Саблено море

Първа глава Гръб до гръб

Дългата му бяла коса се спускаше по рамото на Кати-Бри и гъделичкаше голата й ръка; гъстите й, червеникавокафяви къдрици падаха върху гърдите му.

Двамата седяха на брега на Маер Дуалдон, най-голямото езеро в Долината на мразовития вятър, гърбовете им се допираха, а погледите им се рееха в ясното, лятно небе. Пухкави бели облаци лениво се носеха над тях и само тъмните силуети на лешоядите-шинлук нарушаваха безметежното спокойствие на синьото небе. Вниманието на двамата обаче, бе насочено не към птиците (които днес не бяха никак малко), а към облаците.

— Едрокоста пъстърва, увиснала на рибарска кукичка — обади се Кати-Бри и посочи един особено причудлив облак, издължен и леко закръглен в едната си част, а в другата — съвсем тънък и някак разтеглен.

— Как пък го видя? — разсмя се Дризт.

Кати-Бри обърна глава и се вгледа в теменужените очи на тъмнокожия елф.

— Въпросът е ти как не го виждаш — отвърна тя. — Че то е толкоз ясно, колкото белите ти вежди!

Дризт отново се разсмя. Не толкова на онова, което младата жена бе казала, колкото на начина, по който го бе сторила. Тя пак живееше с клана на Бруенор в мините край Десетте града и в речта й бяха започнали да се прокрадват някои от изразите и произношението на грубоватите джуджета.

Дризт се извърна към нея и видя в очите й, така близо до неговите, пламъче, което не можеше да бъде сбъркано — за първи път, откакто Уолфгар си бе тръгнал преди много месеци, радостта се завръщаше в погледа на Кати-Бри. Щастие, по-силно от когато и да било преди.

Елфът се усмихна и вдигна очи към небето.

— Рибата ти избяга — отбеляза той, понеже вятърът беше разсеял тънката лента на „въдицата“.

— Но си беше риба — нарочно си придаде капризно изражение Кати-Бри.

Широко усмихнат, Дризт предпочете да не спори.

— Проклет дребосък! Глупак с глупак! — Бруенор Бойния чук така се бе раз лютил, че навсякъде хвърчаха пръски слюнка; все по-сърдит, той тропна с крак и яростно нахлупи еднорогия си шлем, при което гъстата му, оранжева коса щръкна изпод ръба. — И каква стана тя? Мисля си аз, че имам приятел в съвета, а ти оставяш оня таргосец да си прави каквото ще с цената, без дори да се опиташ да му се противопоставиш.

Риджис (който бе доста отслабнал и все още пазеше едната си ръка, заради ужасната рана, получена по време на последното им съвместно приключение) сви рамене:

— Кемп Таргоски говори само за цената на рудата за рибарите.

— А знаеш ли колко руда купуват те от нас! — ревна Бруенор. — Защо мислиш, че те върнах обратно в Съвета, ако не за да ми улесниш живота поне малко!

Риджис се подсмихна едва забележимо и се поколеба дали да не напомни на приятеля си, че изобщо не дължи мястото си в Съвета на него (след като предишният им представител беше свършил в търбуха на един йети, жителите на Самотната кория сами го бяха помолили да заеме някогашния си пост), но размисли и реши, че е по-разумно да запази тези мисли за себе си.

— Рибари! — не спираше да ругае джуджето и дори се изплю в босите, космати крака на полуръста.

И този път Риджис просто се подсмихна и направи крачка встрани. Отлично знаеше, че Бруенор повече лае, отколкото хапе — всичко щеше да отмине много скоро, или поне в момента, когато го подразнеше нещо друго. Бруенор Бойния чук открай време си беше избухлив.

И наистина, джуджето все още ръмжеше сърдито, когато малко по-късно двамата с Риджис свърнаха зад поредния завой и видяха Кати-Бри и Дризт да седят на брега на езерото, облегнати един на друг, и да съзерцават облаците. Риджис затаи дъх, убеден, че Бруенор ще избухне при вида на обичната си дъщеря в такава интимна близост с Дризт (пък и с когото и да било), ала джуджето само тръсна рошавата си глава и тръгна на другата страна.

— Проклетият му елф! — чу го да казва Риджис, когато най-сетне го настигна. — Кога най-после ще я целуне, та веднъж завинаги да се свърши с тая работа!

— Откъде си сигурен, че вече не го е направил? — подхвърли полуръстът, ухилен до уши, ей така, за да види как лицето на приятеля му придобива огнения цвят на косата и брадата му.

Разбира се, после трябваше бързо да отскочи колкото се може по-надалеч от челичените му лапи.

Бруенор наведе глава и се понесе нанякъде, ругаейки под носа си. На Риджис просто не му се вярваше, че някой може да вдигне толкова шум по меката, обрасла с мъх пътека.

Шумотевицата в Съвета обаче, изобщо не можеше да изненада Риджис. Той се опита, наистина се опита да следи заседанието, водено от старейшина Касиус (най-високопоставеният от управниците на Десетте града) и посветено на редица организационни въпроси. Досега градовете се ръководеха независимо един от друг или пък от съвет, в който участваше по един техен представител. Заслугите на Касиус бяха толкова големи, че той вече не бе представител на някой отделен град, дори на Брин Шандер, най-голямото поселище и негово родно място. Това никак не се бе понравило на Кемп, който бе родом от Таргос, втория по големина град в Долината. Двамата с Касиус нерядко имаха противоречия помежду си и когато след издигането на Касиус Брин Шандер бе изпратил друг свой представител в Съвета, таргосецът се бе почувствал в малцинство.

Ала Касиус бе доказал, че стои над подобни дребнавости и през последните няколко месеца дори Кемп се бе принудил да признае, че решенията му са неизменно справедливи и безпристрастни.

За представителя на Самотната кория, обаче, сговорът и спокойствието, царящи в заседателната зала в Брин Шандер, само засилваха допълнително досадата му. Полуръстът обичаше хубавите спорове, особено когато не беше основно действащо лице в тях, а само подхвърляше забележки отстрани в подходящия момент, подклаждайки още повече страстите.

Ех, къде бяха отишли добрите стари времена!

Риджис се опита да остане буден — наистина се опита! — когато обсъждането се насочи към разпределението на водите на Маер Дуалдон между различните рибарски съдове, за да не се оплитат мрежите и да не се стига до разпри насред езерото.

Този въпрос се разискваше десетилетия наред, но Риджис отлично знаеше, че излязат ли лодките в студените води на Маер Дуалдон, никакви правила не биха могли да ги задържат настрани една от друга. Лодките отиваха там, където беше едрокостата пъстърва и нищо, решено от Съвета, не можеше да ги спре. Пъстървата, от чиито кости ставаха прекрасни резбовани предмети и чието месо също си го биваше, безспорно беше най-важната суровина в Десетте града и именно тя примамваше мнозина да поемат на север, за да си търсят късмета.

Ето как правилата, установени от Съвета толкова далеч от бреговете на трите езера, в крайна сметка служеха единствено на самите представители, когато започнеха да изнасят речи след поредното им нарушаване.

Когато представителят на Самотната кория най-сетне се пробуди, колегите му (за щастие!) вече обсъждаха друг, доста по-конкретен въпрос, който при това пряко го засягаше. Всъщност, осъзна Риджис миг след като отвори очи, събудило го бе именно това, че Касиус го бе повикал по име.

— Извини ме, че обезпокоих съня ти — тихичко каза Старейшината на Десетте града.

— Аз… ъ… работих много дни и нощи, за да се подготвя… ъ… за идването си тук — смути се Риджис. — А и Самотната кория е далечко оттук.

Дружелюбно усмихнат, Касиус вдигна ръка, за да му попречи да се изложи още повече. Пък и точно на тях полуръстът нямаше защо да се извинява — те всички добре познаваха както слабостите му, така и ползата от него… полза, която се дължеше в немалка степен на могъщите му приятели.

— Е, ще се заемеш ли? — сопна се Кемп Таргоски, който не харесваше особено Риджис.

— С какво? — попита полуръстът.

Таргосецът наведе глава и изруга под носа си.

— Проблемът с разбойниците — поясни Касиус. — Вярно, тази нова шайка се подвизава далечко, чак отвъд Шаенгарнската река, на юг от Бремен, но всички ще ви бъдем наистина благодарни, ако отново се погрижите за безопасността по нашите земи.

Риджис се облегна назад, кръстоса ръце пред закръгления си (макар и не колкото преди) корем и си придаде задълбочен вид. Ето какво било, значи, каза си той. Поредната възможност за него и приятелите му да се проявят като героите на Десетте града. Именно тук Риджис беше в свои води, макар обикновено да играеше сравнително малка роля в подвизите на своите по-могъщи другари. Но по време на заседанията на Съвета, точно това бяха моментите, когато той можеше да блесне и да погледне като равен дори Кемп Таргоски. Той се замисли над думите на Касиус. Бремен беше най-западното от десетте поселища, отвъд Шаенгарнската река, която сега, в края на лятото, не беше особено пълноводна.

— Смятам, че до десет дни можем да отидем там и да прочистим пътищата — рече той след подобаваща пауза.

Сигурен бе, че приятелите му ще се съгласят. Колко пъти през последните няколко месеца се бяха разправяли с чудовища и разбойници, дебнещи по пътищата на Долината? Това бе задължение, на което Дризт и особено Кати-Бри искрено се наслаждаваха, и за което Бруенор, въпреки постоянното си мърморене, всъщност нямаше нищо против.

Докато си седеше на мястото и мислеше, Риджис установи, че предстоящото приключение изобщо не го тревожи, дори обратното. Нещо се бе случило с него по време на последното им далечно пътуване, когато едва не загина от пронизалото го в рамото гоблиново копие. В началото и сам не бе забелязал настъпилата у него промяна — единственото, което му се искаше тогава, бе да се прибере в удобната си къща в Самотната кория, да дялка резбовани предмети и да седи на брега на Маер Дуалдон с въдица в ръка. Но когато се завърна в уютния си дом, той с изненада откри, че да показва ужасния си белег му доставя много по-голямо удоволствие.

Затова сега, когато Дризт и останалите се заемеха с поредната заплаха в Долината, Риджис на драго сърце щеше да ги придружи и да помогне с каквото може.

Десетият ден, откакто бяха на път, се очертаваше да бъде също така тягостен, както и предишните. Рояци от комари и нахални мухи жужаха във въздуха, зажаднели за кръв. Гъста кал, освободена от деветмесечната примка на тукашната зима, полепваше по колелата на малката каручка и по износените ботуши на Дризт, който следваше тримата си приятели пеша.

Върху капрата на теглената от един-единствен кон каруца седеше Кати-Бри, със здраво пристегната коса и мръсна, вълнена рокля, която я покриваше от глава до пети. До нея се бе настанил Риджис, преоблечен като момче и поруменял от дългите часове, прекарани под жаркото лятно слънце.

Най-неудобно обаче беше положението на Бруенор и то, по негов избор. Той си беше сковал сандък, в който да може да се вози, беше го прикрепил под каруцата и се спотайваше там по цял ден.

Дризт внимателно си проправяше път през разкаляната местност, бидейки постоянно нащрек. Откритата тундра криеше далеч по-големи опасности от разбойническата шайка, заради която бяха тук. Макар че повечето снежни човеци най-вероятно бяха отишли на юг, следвайки стадата северни елени към подножията на Гръбнака на света, възможно бе някои все още да се навъртат наоколо. Нещо повече, по това време на годината немалко гоблини и великани слизаха от планината в търсене на лесна плячка. И като капак на всичко, каменистите, мочурливи местности, които Дризт трябваше да прекоси пеша, бяха дом на смъртоносната, сивокожа змия, която нерядко достигаше шест метра и чието ухапване можеше да тръшне и великан.

И, разбира се, въпреки тези препятствия, Дризт трябваше непрестанно да се оглежда на всички посоки, без нито за миг да изпуска от поглед каруцата. На всяка цена трябваше да забележи разбойниците, преди те да са го видели, ако искаше всичко да приключи бързо.

Или поне — по-бързо. Бяха получили достатъчно добро описание на разбойническата шайка, за да знаят, че противникът им не може да ги изненада нито с численост, нито с някакви забележителни умения. Въпреки това, веднага си напомни Дризт, не биваше да допускат подобни предразсъдъци да ги правят самонадеяни. Един-единствен щастлив изстрел на противника можеше набързо да извади някого от тях от строя.

Насекомите жужаха в ушите му въпреки вятъра, слънцето пареше очите му, във всяка кална локва, изпречила се на пътя му, може би се спотайваше смъртоносна змия, готова да го изяде, или пък снежен човек, дебнещ в засада, а на всичко отгоре, по тези земи се навъртаха шайка опасни разбойници — заплаха и за него, и за приятелите му.

Дризт До’Урден беше в прекрасно настроение!

Той прескочи ручея пред себе си и се закова на място, забелязал необичайни вдлъбнатини с големината на човешки крак и то на такова разстояние една от друга, все едно някой бе бързал, минавайки оттук. Дризт коленичи, за да ги разгледа по-добре. Следите тук не се задържаха задълго, значи тези пред него трябва да бяха съвсем пресни. Той потопи пръст във водата и тя стигна до втората сгъвка — да, дълбочината на следите също потвърждаваше предположението му, че са оставени от възрастен мъж.

Елфът се изправи и положи ръце върху ятаганите, скрити под маскировъчното му наметало. Сиянието висеше на дясното му бедро, а Ледената смърт — на лявото. И двете оръжия бяха в готовност да изскочат от ножниците и да посекат всяка заплаха.

Дризт присви теменужените си очи и вдигна ръка, за да ги предпази още мъничко от ярката слънчева светлина. Следите водеха към пътя, по който не след дълго щеше да се появи каруцата.

Там, плътно долепен до земята и целият окалян, лежеше онзи, който ги беше оставил.

Вместо да се насочи към него, Дризт се приведе и пое назад с намерението да пресече пътя зад каруцата и да провери дали и от другата страна не е заложена подобна засада. Спуснал качулката на сивия плащ над очите си, за да скрие снежнобялата си коса, той се затича, потривайки ръце.

Риджис се протегна, прозина се широко и като се облегна на Кати-Бри, притвори големите си, кафяви очи.

— Чудно време за дрямка! — прошепна младата жена.

— Чудно време да накарам всеки, който ни наблюдава, да реши, че съм задрямал — поправи я Риджис. — Видя ли ги преди малко?

— Аха — отвърна Кати-Бри. — Двамина негодници.

Докато говореше, тя мушна едната си ръка под седалката и сключи пръсти около скрития там Таулмарил, черпейки увереност от вярното оръжие.

И не само тя — Риджис също се чувстваше много по-сигурен, като знаеше, че Търсещия сърцата само чака Кати-Бри да го вземе.

Привидно небрежно, той протегна ръка назад и почука по пейката, на която седяха — сигнал за Бруенор да бъде готов.

— Започва се! — пошушна Кати-Бри миг по-късно.

Риджис продължи да се преструва на заспал, но пръстите му започнаха да потропват още по-бързо и той едва-едва отвори едното си око, колкото да види тримата мърляви разбойници, изникнали изведнъж пред тях.

Кати-Бри дръпна юздите на коня.

— О, добри люде! — извика тя. — Дали ще речете да ни помогнете? Мъжа ми го убиха в прохода и ми се чини, че с момчето ми май сме се позагубили. Вече няколко дни как се лутам напред-назад и все не мога да намеря пътя за Десетте града.

— Добре измислено! — прошепна Риджис и замаскира забележката като премлясна, уж насън, и се намести по-удобно.

И наистина, полуръстът беше искрено впечатлен от хитрия начин, по който Кати-Бри бе обяснила защо през последните няколко дни се бяха движили ту в едната, ту в другата посока. Ако разбойниците ги бяха следили, измислицата на младата жена със сигурност щеше да поразсее съмненията им.

— Не знам какво да правя! — проплака Кати-Бри и в гласа й се прокраднаха уплашени нотки. — Сам-самичка с момчето в тая пустош, пък въобще не знам накъде да тръгна!

— Ние ще ти помогнем — рече един от мъжете, слабоват и червенокос, с брада, която се спускаше почти до кръста му.

— Срещу скромно заплащане, разбира се — обади се друг, най-едрият от тримата, преметнал огромна бойна секира през рамо.

— Заплащане? — повтори Кати-Бри.

— Каруцата — отвърна третият разбойник.

Облечен с жълта жилетка, украсена с червено, и туника в същия цвят, той бе препасал изящна рапира на кръста си и изглеждаше и говореше най-изискано от тримата.

Риджис и Кати-Бри се спогледаха — изобщо не бяха изненадани.

Зад тях се разнесе глух тропот и Риджис прехапа устни, молейки се Бруенор да не изскочи навън и да се хвърли в атака, проваляйки изпипания до последната подробност план.

Тропотът се повтори, но този път полуръстът го очакваше и стовари юмрук върху пейката, за да го замаскира.

Погледът му срещна пламналите сини очи на Кати-Бри и той разбра, че много скоро ще трябва да действа.

Онзи с жълто-червените дрехи щеше да окаже най-сериозна съпротива, реши Кати-Бри, докато го измерваше преценяващо от глава до пети. Но и този с брадвата нямаше да се даде лесно — младата жена беше сигурна, че един удар на страховитото оръжие би могъл да я разполови надве.

— И ще се повеселим малко с фустата — подхвърли едрият разбойник и по лицето му плъзна похотлива усмивка, разкриваща липсата на няколко зъба.

Най-дребният от тримата също се ухили доволно, но мъжът с рапирата ги изгледа отвратено.

— Ама нали рече, че си била изгубила мъжа! — настоя едрият. — Чини ми се, че и на нея й се ще да се позабавлява малко.

Кати-Бри си представи как забива острия си като бръснач меч в слабините на нахалника и трябваше да положи немалко усилие, за да скрие усмивката си.

— Каруцата, навярно, ще е достатъчна — обясни й най-възпитаният от тримата… което, както Кати-Бри не пропусна да забележи, все още не изключваше възможността да се „повеселят“ с нея.

О, да, мъжът с рапирата й беше ясен като бял ден. Той щеше да използва обаянието си, за да получи онова, което другарят му възнамеряваше да докопа със сила. В крайна сметка, и за него би било по-приятно, ако тя се включеше доброволно.

— И всичко в нея, разбира се — продължи разбойникът. — Жалко, че сме принудени да приемем подаръка ти, но и ние трябва да живеем от нещо, докато охраняваме пътищата.

— С това ли се занимавате? — попита Кати-Бри. — Защото на мен ми заприличахте на шайка разбойници, дето пет пари не струват!

Как само я зяпнаха тримата!

— Двама вдясно и трима вляво — прошепна младата жена на Риджис. — Тези пред нас са мои!

— Знам, знам — отвърна полуръстът и тя го изгледа учудено.

Изненадата й трая само миг, после Кати-Бри си припомни колко добре я познава приятелят й, толкова, че най-вероятно бе разбрал чувствата й от началото на разговора с разбойниците до края така ясно, както и тя самата.

Усмихвайки се сухо, тя му даде едва забележим знак, после отново се обърна към бандитите.

— Нямате право да пипате нищо в каруцата ми — рече тя с леко треперещ глас, за да си помислят те, че смелостта й е само привидна и прикрива обзелия я ужас.

Риджис се прозя и се протегна, после отвори широко очи, придавайки си стреснат вид. Миг по-късно нададе уплашен вик и като скочи от каруцата, хукна надясно.

Това беше знак за Кати-Бри да действа. Тя се изправи и с едно-единствено движение захвърли вълнената рокля, превръщайки се от беззащитна жена в страховит войн. Смъртоносният Казид’еа засия в десницата й, Таулмарил също бе изваден изпод седалката. С двете оръжия в ръце тя скочи на земята и дръпна юздите на коня, като по този начин само за секунда раздели най-едрия разбойник от двамата му другари.

Тримата бандити вляво от пътя видяха неочакваното раздвижване и наскачаха от калта, където се бяха спотаили. Те се хвърлиха в атака с извадени мечове и оглушителен рев.

Изведнъж иззад малка купчинка пръст, която се издигаше наблизо, изскочи пъргава фигура и безшумна като призрак се озова при тях толкова бързо и с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха.

Два искрящи ятагана изскочиха изпод сивия плащ; широка усмивка и чифт теменужени очи ги приветстваха.

— Насам! Дайте му да се разбере! — провикна се един от бандитите и те се нахвърлиха върху елфа, ала движенията им бяха несъгласувани и непохватни.

С Ледена смърт в ръка Дризт пресрещна страничния удар на един от нападателите си и го отби нагоре, като в същото време с извитата страна на Сиянието спря другите две оръжия, стрелнали се право към него. Докато придърпваше Сиянието към себе си за нов удар, той стовари Ледена смърт върху протегнатите вражески мечове, после стори същото и със Сиянието. Леко навеждане на главата и бързо приклякване и той избегна оръжието на първия си противник, а след това заби Ледена смърт в ръката му.

Разбойникът изрева от болка, пръстите му се разтвориха и мечът му полетя във въздуха.

Но не отиде кой знае колко далеч — Дризт замахна със Сиянието и закачи острието му, а после направи нещо, което накара и тримата бандити да се заковат на място и да го зяпнат като омагьосани. Поредица от мълниеносни движения с двата ятагана накараха меча да се издигне нагоре, да се превърти и да полети в обратната посока.

Едно последно махване и мечът се озова в десницата на собственика си.

— Сигурен съм, че можеш да се справиш и по-добре — усмихна се елфът, когато дръжката на оръжието се приземи в ръката на противника му.

Слисаният мъж изпищя и отново го изтърва, а после си плю на петите.

— Това е Дризт! — кресна един от другарите му и също хукна да бяга.

Последният, било от страх, било от гняв, а може би от глупост, предпочете да се хвърли в атака и замахна право напред, после придърпа оръжието към себе си и опита нов, този път висок удар, който трябваше да се спусне рязко надолу и встрани.

Или поне така възнамеряваше той.

Вместо това ятаганите се стовариха отгоре му, всеки по два пъти, след което Сиянието го натисна и, следван от Ледена смърт, подхвана толкова ожесточена и светкавична поредица от удари, че техният звън се сля в една-единствена протяжна нота.

Пръстите на разбойника започнаха да изтръпват, но въпреки това той опита да се възползва от мълниеносните движения на елфа, като неочаквано се хвърли напред с намерението да се приближи достатъчно, за да приклещи ръцете му в хватката си.

Без сам да разбере как, той изгуби оръжието си, но дори това не го спря и той разпери ръце, за да стисне неприятеля си в мечешка прегръдка… но срещна само въздух.

Изведнъж го прониза остра болка, когато елфът (който незнайно как се беше озовал зад него) провря един от ятаганите си между краката му и го удари с тъпата страна.

Миг по-късно Дризт издърпа Сиянието обратно, а разбойникът подскочи нависоко и се приземи, олюлявайки се.

Ала усилията му да не падне бяха напразни един добре премерен ритник между плещите го повали по лице в калта.

— Ще сториш добре, ако останеш така, докато не ти разреша да се изправиш — рече елфът и като хвърли бърз поглед към каруцата, за да се увери, че приятелите му са добре, най-спокойно тръгна след другите двама бандити, които бяха побягнали.

Риджис цапаше през калта, като махаше с ръце и крещеше за помощ с цяло гърло — превъзходно изиграна роля на уплашено дете.

Двамината разбойници, за които Кати-Бри го беше предупредила, начаса скочиха на крака и му препречиха пътя. Риджис изпищя и отскочи настрани, при което се спъна и падна на колене.

— Моля ви, не ме убивайте! — проплака той жално, докато двамата се приближаваха със злобни усмивки на лице и голи мечове в ръка. — Моля ви, добри люде! Ето, ще ви дам огърлицата на татко!

И като бръкна под туниката си, полуръстът извади рубинения медальон и лекичко го раз люля.

Разбойниците се спряха пред него, а усмивките им отстъпиха място на нямо любопитство при вида на хилядите отблясъци, разпръсквани от скъпоценния камък, и омагьосващия начин, по който той впримчваше светлината в дълбините си.

Кати-Бри пусна юздите на коня, остави лъка и колчана на земята и отскочи настрани, за да избегне каруцата и да се изправи лице в лице с най-едрия от тримата разбойници.

Той се нахвърли отгоре й яростно и тромаво, размахал пред себе си тежка брадва.

Пъргавата Кати-Бри с лекота избегна трите удара, които той се опита да й нанесе, включително и един, който трябваше да се стовари отгоре й и да я посече. Ала вместо в нея, брадвата се заби в меката земя, давайки възможност на младата жена да довърши противника си с един бърз удар и да се насочи към останалите. В този миг тя чу как най-изисканият от тримата подкарва коня и видя каруцата да се отдалечава, заедно с двамата бандити на капрата.

Което означаваше, че Бруенор трябва да се заеме с тях.

Кати-Бри реши, че няма закъде да бърза. Мръснишките подмятания на едрия разбойник изобщо не й бяха допаднали.

— Проклета ключалка! — ръмжеше Бруенор, тъй като резето на сандъка, в който се беше сврял, се бе напълнило с кал от колелетата и заяждаше.

Междувременно каруцата беше тръгнала по-бързо и всяка неравност на пътя здравата го разтърсваше.

Най-сетне той успя да подвие първо единия, а после и другия крак под себе си и с рев, с който и най-свирепият червен дракон би се гордял, строши дъските над главата си и се показа от пода на каруцата.

— Да вземете да понамалите малко, а? — рече той.

Двамата разбойници на капрата се обърнаха и от изражението, изписало се по лицата им, Бруенор го напуши смях…

… Поне докато по-дребният от двамата не извади остра кама и не се нахвърли отгоре му. Изведнъж джуджето осъзна, че няма да му е никак лесно да се защитава, както си стои с ръце, заклещени от дъските на пода.

Единият от разбойниците изглежда нямаше нищо против да си стои така, втренчен глупаво в полюшващия се рубин. Другият обаче го погледа няколко секунди, после се изпъна и яростно тръсна глава.

— Падна ли ми в ръчичките, дребен хитрецо! — ревна той.

Риджис стисна медальона в пухкавата си шепа и скочи на крака.

— Не му позволявай да ме нарани! — викна той на омагьосания разбойник, когато видя ръцете на другаря му на сантиметри от гърлото си.

Риджис беше по-бърз, отколкото изглеждаше, и успя да отскочи навреме, но противникът му все още имаше преимущество и всеки миг щеше да го сграбчи за врата.

Или поне щеше да го стори, ако в този момент — неговият събрат, убеден извън всякакво съмнение, че полуръстът е негов скъп приятел, не се нахвърли отгоре му. Вкопчени един в друг, двамата бандити се сгромолясаха в калта и се запремятаха, сипейки пестници кой където свари.

— Ти си идиот, а той — шарлатанин! — кресна единият и стовари юмрук в окото на своя другар.

— Ти си дръвник, а той е един симпатичен дребосък — отвърна вторият и го прасна по носа.

Риджис въздъхна и се обърна, за да види какво правят останалите. Беше изиграл ролята си съвършено — точно както всеки път, откакто се бяха захванали с тази работа. Въпреки това мислите му се насочиха към Дризт й начина, по който той би се справил с тези двамата с помощта на верните си ятагани. Щеше му се и той да можеше да стори същото.

Или пък Кати-Бри. Тя несъмнено щеше да използва двете си смъртоносни оръжия — бърз, страховит удар с Казид’еа, последван от съвършено насочена сребропера стрела, която никой враг не можеше да избегне. Щеше му се и той да можеше да стори същото.

А и Бруенор. Джуджето сигурно щеше да получи някой пестник в лицето и да отговори със същото;, щеше да понесе удари, които биха повалили великан, но щеше да устои, докато накрая и двамата разбойници не се озовяха по очи в калта. Още веднъж, щеше му се и той да можеше да стори същото.

— Как ли пък не — изрече Риджис на глас и потърка рамо, сякаш наистина го бяха ударили.

Не, всеки си имаше свой собствен подход, реши той и се обърна, за да види какво става с двамата разбойници, които все още бяха вкопчени в люта битка.

Нещата като че ли не се развиваха много добре за неговия нов приятел.

Риджис извади своето оръжие (малък боздуган, който Бруенор беше изработил за него) и с няколко добре премерени удара набързо обърна хода на битката.

Не след дълго новият му приятел вече надделяваше и Риджис бе на път да успее.

Всекиму своето.

Тя се хвърли с протегнат напред меч към разбойника, успял най-сетне да измъкне брадвата си от пръстта, я вдигна, за да спре удара или поне да го отбие настрани.

Кати-Бри се приближаваше с широки крачки — твърде безразсъдно на пръв поглед или поне в неговите очи бе така.

Защото разбойникът щеше да я подцени, в това Кати-Бри беше сигурна. Думите му на пътя съвсем ясно й бяха дали да разбере как гледа той на жените.

И наистина, бандитът се хвана на въдицата и вдигна тежката секира с намерението да нанесе страшен удар.

Бързо завъртане на една страна и Кати-Бри с лекота избегна брадвата, озовавайки се достатъчно близо, за да забие Казид’еа в гърдите на злодея. Тя обаче предпочете да използва крака си и с все сила го срита в слабините.

После светкавично отскочи назад. Мъжът простена, но въпреки това се приготви за нова атака.

Кати-Бри го изчака и щом се съвзе, той се приготви за поредния (напълно безполезен) хоризонтален удар. Този път младата жена отстъпи едва забележимо, колкото да избегне брадвата, а после пристъпи напред, покрай протегнатата му ръка и като се завъртя на левия си крак, му нанесе още един ритник в слабините с десния.

Сама не знаеше защо го прави, но това определено й доставяше удоволствие.

И този път се отдръпна преди разбойникът да съумее да реагира, навярно още преди свирепата болка в слабините му да започне да отшумява.

Той все пак успя да се изправи, макар и с голямо усилие, и като вдигна брадвата си, нададе гръмогласен рев и се нахвърли отгоре й — атака на човек, доведен почти до отчаяние. Връхчето на Казид’еа жадно се впи в корема му и го накара да се закове на място. С едно движение на китката, младата жена накара острието да се спусне надолу, а тя самата се доближи на сантиметри от лицето му.

— Обзалагам се, че боли! — прошепна в ухото му и вдигна коляно.

След това отскочи назад само за да се върне обратно и да пресрещне брадвата му. Казид’еа се вряза в дръжката на секирата с такава мощ, че я сряза надве, като да беше от разтопен восък. Един последен, добре премерен ритник и Кати-Бри се отдръпна.

С премрежени от свирепата болка очи и разкривено лице, злодеят се опита да я последва, ала освен дръжката на секирата, Казид’еа беше срязал колана и панталона му. Неподдържана от нищо, дрехата се свлече около глезените му и само след две крачки разбойникът се препъна и пльосна по очи в калта. Целият оплескан и замаян от болка, той се изправи на колене и замахна към приближилата се Кати-Бри… само за да установи, че вместо брадва в ръката си държи половин дръжка. Естествено, ударът му се оказа прекалено къс и той залитна наляво. Младата жена мина от другата му страна и го срита в дясното рамо, поваляйки го по лице на земята.

Разбойникът се надигна и замахна отново, макар да не виждаше нищо от влязлата в очите му пръст.

Кати-Бри беше зад него и пак го събори.

— Да не си мръднал! — предупреди го тя.

Като проклинаше и плюеше кал, зашеметеният, но упорит здравеняк понечи да се изправи.

— Да не си мръднал! — повтори Кати-Бри.

Както и очакваше, той се подведе по гласа й и се обърна, протегнал крак, за да запази равновесие, като в същото време замахна със счупената дръжка.

Кати-Бри прескочи дръжката и крака му, приземи се преди той да довърши започнатото движение и използва набраната инерция, за да го изрита още веднъж в слабините.

Докато го гледаше как скимти, свит на кълбо в краката й и стиснал слабините си с ръце, Кати-Бри бе сигурна, че противникът й повече няма да се опита да стане.

Тя хвърли бърз поглед към Риджис и отиде да вземе лъка си, а по устните й заигра широка усмивка.

Отчаянието изпълни Бруенор с нови сили и той вдигна ръката си, подпирайки я с коляно. Успя да изкърти една от дъските и не само я използва като щит срещу връхлитащия разбойник, но дори успя да освободи ръката си достатъчно, за да избие камата от пръстите му.

От друга страна, даде си сметка джуджето, не бе изключено противникът му сам да бе решил да я пусне.

Бандитът провря юмрук зад дъската и го стовари в лицето на Бруенор. Последваха две бързи крошета, от които Бруенор нямаше как да се предпази, затова той не се и опита да го стори, просто се остави да бъде налаган, като в същото време се мъчеше да се отскубне от заклещилите го дъски. Най-сетне успя да освободи и другата си ръка. Сега вече можеше да се защити. С десницата си задържа връхлитащата ръка на противника си и сам замахна за страховит удар, който сигурно щеше да откъсне главата на разбойника, ако той не го беше сграбчил за китката. Така двамата изведнъж се оказаха вкопчени един в друг, без някой от тях да може да вземе преимущество над противника си.

— Я ела тука, Кенда! — провикна се червенокосият бандит към своя другар на капрата. — Падна ни в ръчичките! — И като се обърна към Бруенор, доближи грозното си лице на сантиметри от неговото: — Да те видим сега, дребосъко!

— Никой ли не ти е казвал, че плюеш, когат’ говориш? — погнусено изръмжа джуджето.

Вместо отговор, разбойникът се ухили глупашки и изпръхтя с очевидното намерение да се изхрачи в лицето на Бруенор.

Тялото на Бруенор се напрегна и като един огромен мускул, навярно като тялото на някоя гигантска змия, той се хвърли в атака. Челото му се заби в грозната мутра на злодея и отхвърли главата му толкова назад, че когато се изхрачи (защото той някак си успя да го направи), единственото, което глупакът постигна, бе да наплюе сам себе си.

Бруенор се освободи от хватката му, пусна китката му и с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата — за колана. Миг по-късно разбойникът полетя над главата му и през каруцата.

Бруенор видя спокойствието, с което другият бандит внимателно положи юздите върху капрата и се обърна към него, вадейки тънката си рапира. Същото спокойствие, с което той самият се измъкна напълно от сандъка под пода, взе покритата си с многобройни резки секира и я облегна на дясното си рамо, разтворил широко крака, за да запази равновесие.

— Най-добре да оставиш туй нещо настрани още сега и да вземеш да спреш проклетата каруца — заяви Бруенор.

— Не аз, а ти трябва да се предадеш — отвърна разбойникът, размахвайки рапирата си. — Глупаво джудже!

При тези думи той се хвърли напред, но Бруенор, който бе достатъчно опитен, за да знае точно докъде се простират уменията на престъпника, и острието на рапирата му, дори не трепна.

Оказа се, че го е подценил съвсем мъничко — връхчето на оръжието докосна митралния му нагръдник и намери в него малка пролука, достатъчна, за да го мушне леко.

— Ау! — подигравателно изохка джуджето.

Разбойникът издърпа рапирата и се приготви за нова атака.

— Грубото ти оръжие не може да се мери с моята бързина и ловкост — заяви той и пристъпи напред.

С едно движение на китката Бруенор запрати брадвата си право напред и като се превъртя веднъж, тя потъна в гърдите на разбойника и го запрати назад върху капрата.

— Нима? — попита джуджето и като сложи крак върху гърдите му, се зае да извади оръжието си.

Виждайки, че Бруенор държи положението на каруцата под контрол, Кати-Бри сниши лъка си. От самото начало беше взела мъжа с рапирата на прицел, готова да го застреля на място, ако се наложи.

Не че вярваше сериозно, че Бруенор Бойния чук може да има нужда от помощ срещу противници като тези двамата.

Тя се обърна на другата страна и видя Риджис да се приближава, следван от покорния си „приятел“, който носеше пленения си събрат на гръб.

— Да имаш някакви превръзки за онзи, когото Бруенор повали? — попита Кати-Бри, макар да не бе сигурна, че разбойникът е още жив.

Риджис понечи да кимне, ала вместо това кресна:

— Вляво!

Младата жена рязко се обърна и се прицели. Мъжът, когото Дризт беше повалил в калта, се опитваше да стане.

Среброперата стрела проряза въздуха и се заби на милиметри от ръката на разбойника, който замръзна на мястото си и изстена ужасено.

— Няма да е зле отново да легнеш на земята! — провикна се Кати-Бри от пътя.

Той се подчини.

Два часа по-късно двамата разбойници, които бяха успели да избягат, се втурнаха между гъстите храсти, единствената пролука в каменния кръг, сред който бе скрит лагерът им. Препъвайки се, все още обзети от ужас, те притичаха покрай конете и откраднатата каруца и завариха своята предводителка (и освен това — готвачка), Джул Пепър, да разбърква голям котел.

— Днес май не ви е провървяло особено? — попита тя, докато кафявите й очи ги оглеждаха изпитателно.

Тонът и държанието й бяха съвсем красноречиви, ала и двамата разбойници бяха прекалено глупави, за да ги разтълкуват правилно. Нещо се бе случило, сигурна бе Джул, и то далеч не бе нещо хубаво.

— Дризт! — избъбри единият от бандитите, с мъка поемайки си въздух. — Дризт и неговите приятели ни сгащиха!

— Дризт? — попита високата чернокоса предводителка.

— Дризт До’Урден, проклетият мрачен елф — потвърди и другият разбойник. — Тъкмо прибирахме една каруца (някаква жена с хлапето си) и ей ти го на, той изникна отнякъде. Горкият Уокън се сби с него.

— Горкият Уокън — повтори първият разбойник.

Джул затвори очи и поклати глава — очевидно нещо й беше направило впечатление, нещо, на което тези двамата изобщо не бяха обърнали внимание.

— И жената просто ви отстъпи каруцата? — попита тя.

— А, не, май се защитаваше, ама ние побягнахме, та не видяхме кой знае колко.

— Някаква жена, а? — повтори Джул. — Може би имате предвид Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук? Изиграли са ви, глупаци такива!

Двамата разбойници се спогледаха недоумяващо.

— И си платихме за грешката, нали? — обади се единият, събирайки целия си кураж, за да срещне погледа й. — Можеше да е и по-лошо.

— Нима? — попита Джул. — Кажете ми, тогава пантерата на елфа появи ли се?

Двамата отново се спогледаха.

В този миг лагерът се огласи от гърлено ръмжене, дошло сякаш отдън земя, което отекна между камъните и накара разбойниците да изтръпнат. Конете, спънати в единия край на бивака, изцвилиха и зариха пръстта с копита, тръскайки неспокойно глави.

— Очевидно — да — отговори си чернокосата жена сама и въздъхна дълбоко.

Рязко движение недалеч от тях привлече вниманието им и те като един обърнаха глави натам. Черното петно, което бяха зърнали да профучава във въздуха, се оказа гигантска пантера, дълга повече от три метра и с рамене, които навярно биха стигнали до гърдите на средно висок мъж.

— Котката на елфа? — попита един от разбойниците.

— Казват, че името й било Гуенивар — отвърна Джул.

Другият бандит вече отстъпваше назад, без да откъсва очи от пантерата. Блъсна се в една каруца и бе принуден да я заобиколи, като по този начин се озова точно до подплашените коне.

— И, разбира се, вие дотичахте право тук! — презрително изсумтя чернокосата жена. — Изобщо ли не ви мина през ума, че елфът нарочно ви е оставил да избягате?

— Не! Той беше зает! — възрази първият разбойник.

Джул само поклати глава. Всъщност, не беше учудена, че всичко бе свършило по този начин. Беше си го заслужила, задето се бе захванала с такива глупаци.

Гуенивар изрева и скочи между тях. Джул, достатъчно разумна, за да помисли да се съпротивлява, веднага вдигна ръце и тъкмо се канеше да каже на другите двама да сторят същото, когато чу глухо тупване до себе си. Мъжът до нея беше припаднал от ужас.

Вторият разбойник дори не видя как Гуенивар скочи. Той се обърна и хукна към храсталаците с намерението да остави другите да се бият, докато той се спасяваше с бягство, точно както бе сторил по-рано на пътя. Когато излезе от другата страна на гъсталака, замижал, за да се предпази от острите клонаци, първото нещо, което видя пред себе си, беше черен силует и чифт теменужени очи, вперени право в него.

Миг по-късно дръжката на един ятаган се стовари в лицето му и го повали на земята.

Втора глава Раздиран

Харесваше му да усеща пръските солена вода върху лицето си, докато вятърът развяваше дългата му руса коса, а яркото слънце го караше да присвива очи. Въпреки седмиците, прекарани в открито море, решителните му черти си оставаха все така момчешки, ала в очите му имаше нещо, което не се връзваше с младежкия му вид — някаква тъга, породена от горчив опит.

Точно в този момент обаче, тъгата сякаш си бе отишла, защото докато стоеше на носа на „Морски дух“, Уолфгар, син на Беорнегар, отново усещаше онзи приток на адреналин, който помнеше от годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, първо — сред своите съплеменници, а после — рамо до рамо с Дризт. Да, тръпката беше невероятна и нищо не подхождаше на истинския войн повече от гордото и изпълнено с вълнуващо нетърпение очакване преди битка.

А тя нямаше да се забави, в това варваринът не се и съмняваше. Далеч пред тях се белееха платната на бягащия пиратски кораб.

Дали беше „Кървавия кил“, корабът на Шийла Крий? Дали на борда му беше бойният му чук, могъщият Щитозъб, дар от неговия осиновител, попаднал в изцапаните с кръв ръце на някой пират?

По лицето на Уолфгар пробяга сянка, а в гърдите му забушува буря от противоречиви чувства при мисълта, че много скоро може отново да държи Щитозъб в десницата си. Беше оставил Дели Кърти и Колсон, момиченцето, което двамата отглеждаха като своя дъщеря, в Града на бездънните води. Двете се бяха настанили в красивата къща на капитан Дюдермонт, а той се бе присъединил към екипажа на „Морски дух“ именно, за да открие изгубения си чук. Въпреки това мисълта за Щитозъб и за онова, което го очакваше, след като си върнеше магическото оръжие, беше повече, отколкото той можеше да си представи в момента. Какво всъщност означаваше бойният чук за него?

Подарък от Бруенор, Щитозъб беше символ на обичта на джуджето към него. Наред с това беше и признание, че Уолфгар е успял да се издигне над суровото възпитание, получено при варварите, за да се превърне в по-добър войн и, което бе още по-важно — в по-добър човек. Но дали наистина беше така? Заслужаваше ли той прекрасното оръжие и обичта на Бруенор? Несъмнено случилото се след завръщането му от Бездната говореше точно обратното.

През последните месеци Уолфгар не беше сторил много неща, с които да се гордее, а онези, от които се срамуваше и които му се щеше да забрави (начело с плесницата, която бе зашлевил на Кати-Бри), не бяха едно и две.

Търсенето на Щитозъб му бе донесло дълго жадувано облекчение, погълнало бе цялото му внимание и време и му бе дало възможност да прави нещо достойно, докато се опитва да сложи в ред чувствата си. Но ако Щитозъб се намираше на кораба пред тях или на следващия, на който се натъкнеха, и той си го върнеше обратно, къде щеше да го отведе пътят му оттам насетне? В Долината на мразовития вятър, сред някогашните му приятели? Щеше ли заедно с тях отново да води живот, изпълнен с приключения, опасности и битки?

Мислите му се насочиха към Дели и детето. Можеше ли да се завърне към подобен живот сега, когато те бяха с него? Какво би означавал един такъв избор за отговорността, която носеше за новото си семейство?

Уолфгар се засмя. Макар рядко да го признаваше дори пред себе си, той добре разбираше, че не отговорностите го спираха. Той взе детето от Окни (малко кралство, сгушено в източното подножие на Гръбнака на света), защото се чувстваше задължен да го стори. Човекът, който беше (или в когото отново искаше да се превърне) не можеше да допусне невинното дете да страда заради грешката на майка си, нито заради малодушието и глупостта на баща си.

Подобна бе и причината, накарала го да се върне в „Кривата сабя“. Дължеше го на приятелите си там — на Арумн, Дели и дори на Йоси Локвата, които несъмнено беше разочаровал с пиянските си грешки. И пак чувството за отговорност го бе тласнало да последва Дели да тръгне с него и детето — видял бе възможност да изкупи отвратителното си държание към нея и й бе предложил ново, по-добро бъдеще. В действителност Уолфгар изобщо не бе обмислял предварително решението да вземе Дели със себе си и дори когато тя най-изненадващо прие, той все още не осъзнаваше какво огромно влияние ще изиграе нейният избор върху живота му. Защото сега… сега връзката му с Дели и осиновеното им момиченце се бе превърнала в нещо много по-силно. Детето, което беше прибрал от милосърдие (и защото дълбоко в себе си беше почувствал, че той се нуждае от този жест повече, отколкото самото момиченце), бе станала негова истинска дъщеря. Във всяко едно отношение. Точно както някога той бе станал истински син за Бруенор Бойния чук. Уолфгар не бе и предполагал, че може да съществува такава уязвимост, каквато бе познал с бащинството. Никога не бе вярвал, че някой може да го нарани истински. Сега бе достатъчно само да се вгледа в сините очи на Колсон (очите на нейната майка), за да почувства, че целият му свят може да бъде разрушен с един удар.

Така бе и с Дели Кърти. Уолфгар отдавна бе разбрал, че е получил много повече, отколкото е очаквал, когато й предложи да тръгне с него. Жената, която беше поканил от великодушие и за да си докаже, че вече не е грубиянинът, в който се бе превърнал след завръщането си от Бездната, отдавна бе нещо повече от обикновена спътница. През времето, откакто бяха напуснали Лускан, Уолфгар я беше опознал в съвсем различна светлина, видял бе истинската й същност и мъдростта й, скрити под язвителната, грубовата маска, която тя носеше, за да понесе жалкото си съществуване.

Дели му бе разказала за малкото прекрасни мигове, които бе познала… и никой от тях не бе в прегръдките на някой от многобройните й любовници. Разказала му бе за часовете, прекарани на някой тих лускански пристан, преди да събере сили да се върне в „Кривата сабя“ и да започне обичайната си работа. Часовете, прекарани в самота, в които бе гледала как слънцето обагря далечните води на океана, докато потъва бавно зад хоризонта.

Надвечер, когато над земята се спуснеше мек сумрак, беше любимата й част от деня. Тихият час, както тя го наричаше. Времето, когато почтените жители на Лускан се прибираха при семействата си, а нощните обитатели все още не бяха излезли, за да прекарат поредната нощ, изпълнена с приключения, ала в същото време — лишена от истински смисъл. През дългите месеци в „Кривата сабя“, въпреки всички нощи, които бяха споделили, на Уолфгар и през ум не му бе минало, че у Дели се крие нещо повече, че тя има свои надежди и мечти и притежава завидна прозорливост.

Мъжете, с които тя си лягаше, нерядко се поздравяваха за лекотата, с която я бяха спечелили само с няколко ласкателни думи. Ала Уолфгар вече знаеше, че нито комплиментите им, нито техните преструвки означаваха каквото и да било за Дели. Единственото оръжие, с което младата жена разполагаше, беше тялото й и тя го използваше, за да си спечели благоразположение, познания и сигурност в едно място, където и трите неща не струваха нищо. Уолфгар с изненада бе разбрал, че макар мъжете да вярваха, че те се възползват от Дели и нейното невежество, в действителност тя извличаше изгода от тяхната похотливост.

Да, Дели Кърти отлично знаеше как да се възползва от хората около себе си и точно това бе най-забележителното във връзката й с Уолфгар. Защото тя не го използваше, в това варваринът беше сигурен, така, както бе сигурен, че и той не я използва. За първи път, откакто се познаваха, те просто споделяха компанията си — напълно искрено, без преструвки и задни мисли.

И Уолфгар не можеше да не признае, че това му харесва.

Не можеше да не признае, освен ако не беше лъжец и страхливец, че се е влюбил в Дели Кърти. И така, двамата се ожениха. Неофициално, но много по-искрено, истински съюз на две души. Дели Кърти, най-невероятната спътница, която варваринът можеше да си представи, го допълваше така, както той не бе и подозирал, че е възможно.

— Пирати! — разнесе се вик от наблюдателницата.

Явно корабът пред тях наистина бе пиратски — в дързостта си, разбойниците пред тях дори не се бяха опитали да скрият знамето си.

Застигнати насред открито море, без място, където да се скрият, пиратите бяха обречени. Из тези води нямаше кораб, който да може да надбяга „Морски дух“, особено когато магическите вихри на Робилард издуваха грота до краен предел.

Уолфгар си пое дълбоко дъх, ала и това не можа да го успокои съвсем.

„Аз съм войн!“, напомни си той, но не можеше току-така да пренебрегне факта, че освен това е съпруг и баща.

Колко странна бе настъпилата у него промяна. Съвсем доскоро той всяваше ужас в сърцата на лусканци, хвърляше се в бой с необуздан плам, с който нерядко излагаше живота си на опасност. Ала тогава нямаше какво да губи, тъкмо напротив — смъртта му се струваше добре дошла, единственият начин да се спаси от болката, която го измъчваше. Сега не само че имаше какво да губи и то много, но и за миг не можеше да забрави, че ако умре тук, Дели и Колсон щяха да страдат.

„И за какво?“, питаше се той. Заради някакъв боен чук, символ на едно минало, към което той дори не бе сигурен, че иска да се върне.

Уолфгар се улови за парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, пое си дълбоко дъх и го изпусна с почти животинско ръмжене. Не, подобни мисли бяха пагубни за сърцето на истинския войн, напомни си той и ги прогони. Смело в атака, това бе неговият девиз и неговото верую, само така можеше да оцелее войнът. Надвий неприятеля, бързо и съкрушително, и по всяка вероятност ще си тръгнеш невредим. Поколебаеш ли се, единственото, което ще постигнеш, е да дадеш на врага възможност да те прониже с добре насочено копие или стрела.

Колебанието и малодушието можеха да го унищожат.

„Морски дух“ бързо топеше преднината на пиратския кораб, който се оказа двумачтова каравела. Колко бързо разбойниците свалиха знамето си, когато разпознаха своя преследвач!

„Морски дух“ стреля едновременно с предната си балиста и задния катапулт, без обаче да нанесе сериозни щети на противника. В отговор пиратите също произведоха изстрел, но не ги улучиха.

— Още веднъж? — обърна се капитан Дюдермонт към своя магьосник.

Дюдермонт беше висок, строен мъж с грижливо оформена козя брадичка, която все още бе по-скоро кестенява, отколкото сива.

— За да ги предизвикаме? — отвърна Робилард. — Не. Ако имат магьосник, той очевидно е твърде предпазлив, за да се улови в подобен капан, иначе досега да се беше разкрил. Доближи се достатъчно за истинско нападение и стреляй, а аз ще сторя същото.

Дюдермонт кимна и вдигна далекогледа си, за да огледа неприятеля. На палубата на пиратския кораб цареше паника, всички се щураха насам-натам.

С всяка изминала секунда „Морски дух“ стопяваше преднината на противника си; издутите му платна жадно поглъщаха вятъра, носът му устремено пореше вълните, издигайки стени от бяла пяна.

Дюдермонт хвърли поглед към кърмата, където неколцина моряци зареждаха катапулта. Един от тях беше допрял далекоглед до окото си и с пръчка в ръка преценяваше разстоянието до вражеския съд. Когато улови погледа на капитана, той свали далекогледа и кимна.

— Целете се в грота — нареди Дюдермонт на моряка до себе си и от човек на човек заповедта му бързо обиколи палубата.

Катапултът и балистата стреляха едновременно. Този път горящият катран от катапулта закачи такелажа на пиратския кораб, който, наклонен на една страна, трескаво се мъчеше да избяга, а стрелата на балистата, за която бяха закачени здрави вериги, проби едно от платната.

Миг по-късно нещо припламна и ослепителната светкавица на Робилард се заби в корпуса на каравелата сред дъжд от трески.

— Заемам се със защитата! — провикна се Робилард и като се обгърна в полупрозрачна магическа сфера, изтича до носа на кораба, разминавайки се по пътя с Уолфгар.

Както можеше да се очаква, пиратите отвърнаха със своя светкавица, която далеч не бе толкова ярка и толкова разрушителна, колкото тази на Робилард. Освен това, магьосникът на „Морски дух“ (с когото малцина от вълшебниците, кръстосващи Саблено море можеха да се мерят) се бе погрижил да предпази кораба и, благодарение на мощните му щитове, единствената следа от вражеската светкавица бе черно петно близо до носа — един от многото белези, с които „Морски дух“ се беше сдобил през дългите години, прекарани в лов на пирати.

Каравелата все още се опитваше да завие и да избяга, ала корабът на Дюдермонт бе много по-подвижен и й пресече пътя, скъсявайки още повече разстоянието между двата съда. Дюдермонт се усмихна при вида на Робилард. Магьосникът нетърпеливо потриваше ръце, готов да запрати срещу противника поредица от заклинания, които можеха да пробият и най-непристъпната защита, а после да довърши започнатото с мощно огнено кълбо, което да погълне такелажа на каравелата и да я остави напълно безпомощна насред океана.

След това пиратите нямаше да имат друг избор, освен да се предадат.

Стрелците на „Морски дух“ се бяха наредили покрай бордовата ограда, като неколцина бяха излезли по-напред. Робилард ги беше обгърнал с магическа защита, която ги правеше недосегаеми за обикновени стрели, затова задачата им бе да привличат вражеския огън.

— Стреляйте заедно, докато минаваме покрай тях! — нареди командирът на групата и всички се заеха да проверят оръжията си, избирайки най-точните и сигурни стрели.

Зад тях Уолфгар крачеше неспокойно напред-назад. Искаше му се всичко да свърши колкото може по-скоро — напълно нормално, дори разумно желание. Въпреки това той се срамуваше от него и се проклинаше, задето се чувства по този начин.

— Глътчица за отпускане? — предложи му един моряк и му подаде малко шише с ром, което се предаваше от ръка на ръка.

Варваринът се загледа в бутилката. Месеци наред се бе мъчил да се скрие зад уж прозрачните й стени. Месеци наред се бе мъчил да удави със съдържанието й страха и ужасните спомени, в обречен опит да избяга от истината за себе си и своето минало.

Уолфгар поклати глава и продължи да крачи напред-назад.

Миг по-късно се разнесе песента на двайсетина тетиви, последвана от многогласен вик откъм кораба на пиратите, извикаха и двама-трима от моряците на Дюдермонт, които също бяха улучени.

Уолфгар знаеше, че трябва да заеме мястото си сред останалите от абордажния отряд, ала просто не можеше да го направи. Не можеше, защото образите на Дели и Колсон изникваха пред него и той не бе в състояние да продължи напред. Какво изобщо правеше тук? Как можеше да преследва някакъв си боен чук, когато те го чакаха в Града на бездънните води?

И докато тези въпроси отекваха с ужасяваща сила в съзнанието му, всичко онова, което той представляваше някога, му крещеше в отговор. Името на Темпос, варварския бог на войната, ехтеше в главата му и му казваше да захвърли всеки страх и всяко колебание и да си спомни кой е в действителност.

С рев, който накара хората около него да се разбягат, Уолфгар, син на Беорнегар, се хвърли към бордовата ограда и макар че никой не бе свикал абордажен отряд, макар че Робилард вече се подготвяше за огнения взрив, който щеше да запрати срещу каравелата и макар че между двата кораба все още имаше поне четири метра разстояние, той скочи.

Зад гърба му се разнесоха негодуващи възгласи, пред него — викове на изненада и ужас.

Единственото, което Уолфгар чу, беше собственият му глас.

— Темпос! — ревна той, запращайки по дяволите и страх, и колебание.

Темпос!

Дюдермонт се втурна към мършавия магьосник и притисна двете му ръце към тялото, прекъсвайки заклинанието му.

— Глупак! — кресна Робилард, когато отвори очи и видя какво бе накарало капитана да се намеси.

Не че беше особено изненадан — Уолфгар му бе трън в очите откакто се бе присъединил към екипажа. За разлика от другарите си Дризт и Кати-Бри, варваринът просто не бе в състояние да разбере тънкостите на магьосническото сражение. А според Робилард то бе най-важно и несъмнено превъзхождаше многократно щуротиите на обикновените войни.

Той се отскубна от хватката на Дюдермонт.

— Така или иначе, след малко започвам да ги обстрелвам — настоя той. — Когато Уолфгар ще е мъртъв.

Ала Дюдермонт не го слушаше, тъй като беше зает да дава нареждания на хората си — първо да обърнат „Морски дух“, а след това към стрелците, да си изберат позиции, от които да могат да помогнат на абордажния отряд, състоящ се от един-единствен човек.

Уолфгар закачи бордовата ограда на каравелата, препъна се и падна на палубата. Един пират с меч в ръка се нахвърли отгоре му, ала той беше по-бърз и скочи на крака, със страховит рев на уста и с по една дълга верига във всяка ръка.

Най-близкият от разбойниците замахна с меча си и го улучи в рамото, но Уолфгар светкавично вдигна ръка, така че острието само го одраска, след което нанесе толкова силен удар в гърдите на нападателя си, че той политна надалеч и се строполи безжизнен по гръб.

Размахал тежките вериги, с името на Темпос на уста, варваринът се развилия, разпръсвайки пиратите около себе си като мухи. Разбойниците никога досега не бяха виждали нещо подобно на освирепелия, двуметров исполин, затова повечето се разбягаха.

Една от веригите изсвистя и омота два крака. Бързо дръпване и пиратът се сгромоляса на палубата. Втората верига улучи друг от разбойниците по рамото, уви се няколко пъти около него и здравата го цапардоса в гърдите. Когато Уолфгар я дръпна към себе си, тя смъкна голямо парче от кожата на нещастника и го накара да се завърти като пумпал, преди да се просне по очи на земята.

— Спасявайте се! — понесоха се ужасени крясъци. — Това е някакъв демон!

Когато веригите се оплетоха, Уолфгар просто ги пусна и извади две къси сопи от пояса си. После се хвърли напред и рязко свърна, притискайки един от пиратите (най-добре въоръжения и очевидно — главатар на малкия отряд) към бордовата ограда.

Разбойникът замахна с тънкия си меч, ала варваринът отскочи назад, за да го избегне, и отново се хвърли в атака с гръмогласен рев на уста.

Пиратът вдигна тежкия си щит, убеден, че няма от какво да се бои. Ала той никога досега не се бе изправял срещу първичната ярост на Уолфгар.

От първия удар на варварина ръката на разбойника се вцепени от рамото до върха на пръстите. Вторият удар се стовари върху горната част на щита и принуди ръката, която го държеше, да се отпусне. След третия удар със защитата на пирата беше свършено, а четвъртият, дошъл толкова бързо, че той дори не можа да вдигне меча си, го блъсна в слепоочието и го запрати настрани.

Варваринът продължи с поредица от мълниеносни крошета, от които доспехите на пирата се нагънаха като безполезна ламарина, а той се сгромоляса на палубата. Ала и това не бе всичко — разбойникът едва-що бе докоснал дъските, когато Уолфгар го сграбчи за глезена и го вдигна във въздуха.

Бързо завъртане, последвано от една-единствена крачка и бандитът увисна надолу с главата през перилата. Уолфгар го задържа така — само с една ръка, а сякаш без никакво усилие — и заплашително изгледа другарите му. Никой не посмя нито да се приближи, нито да вдигне лък срещу него.

Предизвикателство обаче все пак долетя — откъм капитанския мостик. Варваринът се обърна и видя магьосника на каравелата да се взира в него, очевидно по средата на някакво заклинание.

С едно движение на китката Уолфгар запрати втората си сопа към него и магьосникът беше принуден да прекъсне заклинанието и да отскочи встрани.

Само че този ход остави варварина без оръжие и то тъкмо когато пиратите започваха да се съвземат от първоначалната си изненада. Междувременно се бе появил и капитанът им, обещавайки да възнагради пребогато онзи, който се справи с великана. Магьосникът отново поде заклинанието си.

Гнусните разбойници започнаха да се приближават, в очите им гореше смъртоносен плам.

Изведнъж те се заковаха на място като един, някои дори изпуснаха оръжията си, видели „Морски дух“ да се появява зад гърба на варварина. Група стрелци се бяха наредили покрай бордовата ограда, абордажният отряд беше готов.

Робилард използва случая и запрати още една от своите мълнии по каравелата. Тя улучи разсеялия се пиратски магьосник и го запрати зад борда.

Един от пиратите нададе вик за атака, ала бе спрян начаса от две стрели, забили се в гърдите му.

Екипажът на „Морски дух“ беше прекалено подготвен, прекалено дисциплиниран, прекалено опитен. Сражението свърши още преди да е започнало.

— Навярно вече можеш да го пуснеш — обади се Дюдермонт след малко, тъй като Уолфгар продължаваше да стои на мястото си, провесил пирата с доспехите през борда, макар и вече да го държеше не с една, а с две ръце. — На палубата!

— Точно така! — намеси се засраменият разбойник и повдигна забралото на скъпо изработения си шлем. — Аз съм граф Таскадейл от имението Таскадейл и настоявам…

— Ти си пират — прекъсна го Дюдермонт спокойно.

— Просто едно приключение и нищо повече — надменно отвърна мъжът с доспехите. — А сега, ако обичаш, кажи на този дивак да ме пусне!

Преди Дюдермонт да успее да каже каквото и да било, Уолфгар се завъртя и графът полетя във въздуха, блъсна се в гротмачтата с оглушителен трясък и се строполи на палубата.

— Графът на Таскадейл, каквото и да е това — отбеляза Дюдермонт.

— Слабо ме вълнува — отвърна Уолфгар и се обърна към току-що спуснатата между двата кораба греда.

Разлютеният Робилард вече го очакваше от другата страна.

— Кой ти нареди да тръгваш на абордаж? — подхвана го магьосникът. — Можех да ги надвия с едно-единствено заклинание!

— Някой да те е спрял? — изръмжа Уолфгар и го подмина — нямаше време да му обяснява каквото измъчва, особено когато и сам не бе наясно с онова, което ставаше в гърдите му.

— Следващия път ще сторя точно това! — провикна се след него Робилард, но варваринът не му обърна внимание. — Тежко му и горко на Уолфгар, когато пламнали парчета от платната се посипят върху него, подпалят косата и опърлят кожата му! Тежко му и горко на Уолфгар…

— Успокой се — долетя гласът на приближилия се междувременно Дюдермонт. — Пиратският кораб е пленен и никой от нас не пострада.

— Както щеше да стане и без да ни се налага да разчитаме на късмета си — не отстъпваше Робилард. — Магическите им щитове не действаха, платната им бяха незащитени. Трябваше ми само…

— Достатъчно, приятелю — прекъсна го капитанът.

— Уолфгар е пълен глупак! Истински варварин! Дивак до дъното на душата си, а от тактика разбира колкото и един орк!

Дюдермонт, който и преди бе плавал с Уолфгар, пък и знаеше, че го е обучавал не друг, а самият Дризт До’Урден, не беше съгласен, но предпочете да не казва нищо и остави вечно сърдития магьосник да се наругае на воля.

В действителност капитан Дюдермонт бе започнал да се чуди дали не бе сбъркал, приемайки Уолфгар на борда, макар все още да смяташе, че това е най-малкото, което дружбата и уважението към варварина му повеляваха да стори. Това, че Уолфгар бе успял да се изправи и да продължи напред, след като беше паднал толкова ниско, наистина бе впечатлило капитана, който го бе видял в навярно най-позорния момент от живота му — върху Карнавала на затворниците, обвинен в опит за убийство не на кого да е, а на самия Дюдермонт.

Разбира се, капитанът и за миг не бе повярвал на обвиненията (това беше и единствената причина Уолфгар да е още жив), но беше очевидно, че нещо неизказано ужасно бе сполетяло доблестния войн и го бе запратило на дъното. Толкова по-приятна бе изненадата на Дюдермонт, когато в Града на бездънните води варваринът го потърси с молба да се присъедини към екипажа на „Морски дух“ и с негова помощ да си възвърне могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него.

Ала с течение на времето капитанът бе разбрал, че душевните белези на Уолфгар все още не са се заличили напълно. Днешната му постъпка беше отявлено безразсъдна и лесно би могла да изложи на опасност целия екипаж. Капитан Дюдермонт не можеше да допусне това. Налагаше се сериозно да си поговори с Уолфгар.

Нещо повече, реши Дюдермонт — от този момент за „Морски дух“ нямаше да има по-важна задача от това да открие Шийла Крий и да помогне на Уолфгар да си върне Щитозъб, след което щяха да го оставят в Града на бездънните води.

За доброто на всички.

Трета глава Евтини ефекти

Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.

Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.

— Е’Креса дикномин туе? — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.

— Е’Креса дикномин туе? — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.

Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.

— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?

Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.

— Може ли… — започна той.

— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.

Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.

Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.

Той обаче не им обърна особено внимание, тъй като гледаше Е’Креса. Облечен в тъмносини одежди, изпъстрени със сложни червени орнаменти, и с гигантска конусовидна шапка на главата, гномът изглеждаше почти като карикатура на типичния образ на магьосник, като се изключеше, разбира се, фактът, че надали бе висок повече от метър. Гномът наклони глава назад, така че гъстата му сива брада и рошавите вежди, които се подаваха изпод ръба на шапката, щръкнаха нагоре. Макар и обърнат към Ле’лоринел, той не го виждаше.

Рошавите вежди засенчваха две млечнобели, незрящи очи.

Ле’лоринел се разсмя:

— Сляп гадател? Колко предсказуемо!

— Нима се съмняваш в силата на магическото ми зрение? — отвърна Е’Креса и вдигна заплашително ръце, така че те заприличаха на разперени орлови криле.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна нехайно елфът.

Е’Креса постоя така още миг-два, но когато Ле’лоринел продължи да го гледа, насмешливо усмихнат, той сви рамене и с едно движение извади белите лещи от искрящите си сиви очи.

— При селяните действа отлично — обясни той. — Направо ги изумява. Пък и те винаги са по-склонни да платят някой и друг грош повече на слепия гадател.

— Селяните се впечатляват лесно — отбеляза Ле’лоринел. — За разлика от мен.

— И все пак, аз знаех за теб и твоята цел — не пропусна да му напомни гномът.

— Както и за Маскевич — сухо отвърна елфът.

Е’Креса тропна с крак по пода и си придаде възмутен вид.

— Носиш ли парите? — сърдито попита той след малко.

Ле’лоринел хвърли кесия със сребро в жадно протегнатите му ръце.

— Защо не използваш гадателските си умения, за да разбереш колко са? — попита той, когато гномът започна да брои парите.

Очите на Е’Креса се присвиха толкова, че почти се изгубиха под рошавите вежди. Гномът размаха едната си ръка над кесията, промърмори някакво заклинание и кимна, оставяйки кесията настрани.

— Заради това ще ти вземе повече — заяви той.

— Задето преброи среброто?

— Заради тази допълнителна проява на забележителните ми магьоснически умения — уточни гномът. — И задето не ти се наложи да ме чакаш да ги изброя по обикновения начин.

— Не е необходима кой знае каква магия, за да разбереш, че цялото сребро е там — отвърна елфът. — Щях ли да дойда, ако не бях съгласен с цената ти?

— Поредната проверка, може би? — предположи Е’Креса.

Ле’лоринел простена.

— Нетърпеливостта е недостатък на хората, не на елфите — напомни му гномът. — Отсега виждам, че продължиш ли да преследваш целта си по този начин, те очаква гибел.

— Прекрасно! — саркастично отговори Ле’лоринел.

— Изобщо не си помагаш — невъзмутимо рече Е’Креса.

— Уверявам те, че макар да притежавам цялото търпение, което ми е нужно, за да се разправя с Дризт До’Урден, нямам никакво желание да губя излишно време, като се разтакавам тук — рече елфът. — Чака ме твърде много работа, Е’Креса.

Гадателят се замисли над думите му и сви рамене.

— Добре тогава. Да видим какво ще ни покаже кристалното кълбо. Пътят към целта ти, надявам се, а може би дори изхода от цялото ти начинание, бил той победа или поражение.

Клатушкайки се като патица, гномът се насочи към кристалното кълбо.

— Само пътя и нищо друго — отсече Ле’лоринел.

Е’Креса се закова на място и бавно се обърна, искрено заинтригуван.

— Мнозина на твое място биха поискали да им покажа и изхода — рече той.

— И ти, и аз отлично знаем, че той не е предопределен.

— Но изгледите…

— … са си просто изгледи и нищо повече — прекъсна го елфът. — И какво да сторя, о, велики гадателю, ако разбера, че ще изляза победител от двубоя с Дризт До’Урден, ако ми кажеш, че той ще си получи заслуженото и ще рухне мъртъв от моята ръка, а аз ще изтрия окървавеното си оръжие в бялата му коса?

— Да възликуваш, може би — насмешливо подхвърли Е’Креса.

— Какво да сторя, о, велики гадателю, ако ми кажеш, че ще загубя? — продължи Ле’лоринел. — Да се откажа от онова, от което не мога да се откажа? Да предам своя народ и да оставя елфа на мрака да живее?

— Той си е спечелил уважението на мнозина.

— Мнозина се оставят да бъдат заблудени твърде лесно — отвърна Ле’лоринел.

Е’Креса понечи да добави нещо, но после въздъхна, сви рамене и отиде да вземе кристалното кълбо.

— Кажи ми какво мислиш за пътя, който ти предстои — рече той.

— Допълнителното заплащане ми гарантира поверителност, нали? — попита Ле’лоринел.

Изражението на Е’Креса красноречиво говореше колко глупав е според него подобен въпрос.

— Защо ми е да съобщавам каквото и да било на този Дризт, дори ако някога го срещна? И как изобщо ще го срещна, когато той е на другия край на света?

— Значи вече си го издирил?

Нетърпението в гласа на елфа не убягна от вниманието на гадателя и той се изпъчи самодоволно:

— Може и да съм. Може и да съм.

В отговор, Ле’лоринел решително прекоси стаята и застана от другата страна на кристалното кълбо.

— Открий го.

Е’Креса подхвана магията си. Късите му ръце започнаха да описват кръгове над главата му, докато с глас, който изобщо не приличаше на неговия, той редеше думи на напълно непознат за Ле’лоринел език.

Изведнъж гномът отвори очи и се надвеси над кристалното кълбо.

— Дризт До’Урден — тихо, но настойчиво прошепна той. — Обреченият мрачен елф, за когото не може да има друг изход след толкова продължителна и грижлива подготовка.

След миг мълчание, той продължи, а името се търкулна от устните му със същата омагьосваща звучност, с която се лееха непознатите думи преди малко. — Виждам… виждам… виждам…

Той отново замълча и след като проточи едно дълго и многозначително „Хммм“, се изправи.

— Виждам изкривеното лице на един прекомерно нетърпелив, гологлав, нелепо маскиран елф — обясни гномът и като се наведе, погледна покрай кристалното кълбо, право в широко отворените очи на Ле’лоринел. — Какво ще кажеш да се поотдръпнеш малко, а?

Раменете на Ле’лоринел увиснаха, от устните му се откъсна дълбока въздишка, ала той все пак отстъпи назад.

Е’Креса потри пухкавите си ръце и като продължи започнатото заклинание, отново се наведе над кълбото.

— Виждам… — подхвана той. — Мразовити вихри вият, а земята снежни преспи крият. Чувам на вятъра скръбния ропот и на стадата елени неспирния тропот…

— Ропот? — прекъсна го Ле’лоринел.

Е’Креса вдигна глава и го изгледа ядовито.

— Ропот? — повтори елфът. — Римува се с тропот, нали?

— Ама че нахалство!

— Ама че досада! — не му остана длъжен Ле’лоринел. — Защо трябва да говориш в рими, щом започнеш гаданието си? Това някакво правило ли е?

— Обикновено предпочитание! — сопна се гномът и тропна с крак.

— Е, аз не съм селянин, когото можеш да впечатлиш по този начин. Спести си усилието и глупавите думи — няма да получиш повече за „атмосфера“, била тя зрителна или слухова.

Е’Креса промърмори няколко проклятия изпод носа си и отново се приведе над кълбото.

— Ропот! — потрети Ле’лоринел и изсумтя презрително.

— Още една подигравка и ще те изпратя да търсиш Дризт в Бездната! — предупреди го гномът.

— Откъдето ще се върна, за да ти се отплатя за услугата — преспокойно отвърна Ле’лоринел. — Уверявам те, че мога да различа илюзия от реална заплаха и игра на светлината от истинска защита, а потайността, която ме обгражда, е непреодолима за твоите очи.

— Ха! Та аз виждам всичко, безумни сине на безумец!

В отговор, Ле’лоринел само се изсмя — надали можеше да бъде по-красноречив, макар че Е’Креса и представа си нямаше каква ирония се крие в самонадеяните му думи.

После и двамата въздъхнаха, еднакво уморени от безсмислените препирни. Гномът сви рамене и отново се наведе над кристалното кълбо.

— Говори се, че Гандалуг Бойния чук не е добре — подхвърли Ле’лоринел.

Е’Креса промърмори някакво заклинание и размаха къси ръце над кълбото.

— Над Митрал Хол магия хвърля своя зрак, над трон и ложе, в плен на сетен мрак — поде той, но когато чу нетърпеливото покашляне на елфа зад гърба си, спря и се изправи. — Гандалуг е на легло — потвърди той, вече с обикновения си глас и без досадните рими. — На смъртно легло.

— Има ли жреци край него?

— Жреци джуджета, да. Което ще рече почти никакви лечителски умения. Не, няма грижовни ръце край него. Не че това има някакво значение — додаде гномът и отново се наведе над кълбото, за да попие както сцената в дълбините му, така и нейната „атмосфера“. — Не от ръката на подъл враг е паднал кралят, а от ноктите на хищното време; не го измъчва друга болест, освен онази, която прибира всички ни, ако нещо не ни погуби преждевременно.

Е’Креса се изправи и отметна надвисналата над едното му око рошава вежда.

— Старост — обясни той. — Деветият крал на Митрал Хол издъхва от старост.

Ле’лоринел, комуто това вече беше известно, кимна.

— Ами Бруенор Бойния чук?

— Деветият крал гасне сред всеобща печал — драматично изрецитира гномът. — Изгрява звездата на десетия крал.

Ле’лоринел скръсти ръце на гърдите си и си придаде раздразнен вид.

— Трябваше да бъде казано! — настоя гадателят.

— Е, тогава по-добре, че бе казано от теб — отвърна елфът. — Щом е трябвало.

— Трябваше! — Е’Креса държеше последната дума да е негова.

— Бруенор Бойния чук? — повтори Ле’лоринел.

Мърморейки си нещо под носа, Е’Креса се взря в кристалното кълбо и дори долепи ухо до гладката повърхност, за да чуе по-добре случващото се в далечното кралство на джуджетата.

— Бруенор не е там — уверено заяви той най-сетне. — И толкова по-добре за теб, защото ако Бруенор се беше завърнал заедно с мрачния елф, какво щеше да правиш ти тогава?

— Онова, което трябва — тихо, но решително отвърна Ле’лоринел.

Е’Креса отвори уста, за да се изсмее, ала смехът замря на устните му при вида на непоколебимото изражение, изписано по лицето на елфа.

— Толкова по-добре за теб — повтори гномът и с едно махване на ръка прогони образа на Митрал Хол от сърцевината на кристалното кълбо.

После затвори очи и с помощта на ново заклинание потърси съдействие от един обитател на друга равнина.

Причудлив образ нахлу в мислите му, парещ като нажежено желязо. Съвсем ясно видя два символа, които познаваше добре, макар никога, преди да не ги бе виждал вплетени по този начин.

— Думатоин и Клангедон — промърмори той. — Думатоин и Морадин.

— Джуджешките богове? — попита Ле’лоринел, ала Е’Креса дори не го чу, застанал напълно неподвижен, с едва потрепващи клепачи.

— Но как? — тихичко прошепна той.

Преди Ле’лоринел да успее да попита за какво става дума, сивите очи на гадателя се отвориха.

— За да откриеш Дризт, трябва да намериш Бруенор — заяви той.

— Значи — към Митрал Хол.

— Не! — изкряска Е’Креса. — Според джуджето мястото му е другаде, място на баща, а не на крал.

— Гатанки? — повдигна вежди елфът, ала Е’Креса разпалено поклати глава.

— Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето — обясни той, — за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв. Е, едно от двете, но така звучи по-добре — призна гномът.

Лицето на Ле’лоринел надали можеше да придобие по-озадачено изражение.

— Преди време Бруенор Бойния чук създаде нещо магическо и могъщо, което надминаваше дори неговите забележителни умения — обясни Е’Креса. — Създаде го за едного, когото обичаше с цялото си сърце. Това творение от митрал ще го привлече по-сигурно, отколкото опразненият трон на Митрал Хол. Нещо повече, то ще накара и мрачния елф да се втурне след него.

— Но какво е то? — Ле’лоринел вече не можеше да скрие изгарящото го нетърпение. — Къде е?

Е’Креса изприпка до едно малко писалище и извади парче пергамент. Докато елфът прекосяваше стаята, за да се присъедини към него, гномът използва друга магия, за да претвори върху пергамента образа, който се бе появил в мислите му преди малко.

— Откриеш ли този знак, Ле’лоринел, ще откриеш и края на дългия си път.

Още една магия и върху обратната страна на пергамента се появи почти същият образ.

— Или пък този.

Елфът внимателно пое пергамента от ръцете му, без да може да откъсне поглед от символите върху него.

— Единият е знакът на Клангедон, покрит от знака на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Другият принадлежи на Морадин и е замаскиран по същия начин — обясни Е’Креса.

Ле’лоринел кимна и предпазливо, почти благоговейно, обърна късания пергамент, досущ като мъдрец, изучаващ древните писания на отдавна изчезнала цивилизация.

— Далеч на запад, доколкото знам — рече гадателят, още преди елфът да е задал въпроса си. — Градът на бездънните води? Лускан? Някое поселище между тях, може би. Не съм напълно сигурен.

— Но си сигурен, че е в тази част на света, нали? Видя го в кълбото или предполагаш така, защото Долината на мразовития вятър също се намира там?

Е’Креса помисли малко, после сви рамене:

— Има ли значение?

Ле’лоринел го изгледа изпитателно.

— Нима знаеш по-кратък път? — попита гномът.

— Платих ти добре — напомни му елфът.

— И в ръцете си държиш нещо, което струва десетократно повече — увери го Е’Креса, очевидно доволен от представянето си.

Ле’лоринел сведе поглед към пергамента, върху който се преплитаха символите на трите джуджешки бога, завинаги запечатани върху кафявата хартия.

— Не знам каква точно е връзката — призна гадателят. — Не знам как този знак или предметът, върху който е изобразен, ще те отведат до целта, която те е обсебила. Но магията беше категорична — именно там ще откриеш края на дългия си път. Повече от това не мога да ти кажа.

— Ще бъде ли успешен този край за Ле’лоринел? — попита елфът, въпреки че по-рано бе отказал подобно предсказание.

— Това кълбото не ми показа — самодоволно отвърна Е’Креса. — Но мога да направя предположение.

Ле’лоринел, който едва сега усети, че с този въпрос неволно бе издал огромното си нетърпение, бързо зае отбранителна позиция:

— Спести ми го, ако обичаш.

— Мога да го направя в рими — подкачи го гномът с усмивка на превъзходство.

Ле’лоринел се почуди дали да не му намекне, че и той може да му отвърне със същото, дори с цяла песен и то под съпровода на тънката си кама, докато отрязва езика му.

Въпреки това не каза нищо, а образите върху пергамента бързо прогониха всяка друга мисъл от съзнанието му.

Ето че най-сетне държеше в ръце онова, което щеше да го отведе до целта му.

При това положение, Ле’лоринел нямаше време да се гневи напразно.

При това положение пред Ле’лоринел се изправяха твърде много въпроси, очакваха го твърде много приготовления, твърде много страхове, които да преодолее и твърде много сладки мечти, в които виждаше как Дризт До’Урден, този измислен герой, бива разобличен пред света.

Удобно изтегната върху огромните възглавници, Чогуруга тъпчеше шепи овнешко месо в зиналата си паст, пълна с остри, хищни зъби. Със своите два и половина метра тя не беше особено висока за людоедка, но краката й бяха по-дебели от дънерите на вековни дъбове, а теглото й далеч надхвърляше триста килограма.

Голям брой прислужници — всичките мъже — се щураха напред-назад из най-просторната пещера в Златния залив и се грижеха тя да е сита и доволна. Така беше винаги — всички й угаждаха заради екзотичния й външен вид. Кожата й имаше светловиолетов цвят (за разлика от обичайното за клана й жълто), който прекрасно се връзваше с мазната й, синьо-черна коса. Очите й бяха нещо средно между тези два цвята — наситено пурпурни, а понякога, в зависимост от светлината — почти сини.

Чогуруга открай време беше свикнала с умилкването на двадесетината мъже от клан Туп, но откакто се беше съюзила с банда пирати и по този начин допълнително беше издигнала жените от клана, мъжете буквално се избиваха за възможността да й поднесат някое особено рядко лакомство или скъпо труфило.

С изключение, разбира се, на Блуг, стръвния надзирател на Златния залив — най-едрия, най-жестокия и най-грозния човекоядец, бродил някога по тези части на Гръбнака на света. Мълвеше се, че във вените на Блуг имало и великанска кръв, което бе очевидно — Блуг беше по-близо до петте, отколкото до четирите метра, а ръцете му бяха дебели колкото краката на Чогуруга.

Докато Чогуруга, благодарение и на помощта на Шийла Крий, беше мозъкът на людоедите в Златния залив, Блуг беше грубата физическа сила, а когато поискаше — истинският господар. А от известно време Блуг бе дори още по-свиреп, всъщност, откакто Шийла Крий се бе появила в живота им и му беше подарила неимоверно могъщо оръжие — боен чук, с чиято помощ Блуг можеше да отваря нови пещери с един-единствен удар.

— Върнахте се? — рече човекоядката, когато Шийла и Белани се появиха на прага. — Какво донесли на Чогуруга тоз’ път?

— Повреден кораб — саркастично отвърна Шийла. — Мислиш ли, че ще ти се услади?

Смехът на Блуг, разнесъл се в другия край на пещерата, отекна като далечен гръм.

Чогуруга му хвърли раздразнен поглед:

— Аз има Батунк сега — напомни му тя. — Аз няма нужда от Блуг.

Людоедът сбърчи чело, при което веждите му щръкнаха над хлътналите му очи, гримаса, иначе смешна, ако не беше изписана по лицето на някой с неговите страховити размери. Батунк, свирепият син на Чогуруга и Блуг, напоследък често ставаше повод за спорове между двамата. В обществото на човекоядците, случеше ли се синът на вожда да започне да настига баща си по сила и жестокост, докато баща му е все още достатъчно млад, по-старото чудовище обикновено налагаше по-младото — често и безпощадно, — за да запази мястото си на върха. Ако това не помогнеше, синът биваше убит или, в най-добрия случай — прогонен от племето. Ала клан Хуп не беше обикновено племе. За разлика от повечето племена, клан Туп беше матриархат и Чогуруга за нищо на света нямаше да допусне нещо подобно от страна на Блуг, не и когато ставаше въпрос за скъпия й Батунк.

— Едва-що бяхме излезли в открито море, когато на хоризонта се появи позната гледка — отвратено обясни Белани, която нямаше никакво желание да става свидетел на поредната разправия за Батунк между двамата му родители.

— Чогуруга предполага три платна? — людоедката налапа уловката и смени темата, вдигайки четири пръста.

Шийла Крий хвърли неодобрителен поглед на своята магьосница (никой нямаше право да подронва авторитета й пред човекоядците!), след това изгледа и Чогуруга по същия начин.

— Упорит е — призна пиратската главатарка. — Някой ден ще ни последва чак дотук.

Блуг отново се изсмя и този път Чогуруга се присъедини към него — мисълта за прясно човешко месце им доставяше видимо удоволствие.

Въпреки че изобщо не й беше до смях, Шийла също се усмихна, но само след миг даде знак на Белани да я последва и се отправи към тунелите, които отвеждаха към техните покои, разположени по-високо в планината.

Стаята на Шийла далеч не бе толкова просторна, колкото пещерата на двамата людоеди, но за сметка на това бе обзаведена почти разточително — навсякъде имаше богато украсени светилници, чиито лъчи проникваха и в най-дребните пукнатини по неравните стени, а килимите по пода бяха толкова дебели, че двете жени буквално отскачаха от тях, докато вървяха.

— Дюдермонт започва здравата да ми дотяга — заяви Шийла.

— Той вероятно се надява точно на това — отвърна магьосницата. — Надява се да ни дотегне дотам, че да ни омръзне да бягаме и да решим да се изправим срещу кораба му в открито море.

Шийла спря поглед върху своята най-доверена спътница и кимна. В много отношения Белани беше по-добрата й половинка. Тя винаги обмисляше всичко и внимателно претегляше възможните последици от всяко тяхно действие. Спокойно можеше да се каже, че екипажът на „Кървавия кил“ рядко бе получавал по-добро попълнение от мъдрата и талантлива магьосница. Шийла й вярваше безрезервно — Белани бе първата, удостоена с новия знак, след като главатарката реши да използва митралната глава на Щитозъб за тази цел. Шийла я обичаше като родна сестра и въпреки прекомерната гордост на магьосницата и нерядко проявяваното състрадание към пленниците им (нещо, което съвсем не беше по вкуса на жестоката главатарка), Шийла бе достатъчно разумна, за да не отхвърля с лека ръка нищо, казано от Белани.

През последните два месеца „Морски дух“ на три пъти ги бе принудил да се върнат в скривалището си. Шийла не бе сигурна, че „Морски дух“ ги беше видял първия път и силно се съмняваше, че следващите два пъти преследвачите им бяха успели да ги различат с абсолютна сигурност, но въпреки това Белани най-вероятно беше права. Навярно именно така Дюдермонт пленяваше неуловимите кораби — преследваше ги, докато на тях им омръзнеше и когато те най-сетне решаваха да спрат да бягат и да се бият…

Шийла Крий усети, че я побиват тръпки само при мисълта да се изправи срещу „Морски дух“ в открито море.

— Е, скоро няма да налапаме примамката им — заяви тя и ясно видя облекчението, изписало се по лицето на Белани, която нямаше никакво желание да мери сили с легендарния Робилард. — Не и там — добави Шийла и отиде до един от естествените отвори на стената, своеобразен прозорец, който гледаше към малкото заливче и подводните скали, които го обграждаха. — Но заради него не можем да грабим спокойно — за това той ще трябва да ни плати.

— Кой знае, може би някой ден Дюдермонт ще прояви глупостта да ни последва до Златния залив и тогава кланът на Чогуруга ще обсипе кораба му с дъжд от тежки камъни — отвърна Белани.

Вперила поглед в морето, където сега трябваше да бъде „Кървавия кил“ и да преследва нови богатства и още по-голяма слава, Шийла Крий не беше сигурна, че разполага с достатъчно търпение.

Имаше и други начини да спечели подобна война.

Четвърта глава Знакът

Ето това вече беше събрание тъкмо по вкуса на Риджис. Полуръстът се беше разположил в мекия стол, с ръце зад главата, а по пухкавото му лице се беше изписало крайно задоволство, докато гледаше как довеждат пленниците. Двамина липсваха — единият все още се възстановяваше (и то ако имаше късмет) от наскоро получената рана в гърдите, а другият (жената, за която Дризт и останалите вярваха, че е предводителка на шайката) беше в съседната стая и щеше да бъде доведена отделно.

— Сигурно е прекрасно да имаш толкова могъщи приятели — подигравателно изсъска Тамарут, представителят на Източен пристан, комуто Риджис никога не се бе нравил особено.

— Онези двамата — отвърна полуръстът на висок глас, така че останалите трима представители в неговата част на стаята да го чуят. След като замълча за няколко секунди, за да привлече вниманието на двама от другите петима съветници, както и на Касиус, посочи разбойниците, с които се беше бил, или по-скоро — онези, които бе насъскал един срещу друг. — Аз ги залових. Без чужда помощ.

Тамарут настръхна, но не каза нищо и се облегна в стола си.

Риджис приглади къдравата си, кестенява коса и отново подпря глава на ръцете си, без да може да сдържи усмивката си.

След необходимите въведения и без възражения от страна на останалите съветници, Касиус произнесе очакваната присъда:

— Тъй като не сте убили никого (поне доколкото ни е известно), няма да плащате с живота си.

— Освен ако раната от брадвата на Бруенор не довърши другаря им — подхвърли представителят на Каер Кьониг, най-младият и често пъти най-грубият от съветниците, и въпреки донякъде безвкусната шега, в стаята се разнесе приглушен смях.

Касиус се покашля, за да възстанови официалния тон, и продължи:

— Това обаче не ви оневинява. Ето защо, в продължение на десет години ще ловите риба в Маер Дуалдон, с лодка, избрана от Кемп Таргоски. Всичко, което уловите, ще отива в общата хазна на Десетте града, с изключение на разходите, които Кемп ще направи за лодката и за вашата охрана. Разбира се, малка част от онова, което печелите, ще остава за вас, за да има с какво да се изхранвате, но нищо повече. Това е присъдата на Съвета. Приемате ли я?

— Че имаме ли избор? — изсумтя един от разбойниците, здравенякът, когото Кати-Бри беше надвила.

— Повече, отколкото заслужавате — намеси се Кемп, преди Касиус да успее да отговори. — Ако бяхте заловени от лусканските власти, щяхте да свършите върху Карнавала на затворниците — измъчвани до смърт под възторжените викове на свирепата тълпа. Още не е късно да уредим нещо по въпроса, ако подобна възможност ви се струва по-привлекателна.

Кемп погледна към Касиус, който кимна мрачно, но одобрително.

— Е, какво решавате? — попита Касиус.

Отговорът на бандитите не беше изненада за никого и те бяха отведени от града — отиваха в Таргос, където затворническата им лодка вече ги очакваше.

Когато разбойниците излязоха, по знак на Касиус стаята беше огласена от одобрителните възгласи на съветниците — израз на благодарността им към Риджис и неговите приятели.

Любимият момент на полуръста.

— Боя се, че много скоро пак ще имаме нужда от теб и приятелите ти — обади се Касиус след малко и даде знак на стражите, които стояха край вратата.

Един от тях излезе и почти веднага се върна с Джул Пепър, която въпреки пленничеството си имаше наистина царствен вид.

Дори в погледа на Риджис се появи искрено уважение. По раменете на високата жена се спускаше лъскава черна коса, интелигентните й очи искряха. Тя стоеше гордо изправена, сякаш всичко това бе просто неприятна дреболия, сякаш тези жалки създания, които я бяха заловили, не можеха да й сторят нищо наистина лошо.

Практичната туника и гамаши, които носеше преди, сега бяха заменени от простичка сива рокля без ръкави, която беше прекалено къса за жена с нейния ръст и затова падаше ниско над раменете й. Дрехата беше съвсем обикновена, почти безформена, ала незнайно как върху Джул тя изглеждаше някак изкусително с начина, по който загатваше, сякаш случайно, мекия овал на гърдите й. На едно място дори бе скъсана (Риджис подозираше, че Джул го е сторила нарочно), разкривайки част от гладкия й, добре оформен крак.

— Джул Пепър1 — заинтригувано рече Касиус, а в гласа му се прокраднаха насмешливи нотки. — От рода Пепър от…

— Нима трябва да бъда хвърлена в затвора с името, което родителите са ми дали? — отвърна Джул; гласът й беше дълбок и плътен, а твърдият й източен акцент караше всяка сричка да звучи по-кратка и някак отсечена. — Нямам ли правото сама да избера какво име да нося?

— Такъв е обичаят — сухо рече Касиус.

— Обичаят на незабележимите хорица — самоуверено отвърна Джул. — Скъпоценните камъни искрят, пиперът разпалва апетита.

Съкрушителната усмивка, която озари лицето на Дясул след тези думи, накара мнозина от съветниците (десетима мъже и само една жена) да се размърдат неспокойно.

Макар да бе смутен като останалите, Риджис се опята да не обръща внимание на несъмнената привлекателност на Джул — по-силно го бе заинтригувал умелият начин, по който тя ги манипулираше. О, да, с нея трябваше да се внимава, но той изгаряше от нетърпение да научи повече за това интересно създание.

— Мога ли да попитам защо ме държите тук против волята ми? — попита Джул след малко, когато всички се поуспокоиха, макар че един от съветниците още подръпваше яката си, сякаш се опитваше да охлади внезапно пламналото си тяло.

Касиус изсумтя и махна пренебрежително с ръка:

— Заради престъпления срещу жителите на Десетте града, очевидно.

— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.

— Твоята шайка… — започна Касиус.

— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.

— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.

— Точно така! — съгласи се друг.

— И какво, моля ви се, съм казала? — широката усмивка на Джул красноречиво говореше, че с нищо не могат да я уплашат. — Говорих с глупците за Дризт и Кати-Бри. Да, знаех за тях, както и всеки разумен човек, решил да се отправи към Долината на мразовития вятър. Казах им, че са действали, без да мислят, и са паднали в капана на елфа и приятелите му. Нещо, което всеки с поне малко ум веднага би разбрал.

Между съветниците се разнесе приглушено мърморене. Риджис спря изпитателен поглед върху Джул и се усмихна одобрително — не можеше да й отрече, че е находчива. Вече усещаше накъде отиват нещата. Когато към царствения й и същевременно съблазнителен вид се прибавеха несъмнената й находчивост, както и проявената на пътя съобразителност, изходът изглеждаше ясен — Джул Пепър най-вероятно щеше да се отърве напълно невредима.

А Риджис беше съвсем сигурен, че именно тя бе оглавявала разбойническата шайка.

Джул се усмихна многозначително на Касиус:

— Е, мога ли да си вървя?

— Можеш да се върнеш в стаята, която сме ти приготвили — отвърна по-възрастният и опитен старейшина и даде знак на стражите да я отведат.

Двама войници начаса се приближиха и с един последен високомерен поглед към Касиус Джул се обърна към вратата, поклащайки изкусително рамене, така че мнозина от мъжете отново усетиха как ги облива гореща пот.

Риджис се ухили широко, искрено впечатлен от представлението, ала миг по-късно усмивката му се стопи и той зяпна от изумление при вида на необикновения знак върху дясното й рамо, знак, който му бе добре познат.

— Спрете! — викна полуръстът и като скочи от стола си, се провря под масата, за да не губи време да я заобикаля.

Стражите и Джул се заковаха на място и се обърнаха да видят каква е тази шумотевица.

— Завърти се! — нареди Риджис и махна с ръка. — Завърти се!

Недоумението по лицето на Джул бързо отстъпи място на крайното презрение.

— Касиус, накарай я да се завърти! — примоли се полуръстът.

Недоумението на Касиус беше не по-малко от това на Джул.

Ала Риджис нямаше време да ги чака и като изтича до жената, я сграбчи за ръката и я задърпа. Джул опита да се съпротивлява, ала полуръстът, който беше по-силен, отколкото изглеждаше, най-сетне успя да я завърти за малко, достатъчно, за да могат и останалите да видят знака.

— Ето! — забоде пръст в рамото й Риджис.

Джул се отскубна от него, ала вече беше късно — всички се бяха привели напред, а Касиус се приближи и й даде знак да се обърне, ако не иска да го сторят войниците.

Поклащайки отвратено глава, Джул най-сетне се завъртя.

Риджис се покачи на един стол, за да вижда по-добре, макар вече да бе сигурен — острият му поглед не го беше излъгал. Знакът върху гърба й беше измислен от Бруенор Бойния чук. Нещо повече, джуджето го беше използвало един-единствен път — върху главата на Щитозъб. На всичко отгоре, дамгата върху рамото на Джул бе точно толкова голяма, колкото би била, ако бе поставена от нагорещения до червено боен чук.

Риджис замалко не припадна.

— Откъде го имаш? — попита той.

— Разбойнически знак — отбеляза Касиус. — Често се среща сред различните гилдии, бих казал.

— Не, не се среща често — поклати глава Риджис. — Не и този символ.

— Познаваш ли го? — попита старейшината.

— Приятелите ми ще говорят с нея. Още сега.

— Чак когато ние свършим с нея — намеси се Тамарут.

— Още сега — настоя Риджис и се обърна към него. — Освен ако ти, драги ми Тамарут, не искаш лично да обясниш на крал Бруенор защо сме допуснали подобно забавяне, когато животът на осиновения му син най-вероятно виси на косъм.

При тези думи в стаята се разнесе оживен шепот.

Джул Пепър хвърли смразяващ поглед на полуръста и той почувства, че тя няма никаква идея за какво става дума, нито пък какво означава знакът на рамото й.

Заради нея самата Риджис се надяваше това да е така.

Няколко нощи по-късно Дризт откри Бруенор на върха на едно тихо и тъмно място, наричано Възвишението на Бруенор, в малката скалиста долчинка на север от Брин Шандер, където джуджетата копаеха своите мини. Където и да отидеше, Бруенор винаги си намираше подобни уединени местенца и винаги ги наричаше Възвишението на Бруенор, колкото от гордост, толкова и за да държи настрани неканени гости.

Той идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие, когато го занимаваха по-сериозни неща от ежедневните задължения и неприятности. Това бе единственото място, където в прегръдката на мрака иначе практичният, здраво стъпил на земята Бруенор, си позволяваше да се отпусне и да остави духа си да достигне висоти, нетипични за въображението на едно джудже. Бруенор идваше тук, за да размишлява за смисъла на живота.

Именно на личния му хълм (и с почти същото изражение като сега) го беше открил Дризт и в Митрал Хол, след онази битка, в която йоклолата отвлече Уолфгар и те всички повярваха, че са го изгубили завинаги.

Безшумен като облаците, които забулваха звездите, елфът се приближи зад джуджето и търпеливо зачака.

— Човек би рекъл, че ще ми е по-лесно да го изгубя за втори път — проговори най-сетне джуджето. — Особено след като, преди да ни напусне се държеше като същински орк!

— Не сме сигурни, че наистина сме го изгубили — напомни му Дризт.

— Никъде няма друг знак кат’ този — възрази Бруенор. — Пък и жената потвърди, че е оставен от главата на боен чук.

И наистина, веднага след събранието на Съвета, Джул на драго сърце беше разказала на опасния мрачен елф и приятелите му всичко, което знаеше. Не беше скрила, че е получила дамгата си доброволно от ръката на една жена, капитан на кораб. Когато я попритиснаха още малко, Джул призна, че става въпрос за Шийла Крий, капитан на пиратски кораб, а знакът бил запазен само за най-приближените й помощнички.

Дризт съчувстваше на своя приятел от цялата си душа. Понечи да му напомни думите на Джул, че единствените достатъчно едри съюзници на пиратската шайка били клан човекоядци, които Шийла използвала, за да обръща и направлява кораба си по-лесно — поне можеха да са спокойни, че Уолфгар не се е хванал с банда пирати. Премълча обаче, тъй като това като че ли оставяше само една възможност и тя бе далеч по-ужасна.

— Подозираш, че туй нищожество, Крий, е убила момчето ми, нали? — попита Бруенор, който очевидно си мислеше съвсем същото. — Или пък някой друг го е убил и после е продал чука?

— Изобщо не вярвам, че Уолфгар е мъртъв — уверено заяви Дризт.

Бруенор го изгледа недоверчиво.

— Може сам да го е продал.

Погледът на джуджето стана още по-скептичен, но елфът не отстъпваше:

— Той се отказа от миналото си, когато избяга от нас. Може би това да се отърве от чука му се е сторило просто още една стъпка по пътя, който си е избрал.

— Ами да. Или пък просто са му трябвали пари — думите на джуджето бяха така напоени със сарказъм, че Дризт най-сетне се отказа.

Всъщност, той сам не си вярваше. Добре знаеше колко дълбока бе връзката между Уолфгар и Щитозъб и бе сигурен, че да се раздели доброволно с чука си за варварина би било равносилно на това да се раздели с някоя от ръцете си.

— Може да са му го откраднали — рече елфът след малко. — Ако е отишъл в Лускан или в Града на бездънните води, както предполагаме, най-вероятно се е озовал в компанията на крадци.

— Или убийци — поправи го Бруенор и вдигна поглед към звездното небе.

— Не можем да бъдем сигурни — тихо рече Дризт.

В отговор джуджето само сви рамене, а когато ги отпусна, на Дризт му се стори, че никога не ги бе виждал сведени по-ниско, сякаш цялата скръб на света тежеше отгоре им.

На следващата сутрин вятърът донесе черни облаци откъм Гръбнака на света, заплашващи с порой, който щеше да превърне омекналата земя в същинско мочурище. Ала това не можеше да спре Дризт и Кати-Бри, които бързаха към Лускан в търсене на отговори.

Отговори, от които и четиримата приятели отчаяно се нуждаеха.

Пета глава Откровеността на любовта

Когато „Морски дух“ се завърна в Града на бездънните води, Уолфгар беше първият, който слезе от борда. Варваринът скочи на кея още преди корабът да бе закотвен както трябва и се отправи към вътрешността на града с широка, решителна крачка.

— Ще го приемеш ли обратно? — попита Робилард.

Двамата с Дюдермонт стояха на палубата и гледаха как Уолфгар се отдалечава.

— От тона ти разбирам, че би искал да не го правя — отвърна капитанът и се обърна да погледне своя магьосник и верен приятел.

Робилард сви рамене.

— Защото осуети плана ти за нападението? — попита Дюдермонт.

— Защото изложи на опасност целия екипаж със своите глупости — отсече Робилард, ала в гласа му нямаше жлъч — той просто казваше очевидното — Знам, че се чувстваш сякаш си му задължен, капитане (изобщо не мога да проумея защо!), но Уолфгар не е Дризт, нито Кати-Бри. Те бяха дисциплинирани и прекрасно съзнаваха, че са част от едно цяло. Уолфгар е като… като Харкъл Харпъл! Точно така! Набелязва си някакъв път и хуква по него, без изобщо да се замисли какви последствия ще има това за хората, които оставя зад себе си. Да, при това излизане имахме две успешни схватки — потопихме един кораб и един доведохме…

— И заловихме екипажите им почти невредими — добави Дюдермонт.

— Въпреки това! — настоя Робилард. — И в двете битки бяхме на крачка от катастрофата.

Всъщност нямаше нужда да убеждава Дюдермонт, тъй като капитанът и сам разбираше, че действията на Уолфгар съвсем не бяха безукорни.

— Ние винаги сме на крачка от катастрофата — отбеляза Дюдермонт.

— Никога не сме били толкова близо — настоя магьосникът.

— Не го искаш на борда повече, нали?

Робилард отново сви рамене.

— Искам да видя на борда онзи Уолфгар, който ни спаси край Корсарските острови преди години — обясни той. — Искам да се бия рамо до рамо с онзи Уолфгар, който е бил сред малцината най-близки приятели на Дризт До’Урден. Онзи Уолфгар, който се е борил за възвръщането на Митрал Хол и който е рискувал живота си, за да спаси приятелите си, когато Мрачните нападнали кралството на джуджетата. Толкова много съм слушал за несравнимия варварски войн, ала онзи Уолфгар, когото аз познавам, дружи с нищожества като Морик Разбойника и беше осъден на смърт, задето се опита да те убие.

— Уолфгар нямаше нищо общо с това — заяви Дюдермонт, ала не можа да прикрие болезнената си гримаса при спомена за жестоката отрова, разляла се в тялото му, и за Карнавала на затворниците.

Дюдермонт бе изгубил много, когато бе измолил от жестокия лускански магистрат помилването на Уолфгар. Според лусканските власти, с проявеното великодушие спрямо онези, които те смятаха за напълно недостойни, Дюдермонт беше опетнил репутацията на „Морски дух“. Дюдермонт им беше отнел любимото представление и беше настоял Уолфгар да бъде помилван, без дори да разполага с безспорни доказателства, че варваринът наистина е невинен.

— Може би — съгласи се Робилард. — Признавам, че каквито и недостатъци да има, по време на това пътуване Уолфгар доказа, че с право си настоял да го помилват. Не така обаче стоят нещата с решението ти да го приемеш на борда на „Морски дух“.

Дюдермонт дълго мълча след честните и верни думи на магьосника. Робилард може и да беше своенравен и често недружелюбен, може и да бе склонен да съди другите прекалено сурово и да бе безмилостен към онези, които според него сами си бяха виновни за сполетелите ги нещастия, ала в този случай казваше истината. Истина, която подейства на Дюдермонт като шамар. Когато се натъкна на Уолфгар в Лускан, където варваринът работеше като бияч в долнопробна кръчма, капитанът веднага видя падението му и поиска да го измъкне от този живот. Ала Уолфгар не само не прие помощта му, но дори се опита да скрие истинската си самоличност. После дойде опитът за убийство и докато Дюдермонт лежеше между живота и смъртта, варваринът беше осъден на смърт.

Капитанът все още не беше напълно сигурен защо бе лишил жестокия магистрат и свирепата тълпа от забавлението им в онзи ден, защо бе последвал инстинкта си, вместо да повярва на онова, което всички твърдяха и което беше подкрепено от немалко косвени доказателства. Даже след тази проява на великодушие и доверие Дюдермонт не бе получил от варварина нито благодарността, нито приятелството му.

А как го бе заболяло при последната им среща извън стените на Лускан, когато Уолфгар отново бе отказал да се присъедини към екипажа на „Морски дух“! Някога Дюдермонт наистина харесваше Уолфгар, а Дризт и Кати-Бри, които бяха плавали с него години наред, след мнимата смърт на варварина, смяташе за свои добри приятели. Затова искрено искаше да помогне на Уолфгар да се изправи след своето падение и наистина се зарадва, когато варваринът пристигна в Града на бездънните води, на същия този кей, повел жена и дете със себе си, и му съобщи, че търси бойния си чук и би искал да пътува с „Морски дух“.

Дюдермонт съвсем правилно се бе досетил, че пук се крие нещо повече, че Уолфгар търси не само чука, но и самия себе си, човека, който някога е бил.

Но и Робилард беше прав. Докато обикаляха водите на Саблено море, патрулирайки както обикновено, Уолфгар не им създаваше никакви неприятности, но и в двете битки, които „Морски дух“ беше провел през тези десет дни, той не се беше представил добре. Храбро? Да. Пагубно за врага? Да. Ала със своето ожесточение и необузданост Уолфгар просто не бе действал като част от екипажа, не беше дал възможност на Робилард да използва обичайните си и далеч не толкова рисковани методи, с чиято помощ „Морски дух“ често принуждаваше противника да се предаде още отдалеч. Дюдермонт не беше сигурен какво бе тласнало варварина в лапите на подобна несдържана ярост. Опитният капитан отлично разбираше огъня, който всяка битка разпалва в гърдите на война, свирепия устрем, от който боецът се нуждае, за да превъзмогне естествения в такива случаи страх, ала невъздържаните изблици на Уолфгар далеч надхвърляха подобна разпаленост. Те като че ли идваха направо от някоя варварска легенда… легенда, която със сигурност не вещаеше нищо добро за „Морски дух“.

— Ще говоря с него, преди да вдигнем котва — обеща Дюдермонт.

— Веднъж вече говори — напомни му Робилард.

Дюдермонт го погледна и сви рамене:

— Значи пак ще го сторя.

Очите на Робилард се присвиха, но капитанът го изпревари:

— И ако и това не помогне, ще го пратим на румпела — обеща той, преди магьосникът да успее да се впусне в пороя от оплаквания, които очевидно напираха на устните му. — Така ще е далеч от битките.

— Нашите кормчии нямат равни на себе си — напомни Робилард.

— И несъмнено ще оценят невероятната сила на Уолфгар, особено при по-острите завои.

Робилард изсумтя, без да изглежда особено убеден.

— По-вероятно е да ни блъсне в следващия пиратски кораб, който се изпречи насреща ни — промърмори той под носа си и се отдалечи.

Въпреки сериозността на положението, Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си при тази така предсказуема реакция на вечно недоволстващия магьосник.

Когато нахлу в стаята и видя Дели да го чака, Уолфгар усети как го залива вълна от всепоглъщаща изненада. Вярно, това си беше тя — с все същата леко крива усмивка и светлокафяви очи, ала едновременно с това бе съвсем различна. Досега Уолфгар познаваше Дели като прислужница, живееща в мизерия и нищета, или пък като жената, която го придружаваше по време на дългия, прашен път от Лускан. Сега, в красивия дом на капитан Дюдермонт, с цялото му богатство и всичките му прислужници на свое разположение, тя сякаш беше друг човек. Преди тъмнокестенявата й коса почти винаги бе плътно прибрана, най-вече заради въшките, с които беше пълно в „Кривата сабя“. Сега обаче косата й беше разпиляна върху раменете, копринено мека, лъскава и някак по-тъмна, от което светлите й очи невероятни очи, както изведнъж осъзна Уолфгар — се открояваха още по-силно. Преди Дели носеше простички, почти безформени дрехи, от които крайниците й изглеждаха длъгнести и прекалено слаби. Сега беше облечена в добре ушита синя рокля и ниско изрязана бяла блузка.

Мимоходом (защото изведнъж в съзнанието му нахлуха съвсем различни мисли) Уолфгар си помисли с какво голямо преимущество разполагаха богатите жени от Фаерун пред обикновените селянки, когато ставаше въпрос за красота. Когато двамата с Дели пристигнаха в Града на бездънните води, Дюдермонт вдигна празненство, на което присъстваха голяма част от местните благородници и богаташи. И Дели, и Уолфгар се бяха почувствали не на място, но изпитанието несъмнено беше много по-голямо за Дели, чиито скромни възможности за разхубавяване не можеха да останат скрити за никого.

Не и сега, осъзна Уолфгар. Ако по време на този престой Дюдермонт решеше да даде някое от тържествата, които често се провеждаха в дома му, Дели Кърти несъмнено щеше да бъде най-красивата от всички гостенки.

Уолфгар усети, че е останал без дъх. Винаги бе смятал Дели за симпатична, дори хубавка, а докато пътуваха от Лускан бе започнал да я харесва още повече, след като бе видял какъв прекрасен човек е. И сега съчетанието между това искрено уважение и любов и прекрасния вид на младата жена изведнъж се оказа повече, отколкото прекаралият последните три месеца в открито море варварин можеше да понесе.

Той я притисна с все сила в обятията си, прекъсвайки опитите й да каже нещо с многобройни целувки; повдигна я от земята, зарови лице в гъстата й кестенява коса и нежно я ухапа по деликатната (вече наистина деликатна, а не просто прекалено тънка) шия. Колко крехка изглеждаше Дели в прегръдката на варварина, който се извисяваше с почти половин метър над нея и сигурно тежеше три пъти повече.

Без никакво усилие, той плъзна ръка зад коленете й и я повдигна в обятията си. Засмя се, когато видя, че е боса. Дори краката й му се струваха по-красиви.

— Подиграваш ли ми се? — попита младата жена и Уолфгар забеляза, че простоватото й произношение почти е изчезнало.

— Да ти се подигравам? — повтори той и се засмя още по-силно. — Наслаждавам ти се!

И като я целуна за пореден път, той се насочи към вратата на спалнята им с лека, почти танцова стъпка.

Двамата тъкмо прекрачваха прага, когато Колсон изплака.

Успяха да останат насаме по-късно през нощта, а призори отново правиха любов. Когато първите утринни лъчи се прокраднаха през източния прозорец на спалнята, Уолфгар се бе излегнал на една страна и чертаеше въображаеми линии по раменете, шията и лицето на своята любима.

— Наистина е хубаво, когат’ си си у дома — тихичко каза Дели и прокара пръст по мускулестата му ръка. — Беше ми самотно без теб.

— Може би с дните ми на борда на „Морски дух“ е свършено — отвърна Уолфгар и Дели го изгледа заинтригувано.

— Да не би да си намерил чука си? И ако си, защо чака досега, за да ми кажеш?

Уолфгар поклати глава още преди тя да беше довършила.

— Ни следа от него и Шийла Крий. Сякаш е потънала вдън море и го е взела със себе си.

— Но не сте чули за нищо такова, нали? — попита Дели.

Уолфгар легна по гръб и прокара ръка по лицето си.

— Как можеш тогаз да разправяш, че с дните ти на „Морски дух“ е свършено? — настоя Дели.

— Нима имам друг избор? Когато ти и Колсон сте тук? Това е моят живот сега и то какъв живот! Трябва ли да го излагам на опасност, за да диря едно оръжие, от което вече нямам нужда? Не, ако Дюдермонт и останалите научат нещо за Шийла Крий, те могат да се справят с нея и без моя помощ и съм убеден, че след това ще ми донесат чука.

Дели рязко се привдигна на лакти, при което гладките чаршафи се плъзнаха по голото й тяло. Тя тръсна глава, за да отметне гъстата, кестенява коса от лицето си, и впери крайно неодобрителен поглед в лицето на Уолфгар.

— Какви глупости дрънкаш!

— Нима предпочиташ да ме няма? — учуди се варваринът и по лицето му се изписа подозрение.

В продължение на години това лице притежаваше момчешко обаяние, невинност, която струеше от; ясносините му очи. Тези дни бяха безвъзвратно отминали. Уолфгар се беше избръснал съвсем гладко, преди да се оттегли с Дели в стаята си, ала лицето му изглеждаше някак странно без русата брада, която доскоро го обрамчваше. Свидетелство за жестоки душевни борби, бръчките, врязани дълбоко по иначе младото лице, сякаш принадлежаха на много по-възрастен човек, а не на някой, който още не беше навършил трийсет години.

— Вече съвсем взе да бълнуваш! — скара му се Дели. — Отлично знаеш, че не искам да си тръгваш! Освен туй знаеш, че не деля леглото си с никой друг!

Младата жена отново се излегна и след като помълча миг-два, продължи сериозно:

— Но ти трябва да отидеш. Само си представи как ще се терзаеш, ако Дюдермонт и останалите намерят таз’ Крий без теб и някой падне убит, докато се мъчат да си върнат твоя чук! Как, мислиш, ще се почувстваш, ако си дойдат с чука ти и с новината, че някой е загинал, докат’ ти си седял на топло у дома и си ги оставил да вършат твойта работа?

Уолфгар изпитателно се вгледа в Дели и видя болката, която й причиняваше необходимостта да му говори по този начин.

— Глупакът му с глупак! — довърши Дели, вече по адрес на Йоси Локвата. — Защо му трябваше да краде чука ти и да го продава на таз’ престъпница!

— Някой може да загине — съгласи се Уолфгар. — Всички казват, че Шийла Крий е безмилостна и се е заобиколила с не по-малко страховити съюзници. Значи според теб никой от нас, нито Дюдермонт, нито Уолфгар, не трябва да тръгва по следите на Щитозъб?

— Нищо такова не съм казвала — възрази младата жена. — Дюдермонт и неговите хора сами са си избрали да преследват пирати и то няма нищо общо с теб. Туй им е работата и те щяха да тръгнат след Шийла Крий, дори и чукът ти да не беше у нея.

— Значи пак се връщаме там, откъдето започнахме — засмя се Уолфгар. — Нека Дюдермонт и неговият прекрасен екипаж кръстосват моретата и може би ще намерят чука…

— Не! — прекъсна го Дели сърдито. — Работата им е да ловят пирати, така е, а твоята работа е да си с тях, докато не откриете чука. Твоята работа е да откриеш и чука, и себе си, да се върнеш там, където някога си бил.

Уолфгар отново се отпусна в леглото и прокара едрите си, загрубели ръце по лицето си.

— А може би не искам да се връщам там — бавно рече той.

— Може би не — съгласи се Дели. — Но не можеш да избираш, не и докато не се върнеш. Чак когато откриеш онзи, който някога си бил, любов моя, ще можеш да решиш къде искаш да отидеш. Не си ли възвърнеш всичко, винаги ще се чудиш дали не си сбъркал и ще жадуваш още нещо.

Тя замълча, ала Уолфгар нямаше какво да отвърне. На няколко пъти той въздъхна дълбоко и се опита да я опровергае, но всички възражения, които му идваха наум, в крайна сметка го отвеждаха до задънена улица.

— Откога Дели Кърти знае толкова много за живота? — попита той най-сетне, видял, че трябва да отстъпи.

Дели се изкиска и се обърна, така че да вижда лицето му.

— Може би открай време — закачливо отвърна тя. — А може би изобщо не разбирам. Просто казвам каквото мисля, а то е, че трябва да се върнеш до едно определено място, преди да можеш да поемеш обратно нагоре. Трябва да се върнеш там, където си бил някога, за да откриеш пътя, по който наистина искаш да вървиш, а не онзи, по който си мислиш, че искаш да вървиш.

— Вече бях там — отвърна Уолфгар, напълно сериозен, а по лицето му пробяга мрачна сянка. — Бях с тях, в Долината на мразовития вятър, точно както преди, но си тръгнах по свой избор.

— Защото те чакаше друг, по-добър път? — попита Дели. — Или защото не беше готов да се завърнеш? Има малка разлика.

Уолфгар беше изчерпал всичките си възражения и го знаеше. Не беше съвсем сигурен, че е съгласен с Дели, но когато на другия ден Дюдермонт го повика обратно на кораба, той се подчини.

Шеста глава Съдбовни пътища

Ле’лоринел само се отбраняваше, както винаги. Беше оставил нападението на своя противник. Двата ятагана се носеха във вихрен танц, а той ги отбиваше и отстъпваше назад, избягваше ги и отскачаше ту наляво, ту надясно, така че замахванията на Туневек минаваха покрай него, без да го докоснат.

Туневек се препъна и изруга наум, убеден, че битката е свършила и че Ле’лоринел ей сега ще започне да недоволства и да му натяква за допуснатите грешки. Той затвори очи и зачака Ле’лоринел да го плесне с меча си по гърба или още по-ниско — ако беше в особено лошо настроение.

Ала удар така и не последва.

Туневек се обърна и видя, че елфът се е облегнал на стената и е оставил оръжията си настрани.

— Вече не се хабиш дори да довършиш битката? — учуди се Туневек.

Ле’лоринел му хвърли разсеян поглед и отново вдигна очи към единствения прозорец в тази част на Кулата. Зад него седеше Маскевич и сигурно и в този момент търсеше още и още отговори.

— Хайде! — рече Туневек и размаха ятаганите. — Плати ми за една последна битка, така че да бием.

Ле’лоринел бавно се обърна към нетърпеливия полуелф и го изгледа.

— Това беше всичко между нас.

— Плати ми за тази последна битка, а тя още не е свършила — настоя Туневек.

— Напротив. Взимай си парите и се махай. Вече нямам нужда от теб.

Туневек не можеше да повярва на ушите си. Бяха тренирали заедно месеци наред, а ето че сега Ле’лоринел го пъдеше по този нехаен, напълно безчувствен начин!

— Можеш да задържиш ятаганите — подхвърли Ле’лоринел, без да го погледне. Цялото му внимание отново бе насочено към прозореца на Маскевич.

Туневек дълго не помръдна, нито свали изумен поглед от елфа. Когато най-сетне се съвзе, той хвърли ятаганите в краката му и изхвърча от стаята, ругаейки под носа си, мъчейки се да преглътне горчивия вкус, който случилото се току-що бе оставило в устата му.

Ле’лоринел не си направи труда да вдигне оръжията от пода и изобщо не погледна след Туневек. Полуелфът си беше свършил работата, не особено добре, наистина, но все пак му беше от полза. А сега задачата му беше изпълнена.

След броени минути Ле’лоринел вече стоеше пред вратата на Маскевич. Вдигна ръка, за да почука, но се поколеба — магьосникът поначало не одобряваше намеренията му, а откакто елфът се беше върнал от посещението си при Е’Креса, Маскевич бе станал особено кисел.

Преди Ле’лоринел да успее да почука, вратата се отвори и той видя магьосника, приведен над дъбовото си писалище, върху което имаше няколко отворени книги, включително и една, написана от Таласей, прословутия бард от Града на сребърната луна. Тя разказваше наскорошните събития в Митрал Хол — как джуджетата си бяха извоювали Залите от дуергарите и Мракометния, страховития дракон на сенките, как Бруенор беше обявен за крал, как Мрачните бяха нахлули в Митрал Хол, водейки Гандалуг Бойния чук, дядото на Бруенор, и най-накрая — как след победата над силите на Подземния мрак Бруенор беше отстъпил трона си на Гандалуг и се беше завърнал в Долината на мразовития вятър. Ле’лоринел беше платил прескъпо за тази книга и я знаеше наизуст.

Между книгите, полузатиснат от една от тях, беше разстлан пергаментът, върху който Ле’лоринел беше предал най-точно думите на Е’Креса.

— Казах, че ще те повикам, когато съм готов — сприхаво рече Маскевич (който този ден беше още по-раздразнителен от обикновено), без дори да погледне към вратата. — Не можеш ли да проявиш поне малко търпение след всички тези години!

— Туневек си отиде — заяви Ле’лоринел. — Окончателно.

Сега вече Маскевич вдигна очи, а по лицето му се изписа искрена тревога — Нали не си го убил? Ле’лоринел се усмихна:

— Наистина ли мислиш, че у мен се крие толкова злина?

— Мисля, че си обсебен и това те кара да забравиш всяко благоразумие — заяви направо магьосникът. — Може би се боиш да оставиш живи свидетели, които биха могли да предупредят Дризт До’Урден.

— Тогава Е’Креса нямаше да е жив, нали?

Магьосникът се замисли за миг, после сви рамене.

— Значи Туневек си тръгна?

Ле’лоринел кимна.

— Жалко — продължи Маскевич. — Бях започнал да се привързвам към даровития младеж. Както и ти, сигурен съм.

— Не го бива чак толкова като боец — отсече елфът, сякаш това бе единственото, което имаше някакво значение.

— Не е на нивото, което очакваш от онзи, който се е наел да подражава на прословутия елф на мрака — поправи го магьосникът. — Но има ли изобщо някой, който е способен да се доближи до това ниво?

— Какво научи? — попита го Ле’лоринел.

— Преплетените символи на Думатоин, Пазителя на тайните под планината и на Клангедон, богът на битките на джуджетата. Е’Креса е бил прав.

— Знакът на Бруенор Бойния чук — рече елфът.

— Не точно. Знак, използван от Бруенор един: единствен път, поне доколкото знам. Бил е наистина изкусен ковач, между другото.

Докато говореше, магьосникът даде знак на Ле’лоринел да се приближи и му показа няколко илюстрации в книгата на Таласей — съвсем обикновени оръжия и един нагръдник.

— Изработени са от Бруенор — обясни Маскевич, както пишеше и под самите илюстрации. — Но никъде не виждам символ, подобен на онзи, който си получил от Е’Креса. Ето това — посочи той нагръдника, — това е знакът на Бруенор, знакът на рода Боен чук и две Б-та върху голямата халба.

Ле’лоринел се наведе, за да разгледа по-добре илюстрацията и наистина, в долното ъгълче на нагръдника съвсем ясно се виждаше халба, пълна с пенлива течност, както и инициалите на Бруенор, точно както Маскевич беше обяснил. Разбира се, елфът вече беше открил това и сам, макар че магьосникът очевидно си вадеше изводи, които той не беше направил.

— Доколкото знам, това е знакът, който Бруенор е оставил върху всичко, излязло някога изпод ръцете му — рече Маскевич.

— Е’Креса ми каза друго.

— А! — възкликна магьосникът и вдигна костеливия си, закривен показалец. — Освен него имаме и ето това.

При тези думи той прелисти книгата на Таласей и намери друга илюстрация, върху която беше изобразен великолепен боен чук, поставен върху Пиедестал.

— Художникът, който го е нарисувал, е бил наистина талантлив — отбеляза Маскевич. — И е държал извънредно много на подробностите. Той взе неголямо увеличително стъкло и го постави върху илюстрацията, така че Ле’лоринел съвсем ясно видя знака, който Е’Креса му бе дал.

— Щитозъб — прошепна елфът.

— Изработен от Бруенор за едно от двете му осиновени деца — подхвърли Маскевич, обяснение, което хвърли нова светлина върху загадъчните думи на самонадеяния гадател и им придаде още повече достоверност.

„Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето, за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв.“ Така беше казал гномът, а след това бе допълнил, че всъщност говори за едно от двете най-скъпи творения от плът и кръв или, както ставаше ясно, за едно от двете му деца.

— Открий Щитозъб, за да откриеш Уолфгар? — скептично рече Ле’лоринел — доколкото двамата с Маскевич знаеха (а същото се твърдеше и в книгата на Таласей), Уолфгар, младият мъж, за когото Бруенор беше изработил Щитозъб, бе мъртъв, убит от една йоклола, когато Мрачните нахлули в Митрал Хол.

— Е’Креса не е споменал името на Уолфгар — отвърна магьосникът. — Може пък да е имал предвид Кати-Бри.

— Открий чука, за да откриеш Кати-Бри, за да откриеш Бруенор Бойния чук, за да откриеш Дризт До’Урден! — Ле’лоринел не можа да сдържи раздразнената си въздишка.

— Опасни противници, дума да няма — отбеляза Маскевич с лукава усмивка. — А аз бих се радвал да останеш. Чака ме много работа, а вече не съм млад. Един помощник ще ми дойде добре, а ти нееднократно ми доказа, че си надарен с остър ум и забележителна проницателност.

— В такъв случай ще се наложи да почакаш, докато приключа с онова, което съм започнал — непреклонно заяви упоритият елф. — Ако оцелея, разбира се.

— Остър ум и забележителна проницателност, които проявяваш почти във всичко, което правиш — сухо уточни старият магьосник.

Ле’лоринел се изкиска, без да се засегне.

— Приятелите на Дризт са си спечелили немалка слава — допълни Маскевич.

— Нямам никакво желание да се бия нито с Бруенор Бойния чук, нито с Кати-Бри, нито с когото и да било, освен с Дризт До’Урден — заяви елфът. — Макар че навярно да убия приятелите на някого като Дризт не би било чак толкова безчестна постъпка.

Маскевич изръмжа и шумно затвори книгата на Таласей, след което се изправи и сведе мрачен поглед към Ле’лоринел.

— Това би било най-безсъвестната постъпка, която мога да си представя! Толкова ли е голямо озлоблението ти, толкова страшна ненавист ли те изгаря, че си готов да отнемеш невинен живот, за да я угасиш?

Ле’лоринел присви устни и го изгледа ледено.

— Ако е така — продължи магьосникът, — то още веднъж — по-горещо отвсякога! — те моля да се откажеш! Твърдиш, че справедливостта е на твоя страна в това необяснимо начинание, ала нищо — абсолютно нищо! — не е в състояние да оправдае подобно безпричинно убийство! Чуваш ли ме, момче? Успяват ли думите ми да пробият непристъпната стена от омраза, с която си се обградил поради неведоми за мен причини?

— Не го мислех сериозно — призна Ле’лоринел и изражението му омекна. — Онова, което казах за жената и джуджето.

— Не можеш ли да се заемеш с нещо по-смислено? — попита Маскевич с неподправена загриженост. — Не виждаш ли, че си пленник на своята ненавист, много повече, отколкото Дризт някога ще бъде!

— Пленник съм — съгласи се елфът със своя мелодичен алтов глас, — защото знам истината. И нищо не може да се сравни с болката, която ме пронизва всеки път, когато до мен достигне някой разказ за неговата доблест и самоотверженост, пък бил той и чак от Десетте града или от Митрал Хол.

— Не вярваш ли, че е възможно изкупление?

— Не и за Дризт, не и за един елф на мрака!

— Безкомпромисна позиция — отбеляза Маскевич и поглади дългата си, бяла брада. — Един ден може да се разкайваш заради нея.

— А може би вече съжалявам, задето знам истината — отвърна Ле’лоринел. — По-добре да тънех в невежество, славейки подвизите на сърцатия Дризт!

— Сарказмът е неуместен.

— От откровеността нерядко боли.

Маскевич понечи да отговори, ала вместо това вдигна безпомощно ръце и се засмя, поклащайки рошавата си глава.

— Достатъчно — рече той. — Неведнъж вече сме обикаляли в кръг по този начин. Знаеш, че не одобрявам решението ти.

— Знам — все така непреклонно потвърди Ле’лоринел. — Но няма да се откажа.

— А може би греша — бавно рече магьосникът, сякаш мислеше на глас. — Може би все пак не притежаваш качествата, необходими, за да бъдеш мой помощник.

Ако думите му имаха за цел да засегнат елфа, те със сигурност се провалиха, тъй като той просто се завъртя и най-спокойно излезе от стаята.

Маскевич въздъхна дълбоко и се облегна на писалището. През годините, прекарани заедно, се бе привързал към Ле’лоринел, започнал бе да гледа на него като на свой доверен помощник, дори син, ала тази негова саморазрушителна отдаденост на една крайно неразумна цел, силно безпокоеше стария магьосник и безмилостно помиташе надеждите и желанията му.

Самият той също беше прекарал немалко време в събиране на информация за мрачния елф, обсебил душата на Ле’лоринел, и макар по тези земи, толкова на изток от Сребърния град, да не достигаха кой мае колко сведения за Дризт, всичко, което магьосникът бе успял да научи, обрисуваше мрачния елф в тайно благоприятна светлина. Маскевич се замисли дали изобщо трябва да позволи на Ле’лоринел да се впусне по следите на Дризт До’Урден, зачуди се дали няма да опетни собствената си съвест, ако поне не се опита да спре нещо, което изглеждаше толкова нечестно и погрешно.

Същите въпроси продължаваха да го измъчват и на следващата сутрин, когато Ле’лоринел го откри в билковата градинка, посадена на малкото балконче, някъде по средата на сивата каменна кула.

— Знам, че те бива да телепортираш — започна направо елфът. — Разбирам, че ще ми струва скъпо, понеже не одобряваш намеренията ми, но съм готов да ти служа още двадесет дни, от зори до мрак, в замяна на магическо пътуване до Лускан.

Маскевич не вдигна поглед от билките си, но все пак престана да ги плеви, за да обмисли предложението.

— Не, не ги одобрявам — най-сетне тихо рече той. — Още веднъж те моля да се откажеш.

— А аз още веднъж ти казвам, че не е твоя работа. Ако не искаш да ми помогнеш, в Града на сребърната луна все ще се намери някой магьосник, който да ми продаде магия за телепортиране.

Маскевич се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. След това се обърна и впери строг поглед в самоуверения елф.

— Така ли мислиш? — рече той и сведе поглед към ръката му.

На Ле’лоринел не му бе никак трудно да се досети, че Маскевич гледа ониксовия пръстен, който му бе продал и в който бе заключил поисканите от елфа магии.

— А и предполагам, че ще имаш достатъчно пари, за да си я позволиш — продължи магьосникът. — Защото размислих — искам да откупя пръстена, който ти дадох.

Ле’лоринел се усмихна:

— Не бих го продал за всичките богатства на света!

— Дай ми го! — настоя Маскевич и протегна ръка. — Ще ти върна онова, което ми плати за него.

В отговор Ле’лоринел се обърна, излезе от балкона и пое надолу по стълбите.

Истински ядосан, Маскевич го настигна на изхода на кулата.

— Това е безумие! — възнегодува магьосникът и препречи пътя на по-дребничкия елф. — Жаждата ти за мъст надминава всякакви разумни граници и е в разрез с всички морални повели.

— Морал? — невярващо повтори Ле’лоринел. — Само защото виждам един елф на мрака в истинската му светлина? Само защото знам какво всъщност представлява Дризт До’Урден и се измъчвам, когато гледам как незаслужената му слава непрекъснато расте? Притежаваш голяма мъдрост, стари магьоснико, и аз научих много от теб, но ти не знаеш нищо за пътя, по който поемам сега.

— Знам, че най-вероятно ще намериш смъртта си.

Ле’лоринел сви рамене:

— А ако се откажа, значи да умра още сега.

Маскевич яростно поклати глава, без да може да сдържа гнева си:

— Безумие! Пълно безумие! Не мога да го допусна!

— Нито пък да го спреш — заяви елфът и понечи да го заобиколи, ала Маскевич отново му препречи пътя.

— Не подценявай… — започна магьосникът, ала замлъкна по средата на изречението, когато усети острия връх на една кама върху врата си.

— По-добре се вслушай в собствения си съвет — заплаши го Ле’лоринел. — Какви магии си приготвил днес? Бойни? Съмнявам се, а дори да греша, вярваш ли, че ще имаш възможност да ги използваш? Помисли си добре, магьоснико. Няколко секунди не са кой знае колко време.

— Ле’лоринел! — рече Маскевич с цялото спокойствие, на което беше способен в подобен момент.

— Единствено приятелството спира ръката ми — тихо каза елфът и Маскевич си отдъхна, когато го видя да сваля тънката кама. — Надявах се, че ще ми помогнеш да извървя пътя, който си бях предначертал, ала знаех, че колкото повече време минава, толкова по-голямо ще става нежеланието ти. Затова ти прощавам, но те и предупреждавам — няма да търпя ничия намеса. Твърде дълго чаках и се готвих и ето че денят най-сетне настъпи. Пожелай ми сполука, ако не за друго, то поне заради годините, които прекарахме заедно.

Маскевич се замисли над думите му и мрачно кимна:

— Желая ти само доброто и се моля да откриеш истина, по-важна от онази, която те заслепява сега път, по-достоен от пътя на сляпата ненавист.

Ле’лоринел се отдалечи, без да каже нищо повече.

— Нищо не може да го разубеди — разнесе се познат глас няколко минути по-късно.

Маскевич, който още се взираше натам, където Ле’лоринел беше изчезнал, се обърна и видя Туневек, спокойно облегнат на вратата.

— Аз също се надявах да го откажа от намерението му — добави полуелфът. — Мислех си, че тримата можехме да си създадем нелош живот тук.

— Само двамата, тогава? — отвърна магьосникът и Туневек кимна, тъй като и преди бяха обсъждали възможността той да стане негов помощник.

— Ле’лоринел не е първият елф, когото съм чул да сипе обиди по адрес на този Дризт До’Урден — отбеляза Туневек, докато двамата с Маскевич се качваха по стълбите на кулата. — Случеше ли се Дризт да посети лейди Алустриел в Сребърния град, не един и двама граждани надигаха глас срещу него, начело със Светлите елфи. Враждата между тях и Мрачните надали би могла да бъде по-люта.

Маскевич хвърли последен натъжен поглед назад.

— Така е — съгласи се той с натежало сърце.

И като въздъхна дълбоко, старият магьосник се прости със своя приятел и с една огромна част от живота си през последните няколко години.

На един каменист път, стотици мили оттам, Шийла Крий стоеше начело на групичка от четирима души.

Една от най-верните й помощнички, Гейзел Пътешественицата, която в битка винаги оглавяваше абордажния отряд, беше възседнала дребна, но силна червеникавокафява кобила. Макар да не бе така стройна, нито така красива както Белани или както високата, подобна на фиданка Джул Пепър, Гейзел не бе непривлекателна. Въпреки че бе подстригана съвсем късо, русата й коса бе гъста и лъскава и прекрасно подчертаваше мекотата на сините й очи и светлата й кожа, която си оставаше все така кадифена, дори след седмици, прекарани в открито море. Ниска, но мускулеста, също като своята кобила, Гейзел въртеше оръжието по-добре от всеки друг на борда на „Кървавия кил“, с изключение на самата Шийла. Предпочиташе къс меч и кама, която хвърляше със завидна точност.

— Белани никога няма да се съгласи — тъкмо казваше Гейзел.

— Ако работата е вече свършена, когато й съобщим, Белани ще е доволна — отвърна Шийла Крий и хвърли кисел поглед на спътниците на Гейзел — трима свирепи полулюдоеди.

Те бяха без коне (нямаше кон, който би понесъл някой като тях на гърба си), но надали щяха да забавят Гейзел по пътя й към лусканското пристанище, където я очакваше малка лодка, тъй като имаха бърза, широка крачка и свръхчовешка издръжливост.

— Взе ли отварите? — попита Шийла и Гейзел отметна кафявия си плащ, разкривайки няколко малки стъкленици.

— Спътниците ми ще имат достатъчно човешки вид, за да минат безпрепятствено през градската порта на Лускан и през пристанищните власти на Града на бездънните води.

— Ако „Морски дух“ е там…

— … изобщо няма да припарваме до дома на Дюдермонт — довърши Гейзел.

Шийла Крий понечи да каже още нещо, но се отказа и само кимна, напомняйки си, че може да разчита на Гейзел, която първа след Белани бе получила знака на Щитозъб. Гейзел бе интелигентна и бе съвсем наясно както с набелязания курс, така и с алтернативите, с които разполагаха, ако първоначалният им план се провалеше. Да, тя щеше да свърши онова, което бяха намислили, и тогава Дюдермонт и другите глупаци на борда на „Морски дух“ щяха да разберат каква грешка са допуснали, като са се захванали с Шийла Крий.