Разкритието на древния ръкопис

Четиридесет и пет

Усетих мига, в който той започна да премисля.

Можех да почувствам напрежението в тялото му, да видя стягането около очите му, което значеше, че мисли здраво и че не харесва това, за което мисли.

– Планът не е добър – каза накрая и стана от леглото.

Беше почти невъзможно да се накарам да помръдна. Исках да остана в леглото завинаги. Но докато това не свършеше, никой, за когото бях загрижена, нямаше да е в безопасност и аз нямаше да мога да се успокоя и да продължа живота си. Вдигнах се, пъхнах се в дънките, закопчах ги и нахлузих блузата през главата си.

– Какво предлагаш? Да съберем всички и да ги накараме да държат амулета? Да видим дали той ще се подчини на някой друг? Ами ако светне за някой като, да речем, Роуина?

Той ме изгледа свирепо, докато поставях амулета на врата си и го подпъхвах под блузата, където полегна студен върху кожата ми.

Виждах странната му тъмна светлина през дрехата. Дръпнах коженото яке върху него и го закопчах.

Не светеше със синьочерна светлина за него. Знаех, че ако светеше и беше знаел какво казва второто пророчество, щеше да е тръгнал след Книгата много отдавна.

– Това изобщо не ми харесва.

Нито пък на мен, но не виждах алтернатива.

– Ти ми помогна да съставя плана.

– Това беше преди часове. Сега ти си на път да излезеш на улицата и да вземеш скапаното нещо, вярвайки в някакво пророчество, надраскано от луда перачка, която е работила в манастира, без никаква идея какво да правиш, доверявайки се на амулета да ти помогне да подчиниш Книгата. Тя е най-голямото и най-прелъстителното зло, съществувало някога, а ти очакваш да я подчиниш. Планът смърди. Това е всичко. Не вярвам на Роуина. Не вярвам на...

– Никого – довърших. – Ти не вярваш на никого, освен на себе си, а това не е доверие, това е его.

– Не е его. Просто съзнавам способностите си. И безкрайната им природа.

– Ти беше убит на скалата от Риодан и от мен. Класически случай на момент, когато малко доверие щеше да постигне много.

Очите му бяха черни и бездънни. Тъкмо щях да отклоня поглед, когато нещо в тях се раздвижи.

Вярвам на теб.

Почувствах се така, сякаш ми беше връчил ключовете за царството. Това беше достатъчно. Можех да направя всичко.

– Докажи го! Ти ме обучаваш от мига, в който дойдох тук, за да ме направиш достатъчно силна, достатъчно умна и достатъчно корава, за да направя това, което трябва да бъде направено. Минах през ада и се върнах, и оцелях. Погледни ме! Какво виждаш? Виж ме! Ти ме направи боец. Сега ме остави да се бия!

– Аз се бия в битките.

– Ти се биеш и в тази. Заедно ще я преследваме.

– Искаш от мен да гледам отстрани?! Кой кара мотора и кой е в скапания кош? Аз не се возя в кош. Дори не притежавам женчовски мотор с кош – той изглеждаше обиден до дъното на душата си.

– Искам от теб много повече. Ти ме държиш закотвена, както направи, когато бях При-я и не можех да намеря пътя си обратно. Никога нямаше да успея без теб, Джерико. Бях изгубена, но те усещах там. Ти ме приземяваше, държеше конеца на хвърчилото ми – беше влязъл в ада заради мен, беше седял на разтегателния диван в моето безумно място и ме беше пазил да не заседна там завинаги. Беше ме извлякъл само със силата на волята си. – И щеше да го прави винаги. – Нуждая се от теб – казах просто.

Червени петна замъглиха очите му. Той дръпна пуловера през главата си, мускулите му се свиваха, а татуировките играеха.

– Не е твърде късно – каза той грубо. – Можем да оставим света да върви по дяволите. Има други светове. Много. Можем дори да вземем родителите ти. Който искаш.

Потърсих очите му. Той го мислеше. Би заминал с мен, би минал през Сребрата и би живял другаде.

– Харесвам този свят.

– Някои цени са твърде високи. Ти не си непобедима. Просто дълголетна и трудна за убиване.

– Не можеш да ме пазиш вечно.

Погледът, който ми хвърли, казваше:

Луда ли си? Разбира се, че мога.

Ти би искал да живея така?

Ключовата дума тук е „живея“.

Не ме слагай в клетка! Очаквам нещо по-добро от теб.

Той се усмихна леко.

Туш!

– Можем да проверим дали амулетът би приел Дагиъс. Той също е обитаван или така казват.

– Забавна си, нали? Само през трупа ми!

– Тогава спри да нападаш вятърни мелници! Ти не можеш да използваш амулета. Оставам аз, с теб до мен. Това е единственият избор. Ти не можеш да умреш. Имам предвид, че можеш, но винаги ще се връщаш. А знаем, че тя няма да убие мен. Ние сме перфектните за тази работа.

– Никой не е перфектен за битка със злото. То прелъстява. Когато намерим Книгата, тя ще дойде при теб с всичко, което има.

Бях подготвена. Знаех, че ще го направи. Поех дъх бавно и дълбоко, изпълвайки дробовете си, и изправих рамене.

– Джерико, чувствам как целият ми живот ме е блъскал напред към този момент.

– Това е. Съдбата е капризна курва. Няма да отидем. Сваляй дрехите и се връщай в леглото ми!

Засмях се.

– Хайде, Баронс! Кога си бягал от битка?

– Никога. И други са плащали. Няма да позволя същото да се случи с теб.

– Не мога да повярвам – казах с подигравателен ужас. – Джерико Баронс се колебае. Чудесата нямат край!

Гърмящата змия се раздвижи в гърдите му.

– Аз не се колебая. Аз... О, мамка му!

Баронс не се самозалъгва. Той се колебаеше и го знаеше.

– Знаех, че си проблем още щом те видях.

– Същото мислех и аз за теб.

– Исках да те завлека между библиотеките, да те чукам до безумие и да те пратя у дома.

– Ако го беше направил, никога нямаше да замина.

– Все още си тук, във всеки случай.

– Няма нужда да изглеждаш толкова вкиснат от това.

– Ти объркваш цялото ми съществуване.

– Добре, ще се махна.

– Опитай и ще те окова във вериги! – той ми се намръщи. – Това е колебливост – въздъхна.

След миг протегна ръка.

Пъхнах моята в нея.

Среброто в кабинета на Баронс ме избълва навън. Полетях през стаята и се забих в стената.

Беше ми писнало огледалата да не ме харесват. Щом това свършеше, исках проклятието на Крус да бъде премахнато. Искаше ми се в свободното си време да проуча Белия палат.

Намръщих се. Може би не. Може би трябваше да срежа всички връзки с миналото си.

Баронс се плъзна навън зад мен. Изглеждаше изискан и невъзмутим както винаги. Тъмната му коса и вежди бяха заскрежени, кожата му беше ледена.

– Спри! – нареди той мигновено.

Краката ми се заковаха на пода.

– Какво?

– Има хора на покрива. Говорят – той стоя неподвижен толкова дълго, че скрежът започна да се плъзга на капчици по бузите и врата му. – Риодан и други. Келтърови са близо. Те чакат... Какъв беше този шум, по дяволите? – той ме заобиколи и излезе от кабинета.

Той избута вратата, която съединяваше частната жилищна част на книжарницата с публичната.

Следвах го по петите. Навън беше тъмно и дъждовно, зад високите прозорци имаше лека дъга, а вътрешността беше осветена само от меката кехлибарена светлина от вградените лампи, които оставях да горят по всяко време, за да не може магазинът да потъне в мрак.

– Джерико Баронс – каза елегантно изтънчен глас.

– Кой си ти, мамка му? – настоя Баронс.

Настигнах Баронс точно навреме, за да видя един мъж да излиза от сенките в задната част на магазина.

Той вървеше срещу нас, протегнал напред ръка.

– Аз съм Питър Ван де Меер.

Дълъг и сух, с безпогрешната стойка на мъж, обучен в бойни изкуства, той беше в средата на четиридесетте. Руса коса обрамчваше скандинавско лице с дълбоки бледозелени очи. Той имаше тихото и бдително излъчване на змия, навита на кълбо, но без намерение да нападне, освен ако не се наложи.

– Още една крачка и ще те убия! – каза Баронс.

Мъжът спря. Изглеждаше изненадан и нетърпелив.

– Господин Баронс, нямаме време за това.

– Аз ще реша за какво имаме време. Какво правите тук?

– Аз съм от Тритон Груп.

– И?

– Нека не играем игри! Знаете кои сме ние – укори го мъжът.

– Притежавате манастира, наред с други неща. Не ми харесват хората от вашия вид.

– От нашия вид? – Питър Ван Де Меер си позволи лека усмивка. – Наблюдаваме Ви от векове, господин Баронс. Ние не сме „вид“. Вие сте.

– И защо да не ви убия още сега? – измърка Баронс.

– Защото „моят вид“ често е полезен, а Вие отдавна търсите път да проникнете сред редиците ни. Никога не сте успявали. Любопитен сте кои сме. Донесох нещо за момичето. Време е за истината.

– Какво може да знае за истината някой от Тритон Груп?

– Ако не искате да ме чуете, защото не вярвате в моята обективност, вероятно ще чуете някой друг.

– Махайте се от магазина ми още сега и ще ви оставя живи. Този път. Няма да има друг.

– Не можем да го направим. На ръба сте да направите гибелна грешка и ние бяхме принудени да се покажем. Изборът е неин. Не Ваш.

– Кои „ние“? – гледах Питър и се опитвах да видя през слабо осветената част към другата фигура, която седеше там. Нямаше достатъчно светлина, за да видя чертите ù, но беше достатъчно, за да разбера, че е жена. В корема ми пърхаха пеперуди и имах много силно лошо предчувствие.

Бледозелените очи на Питър се преместиха от Баронс към мен. Чертите му се смекчиха.

– МакКайла – каза той нежно. – Колко си прекрасна! Но знаех, че ще бъдеш. Да се откажем от теб беше най-трудното нещо, което сме правили.

– Кои сте вие, по дяволите? – не го харесвах. Никак.

Той протегна ръка към жената на дивана.

Тя се изправи и пристъпи на светло.

Ахнах.

Времето беше нанесло деликатни промени по лицето ù. Челюстта ù беше омекотена, в ъгълчетата на очите и устата ù имаше гънчици и косата ù беше много по-къса сега, едва докосваше раменете ù. Но нямах никакво съмнение коя беше тя.

Руса коса, сини очи, красива. Бях я виждала с двайсет години по-млада, стоеше на пост в защитен коридор в манастира. Беше казала: „Твоето място не е сред нас. Ти не си една от нас“.

Гледах последната известна водачка на Убежището и майка на Алина.

Айла О’Конър.

– Как... какво... – заекнах.

– Моля те, прости ми! – молбата в думите ù беше мека и в очите ù се четеше страдание. – Трябва да знаеш, че беше необходимо. Нямах избор.

Баронс каза:

– Ти умря. Видях те. Беше в кома. Отидох на погребението ти.

Трепнах. Той беше потвърдил. Тя беше Айла О’Конър. Не знам защо ми пукаше. Тя не беше моя майка. Алина беше единственото ù дете. Аз бях Ънсийли кралят.

– Дълга история – каза тя.

Баронс поклати глава.

– Няма да я слушаме.

– Но трябва! Или ще направите ужасна грешка – каза мрачно Питър. – МакКайла ще плати за нея.

– Той е прав. Трябва да поговорим сега, преди да е станало твърде късно – Айла, изглежда, не беше в състояние да свали очи от мен. – Ти искаш да я чуеш, нали?

Поклатих глава. Не можех да се доверя на себе си да проговоря. Как животът продължаваше толкова брутално да ме напада по слабите места? Когато влизахме в Среброто, очаквах да излезем от другата страна, да се качим в кола, да обикаляме наоколо и да търсим Шинсар Дъб.

Нито за миг не съм си представяла възможността Айла О’Конър да ни чака в книжарницата, отпред да е паркирана дълга лимузина и широкоплещест шофьор да стои до нея и да оглежда улицата. Можех да се обзаложа, че под тази тъмна униформа ще намеря пистолет или два. Какво беше Тритон Груп, освен компанията, която притежаваше манастира? Защо Баронс ги мразеше толкова? Какво правеше Айла (още една личност, която се предполагаше да е мъртва, но не беше) тук?

Фините ù черти се сгърчиха и сълзи потекоха по бузите ù.

– О, скъпа! Да те оставя беше най-трудното нещо, което съм правили някога. Дори да не искаш да чуеш нищо друго от мен, чуй това! Ти беше моето бебче. Моето сладко, безпомощно бебче, а те казаха, че ще обречеш на гибел света. Щяха да те убият, ако бяха разбрали за теб. И двете ми дъщери бяха в опасност. Всички знаехме за пророчеството. Знаехме, че е предсказало, че ще се родят сестри в една от най-могъщите кръвни линии. Роуина ме наблюдаваше. Беше ме намразила от деня, в който талантите ми започнаха да се проявяват. Искаше нейната дъщеря Кейли да стане Повелителка на Убежището. Искаше О’Райли да управляват манастира завинаги. Никога не прости на Нана, че обърна гръб на ордена. Би направила всичко, за да се отърве от мен. Ако знаеше, че отново съм бременна... Нямах избор. Трябваше да ви дам и да замина, да се престоря на мъртва.

– Ти не беше бременна, когато ти помогнах да избягаш от манастира – каза студено Баронс.

– Почти в петия месец. Не ми личеше много и се обличах така, че да го скрия. Истинско чудо беше, че бебето ми не беше ранено, когато избягах. Толкова се боях, че ще я изгубя – още сълзи се затъркаляха по лицето ù.

Все още клатех глава. Изглежда, не можех да спра.

– О, МакКайла! Беше истинско мъчение всеки ден. Да знам, че си някъде там, отгледана от някой друг. Да знам, че може би никога няма да видя теб или Алина отново, без да ви изложа на опасност. Но сега си тук и се готвиш да направиш нещо, което би имало ужасни последици. Време е лъжите да спрат. Ти трябва да знаеш истината.

Пъхнах юмруци в джобовете и се обърнах.

– Не ми обръщай гръб! – извика тя. – Аз съм твоята майка!

– Рейни Лейн е моята майка.

– Грубо и нечестно – каза Питър. – Дори не и даваш шанс.

– На теб какво ти пука? – попитах ядосано.

– Защото аз съм съпругът ù, МакКайла. И твой баща.

Четиридесет и шест

Имах братя – Питър Джуниър, който беше на деветнайсет, и Майкъл (всички го наричаха Мик), който беше на шестнайсет. Показаха ми снимки. Приличахме си. Дори Баронс изглеждаше разтърсен.

– Инсценирахме смъртта на майка ти, кремирахме неразпознат труп и изведохме тайно двете ви от страната. Отведохме ви в Щатите и направихме каквото можахме, за да ви намерим добър дом, далеч от опасностите – Питър пое ръката на Айла и я притисна между своите. – Майка ти едва го преживя. Не проговори с месеци след това.

– О, Питър, знаех, че трябва да бъде сторено. Беше просто...

– Ад – каза той равно. – Беше абсолютен ад да се откажем от тях.

Трепнах. Те казваха всички онези неща, които исках да чуя. Това разкъсваше сърцето ми. Имах родители. Братя. Бях родена. Имах принадлежност. Искаше ми се само Алина да беше доживяла да види този ден. Щеше да е перфектно.

– Каза, че имате да ù казвате нещо важно. Казвайте и се махайте! – нареди Баронс.

Погледнах към Баронс разкъсана. Част от мен искаше да му каже да мълчи, за да мога да чуя още, а част от мен искаше да се махнат и никога да не се връщат. Тъкмо се бях примирила с една реалност. Сега искаха да изоставя тази реалност и да прегърна нова. Колко пъти трябваше да решавам кого познавам и какво съм само за да науча, че греша? Вече не се чувствах двуполюсна, чувствах се шизофренична с много самоличности.

– Ако съм ваша дъщеря, как имам спомени, които принадлежат на Ънсийли краля?

Айла ахна.

– Имаш?

Кимнах.

– Казах ти, че може да го направи – напомни Питър.

– Кой? – настоях. – Да направи какво?

– Сийли кралицата дойде да ни види скоро след като Книгата избяха, преди да напуснем Дъблин. Каза, че би направила всичко по силите си, за да помогне за връщането ù – каза Питър.

– Тя беше много заинтересувана от теб – каза Айла мрачно. – Ти беше едва на три месеца. Помня като да беше вчера. Ти носеше розова рокля с малки цветя и панделка с цветовете на дъгата. Не можеше да спреш да гледаш кралицата. Непрекъснато гукаше и протягаше ръчички към нея. Двете изглеждахте очаровани една от друга.

– Тогава се бояхме, че кралицата може да се е набъркала в ума ти. Тя е прочута с това. Поглежда в бъдещето и се опитва да нагласи дребни събития, да побутне тук и там, за да постигне целите си – каза Питър. – Няколко пъти бях почти сигурен, че някой е бил в стаята ти мигове преди да вляза.

– И мислите, че тя ми е дала спомените на Ънсийли краля? Откъде ги е имала, за да ми ги даде? Мислех, че е пила от Котела. Това би изтрило всичко, което знае.

– Кой може да каже с нея? – сви рамене Айла. – Може би са били фалшиви спомени, изработени хитро или взети от някой друг. Вероятно никога не е пила истински от Котела. Някои казват, че се преструва.

– На кого му пука? За какво дойдохте тук? – каза Баронс нетърпеливо.

Айла го погледна, сякаш беше луд.

– Ти си се грижил за нея и не можем дори да ти благодарим достатъчно за това, но дойдохме да я отведем у дома.

– Тя е у дома. И трябва да спаси света.

– Ние ще се погрижим за това – каза Питър. – Това правим ние.

– Страшна работа сте свършили досега.

Питър го изгледа с укор.

– Не че ти си свършил по-добра. Ние бяхме насочили усилията си в намирането на амулета. Истинския.

Присвих очи.

– Защо?

– Тритон Груп го издирва от векове по различни причини. Но напоследък стана критично да го намерим, защото открихме, че е единственият начин да се погребе отново Книгата – каза Питър. – Представител на компанията ни чу, твърде късно, за аукцион, на който е бил продаден. Пристигнахме в замъка на уелсеца малко след клането на Джонстън. Но готическият задник, изглежда, се беше стопил във въздуха.

– В скала – промърморих. Никога нямаше да забравя ужасния си престой под Бърен.

– Месеци наред нямахме представа къде е. Подозирахме, че е в Даррок, но не можехме да приближим до него. Той не търпеше хора. После получихме доклад, че МакКайла е проникнала в лагера му и е негова дясна ръка – в погледа му блестеше гордост. – Браво, скъпа! Ти си толкова умна и находчива, приличаш на майка си.

– Каза „истинския“.

– Според легендата кралят направил много амулети – отвърна Айла. – Всички способни да поддържат различна степен на илюзия. Използвани заедно са трудно преодолими. Но само последният, който кралят направил, можел да заблуди самия него. Книгата е станала твърде силна, за да бъде спряна с някакви други средства. Илюзията е единственото оръжие, което ще подейства срещу нея.

– Ние бяхме прави! – възкликнах, гледайки към Баронс.

– Пророчеството е ясно. Този, който е обитаван, трябва да използва амулета, за да я запечата.

– Вече сме се заели – каза хладно Баронс.

– Това не е ваша битка – каза тихо Питър. – Ние започнахме това. Ние ще го довършим.

Седях на ръба на дивана с лакти на коленете.

– Какво искате да кажете?

– Майка ти е тази, която трябва да го направи. Въпреки че, ако приличаш поне малко на нея, скъпа, ти вече си се нагърбила с проблема. Това ни тревожеше и затова дойдохме тук тази вечер. Айла е „обитаваната“. Преди двайсет и три години, когато Книгата избяга, тя я беше завладяла, обитаваше я. Айла я познава. Била е Книгата. Разбира я. И е единствената, която може да я спре.

– Тя никога не оставя хората живи – каза Баронс решително.

– Остави Фиона жива – напомних.

– Тя ядеше Ънсийли. Беше различна.

– Айла успя да я откъсне от тялото си – каза Питър. – Тя е единствената, за която знаем, че е успяла да се съпротивлява. Накрая Книгата изскочила от нея, докато е била още жива, и е завладяла друг, по-незаинтересован домакин.

Баронс изобщо не изглеждаше убеден.

– Но не преди да я накара да убие повечето от Убежището.

– Не съм казвала, че беше лесно – каза Айла тихо и очите ù потъмняха от припомнената скръб. – Мразя това, което ме накара да направя. Живея с това всеки ден.

– Но тя винаги успява да ме намери – възразих.

– Усеща кръвната ти линия, търси мен – каза Айла.

– Но аз имам ключова роля – казах вкочанено. Нямах ли? Толкова бях уморена да не знам мястото си.

Щях ли да обрека света на гибел? Бях ли наложницата? Бях ли Ънсийли кралят? Бях ли изобщо човек? Аз ли бях тази, която трябваше да погребе повторно Книгата?

Отговорът на всички въпроси беше „не“. Аз бях просто Мак Лейн, която се мотаеше наоколо, пречкаше се много и вземаше тъпи решения.

– Имаш, скъпа – каза Айла. – Но това не е твоята битка.

– Твоята съдба ще се решава в друг ден – каза Питър. – Това е едва първата от много битки, в които ще бъдем призовани да се бием. Очакват ни тъмни времена. Дори Книгата да бъде задържана, все още остава въпросът със стените между световете. Те не могат да се построят отново без Песента на Сътворението. Ние трябва да се справим с това, което е предопределено за нас – той се усмихна. – Братята ти също имат таланти. Нямат търпение да се запознаят с теб.

– О, МакКайла, отново ще бъдем семейство! – каза Айла и започна да плаче. – Това е единственото, което някога съм искала.

Погледнах Баронс. Изражението му беше мрачно. Погледнах отново Питър и Айла. Аз също бях искала единствено това. Не бях кралят. Бях родена. Бях личност със семейство. Не можех да го проумея. Но сърцето ми вече се опитваше.

Дори ако изключим частта с възстановяването на семейството, Баронс не одобряваше промяната в плана. Аз също.

Бяхме прекарали месеци, подготвяйки този момент, а сега, в навечерието на битката, пристигаха моите биологични родители и ни казваха, че вече не сме необходими. Те щяха да проведат войната и да я довършат.

Ядосах се.

– Можете ли да я проследите? – попита Баронс.

Отговори Питър:

– Айла може. Но Книгата също може да я усети, затова беше много опасно Айла да дойде в Дъблин, докато не бяхме сигурни, че МакКайла има амулета.

– Откъде знаете, че е в мен? – попитах.

– Майка ти каза, че е усетила да се свързваш с него тази нощ. Дойдохме веднага.

– Мисля, че усетих да се свързваш с него веднъж преди, в началото на октомври миналата година – каза Айла, – но чувството изчезна почти толкова внезапно, колкото се появи.

Примижах.

– Аз наистина го докоснах миналия октомври. Откъде знаеш това?

– Нямам представа – каза тя просто. – Усетих съединяването на две велики сили. И двата пъти усетих теб, МакКайла. Усетих моята дъщеря! – лицето ù се сгърчи. – Усетих и Алина веднъж – тя се загледа настрани към студената камина, после потрепери. – Тя умираше. Може ли да запалим огън?

– Разбира се – каза Питър моментално. Той се вдигна и тръгна към камината, но Баронс го изпревари. Изгледа Питър свирепо.

Може би имаш претенции към жената – казваха очите му – но недей да правиш грешка! Момичето и шибаната камина са мои!

След един дълъг момент Питър сви рамене и се върна при дивана.

– Ще преспим с това – каза Баронс. – Вървете си сега! Ще се свържем с вас утре.

Питър изсумтя.

– Не можем да си тръгнем, Баронс. Това трябва да свърши тук, тази вечер, по един или друг начин. Няма време за губене.

Не можех да спра да гледам Айла. Имаше нещо в лицето ù. Караше ме да мисля за Роуина. Предполагам, защото старата жена ни беше преследвала толкова дълго.

– Защо трябва да свърши тази вечер?

Айла ме изгледа странно.

– МакКайла, не я ли усещаш?

– Да усещам ка-... – спрях. Не се бях опитала да я усетя. Бях заглушавала „звука“ на сетивата си на шийте зрящ толкова дълго, че беше станало инстинкт. – О, Боже! Шинсар Дъб се е отправила право към нас – отворих сетивата си колкото можах. – Тя е... различна – погледнах към Айла, която кимна. – По-силна. Сякаш е напомпана и е готова. Тя е чакала това – очите ми се разшириха. – Отново има самоубиец с бомба и ще прати всички ни в ада, ако не я спрем!

– Тя знае, че съм тук – каза Айла. Лицето ù беше бяло, но очите ù бяха присвити от решителност, която разпознах. Бях я виждала на собственото си лице. – Всичко е наред – каза тя със стегната усмивка. – Аз също съм готова. Може да е откраднала децата ми и да е разкъсала семейството ми преди двайсет и три години, но тази вечер ние ще го съберем отново.

Питър и Айла се извиниха за момент и се отдалечиха, говорейки с приглушени, настоятелни гласове.

Седях на дивана с Баронс и ги гледах. Това беше толкова сюрреалистично. Сякаш бях минала през някое Сребро в алтернативна реалност с щастлив завършек. Беше нещо, което исках много – семейство, безопасно убежище и някой друг да поеме отговорността за спасяването на света.

Тогава защо се чувствах толкова изпразнена и не на място?

Усещах Книгата да приближава навън в нощта. Беше забавила ход по някаква причина, почти беше спряла. Чудех се дали сменя „превоза“. Може би беше намерила по-добър.

Въпреки всичко, което бях мислила за семейството си, въпреки любовта ми към Джак и Рейни, се чувствах странно, когато гледах биологичните си родители. Знанието, че не са искали да ме дадат, беше освободило някакъв възел на напрежение, който дори не знаех, че нося. Предполагам, част от мен се е чувствала като дяволското дете, от което всички се страхуват, което е било отпратено, защото никой не е искал да убива бебе. Но моите родители са били там някъде през всички тези години, аз и Алина сме им липсвали, копнеели са за нас. Те не са искали да се откажат от нас, направили са го само заради нашата безопасност. Ние имахме връзката майка-дъщеря. Щяхме отново да сме семейство. Имах толкова много въпроси!

– Не вярвам и на едно скапано нещо за тях – каза Баронс. – Това са глупости.

Баронс беше суперпараноичен. Той предпочиташе израза „суперсъзнателен“. Не бях изненадана, когато го чух.

– Наистина ми е трудно да повярвам – промърморих.

– Тогава недей!

– Погледни я, Баронс! Тя е жената, която ме спираше в манастира, последната водачка на Убежището. Жената, която си откарал онази нощ. За Бога, ние си приличаме!

Когато пристигнах в Дъблин, не приличах на нея. Бях мека и закръглена и все още имах бебешката пухкавост в лицето. Сега бях като нея – по-зряла, по-слаба, лицето ми не беше толкова кръгло и чертите ми бяха по-отчетливи.

Той хвърли поглед от мен към нея.

– Може да е братовчедка.

– Може също така да е и майка ми – казах сухо. – И ако е, аз не съм Ънсийли кралят – от раменете ми паднаха безбройни грехове. Вярата, че съм основният злодей, отговорен за толкова много извратени раждания и милиарди убити, беше смазващ товар. – Може би те са прави, Баронс. Може би това никога не е било моя битка. Може би с Алина просто сме попаднали под кръстосания огън. Книгата ни е усетила като част от нейната кръвна линия и ни е измъчвала, провалила е живота ни.

– Дани уби Алина – напомни той остро.

Защо трябваше да ми го припомня сега? Обърнах се да му се намръщя.

Той се взираше в мен с разкривено лице, тъмните му очи бяха диви и крещеше името на Роуина толкова силно, че се изненадах, че прозорците не са се пръснали.

Примигнах. Той отново беше просто Баронс. Гледаше ме странно.

– Добре ли си?

– Какво каза току-що?

– Попитах добре ли си.

– Не, какво каза преди това?

– Казах, че Дани е убила Алина заради Роуина, никога не го забравяй! Какво има? Бяла си като платно.

Поклатих глава засрамена. После трепнах и обърнах рязко глава към прозореца.

– О, не! – Шинсар Дъб беше започнала отново да се движи. Бързо.

– Тя идва! – извика Айла в същия момент.

– Още колко? – попита Питър.

– Три минути, може би по-малко. В кола е – каза Айла.

Трябваше да знам дали и двете я усещаме в една и съща посока. Двете заедно щяхме да бъдем по-трудни за заблуждаване. Нямаше да позволя това, което стана последния път, когато се опитахме да я хванем, да се случи отново.

– Къде я усещаш?

– Северозапад. На пет километра най-много.

Отдъхнах си. Точно там я усещах и аз.

– Коя част от това място е най-силно защитена? – попита Айла Баронс.

Той я изгледа странно.

– Цялата.

– Какъв е планът? – попитах.

– Трябва да дадеш амулета на майка си – каза Питър.

Докоснах веригата около врата ми и погледнах към Баронс. Той вдиша бавно и отвори уста. Тя се разтегна широко в беззвучен рев.

Примигнах и отново погледнах. Той беше сдържан и изискан както винаги.

– Трябва ти да решиш – каза.

Почувствах се странно. Мак 1.0, барманка, мечтателка и професионална почитателка на слънцето нямаше да иска нищо повече от това да предаде цялата отговорност на друг. Не тя да се грижи за някой, а някой за нея. Вече не познавах тази жена. Обичах да вземам трудните решения и да се бия в името на доброто.

Мисълта да отстъпя отговорността на някой друг ме караше да се чувствам все едно съм изключена от най-важната част от живота ми.

– МакКайла, времето е от съществена важност – каза Питър тихо. – Вече няма нужда да се биеш. Ние сме тук сега.

Погледнах към Айла. Сините ù очи блестяха от непролети сълзи.

– Послушай баща си! – каза тя. – Никога повече няма да си сама, скъпа. Дай ми амулета! Освободи се от теглото и ме остави да го нося вместо теб! Тази битка никога не е била твоя.

Погледнах към Баронс. Той ме наблюдаваше. Познавах го. Никога нямаше да ме принуди.

Погледнах отново. Кого заблуждавах? Разбира се, че Баронс щеше да се опита да ме принуди. Той искаше заклинанието за разваляне, за да сложи край на живота на сина си. Беше го търсил през почти цялото си съществуване. Той щеше да удря с крак, да спори и да реве. Не се беше приближил толкова до Книгата, само за да ми даде възможност да вземам собствени решения.

– Не го прави! – изръмжа той. – Ти обеща.

– Шинсар Дъб влезе в града – каза Айла просто. – Трябва да решиш.

Аз също можех да я усетя. Тя летеше към нас, сякаш знаеше, че ако побърза, може да ни свари със свалени гащи. Аз бях нерешителна, а неспособността ми да се обвързвам излагаше всички нас на опасност.

Тръгнах към Айла, усуквайки веригата през пръстите си. Как бих могла да приема, че няма да се бия в тази битка? Бях се подготвяла за нея. Бях готова. Но тя стоеше тук и ми казваше, че няма нужда да се тревожа. Аз нямаше да обрека света на гибел и нямаше нужда да го спасявам. Други се бяха подготвили за този момент и бяха по-квалифицирани.

Сюрреалистичното чувство се върна. И какво беше това бръмчене в ухото ми? Продължаваше да ми се струва, че Баронс реве, но всеки път, щом погледнех към него, той не казваше и дума.

– Трябва ми едно заклинание от Книгата – казах.

– След като бъде заключена, можем да вземем каквото искаш. Питър знае Първия език. Така се запознахме с баща ти – работехме по древни свитъци.

Взирах се в лицето, което толкова много приличаше на моето, но беше по-старо, по-мъдро и по-зряло. Исках да го кажа, нуждаех се да го кажа поне веднъж. Можеше никога повече да нямам възможност.

– Майко – опитах думата на езика си.

Боязлива, сияйна усмивка изви устните ù.

– Скъпа моя сладка МакКайла! – възкликна тя.

Исках да я докосна, да бъда в ръцете ù, да вдишам аромата на майка ми и да знам, че сме свързани. Съсредоточих се върху единствения си спомен за нея, който беше дълбоко заровен до този момент. Съсредоточих се върху него и започнах да мисля колко ценен е той. Започнах да мисля колко невероятно е, че съм го подтискала през всички тези години и как детският ми ум е запечатал един-единствен кадър – Айла О’Конър и Питър, които се взираха в мен със сълзи в очите. Те стояха до един син вагон и ни махаха за сбогом. Изливаше се проливен дъжд и някой беше опънал яркорозов чадър със зелени картонени цветя над моята бебешка количка, но вятърът беше донесъл ледена мъгла под него. Аз размахвах ръчички, беше ми студено и плачех, а Айла внезапно се хвърли към мен, за да затъкне одеялото по-сигурно под тялото ми.

– О, скъпа, това беше най-трудното нещо, което трябваше да направя в онзи ден под дъжда. Да ви оставя. Когато подпъхнах одеялото, толкова отчаяно исках да те грабна и да те задържа при нас завинаги.

– Помня чадъра – казах. – Мисля, че той е причината за любовта ми към розовото.

Тя кимна и очите ù блестяха.

– Беше яркорозов със зелени цветя.

Сълзи опариха очите ми. Взирах се в нея за момент, запаметявайки лицето ù.

Айла разтвори ръце.

– Моята дъщеря! Моето красиво малко момиче!

Горчиво-сладки емоции ме заляха, докато се отпусках в обятията на майка ми. Когато ръцете ù се затвориха топли и утешаващи около мен, започнах да плача.

Тя погали косата ми и прошепна:

– Тихо, скъпа! Всичко е наред. Баща ти и аз сме тук сега. Няма нужда да се тревожиш за нищо. Всичко е наред. Отново сме заедно.

Заплаках по-силно. Защото можех да видя истината. Понякога тя е в дефектите.

А друг път е в прекаленото съвършенство.

Ръцете на майка ми бяха около врата ми. Тя миришеше добре, като Алина – на свещи с аромат на праскови и сметана и на парфюм.

А аз нямах нито един спомен за тази жена.

Не беше имало син вагон. Нито розов чадър. Нито дъждовен ден.

Измъкнах копието от кобура и го прекарах между телата ни.

Право в сърцето на Айла О’Конър.

Четиридесет и седем

Айла вдиша рязко и болезнено и се вкочани в ръцете ми, вкопчена във врата ми.

– Скъпа? – сини очи се взираха в мен, празни и объркани. Тя беше Айла.

– Ти, тъпа малка кучка! – сини очи се взираха в моите, свирепо интелигентни, разгневени, твърди от ярост. Тя беше Роуина.

– Как можа да ми го причиниш? – извика Айла.

– Само ако те бях убила онази нощ в пъба! – обагрена в кръв слюнка пръскаше от устните на Роуина.

– МакКайла, моя скъпа, скъпа дъще, какво направи?

– О, и заради теб се случи всичко това! – изплю Роуина. – Вие, проклети скапани О’Конър, не носите нищо, освен проблеми и беди на всички нас!

Усетих как краката ù се подкосяват, но тя се държеше за раменете ми и не пускаше. Беше корава стара жена.

Потреперих. Не бях говорила с Айла. Беше Роуина, която носеше Шинсар Дъб и беше обсебена от нея. Но сега умираше и способността на Книгата да поддържа убедителна илюзия умираше с нея. Тя просвятваше напред-назад между илюзията за Айла и реалността с Роуина.

– Ти ли уби сестра ми? – разтърсих старата жена толкова силно, че косата ù се изплъзна от стегнаия кок.

– Дани уби сестра ти. А двете винаги се сдушвахте. О, представям си, сега имаш други чувства към нея! – тя се изкикоти.

Използвах Гласа.

– Ти ли ù нареди да го направи?

Тя се загърчи, устата ù се разкриви. Не искаше да ми отговоря. Искаше да страдам.

– Д-дааа! – избухна думата с неохотно съскане. Бях се надявала да е така.

– Използва ли умствена принуда, за да я накараш да го направи?

Ченето ù се стегна и очите ù се присвиха до цепки. Повторих въпроса, разтърсвайки прозорците с многопластовия гръм на принудата.

– Д-даа! Беше мое право. Затова ми е даден такъв дар! И умението да го използвам. То изисква полагането на много неуловими команди, познанието точно къде да побутнеш. Никой друг не би могъл да го направи – тя ме изгледа самодоволно, горда от себе си.

Направих гримаса и погледнах встрани, останала без думи от ужаса, който изпитах.

Ето я най-накрая – истината за убийството на сестра ми. Най-после знаех какво се беше случило с Алина.

Денят, в който беше открила, че Даррок е лорд Господар, същият ден, в който ми се беше обадила разплакана и беше оставила съобщение, беше денят, в който е била убита. Но изобщо не поради причините, поради които аз мислех, че е убита. Ако не беше Роуина, Алина щеше да преживее онзи ден.

Щях да си взема нов телефон, да ù се обадя след няколко дни и тя щеше да отговори. Животът щеше да продължи за двете ни. Тя и Даррок вероятно отново щяха да се съберат и кой знае как можеше да се обърнат нещата? Съобщението ù беше подвеждащо от самото начало, но тя не беше имала представа, че тази стара жена е неин враг.

Тази кучка, тази намесваща се тиранка, която вярваше, че е нейно право да използва „таланта“ си, за да принуди едно дете да убие, беше наредила на Дани да отведе Алина в тъмната уличка, за да бъде убита.

Ръцете ми трепереха. Исках да я убия по същия начин.

Дали Роуина беше уточнила чудовищата, които Дани трябва да намери и с които да остави Алина? Беше ли настояла Дани да остане и да гледа, докато се свърши? Беше ли умолявала Алина? Аз бях принудена да искам секс. Дани беше принудена да убие. Моята сестра. На тринайсет. Не бих могла да си представя какво е да се гледаш как убиват някого, когото не си искала да убиват. Дани беше ли познавала Алина? Беше ли я харесвала? Но е била заставена да я убие все пак?

– Опитах се да убия и теб в онази килия, когато беше безмозъчна курва, но ти не умираше! Прерязах ти гърлото. Задуших те. Изкормих те. Отрових те! Но ти се връщаше. Накрая излях боя върху защитите, за да им позволя да те вземат и да те унищожат.

– Ти си изляла боя върху... Щяла си да ме върнеш на принцовете? – бях поразена. Тя се беше опитала да ме убие. Не го бях сънувала. Избутах и двете мисли от ума си. Исках отговори, а изглеждаше, че тя няма да остане жива още дълго. Гласът отекна от мен, отразявайки се от стените.

– Защо уби Алина?

– Малоумна ли си? Тя общуваше с врага! Шпионите ми я бяха проследили до къщата му и го бяха видели с Ънсийли! Беше достатъчна причина. А после го имаше и пророчеството. Щях да я убия при раждането, ако можех. Ако знаех, че е още жива, щях да я намеря.

– Знаеше ли коя е тя, когато я уби? Знаеше ли, че е дъщеря на Айла?

– О, разбира се – каза тя подигравателно. – Накарах Дани да я подмами при нас, когато момичетата ми казаха, че са забелязали необучена шийте зряща, така както я пратих за теб! Алина Лейн се представи тя, но в мига, в който я видях, аз разбрах коя е. Айла в плът и кръв, ясно като бял ден. И моята Кейли беше мъртва заради нея! – исках да я удуша с голи ръце, да изтръгна дъха ù. Отново и отново.

– Знаеше ли коя съм аз, когато ме видя в онази първа нощ?

Разтревожен поглед сбърчи веждата ù.

– Беше невъзможно. Ти не можеше да съществуваш. Не си била родена. Щях да знам, ако Айла беше бременна. Жените говорят. Никой никога не е споменал и дума за това.

– Как се измъкна Книгата? – настоях.

Лукава светлина пламна в очите ù.

– Мислиш, че аз съм я пуснала. Не съм направила такова нещо. Аз върша работата на ангелите! Един ангел дойде при мен и ме предупреди, че заклинанията, които я държат, са отслабнали. Заповяда ми да вляза в забранената зала и да подсиля руните. Само аз можех да го направя. Трябваше да бъда смела. Трябваше да бъда силна. Аз виждам, служа и защитавам! Винаги съм била до моите деца!

Сдържах дъха си. Книгата изкушаваше. Бях готова да се обзаложа, че не е имало ангел. Старата жена, която е трябвало да пази света от Шинсар Дъб, не беше усилила руните. Беше ги изтрила.

– Направих така, както ме инструктира ангелът. Твоята майка я пусна навън!

– Какво стана в нощта, когато Книгата избяга? Разкажи ми всичко!

– Ти си извращение! Ти си нашата гибел! – светлината в очите ù съответстваше на лукавата ù усмивка. – Аз ще умра тук, знам го, но няма да дам на такива като теб нищо. Айла беше предателка и ти си същата – тя сграбчи ръката ми и заби дребното си тяло срещу копието, извъртайки го. – А-а-а-а! – извика. Кръв шурна от устата ù.

Тя умря внезапно със зяпнала уста и широко отворени очи.

Пуснах я отвратена и отстъпих назад, гледайки я как се свлича на пода. Шинсар Дъб тупна на пода. Отстъпих назад припряно.

Зад мен Баронс ревеше. Погледнах през рамо. Крещеше и удряше невидима бариера, очите му бяха подивели.

– Всичко е наред – казах му. – Владея положението. Видях през илюзията.

Треперех. Беше ми студено и топло, и ми се гадеше. Всичко беше толкова истинско. Имах чувството, че съм убила майка си, въпреки че мозъкът ми знаеше, че не съм. За кратко бях повярвала на лъжите. И сърцето ме болеше от загубата на семейството, което никога не бях имала.

Погледнах отново към Роуина. Тя се взираше в тавана с празни очи и отпусната уста.

Шинсар Дъб лежеше между нас затворена. Изглеждаше вяла – масивен черен том с много ключалки.

Не се съмнявах, че беше избрала Роуина заради знанията ù по защитите, за да може да я внесе покрай предпазните заклинания на Баронс право в сърцето на силно защитения ни свят.

Върнах лентата назад, изолирайки момента, в който илюзията беше започнала. От мига, в който бях изскочила от Среброто, нищо не беше истинско.

Роуина и Шинсар Дъб са ме чакали в засада в книжарницата. Книгата беше забърсала ума ми, подбирайки подробности, които щях да приема за най-убедителни.

Никога не бях напускала кабинета, никога не бях последвала Баронс в задната част на магазина, нито бях седяла на дивана, нито се бях запознала с майка ми. Книгата ме беше „вкусвала“ при много случаи. Познаваше ме. И ме беше изиграла като виртуоз, прерязвайки най-съкровените ми чувства едно след друго.

Създаването на „баща“ за мен беше гениален ход. Беше съчетало спомени с копнежи и ми беше дало това, което исках най-много – семейство, безопасност, свобода от смазващите избори.

И всичко това, за да ме накара да предам амулета, да ме измами да поставя единственото нещо, способно да заблуди и двама ни, в ръцете на Роуина.

И ако бях... О, Боже, ако бях! Никога повече нямаше да разбера какво е истинско и какво не е.

Бях толкова близо да го направя, но Книгата направи две грешки. Бях я захранила с мисъл за Баронс и тя веднага го беше променила, за да го изравни с очакванията ми. После ù бях дала фалшив спомен, подсилен от амулета, и тя ми го беше изиграла обратно.

Не се съмнявах, че истинският Баронс е бил откъснат от мен през цялото време. Баронс, който беше стоял до мен в книжарницата, беше илюзия, която Книгата постоянно подръпваше, според данните, които получаваше от мен.

Почти те хванах... – измърка тя.

– Почти се брои само при ръчните гранати и подковите.

Взирам се надолу към Шинсар Дъб с черните ù корици и многото сложни ключалки. Но нещо не е както трябва. Никога не ми е изглеждала правилно.

Консултирах се със спомените си. Спомних си деня, в който Ънсийли кралят я направи. Това не беше както я беше направил.

– Покажи ми истината! – измърморих.

Когато истинската форма на Шинсар Дъб се разкри, ахнах. Изпята от плочи от най-чисто злато и късове обсидиан, тя беше изящна. От една от галактиките, в която обичаха да летят Ловците, бях призовал пурпурни камъни, които приютяваха мънички танцуващи пламъци. И въпреки че бях поставил ключалки горе и долу, те бяха декоративни, не бяха предвидени да я заключват. Моето кодиране беше достатъчна защита.

Или така мислех.

Бях я направил прекрасна. Бях се надявал красотата на подвързията ù да смекчи ужаса на съдържанието ù.

Усмихнах се тъжно. За кратко бях повярвала, че съм дъщеря на Айла. Нямах такъв късмет. Аз бях Ънсийли кралят. И отдавна беше време битката ми с моята по-тъмна половина да приключи. Според пророчеството, както го разбирах, щях да триумфирам над моето „чудовище отвътре“. Жаждата за илюзии ме беше накарала да изгубя себе си в живота, който никога не съм имала.

Свих ръце около амулета. Той блесна със синьочерна светлина. Аз бях епична личност. Бях силна. Бях създала този ужас и щях да го унищожа. Нямаше да бъда победена.

Не победена, МакКайла. Искам да се върнеш у дома.

– Аз съм у дома. Това е моята книжарница.

Това е нищо. Аз ще ти покажа чудеса отвъд твоите представи. Тялото ти е силно. Ще ме удържиш и ще живеем. Ще танцуваме. Ще се чукаме. Ще пируваме. Ще бъде велико преживяване. Ние ще К’Врукнем света.

– Няма да те удържам. Никога.

Ти беше създадена за мен. Аз за теб. Двама за чай и ч-ч-чай за двама.

– Първо ще се самоубия – ако мислех, че може да се стигне до там, щях.

И да ме оставиш да спечеля? Ти ще умреш и ще ме оставиш да властвам? Позволи ми да те насърча!

– Ти не искаш това и го знаеш.

Какво мислиш, че искам, сладка МакКайла?

– Искаш да ти простя.

Не се нуждая от опрощение.

– Искаш да те приема обратно.

Вътре, сладкишче, да ме приемеш вътре. Топла и мокра, както сексът е топъл и мокър.

– Ти искаш да си кралят. Искаш отново да ни превърнеш в зло.

Зло, добро, създай, унищожи. Жалки умове. Жалки пещери. Време, МакКайла. Времето опрощава.

– Времето не определя действието. Времето е безпристрастно, никога не осъжда, нито опрощава. Действието съдържа намерение, а намерението е там, където лежи определението.

Отегчаваш ме с човешкия закон.

– Просвещавам те във вселенския закон.

Осъждаш ме за зло намерение?

– Недвусмислено.

В твоите очи аз съм чудовище.

– Абсолютно.

Аз трябва да бъда... как го казвате? Отстранена?

– За това съм тук.

Токава каква ще бъдеш ти, МакКайла?

– Разкаян крал. Аз се лиших от злото си, затворих те преди и ще го направя отново.

Колко си забавна!

– Смей се колкото искаш!

Вярваш, че ти си моят създател?

– Знам, че съм.

Сладка моя МакКайла, толкова си глупава! Ти не си ме създала. Аз създадох теб.

Мраз се спуска по гръбнака ми. Гласът ù излъчва задоволство и подигравка, сякаш ме гледаше как съм се засилила към влакова катастрофа и се наслаждаваше на всяка минута. Свих очи.

– Не си падам по обсъждането кокошка – яйце. Твоето зло не ме е направило крал. Аз бях крал и станах зъл. Помъдрях, изхвърлих злото от себе си и го затворих в книга. Ти не трябваше да живееш. И планирам да коригирам това.

Не кокошки и яйца. Човешка жена. И ти – малък ембрион.

Устата ми се отвори за остроумен отговор, но се поколебах.

От всички лъжи, които беше изтъкала дотук, тази съдържаше малко истина. Защо?

Това, което ти казах преди, беше истина. Взех Айла, за да избягам от манастира. А тя беше бременна. Не очаквах да те намеря в нея. Не знаех как се копират хората. Докато я използвах, за да убие другите хора, които се бяха осмелили да ме задържат – МЕН, заключена в студен каменен вакуум от небитие за цяла вечност, имаш ли представа какъв АД беше това? – и ето те теб. Чудото. Недоразвит живот в тялото ù. На мое разположение. Възхищавах се на красотата ти. Неоформена, освободена от скрупули, неспъвана от човешки слабости. Твоята раса е обсебена от греха. Вие се оковавате сами за позорния стълб, защото се страхувате от небето. Тези окови, тези ограничения правят телата, които вземам, толкова крехки, разкъсват ги на парчета скоро след като ги овладея.

Но ти беше различна. Ти копнееше, ти спеше, ти сънуваше, но беше чиста. Не познаваше правилно или грешно, ти беше празна. Ти не ми се съпротиви. Беше отворена. Аз те изпълних. Настаних се вътре в теб, копирах себе си и оставих копието там. Ти си мое дете. Ти боза от моята гръд, МакКайла. Аз бях майчиното ти мляко. Аз ти дадох защити срещу света. В онзи ден, преди тялото ти да може да се издържа самостоятелно, преди дори да имаш възможност да направиш нещо толкова глупаво и дребно, като да станеш човек, аз те обявих за моя. Аз те родих. Не Айла.

– Лъжеш. Аз съм кралят – казах решително.

Ти търсиш истината. Можеш ли да я приемеш?

Не казах нищо.

Истината е вътре в теб. Винаги е била. Тя е там, в единственото място, където отказваш да отидеш.

Присвих очи. Може би се бях поздравила твърде рано за подчиняването на вътрешното ми чудовище. „Не говори с него, красиво момиче! – ми беше казало момчето със замечтани очи много отдавна в „Честър“, много преди да срещна фар дорка. – Никога не говори с него!“ Зачудих се дали не беше имал предвид Шинсар Дъб тогава. Твърде късно. Бях затънала до кръста в подвижни пясъци. Борбата само би ускорила пропадането ми.

Винаги си вземала само това, което предлагах, което оставях да се носи по повърхността. Гмурни се, МакКайла! Докосни дъното на твоето езеро. Ще ме намериш там долу да блестя в цялата си слава. Вдигни капака ми! Разбери истината за съществуването си! Ако аз съм зло, ние сме зло. Ако аз трябва да бъда „отстранена“, значи и ти трябва. Няма и една присъда, която можеш да изречеш за мен, която да не трябва да приложиш за себе си. Няма смисъл да се бориш с мен. Ти и аз сме едно и също. Ти не си кралят, ти си мое копие. Винаги си била. Винаги ще бъдеш. Не можеш да ме изпразниш. Аз съм твоята душа.

– Руните, които намерих, са талантите ми на шийте зрящ.

От стените на Ънсийли затвора? Вселената се гнуси от скучния лъжец. Пищност, МакКайла! Намери я, ако искаш да прекараш вечността с мен!

– Защото аз съм кралят. Добрата част от него. Имам спомените му и това е доказателство.

Ние притежаваме спомени от част от съществуването му. Не е било възможно да изхвърли знанието си, без да напои страниците си със същността на съществото, което ги е създало. Бях съзнателна от мига, в който той свърши с изписването на страниците ми. Спомняш ли си нещо, което се е случило преди деня, в който кралицата отказа на краля безсмъртие за наложницата му?

Обърнах се навътре и затърсих.

Нямаше нищо. Бял простор от празнота. Сякаш животът беше започнал в онзи ден.

Така е. Беше денят, в който той написа първото си заклинание за сътворение, изпълни първия от експериментите си. Ние познаваме живота му от този ден нататък. Не знаем нищо за съществуването му преди това. И знаем малко за живота му след това – само това, което успявах да зърна, когато го проследявах. Ти не си кралят. Ти си мое дете, МакКайла. Аз съм майка, баща, любовник, всичко. Време е да се прибереш у дома.

Възможно ли беше да казва истината? Не бях наложницата, не бях и кралят? Бях просто човек, докоснат от злото, преди да се роди?

Ти си повече от докосната. Аз съм в теб така, както кралят изля себе си в мен. Твоето тяло порасна около мен така, както дърво поглъща пирон, и сега чака да бъде събрано отново. Аз ти липсвам. Ти си празна без мен. Не си ли го знаела винаги? Не си ли се чувствала празна, жадна за повече? Ако аз съм зло, тогава и ти си. Това, моя сладка МакКайла, е твоето чудовище отвътре. Или не.

– Ако ти си ме създала, къде беше през последните двайсет и три години?

Чаках скимтящото бебе да порасне достатъчно силно, преди да се обединим.

– Ти искаше да се променя. Затова се опитваше да убиеш хората, които обичам.

Болката дистилира. Пречиства емоцията.

– Ти се издъни. Дойде твърде рано. Мога да се справям с болката и не съм се променила.

Повдигни корицата ми и прегърни мечтите си! Искаш Алина обратно? Щракване с пръсти. Айла и баща си? Те са твои. Дани като младо, невинно дете с блестящо бъдеще? Една дума може да направи това. Искаш стените отново да бъдат вдигнати? Ще го направим незабавно. Стените не са препятствие за нас. Ние минаваме през тях.

– Всичко би било лъжа.

Не лъжа. Различен път, еднакво реален. Прегърни ме и ще разбереш. Искаш магия, за да унищожиш детето му? Това ли искаш? Ключ към освобождаването на Джерико Баронс от вечния ад да гледа как синът му страда? Бил е измъчван толкова дълго. Не е ли достатъчно?

Задържах дъха си. От всички неща, които би могла да каже, това беше единственото, което ме изкушаваше.

Аз не съм без милост, МакКайла – каза нежно Шинсар Дъб. – Състраданието не ми е чуждо. Виждам го в теб. Уча се. Развивам се. Може би ти наистина си приела добрите страни на краля. Може би твоята човечност ще ме смекчи. Ти ще ме направиш по-добра, по-милостива. А аз ще те направя по-силна и по-малко чуплива.

Спомени се рояха в ума ми. Знаех, че Книгата ги пресява и ме манипулира. Беше намерила картините, които Баронс ми показа, на детето, умиращо в ръцете му в пустинята. Беше разкрасила казаното от Баронс за враговете му, почти удавяйки ме в картини на варвари, измъчващи и убиващи детето отново и отново.

Зад тези картини един баща вървеше през вечността и търсеше начин да освободи сина си и да му даде покой.

И искаше да го постигне сам.

Той ти даде всичко и никога не поиска от теб нещо в замяна. Преди това. Той ще умира за теб отново и отново. А иска само да освободиш сина му.

В казаното нямаше нищо, с което бих могла да споря.

Отвори ме, МакКайла! Прегърни ме! Използвай ме за добро, от любов! Как може нещо, дадено от любов, да бъде лошо? Ти сама го каза – намерението определя действието.

И това беше накратко основното изкушение – да вдигна Книгата, да я отворя и да я прочета, търсейки заклинанието, за да може Баронс да унищожи сина си, защото ще съм го направила по правилните причини. Дори Баронс беше казал, че злото не е състояние, а избор.

Ънсийли кралят не се е доверявал на себе си да задържи силата, събрана в страниците на Шинсар Дъб. Как бих могла аз?

Взирах се в нея и обмислях.

„Ирония – перфектно определение – беше казал Баронс. – Това, заради което искам да я притежавам, няма да ми е необходимо, щом се сдобия с нея.“

Ако аз я взема (дори с най-милосърдните причини на сърце), щеше ли все още да ми пука за детето, щом вдигна корицата? Би ли ми пукало за Джак и Рейни, за света, за самия Баронс?

Глупави страхове, сладка МакКайла. Ти имаш свободна воля. Аз съм само длето. Ти си скулпторът. Използвай ме! Оформи твоя свят! Бъди светица, ако искаш! Сади цветя, спасявай деца, бори се за малките животни!

Толкова лесно ли беше? Възможно ли беше да е истина?

Можех да направя света съвършен.

„Светът е несъвършен, Мак“ – почти можех да чуя Баронс да реве.

Светът беше царски прецакан. Изпълнен с неправди, които трябваше да бъдат поправени, с лоши хора и трудни времена. Можех да направя всички щастливи.

Ти имаш амулета. С него винаги ще имаш контрол върху мен. Винаги ще бъдеш по-силна от мен. Аз съм просто книга. Ти си жива.

Тя беше просто книга.

Вземи ме, използвай ме! Баронс винаги ти го е казвал и е вярно. Начинът, по който продължаваш напред, те определя като човек. Ти правиш избора. Неговото дете страда. Има толкова много страдание в този свят. Ти можеш да направиш така, че то да изчезне.

Загледах се в нея и ръцете ми се огънаха. Това беше трудното. Болката. Той и синът му бяха страдали безкрайно и щяха да продължат да страдат всеки ден, вечно. Освен ако не вземех заклинанието, което му бях обещала.

Аз имам такова заклинание. Заедно ще дадем на детето му покой. Ти ще бъдеш неговият спасител. Ще го освободим още сега, същата тази нощ. Отвори ме, МакКайла! Отвори себе си! Никой не ме е напътствал. Ти ще ме научиш.

Прехапнах долната си устна и се намръщих. Бих ли могла да напътствам Шинсар Дъб? Щеше ли моята човечност да ми даде проницателността, от която се нуждаех? Обърнах се навътре и затърсих в сърцето и в душата си. Това, което намерих там, заздрави гръбнака ми и изправи раменете ми.

– Аз мога – казах. – Мога да те променя. Аз мога да те направя по-добра.

Да, да, направи го сега! Вземи ме, дръж ме, отвори ме! – шептеше тя. – Обичам те, МакКайла! Обичай ме и ти!

Не можех да чакам повече. Пресегнах се към Шинсар Дъб.

Четиридесет и осем

>

Книгата беше ледена в ръцете ми, но пламъците в рубините стоплиха душата ми.

Аз докосвах Шинсар Дъб.

Допирът ме остави без дъх. Ние бяхме близнаци, разделени при раждането, и сега се събирахме отново. Бях чакала това цял живот. С нея в ръце аз бях завършена. Прегърнах я до гърдите си. Треперех от емоции. Книгата беше пръст, а аз бях намокреният с вино ръб на красива кристална чаша. Пръстът се плъзгаше и плъзгаше, и свиреше мелодия, която идваше от дъното на провалената ми душа.

Прокарах любящо ръце по украсената със скъпоценни камъни корица.

Усетих необятната сила, която съдържаше. Тя ме изпълни, изду се вътре в мен, опияни ме, замая ме. Бебето, което някога съм била, което не е познавало правилно и грешно, беше все още тук. Развиваме чувство за морал, след като се родим. Подозирам, че части от нас остават такива до смъртта.

Ние избираме. Това е целият смисъл.

Когато спрях да я прегръщам и я отдалечих, за да ù се възхитя, кървавочервената руна, която държах скрита в една от дланите си, запулсира мокро, увеличи се и залепи мънички смукалца върху нея, заключвайки кориците.

КАКВО ПРАВИШ! – изкрещя Шинсар Дъб.

– Правя те по-добра.

Започнах да плача, докато загребвах още една кървава руна от гладката черна повърхност на езерото ми. Исках Книгата, както исках да дишам. Вече знаех защо ме беше търсила. Аз бях перфектният приемник. Ние бяхме направени една за друга. С нея нямаше никога да се страхувам от нищо. Да я отхвърля беше най-трудното нещо, което съм правила в живота си. А още по-горчиво беше знанието, че с всяка руна, която притисках върху кориците, аз обричах Джерико и сина му да продължат да живеят във вечен ад.

КАК ПОСМЯ ДА МЕ ЗАБЛУДИШ?

– Какво нахалство! – исках да изтръгна руните, да отворя Книгата и да взема моето заклинание за унищожение. Не смеех. Ако отворех кориците в златно, черно и червено дори съвсем лекичко, мрачната ù песен щеше да изскочи и да ме погълне.

„Тя ще обрече света на гибел“ – бяха казали.

Бях изкушена, толкова изкушена. Исках Алина обратно. Исках стените да бъдат издигнати отново. Дани да е невинна и млада и да не е убиецът на сестра ми. Исках да бъда героят на Джерико Баронс. Исках да го освободя от безкрайната болка. Да го видя как върви към бъдещето с надежда и може би дори да се усмихва понякога.

ТИ КАЗА, ЧЕ СВЕТЪТ Е НЕСЪВЪРШЕН!

– Такъв е – притиснах още една капеща руна върху корицата.

Но беше моят свят, пълен с добри хора като баща ми и майка ми, търпеливата Кат и инспектор Джейни, които винаги спазваха своите задължения, за да го направят по-добър. Може Ънсийли да бяха опустошили планетата ни, но отдавна трябваше да се появи заплаха, която да ни обедини като раса и да отдалечи дребнавите ни ядове от нас самите.

Имаше болка, но имаше и радост. Животът се случваше в напрежението между двете. Колкото и да беше несъвършен, този свят беше истински. Илюзията не беше заместник. Бих предпочела да живея труден живот от факти, отколкото сладък живот от лъжи.

Обърнах Книгата и притиснах една руна към гърба ù.

Гласът ù беше заглушен и отслабваше.

Той ще те намрази!

Това беше съкрушителен удар. Бях на един дъх от това, на което Баронс беше посветил цялото си съществуване, и му бях обърнала гръб. Бях му обещала. Бях му казала, че ще намерим начин, а го провалих. Нямаше начин да извадя само едно заклинание с такава мощ от Шинсар Дъб. Тя никога нямаше да го остави да изплува на повърхността и да ми го даде доброволно. Дори сега съжаляваше, че някога е пускала по нещо за мен, но беше поела пресметнат риск, за да ме изкуши да погледна по-дълбоко. Беше ми дала това, от което се нуждаех, за да остана жива, за да продължа да вървя напред към сливането ми с нея. За да я взема, да ù позволя да има тялото ми, да ù дам контрола. Тя вече знаеше какво искам и никога нямаше да ми го даде, освен ако не се слеех с нея напълно. Ако бях повдигнала този капак дори на сантиметър, само за бърз поглед в търсене на заклинанието, всичко щеше да приключи. Тя щеше да се настани в мен и да ме заличи. Може би някоя мъничка част от мен щеше да остане в съзнание и да крещи във вечен ужас, но нямаше да е достатъчна, за да промени нещо.

Риодан беше прав. Шинсар Дъб търсеше тяло и искаше мен. Ако трябваше да вярвам на историята ù, тя ме беше подготвила за себе си отпреди да се родя. Беше изчакала да стана перфектният приемник. Но не беше изчакала достатъчно дълго. Или може би беше чакала прекалено дълго. „Злото е напълно различно създание, Мак – беше казал Риодан. – Злото е лошо, което вярва, че е добро.“

Тогава не бях разбрала какво ми казва. Сега разбирах.

Притиснах още една руна към кориците.

Вече никога нямаше да дам покой на детето на Баронс. Никога нямаше да го освободя.

Ще те унищожа, кучко. Нищо не е свършило. Това не е краят.

Още четири руни и Шинсар Дъб замлъкна.

Седнах на петите си. Ръцете ми трепереха, бях изтощена и бузите ми бяха мокри.

Смятах да поставя ръка върху корицата, за да се уверя в това, което бях усетила – че Книгата е обуздана (поне толкова добре, колкото може да бъде, докато не я занесем в манастира), когато невидимата бариера, която задържаше Джерико, изчезна.

Озовах се в ръцете му и той ме целуваше. Можех да мисля само че съм го направила, че съм оцеляла, но на каква цена?

От деня, в който го срещнах, знаех, че той преследва само едно нещо. Беше го търсил хиляди години целеустремено.

Аз бях жена, която познаваше от няколко месеца. Какво бих могла да знача за него, в сравнение с това?

Четиридесет и девет

Шокирани от новината, че Роуина е мъртва, оцелелите членове на Убежището погледнаха Дръстан МакКелтър, който носеше Книгата, представиха се (и да, Джо беше една от тях), после свалиха защитите и отвориха коридора за достъп до залата, в която е била погребана Шинсар Дъб от самото начало.

Радвах се, че Дръстан я носи. Не исках да имам нищо общо с нея. Не исках повече да я докосвам. Ако я докоснех, щях да си спомня за заклинанието, което искаше Баронс, за това колко близо бях до него и как трябваше само да повдигна корицата и...

Поклатих глава, пропъждайки мисълта.

Бях свършила моята част. Книгата беше тук и сега беше тяхна отговорност. До манастира бях пътувала в Хамъра с клана Келтър като предпазна мярка. Беше трудно да се повярва, че всичко е почти свършило. Не можех да се отърся от усещането, че другата обувка още не е тупнала. Във филмите злодеите винаги играят още един последен ход и нервите ми бяха опънати, докато го очаквах.

Джо и останалите членове на Убежището поведоха процесията ни в недрата на каменната крепост, следвани от Риодан и другите. Друидите Келтър бяха след тях. Аз и Баронс ги следвахме, заедно с Кат и половин дузина други шийте зрящи. В’лане и неговите Сийли щяха да се пресеят всеки момент.

Наблюдавах внимателно Книгата, докато Дръстан я носеше по коридора, покрай сега замлъкналия образ на Айла О’Конър, който едва можех да погледна, към подземна зала надолу по още едни стълби в друга зала и по още едни стълби.

Спрях да броя след дузина стълбища. Беше дълбоко. Отново бях под земята.

Все очаквах Книгата някак да усети, че приближава мястото, където е била затворена толкова дълго, и да направи един последен, смъртоносен гамбит за моята душа. Или тяло.

Погледнах към Баронс.

– Нямаш ли чувството...

– Че дебелата дама още не е пяла?

Обичам това в него. Той ме разбира. Дори няма нужда да довършвам изреченията си.

– Идеи? – попитах.

– Нито една.

– Параноици ли сме?

– Вероятно. Трудно е да се каже – той ме погледна. В очите му не видях думи, но знаех, че иска да разбере какво се беше случило, докато се борех с Книгата, но нямаше да попита, преди да останем насаме. През цялото време, докато Шинсар Дъб си играеше с главата ми, той беше виждал само как стоя в мълчание с Роуина, как убивам Роуина, после как стоя в мълчание до Книгата. Илюзиите, които Книгата беше изтъкала за мен, се бяха случили само в моята глава. Битката беше останала невидима за невъоръженото око, но най-тежките битки са такива.

По целия път насам той беше като мълчалива планина от едва сдържана враждебност. От мига, в който бариерата, която го спираше, беше изчезнала, той не беше спрял да ме докосва. Поемах докосванията му жадно. Кой знае как щеше да се чувства, когато разбере, че не съм взела заклинанието.

„Не можех да стигна до теб“ – беше избухнал той. Беше ме целувал безкрайно дълго, преди да успее да проговори.

„Но ти успя – казах му. – Чувах те да ревеш. Това ми подсказа. Ти премина.“

„Не можех да те спася.“ – Изражението му беше сковано, гневно.

Аз също не можех да го спася. И не бързах да му го кажа.

„Взе ли го? Заклинанието за унищожение?“

Древни очи се бяха взрели в мен изпълнени с древна скръб. И още нещо. Нещо толкова чуждо и неочаквано, че едва не избухнах в сълзи. Бях виждала толкова много неща в очите му, откакто го познавах. Желание, развеселеност, съчувствие, присмех, предпазливост, ярост. Но никога не бях виждала това.

Надежда. Джерико Баронс имаше надежда и аз бях причината.

„Да – излъгах. – Взех го.“

Никога нямаше да забравя усмивката му. Беше го озарила отвътре.

Издишах тежко и се съсредоточих върху обкръжението ни. Под манастира имаше малък подземен град. Дори Баронс започваше да изглежда впечатлен. Широки тунели като улици се пресичаха спретнато, по-тесни улички изскачаха от тях с шеметен наклон. Подминахме огромен кошер от катакомби, за които Джо ни каза, че съдържали остатъците от всяка Велика повелителка, живяла някога. Някъде сред този лабиринт от тунели, скрита сред ред след ред мавзолеи, беше криптата на първата водачка на първото Убежище. Исках да я намеря, да прокарам пръсти по надписа, да разбера датата, в която е бил основан орденът ни. Тук долу имаше тайни, доверени само на посветените, а аз исках да знам всички.

Кат също беше член на Убежището – тайна, която не беше издала.

– Роуина щеше да ме изключи, ако ти бях казала, и нямаше да имам контрол върху вътрешните дела на ордена ни. Не можех да поема такъв риск. Добре се справи тази вечер, Мак. Тя грешеше за теб. И двете пророчества бяха срещу теб, но ти все пак се справи – ведрите ù сиви очи се забиха в моите. – Не мога да си представя през какво си минала – изражението ù говореше, че би искала да разбере и няма да чака дълго, преди да ме попита за подробностите. – Не можем да ти се отблагодарим достатъчно.

– Напротив – усмихнах ù се уморено. – Никога повече не ù позволявайте да избяга!

Пред нас внезапно настана вълнение.

Всички Сийли без В’лане току-що се бяха пресяли в близост до Риодан, Лор и Фейд.

Не бях сигурна кой е по-отвратен. Или по-убийствено настроен.

Кадифе изсъска:

– Нямате право да сте тук!

– Убийте го! – каза Риодан категорично.

– Да не сте посмели! – чух Джо да се сопва.

– Шибани феи – измърмори Лор.

– Докоснете един от тях и аз ще...

– Какво, човеко? – излая Риодан към Джо. – Какво точно ще направиш, за да ме спреш?

– Не ме предизвиквай!

– Спрете! – каза тихо Дръстан. – Книгата е на Фае и те са дошли да я видят озаптена. Това е тяхно право.

– Те са причината да се измъкне – каза Фейд.

– Ние сме Сийли, не шийте зрящи. Шийте зрящите са я пуснали.

– Вие сте я направили.

– Не сме. Ънсийли са я направили.

– Сийли, Ънсийли – за мен всички сте феи – изтътна Лор.

– Мислех, че в тази част на манастира не е възможно пресяване – казах.

– Трябваше да свалим защитите, за да допуснем всички. Има твърде много разнообразие в...

– В ДНК на всички? – попитах сухо.

Кат се усмихна.

– Поради липса на по-добра дума. Келтърови са едно, Баронс и мъжете му друго, Фае нещо съвсем различно.

„А аз?“ – исках да попитам, но не попитах. Бях ли човек? Беше ли ми казала истината Книгата? Наистина ли имах Шинсар Дъб в себе си? Беше ли оставила своя отпечатък, дума по дума, в беззащитната ми детска психика? Дали винаги я бях усещала през годините (все едно нещо у мен е сбъркано из основи) и бях направила всичко по силите си, за да я зазидам или да я потопя в тъмно, гладко езеро, за да се предпазя?

Ако наистина съдържах цялата Книга с черна магия и Кат разбереше за това, щяха ли да се опитат да заключат и мен тук долу?

Потреперих. Щяха ли да ме търсят така, както ние търсихме Шинсар Дъб?

Баронс ме погледна:

Какво има?

Просто ми е студено – излъгах. Ако наистина носех Шинсар Дъб, значеше ли това, че заклинанието, което бях отхвърлила, беше в моето гладко езеро? Там, на дъното, както Книгата беше казала? Каква беше разликата тогава? Наистина ли бях усмирила чудовището, или то все още беше в мен? Беше ли това чудовище изкушение и бях ли го победила?

– Къде е В’лане? – попитах, отчаяна за нещо реално.

– Ще доведе кралицата – каза Кадифе.

Това сложи началото на нов спор.

– Ако мислите, че ще позволим тя да дойде тук и да отвори Шинсар Дъб, грешите.

– Как очаквате тя да възстанови стените без да я прочете? – попита Дрий’лия.

– Не ни трябват стени. Вие умирате също толкова лесно, колкото хората – каза Фейд.

– Тя изобщо в съзнание ли е? – попитах.

– Стените ни трябват – каза Кат тихо.

– Тя изплува понякога, но е предимно в безсъзнание – каза Риодан. – Въпросът е, че ако някой ще чете проклетата Книга, няма да е фея. Те започнаха цялата шибана каша.

Всички продължаваха да спорят десет минути по-късно, когато стигнахме пещерата, която беше създадена да държи Шинсар Дъб.

Когато приближихме вратите, Крисчън погледна назад към мен и аз кимнах. Знаех какво мисли. Бяхме виждали такива стени преди на входа на замъка от черен лед на Ънсийли краля, но тези бяха много по-малки. Кат притисна длан към една шарка от руни и вратите се отвориха тихо.

Мракът отвъд беше толкова огромен и пълен, че тънките лъчи на фенерчетата ни бяха погълнати след няколко стъпки.

Чух драсването на кибрит, после Джо запали маслена факла, поставена в сребърен аплик на стената. Тя припламна ярко и запали следващата, после следващата, докато цялата пещера беше осветена ярко.

Над нас се спусна мълчание.

Изсечена в млечнобял камък, пещерата се извисяваше до невъзможно висок таван, без видими подпори. Всеки сантиметър от нея – подове, стени, таван, бяха покрити със сребърни руни, които проблясваха така, сякаш бяха отпечатъни в камъка с диамантен прах. Светлината от факлите танцуваше по руните и правеше пещерата твърде светла. Присвих очи. Май единственото място в Дъблин, където се нуждаех от слънчевите си очила, беше под земята.

Пещерата беше почти толкова голяма, колкото спалнята на Ънсийли краля. Като се имаха предвид вратите и размера на това място, се чудех колко истина имаше в теорията, че кралят е този, който беше създал нашия орден и който първоначално беше донесъл прокълнатата Книга тук, за да бъде погребана.

В центъра имаше плоча, поставена върху два камъка. Тя беше покрита с блещукащи символи, които се мърдаха постоянно, пълзяха нагоре-надолу по плочата както татуировките, които се движеха под кожата на Ънсийли принцовете. Изчезваха през ръба и започваха отново от пода.

– Виждал ли си такива руни преди, Баронс? – попита Риодан.

– Не. Ти? – каза Баронс.

– Нови са за мен. Може да са полезни.

Чух звука на телефон, правещ снимки.

После чух звука на телефон, разбит в скала.

– Полудяла ли си? – попита Риодан невярващо. – Това беше моят телефон!

– Възможно е – каза Джо. – Но никой не записва нищо тук.

– Разбий нещо мое отново и ще ти разбия черепа!

– Дойде ми до гуша от теб – каза Джо.

– Дойде ми до гуша и от твоя задник, шийте зряща – изръмжа Риодан.

– Остави я на мира! – казах аз. – Манастирът е техен.

Риодан ме стрелна с поглед. Баронс го пресрещна и Риодан погледна встрани, но след един дълъг и напрегнат момент.

– Трябва да поставиш Книгата върху плочата – уведоми ме Кат. – После четирите камъка трябва да бъдат поставени около нея.

– После, МакКайла, ти трябва да махнеш руните от кориците – каза В’лане.

– Какво?! – възкликнах, извъртайки се към него, докато се пресяваше вътре. – Няма да сваля тези руни!

– Мислех, че ще доведеш кралицата – каза Баронс.

– Искам първо да съм сигурен, че тук е безопасно за нея.

В’лане огледа залата, изучавайки всекиго поотделно, Фае и друиди. Разбирах, че не се чувства удобно с този риск. Погледът му се спря за миг върху Кадифе, който кимна. После погледна към мен:

– Съжалявам, но това е единственият начин да я предпазя. Не мога да бъда двама аз, без да разполовя способностите си.

– За какво говориш?

Той не отговори.

Родителите ми внезапно се озоваха там. Мама и татко, тук, близо до Шинсар Дъб. Това беше последното място, на което бих ги завела. И те очакваха, че трябва да махна руните, но щяхме да видим това.

Татко държеше в ръцете си Сийли кралицата, която беше плътно увита в одеяла. Беше толкова добре повита, че можех да видя само няколко кичура сребриста коса и върха на носа ù. Мама се беше притиснала до татко и разбрах защо В’лане се извиняваше. И трябваше.

Моите родители предпазваха кралицата с телата си.

– Използваш родителите ми като щит?

– Няма нищо, бебче. Ние искахме да помогнем – каза Джак.

Рейни се съгласи.

– Толкова приличаш на сестра си! Изправяш се срещу всичко сама, а не е нужно. Ние сме семейство. Ние се борим с проблемите заедно. Освен това, ако трябва да остана още миг в онази стъклена клетка, ще се побъркам. Заклещени сме там от месеци.

Баронс кимна с глава и Риодан, Лор и Фейд приближиха родителите ми и ги закриха.

– Благодаря – казах тихо. Той винаги защитаваше мен и моите близки. Боже, ужасна бях!

В’лане все още оглеждаше всички в залата.

– Нямах избор, МакКайла. Някой я отвлече. В началото вярвах, че е някой от моята раса. Сега се чудя дали не е бил някой от твоята.

– Нека приключваме с това! – казах сковано. – Защо трябва да премахна руните?

– Те са непредвидими паразити, а ти си ги поставила директно върху съзнателно същество. На стени, на клетка те са полезни. На живо, мислещо същество те са невероятно опасни. С времето Книгата и те ще се преобразят. Кой знае що за чудовище ще се изправи срещу нас тогава?

Издишах тежко. Беше пълно с Фае логика. Бях поставила нещо Ънсийли и живо върху нещо друго Ънсийли и живо. Кой можеше да каже дали накрая руните нямаше да направят Книгата по-силна, може би дори да ù дадат това, от което се нуждае, за да се освободи?

– Трябва да бъде погребана точно както е била преди. Без руните.

– Тя няма да ги махне – каза Баронс. – Твърде опасно е.

– Твърде опасно е да не ги махне.

– Ако се превърне в нещо друго, ще се справяме с това тогава – каза Баронс.

– Може вече да не си наоколо – отговори В’лане студено. – Не може винаги да разчитаме Джерико Баронс да спаси света.

– Винаги ще бъда наоколо.

– Руните на стените, тавана и пода ги правят ненужни. Те ще я удържат.

– Избягала е преди.

– Беше изнесена – каза Кат. – Айла О’Конър я изнесе. Тя беше водач на Убежището и единствена със силата да я пренесе през защитите.

Мълчах и мислех. Истината в казаното от В’лане отекваше дълбоко в мен. Аз самата се боях от кървавочервените руни. Те бяха могъщи. Бяха ми дадени от Шинсар Дъб, което само по себе си ги правеше съмнителни. Дали не беше още една от търпеливите ù маневри? Дали не я бях запечатала точно с това, което ù трябваше, за да избяга отново един ден?

Всички гледаха мен. Бях уморена да взимам всички решения.

– Виждам и двете страни. Не знам отговора.

– Ще гласуваме – каза Джо.

– Няма да гласуваме за нещо толкова важно! – каза Баронс. – Това не е шибана демокрация!

– Предпочиташ тирания? Кой според теб би трябвало да е отговорен? – настоя В’лане.

– Защо да не е демокрация? – попита Кат. – Всички тук присъстват, защото са полезни и важни. Всеки би трябвало да има думата.

Баронс я изгледа твърдо.

– Някои от нас са по-полезни и по-важни от други.

– Друг път! – изръмжа Крисчън.

Баронс скръсти ръце.

– Кой пусна Ънсийли тук?

Крисчън се нахвърли към Баронс. Дагиъс и Киън се спуснаха към него на мига, за да го възпрат.

Мускулите по ръцете на младия планинец се издуха, когато той отърси чичовците си.

– Имам идея! Нека поставим Баронс на малък детектор на лъжата!

Въздъхнах.

– Защо не поставим всички, Крисчън? Но кой ще изпита теб? Ти ще осъдиш всички нас?

– Бих могъл – каза той студено. – Да нямаш някоя тайна, която не би искала да се измъкне, Мак?

– Леле, виж кой говори! Принц Крисчън!

– Стига! – каза Дръстан. – Никой от нас не е достатъчно квалифициран, за да направи този избор сам. Нека проведем скапаното гласуване и да се свършва!

Фае гласуваха да махна руните и да се доверим на В’Лане, естествено. Като отдавнашни друиди на Фае, Келтарови също. Риодан, Лор, Баронс, Фейд и аз гласувахме против. Шийте зрящите се разделиха на две, като Джо гласува да ги махнем, а Кат против. Едва можех да видя върха на главата на баща ми между Лор, Фейд и Риодан, но родителите ми гласуваха на моя страна. Умни родители.

– Те не трябва да се броят – каза Крисчън. – Те дори не са част от това.

– Те защитават кралицата с живота си – каза Баронс категорично. – Броят се.

Все пак загубихме.

Дръстан постави Книгата на плочата. Баронс взе камъните от Лор и Фейд и постави първите три около нея. В’лане положи последния на мястото му. Когато и четирите бяха поставени, започнаха да светят с тайнствена синьочерна светлина и да излъчват тих, постоянен звън.

Цялата горна част на плочата беше окъпана в синьочерна светлина.

– Сега, МакКайла! – каза В’лане.

Прехапах долната си устна, разколебана. Чудех се какво би станало, ако откажа.

– Ние гласувахме – напомни Кат.

Въздъхнах. Знаех какво щеше да стане. Щяхме да сме тук и утре, и на следващия ден, и на следващия, спорейки какво да направим.

Имах много лошо предчувствие. Но и преди съм имала много лоши предчувствия, които се бяха натрупали до възел от нерви и след всичко, което бях преживяла, можех да разбера защо се чувствах ужасена от самото присъствие на Книгата.

Погледнах към В’лане. Той кимна насърчително.

Погледнах към Баронс. Той беше толкова нечовешки неподвижен, че едва не го пропуснах. За миг изглеждаше като сянката на някой друг в ярко осветената пещера. Беше хубав номер. Знаех какво означава този тип неподвижност. Нашата група беше избухлива. Бяхме гласували. Ако тръгнех против вота, адът щеше да се изсипе. Щяхме да се обърнем един срещу друг и кой знае колко грозни можеше да станат нещата.

Родителите ми бяха тук. Ако премахнех руните, можеше да ги изложа на риск. Ако откажех, можеше да ги изложа на риск.

Нямаше правилен избор.

Посегнах към синьочерната светлина и започнах да махам първата руна от корицата. Когато я откъснах, тя пулсираше като малко, ядосано сърце и остави рана, която се изпълни с черна кръв, преди да изчезне.

– Какво да правя с тях? – задържах я аз във въздуха.

– Кадифе ще ги пресява, щом ги махнеш – каза В’лане.

Издърпвах ги една по една и те изчезваха.

Когато остана само една, спрях и притиснах длани към корицата. Усещах я мудна. Дали руните сред тези стени наистина бяха достатъчни, за да я удържат? Щях да разбера.

Откъснах последната от корицата на Книгата. Тя се отдели неохотно, гърчейки се като гладна пиявица, и се опита да се впие в мен, щом разруших връзката.

Кадифе я преся.

Когато кървавочервената руна изчезна, затаих дъх. След около двайсет секунди чух тиха експлозия от въздишки. Мисля, че всички очаквахме тя да се промени в Звяра и да запрати Страшния съд по нас.

– Е? – каза В’лане.

Отворих сетивата си на шийте зрящ, опитвайки се да я усетя.

– Задържана ли е? – настоя Баронс.

Запратих всичко, което имах, протягайки тази част от мен, която можеше да усеща ОС, колкото можех по-далеч и за един кратък миг почувствах целия интериор на пещерата и разбрах целта на руните.

Всяка от тях беше педантично изсечена в камъка така, че ако между тях се прокарат линии – от пода до тавана и от стена до стена, щеше да се разкрие сложна и сбита решетка. След като Книгата беше поставена на плочата и камъните подредени около нея, руните бяха започнали да се активират. Сега пресичаха стаята с гигантска невидима паяжина. Почти можех да видя разтегливите сребърни нишки да се изстрелват покрай мен, да ги усетя как минават през мен.

Дори Книгата някак да се измъкнеше от плочата, моментално щеше да бъде впримчена в първата от безброй лепкави прегради. Колкото повече се бореше, толкова повече паяжината щеше да се усуква около нея и накрая да я обвие в пашкул.

Беше свършило. Наистина беше свършило. Нямаше друга обувка, която да тупне.

Някога мислех, че този ден никога няма да дойде. Мисията изглеждаше твърде трудна, залозите срещу нас – твърде силни.

Но го бяхме направили.

Шинсар Дъб беше озаптена. Заключена. В клетка. Затворена. Премахната. Неутрализирана. Бездейна.

Стига някой да не дойдеше тук отново, за да я освободи.

Щяха да ни трябват по-добри ключалки на вратата. И щях да настоявам този път никой в Убежището да няма ключове. Не бях сигурна защо изобщо бяха в състояние да влизат. Нямаше причина някой да влиза в тази пещера. Никога.

Заля ме облекчение. Беше ми трудно да възприема, че всичко наистина е свършило и да разбера цялостното значение на този факт.

Животът можеше да започне отново. Никога нямаше да е нормален, както преди, но щеше да е много по-нормален, отколкото беше дълго време. След като най-голямата и най-неотложна заплаха беше премахната, можехме да съсредоточим усилията си върху възвръщането и възстановяването на нашия свят. Можех да взема саксии и пръст и да направя градина на покрива на книжарницата.

Повече никога нямаше да вървя по тъмна улица и да се страхувам, че Книгата може да ме чака, готова да ме смачка с дълбока до костите мигрена, да подпали гръбнака ми или да ме изкуши с илюзия. Повече никога нямаше да притежава някой от нас, никога нямаше да проправя пътя си сред нас с цената на поредната касапница или да заплашва хората, които обичах.

Вече нямаше нужда да се събличам, когато отивам в „Честър“. Тесните дрехи бяха мания, чието време беше минало.

Обърнах се. Всички ме гледаха очакващо. Изглеждаха толкова напрегнати и тревожни, че подозирах, че ще изскочат от кожите си, ако кажех „Бау!“. И за миг се изкуших.

Но не исках нищо да помрачи радостта на момента. Разперих ръце и свих рамене усмихната.

– Свърши се. Подейства. Шинсар Дъб е просто книга. Нищо повече.

Радостните възклицания бяха оглушителни.

Петдесет

Добре де, може би не бяха оглушителни, но на мен ми изглеждаха така, защото и аз също виках по-силно от повечето от останалите. Всъщност радостните възгласи идваха от шийте зрящите, мама и татко дудукаха, Дръстан крещеше радостно, Дагиъс и Киън сумтяха, Кристофър изглеждаше разтревожен, Крисчън се обърна и започна да се отдалечава мълчаливо, Баронс се мръщеше, както и останалите от мъжете му, а всички Сийли гледаха свирепо.

И кавгата започна. Отново.

Въздъхнах. Наистина трябваше да приемат нещата и да се научат да се радват на добрите вести малко по-дълго, преди да се заемат с проблемите. Бях живяла с присъдата на пророчество, че ще обрека света на гибел или ще го спася и аз... е, технически не бях направила нито едното, нито другото. Не го бях обрекла на гибел. Но не виждах как съм го спасила. Освен ако не го бях спасила просто като не го бях обрекла на гибел. Но все пак знаех колко е важно да празнуваш от време на време, за да облекчиш стреса.

– Не можем да възстановим стените без Песента – казваше В’лане.

– Кой казва, че се нуждаем от стените? – настоя Баронс. – Вие сте хлебарки, ние сме „Райд“. Ще се отървем от вас накрая.

– Ние! Не! Сме! Насекоми! – каза Кадифе сковано.

– Говорех за Ънсийли. Реших, че вие, лудуващи феерични копелета, ще се разкарате от нашия свят доброволно, след като помогнете да изкореним дебнещата ви половина.

– Аз не лудувам – Дрий’лия беше обидена. – Добре ще направиш, ако си спомниш удоволствията, които самият ти намираше в нашите ръце.

Погледнах към Баронс невярващо.

– Правил си секс с нея?

Той извъртя очи.

– Беше много отдавна и само защото тя се престори, че знае нещо за Книгата.

– Лъжеш, древни. Ти пъхтеше зад мен...

– Баронс никога не е пъхтял зад никого – казах аз.

Тъмният му поглед проблясна развеселено.

Неочаквано, но благодаря за защитата.

Така е, не пъхтиш. Дори с мен.

Спорно. Риодан би спорил с теб.

Спи с още някоя фея и ще стана лична При-я на В’лане!

Очите му бяха убийствени, но запази тона си лек.

Ревнуваш ли много?

Каквото е мое, е мое!

Той застана съвсем неподвижен.

Така ли мислиш за мен?

Времето изглеждаше спряло, докато се гледахме. Споровете заглъхнаха. Пещерата се изпразни и останахме само аз и той. Моментът се разтегна между нас, натежал от възможност. Мразя такива моменти. Те винаги настояват да рискуваш нещо.

Баронс очакваше отговор. И нямаше да помръдне, докато не го получеше. Виждах го в очите му.

Бях ужасена. Ами ако кажа да, а той ми отвърне подигравателно? Ако покажеш своята романтична и емоционална страна, а той ме зарежеше, изложена на показ? Още по-лошо, какво щеше да стане, след като разбереше, че не съм взела заклинанието, с което да освободя сина му? Щеше ли да свали моята табела, да разбие любимия ми магазин, да изчезне в мрака на нощта с детето си, стопявайки се като мъгла на сутрешно слънце, и аз повече никога да не го видя?

Бях научила няколко неща.

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Можеш да си заложиш задника, че си мой, приятел – изстрелях към него. Обявявах залога си и щях да се бия за него, да лъжа, да мамя и да крада. Е, не бях взела заклинанието. Още. И утре беше ден. И Баронс ако ме искаше единствено заради него, значи не ме заслужаваше.

Той отметна глава и се разсмя, а зъбите му бляскаха върху мургавото му лице.

Само още веднъж го бях чувала да се смее така – в нощта, когато ме хвана да танцувам на „Издига се лоша луна“, нахлупила МакОреол, прескачайки малки дивани и столове, убивайки възглавници и срязвайки въздуха. Затаих дъх. Също като смеха на Алина, който правеше света ми по-ярък от следобедно слънце, в него имаше радост.

Останалите се появиха обратно. Всички бяха замлъкнали и гледаха Баронс и мен.

Той спря да се смее на мига и прочисти гърлото си. После очите му се присвиха.

– Какво прави той, мамка му? Не сме взели решение.

– Опитвах се да ви кажа – каза Джак, – но не чухте нито една моя дума. Ти гледаше дъщеря ми, сякаш...

– Разкарай се от книгата, В’лане! – изръмжа Баронс. – Ако някой ще гледа в нея, това е Мак.

– Мак няма да я докосва – каза Рейни мигновено. – Това ужасно нещо трябва да бъде унищожено.

– Не може, мамо. Не става така.

Докато всички се караха, а аз и Баронс бяхме погълнати от безмълвен разговор, В’лане беше взел увитата кралица/наложница от татко и сега стоеше до плочата и гледаше към Шинсар Дъб.

– Не я отваряй! – предупреди го Кат. – Трябва да поговорим. Да направим планове.

– Тя е права – каза Дагиъс. – Това не е нещо, което да бъде започнато така леко, В’лане.

– Има предпазни мерки, които трябва да се вземат – добави Дръстан.

– Имаше достатъчно приказки – каза В’лане. – Задълженията ми към моята раса са ясни. Винаги са били.

Баронс изобщо не се забави. Задвижи се като звяр – твърде бързо, за да бъде видян. В един миг беше на няколко стъпки от мен, в следващия...

...се забиваше в стена и отскачаше от нея, ръмжейки.

Прозрачни кристални стени изскочиха около В’лане. Оградени със синьочерни пръчки, те се простираха чак до тавана.

Той дори не се обърна. Сякаш ни беше изключил. Постави тялото на кралицата на земята до плочата и се пресегна към Шинсар Дъб.

– В’лане, не я отваряй! – извиках. – Мисля, че е бездейна, но нямаме никаква представа какво ще стане, ако ти...

Беше твърде късно. Той беше отворил Книгата.

С разтворени ръце, с длани, поставени от двете ù страни, и с наведена глава, В’лане започна да я чете, а устните му мърдаха.

Баронс се хвърли към стената. Отскочи от нея.

В’лане ни беше изключил.

Риодан, Лор и Фейд се присъединиха към Баронс, а миг по-късно петимата Келтърови и баща ми също бяха там и блъскаха стената с рамене и юмруци.

Аз просто стоях и зяпах, опитвах се да видя някакъв смисъл. Мислех за деня, в който срещнах В’лане за първи път. Беше ми казал, че служи на кралицата си и че тя се нуждае от Книгата, за да има някакъв шанс с възстановяването на изгубената Песен. По онова време единственото, което ме вълнуваше, беше да намеря убиеца на Алина и да опазя стените. Много ми се искаше кралицата да намери тази Песен и да ги укрепи.

Но той също така ми беше казал, че според легендата, ако няма други претенденти за магията на кралицата, когато тя умре, матриархалната магия на Истинската раса ще отиде при най-могъщия мъжки.

Със сигурност не би ми казал, ако е планирал от самото начало той да е този мъжки. Нали? Щеше ли да е толкова глупав?

Или толкова арогантен, че да ми даде всички улики, надсмивайки ми се през цялото време при мисълта, че „жалкият човек“ не успява да ги събере?

Ако прочете цялата Шинсар Дъб, това би ли го направило (неоспоримо) най-могъщият мъжки, по-силен дори от Ънсийли краля?

Не бях виждала и една Ънсийли принцеса. Нито една. Всички Сийли принцеси (според В’лане) бяха изчезнали или мъртви.

Ами ако довършеше Книгата и убиеше кралицата?

Щеше да има цялото мрачно знание на Ънсийли краля и цялата магия на кралицата. Нямаше да има кой да го спре.

Той ли беше играчът, който манипулираше събитията и изчакваше идеалния момент?

Потърсих копието ми в кобура. Нямаше го. Вдишах, а ноздрите ми трепкаха. Кога беше изчезнало? Беше ли го взел, за да убие кралицата? Нужно ли му беше изобщо? След като попиеше Книгата, можеше просто да я ликвидира.

Дали не бях напълно параноична?

Това все пак беше В’лане. Вероятно просто търсеше части от Песента за своята кралица и след като ги намереше, щеше да затвори смъртоносния том.

Промъкнах се напред, за да виждам по-добре.

Мъжете нападаха стените с цялата си сила. Кристофър и Крисчън припяваха нещо, докато другите я бъхтеха. Нищо, което правеха, нямаше ни най-малък ефект.

Надзърнах между тях и внезапно видях ясно В’лане. Невъзмутим от нападението върху стените, които беше вдигнал, той стоеше с глава назад и затворени очи. Ръцете му не бяха разперени от двете страни на Книгата, както бях помислила.

Те бяха върху нея, с длан, притисната върху всяка страница.

Как можеше той да докосва Ънсийли светиня?

Страниците бяха пленително красиви. Всяка беше направена от ковано злато, украсена със скъпоцени камъни, покрита с поразително самоуверен, динамичен ръкопис, който бягаше през страниците като безспирни вълни. Първият език беше толкова течен, колкото първоначалната кралица е била статична.

В’лане не четеше Шинсар Дъб.

Заклинанията, написани върху златните страници, изчезваха от Книгата, преминавайки по ръцете му в тялото му, оставяйки страниците празни. Той я пресушаваше. Попиваше я. Сливаше се с нея.

– Баронс! – изкрещях, за да ме чуе над ревовете и сумтенето, докато телата се забиваха в непоклатимата преграда. – Имаме сериозен проблем.

– Същата страница, Мак. Същата скапана дума.

Петдесет и една

Когато бях на петнайсет, татко ме научи да шофирам. Мама беше ужасена да ме остави зад волана. Не бях чак толкова зле. Помня как взех един завой широко и едва не отнесох една пощенска кутия и как бях попитала татко: „Но как оставаш на пътя? Какво държи хората да не излязат от него. Не сме на релси“.

Беше се засмял. „Има нещо като коловози в пътя, бебче. Те не са наистина там, но ако продължиш да го правиш отново и отново, накрая започваш да ги усещаш и развиваш нещо като автопилот.“

Животът е нещо такова. Коловози в пътя. Моят коловоз беше, че В’лане е от добрите.

„Но внимавай – беше добавил Джак, – защото автопилотът може да е опасен! Може да те връхлети пиян шофьор. Най-важното нещо за коловозите е да знаеш как и кога да излезеш от тях.“

Бях парализирана от нерешителност. В’лане наистина ли беше от добрите? Наистина ли се опитваше да узурпира цялата Фае власт и да царува? Трябваше ли да се намеся? Какво можех да направя?

Докато мама и аз гледахме, Кат, Джо и другите шийте зрящи се включиха в щурма на стените. Аз също смятах да се включа, когато мама каза:

– Кой е красивият мъж? Не беше тук пре-...

Тя замръзна насред думата.

Както и всички в пещерата.

Келтърови спряха да припяват. Баронс и тате бяха замръзнали насред щурма. Дори В’лане беше повлиян, но не напълно. Заклинанията, протичащи през ръцете му, бяха забавили от бърза река до поток.

Погледнах там, където сочеше мама, и забравих да дишам.

Той беше при вратата. Не, беше зад мен. Не, беше точно пред мен! Когато ми се усмихна, се изгубих в очите му. Те се разшириха, докато не станаха огромни, и бях погълната в мрак, носейки се между супернови звезди в пространството.

– Хей, красиво момиче! – каза момчето със замечтаните очи.

– Пеперудени пръсти – успях накрая. – Ти.

– Най-добрият хирург – съгласи се той.

– Ти помогна.

– Казах ти да не говориш с него. Ти говори.

– Оцелях.

– Засега.

– Още ли има?

– Винаги.

Не можех да спра да го зяпам. Знаех кой е той. И след като вече знаех, не можех да повярвам, че не съм го видяла преди.

– Никога не ти позволих, малката.

– Позволи ми сега!

– Защо?

– Любопитство.

– То убива котките.

– Те имат девет живота – контрирах.

Той се усмихна и главата му се завъртя по типично Ънсийли маниер. Също така виждах, положена върху пространство от въздух, което не можеше да съществува (поне не в този свят), че един огромен мрак ме наблюдава. Главата му не се завъртя. Тя изстърга като камък в камък. Сякаш кралят беше толкова огромен, че нито един свят не можеше да го съдържа, около него измеренията се разцепваха, застъпваха се, променяха се. Очите му се спряха върху моите, отваряйки се все по-широко и по-шороко, докато не погълнаха целия манастир и аз потънах с главата напред в тях, а манастирът се премяташе до мен.

Бях увита в огромни черни кадифени крила, отнесена в сърцето на мрака, който беше Ънсийли краля.

Той беше толкова далеч от моето разбиране, че не можех изобщо да го попия. „Древен“ дори не беше близо, защото той също така беше новороден във всеки един момент. Времето не го определяше. Той определяше времето. Той не беше живот или смърт, сътворение или разрушение. Той беше всички възможности и нито една, всичко и нищо, бездънна бездна, която би те погледнала, ако се взреш в нея. Той беше истината за съществуването. Като зараза, която инфектираше кръвта и мозъка. Нови неврални пътища се образуваха в мозъка, за да се справят с краткия контакт. В противен случай може да полудееш.

За част от секундата, носейки се в огромната му древна прегръдка, аз разбрах всичко. Всичко имаше смисъл. Вселените, галактиките... съществуването се развиваше точно както трябва и в структурата му имаше симетрия, модел и зашеметяваща красота.

Аз бях мъничка и гола, изгубена в черни кадифени крила, толкова меки и чувствени, че не исках никога да ги напускам. Неговият мрак не беше плашещ. Беше злачен, натъпкан с живот, който всеки момент ще започне да се развива. Имаше лъскави перли от светове, загърнати в крилата му. Търкалях се между тях и се смеех с наслада. Мисля, че той се търкаляше с мен, наблюдаваше реакцията ми към него, изучаваше ме, вкусваше ме. Премятах се между планети, съзвездия и звезди. Те висяха от перата му, тресяха се от болките на растежа. Чакаха деня, в който той ще ги откачи, ще ги запрати на игрището и ще гледа какво могат да направят. Хоумрън! Хей, батър! Летяща топка, внимавай! Тази топка е скапана, не са я зашили достатъчно здраво... разпада се по шевовете...

Видях ни през неговите очи – прашинки, носещи се в слънчевия лъч, пробил през изгнилия покрив на плевня. Беше толкова вероятно да прокара ръка през нас и да гледа как се пръсваме, колкото да обърне гръб и да си отиде от точно този вторичен продукт. Или може би да ни кихне във великото Навън, където да се завихрим в десетки различни посоки, изгубени в самотно забвение, и никога да не се съберем отново.

По нашите стандарти той беше луд. Напълно и съвършено луд. Но понякога изплуваше и правеше нещо напълно нормално. Това никога не траеше дълго.

По неговите стандарти ние бяхме хартиени кукли, плоски и едноизмерни. Лаехме лудо, доколкото можеше да каже. Но понякога един от нас се отличаваше с нормалност. Но това никога не траеше дълго.

Все пак всичко беше наред. Живот имаше и се случваше промяна.

Аз. Той мислеше, че аз съм относително нормална. Смях се, докато не заплаках, търкаляйки се в перата му. Дали изглеждах така заради неговия отпечатък в мен? Ако аз бях блестящ представител на расата ми, всички трябваше да бъдем разстреляни.

Той ми показа разни неща. Взе ръката ми и ме придружи до огромен театър, където гледах безкрайната игра на светлина и сенки от най-доброто място на първия ред. Той ме наблюдаваше с брадичка, подпряна на юмрука му, от облицован с червено кадифе стол в ложа, близо до сцената.

– Никога не я изкарах цялата – гласът му идваше от всеки говорител – огромен, мелодичен.

– Книгата?

– Не можеш да се лишиш от същината си.

– Отново ли си играеш на доктор?

– Опитвам се. Този път слушаш ли?

– Той краде твоята книга. Ти слушаш ли?

Главата на момчето със замечтаните очи се извъртя от сцената и внезапно театърът изчезна и бяхме отново в пещерата.

Крилата му вече не ме обгръщаха.

Беше ми студено и самотно. Липсваха ми крилата му. Копнеех за него. Болеше.

– Ще мине – каза той разсеяно. – Ще забравиш болката от раздялата. Винаги забравят – очите му се бяха присвили към В’лане. – Да. Той е.

– Няма ли да го спреш?

„Que sera, sera.“

Бях преследвана от песен, която сякаш излизаше от адски ксилофон.

– Той е твоя отговорност. Би трябвало да се погрижиш за него.

– Би трябвало е фалшив бог. Няма нищо забавно в него.

– Някои промени са по-добри от други.

– Разясни!

– Ако го спреш, промените ще бъдат много по-интересни.

– Това е субективно мнение.

– Твоето също – казах възмутено.

Звездните му очи пробляснаха развеселено.

– Ако ме замени, аз ще стана нещо друго.

Почти можех да чуя Шинсар Дъб:

Не е ли всеки акт на разрушение, стига да мине достатъчно време, акт на сътворение?

Крушата не пада по-далеч от дървото.

– Не искам да бъдеш заменен. Харесваш ми какъвто си.

– Флиртуваш ли с мен, красиво момиче?

Опитах се да дишам и не можах. Ънсийли кралят ме докосваше, целуваше ме. Усещах устните му по кожата си и аз... аз... аз...

– Дишай, КМ!

Отново можех да дишам.

– Моля те, спри го! – щях да прося, ако трябваше. Щях да падна на колене. Ако В’лане успееше да получи максималната власт, не исках да живея в този свят. Не и с него начело. Със заклинанието за унищожение той можеше да убие Баронс и беше давал ясно да се разбере при всяка възможност, която имаше, че го иска. Трябваше да бъде спрян. Нямаше да загубя никой от моите хора. Родителите ми щяха да доживеят до старини. Баронс щеше да живее вечно. Аз? Е, не бях сигурна точно какво щях да правя аз. Но планирах да имам дълъг, наситен живот. – За мен би означавало много.

– Ще ми дължиш услуга. Както дължиш на моята Сива жена.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

„Сделките с дявола...“, щеше да каже Баронс, ако не беше замръзнал.

– Сделка.

Той намигна.

– И без това го планирах.

– О! Тогава защо...

– Красиво момиче, което ме моли. Това е супер! Материал за герои. Не получавам често тази роля.

И изчезна. Появи се отново до плочата, взирайки се във В’лане през кристалните стени.

С ужас осъзнах, че В’лане е преполовил Шинсар Дъб.

Но всичко щеше да е наред. Кралят щеше да го спре, да го смаже като насекомо. В’лане щеше само да погледне кой е дошъл за него и да се пресее с подвита опашка, скимтейки от страх. Кралят щеше да запечата отново пещерата и всичко щеше да се оправи. Никой нямаше да има заклинанието за унищожение. Баронс щеше да продължи да е неубиваем. Това беше константа, вечна скала под краката ми, от която се нуждаех.

– ...-ди. Откъде мислиш, че е дошъл? – довърши изречението майка ми. Тя се намръщи. – И къде отиде?

Времето продължи своя ход и всички отново започнаха да се движат.

Главата на В’лане се отпусна и очите му се отвориха.

Реакцията му изобщо не беше каквато очаквах.

Устата му се изкриви в студена усмивка.

– Крайно време беше да се появиш, старче.

– А! – каза Ънсийли кралят. – Крус.

Петдесет и две

Крус? В’лане беше Крус?

Огледах пещерата. Всички изглеждаха толкова смаяни, колкото се чувствах аз, взирайки се между В’лане и момчето със замечтаните очи.

Когато стоях до Даррок и гледах как армиите на Сийли и Ънсийли се срещат на снежната дъблинска улица, бях поразена от митичните пропорции на събитието.

Сега, според момчето със замечтани очи, което всъщност беше Ънсийли кралят, този Сийли, който се маскираше като В’лане от стотици хиляди години, беше легендарният Крус, известен още като Война – последният и най-съвършен Ънсийли принц, съществувал някога.

И той се беше изправил срещу създателя си.

Крус се взираше към Ънсийли краля.

Това беше като сюжет от легенда на милион години. Гледах от единия към другия. В пещерата беше толкова тихо, че можеше да се чуе игла, паднала на пода.

Погледнах към Баронс, чиито вежди бяха вдигнати в изражение на пълен шок. За разнообразие имаше нещо, което и той не беше знаел. После очите му се присвиха към момчето със замечтани очи.

– Той е кралят? Този крехък старец?

– Старец? Имаш предвид красивата французойка – каза Джо. – Тя е сервитьорка в „Честър“.

– Французойка? Това е двойникът на Морган Фриймън от бара на седмото ниво на „Честър“ – каза Крисчън.

– Не – каза Дагиъс, – това е бившият пазач от замъка в Единбург, който прие барманска работа в пъба на Риодан, след като стените паднаха.

А аз виждах младо момче със замечтани очи. Той отново ми намигна. Всички виждахме нещо различно, когато гледахме в него.

Зяпнах отново В’лане... ъ... Крус.

Как не бях успяла да разбера? Как можеше да съм толкова напълно измамена? Онази нощ на снежната дъблинска улица не е било среща между Сийли и Ънсийли принц, а среща на двама Ънсийли принцове. Ако братът на Война го беше познал, той така и не се издаде.

В’лане беше Крус.

В’лане беше Война.

Бях вървяла ръка за ръка с него по плажа. Бях го целувала. Повече пъти, отколкото можех да броя. Носех името му върху езика си. Бях треперила от оргазъм след оргазъм в ръцете му. Той ми беше върнал Ашфорд. Беше ли го вземал изобщо?

Война. Разбира се. Беше направил така, че собственият ми свят се беше настроил срещу себе си. Беше пращал армиите едни срещу други и беше седял, гледайки хаоса, който беше създал. Дори беше се включил и се беше бил за нас. Несъмнено се беше скъсвал от смях вътрешно, наслаждавайки се на добавения хаос. Беше участвал в битката, наблюдавайки делото си отблизо.

Той ли стоеше зад всичко? Той ли беше подбутвал Даррок от хилядолетия, подучвайки го да се опълчи на кралицата? И когато Даррок беше превърнат в простосмъртен, дали Крус беше пошушнал в няколко Ънсийли уши, беше подхвърлил ключова информация и беше помогнал да се съборят стените иззад кулисите? Беше ли наблюдавал, изчаквайки деня, в който ще може да се доближи достатъчно до Шинсар Дъб, за да открадне знанието на краля и да убие сегашната кралица, за да вземе магията ù?

Фае наистина ли притежаваха такова търпение?

Той беше убил всички принцеси и беше скрил кралицата, за да я убие в точния момент.

Беше настроил дворовете на Сийли и Ънсийли едни срещу други, използвайки нашия свят като бойно поле.

Ние всички бяхме пешки на неговата шахматна дъска.

Не се съмнявах, че търси крайната сила. Какво нахалство, каква арогантност! Той беше този, който ми каза, че може да бъде направено и как. Той беше този, който ми разказа легендата. Не можеше да устои да не се изфука? Когато го бях питала за Крус, той се беше подразнил и беше казал: „Някой ден ти ще искаш да говориш за мен“. Беше ревнувал от себе си, ядосан, че не може да разкрие истинското си величие. Беше казал: „Крус беше най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да разбере. Каква загуба на съвършенство е никой никога да не види такъв като него“. Колко ли го е дразнило, че трябва да крие истинското си лице толкова дълго?

Бях събирала тен в копринен шезлонг до него. Бях топила пръсти в прибоя, държейки се за ръка с Война. Бях се любувала на тялото на Ънсийли принц. Бях се чудила какво ли ще е да правя секс с него. Бях заговорничала с врага и не се бях досетила. През цялото време той беше докосвал и намествал неща, подбутвайки тук и там.

И беше успял.

Той беше получил точно каквото искаше. И ето го тук – стоеше над Книгата на краля, попиваше смъртоносното знание, кралицата лежеше в безсъзнание в краката му, за да може да я убие и да вземе и Истинската магия на тяхната раса. Беше я поставил в лед в Ънсийли затвора, за да я държи под контрол и жива, докато е сигурен, че е най-могъщият мъжки сред тях. Кралят се беше отказал от мрачното си знание. След като Крус го получеше, щеше ли да бъде по-силен от краля?

Наблюдавах как заклинанията, написани в Шинсар Дъб, се плъзгат от страницата, движат се през пръстите в ръцете му, в раменете и изчезват под кожата му. Почти беше свършил. Защо кралят не го спираше?

– Започнало е. Не може да спре. Мислиш ли, че ще оставя част от Книгата на две места, когато те не можаха да опазят дори едно? – каза кралят.

Баронс и останалите мъже отново удряха стената, опитвайки се да я съборят и да стигнат до Крус.

Но беше твърде късно. Оставаха му само няколко страници.

Стоях и треперех. Гледах от краля към Крус и се надявах кралят да знае какво прави.

Крус обърна последната страница.

Когато и последното заклинание изчезна, Книгата се срина в малка купчина златен прах и шепа примигващи червени скъпоценни камъни върху плочата.

Шинсар Дъб най-после беше унищожена.

Жалко, че сега живееше и дишаше в най-могъщия Ънсийли принц, създаван някога.

Преходът беше неуловим.

В един миг бях в пещерата с всички останали. В следващия стоях на тревисто възвишение с Крус и краля.

Огромна луна заличаваше хоризонта. Извираща иззад планетата, тя блокираше напълно нощното небе, с изключение на няколко звезди върху кобалтова палитра над нея.

Гладкото пасище се изкачваше леко с километри, изчезвайки в луната и изглеждаше, сякаш ако вървя до върха на хълма, може да прескоча дъсчената ограда и да мина от планетата на луната с един скок. Въздухът жужеше с нискочестотен заряд и в далечината изтътна гръм. Черни мегалити стърчаха като пръсти на паднал великан, бъркащ в студеното, немигащо око на луната. Стояхме между извисяващи се камъни – Крус с лице към краля, а аз по средата между тях.

Кралицата се беше свлякла в краката на Крус.

Отдръпнах се назад за по-добра гледка. Чудех се кой ни е донесъл тук и е оставил всички. Крус или кралят? Защо? Вятърът оплете косата ми. Носеше наситен аромат на подправки и нощен жасмин. Ловци се плъзгаха покрай луната, кънтяха дълбоко в гърдите си и луната отговаряше.

Нямах представа какъв беше този свят и в коя Галактика съм, но част от мен (моят вътрешен крал) познаваше това място. Бих избрала Хълма на Тара за прилика, но Тара беше бледа имитация. На Земята Луната никога не е толкова близо, както тук, и е само една. В нощното небе тук имаше три. Силата пулсираше в скалистото ядро и в минералните вени на тази планета. Магията на Земята беше уморена до смърт от хората отдавна.

– Защо ние тримата? – попитах.

– Вие сте мои деца – отговори кралят.

Не ми харесваше какво намекваше отговорът му. Война изобщо не беше мой брат.

– МакКайла – каза Крус тихо.

Изгледах го студено.

– Мислиш ли, че беше забавно? Ти си ме лъгал през цялото време. Ти ме използва.

– Исках да ме приемеш какъвто съм, но... как го казвате вие? Моята репутация ме изпревари. Други бяха изпълнили главата ти с лъжи за Крус. Постарах се да ги поправя, да отворя очите ти.

– Като ми казваше още лъжи? В’лане не е убил Крус в деня, когато кралят и кралицата са се били. Ти си разменил мястото си с В’лане.

– С трите амулета, които кралят не смяташе за достатъчно добри, заблудих всички. Заедно амулетите са силни – той докосна врата си. В очите му проблесна самодоволство. Не можех да ги видя, но знаех, че още ги носи. Беше ги използвал, за да поддържа безупречна Илюзия на Сийли принц. Бях я виждала да потрепва само няколко пъти, когато беше близо до защитите на манастира.

– Когато те повиках, за да ми помогнеш да надвия пазача в Манастира, когато ти изсъска и изчезна...

– Това беше истинска защита, направена от кръв и кост. Усети ме като Ънсийли. Ако бях останал, нямаше да бъда в състояние да поддържам Илюзията. Но ти също не можеше да преминеш. Защо?

Не отговорих.

– Кралицата е убила В’лане с меча си и дори не е разбрала. Ти се представяш за него оттогава насетне.

– Той беше глупак. След аудиенцията ми с кралицата, той беше пратен да ме затвори в будоара ù. Отнех лицето му и му дадох моето. Той не беше дори наполовина толкова Фае, колкото аз. Не знаеше нищо за истинската илюзия, не можеше да създаде амулет, способен на такава, дори да беше живял милион години. После го придружих, за да бъде екзекутиран. Беше жалък. Настояваше, че е невинен. Накрая плака и направи името ми за посмешище. Другите Ънсийли принцове направиха опит с проклятието и обвиниха отново мен.

– Крил си се сред Сийли през цялото време.

– Никога не пих от Котела. Наблюдавах. Чаках перфектното подреждане на събитията. Книгата беше изчезнала преди цяла вечност. Старият глупак я скри. Преди двайсет и три години я усетих и разбрах, че моментът е подходящ. Но стига за мен! Какво си ти, МакКайла?

– Ти си се възползвал от Даррок.

– Насърчих там, където насърчаването беше полезно.

– Искаш да бъдеш крал – казах.

Пъстрите очи на Крус пробляснаха.

– Защо не? Някой трябва да поеме контрола. Той обърна гръб на децата си. Ние бяхме случайно сътворение, което той искаше да задържи и да скрие. Той се страхува от силата? Аз не. Той отказва да води нашия народ? Аз ще ги защитавам, както той никога не го е правил.

– И когато им омръзне твоето управление? – попита кралят. – Когато осъзнаеш, че никога не можеш да ги задоволиш?

– Аз ще ги направя щастливи. Те ще ме обичат.

– Всички богове мислят така. В началото.

– Млъкни, старче!

– Ти все още носиш лицето на В’лане. От какво се боиш? – каза кралят.

– Не се боя от нищо – но погледът му се задържа дълго на мен. – Аз се боря за моята раса, МакКайла. Откакто съм роден. Той ни скри от срам и ни обрече на полуживот. Помни това! Винаги е имало причини за това, което съм направил.

Внезапно златната му грива стана гарванова, златнокадифената кожа стана бронзова.

Пъстрите очи се изпразниха. Торква, изпъстрена със сребро, се плъзна около врата му. Под кожата му се разбиваха калейдоскопски татуировки като вълни в бурно море. Той беше красив. Беше ужасяващ. Очарованието му унищожаваше душата. Ореол от злато обкръжаваше тялото му.

А лицето му, Боже, лицето му! Познавах това лице. Бях виждала това лице. Наведено над мен. Държеше главата ми в ръцете си. Прегръщаше ме.

Докато се движеше в мен.

– Ти беше четвъртият в църквата! – извиках. Беше ме изнасилил. С другите си мрачни братя ме беше превърнал в безмозъчна черупка от личност, беше ме оставил разбита и гола на улицата. И аз щях да остана счупена завинаги, само че Баронс беше дошъл с щурм за мен с мъже и оръжия, беше ме отвел и ме беше сглобил отново.

Ънсийли принцът наклони глава. Изглеждаше също толкова неестествен, колкото братята му. Остри бели зъби блестяха на тъмната кожа на лицето му.

– Те щяха да те убият. Никога не бяха имали човешка жена преди. Даррок подцени тяхната страст.

– Ти ме изнасили!

– Аз те спасих, МакКайла.

– Щеше да ме спасиш, ако ме беше измъкнал оттам.

– Ти вече беше При-я, когато те открих. Животът ти свършваше. Дадох ти от моя еликсир...

– Твоят еликсир? – каза кралят благо.

– ...за да те спася от раните ти.

– Нямаше нужда да ме чукаш, за да го направиш!

– Аз те желаех. Ти ме отхвърли. Бяха ми омръзнали протестите ти. Ти ме искаше. Мислеше за това. Дори не беше там. Каква е разликата?

– И мислиш, че всичко е наред?

– Не разбирам възраженията ти. Не съм направил нищо, което вече да не е било направено от други. Нищо, което не си обмисляла. И го направих по-добре.

– Какво точно ми даде?

– Не знам точно – той имитира тона ми перфектно. – Никога не съм го давал на човек преди.

– Това еликсирът на кралицата ли беше?

– Беше мой – каза кралят.

– Аз го подобрих. Ти си минало – каза Крус. – Аз съм бъдещето. Време е да бъдеш ликвидиран.

Той щеше да ликвидира краля? Възможно ли беше?

– Деца. Трън в задника. Не знам защо изобщо ги направих. Ужасни връзки.

– Нямаш представа – каза Крус. – Да накарам кралицата да убие В’лане не беше първата илюзия, която изтъках и оставих за теб, стари глупако, въпреки че беше първата, която ти видя. Тази е първата – той се наведе, сграбчи в юмрук косата на кралицата и я вдигна. Одеялата паднаха.

Кралят застана напълно неподвижен.

В очите му видях будоара в черно и бяло, останал само с празни спомени, безкрайни пусти години и вечна скръб. Видях самота, толкова огромна и всеобграждаща, колкото крилата му. Познавах радостта от съюза им и отчаянието от раздялата.

Вече не вярвах на ничие лице. Потърсих центъра си на шийте зрящ, укрепих го с амулета и настоях да ми бъде показана истината.

Тя все още беше наложницата. Смъртната любима на краля, тази, заради която той беше полудял, беше създал Шинсар Дъб и беше зарязал цялата си раса.

– Като настояща кралица смъртта ù ще ми гарантира Истинската магия на расата ни. Аз я спасих, за да я убия пред теб, преди да те ликвидирам. Но този път, когато видиш смъртта ù, няма да бъде илюзия.

Когато кралят не каза нищо, Крус добави нетърпеливо:

– Не искаш ли да знаеш как го направих, упорит стар задник? Не? Никога не си говорил, когато е било важно. Когато ти отиде да се биеш с кралицата, аз отнесох на наложницата още един от прочутите ти еликсири, но този път не беше еликсир, беше чаша, открадната от Котела на забравата. Тя стоеше в твоя будоар, докато изтривах всеки спомен за теб. Когато стана като чист лист, я наведох и я чуках. Скрих я от теб там, където знаех, че никога няма да я потърсиш. В двора на Сийли. Заех мястото на В’лане и се престорих, че тя е човешка жена, от която съм очарован. С времето, докато придворните пиеха от Котела и забравяха, докато Сийли принцеси се издигаха на власт и бяха сваляни, тя стана една от нас. Аз постигнах това, което твоите отвари не успяха. Времето във Фае, нашите еликсири и начина ни на живот я направиха Фае. Не е ли иронично? Дойде ден, в който тя беше толкова силна, че стана наша кралица. През цялото време тя беше там, жива, но ти никога не погледна. Държах я в единственото място, на което знаех, че арогантният Ънсийли крал няма да отиде. Ти лежеше с твоето недоволство, докато аз лежах с твоята кучка. Твоята наложница стая моя любовница, моя кралица. А сега нейната смърт ще ме превърне в теб.

Очите на краля бяха тъжни.

– И то по повече начини, отколкото мислиш, ако беше истина. Но други стоят на пътя ти – той погледна към мен.

Очите ми се разшириха и поклатих глава моментално.

– Какво се опитваш да направиш? Да го накараш да ме убие? Аз не стоя на пътя му.

– Нашата магия предпочита жени. Вярвам, че ще избере теб.

– Аз имам Шинсар Дъб – каза Крус. – Тя не.

Кралят се разсмя.

– Ти мислиш да се превърнеш в мен. Тя се превръща в нея. Не е единствената възможна.

Бях ужасена. Мислех, че разбирам какво казва и то не ми харесваше изобщо.

– Може би Баронс ще се превърне в Крус. Тогава кой ще търси справедливост? – каза кралят.

– Баронс не би станал Война – казах веднага.

– Или в мен. Зависи от нюансите – кралят погледна към наложницата в ръцете на Крус. – Всичко това няма значение. Още не съм приключил.

Тя изчезна.

– Какво по... – ръцете на Крус внезапно останаха празни. Той се хвърли напред и се заби в невидима преграда. Очите му се присвиха и той започна да напява с глас, който смрази кръвта ми, звънеше като пълнокръвен Ънсийли принц, какъвто беше.

Кралят махна с ръка и Крус спря да звъни.

Крус надраска сложен символ във въздуха с присвити към краля очи. Нищо не се случи. Започна отново да звъни. Кралят го смълча.

Крус направи руна и я хвърли към краля. Тя удари невидимата преграда и падна. Той хвърли още дузина. Всички направиха същото. Беше като да гледам мъж и жена да се бият, а мъжът просто се опитва да опази жената да не се нарани много.

Крус се залюля на пети и крилата му започнаха да се отварят – черни, кадифени и огромни, обрамчващи голо, мускулесто тяло, толкова съвършено, че бузите ми внезапно се намокриха. Дългата черна коса се спускаше по раменете му. Ярки цветове бягаха под бронзовата му кожа. Докоснах лицето си. Пръстите ми бяха кървави.

Бях зашеметена от неговото мрачно величие. Знаех защо го почитаха толкова, колкото и се страхуваха от него. Знаех какво е да бъда обгърната от тези крила, докато той се движи в мен.

Ънсийли кралят го гледаше, а в очите му проблясваше бащинска гордост.

Крус се опитваше да го унищожи, а той беше горд с него?

Като родител, който гледа как детето му изритва помощните колела и се втурва надолу за първи път без помощ.

И знаех, че Крус никога не би имал шанс да съществува, стига на краля да му пукаше.

Никога нямаше да има съмнение дали кралят е достатъчно могъщ – той беше и винаги щеше да бъде най-силният от всички тях.

Истинската опасност щеше да е само ако на краля не му пукаше достатъчно.

Той беше съществуване, напълно различно от всеки друг. Това, което ние бихме възприели като поражение и разрушение, той (както и Книгата, която беше създал) виждаше като акт на сътворение далеч в хода на времето.

Кой знае? Може би беше.

Но на мен ми харесваше да съществувам тук и сега и щях да се боря за това. Нямах птичи поглед и не го исках. Харесваше ми да вървя наоколо с кучешки лапи, да ритам есенни листа и да се заравям в утринната роса, да душа миризмите на земята и да живея живота си. Достатъчно щастлива бях да оставя летенето на тези, които имаха криле.

Посегнах за копието. Беше в кобура. И осъзнах, че винаги е било там, когато В’лане беше наоколо. Беше част от цялостната илюзия, която беше поддържал. Като Ънсийли той не беше в състояние да го докосне, но можеше да бъде убит от него, затова, когато бяхме заедно, той ме беше захранвал с илюзията, че вече не е в кобура. Точно както Ънсийли принцовете ми бяха пробутали илюзията, че го бях обърнала срещу себе си в църквата.

Не бях. Бях избрала да го хвърля, защото бях повярвала на илюзията. Можех да ги убия в онази нощ, ако бях в състояние да видя през нея. Силата винаги е била точно тук – вътре в мен, само ако бях знаела.

Щях да го убия сега.

– Дори не си помисляй за това! – каза Ънсийли кралят.

– Той отне наложницата ти. Инсценира смъртта ù. Изнасили ме!

– Няма сериозни щети.

– Шегуваш ли се?

Той погледна към наложницата си.

– Днес се забавлявам.

Внезапно луната и мегалитите изчезнаха. Отново бяхме в пещерата.

Крус звънеше, крилата му бяха разперени в пълната им величествена красота, очите му блестяха от праведен гняв и устните му бяха изтеглени назад.

Кралят го заледи точно така.

Гол ангел-отмъстител, затворен в чист кристал. Синьочерни решетки се стрелнаха нагоре от пода, обграждайки затвора му.

Трябваше да кажа на краля да му сложи дрехи.

Да направи леда мъглив, за да не може никой да го види. Да скрие тези зашеметяващи кадифени крила. Да смекчи златния ореол около него.

Да го направи да изглежда по-малко... ангелски, сексуален и еротичен. Но знаете какво казват за хумора по стълбището.

Кралят каза на Кат:

– Той е вашият Шинсар Дъб.

– Не! – възкликна Кат. – Не го искаме!

– Ваша е вината, че се измъкна. Задръжте го по-добре този път!

Чух Баронс да казва:

– МакКейб? Какво правиш ти тук?

В пещерата започнаха да се появяват хора – пресяваха се вътре. Към облечения в бяло МакКейб от Каза Бланк се присъедини приличният на леприкон рецепционист от първата ми нощ в хотела Кларин и уличният продавач на вестници, който ме беше упътил към Гарда и който ме беше нарекъл космат задник.

– Лиз? – каза Джо. – Ти откъде дойде?

Лиз не каза нищо, просто продължи да върви, за да се присъедини към Ънсийли краля.

– Той е прекалено голям за едно тяло – казах сковано.

– Знаех, че нещо не ù е наред! – възкликна Джо.

Кралят беше наблюдавал шийте зрящите и Баронс. Беше се представил като един от играчите, търсещи Книгата. Беше ме наблюдавал през цялото това време. От деня, в който бях дошла в Дъблин. Той ме беше регистрирал в Кларин.

– Още преди това, красиво момиче – кралят ми хвърли поглед, който ме ужаси. Гордост проблясваше в звездните му очи.

Учителят ми по физическо от гимназията се присъедини към него. Когато се появи директорът на основното ми училище, стиснах зъби и го изгледах бунтовнически.

От самото начало.

– Малко помощ щеше да ми дойде добре.

Кралят притисна наложницата нежно към гърдите си.

– Какво щеше да промениш ти?

– Трябва да ни я дадеш – настоя Дрий’лия. – Нужна ни е. Без В’лане кой ще ни води?

– Намерете си нова кралица! Тя е моя.

Кадифе избухна:

– Няма никоя...

– Имаш гръбнак, Кадифе, използвай го! – сопна се кралят.

– Ние не искаме Крус. Ти го вземи! – настояваше Кат.

– Какво става, по дяволите? Не можеш да взимаш кралицата. Ние работим за нея – казваше Дръстан.

– Ами Спогодбата? – каза Киън. – Трябва да я предоговорим.

– Промени ме обратно! – настоя Крисчън. – Изядох само една хапка. Не е достатъчно, за да ми причини това. Защо съм наказан?

Кралят имаше очи само за жената в ръцете си.

– Не можеш да си тръгнеш, докато не върнеш скапаните стени! – ръмжеше Дагиъс. – Нямаме представа как да...

– Ще разберете.

На пода започнаха да падат кожи – празни черупки от частите на краля. За миг се притесних, че и моята може да падне, но не падна.

Баронс ме беше върнал от състоянието ми на При-я. Не се съмнявах, че и кралят ще намери наложницата си. Където и да беше, в каквато и пещера на амнезията да беше впримчена, той щеше да се присъедини към нея. Да ù разказва истории. Да прави любов с нея. Докато един ден и двамата не се вдигнеха и не я напуснеха.

Момчето със замечтани очи започна да се променя, попивайки сенките, които излизаха от кожите.

Той се протегна и разшири, докато не се извиси над нас като звяра на Шинсар Дъб, само че без злата воля, и когато крилата му се разтвориха широко, засенчвайки залата в мрак, обсипан със звезди и светове, висящи от перата му, усетих неговата радост.

Мисълта, че тя го е напуснала съзнателно, го беше подлудила.

Но тя не беше. Била му е отнета.

Той я беше обичал през цялото време.

Преди да бъде създадена.

След като беше повярвал, че я няма.

Слънце за неговия лед. Мраз за нейната треска.

Желаех им вечността.

На теб също, красиво момиче.

Ънсийли кралят беше изчезнал.