Саблено море

Пролог

Водени от плавните, сигурни движения на ръцете му, ятаганите описваха сложни, измамливи кръгове. Когато му се удаде възможност, той пристъпи напред и замахна към привидно незащитеното рамо на своя противник. Само че елфът, чиято бръсната глава лъщеше под яркото слънце, беше по-бърз — отстъпи назад и вдигна дългия си меч, за да отбие удара. После сам се хвърли в атака — първо с кортика, който държеше в другата ръка, а след като направи крачка напред — и с меча си.

Той реагира мигновено, движейки се в пълна хармония със своя ловък противник — двата ятагана се завъртяха отбранително и спряха връхлитащия меч със звънко дрънчене. Елфът замахна за нов удар, този път — под гърдите на другия, после пак, още по-ниско.

Двата ятагана се стрелнаха надолу, за да блокират вражеското оръжие, но политнаха нагоре в мига, в който пъргавият елф вдигна крак, за да го ритне.

Това обаче беше заблуда и щом двата ятагана поеха нагоре, елфът приклекна и запрати камата си срещу своя противник, толкова светкавично, че другият не можа нито да я спре с оръжията си, нито да отскочи.

Ударът целеше да го изкорми и, разбира се, дяволската кама го улучи право в корема.

— Дюдермонт е, няма съмнение! — провикна се морякът, без да може да скрие ужаса в гласа си. — Пак ни е забелязал!

— Ама няма как да знае кои сме — отвърна друг.

— Просто заобиколи рифа и вълнолома — нареди Шийла Крий на кормчията.

Тя бе висока и едра, с яки, мускулести ръце, калени през преминалите в усилен труд години. Същите тези години бяха изпълнили зелените й очи с жлъч. Шийла Крий стоеше край перилата и гневно се взираше към далечния преследвач. Заради тримачтовата шхуна бяха принудени да се откажат от плячкосването на един зле въоръжен търговски кораб, от който можеха доста да спечелят.

— Направи мъгла, за да ни скриеш от тях — добави Шийла, обръщайки се този път към Белани, магьосницата на „Кървавия кил“.

— Мъгла! — изсумтя Белани и така силно тръсна глава, че гарвановочерната й коса се разпиля по гърба й.

Шийла, която използваше меча много по-често от езика си, просто не разбираше. Белани сви рамене и подхвана най-могъщата си магия — за огнено кълбо. Когато свърши, насочи взрива не към преследващата ги шхуна (която не само беше твърде далече, но ако действително беше „Морски дух“, със сигурност щеше да се справи с подобно нападение със забележителна лекота), а към вълните зад „Кървавия кил“.

Водата закипя, щом огнените езици докоснаха повърхността й, зад бързо отдалечаващия се кораб се завихри гъст облак. Шийла Крий се усмихна и кимна одобрително. Кормчийската, снажна жена с широко лице, трапчинки и усмивка, разкриваща два реда възжълти зъби, познаваше водите край западното подножие на Гръбнака на света по-добре от всеки друг. Тя съвсем спокойно можеше да прекара кораба оттук през най-непрогледната нощ, водена единствено от шума на вълните, разбиващи се в подводните скали. Шхуната на Дюдермонт не би се осмелила да ги последва, не и в тези опасни води. Не след дълго „Кървавия кил“, оставил и третия вълнолом зад себе си, щеше да свие зад поредната скала и да навлезе в открити води или пък да се доближи още повече до сушата, в опасните плитчини, които се бяха превърнали в нещо като дом за Шийла и нейния екипаж.

— Няма как да ни е познал — повтори морякът, който се бе обадил преди малко.

Шийла кимна. Тя също се надяваше, всъщност, беше почти сигурна, че мъжът е прав — с трите си мачти и специфичните си платна „Морски дух“ се разпознаваше отдалеч, докато на хоризонта „Кървавия кил“ изглеждаше като най-обикновена, с нищо неотличаваща се каравела. Но като всеки разумен пират, подвизаващ се из Саблено море, Шийла Крий нямаше никакво желание да си има вземане-даване с Дюдермонт и неговия опитен и крайно опасен екипаж, независимо за кого ги бяха взели на борда на „Морски дух“.

На всичко отгоре до нея бяха достигнали слухове, че Дюдермонт я търсел, макар че Шийла можеше само да гадае защо бе избрал точно нея. Тя инстинктивно докосна наскоро жигосания върху рамото й знак, символ на новооткритото й могъщество и пораснали амбиции. Също както останалите жени, които служеха в новосъздадения й отряд, и тя носеше върху рамото си миниатюрен образ на великолепния боен чук, който си бе купила от някакъв глупак в Лускан Образа на Щитозъб.

Дали пък точно той не бе причината за внезапния интерес на капитан Дюдермонт към нея? Шийла бе успяла да понаучи това-онова за бойния чук и знаеше, че предишният му собственик, пропил се побойник на име Уолфгар, бил приятел на Дюдермонт. Връзка очевидно съществуваше, но Шийла не можеше да бъде сигурна. В крайна сметка, не беше ли именно този Уолфгар покачен върху Карнавала на разбойниците, задето се опитал да убие Дюдермонт?

Тя сви рамене и прогони тези мисли от главата си, тъй като в този момент „Кървавия кил“ започна да си проправя път между лабиринта от подводни скали, с които бяха осеяни водите край тайния, добре скрит Златен залив. Въпреки превъзходното управление, шхуната на няколко пъти се удари в острите скали и докато стигнат до плитчините край брега, тя вече се беше килнала на една страна и едва-едва креташе.

Не че имаше някакво значение — в това закътано заливче, обградено от високи зъбери, Шийла и екипажът й разполагаха с всичко необходимо, за да поправят кораба си. Без да губят излишно време, те го докараха до най-вътрешната пещера, до която се стигаше през поредица от тунели и подземни кухини. Естествено прокопани от водата, тези образувания, добре осветени от окачените по стените факли, имаха напълно обитаем вид, благодарение на заграбеното от пиратите, чиято банда бързо се превръщаше в най-успешната шайка, подвизаваща се покрай северната част на Саблен бряг.

Дребната, чернокоса магьосница дълбоко въздъхна — вече се досещаше върху кого ще падне по-голямата част от отговорността по оправянето на кораба.

— И всичко само заради проклетия Дюдермонт! — изруга тя.

— Или защото сме страхливци — подхвърли един от моряците, докато минаваше покрай нея.

Шийла Крий начаса се озова пред него, ухили се злобно и заби пестник в челюстта му.

— Според мен той дори не ни видя! — настоя старият морски вълк, въпреки че в погледа му се четеше неподправен ужас.

И с основание — ако някоя от жените на борда на „Кървавия кил“ ядосаше Шийла, най-често се отърваваше с един хубав бой, но прекалеше ли някой от мъжете, обикновено получаваше възможност да научи от първа ръка откъде идва името на кораба. Да влачи някого с кила на кораба си бе едно от любимите развлечения на Шийла Крий.

Този път обаче на моряка му се размина, тъй като Шийла бе прекалено погълната от поредната поява на Дюдермонт. Вярно, възможно бе „Морски дух“ да не ги е видял или пък да не ги е разпознал от толкова далеч.

Но малко повече предпазливост никога не бе излишна, когато ставаше въпрос за капитан Дюдермонт. Ако прословутите ловци на пирати наистина я търсеха, нима имаше по-подходящо място да я открият от Златния залив, скалистата крепост, която тя и хората й деляха с племе човекоядци.

Камата го улучи в корема и тупна на пода, без да му навреди.

— Дризт До’Урден никога не би се хванал на подобна уловка! — високият, мелодичен глас на Ле’лоринел преливаше от недоволство; сините очи, осеяни със златисти пръски, горяха с опасен огън иззад черната маска, която той постоянно носеше.

С едно движение на китката гологлавият елф прибра меча си в ножницата.

— А дори да се хванеше, пак би успял да отскочи навреме или да вдигне един от ятаганите си, за да спре камата ми — довърши той, изсумтявайки сърдито.

— Аз не съм Дризт До’Урден — отвърна полуелфът Туневек, след което отиде до ръба на покрива, където се облегна на една колона и се опита да успокои дишането си.

— Маскевич ти даде магическа бързина, за да го компенсира — отвърна Ле’лоринел, докато вдигаше камата от пода и оправяше късата си, кафява туника без ръкави.

Туневек се навъси:

— Та ти дори не знаеш как се бие Дризт До’Урден — напомни му той. — Наистина! Виждал ли си го някога да се бие? Виждал ли си го да изпълнява движенията, които му приписваш с такава горест? Невъзможни движения, мен ако питаш!

Дори да се бе впечатлил от думите на полуелфа, Ле’лоринел с нищо не го показа:

— Историите за бойния му стил и невероятната му дарба се разказват надлъж и нашир из Севера.

— И несъмнено биват преувеличавани от дума на дума.

Ле’лоринел, който неведнъж бе описвал изключителните умения на Дризт пред полуелфа, поклати глава.

— Плащам ти добре, за да участваш в тези тренировки — напомни му той. — Така че ще сториш добре, ако приемеш всичко, което съм ти казвал за Дризт До’Урден за истина, и се постараеш да овладееш бойния му стил дотолкова, доколкото ти позволяват ограничените способности.

Туневек, който бе гол до кръста, избърса слабото си, мускулесто тяло и подаде кърпата на Ле’лоринел. Елфът го изгледа презрително (нещо обичайно след подобен провал) и го подмина, насочвайки се към капака, който водеше надолу, към последния етаж на кулата.

— Каменната кожа сигурно не действа вече — подхвърли той, без да прикрива отвращението си.

Останал сам на покрива, Туневек се засмя безпомощно и поклати глава. Отиде да вземе ризата си, но леко блещукане привлече вниманието му и той спря и се загледа в бързо материализиращия се Маскевич.

— Успя ли да му угодиш този път? — попита посивелият магьосник с глас, който сякаш с мъка си пробиваше път през гърлото му.

Насмешливата усмивка, която заигра по устните му, разкривайки два реда пожълтели зъби, красноречиво говореше, че старецът вече знае отговора на въпроса си.

— Напълно е обсебен от него — отвърна Туневек. — Повече, отколкото си представях, че е възможно.

Маскевич сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.

— Вече повече от пет години работи за мен, както, за да получи правото да използва магиите ми, така и за да може да ти плати добре — напомни той на Туневек. — Трябваха ни дълги месеци, докато открием някого като теб, на когото да възлагаме надеждата, че ще успее да овладее движенията на онзи необикновен мрачен елф, Дризт До’Урден.

— Какво чакате тогава? — подразни се полуелфът — Защо с Ле’лоринел не го откриете и не приключите с него веднъж завинаги. Струва ми се много по-лесно от тези безкрайни тренировки.

Маскевич се изкиска, сякаш за да покаже на Туневек колко много подценява крайно необичайния елф на мрака, чиито подвизи (поне онези, за които те с Ле’лоринел знаеха) бяха наистина забележителни.

— Дризт е близък приятел с джудже на име Бруенор Бойния чук — рече той. — Чувал ли си за него?

Туневек, който тъкмо си нахлузваше ризата, го погледна и поклати глава.

— Крал на Митрал Хол — обясни магьосникът. — Или поне доскоро беше. А последното, което искам, е да настроя цял джуджешки клан срещу себе си. Проклятие за магьосника, това са джуджетата. Навлека ли си омразата на Бруенор Бойния чук, не ме чака нищо хубаво, това поне е сигурно. Освен това, лично аз нямам зъб на Дризт До’Урден. Защо ми е да го убивам?

— Защото Ле’лоринел ти е приятел.

— А, Ле’лоринел — повтори Маскевич и отново се изкиска. — Да, признавам, че съм привързан към него и за да изпълня задълженията си на приятел, неведнъж съм се опитвал да го убедя, че пътят, по който е поел, е самоубийствен.

— Но той не иска и да чуе, предполагам — рече Туневек.

— Така е. Твърдоглав си е той, Ле’лоринел Тел’е’бренекет.

— Ако това изобщо е истинското му име — изсумтя Туневек, който бе в доста лошо настроение. — „Аз на теб, както ти на мен“ — преведе той.

И наистина, името на Ле’лоринел беше просто вариант на една често срещана елфическа поговорка.

— Въплъщава принципите на уважението и приятелството, нали? — попита старият магьосник.

— Както и на отмъщението — мрачно отвърна Туневек.

В една малка стаичка в кулата, Ле’лоринел свали маската си и се отпусна на леглото, обзет от гняв и ненавист към Дризт До’Урден.

— Колко ли години ще ми трябват? — рече елфът на глас и тихичко се засмя, въртейки ониксовия пръстен, който носеше. — Може би дори столетия? Няма значение!

Ле’лоринел свали пръстена и го поднесе към очите си. Беше му отнело две години тежък труд, за да го спечели. В този пръстен бяха заключени четири магии.

Четирите магии, от които Ле’лоринел се нуждаеше, за да убие Дризт До’Урден.

Разбира се, той напълно осъзнаваше, че да използва магиите така, както си бе намислил, би означавало почти сигурна смърт както за Дризт, така и за самия него.

Но това нямаше значение.

Ле’лоринел на драго сърце би се простил с живота си, ако знаеше, че Дризт До’Урден също ще умре.