Разкритието на древния ръкопис

“

Защо ме нараняваш?

ОБИЧАМ ТЕ!

Ти си неспособна на любов.

НИЩО НЕ НАДМИНАВА МОИТЕ СПОСОБНОСТИ. АЗ СЪМ ВСИЧКО.

Ти си книга. Страници с корици. Не си била родена. Не живееш. Ти не си нещо повече от бунище за всичко, което е било нередно у един егоистичен крал.

АЗ СЪМ ВСИЧКО, КОЕТО Е БИЛО ПРАВИЛНО У ЕДИН СЛАБ КРАЛ. ТОЙ СЕ СТРАХУВАШЕ ОТ ВЛАСТТА. АЗ НЕ ПОЗНАВАМ СТРАХ.

Какво искаш от мен?

ОТВОРИ ОЧИ! ВИЖ МЕ! ВИЖ СЕБЕ СИ!

Моите очи са отворени. Аз съм добра. Ти си зла.

– Разговори с Шинсар Дъб

Петнадесет

Така и не споделих това с никого, но когато пристигнах в Дъблин, имах тайна фантазия, която ми помагаше да не се огъна в най-тежките моменти.

Преструвах се, че всички сме били заблудени и че тялото, пратено у дома в Ашфорд, не е било наистина на Алина, а на друга руса студентка, която поразително е приличала на нея. Упорито отказвах да призная стоматологичното досие, което татко беше настоял да бъде сравнено и което показваше категорично съвпадение.

Докато вървях по улиците и търсех убиеца ù, се залъгвах, че всеки момент ще завия зад някой ъгъл и Алина ще бъде там.

Тя ще ме погледне, стресната и развълнувана, и ще каже: „Джуниър, какво има? Мама и татко добре ли са? Какво правиш тук?“. Ще се прегърнем и ще се смеем, и аз ще знам, че всичко е било кошмар, който вече е свършил. Ще пием бира, ще пазаруваме, ще намерим плаж някъде по ирландския скалист бряг.

Не бях подготвена за смъртта. Никой не е. Губиш някой, когото обичаш повече от себе си и получаваш размазващ курс по смъртност. Лежиш буден нощ след нощ, чудиш се дали наистина вярваш в рая и ада и намираш всякакви причини да се държиш за вярата, защото не можеш да понесеш мисълта, че те не са там някъде, на няколко прошепнати думи от молитва.

Дълбоко в себе си знаех, че това е просто фантазия. Но тя ми беше нужна и помогна за малко.

Не си позволих фантазия с Баронс. Оставих се яростта да ме завладее, защото, както Риодан отбеляза, тя е природен газ и от него става страхотно гориво. Настървението ми беше като плутоний. С времето щях да мутирам от радиационното отравяне.

Най-лошата част от загубата на някой, когото обичаш (освен агонията, че никога повече няма да го видиш), са нещата, които никога не си казал. Те те дебнат, подиграват ти се, задето си мислил, че имаш цялото време на света. Никой от нас го няма.

Тук и сега, лице в лице с Баронс, езикът ми не помръдваше. Не можех да оформя и една дума. Неизказаното беше като пепел в устата ми – твърде суха за преглъщане, тя ме давеше.

Но по-лошо от това беше осъзнаването, че съм изиграна, отново. Независимо колко истински изглеждаше този момент, знаех, че не беше нищо повече от още илюзия.

Шинсар Дъб още ме държеше.

Никога не бях напускала улицата, където тя уби Даррок.

Все още стоях, вероятно лежах на купчина, пред К’Врук, разсеяна с фантазия, докато Книгата правеше каквото ù харесваше да прави с мен.

Не беше по-различно от нощта, когато с Баронс се опитахме да я приклещим с камъните и тя ме беше накарала да вярвам, че клеча на паважа и я чета, когато през цялото време тя беше клечала над моето рамо и четеше мен.

Трябваше да се боря. Трябваше да се гмурна дълбоко в езерото ми и да направя това, което правех най-добре – да се втурна в посока някъде напред, независимо колко лоши ставаха нещата. Но докато се взирах в съвършеното му копие, не можах да изкопая достатъчно енергия, за да отпъдя миража. Още не.

Имаше по-лоши начини да бъда измъчвана, отколкото с видението за Джерико Баронс гол.

Щях да потърся центъра си на шийте зрящ след минута. Или десет. Облегнах се назад върху камината с лека усмивка и си мислех: „Давай!“.

Илюзията за Баронс се вдигна и се изправи.

Боже, беше красив! Огледах го от горе до долу. Книгата беше свършила учудващо точна работа, чак до по-щедрите му атрибути.

Но беше направила татуировките му грешно. Познавах всеки сантиметър от тялото му. Последния път, когато видях Джерико Баронс гол, той беше покрит с червени и черни защитни татуировки, а по-късно ръцете му бяха обвити с тях от бицепса до китката. Сега единствените му татуировки бяха на корема.

– Издъни се – казах на Книгата. – Но добър опит.

Фалшивият Баронс се напрегна, коленете му се огънаха леко, тежестта се премести напред и за миг помислих, че ще скочи и ще ме нападне.

– Аз съм се издънил? – изръмжа измислицата Баронс. Започна да върви към мен. Беше трудно да гледам лицето му, когато нещо голямо подскачаше на нивото на очите ми.

– Коя дума не разбра? – казах сладко.

– Спри да зяпаш члена ми! – изръмжа той.

О, да, определено беше илюзия.

– Баронс обичаше да зяпам члена му – информирах го. – Щеше да е щастлив, ако зяпах члена му цял ден, съчинявайки оди за съвършенството му.

С едно плавно движение той ме хвана за яката и ме издърпа на крака.

– Това беше преди да ме убиеш, слабоумна кучко!

Не бях смутена. Да стоя до него беше наркотик. Нуждаех се от него. Копнеех за него. Не можех да сложа край на тази игра за нищо на света.

– Виждаш ли? Ти признаваш, че си мъртъв – парирах гладко. – И не съм слабоумна. Една слабоумна би била заблудена от теб.

– Аз не съм мъртъв – той ме блъсна обратно на стената, притискайки ме с тялото си.

Бях толкова възхитена, да бъда докосвана от ръцете на подобието на Баронс, толкова развълнувана да се взирам в илюзията за тъмните му очи, че дори не усетих главата ми да се удря в стената. Това беше много по-реално от краткия момент с него в черното крило на Белия палат.

– Си.

– Не съм.

Устата му беше толкова близо. На кого му пукаше, че не е наистина той? Имаше неговите устни. Неговите части. Една фалшива целувка толкова много ли беше? Навлажних устни.

– Докажи го!

– Очакваш да докажа, че не съм мъртъв? – каза той невярващо.

– Не мисля, че искам толкова много. Все пак, аз те намушках.

Той подпря дланите си на стената от двете страни на главата ми.

– Една по-мъдра жена би спряла да ми го напомня.

Вдишах аромата му – пикантен, екзотичен, лелеян спомен, който ме караше да се чувствам жива. Електричеството, което винаги зареждаше въздуха между нас, пращеше по кожата ми. Той беше гол, а аз бях притисната до стената и въпреки че знаех, че Книгата ме разиграва, трудно можех да се концентрирам върху думите ми. Усещах го толкова истински. Освен липсващите татуировки. Книгата знаеше колко е голям членът му, но не е могла да направи татуировките му правилно. Малко недоглеждане.

– Впечатлена съм – шепна. – Наистина съм.

– Не давам и една скапана пукната пара дали си впечатлена, госпожице Лейн. Пука ми за едно и само за едно. Знаеш ли къде е Шинсар Дъб? Намери ли я за скапаното шибано нечистокръвно копеле?

– О, това е добро! – изсумтях през смях. Шинсар Дъб е създала илюзия за човек и това продължение на Шинсар Дъб ме питаше къде е Шинсар Дъб. – Безкраен регрес[8]?

– Отговори ми или ще ти откъсна главата!

Баронс никога не би направил това. Шинсар Дъб току-що направи още една грешка. Баронс се беше заклел да ме опази жива и беше останал верен на тази клетва до самия край. Беше умрял, за да ме спаси. Никога нямаше да ме нарани и определено не би ме убил.

– Ти не знаеш нищо за него – присмях му се.

– Знам всичко за него – той изруга. – За мен.

– Не знаеш.

– Знам.

– Глупости!

– Не са!

– Са! – изплюх.

– Не! – изстреля той обратно, после избухна. – По дяволите! Госпожице Лейн, ти направо ме побъркваш, мамка му.

– И ти също, Баронс. И можеш да спреш с ругатните, когато пожелаеш. Прекаляваш. Истинският Баронс не псува толкова много.

– Аз знам колко точно ругатни би използвал Баронс, мамка му. Не го познаваш толкова добре, колкото мислиш.

– Престани да се преструваш на него! – блъснах го в гърдите аз. – Ти не си и никога няма да бъдеш!

– А и това беше преди да ме убиеш и да решиш да ме замениш с Даррок за по-малко от месец. Много ли скърбиш, госпожице Лейн?

О, как се осмелява! Скръбта беше всичко, което бях аз. Скръб и отмъщение в едно.

– За протокола, ти беше мъртъв от три дни. И аз изобщо няма да играя тази игра. Махай се от тук! Върви! Махай се! – избутах ръцете му и забързах покрай него. – Няма да защитавам причините да направя това, което направих, когато ти дори не си наистина тук. Твърде е откачено, дори за мен.

Той ме сграбчи и отново ме провеси.

– По-добре повярвай, че съм тук, госпожице Лейн! И по-добре повярвай, че ще те убия. Не можеше да докажеш по-добре лоялността си или липсата ù по-напълно. Ти скочи върху мен в секундата, в която Риодан каза, че съм заплаха, и ме очисти без никакво колебание...

– Поколебах се! Не исках да убивам моя звяр-пазител! Риодан ми каза, че трябва. Не знаех, че си ти! – супер! Сега спорех с фалшивия Баронс на Шинсар Дъб за убийството му. Защо искаше да прави това с мен? Какво би могла да спечели Книгата от това да ме накара да изживея този спор?

– Ти трябваше да знаеш! – избухна той.

Знаех, че трябва да сложа край, да спра илюзията сега, но не можех.

Нещо се случваше с мен винаги когато бях близо до Баронс, което ме караше да подпалвам всички цилиндри, и изглежда, нямаше никакво значение, че този Баронс е мираж. Някои хора изваждат наяве най-лошото от човека, други – най-доброто. А има едни, забележително редки, пристрастяващи типове, които изваждат просто най-много. От всичко.

Карат те да се чувстваш толкова жив, че би ги последвал право в ада, само за да продължиш да получаваш дозата си.

– И как трябваше да разбера? Може би, защото винаги си бил честен с мен? Защото споделянето на информация е това, което Джерико Баронс прави най-добре, в което наистина блести? Не защото си направи труда да ме предупредиш какво може да се случи, ако натисна АУ. Чакай, сетих се! Сигурно е трябвало да знам, защото ти си ми се доверил (по същия доверчив и открит начин, по който сме споделили толкова много тайни, че понякога се превръщаш в триметрово, рогато, безумно чудовище!).

– Не съм безумен. Бях достатъчно с всичкия си да припикая кръгове около теб. Убих храна за теб. Взех нещата ти. Кой друг би направил това? В’лане няма пишка, с която да пикае. Малкият ти МакКелтър няма топките, за да отговаря за действията си. Със сигурност не е способен да направи каквото е нужно, за да притежава жена!

– Да притежава? Мислиш, че жените могат да бъдат притежавани?

Той ми хвърли поглед, който казваше: „О, скъпа, разбира се, че могат. Толкова бързо ли забрави?“.

– Аз бях При-я!

– И аз те харесвах много повече тогава! – очите му се присвиха, сякаш най-накрая е осъзнал нещо, което съм казала по-рано. – Бил съм мъртъв за теб от едва три скапани дни? А вече беше притиснала Даррок на моята стена преди две нощи? Изчакала си един шибан ден, за да ми намериш заместник? Прекарах седмици в тревога дали той няма да изстърже моята дамга от черепа ти и по този начин да ме лиши от единствената възможност да те проследя в Сребрата. През цялото време, докато се опитвах да се върна и да спася задника ти от него, ти си му давала част от същия този задник?

– Не съм давала на Даррок част от нищо! – да се върне от какво, къде? От мъртвите?

– Една жена не се трие в мъж по този начин, освен ако не го чука.

– Нямаш ни най-малка представа какво правех. Някога чувал ли си, че някои хора работят под прикритие? Че спят с врага?

– „Мисля, че трябва да бъдеш крал, Даррок – припя той подигравателно с фалцет, – и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да бъда твоя кралица.“

Зяпнах.

– Не каза ли това?

– Какво правеше ти? Шпионираше ли ме? И ако ти си Баронс, знаеш добре, че не трябва да вярваш на думи.

– Защото действията ти говорят по-добре за теб, нали? Къде спа снощи, госпожице Лейн? Не беше тук. Книжарницата ми беше широко отворена. Твоята спалня горе те чакаше. Както и шибаната ти чест.

Отварям уста, после я затварям отново. Чест? Баронс хвърля думата „чест“ по мен? Ъ... всъщност Шинсар Дъб. Не можех да реша кое е по-голям анахронизъм[9]. Намръщих се. Имаше нещо сбъркано тук. Нещо беше много, много не на място. Въпреки че „Баронс“ и „чест“ не бяха думи, които бих решила да използвам заедно в едно изречение, не можех да измисля нито една причина Шинсар Дъб да прави такъв номер. Никога не беше ми налагала толкова дълга и подробна илюзия преди. Не виждах нищо, което би спечелила с това.

– Знаеш ли защо бях на улицата с теб и с Даррок тази вечер? – когато не отговорих, той изръмжа: – Отговори ми!

Поклатих глава.

– Не бях там, за да шпионирам теб и малкото ти приятелче. Като говорим за това, какво е да сърбаш останалото от сестра ти?

– О, да ти го начукам! – казах мигновено. – Това е долно дори за теб.

– Не си видяла още нищо. Дойдох да го убия тази вечер. Трябваше да го направя много отдавна. Но не получих това удоволствие. Шинсар Дъб ме изпревари – каза той горчиво.

– Стига вече! Ти си Шинсар Дъб!

– Едва ли. Но съм също толкова смъртоносен. И двамата можем да те унищожим. Нищо не може да те спаси от мен, ако се обърна срещу теб.

Беше крайно време тази илюзия да свърши. Единствената причина да я оставя толкова дълго, беше защото започна приятно и продължавах да се надявам, че може да се обърне. Но каквато и чудата игра да играеше Книгата, нямаше да играе добре, а този студен, подигравателен Баронс не беше мъжът, когото исках да помня.

– Време е да си вървиш сега – промърморих.

– Няма да ходя никъде. Никога. Ако дори за една минута помислиш, че ще те оставя да смениш страната насред мача, грешиш. Инвестирал съм. Ти си затънала твърде дълбоко. Дължница си ми. Ще те окова, ще те вържа, ще ти сложа каишка с магия, ако трябва, но ти ще ми помогнеш да взема тази Книга. А когато я получа, може да те оставя да живееш.

– Ти си Шинсар Дъб – казах отново, но протестът ми беше слаб. Докато той говореше, аз бях потърсила моя център на шийте зрящ, това всевиждащо око, което може да разкъса всяка илюзия и да разкрие истината под нея, и го бях насочила като лазер към миража.

Нищо не се беше случило. Никакъв балон не се беше спукал, никакъв мираж не се беше разсеял. Ръцете ми трепереха. Не можех да вкарам достатъчно въздух в дробовете си. Това беше невъзможно.

Аз го бях убила.

И когато бях осъзнала какво съм направила, бях пренасочила скръбта си в оръжие за масово поразяване. Бях измислила план с циментирано минало и бетонно бъдеще.

Тази... тази... необяснимост не се вписваше никъде в разбирането ми за реалността. Нито в някоя от целите ми, нито в това, в което се бях превърнала.

– Но пък може и да не те оставя да живееш – каза той. – За разлика от други хора, аз не тръгвам след някой друг.

Вдишах рязко. Главата ми опасно се замайваше. Не можеше да бъде. Той не стоеше наистина пред мен.

Дали?

Изглеждаше като Баронс, усещаше се като Баронс, миришеше и звучеше като Баронс и определено имаше неговото отношение.

Майната му на центъра ми на шийте зрящ! Трябаше ми енергия. И знаех къде да я намеря. Оставих погледа ми да излезе от фокус и като обезумяла засмуках сила от гладкото ми езеро.

Връщайки се обратно на фокус, насочих всичко, което имах, върху измислицата.

– Покажи ми истината! – заповядах и изригнах всичко до край.

– Ти няма да познаеш истината, дори да те захапе по задника, госпожице Лейн. Пример? Току-що го направи – той ми показа своята вълча усмивка, но в нея няма нито грам чар. Само зъби, които помня върху кожата си.

Коленете ми поддадоха.

Джерико Баронс все още стоеше там.

Извисяваше се гол и адски вбесен с ръце, свити в юмруци, сякаш е готов да ме пребие.

Свита на пода, се взирах нагоре към него.

– Ти н-не си м-мъртъв – зъбите ми тракаха толкова силно, че едва прокарвах думите през устните си.

– Съжалявам, че те разочаровам! – ако погледът можеше да убие, този, който той ми хвърли, щеше да ме потопи в два метра скорпиони. – О, чакай малко! Не, не съм.

Това ми дойде в повече. Главата ми се въртеше и зрението ми започна да се замъглява.

Припаднах.

Шестнадесет

Съзнанието се завръщаше бавно. Свестих се на пода на книжарницата в мрака.

Винаги съм смятала, че припадането показва вродена слабост на характера, но сега разбирам. Това беше акт на себезащита.

Изправено пред емоция, твърде силна, за да се справи с нея, тялото изключва, за да не започне да тича наоколо като пиле с отрязана глава и да се нарани.

Осъзнаването, че Баронс е жив, беше повече от това, с което можех да се справя. Твърде много мисли и чувства се бяха опитали да се съединят наведнъж. Мозъкът ми се беше опитал да анализира, че невъзможното е възможно, да създаде думи за всичко, което чувствах, и аз тихо се спуках.

– Баронс – обърнах се по гръб. Нямаше отговор. Притисна ме внезапен страх, че всичко е било сън. Че той не е наистина жив и че ще трябва да се примиря с непоносимия факт... отново.

Изправям се до седнало положение и сърцето ми потъва.

Бях сама. Всичко ли е било жестока илюзия, сън? Оглеждам се диво наоколо, търся доказателство за съществуването му.

Книжарницата беше развалина. Тази част не е била сън. Започнах да се изправям и спрях, когато осъзнах, че на палтото ми беше залепено парче хартия. Отлепих го смаяно.

„Ако напуснеш книжарницата и ме накараш да те проследя, ще те накарам да съжаляваш до края на дните си. ~Z.“

Започнах да се смея и да плача едновременно. Седнах, притиснала хартията до гърдите си, ободрена.

Той беше жив!

Нямах представа как е възможно. Не ми пукаше. Джерико Баронс живееше. Вървеше по този свят. Това ми беше достатъчно.

Затворих очи. Потръпвах, докато смазващата тежест се смъкваше от душата ми. Вдишах, наистина вдишах за първи път от три дни, изпълвайки дробовете си алчно.

Не го бях убила.

Не бях виновна. С Баронс някак ми беше дадено това, което не бях получила със сестра си, без дори да се налага да унищожа света за това – втори шанс.

Отворих очи, прочетох бележката отново и се засмях.

Той беше жив.

Беше разрушил книжарницата ми. Беше ми написал писмо. Прекрасно, прекрасно писмо. О, щастлив ден!

Пригладих листа, на който беше надраскал заплахата си. Обичах това парче хартия. Обичах тази заплаха. Обичах дори разрушения си магазин. Щеше да отнеме време, но щях да го възстановя. Баронс се беше върнал. Щях да поправя рафтовете, да сменя мебелите и някой ден в бъдещето щях да седя на дивана си и да се взирам в огъня, а Баронс щеше да влезе и нямаше нужда дори да казва нещо. Щяхме да седим в приятна или (на кого му пука?) нацупена тишина. Каквато и чудата схема да измисли, щях да карам по нея. Щяхме да се препираме коя кола да вземем или кой да кара. Щяхме да убиваме чудовища и да търсим артефакти, и да се опитаме да разберем как да заловим Книгата. Щеше да бъде идеално.

Той беше жив!

Докато се опитвах да се изправя отново, нещо се изплъзна от скута ми и аз се отпуснах отново на пода, за да го взема.

Беше снимката на Алина, която бях оставила в пощенската кутия на родителите ми, в нощта, когато В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е възстановил родния ми град и семейството ми е в безопасност. Нощта, когато Даррок ме беше проследил по дамгата на черепа ми и по-късно беше отвлякъл мама и тате.

Това беше визитката, която Даррок беше забил на входната врата на КДБ, настоявайки да дойда при него през Сребрата, ако ценя живота им.

Това, че Баронс я беше оставил сега, ми говореше само едно: Той беше спасил мама и тате, преди да набера АУ и да го призова в Сребрата.

Но не ми беше оставил снимката като подарък или за да ме накара да се почувствам по-добре. Беше я оставил по същата причина като Даррок. За да каже същото нещо.

„Държа родителите ти. Не се ебавай с мен!“

Добре, значи ми беше малко ядосан. Можех да се справя с това. Ако той беше убил мен и аз щях да съм малко ядосана, независимо колко ирационално е това. Но щеше да му мине.

Не бих могла да искам повече. Е, бих могла. Например Алина обратно и всички Фае мъртви, но това беше добре. Това беше свят, в който исках да живея.

Родителите ми бяха в безопасност.

Стисках писмото и снимката. Прегръщах ги до гърдите си. Мразех го затова, че е излязъл и ме е оставил да лежа на пода, но имах доказателство за съществуването му и знаех, че ще се върне. Аз бях ОС детектор, а той беше ОС директор. Ние бяхме отбор.

Той беше жив!

Исках да остана будна цяла нощ, да се грея в пламъка на това, че Джерико Баронс не е мъртъв, но тялото ми имаше други идеи.

В мига, в който пристъпих в стаята си, едва не се сринах. Ако има нещо, което съм научила след смъртта на Алина, то е, че скръбта е по-пресушаваща физически, отколкото ежедневно участие в маратон. Тя те помита и оставя натъртени и тялото, и душата ти.

Успях да измия лицето си и да изчеткам зъбите си, усмихваща се като идиот на себе си в огледалото, но конецът за зъби и кремът за лице не ми бяха по силите. Твърде голямо усилие. Исках да се срина на безмозъчна купчина, да свия в утешителните ръце на знанието, че не съм го убила. Не бях виновна. Той не беше мъртъв.

Съжалявах, че не е изчакал. Исках да знам къде е. Искаше ми се да имам телефон.

Щях да му кажа всички неща, които никога не му казах. Щях да му призная чувствата си. Нямаше да се боя да бъда нежна. Загубата му беше изяснила емоциите ми и исках да ги крещя от покрива.

Но не само че нямах представа къде е отишъл през нощта, а едва можех да се движа. Болката беше лепилото, което държеше волята ми силна и слепваше костите ми. Без нея бях отпусната.

И утре беше ден.

А той щеше да бъде жив в него!

Съблякох се и изпълзях в леглото.

Отнесох се, докато все още придърпвах завивката нагоре и спах като жена, която е вървяла през ада без храна и почивка с месеци.

Сънищата ми бяха толкова ярки, сякаш ги изживявах.

Сънувах, че отново гледам как Даррок умира, вбесена, че смъртта му беше открадната от мен толкова ненавременно, че отмъщението ми беше отнето с едно стисване на ноктите на Ловеца. Сънувах, че съм отново в Сребрата, търся Крисчън, но не мога да го намеря. Сънувах, че съм в манастира на пода на килията и Роуина влиза и ми прерязва гърлото. Усещах как кръвта бълбука от мен, превръщайки мръсния под в кал. Сънувах, че съм в Студеното място, преследвам красивата жена, която не мога да настигна, и после сънувах, че всъщност съм го направила – че съм унищожила света и съм го заменила с този, който искам. След това летях над новия свят, възседнала могъщия древен К’Врук. Огромните му черни крила заплитаха косата ми и аз се смеех като демон, докато неблагозвучните натрапчиви ноти от ремикса на Пинк Мартини на „Ке сара сара“ дрънчаха като клавесин от ада.

Спах шестнайсет часа.

Нуждаех се от всяка минута. Последните три дни бяха сюрреалистичен кошмар и ме бяха изтощили.

Първото, което направих, когато се събудих, беше да издърпам бележката на Баронс изпод възглавницата и да я прочета отново, за да се уверя, че е жив.

После хукнах надолу по стълбите толкова бързо, че взех последните пет стъпала по облечения ми в пижама задник, отчаяна за потвърждение, че книжарницата все още е разбита.

Беше. Изтанцувах празничен танц сред отломките.

Тъй като беше следобед, а Баронс рядко се появяваше преди рано вечерта, аз се върнах горе и си взех дълъг горещ душ. Сложих балсам, ексфолиирах се, избръснах се.

Облегнах се на стената, протегнах крака, гледах как водата се плиска по копието, завързано на бедрото ми, и оставих ума ми да се изпразни, докато се отпусках.

За съжаление умът ми не искаше да се изпразни, а тялото ми не се отпускаше. Мускулите на краката ми продължаваха да се напрягат, вратът и раменете ми бяха стегнати, а пръстите ми потропваха бързо стакато по пода на душа.

Нещо ме притесняваше. Много. Под щастливата ми повърхност кипеше мрачна буря.

Как би могло нещо да ме притеснява? Моят свят беше целият синьо небе, независимо от постоянния дъжд над Дъблин. Как бих могла да не съм блажено щастлива в този момент? Беше хубав ден. Баронс беше жив. Даррок беше мъртъв. Вече не бях заседнала в Сребрата, не се биех с безчет чудовища и не избягвах илюзии.

Намръщих се, осъзнавайки, че точно това е проблемът.

В този момент нямаше нищо нередно, освен обичайната съдба на света, нещо, с което доста бях свикнала.

Не можех да се справя с това. Бях натикана, стисната в болезнена поквара. Бях свикнала с нея.

Нещата, които бяха грешни, ми бяха дали форма и цел и ме бяха поддържали в състояние да продължавам.

Но докато преди двайсет и четири часа бях на сто процента погълната от скръб и ярост, сега вече имах всички причини да оставя зад гърба си тези емоции.

Баронс беше жив. Скръб – пуф!

Мъжът, който вярвах, че е убил сестра ми, този, когото се бях посветила да убия, беше мъртъв. Позорно известния лорд Господар го нямаше.

Тази глава от живота ми беше свършила. Той никога повече нямаше да води Ънсийли, да причинява опустошение в моя свят или да ме преследва и наранява. Вече нямаше нужда да гледам непрекъснато през рамо за него. Копелето, което ме беше превърнало в При-я, вече беше отвъд отмъстителния ми досег. Беше си получил заслуженото. Е... той беше мъртъв, все пак. Това, което беше заслужил, щеше да е много по-лошо, ако аз бях отговорна за наказанието му.

Въпреки всичко, той беше моят raison d’е^tre[10] за много дълго време. А сега го нямаше.

Какво ми оставяше това? Отмъщение... пуф!

Винаги съм си представяла една последна битка между нас двамата, в която аз щях да го убия.

Кой беше моят злодей сега? Кого щях да мразя и да обвинявам за смъртта на Алина? Не беше Даррок. Той беше имал истинска слабост към нея. Не я беше убил и ако някак беше отговорен за смъртта ù, не го знаеше. След шест месеца в Дъблин въобще не бях по-близо до разкриването на убиеца на сестра ми.

Всепоглъщащото ми съсредоточаване върху отмъщението губеше почва, при положение че Баронс беше жив, а Даррок мъртъв.

Родителите ми бяха в безопасност под грижите на Баронс. Нямаше никой, когото трябваше да спасявам.

Нямах спешна цел, нямах ясен краен срок. Чувствах се изгубена. Без посока.

Със сигурност имах същите основни цели, които имах и преди да вляза в Сребрата и всичко да се обърка толкова ужасно, но скръбта ме беше изляла в тясна кутия и нейните стени ме бяха оформили. Сега, когато кутията я нямаше, можех да усетя как се сривам в безформено петно.

Какво следваше? Накъде щях да поема? Нуждаех се от време да попия внезапните промени в моята реалност и да коригирам емоциите си. И за да е още по-объркващо, под радостта, която изпитвах от това, че Баронс е жив, аз бях... ами, ядосана. Бясна всъщност. Имаше нещо, което назряваше в мен. А аз дори не знаех какво е то. Дълбоко под всичко останало в мен кипеше пристъп на раздразнение и се чувствах... глупаво. Сякаш бях скочила до заключения, които не издържаха на логиката.

Измъкнах се от душа напълно раздразнена и зарових в дрехите си, недоволна от всички тях.

Вчера щях да знам точно какво да облека. Днес нямах представа. Розово или черно? Може би беше време за нов любим цвят. Или може би вече не исках да имам любим цвят.

Докато се колебаех, по прозореца заплющя дъжд. Дъблин отново беше сив.

Издърпах сив анцуг с надпис СОЧЕН, отпечатан през средата на задника ми, суичър с цип и джапанки. Ако Баронс все още не се беше появил, щях да започна да разчиствам долу.

Все пак бях направила, каквото беше поискал.

Родителите ми бяха свободни, аз бях жива, Даррок беше мъртъв и пазех камъните прибрани на сигурно в обградената с руни стая в апартамента.

Както аз разбирах закона, това правеше книжарницата моя.

Както и Ламборгинито. И Вайпърът също.

– Не беше и моя шибана идея – чух Баронс да ръмжи, докато слизах по задното стълбище.

Вратата към кабинета му беше отворена няколко сантиметра и можех да чуя как се движи вътре, как вдига неща и ги поставя обратно.

Спрях на последното стъпало и се усмихнах, наслаждавайки се на простото удоволствие да чуя гласа му отново. Докато не беше изчезнал, не бях разбирала колко празен е светът ми без него.

Усмивката ми увяхна. Пристъпих от крак на крак по стълбите.

Настроението ми може да беше слънце, блестящо по вода, но под спокойната повърхност имаше мрачно течение.

Бях навлязла в дълбокото много по-навътре, отколкото ми харесваше, с настройка да погубя Вселената, която имах. Бях решена на сто процента да изтръгна каквото мрачно познание ми трябваше от Книгата, независимо от цената за мен самата или за някой друг. Бях готова да направя всичко, на което тя можеше да ме научи, за да заменя този свят с нов. Само защото вярвах, че Джерико Баронс беше мъртъв.

Дори не бях имала конкретен план, освен да взема книгата и да я прочета, като вярвах, че мога да усвоя каквито заклинания за създаване и унищожаване може да предложи тя. Поглеждайки назад, осъзнах, че моето поведение ме е поставило в безизходно положение. Бясна амбиция и ненормален фокус.

Смъртта на Алина не ми беше причинила това.

Пъхнах ръце в косата си и дръпнах, сякаш леката болка можеше да проясни мислите ми и да хвърли светлина върху скорошната ми временна невменяемост.

Вероятно аспектът на предателството ме беше направил толкова луда. Ако не бях аз тази, която го намушка, никога нямаше да грохна така. Със сигурност скръбта от загубата на Баронс беше наситена, но вината беше това, което ме беше смазало. Бях се обърнала срещу моя пазител, а пазителят ми се беше оказал Баронс.

Срамът, а не скръбта беше подхранвал нуждата ми от отмъщение. Това беше. Вината ме беше превърнала във вманиачена жена, готова да изтрие един свят, за да създаде нов. Ако аз бях намушкала Алина, ако бях участвала в убийството ù, щях да се чувствам по точно същия начин и да обмислям да направя същото нещо. Нямаше да съм мотивирана от любов, а от отчаяна нужда да изтрия собственото си съучастничество.

Сега, след като скръбта не стягаше като в юмрук около сърцето ми, знаех, че никога нямаше да го направя.

Да пресъздам света само заради Джерико Баронс? Мисълта беше нелепа.

Бях загубила Алина и не се бях превърнала в унищожаващо света банши и при това нея бях обичала през целия си живот.

Познавах Баронс едва от няколко месеца. Ако трябваше да пресъздавам света заради някого, това трябваше да е заради сестра ми.

Добре, това беше решено. Не беше предателство към Алина това, че не бях станала като Лудия Макс заради нея.

Тогава защо все още чувствах нещо мрачно да се усуква и обръща в мен, да се опитва да стигне до повърхността? Какво ме ядеше?

– По дяволите, Риодан, говорихме за това хиляди пъти! – избухна Баронс. – По целия скапан път на връщане говорихме за това. Имахме план, ти се отклони. Трябваше да я отведеш на безопасно място. Тя не трябваше да знае, че съм аз. Твоя е вината, че тя знае, че не можем да умрем.

Замръзнах. Риодан също е жив? Гледах как беше разкъсан на парчета и хвърлен в трийсетметрова клисура. Намръщих се. Той беше казал „не можем да умрем“. Какво значеше това? Никога? Независимо от всичко?

Той мълча за момент и осъзнах, че говори по телефона.

– Знаеше, че ще се бия. Знаеше, че ще спечеля. Винаги печеля. Затова трябваше да ни разделиш и да ме застреляш, за да не разбере тя, че съм мъртъв. Вземи си повече амуниции другия път! Опитай с ракетна установка! Мислиш ли, че ще успееш да ме улучиш с това? – каза той саркастично.

Ракетна установка? Баронс би оцелял от това?

– Ти си този, който се издъни. Тя ни видя да умираме.

Наистина. Тогава защо не са мъртви? Последва още една пауза. Сдържах дъх и слушах.

– Не ми пука какво мислят те. И не ми пробутвай глупостите с гласуването! Никой не е гласувал. Лор дори не знае в кой век е, а Кастео не е казал и дума от хиляда години. Ти няма да я убиеш, нито пък те. Ако някой ще я убие, това ще бъда аз. И това няма да се случи точно сега. Трябва ми Книгата.

Сковах се. Той каза „точно сега“, загатвайки, че може да има друго време, в което ще се случи. А единствената причина да не ме убива, е защото му трябваше Книгата.

Това беше задникът, по когото скърбях? Чието завръщане празнувах? Не се спрях на коментара за хилядата години. Щях да го обмислям по-късно.

– Ако мислиш, че съм я търсил толкова дълго, за да убия най-добрата възможност, която имам, не знаеш нищо за мен.

Ето я отново – фразата, която Фиона използва в нощта, когато той я намушка, за да я накара да млъкне. Аз бях неговата „най-добра възможност“. За какво?

– Давай! Ти. Лор. Кастео, Фейд. Който иска да застане на пътя ми. Но на ваше място бих се оттеглил. Не ми давай причина да те накарам да съжаляваш! Това ли искаш? Безсмислена вечна война? Искаш да се хванем един друг за гушите?

Мълчание.

– Никога не забравям верността си. Ти си забравил своята вяра. Запази родителите ù живи! Следвай заповедите ми! Това ще свърши скоро.

Свих юмруци. Какво точно щеше да свърши?

– Ето тук грешиш. Един свят не е като всички останали. Някои светове са по-добри. Знаехме от самото начало, че тя е неизвестна карта. След това, което научих за нея онази нощ, трябва да оставя тази ръка да се разиграе. Откри ли вече Тели? Трябва да я разпитам. Ако приемем, че е още жива. Не? Прати повече хора!

Какво искаше да каже с това „след това, което научих за нея“? Че съм се съюзила с Даррок? Че според него, съм искала да го предам? Или беше нещо друго? Коя беше Тели и за какво искаше да я разпита?

– Даррок е мъртъв. Тя ще каже на В’лане, че си го е измислила. Никой няма да повярва на хлапето – още една дълга пауза. – Разбира се, тя ще направи каквото кажа. Ще очистя В’лане лично, ако трябва – замълча. – Как ли пък не можеш!

Мълчанието се проточи дълго и осъзнах, че сигурно е прекъснал разговора.

Стоях с ръка на касата на вратата и гледах стълбите.

– Вкарай си задника тук, госпожице Лейн! Веднага!

– Аз чух... – започнах.

– Аз ти позволих да чуеш – прекъсна ме той.

Стиснах уста, затворих вратата и се облегнах на нея. Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, сякаш на някаква негова шега, и за момент помислих, че водим един от онези тихи разговори.

Мислиш, че е безопасно да се затваряш вътре със Звяра?

Ако мислиш, че се страхувам от теб, грешиш.

Трябва да се страхуваш.

Може би ти трябва да се страхуваш от мен. Давай, ядосай ме, Баронс! Виж какво ще се случи!

Устата му се разтегна в усмивка, която ми беше станала позната през изминалите няколко месеца, оформена от противоречащи чувства: отчасти подигравка, отчасти гняв и отчасти възбуда. Мъжете са толкова сложни.

– Сега знаеш какво мислят те за теб. Аз съм единственото, което стои между теб и мъжете ми – каза той.

Това и едно много дълбоко гладко езеро. Бих се гмурнала до дъното, ако трябва. Въпреки че отново беше жив, сега разбирах, че никога нямаше да унищожа света, за да го възкреся. Вече не бях жената, която бях преди да помогна да го убием и никога повече нямаше да бъда.

Трансформацията, която претърпях, беше нанесла трайни щети. Емоциите, които изпитвах, докато вярвах, че е мъртъв, бяха срязали дълбоко, оставяйки сърцето ми белязано, а душата ми променена. Скръбта може да се беше стопила, но споменът за онези дни, решението, което взех, нещата, които почти направих, щяха да са част от мен завинаги. Подозирах, че част от мен е все още леко вцепенена и може да остане така дълго време.

Погледът ми се задържа на врата му. Сякаш гърлото му никога не беше срязвано. Нямаше рана, нямаше белег. Беше напълно изцерен. Бях го видяла гол предишната нощ и знаех, че няма белези и по торса му. Тялото му не носеше доказателство за жестоката смърт.

Погледнах обратно към лицето му. Той се взираше в новобоядисаната ми коса. Избутах я назад и я прибрах зад ушите. По враждебността в погледа му съдех, че ако си отворя устата, ще ме среже, затова зачаках и се наслаждавах на гледката.

Едно от нещата, които осъзнах, докато скърбях за него, беше колко е привлекателен за мен. Баронс е... пристрастяващ. Започва да ти харесва все повече и повече, докато вече не можеш да си представиш да гледаш друг. Носи черната си коса пригладена назад, понякога къса, понякога дълга, сякаш не може да бъде безпокоен да я поддържа редовно подстригана. Сега знам защо при тази височина и с твърди мускули той се движи с такава животинска грация.

Той е животно.

Челото, носът, устата и челюстта му носят отпечатъка на генетичен фонд, измрял много отдавна, смесен с каквото там го прави звяр. Макар че е симетрично и с остри черти, лицето му е твърде примитивно, за да е красиво. Баронс може и да е еволюирал да върви изправен, но никога не е изоставял чистотата и непрощаващите движения на роден хищник. Агресивната безпощадност и кръвожадност на моя демон-пазител са присъщи за природата му.

Когато пристигнах в Дъблин, той ме ужаси.

Вдишах дълбоко, изпълвайки дробовете си дълго и бавно. Разделя ни три метра широко бюро, но аз все пак мога да го помириша. Никога няма да забравя аромата на кожата му, независимо колко дълго живея. Познавам вкуса му в устата си. Познавам миризмата, която правим заедно. Сексът е парфюмерия, която създава свой собствен аромат – взема двама души и ги прави да миришат като трети. Това е мирис, който никой човек не може да създаде сам. Чудя се дали тази трета миризма може да стане наркотик от смесени феромони, които могат да бъдат произведени само от смесването на пот, слюнка и семенна течност на тези двама души. Исках да го бутна назад на бюрото. Да го възседна. Да изхвърля буря от емоции по тялото му с моето.

Осъзнах, че той ме гледа втренчено, твърдо и че мислите ми може би са били малко прозрачни. Желанието е трудно за скриване. То променя начина, по който дишаме и едва доловимо пренарежда крайниците ни. Ако си настроен към някого, е невъзможно да не забележиш.

– Има ли нещо, което искаш от мен, госпожице Лейн? – казва той много тихо. В древните му очи се раздвижва похот. Спомням си първия път, когато погледнах там. Исках да избягам с писъци. Дивата Мак искаше да играе.

Отговорът на въпроса му е отекващо „да“. Исках да се хвърля през бюрото му и да пропъдя нещо яростно от системата си. Исках да удрям, да го накажа за болката, която изстрадах. Исках да го целуна, да се тръшна върху него, да се уверя, че е жив по най-първичния начин, по който можех.

„Ако някой ще я убие – беше казал преди минути, – това съм аз.“

Боже, как скърбях за него!

Той говореше за убиването ми толкова небрежно. Все още не ми се доверява. Никога не ми се е доверявал. Мрачните течения бълбукат, започват да избликват. Бясна съм. На него. Той заслужава доза скръб. Навлажнявам устни.

– Всъщност има.

Той наклони глава надменно, чакайки.

– И само ти можеш да ми го дадеш – измърках аз и извих гръб.

Погледът му падна върху гърдите ми.

– Слушам.

– Отдавна е просрочено. Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Едва не ме побърка днес, докато чаках да дойдеш тук, за да мога да си го поискам.

Той се изправи и ме огледа критично.

Втора употреба – казаха очите му.

Ти го имаше първи – отвръщам тихо. – Според мен това означава, че той е получил остатъците.

Избутах се от вратата, обиколих бюрото, прокарвайки пръсти по Среброто, докато минавах покрай него. Той проследи ръката ми и знаех, че си спомня как някога докосвах него.

Спрях на няколко сантиметра от него. Вибрирах от енергия. Той също. Можех да го усетя.

– Обсебена съм от мисълта да го получа и ако откажеш, просто ще трябва да си го взема.

Той вдиша рязко.

– Мислиш, че можеш? – предизвикателството гореше в погледа му.

Внезапно си представих как двамата се бием с всички средства из цялата книжарница, а кулминацията е свиреп секс без никакви задръжки и устата ми пресъхна толкова, че не можех да преглъщам.

– Може да ми отнеме известно време да... сложа ръка на точно това, което искам, но нямам съмненя, че мога.

Очите му казваха: „Давай! Но имаш много да плащаш.“.

Мразеше ме за това, че се бях съюзила с Даррок. Вярваше, че сме били любовници.

И би правил секс с мен за едно мигване на окото. Против убеждението си, без никаква нежност, но би го направил. Не разбирам мъжете. Ако аз мислех, че ме е предал с... да кажем Фиона ден след като е помогнал да ме убият, щях да го накарам да страда доста дълго, преди да спя отново с него.

Той вярваше, че съм правила секс с любовника на сестра ми в деня, след като го намушках, че съм забравила всичко за него и съм продължила. Мъжете са свързани различно. Мисля, че за тях е важно да стъпчат всяка следа, всеки спомен за съперника им възможно най-бързо. И чувстват, че единственият начин за това е да го направят с тялото си, с потта си, със спермата си. Сякаш могат да ни бележат наново. Мисля, че за тях сексът е толкова емоционален и могат лесно да бъдат ръководени от него, че ние също можем да бъдем ръководени.

Погледнах към него, в тези тъмни, бездънни очи.

– Можеш ли да умреш изобщо?

Дълго време не отговори. После помръдна глава веднъж в тихо отрицание.

– Ама никога? Независимо какво се случи с теб?

Получих същото тихо завъртане наляво и обратно до средата.

Копелето! Сега разбирам гнева, който изпитвах под въодушевлението. Някаква част от моя мозък вече беше събрала това:

Той ме беше оставил да скърбя.

Никога не ми беше казвал, че е звяр, който не може да бъде убит. Можеше да ми спести цялата болка, която изтърпях, с една дребна малка истина, едно малко признание и аз никога нямаше да се чувствам толкова разярена, мрачна и пречупена. Ако само беше казал: „Госпожице Лейн, не мога да бъда убит. Затова, ако някога ме видиш да умирам, не се кахъри! Ще се върна.“.

Бях изгубила себе си. Заради него. Заради идиотската му нужда да пази всичко за себе си в тайна. Нямаше извинение за това.

Но дори още по-лошо беше това, че бях помислила, че е дал живота си, за да ме спаси, когато всичко, което наистина беше направил, е било еквивалента на лека дрямка. Какво означава „умиране“ за някого, когато знаеш, че не можеш да умреш? Нищичко. Неудобство. Изглежда АУ не беше толкова голяма работа все пак.

Бях плакала, бях го оплаквала. Бях вдигнала в ума си огромен и напълно незаслужен Паметник на Баронс, мъжа, който умря, за да мога да живея аз. Бях мислила, че е извършил огромна жертва за мен и това беше изцедило емоциите ми брутално. Бях си позволила мъката да ме погълне, да ме превземе, да ме превърне в нещо, което не можех да повярвам, че съм способна да стана.

А той никога не е бил готов да умре, за да живея аз. Било е бизнес, както обикновено. Баронс е пазел своя ОС детектор жив и в действие, хладно безучастен, съсредоточен върху целта си. И какво, ако е този, който никога не би позволил да умра? Не му е коствало нищо. Искал е книгата. Аз бях начинът да я получи. Нямал е нищо за губене. Най-после разбрах защо винаги е толкова безстрашен.

Бях мислила, че е загрижен за мен, че е готов да даде живота си. Бях го романтизирала и бях пометена от сбърканата фантазия. И ако беше останал тук снощи, щях да се направя на пълна глупачка. Щях да му призная чувства, които изпитвах само защото мислех, че е дал живота си за моя.

Нищо не се беше променило. Нямаше по-дълбоко ниво на разбиране или емоция между нас.

Той беше Джерико Баронс, ОС директор, който ми беше ядосан, защото мислеше, че съм поела с врага, беше му досадно, че е трябвало да изтърпи неудобна смърт, но все още не ми казваше нищо и ме използваше, за да постигне тайнствените си цели.

Беше се наежил от нетърпение. Усещах плътта му и яростта, която се изливаше от нея.

– Каза, че искаш нещо. Какво е то, госпожице Лейн?

Усмихнах се студено.

– Документите за моята книжарница, Баронс. Какво друго?

Ежедневникът на Дани

106 дни ССС

БИМ-БАМ, ТЪПАКЪТ Е МЪРТЪВ!

Четете всичко за това!

ЛОРД ГОСПОДАР БЕШЕ УБИТ!!!

Пич, сякаш 14-тият ми рожден ден е дошъл вече, вместо след седмица на 20-ти. Имам най-юбер-якия подарък: Даррок, шебаняка, който срина стените между нашите светове, е МЪРТЪВ! Тези очи видяха как се случи отблизо и лично снощи! И чуйте това! Един от собствените му Ловци го уби! Откъсна му главата!

Времето да се борим е СЕГА, когато бягат без никой да ги командва! Джейни и мъжете му имат начин. Присъединете се към лудостта в Дъблинския замък!

Ани, намерих гнездото с Гадовете в задната част на къщата ти снощи.

Анонимен847, почистих склада, но, пич, нямаше нужда от мен. Имаше само две. Помниш ли, че можеш да си правиш собствени Сенкотрепачи? Казах ти всичко за това преди няколко броя. Ако ти трябват провизии, провери Декс на главната! Заковах рецептата на стената до бара.

Накратко, имам за ритане много Фае задници, докато съм още на тринайсет! А времето не е много – само още шест дни!!!!!!!!!

МЕГА Е НАВЪН!

P.S.: Честит В ден, който официално променям на В’лане! Като говорим за това – някой да е виждал принца напоследък? Ако е така, кажете му, че Мега го търси. Имам неща, за които той трябва да знае.

Седемнадесет

− Завий вдясно, тук! – казах.

Баронс ми хвърли поглед, който направо зяавяваше: „Начукай си го и умри!“.

Върнах му го.

– Оставих камъните в апартамента на Даррок.

Той дръпна волана на Вайпъра толкова силно вдясно, че едва не се озовах в скута му. Знаех каква грешка би било. След сексуално зареденият ни инцидент в книжарницата той не беше проронил нито дума.

Никога не го бях виждала толкова ядосан. А съм виждала Баронс ядосан много пъти.

Когато поднесох ледения си финален удар, той ме изгледа с такова презрение, че ако бях по-слаба жена, щях да повяхна и да умра. Аз не съм слаба. Той си го заслужаваше.

После се беше отдръпнал от мен и се беше взирал в Среброто дълго. Когато най-накрая се обърна, той ме огледа от раздърпаната руса коса до джапанките, после стрелна поглед към тавана, казвайки ми така ясно, както ако беше проговорил на глас, да отида да се преоблека в нещо, което би носила възрастна жена, защото излизаме.

Когато се върнах долу, той ме подкара към гаража, без да ме докосва. Усещах напрежението да се оттегля и потича като бурен поток под кожата му по същия начин, по който цветовете се разбиваха непрестанно под кожата на Ънсийли принцовете.

Беше избрал Вайпъра от колекцията си и се плъзна в шофьорската седалка. Знаех, че го прави, за да ме провокира. За да ми напомни, че нищо не беше мое. Всичко беше негово.

– Това са глупости и ти го знаеш! – сопнах се. Не можех да се боря за това, което наистина ме вбесяваше, затова трябваше да работя с материала, който имах. – Мама и татко са навън, аз съм жива, а Даррок е мъртъв. Ти не уточни кой какво трябва да направи или как да се случи. Настояваше единствено за крайни резултати. Условията ти са изпълнени.

Вайпърът избоботи по улицата и усетих жегване на завист. Познавах тръпката от жегата на мотора от страната на шофьора, гладкото удоволствие от скоростния лост в ръката ми, щурма на масивни мускули, работещи на празен ход жадно, чакащи следващата ми заповед. Въздъхнах и погледнах през прозореца в очакване мракът да се спусне.

Нямаше нужда да давам указания на Баронс. Той знаеше точно къде съм била преди две нощи. Зави надясно, после наляво, дванайсет преки на изток и седем на юг.

Градът беше утихнал като него. Усещах огромен брой Фае, но те не бяха навън по улиците. Чудех се дали имат конференция някъде, на която да планират следващите си ходове, дали нацията на Ънсийли е била объркана от загубата на своя освободител и водач и дали се срещаха, за да изберат нов. Чудех се кой ще излезе напред, за да поеме командването. Някой от Ънсийли принцовете?

Даррок не беше лош избор за водач на Мрачния двор. Той искаше нашият свят да остане непокътнат, защото имаше намерение да го управлява така, както управлява света на Фае. Беше харесвал човешките си удоволствия и възнамеряваше да продължи да им се наслаждава. Годините му сред нас бяха увеличили апетита му за смъртни жени и смъртни луксове, следователно той щеше да ги предпази.

Но нямаше гаранция, че който поеме властта след него, ще се чувства по същия начин. Всъщност имаше малка вероятност новият Ънсийли водач да изпитва нещо дори далечно човешко.

Ако един от мрачните принцове поемеше водачеството – да кажем Смърт или Мор, той нямаше да има дълготрайни цели, нямаше да има ограничения. Щеше да задоволява желанията си, докато не остане нищо за поглъщане. Имахме късмет бивш Сийли да води Ънсийли. Знаех от какво са направени принцовете – празнота, по-тъмна и по-огромна от нощното небе. Апетитите им бяха необятни, неутолими.

Бях видяла какво се случи на улицата между Сийли и Ънсийли, когато се срещнаха. Земята започна да се разцепва. Ако двата двора се сблъскат в голям мащаб, ако тръгнат един срещу друг, те ще унищожат нашия свят.

И докато те могат да се преместят на нова планета, ние не можем.

Човешката раса ще умре.

Мислех, че нямам неотложни задължения, нямах спешни крайни срокове. Но имах. Колкото по-дълго Книгата беше на свобода и Фае се биеха едни с други, толкова по-голяма беше опасността от тотално унищожение на човечеството.

Чудех се дали Баронс осъзнава това. Чудех се дали му пука. Каквото и да беше той, вероятно можеше да оцелее всякакъв разпад – ядрен или Фае. Дали просто щеше да се свърже с другите безсмъртни на нашата планета и да продължи с тях? Трябваше да знам къде стои.

– Имаме сериозни проблеми, Баронс.

Той наби спирачките толкова силно, че главата ми се люшна. Толкова се бях отплеснала в мисли, че не бях забелязала, че сме пристигнали.

– Аз съм смъртна! – казах ядосано, разтривайки врата си. – Можеш да се опиташ да си го спомняш... Ох! Какво... Баронс! – бях издърпана от колата толкова рязко, че ръката ми едва не изскочи от ставата.

Дори не бях видяла да излиза от колата и да идва от моята страна. После се озовах на тротоара и залепена за тухлената стена на една сграда.

Той се наведе към мен, притисна краката ми между неговите и завърши клетката с ръце.

Положих длани на гърдите му, за да го държа на разстояние. Гръдният му кош се издигаше и спускаше под ръцете ми, издуваше се като мях. Той беше твърд като камък до бедрото ми, много по-голям, отколкото някога го бях усещала. Твърде голям. Чух звука от разпаряща се тъкан.

Погледнах към лицето му. Погледнах отново. Кожата му беше с цвета на махагон и потъмняваше с всяка секунда. Беше по-висок, отколкото трябваше, и червени искри проблясваха в очите му. Когато изръмжа, на лунната светлина присветнаха дълги черни кучешки зъби.

Той се променяше. Косата му ставаше по-дълга, по-гъста, сплъстяваше се около лицето. Той отпусна глава и остри зъби одраскаха ухото ми.

– Никога! Не използвай! Секса! Като оръжие! Срещу мен! – думите бяха гърлени, деформирани от зъби, твърде големи за човешка уста, но аз ги разбрах перфектно.

Свих рамене.

– Не ми свивай рамене, мамка му! – изръмжа той. Бузата му беше до моята и можех да усетя как чертите му се изостряха и разширяваха. Отново чух разпарящи се дрехи.

– Бях ядосана – имах всичкото право да бъда.

– Аз също съм. Но не ме виждаш да си играя с теб.

– Ти ме манипулираш през цялото време.

– Дали съм безскрупулен? Да. Дали не издавам плановете си? Със сигурност. Дали понякога те притискам да кажеш нещо, което и без това искаш да кажеш? Разбира се. Но никога не играя игри.

– Виж, Баронс! Какво искаш от мен? Това беше... – потърсих точната дума и не ми хареса това, което намерих. – Незряло. Добре. Но и ти не си невинен. Ти говореше за убийството ми.

Гърмящата змия се раздвижи в гърлото му.

– Ти също ми дължиш извинение! – сопнах се.

– За какво? – нещо гризна ухото ми, разкъса нежната кожа и усетих топла кръв, а после езикът му докосна кожата ми.

– За това, че не ми каза, че не можеш да умреш. Имаш ли някаква представа какво ми причини това да гледам как умираш?

– А! Да видим! Да. Накара те да изчукаш Даррок след часове.

– Ревнуваш ли, Баронс? Така изглежда – нямаше да се оправдавам. Той не ми беше дал никакви обяснения. По тази причина бях допуснала всякакви неща и едва не се бях направила на голям идиот пред него снощи.

Въздухът изсъска между зъбите му, когато се избута от стената. Не бях усетила колко е студена нощта, преди топлината от тялото му да изчезне. Той стоеше по средата на улицата с гръб към мен, ръцете му бяха свити в юмруци отстрани, дълги нокти се плъзгаха през чудовищни пръсти, а той потреперваше и ръмжеше.

Облегнах се на стената и го наблюдавах. Бореше се за контрол върху формата, която да придобие господство, и въпреки че бях бясна и на двамата в момента, предпочитах мъжа. Звярът беше много по-... емоционален, ако тази дума може да бъде приложена за Баронс в някаква форма. Караше ме да се чувствам объркана, в конфликт. Никога нямаше да изкарам картината на намушкването му от главата си.

Когато го провокирах, не ми беше хрумнало, че изходът може да е такъв. Баронс винаги е бил толкова контролиран, дисциплиниран. Мислех, че трансформацията в звяр е съзнателна. Че, като всичко останало в неговия свят, се случва само ако той го иска, или изобщо не се случва.

Спомних си първия път, когато чух странното тракане в гърдите му, в нощта, когато с него бяхме тръгнали след Книгата с трите камъка и се бяхме провалили. Беше ме отнесъл обратно в книжарницата и се бях събудила на дивана, а той се взираше в огъня. Спомних си как мислех, че кожата на Баронс може да е калъф за нещо, което не исках да видя. Била съм права. Под човешката форма имаше напълно нечовешка. Но защо? Как? Какво беше той?

Нито веднъж не беше губил контрол около мен по този начин. Дали способността му да сдържа животинската си природа отслабваше?

Или аз бях проникнала по-дълбоко под тази променяща се кожа?

Усмихнах се, но без капка радост. Харесваше ми тази мисъл. Не бях сигурна кой е по-прецакан от това – той или аз.

Стоях до стената, а той стоеше на улицата с гръб към мен поне три или четири минути.

Бавно, както изглеждаше с голяма доза болка, той се промени обратно, треперейки и ръмжейки през цялото време. Разбирах защо помислих, че съм го убила с руните си предишната нощ. Трансформацията от звяр към мъж изглеждаше изключително болезнена.

Когато най-после се обърна, нямаше и следа от кървавочервено в тъмния му поглед. От черепа му не стърчаха остатъци от рога. Той направи гримаса, когато пристъпи на бордюра, сякаш крайниците го боляха, а зъбите му проблясваха бели и равни на лунната светлина.

Отново беше мъж със силно телосложение на трийсетина години или там някъде, носещ дълго палто, което беше разкъсано на раменете и сцепено на гърба.

– Ако отново се ебаваш с мен, ще ти го върна. Но няма да е с ума ми.

– Не ме заплашвай! – бях изкушена да го направя точно там и в този момент и да видя дали ще изпълни заканата си. Бях му бясна. Исках го. Бях пълна каша що се отнася до всичко, в което беше замесен Баронс.

– Не те заплашвам. Предупреждавам те.

На върха на езика ми напираше остър отговор.

Той ме засрами да премълча с:

– Очаквам нещо по-добро от теб, госпожице Лейн – после се обърна към вратата и влезе в сградата.

Почти очаквах да има Ънсийли стражи на последния етаж, но или Даррок беше твърде арогантен да си даде труда да остави стражи, или след като беше убит, армията му вече не виждаше смисъл да брани скривалищата му.

Вече вътре, Баронс тръгна право към спалнята, която заемаше Даррок. Последвах го, защото беше единственото място, което не бях имала възможност да претърся. Стоях на вратата и гледах как обръща разкошно обзаведената стая, избутвайки столове и отоманки от пътя си, обръщайки скрина и ритайки съдържанието му, преди да се занимае с леглото. Разкъса одеялата и чаршафите, издърпа матрака от рамката, извади нож и разпори матрака, търсейки нещо скрито вътре, после спря и вдиша дълбоко. След миг килна глава и вдиша отново.

Разбрах мигновено. Баронс имаше изключително усилени сетива. Да си във връзка с животното в теб си има и предимства. Той познава миризмата ми, а не можеше да я подуши по леглото на Даррок.

Разбрах на мига, че е решил, че вероятно сме го правили на кухненската маса или под душа, или на дивана, или на балкона, или може би просто сме си направили оргия и всички момчета носорози са ни гледали.

Извъртях очи и го оставих да довърши претърсването на спалнята сам. Можеше да вярва в каквото иска. Надявах се да се удави в картините как аз правя секс с Даррок. Може да не изпитваше емоции към мен, но със сигурност имаше териториален инстинкт на животно. Надявах се, че идеята някой друг да играе на негова почва го побърква.

Побързах към спалнята, в която бях спала. Руните ми все още туптяха в кървавочервено на прага и по стените. Бяха по-големи и пулсираха по-ярко. Не се мотах. Бях претърсила мястото основно предишната нощ. Грабнах раницата си, втурнах се в дневната и започнах да тъпча фотоалбумите на Алина в раницата си. Сега те бяха мои и когато всичко това свършеше, щях да седна и да се изгубя в тях с дни, може би седмици, и да си разказвам щастливата част от нейната история.

Чувах Баронс в кабинета. Риташе лампи и столове и хвърляше неща наоколо. Отидох и загледах как книги летяха, а документи избухваха във въздуха. Той държеше звяра си под контрол, но не си даваше труда да контролира мъжа. Беше заменил скъсаното палто с едно от тези на Даррок. Беше му твърде малко, но поне покриваше остатъка от раздраните му дрехи.

– Какво търсиш?

– Според слуховете той е знаел пряк път или щях да съм го убил отдавна.

– Кой ти каза за него? – имаше ли нещо, което Баронс не знаеше?

Той ми хвърли поглед.

– Нямаше нужда някой да ми казва. Prima facie, госпожице Лейн. Фактите говорят. Не си ли се чудила защо той продължава да я търси, въпреки че няма нито един от камъните и би бил покварен в мига, в който я вземе?

Поклатих глава, отвратена от себе си. Беше ми отнело месеци да започна да се чудя над това. Какъв страхотен копой бях!

– Мислиш, че е оставил бележки?

– Знам, че е. Ограниченията на смъртния му мозък бяха проблем за него. Той беше свикнал със способностите на паметта на Фае.

Значи Баронс също е знаел, че има пряк път, и го е търсил от известно време.

– Защо никога не ми каза?

– Неслучайно се нарича пряк път. Колкото по-къс е, толкова повече реже, обикновено[11]. Всичко си има цена, госпожице Лейн.

Не го ли знаех! Коленичих и започнах да преглеждам листовете на пода. Даррок не беше писал в дневници, беше използвал листове плътна, скъпа пергаментова хартия и ги беше изписвал с красив почерк, сякаш беше очаквал работата му един ден да бъде увековечена: документи от Даррок, освободител на Фае, изложени, както ние показваме Конституцията в музей някъде. Погледнах към Баронс. Той вече не хвърляше неща. Подреждаше документи и тефтери. Нямаше и следа от темпераментния звяр или от ядосания мъж. Беше отново ледения, непроницаем Баронс.

– Никой ли никога не му е казвал за лаптопите? – прошепнах.

– Фае не могат да ги използват. Изпържват ги.

Може би имаше нещо в моята теория за енергията. Докато още листове падаха долу, аз ги събирах и ги проучвах. Под бдителните очи на стражите на Даррок, не бях имала възможност да си пъхна носа в личните му документи. Беше нещо очарователно. Този тайник с бележки беше за различните касти Ънсийли – силата и слабостите им, уникалните им вкусове. Беше шокиращо да разбера, че е трябвало да учи за Ънсийли точно като нас. Сгънах страниците и започнах да ги тъпча в раницата си. Това беше полезна информация. Шийте зрящите трябваше да си ги предават от едно поколение на друго. Можехме да съберем комплект Фае енциклопедии от бележките му.

Когато мястото в раницата ми свърши, започнах да трупам страниците на купчини, за да се върна за тях по-късно.

Тогава видях страница, която беше различна от останалите, изпълнена с надраскани мисли, списъци, оградени коментари и стрелки, сочещи от една бележка към друга.

Името на Алина беше върху него, заедно с това на Роуина и на десетки други. Надраскан до името им беше техният специален „талант“. Имаше списък със страни, адреси и имена на компании, които допусках, че са чуждестранните клонове на Корпорация Бързи пощи – куриерската служба, която беше наше прикритие. Един списък съдържаше шестте кръвни линии на нашата секта плюс още една, за която никога не бях чувала – О’Калахан. Възможно ли беше да има повече кръвни линии, отколкото знаехме? Ами ако друго Фае сложи ръка на тази информация? Можеха да пометат всички ни!

Продължих да преглеждам и ахнах. Роуина притежаваше късче умствена принуда? Кат беше дарена с емоционална телепатия? Как Даррок беше разбрал тези неща, по дяволите? Според него Джо беше в тайното Убежище! Името на Дани също беше на страницата, подчертано няколко пъти и с въпросителна. Аз не бях в списъка, което значеше, че е написан преди да бъде наясно със съществуването ми предишната есен.

На дъното на страницата имаше къс списък:

– Шийте зрящи – усещат Фае.

– Алина – усеща Шинсар Дъб, Фае Светини и реликви.

– Манастир – Шинсар Дъб.

– Ънсийли крал – Шийте зрящи?

Примигнах към него, опитвайки се да видя смисъл. Да не искаше Даррок да каже, че не Сийли кралицата, както твърдеше Нана О’Райли, е била тази, която е оставила Мрачната книга в манастира толкова отдавна? Дали самият Ънсийли крал ни я е донесъл, защото можем да усещаме Фае и Фае Светини и това ни е правило идеални пазители за нея?

Внезапно Баронс се озова зад мен и надникна през рамото ми.

– Кара те да мислиш за себе си малко различно, а?

– Не съвсем. Имам предвид на кого му пука кой я е донесъл в манастира? Въпросът е, че ние сме пазителите.

– Това ли разбираш от бележките, госпожице Лейн? – измърка той.

Погледнах към него.

– Какво разбираш ти от тях? – казах отбранително. Не ми харесваше тонът му, както не ми харесваше и веселият блясък в тъмните му очи.

– Казват, че кралят бил ужасен, когато разбрал, че резултатът от неговия акт на изкупление е родил най-могъщото му извращение. Той го гонил от един свят в друг с еони, решен да го унищожи. Когато най-накрая го настигнал, битката им продължила векове и докарала няколко свята до руини. Но било твърде късно. Шинсар Дъб била станала напълно съзнателна. Мрачна сила сама по себе си. Когато кралят създал Шинсар Дъб, той бил по-велик, а Книгата била по-слаба. Тя била хранилище за злото на краля, но без енергия и стремежи. Но докато скитала, тя се развила, докато станала всичко, което бил кралят, че и повече. Създанието, изоставено от своя създател, се научило да мрази. Шинсар Дъб започнала да преследва краля – той замълча и ми показа една от вълчите си усмивки. – И какво още е могъл да създаде кралят? Може би цяла каста, която да може да проследи най-големия му враг, да го задържи и да го възпре, така че да не може да унищожи него? Ще ми кажеш ли, че никога не си помисляла за това?

Зяпнах. Ние бяхме добрите. Хора до същността си.

– Шийте зрящи – кучета пазачи на ЪК – подигра се той.

Бях смразена от думите му. Беше достатъчно лошо да открия, че съм осиновена и че родителите, които ме бяха отгледали, не бяха мои биологични родители. Какво намекваше той сега? Че не съм имала родители?

– Това е най-голямата купчина глупости, които съм чувала! – първо Даррок беше предположил, че съм камък. Сега Баронс предполагаше, че шийте зрящите са тайна каста Ънсийли.

– Ако върви като патица и квака като патица...

– Аз не съм патица!

– Защо това те обижда толкова? Силата е сила.

– Ънсийли кралят не ме е направил!

– Идеята те плаши. Страхът е от похабена емоция. Той е предпоследният чифт капаци. Ако не можеш да се изправиш пред истината за своята реалност, не можеш да бъдеш част от нея, не можеш да я контролираш. Можеш да хвърлиш кърпата и да се предадеш на прищевките на някой с по-силна воля. Харесва ли ти да бъдеш безпомощна? От това ли се възбуждаш? Затова ли в мига, когато вече ме нямаше, ти се обърна към копелето, което накара да те изнасилят?

– Е, какво сте ти и мъжете ти? – отговорих студено. – Още една от тайните касти на Ънсийли краля? Това ли сте вие, Баронс? Затова ли знаеш толкова много за тях?

– Не ти влиза в шибаната работа.

Той се обърна и продължи търсенето си.

Треперех и в устата ми имаше горчив вкус. Избутах документите, станах и излезнах на балкона, където стоях и се взирах в нощта.

Баронс ме беше разтърсил дълбоко с предположението си, че шийте зрящите бяха каста на Ънсийли. Трябваше да призная, че бележките на Даррок със сигурност можеха да бъдат тълкувани така.

Онази нощ стоях между двете Фае армии и мислех колко съм доволна, че съм като Ънсийли, укрепена от болка, по-малко лекомислена и чуплива.

А го имаше и онова тъмно гладко езеро в главата ми, което предлагаше толкова много необясними „дарове“, като руни, които бившето Фае беше разпознало, които го бяха накарали да се поколебае, руни, които Ънсийли принцовете мразеха силно.

Потреперих. Имаше нов въпрос, от който да съм обсебена, освен въпроса какво представлява Баронс.

Какво представлявах аз?

Осемнадесет

Когато си тръгнахме, сграбчих един Ежедневник на Дани от стълба пред сградата, плъзнах се на пътническата седалка на Вайпъра и започнах да го чета. Рожденият ù ден наближаваше. Усмихнах се леко. Знаех си, че ще каже на целия свят. Би го направила национален празник, ако можеше.

Не бях изненадана, че е била на улицата снощи и е видяла Ловеца да убива Даррок. Дани не приемаше заповеди от никого, дори от мен. Дали е била там, за да се опита сама да убие Даррок? Не бих се учудила.

Докато закопчавах колана, се чудех дали се е задържала достатъчно, за да види, че Ловецът беше обсебен от Шинсар Дъб и дали е решила да спести тази новина. Ако се беше задържала, какво мислеше за звяра, който ме отнесе? Вероятно е решила, че е някаква друга каста Ънсийли, която не е виждала преди.

Въпреки шока, че толкова много време е минало, докато бях в Сребрата, и че вече беше средата на февруари, трябваше да се сетя, че днес е Свети Валентин.

Погледнах горчиво към Баронс.

Никога не съм имала щастлив Свети Валентин. Винаги е бил в нюанси на гадното още от детската градина, когато Чип Джонсън изяде твърде много бисквити с глазура и оповръща новата ми рокля. Аз пиех плодов пунш и когато повръщаното ме достигна, получих неволен съчувствен спазъм и избълвах пунш навсякъде. Това беше отключило верижна реакция от повръщащи петгодишни, за която още не мога да мисля, без леко да ми се повдига.

Дори във втори и трети клас Свети Валентин е бил стресиращо изживяване за мен. Будех се, уплашена от мисълта, че трябва да отида на училище. Мама винаги даваше на Алина и на мен картички за всички от класа ни, но много майки не бяха толкова чувствителни. Седях на чина си със стаен дъх и се молех някой друг, освен Тантурко Томпсън и Блинки Брюър, да се е сетил за мен.

После в средното училище имаше танци, на които момичетата трябваше да канят момчетата, и това ми беше донесло само още напрежение. А за да станат нещата още по-лоши в това, което трябваше да бъде най-романтичният ден от годината, аз бях принудена да рискувам отказ от момчето на мечтите си и да се моля, че докато събера кураж, ще е останал някой друг, освен Тантурко и Блинки. В осми клас бях изчакала твърде дълго и никое от популярните момчета не беше свободно, затова на сутринта бях загряла челото си със сешоара, бях напръскала чаршафите си с вода и бях симулирала грип. Мама ме беше накарала да отида все пак. Белегът от изгоряно ме беше издал. Прибързано бях отрязала бретон в опита си да го прикрия и накрая се бях озовала на танците без кавалер, нещастна, с болезнено изгоряно чело и с лоша прическа.

Гимназията беше ми донесла цял нов комплект проблеми. Поклатих глава. Нямах настроение да съживявам тинейджърските ужаси. Хубавото в цялата работа беше, че този Свети Валентин можеше да бъде много по-лош. Поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че Баронс е жив.

– Накъде сега? – попитах.

Той се взираше право напред. Гърмящата змия се размърда в гърдите му.

Отбихме на улица „Ревемал“ 939, пред съборения вход на „Честър“ – клуба, който някога беше най-горещата точка в Дъблин за преситени богаташи и отегчени красавици, докато не беше унищожен на Хелоуин. Зяпах го невярващо.

Той паркира и изгаси двигателя.

– Няма да ходя в „Честър“! Те ме искат мъртва.

– И ако подушат страха ти, ще се опитат да те убият – той отвори вратата и излезе.

– Какво искаш да кажеш?

– На твое място бих се опитал да мириша на нещо друго.

– Защо трябва да влизам? – оплаках се. – Не можеш ли да посетиш другарчетата си сам?

– Искаш ли да видиш родителите си, или не?

Изскочих, тръшнах вратата и изтичах след него, заобикаляйки купчина отломки. Нямах представа защо ми го предлагаше (определено не защото се опитваше да бъде мил), но нямаше да пропусна този шанс. Животът ми беше толкова непредвидим, че нямаше да пропусна и една възможност да прекарам малко време с хората, които обичам.

Сякаш прочел мислите ми, той хвърли през рамо:

– Казах да ги видиш. Не да ги посетиш.

Мразех мисълта моите родители да бъдат държани в недрата на долнопробното Ънсийли свърталище, но трябваше да приема, че този клуб под земята, сред мъжете на Баронс, беше вероятно най-безопасното място за тях. Не можеха да се върнат в Ашфорд. Ънсийли принцовете знаеха къде живеят.

Единствените други възможности бяха манастирът, книжарницата или с В’лане. В манастира все още имаше Сенки, Шинсар Дъб го беше навестила неотдавна, а и не се доверявах на Роуина ни най-малко. Определено не исках да се мотаят около мен и да видят каква бъркотия е в душата ми. А В’лане с неясното му разбиране за хората можеше да реши да ги прати на някой бряг с илюзията за Алина. Това беше нещо, с което тате можеше да се справи, но определено щеше да бутне мама от ръба и след това можеше никога да не успеем да я върнем от там.

Значи „Честър“.

Това някога беше най-популярното място в града, достъпно единствено с покана. Мраморни колони ограждаха богато украсения вход към триетажния клуб, но сега пищните газови лампи във френски стил бяха изтръгнати от цимента и използвани като тарани срещу фасадата. Паднали покривни подпори бяха разбили световноизвестния, издялан ръчно бар и бяха пръснали елегантните прозорци с цветни стъкла. Знакът на клуба висеше на парчета над входа, буци бетон блокираха вратата и сградата беше силно нашарена с графити.

Новият вход се намираше отзад, скрит под незабележима, очукана метална врата в земята, близо до рухналите основи. Ако не знаете за клуба, не бихте погледнали отново към това, което изглеждаше като забравена врата за изба. Дансингът беше толкова надолу под земята и толкова добре звукоизолиран, че ако нямате суперслуха на Дани, никога не бихте разбрали, че там има купон.

– Не може да съм част от Ънсийли каста – казах му, докато отваряше вратата. – Аз мога да докосвам Сийли копието.

– Някои казват, че Ънсийли кралят създал шийте зрящите с неговата несъвършена Песен. Други казват, че е правил секс с човешки жени, за да основе кръвните линии. Може би кръвта ти е разредена достатъчно, за да не представлява такъв проблем.

Типичен Баронс. Имаше отговор за всички неща, които не исках да знам, но нито един за нещата, които исках да знам.

След като се спуснахме по една стълба, отворихме друга врата и слезнахме по още една стълба, стигнахме до истинския вход на клуба – индустриално фоайе с високи двойни врати.

От последното ми идване тук някой беше наел декоратор и беше заменил високите дървени врати с нови, които бяха черни и гладки, издържани в градски шик, толкова силно полирани, че виждах двойката, която ни беше последвала, отразена в тях. Тя беше облечена като мен в дълга прилепнала пола, ботуши с високи токчета и гарнирано с кожи палто. Той стоеше наблизо, тялото му беше приведено над нейното и изглеждаше като ходещ щит.

Трепнах. Не ни беше последвала никаква двойка. Не бях познала себе си. Не беше само това, че косата ми отново беше руса (черните врати отразяваха само форма и движение, не и цвят), просто аз изглеждах като някой друг. Стоях различно. Изчезнали бяха последните следи от бебешка мекота, които бях донесла с мен от Дъблин миналия август. Чудех се какво ще помислят за мен мама и тате. Надявах се да могат да видят през промените до Мак, която все още бях под всичко това. Бях развълнувана и нервна да ги видя.

Той бутна вратите.

– Стой наблизо!

Клубът ме удари като порив на преминала чувственост, издържан в хладен хром и стъкло, в черно и бяло – кулминацията на индустриалния мускул, облечен в манхатънски шик. Декорът обещаваше еротизъм без задръжки, удоволствие заради самото удоволствие, секс, за който си струва да умреш. Огромната вътрешност беше терасирана с дансинги, всеки обслужван от собствен бар на дузина различни поднива. Миниклубовете в клуба имаха свои собствени теми, някои елегантни върху полирани подове, други с тежки татуировки и градска разруха. Бармани и сервитьори отразяваха темите на техните подклубове, някои с разголени до кръста смокинги, други в кожа и вериги. На една тераса изключително млади сервитьори бяха облечени като ученици в униформи. На друга... обърнах се рязко. Няма да гледам, дори няма да мисля за този! Надявах се Баронс да държи родителите ми някъде далеч от тази поквара.

Въпреки че умствено съм подготвена да видя хора и Ънсийли да се смесват, да флиртуват и да образуват двойки, никога не съм готова за това. „Честър“ е анатема за всичко, което съм.

Фае и хора не са предвидени да се смесват. Фае са безсмъртни хищници без уважение към човешкия живот, а тези хора, достатъчно глупави, за да помислят дори за миг, че дребните им незначителни животи имат значение за Фае... Е, Риодан казва, че те заслужават да умрат и когато ги виждам на място като „Честър“, трябва да се съглася. Не можеш да спасиш хората от самите тях. Можеш само да се опиташ да ги събудиш.

Статиката на толкова много Ънсийли, струпани на едно място, беше оглушителна. С гримаса изключих звука на сетивата си.

Музиката се изливаше от едно ниво към следващото, застъпвайки се. Синатра пееше дует с Менсън, Зомби с Павароти. Посланието беше ясно: Ако го искаш, ние го имаме, ако го нямаме, ще го създадем за теб.

Все пак имаше една тема, която цялото заведение споделяше. „Честър“ беше украсен за Свети Валентин.

– Това е сбъркано – промърморих.

Хиляди розови и червени балони с висящи копринени въженца се носеха през клуба, украсени с послания, които варираха от сладки до нахакани и ужасяващи.

На входа на всеки миниклуб имаше огромна златна статуя на Купидон, държаща лък и дузини дълги златни стрели.

Човешкият контингент на клиентелата на „Честър“ преследваше балони от едно ниво на друго, катереше стълби, скачаше по столове, дърпаше балоните по-ниско и ги мушкаше със стрелите, което не схващах изобщо, докато не видях как от един изскочи парче сгъната хартия, а после десетина жени се струпаха на купчина, бореха се и се деряха като диви котки, решени да вземат наградата.

Когато една жена най-после се измъкна от купчината, стиснала съкровището си, три други я нападнаха, намушкаха я със стрелите си и ù я отнеха. После се обърнаха една срещу друга с шокираща жестокост. Един мъж изтича, грабна хартията и избяга.

Огледах се за Баронс, но бяхме разделени от тълпата.

Избутах висящо копринено въже от лицето си.

– Не искаш ли един? – избърбори една червенокоса, докато дърпаше въженцето на този, който току-що бях избутала.

– Какво има в тях? – попитах предпазливо.

– Покани, глупачке! Ако имаш късмет. Но не са много. Ако получиш една, ти позволяват да влезеш в частните стаи, за да ядеш от осветената плът на безсмъртните Фае за цялата нощ! – изчурулика тя в екстаз. – В други има подаръци!

– Например?

Тя мушна балона с нежна златна стрела и балонът се пукна, посипвайки зелена слуз, смесена с малки парчета гърчеща се плът.

– Джакпот! – закрещяха хората.

Измъкнах се от пътя точно навреме, за да не бъда стъпкана.

Червенокосата изписка:

– Ще се видим във Фае! – после вече беше на ръце и колене, облизваше пода и се бореше за парчета Ънсийли.

Отново се огледах за Баронс. Поне не миришех на страх. Бях твърде отвратена и ядосана. Започнах да си проправям път през пресата от потни, блъскащи се тела. Това беше моят свят? До това бяхме стигнали? Ами ако никога не вдигнехме отново стените? С това ли трябваше да живея тогава?

Започнах да блъскам хората от пътя си.

– Внимавай къде вървиш! – сопна се една жена.

– Спокойно, кучко! – изръмжа един.

– Да не си просиш сритване по задника? – заплаши ме някакъв мъж.

– Хей, красиво момиче!

Главата ми се врътна. Беше момчето със замечтаните очи, което работеше с Крисчън в Катедрата по древни езици в колежа Тринити, а когато стените паднаха, се беше хванало да работи като барман в „Честър“.

Последния път, когато го видях, имах зловещо преживяване, докато гледах отражението му в огледалото. Но ето че сега стоеше зад бар в черно и бяло, обграден с огледала, подхвърляше чаши и наливаше шотове с гладък, показен усет. Той, както и отражението му, изглеждаха като съвсем нормално младо страхотно момче със замечтани очи, които ме разтопяваха.

Нямах търпение да видя родителите си, но това момче непрестанно се появяваше, а аз вече не вярвах в съвпадения. Родителите ми трябваше да почакат.

Дръпнах стол до висок, мършав мъж в костюм на ситни райета и с цилиндър на главата, който разбъркваше тесте карти с костеливи ръце. Когато се обърна да ме погледне, аз трепнах и отклоних очи встрани. Не погледнах отново. Под ръба на цилиндъра му нямаше лице. Сенки се вихреха като тъмно торнадо.

– Да предскажа бъдещето ти? – попита той.

Поклатих глава, чудейки се как говори без уста.

– Не му обръщай внимание, красиво момиче!

– Да ти покажа коя си?

Поклатих отново глава с тихото желание да се махне.

– Сънувай ми песен!

Извъртях очи.

– Изпей ми линия!

Извърнах тяло от него.

– Покажи ми твоето лице и аз ще ти покажа моето! – картите изплющяха, докато ги разбъркваше.

– Виж, приятел, нямам желание да видя...

Спрях, физически неспособна да кажа друга дума. Отворих уста и я затворих, като риба, която отваря уста за вода, но аз отварях уста за думи. Сякаш всички изречения, с които бях родена, достатъчни да изкарат цял живот, бяха изсмукани от мен, оставяйки ме напълно празна, смълчана. Формата на мислите ми, начинът, по който щях да ги изразя, ми беше отнет. Всичко, което някога бях казала, всичко, което някога щях да кажа, беше в неговите ръце сега. Усетих ужасен натиск в главата си, сякаш някой чистеше мозъка ми с прахосмукачка от това, което бях. За миг ми хрумна откачената мисъл, че след малко главата ми ще бъда толкова празна, колкото беше неговата под цилиндъра, и само едно мрачно торнадо неспирно щеше да се върти в черепа ми. И може би, просто може би, след като вземеше всичко, което искаше от мен, под ръба щеше да се появи фрагмент от лице.

Сграбчи ме ужас.

Хвърлих обезумял поглед към момчето със замечтаните очи. Той се обърна и наля шот. Оформих с уста тиха молба към отражението му в огледалото зад бара.

– Казах ти да не говориш с тях – каза отражението на момчето със замечтаните очи.

Той наливаше и сервираше, движеше се от един клиент към друг, докато моята идентичност биваше изтривана.

Помогни ми! – крещяха очите ми в огледалото.

Момчето със замечтаните очи най-после се обърна отново към мен.

– Тя не е твоя – каза на високия сух мъж.

– Тя ми проговори.

– Погледни по-дълбоко!

След миг:

– Моя грешка – каза разбъркващото карти нещо.

– Не я повтаряй!

Така рязко, както бяха изчезнали, думите се върнаха. Мозъкът ми беше пълен с мисли и изречения. Бях завършена личност с идеи и мечти. Вакуума го нямаше.

Паднах от стола си и се запрепъвах надалеч от безликия мъж. На треперливи крака се отмъкнах на три стола по-нататък, покачих се отново и стиснах барплота.

– Той няма повече да те притеснява – каза момчето със замечтаните очи.

– Уиски! – изграчих.

Той плъзна шот от уиски от горния рафт по плота. Гаврътнах го и поисках второ. Ахнах, когато огънят избухна в мен. Въпреки че не исках нищо повече от това да оставя километър между мен и разбъркващото карти чудовище, имах въпроси. Исках да знам как момчето със замечтаните очи може да командва нещо такова. Също така какво беше безликото нещо?

– Фар дорка[12], красиво момиче.

– Мислите ми ли четеш?

– Няма нужда. Въпросът е изписан на лицето ти.

– Как убива? – обсебена съм от многото начини, по които Фае раздават смърт. Водя педантични бележки в дневника си за различните касти и техните методи на екзекуция.

– Смъртта не е негова цел.

– А какво е?

– То търси Лицата на Човечността, красиво момиче. Имаш ли едно, което да споделиш?

Не казах нищо. Нямах желание да знам повече. „Честър“ беше безопасна зона за Фае. При последното ми посещение в клуба ми беше дадено пределно ясно да разбера, че ако убия нещо в помещението, аз ще бъда убита. След като Риодан и мъжете му, така или иначе, ме искаха мъртва, тази вечер едва ли беше най-подходящата да изпробвам късмета си. Ако научех повече за него или ако убийствената тежест на копието в кобура под мишницата ми станеше по-голяма, можех да направя нещо прибързано.

– Някои неща не могат да бъдат убити толкова лесно.

Погледнах стресната към момчето със замечтани очи. То гледаше към ръката ми под палтото. Дори не бях усетила, че бъркам за копието.

– Фае е, нали? – попитах.

– Предимно.

– Значи как може да бъде убито?

– Трябва ли да бъде убито?

– Би се застъпил за него ли?

– А ти би ли забила копие в него?

Вдигнах вежда. Очевидно изискване за работа в „Честър“ беше да харесваш Фае и да имаш желание да задоволяваш уникалните им апетити.

– Не съм те виждал отдавна – промени той темата гладко.

– Не бях наоколо, за да бъда видяна – казах студено.

– Почти не беше и сега.

– Забавен си, нали?

– Някои смятат така. Как беше?

– Добре. Ти?

– Нормално.

Усмихнах се леко. Баронс не можеше да се мери с уклончивите отговори на момчето със замечтани очи.

– Отново си светла, красиво момиче.

– В настроение съм за промяна.

– Не само косата.

– Предполагам.

– Отива ти.

– Чувствам се добре.

– Може да не е полезно. Във времена като това. Къде беше? – той хвърли чаша във въздуха и гледах как се превърта лениво.

– В Сребрата, разхождах се из Белия палат, гледах как наложницата и Ънсийли кралят правят секс. Но прекарах най-много време в опити да разбера как да сгащя и да контролирам Шинсар Дъб.

Името на Книгата на Ънсийли краля сякаш изсъска във въздуха и усетих повея, когато всички Ънсийли в клуба обърнаха глави към мен в унисон.

За част от секундата клубът стихна и замръзна.

Позле звукът и движението се възстановиха с дрънченето на кристал, когато чашата за вино, която момчето със замечтани очи подхвърляше, удари пода и се разби.

През три стола високият сух мъж издаде задавен звук и колодата карти се пръсна във въздуха, запада по плота, в скута ми, на пода.

„Ха! – помислих. – Пипнах те, замечтани очи.“ Той беше играч в тази игра. Но кой беше той и за кой отбор играеше?

– Кой си ти наистина, момче със замечтани очи? И защо продължаваш да изскачаш?

– Така ли ме виждаш? В някой друг живот би ли ме завела на бала? Би ли ме запознала с родителите си? Би ли ме целунала за лека нощ на верандата?

– Казах „стой наблизо“ – изръмжа Баронс зад мен. – И не говори за скапаната Книга в това скапано място! Размърдай си задника, госпожице Лейн, веднага! – той хвана ръката ми и ме издърпа от стола.

Картите се разпиляха от скута ми, докато ставах. Една се пъхна в кожената яка на палтото ми. Извадих я и започнах да я хвърлям, но в последния момент спрях и я погледнах.

Фар дорка разбъркваше колода таро. Картата, която държах, беше обградена в червено и черно. В центъра Ловец летеше над град през нощта. Брегът беше тъмна граница за сребърното сияние на океана в далечината. На гърба на Ловеца, между големи, черни, махащи крила, седеше жена с разрошени къдрици, развяващи се около лицето ù. Между кичурите коса виждах устата ù. Тя се смееше.

Това беше сцената от съня ми онази нощ. Как бих могла да държа таро карта с един от моите сънища на нея?

Какви бяха останалите карти?

Погледнах към пода. До крака ми беше Петица Пентакли. Неясна жена стоеше на тротоара, взираше се през прозореца на един пъб към руса жена вътре, която седеше в сепаре и се смееше с приятелите си. Това съм аз, гледам Алина.

На Силата една жена седеше с кръстосани крака в църква, гола, взираше се в олтара, сякаш се молеше за опрощение. Аз след изнасилването.

Петицата Чаши показваше жена, която изглеждаше стряскащо като Фиона, стоеше в КДБ и плачеше. На фона можех да видя (наведох се, за да се взра по-отблизо) чифт от моите високи токчета? И моя айпод!

На Слънцето две млади жени се бяха изтегнали в бански – един с цвят на лайм, другия яркорозов, и попиваха слънчевите лъчи.

Имаше я и картата Смърт – закачулен мрачен жътвар с коса в ръка стоеше над окървавено тяло, отново женско. Аз и Малуш.

Имаше една с празна бебешка седалка, изоставена до купчина дрехи и бижута. Една от подобните на пергамент обвивки, които Сенките оставяха след себе си, стърчеше от седалката.

Прокарах ръка през косата си, избутвайки я назад, докато се взирах надолу.

– Пророчества, красиво момиче. Идват в най-различна форма и размер.

Погледнах нагоре към момчето със замечтани очи, но то вече не беше там. Погледнах надясно. Господин Висок, Раиран и Мършав също го нямаше.

На бара, зад прясно напълнен шот и Гинес, друга карта Таро с гръб в черно и сребърно беше поставена грижливо с лицето надолу.

– Сега или никога, госпожице Лейн! Нямам цяла нощ.

Глътнах шота и оставих чашата. После вдигнах картата и я пъхнах в джоба си за по-късно.

Баронс ме отведе до хромирано стълбище в дъното, охранявано от същите двама мъже, които ме бяха придружили до горния етаж, за да се видя с Риодан последния път, когато бях тук. Бяха огромни, облечени в черни панталони и тениски, с тежки мускулести тела и десетки белези по ръцете им. И двамата носеха автоматични оръжия със заглушители. И двамата имаха лица, които привличаха окото, но щом ги видиш, ти се приисква да погледнеш настрани.

Докато приближавахме, те размахаха оръжията си срещу мен.

– Какво прави тя тук, мамка му?

– Преживей го, Лор! – каза Баронс. – Когато кажа да скачаш, ще питаш колко високо.

Този, който не беше Лор, се засмя и Лор го удари в корема с приклада на пушката. Все едно удари стомана. Онзи дори не трепна.

– Мамка му, ако скоча! В сънищата ти. Изсмей се отново, Фейд, и ще си ядеш топките за закуска! Кучка! – изплю Лор в моята посока. Но не погледна към мен. Погледна към Баронс и мисля, че това ме избута през ръба.

Погледнах към двамата пазачи. Фейд се взираше право напред. Лор гледаше кръвнишки Баронс. Отделих се от Баронс и застанах точно пред тях. Погледите им дори не трепнаха. Сякаш не съществувах. Не се съмнявах, че мога да стоя там и да танцувам гола, а те все още биха гледали всичко друго, но не и мен.

Израснах в Дълбокия Юг, в сърцето на Библейския колан, където все още има неколцина мъже, които отказват да поглеждат жена, която не им е роднина. Ако една жена е с мъж, с когото трябва да говорят (независимо дали баща, приятел или съпруг), те гледат мъжа през цялото време. Ако жената задава въпроси и те изобщо си направят труда да отговорят, насочват отговора си към мъжа. Дори се извръщат леко, сякаш ако я зърнат с периферното си зрение може да ги осъди на вечно проклятие. Когато ми се случи за първи път, бях на петнайсет и бях втрещена. Продължавах да задавам въпрос след въпрос, опитвайки се да накарам стария Хатфийлд да погледне към мен. Бях започнала да се чувствам невидима. Накрая застанах право пред него. Той запъна по средата на изречението.

Татко се беше опитал да ми обясни, че старецът е смятал, че изказва уважение. Че било учтивост към мъжа, на когото принадлежи жената. Не успях да подмина думите „мъжа, на когото принадлежи жената“. Беше свързано с притежанието, чисто и просто. И очевидно Лор, който според Баронс дори не знаеше в кой век е, все още живееше във време, когато жените са били притежавани. Не бях забравила коментара му за Кастео, който не е проговарял от повече от хиляда години. Колко стари бяха тези мъже? Кога, как, къде бяха живели?

Баронс пое ръката ми и ме обърна към стълбището, но аз се отърсих и се обърнах отново към Лор. Лошият натиск ми идваше в повече. Не бях камък. Не бях създадена от Ънсийли краля. И не бях предател.

За едно от тези неща можех да поспоря задоволително.

– Защо да съм кучка? – настоях. – Защото мислиш, че съм спала с Даррок?

– Накарай я да млъкне, преди да я убия! – каза Лор на Баронс.

– Не говори на него за мен! Говори на мен за мен! Или мислиш, че не заслужавам да ме погледнеш, защото когато вярвах, че Баронс е мъртъв, се съюзих с врага, за да постигна целите си? Колко ужасно от моя страна! – подиграх се аз. – Предполагам, че е трябвало просто да легна и да умра с циврене. Това щеше ли да те впечатли, Лор?

– Разкарай кучката от лицето ми!

– Предполагам, че съюзяването ми с Даррок ме прави... ами – знаех каква дума Баронс мрази и бях в настроение да я изпробвам върху Лор – наемник, нали? Можеш да ме обвиниш в това, ако искаш. Или можеш да си извадиш главата от задника и да ме уважаваш за това.

Лор завъртя глава и погледна към мен, сякаш съм започнала да говоря неговия език. За разлика от Баронс, думата, изглежда, не го притесняваше. Всъщност, изглежда, я разбираше, дори я оценяваше. Нещо проблясна в студените му очи. Бях запалила интереса му.

– Някои хора не биха видели предател, когато погледнат към мен. Някои биха видели оцеляващ. Наричай ме каквото искаш! Аз спя добре нощем. Но ще гледаш мен, когато го казваш. Или ще се навра толкова близо в лицето ти, че ще ме виждаш със затворени очи. Ще ме виждаш в кошмарите си. Ще прогоря образа си върху клепачите ти. Престани да ме критикуваш! Не съм жената, която бях. Ако искаш война с мен, ще я имаш. Само опитай! Просто ми дай извинение да отида да си играя в онова тъмно място в главата ми!

– Тъмно място? – измърмори Баронс.

– Сякаш ти нямаш такова! – сопнах се. – Твоята пещера кара моята да изглежда като бял плаж в слънчев ден – избутах ги и тръгнах към стълбите. Стори ми се, че чувам тътен на смях зад мен и погледнах през рамо. Тримата мъже се взираха в мен с мъртви, безчувствени погледи на екзекутори.

Но, хей! Те всички гледаха.

Следващият етаж се простираше зад хромиран парапет. Арки с гладки тъмни стъклени стени без врати или дръжки.

Нямах представа колко стаи има там горе. От размера на помещението долу съдех, че можеше да са петдесет или повече.

Вървяхме покрай стъклените стени, докато някакъв малък детайл, който не можех да различа, показа вход. Баронс притисна длани до стъкления панел, който се плъзна настрани, после ме бутна в стаята. Той не влезе след мен, а продължи по тъмния коридор в друга посока.

Панелът се плъзна и се затвори зад мен, оставяйки ме сама с Риодан в стаята, която беше сърцето на „Честър“. Беше направена изцяло от стъкло – стени, под, таван. Можех да виждам навън, но никой не можеше да види вътре.

По обиколката на тавана бяха наредени десетки малки монитори, захранвани от камери, обхващащи всяко помещение в клуба, сякаш не можеше да се види достатъчно какво става просто като погледнеш под краката си. Останах там, където бях. Всяка стъпка по стъкления под е като скок на доверие, когато единствената сигурна повърхност, която можеш да видиш, е на дванайсет метра под теб.

– Мак – каза Риодан.

Стоеше зад бюро, наведен в сянка. Голям мъж, тъмен в бялата риза. Единствената светлина в стаята идваше от мониторите над главите ни. Исках да скоча през стаята и да го нападна, да издера очите му, да го хапя, да го удрям, да го намушкам с копието ми. Бях удивена от дълбочината на враждебността, която изпитвах.

Той ме беше накарал да убия Баронс.

Високо на скалата двамата бяхме били, рязали и мушкали мъжа, който ме беше пазил жива почти от деня, в който пристигнах в Дъблин. И се бях чудила с дни, които изглеждаха като години, дали Риодан иска Баронс мъртъв.

– Мислех, че си ме подмамил да го убия. Мислех, че си го предал.

– Не спирах да ти казвам да се махнеш. Не го направи. Не трябваше да виждаш какво е той.

– Искаш да кажеш какво сте всички вие – поправих го. – Всички вие деветимата.

– Внимавай, Мак! За някои неща не се говори. Никога.

Посегнах за копието си. Той можеше да ми каже истината на скалата, но също като Баронс ме беше оставил да страдам. Колкото повече мислех как те двамата са премълчали истината, която можеше да ми спести толкова много агония, толкова повече се ядосвах.

– Просто искам да съм сигурна, че когато те намушкам, ще се върнеш, за да мога да го направя отново.

Копието беше в ръката ми, но внезапно тя се озова в огромен юмрук, а върхът на копието беше насочен към собственото ми гърло.

Риодан можеше да се движи като Дани, като Баронс и останалите. Толкова бързо, че не можех да се защитя. Стоеше зад мен, увил ръка около кръста ми.

– Никога не отправяй тази заплаха! Пусни го, Мак! Или ще ти го отнема завинаги – той ме мушна с върха на копието предупредително.

– Баронс не би ти позволил да го направиш.

– Може да се изненадаш какво би ми позволил да направя Баронс.

– Защото смята, че съм предател.

– Сам те видях с Даррок. Чух те в уличката онази нощ. Когато дела и думи са на една страна, истината е ясна.

– Вярвах, че и двамата сте мъртви. Какво очакваше? Същият инстинкт за оцеляване, на който се възхищавате, когато става за вас, ви обижда, когато се проявява у мен. Мисля, че това те тревожи. Прави ме по-непредвидима, отколкото ти харесва.

Той насочи ръката ми към кобура и затъкна копието обратно.

– „Непредвидима“ е ключовата дума. Обърна ли се, Мак?

– Изглежда ли да съм се обърнала?

Докосна леко кичур коса от лицето ми и го затъкна зад ухото ми. Излъчваше същия вид енергия като Баронс – жега, мускули и опасност. Когато Баронс ме докосва, това ме възбужда. Но когато Риодан стои зад мен, приковал ме с ръка от стомана, докосвайки ме нежно – това ме плаши до смърт.

– Нека ти кажа нещо за обръщането, Мак! – каза той тихо в ухото ми. – Повечето хора са добри и понякога правят нещо, което знаят, че е лошо. Някои хора са лоши и се борят всеки ден да държат нрава си под контрол. Други са покварени в същината си и не им пука, стига да не ги хванат. Но злото е напълно различно създание, Мак. Злото е лошо, което вярва, че е добро.

– Какво казваш, Риодан? Че съм се обърнала и съм твърде глупава, за да го знам?

– Ако обувката пасва.

– Не. Любопитна съм. В кой лагер сте ти и Баронс? Може би сте покварени в същината си и не ви пука?

– Защо мислиш, че Книгата уби Даррок?

Знаех накъде води това. Теорията на Риодан беше, че не аз проследявах Шинсар Дъб, а тя продължаваше да намира мен. Щеше да ми каже, че е убила Даррок, за да улесни целта си да се приближи до мен. Грешеше.

– Уби Даррок, за да го спре. Каза ми, че никой няма да я контролира. Сигурно е научила от мен, че Даррок знаеше пряк път за задържането и използването ù и тя го е убила, за да не науча аз или някой друг.

– Как го научи от теб? Приятен разговор на чаша чай?

– Намери ме в нощта, когато спах в апартамента на Даррок. Тя... чете ума ми. Вкусва ме, опознава ме, говори.

Ръката му се стегна болезнено на кръста ми.

– Нараняваш ме.

Ръката му се отпусна едва забележимо.

– Каза ли на Баронс това?

– Баронс не беше в настроение за разговори.

Риодан вече не стоеше зад мен. Отново беше на бюрото си. Разтрих стомаха си, облекчена, че вече не ме докосва. Толкова много приличаше на Баронс, че тялото му до моето ми действаше обезпокоително на много нива. Не можех да видя много от лицето му в сенките, но нямаше нужда. Той беше толкова ядосан, че нямаше доверие в себе си да не ме нарани, ако останеше близо.

– Шинсар Дъб може да улавя мисли в ума ти? Обмисляла ли си възможните усложнения от това?

Свих рамене. Не бях имала много време да обмислям каквото и да било. Бях толкова заета да скачам от тигана в огъня и обратно в тигана, че размишленията върху различните възможности не бяха на челно място в списъка с приоритетите ми. Кой би се тревожил от потенциални усложнения, когато истинските продължаваха да те ритат в зъбите?

– Това значи, че тя знае за нас – каза той сковано.

– Първо: Какво те засяга? Второ: Едва ли знам нещо за вас изобщо, така че не може да е научила много.

– Убивал съм и за по-малко.

В това не се съмнявах. Риодан беше студен като камък и не страдаше от вътрешни конфликти.

– Ако изобщо си е дала труда да обере информация за вас, единственото, което знае, е, че вие двамата сте мъртви, а не сте.

– Не е вярно. Знаеш много повече, а това, че книгата може изобщо да знае за нас, трябваше да е първото нещо, което си казала на Баронс в мига, в който се промени и ти разбра, че е жив.

– Е, прости ми, по дяволите, че бях шокирана, когато осъзнах, че не е мъртъв! Защо не ми каза, че той е звярът, Риодан? Защо трябваше да го убием? Знам, че не е защото не може да се контролира, когато е звяр. Той се контролираше снощи, когато ме спаси от Книгата. Може да се променя, когато пожелае, нали? Какво стана в Сребрата? Мястото ли оказва някакъв ефект върху вас? Може би ви прави неконтролируеми?

Едва не се плеснах по челото. Баронс ми беше казал, че се татуира с черни и червени защитни руни, защото използването на черна магия си има цена, освен ако не вземеш мерки да се защитиш срещу отката. Дали използването на АУ е изисквало най-черния вид магия, за да подейства? Дали би изпълнило искането му магически да го транспортира до мен, независимо къде съм, но да го прехвърли в най-мрачната му, най-дивата му версия като цена?

– Заради начина, по който той стигна там, нали? – казах. – Магията, която двамата сте създали, го е пратила при мен, както е трябвало, но цената е била да се превърне в най-малкия общ знаменател от самия него. Ненормална машина за убиване. Което той е сметнал за приемливо, защото ако умирам, вероятно ще ми трябва машина за убиване. Защитник, който да се появи и да покоси всички мои врагове. Това е, нали? – Риодан беше напълно неподвижен. Дори и мускул не трепваше по лицето му. Не бях сигурна дали диша.

– Знаел е какво ще стане, ако натисна АУ и сте направили планове как да се справите – това беше Баронс. Винаги мисли, винаги оценява рисковете, когато съм замесена аз. – Татуирал ме е, за да надуши белега си на мен и да не ме убие. А ти е трябвало да го проследиш. Затова двамата носите тези гривни. За да можете да се намирате. И да го убиеш, за да може да се върне в човешката си форма, а аз никога да не разбера. Аз съм спасена и нямам никаква идея, че Баронс го е направил или че понякога се превръща в звяр. Но ти се издъни. И затова той ти беше бесен сутринта по телефона. Твоят провал да го убиеш е пуснал котката от чувала.

Един малък мускул заигра на челюстта му. Беше вбесен. Определено бях права.

– Той винаги може да надхитри цената на черната магия – възхитих се аз. – Когато го убиеш, той се връща точно същият, какъвто е бил преди, нали? Може да татуира цялото си тяло със защитни руни, а когато му свърши кожата, се самоубива, за да може да се върне чист и да започне отначало – затова татуировките му не бяха винаги едни и също. – Говорим за истинска карта „измъкни се от затвора“! И ако ти не беше оплескал плана, никога нямаше да разбера. Твоя е вината, че знам, Риодан. Това, мисля, означава, че не трябва да убиваш мен, а себе си. О, не, чакай! – казах саркастично – Това не би подействало, нали?

– Знаеш ли, че докато беше в Сребрата, Книгата посети манастира.

Трепнах.

– Дани ми каза. Колко шийте зрящи уби?

– Няма значение. Защо мислиш, че е отишла в манастира?

Няма значение, друг път! Да си неспособен да умреш (все още ми беше трудно да го възприема и не бях сигурна, че мога да намеря изобретателни начини да го изпробвам) му беше дал високомерието на Фае и презрение към смъртните.

– Нека позная! – казах язвително. – Това някак също е по моя вина?

Риодан натисна бутон на бюрото си и каза в интеркома:

– Кажи на Баронс да ги остави, където са! По-безопасно е там. Ще я доведа при тях. Имаме проблем. Голям – той освободи бутона. – Да – каза на мен, – твоя е. Мисля, че когато не е могла да те намери, е отишла в манастира да те търси, опитала се е да хване следите ти.

– И другите ли вярват в това, или е твоя лична заблуда? Перспектива, Риодан! Намери перспектива!

– Не на мен ми трябва.

– Защо ме мразиш?

– Нямам никакви емоции към теб, Мак. Грижа се за моето. Ти не си моя – той мина край мен, притисна длани към вратата и застана да чака да изляза. – Баронс иска да видиш родителите си, затова помни, че са тук! С мен.

– Чудесно! – измърморих.

– Позволявам да живеят против убеждението ми като услуга към Баронс. А услугите ми свършват. Помни и това!

Деветнадесет

− Сложил си ги в стъклена стая? Не можа ли да им осигуриш малко уединение? – взирах се в родителите си през стената. Въпреки че беше уютно обзаведена с килими, легло, диван, малка маса и два стола, стаята беше направена от същото стъкло, като кабинета на Риодан, само че наопаки. Мама и тате не можеха да виждат навън, но всички останали можеха да виждат вътре.

Погледнах наляво. Душът имаше някаво ограждение, тоалетната нямаше.

– Те знаят ли, че хората могат да ги виждат?

– Аз им пощадявам живота, а ти искаш уединение! Не е заради теб. Или тях. Това е застраховка за мен – каза Риодан.

Баронс се присъедини към нас.

– Казах на Фейд да донесе чаршафи и тиксо.

– За какво? – бях ужасена. Дали щяха да увият родителите ми в чаршафи и да ги облепят с тиксо?

– Могат да залепят чаршафи по стените.

– О! – казах. – Благодаря! – промърморих. За момент замълчах и ги гледах през стъклото. Татко седеше на дивана срещу мама, държеше ръцете ù и говореше тихо. Беше здрав и красив както винаги, а допълнителното сребро в косата му само го правеше да изглежда по-изискан. Мама имаше изцъкления поглед, който добиваше, когато не може да се справи, и знаех, че той вероятно ù говори за нормални, ежедневни неща, за да я върне в реалност, с която можеше да се справи. Не се съмнявах, че я уверява, че всичко ще бъде наред, защото това правеше Джак Лейн. Излъчваше безопасност и сигурност, караше те да вярваш, че може да достави всичко, което е обещал. Това го правеше толкова добър адвокат, толкова чудесен баща. Никое препятствие не изглеждаше твърде голямо, никоя заплаха не беше твърде страшна, щом тате беше наоколо.

– Трябва да говоря с тях.

– Не – каза Риодан.

– Защо? – настоя Баронс.

Поколебах се. Не бях казвала на Баронс, че съм ходила до Ашфорд с В’лане, не бях признала, че съм подслушала разговор между родителите си, в който обсъждаха обстоятелствата около нашето осиновяване, нито че татко беше споменал пророчество за мен – това, в което се твърдеше, че накрая обричам целия свят.

Нана О’Райли – деветдесетгодишна жена, която с Кат посетихме в дома ù до морето, беше споменала две пророчества. Едно, което обещаваше надежда, другото – предупреждение за гибел на Земята. Ако наистина бях част от тях, бях решена да изпълня първото. Исках да знам повече за второто, за да мога да го избегна.

Исках имената на хората, с които татко беше говорил преди всички тези години, когато е отишъл до Ирландия, за да търси медицинското досие на Алина, когато тя беше болна. Исках да знам точно какво са му казали.

Но нямаше начин да попитам за това пред Баронс и Риодан. Ако усетеха дори най-слабия полъх за някакво пророчество, в което се твърди, че обричам света, можеше да ме заключат и да изхвърлят ключа.

– Липсват ми. Трябва да знаят, че съм жива.

– Знаят. Записах как влизаш, а Баронс им показа записа – Риодан направи пауза, после добави: – Джак настоя.

Погледнах рязко Риодан. Това да не беше лека усмивка на лицето му? Той харесваше баща ми. Бях го чула в гласа му, когато го нарече Джак. Той го уважаваше. Засиях вътрешно. Винаги съм се гордяла с баща ми, но когато някой като Риодан го харесва... Въпреки че не можех да понасям собственика на „Честър“, го приех като комплимент.

– Жалко, че не си наистина негова дъщеря. Той има силна кръв.

Хвърлих му поглед, който бях научила от Баронс.

– Никой не е сигурен точно откъде си дошла, нали, Мак?

– Биологичната ми майка е Айла О’Конър, водач на Убежището на шийте зрящите – информирах го студено.

– Нима? Защото поразрових, когато Баронс ми каза какво е казала старата О’Райли, и се оказва, че Айла е имала само едно дете, не две. Името ù е Алина. А тя е мъртва.

– Очевидно не си разровил достатъчно дълбоко – отвърнах. Но внезапно се почувствах неспокойна. Значи затова Нана ме беше нарекла Алина. – Сигурно ме е родила по-късно. Нана просто не е знаела.

– Айла е била единственият член на Убежището, оцелял след нощта, в която Шинсар Дъб се е освободила от затвора си.

– Откъде намираш информация? – настоях аз.

– И не е имало „по-късно“ за нея.

– Откъде знаеш това? Какво знаеш за майка ми, Риодан?

Риодан обърна очи към Баронс. В погледа, който си размениха, се четяха томове, но за съжаление нямах представа на какъв език.

Изгледах свирепо Баронс.

– А се чудиш защо не ти се доверявам? Ти не ми казваш нищо!

– Остави! Аз ще се оправя с това – каза Баронс на Риодан.

– Предлагам да свършиш по-добра работа!

– А аз предлагам да си го начукаш!

– Тя не ти е казала, че Книгата я е посетила онази нощ при Даррок. Рови в ума ù, вади мислите ù.

– Мисля, че избира само тези на повърхността – казах бързо. – Не всичко.

– Убила е Даррок, защото е научила от нея, че той знае пряк път. Чудя се какво още е научила.

Баронс завъртя глава към мен и ме загледа втренчено.

Не си ми казала нищо за това?

Ти не си ми казал нищо за майка ми? Какво знаеш за нея? За мен?

Тъмните му очи обещаваха наказание за пропуска ми.

Моите също.

Мразех това. С Баронс бяхме врагове. Това объркваше ума ми и нараняваше сърцето ми. Бях скърбяла за него, сякаш бях изгубила единствената личност, която имаше значение за мен, а сега ето ни тук – отново противници. Беше ли ни отредено да бъдем вечни врагове?

Един от нас трябва да се довери на другия – казах му.

Ти първа, госпожице Лейн!

Това беше целият проблем. Никой от нас нямаше да рискува. Аз имах дълъг списък с причини защо да не го правя и те бяха солидни. Татко би могъл да отнесе случая чак до Върховния съд, защитавайки моята страна. Баронс не вдъхваше доверие. Дори не си даваше труда да опита.

Когато адът замръзне, Баронс.

Същата скапана страница, госпожице Лейн. Същата скапана...

Преместих погледа си на средата на изречението му – очният еквивалент на размахан среден пръст.

Риодан ни гледаше строго.

– Разкарай се! – предупредих го. – Това е между него и мен. Ти трябва само да държиш родителите ми в безопасност и...

– Малко е трудно, когато си толкова шибано непредвидима.

Вратата се отвори с трясък и Лор и двама други се вмъкнаха вътре. От тях се излъчваше толкова плътно напрежение, сякаш изсмукваше кислорода от стаята.

Фейд вървеше след тях, носеше куп чаршафи и тиксо.

– Никога няма да познаеш какво влезе току-що в клуба! – каза Лор на Риодан. – Кажи ми да се променя! Кажи думата!

Очите ми се присвиха. Лор се нуждаше от разрешението на Риодан? Или беше учтивост в неговия клуб?

– Шинсар Дъб, нали? – Риодан изгледа Баронс многозначително. – Защото е ровила в ума на Мак и сега знае къде да ни намери.

– Толкова си шибано параноичен, Риодан! Защо изобщо да иска да ви намери? – попитах.

– Може би – каза един от мъжете – бихме били проклето добър превоз за нея, а не обичаме да ни използват.

– Нищо ли не си я научил за стратегия? – изстреля Риодан към Баронс.

– Не съм имал толкова много време – каза Баронс.

– Сийли. Шибан принц – каза Лор. – Има още няколко- стотин Сийли от дузина различни касти, които чакат отвън. Заплашва с война. Настоява да затвориш мястото, да спреш да храниш Ънсийли.

Ахнах.

– В’лане?

– Ти си му казала да дойде! – обвини ме Риодан.

– Тя го познава? – избухна Лор.

– Това е другото ù гадже – каза Риодан.

– Освен Даррок? – попита един от другите.

Лор погледна свирепо Баронс.

– Кога ще помъдрееш и ще затвориш устата на тази кучка завинаги?

Нивото на тестостерон се издигаше заплашително. Внезапно се притесних, че може всички да се превърнат в зверове. Щях да се озова насред глутница ръмжащи чудовища с нокти, зъби и рога, а не мислех изобщо, че белегът на Баронс ще ме защити от останалите петима. Дори не бях сигурна, че ще свърши работа и за него.

– Мислите, че Сийли са тези, от които трябва да се тревожите? – попита Фейд.

– От какво, мамка му, мислиш ти, че трябва да се тревожим? – каза Баронс нетърпеливо.

Фейд завъртя пушката си и изстреля дузина куршума в Баронс, преди някой да успее да помръдне.

– От мен.

Двадесет

Единствената причина да подейства беше, че Фейд го хвана неподготвен. Баронс може да се движи толкова бързо, че да го застреляш не е най-лесният начин да го убиеш.

Но той не очакваше Фейд да го застреля, а Фейд е бърз колкото Баронс.

Не знам какво са Баронс и другите, но докато някой не ми каже нещо различно, ще приемам, че всички са еднакви. Те имат засилени сетива – мирис, зрение и слух. Баронс има силата на десетима мъже, а костите му са изключително издържливи. Предполагам, че трябва да са, за да може да се трансформира така. Виждала съм Баронс да пада от десет метра и да се приземява на краката си, леко като котка.

Фейд изненада всички. Успя да застреля и Риодан, преди другите да го нападнат и да му отнемат оръжието.

Фейд се препъна назад до стената и аз помислих колко е странно, че е изгубил оръжието си, но все още държи чаршафите.

– Какво става, Фейд? – изръмжа Лор. – Отново ли си забрави лекарствата?

Фейд ме погледна.

– Родителите ти са следващите – измърка той. – Ще унищожа всичко, което обичаш, МакКайла.

Поех си дъх ужасена. Риодан не беше параноичен. Беше прав. Шинсар Дъб беше преровила мислите ми, беше взела информация за тях от ума ми и беше действала бързо.

Беше тук – в стаята с мен!

Беше научила за „Честър“ и беше дошла да огледа, да види какво може да се види.

Бях излязла от Сребрата преди три дни и това беше трети пореден ден, в който тя ме намираше!

Наистина ли беше моя вината, че беше отишла в манастира, защото не е могла да ме намери в Дъблин? Дали бях непряко отговорна за всички шийте зрящи, които бяха умрели онази нощ? Откога е била тук и е скачала от един на друг, проправяйки си път към мен?

Достатъчно дълго, за да открие родителите ми...

– В чаршафите е! – извиках. – Вземете чаршафите! – съжалих за думите си в мига, в който ги казах. Който и да я докоснеше, също щеше да бъде обладан, а другите все още имаха оръжия. – Не, не пипайте чаршафите! – изпищях.

Фейд се раздвижи и изчезна.

Другите го последваха, оставяйки ме сама.

Хвърлих се към вратата, но тя се затвори преди да стигна до нея, а нямах представа как да я отворя. Притисках длани като обезумяла на десетина места без успех.

Обърнах се и се загледах в другата стая. Ако Шинсар Дъб стигнеше до родителите ми... ако Фейд я вкараше вътре... ако ги убиеше...

Не можех да понеса да мисля за това.

Родителите ми се бяха изправили и гледаха към мен, но знаех, че не могат да ме видят. Просто се взираха в посоката, от която бяха дошли изстрелите.

Вратата изсъска, отвори се и се затвори зад мен.

– Трябва да те измъкна от тук – изръмжа Лор.

Завъртях се с копието в ръка.

– Откъде да знам, че не си Книгата?

– Виж ме! Къде бих могъл да я скрия?

Панталоните и ризата прилепваха към мускулестото му тяло като втора кожа. Проверих обувките му. Ботуши.

– Свали ги!

Той ги изрита.

– Сега ти! Сваляй палтото!

Свалих го.

– Полата също!

– Нямаме време за това – сопнах се. – Родителите ми...

– Фейд напусна клуба. В безопасност са засега.

– Това не е достатъчно.

– Ще вземем мерки. Сега сме нащрек. Някой трябва да я внесе вътре. Никой няма да влиза в горните нива на клуба или в килията на родителите ти с дрехите.

Веждите ми се стрелнаха нагоре. Това щеше да е истински шок за мама.

– Казах да свалиш полата!

– Как би могъл Фейд да ми я е подал?

– Малко вероятно е. Но не поемам рискове.

Въздъхнах, разкопчах полата и я пуснах. Пуловерът ми беше прилепнал. Носех черни прашки. Ботушите ми бяха плътно по краката ми. Нямаше къде да скрия книга.

– Щастлив ли си?

– Едва ли.

Докато закопчавах полата, хвърлих последен, жаден поглед към родителите си и се обърнах. Трепнах силно, докато той минаваше през рухналото тяло на Баронс.

Ето го мъртъв. Отново.

Знаех, че не е наистина мъртъв или поне нямаше да бъде задълго, но скръбта ми беше твърде прясна, а емоциите ми твърде усложнени.

– Колко време, докато той... – не успях да довърша, ужасена от частицата плач в гласа ми.

– Какво ти пука?

– Не ми. Имам предвид... Аз просто... Мамка му! – обърнах се и ударих стената с юмрук. Не ми пукаше, че родителите ми може да чуят глухото тупване или че стената потръпваше от ударите ми. Не ми пукаше какво мисли Лор за мен. Мразех Баронс да е мъртъв. Мразех го. Без причина. Без да го разбирам.

Удрях, докато Лор не хвана окървавения ми юмрук и не ме издърпа.

– Колко? – настоях. – Искам да знам! Отговори ми или мисли му!

Той се ухили леко.

– Какво? Ще ме нахраниш с кървави руни?

Намръщих се.

– Вие всичко ли си разказвате?

– Не всичко. При-я ми звучеше шибано очарователно. Така и не разбрах подробностите.

– Колко? Отговори ми! – използвах Гласа, за да го принудя.

– Не съм сигурен този път. Но няма да е толкова дълго, колкото последния път. И ако някога отново опиташ Гласа върху мен, жено, ще убия родителите ти лично!

Двадесет и едно

− Какво трябва да направи един принц, за да получи целувка за Свети Валентин, МакКайла?

Думите се понесоха в мрака. Сякаш Ерос тичаше по кожата ми и ме бодеше със стотици мънички стрели. Дори с предизвикан от състоянието ми на При-я имунитет, все още тръпна от музикалния, чувствен глас на В’лане. Вече не започвам да се събличам, когато се появи, но дълбоко в мен има едно слънчево момиче, което не спира да го иска, особено когато той е игрив и съблазнителен.

Колко дни на Свети Валентин в живота ми са завършвали с целувка?

Можех да ги преброя на два пръста.

И това бяха прилични целувки, не страхотни. Определено нищо, което да разтърси света на една жена.

Спрях с ръка на бравата на „Книги и дреболии Баронс“. Баронс беше сменил ключалките на гаража и на задната врата, затова трябваше да паркирам Вайпъра в уличката и да обиколя отпред. Беше тежка нощ. И исках тя да свърши. Исках завивки над главата си и дълбок сън без сънища.

Едва преди няколко часа се бях утешавала с мисълта, че дори Баронс да ми е бесен, поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че е жив.

Да. Честит Свети Валентин!

– Вярвам, че човешките мъже подаряват цветя.

Внезапно бях обградена от нежния аромат на рози. Появи се букет, затъкнат в ръката ми. Венчелистчетата гъделичкаха носа ми. Земята под краката ми беше осеяна с тях. Росни, сочни, те изпускаха неземен, остър аромат.

Подпрях чело на черешовата врата. Можех да видя разрушения магазин през прозорците.

– И ти ли си дошъл, за да ме обвиниш, че съм предател? – би било типично за Фае да ме обсипе с подаръци, докато ме заплашва. Нямаше повече да се оправдавам. Да видя безжизнените очи на Баронс едва не ме беше върнало отново на ръба на скалата. Нямах представа защо толкова трудно понасях да го виждам мъртъв, когато знаех, че не е точно мъртъв. Лор ме беше уверил, че ще се върне, въпреки че не можеше да каже кога. Защо не можеше да каже кога? Трябваше ли тялото на Баронс да се излекува и дали определени рани отнемаха повече време от други?

Не можех да изхвърля картината от главата си. Сега имах две видения за Баронс, с които да се измъчвам – изкормен и застрелян. На всичко отгоре бях ужасена за родителите си. Ужасена колко лесно Книгата беше проникнала до най-близките ми. Вече не можех да оспорвам убеждението на Риодан, че Книгата ме намира. Че си играе с мен. Но защо просто не ме убие и не се свърши? Наистина ли мислеше, че аз, както каза Риодан, ще се „обърна“? Нищо у Шинсар Дъб нямаше логика. Понякога ми причиняваше смазващо главоболие и можех да я усетя, че идва от километър. Друг път, като тази вечер, нямах представа, че е в една стая с мен.

Тя убива всички, които имат контакт с мен. Но не и мен. Наранява ме, но винаги ме оставя жива. Защо?

Бях настояла Лор да премести мама и тате извън Дъблин. Той отказа дори да го обмисли. Каза, че никой от тях няма да си мръдне пръста, ако Баронс не им каже. Дотук с настояванията им за главата ми. Очевидно Баронс имаше последната дума за всичко.

Винаги можех да принудя В’лане да се пресее вътре, да ги вземе и да ги прехвърли някъде на сигурно място, само че... Е, може би е само кръвта ми на шийте зрящ, но просто не мога да поверя родителите си на Фае.

– Не съм глупак, МакКайла. Ти разиграваше Даррок. Единственият ми въпрос е защо.

Сякаш тежест падна от раменете ми. Крайно време беше някой да ми повярва. Мислех, че ще е В’лане.

– Благодаря! – казах просто.

Обърнах се и очите ми се разшириха одобрително. В’лане винаги е видение. Беше се заглушил, беше навлякъл „човешката“ си форма, но това слабо намаляваше неземната му съблазън. В черни панталони, ботуши и черен кашмирен пуловер, с дълга коса, разливаща се по гърба му, и кадифена кожа, поръсена със злато, той изглеждаше като паднал архангел.

Тази нощ беше дори още по-величествен. Чудех се дали това, че води армията на Сийли, му е дало цел, която му е липсвала, дали вече не е просто безсмъртен, обзет от скука и дребнави желания, а се превръща в истински водач на народа си. Щеше да е доста зает да се опитва да води Сийли двора. Може би ако Джейни и Бранителите бяха отстреляли и вкарали в клетка достатъчно от тях, щяха да си извадят главите от пясъка. Малко трудности и страдания биха направили услуга на Сийли.

– Никога не си се съмнявал в мен? Дори когато стоях на улицата с армията Ънсийли?

– Познавам жената, която си, МакКайла. Ако беше Фае, щеше да принадлежиш на моя двор – той ме проучи с древните си пъстри очи. – Армията ми не е толкова прозорлива, колкото съм аз. Те вярват, че си негов съюзник. Ще ги убедим в противното – усмивка докосна ъгълчетата на устните му. – Ако не друго, то твърдението ти, че Баронс е мъртъв, те издаде. Видях го тази вечер в „Честър“ – той замълча. – Не съм сигурен, как си успяла да заблудиш Ънсийли принцовете. Те бяха убедени, че е мъртъв.

Той го заяви толкова невъзмутимо, че почти пропуснах въпроса и заплахата. В копринените му думи имаше стомана. Под игривостта си В’лане беше в опасно настроение. Но защо? Знаех, че е бил в „Честър“. Нещо беше ли се случило, след като Лор ме беше отпратил и ме беше изхвърлил във Вайпъра? Дали знаеше, че и Шинсар Дъб също е била там?

– Просто малък номер, който научих – измъкнах се аз.

– Баронс никога не е бил мъртъв? Беше ли той... изваден от строя за известно време?

В’лане и Баронс се мразят. Има нещо общо с това, че Баронс е убил принцесата на В’лане преди много време. Инстинкт, много по-дълбок, отколкото бих могла да проумея, ме накара да излъжа.

– Шегуваш се, нали? Баронс е неубиваем.

– Бих искал да знам как си заблудила Ънсийли принцовете, МакКайла – отново имаше стомана в коприната. Не беше въпрос. Беше заповед.

Той се премести в свода с мен и опияняващия аромат на Фае двора, на жасмин и сандалово дърво, парфюмира деликатния аромат на пурпурни венчелистчета, смазани под ботушите му. Опасността пристъпи с него.

Килнах глава, изучавайки го. Внезапно разбрах откъде идва гневът му. Той беше докаран опасно близо до ръба не защото мислеше, че съм успяла да заблудя мрачните принцове, а защото се безпокоеше, че те са знаели, че Баронс не е мъртъв и някак са успели да заблудят него.

В’лане беше член на Висшия съвет на кралицата. Бил е подбран от водача на тяхната раса да открие истината сред придворните интриги. А се е провалил. Неспособността му да различи истина от лъжа, най-малкото от Ънсъйли, беше го разтърсила. Разбирах това. Ужасно е да осъзнаеш, че не можеш да се довериш на преценката си.

Но в този случай не грешеше. Баронс наистина беше мъртъв, а Ънсийли принцовете не бяха заблудили В’лане. Но нямах намерение да му го казвам. Не само че Баронс беше настоял да лъжа В’лане, но, изглежда, аз бях програмирана с непоколебимата повеля да пазя тайната на Баронс.

Доколкото го познавах, сигурно го беше татуирал някъде по мен.

Но все пак можех да дам на В’лане част от истината.

– Помниш ли, когато каза, че едва съм започнала да откривам какво съм?

Погледът му си изостри и той кимна. Докосна косата ми.

– Доволен съм, че я възстанови, МакКайла. Чудесна е.

Да, така е, но Баронс, изглежда, беше на друго мнение.

– Ти беше прав. Наскоро разбрах, че има едно място в мен и в него има познание, което не мога да обясня. Намирам неща, които не разбирам.

Той наклони глава, изчаквайки.

– Открих руни, които принцовете не харесваха. Използвах ги в комбинация с други, за да създам илюзия, че Баронс е мъртъв – излъгах.

Той обмисли думите ми. Ънсийли принцовете не го бяха измамили. Аз бях измамила Ънсийли. Леките линии на напрежение на лицето му се отпуснаха.

– Убедила си Даррок и принцовете, че Баронс е мъртъв, за да повярва Даррок, че ти искрено търсиш съюз с него?

– Точно.

– Защо?

Поколебах се.

– МакКайла, не може ли вече да се доверим един на друг? – каза той меко. – Какво да направя, за да те убедя? Заповядай ми, аз съм твой!

Бях толкова уморена да лъжа и да бъда лъгана, да не се доверявам и да не ми вярват.

– Той знаеше пряк път към контрола върху Шинсар Дъб. Затова Книгата го уби.

– Значи е вярно това, което чухме – прошепна той. – Не е бил Ловец все пак.

Кимнах.

– И какъв е този пряк път?

– Не можах да го измъкна от него, преди да умре.

Той ме огледа.

– Да заблудиш принцовете толкова цялостно би изисквало невероятна сила – той започна да казва нещо, после, изглежда, размисли и спря. След малко каза внимателно: – Тези руни, които си използвала, какъв цвят бяха?

– Кървавочервени.

Той остана неподвижен и ме наблюдаваше, сякаш не беше съвсем сигурен какво гледа. Почувствах се изключително неудобно. После каза:

– Те туптят ли като малки човешки сърца?

– Да.

– Невъзможно!

– Искаш ли да ги призова сега?

– Можеш да го направиш толкова лесно?

Кимнах.

– Няма да е необходимо. Приемам думата ти, МакКайла.

– Какви са те? Даррок не ми каза.

– Представям си, че е бил още по-заинтригуван от теб, след като ги е видял. Огромна сила, МакКайла. Паразити. Те се впиват във всичко, което докоснат, растат и се разпространяват като човешка болест.

Супер! Спомних си как изглеждаха по-големи в спалнята ми в апартамента на Даррок. Дали по невнимание не бях освободила друго Ънсийли зло в света?

– Използвани с Песента на Сътворението, могат да оформят непробиваема клетка – каза той. – Никога не съм ги виждал лично, но историите ни разказват, че са били използвани от първата Сийли кралица за наказание и са една от съставките, използвана в стените на Ънсийли затвора.

Трепнах.

– Как бих могла да знам нещо за руните, използвани за изграждането на стените на Ънсийли затвора?

– Точно това бих искал да знам.

Въздъхнах и разтрих очи. Още въпроси. Започваха да гризат здравия ми разум.

– Уморена си – каза той тихо. – В тази нощ на любовниците, къде ще спиш ти, МакКайла? В копринен хамак, вързан между палмови дървета, полюшващ се над тропическия бряг, с отдаден Фае любовник, който да задоволява всяко твое желание? Би ли споделила будоара на един Фае принц? Или би се качила по стълбите в разрушена книжарница, за да спиш сама в сградата на мъж, който никога не ти е вярвал и никога няма да ти се довери?

Ох!

Той докосна челюстта ми, плъзна пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми.

– Каква прекрасна жена си станала! Вече не си детето, което пристигна тук преди месеци. Била си закалена. Показваш сила и решителност, съзнание и цел. Но дали си мъдра? Или си водена от сърце, което глупаво си е втълпило грешния мъж? Дали като повечето хора си неспособна на промяна? Промяната изисква признаване на грешка. Вашата раса е посветена да оправдава грешките си, не да ги поправя.

– Сърцето ми не си е втълпило никого.

– Добре. Тогава още може да бъде мое – той склони глава и ме целуна.

Затворих очи и се разтопих в тялото му. Беше приятна промяна някой да вярва в мен, да отговаря на въпросите ми, когато ги задавам, просто да бъде мил с мен, а не мога да отрека и еротичната му съблазън. Когато неговото Фае име се освободи в устата ми, дразнещо, предлагащо, чакащо да го поканя да се настани, аз въздъхнах в целувката му, той също въздъхна. Съгласни, които никога няма да съм в състояние да произнеса с гласни, съставени от нежни арии, започнаха да продупчват езика ми, карайки цялото ми тяло да разцъфти от чувствено удоволствие.

Вдишвах аромата на Фае принц и опияняващия мирис на рози. Не беше лоша целувка за Свети Валентин. Никак не беше лоша.

Той отдели време да ми даде името си, позволявайки невъзможните срички да навлязат нежно, бавно в мен, докато накрая те се наместиха и аз избухнах, треперейки, срещу него. Стоях в арката на КДБ и го целувах дълго след като неговото име беше отново мое.

Все още сияех, когато се качих по стълбите и паднах напряко на леглото си.

– Пич, какво е станало тук?

Облегнах метлата на една паднала библиотека, обърнах се и видях Дани, застанала в рамката на отворената врата на КДБ, тъпчеща протеинова закуска в устата си. Очите ù бяха присвити, сякаш попиваше разрушеното. Утринната светлина струеше в свода и обрамчваше кестенявите ù къдрици с ореол от огън. Въпреки че денят беше ясен, почти без вятър (със зашеметяващите шестнайсет градуса след скорошния сняг), не можех да се стопля дори след като включих двете газови камини.

– Затвори вратата, моля те! – казах. Бях сънувала Студеното място цяла нощ. Многократно бях изблъсквана до почти будно състояние от някакаква уплаха (подхлъзване в коварно течение, безименен ужас, който ме преследва), но всеки път кошмарът ме засмукваше обратно.

Бях катерила ледени скали в търсене на красивата тъжна жена, бях викала, сигурна, че ще я намеря точно след следващия хълм. Но на билото на всеки хълм намирах единствено десетки пясъчни часовници с фин черен пясък, който бързо изтичаше в долната половина. Бях тичала от един към друг, неистово ги бях обръщала, но те продължаваха да се изпразват за секунди.

Мигове преди да се събудя за последен път, осъзнах, че не мога да я намеря, защото съм чакала твърде дълго. Времето беше съществено, а аз бях закъсняла твърде много. Тя беше изчезнала. Надеждата, също като фините зрънца процеждащ се черен пясък, беше изчезнала.

Бях се провалила.

Бях се изкъпала и облякла, а провалът тежеше в костите ми. Обзета от отчаяна нужда да постигна някакъв напредък, да видя каквото и да е свършено както трябва, бях нападнала развалините в сринатата книжарница с метла и настървение. Разчиствах с часове. Тупах стърготини и трески от килимите на Баронс, помитах счупените стъкла в спретнати купчини.

Дани влезе наперено и затвори вратата.

– В’лане каза, че си искала да ме видиш. Не знам за какво. И тъй като не съм твърде заета тази сутрин, реших да те чуя. Ще бъде хубаво да е нещо различно от последния път, щот тогава не ми говореше като приятелка – тя се наперчи. – Той ми донесе шоколад. Пич... Сякаш съм му приятелка или нещо такова. Двамата с него си поговорихме. Казах му, че съм почти на четиринайсет и ще му отдам девствеността си някой ден.

Изстенах. Тя наистина ли му е казала това? Преди да го пратя при нея, го накарах да се закълне, че ще изключи смъртоносния еротизъм.

– Ще трябва да обсъдим надълго и нашироко твоята девственост и В’лане, щом нещата се успокоят.

– Новина, Мак! Никога няма да се успокоят. Светът е такъв, какъвто е. Това е животът сега – въпреки нехайната ù напереност и лекомисления тон, очите ù бяха студени. Бдителни.

Тежки думи. Още по-тежка за преглъщане истина. Никога нямаше да мога да я приема.

– Няма да бъде така завинаги, Дани. Няма да го позволим.

– Кво можем да направим? Светът е твърде голям. Освен тва не е толкова лошо. Докато ти не стана цялата нахакана. Мислех, че с теб сме като грахчета в Мега шушулката и че няма други зеленчуци в чинията. После ти играеш, че чукаш лорд Гадняр. Вбеси ме – тя ми хвърли поглед, пълен с думите, които никога нямаше да каже: „Ти ме изостави. Остави ме сама. Аз съм тук, но по-добре да си струва!“ Измъкна ябълка от джоба си и започна да я дъвче.

Снощи, преди В’лане да си тръгне, го помолих да я намери тази сутрин и да ù каже, че Баронс никога не е бил мъртъв, че съм била под прикритие и че съжалявам за измамата. Но извинение чрез пълномощник нямаше да свърши работа. Тя трябваше да го чуе от мен. И аз имах нужда да го кажа.

– Съжалявам, Дани! Чувствах се отвратително от това, че трябва да те нараня.

– Пич, стегни се! Не си ме наранила. Мога да поема много повече. Реших, че си в ПМС. Голяма работа. Просто исках да чуя как казваш, че си тъпачка.

– Бях тъпачка. И това може да не е тормозило теб, но мен ме побърка. Прощаваш ли ми?

Тя трепна и ме изгледа неловко. Рано развитата надарена тинейджърка е била третирана единствено по два начина – било ù е нареждано или е била пренебрегвана. Съмнявах се някой да си е дал труда някога да ù се извини за нещо.

– Да кажеш, че си постъпила като тъпачка, беше достатъчно. Боже! Ставам обидчива и чувствителна като възрастна! Ъгх! – тя обиколи останките от щанда и се опита да ми пусне усмивка, но излезе крива. – Е, какво? Миниторнадо ли е вилняло тук?

– Съблечи си палтото! – измъкнах се. Едва ли можех да кажа: „След като убих Баронс, той ми беше толкова ядосан, че разби книжарницата“.

– Да. Забравих.

Тя се измъкна от него и го остави като локва черна кожа на пода. Под него носеше опънати дънки с ниска талия, прилепнал пуловер и черни кецове. Зелените ù очи искряха.

– След като Книгата си намира превоз и се крие в хората, предполагам, че всички ще се обличаме като пачаври, а? Много тесни дрехи или кожа. Пич, всичко на всички ще виси навън, а някои от дебелите мацки в манастира ще ме докарат до идеята да си избода очите. Тесто нагоре и камилски пръсти. Гадост!

Прехапвам устна, опитвайки се да не се разсмея. Това е Дани. Нито грам такт. Както и светът около нея, тя беше такава, каквото беше и не спазваше никакви правила.

– Не всички имат супербърз метаболизъм – казвам сухо. И какво ли не бих дала за него! Бих яла шоколад на закуска, пасти за обяд и пай за вечеря.

Тя довърши ябълката и я хвърли в купчината.

– Нямам търпение да видя Баронс обаче – каза тя ентусиазирано. – А ти? Не, сигурно не ти пука. Гледала си го гол, колко? Месеци, нали?

Имаше време, когато сериозно ми се искаше да спазва някакви правила. Внезапно се бях озовала отново в мазето, гледах как Баронс върви гол из стаята и му казвах, че е най-красивият мъж, който някога съм виждала.

Смених темата набързо.

– Какво става в манастира? Знам, че се махна, но как бяха нещата, преди да го направиш?

Лицето ù помръкна.

– Лоши, Мак. Наистина лоши. Защо? Мислиш да се върнеш обратно ли? Трябва да ти кажа, че не е добра идея според мен.

Добра или не, нямах избор. Според Нана, когато Шинсар Дъб избягала от манастира преди двайсет и няколко години, майка ми е била Повелителка на Убежището. Според Риодан цялото Убежище е било заличено същата нощ, с изключение на майка ми.

Нана ме беше нарекла Алина.

Според Риодан Алина беше единственото дете, което Айла е имала. Разпитът на Риодан беше упражнение по безполезност, като се има предвид колко неща останаха неизказани, а отгоре на всичко сега той беше мъртъв и нямах представа за колко време.

Това оставяше две възможности – Нана или манастира.

Манастирът беше по-близо, а обитателите му не бяха на почти един век и склонни да задрямват по средата на изречение.

Може всички членове на Убежището да са мъртви, но някои от равните на мама трябва да са още живи, дори след скорошното масово клане на Книгата. И други, освен Роуина, са познавали майка ми. И са знаели нещо, дори само слухове, за станалото в онази нощ.

А там бяха и онези библиотеки, в които трябваше да вляза. Крилото, в което не успях да проникна и в което дори В’лане получи пристъп. Като говорим за това, сетих се, че забравих да го питам какво му се е случило, когато го призовах в манастира. Отбелязах си наум да разбера.

Занимаваше ме също идеята да се изправя пред Роуина и да се опитам да изтръгна истината от нея. Чудех се дали силата на умствената принуда, която Даррок вярваше, че старата жена притежава, беше подобна на силата, която наскоро бях открила у себе си. Едно от нещата, които ме задържаха да я изпробвам, беше съзнанието, че ако го направя, не само ще изгоря моста, а ще изпепеля земята, на която стоя, с всички шийте зрящи. Независимо дали бяха съгласни с решенията на Роуина, голяма част от шийте зрящите ù бяха крайно верни. Другото, което ме задържаше, беше, че не бях сигурна откъде идва тази сила, а нямах желание да издавам нещо, което Великата повелителка можеше да използва срещу мен. Освен това, какво щеше да стане, ако всичките руни, които имах, бяха някакви паразити и можеха да нанесат още по-голяма щета на нашия свят?

Все пак имаше още едно оръжие на мое разположение, което можех да изпробвам. Бях станала веща в Гласа и можех лесно да го обясня с друидско изкуство, на което Баронс ме е научил.

– Нуждая се от отговори, Дани. С мен ли си?

– Ро ще избие нитовете, ако ни пипне – предупреди тя. Очите ù блестяха и тя започваше да се замъглява от вълнение.

Усмихнах се. Обичах това хлапе. Отново се разбирахме. Още една болка в сърцето ми си отиде.

– О, тя определено ще ни хване. Възнамерявам да разменя няколко думи с дъртата – ако нещата тръгнеха накриво, щях да обуздая силата си и да оставя Дани да ни изведе или щях да призова В’лане. – Искаш ли да дойдеш?

– Майтапиш се, нали? Не бих пропуснала това за нищо на света!

Двадесет и две

Дори със суперскоростта на Дани ни откриха в южното крило за по-малко от три минути.

Ро сигурно беше поставила нови защити, за да ни усетят и да я известят, ако влезем в манастира. Чудех се как го е направила. Дали беше нещо като вещерство и изискваше стиска коса, кръв или нокът. Лесно можех да си представя старата жена да стои над бълбукащ котел, да пуска разни неща в него, да го разбърква и да се кикоти от удоволствие.

Както и да го беше постигнала, група шийте зрящи, водена от Кат, ни пресрещна на пресечката на два коридора, преди дори да сме на половината път към Забранената библиотека, в която бях влязла предишния път. Тогава бях оставила група да я претърсва, докато се опитвах да премина покрай холографския пазител към още един, както изглеждаше „задънен коридор“ на манастира.

И те като нас носеха прилепнали дрехи, в които никоя Книга не можеше да се скрие. Представях си, че след случилото се със Сенките и посещението на Шинсар Дъб, обстановката в манастира е много напрегната.

– Какво има в торбата? – попита Кат.

Отворих прозрачната найлонова торбичка, която бях донесла, и ù показах, че няма Книга в нея. След като се увериха, че не нося нищо скрито, те минаха право на въпроса.

– Великата повелителка каза, че си мъртва, каза го – каза Джо.

– После каза, че не си, но да мислим за теб като за умряла, защото си заела страната на лорд Господар, точно като Алина – обвини Клер.

– Но ти не си сестра на Алина изобщо, нали? – настоя Мери.

– След като посетихме Нана О’Райли – каза Кат, – говорих с Роуина и тя потвърди казаното от Нана за това, че Повелителката на Убежището е била О’Конър. Но каза, че Айла е умряла няколко нощи след като Книгата е избягала и са смятали, че Алина също е умряла, въпреки че тялото на момичето не било открито. Въпреки всичко, Алина е била единственото ù дете. Така че, Мак, коя си ти?

Десетки шийте зрящи се взираха в мен, чакаха моя отговор.

– Тя няма защо да ти отговаря – каза Дани войнствено. – Вие сте стадо овце, които не могат да видят какво има пред собствените им носове.

– Със сигурност можем. Виждаме шийте зряща, която се предполага, че не съществува. Това доста ме тревожи. И би трябвало – каза Кат. – А ето че ти си твърдо решена да я защитаваш. Защо искаш да го правиш?

Дани стисна устни в тънка черна и скръсти кльощавите си ръце на гърдите. Затупа с крак и се загледа в тавана.

– Само казвам, че нещата не са винаги лоши само защото ти не ги разбираш или не ги харесваш. Това е като да мислиш, че някой, който е по-умен или по-бърз, е опасен само защото има повече акъл и по-бързи крака. Не е честно. Хората не могат да избират как да се раждат.

– Ние стоим тук и чакаме да разберем – Кат обърна спокойния си сив поглед към мен. – Помогни ни, Мак!

– Вярно ли е? – попитах без заобикалки. – Че емоционалната телепатия е твоят талант на шийте зрящ?

Внезапно притеснена, Кат оправи блузата си и приглади косата си.

– Къде чу това?

Извадих бележките на Даррок от плика, пристъпих напред и ù ги предложих, но тя трябваше да ме посрещне, за да ги вземе.

Не бях донесла всичко, което бях натъпкала в раницата си, само достатъчно за жест на добра воля. Не ми пукаше какво мисли Роуина за мен, но исках да се разбирам с шийте зрящите. Част от мен мразеше този манастир, където Роуина така стегнато контролираше силата на шийте зрящите, но се беше провалила в най-голямата отговорност, която имаше. Част от мен все още искаше да му принадлежи. Моята двуполюсност се проявяваше отново.

– Намерих ги, докато бях под прикритие – наблегнах на думата – при Даррок. Претърсих апартамента му. Той имаше бележки за всичко, включително за Ънсийли, които никога не съм чувала или виждала. Мислех, че бихте искали да ги добавите към библиотеките си. Ще бъдат полезни, когато срещнете нови касти. Не знам как се е добрал до ставащото зад тези стени, но сигурно има вътрешен човек. Вероятно още има – Дани ми беше казала, че някой е саботирал защитите пред килията ми, докато бях При-я. – Може да ви се стори интересно, че талантът на Роуина е умствена принуда – казах многозначително.

– Откъде да знаем, че тези хартии не са купчина глупости, които ти си измислила? – настоя Мери.

– Вие решете! Няма вече да се защитавам.

– Не отговори на въпроса ми – каза Кат. – Коя си ти, Мак?

Срещнах ясните ù сиви очи. Кат беше единствената, за която вярвах, че премисля нещата и взима мъдро решение. Стройната брюнетка беше по-корава, отколкото изглеждаше, мислеше ясно, беше спокойна по време на стрес и се надявах някой ден да замени Роуина като Велика повелителка на манастира. Постът не изискваше най-могъщата шийте зряща, както Убежището, а най-мъдрата, жена с дългосрочни цели и визия. Кат излъчваше тиха способност, почти пълна липса на его, бърз ум и чисто сърце. Имаше моя глас със сигурност.

Ако наистина беше емоционален телепат, щеше да усети искреността ми, когато ù кажа толкова от истината, колкото знаех самата аз.

– Не знам коя съм, Кат. Наистина вярвах, че съм сестра на Алина. Все още не съм убедена, че не съм. Нана каза, че съм приличала на Айла. Очевидно достатъчно, за да изглеждам така, както е очаквала да изглежда Алина като порасне. Но точно като вас и аз чух, че Айла не е имала второ дете. Ако мислиш, че това разстройва вас, представи си какво причинява на мен! – усмихнах ù се горчиво. – Първо откривам, че съм осиновена, после разбирам, че не съществувам. Но ето ти истински шок, Кат! Според бележките на Даррок той е знаел произхода на шийте зрящите. Предполага се...

Три остри изсвирвания от свирка раздраха въздуха и шийте зрящите застанаха мирно.

– Достатъчно! – заповяда Роуина, докато плаваше зад тях, облечена в модерен, прилепнал костюм в кралскосиньо, дългата ù бяла коса беше сплетена в кралска корона около главата ù. На ушите и врата ù имаше големи перли, а на верижката, която държеше очилата ù – по-малки. – Това е всичко! Задръжте предателката и я доведете при мен! И Даниел Меган О’Мали, ако мислиш и за един скапан миг да я измъкнеш, помисли два пъти! Бъди много, много внимателна, Даниел! – обръщайки се към Кат, каза: – Дадох заповед. Подчинете се веднага!

Кат погледна към Роуина.

– Тя истината ли казва? Твоят талант наистина ли е умствена принуда?

Веждите на Роуина се събраха над деликатния заострен нос. Сините очи пламтяха.

– Бихте повярвали на лъжите ù за твърденията на бивше Фае пред това, което съм ви казвала? О, а аз мислех, че си мъдра, Кат. Може би най-мъдрата от дъщерите ми. Никога не си ме проваляла. Не ме разочаровай сега!

– Моят талант е емоционална телепатия – каза Кат. – Той е прав за това.

– Добрият лъжец знае да подправи заблудата си с някоя истина, за да придаде вкус на правдоподобност. Не съм принуждавала дъщерите си. Никога няма да го направя.

– Казвам, че е време за абсолютната истина, Велика повелителко – каза Джо. – Останали сме само триста петдесет и осем. Омръзнало ни е да губим сестрите си.

– Губим нещо повече от сестрите си – добави Мери. – Губим вяра.

– Съгласна съм – каза Клер.

– Да – замърмориха Джоузи и останалите.

Кат кимна.

– Кажи ни какво е вярвал Даррок за произхода на нашия орден, Мак!

Роуина ме загледа свирепо над носа си.

– Да не си посмяла!

Тогава го почувствах – лек натиск върху ума ми. Зачудих се дали го е използвала върху мен, когато бях около нея от нощта, в която се срещнахме. Въпреки всичко не беше заплаха за мен сега. Бях се научила да устоявам на Гласа и натиска, идващ от нея, изобщо не можеше да се сравнява с това. Бях стояла на колене и бях се рязала сама с Баронс. Бях имала адски учител.

Пренебрегнах Роуина и се обърнах към шийте зрящите.

– Даррок е вярвал, че не Сийли кралицата е донесла Шинсар Дъб в манастира, за да бъде заровена преди толкова много време...

Роуина поклати глава.

– Не прави това! Те се нуждаят от вяра. Малко други неща имат. Нямаш право да им я отнемаш. Нямаш доказателства за твърденията му.

Усетих как лекият натиск става по-силен, докато се опитваше да ме обуздае.

– Знаела си! Винаги си знаела. И както толкова много други неща никога не си им казвала.

– Ако вярваш, че семето на злото съществува в теб, то може да те погълне – тя огледа лицето ми. – О, ти със сигурност разбираш това.

– Някой може също така да спори, че ако вярваш, че в теб съществува семе на злото, имаш възможността да се научиш да го контролираш – възразих аз.

– Някой може също да спори, че незнанието е сигурност.

– Сигурността е ограда, а оградите са за овцете. Предпочитам да умра на двайсет и две, но да знам истината, вместо да живея в клетка от лъжи сто години.

– Изглеждаш много уверена в това. Чудя се, ако си подложена на изпитание, на чия страна ще застанеш.

– Илюзията не е заместител за живота – казах.

– Позволи им тяхната свещена история – каза Роуина.

– Кажи ни! – настоя Клер. – Имаме право да знаем.

Роуина извърна глава и ме погледна отстрани над носа си, сякаш бях твърде отблъскваща, за да ме гледа директно.

– Знаех от мига, в който те видях, че ще се опиташ да ни унищожиш, МакКайла или която си. Трябваше да те приспя тогава.

Кат вдиша рязко.

– Тя е личност, не животно, Роуина. Ние не приспиваме хора.

– Да, Ро – каза Дани сковано, – ние не приспиваме хора.

Погледнах към Дани. Тя се взираше в Роуина с присвити, изпълнени с омраза очи. О, да. Беше крайно време за истината между тези стени, независимо дали ни харесваха, или не. Може би Даррок грешеше. Може би написаното от него беше просто догадка. Но не можехме да оспорваме нещо, което отказвахме да приемем. А неоспорваните подозрения имат гадната склонност да растат. Аз ли не знаех! Едно растеше значително в главата ми, в сърцето ми, дори сега.

– Роуина има право – признах аз. – Не знам дали Даррок е бил прав, или не. Но трябва да знаете, че и Баронс го подозира.

– Кажи ни! – настоя Кат.

Поех дълбоко дъх. Знаех как се беше отразило на мен това, а аз не бях прекарала целия си живот с втълпявано кредо на шийте зрящ. Бях прегледала бележките на Даррок отново, преди да ги донеса. По-нататък по страниците беше написал не като хипотеза, а като факт: „Ънсийли кралят е създал шийте зрящите“.

– Даррок е вярвал, че самият Ънсийли крал е заловил Шинсар Дъб и е създал затвор за нея тук, на нашия свят. Той е вярвал, че кралят също е създал пазачи на затвора – поколебах се, после добавих мрачно: – Шийте зрящи. Според Даррок това е било последната каста Ънсийли, която мрачният крал създал.

Можеше да се чуе и падането на карфица. Никой не каза нищо. Никой не помръдна.

Сега, след като това беше казано, обърнах вниманието си към Роуина. Не се съмнявах, че знае това, което исках да разбера.

– Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина!

Тя изсумтя и се обърна.

– Можем да го направим по лесния начин или по трудния начин.

– Глупости, дете! Няма да го правим изобщо.

– Кажи ми какво казва пророчеството, Роуина! – казах отново и този път използвах Гласа, за да ù заповядам. Той резонира, отекна обратно към мен от каменните стени на манастира. Шийте зрящите започнаха да шумят и да мърморят.

С изпъкнали очи и свити в юмруци ръце Роуина започна да плюе думи на език, който не разбирах.

Щях да ù заповядам да говори на английски, когато Кат прочисти гърлото си и излезе напред. Лицето ù беше бледо, но гласът ù беше спокоен и решителен, когато каза:

– Не прави това, Мак! Няма нужда да я принуждаваш. Намерихме книгата, която съдържа пророчествата, в Забранената библиотека, която ти отвори. Можем да ти кажем всичко, което искаш да знаеш – тя протегна ръка за документите, които бях донесла. – Може ли?

Дадох ù ги.

Тя се взря в очите ми.

– Вярваш ли, че Даррок е бил прав?

– Не знам. Бих могла да използвам Гласа върху Роуина и да видя какво знае тя. Бих могла да я разпитам цялостно.

Кат погледна отново към Роуина, която още говореше.

– Това е стар ирландски галски – каза ми тя. – Отне малко време, но го преведохме. Ела с нас! Но я накарай да млъкне, моля те! – тя потрепери. – Това не е правилно, Мак. Както и това, което направи на Нана. Нашата воля трябва да си е наша.

– И го казваш, знаейки, че вероятно е използвала принуда над всички вас от години?

– Силата ù изобщо не може да се сравнява с твоята. Има прелъстяване и изнасилване. Някои от нас подозираха, че тя има... непреодолими лидерски способности. Но все пак взимаше мъдри и честни решения.

– Тя ви лъже – казах. Кат беше много по-прощаваща от мен.

– Премълчавания. Малка, но важна разлика, Мак. Тя беше права за вярата. Ако ни беше казано като деца, че може да сме Ънсийли, можеше да тръгнем по много различен път. Освободи я! Моля те!

Гледах Кат дълго. Чудех се дали притежава нещо, освен емоционалната телепатия, някакъв емоционален балсам, който можеше да приложи, ако иска. Докато я гледах в очите, моят гняв към Роуина, изглежда, намаля. И можех да видя зрънце истина в думите на Кат. Алина и Крисчън ги бяха нарекли необходими лъжи. Чудех се, ако някой ми беше казал, когато бях на девет или десет, дали щях да си помисля, че съм обречена да бъда лоша и никога да не се опитам да бъда добра. Щях ли да си помисля: „Какъв е смисълът?“.

Въздъхнах. Животът беше толкова сложен.

– Забрави пророчеството, Роуина – заповядах.

Тя спря да говори незабавно.

Кат вдигна вежда и изглеждаше развеселена.

– Това ли наистина искаше да направи?

Трепнах.

– Не го забравяй! Просто спри да говориш за него!

Но беше твърде късно. Бях я накарала с Гласа да го забрави и можех да позная по презрителния поглед на старата жена, че всяка дума от него е била изтрита от ума ù.

– Ти си опасност за всички нас – каза тя надменно.

Прокарах ръце през косата си. Гласът беше труден.

– Дъщерите ми ще ти кажат за пророчеството, което вече не си спомням, благодарение на неумението ти в друидските изкуства. Те ще ти разкажат свободно, без принуда. Но ти ще се съгласиш с моите условия: Ще работиш с нашия орден и с никой друг! Ако си спомням формата му, знаем какво ни трябва. Ти ще я проследиш. Ние ще направим останалото с... – тя замълча и разтри чело.

– Петимата друиди и камъните – добави Кат.

– Намерили сте пророчеството и то ни казва какво да правим? – попитах.

Кат кимна.

– Искам да го видя.

Събрахме се в Забранената библиотека – малка стая без прозорци, която не беше успяла да ме впечатли, когато я бях открила. Бях разглезена в „Книги и дреболии Баронс“. Десетки лампи бяха поставени в каменната стая с нисък таван, които я къпеха в мек кехлибарен блясък, достатъчно ярък, за да държи настрана Сенките, но и достатъчно разсеян, за да ограничи щетите върху древните избледняващи страници.

Сега, когато се огледах наоколо, тя ми въздейства различно от първия път. В мое отсъствие шийте зрящите бяха организирали прашния хаос, бяха изровили старите томове от сандъците, бяха внесли шкафове и подредили книгите за лесен достъп и каталогизиране.

Обожавам книгите, те са ми в кръвта. Разхождах се из сухата каменна стая, спирах тук и там, за да прокарам ръка по крехките корици, които жадувах да докосна, но нямах желание да рискувам да повредя.

– Копираме и осъвременяваме всичко – каза Кат. – За цяло хилядолетие само Убежището е имало достъп до тези истории и записи. След още няколко века много от тях щяха да са прах – тя погледна Роуина с лек укор. – Някои от тях вече са.

– О, и ако някой ден понесеш скиптъра на моята позиция, Катрина – каза Роуина упорито, – ще разбереш ограниченията да един живот и трудния избор, който трябва да бъде направен.

– Пророчеството! – казах нетърпеливо.

Кат ни заведе до голяма овална маса. Дръпнахме столове и се настанихме около нея.

– Преведохме го толкова добре, колкото можахме.

– Някои думи не са древен ирландски галски – каза Джо, – а, изглежда, са измислени от личност, която се е обучавала сама.

– Джо е нашият преводач – каза Дани с еднакви дози гордост и презрение. – Смята, че изследванията са забавни. Сякаш нещо толкова шебано може да е забавно!

– Езикът! – сопна се Роуина.

Примигнах към нея. Тя все още ли се връзваше на това? Толкова бях свикнала с „шебан“, че вече не ми изглеждаше като ругатня.

– Той вече не е твой проблем. Ти не си ми шеф – Дани изгледа Роуина твърдо.

– О, а ти си толкова щастлива сама, нали, Даниел О’Мали? Майка ти би се изправила от гроба, ако знаеше, че дъщеря ù е напуснала манастира, дружи с Фае принц и с други със съмнителна кръв и не приема заповеди от никого на крехката възраст от тринайсет.

– Не ми пробутвай глупостите за крехката ми възраст! – изръмжа Дани. – Освен това ще бъда на четиринайсет скоро – тя грейна над масата. – Двайсти февруари, не забравяйте! Обичам шоколадова торта. Не жълта. Мразя плодове в тортата си. Шоколад върху шоколад, колкото повече, толкова по-добре.

– Ако двете не можете да мълчите, напуснете! – казах.

Книгата, която Кат отвори, беше изненадващо малка, тънка, подвързана в сива кожа и завързана с протрита кожена връв.

– Морийна Бийн е живяла сред тези стени преди малко повече от хиляда години.

– Шийте зряща, чийто талант е бил проницателност? – предположих.

Кат поклати глава.

– Не. Перачка в манастира. Наричали са я Лудата Мори за несвързаните приказки, присмивали са ù се за настояването, че сънищата са толкова истински, колкото събитията, които преживяваме. Лудата Мори вярвала, че животът не е нещо, оформено от минало и настояще, а сплитък от възможности. Вярвала е, че всеки момент е нов камък, хвърлен в езеро, създаващ вълнички, които тези „почитани сред жените“, за които се трудела, били твърде замъглени в ума, за да видят. Твърдяла, че вижда цялото езеро, всеки камък. Казвала е, че не е луда, просто претрупана – Кат се усмихна леко. – Повечето от написаното няма смисъл. Ако се е случило, не можем да го свържем със сегашните времена или да разберем знаците ù. Ако всичко, което е написала в тези страници, ще се случва занапред, ние сме едва в началото на предсказанията ù. Едва на двайста страница от началото тя разказва за бягството на Шинсар Дъб.

– Така ли я нарича?

– Нищо тук не е толкова ясно. Тя пише за велико зло, което дреме под манастира, което ще избяга, подпомогнато от „една от най-висшия кръг“.

– Една перачка е знаела за Убежището? – възкликнах.

– Как не, подслушвала е колкото е могла – произнесе Роуина.

Извъртях очи.

– Сноб до дън душа, нали?

Кат извади жълт лист от тефтер, върху който Джо беше надраскала превод, и ми го подаде.

– Има доста бърборене, преди да стигне до същината – каза ми Джо. – Била е перачка около 1000 г. сл. Хр., която никога не е виждала кола, самолет, клетъчен телефон, земетресение и няма думи, с които да опише нещата. Говори надълго и нашироко за „деня на“, в опит да определи кога ще се състои това събитие. Фокусирах се върху превода само на това, което имаше връзка с Шинсар Дъб. Все още работя върху останалите ù предсказания, но върви бавно.

Огледах страницата, нетърпелива да намеря доказателство за героичната ми роля или поне да не намеря никакво за злодейска.

Звярът ще се освободи и ще тормози земята. Не може да бъде унищожен. Не може да бъде повреден. Нечисто дърво, той ще пусне нови листа. Трябва да бъде втъкан. (Ограден със стени? Затворен в клетка?) От най-могъщите кръвни линии идват две: Ако едната умре млада, другата, която копнее за смърт, ще я търси. Скъпоценни камъни от ледени скали, положени на изток, запад, север и юг, ще направят трите лица едно. Петима от скритата бариера ще припяват, докато се полагат камъните, а един, който гори чист (изгорял на клада?), ще го върне на мястото, от което е избягал. Ако обитаваният... обладан (не съм сигурна за тази дума... трансформиран?) го запечата в сърцето на мрака, той ще дреме с едно отворено око.

– Пич, гадост! Кой пише такива лиготии? – възкликна Дани през рамото ми.

Джо се скова.

– Направих най-доброто, което можах, след като жената не пише една дума по един и същи начин два пъти.

– Щеше ли да я убие да е малко по-точна? – оплака се Дани.

– Вероятно е мислила, че е точна – казах. Нюансите в езика се променят постоянно, особено в диалекта и жаргона. – Наистина, Дани, кой ще бъде в състояние да преведе „пич и гадост“ след хиляда години?

Но не беше само езикът, който усложняваше нещата. Да предадеш сън е трудно. Бях толкова изтормозена от сънищата ми за Студеното място в средното училище, че накрая казах на тате, че имам повтарящ се кошмар. Той ме насърчи да го запиша и заедно се бяхме опитали да решим какво означава.

Логичният, прагматичен Джак Лейн вярваше, че мозъкът е като огромен компютър, а сънищата са начин на съзнателния ум да архивира и да съхрани събитията от деня в подсъзнанието, като подрежда спомени и организира уроци. Но той също така вярваше, че ако един сън продължава да се повтаря, това подсказва, че умът или сърцето имат проблем да се справят с нещо.

Беше предположил, че моят сън отразява естествения страх на едно дете да загуби майка си, но дори на десет това не ми звучеше съвсем вярно. Сега се чудех дали татко не е бил тайно разтревожен, че повтарящият се сън има нещо общо с биологическата майка, която съм загубила, че може би съм била някъде на студено, принудена да я гледам как умира.

Аз също бях мислила за това преди скорошното ми преживяване в Белия палат с наложницата и краля, когато бях осъзнала, че тя е жената от моите сънища, свързана с последния ми сън, в който я гледам как умира и в който имам чувството, че умирам аз. Сега ме тревожеше изцяло различна възможност.

Въпреки всичко, когато се бях опитала да запиша моя сън за Студеното място, той беше изглеждал много подобен на това пророчество – неясен, смътен и адски объркващ.

– Освен това мислим, че сме го разбрали – каза Джо. – Думата „Келтър“ означава магическа мантия. Кланът Келтър или МакКелтър са служили като друиди на Туата Де Данан преди хиляди години, когато Фае все още живели сред нас. Когато била договорена Спогодбата и Фае се оттеглили от нашия свят, оставили Келтър да отговаря за почитането на Спогодбата и за защитата на древната наука.

– А ние научихме, че има петима мъже Друиди живи – каза Мери.

– Дагиъс, Дръстан, Киън, Крисчън и Кристофър – добави Джо. – Вече им изпратихме съобщение с покана да се присъединят към нас тук.

За съжаление Крисчън щеше да бъде проблем.

– Каза, че знаеш къде са четирите камъка – каза Кат.

Кимнах.

– Значи само трябва да ни кажеш къде е Книгата, един от Келтър да я вземе и да я донесе тук, четирите камъка да бъдат положени около нея и петимата да я погребат отново с каквато обвързваща песен или мантра знаят. Изглежда, един от тях ще знае какво е нужно да се направи накрая. Говорих с една от жените им и тя, изглежда, разбира какво означава „обитаван или обладан“.

– Да я погребе отново къде? – настоях, като следях Роуина плътно. Изглежда, моята единствена роля в цялата работа беше да проследя Книгата. През цялото време бях имала чувството, че ще трябва да направя всичко, но моята част в пророчеството беше наистина съвсем малка. В него нямаше нищо за мен, което да е лошо. Просто че Алина може да умре и аз ще копнея за смъртта – това го бях минала. Усетих как огромна тежест се смъкна от плещите ми. Имаше петима други, отговорни за този товар. Можех единствено да се опитам да не размахам юмрук във въздуха и да викна „Да!“

– Където беше преди – каза тя студено.

– И къде е това?

– По коридора, по който Дани каза, че не си могла да минеш – каза Джо.

Великата повелителка ù хвърли усмиряващ поглед.

– Можеш ли да минеш покрай жената, която пази? – попитах Роуина.

– Не се занимавай с моята работа, момиче! Аз ще свърша моята част. Ти свърши твоята!

– В’лане също не можа да премине – опитах, като се чудех защо.

– Никое Фае не може – самодоволство капеше от думите ù и разбрах, че има нещо общо с това.

– Коя е жената, която пази коридора?

Джо отговори:

– Последната известна водачка на Убежището.

Сегашното убежище на Роуина беше обвито в тайна.

– Имаш предвид майка ми?

– Айла не е твоя майка! Тя имаше само едно дете – сопна се Роуина.

– Тогава коя съм аз?

– Точно – тя успя да ме даде под съд, да ме осъди и да ме екзекутира с тази една дума.

– Пророчеството казва, че има две от нас. Едната умира млада, другата копнее за смърт – ако двете с нея бяхме сами, не бях сигурна докъде щях да стигна, за да я принудя да ми отговори, но знаех, че нямаше да се харесвам, когато свърша.

– Сигурно перачката е яла развалена риба, сънувала е на неспокоен стомах и се е обявила за пророк. Думата е „кръвни линии“. Множествено число.

– Правописът беше ужасен. Има допълнителни букви във всяка дума – каза Джо.

– Трябва да неутрализирате точно тези защити – казах студено.

– Нито едно Фае няма да бъде допуснато тук, когато запечатваме извращението!

– В’лане няма да ми даде камъка – казах ù. – Няма начин просто да ми го даде.

– Разтвори си краката за още едно Фае и си го заработи! – каза тя мазно. – Тогава ще ни ги дадеш всичките. Няма нужда да присъстваш, когато се изпълнява ритуалът.

Бузите ми пламнаха и това ме вбеси. Тази стара жена влизаше под кожата ми така, както никой друг не можеше. Чудех се дали майка ми (Айла, поправих се набързо) се беше чувствала по същия начин. Бях толкова обнадеждена да открия самоличността на биологичната ми майка, а сега, когато всички ми казваха, че е имала само едно дете, имах чувството, че не само майка ми е открадната от мен, но може би дори и сестра ми. Никога не се бях чувствала толкова сама през целия си живот.

– Шебай се, стара жено! – казах.

– Не се хаби с мен! – отвърна тя. – Не съм аз тази с камъка.

– Какво ми беше казала веднъж? Чакай, помня! – използвах цялата сила на Гласа, когато казах: – Замълчи, Роуина!

– Мак! – предупреди ме Кат.

– Тя може да ме нарича с имена, а аз не мога да ù кажа да млъкне?

– Разбира се, можеш. Но на равни начала, без принуда. Ако разчиташ на такива сили във времена, когато няма нужда, рискуваш да изгубиш това, което те прави човек. Имаш горещ темперамент и още по-горещо сърце. Трябва да охладиш и двете.

– Можеш да говориш, Роуина. – Гласът никога не беше звучал толкова надменно, когато го използваше Баронс.

– Твоята лоялност трябва да е първо към нас, шийте зрящите – каза тя мигновено.

– Искаш ли стените да се върнат, Роуина? – настоях.

– О, разбира се, че искам!

– Тогава Сийли трябва да бъдат включени. След като Книгата бъде погребана отново, кралицата ще трябва да потърси в нея Песента на Сътворението...

– Песента на Сътворението е в Шинсар Дъб? – възкликна тя.

– Кралицата вярва, че части от нея са и че от тях ще може да пресъздаде цялата Песен.

– И ти си толкова сигурна, че искаш това да стане?

– Не искаш ли Ънсийли отново да бъдат заключени?

– Да, искам. Но те са били затворени и без Песента на Сътворението дълго преди ние да ги срещнем. Ако Фае си върнат тази древна мелодия, тяхната сила отново ще бъде безкрайна. Имаш ли някаква представа какви могат да бъдат тези времена? Толкова ли си сигурна, че човешката раса ще оцелее?

Примигнах към нея, стресната. Бях толкова съсредоточена върху повторното затваряне на Ънсийли и пращането на Сийли обратно в техния двор, че не бях размислила сериозно върху възможните последици от възстановяването на Песента на Сътворението за Фае. Сигурно се е изписало на лицето ми, защото тонът на Роуина омекна, когато каза:

– О, ти не си пълна глупачка.

– Много ми се беше събрало. И със сигурност научих Гласа бързо, нали? Но имаме други, много по-неотложни проблеми. Познавам Крисчън МакКелтър и той е изчезнал. Впримчен е в Сребрата от Хелоуин. Не можем да направим нищо, докато не го намерим.

– В Сребрата? – възкликна Кат. – Не можем да влезем в Сребрата! Никой не може!

– Самата аз бях там наскоро. Може да се направи.

Роуина ме оцени.

– Била си в Сребрата?

– Стоях в Залата на всички дни – казах и се изненадах да чуя нотка гордост в гласа си. Най-накрая си позволих да задам въпроса, който ме гризеше, откакто чух, че има две пророчества и в едно от тях се твърди, че обричам света. Наистина ли беше за мен? Или беше също толкова неясно като това? – Чух, че има две пророчества. Къде е другото?

Кат и Джо си размениха неспокойни погледи.

– Перачката пише несвързано до края на страницата колко камъни имало да се хвърлят в езеро във всеки един момент и че някои от тях са по-възможни от други – каза Джо. – Тя твърди, че сънувала десетки такива камъни, но само два изглеждали вероятни. Първият може да ни спаси. Вторият най-вероятно ще ни обрече.

Кимнах нетърпеливо.

– Знам. Какво е второто пророчество?

Кат ми подаде тънкия том.

– Обърни страницата!

– Не мога да чета древен ирландски галски.

– Просто я обърни!

Направих го. Тъй като мастилото, което беше използвала, се беше просмукало през листовете пергамент, свързани в тънкия дневник, Лудата Мори беше писала само от едната страна на листа. Следващият липсваше. Малки парчета пергамент и скъсани конци стърчаха от корицата.

– Някой я е откъснал? – казах невярващо.

– Преди доста време. Този том е един от първите, които описахме, след като махна защитите на библиотеката. Намерихме го отворен на една маса, а тази и още няколко страници липсваха. Подозираме, че е този, който унищожи защитите около твоята килия, докато беше При-я – каза Кат.

– Има предател в манастира – каза Джо. – И който и да е той или превежда добре колкото мен, или е взел случайни страници.

– За да бъдат избегнати защитите ми и да бъде получен достъп до тази библиотека – добави Роуина мрачно, – трябва да е бил някой от довереното ми Убежище.

Двадесет и три

Паркирах Вайпъра зад книжарницата и седях, взирайки се в някога най-голямата Мрачна зона в града, натъпкана със Сенки, една от които особено огромна и безформена, която, изглежда, се забавляваше да ме заплашва не по-малко, отколкото аз се наслаждавах да я провокирам.

Чудех се къде е сега. Надявах се, че ще имам възможност да я намеря и да изпробвам някоя от новооткритите руни, за да я унищожа веднъж завинаги, защото като се има предвид колко беше голяма преди да избяга в нощта, когато лампите изгаснаха в Дъблин, си представях, че сега може да погълне малко градче на една хапка.

Погледнах към гаража. Погледнах към книжарницата. Въздъхнах.

Той ми липсваше. По ирония сега, когато бях обсебена да се чудя коя и какво съм, се тревожех по-малко за това кой и какво е той. Бях започнала да разбирам защо винаги настояваше да го съдя по действията му. Ами ако шийте зрящите наистина са Ънсийли? Дали това ни правеше по рождение лоши? Или просто значеше, че ние, като останалите от човешката раса, трябва да избираме дали да бъдем добри, или зли?

Излезнах от колата, заключих я и се обърнах към книжарницата.

– Баронс каза ли, че можеш да караш неговия Вайпър? – каза Лор зад мен.

С ръка на бравата се обърнах и размахах връзката ключове на пръста си.

– Притежание. Девет десети от закона.

Ъгълчетата на устата му трепнаха.

– Била си с него твърде дълго.

– Къде е Фейд? Хванахте ли го?

– Книгата го остави мъртъв.

– И кога точно очаквате той да се върне? – казах сладко.

– Докладвай! Какво научи в манастира?

– Мислиш, че сега докладвам на теб?

– Докато Баронс се върне и отново поеме контрола върху теб.

– Това ли мислиш? Че той поема контрола върху мен? – гневът ми пламна.

– По-добре се надявай да е така, защото ако не го направи, ще те убием – заплахата беше доставена бездушно, с крайна незаинтересованост. Беше вледеняваща. – Ние не съществуваме. Така е било винаги. Така ще бъде винаги. Ако някой човек научи за нас, ние го убиваме. Нищо лично.

– Е, извини ме, ако се опитате да ме убиете и аз реша да го приема лично, по дяволите!

– Не се опитваме. В момента. Докладвай!

Изсумтях и се обърнах да вляза в магазина.

Той беше зад мен, ръката му беше върху моята на бравата, лицето му беше в косата ми, устните близо до ухото ми. Той вдиша.

– Не миришеш като другите хора, Мак. Чудя се защо не съм като Баронс. Риодан е направо цивилизован. Не страдам от проблемите на Кастео, а Фейд все още се забавлява. Смъртта е сутрешното ми кафе. Харесвам кръв и звука на чупещи се кости. Те ме възбуждат. Кажи ми какво научи за пророчеството и следващия път ми донеси книгата на пророка! Ако искаш родителите ти да останат... непокътнати, ще сътрудничиш единствено с нас. Ще лъжеш всички останали. Ние те притежаваме. Не ме карай да ти давам урок! Има неща, които могат да те пречупят. Няма да повярваш каква лудост могат да причинят някои видове болка.

Обърнах се срещу него. За момент той не ми позволяваше, накара ме да се боря, за да помръдна. Тялото му беше също толкова наелектризирано, като на Баронс и на Риодан. И знаех, че му харесва, съвсем вероятно на ниво примитивна чувственост, която не разбирах.

„Има неща, които могат да те пречупят“ – беше казал. Едва не се засмях. Той нямаше представа, че това, което ме беше пречупило напълно, беше вярата ми, че Баронс е мъртъв.

Един поглед към очите на Лор и реших, че ще изчакам Баронс да се върне, преди да повдигна въпроса пред него.

– Мислиш, че Баронс има слабост към мен – казах. – Това е, което те тревожи.

– Забранено е.

– Той ме презира. Мисли, че съм спала с Даррок, помниш ли?

– Пука му, че си спала с Даррок.

– Пукаше му, че изгорих килима му. Става малко раздразнителен за неща, които му харесва да смята за своя собственост.

– Вие двамата ме побърквате. Пророчеството. Говори!

Разпитва ме почти половин час, преди да остане доволен. Качих се в стаята си на четвъртия етаж, уморена до смърт. Тя беше разхвърляна – опаковки от протеинови закуски, празни шишета от вода и дрехи навсякъде. Измих си лицето и зъбите, пъхнах се в пижамата и тъкмо щях да изпълзя в леглото, когато се сетих за картата таро от снощи, която момчето със замечтаните очи ми беше дало.

Зарових в джоба на палтото и я измъкнах. Гърбът ù беше черен, покрит със сребърни символи и руни, които много приличаха на сребърните гравюри, които бях зърнала на една от трите форми на Шинсар Дъб – тази на древен черен том с тежки ключалки.

Обърнах я. СВЕТЪТ, беше написано отгоре.

Беше красива карта, обрамчена с червено и черно. Една жена стоеше в профил върху бял пейзаж, обагрен със синьо, което изглеждаше ледено, неприветливо. На фона на звездно небе една планета се въртеше пред лицето ù, но тя гледаше настрани – изобщо не към света, а се взираше в далечината. Или гледаше някой, който не беше на картата? Нямах представа какво трябва да означава Светът в тълкуването на таро. Никога не ми бяха гледали. Мак 1.0 беше смятала предсказването на бъдещето по таро карти за също толкова нелепо, колкото да се опиташ да се свържеш с мъртъв роднина на дъска за спиритични сеанси. Мак 5.0 би била щастлива да получи всяка помощ, която можеше да получи, от всеки източник. Проучих я. Защо момчето със замечтаните очи ми я беше оставило? Какво трябваше да науча от нея? Че трябва да гледам към света? Че съм разсеяна от други неща и хора и не виждам ясно? Че наистина аз съм човекът, който държи съдбата на света в свои ръце?

Независимо как гледах на нея, картата загатваше твърде много отговорност. Пророчеството ясно заявяваше, че моето участие изобщо не е голямо. Пъхнах я между страниците на книгата ми на тоалетката, мушнах се в леглото и дръпнах завивките над главата си.

Отново сънувах тъжната красива жена и отново имах най-странното чувство на двойственост да виждам през нейните очи и през моите, да чувствам нейната тъга и моето объркване.

Ела, трябва да побързаш, трябва да знаеш!

Настойчивостта ме стисна.

Само ти можеш. Няма друг начин...

Думите ù отекваха от скалите, избледнявайки с всеки отскок.

Опитвам се... от толкова дълго... толкова трудно...

Тогава един Ънсийли принц се появи до нея (нас).

Но не беше един от тримата, които познавах, един от тримата, които ме изнасилиха. Беше четвъртият. Този, който така и не видях.

По странния начин, по който знаем неща в сънищата, знаех, че това е Война.

Бягай, скрий се! – изкрещя тя.

Не можех. Краката ми бяха сраснали със земята, очите ми бяха залепени за него. Беше много по-красив от другите Ънсийли принцове и много по-ужасяващ. Също като другите, той гледаше вътре в мен, не към мен и погледът му сякаш режеше с бръсначи през най-съкровените ми надежди и страхове. Знаех, че специалитетът на Война не е просто да обръща противникови фракции, раси или населения едни срещу други, а да намира страни в една личност и да ги обръща една срещу друга.

Той беше най-големият фокусник, унищожителят.

И разбрах, че не Смърт е този, от когото трябва да се страхуваме. Война беше този, който опустошаваше животите. Смърт просто беше чистачът, последният акт.

Същата черна торква се виеше около врата на Смърт, но тази беше прошарена със сребро. Същите калейдоскопски цветове тичаха под кожата му, но го обкръжаваше ореол от злато и на гърба му забелязах проблясък на черни крила. Война имаше крила.

Много закъсня – каза той.

Двадесет и четири

На следващата сутрин бях събудена неприятно от непривичен звук и седнах, оглеждайки се наоколо. Още два пъти чух звука, преди да разбера какъв е. Някой хвърляше камъни по прозореца ми.

Разтрих очи и се протегнах.

– Идвам! – измрънках и хвърлих завивките. Мислех, че е Дани. След като мобилните телефони още не работеха, а магазинът нямаше звънец, това беше единственият начин да привлече вниманието ми, освен да влезе с взлом.

Дръпнах пердето и погледнах надолу към уличката.

В’лане се беше излегнал на капака на Вайпъра на Баронс, облегнат на предното стъкло. Колата може и да не беше моя (ще видим това!), но веднага огледах В’лане за нитове или други абразивни елементи, които може да повредят боята. Обичам спортни коли. Всички тези мускули просто ме привличат. Реших, че е безопасно да предположа, че меката бяла кърпа, вързана хлабаво на кръста му, няма да одраска нищо. Съвършеното му тяло беше посипано със злато, а очите му бяха слънчеви лъчи, искрящи върху диаманти.

Отворих прозореца. Леден въздух влетя вътре. Температурата беше паднала, ниски облаци бяха скрили небето. Отново студ и мрак в Дъблин.

В’лане вдигна чаша от Старбъкс.

– Добро утро, МакКайла! Донесох ти кафе.

Огледах го със същото подозрение и копнеж.

– Намерил си отворен Старбъкс?

– Пресях се до един в Ню Йорк. Смлях зърната и го направих сам. Дори... как го казвате? Вдигнах млякото на пяна – той показа някакви пакетчета. – Подсладител или кафява захар?

Устата ми се напълни със слюнка. Кафява захар и кофеин? Само сексът можеше да направи сутринта по-хубава.

– Баронс наоколо ли е? – попита.

Поклатих глава.

– Къде е?

– Зает е през деня – излъгах.

– Нещо спешно в твоята програма?

Присвих очи. В’лане не говореше като друг път. Обикновено говореше с голяма официалност. Днес звучеше почти като... човек. Огледах кърпата, опитвайки се да реша дали може да има Книга под нея. Беше възможно.

– Можеш ли да замениш кърпата за нещо като, ами прилепнали шорти?

Внезапно вече беше гол.

Определено нямаше Книга.

– Върни кърпата обратно! – казах бързо. – Защо говориш смешно?

– Така ли? Полагам усилия да се уча от човечеството, МакКайла. Мислех, че ще ме сметнеш за по-привлекателен. Как се справям? Не, чакай! Усвоявам човешките съкращения. Как се справям?

Все още беше гол.

– Кърпата! Сега! И съкращаваш неправилните думи. Би станало „как се спра’ям“. Но наистина няма нужда. Жаргонът не звучи правилно от твоята уста.

Той ми хвълри заслепяваща усмивка.

– Ти ме харесваш като принц, какъвто съм. Това е обещаващо. Дойдох да те заведа на плажа. Тропически вълни и дюни. Кокосови орехи и палми. Пясък и слънце. Ела! – той предложи ръка. Не беше единствената част от него, протегната в моята посока.

Заобиколена съм от силно сексуални мъже на всеки ъгъл.

– Кърпа! – настоях. Прехапах долната си устна. Не трябваше. Нямах право. Тежестта на целия свят лежеше на раменете ми. Дори имах таро карта, която го доказваше.

– Не знам защо не се наслаждаваш да ме гледаш гол. Аз се наслаждавам да гледам теб гола.

– Искаш ли да дойда с теб на плажа, или не?

Пъстрите му очи блестяха.

– Ти си приела поканата ми. Виждам го в очите ти. В тях виждам замечтано сияние. Намирам го за възбуждащо.

– Но не на плаж във Фае – казах. – Никакви илюзии! Можеш ли да ни пресееш на място като Рио, в човешкия свят, където само човешките часове ще минават?

– Заповядвай ми, аз съм твой, МакКайла! Ще прекараме ограничен брой човешки часове, определени от теб.

Бях фатално дефектна. Не можех да откажа.

– Ще взема кафето сега – пресегнах се през прозореца за него, очаквайки да полети към мен или нещо такова.

– Не съм в състояние да ти услужа. Защитите на параноика са все още активни. Те ме държат на няколко стъпки от сградата.

– Но не и от колата му – казах с усмивка на устните. Баронс щеше да откачи, ако знаеше, че В’лане е докосвал Вайпъра му. И се е протягал на него гол? Щеше да получи аневризъм.

– Давам всичко от себе си да не прогоря името си в боята. Боя се, че ще трябва да слезеш долу за кафето. Топло е, побързай!

Прокарах набързо четка през косата си, плиснах вода на лицето си, надянах шорти, потник и джапанки и десет минути по-късно бях в Рио.

Не мога да съм на плаж, без да мисля за Алина. Продължавам да си казвам, че когато всичко това свърши, ще помоля В’лане да ми даде илюзия за нея и ще прекараме цял ден в игра на волейбол, ще слушаме музика и ще пием Корона с лайм. Щях да се сбогувам веднъж завинаги. Ще оставя болката и гнева, ще затъкна чудесните части от живота, който бяхме споделили, в някой свят ъгъл на душата ми и ще приема, че трябва да живея без нея.

Ако Баронс беше наистина мъртъв и беше минало достатъчно време, щях ли накрая да приема да живея и без него? Боях се, че никога нямаше да го направя.

Обърнах вниманието си към Сийли принца, който вървеше до мен. Радвах се, че дойде да ме потърси тази сутрин. Ако не беше, щях да го призова с чувственото жило на името му в езика ми. Сънищата ми предишната нощ ме бяха извадили от равновесие. Имах въпроси и той беше единственият, който може би имаше отговори.

Вървяхме на късо разстояние по плажа до двойка копринени шезлонги, затънали в белия пясък, близо до солените пръски на морето. Дрехите ми се стопиха и бяха заменени от яркорозов оскъден бански и златна верига на кръста, украсена с огненочервени камъни. Плажът беше пуст. Нямах представа дали не са останали хора, или В’лане ги е отпратил за нашето уединение.

– Защо е веригата? – изглежда, си падаше по тях.

– Когато правя секс с теб отзад, ще я използвам, за да те придърпвам по-близо и да навлизам по-дълбоко.

Отворих уста и я затворих отново. Аз бях идиотът, който попита.

– И сега, когато гледаш как златото проблясва на слънцето, ще мислиш как се чукаш с мен.

Потънах в стола и облегнах глава назад, гледайки птиците над главата ми. Тихият прилив на вълните успокои душата ми.

– Бейзболна шапка и очила, моля!

Той се пресегна, нахлупи шапка на главата ми и закрепи слънчеви очила на носа ми. Погледнах го. Отново беше гол, кърпата беше на купчина между краката му.

– Открих, че изгаря. Крайно неприятно.

– Кожата ти истинска ли е?

Той махна кърпата.

– Докосни я! – когато не направих движение да го докосна, той каза: – Съжалявам, че си имунизирана към мен. Човешкото съблазняване на такава като теб може да отнеме еон. Да, МакКайла, в тази форма кожата ми е точно толкова истинска, колкото твоята.

В ръката ми се появи питие – сметанов коктейл от ананас, кокос и ароматен ром.

– Разкажи ми за Крус! – казах.

– Защо? – попита В’лане.

– Интересува ме.

– Защо?

– Изглежда, е бил някак различен от другите Ънсийли принцове. Другите не са имали имена. Защо е имал Крус? Когато се срещнахме за първи път, ти ми предложи гривната на Крус. Защо е наречена така? Къде е научил проклятията, с които е повредил сребрата? Изглежда, с него има свързана много повече история, отколкото с другите принцове.

В’лане въздъхва в перфектно човешко подражание.

– Някой ден ще искаш да говориш за мен. Ще имаш също толкова въпроси за моето съществуване и за моето място в историята на Фае. То е величествено, много повече от това на Крус. Той беше новооперен принц. Аз мога да предложа повече.

Почуквах с пръсти, чакайки.

Той прокара длан по ръката ми и сплете пръсти с моите. Ръката му беше топла и силна и я усещах като на истински мъж. Той сериозно залагаше на човешкото днес.

– Вече ти разказах повече древна Фае история, отколкото някой човек някога е знаел.

– И аз все още знам единствено най-голата схема на събитията. Казваш, че искаш да те видя като мъж, да ти се доверя, но доверието идва от споделянето на знание и откриването на допирни точки.

– Ако други от расата ми открият колко много ти казвам...

– Ще рискувам. А ти?

Той се загледа в морето, сякаш търсеше мъдрост в тюркоазените вълни. Накрая каза:

– Както желаеш, МакКайла, но никога не трябва да разкриваш знанието си на друго Фае.

– Разбирам.

– След като Ънсийли кралят бил доволен, че значително е подобрил уменията си след началните, несъвършени експерименти, които завършили с нисшите касти Ънсийли, той започнал да копира йерархията на Сийли. Създал четири кралски дома – мрачни съответствия на кралските линии на Сийли. Домът на Крус бил последният, който направил. Самият Крус бил последното сътворено Ънсийли. По времето, когато кралят започнал работа по четвъртия кралски дом, вече бил виртуоз в създаването на своите полуживи деца, дори без Песента на Сътворението. Въпреки че с гарвановите си коси, черни торкви и натрапчиви мелодии никога нямало да минат за Сийли, те били също толкова красиви, еротични и величествени, като най-висшите сред светлите Фае. Някои казват, че кралят спрял с Крус, защото знаел, че ако направи още едно от неговите „деца“, детето ще убие бащата и ще узурпира кралството му, точно като във вашите митологии.

Кимнах, припомняйки си моя Едип от колежа.

– В началото кралят се радвал на Крус и споделял знанието си свободно. Бил намерил достоен събеседник, с когото да работи, в усилията си да направи възлюбената си наложница Фае. Крус бил умен, учел бързо и изобретил много неща. Гривната била едно от първите му творения. Направил я като дар, който кралят да даде на наложницата си, за да може тя, когато желае неговото присъствие, само да докосне гривната и да мисли за него, за да го призове. Накитът също така я предпазвал от определени заплахи. Кралят бил доволен от подаръка. Двамата с Крус изковали няколко амулета, за да ù дадат способността да плете илюзия. Кралят сам създал последния, който връчил на любимата си. Някои казват, че тя можела да заблуди всекиго с илюзиите, изтъкани с него, дори краля. Кралят дал на Крус по-голям достъп до своите проучвания, библиотеки и лаборатории.

– А как ти си получил гривната на Крус?

– Моята кралица ми я даде.

– Тя как я е получила?

– Допускам, че е била свалена от Крус, когато е бил убит, после е била предавана от кралица на кралица, за да бъде опазена.

– Значи, докато кралят доверявал на Крус всичко, което знаел, принцът решил да го свали и да открадне наложницата му? – попитах. Не можех да скрия нотката укор в гласа ми.

– От кого чу това?

Поколебах се.

– Доверието трябва да е взаимно, МакКайла – смъмри ме той.

– Видях Крисчън в Сребрата. Той каза, че е научил, че Крус мразел краля, искал наложницата му и проклел Сребрата, за да не може кралят да стигне до нея. Той ми каза, че Крус планирал да отнеме жената на краля и всички светове в Сребрата за себе си.

В’лане поклати глава, златната коса проблесна на слънцето.

– Не е било толкова просто. Нещата рядко са. Ще използвам човешка дума. Крус обичал краля повече от всичко. Създателят на Ънсийли е същество с непоносимо съвършенство. Ако наистина е Фае, значи е от най-древната, най-чиста линия, съществувала някога. Някои казват, че той е Бащата на Всичко. Някои казват, че надживял стотици кралици, преди времето на кралицата, която убил. Много от формите, които може да приеме, са отвъд способнистите за възприемане дори на Фае. Според описанията има огромни черни крила, които могат да обгърнат целия Ънсийли двор. Ако пожелае да приеме човешка форма, би трябвало да заеме множество тела и да се раздели на части. Той е твърде голям, за да бъде побран в един смъртен съд.

Отново потреперих. Бях зърнала намек за тези крила в Белия палат. Бях почувствала усещането на наложницата за тях, съпричастно бях споделила очарованието ù от мекото им докосване по голата ù кожа.

– Мислех, че кралицата е най-могъщата от вашата раса.

– Кралицата е наследник на магията на нашия народ. Различно е. Това, че магията никога не е приемала мъж от Истинската раса, макар че...

– Макар че какво?

Той ме изгледа странично изпод клепачите си.

– Казвам ти твърде много неща – въздъхна. – И се наслаждавам твърде много. Много време мина, откакто познавах друг, достоен за доверие. Един древен мит казва, че ако няма претенденти за матриархалния трон, магията вероятно ще бъде привлечена от най-доминиращия мъжки от нашата раса. Някои казват, че нашите управници са като главата на вашия Янус[13], като вашите ин и ян. Кралят е мощта на нашия народ, кралицата е мъдростта. Мощта се извлича от грубата сила, мъдростта се извлича от истинската сила. В хармония кралят и кралицата водили обединен двор. Противопоставени, ние воюваме. Противопоставени сме от деня, в който кралят уби кралицата.

– Но тя е била последвана от други кралици. Не е ли могъл кралят да сключи мир?

– Дори не се опита. Той отново изостави децата си. След като намерил наложницата си мъртва, в своя акт на изкупление той направил това, което се бил зарекъл да не прави. Чрез изливането на цялото му мрачно знание на страниците на омагьосания том, той неволно създал най-могъщото си „дете“. После изчезнал. Слухове сред Сийли и Ънсийли твърдят, че оттогава се е опитвал да я приспи, но не е успявал. Твърди се, че Ловецът, който уби Даррок, е личният ловец на краля от стотици хиляди години. Носел го е от свят в свят, за да търси своето възмездие. Кралят, както всички Фае, не обича нищо друго повече от собственото си съществувание. Докато Книгата е на свобода, той няма да има покой. Подозирам, че Шинсар Дъб се е забавлявала да вземе „коня“ на краля. Също така подозирам, че въпреки че кралят вече не използва този Ловец, а Ловецът е тук, в този град, тогава и кралят също е тук.

Ахнах.

– Имаш предвид в Дъблин?

В’лане кимна.

– В човешка форма?

– Кой би могъл да каже? Никой не може да предскаже каквото и да било за някой като него.

„Би трябвало да заеме множество тела и да се раздели на части.“ Помислих за Баронс и неговите осмина. Поклатих глава, отхвърляйки мисълта.

– Върни се на Крус! – казах бързо.

– Защо е този интерес към Крус?

– Опитвам се да разбера хронологията. Значи кралят се доверил на Крус, работил с него, обучил го, а Крус го предал. Защо?

Очите на В’лане се присвиха и ноздрите му трепнаха със студено презрение.

– Привързаността на краля към наложницата му била неестествена. Това е отклонение за нашата раса. Хората ценят моногамията, защото са заедно само за едно мигване на окото. Вие сте родени под сянката на смъртта. Това ви кара да копнеете за неестествена връзка. Ние не прекарваме повече от век, най-много два с един партньор. Ние пием от Котела. Променяме се. Продължаваме. Кралят – не.

– В тази връзка, ти откъде знаеш всичко това?

– Имаме книжници и писани истории. Като един от Висшия съвет на кралицата, мой дълг е да разказвам миналото ни в тези случаи, когато тя издава указ. Тя настоява да мога да рецитирам всяка част по всяко време.

– Значи кралят бил верен, а Фае не харесват това.

Той ме изгледа.

– Прекарай хиляда години с някой и ми кажи, че не е неестествено. Най-малкото еднообразно.

– Очевидно кралят не е мислил така – харесвах краля за това. Харесваше ми идеята за истинска любов. Може би, само може би, някои хора имат достатъчно късмет да намерят своята половинка, тази, която ги допълва. Като бог Янус.

– Кралят станал опасност за децата си. Дворът му започнал да говори. Решили да го изпитат. Крус щял да съблазни краля, да обърне обсебеността му от наложницата, да го накара да забрави всеотдайността си към смъртната.

– Кралят бисексуален ли е?

В’лане ме изгледа празно.

– Мислех, че Фае са с определен пол.

– Ах, позоваваш се на това кой кого чука, а ние сме, как го казвате? Моносексуални?

– Хетеросексуални – казах. Да чуя В’лане да казва думата „чукам“ с музикалния си чувствен глас, беше предварителна игра само по себе си. Отпих от питието си, провесих крак от шезлонга си и охладих палец във водата.

– Фае съблазняването е различно от човешката похот. Това е очарованието от... – той, изглежда, търсеше отчаяно дума. – Хората нямат подходяща дума. Самата психика. Всичко, което е някой. Крус щял да стане любимец на краля, да измести смъртната, от която неговият господар толкова дълго бил обсебен, която дори не била от нашия вид. Крус щял да накара краля отново да се влюби в нашата раса. Щом кралят върнел вниманието си към Двора на Сенките, щял да ги издигне на полагащито им се място под светлината, заедно с другите от тяхната раса. Децата му се били уморили да се крият. Искали да се срещнат със своите събратя и да вкусят от живота, на който те се наслаждавали. Искали кралят да се бори за тях, да накара кралицата да ги приеме, да обедини дворовете в един. Смятали, че всичко е както трябва да бъде. Кралицата била мъдрият и истински водач на Сийли, кралят бил силният и горд водач на Ънсийли. Те били богът Янус, цялостни, само ако кралят и кралицата им позволели да живеят заедно.

– Дали Сийли са се чувствали по същия начин? – не можех да си го представя.

– Сийли бяха в пълно неведение за съществуването на Ънсийли.

– Докато някой не предал краля на кралицата.

– Предателството е в очите на наблюдателя – каза В’лане остро. Затвори очи за миг. Когато ги отвори отново, ядосаните златни проблясъци ги нямаше. – Би трябвало да перефразирам това правилно за теб. Някой е трябвало да каже на кралицата много преди тя да научи. Всички трябва да се подчиняват на кралицата във всичко. Кралят не ù се подчинявал многократно и когато отхвърлил Крус, Ънсийли разбрали, че никога няма да застане зад тях. Заговорили за бунт, за гражданска война. За да я избегне, Крус отишъл при кралицата, за да говори от името на мрачните си братя. Докато го нямало, другите принцове създали проклятие, което да бъде хвърлено в Сребрата. Ако кралят не пожелаел да се откаже от своята смъртна, те щели да му забранят достъпа до нея, като му попречат да влиза в Сребрата и така той нямало да може да я види повече.

– Значи не бил Крус този, който покварил мрежата на Сребрата?

– Не, разбира се. Сред моята раса името на Крус е като синоним на един от вашите хора... Вярвам, че името беше Мърфи, на чието име е бил издаден определен закон? Ако нещо се обърка, обвинявате Мърфи. Същото е с Крус. Ако Крус наистина е хвърлил проклятието върху Сребрата, то нямало да поквари основната им функция. Просто щяло да пречи краля да влиза. Крус изучавал магията със самия крал, той бил много по-умел от събратята си.

– Какво казала кралицата, когато отишъл при нея? – попитах. В разказа на В’лане Крус изглеждаше почти като герой-ренегат. Наистина, въпреки че Ънсийли са безчестни, такива са и повечето Сийли, които съм срещала. Според мен те се заслужават едни други. Трябвало е да се обединят в един двор, да се контролират и да стоят далеч от моя свят.

– Никога няма да разберем. За да чуе какво има да казва той, тя го задържала в будоара си. После призовала краля и се срещнали в небето същия този ден. Въпреки че не притежавам никакъв спомен за това, според нашите историци аз съм бил изпратен от нея за Крус и когато съм ù го довел, тя го завързала за дърво, взела Меча на светлината и го убила пред очите на краля.

Ахнах. Беше толкова странно да осъзная, че В’лане е бил жив по онова време. Че е имал опит от първа ръка във всичко, но не си спомня нищо. Трябвало е да прочете писмените истории, за да научи това, което по свое желание е забравил. Чудех се дали Фае историците, също като нашите, изопачават нещата. Като знаех увлечението им по илюзията, не виждах как някое Фае би казало цялата истина. Ще разберем ли изобщо някога какво се е случило тогава? Все пак си представях, че версията на В’лане е най-близкото, до което мога някога да стигна.

– И започнала войната.

Той кимна.

– След като кралят убил кралицата и се върнал в двора си, той намерил наложницата си мъртва. Според принцовете, когато тя научила за битката и открила, че кралят започнал да убива своята собствена раса в нейно име, тя излязла от Сребрата, легнала в леглото му и се самоубила. Казват, че му оставила бележка. Казват, че той все още я носи.

Какви злочести любовници! Това беше една невероятно тъжна история. Бях усетила любовта им на онези обсидианени подове в Белия палат, въпреки че и двамата бяха дълбоко нещастни. Кралят – защото любимата му не е Фае като него, а наложницата, защото е хваната в капан да чака сама той да я направи „достатъчно добра“ за него. Така се чувствала тя – долнокачествена. Тя искала да я обича такава, каквато е за един малък смъртен живот и щяла да бъде щастлива. Все пак нямаше съмнение в тяхната любов. Те били един за друг всичко, което другият искал.

– Когато отново чухме за Шинсар Дъб, тя беше на свобода във вашия свят. Има такива сред Сийли, които дълго време са ламтели за знанието в страниците ù. Даррок беше един от тях.

– Как планира кралицата да я използва? – попитах.

– Тя вярва, че матриархалната магия на нашата раса ще ù позволи да използва книгата – той се поколеба. – Това, че с теб се доверяваме един на друг, ми се нрави. Мина много време, откакто имах съюзник със сила, жизненост и интригуващ ум – той сякаш ме оценяваше, сякаш претегляше някакво решение, после каза: – Казано е също, че всеки, който знае Първия език, древния език на... вярвам, че единствената задоволителна човешка дума е Промяна... на който кралят записал своето мрачно знание, би бил в състояние да седне и да прочете Шинсар Дъб, след като бъде задържана, страница след страница, попивайки цялата забранена магия, всичко, което кралят знаел.

– Даррок знаеше ли този език?

– Не. Знам го със сигурност. Бях там, когато пи за последно от Котела. Ако някой от расата ни знаеше, че Шинсар Дъб е била погребана под твоя манастир преди да пие от Котела толкова много пъти, че древният език да се изгуби в мъглите на изоставените спомени, е щял да срине планетата ти до основи, за да я вземе.

– Защо биха искали знанието, което кралят толкова съжалявал, че е придобил, че го е прокудил?

– Единственото, което нашата раса обича толкова силно, колкото и себе си, е мощта. Ние сме привлечени от нея без причина, точно както умът на човешки мъж може да бъде толкова скован от поразително сексуална жена, че да я следва до своето унищожение. Съществува този момент, който вие наричате „преди“, в който един мъж или Фае може да обмисли последствията. Кратък е, дори за нас. Освен това, докато кралят избрал да върши глупави неща със своята мощ, други от нас може да не го направят. Мощта не е добра или зла. Тя е отражение на същността на този, който я владее.

Беше толкова чаровен, когато беше открит и говореше свободно за слабостите на своята раса, като дори я сравняваше с нашата. Може би имаше надежда, че някой ден Фае и хора биха могли да се научат да... Разтърсих глава, прекъсвайки тази мисъл. Бяхме твърде различни, балансът на силата между нас прекомерно нестабилен.

– Отплати се за доверието ми, МакКайла! Знам, че си ходила в манастира. Научи ли как Книгата е била задържана първоначално?

– Така смятам. Открихме пророчество, което ни казва основните неща, които трябва да направим, за да я погребем отново.

Той се изправи и махна слънчевите си очила. Пъстрите очи изучаваха лицето ми.

– И сега за първи път се сещаш да го споменеш? – каза той невярващо. – Какво трябва да направим?

– Има петима друиди, които трябва да изпълнят някаква сковаваща церемония. Предполага се, че са били обучени на нея много отдавна от вашата раса. Те живеят в Шотландия.

– Келтърови – каза той. – Древните друиди на кралицата. Значи затова тя толкова дълго ги защитаваше. Сигурно е прозряла, че нещо подобно може да се случи.

– Познаваш ли ги?

– Тя... се е намесила в кръвната им линия. Земята им е защитена. Никое Сийли или Ловец не могат да се пресеят на определено разстояние от нея.

– Изглеждаш разтревожен от това.

– Трудно е да се грижа за безопасността на кралицата, когато не мога да претърся всички места за инструментите, които ми трябват, за да го правя. Чудех се дали те не пазят камъните.

Прецених го.

– След като се доверяваме един на друг, ти имаш един, нали?

– Да. Ти имаше ли успех в откриването на някой от другите?

– Да.

– Колко?

– Всичките три.

– Ти имаш останалите три? Ние сме по-близо, отколкото смеех да се надявам! Къде са? Келтърови ли ги притежават, както подозирах?

– Не – технически в момента аз ги притежавах, безопасно защитени, но ми беше по-удобно да го накарам да вярва, че са в Баронс. – Баронс.

Той изсъска – звукът на Фае за отвращение.

– Кажи ми къде са! Ще ги взема от него и ще свършим с Баронс завинаги!

– Защо го презираш?

– Преди време той изкла доста от моите хора и буквално остави широка пътека от трупове след себе си.

– Включително твоята принцеса?

– Той я прелъсти, за да научи повече за Шинсар Дъб. За известно време тя беше очарована от него и му разказа много неща за нас, които никога не трябваше да бъдат разкривани. Баронс търси Книгата отдавна. Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

– Нито пък аз. Той не е човек, може да убива нашия вид и търси Книгата. Ще го убия при първа възможност.

„Късмет с това“, помислих си.

– Той никога няма да даде камъните.

– Вземи ги от него!

Засмях се.

– Не е възможно. Не крадеш от Баронс. Просто не става.

– Ако разбереш къде са, ще ти помогна да се сдобиеш с тях. Ние ще направим това, само ние двамата. Разбира се, Келтърови също са нужни, за да я задържат, но без други, МакКайла. Когато с теб я обезопасим за кралицата, тя ще те награди богато. Всичко, което пожелаеш, може да бъде твое – той замълча за момент, после каза внимателно: – Тя би могла дори да възстанови неща, които си загубила и за които скърбиш.

Загледах се към морето, опитвайки се да не се изкушавам от моркова в края на пръчката – Алина. Роуина настояваше да работя единствено с шийте зрящите. Лор настояваше да работя само с Баронс и мъжете му. Сега В’лане искаше да се съюзя с него и да изключа всички останали.

Доверявах на всеки от тях толкова, колкото беше необходимо, за да ги държа на разстояние от себе си.

– От деня, в който пристигнах в Дъблин, всички се опитват да ме принудят да избера страна. Няма! Няма да избера някой пред другите. Ще направим това заедно или изобщо няма да го правим. И когато го направим, искам шийте зрящите да гледат, за да може, ако нещо отново тръгне на зле в бъдеще, да знаят как да го спрат.

– Твърде много хора са замесени – каза той рязко.

Свих рамене.

– Тогава доведи от твоите Сийли, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре!

Благоуханният ден внезапно захладня. Той беше силно подразнен. Но не ми пукаше. Чувствах, че най-после имаме солиден план, който може да подейства. Имахме камъните и пророчеството, трябваше ни само Крисчън. Отказвах да се тревожа какво щяхме да правим, след като Книгата бъде обезопасена, и дали да бъде позволено на кралицата да я прочете. Можех да се справям само с едно привидно непреодолимо препятствие наведнъж, а и нямах представа как щяхме да открием Крисчън в Сребрата. Жалко, че Баронс не беше белязал и него.

Имах още един въпрос. Той ме гризеше през цялото време, докато говорехме. Чувствах, че има нещо, което трябва да разбера за себе си, истина, която щеше да хвърли светлина върху сънищата, които сънувах цял живот.

– В’лане, как изглеждаше Крус?

Той вдигна рамо и го остави да падне, после скръсти ръце зад главата си и вдигна лице към слънцето.

– Като другите Ънсийли принцове.

– Ти каза, че те ставали все по-добри, когато кралят ги е правил. Беше ли Крус различен по някакъв начин?

– Защо питаш?

– Просто нещо, което една от шийте зрящите каза – излъгах.

– Кога планираш да се опиташ да изпълниш условията на пророчеството?

– В мига, в който съберем всички Келтърови заедно и открием Книгата.

Той ме погледна.

– Значи скоро – промърмори. – Ще бъде много скоро.

Кимнах.

– Трябва да е възможно най-скоро. Боя се за кралицата.

– Попитах те за Крус – напомних му.

– Толкова много въпроси за един незначителен принц, който е спрял да съществува преди стотици хиляди години.

– И? – беше ли това сприхавост в гласа му?

– Ако той не беше мъртъв, можеше да изпитам... какво беше това, което ви движи толкова често? Ах, сетих се. Ревност.

– Угоди ми!

След един дълъг миг той изпусна още една от съвършено имитираните човешки въздишки.

– Според историите ни Крус бил най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да го разбере. Невероятна загуба на съвършенство е никога да не можеш да спреш поглед на такъв като него. Торквата на неговата кралска линия била изпъстрена със сребро, а ликът му излъчвал чисто злато. Но, подозирам, причината кралят да изпитва такава близост с него, преди да си позволи любовта му към една смъртна да унищожи всичко, което можели да бъдат, е в това, че Крус бил единственият от децата на краля, който приличал на своя създател. Като самия крал Крус имал величествени черни крила.

Двадесет и пет

Малко след полунощ крачех по уличката зад „Книги и дреболии Баронс“, спорех със себе си и не стигах до никъде.

Баронс все още не се беше върнал, което ме побъркваше. Планирах да си изясня всичко с него в мига, в който се появи. Истински дълъг спор, с цялото мръсно пране, което се беше събрало между нас. Трябваше да знам точно колко дълго да го чакам, ако отново го убият. Бях непрекъснато на ръба – чаках го, уплашена, че може никога да не се върне. Нямаше да се задоволя с твърдението, че е жив, докато не го видех със собствените си очи.

Всеки път, щом затварях очи тази нощ, се плъзвах към съня за Студеното място. Той ме чакаше в засада в мига, в който се отпуснех. Обърнах безброй пясъчни часовници с черен пясък, пребродих километри лед с растяща неотложност в търсене на красивата жена, многократно бягах от крилатия принц, от който и двете се страхувахме.

Защо продължавах да сънувам проклетия сън?

Преди десет минути, когато се бях събудила за пети път, бях принудена да приема, че просто няма да успея да поспя без да сънувам този сън, а това изобщо не беше спане. Страхът и страданието, които изпитвах, бяха толкова изтощаващи, че се събуждах по-изчерпана, отколкото бях преди да затворя очи.

Спрях да крача и се загледах в тухлената стена.

Сега, след като знаех, че е там, можех да го усетя – скрития в тухлите Табх’р, Среброто, което Даррок внимателно беше замаскирал в стената, диагонално на книжарницата.

Трябваше само да притисна и да вляза, да последвам тухления тунел до стаята с десетте огледала и да мина през четвъртото отляво, за да се върна в Белия палат. Трябваше да побързам, защото времето в Сребрата минаваше различно. Просто щях да се огледам набързо. Да видя дали има нещо, което съм пропуснала предишния път.

– Като например портрет, на който вървя ръка за ръка с Ънсийли краля, висящ на някоя стена – промърморих.

Затворих очи. Ето това беше. Бях изказала страха си на глас. Сега трябваше да се справя с него. Изглежда, това беше единственото, което обясняваше всички неща, които не се връзваха.

Нана ме беше нарекла Алина.

Риодан каза, че Айла е имала само едно дете (което Роуина потвърди, освен ако не лъжеше) и е умряла скоро след като Книгата е напуснала затвора си. Не е имало по-късно за жената, която исках да повярвам, че е моя майка.

Никой не знаеше кои са родителите ми.

Освен това съществуваше и чувството ми на двуполюсност за неща, които сякаш не можеха да излязат наяве, а оставаха точно под повърхността. Спомени от друг живот? Когато вървях из Белия палат с Даррок, всичко беше толкова познато. Бях разпознала доста предмети. Била съм там преди и не само в сънищата си.

Като говорим за сънища, как би могъл спящият ми ум да извика четвърти принц, който никога не съм виждала? Как бих могла да знам, че Крус е имал крила?

Можех да усетя Шинсар Дъб. Тя продължаваше да ме намира, обичаше да си играе с мен. Защо? Защото в по-ранно въплъщение, когато е била Ънсийли краля, а не книга с отхвърлено знание, тя ме е обичала? Дали я усещах, защото я бях обичала в нейното предишно въплъщение?

Зарових ръце в косата си и дръпнах, сякаш болката можеше да проясни мислите ми или може би да укрепи волята ми.

„Виж мен!“ – непрестанно казваше Баронс.

А наскоро: „Ако не можеш да се изправиш срещу истината за своята реалност, не можеш да я контролираш“.

Риодан беше прав. Аз бях непредвидима, но не по причините, които той смяташе.

Не знаех истината за моята реалност. И докато не я научех, бях непредвидима, бях нещо, което можеше да се обърне във всяка една посока. Въпросът, който ме държеше будна нощем, не беше дали шийте зрящите са каста на Ънсийли, или не. Това беше нещо дребно, в сравнение с моя проблем. Въпросът, който ми пречеше да спя, беше много по-тревожен.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, се чудех дали аз не бях наложницата на краля. Превъплътена и върната към живот в ново тяло. Обречена на нечовешкия си любовник, предопределена за трагичен кръг на прераждане.

А точно какво бяха Баронс и неговите осмина? Моят злочест любовник, разделен в девет човешки съда? Това беше уникална мисъл. Нищо чудно, че наложницата беше намирала краля за ненаситен. Как би могла една жена да се справи с девет мъже?

– Какво правиш, госпожице Лейн? – сякаш мислите ми го бяха призовали, гласът на Баронс се плъзна от мрака зад мен.

Погледнах го. Бях запалила външните прожектори на КДБ, захранвани от грамадните генератори на магазина, но светлината беше откъм гърба му и той беше в сянка. Но аз щях да знам, че е той, дори да бях сляпа. Можех да го усетя във въздуха. Можех да го подуша.

Той ми беше бесен. Не ми пукаше. Беше се върнал. Беше жив. Сърцето ми подскочи. Вълнувах се от присъствието му. Щях да се вълнувам навсякъде, по всяко време, при всякакви обстоятелства. Независимо какво беше той, какво беше направил. Дори да беше една девета от Ънсийли краля, който беше започнал всичко.

– Нещо сериозно не ми е наред – казах, почти на себе си.

– Едва сега го разбираш, нали?

Погледнах го.

– Хубаво е да те видя жив.

– Хубаво е да съм жив.

– Наистина ли имаш предвид това? – той беше правил коментари относно смъртта в миналото, които нямаха смисъл за мен. Очевидно той никога нямаше да я преживее, а понякога беше изглеждал почти... завистлив.

– Хубав тен. Просто не можеш да стоиш настрана от Фае, когато ме няма, нали? В’лане отново ли те заведе на плажа? Изгоря ли, когато те чукаше?

– Ти ли си Ънсийли кралят, Баронс? Това ли сте ти и твоите осем? Различни части от теб, натъпкани в човешка форма, докато претърсвате Дъблин за изчезналата ти Книга?

– Ти наложницата ли си? Книгата определено изглежда влюбена в теб. Не може да стои настрана. Убива всички останали. Играе си с теб.

Примигнах. Винаги е бил на крачка преди мен, а дори не знаеше за съня ми с крилатия принц или моето дежа вю преживяване в палата. Мислехме едни и същи неща. Нямах представа, че се чуди дали не съм умрялата според слуховете наложница.

– Има един начин да разберем. Ти продължаваш да ми казваш, че трябва да видя теб, да се изправя пред истината. Готова съм – протегнах ръка.

– Ако мислиш, че ще те пусна отново в главата си, грешиш.

– Ако мислиш, че си в състояние да ме спреш, ако поискам, ти грешиш.

– Колко си сигурна в себе си! – присмя се той.

– Искам да дойдеш на едно място с мен – казах. Дали Баронс знаеше какво е, но нямаше намерение да си признае? Беше ли възможно кралят да може да се разделя на човешки части и да забравя кой е? Или е бил подмамен да приеме човешка форма, а личните му части са били принудени да пият от Котела. Може би сега най-страшният от всички Ънсийли вървеше по земята без никаква идея какво представлява?

Исках да получа отговори по един или друг начин. Бях достатъчно сигурна в истината за себе си, за да опитам. Ако грешах за него, той нямаше много за губене – просто щеше да прекара още няколко дни в еквивалента на „дрямка“. Но някак си знаех, че случаят няма да е такъв. Бях права за това. Трябваше да съм.

Той се взираше в мен в мълчание.

– Хайде, Баронс! Какво е най-лошото, което може да стане? Да те заведа в капан и ти да умреш и да те няма известно време. Не че ще го направя – добавих бързо.

– Изживяването едва ли може да се нарече приятно, госпожице Лейн. Освен това е силно неудобно.

Неудобно. Това беше умирането за него на скалата. Неудобство. А аз бях готова да затрия света заради него.

– Добре. Прави, каквото искаш! Аз отивам.

Обърнах се и се плъзнах в стената.

– Какво мислиш, че... Разкарай си задника от... Госпожице Лейн! Мамка му! Мак!

Докато изчезвах в стената, усетих ръката му да хваща палтото ми и се засмях. Беше ме нарекъл Мак, а аз дори не умирах.

– Кое ще изберем сега, госпожице Лейн? – той огледа бялата стая, проучвайки десетте огледала.

– Четвъртото отляво, Джерико – беше ми писнало да ме нарича госпожице Лейн. Вдигнах се от белия под. Сребното отново ме беше изплюло навън с твърде много ентусиазъм, а аз дори не носех камъните. Не носех нищо друго, освен копието в кобура, протеинова закуска, две фенерчета и бутилка Ънсийли в джобовете.

– Нямаш право да ме наричаш Джерико.

– Защо? Защото не сме били достатъчно близки ли? Правила съм секс с теб във всяка възможна поза, убих те, храних те с кръвта си с надеждата, че би могла да те върне към живот, тъпках Ънсийли в стомаха ти и се опитвах да пренаредя червата ти. Бих казала, че това е доста лично. Колко по-близки трябва да станем, за да се чувстваш удобно да те наричам Джерико? Джерико.

Очаквах да се нахвърли върху коментара за „секс във всяка възможна поза“, но той каза само:

– Хранила си ме с твоята...

Минах през огледалото, отрязвайки го. Както и първото, в началото то ми се опъна, а после ме сграбчи и ме изплю от другата страна.

Гласът на Баронс изпревари пристигането му.

– Проклета глупачка! Никога ли няма да спреш и да се замислиш върху последиците от действията ти? – той излезе бързо от огледалото зад мен.

– Разбира се – казах студено. – Винаги има достатъчно време да обмислям последиците. След като съм се издънила.

– Забавно момиче си ти, нали, госпожице Лейн?

– Със сигурност. Джерико. Мак. Аз съм Мак. Стига вече фалшива официалност! Свиквай с програмата или се махай от тук!

Тъмните му очи пламнаха.

– Големи приказки, госпожице Лейн. Опитай се да ме принудиш! – предизвикателството гореше в погледа му.

Тръгнах бавно към него. Той ме гледаше студено и сякаш ми напомняше за онази вечер, когато се бях престорила, че му се нахвърлям, защото бях ядосана. Той смяташе, че отново го правя. Не го правех. Това, че бях с него в Белия палат, ми влияеше доста странно. Разнищваше всички мои задръжки, сякаш тези стени не търпяха лъжи или между тях нямаше нужда от преструвки.

После той се взираше втренчено покрай мен.

– Не мога да повярвам! Ние сме в Белия палат! Ти просто небрежно ме доведе тук, сякаш отиваш на пазар в бакалията. Търсех скапаното място цяла вечност.

– Мислех, че си бил навсякъде – никога не е бил тук? Или не помнеше, че е бил тук много отдавна, в друго превъплъщение?

Той се завъртя бавно, попивайки белите мраморни подове, високите сводести тавани, колоните, блестящите прозорци, гледащи към ярък, мразовит снежен ден.

– Знаех къде трябва да бъде, но Белият палат се показва само когато и на когото избере. Това е невероятно! – той отиде до прозореца и се взря навън. После се обърна към мен. – Намери ли библиотеките?

– Какви библиотеки? – беше ми трудно да гледам към него, хипнотизирана от блестящия зимен ден зад рамото му. Колко пъти бях седяла в тази снежна градина, обкръжена от заслепяващи ледени скулптури и замръзнали фонтани, докато го чаках?

Огън за неговия лед. Лед за нейния пламък.

Обичах това крило. Докато се взирах навън през прозореца, наложницата внезапно се появи там, но беше неясна по краищата, малко мъглива, частично осъзнат спомен.

Тя седеше на каменна пейка в червена като кръв рокля и с диаманти, през които виждах снега и заледените клони. Светлината беше странна, сякаш всичко, освен нея, беше нарисувано в полутонове.

Трепнах. Четвъртият Ънсийли принц, Война/Крус тъкмо се беше появил. Той също беше полупрозрачен, остатък от отдавна отминало време. На китката му блестеше широка сребърна гривна, а около врата му имаше амулет, много различен от този, който Даррок беше носил.

Гледах с учудване как наложницата се изправи и го посрещна с целувка по двете мраморнобели бузи. Имаше привързаност между тях. Някога, много отдавна, красивата жена от сънищата ми не се е страхувала от него. Какво се беше променило? Принцът с гарванови грила носеше сребърен поднос, върху който стоеше една чаена чаша и изящна черна роза. Тя му се засмя, но очите ù бяха тъжни.

Още от отварите му, с които да ме промени?

Война/Крус промърмори нещо, което не успях да схвана.

Тя прие чашата.

Може би не искам неговото спасение.

Но все пак пи, докато не изпразни чашата.

– Кралят пазел всичките си бележки и дневниците от експериментите си в Белия палат, за да не може неговият Мрачен двор да открадне знанието му – гласът на Баронс ме изтръгна.

Примигнах и споменът изчезна.

– Със сигурност знаеш много за краля – щях да кажа още, но внезапно се почувствах сякаш ластик, прикачен към пъпа ми се беше свил, отхвърляйки ме към другия край. Бях отишла твърде далеч, нямаше ме твърде дълго.

Без повече думи се обърнах и побягнах по коридора, далеч от Баронс. Изчезнало беше желанието да се карам с него. Бях призована. Всяка фибра в съществото ми беше привлечена по същия начин, както и предишния път, когато бях тук.

– Къде отиваш? По-бавно! – извика той след мен.

Не можех да забавя, дори да исках, а не исках. Бях дошла тук неслучайно, а причината беше там, накъдето бях притегляна. Черните подове на Ънсийли краля ме зовяха. Исках да бъда отново в този будоар. Исках да го видя този път, да видя лицето на краля. Ако приемехме, че има лице.

Подминах розов мрамор, плъзгах се по бронзови подове, втурвах се през тюркоазени коридори и прелитах през коридори от жълто, докато не усетих знойния жар на пурпурните крила. Усещах Баронс зад мен. Той можеше да ме хване, ако искаше. Беше бърз колкото Дани, колкото всичките му мъже. Но ме остави да тичам и ме последва.

Защо? Защото подозираше същите неща като мен? Защото искаше всичко да излезе наяве? Сърцето ми туптеше от страх и очакване тази история най-после да свърши и да разбера какво съм, какво е той.

Внезапно Баронс се изравни с мен. Погледнах към него, а той ми отвърна с поглед, който беше равни части ярост и похот. Беше време да преодолее яростта. Започваше да ме вбесява. Аз имах не по-малко основания да бъда бясна на него.

– Не съм правила секс с Даррок – отново бях бясна, горях от желание за физически контакт. – Не че ти дължа обяснение. Ти никога не ми обясняваш. Но дори да бях, дори да бях предателката, която си решен да вярваш, че съм, той е мъртъв, така че, според философията на Баронс, на кого му пука? Ето ме тук, отново с теб. Действията говорят, нали? Ти получи действията, които искаше. ОС детектор отново под контрол, стегнато привързан. Защо не ме поведеш с нашийника? Не те ли прави това най-щастлив? Баф-баф! – излаях подигравателно, кипнала вътрешно.

– Не си ме чукала, откато беше При-я. Ето ти едно действие! Казва почти всичко, което има за казване.

Изгаряше го. Добре. Изгаряше и мен.

– Това някакво състезание ли е? Даррок е бил изчукан, а ти не? Това ли е единствената причина да си бесен? – какво мислеше той, че говори това? Че бих го докоснала само ако умирах за секс? Или алтернативата беше да умра като безмозъчно животно?

– Не би могла да разбереш.

– Опитай! – ако поне веднъж признаеше едно малко чувство към мен, можеше аз да призная някое към него.

– Не ме притискай, госпожице Лейн! Мястото ми влияе. Да не искаш звяра в ръцете си?

Погледнах го. Очите му искряха в червено и той дишаше тежко, но не от изтощение. Познавах го. Той можеше да тича с часове.

– Ти ме искаш, Джерико. Признай го! Много повече отколкото веднъж или два пъти. Влязла съм под кожата ти. Мислиш за мен през цялото време. Държа те буден през нощта. Давай, кажи го!

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Това ли е твоят начин да го кажеш?

– Това е моят начин да кажа „порасни, малко момиченце“!

Забуксувах в опит да спра, плъзгайки се по черния мраморен под. В мига, в който аз спрях да тичам, той също спря, сякаш бяхме вързани с едно и също въже.

– Ако аз съм малко момиченце, тогава значи ти си сериозно извратен.

Нещата, които правихме заедно... – хвърлих му живописно напомняне с очи.

О, значи най-после си готова да говориш за тях? – присмя се тъмният му поглед. – Може би аз не искам сега.

Много жалко! Винаги ми хвърляш в лицето твоите напомняния. Би било честно да мога да отвърна със същото. Но със сигурност момиченцето в онова легло не беше малко, Джерико. Нито е малко момиченцето, с което си се захванал сега.

Мушнах пръст в гърдите му.

– Ти умря пред очите ми и ме остави да вярвам, че си мъртъв, копеле такова!

Имах чувството, че съм разкъсана надве. Придърпвана към будоара от съдбата и закована на място от нуждата да изразя недоволството си.

Той отблъсна пръста ми.

– Мислиш ли, че за мен беше забавно?

– За мен беше непоносимо да те гледам как умираш!

– За мен беше непоносимо да го направя. Боли всеки проклет път.

– Аз скърбях! – извиках. – Чувствах се виновна...

– Вината не е скръб – отряза ме той.

– И изгубена...

– Намери си шибана карта! Да си изгубена също не е скръб.

– И... и... и... – гласът ми се пречупи. Нямаше начин да му кажа всички неща, които наистина изпитвах. Като да унищожа света заради него.

– И какво? Какво изпита?

– Вина – извиках. Ударих го силно.

Той ме блъсна и аз се препънах назад към стената.

Блъснах го обратно.

– И изгубена.

– Не ми казвай, че си ме оплаквала, когато всъщност си била вбесена за кашата, в която си се натикала. Аз умрях, а ти си се самосъжалявала. Нищо повече – погледът му пробяга по устните ми. Разбрах. Отново ми беше бесен и отново беше напълно готов да прави секс с мен. Главоблъсканицата, която беше Баронс. Очевидно, когато бях замесена аз, за него беше невъзможно да изпитва нещо без да се ядоса. Дали ядът го караше да иска да прави секс с мен? Или просто винаги искаше да прави секс с мен и това го ядосваше толкова?

– Скърбях повече от това. Не знаеш нищо за мен.

– И е трябвало да се чувстваш виновна.

– Ти също!

– Вината е излишна. Живей, госпожице Лейн!

– О! Госпожице Лейн! Госпожица шибана Лейн! Ето го отново! Казваш ми, да се чувствам виновна, после ми казваш, че е излишно. Реши най-после! И не ми казвай да живея! Точно това правех и за това ти си вбесен. Аз продължих.

– С врага.

– Пука ли ти как съм продължила, след като съм го направила? Не беше ли това урокът, на който се опитваше да ме научиш? Че приспособимостта е начин за оцеляване? Не мислиш ли, че щеше да ми бъде по-лесно да легна и да се откажа, след като мислех, че си мъртъв? Но не го направих. Знаеш ли защо? Защото един непоносим идиот ме научи, че начинът, по който продължаваш, е от значение.

– Думата, която трябваше да е подчертана, беше начинът. Като в почтено.

– Какво място има честта в лицето на смъртта? И моля те, ти почтено ли уби онази жена, която изнесе от Среброто в кабинета си?

– Не би могла да разбереш и това.

– Това е отговорът ти за всичко, нали? Не бих могла да разбера, затова ти не си даваш труда да ми кажеш. Знаеш ли какво мисля, Джерико? Ти си страхливец. Не използваш думи, защото не искаш никой да те държи отговорен – обвиних го аз. – Няма да кажеш истината, защото тогава някой може да те съди и да не дава...

– ...няма нищо общо с това и...

– ...Господ наистина да станеш близък с мен...

– ...не давам пукната пара дали ще бъда съден...

– ...и нямам предвид да се опиташ да правиш секс с мен...

– ...не съм се опитвал да правя секс с теб...

– ...нямам предвид точно в този момент. Имам предвид...

– ...щеше да е невъзможно и без това, защото тичахме. Нямам никаква скапана идея защо тичахме – каза той раздразнено, – но ти си тази, която започна, и ти си тази, която спря.

– ...да събориш няколко стени между нас и да видиш какво ще стане. Не, ти си такъв страхливец, че ме наричаш по име единствено когато си сигурен, че умирам, или мислиш, че толкова не съм на себе си, че няма да забележа. Издигнал си доста голяма стена между себе си и някой, когото не харесваш.

– Не е стена. Аз просто полагам усилия да ти помогна да държиш границите ни ясни. И не съм казал, че не те харесвам. „Харесвам“ е толкова детинска дума. Посредствените хора харесват неща. Единственият въпрос с някакво важно емоционално съдържание е: „Можеш ли да живееш без нея“?

Знаех отговора на този въпрос, доколкото засягаше него, и не ми харесваше изобщо.

– Мислиш, че аз се нуждая от помощ, за да разбера къде са границите помежду ни? Ти разбираш ли къде са те? Защото на мен ми изглеждат доста проклето тайнствени и подвижни.

– Ти си тази, която спори за имената, с които се наричаме.

– Как наричаше Фиона? Фио! Колко очарователно! О, ами онази глупачка в Каза Бланк, която срещнахме в нощта, когато се запознах с онзи странен мъж МакКейб? Мерилин!

– Не мога да повярвам, че помниш името ù! – измърмори той.

– Нарече я с пълното ù първо име, а дори не я харесваше. Но не и мен. О, не. Аз съм госпожица Лейн. От цяла скапана шибана вечност.

– Нямах представа, че имаш такава мания за името си, Мак – озъби се той.

– Джерико – озъбих се в отговор и го блъснах.

Той стисна и двете ми китки с една ръка, за да не мога отново да го ударя. Това ме разгневи. Ударих му една глава.

– Мислех, че си умрял заради мен!

Той ме блъсна до стената и притисна врата ми с ръка, за да не мога отново да го ударя с глава.

– Мамка му, затова ли е всичко?

– Ти не умря. Ти ме излъга. Подремнал си малко и ме остави на онази скала да мисля, че съм те убила!

Той огледа лицето ми с присвити очи.

– А, разбирам. Мислела си, че това, че умрях за теб означава нещо. Да не го уви в романтика? Композира ли сонети, с които да увековечиш великата ми саможертва? Накара ли те да ме харесваш повече? Трябва ли да съм мъртъв, за да те накарам да ме видиш? Събуди се, мамка му, госпожице Лейн! Умирането е надценено. Човешката сантименталност го е изкривила до последния акт на любов. Най-голямата глупост на света. Да умреш за някого не е трудно. Мъжът, който умира, бяга. Чисто и просто. Край на играта. Край на болката. Алина беше късметлийката. Опитай се да живееш за някого! Във всичко – добро, лошо, трудно, лесно, радост, страдание. Това е трудно.

„Алина беше късметлийката.“ Аз също мислех това и ме беше срам, че го мислех. Ударих го толкова силно, че той се препъна по гладкия черен под, и докато политаше надолу, внезапно почувствах ужас да го гледам как се препъва. Никога не съм искала да го видя да се препъва, затова го сграбчих и двамата паднахме на колене на черния под.

– Проклет да си, Джерико!

– Късно е, Момиче-дъга – той сграбчи в юмрук косата ми. – Някой те изпревари – той се засмя и когато отвори уста над моята, зъби на хищник одраскаха моите.

Да, точно от това се нуждаех, от това се бях нуждаела от деня, в който се събудих в онова мазе и напуснах леглото му. Езикът му в устата ми, ръцете му по кожата ми. Огънят на тялото му върху моето. Сграбчих главата му с две ръце и притиснах уста към неговата. Усетих собствената си кръв от върха на зъбите му. Не ми пукаше. Не можех да се доближа достатъчно. Нуждаех се от груб, силен, бърз секс, последван от часове и часове бавно и интимно изчерпателно чукане. Нуждаех се от седмици в леглото с него. Може би ако имах охотен, съзнателен секс с него достатъчно дълго, щях вече да го преживея.

Някак се съмнявах в това.

Той изсъска.

– Шибаното Фае е в устата ти. Ако имаш мен в устата си, няма да имаш никой друг! Или не получаваш мен – той засмука езика ми здраво и усетих как името на В’лане се разплита от центъра му. Той го изплю като незатегната обеца на пиърсинг. Не ми пукаше. И без това нямаше достатъчно място за двамата в устата им. Притиснах се към тялото му, триейки се отчаяно в него. Колко време беше минало, откакто беше в мен? Твърде дълго. Сграбчих краищата на ризата му и я разпрах, а копчетата се разхвърчаха. Нуждаех се от усещането на кожата му, която допира моята.

– Още една от любимите ми ризи. Какво не ти харесва в гардероба ми? – той пъхна ръце под моята риза и разкопча сутиена ми. Когато ръцете му подразниха зърната ми, трепнах.

Ела, трябва да побързаш...

Млъкни! – озъбих се тихо. Бях оставила този глас в Дъблин, където ме измъчваше в стаята ми.

Всичко ще бъде изгубено... Трябва да си ти... Ела!

Изръмжах. Не можеше ли да ме остави на мира? Не беше говорила в главата ми от четиридесет и пет минути. Защо сега? Не бях заспала. Бях будна, съвсем будна и се нуждаех от това. Нуждаех се от него. Върви си! – пожелах си.

– Моля те! – изстенах.

– Моля те какво, Мак? Ще трябва да си го поискаш този път, да го опишеш в подробности. Няма вече да ти давам всичко, което поискаш, без да те накарам да се помолиш за него.

– Да. Думите не значат нищо за теб, но сега настояваш за тях – казах до устата му. – Такъв си лицемер!

– А ти си биполярна. Искаш ме. Винаги си ме искала. Мислиш, че не мога да го подуша?

– Не съм биполярна – понякога той удря твърде близо до целта. Откопчах копчето на панталона му, свалих ципа и мушнах ръце вътре. Той беше твърд като скала. Боже, колко беше хубаво!

Той се вцепени, въздухът свистеше през стиснатите му зъби.

Побързай... Той идва...

– Остави ме на мира! – сопнах се.

– Само през трупа ми – каза той грубо. – Държиш пениса ми в ръце – после той ми каза къде ще бъде след това и костите ми се втечниха, опитаха се да разлеят тялото ми по пода и да го оставят да прави каквото иска с мен.

– Не ти. Тя.

– Тя коя?

Една ръка дръпна ръкава на якето ми и без да гледам разбрах, че не е неговата.

– Целуни ме и тя ще си отиде! – исках го вътре в мен толкова силно, че болеше. Бях възбудена и мокра и нищо нямаше значение, освен този момент, този мъж.

– Коя?

– Целуни ме!

Но не ме целуна. Отдръпна се и погледна покрай мен и от изражението по лицето му разбрах, че не бях единствената, която я виждаше.

– Мисля, че аз и тя сме едно и също – прошепнах.

Той погледна мен, после нея, после пак мен.

– Това шега ли е?

– Познавам тази къща. Познавам това място. Не знам как иначе да го обясня.

– Невъзможно.

Вече е почти твърде късно. Ела СЕГА!

Вече не беше прошепната молба. Беше заповед, а ръката на рамото ми беше неумолима. Не можех да не се подчиня, независимо колко силно исках да остана тук и да се изгубя в секс, независимо колко отчаяно се нуждаех той да е отново в мен, колко важно беше да усетя, че сме свързани по най-първичен начин, че бях в ръцете на Джерико, в устата му и под кожата му.

И Боже, каква необходимост имах от това! Толкова, че негодувах срещу него. Никога не съм искала да искам мъж толкова. Толкова много, че ако не го получа, да изпитвам физическа болка. Никога не съм искала да чувствам, че някой мъж има такъв контрол над мен и над живота ми.

Избутах се от коленете си и минах покрай него.

Баронс сграбчи ръкава на палтото ми, ръкавът се разпра, когато се дръпнах.

– Трябва да поговорим за това. Мак!

Втурнах се по коридора, тичах след нея като куче, което преследва собствената си опашка.

Бялата половина от будоара, която беше на наложницата, беше застлана с росни венчелистчета и осветена от хиляди свещи. Примигващите диаманти, които се носеха във въздуха, бяха малки огнени звезди. Няколкото, които преминаха през огромното огледало към тъмната половина на краля, бяха моментално угасени, сякаш там нямаше достатъчно кислород, който да подхранва огъня, или мракът беше твърде плътен, за да позволи светлина.

Наложницата се просна гола върху купчина белоснежни хермелини пред бялата камина.

В сенките в далечния край на стаята мракът се размърда. Кралят я гледаше през огледалото. Можех да го усетя там – огромен, древен, сексуален. Тя знаеше, че той гледа. Протегна се бавно, плъзна ръце по тялото си към косата и изви гръб.

Бях очаквала да намеря другия край на ластика тук, свършващ с наложницата, но той все още ме дърпаше. Разтягаше се невидимо през огромното черно Сребро, което разделяше тяхната спалня надве.

Исках да мина през него и да се присъединя към огромната древност.

Не исках никога да стъпвам по-близо до тези сенки.

Самият крал ли ме призоваваше? Или част от краля стоеше зад мен дори сега? Трябваше да знам. Бях нарекла Джерико страхливец, но лесно можех да бъда обвинена в същото.

Нуждая се... – призова гласът.

Разбирах го. Аз също. Секс. Отговори. Край на страховете ми по един или друг начин.

Но гласът не беше дошъл от жената на килима.

Беше дошъл от тъмната страна на будоара, която беше цялата легло, защото той се нуждаеше от огромно легло. Беше заповед, която не можех да откажа. Щях да се плъзна през огледалото, а Баронс щеше да ме положи на леглото на Ънсийли краля и да ме покрие с похот и мрак. И щяхме да знаем кои сме. Всичко щеше да е наред. Най-после всичко щеше да е разкрито.

Докато се взирах в Среброто, за което знаех, че убива всеки, с изключение на краля или наложницата, внезапно отново бях на пет. В съзнанието ми се разбиха още подробности от съня ми за Студеното място и осъзнах, че има много други, които не си спомням.

Винаги трябваше първо да мина през стаята – половината бяла, половината черна, половината топла, половината студена. Но със скования си и ужасен от кошмарните неща, които следваха, детски ум, винаги забравях как е започнал сънят. Всичко винаги е било тук.

И винаги ми е било трудно да се принудя да мина през огромното черно Сребро, защото не исках нищо повече от това, да остана в топлата бяла половина на тази стая завинаги, да изгубя себе си в безкрайно повтарящите се сцени на нещо, което някога е било, но вече беше изгубено за мен и което не бих могла да имам отново никога, а скръбта... О, Боже! Никога не съм познавала истински скръбта! Скръбта вървеше по тези черни коридори и знаеше, че ще бъдат обитавани цяла вечност от духовете на любовниците, твърде глупави да вкусят времето, което са имали. Спомените дебнеха по тези коридори, а аз дебнех тези спомени като тъжен призрак.

И все пак не беше ли илюзията по-добра от нищо?

Можех да стоя тук и никога да не се наложи да призная, че съществуването ми е било напразно, че тази празнота беше целият ми живот – мечти, съблазън, илюзия.

Лъжи. Само лъжи.

Но тук можех да забравя.

Ела СЕГА!

– Мак! – Джерико ме разтърсваше. – Погледни ме!

Виждах го някъде далеч, през блестящи диаманти и призраци от минали времена. А зад него, през огледалото, виждах чудовищната тъмна форма на Ънсийли краля, сякаш хвърляше Джерико като своя сянка от другата страна, в бялата половина на стаята. Чудех се дали сянката на наложницата също е различна през Среброто на краля. Дали тя става като него в неговата половина? Огромна и достатъчно комплексна, за да се чифтосва с това, което беше кралят? Каква беше тя там, в благословения и утешителен свещен мрак? Каква бях аз?

– Мак! Съсредоточи се върху мен! Погледни ме, говори с мен!

Но не можех да погледна. Не можех да се съсредоточа, защото това, което беше зад огледалото, ме зовеше цял живот.

Знаех, че Среброто няма да ме убие. Знаех го без капка съмнение.

– Съжалявам! Трябва да вървя.

Ръцете му се стегнаха върху раменете ми и се опитаха да ме обърнат.

– Махни се от него, Мак! Остави го! Някои неща няма нужда да се знаят. Животът ти не е ли достатъчен такъв, какъвто е?

Засмях се. Мъжът, който винаги настояваше да виждам нещата такива, каквито са, сега настояваше да се скрия? На килима зад него наложницата също се засмя. Главата ù се изви, брадичката ù се повдигна, сякаш я целуваше невидим любовник.

Той трябваше да е кралят. Плъзнах длан по ръката му и сплетох пръсти с неговите.

– Ела с мен! – казах и затичах към Среброто.

Двадесет и шест

Изненадах се от лекотата, с която се плъзнах през черната мембрана. Бях зашеметена от студа, който ме преряза.

Мозъкът ми издаде заповед да вдишам. Тялото ми не успя да се подчини. Бях заледена от глава до пети с тънък лист блестящ лед. Той се напука, когато пристъпих, иззвънтя в краката ми и моментално отново бях заледена.

Как трябваше да дишам тук? Как е дишала наложницата?

Ледът покри вътрешната част на носа ми, устата, езика и зъбите ми, стигна чак до дробовете, сякаш всички части, които ми трябваха, за да обработват въздух, бяха обвити с непробиваем слой. Препънах се назад, търсейки другата страна на огледалото, където беше бяло и светло и имаше кислород.

Толкова ми беше студено, че едва можех да мърдам. За миг не бях сигурна, че ще успея да се върна през Среброто. Боях се, че ще умра в спалнята на Ънсийли краля, че щях да повторя историята, само че този път не бях оставила бележка.

Когато най-после се плъзнах през тъмната мембрана, топлината ме удари като от пещ, аз се препънах, полетях през стаята и се забих в стената. Наложницата, изтегната на килима, не ми обръщаше внимание. Поех въздух алчно.

Къде беше Джерико? Той можеше ли да диша от другата страна? Той имаше ли нужда да диша, или това беше естествената му среда? Погледнах обратно към огледалото, очаквайки да го видя да се движи мрачно от другата страна и да ми се мръщи, задето съм го принудила да разкрие истинската си самоличност.

Олюлях се и едва не паднах.

Бях толкова сигурна, че съм права.

Баронс се беше сринал на пода, на границата между светлина и мрак, от бялата страна на стаята.

Само двама в цялото съществуване могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и наложницата му – ми беше казал Даррок. – Всеки друг, който го докосне, моментално бива убит. Дори Фае.

– Джерико! – изтичах при него, издърпах го от огледалото и се отпуснах на пода до него. Обърнах го. Той не дишаше. Беше мъртъв. Отново.

Загледах се в него.

Загледах се в мрака на огледалото.

Среброто не беше убило мен. Но беше убило него. Значението на случилото се не ми харесваше. Никак.

Това означаваше, че аз наистина бях наложницата.

Също така значеше, че Джерико не е моят крал.

СЕГА!

Заповедта беше мощна, неудържима, Глас на ента степен. Исках да остана с Джерико. Но не можех да остана, дори животът ми да зависеше от това. А бях съвсем сигурна, че зависи.

– Не мога да дишам там.

Ти не живееш от тази страна на Среброто. Промени очакванията си! Откажи се да дишаш! Спира те страхът, а не невъзможността.

Беше ли възможно? Не вярвах. Но очевидно нямаше значение дали вярвам, защото ръцете ми ме отблъскваха нагоре, а краката ми се упътиха право към тъмното Сребро.

– Джерико! – извиках, докато сякаш бях избутвана напред.

Мразех да става така. Ненавиждах начина, по който се случваше всичко. Аз бях наложницата, но Джерико не беше кралят и това беше нещо, с което не можех да се справя. Не че бях сигурна, че бих могла да се справя, ако той наистина беше кралят. Сега бях призована на място, на което не можех да дишам и на което не живеех наистина, според безтелесния ми мъчител, а нямах друг избор, освен да зарежа Баронс, отново мъртъв, отново сам.

Внезапно вече нямах желание да науча нищо повече за себе си. Това беше достатъчно. Съжалявах, че в началото бях толкова настървена да знам. Той беше прав. Не беше ли винаги прав? Някои неща просто не трябва да бъдат узнати.

– Няма да направя това. Няма да играя глупавите ти игри, каквито и да са, който и да си ти. Връщам се към моя живот сега. Това е животът на Мак – изясних. Нямаше отговор. Само неумолимо придърпване в мрака.

Отново бях кукла на конци на невидим кукловод. Нямах избор. Бях притеглена и не можех да направя нищо.

Борех се, стиснала зъби, опитвах се да устоя на всяка крачка по пътя, но прекрачих тялото на Джерико и влезнах обратно в Среброто.

Двадесет и седем

Борех се за въздух само по инстинкт.

Отново бях скована в лед в мига, в който се плъзнах в Среброто.

Преминаването през тъмното огледало вдигна някаква завеса и разкри още забравени детски спомени. Внезапно си спомних как когато бях на четири, пет, шест, се озовавах на това чуждо място нощем. Още щом кажех молитвите си, затворех очи и се унесях, една беззвучна заповед проникваше в съня ми.

Спомних си как се будех от тези кошмари, дишах тежко и треперех, и тичах при тате, плачейки, че замръзвам и се задушавам.

Чудех се какво ли е мислил за това младият Джак Лейн – осиновената му дъщеря, на която било забранено да се връща в родната си страна, била тормозена от ужасяващ студ и кошмари за задушавае. Какви ли ужаси е решил, че трябва да съм изстрадала, за да бъда уплашена по този начин?

Обичах го с цялото си сърце за детството, което ми беше дал. Беше ме закотвял с ежедневната рутина на простия живот, натъпкан със слънце и велосипеди, уроци по музика и готвене с мама в нашата светла и топла кухня. Може би ме беше оставил да бъда твърде повърхностна, в опит да противодейства на болката от тези кошмари. Но не можех да кажа, че аз бих направила нещо по-различно като родител.

Неспособността да дишам беше само едно от многото неща, които детският ум беше намирал за безкрайно ужасяващи. Докато растях, укрепена от пашкула на родителската любов, се бях научила да подтискам нощните картини и безрадостните емоции, които Студеното място предизвикваше. В тинейджърските ми години повтарящите се кошмари бяха заровени в подсъзнанието ми, оставяйки ме със силна неприязън към студа и с неясно чувство за двуполюсност, която най-после започвах да разбирам. Ако понякога картини, на които не намирах обяснение, се промъкваха през някоя пукнатина, ги приписвах на някой филм на ужасите, който бях превъртяла по телевизията.

Не се плаши! Избрах теб, защото ти можеш.

Спомних си и това. Гласът, който беше настоявал да дойда, се беше опитал да ме утеши и беше обещал, че ще бъда способна да се справя със задачата, каквато и да беше.

Никога не му бях вярвала. Ако бях способна, нямаше да се ужасявам толкова.

Разтърсих се силно, разпуквайки леда. Той падна, но моментално бях заледена отново.

Повторих отърсването, последва заледяване. Направих го още четири или пет пъти, ужасена през цялото време, че ако не продължа да го разпуквам, той ще стане толкова плътен, че накрая ще остана да стоя тук завинаги, като статуя на жена, замръзнала и забравена в покоите на Ънсийли краля.

Когато Баронс се върнеше към живот, щеше да застане от другата страна на огледалото, да се взира в мен и да се опитва да върне с рев разума ми и да ме накара да се раздвижа, но аз ще бъда там – точно пред очите му, завинаги извън досега му, защото никой, освен мен и тайнственият създател на Ънсийли расата не можеше да влезе в кралския будоар. А кой знаеше къде е кралят?

Което водеше до въпроса кой знаеше кой е кралят?

Аз наистина исках да знам, което значеше, че трябваше да намеря начин да се движа в естествената му среда. Бях го правила преди, много отдавна, в друг живот, като негова любовница, затова със сигурност можех да разбера как да го направя отново. Изглежда, си бях оставила следи.

Спира те страхът, не невъзможността.

Предполагаше се да променя очакванията си и да се справям без да дишам.

Когато се заледих отново, останах неподвижна и позволих на леда да ме покрие, вместо да се съпротивлявам и да се боря да дишам. Опитах се да си го представя като облекчение, като успокояващ хлад за висока температура. Изкарах трийсет секунди, преди да се паникьосам. Разтърсих се конвулсивно и ме заваляха късчета лед, които се пръснаха по обсидианения под.

Втория път изкарах цяла минута.

На третия път ми светна, че всъщност не съм поемала дъх, откакто минах през огледалото. Бях толкова заета да се боря с леда, че не бях осъзнала, че вече не дишам. Щях да изсумтя, но не можех. От тази страна на Среброто буквално нямаше дишане. Моята физика беше различна тук.

Стоях и се борех за нещо, от което дори нямах нужда, гонена от условностите на друг живот.

Можех ли да говоря от тази страна? Не се ли състоеше гласът от дъх, който да го изкара?

– Ехо! – трепнах.

Бях иззвъняла като един от мрачните принцове, само че в различна гама – високо и женствено. Въпреки че поздравът ми беше съставен от човешки срички, без дъх, който да ги изкара, нотите звучаха като излезли изпод ударите на адски ксилофон.

– Има ли някой тук? – заледих се отново, замръзнах на място от чисто учудване към странния звук. Говорех с тоновете на оркестрови камбани.

Уверена, че няма да се задуша, че мога да говоря, така да се каже и че стига да продължавам да се движа, ледът ще продължи да се пука, започнах да тичам на място и се огледах.

Спалнята на краля беше с размера на футболен стадион. Стените от черен лед се извисяваха към таван, който беше твърде висок, за да го видя. Ароматни черни венчелистчета от някаква изящна, неземна розова градина се вихреха около мен, докато подскачах леко от крак на крак. Парчета лед, които се опитваха да се образуват върху кожата ми, падаха надолу, за да се присъединят към тях. Бях хипнотизирана за миг от искрящите кристали върху черния под и черните цветя.

Пада назад, смее се, лед в косите ù, шепа кадифени венчелистчета пърхат надолу, за да кацнат на голите ù гърди...

Никога не е студено тук.

Винаги заедно.

Заля ме тъга. Едва не се задавих с нея.

Той има толкова много амбиции.

Тя има само една. Да обича.

Можеше да се поучи от нея.

Мъничките диаманти от половината на наложницата (не можех да се принудя да кажа моята, особено след като стоях толкова близо до леглото на краля) изобщо не бяха угаснали. Бяха станали нещо друго, когато бяха преминали в тази половина на спалнята, и сега трепкаха в тъмния въздух – среднощни светулки, примигващи със син пламък.

Леглото беше драпирано с черни завеси, които пърхаха около купове меки като коприна черни кожи и изпълваше една трета от стаята. Това беше частта, видима от другата страна. Отидох до него и плъзнах ръка по кожите. Бяха гладки, чувствени. Исках да се изтегна гола и никога да не си тръгвам.

Намирах бялата топла половина утешителна и позната, но тук, в далечния край на огледалото, също имаше красота. Нейният свят беше яркият и възхитителен летен ден, който не крие тайни, а неговият беше тъмната, блещукаща нощ, където всичко е възможно. Обърнах глава нагоре. Дали черният таван толкова високо над мен беше изрисуван със звезди, или нощното небе беше отрязано от друг свят и донесено тук за мое удоволствие?

Бях в неговата спалня. Помнех това място. Бях дошла. Щеше ли да дойде и той? Щях ли най-после да видя лицето на моя отдавна изгубен любовник? Ако той беше моят възлюбен крал, защо бях толкова уплашена?

Бързай! Почти си тук... Ела бързо!

Заповедта дойде от отвъд гигантски сводест отвор в далечния край на спалнята. Призивите бяха отвъд способностите ми да ги отхвърля. Хвърлих се в бяг, следвайки гласа на моя Хамелнски свирач[14].

Някога кралят поставял Сийли кралицата над всички други, но някъде през еоните нещата се променили. Той се чудил върху това хиляди години, изучавал я, предизвиквал я с неуловими тестове, в опит да разгадае дали проблемът лежи в него, или в нея.

Бил утешен в деня, в който осъзнал, че не било от техен дефект, а двамата, които били вечната спойка на расата си, се отдалечавали, защото тя била Застой, а той бил Промяна. Било в тяхната природа. Учудващото било колко дълго останали заедно.

Той не можел да спре развитието си, както и тя не можела да промени своята инертност. В този момент кралицата била точно това, което щяла да бъде винаги.

По ирония майката на тяхната раса, която владеела Песента на Сътворението, която можела да извърши най-великите дела от цялото сътворение, не била Създател. Тя била сила без чудо, задоволство без радост. Какво е съществуването без чудо и без радост? Нещо безмислено. Празно.

А тя мислела, че той е опасен.

Той започнал да се изплъзва по-често, да изследва светове без нея, да жадува за неща, които не можел да назове. Яркият глупав двор, който някога намирал за безобидно забавен, станал за него място на празни стремежи и преситен вкус.

Изградил крепост на свят от черен лед, защото този свят бил антитеза на всичко, което кралицата била избрала. Тук, в неговия мрачен, тих замък, той можел да мисли. Тук, където няма крещящи столове или ярко облечени придворни, той можел да усети как нараства. Не бил удавен в непрестанно дрънчащ смях, в постоянни незначителни спорове. Тук бил свободен.

Веднъж кралицата го потърсила в неговия леден замък и той бил развеселен да види ужаса ù, когато цялото ù ярко оперение било изсмукано от странната светлина на света, който той бил избрал и която правела всичко черно, бяло или синьо. Този свят задоволявал нуждата му от спартанско обкръжение, докато размишлявал върху сложността на своето съществуване и решавал какво е следващото нещо, което ще бъде. Това било след като намерил наложницата си, много след като осъзнал, че вече не е способен да търпи собствения си народ за повече от няколко кратки часа, но преди да започне да се опитва да направи своята възлюбена във Фае като себе си.

Кралицата била прелъстителна, била пълна с лукавство, била надменна. Най-накрая се опитала да използва малка част от Песента върху него, но той бил подготвен за това, защото също като нея, той виждал в бъдещето толкова напред, колкото било възможно, и бил предвидил този ден.

Те се държали на разстояние един от друг с оръжия в ръка за първи път в историята на тяхната раса.

Когато деспотичната, злопаметна владетелка на расата им напуснала крепостта му, той заключил вратите си за нея, заклевайки се, че докато тя не му даде това, което той иска (тайната на безсмъртието за неговата любима), нито едно Сийли няма да премине по ледените му коридори. Само кралицата можела да раздава еликсира на живота. Тя го държала скрит в личния си будоар. Кралят искал този еликсир и дори още – достатъчно, за да направи наложницата му равна на него във всичко.

Разтърсих се и спрях да тичам. Заледих се моментално, но това не ме ужаси. Изчаках няколко мига, преди да направя крачка и да го напукам.

Спомените от кралската страна на Среброто не се разиграваха пред очите ми както остатъка от минали времена в страната на наложницата. Тук те, изглежда, се плъзгаха право в мозъка ми.

Беше сякаш съм двама души. Единият тичаше по огромни коридори от черен лед, а другият стоеше в кралската приемна зала, гледайки как първата Фае кралица се бие с могъщ мрак, търсейки слабост и манипулирайки, винаги манипулирайки. Познавах всеки детайл от съществото ù, знаех как изглежда в истинската си форма и какви са предпочитаните ù одеяния. Дори знаех изражението на лицето ù, докато умираше.

Ела при мен...

Започнах отново да тичам по подове от обсидиан. Кралят не си беше падал по декорацията. Нямаше прозорци, отворени към света навън в стените му, но аз знаех, че някога е имало, в ранните дни, преди кралицата да превърне планетата му в затвор. Знаех също така, че някога е имало просто, но царствено обзавеждане, а сега единствените украшения бяха сложно гравирани рисунки в самия лед, придаващи на мястото определено строго величие. Ако дворът на кралицата беше весело оцветена курва, този на краля имаше странна, но естествена красота.

Познавах всяка зала, всеки завой и ъгъл. Тя трябва да е живяла тук, преди той да направи Сребрата за нея. Аз.

Потреперих.

И къде беше той сега?

Ако наистина бях превъплътената му наложница, защо той не ме чакаше? Изглежда, бях програмирана да се озова тук по един или друг начин. Кой ме призоваваше?

Аз умирам...

Сърцето ми се сви. Ако преди мислех, че не мога да дишам, това не беше нищо в сравнение с това, което тези две прости думи ме накараха да изпитам – че бих дала дясната си ръка, очите си, може би дори двайсет години от живота си, за да го предотвратя.

Спрях пред гигантските врати на крепостта на краля и се взрях нагоре. Изсечени в абаносов лед, те трябва да бяха поне трийсет метра високи. Нямаше начин да мога да ги отворя. Но гласът идваше иззад тях – някъде там, в страховития Ънсийли ад.

Сложни символи украсяваха високата арка, в която бяха поставени вратите, и внезапно разбрах, че има парола. За съжаление не можех да достигна никой от символите, за да ги натисна, а нямаше удобна трийсетметрова стълба наоколо.

Тогава го усетих.

Сякаш се издигаше зад мен.

Чух от собствената ми уста да излиза заповед, думи, които бях неспособна да изрека с човешки език, и огромните врати тихо се отвориха.

Леденият затвор беше точно както го бях сънувала с една значителна разлика.

Беше празен.

В кошмарите ми затворът винаги беше населен от безброй чудовищни Ънсийли, които клечаха на скали високо над мен и хвърляха парчета лед надолу в пролома, сякаш играеха адски боулинг, а аз бях кеглата. Други се стрелкаха ниско и ме промушваха с гигантски човки.

В мига, в който пристъпих през величествените врати на краля, се подготвих за нападение.

То не дойде.

Вкочаненият арктически терен беше огромна празна шушулка на затвор с ръждясали решетки.

Дори лишено от някога затворените тук, отчаянието в това място прилепваше към всеки хълм, духаше от планински скали и бързаше нагоре от бездънни урви.

Извих глава назад. Нямаше небе. Скали от черен лед се простираха по-далеч, отколкото окото можеше да проследи. Син блясък се излъчваше от скалите – единствената светлина в това място. Синьо-черна мъгла бликаше от процепи в зъберите.

Луната никога нямаше да се вдигне тук, слънцето никога нямаше да изгрее. Сезоните нямаше да се сменят. Цвят никога нямаше да украси този пейзаж.

Смъртта в това място би била благословия. Нямаше надежда, нямаше очаквания, че животът може да се промени някога. Ънсийли бяха обитавали тези мразовити, убийствени, мрачни скали от стотици хиляди години. Тяхната нужда и тяхната празнота бяха опетнили самата същност, от която беше изграден затворът. Някога, много отдавна, това е било красив и странен свят. Сега беше радиоактивен до ядрото си.

Знаех, че ако остана дълго на този пуст терен, щях да изгубя цялата си воля да живея. Щях да повярвам, че тази арктическа пустош, тази замръзнала тъмница на страдание е всичко, което съществува, всичко, което някога е съществувало, и още по-лошо – че е точно това, което заслужавам.

Бях ли закъсняла? Трябваше ли да се отзова на този призив много преди стените на затвора да паднат? Затова ли виждах всички тези пясъчни часовници, чийто черен пясък изтичаше?

Но аз продължавах да чувам гласа в сънищата си. И сега, когато бях будна. Това трябваше да означава, че има още време.

За какво?

Огледах многото пещери, изсечени в отвесната фасада на назъбените черни скали, ледени домове, които Ънсийли бяха издълбали в суровия пейзаж. Нищо не се движеше. Знаех, дори без да гледам, че няма да открия нито едно създание да се крие. Тези без надежда не украсяваха гнездата си с пера. Те търпяха. Бях стресната от внезапната дълбока тъга, че са били доведени до такова затруднено положение. Какъв отмъстителен акт от страна на кралицата! Те можеха да са братя на Светлия двор, а не принудени да треперят цяла вечност в студ и мрак. На слънчеви плажове в тропичен климат може би щяха да станат нещо по-малко чудовищно, да се развият, както се беше развил кралят. Но не. Злобната кралица не се беше примирила със затварянето им. Тя беше пожелала те да страдат. И за какви престъпления? Какво бяха направили, за да го заслужат, освен че са били родени без нейното съгласие?

Бях обезпокоена от обрата на мислите си. Изпитвах жал към Ънсийли и мислех, че кралят се е развил.

Сигурно беше от остатъчната памет на мястото.

Стъпвах по хрущящи ледени насипи, изкачвах нащърбени голи канари и завивах по тесни пътеки между скали, които бяха високи стотици метри. Тънката пролука, през която минавах, беше още един от детските ми ужаси. Тесният проход, по-малко от метър широк, ме караше да се чувствам смазана от клаустрофобия, но знаех, че пътят ми продължаваше все така.

С всяка стъпка, която правех, моето чувство на двуполюсност растеше.

Аз бях Мак, която мразеше Ънсийли и не искаше нищо повече от това, да види стените на затвора възстановени, а чудовищните убийци затворени.

Аз бях и наложницата, която беше обичала краля и всички негови деца. Която беше обичала дори това място. Наложницата, която беше имала щастливи моменти тук, докато кралицата кучка не беше разрушила всичко в последните секунди преди да умре.

Като говорим за умиране, аз трябваше да съм мъртва. Не дишах. Кръвта не течеше във вените ми. Нямах кислород. Трябваше да съм замръзнала до смърт в мига, в който минах през Среброто. Нямаше правдоподобно обяснение за това, че мога да вървя в тези условия, но все пак вървях.

Беше ми толкова студено, че смъртта щеше да е облекчение, което щях да приветствам с добре дошло. Лесно мога да разбера защо детският ми ум се беше развълнувал от поемата „Кремацията на Сам МакГий“. В момента не можех да повярвам, че някога ще мога да се затопля отново.

Половин дузина пъти обмислях да зарежа нежеланата си мисия. Можех да се обърна, да се върна в палата, да се пъхна през среброто, да намеря Джерико, да възобновим започнатото и да се престорим, че нищо не се е случило. Сигурна съм, че няма да каже на никого, защото и той има няколко свои тъмни тайни.

Можех да забравя, че съм наложницата. Да забравя, че съм имала това минало съществуване. Наистина, кой иска да е влюбен в някого, когото никога не е срещал, или поне не в този живот? Мисълта за Ънсийли краля се беше загнездила в мен като голям объркан възел от емоции, който предпочитах да оставя оплетен и неразследван.

Побързай! Трябва!

Започна да пада сняг с ръбове като бръсначи. Дълбоко в пещерите някакви неща издаваха ужасни звънтящо-стържещи звуци. Джерико ми беше казал, че в Ънсийли затвора има същества, толкова изкривени и чудовищни, че биха останали там, дори ако стените паднат, защото харесват своя дом. Как се предполагаше да премина, ако мястото все още беше напълно населено? В тази връзка, как се предполагаше да намеря пътя си? Как са били дирижирани нещата, за да ме доведат на този път точно в този момент? И най-важното – от кого? Чия марионетка бях аз? Негодувах срещу това да съм тук. Но не можех да се обърна за нищо на света.

Нямам представа колко време съм вървяла през толкова осезаеми отчаяние и безсилие, че всяка стъпка беше като да си пробиваш път в мокър цимент. Делението на времето не съществуваше на това място. Нямаше часовници, нито минути и часове, нямаше нощ и ден, нито слънце и луна. Само безмилостно черно, бяло и синьо, съответстващи на жестокото страдание.

Колко пъти бях вървяла по тази пътека, докато спях? Ако приемем, че съм сънувала този сън от рождението ми – повече от осем хиляди.

Повторението беше направило всяка стъпка инстинктивна. Заобикалях опасно тънък лед, за който не бих могла да знам, че е там. Усещах местоположението на бездънни течения. Знаех формата и броя на входовете в пещерите в черните стени високо над главата ми. Разпознавах знаци, твърде нищожни, за да бъдат забелязани от някой, който не е вървял по този път безброй пъти.

Ако сърцето ми можеше да тупти, щеше да бие бясно. Нямах представа какво ме очаква. Ако някога бях стигала до края на пътешествието в сънищата ми, явно бях блокирала този край напълно.

Един женски глас винаги ми беше заповядвал, беше ми казвал да се подчиня. Дали наложницата в мен беше поемала контрола всеки път, когато заспивах, и ми беше пращала сънища в опит да ме накара да си спомня и да направя нещо?

Даррок ми беше казал, че според някои Ънсийли кралят бил погребан в черен лед и спи в своя затвор вечно. Дали е бил подмамен в капан и се е опитал да стигне до мен през света Фантазия, за да ме научи на всичко, което трябваше да знам, за да го освободя? Не беше ли това целта на целия ми живот?

Въпреки любовта, която знам, че са споделяли той и наложницата, негодувах, че смъртното ми съществуване е било използвано без да се зачете това, което може да съм била аз. Тя не беше ли живяла достатъчно дълго преди, очаквайки го да се събуди, да си извади главата от пясъка и да живее?

Нищо чудно, че се чувствах толкова психирана в гимназията. От детството си бях подтискала спомени за друг фантастичен живот, отпечатан в подсъзнанието ми.

Внезапно всичко в живота ми ми се стори подозрително. Наистина ли толкова много обичах слънчевата светлина, или у мен просто беше сработило остатъчно чувство от нея? Наистина ли бях луда по модата, или бях вманиачена по гардероба на наложницата с хилядите ù зашеметяващи рокли? Наистина ли бях увлечена да разкрасявам средата си, или това беше остатък от нейната нужда да променя лицето на своя затвор, докато е чакала любовника си?

Дали изобщо харесвах розовото?

Опитах се да си спомня колко от роклите ù бяха в някакъв оттенък на розовото.

– Уф! – казах. Излезе като дълбок, гръмовен гонг.

Не исках да съм наложницата. Исках да съм себе си. Но доколкото знаех, дори не бях родена.

Хрумна ми ужасна мисъл. Може би не бях преродената наложница, може би бях наложницата, която някой беше накарал да пие от Котела!

– Да, после ме е пратил на пластичен хирург и е пресъздал лицето ми? – измърморих. Изобщо не приличах на наложницата.

Главата ми се въртеше от страхове, кой от кой по-обезпокоителни.

Спрях, сякаш насочващият маяк, който бибиткаше все по-бързо и по-бързо в мен, внезапно беше преминал в един дълъг сигнал.

Бях там. Където и да беше това „там“. Каквато и съдба да ме очакваше, каквото или който и да ме беше довел тук, беше от другата страна на хребет от черен лед на около шест метра от мен.

Стоях неподвижна толкова дълго, че отново се заледих.

Изпълни ме отчаяние. Не исках да погледна. Не исках да изкача хребета. Ами ако не ми харесаше това, което намерех? Дали не бях блокирала този спомен, защото щях да умра там?

Ами ако бях закъсняла?

Затворът беше празен. Нямаше причина да продължавам. Можех просто да се откажа, да се превърна в лед за постоянно и да забравя. Не исках да бъда наложницата. Не исках да намеря краля. Не исках да остана във Фае или да бъда неговата вечна любов.

Исках да бъда човек. Исках да живея в Дъблин и в Ашфорд и да обичам мама и татко. Исках да се карам с Джерико Баронс и да управлявам книжарницата някой ден, когато светът ни бъде възстановен. Исках да гледам как Дани расте и се влюбва за пръв път. Исках да заменя старата жена в манастира с Кат и да ходя на тропически ваканции на човешки плажове.

Стоях, разкъсвана от колебание. Да отида да се срещна със съдбата си като добър малък автомат? Да замръзна и да забравя, както се опитваше да ме убеди да направя съкрушителното петно на безсилие в това място? Или да се обърна и да си отида? Тази мисъл ме блазнеше много. Намирисваше на собствена воля, на избора да вдигна платна по свой собствен курс и условия.

Ако никога не прехвърлех този хребет и никога не откриех края на този сън, който ме тормозеше цял живот, щях ли да се освободя от него?

Нямаше висша сила, която да ме принуждава да продължа, нито божествено създание, възлагащо ми да проследя книгата и да върна стените. Това, че можех да я проследя, не значеше, че трябва. Нямаше нужда да се боря с Фае. Бях свободен агент. Можех да си тръгна още сега, да се махна, да се измъкна от отговорност, да се погрижа за себе си и да оставя тази каша на някой друг. Това беше странен нов свят. Можех да спра да се съпротивлявам, да се адаптирам и да се възползвам от него. През последните няколко месеца бях доказала на себе си, че съм добра в приспособяването и в намирането на начин да продължа, когато нещата не са изобщо такива, каквито мислех, че са.

И все пак... можех ли наистина да си тръгна сега и никога да не разбера за какво е било всичко това? Да живея с неразгаданата двуполюсност, която оформяше всеки мой избор? Исках ли да живея така – в противоречие със себе си, объркана, в полууплашеното съществувание на някой, който се е уплашил в критичния момент?

Сигурността е ограда, а оградите са за овце – бях казала на Роуина.

Чудя се чия страна ще избереш – беше отвърнала тя язвително, – ако си подложена на изпитание.

Това беше изпитанието.

Разпуках леда, отърсих го от кожата си и се отправих към върха на хребета.

Двадесет и осем

В този момент, точно преди да мога да видя какво има отвъд билото, последният спомен, който подтисках, изплува на повърхността в отчаян опит да ме накара да подвия опашка и да побегна.

И почти успя.

Щом се изкатерех до хребета, щях да видя ковчег, изваян от същия синьочерен лед, от който са направени четирите камъка. Ковчегът щеше да е разположен в центъра на покрит със сняг подиум и щеше да бъде ограден от отвесни скали.

Бръснещите повеи на вледеняващ вятър щяха да разбъркат косата ми. Щях да постоя в спор със себе си преди да се отправя към гробницата.

Капакът щеше да бъде сложно гравиран с древни символи. Щях да натисна с ръце руните десет и две, да подместя капака настрани и да погледна вътре.

И щях да запищя.

Забавих крачка.

Затворих очи, но въпреки че се опитвах с всички сили, не успях да видя какво в ковчега ме кара да пищя. Беше очевидно, че ще трябва да извърша истински подвиг, за да разбера как завършва моя повтарящ се нощен кошмар.

Обхванах раменета си, отправих се към върха и спрях изумена.

Там имаше леден гроб, сложно гравиран и украсен точно по начина, по който си го представях. Но той определено не изглеждаше достатъчно голям, за да побере краля.

И кой беше този?

Това беше нов неочакван обрат. В кошмарите ми никога не е имало друг освен мен и този, който е в ковчега.

Висок, красиво сложен, леденобял и гладък като мрамор, с дълга кехлибареночерна коса той седеше върху замръзнала преспа сняг до ковчега, заровил лице в ръцете си.

Стоях на върха на хребета вторачена. Вятърът от високите скали сплиташе косата ми. Беше ли той призрак? Спомен? Но той нито избледняваше по краищата, нито беше прозрачен.

Това ли беше моят крал?

Разбрах, че отговорът е „не“ в мига, в който си зададох въпроса.

Тогава кой беше той?

Всичко, което виждах от неговата подобна на слонова кост кожа (ръка върху бузата, една гладка силна бяла ръка), беше изпъстрено с тъмни форми и символи.

Възможно ли е да има пети Ънсийли принц? Този не беше един от тримата, които ме изнасилиха, и нямаше крила, което означаваше, че не е Война/Крус.

Така че кой беше той?

– Време беше, по дяволите – подхвърли той през рамо без да се обръща. – Чакам те от седмици.

Аз потръпнах. Той говореше с онзи ужасяващ звънтящ глас, но въпреки че съзнанието ми го приемаше, ушите ми не желаеха да свикнат с него. Но това беше само едната от причините да потръпна. Нуждата да сваля ледената коричка от себе си беше друга. Но най-важната беше ужасът от осъзнаването кой седи срещу мен.

– Крисчън МакКелтър – казах и се намръщих. Говорех езика на враговете си, език, който никога не бях учила, с уста, която е неспособна да го произнесе. Не бих могла да се върна в моята част на огледалото достатъчно скоро. – Това ти ли си?

– В плът и кръв, момиче. Е... предимно.

Не бях сигурна какво иска да каже – че е предимно той или че е предимно в плът и кръв. Не попитах.

Той повдигна глава и ми хвърли яростен поглед над рамото си. Беше красив. Но беше сбъркан. Очите му бяха напълно черни. Той примигна и се появи и бяло.

В друг живот бих била луда по Крисчън МакКелтър. Или поне бих била луда по този Крисчън, когото срещнах в Дъблин. Той беше толкова различен сега, че ако не ми беше проговорил, вероятно щях да се чудя доста дълго време кой е. Добре изглеждащият студент с невероятно тяло, със сърце на друид и с убийствена усмивка беше изчезнал. Докато гледах как формите и знаците се движат под кожата му, се чудех дали ако не бяхме в този затвор, който изсмуква цвета от всичко, неговите татуировки все още щяха да бъдат черни или калейдоскопични?

Бях стояла неподвижно твърде дълго и изведнъж си дадох сметка, че го гледам през дебела пелена от лед. Той седеше кротко, но по него нямаше лед. Защо? Освен това беше облечен с риза с къси ръкави. Не му ли беше студено? Когато разчупих леда, Крисчън проговори.

– Същността на това, което се случва тук, е в ума ти. Това, което си позволиш да чувстваш, се засилва – думите бяха като черни звънчета, удрящи по крив ксилофон. Потръпнах. Можех да доловя шотландския акцент зад звънтенето и частица човечност в нечовешкия език, който правеше всичко още по-обезпокоително.

– Искаш да кажеш, че ако не мисля за леда, няма да замръзвам? – попитах. Стомахът ми изкъркори и изведнъж се покрих с дебела сметановосиня глазура.

– Мислеше за храна, нали, момиче? – в тона му се прокрадна забавление, което направи думите му малко по-поносими. Той се изправи, но не пристъпи към мен. – Ще ти се случва доста често тук.

Помислих си за превръщането на глазурата в лед. Беше много просто. Когато пристъпих напред, тя се разпадна от лицето ми.

– Това означава ли, че ако мисля за топъл тропически плаж...

– Не. Същността на това място е такава, каквато е. Можеш да я направиш по-лоша, но не и по-добра. Можеш да разрушаваш, но не и да създаваш. Това се дължи на добавената гадост от страна на кралицата. Подозирам, че това по теб не е глазура, а частици от сметанов скреж от неща, които не би искала да погледнеш отблизо.

Хвърлих поглед на гробницата. Не можех да се спра. Тя се издигаше черна и тиха – призракът на 20-годишните ми лоши сънища. Опитвах се да я пренебрегна, но не можех. Тя ядеше съзнанието ми.

Щях да застана до нея.

Щях да я отворя, да погледна вътре и да запищя.

Да. Но нямаше нужда да бързам.

Погледнах към Крисчън. Какво правеше той тук? Това, което беше довело мен, беше запълвало нощните часове през по-голямата част от живота ми. Имах право на няколко минути за себе си преди да посрещна отреденото ми от съдбата.

Стига да можех да си ги позволя.

Не ми убягна фактът, че бях намерила точно това, от което имах нужда. Какъв късмет да намеря последния от петимата друиди, които са необходими, за да извършат ритуала, точно тук, до нещото (каквото и да беше то), до което бях доведена.

Жалко, че вече не вярвах в късмета.

Чувствах се използвана. Но от кого и защо?

– Какво се случи с теб? – попитах.

– О, какво се случи с мен ли? – смехът му беше като метални остриета, чегъртащи по варовик. – Това беше ти, момиче. Ти ми се случи. Ти ме нахрани с плът от Ънсийли.

Бях ужасена. Това, че го бях нахранила с плът на мрачно Фае ли беше причина за промените, които се бяха случили с него? Трансформацията на Крисчън, която беше започнала в онзи свят, в който ние подсушавахме дрехите си до някакво езеро, беше продължила с главоломна скорост.

Той изглеждаше наполовина човек, наполовина Фае и в това място на сенки и лед клонеше повече към Ънсийли, отколкото към техните светли братя. С няколко финални щрихи той би изглеждал като един от принцовете. Прехапах устната си. Какво можех да кажа? Че съжалявам? Да го попитам дали боли? Дали това те превръща в чудовище и отвътре, както и отвън? Може би той щеше да изглежда по-добре, след като се върнеше в истинския свят, където щеше да има и други цветове освен черно, бяло и синьо.

Той ми отправи една по-мрачна версия на убийствената си усмивка, белите му зъби проблясваха под кобалтовосини устни върху мраморнобяло лице.

– Сърцето ти ридае за мен. Виждам го в очите ти – присмя ми се той. Усмивката му се стопи, но враждебността в очите му нарасна. – И би трябвало. Започвам да изглеждам като един от тях, нали? Нямам огледало подръка и не мога да видя как е лицето ми, но се съмнявам, че бих искал да знам.

– Значи яденето на Ънсийли ти причини това? Не разбирам. И аз съм опитвала. Както и Малуш, Даррок, Фиона и О’Баниън. А след това и Джейни и неговите хора. Нищо не се случи нито с мен, нито с някой от тях.

– Подозирам, че започна на Хелоуин. Нямах достатъчно руни по себе си – усмивката му се превърна от убийствена в ужасяваща. – Обвинявам твоя Баронс за това. Ще видим кой е по-добър друид сега. Ще си кажем по няколко думи, а след това ще се срещнем отново.

Изражението на бялото му изсечено лице ме наведе на мисълта, че няма да бъдат просто думи.

– Джерико ли те татуира?

Той повдигна вежда.

– Значи вече е Джерико, така ли? Не, чичовците ми Дагиъс и Киън го направиха. Баронс трябваше да провери руните след като те приключат, но така и не го направи. Остави ме да се включа в ритуала незащитен.

– Колко разгневени щяха да бъдат вуйчовците ти, ако той се беше опитал да се намеси? – инстинктивно защитих Баронс.

– И въпреки това той трябваше да го направи. Той знае повече за защитните руни от нас. Неговите познания са по-древни от нашите, което според мен е дяволски необяснимо.

– Какво се случи през онази нощ при камъните, Крисчън? – нито той, нито Баронс ми бяха казали.

Той потърка лицето си с ръка и кожата му простърга по синьочерната му небръсната брада.

– Предполагам, че вече няма значение кой ще научи за това. Смятах да прикрия срама си, но, изглежда, в крайна сметка трябва да го понеса.

Той започна да върви бавно около черния ковчег. Снегът скърцаше под ботушите му. Това беше добре утъпкана пътека. Личеше, че е бил тук от известно време.

Опитах се да се съсредоточа върху него, но погледът ми продължаваше да се отклонява неволно към гроба. Ледът беше дебел, но ако се помъчех да се вгледам, можех да видя формата през замръзналите страни. Капакът беше по-тънък от останалата част на ковчега.

Това, което прозира през опушения лед, размазано очертание на лице ли е?

Обърнах поглед към твърде бялото лице на Крисчън.

– И?

– Опитахме се да призовем древния бог на Драгхар – секта на черни магьосници. Те му се прекланяли много преди Фае да дойдат в града. Това беше единствената ни надежда да се противопоставим на магията на Даррок. Успяхме да го събудим. Чувствах как оживява. Огромните камъни, които го задържаха дълбоко под земята, се разпаднаха – той спря за момент, като остави ехото от звънтящата му реч да затихне постепенно в стените, докато ледената планина стане съвсем тиха. – И той дойде за мен. Точно за мен. Прицелил се беше в душата ми. Играла ли си Пиле[15], Мак?

Завъртях глава в отрицание.

– Загубих. Истинско чудо е как оцеля Баронс. Почувствах как взрива минава покрай мен и се отправя право към него. И после той просто... изчезна.

– Защо това да има връзка със случилото се с теб?

– Той ме докосна – Крисчън изглеждаше отвратен. – Той... Не искам да говоря за това. След това ти ми даде кръв от мрачно Фае и това, заедно с трите години, които прекарах тук...

– Три години? – Думите се взривиха в мен с такъв какофоничен дисонанс, че аз се изненадах, че не предизвикаха лавина. – Бил си в затвора на Ънсийли цели три години?

– Не, тук съм едва от няколко седмици. Но по мои сметки прекарах три години в Сребрата.

– Но извън този свят е изминал по-малко от месец.

– Значи тук времето минава по-бързо – промърмори той.

– Което е точно обратното на това, което обикновено се случва. Няколко часа тук досега винаги са се равнявали на няколко дни навън.

Той сви рамене. Мускулите и татуировките му се раздвижиха.

– Нищо не работи както би трябвало, когато е свързано с мен. Аз станах доста непредвидим – той се усмихна едва, а очите му отново станаха черни.

Реших да му се извиня, но вече бях много по-практична и ми беше писнало да ме обвиняват за всичко.

– Когато те намерих в онази пустиня, ти умираше. Би ли предпочел да бъдеш погребан някъде в Сребрата?

Ъгълчетата на устните му се извиха.

– Да, това беше натякване, нали? Радвам се, че съм жив. И нямаш представа какво ми причинява това. Някога бях част от клан, който се ползваше със защита срещу Фае, който поддържаше Спогодбата и пазеше примирието между нас и тях. Сега се превръщам в нещо ужасно. Винаги съм мислел, че Келтар са добрите. Сега вече не вярвам, че са такива.

– Надявам се, че са. Трябват ми петима от тях, за да извършат ритуала – погледът ми отново се плъзна към ковчега. Завъртях се и погледнах настрани. Допусках, че е възможно да се измъкна оттук жива и с непокътнато съзнание.

– Виж сама и прецени! Сега вече ще ги допълвам просто чудесно. Чичо Дагиъс веднъж допуснал в себе си тринайсет от най-ужасните друиди, съществували някога, и все още не може да прогони част от тях.

Значи Дагиъс е „обитаван или обсебен“ според написаното в пророчеството.

– Чичо Киън бил заклещен в Среброто за почти 1000 години. А като се има предвид и какъв варварин е... Той мисли, че силата е нещо добро и би направил всичко, което трябва, за да запази себе си и съпругата си живи и щастливи. След това е татко, който би бил безполезен за теб. Той хвърлил само един поглед на двамата, когато се появили, и се заклел никога повече да не се занимава с друидските изкуства.

– Това не ме устройва – казах равно. – Трябвате ми и петимата.

– Желая ти късмет тогава.

Гледахме се един друг в мълчание. След малко той се усмихна тънко.

– Знаех, че някой ще дойде. Просто не очаквах да си ти. Мислех, че чичовците ми ще намерят това място и реших да не се отдалечавам. Не бих могъл да намеря път за навън, така или иначе.

– С какво се хранеше?

– Със същото, което дишах. Това е част от ада. Няма храна, няма въздух. Но гладът... Гладът никога не си отива. Стомахът ти къркори постоянно. Само дето не умираш от глад. Същото е и със секса. О, Господи, нуждата... – погледът, който ми хвърли, беше вледеняващ. Не беше толкова бездънен, колкото на принцовете, но не беше и човешки. – Имаш желание на това място, но не можеш да се самозадоволяваш. Не получаваш нищо, освен по-голямо желание. Изгубих няколко дни в опити. Почти изгубих разума си. Ако ние с теб правим секс...

– Благодаря, но не – казах бързо. Животът ми вече беше твърде сложен, но дори да не беше, това не беше мястото, което бих избрала, за да го усложня още.

– Предполагам, че, така или иначе, няма да се получи – довърши той сухо. – Толкова ли съм отвратителен?

– Само си малко... плашещ.

Той погледна настрани.

– Но все още си ужасно секси – добавих.

Той погледна назад и ми отправи светкавична усмивка.

– Това е Крисчън, когото познавам – опитах се да го подразня. – Ти все още си някъде там.

– Надявам се, че щом изляза от Сребрата, няма да е така. Че няма да съм такъв.

И двамата бяхме обединени от надеждата, че нещата бързо ще се върнат към нормалния си вид, стига да успеем да оставим това място зад гърба си.

Погледнах към гробницата. Щеше да се наложи да я отворя в някакъв момент. Направи го и продължи напред! Дали това е кралят? Той ли ме ужасява? Защо? Какво може да е това, което би ме накарало да запищя?

Той проследи моя поглед.

– Е, сега знаеш защо аз седя тук. Защо ти си тук? Как откри това място?

– Сънувам го всяка нощ още откакто бях дете, все едно съм програмирана да дойда тук.

Устните му се изкривиха.

– Да, тя прави така. Подиграва се с нас.

– Тя? Коя е тя?

Той кимна към ковчега.

– Кралицата.

Аз примигнах.

– Каква кралица? – в това нямаше смисъл.

– Авийл, кралицата на Сийли.

– Значи тя е в ковчега?

– А ти кого очакваше да откриеш?

Цялото ми колебание изчезна. Преместих се към гробницата и се вгледах през капака.

Под опушения лед и руни можех да доловя намек за мека кожа, златна коса и крехки форми.

– Трябва да я извадим оттук, и то бързо – каза той. – Ако все още е жива. Не мога да видя през леда. Опитах се да го отворя, но не можах да го помръдна. Няколко пъти ми се стори, че помръдва. А мога да се закълна, че веднъж дори произнесе някакъв звук.

Почти не го чувах. Защо от всички възможни места кралицата би била тук? В’лане каза, че я пази на сигурно място в света на Фае.

В’лане беше излъгал.

За какво друго е лъгал?

Дали той я е донесъл тук? И ако не е той, тогава кой? Защо? И защо отварянето на капака би ме накарало да запищя? Прибрах косата от лицето си с две ръце и я издърпах назад, докато гледах надолу. Нещо ми се изплъзваше.

– Напълно сигурен ли си, че в този ковчег лежи кралицата на Сийли? – защо кралицата би призовавала мен – наложницата? И как въобще би знаела коя съм, след като веднъж съм се преродила? Щеше да е по-различно, ако все още изглеждах като наложницата. Беше абсурдно да мисля, че ме е избрала случайно. Нищо не се връзваше. Не можех да измисля причина, поради която това да видя кралицата на Сийли би ме накарало да запищя.

– Да, сигурен съм. Моите предшественици я рисуват от векове. Бих я познал навсякъде, дори през леда.

– Но защо да призовава мен? Какво общо имам аз с всичко това?

– Моите чичовци казват, че тя се е смесвала с нашия клан хиляди години, за да ни подготви за момента на най-силна нужда. Чичо Киън я е видял преди четири или пет години да стои зад балюстрадата на нашата главна зала и да ни наблюдава. Той каза, че тя дошла при него по-късно в съня му и му казала, че ще бъде убита в не много далечното бъдеще и ще има нужда ние да изпълним определени задачи, за да предотвратим смъртта ù, както и за да избегнем разрушението на нашия свят. Тя предсказала, че стените ще паднат. Ние направихме всичко по силите си, за да ги задържим. Той каза, че дори във Фантазия тя изглежда преследвана и слаба. Подозирам, че по някакъв начин тя е успявала да се проектира от гроба тук, в този затвор. Тя обещала на чичо ми, че ще се върне, за да му каже подробностите, но така и не дойде повече. Изглежда, се е смесила и с твоя клан.

Тя ме е използвала. Кралицата на Фае е открила коя съм аз и ме е използвала, а аз се почувствах засегната. Знаех, че тя е далечен наследник и не е истинската кралица, която е отказала да направи мен (наложницата, допълних) Фае и да изпълни желанието на краля. И въпреки че тя не беше точно кучката, която бе посяла омраза и отмъщение, когато беше могла да използва своята невероятна власт за добро, как беше възможно кралицата на Сийли да се осмели да ме използва, за да я спася? Мен – наложницата! Мразех я без дори да съм я виждала.

Щеше ли това да свърши някога? Щеше ли в крайна сметка да се окаже, че съм просто пионка на тяхната дъска? Щях ли да продължавам да се прераждам, или да бъда принуждавана да пия от Котела, или каквото там ми се беше случило, за да прецака спомените ми и да бъда използвана отново и отново?

Извърнах се настрани с нарастващо раздразнение.

– Важното сега е да я изведем оттук. Не мога да се върна по пътя, по който дойдох. Среброто, което ме изхвърли, е два етажа по-високо откъм страната на скалите. Бях зашеметен от падането и не бих могъл да намеря проклетото нещо отново. Откъде дойде ти, момиче?

Извърнах погледа си от ковчега към него. Начинът, по който бих могла да го измъкна оттук, беше изцяло нов проблем, за който дори не бях помисляла.

– Е, със сигурност не можеш да излезеш по пътя, по който дойдох – промърморих.

– И защо да не мога, по дяволите?

Чудех се колко от знанията на Фае е успял да научи на това място. Може би моите източници грешат, а Баронс е умрял от някаква друга случайна причина, която няма никаква връзка с огледалата. Може би Крисчън ще чуе отговора ми, ще ми се изсмее и ще ми каже, че моята версия е пълна глупост и че повечето хора и Фае могат да използват това огледало или че проклятието на Крус е променило и това.

– Защото дойдох през Среброто в стаята на краля.

Той помълча за момент.

– Не е смешно, момиче.

Аз не казах нищо, само го погледнах.

– А също така е невъзможно – каза той равно.

Напъхах ръце в джобовете си и зачаках да осмисли казаното.

– Тази легенда е известна във всеки свят, в който съм бил. Има само двама, които биха могли да преминат през кралското Сребро – каза той.

– Може би проклятието на Крус е променило и това.

– Среброто в стаята на краля е първото, което той е направил и е с напълно различен състав. То е останало незасегнато. Продължили са да го използват като метод за екзекуции дълго след времето на Крус.

По дяволите! Надявах се, че той няма да каже това. Обърнах му гръб и тръгнах към ковчега. Кралицата на Фае щеше да ме накара да запищя. Чудех се защо. Вече ми беше писнало от неизвестни. Време беше за истината.

Зад мен Крисчън продължаваше да говори.

– И, хм, ти не си нито един от двамата.

– Не ми хъмкай, момче! – изимитирах нещо, което той ми беше казал веднъж, осланяйки се на шегата преди животът ми да се преобърне тотално от това, което щях да открия.

Притиснах ръцете си върху руните десет и две. Нещо прищрака. Чу се меко съскане на въздух и капакът под ръцете ми се освободи. Можех да почувствам как се повдига. Всичко, което трябваше да направя, беше да го избутам настрани.

– Само Ънсийли кралят и неговата наложница могат да използват това огледало – Крисчън продължаваше да говори.

Аз избутах капака и погледнах надолу.

Притихнах за един дълъг момент, докато осмисля видяното.

И тогава запищях.

Двадесет и девет

Прави ми чест, че не пищях дълго.

Но и краткият вик на техния адски език беше достатъчно да смути недостатъчно утъпканите сняг и лед. Моят звънтящ писък отекна от отвесните скали. За разлика от нормалното ехо, той ставаше все по-силен и по-силен, рикоширайки във всяка следваща урва и аз чух тътен, който би могъл да предсказва само едно нещо – лавина.

Завъртях глава.

– Вземи я!

Крисчън се извърна, проклинайки.

– За Бога, ти отвори торбичката с камъните, нахрани ме с Ънсийли. Запищя. Ти си ходещо бед...

– Вземи я и тичай! Бързо!

Той се втурна към ковчега, после спря колебливо.

– Какво ти става? Вдигни я!

– Това е кралицата на Фае – благоговение обагри гласа му. – Забранено е да докосваш кралицата.

– Добре, тогава остани тук с нея и ще бъдете погребани живи – изплющях в отговор.

Той я измъкна.

Тя беше толкова крехка, толкова изтощена от... каквото изтощава феите, че дори и аз можех да я нося, но нямах никакво желание да я докосвам. Никога. Което, ако трябваше да се замисля, беше наистина доста смешно по един мрачен и обезпокоителен начин и затова не се замислих.

Ледът се разпука и затътна високо горе, разпръсвайки кристали над подиума.

Нямахме нужда от подканяне. Плъзнахме се надолу от замръзналия хребет и побягнахме по пътя, по който дойдох, към тесния процеп между скалите. Очертаваше се рискована надпревара с товара в ръцете на Крисчън и с лавината по петите ни.

– Какво те накара да изпищиш? – провикна се той над тътена.

– Тя ме стресна. Това е – извиках в отговор.

– Колко хубаво! Следващия път захапи чифт чорапи, става ли?

След това никой от нас не проговори. Опитвахме се да надбягаме възможността да бъдем погребани живи под снега. Подскачах между скалните стени като топче за пинг-понг. Два пъти загубвах опора и пропадах. Крисчън буквално прелиташе над мен и някак си успяваше да предпази крехката кралица. Лавината ни преследваше, тътнейки като тъмна мълния, сгромолясвайки се в дефилето, запълвайки дълбоките цепнатини със сняг.

Най-накрая стигнахме клаустрофобичния път през скалите, плъзнахме се по задници надолу по стръмния хълм, а след това хукнахме през дефилето към издигащата се крепост от черен лед.

– Замъкът на Ънсийли краля! – отбеляза с изненада Крисчън, след като се вмъкнахме през високите порти. Той погледна нагоре, надолу и встрани. – Израснах с приказки за това място, но никога не съм си представял, че ще го видя. Мислех си, че най-близкото разстояние, от което ще видя някой от легендарните Туата де, ще бъде разстоянието от мен до някой портрет. А ето ме сега. Държа кралицата на Сийли в крепостта на краля на Ънсийли – той се засмя горчиво. – И се превръщам в един от тях.

Прошепнах същата мека заповед, която отвори високите врати, и си поех дъх с облекчение, когато те се затвориха тихо пред громолящата вихрушка на снега отвън. Щеше ли лавината, която отприщих, да достигне замъка? Щеше ли да засипе вратите отвън и да ни запечати вътре по-сигурно от всеки затвор? Очаквах Крисчън да попита как съм ги затворила, но той беше толкова погълнат от гледката наоколо, че дори не обърна внимание на това.

– Сега какво? – очарованият му поглед се плъзгаше между крехката жена в ръцете му и вътрешността на черната крепост.

– Сега ще се отправим към Среброто в будоара на краля – казах аз.

– Защо? Аз не мога да мина през него, нито пък тя.

– Аз мога. И мога да доведа помощ. Мога да доведа до огледалото някой, който да поговори с теб. Ще измислим начин да те извадим оттук и ще решим как и къде да се срещнем.

Той наклони глава и се вгледа в мен за момент.

– Има нещо, което трябва да знаеш, момиче. Моят усет работи съвсем добре тук в затвора на Ънсийли.

– И?

– Това, което каза, не беше истина.

– Ще мина през огледалото. Истина ли е? – казах нетърпеливо.

Той кимна.

– Ще отида за помощ и ще доведа някой при теб. Истина ли е?

Той отново кимна.

– Тогава какъв е проблемът, по дяволите? – беше ми се събрало много. Забавянето беше недопустимо. Съзнанието ми спокойно започна да обмисля проблема. Трябваше да продължа да се движа. Нямаше да понеса да гледам дълго жената в ръцете му. Нямаше да понеса това, което тази гледка ме караше да мисля.

Той присви очи. Те отново бяха черни. Имаше време, когато това щеше да ме изнерви, но се съмнявам, че имаше нещо, което можеше да ме изнерви отново. Аз бях надмогнала стреса, бях надмогнала страха.

– Кажи ми, че възнамеряваш да ме спасиш – заповяда той.

Това беше лесно. С всеки минаващ ден разбирах Джерико все по-добре. Хората не задават правилните въпроси. И ако отговаряш на достатъчно от грешните, до момента, в който те успеят да достигнат до правилните, ти би могъл да замаеш главите им и да ги принудиш да замълчат. Колко пъти той го е прилагал върху мен? Започнах да храня ядно уважение към неговата тактика. Особено сега, когато самата аз имах какво да крия.

– Възнамерявам да те спася – казах това и нямах нужда от детектор на истината, за да чуя откровеността в гласа си. – И ще го направя колкото е възможно по-бързо. Най-важната ми задача ще бъде да те измъкна оттук – това беше истина. Имах нужда от него. Дори повече, отколкото можех да проумея.

– Истина.

– Тогава какъв е проблемът?

– Не знам. Имаше нещо – той обърна кралицата в ръцете си.

Тя носеше блестяща бяла роба. Познавах тази дреха. Кой ли я беше избрал за нея? Дали я беше избрала сама? Как и защо? Отказвах да я погледна. Прехвърлих погледа си от роклята към лицето на Крисчън.

– Кажи ми още веднъж защо изпищя – подхвърли той.

Той се беше приближил твърде много, за да бъда спокойна. Но аз познавах тази игра. Баронс ме беше обучил добре.

– Бях стресната.

– Истина. Защо?

– О! За Бога, Крисчън! Вече ти казах. Ще стоим тук цял ден, докато ме разпитваш, или предпочиташ да се махнем оттук? – пред стените на крепостта лавината бумтеше и тътнеше. Този звук нямаше нищо общо с рева, който усещах да се надига в мен. – Тя не беше това, което очаквах, ясно? – това определено беше истина. – Дори след като ти ми каза, че тя е в ковчега, аз очаквах да открия там краля на Ънсийли – подметнах, за да го отклоня от следата.

В думите ми имаше достатъчно честност, която да го успокои. Но не съвсем.

– Ако някак си ме лъжеш... – предупреди той.

Какво щеше да направи? В момента, в който осъзнаеше какво правя, щеше да бъде твърде късно. Освен това, аз не бях човекът, когото някой би искал да заплашва, без значение в какво се превръща или колко могъщ щеше да стане. Бях осъзнала, че съм много по-ужасяваща от всичко, в което той би могъл да се превърне.

– Покоите на краля са в тази посока – казах хладно. – И не ме заплашвай! Писна ми да ме използват и да ме тикат насам-натам.

Крисчън започна да се мотае. Няма по-подходяща дума за поведението му. Той беше очарован от крепостта на Ънсийли краля. Въпреки опасенията, които вероятно изпитваше за това какво щеше да му се случи, той не можеше да пренебрегне факта, че е пазител на познанието на Фае, чиито задължения са му били внушавани още от люлката. Той се опитваше да запомни всичко, което виждаше, за да може да го преразкаже по-късно на клана си. Бях доволна, че няма химикалка или хартия, иначе никога нямаше да успея да го отведа до огледалото.

– Виж това, Мак! Какво означава според теб?

Погледнах с нежелание в посоката, която сочеше. Там имаше врата, много по-малка от останалите. Имаше надпис над арката. Това беше могъща защита. Кралят е пазел тук неща, които не е искал да се загубят по света. Защитата беше счупена отдавна. Прекрасно! Надявах се, че това, което е било в тази стая, не е в моя свят. Продължих да вървя, като гледах право напред и се водех по стъпките, които бях оставила на идване. За разлика от Крисчън, аз не исках да видя нито едно проклето нещо.

– Ще имаш време да разглеждаш, докато ме няма – казах.

– Тогава ще трябва да стоя близо до Среброто, за да знам кога ще се върнеш.

– Моля те, движи се малко по-бързо! Не знаем как минава времето в истинския свят. Ти го забавяш, аз го ускорявам.

– Може би ще го уравновесим.

– Може би – беше ли минало достатъчно време, за да може Баронс да оживее отново? Да стои до огледалото и да ме чака? Или беше минало толкова много време, че той се беше предал? Дали се беше заел с друга задача?

Щях да разбера след няколко минути.

– Тя не диша – каза Крисчън.

– Нито пък ние – отбелязах сухо.

– Но мисля, че е жива. Мога... да я усещам.

– Добре. Защото ни трябва. Оттук! – казах аз.

Мигове по-късно пристъпих в успокояващия мрак на будоара на Ънсийли краля, където мрачният създател на Двора на Сенките си е почивал (той никога не е спал), където е правил секс и е мечтал.

Джерико не лежеши мъртъв от другата страна на огледалото и не ме чакаше. Предположих, че е минало доста дълго време според човешките представи.

Крисчън ме улесни.

Не можех да искам повече от него.

Той я положи на кралското легло, близо до Среброто, и придърпа няколко кожи върху нея.

– Толкова е студена. Трябва да побързаш, Мак. Докато пътувах, чух, че по време на войната между краля и истинската кралица някои Сийли били задържани в плен още преди стените да бъдат издигнати. Ънсийли планирали да ги измъчват цяла вечност, но според легендите Сийли затворниците умрели, защото това място е антитеза на всичко, което те представляват, и изсмуква тяхната жизнена същност – той ме погледна сурово. – Мисля, че някой е донесъл Сийли кралицата тук, сложил я е в този ковчег и я е оставил да умре бавно. Чичо Киън каза, че не тя е била там, когато е дошла да го види, а нейна проекция. Все едно е била задържана някъде и се е опитвала да съсредоточи всичките си усилия и енергия върху това да изпрати представата за себе си и да организира нещата така, че да я намерим и да я спасим, когато дойде моментът. Някой е искал отмъщение. А аз мисля, че тя е прекарала тук дълго време.

В’лане изглеждаше най-вероятният заподозрян, като се има предвид, че ме беше лъгал за това къде е кралицата от първия момент. Но как е възможно всичко това да се случи? Защо му е била на В’лане тази жена? И как тя е стигнала в двора на Сийли?

Истината беше, че бях нагазила в толкова много лъжи (някои от тях на стотици хиляди години), че не знаех откъде да започна да ги разплитам. Ако издърпах един край, десет други щяха да се оплетат. Не виждах смисъл да се опитвам да търся истината точно сега.

Щях да направя това, което трябваше да направя. Да изведа и двамата от това място. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Особено нея. Не защото е кралица, а защото бях трогната от легендата, която Крисчън разказа, и защото знаех, че тя е истина. Сийли биха могли да оцелеят твърде ограничено време тук. Съмнявах се, че хората биха оцелели и наполовина толкова дълго. А не бях напълно сигурна към кой от двата вида принадлежи тя.

Тя беше опасно слаба. Дребната фигура едва се очертаваше на леглото. Буйна сребърна коса обгръщаше тяло, което беше изтощено дотолкова, че приличаше на слабо, недоразвито дете. Сънищата се опитваха да ме предупредят. Бях чакала твърде дълго и бях закъсняла почти непоправимо.

– Виж там – възкликнах, като посочих далечната страна на леглото. – Какво има на стената? Мисля, че съм виждала тези символи и преди.

Той беше по средата на пътя към стената, преди шестото му чувство да го накара да се обърне през рамо. Разбрах го, защото и аз погледнах през моето.

Беше твърде късно.

Вече бях сграбчила тялото и излизах през Среброто. Тя беше странно нереална, ако въобще имаше физическа форма, която да задържа енергията, от която е направена. Все едно същността на живота ù се изпаряваше, както и физическата форма, която я задържаше. Беше ли късно да я спася?

Знаех какво мисли той.

Че съм предател.

Че се опитвам да приключа работата по убийството на кралицата, като я пренасям през огледало, през което могат да премимнат само краля и неговата наложница. Огледало, което убива всеки друг живот, включително този на Фае.

Но това не беше така.

Аз не се опитвах да убия кралицата. Защото знаех, че тя няма да умре. Знаех, че тя може да премине през огледалото.

Защото жената в ръцете ми не беше Авийл, кралицата на Фае.

Тя беше наложницата.

Тридесет

Това беше причината, поради която запищях. Бях прекарала доста тежки мигове, докато се справя с мисълта, че аз съм наложницата.

Когато се вгледах в ковчега и разпознах жената от Белия палат, имах нужда само от миг, за да разбера, че щом наложницата лежи в ковчега, а аз мога да преминавам през кралското сребро, значи имам сериозен проблем.

Писъкът беше инстинктивен отказ от дълбините на мозъка на костите ми, който си проправи път с нокти и зъби от гърлото към устните ми.

Щом това е наложницата, а аз също мога да преминавам през Среброто, има само една друга... личност – и аз използвах този термин доста свободно, – която бих могла да бъда.

– И със сигурност не е наложницата – промърморих, докато напъвах през Среброто. Забих се в стената. Очаквах съпротива, каквато имаше във всяко друго Сребро, но това – първото създадено някога, беше незасегнато от проклятието на Крус. Извъртях се в последния момент, придържайки я в ръцете си, и поех силата на удара с рамо. Нито едно проклето нещо нямаше смисъл.

– Мак, какво правиш? – изрева Крисчън и се втурна към огледалото.

– Не го докосвай! – извиках. – Ще те убие – не исках да мисли дори за миг, че може да оцелее и да се опита да премине. Беше убило Баронс. Не се съмнявах, че ще унищожи Крисчън, а той нямаше карта „измъкни се от смъртта“. Поне доколкото знаех. Но както беше станало болезнено очевидно, не знаех много за каквото и да било, така че, може би той имаше цяла колода такива карти. Може би всеки друг, освен мен имаше такава. Все пак нямаше да разчитам на това. Нуждаех се от него. Повече отвсякога се нуждаех Шинсар Дъб да бъде задържана, а той беше един от петимата, необходими за това. Сега разбирах защо Книгата си играеше с мен.

Крисчън спря на сантиметри от огледалото и се взря в мен през него.

– Защо Среброто не я уби? Ще разбера истината – предупреди той.

Наместих я в ръцете си, хванах косата ù и я прехвърлих през рамото си, за да не се влачи по пода и да не ме спъва. Загледах се през огледалото към Крисчън.

– Защото тя е наложницата. Затова всъщност изпищях. Познах я.

– Но аз мислех, че ти си нало-... – той ме огледа от горе до долу. – Но ти мина през... Но това би означавало... Мак?

Свих рамене. Не можах да измисля какво да кажа.

– Откъде знаеш, че тя е наложницата? – настоя той.

– Остатъчни спомени от краля и наложницата бродят из тези зали. Трудно е да не се изгубиш в тях. Но предполагам, че за теб няма да е толкова трудно, колкото за мен, като виждам как не си толкова... лично замесен – казах горчиво. – Не се съмнявам, че ще я видиш, докато ме няма – все още не поглеждах към нея. Беше твърде разстройващо. Тя беше плашещо лека, нежна и много, много студена. – Ще се върна колкото мога по-бързо.

Гледахме се втренчено.

– Няма да повярвам.

– Твърде е логично, за да не е вярно. Няма данни да съм била родена, Крисчън. Книгата... ме търси. Чувам, че винаги ме е търсила.

– Не го вярвам.

– Дай ми друго обяснение!

– Може би легендите грешат. Може би много хора могат да минат през Среброто. Може би е само блъф, за да спира хората да опитват.

Сърцето ми се сви, когато той пристъпи напред.

– Не, недей! Крисчън, чуй ме! Не мога да ти кажа за кого говоря, но знам, че ще чуеш истината в това, което казвам. Вече видях как Среброто уби някого.

Той килна глава настрани, после кимна.

– Да, момиче. Чувам истината в това, но защо не можеш да ми кажеш кой?

– Тайната не е моя.

– Ще ми кажеш някой ден.

Не отговорих.

– Все още не вярвам.

– Намери ми алтернатива! Каквато и да е. С радост ще повярвам в нея.

– Може би ти си... Не знам... Може би някак ти си тяхно дете – предположи той.

– Повече от седемстотин хиляди години по-късно? – вече бях обмислила и отхвърлила тази идея. Не само че не резонираше с вътрешния ми усет, но... – Това не може да обясни нещата, които знам, чувствам и помня. Или защо Книгата си играе с мен – казах. Не можех да обясня откъде го знам, но не бях рожба на Ънсийли краля и наложницата му. Чувствата ми бяха твърде лични. Много по-сексуални и обсебващи. Това изобщо не бяха чувства на дете. А на любовник.

Той сви рамене.

– Ще остана тук. Но побързай!

– Обещай ми да не се опитваш да преминеш, Крисчън!

– Обещавам, Мак. Но побързай! Колкото по-дълго съм тук, толкова повече усещам как... се променям.

Кимнах. Когато се обърнах с кралицата/наложницата/жената, за която очевидно бях унищожил/-а светове, не можех да не се зачудя къде са другите ми части.

Тридесет и едно

Взирах се през входната врата на „Книги и дреболии Баронс“, несигурна какво ме изненадваше повече – че предната част беше непокътната, или че Баронс седеше там с ботуши, качени на масата, и заобиколен от купища книги и ръчно нарисувани карти, окачени по стените.

Не можех да преброя колко нощи бях седяла на точно същото място и в същата поза, бях ровила в книгите за отговори, взирайки се понякога навън през прозореца към дъблинската нощ, докато го чаках да се появи. Харесваше ми да мисля, че сега той ме чака.

Наведох се по-близо и се загледах през стъклото.

Той беше преобзавел книжарницата. Колко дълго бях отсъствала?

Там бяха рафтът ми за списания, щандът за касата, старомодният касов апарат, малък телевизор с плосък екран и DVD, който всъщност беше от това десетилетие, и уредба за моя айпод. В него имаше нов лъскав черен айпод Нано. Беше направил нещо повече от това просто да преобзаведе мястото. Все едно беше сложил постелка, на която пишеше: ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАК!

Звънецът издрънча, докато пристъпвах вътре.

Главата му се завъртя рязко и той се изправи, а книгите се плъзнаха на пода.

Последния път, когато го бях видяла, той беше мъртъв. Стоях на прага, забравила да дишам. Гледах как се разгъва от дивана с животинска грация. Той изпълваше цялото четириетажно помещение с присъствието си. За миг никой от нас не проговори.

Може да разчитате на Баронс – светът се разтопява, а той все още е облечен като богат бизнес магнат. Костюмът му беше изискан, ризата му блестящо бяла, вратовръзката със сложни шарки и подбрана с вкус. Сребро проблясваше на китката му – познатата широка гривна, украсена с древни келтски рисунки, същата, каквато имаше и Риодан.

Въпреки всичките ми проблеми, коленете ми омекнаха. Внезапно се озовах отново в онова мазе. Ръцете ми са вързани за леглото. Той е между краката ми, но не ми дава каквото искам. Използва устата си, после отрива члена си в клитора ми и леко влиза вътре в мен, преди да го извади и да поеме с устата си, след това отново и отново, като ме гледа в очите през цялото време.

Какво съм аз, Мак? – беше попитал.

Моят свят – бях измъркала и наистина беше така. И се боях, че дори сега, когато не бях При-я, щях да бъда също толкова извън контрол в леглото с него, колкото бях тогава. Щях да се топя, да мъркам, щях да му връча сърцето си. И нямаше да имам извинение, нямаше да има на какво да прехвърля вината. И ако той се изправеше и си тръгнеше от мен, и никога не се върнеше в леглото ми, никога нямаше да се възстановя. Щях да продължа да чакам мъж като него, а няма други мъже като него. Щях да умра стара и сама с болезнен спомен за най-страхотния секс в живота ми.

Значи си жива – казаха тъмните му очи. – Несигурността ме вбесява. Не можа ли да направиш нещо?

Какво? Не могат всички да са като теб, Баронс.

В очите му внезапно пробягаха сенки и аз не можех вече да разбера и една дума. Нетърпение, гняв, нещо древно и безмилостно. Студени очи ме наблюдаваха пресметливо, сякаш претегляха неща едно срещу друго, обмисляйки – една дума, обичаше тате да подчертава, която е по-голямата част от предварителното планиране. Той казваше: „Бебче, след като започнеш да мислиш за нещо, вече си проправяш път към правенето му“. Имаше ли нещо, към което Баронс си проправяше път?

Потреперих.

– Къде беше, мамка му? Мина повече от месец! Направи още един такъв номер, без първо да ми кажеш какво правиш, и ще те окова за леглото си, когато се върнеш.

Това трябваше да ме възпре или да ме поощри? Представих си как лежа, просната по гръб, а тъмната му глава се движи между краката ми. Представих си Мак 1.0 да знае това, което аз знаех сега – че след няколко месеца Баронс щеше да прави всичко, което един мъж може да прави с жена в леглото. Дали тя щеше да избяга с писъци, или да разкъса дрехите си още там и тогава?

Докато обикаляше канапето с висок гръб, той забеляза слабата жена в ръцете ми с коса, провлачена по пода. Той сякаш не можеше да повярва, което при Джерико се изразяваше с леко накланяне на главата и с присвиване на очите.

– Къде я намери, по дяволите?

Бутнах крехкото тяло в ръцете му. Бях я докосвала повече, отколкото някога съм искала. Чувствата ми бяха твърде сложни, за да ги разбера.

– В затвора на Ънсийли. В гроб от лед.

– В’лане, този идиот! Знаех си, че е предател!

Въздъхнах. Това означаваше, че и Джерико смяташе, че тя е кралицата. А той трябваше да знае. Беше прекарал известно време в двора ù. Но аз знаех, че тя е наложницата. Тогава кой беше умрял в будоара на Ънсийли краля преди еони? Умирал ли е изобщо някой? Наложницата не се беше самоубила. Как се беше озовала от Сребрата в света на Фае, за да стане един ден настоящата кралица? Беше ли ме излъгал В’лане? Или всички те бяха пили от Котела толкова много пъти, че нито една част от историята на Фае не беше правилна? Може би някой беше саботирал писмените им архиви.

– Как я измъкна от там? Среброто трябваше да я е убило.

– Очевидно кралицата има същия имунитет към Среброто, какъвто има към Шинсар Дъб – бях приятно изненадана от това колко гладко излъгах. Баронс има остър нюх за лъжата. – Тя може да докосва и двете. Изглежда, кралят и кралицата не могат да правят магии, които другият да не може да разбие – най-добрите лъжи са здраво циментирани в познати изключения на правилото. Самото ù естество на матриарх и владетел на двата двора беше универсално изключение от всяко правило, което обвързваше по-нисшите от двора на Фае. Нямаше да се поколебая да го използвам, за да подсигуря прикритието си, докато не разбера без сянка от съмнение какво да мисля за себе си. Видях в тъмните очи на Баронс как прие логиката на лъжата ми.

Как можех да съм Ънсийли кралят? Не се чувствах като краля. Чувствах се като Мак с купчина спомени, които не можех да обясня. Е, това не беше цялата истина. Имаше го също и онова място в главата ми, от което получавах чудесни дребни неща като паразитни руни с древен произход и... прекъснах тази линия на мисли. Нямах настроение да отмятам по списък всички неща, които не можех да обясня за себе си. Щеше да бъде ужасно дълъг.

Той я постави на дивана, подпъхна одеяла около нея, избута дивана по-близо до камината и запали огъня.

– Тя замръзва. Почти съм готов да я върна обратно и да оставя мястото да я довърши – каза той мрачно.

– Нуждаем се от нея.

– Може би – той не изглеждаше убеден. – Шибани феи!

За едно мигване вече не беше до дивана, а опрял нос в моя. Дишането ми се учести. За първи път използваше необикновената си скорост пред мен.

Затъкна кичур коса зад ухото ми и плъзна пръсти по бузата ми. Проследи формата на устните ми, после остави ръката си да падне.

Навлажних устни и го погледнах. Желанието, което изпитвах, когато стоях толкова близо до него, беше почти нетърпимо. Исках да се облегна на него. Исках да дръпна главата му надолу и да го целуна. Исках да го съблека и да го избутам назад, да го яздя здраво, докато не започне да издава онези груби секси звуци, когато свършва.

– Откога знаеш, че си наложницата на Ънсийли краля? – гласът му беше мек, но думите бяха твърде точни. Напрежение оформяше устата му. Познавах всеки нюанс на тази уста. Яростта го гризеше и се нуждаше от отдушник. – Ти влезе в това Сребро без никакво съмнение, че ще преминеш.

В смеха ми имаше нотка на истерия. О, ако проблемите ми свършваха дотук!

Дали бях жена, обсебена от жената на дивана?

Или бях мъж – кралят на Фае, обсебен от Джерико?

Смятам се за либерална относно половите предпочитания – любовта е любов и кой може да каже как тялото следва сърцето? Но ми беше трудно да приема за себе си и двата сценария. Нито едно от двете не ми пасваше като ръкавица, а сексуалността трябва да ти е по мярка. Когато е истинска, я усещащ добре, като твоя собствена кожа. Единственото, което аз усещах като кожа за мен, беше връзката между жена и мъж. После го имаше и цялото: „О, не! Аз съм откаченият, отговорен за цялата тази каша!“. Край с обвиненията към Ънсийли краля за вземането на толкова много лоши решения и объркването на моя свят. Аз ли бях отговорната за объркването на техния? Ако беше така, носех непоносимо количество вина.

Загребах косата си назад с две ръце. Ако продължавах да мисля за това, щях да откача.

„Аз не съм наложницата, Джерико. Боя се, че сигурно съм някаква част от Ънсийли краля в човешка форма.“

– Не отдавна – излъгах. – Познах неща в Белия палат и продължавам да имам сънища, които имат смисъл само ако съм наложницата. Знаех, че има начин да го изпробвам.

– Скапана глупачка! Ако грешеше, щеше да те убие!

– Но не грешах.

– Тъпо и нелогично.

Свих рамене. Очевидно бях нещо по-лошо от тъпа и нелогична глупачка.

– Никога повече няма да правиш такова идиотско нещо! – каза той, няколко мускула подскачаха по челюстта му.

Като се има предвид всичко, което ми се беше случило дотук, бях съвсем сигурна, че щях. Имам предвид, ако наистина бях Ънсийли краля – най-могъщото Фае, съществувало някога, и някак си се бях оказала в човек, който няма представа кой е и на какво е способен, това означаваше, че не само бях зъл, обсебен и унищожителен, аз бях и непростимо глупав.

Той започна да ме обикаля в кръг, оглеждайки ме от горе до долу като екзотично животно в зоологическата градина.

– И мислеше, че аз съм кралят. Затова се опита да ме завлечеш през огледалото с теб. Просто не можеш да се наситиш да ме убиваш, нали? Какво беше последното, което ми каза? – с подигравателен фалцет той каза: – „Какво е най-лошото, което може да се случи? Да те отведа до някакъв капан и ти да умреш за известно време?“

Не казах нищо. Вече не виждах смисъл да се опитвам да се оправдавам.

– Представям си как това е разцвърчало малките ти романтични представи.

– „Разцвърчало“?

– Да не мислеше, че сме злочести любовници, госпожице Лейн? Нуждаеше ли се от това извинение?

Той ми показа вълчата си усмивка и аз помислих: „Да, злочести любовници с двуостър меч помежду им“. Защото точно това беше този мъж. Остър, раздразнителен и опасен. Той нямаше безопасна страна. И да, всъщност бях помислила, че сме злочести любовници. Но нямаше да му го кажа.

Въртях се в кръг заедно с него, срещайки тъмния му враждебен поглед.

– Мислех, че сме разрешили това в палата, Джерико. Името ми е Мак.

– Мак е, когато те чукам. През останалото време е госпожице Лейн. Свиквай!

– Граници, Баронс?

– Точно. Къде е кралят, госпожице Лейн?

– Мислиш, че ми се обажда, за да ми каже: „Скъпа, ще се прибера за вечеря в седем“. Откъде да знам, по дяволите? – което технически беше истината. Дори Крисчън щеше да се затрудни с това. Не знаех къде са всичките му останали части.

Наложницата издаде тих звук и ние се обърнахме към нея.

Очите му се присвиха.

– Трябва да я махна от тук. Няма да позволя цялата Фае раса да се опитва да мине през защитите ми. Предполагам, че ще трябва да я защитим – отвращението му нямаше как да е по-явно. Ако трябваше да избира между клизма с остър като бръснач иригатор и да защитава Фае (ако беше което и да е друго Фае, освен всемогъщата кралица), Баронс щеше доброволно да умре няколко пъти от вътрешно кървене.

Но тя беше единственото Фае, което той нямаше желание да пожертва... все още.

Определено бях съгласна да я преместим някъде другаде – колкото по-далеч от мен, толкова по-добре. Бях разтревожена, че може да се опита да я задържи в книжарницата и се бях подготвила да споря, че независимо колко мъчнопреодолими са защитите му, след като ние двамата непрекъснато идваме и излизаме, тя ще остава сама твърде дълго, за да бъде гарантирана безопасността ù.

– Какво имаш предвид? – попитах.

Половинка от Ежедневника на Дани се вееше от една улична лампа на ледения нощен вятър. Откъснах я, потърсих датата ССС и пресметнах набързо. Ако е бил залепен днес, а вероятно не беше, като се има предвид състоянието му, датата беше двадесет и трети март. Може би седмица по-късно.

Прочетох го и се усмихнах леко. Беше хванала бика за рогата, докато ме нямаше. Хлапето не се страхуваше от нищо.

Ежедневникът на Дани

147 дни ССС

Пичове, слушайте, ако искате да оцелеете!

Няколко прости правила и предписания ще ви опазят живи!

1. Прилепнали дрехи или изобщо нищо! Не бъдете свенливи, не бъдете срамежливи! Не оставяйте място, където да се крие книга! Шебаното нещо върлува от седмици! Трябва да виждате със собствените си очи, че нищо не се крие по ваш’те хора.

2. Не се разделяйте! НЕ ходете никъде сами! Точно тогава тя ви пипва. Ако видите книга, НЕ Я ВДИГАЙТЕ!!!!!

3. Не напускайте скривалищата си нощем! Не знам защо, но ù харесва мракът. Да, говоря за ШИНСАР ДЪБ. Казах го, чухте ме. За пичовете, дето не са виждали вестника ми, това е книга с черна магия, създадена от Ънсийли краля преди почти един милион години. Крайно време е да научите истината. Ако я вдигнете, тя ще ви накара ДА УБИЕТЕ ВСИЧКИ ОКОЛО ВАС, започвайки с хората, които обичате. Започвайте да спазвате правилата! Никакви отклонения, никакви шибани...

Долната половина беше откъсната, но нямаше нужда да виждам повече. Просто исках да знам датата. Бях пропуснала рождения ù ден. Шоколад върху шоколад, беше казала. Планирах да ù направя торта лично. Щях да ù направя парти на патерици, дори да бяхме само двете.

Нещото, за което Ънсийли кралят едва ли би помислил, беше парти за рожден ден за хора.

– Ти може да имаш цяла нощ, но някои от нас нямат – изръмжа Баронс през рамо.

Натъпках хартията в джоба си и забързах да го настигна. Бяхме паркирали Вайпъра на съседната пряка. Кралицата носеше наметало с качулка и беше увита в одеяла.

– Ти имаш цяла нощ и утрешната и цяла вечност, ако трябва да сме честни. Е, колко дълго беше мъртъв този път? – попитах, бодвайки го.

Гърмящата змия в гърлото му се раздвижи.

Доставяше ми извратено удоволствие да го дразня.

– Ден? Три? Пет? От какво зависи? От това колко зле си ранен ли?

– На твое място, госпожице Лейн, никога не бих споменал това отново. Мислиш, че внезапно си станала голям играч, защото си минала през онова Сребро...

– Оставих Крисчън в огледалото. Намерих го в затвора – отрязах го.

Устата му се затвори рязко, после:

– Защо, мамка му, винаги ти отнема толкова много време, да ми кажеш важните неща?

– Защото винаги има толкова много важни неща – казах отбранително. – Косата ù отново се влачи.

– Вдигни я! Ръцете ми са пълни.

– Няма да я докосвам.

Той ме погледна.

– Проблеми, госпожице Наложница?

– Тя дори не е истинската кралица – казах сприхаво. – Не е тази, която е съсипала живота на наложницата. Просто не харесвам Фае. Аз съм шийте зряща, забрави ли?

– Нима?

– Защо си ми толкова ядосан? Не съм виновна аз за това коя съм. Единствената вина, която може да ми бъде вменена, е за това какво избирам да правя със себе си.

Той ми хвърли кос поглед, който казваше: Това може да е единственото интелигенто нещо, което си казала тази вечер.

Погледнах покрай него към разрушената фасада на „Честър“ пред нас и за миг тя изглеждаше зловещо като руини на побити камъни, черно върху синьочерно небе от далечни времена и от друго място. Отгоре висеше пълна луна, която имаше пурпурен ореол – кръгло лице, изпъстрено с кратери с кръв. Още Фае промени в нашия свят.

– Когато влезеш вътре, отиди право при стълбите и един от тях ще те придружи горе! Отиди право при стълбите! – каза той подчертано. – Опитай се да не се забъркваш в проблеми или да не създаваш бунтове по пътя!

– Не мисля, че това е честно изказване. Животът невинаги е хаотичен около мен.

– И кога не е?

– Когато съм... – замислих се за минута. – Сама – довърших кисело. – Или заспала.

Не попитах за родителите си. Усещах го... грешно, сякаш вече нямах право да задавам въпроси за Джак и Рейни Лейн. Сърцето ме болеше от това.

– Къде отиваш?

– Ще се срещнем вътре.

– Защото, ако знам тайния заден вход, който ще използваш – казах саркастично, – може да го разпространя на всички Фае, нали? – той ми вярваше дори още по-малко, след като мислеше, че съм смъртната любовница на краля. Как ли щеше да се отнася с мен, ако мислеше, че съм самият Голям Лош?

– Мърдай, госпожице Лейн! – беше всичко, което каза.

Спуснах се в корема на кита, за да го намеря натъпкан до хрилете с хора и Ънсийли – само правостоящи в „Честър“ тази нощ.

Не можеше да съм кралят. Това щяха да са мои „деца“. А аз не изпитвах дори смътно бащински чувства. Чувствах се склонна да убивам. Това сложи край на колебанията ми. Аз бях човек. Нямах представа защо огледалото ме беше пропуснало, но накрая щях да разбера.

Огледах се наоколо шокирана. Нещата се бяха променили, докато ме нямаше. Светът просто се беше превърнал в нещо ново и различно без мен. Сега вече имаше и Сийли в „Честър“. Не бяха много и по всичко изглеждаше, че не се радваха на топли приветствия от страна на Ънсийли, но вече бях забелязала дузина, а хората откачаха покрай тях. Две от онези ужасни малки чудовища, които те караха да се смееш до смърт, се гмуркаха сред тълпата с мънички питиета в ръце, които се плискаха през ръбовете на чашите, докато съществата летяха. Три от заслепяващите светлини свистяха между масите. В една клетка, висяща от тавана, танцуваше гол мъж, гърчейки се в сексуален екстаз, обкръжен от ефирни нимфи с фини криле.

Продължих да оглеждам клуба и настръхнах. На една издигната платформа в под-клуба, който се грижеше за тези с вкус към много млади хора, стоеше златният бог, който беше утешил Дрий’лия, когато В’лане ù беше отнел устата.

Можех единствено да се опитам да не отида там, да го намушкам с копието си и да обявя В’лане за предател.

После ми хрумна по-добра идея.

Разбутах тълпата, качих се до него и казах:

– Хей, помниш ли ме?

Той ме пренебрегна. Предположих, че чува нормално редовно, ако идва тук често. Стоях до него и гледах над морето от глави.

– Аз съм жената, която беше с Даррок в нощта, когато се срещнахме на улицата. Искам да призовеш В’лане.

Главата на златния бог се извъртя. Върху безсмъртните му черти беше отпечатано презрение.

– Да призова В’лане. Тези две думи не вървят заедно в никой език, човеко.

– Носех името му върху езика си, докато Баронс не го изсмука. Нужен ми е. Сега – златният бог можеше да ме смути някога, но в момента имах копие в кобура и черна тайна в сърцето си и нищо вече не ме смущаваше. Исках В’лане тук и сега. Той трябваше да отговори на няколко въпроса.

– В’лане не ти е дал името си.

– Напротив, давал ми го е многократно. И гневът му към теб няма да познава граници, ако научи, че съм поискала да го доведеш при мен, а ти си отказал.

Той ме изгледа с каменно мълчание.

Свих рамене.

– Добре. Както желаеш. Само си спомни какво направи на Дрий’лия! – обърнах се и си тръгнах.

Той беше пред мен.

– Ей, к’во си мислиш, че пра’иш, мамка му? Ник’во пресяване в клуба! – извика някой. Златният бог трепна и се размота от ръката, около която се беше материализирал. Изглеждаше все едно тялото му беше се превърнало от материя в енергия. Мъжът, на когото принадлежеше ръката, беше млад, със зализана нагоре коса, сприхаво изражение и играещи неспокойни очи. Той стисна засегнатия си крайник, разтривайки го, и доби вид на заспал. После, изглежда, видя какво се беше пресяло току-що до него и очите му станаха кръгли почти комично.

В ръката на златния бог се появи питие. Той го предложи на мъжа с промърморено извинение:

– Не исках да наруша правилата на клуба. Ръката ти ще се оправи след миг.

– ’Сичко е яко, човече! – мъжът изпадна във възторг, когато прие питието. – Нямаш грижи – той се загледа към Фае с благоговение. – К’во мо’а да напра’а за теб? – каза той без дъх. – Човече, бих направил всичко, да знаеш! Изобщо всичко.

Златният бог се наведе и се доближи.

– Би ли умрял за мен?

– Всичко, човече! Но ти ще ме заведеш ли първо във Фае?

Наведох се към златния бог и притиснах уста към ухото му.

– Има копие в кобур под мишницата ми. Ти наруши правило и се преся. Обзалагам се, това значи, че и аз мога да наруша правило. Искаш ли да опиташ?

Той издаде съскащия Фае звук на отвращение. Но се отпусна и се изправи.

– Бъди добра малка фея – измърках – и върви да ми доведеш В’лане! – поколебах се, претегляйки следващите си думи. – Кажи му, че имам новини за Шинсар Дъб.

Смехът и всички гласове замряха, клубът утихна.

Движенията спряха.

Огледах се наоколо, попивайки обстановката. Изглеждаше сякаш цялото заведение беше хванато на стоп-кадър – всички се бяха вцепенили от простото споменаване на Шинсар Дъб.

Въпреки че клубът изглеждаше като мехур, замръзнал във времето, можех да се закълна, че усещах тежки очи върху себе си. Дали нямаше направена някаква магия върху това място, която караше всички да замръзнат в случай, че някой изрече името на забранената Книга на краля, с изключение на изговорилия думите и този, който беше направил магията?

Огледах под-клубовете.

Въздухът изсвистя между зъбите ми. Два балкона по-надолу един мъж в безупречен бял костюм на царствен бял стол беше заобиколен от десетки, облечени в бяло прислужници.

Не го бях виждала от онази нощ много отдавна, когато с Баронс бяхме претърсили Каза Бланк. Но и той като мен не беше замръзнал.

МакКейб ми кимна през морето от статуи.

Точно толкова внезапно, колкото всичко беше замръзнало, животът потече отново.

– Ти ме обиди, човеко – казваше златният бог, – и ще те убия за тази обида. Не тук. Не тази нощ. Но скоро.

– Разбира се, както кажеш – измърморих. – Просто го доведи тук! – обърнах се и започнах да разбутвам тълпата, но докато стигна до царствения бял стол, МакКейб беше изчезнал.

За да стигна до стълбите, трябваше да мина през под-нивото, на което работеше момчето със замечтани очи. Командата „право“ се тълкуваше в географско отношение и не изключваше спиране по пътя, а тъй като изгарях от жажда и имах няколко въпроса за таро карти, аз потропах с пръсти по плота за шот.

Почти не си спомнях какво е усещането да смесвам питиета и да купонясвам с приятели, пълна с невежество и лъскави мечти.

На петия стол от мен един цилиндър, закрит с паяжина, беше като тъмен, неизползван комин, който силно се нуждаеше от помитане.

Коса като слама забърсваше рамене, които бяха кокалести като дръжки на метли под строг раиран костюм. Фар дорка отново киснеше край момчето със замечтаните очи. Зловещо.

Никой не седеше до него. Цилиндърът се завъртя към мен, докато сядах през четири празни стола. Колода карти таро беше артистично подредена в горния джоб на костюма като спретната носна кърпа – ветрило от карти. Кокалестите глезени бяха кръстосани, излагайки на показ лачени кожени обувки с лъскави заострени върхове.

– Тежестта на света е на раменете ти? – извика той като някой от пътуващ цирк, който продава късмети на сергия.

Загледах се във вихрещото се торнадо под ръба на цилиндъра. Части от лице – половин зелено око и вежда, част от нос – се появиха и изчезнаха като късчета от снимки, откъснати от списание, за миг залепнали върху прозорец, после отнесени от следващия бурен порив. Внезапно разбрах, че елегантният и зловещ реквизит е древен колкото самите Фае. Дали фар дорка правеше цилиндъра или цилиндърът правеше фар дорка?

Родителите ми ме бяха възпитали да бъда учтива, старите навици умират трудно, затова ми беше трудно да си държа езика. Но грешката да говоря с него не беше от тези, които правех два пъти.

– Връзките те разочароват? – извика той с пресилената жизнерадостност на реклама. Почти очаквах услужливи зрителни помагала да се запремятат из въздуха, докато той предлагаше стоките си, каквито и да бяха те.

Извъртях очи. Човек определено можеше да каже това за мен.

– Може би точно това, което ти е нужно, е нощ в града! – ентусиазира се той с твърде ведър глас.

Изсумтях.

Той се разгъна от стола си, протягайки дългите си кокалести ръце.

– Подари ми един танц, любима! Казвали са ми, че съм като Фред Астер – той изтанцува един бърз степ и се приведе ниско в кръста, тънките му ръце бяха превзето разтворени.

Шот уиски се плъзна по бара. Гаврътнах го бързо.

– Виждам, че си научила урока си, красиво момиче.

– Уча много напоследък.

– Целият съм в слух.

– Колодата таро беше животът ми. Как?

– Казах ти. Пророчества. Във всякаква форма.

– Защо ми даде СВЕТЪТ?

– Не съм. Искаш ли да ти го дам?

– Флиртуваш ли с мен?

– А ако флиртувах?

– Може да избягам с писъци.

– Умно момиче.

Засмяхме се.

– Виждала ли си Крисчън напоследък?

– Да.

Ръцете му се заковаха върху бутилките и той зачака.

– Мисля, че се превръща в нещо.

– Всички неща се променят.

– Мисля, че става Ънсийли.

– Фае. Те са като морска звезда, красиво момиче.

– Как?

– Липсващите части израстват отново.

– Какво ми казваш?

– Баланс. Светът се нуждае от баланс.

– Мислех, че светът е ентропия[16].

– Загатва присъща идиотщина. Хората са. Вселените не са.

– Значи ако Ънсийли принц умре, накрая все някой ще го замести? Ако не Фае, човек?

– Чувам, че има и мъртви принцеси.

Задавих се. Дали една човешка жена би се променила от яденето на Ънсийли и би станала една от тях с времето? Какво още щяха да откраднат Фае от моя свят? Е, ъ... Какво щяхме аз и моите... Промених темата бързо.

– Кой ми даде картата?

Той изви палец към фар дорка.

Не повярвах и за минута.

– Какво трябваше да разбера от нея?

– Попитай него!

– Ти ми каза да не го правя.

– Това е проблем.

– Решение?

– Може би не става дума за света.

– За какво друго може да става дума?

– Имаш очи, КМ, използвай ги!

– Имаш уста, МЗО, използвай я!

Той се отдалечи, подхвърляйки бутилки като професионален жонгльор. Гледах как ръцете му летят и се опитвах да измисля как да го накарам да говори.

Той знаеше разни неща. Можех да го подуша. Той знаеше много неща.

Пет чаши за шот се настаниха на плота. Той ги наля и ги плъзна в пет различни посоки със завидна прецизност.

Погледнах към огледалото зад него. То беше наклонено надолу и отразяваше гладкия черен плот на бара. Видях себе си. Видях фар дорка. Видях десетки посетители, събрани до бара. Не беше натоварен бар. Това беше един от малките и не толкова популярни под-клубове. Нямаше секс или насилие тук, само паяжини и карти таро.

Момчето със замечтаните очи липсваше от отражението. Видях чаши и бутилки да проблясват, докато подскачаха във въздуха, но никой не ги подхвърляше.

Погледнах надолу към него, докато наливаше наперено.

Обратно нагоре. Нямаше отражение.

Потупах празната си чаша по плота. Друга се чукна в нея. Сърбах новата, гледах го и чаках да се върне.

Той се забави.

– Изглеждаш объркана, красиво момиче.

– Не те виждам в огледалото.

– Може би и аз не виждам теб.

Замръзнах. Възможно ли беше? Нямаше ли ме в огледалото?

Той се засмя.

– Шегувам се. Там си.

– Не е смешно.

– Това не е моето огледало.

– Какво значи това?

– Не отговарям за това, което показва. Или не.

– Кой си ти?

– Коя си ти?

Присвих очи.

– В началото ми се стори, че се опитваш да ми помогнеш. Явно съм сбъркала.

– Помощта е опасно лекарство.

– Защо?

– Трудно се измерва правилната доза. Особено ако има повече от един лекар.

Вдишах рязко. Очите му вече не бяха замечтани. Те бяха... Зяпнах. Те бяха... Хванах долната си устна със зъби и я прехапах. В какво гледах? Какво се случваше с мен?

Той вече не стоеше зад бара, а седеше на стол до мен, отляво, не... отдясно. Не, той беше на стола с мен. Ето го – зад мен, с уста, притисната до ухото ми.

– Твърде много помощ издува лъжливо. Твърде малко – не подготвя. Най-добрият хирург има пръсти като пеперуди. Леки. Деликатни.

Като пръстите му върху косата ми. Докосването беше хипнотизиращо.

– Аз ли съм Ънсийли кралят? – прошепнах.

Смях, лек като крилца на молец, изпълниха ушите ми и размътиха ума ми, разбърквайки тиня от утайките на душата ми.

– Не повече от мен – той отново беше зад бара. – Свадливият идва – каза той с кимване към стълбите.

Погледнах и видях Баронс да слиза. Когато погледнах отново към бара, момчето със замечтаните очи не се виждаше.

– Идвах – казах раздразнено. С пръсти, стиснали китката ми, Баронс ме влачеше към стълбите.

– Коя част от „право“ не разбра?

– Същата част от „разбирай се добре с другите, която ти не разбираш, о, свадливий! – измърморих.

Той се засмя изненадващо. Никога не знаех какво ще го накара да се засмее. В най-странните моменти той, изглежда, намираше хумор в собствения си лош нрав.

– Щях да бъда много по-малко свадлив, ако беше признала, че искаш да ме чукаш и се бяхме заели с това.

Желанието ме ръзтърси. Баронс каза „чукам“ и аз вече бях готова.

– Само това ли е нужно, за да ти докара добро настроение?

– Това ще продължи дълго.

– Разговор ли водим, Баронс? Разговор, в който ти изразяваш чувства?

– Ако ти допада да намираш чувства в един твърд член, госпожице Лейн.

Внезапно смущение на входа на клуба две нива над нас привлече вниманието му. Той беше по-висок от мен и можеше да види над тълпата.

– Сигурно се шегуваш! – лицето му се беше вкоравило, докато се взираше към балкона.

– Какво? Кой? – казах, подскачайки на пръсти, за да се опитам да видя. – В’лане ли е?

– Защо да е... – той ме изгледа свирепо. – Откъснах името му от езика ти. Не си имала възможност да си го върнеш.

– Казах на един от двора му да го повика. Не ме гледай така! Искам да знам какво става.

– Това, което става, госпожице Лейн, е, че си намерила Сийли кралицата в Ънсийли затвора. Това, което става, като съдя в какво състояние е тя, е че В’лане очевидно е лъгал за местонахождението ù от месеци, а това може да означава само едно.

– Че за мен беше невъзможно да позволя на двора да разбере, че кралицата е изчезнала и я няма от много човешки години – каза В’лане сковано зад нас, гласът му беше приглушен. – Те щяха да се разпаднат. Без тя да ги обуздава, дузина различни фракции щяха да са нападнали вашия свят. Отдавна съществува смут сред Фае. Но това едва ли е мястото да обсъждаме такива въпроси.

Баронс и аз се обърнахме като един.

– Кадифе ми каза, че си настоявала за присъствието ми, МакКайла – продължи В’лане, – но той каза, че новините ти са за Книгата, не за нашия суверен – той изучаваше лицето ми с хлад, какъвто не бях виждала, откакто го срещнах за първи път. Предположих, че начинът ми да го призова го е обидил. Фае са толкова обидчиви. – Наистина ли сте я намерили? Тя жива ли е? Търсих я във всеки свободен миг. Това ме спираше да се грижа за теб, както ми се искаше.

– Кадифе е Фае име?

– Истинското му има е непроизносимо на вашия език. Тя тук ли е.

Кимнах.

– Трябва да я видя. Как се справя тя?

Ръката на Баронс се стрелна и се сключи около врата на В’лане.

– Ти, лъжлив задник!

В’лане сграбчи ръката на Баронс с едната ръка, врата му с другата.

Зяпах ги очарована. Бях толкова объркана от последните събития, че дори не бях осъзнала, че Баронс и В’лане стоят лице в лице на претъпкан дансинг вероятно за първи път от цяла вечност – достатъчно близо, за да се убият един друг. Е, достатъчно близо за Баронс да убие В’лане. Баронс се взираше във Фае принца, сякаш най-после беше хванал огнената мравка, която го тормозеше от векове, докато е лежал с разперени ръце в пустинята, намазан с мед. В’лане гледаше свирепо Баронс, сякаш не можеше да повярва, че е толкова глупав.

– Имаме по-големи грижи от твоите лични недоволства – каза В’лане с ледено презрение. – Ако не можеш да извадиш глава от задника си и да го осъзнаеш, значи заслужаваш това, което ще се случи с твоя свят.

– Може би не ми пука какво ще стане със света.

Главата на В’лане се извъртя, в погледа му имаше студена преценка.

– Позволих да задържиш копието си, МакКайла. Няма да му позволиш да ме нарани. Убий го!

Баронс стисна.

– Казах да млъкнеш!

– Той има четвъртия камък – напомних на Баронс. – Нужен ни е.

– Келтърови! – каза В’лане, взирайки се към входа. Той изсъска през зъби.

– Знам. Заформя се едно голямо шибано парти тази вечер – каза Баронс.

– Къде? Те ли влезнаха току-що? – попитах.

Баронс се наведе по-близо към В’лане и го подуши. Ноздрите му трептяха, сякаш намираше миризмата му за отблъскваща и същевременно перфектна за едно хубаво, кърваво филе.

– Къде е тя? – изрева един мъж. Акцентът беше шотландски като на Крисчън, но по-силен.

В’лане заповяда:

– Накарай го да млъкне, иначе следващият му въпрос може да е „Къде е кралицата“ и всяко Ънсийли на това място да открие, че тя е тук!

Баронс се задвижи по-бързо, отколкото можех да видя. В една секунда В’лане беше величествен, както обикновено, в следващата носът му беше разбит и шуртеше кръв. Баронс каза:

– Следващия път, фейо! – и изчезна.

– Попитах къде, по дяволите, е...

Чух изгрухтяване, после звука от юмруци и още изгрухтявания и адът се отприщи в „Честър“.

– Не ми пука какво мислиш, по дяволите. Тя е наша отговорност...

– Виждам, че сте свършили страшна работа...

– Тя е моя кралица и няма да отиде никъде с...

– ...досега, като сте я оставили в ръцете на шибаните Ънсийли.

– ...и ще я отведем обратно в Шотландия с нас, където ще можем да се грижим за нея подходящо.

– ...двойка некадърни човеци. Мястото ù е във Фае.

– Ще те пратя обратно във Фае, фейо, в шибания...

– Спомни си липсващия камък, мелез!

Погледнах от шотландеца към Баронс и към В’лане. Гледах как тримата се карат. От пет минути повтаряха едно и също без да напреднат ни на йота. В’лане продължаваше да иска тя да му бъде предадена, шотландецът не спираше да настоява той да я върне в Шотландия, но аз познавах Баронс. Той нямаше да позволи никой от тях да я вземе. Той не се доверяваше на никого, а и кралицата на Фае беше мощен коз.

– Как, мамка му, изобщо разбра, че тя е тук? – попита Баронс.

В’лане, чийто нос отново беше съвършен, каза:

– МакКайла ме призова. Когато минах зад вас, ви чух. Говорехте толкова високо, че всеки би могъл да ви чуе. Вие застрашавате живота ù с вашето безгрижие.

– Не ти – изръмжа Баронс. – Планинецът.

Шотландецът каза:

– Преди почти пет години тя посети Киън във Фантазия и му каза, че ще бъде тук тази вечер. Кралицата лично му наредила да я прибере от този адрес в тази нощ. Имаме неопровержими претенции. Ние сме Келтър и носим мантията на защита за Фае. Ти ще ни я предадеш сега.

Едва не се разсмях, но нещо у двамата шотландци ме накара да размисля. Те изглеждаха така, сякаш бяха пътували трудно през суров терен и не се бяха къпали или бръснали с дни. Думи като „търпение“ и „дипломация“ не бяха в речника им. Те мислеха за цели и резултати и колкото по-малко спънки имаше между тях, толкова по-добре. Те бяха като Баронс – енергични, съсредоточени, безскрупулни.

Двамата бяха без ризи и имаха силно татуирани тела – Лор и още един от хората на Баронс, когото не бях виждала преди, ни накараха да се съблечем до дрехи, които не биха могли да скрият книга, преди да ни позволят достъп до горното ниво на клуба. Сега петимата стояхме частично облечени в една необзаведена стъклена кабина.

Спорещият – Дагиъс, имаше дълги, гладки мускули и бързи, грациозни движения на голяма котка и златни като на гепард очи. Черната му коса беше толкова дълга, че забърсваше колана му – не че той се нуждаеше от колан в тесните черни кожени панталони. Той имаше сцепена устна и синина на дясната буза от схватката, която беше започнала при вратата и се беше разпространила като зараза през няколко нива на клуба. Бяха нужни петима от хората на Баронс, за да върнат нещата под контрол. Способността им да се движат като вятъра им даде огромно предимство. Те не предупреждаваха посетителите да спрат да се бият. Просто се появяваха и ги убиваха. Щом хора и Фае разбраха какво се случва, избликът на насилие спря толкова бързо, колкото беше започнал.

Другият шотландец, Киън, още не беше казал и дума и се беше измъкнал от разправията без следа, но с всички червени и черни татуировки по торса му не съм сигурна, че щях да забележа, ако имаше кръв. Той беше масивен, с издути къси мускули, от типа, който мъжете придобиват от силови тренировки във фитнеса или от дълга присъда в затвора. Раменете му бяха огромни, стомахът плосък. Имаше пиърсинг и на една татуировка пишеше ДЖЕСИ. Чудех се що за жена би могла да накара мъж като него да иска да си татуира името ù на гърдите си.

Това бяха чичовците, за които Крисчън беше говорил, мъжете, които бяха влезли в замъка на уелсеца, когато с Баронс се бяхме опитали да откраднем амулетите, същите, които бяха изпълнили ритуала с Баронс на Хелоуин. Те нямаха нищо общо с чичовците, които бях виждала някога. Очаквах омекнали с времето роднини в края на трийсетте или четирийсетте, но тези тук бяха закоравели с времето, бяха едва на по трийсет и притежаваха опасно секси излъчване. И двамата имаха разфокусирана отдалеченост в очите, сякаш бяха видели толкова обезпокоителни неща, че можеха да гледат света и да го понасят само ако гледаха леко не на фокус.

Зачудих се дали собствените ми очи не бяха започнали да изглеждат така.

– Едно е сигурно. Мястото ù не е при теб – каза Дагиъс на Баронс.

– Как го реши, планинецо?

– Ние защитаваме Фае, а той е Фае, което дава и на двама ни по-големи права от теб.

Усетих някой да се взира в мен настойчиво и се огледах. В’лане ме гледаше с присвити очи. Досега всички бяха толкова заети да спорят какво да правят с кралицата, че никой не си направи труда да попита как съм я намерила или как съм я измъкнала от затвора. Подозирах, че точно това се чуди В’лане сега.

Той знаеше легендата за кралското Сребро. Знаеше, че само двама могат да минат през него. Освен ако случайно не се бях натъкнала на истината с лъжата си и която и да беше сегашната кралица, тя беше имунизирана към магията на краля, в което се съмнявах. Единствената личност, от която кралят беше искал да предпази наложницата си най-много, беше Сийли кралицата. Той беше залостил замъка си срещу истинската отмъстителна кралица в деня, в който тя беше дошла в крепостта му и се бяха скарали. Беше забранил на всички Сийли да влизат в нея. Не се съмнявах, че е използвал същите заклинания или още по-лоши върху Среброто, което свързваше неговия будоар с този на наложницата. В’лане сигурно се чудеше дали има някаква представа коя наистина е тяхната кралица и коя съм аз. Може би се чудеше дали цялата тяхна история не е също толкова подозрителна и неточна, колкото нашата. Въпреки всичко, В’лане знаеше, че нещо в мен не е каквото изглежда.

Освен мен, само Крисчън знаеше, че кралицата и наложницата са едно и също. И само аз знаех за тази двойственост в мен, която можеше лесно да бъде обяснена, ако аз бях другата половина от кралското им уравнение.

След един дълъг, претеглящ поглед, той ми кимна стегнато.

Какво значеше това, по дяволите? Че засега ще запази мълчание и няма да повдига никакви въпроси, които можеха да размътят вече мътните води? Кимнах му в отговор, сякаш имах някаква представа за какво си кимаме.

– Вие не можахте дори да изпълните скапания ритуал, с който да предпазите стените от падане, а искате да ви доверя кралицата? А ти – Баронс се обърна към В’лане, който поддържаше внимателна дистанция – никога няма да я получиш от мен. Твърдо вярвам, че ти си я сложил в ковчега, в който е била намерена.

– Защо не попиташ кралицата сам? – студено предложи В’лане. – Не съм бил аз, както ще ти каже тя.

– Колко удобно за теб, че тя не говори.

– Наранена ли е?

– Откъде да знам? Дори не знам от какво сте направени вие, шибаняци.

– Защо някой да я поставя в Ънсийли затвора? – попитах.

– Това е бавен, но сигурен начин да бъде убита, момиче – каза Дагиъс. – Ънсийли затворът е противоположността на всичко, което е тя, и по този начин изсмуква самата ù жизнена същност.

– Ако някой е искал тя да умре, има много по-бързи начини – възпротивих се.

– Може би този, който я е взел, не е могъл да вземе копието или меча.

Това изключваше В’лане. Той ми го отнемаше редовно, също както сега. Даррок също го правеше. Който и да беше пленил кралицата, беше достатъчно могъщ, за да го направи, но не достатъчно, за да вземе копието или меча – две условия, които изглеждаха взаимноизключващи се. Възможно ли беше похитителят ù да е имал причина да иска да я убие бавно?

– В’лане ми каза, че всички Сийли принцеси са мъртви – казах. – Има Фае легенда, според която, ако всички наследнички на кралицата са мъртви, Истинската магия на расата им ще бъде принудена да се прехвърли към най-могъщия им мъжки. Ами ако някой се опитва да се сдобие с Шинсар Дъб и в същото време убива всички жени от кралската династия, свършвайки с Авийл, та когато кралицата умре, той да се окаже не само със силата на Ънсийли краля, а и с Истинската магия на кралицата и така да стане първия патриархален владетел на расата? Кой е най-могъщият мъжки?

Всички глави се врътнаха към В’лане.

– Какво казвахте вие, хората? Да, сетих се. О, я стига! – каза той сухо. Погледът, който ми хвърли, беше равни части гняв и укор. Сякаш казваше: „Аз пазя твоите тайни, не се обръщай срещу мен!“ – Това е легенда, нищо повече. Служил съм на Авийл през цялото си съществуване и ù служа и сега.

– Защо излъга за местонахождението ù?

– Прикривам отсъствието ù от много човешки години, за да предотвратя гражданска война сред Фае. След като всички принцеси са мъртви, няма ясен наследник.

Много човешки години? За втори път казваше толкова много, но усложненията едва сега ми станаха ясни. Загледах го. Беше ми казал много повече от една лъжа. На Хелоуин ми беше казал, че е бил зает другаде, отнасял е кралицата на безопасно място. Къде наистина е бил в онази нощ, когато толкова отчаяно се нуждаех от него? Исках да знам още сега, да настоявам за отговори, но тук вече се случваха много неща, а когато го разпитвах, щеше да бъде при моите условия, на мой терен.

– И как точно умряха те? – попита Баронс.

В’лане въздъхна.

– Те изчезнаха по същото време, когато и тя – той отново ме погледна.

Примигнах. Погледът му съдържаше тъга. И обещание, че ще говорим скоро.

– Удобно за теб, фейо.

В’лане хвърли на Баронс презрителен поглед.

– Погледни отвъд върха на смъртния си нос! Ънсийли принцовете са също толкова могъщи като мен, ако не и повече. А самият Ънсийли крал е много по-силен от всички нас. Магията най-вероятно ще отиде при него, където и да е той. Не мога да постигна нищо, ако нараня кралицата, всъщност бих загубил всичко. Трябва да ми я предадеш. Ако е била в Ънсийли затвора през цялото време, откакто изчезна, може да е много близо до смъртта. Трябва да ми разрешиш да я заведа в нашия свят, за да възвърне силата си.

– Това няма да се случи никога.

– Тогава ти ще си отговорен за убийството на кралицата – каза В’лане горчиво.

– А откъде да знам, че ти не целиш точно това от самото начало?

– Ти презираш всички нас. Би позволил кралицата да умре, за да задоволиш собственото си дребнаво отмъщение.

Исках да знам какво е собственото дребнаво отмъщение на Баронс. Но отново чувствах проклетата двойственост. Разкриващото се тук беше много далеч от това, което всички си мислеха. Само аз знаех истината.

Това, за което се караха, не беше кралицата. Беше наложницата отпреди стотици хиляди години, която някак беше станала Сийли кралица. Дали кралят най-после не беше получил това, на което се е надявал? Дали продължителното време във Фае не беше направило любимата му Фае? Дали балансът, който светът „желаеше“, както предположи момчето със замечтаните очи, беше превърнал една смъртна в заместничка на кралицата, както накрая щеше да превърне Крисчън в заместник на принц?

Ако аз бях кралят, защо това не ме обнадеждаваше? Наложницата най-после беше Фае. Разтърсих глава. Не можех да мисля по този начин. Просто не се получаваше.

– Мак – промърморих. – Само Мак.

Баронс ми хвърли остър поглед, който казваше: „Отложи го за по-късно, госпожице Наложница!“.

– Вижте, момчета! – казах. Четири древни чифта очи ме прободоха и аз примигнах към двамата шотландци. – О, вие двамата изобщо не сте каквото изглеждате, нали?

– Дали някой в тази стая е? – каза сприхаво Баронс. – Какво предлагаш?

– Най-безопасно за нея е тук – казах сбито.

– Това казвам през цялото време – изръмжа Баронс. – Това крило е защитено по същия начин, по който и книжарницата. Нищо не може да се пресее вътре – В’лане изсъска – или навън. Нито Сийли, нито Ънсийли могат да се доберат до нея. Не позволяваме на никой да влезе в стаята с дрехи. Рейни се грижи...

– Сложил си я при родителите ми? – казах невярващо. – Хората влизат голи?

– Къде другаде бих могъл да я сложа?

– Кралицата на Фае е в онази стъклена стая с мама и татко? – гласът ми се издигаше. Не ми пукаше.

Той сви рамене. Очите му казваха: Не съвсем, и двамата го знаем. Ти дори не си от този свят.

Моите казваха: Не ми пука коя може да съм била в някой друг живот. Знам коя съм сега.

– Отнема време и ресурси да се защити едно място толкова добре, колкото стаята, в която са Джак и Рейни. Няма да повторим усилията си – каза той.

– Замъкът Келтър беше защитен от самата кралица – каза Дагиъс. – И е далеч от Дъблин, където Шинсар Дъб, изглежда, е склонна да броди. Това е по-добрият избор.

– Тя остава. Не съм отворен за обсъждания. Ако не ви харесва, опитайте се да я вземете! – каза равно Баронс и в тъмните му очи видях очакване. Той се надяваше да опитат. Беше в настроение за бой. Всички в стаята бяха. Дори аз, осъзнах стреснато. Внезапно разбрах мъжете. Имах проблем, който не можех да реша. Но ако можех да създам разрешим проблем, като юмручен бой и да сритам нечий задник, това със сигурност щеше да ме накара да се чувствам по-добре за известно време.

– Ако тя остане и ние оставаме – каза Дагиъс решително. – Пазим я тук или я пазим там. Но ние я пазим.

– А ако те останат, аз също оставам – от гласа на В’лане капеше лед. – Никой човек няма да брани кралицата ми, докато аз съществувам.

– Има просто решение за това, фейо. Ще те накарам да спреш да съществуваш.

– Сийли не са наш враг. Ако го докоснеш, имаш всички нас срещу себе си.

– Мислиш, че не бих могъл ли, планинецо?

За момент напрежението в стаята беше непоносимо и вътрешното ми око видя как всички се хващаме за гушите.

Баронс беше единственият от нас, който не можеше да бъде убит. Нуждаех се от шотландците, за да изпълнят ритуала по повторното погребване, а В’лане и неговият камък трябваше да помогнат да хванем Книгата. Един бой точно сега беше много лоша идея.

– Значи се разбрахме – изчуруликах весело. – Всички остават. Добре дошли в „Честър-Хилтън“! Да приготвим леглата!

Баронс ме погледна, сякаш съм откачила.

– После нека излезем и да си намерим нещо за убиване! – добавих.

Дагиъс и Киън изръмжаха одобрително и дори В’лане изглеждаше облекчен.

Тридесет и две

Измъкнах се от душа и се погледнах в огледалото. Откакто бях завлякла болящото си тяло по стълбите в КДБ до стаята си преди двайсет минути, натъртванията ми бяха намалели с четирийсет процента. Прокарах пръсти през едно особено лошо на ключицата. Бях решила, че чувам пукане и се притеснявах, че има нещо счупено, но това беше само гореща, подута контузия и оздравяваше забележително бързо.

Какво ми имаше? Може да подозирах, че имаше нещо общо с това, че съм... е, не Наложницата, но никога не бях оздравявала толкова бързо като дете. Бях тичала с ожулени колене постоянно.

Дали МакКейб беше една от моите части? Затова ли и той не беше замръзнал? Възможно ли беше момчето със замечтани очи също да е част? Кой още? Колко части имаше Не Наложницата?

– Аз не съм кралят! – казах на глас. – Има някакво друго обяснение – трябваше да има. Просто не можех да го приема.

Тази нощ беше трескава. Бяхме налетели на Джейни, неговите Бранители и на Дани близо до Четиринайста и бяхме прорязали широк път през града. Дагиъс, Киън и В’лане бяха бъхтили с юмруци, Дани и аз бяхме секли и рязали. Баронс беше правил това, което правеше, но го беше правил твърде бързо, за да видя. След време спрях да се опитвам да видя, твърде изгубена в собствената си кръвожадност.

Когато най-накрая спрях да броя, броят на убитите беше в стотици.

Как можех да се чувствам толкова добре от убиването на Ънсийли, ако аз бях техният създател?

– Виждаш ли? Още доказателства, че не съм – казах на себе си в огледалото с кимване. Отражението ми кимна важно в отговор. Нагласих сешоара си на средно топло и започнах да суша косата си.

Ънсийли се бяха оттеглили. Слухът за нас се беше пръснал по улиците и те се бяха изтеглили от битката с пляскане на криле, с пресяване и с пълзене. Предполагам, че след като са били заключени по време на цялото си съществуване, не бързаха да умират сега, когато бяха свободни. Когато оставих Баронс, двамата Келтър и В’лане, те изглеждаха забележително незадоволени и готови да се хвърлят към гърлата си. Аз бях уморена, натъртена и изобщо не ми пукаше. Ако бяха достатъчно тъпи да се убият един друг, заслужаваха проблемите, което това щеше да създаде.

Докато се пъхах в пижамата, едно камъче изтрака върху прозореца на стаята ми.

Нямах настроение за В’лане точно сега. Да, имах въпроси, но тази нощ не беше моментът, в която да ги задам. Нуждаех се от почивка и от чиста глава. Изритах раницата, пропълзях в леглото и дръпнах завивките през глава, за да се скрия от ярката светлина на петте лампи. Предполагаше се, че сенките са се махнали. „Предполагаше се“ не беше израз, който работеше за мен.

Още едно камъче.

Стиснах очи и зачаках да спрат.

След пет минути дребни камъчета, един голям се заби в прозореца ми, пръскайки стъкла и стряскайки ме ужасно.

Изстрелях се от леглото и се загледах в безпорядъка на пода. Дори не можех да отида там и да му откъсна главата. Трябваше първо да изровя обувките си.

Леден вятър развяваше пердетата.

Нахлузих ботушите и захрущях към прозореца.

– Няма да говоря с теб, докато не поправиш проклетия прозорец, В’лане! – сопнах се. После: О!

Фигура с наметало и качулка стоеше долу на уличката и за момент ми напомни на Малуш. Тъмните роби се завихряха в ефирен облак, докато фигурата се движеше конвулсивно напред, сякаш всяка стъпка беше агония. Външните прожектори светеха през наметалото и видях, че е ушито от лек шифон.

Първата ми мисъл беше за Шинсар Дъб, скрита някъде под многото тайни гънки.

– Пусни наметалото! Искам да видя ръцете ти и всичко.

Чух остро вдишване, агонизиращо хриптене. Ръцете се задвижиха с артритно внимание, откопчавайки брошката на врата. Качулката падна и наметалото изшумоля на земята.

Едва не повърнах. Преглътнах писък. Не бих го пожелала и на най-лошия си враг. Беше Фиона със силно осакатена плът.

– Милоооссссст! – одраните устни се разтегнаха в съскане.

Обърнах гръб на прозореца и се облегнах на рамката с ръка на устата. Очите ми бяха затворени, но не можех да избягам. Можех да я видя и през затворени клепачи.

Тя се беше опитала да ме убие както изглежда преди цял един живот. Беше се съюзила с Дерек О’Баниън, после с Даррок.

Само защото обичаше Джерико Баронс.

Нощта, в която Книгата я беше довела под балкона ми, одрана жива, се бях зачудила дали всички Ънсийли, които беше изяла, щяха да я запазят жива. Яденето на Ънсийли има забележителни оздравителни свойства. Но очевидно поникването на нова кожа или може би излекуването от някакво магическо нараняване, което Шинсар Дъб беше причинила, беше отвъд способносите му.

– Мислех, че Книгата убива всички, които обзема – казах накрая. Думите ми иззвъняха в притихналата нощ.

– Тя има... различни апетити към... тези... които ядат Ънсийли – понесе се нагоре пълният ù с болка глас.

– Тя уби Даррок. Той ядеше Ънсийли.

– Накара го... да млъкне. Заради това... което знаеше.

– Което беше?

– Само ако... знаех. Щях... – тя издаде задавен звук и от хриптенето и стоновете допуснах, че се навежда да си вземе наметалото. Опитах се да си представя кое би причинявало повече болка върху одраната плът – студеният нощен вятър или дрехите. И двете щяха да са еднакъв ад. Не можех да си представя как понася болката.

Не казах нищо. Нямаше какво да кажа.

– Опитах... сама – продължи тя накрая, – молих се... да убие... и мен.

– Защо си тук? – обърнах се и се загледах в нея. Беше облякла наметалото, но беше оставила качулката смъкната.

– Не мога да зарастна – сивите очи потрепваха с постоянна болка в окървавените гнезда. Дори клепачите ù ги нямаше. – Не мога да умра. Опитах... всичко.

– Още ли ядеш Ънсийли?

– Замъглява... болката.

– Вероятно това те държи жива.

– Твърде... късно.

– Искаш да кажеш, че според теб си го яла толкова дълго, че дори да спреш сега, може да не умреш?

– Даааа.

Обмислих го. В зависимост от изядените количества, беше възможно. Малуш беше прошарен с Фае като пържола със сланина. Може би дори ако въобще спреше да яде Ънсийли, тя никога нямаше отново да бъде съвсем човек. Аз бях яла само два пъти през живота си и се надявах, че тялото ми се е възстановило напълно и завинаги.

– Не мога да намеря... – погледът ù се спря на изоставената Мрачна зона и разбрах, че е търсила Сянка, която да я убие. Но те се бяха преместили много отдавна към по-зелени пасища, буквално, а тя не изглеждаше в състояние да върви много далеч. Не можех да си представя да кара кола и да седи с тази одрана кожа. – Само копие... меч... ще...

– ...накара Фае частите да спрат да те поддържат жива – довърших. Погледнах настрани, загледах се над покрива на гаража на Баронс към стотиците тъмни покриви. – Искаш аз да те убия – в това имаше ужасна ирония.

– Дааа.

– Защо не опиташ с Дани? Не мислиш ли, че там ще имаш повече късмет?

Каза не.

Примигнах. Тя наистина е знаела за Дани, намерила я е и Дани е отказала?

– Каза... ти трябва...

– И ти мислиш, че аз имам милост?

– Не можеш... да ме... гледаш.

Отклоних поглед от одраното ù лице.

– Мога да те пренебрегвам до края на живота си – но не беше истина. И тя го знаеше.

– Милооссст! – изсъска отново.

Ударих перваза на прозореца.

Вече нямаше лесен избор. Не исках да слизам долу и да я поглеждам. Не исках да я намушкам. Не можех изобщо да я оставя да продължи да страда, ако можех да направя нещо, а аз можех.

Погледнах с копнеж леглото си. Не исках нищо повече от това да пропълзя обратно в него.

Прозорецът ми беше счупен. Стаята щеше да замръзне за нула време.

Пресегнах се за кобура, закопчах го върху пижамата, пъхнах копието в него, грабнах едно палто от стола и се отправих към стълбите.

По пътя надолу имах малко прозрение.

Копието ми щеше да убие Фае частите на Фиона, гарантирайки ù смърт, както тя желаеше, но много бавно. Бяха минали месеци, преди Малуш да умре. Когато намушквах Фае, то беше изцяло Фае и умираше бързо. Но когато човек яде Ънсийли, то преплита човешкото тяло с джобове и нишки безсмъртна плът, а няма начин да намушкаш всяка нишка или джоб, затова раната вместо това действа като бавна отрова. Чудя се дали този, който е изобретил оръжията за убиване на безсмъртни, умишлено ги е създал по този начин – да раздават ужасяващо наказание за ужасяващо престъпление.

Но все пак имаше друг възможен метод на екзекуция, който или щеше да я убие мигновено, или да отговори на въпрос, на който много силно исках да бъде отговорено.

През цялото време, докато се биех тази вечер, бях мислела са това.

Исках да изпробвам Среброто в Белия палат.

Може би много хора и Фае биха могли да минат през него.

Бях обмисляла да хвана Ънсийли пленник и да го накарам да мине през Среброто.

Сега нямаше нужда. Имах доброволец.

И даже още по-добре – тя беше предимно човек.

Ако Фиона можеше да мине през кралското Сребро без да умре, това означаваше, че легендата е блъф.

„То уби Баронс.“

Свих рамене. Това можеше да е изключение. Баронс не се подчиняваше на законите на физиката. Може би хората можеха да минават през него без проблем. Може би Ънсийли кралят не го беше защитил толкова добре, колкото беше мислил. Може би хората от нашата планета бяха различни от неговата смъртна наложница, а как би могъл да измислиш защита срещу нещо, което дори не допускаш, че съществува? Знаех само, че не съм кралят, и това беше моята възможност да го докажа. Не можех да си позволя да губя още време, но душевното ми спокойствие си заслужаваше.

Излезнах на уличката и тръгнах бавно към нея.

– Вдигни качулката!

Тя издаде звук, който беше почти смях, но не се опита да я вдигне.

– Искаш ли да умреш? Тогава я вдигни!

Очите ù бяха пълни с омраза, движеше се сковано и старателно, но нагласи тъканта така, че да засенчва лицето ù.

Когато свали ръце, повей на вяръта донесе миризмата ù право в ноздрите ми. Задавих се. Тя вонеше на кръв, на гниеща плът със силен мирис на лекарства, сякаш ядеше болкоуспокояващи с шепи.

– Последвай ме!

– Къде?

– Копието ще те убие, но ще го направи бавно. Може би имам начин да те убия мигновено.

Качулката се обърна към мен, сякаш тя проучваше лицето ми, за да разгадае мотивите ми.

Татко ми беше казал веднъж, че ние вярваме, че другите са способни на най-лошото, на което ние сме способни. Фиона се чудеше дали мога да съм толкова жестока към нея, колкото тя би била в същото положение.

– Ще бъде ад за теб да вървиш до там. Но мисля, че ще предпочетеш да отделиш двайсет минути да стигнеш там, за да умреш, вместо седмици или дори месеци, ако умреш от рана от копието. Заради Ънсийли, които ядеш, ще умреш бавно.

– Копие... не незабавно? – в гласа ù имаше шок.

– Не.

Усетих мига, в който тя прие истината. Когато се обърнах и тръгнах към Среброто в тухлената стена, тя ме последва. Чувах тихото шумолене на наметалото ù зад мен.

– Има цена обаче. Ако наистина искаш да умреш, ще трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за...

– Не мога да те оставя и за минутка сама, нали? – каза Баронс. – Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш този път, госпожице Лейн? И кой е това с теб?

Тримата тръгнахме заедно.

Това беше една от най-неприятните, най-неудобните разходки, на които съм била.

Сякаш отново се гледах някъде отгоре, извън кожата си. Преди осем месеца, когато се бях гмурнала в КДБ, търсейки убежище от първата ми среща с Мрачна зона, дори не си бях представяла този момент: да влизам в тухлена стена зад книжарницата (имам предвид наистина в тухлена стена!) с жестоко одраната и силно наркотизирана жена, която тогава беше управлявала КДБ, с Баронс, който ме чакаше да му върна доброто настроение със секс и който се превръщаше в триметров звяр понякога, само за да мога да открия, че аз съм кралят и създателят на чудовищата, които бяха превзели света ми. Ако бях помислила, че животът ми ще стигне до там, щях още в същия ден да отида до летището и да се прибера у дома.

Фиона не беше изрекла и една сричка, откакто Баронс се беше появил в уличката. Беше придърпала качулката си плътно около лицето. Не можех да си представя как се чувстваше тя, докато вървеше към самоубийството си между мъжа, когото беше обичала чак до собственото си унищожение, и жената, за която вярваше, че ù го е отнела.

В началото Баронс беше оспорил плана ми бурно.

Беше искал да използвам копието и да я убия, без да се връщам в Сребрата и да губя седмици, вероятно месеци. Но след като го дръпнах настрани и му обясних, че тя е идеалният експеримент, той се беше съгласил неохотно и аз разбрах, че той също се надява да докажем, че легендата греши.

Защо? Той мислеше, че съм наложницата. Но като се имат предвид моите страхове за това коя съм, идеята да съм наложницата не изглеждаше нещо толкова лошо.

Освен ако не беше стигнал до заключението, че ако аз съм наложницата, е предопределено самият крал да дойде за мен в някакъв момент, а това е враг, с който не би могъл да се справи, дори като звяр. Може би се тревожеше, че кралят ще му отнеме ОС детектора и тогава за него няма да има избор?

„Но ако я попиташ и едно нещо за мен, госпожице Лейн – беше прошепнал в ухото ми, – ще я убия на място и ти няма да проведеш малкия си експеримент.“

Погледнах към него с ъгълчето на окото. Можеше ли? По същия начин, по който убиваше Фае, какъвто и да беше той? Но все пак не го предложи като милост. Чудех се какво изпитва, докато се движехме по един розов коридор. Дали скърбеше за нея, за жената, която беше управлявала магазина му с години, жената, на която бе доверил повече от тайните си, отколкото някога беше доверявал на мен? Не беше предложил да я убие бързо, за да сложи край на страданията ù. Беше го използвал само като заплаха, за да не се бъркам в работите му.

Лицето му беше със сурови, студени черти. Той погледна надолу към върха на главата на Фиона и изразът му се промени. После осъзна, че го гледам и отново се превърна в маска от камък.

Наистина скърбеше за нея. Не за страданията или за смъртта, а за това, че беше избрала пътя, който я беше довел тук. Подозирах, че никога нямаше да спре да се грижи за нея и че тя винаги щеше да му е скъпа, ако не беше се обърнала срещу мен. Но това действие беше подпечатало съдбата ù.

Баронс беше един от най-сложните мъже, които бях срещала някога и в същото време един от най-простите. Ти си или с него, или срещу него. Точка. Край на историята. Имаш само една възможност. И ако го предадеш, спираш да съществуваш в неговия свят, докато той не те убие.

Фиона беше спряла да съществува в момента, в който беше пуснала Сенките в книжарницата, за да ме погълнат, докато спях (по този начин му отнемаше единствената възможност за нещо, което той желаеше много силно, каквото и да беше то), и единственото, което изпитваше сега, беше щипка желание нещата да се бяха развили по друг начин и шепот от съжаление. Не толкова отдавна той беше забил нож в сърцето ù и ако тя не ядеше Ънсийли, щеше да я е убил. Беше готов да я убие в уличката, и то не милостиво.

Откраднах си още един поглед към него, осъзнавайки пълния размер на това, върху което размишлявах.

Той мислеше, че съм го предала, като съм поела с Даррок, когато вярвах, че е мъртъв. Но не беше изхвърлил мен от живота си. Каквото и да искаше от Шинсар Дъб, го искаше много силно.

И според моята собствена преценка за него, щом го получеше, щеше да ме убие.

Сигурно беше усетил, че се взирам в него, защото ме погледна.

Нещо не е наред ли, госпожице Лейн?

Погледът ми се присмя:

Има ли нещо наред в тази ситуация?

Той се усмихна без грам хумор.

Освен очевидното.

Поклатих глава.

Гледаш ме така, сякаш очакваш да те убия.

Трепнах. Толкова ли лесно можеше да ме разгадае?

Чудиш се какъв мъж съм и какви са чувствата ми в този момент.

Зяпнах го.

Мислиш, че си ме предала и един ден ще те убия за това.

Не съм сигурна защо изобщо си давам труда да говоря.

Очите ми пламнаха от гняв. Не можех да се примиря, че съм толкова прозрачна.

Това, че се съюзи с Даррок, за да постигнеш целите си, не ме е предало. Аз щях да направя същото.

Тогава защо си толкова кисел?

Това, че си го чукала, ще бъде простено, едва когато чукаш мен. Друга жена би се затичала презглава към опрощението.

Сложих край на разговора ни, като се загледах право напред.

Напредвахме бавно. Фиона не можеше да се движи много бързо. Вървяхме със скороста на охлюв от розови коридори към слънчеви и бронзови.

– Библиотеките – каза Баронс, докато преминавахме. – Ще се отбием на връщане, след като така и така сме тук. Искам да огледам още веднъж.

Усетих внезапно напрягане в закачулената фигура до мен, сякаш тъмната качулка се обърна в моята посока.

Нямаше нужда да виждам лицето ù, за да почувствам горчивината в погледа ù или да предскажа мрачния обрат на мислите ù.

Коментарът му ù беше напомнил, че той и аз ще се връщаме заедно, а тя ще бъде мъртва. И знаех, че според нея щяхме да се забавляваме страхотно, да танцуваме и да се караме, да правим секс и да живеем, докато нейното съществуване щеше да свърши, угасено, сякаш тя никога не е била раждана – неоплакана, без да липсва на никого.

Усетих изпод наметалото да се излъчва злобна и мрачна омраза и се радвах, че виждах черните подове напред.

Имах чувството, че сме пазачи на затвор, тръгнали по дългия, бавен адски път към електрическия стол. Осъдената между нас би направила всичко, за да избегне присъдата, но съдбата не ù беше оставила друг избор, освен да жадува за забвение.

– Как? – прошепна тя, докато влизахме в черния тунел.

Погледнах към Баронс и той ме погледна. След като стъпихме на черните подове, бях започнала да усещам сексуалното напрежение, която тази част на замъка неизбежно предизвикваше. Един поглед към лицето му потвърди, че и той го чувства.

С ужас осъзнах, че Фиона също би трябвало да го усеща.

Баронс отвърна сковано:

– Има Сребро, което разделя стаята на Ънсийли краля и наложницата. Само те двамата могат да минават през него. Всичко останали умират моментално.

– Дори... ти?

Значи тя знаеше, че той може да умре. И да се върне.

– Да.

Чух отново ужасния звук, който беше смях, но не беше.

– Тя... вече знае.

Баронс ми хвърли поглед, който ясно казваше: Накарай я да млъкне или аз ще приключа всичко още сега!

– Да. Знам всичко, Фиона – излъгах.

Тя продължи напред, отново мълчалива.

* * *

Крисчън беше заспал в голямото легло на Ънсийли краля, дългата му черна коса беше като копринено ветрило по възглавницата.

Ако Фиона не беше одрана и не изпитваше толкова силна болка, щях да я блъсна през бялата половина от будоара в огледалото, за да приключа с това, но не можех да се накарам да я докосна.

– Кой... Какво, мамка му? – Баронс забърза през снежнобелите кожи и осеяния с диаманти въздух към огромното Сребро, взирайки се в мъжа на леглото.

Хвърлих поглед към камината, очаквайки да видя наложницата. Опитвах се да реша как бих обяснила на Баронс, ако остатъкът от спомена на кралицата се беше изтегнал там, но кожите бяха празни, а огънят се беше стопил до бяла жарава.

Гласът му стресна Крисчън. Младият шотландец се претърколи и скочи на крака.

Коприни се плъзнаха по тялото му, оставяйки го гол и видимо възбуден. За миг помислих, че се е отървал от татуировките, но те се появиха, задвижиха се нагоре по краката му, по чатала и по корема му, после отстрани на гърдите, преди отново да изчезнат.

Застанах до Баронс пред огледалото, опитвайки се да не зяпам, но красивите голи мъже са красиви голи мъже.

Чудех се дали спомените за любенето на краля и кралицата са му повлияли така, както влияеха на мен. Очите му проблясваха с ленива чувственост и можех съвсем ясно да си представя посоката на сънищата му. Можеше да се окаже трудно да го откъртим от стаята, когато дойдеше време.

Той стоеше в тъмната част на будоара и гледаше към мен.

– Сигурно сънувам. Докарай този сладък задник тук и ще ти покажа за какво Бог е създал жените и надарените шотландци.

– Кой е това, по дяволите? – настоя Баронс.

– Крисчън МакКелтър.

– Това не е Крисчън МакКелтър! – избухна Баронс. – Това е Ънсийли принц!

– А, мамка му! – Крисчън прокара ръка през дългата си черна коса, мускулите му се надиплиха на раменете му. – Наистина ли на това приличам, Мак?

За малко да кажа: „Не знам, не мога да спра да гледам твоя...“.

Фиона ме бутна.

Кучката всъщност ме блъсна в гърба.

Толкова бях сащисана, че дори не ахнах. Нямах думи. Бях дошла тук на мисия от милост, а тя се беше опитала да ме убие отново!

Беше заключила от думите на Баронс, че аз също ще умра, ако докосна среброто, и последното ù действие беше да се опита да ме отнесе със себе си.

Тя ме блъсна достатъчно силно, за да се стрелна право през несъпротивляващото се Сребро и да се забия в Крисчън, избутвайки го назад в леглото. Оплетохме се един в друг, в опита да се измъкнем.

Зад мен Баронс изрева.

Крисчън издаде груб, възбуден звук и се притисна към мен.

Вдишах рязко през зъби. Всяка клетка в тялото ми искаше да правя секс тук и сега, с когото и да е. Това място беше опасно.

– Крисчън, стаята е. Тя прави секса...

– Знам, момиче. Бях тук известно време – той вдигна едната ръка, която ме натискаше към леглото. – Измъкни се изпод мен! Размърдай се! – изскърца той.

Когато не реагирах моментално, той изръмжа:

– Побързай! Няма да мога да го кажа отново.

Погледнах го. Очите му бяха леко разфокусирани, заковани в някаква точка вътре в мен, като на Фае принц. Изстрелях се изпод него и изпълзях от леглото.

Остана да клечи там за малко на ръце и колене, топките му бяха натежали, еректиралият му член беше голям и прилепнал към стомаха му. После Крисчън скочи на крака, опитвайки се да се прикрие, но ръката му беше безнадеждно недостатъчна. Опита се да издърпа чаршаф от леглото, но черната коприна беше с размери за цели акри легло. Проклинайки, той започна да рови между възглавници и кожи и да търси дрехите си, докато аз се опитвах да не гледам и се провалях безславно.

– Мак! – прогърмя Баронс.

Сърцето ми блъскаше. Исках Баронс, не Крисчън, но мъжът, когото исках, беше от другата страна на огледалото, а проклетият полубял, получерен будоар беше Екстази на стероиди с примес от адреналин и правеше нещата толкова замъглени и объркани...

Ужасният звук от смеха на Фиона развали магията.

Обърнах се и я видях да стои до огледалото и да гледа към Баронс със свалена качулка.

Тя произнесе най-дългото изречение за тази нощ.

– Какво е чувството да искаш някого повече, отколкото той те иска, Джерико? – от гласът ù капеше отрова. – Щом тя мина през огледалото, значи принадлежи на краля. Надявам се това, че я искаш, да те изяжда отвътре. Надявам се той да ти я отнеме. Надявам се да страдаш цяла вечност!

Баронс не каза нищо.

– Трябваше да ме оставиш да умра, когато ме намери, копеле такова! – каза тя горчиво. – А ти просто ми даде живот, който ме накара да искам неща, които не можех да имам.

Щях да ù кажа, че изобщо не е така. Баронс не изпитваше нищо към мен или към някой друг, но преди да успея да кажа и дума, Фиона се хвърли към огледалото.

Подготвих се да се забие в мен.

Толкова бях сигурна, че не съм Ънсийли кралят.

Бях готова за вонята от тялото ù, очаквах осакатеното ù тяло да се забие в моето. Щях да я отклоня към леглото, където щях да я намушкам и да отърва всички от нещастието ù веднъж завинаги.

Фиона падна мъртва в мига, в който докосна огледалото.

– Здравей, госпожице Наложница! – подигра ми се Баронс.

О, само ако знаеше!

Но Крисчън не му каза, преди да си тръгнем, нито пък аз.

Тридесет и три

ПРОТИВ: Защо не съм кралят?

1. Била съм бебе преди двайсет и три години. Виждала съм свои снимки и помня как растях (освен ако някой не ми е посадил фалшиви спомени).

2. Аз дори не харесвам наложницата (освен ако не съм спряла да я обичам преди много време).

3. Нямам усещането, че съм разделена в множество човешки части и никога не са ме привличали жени (освен ако не го подтискам).

4. Мразя Фае и особено Ънсийли (дали не компенсирам?).

5. Ако аз бях кралят, нямаше ли Ънсийли принцовете да ме познаят и да не ме изнасилват? Нямаше ли някой... да ме познае или нещо такова?

6. Къде съм била шест или седемстотин хиляди години? И как може да не знам за това? (Добре де, някой може да ме е принудил да пия от Котела.)

ЗА: Нещата, заради които изглежда, че може да съм.

1. Знаех как изглежда Белия палат отвътре. Също така познавах всяка крачка, която правех, в Ънсийли затвора. И знаех за крилата на Крус. Имам в главата си огромно количество знание, а не мога да си обясня откъде е дошло. (Може би някой е посадил спомените. Ако могат да посаждат фалшиви, защо да не могат да се посадят и истински?)

2. Сънувам наложницата цял живот и въпреки че беше в безсъзнание, тя успя да ме призове. (Може би ме манипулираше във Фантазия, както е направила с Келтърови.)

3. Мога да правя руни. Предполагам, че те са част от това, което е използвано за укрепването на стените на Ънсийли затвора. (Не съм сигурна в коя колона минава това. Защо кралят би ми помогнал?) (А може би е част от талантите ми на шийте зрящ.)

4. Книгата ме търси и си играе с мен като котка, която души мишка. (Не мога да измисля как да се измъкна от това. Очевидно има нещо различно в мен.)

5. К’Врук порови умствено в мен, после каза: „А, ето те!“. (Какво имаше предвид, мамка му?)

6. Мога да минавам през огледалото, през което могат да минават само кралят и наложницата, а кралицата е наложницата. Баронс не можа. Фиона не можа.

7. Когато бях в Белия палат, можех да видя наложницата, но не и краля, което е напълно логично, ако преживявах спомените на краля, защото когато си спомняте нещо, не виждате себе си, а само тези, с които сте били, и това, което е ставало около вас.

Пуснах молива и захлопнах дневника си. Татко можеше да използва тези последните две ЗА, за да ми издейства доживотна без право на обжалване.

Трябваше да проведа повече експерименти със Среброто. Щом докажех, че някой друг също може да преминава, щях да престана да се побърквам.

– Да – промърморих. – Още експерименти. Не звучи ли като някой друг, когото познаваме? – например като обсебен крал, който беше експериментирал с цяла раса от чудовища. Нямаше как да заобиколя един жесток факт: Ако изследванията ми се проваляха, обектите на тези изследвания щяха да умрат. Толкова ли бях отчаяна да оправдая себе си, че бях готова на убийство? Разбира се, бях убила мнозина в последните няколко месеца, но в разгара на битката, а не предумишлено, а Фиона беше пожелала да умре.

Чист човек би бил най-доброто изследване.

Можех вероятно да намеря някой, който виси в Честър и е влюбен в смъртта. Или е твърде пиян, за да...

Дали не губех човечността си? Или винаги ми е била малко недостатъчна?

Стиснах глава и изстенах.

Внезапно всеки мускул в тялото ми се напрегна, сякаш се изправяще за поздрав, въпреки че не бях помръднала.

– Баронс – отпуснах ръце и вдигнах глава.

– Госпожице Лейн – той издърпа стола срещу мен с такава зловеща грация, че се зачудих как някога съм вярвала, че е човек. Той се разля в облицования с брокат стол като вода върху камък, преди да се установи в гладък мускул. Движеше се така, сякаш знаеше къде е всичко в стаята съвсем точно. Той не вървеше, нито дебнеше. Той се плъзгаше с безупречна яснота за всички останали атоми, които имаха отношение с неговите. Така за него беше лесно да се скрие зад неодушевени предмети и да приеме подобна... структура или нещо подобно.

– Винаги ли си се движил така пред мен? Възможно ли е просто да не съм забелязвала? Разсеяна ли бях?

– Не и да. Беше разсеяна. Трябва да държиш нащрек този секси розов задник. Но никога не съм се движил така пред теб – погледът му беше наситен със сексуален намек. – Може да съм се движил така един или два пъти зад теб.

– Вече не криеш нищо от мен?

– Не бих стигнал чак до там.

– Какво крие някой като теб?

– Какво ли не би дала да знаеш? – проблясващите му очи ме обходиха критично.

Беше минала почти седмица, откакто бяхме убили Фиона в Сребрата и гардеробът ми ми късаше нервите повече отвсякога. Бях облякла измъчени черни кожени панталони с татуиран сив гръндж елемент и любимата си бебешкорозова тениска, на която отпред пишеше „Аз съм СОЧНО[17] момиче“ и имаше шифонени ръкави. Бях вързала готически шал около русите си къдрици и носех чифт от обиците на Алина с висящи сърца. Ноктите ми бяха израсли и си бях направила френски маникюр на ръцете, но бях лакирала ноктите на краката си в черно. Раздвояването не свършваше там. Носех черни дантелени прашки и памучен сутиен на розови и бели райета. Имах проблеми.

– Криза със самоличността ли, госпожице Лейн?

Имаше време, когато щях да изстрелям някой съдържателен отговор. Но бях опиянена от момента – седях в моята книжарница, осветена от свещи и от огъня, отпивах горещо какао, взирах се през масичката за кафе в Баронс, дневникът ми и моят айпод ми бяха под ръка и имах уверението, че родителите ми са добре, а светът беше почти наред, с изключение на собствените ми малки личностни кризи. Приятели и любими бяха в безопасност. Аз дишах. Както и хората, които имаха значение за мен. Животът беше добър.

Не толкова отдавна бях мислила, че никога повече няма да стъпя в това място. Никога няма да видя лекото секси повдигане на устните му, което ми казва, че той е развеселен, но все още очаква да бъде наистина развълнуван. Че никога няма да се караме и да се задяваме, да спорим и да планираме. Че никога няма да се наслаждавам на знанието, че стига предишният собственик на това заведение да е жив, това място щеше да бъде бастион не само на географска ширина и дължина и ще държи Мрачни зони, феи и чудовища настрана. Това беше мястото на последната защита в сърцето ми.

Нищо не можеше да разбие вярата ми в Баронс. Нищо, свързано с него, не можеше да ме нарани, защото той беше нещо толкова сигурно, колкото падането на нощта. Той би се връщал вечно като зората. Все още имах въпроси какво е той и тревоги относно мотивите му, но те можеха да почакат. Времето можеше да оправи нещата по начин, по който притискането и любопитстването никога нямаше да могат.

– Вече нямам никаква представа какво да нося, затова опитах да покрия всички бази.

– Опитай по кожа!

– Малко е хладно за това.

Гледахме се през масичката за кафе.

Очите му не казаха:

Аз бих те стоплил.

Но моите не казаха:

Какво чакаш?

Той не отговори:

Мамка му, ако направя първия ход!

Затова аз внимавах да не кажа:

Иска ми се да го направиш, защото аз не мога, защото аз...

А той не ме сряза:

...се давиш в собствената си гордост?!

– Все едно ти не го правиш.

– Моля?

– Наистина, Баронс – казах сухо. – Не съм аз единствената, която не проведе току-що този разговор и ти го знаеш.

Устните му се повдигнаха леко и секси.

– Голяма работа си, госпожице Лейн.

– Точно като теб.

Той промени темата.

– Келтърови са преместили жените и децата си в „Честър“.

– Кога?

Временното ни пребиваване в Белия палат ни беше струвало почти пет седмици дъблинско време. Бяхме спрели в библиотеките на излизане и бяхме взели толкова от книгите на Ънсийли краля, колкото можахме да увием и да носим заедно с тялото на Фиона. Не само бях пропуснала рождения ден на Дани, а бях пропуснала и моя на първи май. Времето със сигурност летеше.

– Преди около три седмици. Достатъчно дълго, за да се установят. Отказват да напуснат, докато не им дадем кралицата.

– Което няма да се случи никога – казах.

– Именно.

– Колко деца? – опитах се да си представя „Честър“ със семейства, които живееха на студения горен етаж от хром и стъкло и с рошави дечурлига, които носят одеяла и смучат палците си, вървящи около парапета. Изглеждаше ужасно сбъркано... и смешно правилно. Вероятно щеше да изкорени някои от основните лошотии на това място.

– Четиримата друиди доведоха жените и децата си. Размножават се, сякаш е тяхна лична мисия да заселят страната си, в случай че някой нападне отново. Сякаш някой иска скапаното място. Има десетки. Навсякъде. Беше пълен хаос.

– Риодан сигурно полудява – трябваше да прехапа устна, за да не се разсмея. Баронс изглеждаше напълно втрещен.

– Едно дете ни последва, докато отивахме да видим кралицата. Искаше Риодан да му оправи мечето или нещо такова.

– Оправи ли я?

– Ядоса се, защото не можеше да го накара да млъкне и му откъсна главата.

– На детето? – ахнах.

Той ме погледна, сякаш бях луда.

– На мечето. Батерията падаше и звуковият файл не се изключваше. Беше единственият начин да го накараме да млъкне.

– Или да сложите нова батерия.

– Детето се разпищя като заклано. Дотърча цяла армия от Келтърови, а аз не успях да се измъкна достатъчно бързо.

– Искам да видя родителите си. Имам предвид да ги посетя.

– В’лане се съгласи да помогне на Келтърови да измъкнат Крисчън от Ънсийли затвора. Хванал ги е да поправят долмена на ЛаРу, който унищожи заради теб – той ми хвърли поглед, който казваше: Жалко, че не си помислила, преди да го направиш. Щеше да ни спести време. – Той вярва, че веднъж, щом бъде завършен, ще може да възстанови връзката и да го изведе.

Значи В’лане се правеше на добър и играеше здраво за отбора. С него имахме много недовършена работа, но вече нямах името му на езика си и подозирах, че той ме отбягва. Не бях в настроение за конфронтации през миналата седмица. Конфронтацията с мен самата беше достатъчно трудна.

– Ако не го уредиш, ще отида сама.

Щяхме скоро да си върнем Крисчън! В мига, в който се върнах от милостивото убийство на Фиона, бях започнала да лобирам да измъкнем Крисчън от Ънсийли затвора. Щях да съм започнала по-рано, но откритието, че аз съм Не Наложницата, ме беше пратило в гаден, сковаващ ума затворен кръг.

– Кога ще се върне той?

– Красивото ти колежанче вече не е толкова красиво.

– Той не е моето красиво колежанче.

Погледите ни се счепкаха.

– Но все още смятам, че е доста красив – казах, само за да го предизвикам.

Ако те видя в леглото с него така, както те видях в Сребрата, ще го убия.

Опулих се. Не вярвах, че съм видяла това току-що в погледа на Баронс.

Той се изпари от стола и се появи на два метра от него, изправен пред огъня с гръб към мен.

– Смятат, че ще го върнат всеки момент.

Исках да бъда там, когато това станеше, но Келтърови бяха дали ясно да се разбере, че не ме искат наоколо. Не трябваше да им казвам, че съм хранила племенника им с плът от Фае. Не бях сигурна дали го намираха канибалско, светотатствено или и двете, но определено ги беше обидило. Не бях задълбала в подробностите какво му беше причинило това. Така или иначе, щяха да разберат достатъчно скоро.

Потреперих. Времето наближаваше. Скоро щяхме да извършим ритуала.

– Трябва да проведем среща с всички. С Келтърови, с шийте зрящите и с В’лане, за да изгладим детайлите.

Какво щеше да стане, когато най-накрая сложехме Книгата под ключ? Как смяташе Баронс да я използва, след като веднъж е заключена? Дали той знаеше Първия език? Толкова ли беше стар? Беше ли го научил с времето, или някой му го беше преподавал? Дали планираше да ни позволи да я заровим отново в манастира, а после да седне и да я прочете?

И какво щеше да направи със знанието?

– Защо просто не ми кажеш за какво ти трябва Шинсар Дъб?

Вече не се взираше в огъня, а стоеше пред мен.

– Защо продължаваш да се движиш така? Преди никога не си го правил? – беше изнервящо.

– Изнервя ли те?

– Никак даже. Просто... трудно е да те следя.

Лека червена мъгла се плъзна през очите му.

– Изобщо не те обърква?

– Никак. Само искам да знам какво се промени.

Той сви рамене.

– Прикриването на природата ми изисква усилие – но очите му казваха: Мислиш, че си приела звяра? Взираш се в него ден след ден. Няма проблем.

– Кралицата дойде в...

– Тя е в съзнание? – възкликнах.

– ...за кратко, преди да потъне отново.

– Защо винаги ти е нужно толкова много време, за да ми кажеш важните неща?

– Докато кралицата е била в момент на просветление, Джак е имал достатъчно ум да я попита кой я е запечатал в ковчега.

Очакването изправи гръбнака ми.

– И?

– Казала, че е бил Фае принц, когото никога не била виждала. Нарекъл се Крус.

Зяпах зашеметена.

– Как е възможно? Дали някой от тези, които се предполага, че са мъртви, наистина е мъртъв?

– Не изглежда така.

– Той имал ли е крила?

Той ме изгледа.

– Защо?

– Крус е имал.

– Откъде... А! Спомени.

– Притеснява ли те? Че аз съм... – Не Наложницата. Не можех да довърша изречението.

– Не повече човек от мен? Точно обратното. Или си живяла много дълго време, или доказваш прераждането. Бих искал да разбера кое от двете е, за да знаем дали можеш да умреш. Накрая Ънсийли кралят ще дойде да те търси. С него имаме закъснял разговор.

– За какво ти е книгата, Баронс?

Той се усмихна. Е, показа ми зъбите си, поне.

– Една магия, госпожице Лейн. Това е всичко. Не тревожи красивата си главица!

– Не ми говори по този начин! Преди известно време той ме караше да млъкна, но вече не действа. Магия за какво? Искаш да станеш това, което си бил преди? Или да умреш?

Очите му се присвиха и гърмящата змия се раздвижи в гърдите му. Той огледа лицето ми съсредоточено, сякаш разчиташе най-тънките нюанси на начина, по който трепкаха ноздрите ми при всяко вдишване, формата на устата ми, движението на очите ми.

Вдигнах вежда, чакайки.

– Имаш нужда да мислиш за мен по този начин, така ли? Че искам да умра? Трябва ли да ме облечеш в рицарски доспехи, за да ме намираш за приятен? Рицарството изисква самоубийствена наклонност. Аз нямам такава. Не мога да се наситя на живота. Възбуждам се да се будя всеки ден цяла вечност. Харесва ми да съм това, което съм. Аз получих най-доброто от сделката. Ще бъда тук, докато животът се случва. Ще бъда тук, когато свършва. Ще стоя върху пепелта и ще го направя отново, когато започне отново.

– Каза, че някой ме е изпреварил в проклинането ти.

– Мелодраматизираш. Подмазваш ли се? Ти ме целуна.

– Не се ли чувстваш прокълнат?

– Бог е казал: „Да бъде светлина!“. Аз казах: „Кажи моля!“.

Беше изчезнал. Вече не стоеше пред мен. Книжарницата изглеждаше празна и аз се огледах, чудейки се къде е отишъл толкова бързо и защо. Дали се беше стопил до някоя библиотека, беше избледнял в перде, или се беше усукал около стълб?

Внезапно косата ми беше стисната в юмрук. Той беше зад мен. Дърпаше главата ми и извиваше гръбнака ми в опит да ме вдигне от дивана.

Той притисна устата си в моята и избута езика си навътре, принуждавайки зъбите ми да се разтворят.

Сграбчих ръката му, но така както беше извил главата ми назад, това ми помогна единствено да се закрепя.

Той обви другата си ръка около врата ми, повдигайки брадичката ми още по-високо. Целуваше ме все по-дълбоко и по-силно и ми пречеше да се съпротивлявам.

Не че исках.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Краката ми се разтвориха. Има различни видове целувки. Мислех, че съм изпитала всички, ако не преди идването ми в Дъблин, то определено през месеците след като бях превърната При-я в леглото с този мъж.

Тази беше нова.

Можех само да се държа за ръката му и да оцелявам.

„Целувка“ изобщо не беше точната дума.

Той ни съедини – челюстите ми бяха толкова широко отворени, че дори не можех да отвърна на целувката му. Можех единствено да приемам това, което правеше с мен. Усетих плъзване на остри зъби по езика си, когато го засмука в устата си.

Тогава разбрах (по начин, по който той никога не ми беше позволил да го видя в леглото ни в онова мазе), че е много повече животно, отколкото мъж. Може би не винаги е бил, но сега беше. Може би много отдавна, в началото, му е липсвало да бъде мъж. Ако изобщо е бил, на първо място. Но вече не беше. Беше се променил.

Бях някак удивена от това. Що за мъж е избрал да бъде! Би могъл лесно да подивее. Той беше най-силното, най-бързото, най-умното, най-могъщото създание, което някога съм виждала. Би могъл да убие всеки и всичко, включително Фае. Никога не би могъл да бъде убит. Но все пак вървеше изправен и живееше в Дъблин, и имаше книжарница и страхотни коли, и колекционираше редки красиви неща. Побесняваше, когато килимите му изгаряха, и се вкисваше, когато някой закачаше дрехите му. Грижеше се за някои хора, независимо дали му харесваше, или не. И имаше чувство за чест, което не беше животинско.

– Честта е животинска. Животните са чисти. Хората са смотани. Спри да мислиш, мамка му! – беше оставил устата ми за известно време, докато казваше всичко това, а после отново не можех да дишам.

Не бях мила. Не се чувствах мила. Бях притисната под странен ъгъл върху дивана. Трябваше да се оставя изцяло в негов контрол, освен ако не исках да се опитам да счупя врата си, за да се освободя. Но исках да знам каква магия желаеше той, затова се свих в себе си и се изстрелях в главата му.

Кървавочервени копринени чаршафи.

Аз съм в нея и тя ме гледа, сякаш съм целият ù свят. Тази жена ме погубва.

Трепвам. Аз правя секс със себе си, виждам се през неговите очи. Изглеждам невероятно гола... Така ли ме вижда той? Не забелязва нито един от недостатъците ми. Никога не съм изглеждала и наполовина толкова добре в очите си. Искам да се измъкна. Това е перверзно. Очарована съм. Но видяното изобщо не е това, което търся.

Къде са белезниците? А, сграбчи шибаната ù глава, тя отново се спуска надолу! Ще ме накара да свърша. Да я завържа. Тя върна ли се? Колко време имам?

Той ме усеща там.

Махни се от ГЛАВАТА ми!

Задълбочавам целувката. Хапя езика му и той освирепява от желание. Възползвам се, гмуркайки се дълбоко. Има мисъл, която той скрива. Искам я.

Няма никой в къщи, освен Онази, за която аз съм светът. Не мога да продължавам така, не мога да го правя.

Защо не можеше да продължи? Какво не можеше да прави? Аз правя секс с него по всички начини, по който той иска, докато го гледам с абсолютно обожание. Какъв е проблемът?

Върху мен внезапно се излива изтощение. Аз съм в него и свършвам под него, и гледам очите си внимателно.

Какво правя тук, мамка му?

Той знаеше какво е, какво съм аз.

Знаеше, че идваме от различни светове, че нямаме място заедно.

Но все пак за няколко месеца между нас нямаше демаркационна линия. Бяхме съществували на място отвъд определенията, на което правилата нямаха значение, и аз не бях единствената, която се наслаждаваше на това. Но през цялото време, докато бях изгубена в сексуално блаженство, той е бил наясно с хода на времето, с всичко, което се беше случвало. С това, че бях обезумяла, че не го желаех истински и когато се измъкнех от това, щях да обвиня него.

Продължавам да се надявам да видя светлина в очите ù. Въпреки че това би означавало тя да каже сбогом.

Бях го направила. Нерационално или не, бях го използвала срещу него. Той ме беше видял гола – тяло и душа, а аз не го бях видяла изобщо. Бях заслепена от безпомощна похот, която не беше за него. Аз бях обладана от похот, а той просто се беше оказал там.

Само веднъж – мисли той, докато гледаме как погледът ми става още по-празен.

Веднъж какво? Вместо да притискам, опитвам невидима атака. Преструвам се, че се оттеглям, оставям го да мисли, че е спечелил, и в последния миг се обръщам. Вместо да скачам към мислите му, оставам много, много неподвижна и слушам.

Той избутва косата от лицето ми. Приличам на животно. Няма съзнание в погледа ми. Аз съм пещерна жена с миниатюрен праисторически мозък.

Когато разбереш кой съм, ми позволи да бъда твоя мъж!

Той ме изхвърля от черепа си с такава сила, че една не припадам. Ушите ми звънтят и главата ме боли.

Вдишвам рязко. Няма го.

Тридесет и четири

Вървях през Темпъл Бар с жизнерадостна походка. Бях се събудила рано, бях погледнала слънчевата светлина, струяща през прозореца на стаята ми, бях се облякла и се бях отправила навън по задачи.

Хладилникът беше празен. Имах два рождени дни, които бях решена да отпразнувам, преди да закъснея още повече и щеше да се наложи да импровизирам сериозно със съставките, за да опека торта. След Хелоуин маслото, яйцата и млякото бяха оскъдна стока, но една южнячка може да направи много с мазнина за сладкиши, кондензирано мляко и яйца на прах. Щях да опека шоколадова торта с дебела, двойно шоколадова глазура, дори това да беше последното нещо, което правя. С Дани щяхме да гледаме филми и да си лакираме ноктите. Щеше да е като едно време с Алина.

Обърнах лице към слънцето, докато бързах по улицата. След една нескончаемо дълга зима, пролетта се беше върнала в Дъблин.

Сезонът на слънце и прераждане беше закъснял за мен. Въпреки че бях успяла да избегна нещастните месеци на студено време, заета в света на Фае или в Сребрата, това все още беше най-дългата зима в живота ми.

Пролетта не изглежда много по-различно от зимата, но можете да я усетите във въздуха – топла целувка във вятъра, мирисът, идващ от океана, който носи обещание за пъпки и цветове, ако не тук, то някъде другаде по света. Никога не съм мислила, че ще ми липсват мухите и насекомите, но ми липсваха. В момента нищичко не растеше в Дъблин, а това значеше, че няма никакви молци, пеперуди, птици или пчели. Нито едно цвете не цъфтеше, никакви ластари не избиваха от млади клони и дори тревата все още не беше поникнала. Сенките бяха погубили града на излизане, преди да хлопнат вратите с гръм и трясък на Хелоуин. Почвата беше ялова.

Не бях градинар, но бях направила проучване. Бях съвсем сигурна, че ако вложим подходящите торове в земята, с времето отново ще можем да отглеждаме разни неща.

Имахме много да си връщаме. Трябваше да премахнем мъртвите дървета и да ги заменим с нови. Да запълним сандъчета с цветя. Да преоформим парковете. Планирах да започна с малко. Да домъкна пръст от манастира, да насадя маргаритки, лютичета, а може би петунии и циганчета. Да напълня книжарницата с папрат и зелена лилия и да започна да отвоювам собствената си територия, преди да продължа в градината на покрива и отвъд нея.

Един ден Дъблин отново щеше да живее и да диша. Един ден всички тези останки от хора щяха да бъдат пометени и погребани с паметна церемония. Един ден туристите щяха да идват да гледат епицентъра и да се отдават на спомени за онзи Хелоуин, когато стените паднаха. Може би дори да споменават едно момиче, което се свиваше в камбанарията, преди да помогне за спасяването на света. После да се отправят към един от шестотинте възстановени пъба, за да празнуват това, че човешката раса си е върнала света.

Защото щяхме да го направим. Независимо коя или какво бях, бях решена да заловя и погреба отново Книгата, после да се заловя за работа и да намеря начин да върна стените. Междувременно щях да намеря доказателство, че не съм кралят, а просто една човешка жена, изпълнена със спомени на някой друг, поставени в ума ми по причини, които щяха да станат ясни, когато най-после успеех да науча всичко. Аз не бях оста на пророчество, която щеше или да спаси, или да обрече човешката раса. Бях просто човек, който е бил препрограмиран от кралицата. Или кой знае? Може би от краля, за да проследя Книгата, в случай че избяга. Бях манипулирана точно като Келтърови и бях една малка част от уравнението за повторното ù запечатване, този път завинаги.

Докато се шляех из града, се опитах да се пъхна отново в ума на младата жена, която беше слязла от самолета, беше взела такси през Темпъл Бар и се беше регистрирала в „Кларин“ в края на миналото лято, изумена от тежкия акцент на приличния на леприкон стар мъж зад регистратурата. Прегладняла. Уплашена и скърбяща. Дъблин беше изглеждал толкова огромен, а аз бях толкова мъничка и неориентирана.

Огледах се наоколо, като попивах празната черупка на града и си спомнях блъсканицата, суетнята и улиците, изпълнени с крак – бликащ от енергия живот, който всички приемаха за даденост.

– Добро утро, госпожице Лейн! – инспектор Джейни ме настигна.

Прецених го бързо. Носеше тесни дънки с цвят каки, проста бяла тениска, опъната по издутия му гръден кош, и военни ботушки, вързани върху панталоните. Беше накичен с муниции, пистолети на кръста и в кобур под мишницата, и Узи през рамото. Нямаше къде да се скрие една зла Книга. Преди месеци беше пуснал шкембе. Вече го нямаше. Беше висок, мускулест, с дълги крайници и вървеше като мъж, който е стъпил здраво на земята за първи път от години.

Усмихнах се, искрено зарадвана да го видя, но не можех да не посегна за копието си. Надявах се да не го иска все още или да ми има зъб.

– Хубава утрин, нали?

Засмях се.

– Аз мислех същото. Дали ни има нещо? Дъблин е празна черупка, а ние изглеждаме готови да избухнем в смях – доста отдавна се познавахме с инспектора, който пиеше чай със сандвичи от Ънсийли.

– Вече няма писмена работа. Мразех я. Нямах представа, че изяжда толкова много време от живота ми.

– Нов свят.

– Скапано странен.

– Но добър.

– Да. Улиците са тихи. Книгата се спотайва. Не съм виждал Ловец от дни. Ние, ирландците, знаем как да се възползваме от времена на изобилие, защото със сигурност отново ще дойде момент на глад. Правих любов с жена ми снощи. Децата са здрави и силни. Хубаво е да си жив в такъв ден – каза той.

Кимнах в пълно разбиране.

– Като говорим за Ловци, ще видиш поне един в небето скоро – нахвърлях му нашия план, че скоро ще претърсвам улиците на Дъблин с Ловец, търсейки Шинсар Дъб. – Така че, не стреляй по мен, става ли?

Очите му се присвиха хитро.

– Как го контролираш? Можеш ли да го принудиш да те заведе до леговището си? Можем да затрием много от тях, ако само намерим бърлогата им.

– Нека първо махнем Книгата от улиците! После ще помогнем в лова, обещавам.

– Обещание, което ще ти напомням. Не ми харесва да използвам момичето, но тя настоява. Имала е доста тежък живот. Тя трябва да е у дома, някой да я гледа. А убива, сякаш е родена за това. Кара ме да се чудя откога е...

– МакКайла – каза В’лане.

Джейни беше замръзнал с открехната уста в полукрачка. Не заледен. Просто обездвижен.

Стегнах се и посегнах за копието.

– Трябва да поговорим.

– Меко казано. Ти трябва да обясниш – завъртях се в кръг с извадено копие. По някаква причина все още го имах.

– Прибери копието!

– Защо не си го взел?

– Предлагам ти проява на добра воля.

– Къде си? – настоях. Чувах гласа му, но той не беше видим и източникът на гласа му продължаваше да се мести.

– Ще се появя, когато ми покажеш твоята проява на добра воля.

– Която е?

– Аз избрах да ти го оставя. Ти избери да го прибереш! Ще се почетем един друг с доверие.

– Няма никакъв шанс.

– Не съм единственият, който има да обяснява. Как донесе кралицата през кралското огледало?

– Нека ти кажа какво не разбирам! На Хелоуин бях изнасилена от Ънсийли принцовете. Ти ми каза, че си бил зает да отнесеш кралицата си в безопасност. Но сега знам, че кралицата е била в Ънсийли затвора за, как го каза ти? Много човешки години. Къде беше наистина в онази нощ, В’лане?

Той се материализира на около четири метра пред мен.

– Не те излъгах. Не съвсем. Казах ти, че не бих могъл да бъда на две места едновременно и това беше истина. Но бях неясен, когато казах, че съм отнесъл кралицата си на безопасно място. Вместо това се възползвах от тези часове, за да я търся в Сребрата на Даррок. Бях сигурен, че той стои зад изчезването ù. Вярвах, че я е затворил в едно от откраднатите огледала на ЛаРу, но не можех да претърся тези Сребра, докато магията на световете беше неутрализирана. Когато съборих долмена му заради теб (който всъщност ние възстановихме и снощи успяхме да върнем Крисчън), иначе щях да дойда да обясня по-скоро, аз положих усилия да ги претърся. Но Даррок беше научил много от писанията, откраднати от Белия палат, и аз не успях да разбия защитите му.

– Прекарал си нощта, докато са ме изнасилвали, да претърсваш къщата му и не си намерил нищо?

– Непростимо решение, но само защото не даде плодове. Бях сигурен, че тя е там. Ако я бях намерил, щеше да си струва. Когато открих какво се беше случило, аз почувствах... – той притвори клепачи над очите си, оставяйки само тънка лента сребро да проблясва между миглите му.– Почувствах – устата му се изкриви в горчива усмивка. – Беше несъстоятелно. Фае не чувстват. Определено не и първият принц на кралицата. Аз вкусих завист към мрачните си събратя за това, че са те познали по начин, по който аз никога не бих могъл. Давех се в ярост, че са те повредили. Скърбях от загубата на нещо несравнимо, което никога нямаше да имам отново. Това не е ли човешко съжаление? Чувствах... – той вдиша бавно и дълбоко, после издиша. – Срам.

– Така казваш ти.

Усмивката му се изкриви.

– За първи път в съществуването ми исках да преживея временно забвение. Не бях способен да накарам мислите си да ми се подчиняват. Те се скитаха по свое собствено желание на въпроси, които бяха ужасни за понасяне. Не бях способен да ги накарам да спрат. Това караше мен да искам да спра. Това ли е любов, МакКайла? Това ли ви причинява тя? Защо, тогава, хората копнеят за нея?

Трепнах, когато за миг си спомних как обмислях да се протегна на земята до Баронс и да оставя кръвта ми да изтече за него.

– До гуша ми дойде все да се оказвам в невъзможни положения. От цяла вечност съм верен на кралицата. Без нея расата ми е обречена. Няма наследник на трона ù. Няма никой достоен или способен да води народа ми. Не можех да предпочета да помогна на теб, вместо да се опитам да я открия. Моите емоции, на които нямах право, не трябваше да пречат. Твърде дълго съм бил това, което стои между мира и войната – той сплете поглед с моя. – Освен...

– Освен какво?

– Все още насочваш това копие към мен.

Тръгнах към него, прибирайки ръката с копието.

Той изчезна.

Заговори зад мен.

– Възможно ли е да ставаш като нас?

Извъртях се с присвити очи.

– Какво имаш предвид?

– Дали не ставаш Фае по начина, по който са родени някои много отдавна? Подозирам, че младият друид също страда от родилни болки. Това е най-неочакваното развитие.

– И нежелано.

– Това все още не е сигурно.

Беше ли това дъх в ухото ми? Устните му върху косата ми ли бяха?

– За мен е нежелано! Няма да ставам една от вас! Вземи си безсмъртието! Не го искам!

Усетих ръцете му на кръста ми. Плъзгаха се надолу по задника ми.

– Безсмъртието е дар. Принцесо.

– Не съм принцеса и не се превръщам във Фае.

– Още не, може би. Но си нещо, нали? Чудя се какво. Уморих се да гледам Баронс да препикава кръгове около теб. Уморих се да чакам деня, в който най-после ще ме погледнеш и ще видиш, че съм много повече от Фае и принц. Аз съм мъж. Мъж, изпитващ такъв глад по теб, който не познава дъно. Ти и аз, повече от всеки друг във Вселената, сме идеални един за друг.

Беше на два метра срещу мен и гледаше в очите ми.

– Не желая да продължавам така. Раздвоен съм и не намирам спокойствие. Гордостта ми пречеше да говоря открито досега. Но няма да позволя това да се случи отново.

Той изчезна и се появи отново точно пред мен, толкова близо, че можех да видя трепкането на дъги в пъстрите му очи.

Копието беше между нас.

Стиснах дръжката. Той сключи ръка върху моята, насочи копието към гърдите си и се наведе към мен. Можех да го усетя твърд като скала и готов до мен. Дишаше тежко и плитко, очите му блестяха.

– Приеми ме или ме убий, МакКайла! Но избери! Просто избери, по дяволите!

Тридесет и пет

Последния път, когато говорих с мама лично, беше на втори август – денят, в който се сбогувах с родителите си и хванах самолета за Дъблин. Бяхме се карали горчиво за ходенето ми в Ирландия. Тя не беше искала да изгуби втора дъщеря в „онова прокълнато място“. По онова време мислех, че е мелодраматична. Сега знам, че е имала причина да вярва, че не е трябвало никога да позволява на Алина да заминава и защо беше ужасена да види, че и аз заминавам. Бях съжалявала, че последните ни думи, казани лице в лице, бяха сурови. Бях говорила с нея по телефона след това, но не беше същото.

Видях татко три седмици по-късно, когато дойде в КДБ да ме търси. Баронс беше използвал Гласа, за да го накара да се прибере у дома и беше посадил някои подсъзнателни команди, които да го спрат да се върне в Ирландия. Бяха подействали. Татко беше ходил до летището няколко пъти, за да се върне за мен, но не беше успял да се качи на самолет.

Видях и двамата отново две седмици след Коледа, когато бях изплувала от състоянието си на При-я и В’лане ме беше отвел до Ашфорд, за да ми покаже, че е помогнал моят роден град да бъде възстановен и че пази хората ми.

Тогава не бях говорила с тях. Бях се свила в храстите зад къщата и бях гледала как седят на верандата и говорят за мен и затова, че се предполага да обрека света на гибел.

Бях видяла и двамата, когато Даррок ги държеше в плен. Бяха вързани и със запушени усти.

После ги бях видяла тук, в „Честър“, в нощта, когато Шинсар Дъб пое контрол върху Фейд и уби Баронс и Риодан, но тогава беше само през стъкло.

Хронологически бяха минали девет месеца, откакто те ме бяха видели за последен път. С времето, което бях изгубила във Фае, като При-я и в Сребрата, имах чуството, че са по-скоро три, при все това най-дългите, най-претъпканите със събития три месеца от живота ми.

Исках да ги видя. Сега. Въпреки че не бях приела В’лане по начина, по който той искаше, не го бях и намушкала, което се беше оказало непредвидено, защото най-накрая беше ми казал, че всички трябва да се срещнем в „Честър“ по обяд, за да изгладим плановете си за залавянето на Книгата. Той беше изпратен като пресяващ се вестител да обиколи всички.

Реших, че задачите ми може да почакат. Като знаех, че сме толкова близо до възможността да направим сериозен опит за залавянето на Книгата, бях изпълнена с неотложна нужда да видя мама и тате преди голямата среща. Преди ритуала. Преди още нещо в живота ми да се обърка. Личностните кризи настрана, но те ми бяха родители и винаги щяха да бъдат. Ако преди бях живяла като някой или нещо друго, този живот беше избледнял, в сравнение със сегашния.

Влетях в „Честър“, преминах тържествено през баровете, които бяха отчайващо пълни толкова рано през деня, и се отправих към стълбите. Нямах желание да говоря с никой от тайнствените обитатели на клуба.

В основата на стълбите Лор и един мъж с тежки мускули, дълга бяла коса, бледа кожа и горящи очи се раздвижиха заедно и блокираха пътя.

Обмислях какво можеше да има в дълбокото ми гладко езеро, което да използвам (Баронс беше изгълтал кървавочервените руни като трюфели), когато Риодан извика от горе:

– Пуснете я!

Вдигнах глава. Изтънченият собственик на най-голямото свърталище на секс, дрога и екзотични тръпки в града стоеше зад хромирания парапет, големите му длани бяха сключени на перилата, дебелите му китки бяха украсени със сребърни гривни, а чертите му бяха затъмнени от удобна сянка. Изглеждаше като белязан модел на Гучи. Какъвто и живот да са живели тези хора, преди да станат такива, каквито са, той е бил жесток и труден. Като тях.

– Защо? – настоя Лор.

– Защото аз казвам така.

– Още не е време за срещата.

– Тя иска да види родителите си. Ще настоява.

– Е?

– Мисли, че има да доказва нещо. Ще бъде упорита.

– Леле, колко мило! Дори няма нужда да говоря – измърках. Наистина са чувствах така. Роидан вадеше най-лошото в мен. Той ме беше осъдил предварително, също като Роуина.

– Излъчваш емоции днес. Емоционалните хора са непредвидими, а ти си по-непредвидима от повечето по принцип. Освен това – Риодан изглеждаше развеселен, – Джак изгражда имунитет към Гласа на Баронс. Настояваше да те види. Каза, че ще вземе кралицата за заложница, ако не те доведем при него. Не се тревожа за безопасността на кралицата. Рейни я харесва, а Джак харесва всичко, което харесва Рейни. Но съм обезпокоен, че може да спори с нас до смърт.

Усмихнах се леко. Ако някой можеше да спечели, това беше татко. Избутах Лор с рамо. Ръката му се стрелна като решетка около врата ми и ме спря.

– Погледни ме, жено! – изръмжа той.

Обърнах глава и срещнах погледа му ледено.

– Ако той ти каже нещо за нас, ще те убием. Разбираш ли? Една дума и умираш. Така че, ако се чувстваш много нахакана и защитена, защото Баронс обича да те чука, помисли пак! Колкото повече му харесва да го прави, толкова по-вероятно е един от нас да те убие.

Погледнах нагоре към Риодан.

Собственикът на „Честър“ кимна.

– Никой не уби Фиона.

– Тя беше парцал.

Избутах ръката му от врата си.

– Разкарай се от пътя ми!

– Бих предложил да го излекуваш от малкия му проблем, ако искаш да оцелееш – каза Лор.

– О, ще оцелея.

– Колкото по-далеч от него, толкова по-безопасно.

– Искате ли да намеря Книгата, или не?

Отговори Риодан:

– Не ни пука дали Книгата е навън. Или че стените са паднали. Времената се менят, ние продължаваме.

– Тогава защо помагате с ритуала? В’лане каза, че е поискал ти и Лор да се заемете с другите камъни.

– Заради Баронс. Но ако той прошепне една дума за себе си, ти си мъртва.

– Мислех, че той ви е шеф.

– Така е. Той създава правилата, по които живеем. Но все пак ще те отнемем от него.

„Ще те отнемем от него.“ Понякога бях толкова тъпа!

– И той го знае.

– Веднъж вече се наложи да го направим – каза Лор. – Кастео не ни е казал и дума оттогава. Казвам, че е време да го преживее. Минаха хиляда шибани години. Какво струва една жена?

Вдишах бавно и дълбоко, докато пълните усложнения от това, което току-що беше казал, попиваха в мен. Затова Баронс никога не отговаряше на въпросите ми и никога нямаше да отговори. Знаеше какво щяха да ми причинят, ако ми каже – каквото и да са направили с жената на Кастео преди хиляда години.

– Няма нужда да се тревожиш за това. Не ми е казал нищо.

– Все още – каза Лор.

– Но по-важното – казах, гледайки нагоре към Риодан, – аз няма да питам. Нямам нужда да знам – осъзнах, че е истина. Вече не бях обсебена да намеря име и обяснение за Джерико Баронс. Той беше, каквото беше. И нищо не беше в състояние да го промени. Нито пък това, което чувствах.

– Така казва всяка жена в някакъв момент. Запозната ли си с приказката за Синята брада?

Разбира се. Той беше искал от жените си само едно – никога да не поглеждат в забранената стая, където държал телата на всичките си бивши съпруги, които бил убил за това, че са поглеждали в забранената стая.

– Жените на Синята брада не са имали живот – огледах го. Те също така са били контролирани прекалено сурово и безскрупулно. – Колко сте отнели един от друг? Толкова, че мразите да се гледате? Дали веселата банда от братя не се е превърнала във вървяща, говореща, безсмъртна Студена война?

Лицето му се втвърди.

– Събличай се, ако ще се качваш!

Изгледах го.

– Дрехите ми са прилепнали.

– Не подлежи на преговори. Всичките. Нищо, освен кожа.

Лор скръсти ръце, облегна се на стълбите и се засмя.

– Има страхотен задник. Ако имаме късмет, ще носи прашки.

Белокосият мъж се разтърси от смях.

– Никога не сте карали някой да се съблича преди – казах.

– Нови правила – засмя се Риодан.

– Няма...

– Да видиш родителите си, ако не го направиш – отряза ме той.

– Не искам да ги виждам, ако трябва да съм гола. Мама никога няма да се възстанови.

Той показа къса роба.

– Планирал си го! – задник!

– Казах ти. Нови правила. Не можем да сме прекалено внимателни с кралицата тук.

Не мислеше, че ще го направя. Грешеше.

Наежена изритах ботушите си, издърпах ризата през глава, събух дънките, разкопчах сутиена и свалих прашките. После върнах кобура на мястото му, пъхнах копието в него и тръгнах по стълбите гола. Разлюлях малко задник, докато вървях и задържах погледа на Риодан през цялото време.

На върха Риодан на практика ме зави с късата роба. Погледнах назад към Лор и другия пазач. И двамата ме зяпаха. Никой от тях вече не се смееше.

Вторият етаж на „Честър“ миришеше добре. Наклоних глава и подуших. Парфюм и... готвене? Имаше ли кухня тук?

Три жени изскочиха от една стена, говореха и се смееха, носейки покрити чинии, после изчезнаха зад друг съскащ панел. Засегнах се. Те знаеха как да отварят и затварят вратите, а аз не знаех!

Риодан ми тръсна дрехите ми.

– Жените на Келтърови са неконтролируеми. Те готвят. Дърдорят. Смеят се. Идиотки!

Погледнах го. Той вече се отдалечаваше. Опитах се да не се разсмея. Минах в края на коридора и се облякох, докато гледах как изчезва в една от стъклените стаи.

Когато отново тръгнах, Лор се изравни с мен. Не ми харесваше горещия му неподвижен поглед на изключително сексуален мъж, който ме е видял гола и с разлюлян задник и нямаше да го забрави скоро.

– Джак и Рейни са тук долу – той зави наляво в пчелната пита от стъкло и хром, по коридор, който дори не бях осъзнала, че е там. Отразяващите стъкла създаваха илюзията от коридор с огледала. Вторият етаж на „Честър“ беше дори още по-голям, отколкото мислех.

– Преместили сте ги.

– Трябваше ни място, което да можем да пазим по-добре, след като настанихме кралицата вътре.

Отпред Дръстан и Дагиъс стояха в коридора и говореха с... Зяпнах. Фае? Не усещах Фае в него. Какво беше той? Дълга черна коса, златна кожа, тонове чар. Фае, но не Фае.

Когато приближихме, чух Дагиъс да казва нетърпеливо:

– Искаме само да потвърдиш, че тя наистина е Авийл. Ти беше неин любимец пет хиляди години, Адам. Познаваш я по-добре от всеки от нас. Тя е изтощена и слаба, и въпреки че сме съвсем сигурни, че е тя, ще почиваме по-спокойно, ако го чуем от някой, който някога е бил нейна дясна ръка.

– Аз съм смъртен, Габ е бременна и няма да умра в скапана Фае война. Това не е моята битка. Това вече не е моят живот.

– Искаме само да потвърдиш, че е тя. Ще накараме В’лане да те пресее от тук...

– Ако кажете на задника, че съм тук, няма да получите нищо от мен! Никой не трябва да знае, че съм в Ирландия. Нито едно Фае. Ясно?

– Вярваш, че все още ще те гонят?

– Те имат дълга памет, кралицата е слаба, а аз никога не съм им бил любимец. Някои от тях не пият толкова често от Котела, колкото би ми харесало. Един поглед. Ще потвърдя, но после се махам. Не идвайте повече да ме търсите!

Дагиъс каза студено:

– Ти имаше възможност да убиеш Даррок. Вместо това го направи смъртен.

Тъмните очи на Адам проблеснаха.

– Знаех, че някой от вас, копелета, ще се опита да обвини мен за станалото. Оставих го да живее. Хората са оставили Хитлер да живее. Не аз съм отговорен за унищожаването на една трета от световната популация.

– Трябва да си доволен, че никоя от жертвите не беше Келтър, иначе щяхме да те търсим лично.

– Не ме заплашвай, планинецо! Не съм наречен шийн ширийч дуу[18] за нищо и не съм заживял тук, без да взема предпазни мерки. Все още имам няколко аса в ръкава. Имам да пазя мой собствен клан.

Гледах го втренчено, докато подминавахме. Внезапно главата му се извърна и той се вгледа право в мен с присвити очи. Погледът му ме следваше, докато минавах.

– Коя е тя? – чух го да пита.

– Една от избраниците на кралицата, както изглежда. Може да проследи Книгата.

– Обзалагам се, че може – измърмори Адам.

Погледнах остро над рамо и започнах да се обръщам. Исках да знам защо го каза.

Ръката на Лор стисна моята.

– Продължавай да вървиш! Часовете за посещение в „Честър“... ами, за теб няма такива.

Той спря в далечния край на коридора пред гладка стена от стъкло, която беше силно изрисувана със замъглени руни, и притисна длан до панела. Когато вратата се плъзна встрани, погледнах надолу и видях, че подът е покрит с още руни.

– Ако се умориш от Баронс – студените му очи бяха заковани на лицето ми. – Ако допуснем, че оцелееш...

Хвърлих му поглед, пълен с подигравателно учудване.

– Чудесата нямат край! Представата на Лор за предложение. Някой да ме хване, докато припадам!

– Свалката отнема енергия, която би било по-добре да бъде изразходвана в чукане. Предпочитам тояга по главата – той се обърна и тръгна отново.

Извъртях очи и изправяйки рамене, прекрачих руните.

Или по-скоро се опитах да прекрача руните.

Те ме отхвърлиха бурно и всяка аларма в сградата се включи.

– Не нося Книгата! Видя ме гола. Махни се от мен!

Ръката на Лор беше върху гърлото ми, смачквайки трахеята ми. Още малко натиск и щях да припадна от липса на кислород.

– Какво стана? – настоя Риодан, връхлитайки.

– Тя включи защитите.

– Чудя се защо, Мак?

– Разкарай задника от мен! – казах.

– Пусни я! – Баронс се беше присъединил към Риодан в коридора. – Веднага!

Риодан погледна към Баронс и нещо премина между тях. Осъзнах, че са очаквали това. Бяха знаели, че в някакъв момент ще настоявам да видя родителите си. Единствената причина Риодан да ме пусне горе беше, за да ме подложи на този тест. Но какво доказваше той?

– Това не променя нищо – каза Баронс накрая.

– Не – съгласи се Риодан.

– Какво? – настоях.

– Защитите те разпознават като Фае – каза Баронс.

– Невъзможно! Всички знаем, че не съм. Сигурно улавят, че съм яла Фае.

– Яла си Фае? – Адам изглеждаше отвратен.

– Познаваш ли я? Изгледа я странно, когато минаваше – каза Лор.

– Само че е докосната от Фае – отговори Адам. Някъде в кръвната линия. Кралски дом. Не знам кой. Не е моят.

Всички зяпаха мен.

– Вие ли точно го казвате? Никой от вас не е човек. Е, може би Киън и Дръстан, но го има и онова „избрани от кралицата, обучени като друиди“. Затова не зяпайте мен, все едно аз съм изродът в цирка! Може би всеки шийте зрящ би ги включил. Предполага се, че ръката на СК е участвала в създаването ни. Никога не съм включвала алармите в манастира, които са създадени да държат Фае навън.

Или бях? Всеки път, щом се появях там, ме откриваха изненадващо бързо. А после и русата жена, която преграждаше коридора с нейното непреклонно: „Нямаш достъп тук. Ти не си една от нас“. Каква не бях? Шийте зряща? Член на Убежището? Човек?

– Искам да видя родителите си – казах ледено.

Баронс и Риодан отново размениха погледи, после Риодан сви рамене.

– Пуснете я! Преместете ги в съседната стая!

– Мак! – възкликна Джак, нахвърляйки ми се в мига, в който прекрачих прага. – О, Боже! Липсваше ни, бебче!

Изчезнах в мечешка прегръдка, която миришеше на мента и лосион за бръснене. Казват, че мирисът създава най-силните асоциации. Миризмата на прегръдката на баща ми откъсна месеците като страници от календара, хвърлени в кошчето.

Аз не бях Фае. Не бях и Ънсийли кралят. Нямаше да обрека света на гибел. Бях в безопасност, защитена, обичана. Бях малкото му момиченце. Винаги щях да бъда.

– Тате! – притиснах нос в ризата му. – И мамо! – задавих се, докато заравях лице в рамото ù. Тримата се бяхме прегърнали така, сякаш не съществуваше утре.

Отдръпнах се и ги погледнах. Джак Лейн беше висок, красив и спокоен, както винаги. Рейни се усмихваше лъчезарно.

– Изглеждате фантастично! И мамо, виж се! – нямаше и следа от скръб или страх по нежно набразденото ù лице. Очите ù бяха ясни, фините черти сияеха.

– Нали изглежда страхотно? – попита Джак, стискайки ръката ù. – Майка ти е променена жена.

– Какво стана?

Рейни се засмя.

– Сигурно това, че живея в стъклена стая с кралицата на феите. После музиката, която се чува през пода по всяко време. И да не забравяме всички тези голи хора, които се отбиват.

Татко изръмжа.

Усмихнах се. Бях се чудила как се справят родителите ми с това. Мама минаваше скоростен курс по чудатости.

– Добре дошла в Дъблин! – ù казах.

– Не че сме видели много от него – тя хвърли многозначителен поглед към стъклото, сякаш знаеше точно къде стои Риодан. – Сега е по-добре – тя погледна отново към мен. – Не ме разбирай грешно! Беше ми трудно, когато дойдохме тук. Баща ти беше доста зает. Но една сутрин се събудих и сякаш всичките ми страхове се бяха стопили, докато съм спала, и повече не се върнаха.

– Дали е станало така, защото е имало толкова много странни неща, че за страха вече не е имало място? – попитах.

– Точно! Никое от правилата, според които съм живяла толкова дълго, не беше приложимо. Нещата бяха толкова извън разбиранията ми, че или трябваше да откача, или да променя разбиранията си. Вълнувам се, че съм жива по начин, по който не съм се чувствала, откакто бяхте малки, отпреди да започна да се тревожа за теб и за сестра ти през цялото време. Сега единственото, за което се тревожа, е кога ще мога да те видя отново и ето те! Изглеждаш невероятно, Мак! Харесвам косата ти. По-къса ти стои чудесно. Но си отслабнала, скъпа. Прекалено. Храниш ли се? Не мисля, че се храниш. Не може да се храниш достатъчно и да си толкова слаба. Какво закусва? – настоя тя.

Погледнах татко и поклатих глава.

– Тя още ли прави грис със сирене и свински котлети за закуска? Допускат ли я до кухнята тук?

– Лор я промъква понякога.

– Лор?

– Харесва царевичните ù питки.

Примигнах. Лор промъкваше мама в кухнята, за да прави царевични питки?

– Твоят Баронс предпочита ябълков пай – каза Рейни грейнала.

– Той не е моят Баронс и няма начин този мъж да яде ябълков пай – Баронс и ябълков пай бяха толкова несъвместим, колкото... ами, вампири и кутрета. Беше трудно да ги задържа в една мисъл.

– Но не и сладолед. Той мрази сладолед.

Майка ми знаеше повече за хранителните навици на Баронс от мен. Освен ако не броим животинските останки, които оставаха след него, когато беше звяр. Знаех, че не обича лапи и единствените кости, които дъвчеше, бяха пълните с костен мозък. Сърцата винаги изчезваха, дори да не изяждаше нищо друго.

– Чувам, че планират да опитат ритуала скоро – каза Джак.

– Всичко ли ви казват? – попитах вбесена. Доверяваха се на родителите ми, но не и на мен? Това беше просто грешно.

– Мъжете Келтър говорят – каза Рейни. – Жените им ни посещават.

– И може би любопитстваме малко – намигна татко. Чудех се колко време ще е нужно на Келтъровите жени да осъзнаят, че цялото това ласкаещо внимание, което Джак Лейн можеше да обръща и което те караше да се чувстваш най-интересната и най-специалната личност на света, беше прикритие за разпитите му. Че методично ги обръщаше наопаки, търсейки приемливи (и неприемливи) доказателства. Беше измъкнал много повече признания с чар и подкупващо любопитство от всеки адвокат в Ашфорд и съседните девет окръга.

– Като говорим за това – казах, – трябва да направя едно признание.

– Дошла си да ни видиш през януари, но не си останала – каза Рейни. – Знаем. Оставила си ни снимка на Алина. Изненадахме се, че си я сложила в пощенската кутия. Можеше никога да не погледнем там. Открихме я само защото баща ти проследи гнездо на оси, което се беше настанило в гюма, в който е поставен стълба с пощенската кутия.

Най-простите неща ми се изплъзват.

– Уф! Няма пощенски услуги.

– Продължиха известно време след падането на стените, но твърде много пощенски работници бяха убити в тези измествания на измерения или бяха нападнати от Ънсийли и вече никой не желае да обикаля – каза Джак.

– Намерихме я в деня, в който онзи мъж дойде и ни отвлече – каза Рейни.

– Не я оставих тогава – погледнах татко. – Бях там в нощта, когато ти и мама седяхте на верандата и говорехте. За мен.

Джак се взря в очите ми – лявото, после дясното, бързо.

– Мисля, че помня онази нощ.

– Ти и мама говорехте как има неща, които никога не сте ми казали – това беше мило и безвредно. Знаех, че Баронс и Риодан са отвън и слушат всяка наша дума. Исках да знам за пророчеството, но не чак толкова, че да попитам направо. След като задействах защитите, бях притеснена, че ако споменем нещо за това как обричам света на гибел, щях да бъда изключена от ритуала. А трябваше да бъда там. Нямаше да позволя да ме изключат от голямото шоу. Трябваше да изиграя моята част. Добра, благотворна част. Трябваше само да летя с Ловец и да посоча къде се намира злата Книга.

– Да – каза Джак, наблюдавайки ме. – Така беше. Винаги мислиш за неща, които ти се иска да си казал, когато се боиш, че може никога да нямаш друга възможност. Не бяхме сигурни, че ще те видим отново.

– Е, ето ме! – казах весело.

– И много ни липсваше, бебче – каза Джак.

Знаех, че е разбрал посланието.

После очите на всички се насълзиха, прегръщахме се още и говорихме за дреболии. Разказаха ми за Ашфорд, кой е жив и кой е умрял. Казаха ми, че Сенките са се опитали да превземат града (разбрали единствено от обвивките), после се появили Момчета-носорози, но „онзи красив приказен принц, (той е напълно оглупял по теб – а ти си могла да избереш и нещо далеч по-лошо от принц, скъпа, и го знаеш – и би могъл да те закриля и да ти осигури стил и безопасност“) според майка ми беше пристигнал и беше спасил родния ми град съвсем сам.

Окуражих я да продължи да говори невъзмутимо за В’лане, надявайки се, че това ще прогони Баронс и Риодан. Или поне ще ги побърка.

Времето мина твърде бързо. Преди да се усетя беше минал почти половин час и някой тропаше по стъклото, лаейки, че е дванайсет без четвърт и времето ми било свършило.

Прегърнах и двамата на излизане и отново се просълзих.

– Ще се върна да ви видя колкото мога по-скоро. Обичам те, мамо!

– И аз те обичам, скъпа. Ела скоро! – притиснах се в нея за малко, после се обърнах към татко, който ме обгърна в мечешка прегръдка.

– И аз те обичам, Мак – до ухото ми прошепна: – Лудата жена е Огъста О’Клер от Девъншир. Има внучка на име Тели, която е помогнала на майка ти да измъкне двете ви от страната. Ти си слънце и светлина, бебче. Няма нищо сбъркано в теб и никога не го забравяй! – той се отдръпна от мен и ми се усмихна. Любов и гордост блестяха в очите му.

Тели. Беше същото име, което Баронс беше споменал в телефонния разговор с Риодан сутринта, след като бях открила, че е жив. Той искаше да знае дали Риодан вече е открил Тели и го инструктира да прати повече хора да я търсят.

– Захващай се да спасяваш света, бебче!

Кимнах, а долната ми устна трепереше. Можех да побеждавам чудовища. Можех да правя секс с мъже, които се превръщаха в зверове. Можех да убивам хладнокръвно.

А татко все още можеше да ме разплаче с вярата си в мен.

– Няма да я допусна при нас – казваше Роуина петнайсет минути по-късно. – Няма причина за това. Ще имаме радиостанции. Тя трябва само да прелети отгоре, да забележи Книгата и да ни укаже позициите за камъните, после да отлети на демоничния си жребец – тя ми хвърли поглед, пълен с отрова, който казваше, че никой жив шийте зрящ не би яздил Ловец и това беше цялото доказателство за моята измяна, което ù трябваше. – Келтърови ще пеят и ще я донесат в манастира, където ще научат момичетата ми как да я погребат отново. Няма причина за нейното присъствие.

Изсумтях. Въздухът беше толкова наситен с напрежение, а главата ми се замайваше от липса на кислород. Никога не бях стояла в стая, пълна с толкова много недоверие и агресия. Риодан беше накарал всички да се съблекат в горната част на стълбището и беше претърсил дрехите им, преди да им ги върне, и това само беше подсилило лошото им настроение. Знаех защо го е направил. Не ставаше дума за нови правила. По този начин той изваждаше всички от равновесие и им показваше още в началото, че те не могат да контролират нищо, дори и себе си. Всеки човек би се почувствал крайно уязвим, ако трябва да стои гол пред облечени пазачи.

Огледах стаята. На източната стена на стъклената стая петимата силно татуирани Келтърови се извисяваха в тесни панталони и ризи.

На южната Роуина, Кат, Джо и три други шийте зрящи, всички облечени в бозави прилепнали костюми с панталони, стояха мирно. Без Дани. Изненадах се, че Роуина не я беше довела, но предположих, че според нея рискът е надминавал ползите, а най-рискованият ù недостатък беше, че ме харесва.

На северната стена В’лане, Кадифе, Дрий’лия, която отново имаше уста, но която мъдро държеше затворена, и три други Сийли от същата каста позираха надменно, облечени в прозрачни къси рокли, безупречните им лица бяха съчетани с безупречни гениталии.

Баронс, Лор, Риодан и аз заемахме западната стена, най-близката до вратата.

Роуина гледаше свирепо петимата шотландци, подредени рамо до рамо като защитници на „Ястребите“.

– Вие знаете как да я запечатате, нали? – настоя тя.

Излъчвайки различна степен на враждебност, те също я загледаха свирепо.

Келтърови не бяха от мъжете, на които една жена може да нарежда, особено пък старица като Роуина, която не си беше направила труда да упражни и грам дипломация или чар, след като беше отведена с превръзка на очите в една от стъклените стаи на последния етаж в „Честър“.

„Перверзия и упадък – беше отсякла тя в мига, в който ù махнаха превръзката. – Вие поощрявате това... това... общуване? Плътта на хора и Фае се смесва на това място. О, вие ще донесете проклятие на човешката раса! – беше изсъскала тя към Риодан.

„Майната ù на човешката раса. Не сте мой проблем.“

Едва не се разсмях на изражението ù, но сега не се смеех. Тя се опитваше да ме изключи от ритуала. Държеше се, сякаш аз бях парий, който не трябваше да бъде допускан в стаята, където се провеждаше срещата.

– О, разбира се, че знаем – говорителят беше Дръстан, този от Келтърови, който щеше да вземе Шинсар Дъб и да я отнесе до манастира. Според брат му той е горял на нещо като погребална клада и имаше неподкупно сърце. Не повярвах и за миг. Никой нямаше неподкупно сърце. Всички ние имаме слабости. Но трябваше да призная, че мъжът, който гледаше през тези сребристи очи, излъчваше нещо като... ведрина в странен контраст с вида му. Той изглеждаше като човек, който щеше да се чувства много по-удобно векове назад, тъпчейки из планините с тояга в едната ръка и с меч в другата. Всички изглеждаха така, с изключение на Кристофър, който силно приличаше на Дръстан, но без атавистичния ген. Но Дръстан имаш присъствие. Боравеше умело с думите и гласът му беше дълбок, пълен със заповеди, но все пак нежен. Говореше по-тихо от всеки друг Келтър, но беше този, когото се опитвах най-добра да чуя, когато говореха наведнъж, което беше през цялото време.

Погледнах към Крисчън и му се усмихнах леко, но изражението му не се размрази никак.

Едва предишната вечер В’лане и Келтърови бяха успели да свържат отново долмена на ЛаРу 1247 с Ънсийли затвора, а после бяха профучали през крепостта на краля, за да го върнат. Беше навън едва от шестнайсет часа и не изглеждаше много по-добре, отколкото в Сребрата. Вече не беше етюд в мраморно, кобалтово и черно, а беше... е, нямаше никаква логика, но даваше краткотрайно впечатление за тези цветове. Ако погледнех право към косата му, можех да забележа нишки мед и дори намек или два за слънчево злато в тъмната опашка, но ако я мернех с ъгълчето на окото, тя изглеждаше абаносова и по-дълга, отколкото беше. Устните му бяха розови и напълно годни за целувки, освен ако не обърнех глава рязко. Тогава за миг можех да се закълна, че са посинели от студ и леко заскрежени. Кожата му беше златна, гладка и можеше да бъде докосвана, но ако погледнех внезапно към него, тя блестеше като осветен отзад лед.

Очите му също бяха променени. Като изключителен детектор на лъжата, той, изглежда, гледаше право през всичко около себе си, сякаш виждаше света напълно различно от останалите.

Баща му, Кристофър, го изучаваше, когато мислеше, че Крисчън не го забелязва. Някой трябваше да му каже, че никога не е имало време, в което синът му да изпуска нещо от вниманието си. Крисчън можеше да изглежда като разсеян за няколко мига, но ако човек се загледа право в очите му, щеше да види, че е дори още по-силно съсредоточен върху заобикалящите го предмети. Толкова съсредоточен, че беше застанал неподвижно и привидно отсъстващ, сякаш отваряше вътрешно ухо, което настояваше за пълна концентрация.

– Лъжа – каза той сега.

Дръстан се намръщи на Кристофър.

– Казах ти да се погрижиш да си държи скапаната уста.

– Той вече не си държи устата за никого – каза Крисчън решително.

– Какво имаш предвид под лъжа? – настоя Роуина.

– Те не знаят със сигурност дали пеенето им ще подейства. Старите текстове, складирани в кулата на Силван, са се повредили и не са им оставили друг избор, освен да импровизират.

– И сме скапано добри в това. Измъкнахме те, нали? – изръмжа Киън.

– Негова е вината, че се озовах там, по принцип – Крисчън врътна глава към Баронс. – Дори не знам защо той е тук.

– Той е тук – каза Баронс студено, – защото има три от камъните, необходими за залавянето на Книгата.

– Предай ги и се разкарай!

– Не съм виновен аз, че се превръщаш във фея.

В’лане го поправи сковано:

– Фае. Не фея.

– Ти знаеше, че татуировките ми не са достатъчна защита.

– Не съм ти бавачка...

Кристофър изсъска:

– Трябваше да го провериш.

– За Бога! – сопна се Роуина. – Заобиколена съм от варвари и глупаци!

– ...и не беше моя работа да те татуирам. Опаковай си сам шибания парашут! Дори не беше моя работа да се опитвам да запазя...

Дръстан каза тихо:

– Ние трябваше да го проверим...

Дагиъс изръмжа:

– Не ми се дръж, сякаш е било скапана услуга, която си направил...

– Ти не се опита да ме измъкнеш от Сребрата. Каза ли изобщо на някого, че съм там?

– ...но часовете растяха – каза Дръстан, – а времето вече не може да бъде върнато.

– ...за човешката раса, при положение че си част от нея! – довърши Дагиъс.

– ...стените. И беше скапана услуга, въпреки че не може да се познае по скапаните благодарности, които получих. И не ме причислявай в същия генетичен фонд като себе си, планинецо!

– О, я млъквайте всички! – казах вбесена. – Можете да се карате после. Точно сега имаме работа – на Келтърови казах: – Колко сигурни сте в частите, които сте импровизирали?

Никой не проговори за миг, сякаш довършваха битката в мълчание с кръвожадни погледи и безсловесни заплахи.

– Колкото можем да бъдем – каза накрая Дагиъс. – Това не е нещо ново за нас. Ние сме били друиди на кралицата отпреди Спогодбата да бъде договорена. Седели сме с тях в Старите дни, когато великата зала на Тара още не е била построена и сме научили техните начини. Освен това имаме няколко други... части от древно знание на наше разположение.

– А всички знаем колко добре се разви за вас това предишния път – каза Баронс кадифено.

– Може би ти не си помагал, а си пречил, древни – изтътна Дагиъс. – Знаем, че имаш свой собствен план. Какъв е той?

– Престанете всички! – отсече Роуина.

Напрежението се увеличи.

– Баронс и хората му ще поставят три от камъните – опитах се да ги върна на темата.

– Той ще ги даде на моите шийте зрящи – каза Роуина упорито. – Ние ще поставим камъните.

Баронс я изгледа невярващо с леко повдигане на вежда.

– В чия шибана реалност мислиш, че ще стане това?

– Нямаш работа тук.

– Стара жено, не те харесвам – каза Баронс студено. – Бъди внимателна около мен. Бъди много, много внимателна.

Роуина затвори уста, намести очилата на носа си и сви устни.

Погледнах към В’лане.

– Донесе ли четвъртия камък?

Той погледна към Баронс:

– Той донесе ли неговите три?

Баронс оголи зъби към В’лане.

В’лане изсъска.

Келтърови изръмжаха.

И продължихме в този стил.

Четирийсет и пет минути по-късно, когато всички излизахме от стаята, две от стените бяха разбити, а подът беше напукан.

Но бяхме изчистили нюансите на нашия план.

Аз щях да летя с Ловец над града и да открия Шинсар Дъб, съобщавайки по радиото местонахождението ù.

Баронс, Лор, Риодан и В’лане щяха да приближат с четирите камъка, докато Келтърови щяха да започнат обвързващото заклинание, с което да запечатат кориците ù, за да бъде преместена.

Дръстан щеше да я вземе.

Баронс, Роуина, Дръстан, В’лане и аз щяхме да отидем с Хамъра на Баронс до манастира (защото никой не се доверяваше на В’лане или на друго Фае да го прсее с Книгата там и да чака всички останали да дойдат).

Роуина щеше да свали защитите, за да можем всички, които бяхме в стаята днес, да влезем в подземната гробница, създадена преди еони с цел да задържа Шинсар Дъб.

Дагиъс щеше да завърши обвързващото заклинание, което да запечата страниците затворени и (според тяхното знание) да завърти ключовете в ключалките, което щеше да я накара да замълчи завинаги във вакуум от вечно съзнание, сама завинаги. „Адска съдба, със сигурност“ – беше казал той мрачно.

И това явно беше нещо, което знаеше.

„Няма причина тя да бъде там“ – беше продължила да протестира Роуина, хвърляйки ми пронизителен поглед, дори когато завързваха очите ù и тези на шийте зрящите. Риодан не беше искал да видят клуба му или да разберат как се влиза в него.

„Няма причина и ти да бъдеш там, стара жено – беше казал Баронс. – След като свалиш защитите, не ни трябваш.“

„Ти също не си необходим.“

„Мислиш ли, че само Дагиъс трябва да влезе вътре с Дръстан и Книгата? – бях казала саркастично.

Беше кипяла по целия път навън.

Когато пристъпих в мрачния следобед, потреперих. Всички следи от пролетта бяха изчезнали. Денят беше мрачен отново и валеше силно. Утре вечер щяхме да се срещнем на О’Конъл и Бийкън.

И с малко късмет до следващия ден светът щеше да е много по-безопасно място.

Междувременно имах отчаяна нужда да си почина от всички мъже в живота си. Нуждаех се от момичешка вечер и от утехата на нормалността.

Обърнах се към В’лане и докоснах ръката му.

– Можеш ли да намериш Дани и да я помолиш да дойде в книжарницата довечера в осем?

– Твоето желание е заповед за мен, МакКайла – усмихна се той. – Ще прекараме ли утрешния ден на плажа заедно?

Баронс се раздвижи зад мен.

– Тя е заета утре.

– Заета ли си утре, МакКайла?

– Ще работи по древни текстове с мен.

В’лане му хвърли състрадателен поглед.

– Ах! Древни текстове. Забележителен ден в книжарницата.

– Превеждаме Кама Сутра – каза Баронс – с интерактивни помагала.

Едва не се задавих.

– Никога не си наоколо през деня.

– И защо? – В’лане беше картина на невинността.

– Ще бъда утре – каза Баронс.

– Цял ден? – попитах.

– През целия ден.

– Тя ще бъде гола на плажа с мен.

– Тя никога не е била гола в леглото с теб. Когато свършва, тя реве.

– Познавам звуците, които издава, когато свършва. Давал съм ù множество оргазми само като съм я целувал.

– Аз съм ù давал множество оргазми като съм я чукал. С месеци, фейо.

– Все още ли я чукаш? – измърка В’лане. – Защото в момента не мирише на теб. Ако е така, не я маркираш достатъчно. Тя започва да мирише като мен. Като Фае.

– Невероятно! – чух Крисчън да мърмори зад мен.

– Тя и двамата ли насърчава? – чух Дръстан да пита.

– И те го позволяват? – Дагиъс изглеждаше смаян.

Погледнах от В’лане към Баронс.

– Това няма нищо общо с мен.

– Грешиш – Баронс бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. – Знаеш как да ме намериш, ако ме искаш – и си тръгна.

– Още удобни съкращения?

Нямаше го.

– И знаеш как да намериш мен също, принцесо – В’лане ме обърна към себе си и покри устата ми със своята.

– Мак, какво мислиш, че правиш, по дяволите? – настоя Крисчън.

Олюлях се леко, когато В’лане ме пусна. Името му отново беше намотано на езика ми.

– Знаете ли какво? – казах ядосано. – Предлагам да не се бъркате в моите работи. Не отговарям пред никой от вас!

Определено имаше твърде много тестостерон в живота ми.

Това, от което се нуждаех, беше една момичешка вечер.