донбаго се обърна към него и пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Често му се случва да предизвика подобна реакция — намеси се Риджис и успокоително потупа войника по рамото. — Няма да ти се разсърди.

— Мрачен елф? — ахна Донбаго, мъчейки се да погледне към Риджис, ала просто не можеше да откъсне поглед от Дризт.

— Но добър — обясни Риджис. — Много скоро ще започнеш да го харесваш.

— Ха! Елфът си е елф — изсумтя Бруенор.

— Прощавай, добри ми елфе — заекна Донбаго, който очевидно не знаеше какво да мисли — непознатите току-що бяха спасили него и брат му от сигурна смърт, но как да забрави всичко, което някога бе чувал за злите мрачни елфи?

— Няма защо да ми се извиняваш — отвърна Дризт. — Но ще съм ти благодарен, ако отговориш на въпроса ми.

Донбаго помисли няколко секунди, после кимна.

— Ако времето се задържи, ще ни отнеме два-три дни — обясни той.

— Два-три дни и ако не се задържи — рече Бруенор. — Много добре. Имаме двамина души, които да носим и един полулюдоед, когото да влачим за колана!

— Мисля, че може и сам да ходи — отбеляза Дризт. — Малко е тежичък, за да го влачим.

Елфът стъкми две носилки от одеяла и клони и не след дълго малката групичка бе на път. Оказа се, че пленникът не е тежко ранен, което беше добре дошло — за Бруенор не представляваше никакъв проблем да тегли носилката с Йедит след себе си, но с раненото си рамо, Дризт просто не бе в състояние да стори същото с другата носилка. Вместо това накараха полулюдоеда да го стори, а Кати-Бри вървеше зад него с Таулмарил в ръка и стрела в тетивата.

Хубавото време се задържа и въпреки умората и раните си, те напредваха бързо и достигнаха покрайнините на Окни след по-малко от три дни.

Уолфгар запримигва, когато пъстроцветните мехурчета изчезнаха, пръсвайки се със звучен пукот. Никога не бе обичал (нито пък разбирал) магиите и сега му трябваше известно време, докато се ориентира в новата обстановка. Вече не беше в Града на бездънните води, това поне беше сигурно. Всичко; се изясни, когато пред погледа му изникна необикновена постройка — кула, издигната под формата на дърво. Това наистина беше Лускан, точно както Робилард беше обещал.

— Виждам, че все още те глождят съмнения — кисело отбеляза магьосникът. — Мислех, че и двамата се съгласихме…

— Ти се съгласи — прекъсна го Уолфгар. — Сам със себе си.

— Значи не смяташ, че това е правилният път? — невярващо попита Робилард. — Предпочиташ да си бе останал в компанията на Дели Кърти на сигурно място в онази ковачница?

Тези думи здравата жегнаха варварина, ала не снизходителният тон го изпълни с желание да удуши кльощавия магьосник. Той дори не погледна към Робилард, защото се боеше, че няма да успее да се сдържи и просто ще го заплюе в лицето. Не се боеше да се спречка с опасния магьосник, не и когато беше толкова близо до него, но пък ако го прекършеше надве, след това щеше да му се наложи да измине пеша дългите мили до Града на бездънните води.

— Нямам намерение отново да споря с теб, Уолфгар от Долината на мразовития вятър — отсече Робилард. — Или Уолфгар от Града на бездънните води, или Уолфгар откъдето и да смяташ, че ти е мястото. Вече сторих повече, отколкото заслужаваш и много повече, отколкото бих направил за такъв като теб. Днес трябва да съм в особено щедро благоразположение.

Уолфгар се свъси насреща му, ала това само накара магьосника да се изсмее с глас.

— Намираш се в центъра на града — обясни Робилард. — Пътят към Града на бездънните води, Дели и живота ти като ковач започва отвъд южната порта. Онзи, който води към приятелите и истинския ти дом (поне според мен), лежи отвъд северната порта. Подозирам, че първият ще ти се види много по-лесен, сине на Беорнегар.

Уолфгар не отговори, нито срещна изпитателния му поглед — отлично знаеше кой бе правилният път според Робилард.

— Винаги съм смятал за страхливци онези, които избират лесния път, макар да знаят, че дългът им повелява да поемат по трудния — отбеляза магьосникът. — Не мислиш ли и ти така?

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — тихо отвърна Уолфгар.

— Най-вероятно е много по-сложно, отколкото изобщо мога да си представя — рече Робилард и за първи път в гласа му се промъкнаха съчувствени нотки. — Не знам нищо за онова, което е трябвало да понесеш, нищо за болката, съкрушила сърцето ти. Ала знам кой беше и кой си сега и вярвам, че и най-мрачният път, дори ако води към сигурна смърт, е за предпочитане пред лъжливата сигурност на светлика, хвърлян от ковашкия огън.

След миг мълчание, Робилард продължи:

— Е, това са двете възможности, между които трябва да избираш. На добър час, по който и път да поемеш!

С тези думи той размаха ръце и подхвана ново заклинание.

Потънал в мисли, Уолфгар се взираше на север и не го забеляза, докато не стана твърде късно. Когато варваринът най-сетне се обърна, пъстроцветни мехурчета вече изпълваха въздуха около бързо изпаряващия се магьосник. Миг по-късно той изчезна напълно, а на мястото му се появи издута торба и голяма, подобна на брадва, алебарда. Оръжието бе тежичко и не особено гъвкаво, но пък по форма напомняше на Щитозъб, а и изглеждаше доста издръжливо. И без да поглежда, Уолфгар знаеше, че в торбата има припаси за дълъг път.

Останал бе сам, напълно сам, както не бе оставал навярно никога през живота си. Внезапно си спомни, че изобщо не би трябвало да е тук — в Лускан той беше извън закона, или поне някога бе така и сега можеше само да се надява, че паметта на властите и градската стража не е чак толкова добра.

Но накъде да поеме? На няколко пъти описа пълен кръг, чудейки се какво да стори. Всичко бе така объркано, така плашещо, а суровите думи на Робилард го преследваха, накъдето и да се обърнеше.

Уолфгар от Долината на мразовития вятър напусна Лускан и пое на север, сам в негостоприемната пустош.

Приятелите прекосиха Окни и стигнаха до замъка на лорд Ферингал и лейди Мералда, съпроводени от десетки изумени и враждебни погледи. Донбаго, който вече беше много по-добре, ги водеше и спираше всеки, понечил да извади оръжие при вида на полулюдоеда, да не говорим пък за мрачния елф.

Пак благодарение на Донбаго, групата войници, предвождани от един навъсен гном, не само ги пуснаха да минат, но и помогнаха на Донбаго да отведе брат си при най-близкия лечител, а чудовището замъкнаха в подземието, като го удряха на всяка крачка.

След това свирепият гном (не кой да е, а самият Лиам Уудгейт) ги въведе в замъка и ги представи на един възрастен мъж с остри черти на име Темигаст.

— Дризт До’Урден — повтори Темигаст и кимна. — Пазителят от Десетте града. Чувал съм за теб. А ти, почитаемо джудже, не си ли кралят на Митрал Хол?

— Бях и пак ще бъда, стига тез’ мои приятели да не ме докарат до преждевременна смърт — потвърди Бруенор.

— Дали бихме могли да се срещнем с господаря и господарката на замъка? — намеси се Кати-Бри, при което Бруенор и Риджис я изгледаха учудено, ала Дризт, който също бе любопитен да види майката на детето, което Уолфгар отглеждаше като свое, се усмихна.

— Лиам ще ви покаже къде да се измиете и преоблечете — обясни Темигаст. — Когато сте готови, лорд и лейди Окни ще ви приемат.

Докато Бруенор само се понаплиска с вода, без да престава да мърмори, че изглеждал достатъчно добре, за да се срещне с когото и да било, Дризт и Риджис се изкъпаха с удоволствие. В отделна стая Кати-Бри не само се наслади на продължителна, топла вана, но и прекара дълго време, изпробвайки прекрасните рокли, които лейди Мералда бе изпратила за нея.

Малко по-късно четиримата приятели слязоха във внушителната приемна на замъка Окни, където бяха приветствани с добре дошли от лорд Ферингал, трийсетинагодишен мъж с къдрава черна коса и козя брадичка, и лейди Мералда, по-млада от него и забележително красива, с гарвановочерна коса, млечна кожа и усмивка, която сякаш огряваше цялата стая.

И макар лорд Ферингал да се мръщеше, младата му жена не спираше да се усмихва нито за миг.

— Предполагам, че сте дошли да искате възнаграждение — заядливо се обади възпълната жена, която седеше вляво и малко по-назад от лорд Ферингал, което по тези земи означаваше, че му е сестра.

Застаналият зад четиримата приятели Темигаст си прочисти гърлото.

— Да не си мислиш, че имате достатъчно злато да ни платите? — изръмжа Бруенор в отговор.

— Нямаме нужда от пари — побърза да се намеси Дризт, опитвайки се да успокои духовете — все пак, на Бруенор току-що му се бе наложило да се изкъпе, а това винаги хвърляше бездруго сприхавото джудже в особено лошо настроение. — Дойдохме само за да помогнем на Донбаго и на двамата ранени да се приберат у дома, както и за да ви доведем пленника. Единственото, за което искаме да ви помолим, е да ни съобщите, ако научите, че затворникът има нещо — общо с жена пират на име Шийла Крий. Именно нея се опитваме да открием.

— Но разбира се! — обади се лейди Мералда, прекъсвайки съпруга си, преди той да успее да каже каквото и да било. — Ще ви кажем всичко, което научим. Нещо повече — ще ви дадем всичко, дето ви трябва. Дължим ви го.

По-възрастната жена се свъси и Дризт, комуто нищо не убягваше, се досети, че недоволството й се дължи както на неприятния й нрав, така и на следите от простовата реч, които все още се долавяха в думите на лейди Окни.

— Останете тук през цялата зима, ако искате — предложи Мералда.

Ферингал я погледна, първо учудено, а миг по-късно — одобрително.

— Сигурно ще можем да намерим къща в селото за не повече от… — започна сестра му, но Мералда я прекъсна.

— Ще ги настаним в замъка, Присила!

— Не смятам, че…

— И то в твоята стая, ако чуя още една дума! — отсече Мералда и тайничко намигна на четиримата приятели.

— Фери! — възмути се Присила.

— О, млъквай вече! — подразнено рече Ферингал и приятелите се досетиха, че сигурно често му се налага да укротява опърничавата си сестра по този начин. — Не ни излагай пред видните ни гости… гости, на които дължим живота на трима от верните ми войници и които са отмъстили на гнусните чудовища вместо нас.

— Гости, които несъмнено могат да ни разкажат истории за далечни земи и драконови съкровища! — допълни Мералда с блеснали очи.

— Боя се, че можем да останем само тази нощ — отвърна Дризт. — Чака ни дълъг и труден път. Зарекли сме се да открием и накажем тази Крий преди настъпването на пролетта, когато отново ще излезе в открито море и ще продължи да сее злини.

Мералда не можа да скрие разочарованието си, ала Ферингал само кимна — очевидно бе, че му е все едно дали гостите ще останат, или ще си тръгнат.

По-късно същата вечер господарят и господарката на замъка Окни дадоха истинско пиршество в чест на героите. Донбаго също бе тук, носейки отлични новини — и брат му, и другият войник бяха много по-добре и по всичко личеше, че напълно ще се възстановят.

Ядоха (Бруенор и Риджис повече от всички останали, взети заедно) и се смяха. Четиримата приятели, чиито износени ботуши бяха изминали стотици мили по пътищата на Фаерун, разказваха истории за далечни земи, за истинска радост на лейди Мералда.

Много по-късно Кати-Бри намигна на Дризт и кимна към съседната стаичка. Когато останаха насаме, двамата се разположиха върху меко канапе, над което беше опънат пищен гоблен, не кой знае колко изкусно изработен, но затова пък пъстроцветен и весел.

— Мислиш ли, че трябва да й кажем за малката? — попита Кати-Бри и положи ръка върху рамото на елфа.

— Боя се, че това би й донесло само болка след първоначалните мигове на облекчение — отвърна Дризт. — Някой ден, може би, но не сега.

— О, на всяка цена трябва да се върнете при нас! — появи се Мералда на вратата. — Крал Бруенор разказва една невероятна история за дракона, откраднал кралството му!

— История, която знаем почти наизуст — засмя се Кати-Бри.

— И която би било неучтиво да не изслушаме отново — надигна се Дризт и като хвана Кати-Бри за ръката, й помогна да се изправи и двамата тръгнаха към вратата.

— Мислите ли, че ще го откриете? — неочаквано попита Мералда и те я погледнаха сепнато.

— Вашият приятел — поясни Мералда. — Онзи, който е бил с вас, когато сте се били за Митрал Хол. Джуджето ни каза.

Тя замълча и ги изгледа изпитателно, после заяви направо:

— Онзи, когото наричат Уолфгар.

За миг Дризт и Кати-Бри не знаеха какво да отговорят. Мералда стоеше пред тях, без да може да скрие вълнението си, хапеше устни и се опитваше да прочете отговора по лицето на елфа.

— Надяваме се да го намерим жив и здрав — тихо рече Дризт, така че другите да не го чуят.

— Интересувам се, защото…

— Знаем защо — прекъсна я Кати-Бри и Мералда се олюля.

— Момиченцето расте силно и здраво — увери я Дризт.

— Какво име са й дали?

— Колсон.

Мералда въздъхна и постепенно се овладя. Зелените й очи се навлажниха, ала тя се насили да се усмихне:

— Елате. Да идем да чуем разказа на джуджето.

— Пленникът ще бъде обесен веднага, щом намерим достатъчно здраво въже — увери ги лорд Ферингал, когато рано на другата сутрин приятелите се събраха в преддверието на замъка, готвейки се отново да поемат на път. — Има се за много силен — подигравателно добави Ферингал. — Но да бяхте го чули как скимтя цяла нощ!

Дризт неволно потрепери, Кати-Бри и Риджис също потръпнаха, но Бруенор само кимна.

— Наистина е част от по-голям отряд — съобщи Ферингал. — Най-вероятно пирати, но глупавото същество не знаеше какво означава това.

— Нищо чудно да е Крий — рече Дризт. — Успяхте ли да научите откъде са дошли?

— Южното крайбрежие, някъде в подножието на планината. Не можахме да го накараме да си признае, но смятаме, че знае нещо за една клисура в онези земи. Пътят дотам няма да е никак лесен, особено сега, през зимата, когато проходите са затрупани със сняг.

— Заслужава си да опитаме — отвърна Дризт.

В този миг лейди Мералда влезе в стаята, също толкова красива сега, в ранното утро, колкото и предишната вечер. Погледът й се спря първо върху елфа, а след това и върху Кати-Бри, а по устните й заигра благодарна усмивка.

Двамата приятели не пропуснаха да забележат, че Ферингал леко се смръщи — очевидно раните му бяха твърде пресни. Старата болка се бе пробудила наново, когато Бруенор бе споменал Уолфгар в разказа си предишната вечер и младият мъж несъмнено бе изкарал гнева и огорчението върху пленника си.

Четиримата приятели си тръгнаха от Окни още същата утрин, макар че на изток се сбираха гъсти облаци. Нямаше възторжени викове и светнали лица, които да изпратят героите по опасния им път.

Единствено лейди Мералда, увита в дебели кожи, стоеше на мостчето между две кули и гледаше как се изгубват в далечината.

Дори оттам, Дризт и Кати-Бри виждаха болката, примесена с надежда, в красивите й зелени очи.