Разкритието на древния ръкопис

ИСКАШ ДА МЕ ПОЗНАВАШ?

ПРИЕМИ, ЧЕ СИ ЦЕНТЪРЪТ НА ЕДИН ОТ ВАШИТЕ КАЛЕЙДОСКОПИ И СГРАБЧВАШ ВРЕМЕТО КАТО ЦВЕТНИТЕ ЧАСТИЦИ, КОИТО ИЗРИГВАТ ОТ ТЕБ В МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ, КОИТО НЕПРЕСТАННО СЕ РАЗТЯГАТ НАВЪН В ЕДИН ВЕЧНО РАЗШИРЯВАЩ СЕ, ВЕЧНО ПРОМЕНЯЩ СЕ БЕЗКРАЕН РЕД! ПРОЗРИ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ИЗБИРАШ И ДА РАЗШИРЯВАШ ВСЯКО ОТ ТЕЗИ БЕЗБРОЙНИ ИЗМЕРЕНИЯ И ЧЕ С ВСЕКИ ИЗБОР ТЕ СЕ РАЗШИРЯВАТ И СЕ ПРОМЕНЯТ ОТНОВО! БЕЗКРАЙНОСТТА Е СМЕСЕНА ЕКСПОНЕНЦИАЛНО. РАЗБЕРИ, ЧЕ НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО РЕАЛНОСТ: КАТО ФАЛШИВИЯ БОГ, КОЙТО ТВОЯТА РАСА ПОЧИТА С ТАКАВА СЛЯПА ВЯРНОСТ! РЕАЛНОСТ ОЗНАЧАВА ЕДИНИЧНА ВЪЗМОЖНОСТ.

ОБВИНЯВАТЕ МЕ В ИЛЮЗИЯ. ВИЕ – С ВАШЕТО АБСУРДНО ПОНЯТИЕ ЗА ЛИНЕАРНО ВРЕМЕ. ПОСТРОЯВАТЕ СИ ЗАТВОР ОТ ЧАСОВНИЦИ И КАЛЕНДАРИ. ДРЪНЧИТЕ С РЕШЕТКИ, ИЗКОВАНИ ОТ ЧАСОВЕ И ДНИ И СТЕ ТАПИЦИРАЛИ ВРАТАТА С МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ.

ХИЛАВИТЕ УМОВЕ СЕ НУЖДАЯТ ОТ ХИЛАВИ ПЕЩЕРИ.

ВИЕ НЕ МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЗИРАТЕ В ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ВРЕМЕТО, ТАКА КАКТО НЕ МОЖЕТЕ ДА ГЛЕДАТЕ МЕН.

ДА ВЪЗПРИЕМЕТЕ СЕБЕ СИ КАТО ЦЕНТЪР, ДА СХВАНЕТЕ ЕДНОВРЕМЕННО ВСИЧКИ КОМБИНАЦИИ ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЩОМ ТРЯБВА ДА ИЗБЕРЕТЕ ДА СЕ ПРИДВИЖИТЕ В КОЯТО И ДА Е ПОСОКА („ПОСОКА“ Е МНОГО ОГРАНИЧЕН МЕТОД ДА СЕ ОПИТВА ДА СЕ ИЗРАЗИ КОНЦЕПЦИЯ, ЗА КОЯТО РАСАТА ВИ НЯМА ДУМА), ТОВА Е ДА БЪДЕШ МЕН.

– Разговори с Шинсар Дъб

Едно

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Някой много умен ми го беше казал веднъж.

Всеки път, щом реша, че ставам по-мъдра и че успявам повече да контролирам действията си, се забивам в ситуация, която ме кара да осъзная мъчително, че съм успяла единствено да заменя един комплект заблуди с по-сложен и по-привлекателен комплект заблуди. Това съм аз – кралицата на самозаблудата.

Точно сега се мразя. Повече, отколкото смятах, че е възможно.

Клеча на ръба на скалата, пищя, проклинам деня, в който съм се родила и ми се иска биологичната ми майка да ме беше удавила при раждането ми. Животът е твърде труден, твърде непосилен, за да се справя. Никой не ми е казвал, че ще има дни като този. Как може никой да не ми каже, че ще има дни като този? Как са могли да ме оставят да израсна така – щастлива и розова, и глупава?

Болката, която изпитвам, е по-лоша от всичко, което Шинсар Дъб някога ми е причинявала. Поне когато Книгата ме смазва, знам, че вината не е моя.

Този момент?

Mea culpa[1]. За началото на края и за целия път вината е моя – признавам това и никога няма да мога да се скрия от този факт.

Бях решила, че съм загубила всичко.

Колко невежа съм била! Той ме предупреди. Имах още толкова много за губене!

Искам да умра.

Това е единственият начин да спра болката.

Преди месеци, в една адски дълга нощ в пещерата под Бърен, също исках да умра, но не беше същото. Малуш щеше да ме измъчва до безкрай и смъртта ми щеше да бъде единствената възможност да го лиша от това извратено удоволствие. А след като смъртта ми беше неизбежна, не виждах смисъл да я отлагам.

Тогава бях сгрешила. Бях се отказала от надеждата и едва не умрях заради това.

Щях да умря, ако не беше Баронс.

От него научих, че никога не трябва да губя надежда.

Тази проста истина е господар на всяка ситуация, на всеки избор. Всяка сутрин, когато се събудим, трябва да изберем между надеждата и страха и да приложим една от тези емоции за всичко, което правим. Независимо дали посрещаме нещата, които идват към нас, с радост, или с подозрение...

Надеждата дава сили...

Нито веднъж не си позволих да изпитам някаква надежда за личността, която лежи по очи в локва от кръв. Нито веднъж не използвах надеждата, за да укрепя връзката ни. Поставих бремето на отношенията ни да почива върху по-широки рамене. На страха и подозрението. Недоверието диктуваше всяко мое действие.

А сега е твърде късно да върна нещо назад.

Спирам да пищя и започвам да се смея. Чувствам лудостта в това.

Не ми пука.

Копието ми стърчи жестоко, присмива ми се. Спомням си как го откраднах.

За миг се връщам на тъмните, хлъзгави от дъжда дъблински улици и си припомням как двамата с Баронс се спускаме в системите на канализацията, как нахлуваме в частното скривалище за религиозни артефакти на Роки О’Баниън. Баронс носи дънки и черна тениска. Мускулите се движат по тялото му, докато той отмества капака на канализацията с лекотата, с която някой друг мъж би хвърлял фризби в парка.

Той е обезпокоително сексапилен, както за мъже, така и за жени, по начин, който къса нервите. С Баронс не си сигурен дали ще бъдеш изчукан, или ще бъдеш обърнат наопаки и ще се превърнеш в нова, неразпознаваема личност, която се носи по течението и няма място, където да хвърли котва, в море без дъно и без правила.

Никога не съм била имунизирана към него. Имаше просто степени на отрицание.

Отдихът ми е твърде кратък. Споменът изчезва и отново съм изправена пред реалността, която заплашва да разбие здравия ми разум.

Страхът убива...

Буквално.

Не мога да го кажа. Не мога да го помисля. Не мога да започна да го поемам.

Прегръщам колене и се люлея.

Джерико Баронс е мъртъв.

Той лежи по корем неподвижен. Нито е помръднал, нито си е поел въздух през малката вечност, през която аз пищя. Не мога да го усетя в кожата му. При всички други случаи бях в състояние да го усетя близо до мен – наелектризиращ, по-голям от живота, като една необятност, натъпкана в малък съд. Дух в бутилка. Това беше Баронс – смъртоносна сила с тапа, която я спира. Едва.

Люлея се напред-назад.

Въпрос за един милион долара: Какво си ти, Баронс? Отговорът му в редките случаи, когато даваше такъв, беше винаги един и същ:

„Този, който никога няма да позволи да умреш“.

Вярвах му. Проклет да е!

– Е, ти се издъни, Баронс. Сама съм и имам сериозен проблем, затова стани!

Той не помръдва. Наоколо има прекалено много кръв. Пресягам се със сетивата ми на шийте зрящ. Не усещам нищо на скалата, освен мен.

Пищя.

Нищо чудно, че ми каза никога да не звъня на номера в телефона, който ми беше програмирал като АУ (Ако умираш), освен ако наистина не умирам. След време отново започнах да се смея. Не той се беше издънил. А аз. Дали бях изиграна, или бях дирижирала цялото това фиаско съвсем сама?

Мислех, че Баронс е непобедим.

Очаквам да помръдне. Да се претърколи. Да седне. Да се изцери магически. Да ми хвърли един от суровите си погледи и да каже: „Стегни се, госпожице Лейн! Аз съм Ънсийли кралят. Не мога да умра“.

Това беше един от най-големите от хилядите страхове за него, на които се отдавах – че той е този, който е създал Шинсар Дъб и че я иска обратно по някаква причина, но не може да я залови сам. В един или друг момент бях обмисляла всяка възможност: Фае, полу-Фае, върколак, вампир, древно прокълнато същество от зората на времето, може би точно това, което той и Крисчън се бяха опитали да призоват на Хелоуин в замъка Келтър – ключова тук беше думата безсмъртен. Безсмъртен като неубиваем.

– Стани, Баронс! – крещя. – Мръдни се, проклет да си!

Боя се да го докосна. Боя се, че ако го направя, тялото му ще бъде забележимо изстинало. Че ще усетя крехкостта на плътта му, смъртността на Баронс. Думите „крехкост“, „смъртност“ и „Баронс“, събрани заедно в една и съща мисъл, са също такова богохулство, каквото би било да минаваш през Ватикана и да трошиш кръстовете по стените.

Клеча на десет крачки от тялото му.

Стоя далеч, защото ако се приближа, ще трябва да го обърна и да погледна в очите му. И какво ще стане, ако те са празни като на Алина?

Тогава ще знам, че си е заминал, както знам, че тя вече е твърде далеч отвъд, за да я достигна и тя да чуе как казвам: „Съжалявам, Алина! Иска ми се да се бях обаждала по-често. Иска ми се да бях чула истината зад баналните ни сестрински разговори. Иска ми се да бях дошла в Дъблин и да се бях била до теб или да бях бесняла срещу теб, защото ти също си действала от страх, Алина, а не от надежда, иначе щеше да ми се довериш и да ти помогна“.

Или може би просто да се извиня на Баронс: „Съжалявам, че съм твърде млада, за да мога да разгранича приоритетите си като теб, защото не съм изстрадала това, което си изстрадал ти, по дяволите, а после да те притисна към някоя стена и да те целувам, докато вече не можеш да дишаш, да направя това, което исках да направя първия ден, в който те видях в проклетата ти книжарница. Да смутя теб, както ти смущаваше мен, да те накарам да ме видиш, да те накарам да ме искаш – розовата мен! – да разбия самоконтрола ти, да те сваля на колене, въпреки че си бях казвала, че никога няма да искам мъж като теб, че си твърде стар, твърде сексуален, повече животно, отколкото мъж, с един крак в блатото и без никакво желание да излезеш напълно навън, когато истината беше, че бях ужасена от начина, по който ме караше да се чувствам. Не беше начинът, по който момчетата карат момичетата да се чувстват – мечти за бъдеще с бебета и дървени огради, а неистова, силна, груба загуба на себе си. Сякаш не можеш да живееш, ако този мъж не е вътре в теб, около теб и с теб през цялото време и има значение единствено какво мисли той за теб. Останалата част от света може да върви по дяволите. И дори тогава знаех, че можеш да ме промениш. Кой иска да е около някого, който може да го промени? Това е твърде много власт, за да бъде дадена на друг. Беше по-лесно да се боря с теб, отколкото да призная, че у мен има неоткрити кътчета, които жадуваха за неща, неприети в никоя част от света, който познавах. А най-лошото от всичко е, че ме извади от съня в моя Барби свят и сега съм тук и съм напълно будна, копеле такова! Не бих могла да съм по-будна, а ти ме изостави...“.

Мисля, че ще пищя, докато той стане.

Баронс беше този, който ми каза да не вярвам, че нещо е мъртво, докато не го изгоря, не разръчкам пепелта му, а после не изчакам ден-два, за да видя дали нещо няма да се вдигне от нея.

Със сигурност не се очаква да го изгоря.

Не мисля, че има някакви обстоятелства, при които бих могла да го направя.

Ще клеча.

Ще пищя.

И той ще стане. Мрази, когато съм мелодраматична.

Докато го чакам да се съживи, се ослушвам за драскане по ръба на скалата. Наполовина очаквам Риодан да довлече почупеното си, окървавено тяло през ръба. Може би той също не е наистина мъртъв. Все пак сме в света на Фае или поне в Сребрата. Кой знае кой свят е това? Може водата да има възстановителни сили. Трябва ли да опитам да вкарам Баронс в нея? Може би сме във Фантазия и ужасното нещо, което се случи, е кошмар и аз ще се събудя на дивана в „Книги и дреболии Баронс“, а знаменитият, вбесяващ собственик ще повдигне вежда и ще ме погледне с онзи поглед, аз ще кажа нещо смислено и животът отново ще бъде чудесен, отново натъпкан с чудовища и дъжд, точно както го харесвам.

Клеча.

Няма дращене по камъните или по глината.

Мъжът с копието в гърба не помръдва.

Сърцето ми е пълно с дупки.

Той даде живота си за мен. Баронс даде живота си за мен. Моят егоистичен, арогантен, константен задник беше константна скала под краката ми, беше готов да умре, за да мога да живея аз.

Защо, по дяволите, би го направил?

Как да живея с това?

Хрумва ми ужасна мисъл. Толкова ужасна, че за няколко мига затъмнява дори скръбта ми. Никога нямаше да го убия, ако не се беше появил Риодан. Дали Риодан ме беше измамил? Дали е дошъл тук, за да убие Баронс, който не е бил непобедим, а просто труден за убиване? Може би Баронс е можело да бъде убит само в животинската си форма и Риодан е знаел, че трябва да бъде тук, за да ме защити. Дали не е било сложна хитрост, която няма нищо общо с мен? Дали Риодан не е работил с ЛГ, дали не са искали да премахнат Баронс от пътя си, за да им е по-лесно да се справят с мен и дали отвличането на родителите ми не е било просто трик с ръцете? „Гледай там, докато убиваме мъжа, който заплашва всички ни!“ Или може би Баронс е бил прокълнат да изживее някаква адска присъда и да може да бъде убит само от някой, на когото има доверие, а той вярваше на мен. Под цялата тази студена арогантност, под присмеха, под непрестанния натиск, дали не ми беше дал тази най-лична част от себе си – доверието, което не бях заслужила. Не бих могла да докажа това твърдение по-сигурно, отколкото ако го бях намушкала в гърба?

О, не, момент! Аз направих точно това. Доверих се на думата на Риодан и се обърнах срещу него.

Обвинението в предателство в погледа на звяра не беше илюзия. Джерико Баронс се взираше в мен иззад тези предисторически вежди, оголваше зъби, а в свирепите му жълти очи проблясваше упрек и омраза. Той беше моят демон-пазител, а аз го бях убила.

Дали не ме беше презрял, за това, че не виждах мъжа отвътре през кожата на звяра, която носеше?

„Виж мен!“ Колко пъти ми беше казвал това? „Виж мен, когато гледаш мен!“

А когато беше най-важно да го видя, се бях оказала сляпа. Той ме следваше на всяка крачка, отнасяше се с мен с характерната бароновска комбинация от агресия и животинско чувство за собственост, а аз нито веднъж не го разпознах.

Аз го провалих.

Беше дошъл при мен във варварска, нечовешка форма, за да ме опази жива. Беше се отзовал на моето АУ обаждане, независимо какво е му е коствало това, със съзнанието, че ще се превърне в безмозъчен, беснеещ звяр, способен само да убива всичко в непосредствена близост, освен едно.

Мен.

Боже, този поглед!

Покривам лице с ръце, но картината не се маха – звяр и Баронс, тъмната му кожа и екзотичното лице, сивата му кожа и примитивните черти. Тези древни очи, които са видели толкова много и които искаха в замяна само да бъдат видени, в спомена ми горят с презрение: „Не можа ли да ми се довериш поне веднъж? Не можа ли да се надяваш на най-доброто поне веднъж? Защо избра Риодан пред мен? Аз те пазех жива. Имах план. Някога разочаровал ли съм те?“

– Не знаех, че си ти! – дълбая длани с ноктите си. Те кървят за кратко, после заздравяват.

Но звярът/Баронс в ума ми не е приключил да ме измъчва. „Трябваше. Взех пуловера ти. Подуших те и ти осигурих преминаване. Убих прясно, нежно месо за теб. Пиках около теб. Показах ти в тази форма, както във всяка друга, че си моя. А аз се грижа за това, което е мое.“

Сълзите ме заслепяват. Превивам се надве. Боли толкова силно, че не мога да дишам, не мога да помръдна. Изгърбвам се, свивам се на кравай и се люлея.

Отвъд болката, ако има такова място, знам някои неща.

Неща като: Според Риодан (ако не е предател, а в случай, че е и някак все още е жив, ще го убия така, както убихме Баронс) имам дамга на тила, поставена там от лорд Господар, който вероятно още държи родителите ми, тъй като щом Баронс е тук, значи очевидно никога не е стигал до Ашфорд.

Освен ако... времето тече различно в Сребрата и той е имал време да стигне до Ашфорд, преди да набера АУ, призовавайки го тук – в седмото измерение, в което съм, откакто влезнах в хлъзгавия розов коридор на лорд Господар в Дъблин.

Нямам представа колко дълго съм била в Залата на всички дни или колко време е минало в истинския свят, докато се припичах на слънце с Крисчън на езерото.

Някога, благодарение на В’лане, прекарах един следобед на плаж в света на Фае с илюзията за сестра ми и това ми струваше цял месец в човешкия свят. Когато се върнах, Баронс беше бесен. Беше ме оковал с верига за една греда в гаража си. Носех яркорозови бански с прашки.

Спорихме.

Затварям очи и прегръщам спомена.

Той стои там – ядосан, обграден от игли и бои, на път да ме татуира (или по-точно, да се престори, че ме татуира там, където вече ме е татуирал, но аз още не съм разбрала), за да може да ме проследи, ако някога реша да направя нещо толкова глупаво, като да се съглася отново да остана в света на Фае за какъвто и да е период от време.

Казвам му, че ако ме татуира, приключваме. Обвинявам го, че никога не е изпитвал нещо повече от алчност и му се присмивам, че е неспособен да обича. Наричам го наемник, упреквам го, че е изгубил контрол, когато не е могъл да ме намери и е разбил магазина и язвително добавям, че ако понякога му става, то несъмнено е от нещо като пари, артефакт или книга, а не от жена.

Помня всяка дума от отговора му: „Да, обичал съм, госпожице Лейн. И въпреки че не е твоя работа, съм губил. Много неща. И не, не съм като всеки друг играч в тази игра и никога няма да съм като В’лане, и ми става много често, а не само понякога. Понякога е заради разглезено момиченце, което не е жена. И да, разбих магазина, когато не можах да те намеря. Ще трябва да си избереш и нова стая. И съжалявам, че малкият ти красив свят се е преобърнал с главата надолу, но това се случва с всички и те успяват да продължат напред. Начинът, по който продължаваш, те определя като човек.“

Като погледна назад, виждам през себе си с патетична лекота.

Ето ме там, вързана за греда, почти гола, сама с Джерико Баронс – мъж, който е толкова далеч от представите ми за истински мъж, но, Боже, той ме възбужда! Той планира да работи бавно и внимателно по голата ми кожа с часове. Коравото му татуирано тяло е неизречено обещание за посвещаване в таен свят, в който бих могла да изпитам неща, които дори не мога да си представя, и аз искам той да работи по мен с часове. Отчаяно. Но не да ме татуира. Предизвиквам го с най-доброто от моите наивни, закърнели способности. Искам да вземе от мен това, което нямам куража да предложа.

Какво сложно, нелепо, саморазрушително чувство! Боя се да помоля за това, което искам. Боя се да призная собствените си желания. Движена съм от ограниченията на възпитанието, а не от природата. Дойдох в Дъблин, носейки оковите на ограниченията си. Аз цялата бях възпитание.

Той целият беше природа, опитваше се да ме научи да се променя.

Както казах – степени на отрицание.

Той се беше облегнал на мен в онзи гараж, секс и едва сдържано насилие, а когато бях усетила възбудата му, се бях почувствала толкова дива и жива отвътре, че по-късно трябваше да сваля банския си и да се погрижа за себе си под душа отново и отново, представяйки си един съвсем различен развой на събитията в гаража му. Такъв, който би отнел цяла нощ.

Бях си казала, че е заради прекарания ден в непосредствена близост до Секс-до-смърт-Фае. Още една лъжа.

Беше ме развързал и ме беше пуснал.

Ако сега бях окована за тази греда, нямаше да имам проблем да му кажа точно какво искам. И това нямаше да включва развързването ми. Поне не в началото.

Фокусирам се през сълзите.

Трева. Дървета. Той.

Лежи по очи. Трябва да отида при него.

Земята е влажна, кална от снощния дъжд, от кръвта му.

Трябва да го почистя. Не бива да е мърляв. Баронс не обича да е мърляв. Той е педантичен, облича се изискано. Може да съм му оправяла реверите няколко пъти, но е било само като извинение да го докосна. Да навляза в личното му пространство. Да упражня интимност, за да подчертая, че имам това право. Непредвидим като гладен лъв, той е всявал страх у всички други, но никога не е разкъсвал моето гърло, само ме е облизвал и въпреки че езикът му беше малко груб понякога, си струваше да вървя до краля на джунглата.

Сърцето ми ще се пръсне.

Не мога да го направя. Съвсем скоро минах през това със сестра ми. Съжаление върху съжаление. Пропуснати възможности. Лоши решения. Скръб.

Колко още хора трябва да умрат, за да се науча как да живея? Той беше прав. Аз съм ходещо бедствие.

Измъквам телефона от джоба си. Първо набирам мобилния телефон на Баронс. Няма връзка. Натискам АНМСМ. Няма връзка. Натискам АУ и сдържам дъха си, като гледам Баронс напрегнато. Няма връзка.

Както и самия мъж, всички линии са паднали.

Започвам да треперя. Не знам защо, но фактът, че мобилните телефони не работят, ме убеждава повече от всичко останало, че той е извън моя досег.

Навеждам глава надолу, обръщам косата си напред и въпреки че ми отнема няколко опита, за да наглася точния ъгъл, правя снимка на тила си. Със сигурност има две татуировки. Тази на Баронс е дракон с буквата Z в центъра, която блещука слабо в цветовете на дъгата.

Отляво има черен кръг, натъпкан със странни символи, които не разпознавам. Изглежда, Риодан е казал истината. Ако татуировката е била поставена от ЛГ, това обяснява много. Защо Баронс толкова силно охраняваше мазето, където ме измъкна от състоянието ми на При-я, как ЛГ ме намери в манастира, след като защитите бяха заличени, как ме намери отново в къщата, където с Дани се бяхме подслонили, и как ме е проследил до родителите ми в Ашфорд.

Изваждам малкия кинжал, който задигнах от КДБ.

Ръцете ми треперят.

Мога да сложа край на болката си. Мога да се свия и да оставя кръвта си да изтече до него. Всичко ще свърши толкова бързо. Може би ще получа друга възможност в друго време и на друго място. Може би двамата с него ще се преродим като в онзи филм „В какво се превръщат мечтите“, който двете с Алина мразехме страшно, защото децата и съпругът умряха, а после съпругата се самоуби.

Сега обичам този филм. Разбирам го, разбирам цялата идея доброволно да отидеш в ада заради някого. Да живееш там, луд, ако трябва, защото би предпочел да си луд с този някого, вместо да търпиш живот без него.

Взирам се в острието.

Той умря, за да живея аз.

– Проклет да си! Не искам да живея без теб!

„Начинът, по който продължаваш, те определя.“

– О, я млъкни, моля те! Ти си мъртъв, млъкни, млъкни!

Но една ужасна истина разкъсва сърцето ми.

Аз съм лъжливото овчарче.

Аз съм тази, която натисна АУ. Аз съм тази, която не помисли, че може да оцелее от глигана сама. И познайте!

Направих го.

Вече го бях пропъдила и бях в безопасност, когато Баронс се появи и му връхлетя.

Оказа се, че все пак не съм умирала.

Той умря заради мен, а не е било нужно.

Аз преиграх.

И сега той е мъртъв.

Взирам се в кинжала. Да се самоубия би било награда. А аз заслужавам само наказание.

Взирам се в снимката на тила ми. Ако лорд Господар ме намери сега, не съм сигурна, че ще се боря за живота си.

Обмислям да опитам хирургия върху собствения ми череп, после осъзнавам, че не съм в най-добрата си форма на ума за това. Може да не спра да режа. Близо е до гръбначния стълб. Лесен изход.

Забивам острието в земята, преди да мога да го обърна към себе си.

Как би ме описало това? Да убия него, а после да убия себе си? Като страхливка. Но не ме тревожи как би ме описало това. А какво ще стане с него – една напразна смърт.

Смъртта на мъж като него заслужава нещо повече.

Преглъщам поредния писък. Той вече е впримчен вътре в мен, натъпкан е в стомаха ми, гори гърлото ми, става труден за преглъщане. Чувам го в ушите си, въпреки че устата ми не издава звук. Това е тих писък. Най-лошият вид. Живях така преди, за да скрия от мама и татко, че смъртта на Алина убива и мен също като тях. Знам какво следва и знам, че ще бъде по-зле отпреди. Че аз ще бъда по-зле.

Много, много по-зле.

Спомням си сцените на клане, които Баронс ми показа в ума си. Сега ги разбирам. Разбирам какво би могло да накара човек да го направи.

Коленича до голото му окървавено тяло. Трансформацията от мъж в звяр сигурно е разкъсала дрехите му, пръснала е на парчета гривната от китката му. Почти две трети от тялото му са изрисувани с червени и черни защитни руни.

– Джерико – казвам. – Джерико, Джерико, Джерико.

Защо изобщо така неохотно казвах името му? „Баронс“ беше каменна стена, издигната между нас, и ако се появеше тънка като косъм пукнатина, аз прибързано я замазвах със страх.

Затварям очи и се стягам. Когато ги отварям, обвивам две ръце около копието и се опитвам да го издърпам от гърба му. Не излиза. Заседнало е в кост. Трябва да се боря с него.

Спирам. Започвам отново. Плача.

Не помръдва.

Мога да го направя. Мога.

Освобождавам копието.

След много време го претърколвам.

Ако съм имала някакво съмнение, че е мъртъв, то изчезва. Очите му са отворени. Празни са.

Джерико Баронс вече не е тук.

Отварям сетивата си за света около мен. Не мога да го усетя изобщо.

Аз съм на тази скала сама.

Никога не съм била толкова сама.

Опитвам всичко, за което се сещам, за да го върна към живот.

Спомням си за Ънсийли плътта, която натъпкахме в раницата ми, както изглежда преди цял живот време в книжарницата, когато се подготвях да се изправя пред лорд Господар. По-голямата част е все още тук.

Само ако тогава знаех това, което знам сега! Че следващия път, когато видя Джерико Баронс, той ще е мъртъв. Че последните думи, които изобщо ще чуя от него, ще бъдат: „И Ламборгинито“ – изказани с онази вълча усмивка и с обещанието, че винаги ще бъде зад гърба ми, ще диша в него, ще го пази.

Гърчещата се накълцана плът от Момчета-носорози все още е здраво затворена в бурканчета от бебешки храни. Натъпквам я между подутите му окървавени устни и държа устата му затворена. Когато изпълзява през назъбената дупка във врата му, преглътнатият ми писък едва не ме оглушава.

Не мисля ясно. Паниката и скръбта ме направляват. Баронс би казал: „Безполезни емоции, госпожице Лейн. Издигни се над тях! Спри да реагираш и действай!“ Ето го, отново ми говори.

Какво не бих направила за него? Нищо не е твърде противно, твърде варварско. Това е Баронс. Искам го отново цял.

Риодан го разпра от корема до гърдите, преди да му среже гърлото. Внимателно разтварям плътта на татуирания му корем и натъпквам Ънсийли в срязания му стомах. Изпълзява навън. Обмислям да се опитам да зашия стомаха му, за да принудя тялото му да усвои плътта на мрачното Фае и се чудя дали ще стане, но нямам игла и конец, нито други средства да поправя разкъсаната му плът.

Правя опит да сложа червата му обратно в тялото му, да ги подредя в нещо подобно на ред, като слабо усещам, че това вероятно не е нещо нормално и смислено.

Веднъж той каза: „Влез в мен, виж колко навътре можеш да отидеш!“. С ръце върху далака му мисля: „Ето ме. Твърде късно“.

Използвам новооткритото си умение в Гласа и му заповядвам да стане. Беше ми казал, че ученик и учител развиват имунитет един към друг. Почти съм облекчена. Боях се, че Гласът може да вдигне зомби, възстановено, но не истински съживено.

Отварям устата му и я задържам с клечка. Срязвам китката си и пускам капка кръв на езика му. Трябва да срежа дълбоко, за да изкарам няколко капки, и продължавам да режа, защото продължава да зараства. Това само го прави още по-окървавен.

Търся в специалното си място на шийте зрящ магия, с която да го излекувам. Няма нищо с такова предназначение у мен.

Внезапно се вбесявам.

Как може да е смъртен? Как смее да е смъртен? Никога не ми е казвал, че е смъртен. Ако знаех, можеше да се държа различно.

– Стани, стани, стани! – крещя.

Очите му все още са отворени. Не мога да се помиря с това, че са отворени и празни, но да ги затворя би било признание, приемане, че го няма.

Никога няма да затворя очите на Джерико Баронс.

Те бяха широко отворени в живота. Би искал да са отворени и в смъртта. Ритуалите биха били загуба на време за него. Където и да е Баронс, би се смял, ако опитам нещо толкова шаблонно като погребение. Твърде дребно за толкова голям мъж.

Да го сложа в ковчег? Никога.

Да го погреба? Няма начин.

Да го изгоря?

Това също би било приемане. Признание, че е мъртъв. Никога няма да се случи.

Дори в смъртта той изглежда несломим. Голямото му, татуирано в черно и червено тяло е като епичен гигант, паднал в битка.

Настанявам се на земята, нежно повдигам главата му, подлагам крака под нея и обвивам лицето му с ръцете си. С ризата ми и със сълзите, които не спират да падат, измивам пръстта и кръвта и го почиствам нежно.

Сурово, неприветливо, красиво лице.

Докосвам го. Прокарвам пръсти отново и отново, докато научавам и най-неуловимите нюанси на чертите му и вече мога да го издялам от камък дори ако съм сляпа.

Целувам го.

Лягам и се протягам до него. Притискам тяло до неговото и го държа.

Държа го, както никога не съм си позволявала, докато беше жив. Казвам му всички неща, които никога не съм му казвала.

За известно време нямам представа къде свършва той и къде започвам аз.

Ежедневникът на Дани

91 дни ССС

НАПРАВЕТЕ СИ СЕНКОТРЕПАЧИ!!!

ПРОЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА!!!

Да, правилно ме чухте! Шибаняците МОГАТ да бъдат убити! Доставено за вас от „Ежедневникът на Дани“, ваш ЕДИНСТВЕН източник на всички новини ССС (След като стената падна, тъпаци! Няма да ви разяснявам всичко).

Сенкотрепачът на Дани „Мега“ О’Мали

– 1 парче Ънсийли плът.

– Фитил.

– Барут. Използвайте само смес с индустриален стандарт! НЕ използвайте хлорат или сяра! СИЛНО нестабилни. Приемете го на доверие от мен! Знам какво говоря.

Правите малки бомбички. Обграждате с плът. Слагате фитил. Оформяте Ънсийли плътта в кръгла форма, за да се търкаля по-лесно. Сгащвате Сянка, търкулвате СЕНКОТРЕПАЧ и запушвате уши. Кретените са канибали!!! Гледайте как Сянката поглъща закуската и се изпарява, когато бомбата избухне вътре в нея! Ако яде СВЕТЛИНА, умира!

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ!

*Деца под 14 години: НЕ правете това без помощ! За никого няма да е добре, ако си отгърмите ръцете. Трябвате ни в този бой. Бъдете яки! Сега на мода е да си умен.

*Трябва да сте бързи! Ако намерите особено гадно гнездо, напишете адреса му върху „Ежедневникът на Дани“, залепете го на стената вътре в Главна поща, улица О’Конъл, Дъблин, и аз ще се погрижа вместо вас. (Не ме наричат МЕГА току-така!)

*НЕ използвайте СЯРА! Прави сместа УЖАСНО нестабилна. Още ми растат космите по веждите и в носа.

*Понякога бомбичките избухват преди Сянката да я изяде. Някои от тях са достатъчно тъпи, за да изядат следващата, която им хвърлите.

ЮРИДИЧЕСКО ОПРОВЕРЖЕНИЕ!

„Ежедневникът на Дани“ (ЕНД ООД) и съдружници НЕ са отговорни за странични щети от взрив или за наранявания!

Две

Странно какви неща казват хората, когато някой умре.

„Той е на по-добро място.“

Откъде знаят това?

„Животът продължава.“

И това трябва да ме утеши? Аз съм мъчително наясно, че животът продължава. Боли ме всяка проклета секунда. Колко прекрасно е да знам, че ще продължи така. Благодаря, че ми напомнихте.

Времето лекува.

Не, не лекува. В най-добрия случай времето е великият изравнител, който помита всички ни в ковчези. Ние намираме начини да се разсейваме от болката. Времето не е нито скалпел, нито бинт. То е равнодушно. Новата тъкан не е нещо добро. Просто е другото лице на раната.

Живея с призрака на Алина всеки ден. Сега ще живея и с духа на Баронс. Ще вървя между тях – един от ляво, един от дясно. Те ще ми говорят непрестанно. Никога няма да мога да избягам, притисната между най-големите ми провали.

Денят вече захладнява, когато успявам да се принудя да се раздвижа. Знам какво значи това. Че нощта ще се затръшне върху мен с безвъзвратността на стоманени капаци върху стъклената фасада на луксозен магазин в занемарен квартал. Опитвам се да се отделя от него. Не искам. Нужни са половин дузина опити, за да се накарам да седна. Главата ме боли от плач, гърлото ми гори от писъци. Когато сядам, единствено черупката на тялото ми помръдва. Сърцето ми все още лежи на земята до Джерико Баронс. Тупва още веднъж, после спира.

Покой, най-после.

Кръстосвам крака под мен и сковано се изправям. Стоя като стогодишна – всяка кост скърца.

Ако лорд Господар ме търси, съм седяла на ръба на скалата опасно дълго време.

Лорд Господар, Даррок, водач на мрачните Фае, копелето, което разкъса стените на Хелоуин и пусна на свобода ордите Ънсийли в моя свят.

Кучият син, който започна всичко. Който прелъсти и, или, уби Алина, или нареди да я убият. Който уреди да бъда изнасилена от Ънсийли принцовете, да бъда превърната в безмозъчна, безпомощна робиня. Който отвлече родителите ми и ме прати в Сребрата. Който ме докара до ръба на тази скала, на която убих Баронс.

Ако не беше настървението на едно бившо Фае да си възвърне изгубеното благоволение и желанието му за възмездие, нищо от това нямаше да се е случило.

Отмъщението никога нямаше да е достатъчно. Отмъщението щеше да приключи твърде бързо. То никога нямаше да задоволи сложните нужди на създанието, което станах, докато лежах тук и прегръщах Баронс.

Искам всичко обратно.

Всичко, което ми беше отнето.

Гейзер от гняв избухва в мен, просмуква се във всяко кътче, което скръбта ми заема. Приветствам го, насърчавам го, коленича пред новия ми бог. Кръщавам се в неговата вдигаща пара, съскаща ярост. Отдавам се. „Изискай ме, вземи ме, притежавай ме, аз съм твоя!“

Шийте зрящ е само с няколко букви по-различно от банши[2] – предвестничката на смъртта в родната ми страна, това пищящо митично създание, движено от ярост.

Търся тъмното, гладко като стъкло езеро в ума си. Заставам на покрития с черни камъчета бряг. По лъскавата абаносова повърхност се носят руни и светят със сила.

Навеждам се, плъзгам пръсти по черната вода, сграбчвам две шепи и предлагам на бездънното езеро дълбок благодарствен поклон.

То е мой приятел. Сега знам това. Винаги е било.

Яростта ми е твърде огромна за кътчета.

Не се опитвам да я сдържам. Оставям я да укрепне в опасна мрачна мелодия. Отмятам назад глава и правя място за нея, докато се издига. Тя се издува, изригва в гърлото ми, изпълва бузите ми. Когато избликва от устните ми, тя е нечовешки вик, който се понася над дърветата, разкъсва въздуха и разбива спокойствието на гората.

Вълците се стряскат, будят се в бърлогите си и вият в скръбен хор. Глиганите квичат. Създания, които не мога да назова, пищят. Концертът ни е оглушителен.

Температурата пада и гората около мен внезапно се покрива с плътен сребрист слой лед, от най-малкото стръкче трева до най-високия клон.

Птици замръзват и умират с разтворени човки, докато хранят малките си.

Катерици се вкочаняват насред скок и падат като камъни на земята, където се пръсват.

Поглеждам ръцете си. Те са оцапани в черно, дланите ми стискат сребристи руни. Вече знам къде свършва Баронс и къде започвам аз.

Когато Баронс свърши, започнах аз.

Аз.

Мак О’Конър.

Шийте зряща, за която един определен Сийли принц твърди, че светът трябва да се страхува от нея.

Коленича и целувам Баронс за последен път.

Не го покривам, нито изпълнявам някакъв ритуал. Това би било за мен, не за него. Остава само още едно нещо, което ще направя за себе си. Бездруго скоро нищо от това няма да има значение.

Трябваше да бъда разцепена наполовина, за да спра да се чувствам толкова раздвоена. Разделена, без да знам на кого да се доверя.

Вече съм жена с една-единствена амбиция.

Знам точно какво ще направя.

И знам как ще го направя.

Три

След като оставям тялото на Баронс, тръгвам в посоката, в която ме подкарваше моят демон-пазител. Вярвам, че е искал да отида в тази посока по някаква причина.

Доверявам му се в смъртта така, както никога не съм му се доверявала в живота.

Какво нещо съм!

Следвам реката с километри. Той остава все по-далеч зад мен, а аз изчезвам. С всяка стъпка, която правя, откъсвам още едно парче от себе си. Слабите части. Частите, които няма да ми помогнат да постигна целите си. И ако това са така наречените човешки части, е какво пък! Не мога едновременно да чувствам и да оцелея в това, през което трябва да мина.

Когато съм сигурна, че съм готова, спирам и чакам врага си.

Той не ме разочарова.

– Мислех, че никога няма да стигнеш до тук – казвам, а гласът ми е дрезгав от писъците. Болезнено е да говоря. Наслаждавам се на болката. Заслужавам я.

ЛГ все още е на разстояние, скрит в гората, но аз виждам сенките, които се движат твърде криволичещо, за да бъдат хвърляни от някое дърво.

– Излез! – облягам се на някакво дърво с едната ръка в джоба на подпрения ми хълбок, а другата на кръста. – Аз съм това, което искаш, нали? Това, за което си дошъл. За което е всичко. Защо се колебаеш сега?

Копието е в кобура под мишницата ми, кинжалът в колана на панталона. Кожената торбичка, покрита с руни, с трите камъка, които иска ЛГ (три четвърти от това, което всички се надяваме да формира нещо като клетка за Шинсар Дъб), са затъкнати на сигурно място в раницата ми, която виси през рамото ми.

В мрака се плъзгат сенки – ЛГ и последните двама Ънсийли принцове.

Джак и Рейни Лейн не са с тях.

Това би ме обезпокоило, но онази част от Мак, която обича родителите си, остана назад при тялото на Баронс. Баронс е мъртъв. Вината е моя. Нямам родители. Нямам любов. Нямам слабости. Няма дори един лъч светлина в моята душа.

Чувствам се неизмеримо по-лека, по-силна.

Даррок (вече няма да го наричам ЛГ, дори съкращението на самодоволната му титла намеква превъзходство) е изял голямо количество Ънсийли плът. Силата е плътна във въздуха около нас. Не съм сигурна какво идва от него и какво се излъчва от мен. Чудя се как лакеите му приемат факта, че канибализира собствените им събратя. Може би това, което е мерзост в Светлия двор, е обичаен порок в Мрачния, приемлив риск да бъдеш Ънсийли.

Докато приближава кръга от сребриста светлина, в който стоя, очите му се разширяват едва забележимо.

Смея се – гърлено мъркане. Знам как изглеждам. Измих се след като оставих Баронс и се приготвих грижливо. Сутиенът ми е в раницата. Косата ми е меко накъдрена и дива около лицето ми. Отне ми време да махна черните петна от дланите си. В мен няма нищо, което да не е оръжие, да не е предимство, което да използвам, за да взема, каквото искам, в това число и тялото ми. Научила съм едно-две неща от Баронс. Силата е секси. Тя оформя гръбнака ми, изпълва подканващата ми ръка.

Не бях съкрушена от смъртта на Баронс. Алхимията на скръбта е изковала нов метал.

Аз съм преобразена.

Има само един начин да направя смъртта му приемлива. Да я обърна.

И докато се занимавам с това, тази на Алина също.

Всички, които съм срещала, които знаят нещо за Шинсар Дъб, бяха загадъчни за нея. Никой не желаеше да ми каже точно какво представлява тя. Единственото, което всички ми казваха, беше, че е наложително да я намеря, и то бързо, защото може да се използва, за да попречи на стените да паднат.

Е, стените вече паднаха. Твърде късно е.

Като се има предвид, че всеотдайно търсех тази Книга с месеци, е стряскащо колко малко мисъл съм отделила на съдържанието ù. Преглъщах каквото ми беше казано и послушно я преследвах.

Сега подозирам, че всички ме държаха тясно фокусирана върху целта да я намеря, за да запазим стените цели, така че да нямам възможност да мисля много за други възможни употреби на Шинсар Дъб.

И аз преследвах обект с неизразима сила, заобиколена от хора, които го искаха по собствени причини и нито веднъж не се замислих: „Чакай малко! Какво би могла да направи тя за мен?“.

Даррок ми каза, че с Шинсар Дъб може да върне Алина. Той каза, че я иска, за да си върне същината на Фае и за да получи отмъщение.

В’лане ми каза, че Мрачната книга съдържа цялото знание на Ънсийли краля, до последната пъклена частица от него. Каза, че я иска за Сийли кралицата, за да може тя да я използва за възвръщането на предишната слава на расата им и за повторното пленяване на Ънсийли. Той вярва, че Книгата съдържа фрагменти от Песента на Сътворението, загубена за расата им толкова отдавна, и че кралицата ще бъде в състояние да ги използва, за да пресъздаде древната мелодия. Не знам какво точно е или какво прави Песента на Сътворението, но изглежда, тя е най-голямата Фае сила.

Баронс беше този, който ми каза най-много. Каза, че Шинсар Дъб съдържа заклинания за създаване и унищожаване на светове. Нещо общо с тези фрагменти от Песента. Никога не ми обясни защо я иска. Каза, че колекционира книги. Да бе. А аз съм Ънсийли кралят.

Докато лежах и държах тялото на Баронс, бях размишлявала за възможните употреби на Шинсар Дъб за първи път по съвсем личен начин.

Особено частта за създаване и унищожаване на светове.

Всичко ми беше станало съвършено ясно.

С Шинсар Дъб можеш да създадеш свят с различно минало... и напълно различно бъдеще.

По същество можеш да върнеш времето.

Да изтриеш всичко, което не харесваш.

Да върнеш тези неща, чиято загуба не можеш да понесеш, включително на хора, без които не можеш да живееш.

Бях се откъснала от тялото на Баронс с една цел.

Да намеря Шинсар Дъб. Когато я взема, няма да я дам на никого. Ще бъде моя. Ще я изуча. Скръбта ме фокусира като лазер. Бих могла да науча всичко. Нищо не би могло да застане на пътя ми. Ще пресъградя света така, както го искам.

– Ела! – усмихвам се. – Присъедини се към мен!

Лицето ми излъчва само топлота, покана, удоволствие от присъствието му. Аз съм последното, което е очаквал. Вярвал е, че ще намери едно изтормозено, истерично момиче.

Но аз не съм и никога повече няма да бъда такова.

Той махва на принцовете да се отдръпнат и пристъпва небрежно напред, но аз виждам престореното безгрижие в движението му. Той се пази от мен. И би трябвало.

Бакърените очи на Фае срещат моите. Как не е успяла Алина да види, че тези очи не са човешки, независимо колко човешко изглежда тялото му?

Отговорът е прост. Видяла е. Знаела е. Затова го е излъгала, казала му е, че няма семейство, че е сирак. Предпазила ни е от самото начало. Знаела е, че в него има нещо много опасно, но все пак го е искала, искала е да вкуси този тип живот.

Не я обвинявам. Ние сме дефектни. Трябвало е да ни пазят далеч от Ирландия за доброто на всички.

Той ме преценява. Знам, че е минал покрай тялото на Баронс. Опитва се да разбере какво е станало, но няма желание да попита. Подозирам, че нищо не би могло да го убеди по-сигурно от гледката на мъртвия Баронс, че онази МакКайла, с която е мислел, че си има работа, вече не си е у дома. Погледът му се свежда към земята върху тънките сребристи руни с нащърбени ръбове, които ме обграждат и ме окъпват в хладна тайнствена светлина. Очите му отново се разширяват и за съвсем кратък миг той изглежда объркан.

– Добра работа! – погледът му се стрелка между руните и лицето ми. – Какво са?

– Не ги ли разпознаваш? – контрирам. Усещам лъжата. Той знае какво са. Аз не. А бих искала.

В следващия миг неговите бакърени очи се втренчват в моите и от юмрука му струи трептяща синьо-черна светлина. Дори не го бях видяла да бърка в ризата си за Светинята.

– Пристъпи извън кръга сега! – нарежда той.

Не използва Гласа. Държи Амулета, една от Ънсийли Светините – богато украсена огърлица, в която е вплетен камък от необясним състав с размер на юмрук. Кралят го създал за наложницата си, за да може тя да огъва реалността според прищявките си. Амулетът подсилва волята на епична личност. Преди месеци седях на истински аукцион с ограничен достъп в подземно бомбоубежище и гледах как един стар уелсец плати прекомерната осемцифрена сума за него. Той имаше ожесточена конкуренция. Малуш беше убил стареца и беше взел амулета преди с Баронс да успеем да го откраднем. Но несполучилият вампир не можеше да го използва.

Даррок може. Вярвам, че и аз бих могла... ако успея да му го отнема.

Държах го веднъж и той ми откликна. Но както много Фае неща, времето го беше изпълнило със съзнание и амулетът беше потърсил нещо от мен – свързване или вричане. Не бях го разбрала или ако бях, нямах желание да го направя, уплашена от това, което би могло да ми коства. Бях предала амулета на Даррок, когато беше използвал Гласа върху мен, за да го взема, преди да науча самата аз да използвам Гласа. Вече нямах никакви скрупули да се поддам на желанията на Амулета. Никоя цена не беше твърде висока.

Усещам синьо-черната сила, която излъчва, гарнирайки заповедта си с принуда. Натискът е огромен. Искам да напусна кръга. Бих могла да дишам, да ям, да спя, да живея без болка завинаги само ако изляза от кръга.

Смея се.

– Хвърли ми амулета сега! – изригва от мен Гласът.

Главите на Ънсийли принцовете се завъртат и те ме наблюдават. Трудно е да се разбере, но мисля, че внезапно ме намират за много интересна.

Студ пробягва по гръбнака ми. Няма страх, няма ужас, останали в мен, но все пак тези... неща... тези ледени неестествени отклонения... все още успяват да ми въздействат. Още не съм погледнала право към тях.

Ръката на Даррок се стяга върху блестящия амулет.

– Пристъпи извън кръга!

Натискът е смазващ. Може да бъде облекчен само с послушание.

– Хвърли ми амулета!

Той трепва, вдига ръка, ръмжи и я дръпва обратно надолу.

През следващите няколко минути двамата с него се опитваме да превием волята на другия, докато накрая не сме принудени да признаем, че сме в безизходица.

Равни сме. Очарователно. Аз съм му равна. Боже, в какво създание съм се превърнала!

Той обикаля около мен, а аз се въртя с него. Лека усмивка накъдря устните ми, очите ми светят. Аз съм заредена. Аз съм ободрена. Аз съм напомпана от силата на руните и от моята собствена сила. Ние се изучаваме един друг, сякаш сме се изправили пред нов вид.

Предлагам ръка – покана да стъпи до мен.

Той поглежда надолу към руните.

– Не съм чак толкова голям глупак – гласът му е дълбок, мелодичен. Той е красив. Разбирам защо сестра ми го е искала. Висок, със златна кожа, в него се усеща чуждоземен еротизъм, който превръщането му в смъртен не е премахнало. Белегът на лицето му привлича окото, моли пръстите да го проследят, да научат историята зад него.

Не мога да попитам колко голям глупак, защото бих се издала, че не знам за какво са руните.

– Какво е станало с Баронс – казва той след малко.

– Аз го убих.

Той проучва лицето ми и знам, че се опитва да открие всеки сценарий, който би могъл да обясни начина, по който Баронс беше осакатен и убит. Ако е прегледал тялото, е видял раната от копието и знае, че го нося. Знае, че съм намушкала Баронс поне веднъж.

– Защо?

– Уморих се от непрестанната му грубост – намигам. Нека ме мисли за луда! Аз съм. Във всеки смисъл на думата.

– Не мислех, че може да бъде убит. Фае отдавна се плашат от него.

– Оказа се, че копието е неговата слабост. Ето защо никога не искаше да го докосва.

Той попива думите ми и знам, че се опитва да реши защо оръжие на Фае би убило Джерико Баронс. Аз също бих искала да знам. Копието ли нанесе смъртоносния удар? Щеше ли да умре накрая, независимо дали Риодан му беше прерязал гърлото?

– Той те въоръжи с него. Очакваш да повярвам?

– Точно като теб, той смяташе, че съм само перушина без зъби. Вярваше, че съм твърде глупава и не подлагаше това на съмнение. „Агне на заколение“ – така се изразяваше той. Малкото агне уби лъва. Предполагам, че му показах, а? – намигам отново.

– Изгорих тялото му. Не остана нищо, освен пепел – той наблюдава лицето ми внимателно.

– Добре.

– Ако е имал някакъв начин да се преражда, повече никога няма да го направи. Принцовете пръснаха праха му в стотици измерения – погледът му вече пробива.

– Трябваше да се сетя сама. Благодаря, че го довърши вместо мен! – умът ми е в новия свят, който планирам да създам. Бях се сбогувала с този.

Бакърените очи се присвиват и блестят с презрение.

– Не си убила Баронс. Какво стана? На какво си играеш?

– Той ме предаде – лъжа аз.

– Как?

– Не е твоя работа. Имах си причини.

Гледам го как ме наблюдава. Чуди се дали изнасилването от Ънсийли принцовете и времето, което прекарах в Залата на всички дни, не са ме побъркали. Чуди се дали не съм била достатъчно нестабилна, за да полудея и наистина да убия Баронс, задето ме е вбесил. Когато отново поглежда надолу към руните, знам, че мисли, че съм достатъчно мръднала, за да го направя.

– Излез извън кръга! Държа родителите ти и ще ги убия, ако не ми се подчиниш.

– Не ми пука – присмивам се.

Той зяпва. Чува истината в думите ми.

Не ми пука. Основна част от мен е мъртва. Не я оплаквам. Това вече не е моят свят. Няма значение какво ще стане тук. В тази реалност вече живея време назаем. Ще изградя нов свят или ще умра, докато опитвам.

– Свободна съм, Даррок. Аз съм истински, напълно свободна – свивам рамене, отмятам глава и се смея.

Той вдишва рязко, когато казвам името му, и се засмивам и знам, че съм му напомнила за сестра си. Казвала ли му е тези думи някога? Дали чува радост в смеха ми, както някога е чувал в нейния?

Той прави трети кръг около мен, очите му са присвити.

– Какво се промени? Какво се е случило с теб в дните, след като отвлякох родителите ти?

– Това, което се случи с мен, започна да се случва преди много време. Трябваше да запазиш Алина жива. Мразех те за това.

– А сега?

Оглеждам го отгоре до долу.

– Сега е различно. Нещата са различни. Ние сме различни.

Очите му бързо търсят моите, от лявото към дясното и обратно.

– Какво искаш да кажеш?

– Не виждам причина да не можем да бъдем... приятели.

Той изпробва думата.

– Приятели?

Кимвам.

Той обмисля възможността да съм искрена. Човек никога не би приел това понятие. Фае са различни. Независимо колко време прекарват сред нас, просто не могат да уловят тънкостите на човешките емоции. Точно на тази разлика разчитам. Когато оставих Баронс, исках единствено да легна и да чакам Даррок, да използвам руните си и новооткрития си мрачен, гладък като стъкло приятел, за да го убия в момента, в който се появи.

Прогоних желанието бързо.

Това Фае, превърнато в човек, знае повече от всеки друг за кралските дворове на Сийли и Ънсийли и за Книгата, която съм решена да притежавам. Когато ми каже всичко, което знае, ще си доставя удоволствието да го убия. Преди време обмислях да се съюзя с В’лане. Щом извлека от Даррок всичко, което ми е нужно, все още мога да го направя. Все пак ще ми трябва четвъртият камък. Но В’лане, изглежда, няма истинско познание за Книгата, освен няколко стари легенди.

По-вероятно е Ънсийли да знаят повече за Мрачната книга, отколкото дясната ръка на Сийли кралицата. Може би знаят дори къде да намеря пророчеството. Даррок, също като Баронс, наистина е виждал страници от мистериозния том. Бях принудена да призная, че ловът на Шинсар Дъб е безполезно упражнение, докато не открия начин да я контролирам. Но Даррок никога не е спирал търсенето си. Защо? Какво знае той, което аз не знам?

Колкото по-скоро измъкна тайните от него, толкова по-скоро ще се науча как да държа и да използвам Шинсар Дъб и ще спра да живея в тази агонизираща реалност, която няма да имам никакви колебания да унищожа, за да заменя с моя свят. С правилния. Където всичко свършва щастливо.

– Приятелите работят за общи цели – казва той.

– Като търсенето на книги – съгласявам се.

– Приятелите се доверяват един на друг. Не издигат прегради помежду си – той поглежда към краката ми.

Руните идват отвътре. Аз съм моя кръг. Той не знае това. Изритвам ги настрани. Чудя се дали е забравил копието ми. Той е толкова силно подправен с Ънсийли, че едно-единствено бодване би го обрекло на същата бавна, отвратителна смърт, от която страдаше Малуш.

Когато пристъпвам навън, той бавно ме оглежда от горе до долу.

Виждам мислите, които проблясват в очите му, докато пътуват по тялото ми: да я убия/да я чукам/да я нападна и да я вържа/да изследвам ползите ù?

Нужно е много, за да накарате мъж да убие красива жена, с която още не е спал. Особено ако се е наслаждавал на сестра ù.

– Приятелите не опитват принуда един върху друг – казвам и подчертано поглеждам към амулета.

Той наклонява глава и го плъзва обратно в ризата си.

Предлагам ръката си с усмивка. Баронс ме обучи добре. Дръж приятелите си близо...

Даррок я приема, навежда се и поставя лека целувка на устните ми. Напрежението между двама ни е осезаемо. Едно внезапно движение от който и да било от нас и ще се нахвърлим един върху друг, опитвайки се да се убием, и го знаем. Той поддържа тялото си гъвкаво. Аз зареждам крайниците си с отпуснатост. Ние сме два скорпиона с навити опашки, които се опитват да се чифтосват. Не е повече, отколкото заслужавам. Наказанието да му позволя да ме докосва по този начин. Аз осъдих Баронс на смърт.

Разтварям устни под неговите, но престорено скромно зъбите ми остават на пост. Изпускам лека въздишка в устата му. Харесва му.

...а враговете си още по-близо!

Зад нас Ънсийли принцовете започват да звънят меко като тъмен кристал. Помня този звук. Знам какво предшества. Стягам ръка върху неговата.

– Те никога! Никога повече!

Даррок се обръща към тях и излайва сурова заповед на език, който наранява ушите ми.

Те изчезват.

В мига, когато повече не знам къде са и дали не приближават към мен, протягам ръка за копието си. То също е изчезнало.

Ънсийли принцовете не могат да Пресяват в Сребрата с някаква степен на предвидимост. Даррок ми казва, че е несигурно всеки път, когато опитват. Проклятието на Крус отново проваля нещата.

Казвам му, че покритите с руни синьо-черни камъни не са по-добри и че в каквото и измерение да се намирам, ако са непокрити, то се опитва да ги изхвърли в опит да ги върне на скалите на ледения Ънсийли затвор, от които са изсечени.

Изненадана съм, че не го знае, и му го казвам.

– Не знаеш какъв е животът в двора на Сийли, МакКайла. Тези с истинско знание, с истински спомени за нашето минало ги пазят ревностно. Има толкова много версии за Старите дни и противоречиви приказки за нашия произход, колкото измерения, които можеш да избереш в Залата. Единствените Ънсийли, които някога сме виждали, са тези, с които се сражавахме в деня, когато нашите владетели се биха и кралят уби нашата кралица. Оттогава сме пили от Котела безброй пъти.

Той се движи по ръба на скалата с неестествена плавност и грация. Фае се движат гладко като царствени хищници, родени от сигурното знание, че никога не могат да умрат или че най-малкото това се случва много рядко и само при специални обстоятелства. Той не е изгубил тази арогантност или може би си я е възвърнал, благодарение на плътта на всички Ънсийли, които яде. Не носи червената роба, която някога ме ужасяваше. Висок, изящно мускулест, той е облечен като човек, който прекарва много време навън, като рекламира Версаче, с дълъг водопад от лунносребърна коса, прихваната на тила. Безспорно е секси. Със своята сила и самоувереност ми напомня за Баронс.

Не питам защо пият. Разбирам. Ако аз намеря Котела и пия от него, това ще изтрие цялата болка и ще ми позволи да започна живота си отначало, начисто. Не бих могла да скърбя за това, което не помня, че съм имала. Това че пият, намеква, че на някакво ниво Фае чувстват. Ако не болка, то поне значително неудобство.

– Е, как ще се измъкнем от тук? – питам.

От отговора му внезапно ме побиват тръпки, усещане за нещо много по-огромно и неразбираемо от дежа вю – една неизбежност най-после става ясна.

– Белият палат.

Четири

Нощта, в която стените се срутиха, се свих в една камбанария с единствената цел да оцелея до сутринта.

Нямах представа дали светът би оцелял с мен.

Мислех, че е най-дългата нощ в живота ми. Грешах.

Това е най-дългата нощ в живота ми. Вървя рамо до рамо с врага си, скърбя за Джерико Баронс, давя се в собственото си съучастничество.

А нощта се разтяга ли, разтяга. Преживявам хиляди часове за кратко. Броя от едно до шестдесет, стаила дъх отново и отново, отброявайки минутите, които успявам да премина. Мисля, че ако има достатъчно от тях между мен и смъртта на Баронс, непосредствеността на болката ще може да се замъгли и ще мога да си поема дъх, без да усещам това острие, което промушва сърцето ми.

Не спираме, за да ядем или да спим. Той държи Ънсийли плът в торбичка и периодично дъвче, докато пътуваме, което значи, че може да продължи да върви много по-дълго от мен. В някакъв момент ще бъда принудена да почивам. Мисълта да не бъда в пълно съзнание близо до него е неприятна.

Имам оръжия в моя арсенал, които още не съм изпробвала върху него. Нямам никакво съмнение, че той също крие въоръжение. Примирието ни е под от яйчени черупки, а и двамата носим кубинки.

– Къде е Ънсийли кралят? – питам и се надявам разсейването да накара минутите да се движат по-бързо. – Неговата книга е на свобода. Чух, че я иска унищожена. Защо не прави нищо по въпроса? – със същия успех мога да тръгна на риболовна Ънсийли експедиция, да пускам мрежите си за всичко, което мога да използвам. Докато не науча колко силен е Даррок и не разбера какво имам в моето тъмно, гладко като стъкло езеро, коварството е моята игра. Няма да правя прибързани ходове, които застрашават мисията ми. Възкресяването на Баронс зависи от това.

Той свива рамене.

– Кралят изчезна отдавна. Някои казват, че е твърде луд, за да му пука. Други вярват, че не може да напусне затвора на Ънсийли и лежи в гроб от черен лед и спи цяла вечност. Но има и такива, които твърдят, че той никога не е бил в затвора, на първо място, и че разкаянието за смъртта на наложницата му е единствената слабост, която някога е позволявал.

– Това намеква за любов. Фае не обичат.

– Спорно е. Аз разпознавам себе си в теб и го намирам... завладяващо. Това ме прави по-малко самотен.

Превод: Аз служа като огледало и Фае се наслаждава на собственото си отражение.

– Това желано ли е от едно Фае? Да бъде по-малко самотно?

– Малцина Фае могат да издържат самотата. Някои приемат като факт, че енергия, хвърлена в характера на дадено общество, което не може да я отрази или да я върне, позволява тази енергия да се прахоса, докато не остане нищо. Може би е дефект.

– Като да пляскаш на Камбанка – подигравам се. – Огледало, потвърждение.

Той ме поглежда.

– От това ли са направени Фае? От енергия?

Поглежда ме още веднъж и ми напомня за В’лане и знам, че никога няма да обсъжда от какво се състоят Фае с мен или с някой човек. Чувството му за превъзходство в никаква степен не е закърняло от времето, което е прекарал като смъртен. По-скоро подозирам, че е пораснал. Вече познава и двете страни. Това му дава тактическо предимство пред другите Фае. Той разбира какво ни мотивира и е по-опасен заради това. Прибирам идеята за енергията настрана за по-късно обмисляне. Желязото влияе на Фае. Защо? Дали не са някакъв вид енергия, която може да „даде на късо“?

– Признаваш дефекти? – притискам аз.

– Ние не сме съвършени. Какво е бог? Разгледай вашия! Според вашата митология той е бил толкова разочарован от първите си усилия да създаде расата ви, че е опитал отново. Ние поне затворихме нашите грешки. Вашият бог позволява неговите да вървят свободни. На възраст едва няколко хиляди години, вашите митове за сътворението са много по-абсурдни от нашите. И все пак вие се чудите защо не можем да си спомним нашия произход от преди милион или повече години в миналото.

Бяхме се приближили един към друг, докато говорехме, и го осъзнахме едновременно. Плъзгаме се незабавно встрани, оставяйки достатъчно разстояние между нас, за да можем да видим навреме евентуално нападение от другия. Част от мен намира това за развеселяващо.

Принцовете още не са се появили. Благодарна съм за това. Въпреки че вече не ми влияят сексуално, те имат ужасяващо присъствие. Карат ме да се чувствам странно двуизмерна, сякаш ми липсва нещо съществено, виновна, предадена по начин, който не мога да разбера и не искам. Не знам дали изпитвам това, защото някога бях под тяхна власт и цялото ми самоусещане беше отделено от кожата и костите ми, или защото те са анатема за всички хора. Чудя се дали „нещото“, от което ги е направил Ънсийли кралят, е толкова чуждо и ужасяващо за нас, че те са еквивалент на психична черна дупка. Това, че са неописуемо красиви, само прави нещата още по-лоши. Тяхната изящност е хоризонтът на събитията, от който не можеш да избягаш. Потръпвам.

Помня.

Никога няма да забравя. Трима от тях и невидим четвърти се движеха върху мен, в мен.

Защото Даррок го нареди. Това също няма да забравя.

Мислех, че да бъда изнасилена от тях е ужасно, че ме е срязало дълбоко, променило е вътрешната ми природа. Но тогава не бях познала болката от преобразяването. Сега вече я познавам.

Излизаме от гората и теренът започва да се спуска надолу. Луната осветява пътя ни, докато вървим през тъмни ливади.

Зарязвам риболовната си експедиция засега. Гърлото ми е възпалено от писъците, а усилието да поставям крак пред крак, докато поддържам невъзмутимо изражение на лицето си, отнема цялата ми концентрация. Минавам през ада на безконечния мрак преди изгрева.

Повтарям в ума си сцената на скалата хиляди пъти, като се преструвам, че е свършила различно.

Гъста трева и нежна тръстика шумолят на нивото на кръста ми и забърсват долната страна на гърдите ми. Дори да има животни в гъсталака, те стоят на разстояние. Ако аз бях животно, също щях да стоя на разстояние. Климатът става по-умерен. Въздухът се затопля с аромата на екзотични нощни цветя като жасмин и орлови нокти.

Тук зората се пуква така рязко, както пада нощта. Небето в един миг е черно, розово, после синьо. Три секунди от нощ до ден.

Преживях нощта. Поемам дъх дълбоко и внимателно.

Когато сестра ми беше убита, открих, че светлината на деня има нерационален, въздействащ ефект върху скръбта. Нямам представа защо. Може би само за да ни подкрепи, за да можем да оцелеем отново след самотната, забулена от сълзи нощ.

Не знаех, че сме на високо поле, но внезапно се озоваваме в края на платото и аз се стряскам от рязкото пропадане надолу на долината пред мен.

В другия край на тази долина върху огромен хълм се издига той. Извисява се. Простира се на километри във всяка посока.

Белият палат.

Отново изпитвам обезпокоителното чувство на неизбежност, че по един или друг начин животът щеше да ме постави тук, че във всяка реалност щях да съм направила същите избори, които ме доведоха до вратата на Белия палат.

Домът на възлюбената наложница на Ънсийли краля, заради която той убил Сийли кралицата, е толкова огромен, че обърква ума. Въртя глава наляво-надясно, нагоре-надолу, опитвайки се да го поема целия. Човек може да се надява да наблюдава целостта му единствено от километри разстояние, както го наблюдаваме ние сега. Тук ли се беше опитвал да ме доведе Баронс? И ако да, защо? Лъжеше ли Риодан, когато ме намери на ръба на скалата и ми каза, че единственият път до Дъблин е през МПД – междудименсионна приказна дупка, сякаш съм оплескала парчетата от Фае реалност, които нацепват нашия свят сега, след като стените паднаха?

Стените на палата са алабастрови, отразяват слънцето и блестят толкова ярко, че присвивам очите си до цепки. Небето зад Палата (не мога да мисля за него без главна буква, той е много повече от просто дом) става ослепително синьо, което съществува единствено в света на Фае – нюанс, който никога няма да бъде видян в човешкия свят. Определени Фае цветове имат измерение и обхващат безчет прелъстителни тънкости, на които окото може да се спре за неизброимо дълго време. Небето е почти толкова пристрастяващо, колкото златния под в Залата на всички дни.

Връщам насила погледа си към Белия палат. Изследвам линиите му от основите до покрива, от терасите до кулите, от градините до фонтаните. Лента на Мьобиус[3] от подредени постройки върху пейзаж като от картина на Ешер[4], той се обръща с гръб към себе си тук и там, непрекъснат и неразрушен, постоянно променящ се и разгъващ се. Напряга окото, изпробва ума. Но аз съм виждала Фае в истинската им форма. И го намирам... успокояващ. Усещам нещо в моето мъртво черно сърце. Не разбирам как нещо би могло да се раздвижи там, но го прави. Не някое пълнокръвно чувство, а ехо от емоция. Немощно, но неоспоримо.

Даррок ме наблюдава. Преструвам се, че не забелязвам.

– Вашата раса никога не е построила нещо с такава красота, сложност и съвършенство – казва той.

– Нито пък е създала Шинсар Дъб – парирам.

– Малките създания създават малки неща.

– Егото на големите създания е толкова голямо, че не виждат, когато идват малките неща – мърморя. „Като капани“ – не казвам.

Той го усеща. Смее се и казва:

– Ще запомня предупреждението, МакКайла.

След като намерил първите две Сребра на аукцион в Лондон, ми казва Даррок, трябвало да се научи да ги използва. Направил десетки опити, за да установи стабилна връзка със световете на Фае, а вече веднъж в Сребрата, му били нужни месеци, за да намери път към затвора на Ънсийли.

Докато говори за опитите и триумфите си, в гласа му се долавя гордост. И въпреки че същността на Фае му била отнета, той не само оцелял, когато всички от расата му не вярвали, че ще успее, но постигнал целта, която преследвал като Фае, самото нещо, заради което бил прокуден. И сега изпитва превъзходство над другите от своя вид.

Аз слушам и анализирам всичко, което ми казва, търся пролуки в бронята му. Знам, че Фае имат „чувства“ като надменност, превъзходство, подигравка и снизхождение. Докато го слушам, добавям към списъка гордост, отмъщение, нетърпение, злорадство и забавление.

Разговаряме за дреболии известно време, като се наблюдаваме напрегнато. Разказвам му за израстването си в Ашфорд, за първите ми впечатления от Дъблин, за любовта ми към бързите коли. Той ми разказва повече за кривването му от правия път, какво е направил и защо го е направил. Състезаваме се да обезоръжим другия с банални споделяния, които не издават нищо важно.

Докато пресичаме долината, казвам:

– Защо да ходиш до Ънсийли затвора? Защо не в Сийли двора?

– И да дам възможност на Авийл да ме довърши завинаги? Следващия път, когато видя кучката, тя ще умре.

Затова ли ми беше отнел копието? За да убие кралицата? Беше го задигнал, без да усетя, точно като В’лане. Как? Той вече не беше Фае. Дали не беше изял толкова много Ънсийли, че беше станал мутант с непредвидими способности? Спомням си как стоях в църквата между Ънсийли принцовете, как обърнах копието срещу себе си, как го хвърлих, как то удари пиедестала и светената вода се разплиска и падна върху него със съскане. Как ме беше накарал да го хвърля тогава? Как ми го беше отнел сега?

– Кралицата сега в Сийли двора ли е? – хвърлям отново мрежата си.

– Как мога да знам? Аз бях отлъчен. Но дори да допуснем, че намеря път да се върна, първото Сийли, което ме види, би ме убило.

– Нямаш ли съюзници в Сийли двора? В’лане не ти ли е приятел?

Той сумти презрително.

– Седяхме заедно в нейния Висш съвет. Въпреки че служи само на думи на върховната власт на Фае и говори, че отново върви по земята свободно, без омразната Спогодба, която ни сдържа нас, сякаш хората биха могли да обуздаят боговете си, когато стане дума за действие, В’лане е и винаги е бил галено кученце на Авийл. Сега аз съм човек, според събратята ми Фае, и те ме презират.

– Не каза ли, че те почитат като герой за това, че си срутил стените и си ги освободил?

Той присвива очи.

– Казах, че ще ме почитат като герой. Скоро ще бъда приветстван като спасител на нашата раса.

– Значи си отишъл в Ънсийли затвора. Било е рисковано – подканям го да продължи да говори. Докато той говори, мога да се съсредоточа върху думите му, върху моите цели. Тишината не е златна, смъртоносна е. Тя е вакуум, който се пълни с призраци.

– Нуждаех се от Ловците. Като Фае можех да ги призова. Като смъртен трябваше да ги търся физически.

– Изненадана съм, че не са те убили на място – Ловците мразят хора. Чернокожите крилати демони не таят любов към нищо, освен към себе си.

– Смъртта не е наслада за един Ловец. Твърде окончателна е.

През очите му проблясва спомен и знам, че когато ги е намерил, те са му причинили неща, които са го накарали да пищи дълго време.

– Те се съгласиха да ми помогнат, в замяна на постоянна свобода. Те ме научиха да ям Ънсийли. След това проследих слабите места в стените на затвора, откъдето Ънсийли бяха бягали преди, и ги закърпих.

– За да станеш единственият.

Той кимва.

– Ако трябваше мрачните ми събратя да бъдат освободени, те щяха да благодарят на мен. Открих как да свържа Сребрата и създадох проход до Дъблин през Белия палат.

– Защо тук?

– От всички измерения, които изследвах, това остава най-стабилно, с изключение на няколко... неудобства. Изглежда, проклятието на Крус е имало малък ефект върху този свят, освен да разтроши измерения, които лесно се избягват.

Аз ги наричам МПД, но не му го казвам. Името накара Баронс да се усмихне. Малко неща караха Баронс да се усмихва.

Мисля, че се контролирам, след като съблякох всичките си слабости. Че посвещаването на мисията ми ме е направило непроницаема. Греша. Мисълта за Баронс, който се усмихва, води до други мисли.

Баронс гол.

Танцува.

Тъмната глава отметната назад.

Смее се.

Картината не „плува нежно през ума ми“, както замечтано съм го виждала във филмите. Не, тази се тръшва в главата ми като ядрена ракета, избухва в мозъка ми с подробности. Задушавам се в облак от болка.

Не мога да дишам. Стискам очите си.

Бели зъби проблясват на мургавото му лице. „Аз падам, но отново се изправям. Никога няма да ме задържиш паднал.“

Олюлявам се.

Но той не се изправи, копелето. Остана паднал.

С моето копие в гърба му. Как се предполага да намирам пътя си всеки ден, ако той не е тук да ми помага? Не знам какво да правя, как да взимам решения.

Не мога да преживея тази скръб. Препъвам се и падам на коляно. Стискам главата си.

Даррок е до мен, помага ми да стана. Ръцете му са около мен.

Отварям очи.

Той е толкова близо, че виждам златни петънца в бакърените му очи. Бръчици нагъват ъгълчетата. Леки линии ограждат устата му. Дали се е смял често през времето му като смъртен? Ръцете ми се свиват в юмруци.

Неговите ръце нежно докосват лицето ми, когато избутва косата ми назад.

– Какво стана?

Нито картината, нито болката си отиват от мозъка ми. Не мога да функционирам в това състояние. След миг ще бъда на колене, ще пищя от скръб и ярост и мисията ми ще отиде по дяволите. Даррок ще види слабостта ми и ще ме убие или по-лошо. Някак трябва да оцелея. Нямам представа колко време ще ми отнеме да намеря Книгата и да науча как да я използвам. Навлажнявам устни.

– Целуни ме! – казвам. – Силно!

Устата му се стяга.

– Не съм глупак, МакКайла.

– Просто го направи! – изръмжавам.

Виждам как той претегля идеята. Два скорпиона. Той е скептичен. Той е очарован.

Когато ме целува, Баронс изчезва от главата ми. Болката се отдръпва.

От устните на врага ми, на любовника на сестра ми, на убиеца на любовника ми, аз вкусвам наказанието, което заслужавам. Вкусвам забвение.

Това отново ме прави студена и силна.

Сънувам къщи цял живот. Има цял квартал в подсъзнанието ми, в който мога да вляза само докато спя. Но не мога да контролирам нощните си посещения, както и никога не съм била в състояние да избягвам сънищата за Студеното място. Понякога получавам достъп, а понякога – не. В определени нощи портите се отварят лесно, докато в други стоя отвън, отказано ми е да вляза и жадувам за чудесата, които лежат отвъд.

Не разбирам хора, които казват, че не могат да си спомят сънищата. С изключение на съня за Студеното място, който започнах да блокирам много отдавна, аз си спомням всички останали. Когато се събудя сутрин, те се носят из главата ми на късчета и мога или да скоча от леглото и да ги забравя, или да събера парчетата и да ги изследвам.

Четох някъде, че сънищата за къщи са сънища за нашите души. В тези обиталища на нашата психика ние складираме най-съкровените си тайни и желания. Може би някои хора не ги помнят просто защото не желаят. Едно момиче, което познавах в гимназията, веднъж ми каза, че също сънувала къщи, но в тях винаги било непрогледен мрак и тя не можела да намери ключа за лампата. Тя мразеше тези сънища. И не беше от най-умните.

Моите къщи са безкрайни, изпълнени със слънце и музика, с градини и фонтани. И по някаква причина винаги има много легла. Големи легла. Много повече, отколкото са нужни в една къща. Не знам каква е работата, но смятам, че е защото мисля много за секс.

Понякога се тревожа, че няма достатъчно място в ума ми и за двете – за сънищата ми и за реалността, че съм твърд диск с ограничени гигабайти и някой ден няма да съм способна да поддържам защитната стена между тях. Чудя се дали това е сенилността.

През годините започнах да подозирам, че всички тези къщи, които сънувам, са просто различни крила на една и съща огромна къща.

Днес осъзнавам, че това е истина.

Защо сънувам Белия палат всички тези години?

Как е възможно изобщо да съм знаела, че съществува?

Сега, след като така и така съм малко отвъд ръба, мога да призная нещо: Цял живот тайно съм се страхувала, че под свирепо фокусираното поддържане и контене, аз съм... ами... психозна.

Никога не подценявайте добре облечена кифла.

Истинските мислители не са най-добре облечените хора. Да стоиш на върха на последната мода, да се контиш и да се представяш добре отнема време. Нужни са много усилия, енергия и концентрация, за да бъдеш непрекъснато щастлив и перфектно поддържан. Ако срещнете някой такъв, се запитайте от какво бяга.

В гимназията започнах да подозирам, че съм биполярна[5]. Имаше времена, когато без изобщо никаква причина се чувствах истински... ами, склонна да убивам е единственото описание за това ми състояние. После осъзнах, че колкото съм по-заета, толкова по-малко време ми остава да се чувствам така.

Понякога се чудя дали преди да се родя някой ми е показал сценария или ми е разказал най-съществените части. Животът ми е дежа вю в най-лошата му крайност. Отказвам да повярвам, че съм кандидатствала за тази роля.

Докато се взирам в Белия палат и знам как изглеждат части от него отвътре (и знам, че няма начин да зная тези неща), се чудя дали не съм сериозен случай на лудост. Дали това просто не се случва, а аз всъщност съм заключена в тапицирана стая някъде и халюцинирам. Надявам се скоро да ми сменят лекарствата. На каквото и да съм, не действа.

Не искам да вляза там.

Искам да вляза и никога да не излизам.

Двойственост – това съм аз.

Къщата има безброй входове през сложни поддържани градини.

Даррок и аз влизаме в една от градините. Толкова е прекрасна, че е почти болезнено да я гледам. Пътеки, павирани с блестящо злато, се простират през екзотични ароматни храсти и обикалят групички от гъвкави дървета със сребърни листа. Заслепяващи перлени пейки предлагат отмора от слънцето под дантелени листа, а копринени лежанки осейват външни помещения с издуващи се шифонени завеси. Цветя се навеждат и люлеят на нежния съвършен бриз с точния градус зной – не твърдо горещо и задушно, а топло и влажно по начина, по който е топъл и влажен сексът.

Сънувала съм такива градини. С някои разлики, но не много големи.

Подминаваме фонтан, който пръска дъги от блещукаща вода във въздуха. Обграждат го хиляди цветя във всякакви поразителни нюанси на жълтото – кадифени лютичета и восъчни лалета, сметанени лилии и цветя, които не съществуват в нашия свят. За миг мисля за Алина, защото тя обича жълто, но тази мисъл вони на смърт и носи други мисли с нея, затова обръщам гръб на красотата на фонтана и се фокусирам върху омразните лице и глас на моя придружител.

Той започва да ми дава наставления. Казва ми, че търсим стая с огледало, което има богато украсена позлатена рамка и е приблизително три метра високо и метър и половина широко. Последния път, когато е виждал стаята, в нея нямало никакви мебели, освен огледалото. Коридорът, от който се отваряла стаята, бил светъл, въздушен и подът му бил от непрекъснат бял мрамор. Стените на коридора били също бели и украсени с ярки стенописи между високи прозорци.

Отваряй си очите за бели мраморни подове, ме инструктира той, защото само две от крилата (както е било последния път, когато е бил тук) ги имат. Подовете в другите крила са златни, бронзови, сребърни, в цветовете на дъгата, розови, ментовозелени, жълти, лавандулови и други пастели. Задното крило е кървавочервено. Ако видя черен под, трябва да се обърна назад веднага.

Влизаме в кръгло фоайе с висок стъклен таван, който събира слънчевата светлина. Стените и подът са прозирно сребърни и отразяват небето с толкова живи подробности, че когато един каймаченопухкав облак минава над нас, имам чувството, че вървя през него. Какъв изкусен дизайн! Стая в небето. Дали наложницата я е създала? Дали Ънсийли кралят я е проектирал за нея? Може ли същество, способно да създаде такива ужасии като Ънсийли, да направи такива възхитителни неща? Слънчевата светлина ме къпе отгоре, отскача към мен от стени и подове.

Мак 1.0 щеше да включи айпода и да се протяга тук с часове.

Мак 5.0 потреперва. Дори толкова много слънце не може да стопли онази част от нея, която е студена.

Осъзнавам, че съм забравила врага си. Включвам го обратно.

Ако приемем, разбира се, казва Даррок, че стаята, която търсим, се отваря от един от тези коридори с бял мрамор.

Това привлича вниманието ми.

– Ако приемем?

– Палатът се пренарежда сам. Едно от неудобствата, за които споменах.

– Какво ви има на вас, Фае, все пак? – избухвам аз. – Защо всичко трябва да се променя? Защо нещата не могат да бъдат каквито са? Защо една къща не може да бъде нормална къща, а една книга – нормална книга? Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? – искам да се върна в Дъблин сега, да намеря Книгата, да разбера какво трябва да се направи и да избягам от тази проклета реалност!

Той не отговаря, но и аз нямам нужда да отговори. Ако Фае ме попитат защо една ябълка накрая гние или защо хората накрая умират, бих свила рамене и бих казала, че това е човешката природа.

Промяната е природата на Фае. Те винаги стават нещо друго. Това е много важно да бъде запомнено, когато имаш работа с каквото и да е Фае, както научих от Сенките. Чудя се още колко са еволюирали, откакто ги видях за последно.

– Понякога се пренарежда сам основно – продължава Даррок, – докато друг път просто прехвърля няколко неща. Само веднъж ми отне няколко дни да намеря стаята, която търся. Обикновено я намирам по-бързо.

Дни? Главата ми се извърта и зяпвам. Може да заседна тук с него за няколко дни?

Колкото по-бързо започнем, толкова по-добре.

Дузина коридори се отварят от фоайето, някои добре осветени, други успокояващо мрачни. Нищо не е плашещо. Палатът излъчва усещане за благосъстояние и спокойствие. Но все пак е огромен лабиринт и аз чакам Даррок да избере пътя ни. Въпреки че отдавна сънувам мястото, не познавам това фоайе. Подозирам, че Палатът е толкова огромен, че един цял човешки живот сънища не би бил достатъчен, за да го изследва целия.

– Има няколко стаи в палата, които подслоняват Сребра. Тази, която търсим, има едно-единствено огледало – той ме поглежда остро. – Избягвай другите огледала, ако попаднеш на тях! Не се взирай в тях! Не ти забранявам знание, просто се опитвам да те предпазя.

Да бе! А Белият палат всъщност е черен.

– Както го казваш, изглежда, сякаш ще се разделим – изненадана съм. Той толкова се стара да ме привлече на своя страна. Сега ме пуска? Толкова ли убедителна бях? Или той държи в ръкава си асо, за което не знам?

– Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-дълго остана тук, толкова повече шансове има някой друг да намери моята книга.

– Моята книга – поправям го.

Той се смее.

– Нашата книга.

Не казвам нищо. Книгата е моя, а той ще бъде мъртъв, щом я взема и науча как да я използвам. Дори по-скоро, ако вече не е полезен.

Той се обляга на стената и кръстосва ръце върху гърдите си. В тази небесна стая той е златен ангел, с рамене, подпрени върху облак.

– И двамата можем да имаме всичко, което искаме, МакКайла. След като с теб сме съюзници, няма ограничения. Нищо и никой не може да ни спре. Осъзнаваш ли това?

– Аз ще я използвам първа – той няма да съществува, за да я използва, когато свърша с нея. Не, чакайте! Да го отменя би било твърде лесна смърт.

Искам да го убия.

– Имаме достатъчно време да решим кой какво ще прави с нея първи. Но засега сме приятели. Или не?

На върха на езика ми е да му се присмея, да му кажа, че думите не значат нищо. Защо ми задава абсурдни въпроси? Толкова лесно бих могла да излъжа. Би трябвало да съди по действията ми, но не давам съвети на врага.

– Приятели – казвам лесно.

Той прави жест да поема по най-близкия коридор отдясно, чийто под е мъгливо-розов и се обръща към най-левия, който блести в тъмнобронзово.

– Какво да правя, ако я намеря? – питам. Не е като да имаме мобилни телефони с умно програмирани малки акроними.

– Поставих знак в основата на черепа ти. Притисни го с пръсти и ме повикай!

Той вече се е обърнал и е започнал да върви по коридора си. Съскам към гърба му. Ще дойде ден, и то скоро, когато ще премахна неговия белег, дори да трябва да остържа кожата си до черепа. Бих го направила сега, но не ми се иска да рискувам да повредя дамгата на Баронс. Само тя ми остана от него. Неговите ръце бяха върху мен там, нежни, властни.

Има усмивка в гласа на Даррок, когато ме предупреждава:

– Ако намериш Среброто и се върнеш в Дъблин без мен, ще те намеря.

– Същото важи и за теб, Даррок – казвам със същия лек, предупредителен тон. – Дори не си помисляй да заминеш без мен! Може да не съм те белязала, но ще те намеря. Винаги ще те намирам – наистина го мисля. Ловецът сега е плячка. Хванала съм го на мушка и ще го държа там. Докато не реша да натисна спусъка. Без повече бягане. От нищо.

Той спира и поглежда през рамо към мен. Малките златни петънца в очите му пламват по-ярки и той вдишва рязко.

Ако познавам Фае така добре, колкото мисля, току-що го възбудих.

Ежедневникът на Дани

97 дни ССС

Дани „Мега“ О’Мали УБИВА ЛОВЕЦ!!!

ЧЕТЕТЕ ВСИЧКО ЗА ТОВА В ЕНД, ВАШ ЕДИНСТВЕН ИЗТОЧНИК НА ПОСЛЕДНИТЕ НОВИНИ ВЪВ И ОКОЛО ДЪБЛИН!

Шийте зрящи, празнувайте! Успяхме, свалихме един!!! Отне ни цялата шебана нощ, но Джейни и Бранителите най-накрая сгащиха един от пърхащите шебаняци! Натъпкаха го с толкова много желязо, че се заби на улицата. Аз намушках проклетника право в сърцето с Меча на Светлината! Беше такава гледка! Трябваше да сте там! Бликна чернилка нагоре по меча чак до дръжката и за малко се разтревожих, че може да го счупи, но той отново си работи добре, затова кажете на Ро да не се пеняви за нищо!

На оръжие, момичета! Излизайте от манастира и се бийте, бийте, бийте!!! Стига вече разузнаване! Римува се с разтакаване. БЕЗПОЛЕЗНО! ПРАВЕТЕ нещо! Ние МОЖЕМ да променим нещата. Довлечете си задниците в Дъблинския замък! Там е новият щаб на новата Гарда, а те са много яки. Казаха, че всички шийте зрящи са добре дошли. ОСОБЕНО НЕАНГАЖИРАНИТЕ!!!

Трябва да населим Дъблин отново, знаете. Няма да се получи от само себе си. Много герои по улиците рискуват живота си и ритат Фае задници. Включете се СЕГА!

ДА СЕ СРЕЩНЕМ ТАЗИ ВЕЧЕР!!!

ЗАМЪКА НА ДЪБЛИН!!!

В ОСЕМ ЧАСА!!!

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ ЛОВА!!!

PS: Мак съжалява, че не може да бъде там, все още е заета с други неща, но ще се върне НАИСТИНА скоро.

Шляпвам най-новото издание от моя парцал на улична лампа и го заковавам. Казвам им какво ще ме устрои, но не им казвам какво няма да ме устрои. Понякога трябва да лъжеш.

Тъпча десертче в устата си и минавам на стоп-кадър до следващата лампа по пътя ми. Знам, че парцалите ми стигат до хората. Виждала съм резултати. Няколко шийте зрящи вече напуснаха манастира. Аз поемам оттам, докъдето беше стигнала Мак – разбърквам говната изключително здраво, отхвърлям правилата на Ро, а в същото време ù казвам това, което иска да чуе.

След още две десертчета и протеинов пакет съм свършила с маршрута си и паля паветата към любимото си място. Сега имам часове на разположение и ще ги прекарам в обиколки около „Честър“, като режа и мушкам всичко, което се появи в радиус десет преки.

Ходя наперено по улицата.

Ри-О и мъжете му са там, поне мисля, че са. Не съм виждала никого наскоро, но продължавам да се надявам. Те ме вбесяват. Те ме заплашиха.

Никой не заплашва Мега.

Кикотя се. Един клуб не струва, ако клиентите не могат да влязат. Не мога да ги държа навън цяла нощ, като ловувам с Бранителите и убивам каквото хванат, но правя достатъчно щети през деня. Джейни ме хвана един следобед и каза, че ще ме убият за това. Чувал е приказки за тях, избягва ги. Казва, че не са повече хора от Фае.

Казах му, че тъпаците могат да се опитат да се закачат с мен. Другото нещо, което не съм казала на никого, е, че когато намушках Ловеца, се случи нещо шантаво. Чернилката стигна чак до меча ми и даже малко в ръката ми. Наби се като треска. За няколко дни ръката ми имаше черни вени и беше ледена като да беше мъртва. Трябваше да нося ръкавица, за да я крия. Мислех, че може да я загубя. Трябва да се уча да се бия с дясната ръка.

Сега изглежда добре.

Не бързам да убивам Ловец отново.

Но мисля, че съм по-бърза. И заповедите на Ро, изглежда, не ме карат изобщо да се чувствам толкова раздвоена, колкото преди.

Мисля, че Ри-О и пичовете му може би нямат нищо против мен и бих искала да разбера дали съм права. Искам да покажа на Мак, но минаха повече от три пълни седмици, откакто я видях за последно. Откакто се разделихме в библиотеките.

Баронс също не се мярка наоколо.

Не се тревожа. Не е в природата ми. Аз живея. Оставям тревогите за досадниците.

Но много ми се иска тя да се появи. И ако го направи сега, би било наистина добре.

Шинсар Дъб е из целия град през последните няколко дни. Свали дузина от мъжете на Джейни за една нощ, сякаш си играеше с нас. Продължава да ни разделя и да ни убива един по един.

Започвам да се чудя дали не търси мен.

Пет

В Палата, далеч от врага ми, намирам утеха за известно време. Скръб, загуба и болка се стопяват. Чудя се дали подобни чувства просто не могат да съществуват сред тези стени.

Тежестта от копието в кобура под мишницата ми се е върнала. Също като В’лане, Даррок има начин да ми го отнема, но когато сме разделени, ми го връща. Може би за да мога да се защитавам. Не мога да си представя защо бих се нуждаела от него в този палат.

Никога не е имало, а няма и да има друго място в никой свят, в никое измерение, което да ме държи в такъв плен като Белия палат. Дори книжарницата не се състезава за надмощие в душата ми.

Мястото е хипнотизиращо. Дори дълбоко в себе си, където се чувствам психотизирана, вместо да съм ядосана, аз съм толкова успокоена от какъвто и да е наркотикът, който ме захранва, че не мога да се фокусирам върху яда задълго.

Скитам по коридор с розов под и го попивам със замечтан поглед. Прозорци се редят от дясната му страна и отвъд кристалните стъкла зората червенее над градините, пълни с розови рози, които се полюшват сънливо със свити глави на нежния утринен бриз.

Стаите, които се отварят от този коридор, са украсени с оттенъци на утринно небе. Цветовете на коридора, денят отвъд и стаите се допълват съвършено, сякаш от всеки ъгъл това крило е проектирано като тоалет с безупречно подбрани аксесоари, който чака да бъде сложен при подходящо настроение.

Когато розовият под свършва и един внезапен завой на коридора ме праща на лавандулова пътека, виолетов здрач прилепва по прозорците. Нощни създания се веселят на горска поляна под луна, обрамчена с ярко небесносиньо. Стаите в този коридор са обзаведени в отсенки на сумрака.

Жълти и отразяващи подове се отварят към слънчеви дни и още по-слънчеви стаи.

Бронзовите коридори нямат прозорци, а само високи сводести врати, които водят към огромни царствени зали с високи тавани – някои за хранене, някои пълни с книги и удобни столове, други за танци, а трети изпълнени с неща, които вероятно са предназначени за забавление, неразбираемо за мен. Представям си, че чувам ехо от смях. Осветени от свещи, стаите, отварящи се от бронзови коридори, са мъжки и миришат на подправки. Миризмата е опияняваща, смущаваща.

Вървя и вървя, гледам в тази стая и в онази, възхитена от нещата, които намирам, нещата, които разпознавам. В това място всеки час на деня и нощта е достъпен.

Била съм тук много пъти преди.

Ето пианото, на което свирих.

Ето я слънчевата стая, където седях и четох.

Ето я кухнята, в която ядох трюфели, задушени в сметана и пълнени с нежни плодове, несъществуващи в нашия свят.

Тук, на маса до отворена книга, лежи флейта, а до нея има чайник, украсен с шарки, които познавам толкова добре, колкото опакото на ръката си.

Там е градината, високо върху една кула, откъдето съм се взирала през телескоп в лазурното море.

Това е библиотеката с безкрайни редици книги, в която съм прекарала несметни часове.

Всяка стая е наука за красотата, всеки предмет в нея е украсен със сложни детайли, сякаш създателят ù е имал цяла вечност, в която да работи.

Чудя се колко дълго е била тук наложницата. Чудя се каква част от тази къща е нейно творение.

Вкусвам вечността в това място, но за разлика от Залата на всички дни, вечността тук е деликатна, нежна. Палатът обещава блажена вечност. Той не ужасява, нито сплашва. Така, както е замислен, той олицетворява времето – безкрайно, ведро.

Ето! Стая с хиляди рокли! Стрелкам се през редовете, ръцете ми са широко разтворени и докосват невероятните тъкани. Обожавам тези рокли!

Измъквам една от закачалката ù и се въртя наоколо, танцувам с нея. Тихи звуци от мелодия се носят във въздуха и губя представа за времето.

Виждам античен шкаф. В него има предмети, които не мога да назова, но все пак разпознавам. Тъпча в джобовете си няколко от по-малките украшения. Отварям музикална кутия и слушам песен, която ме кара да се чувствам, сякаш се нося в космоса, огромна и свободна, закрепена на ръба на всички възможности, но тук ми е по-удобно, отколкото където и да било в живота ми. Забравям всичко за известно време, изгубена в радостта, която е по-огромна от самия палат.

Във всяка следваща стая намирам нещо познато, нещо, което ме прави щастлива.

Виждам първото от много легла. Както и в сънищата ми, има толкова много, че скоро губя бройката.

Скитам се от една великолепна стая в следващата, виждам легло след легло. В някои от стаите няма нищо, освен легла.

Започвам да се чувствам... неспокойна. Не ми харесва да гледам тези легла.

Леглата ме тревожат.

Отвръщам глава, защото ме карат да чувствам неща, които не искам да чувствам.

Нужда. Желание. Самота.

Празни легла.

Не искам повече да съм сама. Толкова съм уморена да съм сама. Уморена от чакане.

След време спирам да гледам в стаите.

Грешах, когато мислех, че не е възможно да чувствам негативни неща вътре в Белия палат.

В мен извря скръб.

Живяла съм толкова дълго. Загубих толкова много неща.

Принуждавам се да се съсредоточа. Напомням си, че трябва да търся нещо. Огледало.

Обичам това огледало.

Поклащам глава. Не, не го обичам. Просто ми трябва. Аз нямам никакви чувства към него.

То ми носи такова удоволствие! То ни събира заедно.

Бял мрамор, каза Даррок. Трябва да намеря подове с бял мрамор. Не кървавочервени, не бронзови, не розови и особено не черни.

Представям си огледалото, както той го описа – три метра високо, метър и половина широко.

Златна рамка, като онези на улица ЛаРу 1247.

Огледалото е част от огромната Ънсийли светиня, каквато е мрежата на Сребрата. Аз мога да усещам Светините. Мога да усещам всички Фае ОС – обекти на силата. Това е може би най-голямото ми предимство.

Протягам сетивата си на шийте зрящ и търся.

Не усещам нищо. Не подейства и в Залата на всички дни. Невъзможно е, предполагам, да усетя Сребро, докато съм вътре в Сребрата.

Краката ми ме обръщат и започвам да вървя в нова посока с пълна увереност. Внезапно съм сигурна, че съм виждала огледалото, което ми трябва, много пъти и знам точно къде е.

Ще намеря пътя много преди Даррок. И въпреки че няма да го оставя тук (имам голяма полза от него), ще бъда доволна, ако в нещо съм по-добра от него.

Бързам по коридор с ментов цвят, завивам без колебание по пътека с цветовете на дъгата, после се затичвам по бледосиня, която се превръща в сребърна и завива във виненочервена.

Огледалото е напред. То ме привлича. Нямам търпение да стигна до него.

Аз съм съсредоточена, толкова съсредоточена, че кървавочервеният коридор едва докосва съзнанието ми.

Аз съм съсредоточена, толкова съсредоточена върху целта си, че когато осъзнавам какво съм направила, е твърде късно.

Не знам какво ме кара да погледна надолу, но нещо го прави.

Замръзвам.

Аз съм на кръстопът, на пресечната точка на два коридора.

Мога да тръгна на изток, на запад, на север или на юг (ако такива посоки съществуват в Къщата), но който и път да избера, подът е в същия цвят.

Черен.

Стоя несигурно, мъмря се, задето провалих всичко отново, когато внезапно една ръка се пъхва в моята.

Тя е топла, позната. И твърде реална.

Затварям очи. Изигравали са ме във Фае и преди. С кого ще бъда измъчвана сега? Какво ще бъде моето наказание? Чий призрак ще ме гризе сега със зъби като игли?

Алина?

Баронс?

И двамата?

Свивам в юмрук другата ръка, за да не може нищо да я хване.

Знам добре, че дори да държа очите си затворени, призракът няма да си отиде. Не става така. Когато личните ти демони решат да си играят с теб, те настояват за своя дял плът. Най-добре да платиш и да се свършва.

После мога да се съсредоточа върху намирането на изход от черния под. Подготвям се за възможно най-лошите последствия. Размишлявам, че ако златните подове в Залата на всички дни бяха нещо лошо, черните подове в Белия палат ще бъдат отвъд границите на приличието.

Пръсти се сплитат с моите. Познавам ръката така добре, както моята собствена.

Въздъхвам и отварям очи.

Дръпвам се и политам назад, ботушите ми се плъзгат по лъскавата черна повърхност. Пльосвам се по гръб толкова силно, че си прехапвам езика.

Започвам да се задушавам. Тя вижда ли ме? Познава ли ме? Тя там ли е? А аз?

Тя се смее, звукът е сребрист и от него сърцето ме боли. Помня да съм се смяла така веднъж. Щастлива, толкова щастлива.

Дори не се опитвам да стана. Просто лежа там и я гледам. Аз съм смутена. Аз съм хипнотизирана. Аз съм срязана на две от чувство за двойственост, с което не мога да се помиря.

Не е Алина. Не е Баронс.

На пресечната точка между изток и запад, север и юг, стои тя.

Тя.

Тъжната красива жена, която преследва сънищата ми.

Тя е толкова заслепяваща, че ми се иска да плача.

Но не е тъжна.

Тя е толкова щастлива, че бих могла да я мразя.

Тя грее лъчезарно, усмихва се и извива устни, толкова меки и божествено съвършени, че моите се разтварят инстинктивно, за да приемат целувката ù.

Това тя ли е? Наложницата на Ънсийли краля? Нищо чудно, че е бил обсебен.

Когато започва да се плъзга по един от коридорите (най-черния от четирите, този, който попива светлината, хвърляна от свещи в аплици), аз се изправям.

Следвам я като нощна пеперуда, която лети към пламъка.

Според В’лане наложницата била смъртна. Всъщност нейната смъртност била първата плочка от домино, заплетено в дълга поредица, която се изплъзнала от контрол и довела до този момент.

Преди почти милион години Сийли кралят помолил истинската Сийли кралица (след смъртта ù не една принцеса се е възкачвала на престола само за да бъде измествана от друга, постигнала по-велика сила и подкрепа) да превърне наложницата му във Фае и да я направи безсмъртна, за да може да я задържи завинаги. Когато кралицата отказала, кралят построил на наложницата си Белия палат вътре в Сребрата. Той скрил възлюбената си от отмъстителната кралица там, където можела да живее, без да остарява, докато той успеел да усъвършенства Песента на Сътворението и сам да я направи Фае.

Само ако кралицата била изпълнила тази единствена проста молба! Но водачката на Истинската раса била властна, ревнива и дребнава.

За съжаление усилията на краля да дублира Песента на Сътворението (тайнствената материя на създанието, сила и право, които кралицата на тяхната матриархална раса егоистично кътала) създали Ънсийли – несъвършен полуживот, създания, които той нямал сили да убие. Те живели. Били негови синове и дъщери.

Той създал нов свят – Двора на сенките, където децата му можели да играят, докато той продължавал работата си, подтикван от любов.

Но дошъл ден, в който бил предаден от едно от собствените си деца и бил открит от Сийли кралицата.

Те се сблъскали в една последна битка. Сийли се нахвърлили върху мрачните си събратя, които търсели само правото си да съществуват.

Плочките на доминото падали една след друга: Смъртта на Сийли кралицата от ръката на краля, самоубийството на наложницата, актът на изкупление, в който Сийли кралят създал смъртоносната Шинсар Дъб.

Той се прекръстил на Ънсийли крал. Никога повече нямало да бъде свързван с дребнавата злоба на Сийли. Затова щял да бъде Ънсийли, което буквално значи не Сийли. Вече не наричал своя дом Двора на сенките, в който се криел, за да се труди. Дворът станал просто Ънсийли.

Тогава обаче, дворът бил превърнат в затвор за неговите деца, страховито място от сенки и лед. Последният акт на жестоката Сийли кралица бил да използва Песента на Сътворението (но не за да създаде, не за да направи любимата му безсмъртна!), а за да унищожи, да впримчи и да измъчва за цяла вечност всеки, дръзнал да не ù се подчини.

И плочките на доминото падали...

Книгата, побрала знанието на Ънсийли краля – целия мрак и зло, и тя някак си се озовала в моя свят, пазена от хора. Била е пусната на свобода по начин, който тепърва ще установя, но в едно съм сигурна: убийството на Алина, моят объркан живот и смъртта на Баронс – всички те са резултат от верига Фае събития, които започнали преди милион години заради една смъртна.

Моят свят и ние, хората, сме просто пионки на една вечна шахматна дъска.

Ние сме застанали на пътя.

Джак Лейн, който е изключителен адвокат, би изправил на съд не Даррок, а Ънсийли краля и би изградил убедителен случай срещу наложницата за вина поради обвързаност.

Тъй като немислимото се случило и истинската кралица умряла преди да има възможност да предаде Песента на Сътворението на една от принцесите като нейна приемничка, расата на Фае започнала да запада. Много принцеси се възкачвали на Сийли трона, но малцина се задържали дълго, преди някоя друга да изтръгне властта им. Кралици били убивани, други просто детронирани и прокуждани. Вътрешните борби се разраснали и превратите станали по-чести. Расата на Фае станала ограничена. Всичко, което било, вече било всичко, което можело да бъде някога.

Не се правело нищо ново. Били изгубени някои стари сили, а през еоните древната магия била забравяна, докато един ден настоящата кралица вече не била способна да поддържа отслабващите стени между световете и да задържа контрола върху смъртоносните Ънсийли.

Даррок изследвал тази слабост и съборил стените между световете. Сега Фае и хора се съревновават за контрол над планета, която е твърде малка и твърде крехка за двете раси.

И всичко това заради една смъртна – плочката, която започнала да бута всички останали.

Следвам жената, за която подозирам, че е тази смъртна (и която е пред мен по начин, по който изглежда, че не е съвсем там) по мастиления коридор.

Ако тя е наложницата, не мога да призова никакъв гняв към нея, а може би би трябвало да опитам.

На тяхната безсмъртна шахматна дъска тя също е била пионка.

Жената е осветена отвътре. Кожата ù блещука с прозрачна светлина, която осветява стените на тунела. Коридорът става по-тъмен, по-черен, по-странен с всяка наша стъпка. В контраст тя е свята, божествена – ангел, който се плъзга към ада.

Тя е топлота, подслон и прошка. Тя е майка, любовница, дъщеря, истина. Тя е всичко.

Жената ускорява крачка и тича по тунела, минава беззвучно през обсидианени подове и се смее радостно.

Познавам този звук. Обичам този звук. Той означава, че любовникът ù е близо.

Той идва. Тя усеща приближаването му.

Той е толкова могъщ!

Това е първото, което я е привлякло към него. Никога не е срещала някой като него.

Тя е изпаднала в благоговение, че е избрал нея.

Благоговее всеки ден, че продължава да избира нея.

Материал от него експлоадира от Двора на сенките, казва ù, че той идва, изпълва дома ù (затвор), в който тя живее приказен живот (присъда, която не е избрала тя), заобиколена от всичко, което иска (но това са илюзии, нейният свят ù липсва, той е толкова далеч, а всички са умрели отдавна), и тя го очаква с надежда (растящо отчаяние).

Той ще я отнесе в леглото си и ще прави с нея неща, докато черните му крила не се отворят широко, толкова широко, че да засенчат света, а когато той е в нея, нищо друго няма да има значение, освен моментът, тяхната мрачна, наситена похот, безкрайната страст, която споделят.

Независимо какво друго е той, той е неин.

Каквото има между тях е безукорно.

В любовта няма правилно или грешно.

Любовта е. Просто е.

Тя (аз) тича по мрачния, топъл, подканващ коридор, бърза към неговото (моето) легло. Ние се нуждаем от нашия любовник. Минало е толкова време.

В покоите ù аз наблюдавам двойствеността, от която съм издялана.

Половината от будоара на наложницата е заслепяващо бял, ярко осветен. Другата половина е наситена, прелъстителна, подканваща чернота. Разделен е по равно на средата.

Светлина и липса на светлина.

Наслаждавам се и на двете. Нито една от тях не ме безпокои. Не страдам от конфликт за неща, върху които един по-прост ум би бил принуден да постави етикети като Добро и Зло или да прегърне лудостта.

На една заскрежена кристална стена в бялата половина на стаята има огромно кръгло легло на пиедестал, покрито с коприни и снежнобели хермелинови завивки. Алабастрови венчелистчета са пръснати навсякъде и парфюмират въздуха. Подът е постлан с плюшени бели кожи. Бели цепеници, от които подскачат и пращят сребристобели пламъци, горят в огромна алабастрова камина. Малки диаманти се носят лениво във въздуха и блещукат.

Жената бърза към леглото. Дрехите ù се стопяват и тя (аз) е гола.

Но не! Това не е неговото удоволствие, не този път. Нуждите му са различни. Те са по-дълбоки и по-изискващи тази нощ.

Тя се завърта и ние се взираме с разтворени устни към черната половина на стаята.

Драпирано с черно кадифе и кожи, покрито с меки абаносови венчелистчета, които миришат на него и които се мачкат толкова меко под кожата ни, цялото пространство е легло.

От стена до стена.

Той се нуждае от цялото. (Крилата се разгръщат, никой смъртен не може да види отвъд тях!)

Той идва. Той е близо.

Аз съм гола, дива, готова. Нуждая се. Нуждая се. Затова живея.

Тя и аз стоим, взираме се в леглото.

После той е там и я обгръща, но аз не мога да го видя. Усещам огромни крила да се сключват около нас.

Знам, че той е там, тя е обвита в енергия, в мрак, влажна и топла по начина, по който е влажен и топъл сексът, и аз вдишвам похот. Аз съм похот. И се напрягам да го видя, напрягам се да го усетя, когато внезапно...

Аз съм прост звяр върху кървавочервени чаршафи, а Баронс е вътре в мен. Изкрещявам, защото дори тук, в този будоар на двойственост и илюзия знам, че изживяването не е истинско. Знам, че съм го изгубила. Него го няма, завинаги.

Не съм се върнала в онова мазе с него, във времето, когато все още съм При-я, но вече съм изплувала достатъчно, за да знам, че току-що ме е попитал какво съм носила на абитуриентския си бал. Не изключвам всичко, забързана от реалността обратно в моята лудост, за да не трябва да се изправям пред това, което се случи с мен, или да се справям с това, което започвам да подозирам, че трябва да направя.

Не стоя там няколко дни по-късно, не гледам към леглото с обшитите с кожа белезници и не размишлявам дали да не се покатеря обратно в него и да се престоря, че не съм се възстановила, за да продължа да правя всяко грубо, животинско нещо, което сме правили в сексуално нестабилното ми състояние, но този път с пълната яснота какво правя и с кого го правя.

„Мъртъв. Мъртъв. Изгубих толкова много!“

Само да знаех тогава това, което знам сега...

Кралят повдига наложницата си. Виждам я да се плъзга надолу по тяло, което не мога да различа в мрака и (аз възсядам Баронс и го вкарвам в мен; Боже, толкова е хубаво!) наложницата се напряга, извива врат и издава звук, който не идва от нашия свят (аз се смея, докато свършвам, аз съм жива, толкова жива) и когато огромните му крила се разтварят, когато изпълват мрака на будоара му и преминават отвъд, той познава повече радост в този момент, отколкото някога е познавал през цялото си съществуване, а кучката кралица му отказва това? (И аз изпитвам повече радост в този момент, отколкото някога съм познавала, защото няма правилно, няма грешно, а само настоящият момент.)

Но чакай! Баронс изчезва!

Отдалечава се от мен, стопява се в мрака. Няма да го изгубя отново!

Скачам на крака, оплитам се за момент в чаршафите, после бързам да го настигна.

Става по-студено, дъхът ми замръзва във въздуха.

Напред виждам само черно, синьо и бяло, което е останало от цялата светлина.

Тичам към чернотата толкова бързо, колкото ме носят краката ми.

Но ръце на раменете ми ме обръщат, принуждават ме да се отдалеча, борят се с мен.

Те са толкова силни! Влачат ме обратно по черен коридор и аз бия тялото, което се осмелява да ни прекъсне.

Други не са допуснати тук!

Това е нашето място. Натрапникът ще умре! Дори само за това, че ни е зяпал.

Жестоки ръце ме дърпат, запращат ме в стена. Ушите ми звънят от удара. Аз съм влачена, блъскана отново и отново.

Отскачам от стена след стена, докато най-накрая това спира.

Потрепервам и започвам да плача.

Ръце около мен ме държат здраво. Притискам лице в топлината на здрави, мускулести гърди.

Аз съм твърде малък съд, за да оцелея в море от такива емоции. Стискам яката му и държа здраво. Опитвам се да дишам. Аз съм отворена рана, боли ме от желание и съм празна, толкова празна.

Изгубих всичко и за какво?

Не мога да спра да треперя.

– Коя част от „ако видиш черен коридор, се обърни веднага“ не разбра? – ръмжи Даррок. – По дяволите, ти отиде право в най-черния от всички! Какво ти става?

Вдигам глава от гърдите му, но едва. За миг мога само да зяпам надолу. Подът е бледорозов. Той ме е извлякъл чак до едно от крилата с тематика на зора. Пипам за копието ми. Отново го няма.

Съзнанието се завръща бавно.

Избутвам Даррок.

– Предупредих те – казва той студено, обиден от яда ми.

Е, много добре! Аз също съм обидена от него.

– Ти не ми каза достатъчно, само каза да стоя настрана! Трябваше да ми кажеш повече.

– Не разкривам тайни на Фае пред хора. Но след като очевидно няма да се подчиняваш по друг начин, ще ù кажа, че крилата, в които подовете са черни, са неговите крила. Никога не влизай в тях! Не си достатъчно силна, за да оцелееш там. Остатъкът от всичко онова, което някога се е случвало, все още върви из онези крила. Може да те впримчи. Ти ме принуди да дойда след теб, изложи и двама ни на риск.

Взираме се един в друг, дишаме тежко. Въпреки че той е напомпан с Ънсийли плът и е много по-силен от мен заради това, аз съм му дала адски отпор. Не е било лесно да ме измъкне от там.

– Какво правеше, МакКайла? – пита той накрая меко.

– Как ме намери там? – парирам.

– Дамгата ми. Ти беше изключително нещастна – малките златни точици в очите му проблясват. – Беше също така изключително възбудена.

– Можеш да усещаш чувствата ми през дамгата си? – вбесена съм. Той ме подлага на едно осквернение след друго.

– Само наситените. Принцовете посочиха точното ти местоположение. Радвай се, че го направиха! Намерих те точно навреме. Ти тичаше към черната половина от будоара.

– И?

– Линията, която разделя двете половини на стаята, не е линия. Сребро е. Най-голямото, правено някога от краля. То също така е първото и най-древното от тях, за разлика от другите. Когато е имало нужда, е било използвано за наказание, за екзекуция. Ти тичаше към Среброто, което води право към спалнята на Ънсийли краля в крепостта от черен лед, дълбоко в затвора на Ънсийли. За няколко от човешките ти секунди щеше да си мъртва.

– Мъртва? – задавям се. – Защо?

– Само двама, съществували някога, могат да пътуват през това Сребро – Ънсийли кралят и неговата наложница. Всеки друг, който го докосне, бива убит моментално. Дори Фае.

Шест

Ежедневникът на Дани – 102 дни ССС...

Взирам се в листа хартия, но освен заглавието на вестника ми и датата, нищо не ми хрумва. Нищо не излиза за цял шебан час!

Ето ме – седя в трапезарията на манастира, насред безмозъчното шебано стадо от шийте-овце, които са толкова лесни за водене, че трябва да носят шебани въжета и да поклащат пухкави овчи задници, а думите не излизат. А трябва. Трябва да поема нещата, докато Мак се върне. Тъпите овце отново се подчиняват на Ро и тя отново ги е вкарала в ред и ги държи заети да чистят шебаните Сенки от манастира.

Новина, пичове! Продължавам да ви казвам, че те се възпроизвеждат. Те ядат, растат, делят се. Като шебани амеби. Следя ги. Наблюдавам ги толкова много, че мога вече да ги различавам. Понякога си играя с тях, играя си със светлината, за да видя колко близо всъщност могат да дойдат до мен. Така съм научила толкова много за тях, но никой не ме слуша. Чуват ме единствено, когато четат вестника ми. Не говорят за това, но вече всички използват Сенкотрепачите. Някой да каза „благодаря“?

Не. Не получих нито едно „Добра работа, Мега!“, нито дори най-дребното признание, че аз съм ги изобретила.

Трябва ми Мак. Мина почти месец и започвам да се боя, че тя е... Не, няма да тръгвам в тази посока.

Но къде е тя, мамка му? Не съм я виждала, откакто нахлухме в Забранените библиотеки заедно. Отново ли е във Фае? Тя не знае, но четох дневника ù, когато беше заключена в онази килия като При-я и никой не обръщаше внимание на нещата ù, освен Ро. Тя също го чете. Но аз го взех обратно. Трябваше да знам какво знае Ро и да разбера накъде отива, преди да е стигнала там. Ако мога да направя това, пич, мога да ръководя това място!

Знам, че времето, прекарано във Фае, не се движи по същия начин, като времето в истинския свят, затова не съм толкова разтревожена за Мак. В’лане също го няма, затова смятам, че тя е с него.

Странното е, че непрекъснато се отбивам до КДБ. Изглежда, Баронс също го няма.

Опитах се да се вмъкна в „Честър“ снощи и да питам за него, но тъпите шебани шебаняци ме натириха на входа.

Мен! Мега!

Мръщя се и се напервам в стола си.

Нужни бяха шестима от тях! Шестима от шантавите шебаняци на Баронс трябваше да си напънат задниците, за да ме държат навън и това продължи повече от час.

Нямаше изобщо да се откажа, но от движението на стоп-кадър огладнявам, а нямах достатъчно десертчета, натъпкани по джобовете. Огладнях. Трябваше да ям. Казах си майната му и се махнах. Един ме последва до края на Дъблин, сякаш мислеше, че изхвърля мен от града... да бе! Ще опитам пак скоро.

Все пак съм малко разтревожена...

Къде отидоха всички, мамка му? Защо никой не говори вече за ЛГ? Къде е Шинсар Дъб?

Толкова е тихо, твърде тихо, а това ми изкарва ангелите. Единствения друг момент, в който беше толкова тихо... да, ами... пич!... не ровя в миналото.

Това, което вече е станало, е за миналите величия.

Аз гледам в бъдещето. Утре е моят ден.

Днес със сигурност не е. Никога не ми се е случвало преди, но подозирам, че е творческа криза. Подозирам, че е защото седя тук и зяпам няколкостотин шийте-овце да правят еквивалента на плетенето. Имаме устроена монтажна линия в трапезарията за правене на железни куршуми. Но вижте това – те не са за нас!

А за Джейни и за неговите Бранители.

Не знам как Ро успя да ги накара отново да се плашат от сенките си, но го направи. Малкото неща, които казва, ги кара да се съмняват в себе си. Нужни ù бяха само две седмици, след като Мак изчезна, за да убеди всички, че Мак е мъртва и че трябва да се откажат от нея.

Овце, казвам ви! Нужно ми е цялото ми самообладание да не стана, да разлюлея задник и да викна: Беееее!

Но предполагам, че овчите говна тук са твърде дълбоки за мен, за да се движа, щом седя, дъвча молива си и чакам вдъхновение.

Докато убивам време, наблюдавам Джо. Бяхме приятелки с нея. Мислех, че има собствено мнение. Тя е умна, наистина умна. Събира неща, които другите овце не могат.

Но стана странна преди няколко месеца. Започна да виси през цялото време с Барб и Лиз и вече нямаше време за мен. Някога тя беше единствената, която не се отнасяше с мен като с бебе, докато те всички се държаха с мен като с дете. Сега едва ми обръщат внимание. Никой не сяда на моята маса.

И това е шебано много добре! Няма място за овце на моята маса!

Джо седи много тихо, наблюдава Лиз. Наблюдава я сериозно.

Чудя се дали не е станала лезбо или нещо такова. Това би обяснило защо се промени. Измъкнала се е от килера си и е продължила напред, може би е направила тройка с Лиз и Барб. Кикотя се на шегата си. Пич, ако не можеш да разсмееш себе си, никога няма да разсмееш някой друг.

В началото изстрелите са толкова слаби, че дори моя суперслух не регистрира какво са. После решавам, че пичовете на Баронс трябва да са се върнали по някаква причина и като последния път пускат предупредителни изстрели. Въпреки че имаме камара Узита и други пушкала, няма какво да ги правим тук. Само в Дъблин. Те не действат срещу Сенките. Не носим оръжията си в манастира. Оставяме ги в автобуса.

Сега ми просветва колко тъпо е това.

По-късно откривам, че е започнало в западния край на манастира. Започнало е там, където Мак спеше, когато оставаше тук, където аз спя напоследък – в Библиотеката на Драконовата дама.

Когато започват писъците, минавам в стоп-кадър, но с повишено внимание – автоматичната стрелба е нещо, което трябва да взема предвид в изчислението на суперскоростта.

Аз съм бърза, но, пич, това ра-та-та-та от картечен откос е шебано бързо също. Трудно е да се изплъзна. А това, което чувам, е постоянно.

Аз съм в един от коридорите, на път към писъците, но внезапно всичко става тъмно, както сигурно е там, където е главата на Роуина – право в задника ù. Кикотя се отново. Направо ще се пукна тази вечер.

Спирам, лепвам се за стената и започвам да се движа като обикновен човек. Гледам, напъвам се да видя напред по тъмния коридор. Не нося моя Ореол, но имам няколко фенерчета в джоба. Вадя едно и го включвам.

Не успяхме да изгоним всички Сенки от манастира. Никой не обува ботушите си, без преди това хубаво да ги освети отвътре с фенерчето и да ги разруса здраво. И то само на ярка дневна светлина.

Никой, ама никой, не върви по тъмни коридори тук.

Тогава защо е тъмно и кой, мамка му, произвежда цялата тази стрелба?

Много стенания. Много ранени. Не са предупредителни изстрали. Истински са.

Стъпвам с обикновени стъпки напред, колкото мога по-тихо. Стъкло хрущи под кецовете ми и знам защо е тъмно. Стрелецът е разбил лампите.

Чувам мек, ужасен смях, който кара кръвта ми да изстине. Насочвам лъча на фенерчето ми по тъмния коридор, а мракът някак го поглъща.

Чувам как някой диша бързо.

Чувам още стъкло да хрущи и не съм аз.

Съвсем сигурна съм, че стрелецът се е отправил право към мен!

Размърдвам пръсти и ги свивам здраво около меча си. Ро се опита да ми го вземе. Казах ù, че ще ù бъда лична охрана, ако ме остави да го задържа. Стоя на стража, докато тя спи. Уча се на размяна.

Какво, мамка му, се движи по коридора към мен?

По-късно, когато разказвам историята, не казвам цялата истина.

Истината е, че немислимото се случи. Уплаших се в онзи тъмен коридор. Усетих как нещо идва към мен и това ме уплаши до смърт.

Казвам, че никога не съм влизала в коридора.

Никога не признавам, че съм се върнала с опашка, подвита между краката ми, че съм се оттеглила към светлината, а после на стоп-кадър съм се добрала до трапезарията.

Стрелбата започва отново, писъците също и ние всички бягаме, но има само един път навън, а това е пътят навътре, затова обръщаме маси и се тъпчем зад тях.

Джо и аз се озоваваме зад една и съща маса. Стига да не опита нещо шантаво лезбо на мен, не възразявам да деля мястото си. Потупвам масата. Тя е дебела, направена от солидно дърво. Може да удържи, зависи от куршумите и разстоянието.

Още писъци. Искам да си запуша ушите.

Свивам се от страх. Отвращавам се от себе си.

Трябва да погледна. Трябва да знам какво прави това с нас, мамка му!

С Джо се придвижваме към противоположните краища на масата едновременно и килваме глави. Тя ме гледа свирепо.

– Все едно вината е моя! – съскам отбранително. – Ти също се премести.

– Къде е Лиз? – съска тя в отговор.

Свивам рамене. На ръце и колене. Въртя задника си. Целият манастир се срутва, а тя се безпокои за малката си приятелка.

– Бееееее! – казвам.

Тя ме гледа, сякаш съм откачила. После и двете показваме глави през масата.

Куршумите летят през стаята, рикошират от стени и дърво. Кръв шурти навсякъде, всичко е шебано окървавено и писъците продължават. Стрелецът е в рамката на вратата на трапезарията.

Джо ахва, а аз едва не се катурвам задавена.

Това е Барб!

За какво е всичко това, мамка му?

Тя е окичена с пълнители, носи най-голямото Узи, което някога съм виждала. С пребледняло лице крещи проклятия към нас, сваля ни като неподвижни мишени. Зяпвам.

– Барб? – мърморя. Няма никакъв смисъл.

Странното е, че Джо изглежда смаяна и избухва:

– Мислех, че е Лиз!

Зяпвам през масата към нея. Виждам само главата ù, но тя като да свива рамене.

– Дълга история.

Оценявам стаята, сцената. Ние сме в дъното на трапезарията. Ще умрем последни. Какво да правя, мамка му? Защо Барб стреля по нас?

Поглеждам към Джо. Тя не е от помощ. Изглежда празна като страницата от Ежедневника на Дани, която пишех.

Пич, иска ми се Мак да беше тук! Какво би направила тя? Дали да не се придвижа на стоп-кадър, докато Барб стреля по всички, и да се опитам да ù отнема пушката? Достатъчно ли съм бърза? Не искам да умра днес. Утре ще бъде моят ден. И знам, че ще бъде добър ден. Освен това, имам твърде много за вършене. Някой трябва да държи под око Ро.

Но ние падаме като мухи. По дяволите, Барб ни изтребва!

Тъпча десертче в устата си цяло, дъвча само колкото да го вкарам в стомаха си. Ще ми трябва всеки грам енергия, който мога да изстискам от него. Трябва да направя нещо. Барб дълго време няма да свърши патроните. Мега не може да се свива зад маса и да не прави нищо.

Показвам глава иззад масата, обхващам бързо сцената и я запечатвам здраво в главата си. Начертавам къде е всеки човек, маса, стол и препятствие.

Проблемът е Барб. Тя е неизвестното. Тя се движи и стреля толкова непостоянно, че не мога да сложа схема от възможности върху умствената си карта.

Мамка му!

Взирам се, опитвам се да хвана някакъв модел.

Свивам се обратно зад масата, когато един изстрел изпищява покрай мен. Вадя глава отново. Няма модел.

Помпам се с въздух супербързо, издувам бузи навън-навътре, вдигам адреналина си. Подавам глава навън, запечатвам координатите колкото мога по-добре и тъкмо се готвя да дам на краката си крила, когато Барб се размазва леко по краищата и стаята става толкова шебано студена, че дъхът ми излиза бял.

Джо издава задавен звук.

И двете го виждаме едновременно.

Това, което стреля по нас, изобщо не е Барб.

Е... тя е и крещи, но не като откачена кучка от ада, както мислех.

Тя крещи от ужас.

Бори се за контрол върху оръжието и се проваля. Тя го натиска надолу и стреля по пода, но то отново се изправя. Опитва се да го завърти наляво към стената. То се дръпва рязко обратно вдясно. Пръстите ù са стиснали спусъка през цялото време.

Размазва се отново.

Тя е просто Барб.

Не, не е! Тя е... пич!... какво е това, мамка му? Тя има твърде много глави, твърде много зъби! Тя е някакво чудовище. И изобщо не е Сянка!

Отново е Барб.

Принудена да ни убива.

Зад нея по стената пълзи сянка. Огромна е! Извисява се, разпростира се и когато се засмива, кръвта ми се съсирва във вените ми и не може да стигне до мозъка ми, защото има твърде много ледени буци в нея.

– Къде е Великата кучка? – ръмжи тя. – Искам шибаната ù главааааааа!

С Джо се споглеждаме.

Разбираме.

И двете знаем какво я е пипнало, какво наистина пуска тези откоси и през ума ми минава мисъл, сякаш шип през черепа ми, че изобщо не съм близо до Върха, както Мак смята, че съм.

Аз и Джо се процеждаме бавно обратно зад масата.

Просто две смели малки овце.

Които се крият от книга.

Книгата.

Тази, която се надявахме да намеря. Говорехме големи приказки как ще я заключим отново. Да бе! Точно какво, мамка му, мислехме, че ще направим с нея?

Какво нахалство! Дошла е тук. Тук, където е била скрита толкова дълго. Сигурно се чувства доста шебано непобедима. Вбесява ме толкова силно, че треперя. Дошла е тук! Ъгх... Това е толкова шебано сбъркано!

Четох дневника на Мак. Знам как действа. Кара хората да я вдигат. Аз, Барб, Джо и около петнайсетина други отидохме в Дъблин тази сутрин за провизии. Не бяхме заедно през цялото време. Разделихме се и тръгнахме за различни неща.

Сигурно е пипнала Барб сама и я е накарала да я вдигне.

Зловеща тръпка минава по целия ми гръбнак толкова бързо, че мозъкът ми замръзва, когато стига главата ми.

Мамка му! Шинсар Дъб се е возила обратно до манастира с нас тази сутрин! Точно там – в нашия автобус!

Седяла съм в същия автобус с Книгата на Ънсийли краля и дори не съм знаела!

Проверявам възможностите си. Не съм непроницаема за куршуми. Ако умра днес, това няма да е от полза за никого, особено за мен. Не знам как да я спра. Не се укорявам за това. Никой не знае как да я спре.

Не смея да се приближа достатъчно, за да я оставя да ме пипне.

Ако използва мен, може да затрие целия манастир за рекордно време.

Преглъщам. Бях започнала да се чудя дали не търси мен. Предполагам, че е търсила която и да е шийте зряща сама, за да може да ни пипне отвътре и да получи отмъщение за своя плен.

Те умират. Всички умират там, отвъд масата ми. И това, че умират, ме убива.

И не мога да измисля едно шебано нещо, което да направя.

Имам една възможност и нищо не може да ме спре. Грабвам Джо и изчезвам на стоп-кадър от там.

Лицето на Ро е бледо, безкръвно. Никога не съм я виждала такава. Изглежда, сякаш се е състарила с двайсет години за един-единствен ден. Сто и осемнайсет шийте зрящи бяха убити, преди Барб да си проправи път със стрелба извън манастира, да вземе автобуса с всичките ни оръжия и да изчезне.

Още сто бяха ранени.

Шинсар Дъб ни посети, показа ни се набързо, подигра ни се и ни показа гигантски среден пръст.

Аз и Джо седяхме от другата страна на бюрото на Ро.

– Дори не се опитахте да я спрете – каза тя накрая и ни остави да се варим. Обича да го прави. Картофите и морковите стават на каша, ако се варят достатъчно дълго. Беше време, когато и аз го правех. Но вече не се сварявам толкова бързо.

Няма нужда да чувам Ро да го казва. От пет минути се взирам в обвинението, което блести в свирепите ù сини очи. Не отговарям. Престанах да отговарям пред нея. Тя трябваше да ни каже. Трябваше да ни предупреди. Никога не съм си представяла, че Шинсар Дъб може да направи такъв номер. Тя не ни обучава. Държи ни смачкани. Уплашени. Точно както каза Мак. Какво? Трябваше да умра, за да може тя да каже Дани опита? Майната му! Няма да умра, само за да може тя да се чувства по-добре.

Джо казва:

– Велика повелителко, изглеждаше, че Барб се бори. От информацията, която Джейни и хората му събраха за Книгата, сме доста сигурни какво означава това.

– О, сега се доверяваш на Джейни? Аз ви обучавам! Аз ви тренирам!

Джо извръща лице за момент и си спомням, че Барб беше една от най-добрите ù приятелки. Но Джо ме изненадва с малко стомана. Когато се обръща и отново започва да говори, гласът ù е стабилен.

– Тя щеше да се самоубие скоро, Роуина. Нашата първа цел беше да попречим на Книгата да си намери ново тяло. Ако Дани беше приближила, Шинсар Дъб можеше да си вземе буквално невъзможно за спиране тяло.

Ро ми хвърля язвителен поглед.

– Винаги си пречка, нали, Даниел?

Правя физиономия, не мога да се спра. Винаги ме обвинява за нещо. Свърших да ù угаждам. Писна ми да се преструвам на нещо, което не съм.

– Зависи как гледаш на това, Ро – казвам студено. – А ти винаги си гледала погрешно.

Джо поема рязко дъх.

Отишла съм твърде далеч и смятам да отида още по-далеч. Не ми пука. Откакто Мак изчезна, Ро даде ясно да се разбере, че ще си върне благоразположението към мен, ако съдействам изцяло. Аз обикалях около темата, успокоявах я само толкова, че да предполага, да мисли, че ще свия опашката.

Но това никога няма да стане.

Току-що гледах как сто от сестрите ми (и какво ако са овце? Те пак са мои сестри) бяха убити жестоко. А тази стара жена стои и ме гледа свирепо? Аз поне си признавам греховете. Лягам да спя с тях всяка нощ. Събуждам се с тях всяка сутрин. Виждам ги в огледалото да се взират обратно в мен. И си казвам: „Пич, стегни се вече!“.

– Как се измъкна Книгата, Ро? – аз съм на крака, с меча в ръката. – Защо никога не ни го казваш? Защото може би си заспала на поста си? Това ли е?

Гласът ù е стегнат и тя изглежда дори още по-бледа, когато поглежда към Джо и се сопва:

– Ще придружиш това дете до стаята му веднага! И ще я заключиш вътре!

Все едно това ще се случи. Никой тук не може да ме контролира. Откакто убих онзи Ловец, се чувствам като пича, който застрелял великан с прашката си. Ро не може да се ебава с главата ми като преди.

– Казах само това, което всички тук мислят, но са твърде уплашени да го кажат. Вече не се боя от теб, Ро. Видях Шинсар Дъб тази вечер. Знам от какво ме е страх – ритам стола си назад толкова силно, че се разбива в стената зад мен. – Напускам. Свърших тук – и го мисля. Наистина приключих. Мислех, че съм поне малко в безопасност в манастира, но имаме Сенки в сенките, а сега Книгата се промъкна и е факт, че мога да си направя по-безопасно място от това в шебана Мрачна зона!

– Освен това тук никой няма дори да забележи, че ме няма. Може да проверя Джейни и да се повъртя с Бранителите известно време.

– Ще отидеш в стаята си на мига, Даниел Меган!

Ъгх! Мразя това име! Глезено име. Глезено момиче.

– Какво би помислила майка ти за теб? – сопва се тя.

– Какво би помислила майка ми за това, което ме направи ти? – сопвам се в отговор.

– Направих те гордо и вярно оръжие за правдата.

– Предполагам, затова се чувствам като меча си през повечето време. Студена. Твърда. Окървавена.

– Винаги мелодраматична, нали? Порасни, Даниел О’Мали! И седни!

– Шебай се, Ро!

Изчезвам на стоп-кадър.

Леденият ирландски въздух фучи покрай мен и ако няколко места по бузите ми са особено студени, аз ги пренебрегвам. Аз не плача. Никога не плача.

Мама ми липсва понякога обаче.

Светът е голям.

Аз също.

Пич... Бездомна съм!

Крача наперено в нощта.

Свободна, най-после.

Седем

− Защо си окачил Сребро към Дъблин в едно от белите крила, когато знаеш, че палатът се пренарежда сам? Защо не го сложи някъде, където е по-стабилно и по-лесно достъпно? – възобновявам въпросите си, докато вървим.

Онова биполярно чувство от дните ми в гимназията се е върнало с нови сили. Даррок е всичко, което презирам. Искам да го убия толкова силно, че трябва да държа ръцете си в джобовете, свити в юмруци.

Той също е и личността, която е била най-близка със сестра ми през последните месеци от живота ù, единственият, който може да отговори на въпроси, на които никой друг не може... и който може сериозно да съкрати времето, което трябва да прекарам в тази пустееща реалност.

„Ти ли взе нейния дневник? Тя познаваше ли Роуина, или някой от шийте зрящите? Тя каза ли ти за пророчеството? Защо я уби? Тя беше ли щастлива? Моля те, кажи ми, че е била щастлива, преди да умре!“

– В нито една стая в Белия палат не пада пълен мрак, дори когато падне нощта. Първия път, когато отворих Сребро, сгреших и го окачих на място, за което впоследствие разбрах, че става тъмно. По този начин от Ънсийли затвора избяга същество, което вярвах, че е здраво заключено и което изобщо не възнамерявах да освободя.

– Какво същество? – настоявам. Този мъж, който изглежда като реклама на Версаче, който върви и говори като човек, не е човек. Той е нещо по-лошо от някой, обладан от Вкопчвач (едно от онези нежни, красиви Ънсийли, които могат да се плъзнат в кожата на човек и да го превземат). Той е сто процента Фае в тяло, което никога не е трябвало да бъде негово. Той е хладнокръвен убиец, който е взел живота на милиарди хора без дори да се замисли. Ако има същество в ледения Ънсийли затвор, което той никога не е възнамерявал да освободи, искам да знам защо, точно какво е то и как да го убия. Защото ако то тревожи него, мен ме ужасява.

– Внимавай за подовете, МакКайла!

Поглеждам го. Той няма да ми отговори. Ако настоявам, само ще изглеждам слаба.

Подновяваме търсенето заедно. Той няма желание да ме остави сама. Аз не бързам да тръгна сама. Още ми пари от това, което се случи с мен в черното крило. Бях се циментирала в спомени и ако Даррок не ме беше издърпал, може би никога нямаше да успея да избягам.

Преследвайки Баронс, може би нямаше да искам да избягам. Спомням си костите в Залата на всички дни. Мисля за плажа в света на Фае с Алина. Ако бях избрала да остана с нея тогава, щях ли накрая да умра от яденето на храна без съдържание, от пиенето на вода, която не е по-реална от сестра ми?

Проклет свят на Фае с убийствените му илюзии!

Изблъсквам настрани спомените за секс с краля, с Баронс. Отвличам вниманието си с омразата към мъжа, убил сестра ми.

„Беше ли Алина щастлива?“ – е на върха на езика ми отново.

– Много – изстрелва той към мен и осъзнавам, че не само съм го казала на глас, а, изглежда, той просто е чакал да попитам.

Ужасена съм, че съм толкова слаба. Предлагам на врага си възможността да ме излъже!

– Глупости!

– Невъзможна си! – презрение гравира красивото му лице. – Тя изобщо не беше като теб. Беше открита. Сърцето ù не беше запечатано зад стени.

– И виж какво ù спечели това! Смърт.

Промъквам се напред по яркожълт коридор. Прозорците се отварят към точно този вид летен ден, който Алина и аз винаги сме обичали. Не мога да се измъкна от призрака ù. Ускорявам крачка.

Бързаме по коридор в ментов цвят, после по мастилено- син с френски прозорци, които се отварят към бурна нощ, а след това по пътека от бледорозово и накрая пред нас се извисява сводест вход към бял мраморен коридор. Отвъд елегантния вход има прозорци, които гледат към заслепяващ зимен ден, обвити в лед дървета блестят като диаманти на слънцето.

Над мен пада спокойствие. Била съм тук в сънищата си. Обичам това крило.

Някога в нейния свят слънчевите дни през пролетта били любимите ù, но сега слънчевите дни през зимата я възхищават повече. Това е съвършена метафора за тяхната любов.

Слънце върху лед.

Тя стопля неговия мраз. Той охлажда треската ù.

– Каза, че Алина ти се е обадила – казва Даррок зад мен. – Каза, че е плакала по телефона, че се е криела от мен. В деня, в който умря, ли ти се обади?

Той ме стряска от замечтаното ми състояние и без да мисля аз кимам.

– Какво точно каза?

Хвърлям му поглед през рамо, който говори: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа?“. Ако някой задава въпроси за нея, това ще бъда аз, а той ще ми отговаря. Пристъпвам в белия мраморен коридор.

Той ме следва.

– Единственото, което си постигнала в упоритото поддържане на празната и погрешна вяра, че аз съм убил Алина, е да, това, че никога няма да намериш истинския ù убиец. На земята има животно, на което ми напомняш. Щрауса.

– Моята глава не е заровена в пясъка.

– Не, в задника ти е – сопва се той.

Завъртам се към него.

Гледаме се свирепо един друг, но думите му ме стряскат. Щраус ли съм? Отказвам ли си възможността да отмъстя за сестра си, защото съм заседнала в коловоз, който отказвам да напусна? Ще оставя ли истинския убиец на сестра ми да се измъкне, защото не мога да отворя ума си, да види отвъд моите предубеждения? Баронс ме предупреди още в началото да не приемам толкова небрежно, че Даррок определено е нейният убиец.

Един мускул трепти на челюстта ми. Всеки път, щом си спомня нещо за Баронс, мразя Даррок още повече за това, че ми го отне. Но си напомням защо съм тук и защо още не съм го убила.

За да постигна целта си, има определени отговори, от които се нуждая.

Гледам го замислено. Има други, които просто искам.

И щом веднъж взема книгата в ръцете си и променя нещата, няма да имам друга възможност да попитам. Него няма да го има. Ще съм го убила. Тук и сега е моята възможност.

– Тя каза, че ще се опита да се върне у дома, но се боеше, че няма да ù позволиш да напусне страната – казвам сковано. – Тя каза, че трябва да намеря Шинсар Дъб. После звучеше ужасена и каза, че идваш.

– Аз? По име? Тя ти каза „Даррок идва“?

– Нямаше нужда. Ставаше ясно от това, което каза по-рано.

– И какво беше то? Какво толкова цялостно ме уличи?

Все още помня съобщението ù наизуст. Понякога го сънувам дума по дума.

– Тя каза: „Мислех, че той ми помага, но... Боже, не мога да повярвам, че бях толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак. Той е един от тях!“. Кой друг може да е бил? Непрекъснато ми казваш, че те е обичала. Имало ли е някой друг, с когото е била замесена, който да е мислела, че...

– Не! Бях само аз. Тя никога нямаше да потърси друг. Аз ù дадох всичко.

– Тогава разбираш защо вярвам, че ти си я убил.

– Не разбирам и не съм. Има дупки, по-големи от Ловци, в хилавата ви човешка логика!

– Кой друг може да е бил? От кого друг се е страхувала?

Той се обръща и крачи към един от прозорците, където застава и се взира навън към заслепяващия зимен ден. Обвити в ледена кора дървета проблясват, сякаш са натопени в диаманти. Носен от вятъра прашец от сняг блещука на слънчевата светлина. Сцената изглежда осветена отвътре като самата наложница.

Но в мен има само мрак. Усещам как расте.

– Ти си сигурна, че денят, в който сте провели този разговор с нея, е денят, в който е умряла.

Не беше разговор, но не му го казвам.

– От Гарда са намерили тялото ù едва след два дни, но са изчислили, че времето на смъртта ù е около четири часа след като ми се е обадила. Съдебният лекар в Ашфорд каза, че е възможно да е умряла до осем-десет часа след като се е обадила. Каза, че е трудно да се изчисли точното време на смъртта, заради начина, по който тялото ù е било осакатено – отказвам да кажа „дъвкано“.

Той все още е с гръб към мен и гледа през прозореца, когато казва:

– Една сутрин, след като си тръгнах, тя ме проследи до къщата на ЛаРу.

Затаявам дъх. Това са думите, които чакам да чуя от деня, в който разпознах тялото на сестра ми. Да науча какво е правила в последния ден, в който е била жива. Къде е отишла. Как се е стигнало до такъв горчив край.

– Ти знаеше ли? – настоявам.

– Аз ям Ънсийли.

Знаел е. Разбира се, че е знаел. Увеличава всички сетива – слух, зрение, вкус, допир. Това го прави толкова пристрастяващо, а суперсилата е само глазурата на тортата. Чувстваш се жив, невероятно жив. Всичко е по-ярко.

– Бяхме в леглото цяла нощ, чукахме се...

– ТМИ, мамка му! – ръмжа.

– Мислиш, че не знам какво означава? Алина го казваше. Твърде много информация. Смущава те да слушаш за страстта, която споделяхме със сестра ти.

– Отвращава ме.

Когато се обръща, погледът му е студен.

– Аз я правех щастлива.

– Ти не я опази. Дори да не си я убил, тя умря, докато ти беше на пост.

Той трепва почти незабележимо.

Мисля си: „Хубаво, много хубаво! Доста добре си усвоил тази фалшива емоция“.

– Мислех, че е готова. Вярвах, че това, което изпитва към мен, ще победи в една от идиотските ви битки с морала. Грешах.

– Тя те е последвала. Изправи ли се срещу теб?

Той поклаща глава.

– Тя ме видя през прозорците на ЛаРу...

– Те са боядисани в черно.

– Не бяха още. Направих го по-късно. Тя ме видя да се срещам с моя Ънсийли ескорт и подслуша разговора ни за освобождаването на още от Мрачния двор. Чу ги да ме наричат лорд Господар. След като ескортът ми си тръгна и останах сам, чаках да видя какво ще направи, дали ще влезе вътре, дали ще ни даде възможност. Не го направи. Тя избяга, а аз я последвах от разстояние. Чаках, дадох ù време да изясни мислите си. Хората не мислят толкова бързо, колкото Фае. Те се мъчат с прости понятия. Поразително е, че вашият вид изобщо е успял да...

– Спести ми снизходителното си мнение и аз ще ти спестя моето! – срязвам го аз, не съм в настроение да слушам как осъжда расата ми. Неговата раса вече направи това. Милиарди мъртви. Всичко заради техните дребнави борби за власт.

Той наклонява глава надменно.

– Отидох в апартамента ù по-късно същия ден. Намерих я в спалнята, катереше се през прозореца към противопожарната стълба.

– Видя ли? Била е уплашена от теб.

– Беше ужасена. Това ме ядоса. Не ù бях дал никаква причина да се бои от мен. Вмъкнах я обратно вътре. Борихме се. Казах ù, че е човек, глупава и дребнава. Тя ме нарече чудовище. Каза, че съм я измамил. Че всичко е било лъжа. Не беше. Или по-скоро беше в началото, но после не беше. Щях да я направя моя кралица. Казах ù го. И все още имах такова намерение. Но тя не искаше да слуша. Дори не искаше да ме погледне. Накрая си тръгнах. Но не съм я убил, МакКайла. Също като теб, не знам кой го е направил.

– Кой разби апартамента ù?

– Казах ти, че се борихме. Гневът ни беше наситен, както и похотта ни.

– Ти ли взе дневника ù?

– Върнах се за него, след като научих, че е мъртва. Не беше там. Взех албумите със снимки. Тогава открих нейния календар, тогава открих също, че нейната „приятелка“ Мак всъщност е нейна сестра. Тя ме излъга. Не бях единственият, който беше двуличен. Живял съм сред вашия вид достатъчно дълго, за да разбера, че тя от самото начало е знаела, че нещо в мен не е каквото изглежда. И все пак ме е искала. Вярвам, че ако не беше убита, с времето щеше да се върне при мен, да ме избере по собствена воля.

„Да – мисля аз, – тя щеше да дойде при теб. С оръжие в ръка, точно както ще дойда аз“.

– Трябваше да знам дали споделяш уникалните ù таланти. Ако не беше пристигнала в Дъблин, щеше да се наложи да те доведат при мен.

Поемам това и съм бясна. За мен е много важно да определя точния момент, в който животът ми тръгна в грешна посока. Особено сега.

Той се оказва много по-назад, отколкото съм предполагала.

В момента, в който Алина замина за Дъблин и тръгна по пътя към деня на тяхната среща, вече не е имало надежда моят живот да се обърне в друга посока. Случили са се събития, които са ме хванали в капан. Щях да поема по точно същия път, през различна врата. Ако аз не се бях опълчила на родителите си и не бях отлетяла за Ирландия, за да разследвам убийството на Алина, той щеше ли да прати Ловците след мен? Принцовете? Или може би да настани Сенките, за да погълнат града ми и да ме изгонят?

По един или друг начин щях да се озова тук с него, насред цялата тази каша.

– Въздържах се да те нараня заради сестра ти.

Тези думи ме шокират повече от всичко друго, казано от него досега. Стоя почти зашеметена, докато те отекват в мозъка ми, освобождават противоречиви мисли, разбутват ги към места, на които вече не се противопоставят. Моите убеждения се променят без предупреждение и се установяват на нова позиция. Стресната съм от това къде се озовават, но те се преместват с такава логика и простота, че не мога да отрека правдивостта.

Даррок наистина е бил загрижен за Алина.

Вярвам му.

Има нещо, което никога не съм могла да си обясня задоволително. Чудех се защо Даррок не е по-агресивен, по-жесток с мен от самото начало. Не виждах смисъл в това. Той изглеждаше почти апатичен в усилията си да ме отвлече и беше продължил да ми предлага възможности да дойда доброволно. Що за унищожаващ света злодей прави това? Определено не беше нещо, което да очаквам от убиеца на сестра ми. Малуш беше много по-смъртоносен, много по-безмилостен. Когато пристигнах в Дъблин, бях много по-ужасена от мнимия вампир, отколкото от Даррок.

Бръснач на Окам: Най-простото обяснение сред всички възможни варианти, вероятно е истината. Даррок се е въздържал да ме нарани заради Алина. Той се е сдържал, защото е обичал сестра ми.

Точно колко (и колко бих могла да използвам срещу него), остава тепърва да бъде разбрано.

– Моето уважение подкопава усилията ми и Ловците започнаха да се съмняват в убеждението ми.

– Затова уреди да ме изнасилят и да ме превърнат в При-я – казвам горчиво. Колко бързо беше преминал от уважение към убийство, защото точно на това е равносилно превръщането ми в При-я. Докато Баронс не ме издърпа обратно, никой не се беше възстановявал от състоянието на безмозъчен секс роб на Фае. Всички са умирали от това.

– Трябваше да затвърдя позицията си. После те изгубих, преди изобщо да имам възможност да те използвам.

– Кой беше четвъртият, Даррок? Защо просто не ми кажеш? – беше стоял там и беше гледал как Ънсийли принцовете ме унищожават. Беше ме видял гола на земята, беззащитна, плачеща. Успокоявам се, като си представям многото начини, по които мога да го убия, щом дойде времето.

– Казах ти и преди, МакКайла, нямаше четвърти. Последният принц от Двора на сенките, който кралят създал, е първият мрачен принц, който умрял. Крус е бил убит в древната битка между краля и кралицата. Някои твърдят, че самата кралица го е убила.

– Крус е бил четвъртият Ънсийли принц? – възкликвам.

Той кимва. После се намръщва и добавя:

– Ако в църквата е имало четвърто същество, нито аз, нито моите принцове сме били способни да го видим.

Той изглежда също толкова разтревожен от тази мисъл, колкото съм и аз.

– Нееднократно ти предлагах съюз. Нуждая се от книгата. Ти можеш да я проследиш. Някои вярват, че можеш да я хванеш. Някои вярват, че ти си четвъртият камък.

Настръхвам. В малко неща съм сигурна напоследък, но на това бих заложила всичко.

– Аз не съм камък – бях почти сигурна, че В’Лане държи четвъртия и последен камък.

– Нещата Фае се променят. Стават други неща.

– Не хора – присмивам се. – Погледни ме? Не съм издялана от скалите на Ънсийли ада! Родена съм от човешка жена.

– И го знаеш със сигурност? Моите източници казват, че ти и Алина сте били осиновени.

Не казвам нищо. Чудя се кои са източниците му.

Той се смее.

– Никой не знае какво наистина е направил кралят, след като е полудял. Може би е направил един от камъните различен, за да го скрие по-добре.

– Камъните не стават хора!

– Но Шинсар Дъб се опитва да направи точно това.

Присвивам очи. Прав ли беше Риодан? За това ли беше всичко – Книгата искаше веществена, съзнателна форма? Интересно, че и той, и Даррок вярваха в това, сякаш, може би, го бяха обсъждали, докато оформяха други планове, като да убият Баронс и да го махнат от пътя! Все пак Баронс ме върна от състоянието ми на При-я, в което толкова лесно можех да бъда използвана. Какво проклето неудобство за тях!

– Но хората, които превзема, продължават да се самоубиват – казвам.

– Защото Книгата не е открила някой, достатъчно силен, за да издържи сливането.

– Какво имаш предвид под да издържи сливането? Да не казваш, че точната личност би могла да вземе Шинсар Дъб, без да се самоубие?

– И да я контролира – казва той самодоволно.

Вдишвам рязко. За първи път научавам нещо такова. А той звучи толкова уверен, толкова сигурен.

– Да използва Книгата, вместо да бъде използван?

Той кимва.

Недоверчива съм.

– Просто да я вдигне и да я отвори? Без вреда, без поквара?

– Да попие цялата сила.

– Как? Коя е тази „точна личност“? – настоявам. Аз ли бях? Затова ли можех да я проследя? Затова ли наистина всички преследваха мен? Той ми се усмихва подигравателно.

– О, незначителен човек! Ти страдаш от такава заблуда за величие. Не, МакКайла. Никога не си била ти.

– Тогава кой?

– Аз.

Зяпвам го. Той ли? Оглеждам го от горе до долу. Защо? Как? Какво знае той, което аз не знам? Което Баронс не е знаел?

– Какво е толкова специално в теб?

Той се смее и ме поглежда с поглед, който казва: „Наистина ли мислиш, че ще ти кажа това?“. Мразя, когато хората ми хвърлят моите погледи в лицето.

– Но аз ти казах. Отговорих на въпросите ти.

– Незначителни въпроси.

Присвивам очи.

– Ако знаеш как да се слееш с нея, защо настоя да донеса камъните в тунела с мен, когато отвлече родителите ми? Защо толкова се интересуваш от тях?

– Казано е, че камъните могат да я приковат. Нямах голям успех да я приближа. Ако не мога да я доближа достатъчно сам, ще трябва да ги използвам. Ти ще я проследиш, камъните ще я спрат, а аз мога да свърша останалото.

– Защото ядеш Ънсийли ли? Затова ли ще можеш да го направиш? – аз мога да накълцам и погълна най-добрите от тях. Ще видите как Мак се тъпче.

– Едва ли.

– Значи е заради нещо, което си? Нещо, което си направил? Нещо, което знаеш как да направиш? – усещам лудостта в гласа си и това ме ужасява, но ако той знае начин да избегне цялата абсурдност, да вземе четвъртия камък от В’лане, да събере петимата друиди (Баронс беше съвсем сигурен, че един от тях е Крисчън, а той е изгубен в Сребрата), да разбере пророчеството и да извърши някаква сложна церемония, искам да знам какъв е. Ако има пряк път, ако има някаква възможност да постигна целта си за часове или за дни, вместо да се опитвам да преживея агонизиращи седмици или дори месеци, аз искам да го знам. Колкото по-малко време трябва да прекарам в тази адска реалност, толкова по-добре.

– Виж се, МакКайла! Цялата поруменяла и сияеща, слюнчиш се от идеята да се слееш с Книгата – златните точици в очите му започват отново да блещукат.

Бих познала този поглед на всяко мъжко лице.

– Толкова много приличаш на Алина – мърмори той – и си толкова различна от нея.

Това е разлика, която той, изглежда, оценява.

– Какво е толкова специално в теб? Защо ти ще можеш да се слееш с Книгата? – настоявам. – Кажи ми!

– Намери Книгата, МакКайла! И ще ти покажа.

Когато най-после откриваме стаята със Среброто, тя е точно както Даррок я описа – в нея няма други мебели, освен едно-единствено огледало, три метра на метър и половина. Огледалото, изглежда, е било поставено без някаква следа в това, от което са направени стените в Къщата.

Но умът ми изобщо не е в Среброто. Все още съм замаяна от това, което ми каза Даррок.

Друго парче от пъзела, което ме вбесяваше, си пада на мястото. Бях озадачена от решителността му да вземе Книгата, когато никой от нас не знаеше как да я докосне, да я премести, да я приклещи, да направи едно-единствено проклето нещо с нея, без да бъде превзет, превърнат в зло и накрая убит, след като е бил принуден да унищожи всички около себе си.

Освен че се чудех защо Даррок не беше по-жесток, се чудех и защо я търсеше, след като нямаше да е в състояние да я използва, когато дори аз и Баронс трябваше да признаем, че преследването на това нещо е безсмислено.

И все пак Даррок никога не омекна. Продължи да праща своите Ънсийли да тършуват из Дъблин непрестанно. През цялото време, докато аз съм се препъвала в мрака, опитвайки се да разбера къде са четирите камъка, кои са петимата и какво казва пророчеството, Даррок е следвал много по-лесен път.

Знаел е начин да се слее с Шинсар Дъб... и да я контролира!

Нямам никакво съмнение, че Даррок казва истината. Нямам представа как или откъде е намерил тази информация, но определено знае как да използва Шинсар Дъб без да бъде покварен.

Искам това знание!

Наблюдавам го през присвити очи. Вече не бързам да го убивам. Всъщност на този етап бих убила, за да защитя копелето.

Пречиствам мисията си наум. Не се нуждая от пророчеството, от камъните или от друидите. Никога няма да се наложи да се съюзя с В’лане в бъдеще.

Трябва ми само едно – да разкрия тайната на Даррок.

Щом като я науча, мога да сгащя Книгата и сама. Нямам проблеми да я приближа. Тя обича да си играе с мен.

Ръцете ми треперят от вълнение, което е трудно да удържа. Може да ми отнеме цяла вечност, ако се опитам да изпълня абсурдните условия от пророчеството. Новият ми план може да бъде постигнат за дни и да сложи бърз край на скръбта ми.

– Защо доведе Ънсийли през долмена в склада на ЛаРу, когато имаш Сребро, което можеше да използваш? – прибягвам до незначителни въпроси, за да приспя вниманието му. После ще пробутам един голям. Като повечето мъже, които искат да бъдат крале, той обича да слуша гласа си.

– Нисшите касти Ънсийли се разсейват от всичко, с което могат да се хранят. Трябваше ми кратък проход, лишен от живот, през който да ги прокарам. Иначе никога нямаше да ги изведа от този свят, за да ги вкарам в твоя. Освен това много от тях нямаше да минат през толкова малък отвор.

Спомням си ордата Ънсийли (някои дребни и миниатюрни, други месести и огромни), която се изля през гигантския долмен в нощта, когато за първи път хвърлих поглед върху облечения с кървавочервена роба лорд Господар и осъзнах, за мой най-голям ужас, че това е приятелят на сестра ми. Нощта, когато Малуш едва не ме уби и щеше да го направи, ако Баронс не се беше появил като по чудо и не ме беше спасил. Опитвам се да прогоня спомена, но е твърде късно.

Аз съм в склада, притисната между Даррок и Малуш...

Баронс тупва до мен, дългото му черно палто пърха.

„Това беше просто глупаво, госпожице Лейн – казва той с онази негова подигравателна усмивка на уста. – Те щяха да разберат коя си ти съвсем скоро.“

Бием се с Даррок и слугите му. Малуш ме ранява тежко. Баронс ме отнася обратно в книжарницата си, където ме лекува. За първи път ме целува. Не бях изпитвала нищо подобно до онзи момент.

После ме спаси още веднъж... а какво направих аз, когато той се нуждаше от мен?

Убих го.

Безмълвният писък се връща, издува се в мен. Нужна ми е цялата сила, която притежавам, за да го преглътна.

Препъвам се.

Даррок хваща ръката ми и ме закрепва.

Отърсвам го.

– Добре съм. Просто съм гладна – не съм. Тялото ми е изключило. – Да се махаме от тук! – пристъпвам в Среброто. Очаквам да срещна съпротива, каквато съм срещала винаги преди, когато съм влизала в Сребро, затова навеждам глава и притискам напред силно. Повърхността на Среброто е плътна, лепкава.

Просвам се от другата страна с главата напред. Скачам на крака и се обръщам към него, докато той се плъзга през огледалото с плавна грация.

– Какво направи? Бутна ли ме?

– Не съм направил такова нещо. Може би това е начинът на Среброто да каже сбогом на камъните – присмива се той.

Не се бях замислила какъв ефект може да имат. Бях забравила за тях, след като бях натъпкала покритата с руни торбичка в раницата си. Сетивата ми на шийте зрящ, изглежда, не действаха в Сребрата. Не усещам студения мрачен огън на камъните в дъното на мозъка си.

Той се подхилва.

– Или може би пожелава на добър час на теб, МакКайла. Дай ми ги! Аз ще ги нося през следващото Сребро и ще видим какво ще стане тогава.

Следващото сребро? Едва тогава осъзнавам, че не сме обратно в Дъблин, а в друга бяла стая, в която има десет огледала. Направил е така, че за всеки друг да е трудно да го проследи. Чудя се къде водят останалите девет.

– Като че ли бих ти ги дала – мърморя. Намествам раницата и се изтупвам.

– Не искаш да знаеш човек ли си, или си камък? – предизвиква ме той. – Ако аз ги нося и следващото огледало те изхвърли със същата сила, ще имаме отговор.

Аз не съм камък.

– Просто ми кажи кое огледало води в Дъблин!

– Четвъртото отляво.

Тръгвам напред, но този път внимателно – нямам настроение за още едно падане. Това Сребро е странно. Отвежда ме в дълъг тунел, където трябва да минавам от една тухлена стена в друга, сякаш той е подредил множество Табх’р, като този в пустинята на Крисчън, който беше вътре в кактус, само че тези бяха скрити в тухлени стени.

Но къде?

Докато минавам през следващото Сребро, зървам замъглена нощна улица и ме шибва леден полъх. После вятърът ме запраща толкова силно през павираната улица в една тухлена стена, че ме зашеметява. Тази е солидна и непроходама.

Бих познала града и с превръзка на очите. Отново сме в Дъблин. Прегръщам стената, решена да остана права. Достатъчно падах на задника си днес.

Може да съм малко несигурна на краката си, но поне стоя на тях, когато сетивата ми на шийте зрящ се връщат с пълна сила, сякаш се будят след дълъг сън, наложен от влизането ми в Сребрата. Чужда енергия се забива в мозъка ми. Градът гъмжи от Фае.

Преди ми се гадеше от Обектите на силата и от Фае, но продължителното излагане ме промени. Присъствието им вече не ме вади от строя. Сега получавам мрачен, наситен приток на адреналин от тях. Вече съм достатъчно нестабилна от липсата на храна и сън. Не ми пука къде са Ънсийли и няма да започна да търся Книгата. Затварям очи и се концентрирам върху това да намаля „звука“, докато стане тихо.

Тогава ръцете на Даррок се обвиват около мен. Той ме придърпва към себе си и ме задържа права. За миг забравям коя съм, какво изпитвам, какво съм загубила и знам само че тези силни ръце ме подкрепят.

Подушвам Дъблин.

Аз съм в прегръдката на мъж.

Той ме притиска, отпуска глава до моята и ме държи така, сякаш ме предпазва, а аз за малко се преструвам, че е Баронс.

Той притиска устни към ухото ми.

– Ти каза, че сме приятели, МакКайла – прошепва, – но не виждам нищо такова в очите ти. Ако ми се отдадеш, ако напълно ми се отдадеш, никога няма – как го каза? – да позволя да умреш, докато съм на пост. Знам, че си ядосана за сестра си, но заедно можем да променим това... или не, ако искаш. Ти изпитваш вярност към този свят, но не можеш ли да видиш място за себе си в моя? Ти приличаш по-малко на другите хора дори от Алина. Мястото ти не е тук. Никога не е било. Ти си създадена за нещо повече – мелодичният му глас става прелъстително дълбок. – Не го ли усещаш? Не си ли го усещала винаги? Ти си... по-голяма от другите от твоя вид. Отвори очи! Огледай се хубаво! Заслужават ли тези дребни, размножаващи се воюващи хора да се биеш за тях? Да умреш за тях? Би ли се осмелила да вкусиш вечността? Безграничността. Абсолютната свобода. Да вървиш сред други, които също са по-големи от един смъртен живот.

Дланите му обгръщат главата ми, приласкават лицето ми. Устните му се движат до ухото ми. Дъхът му е рязък, плитък и бърз и аз усещам твърдо притискане към бедрото си. Моето дишане също се ускорява.

Преструвам се отново, че е Баронс, и внезапно го усещам като Баронс. Боря се да запазя главата си ясна. През ума ми прелитат спомени за онези дълги, невероятни часове, прекарани в напоеното със секс легло.

Усещам мириса на Баронс, върху кожата си, вкусвам го на устните си. Спомням си. Никога няма да забравя. Спомените са толкова живи. Кълна се, че бих могла да протегна ръка и да докосна кървавочервените копринени чаршафи.

Той се просва на леглото, мъж като тъмна татуирана планина, ръцете му са скръстени зад главата, гледа ме, докато танцувам гола.

Манфред Ман свири стар кавър на Брус Спрингстийн на моя айпод: „Аз дойдох за теб, за теб, дойдох за теб...“

Той дойде. И аз го убих.

Бих дала дясната си ръка, за да се върна отново там само за един ден. Да го изживея отново. Да го докосна отново. Да чуя звуците, които издава. Да му се усмихвам. Да бъда нежна. Да не се боя да бъда нежна. Животът е толкова крехък, деликатен и кратък. Защо продължавам да го осъзнавам твърде късно?

Дамгата на тила ми гори, но не мога да кажа дали белегът на Даррок пари черепа ми, или този на Баронс ме изгаря, защото Даррок го докосва.

– Остави клетвите си да ме съсипеш и унищожиш, МакКайла! – шепти той в ухото ми. – Да, виждам го в очите ти всеки път, щом погледнеш към мен. Трябваше да съм сляп, за да не го видя. Живял съм стотици хиляди години в Двора на Великата илюзия. Не можеш да ме измамиш. Зарежи безсмисленото си отмъщение, което накрая ще унищожи теб, не мен! Нека те издигна, нека те науча да летиш! Ще ти дам всичко. А теб аз няма да изгубя. Това е грешка, която няма да повторя. Ако дойдеш при мен, знаейки какво съм, няма да има нужда от страх и от недоверие между нас. Приеми целувката ми, МакКайла! Приеми предложението ми! Живей с мен! Вечно.

Устните му се отделят от ухото ми, проправят си пътека с леки целувки през бузата ми. Но той спира и чака аз да извъртя глава за този последен сантиметър. Да избера.

Обръщам се да повърна омраза върху него. Той претендира за чувства към сестра ми, а се опитва да прелъсти и мен! Може ли това, което е чувствал към Алина, толкова лесно да бъде предадено? Мразя го за това, че я е прелъстил. Мразя го, че не е верен на паметта ù.

Никоя от тези емоции не е нещо, което Баронс би нарекъл „полезно“. Имам спомен, за който да се покажа достойна. Два призрака, които да върна към живот.

Концентрирам се към тук и сега. Какво може да бъде използвано. И какво не може.

Зад рамото му виждам къде сме. Ако все още изпитвах нещо, щях да се превия надве като от юмрук в стомаха.

Умно, умно бившо Фае! Копеле!

Ние сме в уличката диагонално на „Книги и дреболии Баронс“. Скрил е Сребро в тухлената стена на първата сграда в Мрачната зона срещу моята книжарница.

Било е точно зад гърба ни през цялото време. В моя заден двор. Винаги ме е наблюдавал. Нас.

Когато бях тук за последен път, в стъпките ми имаше бодрост, въпреки че знаех, че отивам право в капан. Баронс току-що ми беше казал, че след като изляза от среброто и Даррок мъртъв, а моите родители живи, той ще ми отстъпи КДБ с документ, както си му е редът.

Нямах съмнение, че ще получа този документ. Бях толкова наперена, толкова уверена в себе си.

Даррок ме наблюдава внимателно.

Водите тук са коварно дълбоки. Винаги са били. Просто никога не съм виждала нещата толкова ясно, колкото сега.

Той е разкрил омразата ми към него и е направил нещо. Вероятно само същество, което е било Фае за една малка вечност, би могло да направи нещо подобно. Приел го е и сега предлага пълно опрощение. Предлага много повече от просто бизнес споразумение и в момента чака моя отговор. Разбирам играта му. Той е изучил моята раса със студения си аналитичен Фае ум и ни познава добре.

Ако се съглася да бъда с него, аз се излагам на две нива: физически съм достатъчно близо до него, за да може да ме нарани, а емоционално рискувам това, което рискува всяка жена, когато се отдаде на мъж – мъничка част от сърцето винаги се опитва да последва нашето тяло.

За мой късмет не ми е останало сърце. В безопасност съм от тази гледна точка. И съм станала адски трудна за нараняване.

Моите призраци си шепнат през мен, но аз не мога да ги чуя. Има само един начин, по който ще мога да ги чуя отново.

Обръщам глава за целувката на Даррок.

Когато устните му прилепват към моите, двойствеността в мен заплашва да ме разкъса и ако успее, ще изгубя най-добрата си възможност да изпълня мисията си.

Боли ме.

Имам нужда от наказание за греховете ми.

Заравям ръце в косата му и преливам всички тези чувства в страст, изливам ги в докосването си, целувам го силно, бурно, с експлозия от чувства. Обръщам и двама ни и го блъскам към стената, целувам го така, сякаш той е единственият на света, целувам го с пълна доза човечност. Това е нещо, което Фае никога не могат да почувстват, независимо каква форма носят – човечността. Затова жадуват за нас в леглото.

Той се олюлява за миг, отдръпва се и се взира надолу към мен.

Очите ми са диви. Чувствам нещо в мен, което ме ужасява, и се надявам, че ще мога да се задържа на ръба на скалата, на която съм. Издавам звук на нетърпение, навлажнявам устни и се притискам в него.

– Още! – настоявам.

Когато ме целува отново, последната част от мен, която можеше да ме понася, умря.

Осем

Отне ми скапан шибан месец да се върна.

Умрях три пъти.

Беше по-лошо, отколкото през деветнайсти век, когато трябваше да се кача на параход, за да прекося скапания океан.

Парчета от Фае реалност навсякъде сваляха всеки самолет, който вземах.

Обмислям възможността, когато се върна, той вече да я е хванал, да е махнал моята дамга от черепа ù и да е направил невъзможно да я проследя.

Но започвам да я усещам.

Тя е жива. Все още носи моя белег.

Но това, което усещам, е неуместно с нейната ситуация. Очаквам скръб. Жената ме уби, а при хората близостта поражда определена емоционална връзка.

Но похот? Веднага, след като ме уби, по кого изпитва похот?

Забавлявам се с мисли да прогоря дамгата си на черепа ù.

Когато най-после пристигам в книжарницата, какво виждам в уличката отзад?

Жената, която ме призова да я спася, а после ме намушка в гърба при първата възможност, не е изгубена в Сребрата и не се нуждае от спасяване.

Тя стои в уличката ми и целува копелето, което накара да я изнасилят и да я превърнат в При-я.

Не, нека бъдем съвършено точни: Тя се притиска към него и завира езика си до средата на гърлото му.

Чудовището ми разтърсва клетката си.

Свирепо.

Девет

− Мак! Хей, Мак! Не ме ли чуваш? Попитах какво, по дяволите, правиш?

Замръзвам. Нося се в мрачно място, където не усещам нищо, защото ако усещам, ще се самоубия. Няма правилно, няма грешно. Само разсейване.

– Не ù обръщай внимание – ръмжи Даррок в устата ми.

– Мак, аз съм! Дани! Хей, кого целуваш, мамка му?

Усещам я как бръмчи наляво-надясно зад мен, разрошва косата ми с вятъра, който създава, докато се опитва да види кого притискам към стената.

Виждала го е два пъти преди и би го познала. Последното, което искам сега, е да отнесе новини в манастира: „Мак е в екип с лорд Господар, точно като сестра ù! Точно както Ро каза! Шебан предател! Сигурно е в шебаната им кръв!“.

Роуина би се възползвала от това безмилостно. Би пратила всички шийте зрящи, които има, да ми се пречкат и да се опитат да ме очистят. Тесногръдата кучка би вложила повече усилия да намери мен, отколкото някога е полагала да търси Фае.

Внезапен порив надипля ризата ми и косата ми литва право във въздуха.

– Това не е Баронс! – тросва се Дани възмутено.

Името минава през мен като нож. Не, не е Баронс и ако не съм убедителна, никога няма да бъде.

– Не е и В’лане! – в гласа ù се смесват яд и объркване. – Мак, какво правиш? Къде беше, мамка му? Търсих те навсякъде. Мина месец. Мааак! – тя проточва последното жаловито. – Имам сензация. Обърни ми внимание!

– Да се отърва ли от нея?

– Малко е трудна за откъсване – прошепвам в отговор. – Дай ми минута!

Отстъпвам назад и му се усмихвам. Никой не може да обвини Фае в липса на похот. Тя гори в неговите не съвсем човешки очи. В тази жега виждам натрупана изненада, която той се опитва, но не успява да замаскира. Подозирам, че сестра ми е била малко по-... изискана от мен.

– Веднага се връщам – обещавам и се обръщам бавно, давайки си време да се подготвя за срещата с Дани. Ще трябва да я нараня, за да се отърва от нея.

Лицето ù е блестящо, нетърпеливо. Буйната маса от кестеняви къдрици е прибрана под черен велосипеден шлем, който свети ярко. Облечена е в дълго черно кожено палто и носи високи кецове. Някъде под това палто е Мечът на светлината, освен ако Даррок не го е усетил и не е взел и него. Ако все още е там, се чудя дали бих могла да го извадя достатъчно бързо, за да се наръгам сама, преди тя да успее да ме спре.

Имам цели. Фокусирам се върху тях. Няма време да задоволявам гузната си съвест, а и няма смисъл. Когато свърша с това, което планирам да направя, всичко станало тази нощ в уличката никога няма да се е случвало, затова няма значение, че наранявам тази Дани, защото тя няма нужда да го преживява в бъдещето, което ще създам.

Чудовищната свобода, която ми дава тази възможност, ме оставя внезапно без дъх. Нищо, което направя от сега нататък, няма да се върне, за да ме захапе за задника. Аз съм в зона, свободна от наказания. Там съм от мига, в който реших да пресъздам всичко.

Изучавам Дани със странна безпристрастност. Чудя се колко трябва да променя от нейния живот. Бих могла да предпазя майка ù да не бъде убита. Да ù дам живот, който няма да я вкорави, който би ù позволил да е открита и мека. Да ù позволя да се забавлява както Алина и аз, да играе на плажа, а не да е на улиците да ловува и убива чудовища от нежната възраст... на колкото години е била, когато Роуина я е превърнала в оръжие. Осем? Десет?

Сега, след като има моето внимание, тя грейва, а когато Дани грее, цялото ù лице се осветява. Тя подскача от крак на крак, изгаряйки енергия от възбуда.

– Къде беше, Мак? Липсваше ми! Пич... Имам предвид, човече! – тя се поправя прибързано с хлапашка усмивка, преди да успея да изпълня заканата, която ù отправих преди цяла вечност, че ще я наричам с пълното ù име, ако отново ми каже „пич“. – Никога няма да повярваш какво става! Изобретих Сенкотрепачи и сега целият манастир ги използва, въпреки че не казват нищо за това колко съм гениална, сякаш случайно съм се спънала в това или нещо такова, при положение, че тъпите шийте овце никога нямаше да се сетят и за милиард години – промърморва горчиво. Но после отново светва. – И никога няма да повярваш, дори аз едва го вярвам! Но аз сритах задника на един Ловец и убих шебаняка! – тя се намръщва и изглежда леко ядосана. – Е, може би Джейни помогна малко, но аз съм тази, която го уби. И мамка му, никога няма да познаеш! Пич... – тя започва да подскача от крак на крак толкова бързо и възбудено, че става черно кожено петно в нощта. – Шебаната Шинсар Дъб дойде в манастира и...

Внезапно вече не подскача, а стои неподнижна и гледа мен с отворена уста, но нищо не излиза от нея.

Тя се взира покрай мен, в мен, после пак покрай мен. Устните ù се стягат, а очите ù се присвиват. Ръката ù се стрелва под палтото.

По физиономията ù мога да позная, че среща празнота там, където трябва да бъде мечът ù. Но тя не се отдръпва, не и Дани. Тя се запъва. Ако нещо беше останало в мен, щях да се усмихна. На тринайсет тя има сърце на лъв.

– Тук става нещо, което не схващам ли, Мак? – казва тя сковано. – Опитвам се да измисля причина, каквато и да е причина, да целуваш този шебаняк, но не намирам нито една – тя ме гледа свирепо. – Мисля, че това е малко по-лошо, отколкото аз да гледам порно. Пич.

О, да, разстроена е. Току-що непростимо ме нарече „пич“. Вкоравявам се.

– Много неща стават тук, които не разбираш – казвам студено.

Тя оглежда лицето ми, чуди се дали не играя двоен агент или нещо такова, дали не съм под прикритие с врага. Трябва да я убедя без никакво съмнение, че не съм. Трябва да я накарам да си отиде и да стои настрана. Не мога да си позволя супербърз суперкопой да се бърка в плановете ми.

Също така не я искам наоколо за дълго, така че Даррок да разбере, че тя може да причини сериозни проблеми, ако реши. Свободна от наказания зона или не, не съществува реалност, в която бих могла да убия Дани или да гледам как някой друг я убива. Семейството невинаги е нещо, което получаваш по рождение, понякога го намираш.

Тя каза, че Книгата е била в манастира. Трябва да знам кога. Докато не разбера как Даррок планира да се слее с Шинсар Дъб и не съм сигурна, че мога да го направя сама, няма да го заведа близо до нея. Ще играя същата игра с Даррок, която играх с В’лане и Баронс (само че по съвсем различна причина), наречена „Отбягвай Мрачната книга“.

– Например, Мак? – тя поставя юмруци на кръста си. Толкова е разстроена, че вибрира – трепери толкова бързо, че краищата ù се замъгляват. – Тъпакът разкъса стените, уби милиарди, изтри Дъблин, уреди да бъдеш изнасилена. Аз съм тази, която те спаси, помниш ли? А сега ти смучеш – тя направи гримаса и потрепера – шебания език на някой, който яде Ънсийли! Какво става, мамка му?

Пренебрегвам всичко това.

– Кога Книгата беше в манастира? – не питам дали са били ранени хора. Жената, която иска да се съюзи с Даррок, не се интересува от такива подробности. Освен това няма да позволя нещо подобно да се случи в моята нова и подобрена версия на бъдещето.

– Ще опитам пак, Мак. Какво става, мамка му? – изстрелва тя.

Аз изстрелвам в отговор.

– Ще опитам пак, Дани. Кога?

Тя се взира в мен дълго, после челюстта ù изхвръква напред упорито и тя кръстосва кльощавите си ръце пред гърдите. Гледа свирепо Даррок, после пак мен.

– Отново ли си При-я или нещо такова, Мак? Само че без частта „гола и възбудена през цялото време“? Какво ти направи той?

– Отговори на въпроса, Дани!

Тя настръхва.

– Баронс знае ли какво става? Мисля, че трябва. Къде е Баронс?

– Мъртъв – казвам равнодушно.

Стройното ù тяло трепва и тя спира да вибрира. Падаше си много по Баронс.

– Не, не е – протестира тя. – Каквото и да е той, не е убиваем. Поне не лесно.

– Не беше лесно – казвам. Бяха нужни двама от тези, на които той се доверяваше най-много на света, копие в гърба, изкормяне и прерязано гърло. Не бих го нарекла лесно.

Тя отправя към мен твърд, изпитващ взор.

Концентрирам се да излъчвам презрение.

Тя разбира и се вкоравява.

– Какво стана?

Даррок излиза иззад мен и плъзва ръце около мен. Облягам се на него.

– МакКайла го уби – казва той безцеремонно. – Сега отговори на въпроса ù! Кога Книгата дойде в манастира? Още ли е там?

Дани вдишва рязко. Отново вибрира. Не гледа Даррок, само мен.

– Това не е смешно, Мак.

Съгласна съм. Не е. Ад е. Но е необходим.

– Заслужи си го – лъжа студено. – Той ме предаде.

Тя изпухтява с юмруци на кръста.

– Баронс не е от типа, който предава. Никога не те е предал! Не би направил това.

– О, я порасни и си извади главата от... Не знаеш нищо за Баронс! Не си достатъчно възрастна, за да знаеш каквото и да е!

Тя застава неподвижно, ярките зелени очи се присвиват.

– Напуснах манастира, Мак – казва тя накрая. Засмива се неискрено. – Мисля, че изгорих мостовете си, знаеш ли? – тя оглежда лицето ми. И аз усещам още едно острие в сърцето си. Изгорила ги е заради мен. Защото е вярвала, че съм някъде там и ще бъда до нея.

Утешавам се с мисълта, че поне няма да изтича обратно при Роуина, за да ù каже, че спя с врага и няма да имам глутница побеснели шийте зрящи по петите си.

– Мислех, че сме приятелки, Мак.

Виждам в очите ù, че трябва само да кажа „ние сме“ и тя ще намери начин да се справи с това, което вижда в момента. Как се осмелява да влага толкова много вяра в мен! Никога не съм я искала, не съм я заслужавала.

– Мислела си грешно. Сега отговори на въпроса! – аз съм единствената, която не я е третирала като дете. Тя мрази да я наричат „хлапе“ повече от всичко. – Хлапе – казвам, – кажи ми за книгата, а после отивай по дяволите! Вземи си играчките и върви да си играеш другаде!

Веждите ù се покатерват по челото, а долната ù челюст пада.

– Какво каза току-що?

– Казах: хлапе, отговори на въпроса ми и се махай! Тук сме малко заети, не виждаш ли?

Тя отново подскача от крак на крак – петно от мрак в мрака.

– Шебани възрастни! – изплюва през стиснати зъби. – Все шебано същите. Шебано се радвам, че шебано се махнах от шебания манастир. Можеш просто да вървиш по дяволите! – тя изкрещява последните думи, но те запъват леко, докато излизат, сякаш са се заплели в плач, който тя преглъща.

Дори не виждам черната мъгла да се маха. Експлозия от светлина от нейния МакОреол и тя проблясва в движение като кораба Ентърпрайз, преминаваш на свръхсветлинна скорост, и уличката вече е празна.

Сепвам се, когато осъзнавам, че мисля, че е съвсем малко по-бърза. Да не яде Ънсийли? Ще ù ритам задника през целия Дъблин, ако го прави!

– Защо не я спря, МакКайла? Можеше да използваш доверието ù в теб, за да получиш информация за Книгата.

Свивам рамене.

– Децата винаги са ми лазили по нервите. Да си хванем друг шийте зрящ! Ако не можем да намерим, хората на Джейни сигурно знаят какво става.

Обръщам гръб на „Книги и дреболии Баронс“ към това, което беше най-голямата Мрачна зона в Дъблин. Сега е пустош, няма и една останала Сянка. Когато Даррок срути стените на Хелоуин и Дъблин потъна в мрак, безформените вампири избягаха от своя затвор от светлина и запълзяха към по-зелени пасища.

Усилието да нараня Дани отне цялата ми енергия. Не съм в настроение да мина покрай КДБ. Би се наложило да се изправя пред очевидното – че също като мъжа, магазинът е голям, тих и мъртъв.

Ако мина покрай него, ще трябва да се принудя да не зяпам жадно в него. Трябва да пренебрегна това в тази реалност. Никога няма да вляза през тези врати отново. Него го няма. Наистина го няма.

Моята книжарница е изгубена за мен така напълно и безвъзвратно, все едно Мрачната зона най-после я е погълнала.

Никога няма да я притежавам. Никога няма да отворя за клиенти черешовите врати със стъкла във формата на диаманти.

Никога няма да чуя малкото звънче на касата ми да звъни, никога няма да се свия с чаша какао и с книга в ръка, стоплена от уютния газов огън в очакване на завръщането на Джерико Баронс. Никога няма да се задявам с него, да упражнявам Гласа или да бъда изпробвана срещу страници от Шинсар Дъб. Никога няма да си открадвам жадни погледи, когато мисля, че не гледа в мен, нито да го чуя да се смее. Никога няма да се качвам по задното стълбище към стаята ми, която понякога е на четвъртия етаж, а друг път на петия, където мога да лежа будна и да репетирам нещата, които да му кажа само за да се откажа от всички тях, защото на Баронс не му пука за думите.

Той цени само действията.

Никога няма да карам колите му. Никога няма да разбера тайните му.

Даррок поема ръката ми.

– Насам! – той ме обръща. – Темпъл Бар.

Усещам очите му върху себе си, докато ме повежда обратно към книжарницата.

Спирам и го поглеждам.

– Мислех, че може да ти трябват някои неща от къщата на ЛаРу – казвам нехайно. Наистина не искам да мина покрай КДБ. – Мислех, че трябва да съберем войските ти. Нямало ни е дълго време.

– Има много места, на които държа запаси, а армията ми е винаги наблизо – той прави разсичащ жест във въздуха и промърморва няколко думи на език, който не разбирам.

Нощта внезапно става с десет градуса по-студена. Няма нужда да поглеждам зад мен, за да знам, че Ънсийли принцовете са там, в добавка към безброй други Ънсийли. Нощта внезапно изобилства от мрачни Фае. Дори с изключения ми „звук“, те са толкова много, толкова близо до мен, че ги усещам в дъното на стомаха си. Дали държи контингент на разстояние едно пресяване през цялото време? Дали принцовете са се носили през цялото това време и са чакали неговото повикване на половин измерение отвъд усета ми?

Ще трябва да го запомня.

– Няма да вървя през Дъблин с принцовете зад гърба си.

– Казах ти, че няма да позволя да те наранят, МакКайла, и наистина го мисля.

– Искам си копието обратно. Дай ми го сега!

– Не мога да позволя това. Видях какво направи на Малуш с него.

– Казах, че няма да те нараня, Даррок, и наистина го мисля – присмивам се. – Виждаш ли какво е? Малко е трудно за преглъщане, нали? Ти настояваш да ти се доверя, но сам не ми вярваш.

– Не мога да поема риска.

– Грешен отговор – дали трябва да задълбая в проблема и да се опитам да си взема копието? Ако успея, дали ще ми се доверява по-малко? Или ще ме уважава повече?

Когато търся бездънното езеро в главата си, не си давам труда да затворя очи. Просто ги оставям леко да се разфокусират. Нужни са ми сила и мощ и знам къде да намеря и двете. Без почти никакво усилия заставам на брега с черни камъчета. Винаги е бил там за мен. Винаги ще бъде.

В далечината чувам Даррок да говори с принцовете. Потрепервам. Не мога да понеса мисълта, че са зад мен.

Дълбоко в пещеристите ù глъбини черната вода започва да се пени и да бълбука.

Сребристи руни, като тези, с които се обградих на ръба на скалата, избиват на повърхността, но водата продължава да кипи и аз знам, че нищо не е свършило. Има нещо повече... ако го искам. Искам го. След няколко мига езерото избутва шепа кървавочервени руни, които пулсират по мастилената вода като нежни, деформирани сърца. Бълбукането спира. Повърхността отново е гладка като черно огледало.

Навеждам се и ги загребвам. Те пърхат в юмруците ми и от тях капе кръв.

В далечината чувам как Ънсийли принцовете започват да звънят, но не тихо. Звукът е като от счупен, нащърбен кристал, който стърже по метал.

Не се обръщам да ги погледна. Знам всичко, което трябва да знам. Какъвто и дар да ми е бил даден, те не го харесват.

Погледът ми се фокусира отново.

Даррок гледа към мен, после надолу към ръцете ми и замръзва.

– Какво правиш с тези неща? Какво си правила в Сребрата, преди да те намеря? Влизала ли си в Белия палат без мен, МакКайла?

Зад мен принцовете зазвъняват по-шумно. Какофония, която срязва душата като бръснач, срязва сухожилията и кълца костите. Чудя се дали това е каквото идва от същество, създадено от несъвършена Песен на Сътворението, мелодия, която може да развали, да отпее, да отсъздаде на молекулярно ниво. Те мразят кървавочервените ми руни, а аз мразя мрачната им музика.

Няма да отстъпя.

– Защо? – питам Даррок. От там ли идват руните, които загребах? Какво знае той за тях? Не мога да го попитам, без да се издам, че дори да имам мощ, нямам представа каква е или как да я използвам. Вдигам юмруци и ги отварям с дланите нагоре. От ръцете ми капе гъста червена течност. Нежни цилиндрични руни се усукват по дланите ми.

Зад мен нащърбеното звънене на принцовете става адски писък, от който дори Даррок изглежда разтърсен.

Нямам представа какво да правя. Мислех, че се нуждая от оръжие срещу Ънсийли принцовете и руните просто се появиха в ума ми. Нямам представа как съм ги прехвърлила от тъмното гладко езеро в настоящето. Не знам повече за тези символи, отколкото за сребристите.

– Къде се научи да правиш това, МакКайла? – настоява Даррок.

Едва го чувам през принцовете.

– Как планираш да се слееш с Книгата? – контрирам. Трябва да извися гласа си почти до крясък, за да ме чуе.

– Имаш ли някаква представа на какво са способни тези неща? – настоява той. Чета по устните му. Не мога да го чуя.

Писъкът зад мен се издига до нечовешки висок тон, който продупчва тъпанчетата ми като ледени шипове.

– Дай ми копието и ще ги махна – крещя аз.

Даррок приближава, опитвайки се да ме чуе.

– Невъзможно! – избухва той. – Моите принцове няма да останат да ни защитават, ако ти имаш копието – погледът му се плъзга с отвращение по руните в ръцете ми. – Нито в присъствието на тези.

– Мисля, че можем сами да се грижим за себе си.

– Какво? – крещи той.

– Нямаме нужда от тях! – ледените шипове в ушите ми са започнали да дълбаят в мозъка ми. На ръба съм на масивна мигрена.

– Аз имам! Още не съм Фае. Армията ми ме следва само защото Фае принцовете я водят зад гърба ми.

– На кого му е нужна армия? – ние сме на сантиметри един от друг, крещим си и все пак думите са почти изгубени във врявата.

Той разтрива слепоочията си. Носът му е започнал да кърви.

– Ние! Сийли се събират, МакКайла. Те също са започнали да търсят Шинсар Дъб. Много неща са се променили, откакто за последно си била тук.

– Откъде знаеш? – не бях видяла нито един удобен щанд за вестници в Сребрата, докато аз бях там.

Той сграбчва главата ми, придърпва я към неговата.

– Аз стоя информиран! – ръмжи в ухото ми.

Звъненето е станало нетърпим оркестър от звуци, които човешкото ухо не е било предвидено да чува. Вратът ми е мокър. Осъзнавам, че ушите ми кървят. Леко съм изненадана. Вече не кървя толкова лесно. Не и откакто ядох Ънсийли.

– Трябва да ми се подчиниш за това, МакКайла – вика той. – Ако искаш да останеш до мен, ги изхвърли! Или искаш между нас да има война? Мислех, че търсиш съюз – той изтрива кръв от устните си и хвърля остър поглед към принцовете.

Блажено, благословено, звъненето спира. Ледените шипове в тъпанчетата ми изчезват.

Вдишвам дълбоко, поемам свеж въздух алчно, сякаш може да измие клетките ми от ужасяващата симфония на принцовете.

Но облекчението ми е краткотрайно. Така рязко, както адската музика спря, раменете и ръцете ми замръзват и ако помръда, тънките листове лед може да се чупят и да паднат от мен.

Няма нужда да обръщам глава, за да разбера, че принцовете са се пресяли на позиция един от ляво, един от дясно на мен. Усещам ги там. Знам, че нечовешки красивите им лица са на сантиметри от моето. Ако обърна глава, те ще погледнат в мен с тези пронизващи, хипнотизиращи древни очи, които могат да видят отвъд, там, където е човешката душа, да видят самата материя, която я съставя... и могат да я разкъсат парче по парче. Независимо колко много презират руните ми, те все пак са готови да ми се нахвърлят.

Поглеждам към Даррок. Чудех се каква ще е реакцията му, ако се опитам да си взема копието. Сега виждам в очите му изражение, което не беше там преди малко. Аз съм едновременно по-голям пасив, отколкото е мислел, и по-голям актив. И това му харесва. Той обича силата. Да я има и да има жена, която я притежава.

Мразя да вървя с Ънсийли принцове зад гърба. Но забележката му за Сийли, които събират армии, невежеството ми за руните, които държа в ръце, и ледените мрачни Фае, обградили ме като сандвич, са доста убедителни аргументи.

Вирвам глава, отмятам тъмни къдрици от очите си и го поглеждам. Харесва му, когато използвам името му. Мисля, че това го кара да се чувства, сякаш отново е с Алина. Алина беше мека и южнячка до корен. Южняшките жени знаем едно-две неща за мъжете. Знаем как да използваме имената им често, да ги караме да се чувстват силни, необходими, сякаш имат последната дума, дори когато я нямат, и как винаги, ама винаги да ги караме да вярват, че са спечелили най-добрата награда в единственото състезание, което има значение, в деня, когато казваме „да“.

– Ако влезем в битка, Даррок, ще ми обещаеш ли да ми върнеш копието, за да мога да помогна да се защитим? Ще позволиш ли това?

Харесват му думите „да помогна да се защитим“ и „позволиш“. Виждам го в очите му. На лицето му се появява усмивка. Той докосва бузата ми и кимва.

– Разбира се, МакКайла.

Поглежда принцовете и те вече не са до мен.

Не съм сигурна как да върна руните. Не съм сигурна, че могат да бъдат върнати.

Когато ги мятам през рамо, принцовете издават звук като избухващи кристални бокали, сякаш пресяват набързо, за да избегнат руните. Чувам как руните се изпаряват и съскат, когато падат на паважа.

Смея се.

Даррок ме поглежда.

– Аз се държа прилично – отговарям сладко. – Не можеш да кажеш, че не са го предвидили.

Ставам по-добра в това, да го разчитам. Той ме намира забавна. Изтривам длани в кожените панталони, опитвайки се да се отърва от кървавия остатък от руните. Опитвам с ризата. Но няма полза. Червеното е попило.

Когато Даррок поема ръката ми и ме повежда по уличката между „Книги и дреболии Баронс“ и гаража на Баронс, който подслонява колекцията от коли, за които жадувах, не поглеждам настрани. Държа погледа си право напред.

Загубих Алина, не успях да спася Крисчън, убих Баронс, сближавам се с любовника на сестра ми. Нараних Дани, за да я прогоня, а сега съм се съюзила с армията на Ънсийли.

Очите ми са в наградата. Няма връщане назад.

Десет

Започва да пада сняг, който покрива нощта с мека бяла тишина. Вървим през нея – петно Ънсийли, с тъпчене и пълзене към Темпъл Бар.

Зад мен има касти, които съм виждала само веднъж преди – в нощта, когато Даррок ги доведе през долмена. Нямам желание да ги видя по-отблизо, отколкото в онази нощ. Някои Ънсийли не са толкова лоши за гледане. Момчетата носорози са отвратителни, но край тях не се чувстваш... мръсен. Други... ами, дори начинът, по който се движат, кара кожата ти да се гърчи, да се чувстваш слизест там, където се спират очите им.

Докато подминаваме една улична лампа, хвърлям поглед към постер, който виси вяло от нея: „Ежедневникът на Дани, 97 дни ССС“.

Заглавието се фука, че тя е убила Ловец. Поставям се в главата на Дани, за да разбера датата. Отнема ми минута, но схващам – след като стените се срутиха. Извършвам бърза сметка. Последният ми ден в Дъблин беше дванайсти януари.

Деветдесет и седем дни от Хелоуин (нощта, когато стените се срутиха) прави пети февруари.

Което значи, че ме е нямало двайсет и четири дни, вероятно повече. Постерът беше отрупан, овехтял от природните сили. Още малко сняг и нямаше да го видя.

Колкото и дълго да ме е нямало, Дъблин не се е променил особено.

Въпреки че много от уличните лампи, които бяха изтръгнати от цимента и унищожени, са били подменени, а счупените светлини поправени, електричеството все още не работи. Тук и там бръмчат генератори, издайници за живот, барикадиран в сгради или сврян в подземия.

Подминаваме червената фасада на самия Темпъл бар. Поглеждам вътре. Не мога да спра. Обичах това място ПСС – преди стените да се срутят.

Сега е тъмна черупка с разбити прозорци, обърнати маси и столове и подобни на хартия обвивки от човешки останки. От начина, по който са скупчени, знам, че посетителите са били скупчени вътре, сгушени заедно, когато краят е дошъл.

Спомням си как изглеждаше Темпъл бар, когато го видях за първи път – ярко осветен, с хора и музика, изливащи се от отворените врати върху павираните улици на ъгъла. Момчета ми подсвиркваха. Бях забравила скръбта си по Алина за благословени една или две секунди. После, разбира се, се мразех затова, че съм забравила.

Мога почти да чуя смеха, напевния ирлански говор. Сега всички са мъртви като Алина и Баронс.

Спомням си как прекарах дългата седмица преди Хелоуин, кръстосвайки улиците на Дъблин на часове от края, от зори до здрач, чувствах се безпомощна, безполезна с всичките ми предполагаеми умения на шийте зрящ. Не бях сигурна дали някоя от нас ще преживее Хелоуин, затова се опитах да запълня с живот тези последни няколко дни.

Бъбрих с уличните продавачи и играх табла с беззъби старци, които говореха версия на английски, толкова тежко изкривена от диалект и венци, че разбирах едва всяка пета дума, но нямаше значение. Те се наслаждаваха на вниманието на красиво момиче, а аз жадувах за родителска утеха.

Посетих известните туристически места. Ядох в долнопробни кръчми и надигах шотове уиски с всеки, който искаше да го прави с мен.

Влюбих се в града, който не можех да защитя.

След като Ънсийли избягаха от затвора си и нападнаха града (тъмен, изгорял и разбит), бях решена да го видя възстановен.

Сега жадувах да го заменя.

– Усещаш ли я, МакКайла? – пита Даррок.

Държа сетивата си на шийте зрящ колкото е възможно по-затворени. Уморена съм и нямам желание да намеря Шинсар Дъб. Не и преди да науча всичко, което той знае.

Отварям сетивата си предпазливо и включвам „звука“ на две по скала от нула до десет. Сетивата ми на шийте зрящ прихващат същността на безброй неща Фае, но никое от тях не е Шинсар Дъб.

– Не.

– Има ли много Фае?

– Градът гъмжи от тях.

– Светъл или Мрачен двор?

– Не действа така. Мога единствено да засека Фае, не принадлежността им или кастата.

– Колко?

Настройвам звука на три и половина. Една десета от толкова много Фае близо до мен ме караха да се държа за корема и да се опитвам да не повърна. Сега се чувствам заредена. По-жива, отколкото искам да бъда.

– От всичките ни страни са, по двама и по трима. По покривите над нас са и в небето. Нямам усещането, че наблюдават нас, по-скоро наблюдават всичко – и те ли търсят моята Книга? Ще ги убия всички! Моя е!

– Стотици? – притиска той.

– Хиляди – поправям го.

– Организирани?

– Има една група на изток, която е значително по-голяма от другите, ако това питаш.

– Тогава отиваме на изток – казва той. Обръща се към принцовете и излайва команда. Те изчезват.

Изказвам на глас растящо подозрение:

– Не са наистина заминали, нали? Никога не са, когато ги отпращаш.

– Остават наблизо, наблюдават, но без да бъдат видени. Те са на едно пресяване разстояние с част от моята армия.

– А когато намерим тази група Фае? – настоявам.

– Ако са Ънсийли, значи са мои.

– А ако са Сийли?

– Тогава ще ги изгоним от Дъблин.

Добре. Колкото по-малко Фае на пътя ми, толкова по-добре.

Малцина някога са виждали Сийли, освен редките смъртни, откраднати и държани в двора на Фае и, разбира се, Баронс, който някога е прекарал доста време там, спал е с принцеса, преди да я убие и да вбеси В’лане за цяла вечност.

Виждала съм хиляди Ънсийли, но до този момент дори аз – изключителен шийте зрящ – бях видяла само един Сийли.

Бях започнала да се чудя защо.

В тъмните часове на нощта се питах дали той не е единственият останал, дали не крие нещо или може би изобщо не е Сийли, въпреки доказателството в подкрепа на твърдението му.

Всичките ми съмнения се изпаряват, когато го виждам такъв, какъвто е в момента.

Това са Сийли.

Най-после са си размърдали задниците и са започнали да обръщат внимание на кашата, която са сътворили в моя свят. Предполагам, че не са могли да си помръднат пръста преди.

Дори толкова изпълнена с омраза към всички Фае, колкото съм аз, не мога да отрека, че В’лане прилича на ангел-отмъстител, който се спуска от небето, за да намести света ми обратно на своята ос и да разчисти цялата каша. Сияещ, златен и хипнотизиращ, той води армия от ангели.

Високи, грациозни, мускулести, те стоят рамо до рамо с него, изпълвайки улицата. Поразителни, с кадифена кожа, изпъстрени със злато, те са толкова смразяващо изящни, че ми е трудно да ги гледам, а аз съм имунизирана към очарованието им вследствие на това, че бях При-я – пристрастена към секс с Фае. Те са не от този свят, божествени.

Има десетки от кастата на В’лане, мъжки и женски. Притежават ужасяващ еротизъм, който ги прави смъртоносни за хората. Ако някой учен успее да пипне някой от тях, за да го изучава, може би ще открие, че кожата им отделя феромон, за който ние копнеем. Това не би ме учудило.

Под древни чужди очи с цветовете на дъгата, на неустоими устни се рее вечното обещание за усмивка. Въпреки всичко, което съм преживяла в техни ръце, искам да изтичам напред и да падна на колене пред тях. Искам да плъзна длани по безупречната им кожа, да открия дали на вкус са също толкова невероятни, колкото на мирис. Искам да бъда приласкана в прегръдка на Фае, да се откажа от спомени, ум и воля и да бъда отнесена в двора на Фае, където да остана вечно млада, обвита от илюзия.

По фланговете на кастата на В’лане (по начина, по който другите касти, изглежда, я закрилят, допускам, че това е кастата с най-висш ранг) има неща като излезли от приказките. Нежни Фае с цветовете на дъгата, които се стрелкат като колибри на ефирни крила, сребристи нимфи, които танцуват на нежни крака, и други, които дори не мога да видя, но които оставят заслепителни дири от светлина след себе си. Те са толкова ярки и пламтящи, че биха могли да са само звезди.

Надсмивам се на нежността на армията му. Тя е ефирна, родена да се носи наоколо, да прелъстява и да ù служат.

Моята е груба, солидна. Родена да се тъпче, да убива и да властва.

Там, където Сийли крака докосват земята, снегът се топи със съскане. Вдига се пара и през пукнатините разцъфват цветя, насищащи въздуха с аромата на жасмин и сандалово дърво. Краят на улицата, където са Сийли, е окъпан в златна светлина.

Върху камъните, по които минават копитата и люспестите кореми на моята армия, се оформя кора от черен лед. Нощта ни прегръща. Ние се процеждаме от тъмнината като безшумни сенки.

Само веднъж преди Сийли и Ънсийли са се срещали така. И в този ден Сийли кралицата умряла. Това е същината на легенди, никога невиждани от хора, освен, може би, в сънищата ни.

Деформирани чудовища и противни демони се взират с гибелни, пълни с омраза очи към своите съвършени златни съответствия.

Ангели гледат свирепо и с презрение към извращенията, които никога не е трябвало да бъдат раждани, които помрачават съвършенството на Фае расата и петнят честта ù само с това, че съществуват.

Чудя се какво мисли Даррок, като ги събира така.

Спираме на десетина крачки едни от други.

Лед и жега се сблъскват на улицата.

Дъхът ми замръзва във въздуха, после се превръща в пара, когато минава през невидима граница. По паважа между нас се въртят вихрушки, събират несмилаемите останки от хора, които Сенките са оставили след себе си, и започват да се оформят малки торнада.

Осъзнавам, че който и да е измислил приказката, че Фае не чувстват, е пробутвал пълни глупости. Те изпитват пълната гама от човешки емоции. Просто се справят с тях различно – с търпение, родено от вечността. Обучени на придворни маниери, те надяват маски на безчувственост, защото имат безкрайност, за да играят своите игри.

Докато се изучаваме пред бързо растящи торнада, си спомням как В’лане ми разказа, че са унищожили собствения си свят, докато са се били. Разпукнал се е от край до край. Затова ли е било? Ще продължи ли да расте смущението във времето, създадено от сблъсъка на тези два могъщи двора, ако се сбият? Ще разкъса ли това и моя свят? Не че имам нещо против, след като възнамерявам да го пресъздам с Книгата, но тя ми трябва преди този свят да бъде разрушен.

Което значи, че това буреносно състояние трябва да спре.

– Стига мелодрама, В’лане – казвам студено.

Очите му са очи на непознат. Той ме гледа със същото изражение, което отправя на чудовищата зад гърба ми. Малко съм ядосана да разбера, че не гледа Даррок. Погледът му се плъзва по него, сякаш той изобщо не е там. Той е падналият Фае, предател на тяхната раса, отговорният за разкъсването на стените. Аз съм просто шийте зрящ, опитващ се да оцелее.

Поръсен със злато гръцки бог, стоящ отдясно на В’лане, се надсмива:

– И това... нещо... е човекът, когото каза, че трябва да браним? Тя общува с извращения.

Златокожа богиня отляво ръмжи:

– Унищожи я веднага!

Стотици Сийли, вървящи, танцуващи и летящи, започват да крещят за моята смърт.

Без да махам очи от тях, аз се сопвам на Даррок:

– Наистина бих могла да използвам копието си сега.

Допускам, че все още е в него, че В’лане не го е изтръгнал някак от него, както го взема от мен.

Докато дребните, нежни Фае започват да предлагат методи за екзекуцията ми, кой от кой по-бавни и по-болезнени, богът и богинята от двете страни на В’лане го обстрелват:

– Тя е човек, а е избрала мрачните! Погледни я! Носи техните цветове!

– Ти каза, че ни боготвори!

– И че ще ни се подчинява във всичко!

– Те са я докоснали! Подушвам го по кожата ù! – богът изглежда отвратен... и възбуден. Пъстрите очи бляскат със златни искри.

– Те са я използвали! – ръмжи богинята. – Тя е омърсена. Няма да я търпя в двора!

– Тишина! – прогърмява В’лане. – Аз водя Истинската раса от името на кралицата ни. Аз говоря от името на Авийл!

– Това е неприемливо!

– Възмутително!

– Непоносимо, В’лане!

– Ще правиш, каквото аз кажа, Дрий’лия! Аз решавам съдбата ù. И само аз ще отнема живота ù.

Прошепвам на Даррок:

– Трябва да вземеш решение, и то бързо.

– Те винаги преиграват – шепне Даррок. – Едно от многото неща, които презирах в двора. Заседание на Висшия съвет може да продължава така няколко човешки години. Дай им време! В’лане ще ги подчини.

Едно от мъничките крилати Сийли разкъсва строя и се стрелка право към главата ми. Аз се навеждам, но то лети около мен.

Стряскам се, когато чувам, че избухвам в смях.

Още две от тях нарушават строя и започват да свистят в плътни кръгове около главата ми.

Докато бръмчат около мен, смехът ми става истеричен. Няма нищо смешно в ставащото, но все пак аз рева и пухтя от смях. Не мога да го спра. Никога не съм била толкова развеселена през целия си живот. Хващам се за стомаха и се превивам надве, кикотя се силно, давя се в хълцания от пресилено веселие, докато те се движат все по-близо около мен. Ужасена съм от звуците, излизащи от устата ми. Потресена съм от неконтролируемата им природа. Мразя Фае и техния начин да отнемат волята ми.

– Спри да се смееш! – ръмжи Даррок.

Веселието ме е докарало до ръба на истерията и ми причинява болка. Успявам да повдигна глава от коленете си достатъчно, за да му хвърля мръсен поглед. Бих искала да спра да се смея. Но не мога.

Искам да му кажа да накара проклетите неща да се махнат, само че не мога да дишам, не мога дори да затворя устни достатъчно дълго, за да изстържа съгласните. Каквито и да са тези малки Сийли чудовища, специалността им е смях до смърт. Какъв проклет начин да си отидеш. След само няколко минути страните ме болят от конвулсии, коремът ми гори и съм толкова останала без дъх, че съм замаяна. Чудя се колко дълго отнема да умреш от принуден смях. Часове? Дни?

Четвърто дребно Фае поема играта и аз се подготвям да се гмурна навътре, да намеря оръжие в моята мрачна пещера с езеро, когато внезапно един дълъг език, от който капе отрова, профучава покрай ухото ми и дръпва нежното Сийли право от въздуха.

Чувам хрущящи звуци зад мен.

Кикотя се безпомощно.

– В’лане! – пищи златната богиня. – Това нещо, това ужасно нещо изяде М’рии!

Чувам още едно плющене, последвано от още крущящи звуци и второ изчезва. Кудкудякам диво.

Останалите две се оттеглят, размахали мънички юмручета и крещят на език, който не разбирам. Дори ядосани, звукът, който издават, е по-красив от ария.

Смехът ми изгубва принудения си характер.

След един дълъг момент съм способна да се отпусна и спирам да издавам побъркани звуци на веселие. Смехът преминава в стонове, после в тишина. Пускам стомаха си и гълтам студен, облекчаващ дробовете ми въздух.

Изправям се, внезапно разярена, а тази емоция е изцяло моя. Писна ми да бъда уязвима. Ако имах копието си, тези гадни малки феи, причиняващи смях до смърт, нямаше никога да се осмелят да ме приближат. Щях да ги намушкам във въздуха и да направя от тях Фае кебап.

– Приятелите – съскам на Даррок – се доверяват един на друг.

Но той не. Виждам го в лицето му.

– Каза, че ще ми го дадеш, за да мога да ни защитя.

Той се усмихва леко и знам, че си спомня как умря Малуш – бавно, ужасяващо, изгнивайки отвътре навън. Копието убива всичко Фае. И тъй като Даррок е ял толкова много Ънсийли, той е нашарен с вени от Фае. Едно мъничко бодване с върха на копието ми би било смъртна присъда.

– Ние все още не сме нападнати.

– С кого говориш, човеко? – настоява богинята.

Поглеждам Даррок, който свива рамене.

– Казах ти, че първото Сийли, което ме види, ще се опита да ме убие. Следователно те не ме виждат. Моите принцове ме пазят скрит от техния взор.

Сега разбирам защо погледът на В’лане се плъзна през него, сякаш не беше там. Той не е.

– Значи за тях изглежда, че единствено аз стоя тук? Мислят, че аз водя твоята армия!

– Не се страхувай, шийте зрящ! – казва В’лане студено. – Подушвам покварата на това, което нявга е било Фае, а сега канибализира расата ни. Аз знам кой води тази армия. Колкото до този твой приятел, този, с когото така неразумно вървиш, няма приятели. Винаги е служил само на собствените си цели.

Врътвам глава.

– Ти мой приятел ли си, В’лане?

– Щях да бъда. Предлагах ти защитата си многократно.

Богинята ахва.

– Предлагал си нашата защита и тя е отказала? Избрала е тези... неща пред нас?

– Тишина, Дрий’лия!

– Туата де Данан не предлагат два пъти! – пуши тя.

– Казах да мълчиш! – сопва се В’лане.

– Явно ти не раз-...

Ахвам.

Дрий’лия няма уста. Има само гладка кожа там, където бяха устните ù. Нежни ноздри трептят под древни, изпълнени с омраза очи.

Златният бог се премества, за да я прегърне. Тя отпуска глава на рамото му и го сграбчва.

– Това беше ненужно – казва той на В’лане сковано.

Поразена съм от абсурдността на момента. Ето, стоя тук, между враждебните половини на най-могъщата раса, която можем да си представим. Те са във война една с друга. Те се презират и си съперничат за една и съща награда.

А Сийли, които са се наслаждавали на пълна свобода и сила през цялото си съществуване, се дърлят един друг за незначителни неща, докато Ънсийли, които са били затворени, прегладнели и мъчени стотици хиляди години, търпеливо поддържат строя и чакат заповедите на Даррок.

И не мога да направя нищо, но виждам себе си в тях. Сийли са това, което бях аз, преди да умре сестра ми. Розова, красива и лекомислена Мак. Ънсийли са това, в което се превърнах, издълбана от загуба и отчаяние. Черна, мръсна, мотивирана Мак.

Ънсийли са по-силни, по-трудно се пречупват. Радвам се, че съм като тях.

– Ще говоря с шийте зрящата насаме – казва В’лане.

– Няма – ръмжи Даррок до мен.

В’лане протяга ръка, когато не помръдвам.

– Ела! Трябва да говорим поверително.

– Защо?

– Кой фин нюанс на думата „поверително“ не разбираш?

– Вероятно същия фин нюанс на думата „не“, който ти никога не разбираш. Няма да пресявам никъде с теб.

Богът вдясно от него ахва на моето неуважение към неговия принц, но виждам как лека усмивка оформя ъгълчетата на устата на В’лане.

– Общуването с Баронс те е променило. Мисля, че ще одобри.

Името е отрова във вените ми, от която ще умирам бавно всяка минута, която трябва да прекарам в този свят без него. Никога няма да получа един от онези погледи. Никога няма да видя невъзможната подигравателна усмивка. Никога няма да водим един от онези безсловесни разговори, в които си казвахме много повече с очи, отколкото някой от нас е имал желание да каже с устата си. Джерико, Джерико, Джерико. Колко пъти всъщност съм произнасяла името му? Три?

– Баронс е мъртъв – казвам студено.

Сийли шумолят, шепнат невярващо.

В’лане свива очи.

– Не е.

– Е – казвам равнодушно. А аз съм кралицата кучка от ада, която ще накара всички да си платят. Мисълта ме кара да се усмихна.

Той оглежда дълго очите ми, спира се на извивката на устните ми.

– Не ти вярвам – казва накрая.

– Даррок изгори тялото му и пръсна пепелта. Той е мъртъв.

– Как беше убит? – настоява.

– Копието.

Тихият шепот нараства и В’лане ръмжи:

– Трябва да получа потвърждение. Даррок, покажи се!

Страните ми внезапно се вледеняват. Обградена съм от Ънсийли принцове.

В’лане се стяга. Цялата Сийли армия стихва. А аз мисля: „Даррок може би току-що започна война“.

Преди колко стотици хиляди години Сийли и Ънсийли принцове за последно са се гледали в лицата?

Мразя да гледам Ънсийли принцовете. Те хипнотизират, прелъстяват, заличават. Но тук става нещо, което никой човек никога не е виждал. Любопитството ми е мрачно и дълбоко.

Заставам така, че да виждам по-добре и двамата.

Ънсийли принцът стои до мен, зашеметяващо гол. От четиримата (които толкова подходящо са били сравнени с Четиримата конника на Апокалипсиса) се чудя кои двама остават. Мор, Глад, Война? Надявам се да стоя до Смърт.

Искам да вървя със Смърт, да я сея над тази безсмъртна, арогантна раса.

Тъмното могъщо тяло, способно на такова разкъсващо душата удоволствие, е изящно. Изучавам всеки сантиметър със страховито очарование. Дори толкова силно, колкото аз мразя принцовете, той... възбужда. Вълнува. Което ме кара да го мразя още повече. Той ме преобърна. Помня калейдоскопа от татуировки, бягащи под кожата му. Помня черната торква, плъзгаща се около врата му. Лицето му има дива красота, която обсебва, въпреки че ужасява. Изтеглените му назад устни оголват остри бели зъби. А очите му... Боже, тези очи!

Насила премествам погледа си към В’лане. После разширявам зрението си, за да обхвана и двамата, като внимавам да избягвам очите на Ънсийли принца.

Теза и антитеза. Материя и антиматерия.

Те стоят като статуи, никой от тях не помръдва, изглежда, че дори не дишат. Изучават се, оценяват се, измерват се.

Принц на Всепоглъщащата нощ. Принц на Славната зора.

Въздухът между тях е толкова зареден с електричество, че бих могла да захраня цял Дъблин, само ако можех да разбера как да го прихвана.

Черен лед се втурва напред от краката на Ънсийли принца, сковавайки паважа.

Насред пътя е пресрещнат от леха ярки цветове.

Земята трепери под краката ми. Чува се гръмовно изпукване и внезапно паважът се сцепва нащърбено между тях, разкривайки тясна, тъмна пролука.

– Какво правиш, Даррок? – настоявам.

– Кажи му! – нарежда Даррок и принцът отваря уста, за да говори.

Затискам с длани ушите си, за да спра адския звук.

В’лане използва език, за да общува с мен. Всички Сийли използват език в мое присъствие. Осъзнавам, че е било голяма отстъпка.

Ънсийли принцовете не допускат никакви отстъпки. Техният език е мрачна мелодия, която човешкото ухо не е създадено да чува. Някога бях принудена да слушам безпомощно, докато те ми тананикаха, и това ме побърка.

Когато Ънсийли принцът спира да говори, В’лане ме гледа с изражение на леко удивление.

Предпазливо махам ръце от ушите си, но ги държа наблизо, в случай, че ЪП реши отново да започне да „говори“.

– Той твърди, че ти си убила Баронс, шийте зряща. Защо?

Не ми е убягнало, че В’лане не използва името ми. Подозирам, че ако го направи, тези от неговата раса ще го смятат за слаб.

– На кого му пука? Той е мъртъв. Няма го. Махнал се е от пътя и на двама ни. Доколкото си спомням, ти също го искаше мъртъв – чудя се наистина ли са изгорили тялото му. Никога няма да попитам.

– И копието го е убило?

Кимвам. Нямам представа дали наистина е така, но е най-лесно да се съглася. Колкото по-малко време мисля за Баронс, толкова по-добре.

Той гледа от мен към принца до мен.

– И след като си убила Баронс, си решила, че врагът е твой приятел?

– Едно момиче има нужда от приятели – отегчена съм. Уморена от преструвки. Имам нужда от сън. Имам нужда да съм сама. – Виж, В’лане, Сийли са безсмъртни и Ънсийли са безсмъртни. Какво ще направите? Ще губите времето на всички и ще се биете едни с други цяла нощ? Доколкото знам, има само едно оръжие тук тази нощ, което убива Фае, и то е в мен.

– Не е.

– Е – поправя го Даррок.

Просто така копието натежава в кобура ми. Хвърлям свиреп поглед към Даррок.

– Крайно време беше! – предполагам, че той най-после е усетил, че нивото на заплаха се е вдигнало достатъчно. Или може би също е отегчен.

Пъхам ръка в якето си и сключвам пръсти около дръжката. Обичам копието си. Ще го задържа в новия свят, който създам, въпреки че ще бъде свят без Фае.

– Не е в теб – казва В’лане.

– Мислех, че не можеш да го видиш или да го чуеш.

– Подушвам смрадта от него.

Копието ми го няма.

Копието ми е там.

Отново го няма.

Поглеждам от В’лане към Даррок. В’лане се взира в посоката на Даррок. Даррок се взира твърдо в Ънсийли принцовете. Те водят тиха битка за мен и оръжието ми и ме вбесява това, че аз нямам никакъв контрол. В един миг В’лане отнема копието ми, в следващия Даррок ми го връща. То трепти в пръстите ми солидно, после го няма, солидно, после го няма.

Поклащам глава. Това може да продължи цяла нощ. Те могат да си играят на глупавите игри. Аз имам по-важни неща за вършене – като например да се наспя така, че да съм достатъчно бърза за лова. Изтощена съм опасно. Вече не се чувствам изтръпнала. Аз съм трошлива, а трошливото може да се спука.

Приготвям се да се обърна и да тръгна далеч от всичко това, когато звук от автоматична стрелба разбива нощта.

Сийли съскат и тези, способни на пресяване, изчезват (включително В’лане), оставяйки приблизително една трета от армията им да стои на улицата. Те се обръщат към нападателите си, оголили зъби. Когато куршумите ги улучват, някои от по-нисшите касти потрепват и се препъват. Други се обръщат към нас и се хвърлят към Ънсийли, за да избягат.

Чувам Джейни и хората му да си крещят един на друг, докато се приближават зад тях. Зървам отблясък от пушка на покрива на една пряка от нас и знам, че идват снайперисти.

Добре. Надявам се да свалят стотици Фае тази нощ, да ги откарат и да ги затворят с желязо. Надявам се Дани да намине и да убие заловените.

Но няма да умра от приятелски огън в тази изкривена реалност. Имам цял нов свят, който ме очаква в бъдещето.

Обръщам се към Ънсийли принца, за да му наредя да ме пресее от тук. Мой враг, мое спасение.

Даррок излайва груба команда.

Ръцете на принца вече са върху мен и той ме пресява преди дори да успея да оформя една дума.

ВРЕМЕТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИСТИНСКИ БОГ, А АЗ СЪМ ЗАВИНАГИ. СЛЕДОВАТЕЛНО АЗ СЪМ БОГ.

Логиката ти е дефектна. Времето не е завинаги. То е винаги. Минало, Настояще и Бъдеще. Имало е време в миналото, когато ти не си съществувала. Следователно не си Бог.

АЗ СЪЗДАВАМ. АЗ УНИЩОЖАВАМ.

С капризите на разглезено дете.

НЕ УСПЯВАШ ДА ПРЕДУСЕТИШ ВЕЛИКИЯ ЗАМИСЪЛ. ДОРИ ТОВА, КОЕТО НАРИЧАТЕ ХАОС, ИМА МОДЕЛ И ЦЕЛ.

– Разговори с Шинсар Дъб

Единадесет

Стоя на един балкон и се взирам навън в мрака. Сняг се вихри около лицето ми, пада в косата ми. Хващам няколко снежинки в ръка и ги изучавам. В Дълбокия Юг не виждах много сняг, но това, което съм виждала, не изглеждаше така.

Тези снежинки имат сложна кристална структура и някои са обагрени леко в цвят по външните ръбове. Зелено, златно, мръсно като пепел. Не губят сцепление от топлината на кожата ми. По-яки са от обикновените снежинки или аз съм по-студена от обикновените хора. Когато затварям ръка, за да ги стопя, една от снежинките се врязва в ръката ми с остри ръбове.

Чудесно! Сняг-бръснач. Още Фае промени в моя свят. Време е за нова.

Време.

Обмислям понятието. Откакто пристигнах в Дъблин в началото на август, времето беше нещо странно. Трябва само да погледна календара, за да потвърдя това, което умът ми знае – минали са шест месеца.

Но от тези шест месеца аз изгубих целия септември за един-единствен следобед във Фае. Месеците ноември, декември и част от януари са страници от календара, откъснати от моя живот, докато бях в безмозъчно, побъркано от секс забвение. А другата част от януари и февруари прелетяха за няколко дни, докато бях в Сребрата.

Като вземем всичко предвид, от последните шест месеца четири са загубени безвъзвратно, тъй като аз буквално не осъзнавах хода на времето по една или друга причина.

Умът ми знае, че са минали шест месеца, откакто Алина умря.

Тялото ми не вярва на нито една дума от това твърдение.

То се чувства така, сякаш бях разбрала, че сестра ми е била убита преди два месеца. Чувства се така, сякаш бях изнасилена на Хелоуин преди десет дни. Чувства се така, сякаш родителите ми бяха отвлечени преди четири дни, сякаш бях намушкала Баронс и бях гледала как умира преди трийсет и шест часа.

Тялото ми не може да настигне ума ми. Сърцето ми наваксва часова разлика. Емоциите ми са отворена рана, защото всичко сякаш се случи за твърде кратък период от време.

Отмятам влажната си коса назад от лицето и дишам дълбоко студения нощен въздух. Аз съм в апартамент в едно от многобройните укрепления на Даррок в Дъблин. Апартаментът е на последния етаж, високо над града, обзаведен в същия пищен стил Луи ХІV, както и къщата на ЛаРу 1247. Даррок определено обича лукса. Като някой друг, когото познавах.

Познавам.

„Ще познавам отново“ – поправям се.

Даррок ми каза, че има десетки такива тайни квартири и никога не стои повече от една нощ в някоя от тях. Как да намеря всички, за да търся следи? Боя се от мисълта да остана с него достатъчно дълго, за да ме заведе до всички за по една нощ.

Свивам юмруци. Мога да се справя. Знам, че мога. Моят свят зависи от това.

Отпускам ръце и разтривам страните си. Дори часове след като Ънсийли принцът ме докосна, кожата ми все още е вледенена във формата на дланите му. Обръщам гръб на студената снежна нощ, затварям френския прозорец и пръскам останалите руни на прага, където те пулсират като мокри червени сърца на пода. Моето тъмно езеро ми обеща, че ще спя безопасно, ако поставя по една на всяка стена и завардя праговете и первазите на прозорците с тях.

Обръщам се и се взирам втренчено в леглото със същата замаяност, в която функционирам през последните няколко часа. Влача се покрай него към банята, където плискам студена вода на лицето си. Очите ми са подпухнали и сякаш пълни с пясък. Поглеждам в огледалото. Жената, която отвръща на погледа ми, ме плаши.

Даррок искаше да „говорим“, когато пристигнахме. Но аз знам за какво беше всичко. Той ме изпробваше. Показа ми снимки на Алина. Накара ме да седна, да ги гледам заедно с него и да слушам истории, докато не реших, че ще полудея.

Затварям очи, но лицето на сестра ми е прогорено по клепачите ми. А там, застанали до нея, са мама и татко. Казах, че не ми пука какво е станало с тях в тази реалност, защото ще направя нова, но истината е, че би ми пукало във всяка реалност, аз просто блокирах чувството.

Няма да питам Даррок какво е станало с родителите ми, след като бях изхвърлена в Залата на всички дни, а той не предлага тази информация.

Ако ми беше казал, че са мъртви, не знам какво щях да направя.

Подозирам, че това е поредният му тест. Ще го издържа.

„Това е моето момиче! – насърчава ме татко в ума ми. – Горе брадичката, ти можеш да го направиш! Вярвам в теб, бебче. Бим-бум-бам!“ – казва той и се усмихва. Въпреки че не искаше да съм мажоретка, той ме караше на прослушванията, а когато направих първия си пробив, накара един от клиентите си от „Малки сладкарници“ да ми опече специална торта, оформена като чифт помпони в розово и пурпурно.

Превивам се надве, сякаш съм била ритната в корема, а устата ми се извива в плач. Не издавам звук, защото успявам да го спра в последната секунда.

Даррок е отвън с принцовете. Не смея да издам скръбта си. Не смея да издам звук, който може да чуят.

Татко винаги ме насърчаваше, винаги ми казваше мъдри неща, които рядко слушах и никога не разбирах. Трябваше да отделя време, за да ги разбера. Трябваше да прекарвам повече време концентрирана върху това каква бях отвътре и по-малко на това, каква бях отвън. След дъжд качулка.

Сълзи текат по лицето ми. Когато се обръщам от огледалото, коленете ми поддават и аз се строполявам на пода в банята. Свивам се на топка и дишам тихо.

Задържах я колкото можех. Скръбта се разбива над мен, дави ме. Алина. Баронс. Мама и татко също ли? Не мога да го понеса. Не мога да задържа всичко в себе си.

Тъпча юмрук в устата си, за да спра писъците.

Не мога да позволя някой да чуе. Той би разбрал, че не съм това, което се преструвам. Каквото трябва да бъда, за да поправя моя свят

Седях на дивана с него, гледах сестра ми на всички тези снимки. И всяка от тях ми напомняше как когато ни снимаха като деца, нейната ръка винаги беше около мен, предпазваше ме, защитаваше ме.

Тя беше щастлива на снимките, които Даррок ми показа. Танцуваше. Говореше с приятели. Разглеждаше забележителности. Той беше взел толкова много от албумите ù със снимки от апартамента ù. Беше ни оставил едва няколко. Сякаш нищожните няколко месеца, които беше прекарал с нея, му даваха повече право над притежанията ù, отколкото имах аз, която бях прекарала целия си живот да я обичам!

Не бях в състояние да проследя лицето ù с пръсти пред него, защото щях да издам емоция, слабост. Трябваше да хвърля цялото си внимание върху него. Беше ме наблюдавал през цялото време с тези блестящи бакърени очи, попивайки всяка подробност от моята реакция.

Знаех, че би било смъртоносна грешка (и последната, която правя) да подценя древния, поразителен ум зад тези студени, металически очи.

След както издържах сякаш години мъчения, той най-накрая започна да изглежда уморен, да се прозява и дори да разтрива очи.

Забравям, че тялото му е човешко и че също е подложено на ограничения.

Яденето на Ънсийли не отменя нуждата от сън. Като кофеин или като спийд[6], плътта им те зарежда мощно, но когато се сринеш, се сриваш също толкова мощно. Предполагам, че това е причината никога да не спи повече от една нощ на едно място. Тогава е най-уязвим. Представям си, че сигурно е голяма досада да имаш човешко тяло, което се нуждае от сън, след като си бил Фае и не си се нуждаел от нищо цяла вечност.

Решавам, че тогава ще го убия, докато спи. След като съм получила каквото искам. Ще го събудя и докато още се чувства по човешки объркан, ще се усмихна и ще забия копието си в сърцето му. И ще кажа: „Това е за Алина и за Джерико“.

Юмрукът ми не задържа хлиповете.

Започват да изтичат на тихи стонове. Изгубена съм в болка, части от спомени се разбиват около мен: Алина маха за сбогом от изхода в деня, когато замина за Дъблин; мама и татко, вързани на столове със запушени усти, чакат спасение, което никога не идва; Джерико Баронс лежи мъртъв на земята.

Всеки мускул от тялото ми се свива в спазми и не мога да дишам. Гърдите ми са горещи, стегнати, смазани под огромно тегло.

Боря се да задържа риданията. Ако отворя уста да дишам, те ще излязат, но аз водя безнадеждна битка. Да плача и да дишам? Или да не плача и да се задуша?

Зрението ми започва да се замъглява. Ако изгубя съзнание от сдържането на дъха ми, поне един силен плач ще изригне от мен.

Дали той е на вратата и слуша?

Ровя в ума си за спомен, който да изгони болката.

Когато се възстанових от състоянието на При-я, с ужас осъзнах, че времето ми с принцовете и след това в манастира е замъглено, но съм задържала всеки един спомен от това, което с Баронс бяхме правили заедно в леглото, и то в пълни подробности.

Сега съм благодарна за тях.

Мога да ги използвам, за да не пищя.

„Ти ме напускаш, момиче-дъга.“

Не, този е грешен!

Превъртам бързо.

Ето! Първия път, когато дойде при мен, докосна ме и беше вътре в мен. Отдавам се на спомена, повтарям всяка подробност с любов.

След време съм в състояние да махна юмрука си. Напрежението в тялото ми отслабва.

Стоплено в спомени, тялото ми трепери на студения мраморен под в банята.

Алина е студена. Баронс е студен.

Аз също трябва да съм студена.

Когато най-после заспивам, студът нахлува в сънищата ми. Подбирам пътя си през нащърбени клисури, издялани в скали от черен лед. Познавам това място. Пътеките, по които вървя, са ми познати, сякаш съм ги вървяла стотици пъти преди. От пещерите, изсечени в замръзналите стени, ме гледат същества.

Зървам красивата, тъжна жена, да се подхлъзва боса по снега точно пред мен. Тя ме вика. Но всеки път, щом отвори уста, леден вятър краде думите ù. „Ти трябва...“ – долавям, преди поредният порив да отнесе останалата част от изречението.

„Не мога...“ – вика тя.

„Бързай!“ – предупреждава през рамо.

Тичам след нея в сънищата ми, опитвам се да чуя какво казва. Протягам ръка, за да я хвана. Но тя се препъва на ръба на една бездна, губи опора и изчезва.

Взирам се зашеметена и ужасена.

Загубата е непоносима, сякаш самата аз съм умряла.

Будя се бурно, удрям по пода, дишам тежко.

Все още се опитвам да осъзная съня, когато тялото ми трепва и започва да се движи като програмиран автомат.

Гледам с ужас как краката ми ме изправят, карат ме да напусна банята. Стъпалата ме отнасят през стаята, ръцете ми отварят балконската врата. Тялото ми е движено от невиждана сила в мрака, отвъд защитата на моята кървавочервена защитна линия.

Не действам по своя собствена воля. Знам го и не мога да се спра. Аз съм напълно незащитена на мястото, където стоя. Дори копието не е у мен. Даррок ми го отне, преди принцът да ме пресее.

Взирам се към сенчестите контури на покривите, чакам, страхувам се каква може да е следващата заповед. И знам, че няма да съм в състояние да отхвърля следващите заповеди така, както не бях успяла да отхвърля тази.

Аз съм кукла. И някой дърпа конците ми.

Сякаш да подчертаят това или може би просто да ме направят за посмешище, ръцете ми внезапно се стрелват нагоре във въздуха, размахват се диво над главата ми, преди да паднат отпуснато.

Гледам стъпалата си, докато се влачат във весел танц. Иска ми се да вярвам, че сънувам, но не сънувам.

Танцувам на балкона, тупайки с крака все по-бързо и по-бързо.

Точно когато започвам да се чудя дали ще бъда приказното момиче, което е танцувало до смърт, краката ми спират. Дишайки тежко, свивам пръсти плътно около парапета от ковано желязо. Ако неизвестният ми кукловод реши, че трябва да се хвърля през балкона, ще срещне здрава борба.

Даррок ли е? Защо му е да го прави? Може ли да го направи? Има ли такава сила?

Температурата пада толкова рязко, че ръцете ми замръзват на парапета. Когато ги дръпвам рязко, ледът се троши, пада в нощта и дрънчи на паважа. Малки парчета кожа от върховете на пръстите ми остават на парапета. Отдръпвам се, решена да не извърша принудително самоубийство.

„Никога не съм те наранявала, Мак“ – припява Шинсар Дъб в ума ми.

Вдишвам рязко. Въздухът е толкова злобно студен, че прогаря гърлото и дробовете ми.

– Току-що го направи – скърцам със зъби.

Усещам любопитството ù. Тя не разбира как ме наранява. Кожата зараства.

„Това не беше болка.“

Стягам се. Не ми харесва тонът ù. Твърде гладък, твърде пълен с обещание. Опитвам се отчаяно да стигна до моето тъмно езеро навреме, за да се въоръжа срещу нея, за да се защитя, но между мен и водната ми бездна изригва стена и аз не мога да намеря път около или през нея.

Шинсар Дъб ме поваля на колене. Напрягам се срещу нея на всеки сантиметър от пътя със стиснати зъби. Тя ме шибва и аз се сривам по гръб. Ръцете и краката ми се размахват, сякаш правя ангел в снега. Закована съм на студени метални греди.

„Това, Мак – мърка Шинсар Дъб, – е болка.“

Нося се в агония. Нямам представа колко дълго ме изтезава, но през цялото време съм мъчително наясно с едно – Баронс няма да ме спаси.

Няма да реве по мен, докато ме върне в реалността, както направи последния път, когато Книгата ме смаза на улицата, последния път, когато тя ме „вкуси“.

Няма да ме отнесе обратно в книжарницата, щом свърши, да ми направи какао и да ме загърне в одеяла. Няма да ме накара да се смея, като настоява да знае какво съм аз или по-късно да ме накара да плача, когато открадвам спомен от главата му и го виждам разбит от скръб, държащ умиращо дете.

Докато Книгата ме държи разперена върху студената стомана на пода на балкона, докато всяка клетка в тялото ми бива прогорена и всяка кост систематично смазвана една по една, аз се държа за спомените.

Не мога да стигна до езерото си, но мога да стигна до външните пластове на ума си. Шинсар Дъб също е там, проучва мислите ми, сондира.

„Научава ме“, както каза веднъж преди. Какво търси?

Казвам си, че просто трябва да оцелея. Че не наранява наистина тялото ми. Само си играе с мен. Дошла е за мен тази нощ. Аз я търся. И по някаква причина отвъд моето разбиране, тя търси мен. Това ли е представата на Книгата за страховита шега?

Тя няма да ме убие. Поне не днес. Предполагам, че я забавлявам.

Само ще ме накара да ми се иска да съм мъртва, а аз познавам това чувство. Живея с него от известно време.

След неопределено, безкрайно време болката най-после утихва и аз съм изправена рязко на крака.

Ръцете ми сграбчват парапета и горната част на тялото ми е разкривена над него.

Свивам пръсти здраво. Заключвам краката си долу. Призовавам всеки грам енергия, която имам, за да направя костите си цели и силни отново. Взирам се към покривите, усилвайки волята си.

Няма да умра.

Ако умра тази нощ, светът ще остане такъв, какъвто е сега, а това е недопустимо. Твърде много хора бяха убити. Твърде много хора ще продължат да умират, ако не съм тук, за да направя нещо. Подхранена от нуждата да защитавам нещо по-велико от мен самата, аз събирам волята си и се изстрелвам като ракета към езерото в главата си.

Забивам се в стената, която Шинсар Дъб издигна между мен и моя арсенал.

В нея се появява тънка като косъм пукнатина.

Не знам кой е по-стреснат – аз или Шинсар Дъб.

После внезапно тя се ядосва.

Усещам яростта ù, но тя не е ядосана, задето пропуках стената, която издигна. Ядосана е по някаква друга причина.

Сякаш аз лично съм я вбесила някак.

Тя е... разочарована от мен?

Намирам това за неизразимо обезпокоително.

Главата ми се превърта на гръбнака ми и съм принудена да погледна надолу.

Една личност стои под мен – тъмно петно върху яркия сняг, и държи книга, затъкната под ръката си.

Личността извива глава назад и поглежда нагоре.

Преглъщам писък.

Разпознавам плаща с качулка, която се вее леко назад, подета от лекия вятър. Разпознавам косата.

Но не разпознавам нищо друго, защото (ако наистина е Фиона – бившата продавачка на Баронс и любовница на Дерек О’Баниън) тя е била одрана жива. Ужасът в това е, че след като О’Баниън я е научил да яде Ънсийли, тя не е умряла от одирането.

Инстинктът ме кара да посегна за копието. Разбира се, то не е там.

– Милост! – крещи Фиона. Одраните ù устни оголват окървавени зъби.

И аз се чудя: Останала ли е някаква милост в мен? Дали посегнах към копието, защото я съжалявам?

Или защото я мразя за това, че е имала Джерико Баронс преди мен, и то за по-дълго?

Гневът на Книгата към мен расте.

Усещам как се разлива, изпълва улицата. Той е огромен, едва сдържан.

Объркана съм.

Защо се сдържа? Защо не унищожава всичко? Аз бих, ако само се задържи мирна достатъчно дълго, за да я използвам. Тогава ще я пресъздам по начина, по който я искам.

Внезапно тя се преобразява в Звяра – сянка, по-черна от чернотата. Уголемява се, извисява се, издига се нагоре и нагоре, докато се изравнява с мен.

Задържа се във въздуха, примигвайки между собствения си ужасен лик и месото на одраното лице на Фиона.

Стискам очи.

Когато ги отварям отново, съм сама.

Дванадесет

− Тъпи шебани тъпи шебаняци! – ритам кутия по улицата. Тя профучава във въздуха, удря тухлена стена и се размазва в нея. И... пич... имам предвид „в“ нея. Няколко сантиметра навътре. Кикотя се. Знам, че някой ден някой ще мине от тук и ще каже: „Пич, как тази кутия се е забила в стената?“.

Просто още една Мистерия на Мега О’Мали! Градът е пълен с тях.

Оставям следи из цял Дъблин. Моят начин да кажа „аз бях тук!“ Маркирам го от години, откакто Ро започна да ме праща сама да върша разни задачи за нея. Придържах се към дребни неща, като да извивам скулптори пред музея съвсем леко, така че аз да знам, че са били различни, но никой друг да не забележи. Откакто стените паднаха, вече няма значение. Забивам неща в стени и в камък, пренареждам парчета чакъл, за да изписвам МЕГА, налагам стълбове в изкривени букви за „Дани“, „Опасна“ и „Пич“.

Влагам малко напереност в походката си.

Суперсила – това съм аз.

Мръщя се.

– Тъпи шебани шебаняци! – мърморя.

Хормони – това съм аз. В една минута горе, в следващата – долу. Настроенията ми се сменят с бързината, с която летят краката ми. В една минута нямам търпение да порасна и да правя секс. В следващата мразя хората, а мъжете са хора. И пич!... не е ли спермата най-гадното нещо, което сте виждали? Ъгх! Кой иска някой пич да му пръска сополи в устата?

Сама съм вече няколко дни и е суууупееер! Никой не ми казва какво да правя. Няма да си лягам. Никой не ми казва какво да мисля. Сега сме само аз и сянката ми. А ние с нея сме яки пичове. Кой не би искал да е на мое място?

Все пак... безпокоя се за тъпите овце в манастира.

Мамка му, не, не се безпокоя! Ако не искат да си извадят главите от задниците, не е мой проблем!

Жалко, че някои не искат да ме вземат насериозно. Ще трябва да им разбъркам света, за да ме видят.

Ходих до „Честър“ отново.

Нужни бяха седем от хлъзгавите тъпаци, за да ме задържат отвън този път. Не спрях да им казвам, че трябва да говоря с Ри-О, щот мисля, че той им е водач, когато Баронс не е наоколо.

А Баронс не е наоколо.

Търсих го навсякъде снощи, след като очите ми бяха омърсени от Мак, която разменяше мръсотийки с лорд Гадняр.

Пич, какво беше това? Тя би могла да има В’лане или Баронс! Кой иска да разменя слюнка с ядач на Ънсийли? Особено с този, който причини цялата шебана каша? Къде беше отишла за толкова дълго? Какво е станало с нея?

Не ме пуснаха в „Честър“. Отново, мамка му! Не съм достатъчно стара. Не е като да искам да пия или нещо. Това е отрова! Само исках да им кажа.

Най-накрая им казах да кажат на Ри-О, че според мен Мак е в беда. Кисне с Даррок. Двама принцове ги охраняват.

Мисля, че ù е промил мозъка или нещо. Трябва да си я върна пак. Исках някой да ме покрива, докато ги очиствам. Нямам моите шийте-овце зад мен. Откакто напуснах манастира, аз съм Персона нон пълзяща. А пълзенето е единствения начин да получиш нещо от Ро и нейното стадо. Дори Джо не иска да напусне манастира. Каза, че е твърде късно за Мак.

Тук трябваше да се появи Ри-О. Казах на глупаците му, че ще очистя лорд Гадняр тази нощ и те могат да помогнат, ако искат.

Или не.

Не ми трябва никой. Не на мен.

Мега е на ход! По-бърза от вятъра! Прескача високи сгради с един отскок!

Пич!

Ззззууум!

Изучавам се в огледалото с хладно безпристрастие. Усмивка извива устните на жената, която ме гледа отсреща.

Шинсар Дъб ме посети снощи. Напомни ми за своята смазваща сила, почерпи ме с хапка от своя садизъм. Но аз далеч не съм сплашена от нея. По-решена съм отвсякога.

Тя трябва да бъде спряна, а този, който знае как да го извърши най-бързо, седи в съседната стая и се смее на нещо, което един от пазачите му е казал.

Толкова много хора умряха заради него. А той се смее. Сега осъзнавам, че Даррок винаги е бил по-опасен от Малуш.

Малуш изглеждаше ужасен и се държеше като чудовище, но рядко убиваше хората от обкръжението си или от почитателите си.

Даррок е привлекателен, чаровен, нежен и може да организира изтребването на три милиарда души без да му трепне окото, без да изгуби дори грам от този чар. Веднага след масово убийство той може да ми се усмихне и да ми каже колко много е бил влюбен в сестра ми и да ми показва снимки, от които се вижда колко много са се „забавлявали“ заедно. После да убие още три милиарда, ако сложи ръка на Книгата?

На какво ли би бил способен, ако се слее с нея? Би ли спрял пред нещо? Дали не ме използва така безпристрастно, както аз се опитвам да го използвам, и дали не смята да ме убие в мига, в който получи каквото иска?

Вкопчени сме в смъртоносна битка. Това е война, в която аз ще направя всичко, за да спечеля.

Приглаждам роклята си, обръщам се настрани, повдигам се на пръсти и се възхищавам на линията на краката си в токчета. Имам нови дрехи. След като съм носила функционално облекло, е странно и лекомислено да съм красива.

Но е необходимо за чудовището с лекомислени апетити отвън.

Снощи, след като Книгата изчезна, се опитах да спя, но успях само да се оплета в полубудни кошмари. Бях оставена на милостта на Даррок и изнасилена от принцовете отново. После невидимият четвърти беше там и ме обръщаше наопаки. После усетих ужилването на игли по тила си, докато той татуираше черепа ми. После принцовете отново бяха върху мен. А после бях в манастира, треперех от неутолима похот на пода в килията, костите ми се топяха, а нуждата ми от секс беше болка отвъд въобразимото. Роуина се извиси над мен и аз се притиснах към нея, но тя натисна странно миришещ парцал върху лицето ми. Борих се, ритах, драсках, но не можех да се меря със старата жена и в кошмара ми умрях.

Не се опитах повече да заспя.

Съблякох се, застанах под душа и оставих горещата струя да наказва кожата ми. Аз съм почитател на слънцето до дъното на душата си и никога не ми е било толкова често студено през живота ми, както тези последни няколко месеца в Ирландия.

След като се изтрих до розово и бях толкова чиста, колкото беше възможно, подритнах купчината черна кожа с отвращение.

Бях носила едно и също бельо твърде дълго. Кожените ми панталони се бяха мокрили и сушили и бяха свити и петносани. Това бяха дрехите, с които убих Баронс. Исках да ги изгоря.

Увих се в един чаршаф и пристъпих в дневната на апартамента, където десетки облечени в червено Ънсийли на Даррок стояха на пост. Дадох им подробни инструкции къде да отидат и какво да ми донесат.

Когато тръгнаха към другата спалня, за да събудят Даррок да им даде позволение, аз се сопнах: „Не ви ли оставя да вземате свои собствени решения? Освободил ви е само за да диктува всяко ваше движение и всяко ваше вдишване ли? Не може ли един или двама от вас да изтичат за няколко прости задачки за мен? Вие Ънсийли ли сте, или кутрета?“

Ънсийли са пълни с емоции. За разлика от Сийли, те не са се научили да ги скриват. Получих каквото исках – чанти и кутии с дрехи, обувки, бижута и гримове.

Всички оръжия са добри.

Сега, докато се любувам на себе си в огледалото, съм благодарна, че съм родена красива. Трябва да знам на какво отговаря той. Какви са слабостите му. Колко слабост мога да го накарам да изпитва към мен. Той е бил Сийли. Това е същината му, а снощи видях отблизо какво са Сийли.

Властни. Красиви. Арогантни.

Мога да бъда такава.

Нямам много търпение. Искам отговори и ги искам бързо.

Довършвам грима си внимателно, като напудрям допълнително бронз по бузите и горните извивки на гърдите ми, така че кожата ми заприличва на поръсената със злато кожа на Фае.

Жълтата ми рокля прилепва към тяло, станало перфектно от секс-маратона с Баронс. Обувките и аксесоарите ми са златни.

Ще изглеждам точно като негова принцеса.

Когато го убивам.

Той спира да говори, щом ме вижда и ме гледа дълго.

– Косата ти някога беше руса като нейната – казва накрая.

Кимвам.

– Харесвах косата ù.

Обръщам се до най-близкия страж и му казвам какво ми трябва, за да променя цвета ù. Той поглежда към Даррок, който кимва.

Тръсвам глава.

– Моля за прости неща, но те се съмняват в мен. Това е вбесяващо. Не можеш ли да ми дадеш двама от твоите стражи за мен самата? – настоявам. – Нищо ли няма да имам за себе си?

Той гледа краката ми – дълги и с гладки мускули и стъпалата ми – красиви на високите токчета.

– Разбира се – мърмори. – Кои двама искаш?

Махам с ръка презрително.

– Ти избери! Те всички са еднакви.

Назначава ми двойка, която да изпълнява моите желания.

– Ще ù се подчинявате така, както се подчинявате на мен – казва им. – Моментално и без въпроси. Освен ако заповедите ù не противоречат на моите.

Те ще свикнат да ми се подчиняват. Другите му стражи ще свикнат да ги гледат да ми се подчиняват. Малки печалби, малки ерозии.

Закусвам с него и се усмихвам, докато се давя с храна, която има вкус на кръв и пепел.

Шинсар Дъб рядко е активна през деня.

Също като останалите Ънсийли тя предпочита нощта. Тези, които са били затворени прекалено дълго в лед и мрак, изглежда, намират слънчевата светлина за дразнеща и болезнена. Колкото нося скръбта в себе си, толкова по-добре разбирам това. Сякаш слънчевата светлина е шамар в лицето, който казва: „Виж, светът е толкова ярък и блестящ! Твърде жалко, че ти не си!“.

Чудя се дали затова Баронс рядко се мяркаше през деня. Защото и той е бил повреден като нас и е намерил утеха в потайността на сенките. Сенките са чудесни. Те крият болката и маскират мотивите.

Даррок ме оставя през деня с малък контингент от неговата армия и отказва да ме вземе с него. Искам да го притисна, усещам се като животно в клетка, но има граници, които знам, че е по-добре да не прекрачвам, ако искам той да ми вярва.

Прекарвам следобеда в апартамента му, пърхайки наоколо като ярка пеперуда. Вдигам неща, преглеждам книги и надничам в шкафове и чекмеджета, възкликвам на това и онова, докато претърсвам мястото под маската на любопитството, а стражите ме гледат бдително.

Не намирам нищо.

Те отказват да ме пуснат в спалнята му.

Тази игра се играе от двама. Аз отказвам да пусна който и да било в моята. Усилвам защитните си руни, за да запазя раницата и камъните. Ще вляза в неговата спалня по един или друг начин.

Късно същия следобед боядисвам косата си, изсушавам я и я оформям в бъркотия от големи, свободни къдрици.

Отново съм руса. Колко странно. Спомням си как Баронс ме нарече дяволита дъга. Това ме кара да копнея за бяла къса пола и розова камизола.

Вместо това се пъхвам в кървавочервена рокля, черни ботуши с високи токчета, които обгръщат краката ми чак до средата на бедрото, и черно кожено палто с козина по яката и ръкавите, чийто колан закопчавам плътно на кръста, за да покажа извивките си. Черни ръкавици, ярък шал и диаманти на ушите и врата допълват ансамбъла. След като по-голяма част от Дъблин е мъртва, пазаруването е мечта. Жалко, че вече не ми пука.

Когато Даррок се връща, разбирам по изражението в очите му, че съм избрала добре. Той смята, че съм избрала черно и червено заради него, цветовете на неговите стражи, цветовете, които той ми каза, че е избрал за бъдещия си двор.

Аз избрах черно и червено заради татуировките по тялото на Баронс. Тази вечер нося моето обещание към него, че ще поправя нещата.

– Твоята армия няма ли да дойде с нас? – питам, когато излизаме от апартамента. Нощта е студена и ясна, по небето блестят звезди. Снегът се е стопил през деня и павираните улици са сухи за разнообразие.

– Ловците ненавиждат нисшите касти.

– Ловците? – повтарям като ехо.

– Как очакваше да търсим Шинсар Дъб?

Яздила съм преди с Баронс, в нощта, когато се опитахме да заловим Книгата с три от четирите камъка. Чудя се дали Даррок знае това. Той е имал предимството на хитро скритото огледало в задната уличка на „Книги и дреболии Баронс“ и аз няма как да знам колко е научил за мен.

– А ако я намерим тази вечер?

Той се усмихва.

– Ако я намериш за мен тази вечер, МакКайла, ще те направя моя кралица.

Оглеждам го бързо. Облечен е богато в костюм на Армани – туид, кашмир и кожа. Не носи нищо. Знанието ли е ключът към сливането с Книгата? Ритуал? Руни? Предмет?

– Имаш ли каквото ти трябва, за да се слееш с нея? – питам откровено.

Той се смее.

– Ах, значи си замислила пълна фронтална атака. С тази рокля – казва той копринено – се надявах на прелъстяване.

Вдигам рамо и го оставям да падне в безгрижен жест, който отговаря на усмивката ми.

– Знаеш какво искам да знам. Не виждам причина да се преструвам. Ние сме това, което сме, ти и аз.

Харесва му да ни поставям в една категория. Виждам го в очите му.

– И какво, МакКайла? Какво сме ние? – обръща се леко настрани и дава рязка команда на чужд език. Един от Ънсийли принцовете се появява, слуша, кимва и изчезва.

– Оцеляващи. Двама души, които няма да бъдат водени, защото са родени да водят.

Той проучва лицето ми.

– Наистина ли вярваш в това?

Улицата изстива и палтото ми рязко е поръсено с тънки блестящи кристалчета от черен лед. Знам какво значи това. Кралски Ловец се е материализирал над нас. Черни кожести крила разбиват нощния въздух. Косата ми се раздвижва в ледения вятър. Поглеждам нагоре към люспестия корем на кастата, специално предназначена да лови и убива шийте зрящи.

Огромен сатанински дракон прибира масивните крила до тялото си и пада тежко на улицата, едва пропускайки сградите от двете си страни.

Чудовищен е. За разлика от по-дребния Ловец, който Баронс успя да подчини на волята си и да „заглуши“ в нощта, когато летяхме над Дъблин, този е сто процента концентриран Кралски Ловец. Добивам усещането за необятна древност. Сякаш е по-стар от всичко, което съм виждала или усещала да лети в нощното небе. Адският студ, който излъчва, чувството на отчаяние и празнота, което внушава, са непокътнати. Но не ме депресира, нито ме кара да се чувствам маловажна. Този тук ме кара да се чувствам... свободна.

Той нежно ме смушква умствено. Усещам въздържане. Той няма сила, той е сила.

Смушквам го в отговор с помощта на гладкото ми езеро.

Той изпуфква тих звук на изненада.

Връщам вниманието си върху Даррок.

„Шийте зрящ?“ – казва Ловецът.

Пренебрегвам го.

ШИЙТЕ ЗРЯЩ? – избухва Ловецът в ума ми толкова силно, че ме дарява с моментално главоболие.

Извръщам рязко глава.

– Какво? – изръмжавам.

Той се свива в сенките като огромно черно очертание. Главата му е ниско. Долната част на брадичкатка му опира в паважа. Прехвърля тежестта си от единия ноктест крак към другия, докато тежката му опашка помита улицата от отдавна неизползвани кофи за боклук и обивки от човешки остатъци. Огнени очи проблясват към моите.

Усещам как се притиска към мен умствено, внимателно. Легендите на Фае казват, че Ловците или не са Фае, или не са изцяло Фае. Нямам представа какво са, но не ми харесва да са в главата ми.

След миг кой казва: „Аххх! – и се настанява на задницата си. – Ето те!“

Не знам какво значи това. Свивам рамене. Махнал се е от главата ми и само това ме интересува. Обръщам се отново към Даррок, който подновява разговора ни от там, където спряхме.

– Наистина ли вярваш, че сме родени да водим?

– Някога питала ли съм те къде са родителите ми? – отговарям с въпрос, който наранява сърцето ми, наранява душата ми дори да мисля за това, но аз съм в настроение „всичко или нищо“. Ако мога да получа това, което искам тази нощ, се махам от тук. Болката и страданието ми ще свършат. Мога да спра да се мразя. На сутринта мога отново да говоря с Алина, да докосвам Баронс.

Погледът му се изостря.

– Когато за първи път видя, че ги държа в плен, те мислех за слаба, водена от сълзлива привързаност. Защо не попита?

Сега разбирам защо Баронс винаги настояваше да спра да му задавам въпроси и да го съдя само по действията му. Толкова лесно е да излъжеш. Още по-лош е начинът, по който се държим за тези лъжи. Умоляваме се за илюзията, за да не трябва да се изправяме пред истината, за да не трябва да се чувстваме сами.

Помня как бях на седемнайсет и мислех, че съм лудо влюбена. Тогава попитах кавалера ми за абитуриентския бал, нападателя от футболния отбор Род МакКуин: „Кейти не те е видяла наистина да целуваш Бренди в коридора пред тоалетната, нали, Род?“ И когато той каза: „Не“, аз му повярвах, въпреки петното от червило на брадичката му, което беше твърде червено, за да бъде моето, и начина, по който Бренди продължаваше да ни гледа над рамото на нейния кавалер. След две седмици никой не се изненада, когато той беше нейно гадже, не мое.

Взирам се в лицето на Даррок и виждам нещо, което ме обнадеждава. Той не се шегува, че ще ме направи негова кралица. Той ме иска. Не знам защо, може би защото той е запечатал в съзнанието си Алина, а аз съм най-близкото нещо, което е останало. Може би, защото той и сестра ми са открили кои са били заедно и на какво са способни, а едновременното самооткриване е могъща връзка. Може би заради моето странно гладко езеро или каквото там кара Шинсар Дъб да обича да си играе с мен.

Може би, защото част от него е човек и той жадува за същите илюзии като всички нас.

Баронс беше пурист[7]. Сега го разбирам. Думите са толкова опасни.

Казвам:

– Нещата се променят. Аз се адаптирам. Отрязвам непотребното, когато обстоятелствата се променят – пресягам се и погалвам лицето му, прокарвам показалец по перфектните му устни, проследявам белега му. – И често откривам, че обстоятелствата не са се влошили, както първоначално съм си мислела, а са се подобрили. Не знам защо толкова много пъти те отхвърлях. Разбирам защо сестра ми те е искала – казвам го толкова просто, че думите звънят като истина. Дори аз се стряскам от това колко искрено звуча. – Мисля, че ти трябва да бъдеш крал, Даррок, и ако ме искаш, за мен ще бъде чест да съм твоя кралица.

Той поема рязко въздух, бакърените му очи блестят. Обхваща главата ми и заравя ръце в косата ми, прокарва копринените къдрици през пръстите си.

– Докажи, че наистина мислиш тези думи, МакКайла, и няма да ти откажа нищо! Никога.

Той накланя главата ми и свежда уста към моята.

Затварям очи. Отварям устни.

И точно тогава го убиват.

Тринадесет

Няколко промени са настъпвали в модела ми на мислене от деня, в който самолетът ми кацна в Ирландия и аз започнах да търся убиеца на Алина. Големи, или така мислех, но този обира тортата.

Стоя със затворени очи и разтворени устни и чакам целувка от любовника на сестра ми, когато внезапно нещо мокро и топло ме шибва по лицето, капе по брадичката ми, напоява врата ми и тече в сутиена ми. Друго оплисква палтото ми.

Когато отварям очи, започвам да пищя.

Даррок вече не е на път да ме целуне, защото главата му я няма, просто я няма. Никога не си готов за това, независимо колко студен, твърд и мъртъв мислиш, че си отвътре. Това да бъдеш оплискан с кръвта на безглав труп (особено на някой, когото познаваш, независимо дали го харесваш, или не) е нещо, което ти влияе на дълбоко ниво. Двойно повече, когато тъкмо си на път да го целунеш.

Но още по-тревожно е, че не знам как да се слея с Книгата.

Единственото, за което мисля, е: „Главата му я няма и не знам как да се слея с Книгата“. Той яде Ънсийли. Мога ли да поставя главата му обратно? Ако го направя, ще може ли да говори? Може би мога да го закърпя и да измъкна истината с мъчение от него.

Свивам юмруци, бясна от този развой на събитията.

Бях на една целувка (добре, може би на няколко нощи спане с врага и на повече самопрезрение, отколкото някога съм мислела, че е възможно) от получаването на това, което исках. Но щеше да се случи, защото печелех доверието му. Видях го в очите му. Той щеше да ми се довери. Щеше да ми каже всичките си тайни, а аз щях да го убия и да поправя света.

А сега главата му вече не беше свързана с тялото, а аз не знам това, което трябваше да науча, и не мога да живея в тази адска реалност през всичките месеци, които ще са ми нужни, за да намеря четирите камъка, петимата и пророчеството.

Цялата ми мисия беше дестилирана в една цел... а сега тази цел се олюлява обезглавена пред мен!

Пълен провал.

Оставих го да ме докосва за нищо.

Взирам се в кървавия остатък от врата му, докато тялото му се олюлява в малък кръг без глава. Поразена съм, че още се движи. Сигурно е от Ънсийли плътта във вените му.

Той се препъва и се срива на земята. Някъде наблизо чувам объркани звуци. О, Боже, главата му още говори!

Добре! Може ли да оформя изречения? Аз съм в силна позиция за пазарлък. „Кажи ми каквото искам и ще поставя обратно главата ти!“

Мръщя се. Къде са принцовете? Защо не го предпазиха? Чакай малко! Кой му причини това?

Аз ли съм следващата?

Оглеждам се диво наоколо.

– Ъх... – успявам. Не мога да продължа.

Шийте зрящ – мърка Ловецът в ума ми.

Опулвам се празно. Ловецът, който Даррок призова да яздим, е клекнал на десетина крачки, клати главата на Даррок във въздуха и я размахва с ноктест крак.

Ако Ловците се усмихват, този определено го прави. Кожести устни се разпукват над остри зъби и от него се излъчва весело настроение.

Неговата... ръка, поради липса на по-добра дума, е с размера на малка кола. Как е отскубнал толкова точно главата на Даррок?

Дали я е откъснал с ноктите си? Стана толкова абсурдно бързо.

Защо го уби?

Даррок беше съюзен с Ловците. Ловците са го научили да яде Ънсийли. Дали те, както веднъж го предупредих, че ще направят, са се уморили от него и са му обърнали гръб?

Посягам за копието ми. Тук е. Супер, принцовете определено ги няма. Но преди да мога да го извадя, Ловецът се засмива сухо и прашно в ума ми и съм нападната от чувство на възраст, която не се поддава на времето, на здрав разум, който е изкован по дълга пътека от лудост. Преди се беше заглушил. Този тук е много различен от другите Ловци.

Не бих се изненадала да открия, че е прадядото на всички тях.

Наричам себе си К’Врук. Хората нямат дума за него. Означава състояние отвъд смъртта. Смъртта е дребна, в сравнение с К’Врук.

– Ъ? – заеквам. Гласът е в ума ми.

К’Врук е много по-цялостен от смъртта. Той е редукция на материята до състояние от крайна инертност, от която нищо никога не може вече да се издигне. По-малко от нищото. Нищото е нещо. К’Врук е абсолютен. Вашият вид приема загубата на душата, за да се опита да обвие хилавия си мозък около него.

Сковавам се. Познавам този глас. Тази подигравка. Копието ми няма да е от полза срещу него. Ако убия Ловеца, вероятно просто ще скочи в мен.

Ще ти кажа тайна – казва копринено. – Вие наистина продължавате напред. Човеците. Освен ако не сте – засмива се тихо – К’Врукнати.

Поемам накъсано дъх.

МакКайла, не позволявам на никого да ме контролира. Даррок никога няма да използва своя пряк път, а ти никога няма да го научиш.

Ловецът пуква главата на Даррок сякаш е зърно грозде. Коса и кост плясват на паважа. И сега, след като вече не съм вкаменена от кървавата гледка, виждам какво държи Ловецът в другата си ръка. Какво е държал през цялото време.

Отстъпвам назад бързо.

Никога не е имало шанс Даррок и аз да се понесем в нощта и да търсим Шинсар Дъб.

Тя ни е изпреварила.

Качила се е на стоп на нашия Ловец и е дошла за нас.

И ето ме тук, безпомощна. Нямам камъни, а копието ми е непотребно.

Амулетът! Когато Ловецът откъсна главата на Даррок, той остана на тялото му. Оглеждам се диво наоколо, опитвайки се да не гледам в нещо определено и във всичко едновременно, за да не предам намеренията си.

Къде са принцовете, по дяволите? Те биха могли да ме пресеят от тук! Какво направиха? Изчезнаха в мига, когато Даррок беше убит? Страхливци!

Той е там! Когато тялото на Даррок се срина на земята, амулетът се изплъзна от врата му. Сребро и злато, той лежи в локва кръв на три метра от мен! Имам сила в гладкото си езеро. Дали с помощта на амулета бих могла да я укрепя достатъчно, за да удържа?

Обръщам се навътре, за да стъпя на обсипания с черни камъчета бряг, но проклетата стена изскача преди да стигна там. Шинсар Дъб се смее. Напуках тази стена снощи. Ще го направя тази вечер или ще умра, докато опитвам.

Силата се печели, а ти не си спечелила нищо.

Няма нужда да поглеждам, за да знам, че се издига, отделя се от Ловеца, извисява се, става Звяра от Книгата, готов да ме смаже с болка.

Или, кой знае, този път? Може би по-лошо. Може би ще ме отнесе с К’Врук.

Скачам напред и сграбчвам. Пръстите ми закачат веригата. Хванах я! Дръпвам я към мен.

Тогава внезапно нещо се забива в мен отстрани, амулетът е избит от ръката ми и изчезва. Ръката ми остава под лош ъгъл, протегната напред, и чувам как изпуква, когато съм избутана в дълго, безпомощно хлъзгане на една страна и очегъртвам паважа. Главата ми удря земята и челото ми се влачи. Усещам как кожата се съдира.

После съм вдигната и хвърлена във въздуха. Оглеждам се диво наоколо, но не виждам амулета никъде. Когато падам надолу, някой ме мята на рамото си. Косата ми е върху лицето ми, ръката ми виси отпуснато, а челото ми кърви в очите. Едва не се скалпирах на паважа.

Всичко се движи толкова бързо, че е замъглено.

Суперсила. Суперскорост. Усещам как гаденето идва.

– Дани? – ахвам. Дошла е да ме спаси, въпреки че се държах като такава кучка и я изпъдих?

Дани, не! Нужен ми е амулетът!

Вися надолу с главата и гледам как паважът профучава.

Дани, спри!

Но не спира. Чувам ръмжене, което се отдалечава бързо зад нас.

Ловецът реве.

Смразяващ кръвта вой разтърсва нощта.

Трепвам. Познавам този звук. Чувала съм го преди.

– Върни ме, върни ме! – крещя аз, но вече по съвсем различна причина. Кои са те, тези зверове, които звучат като Баронс? Трябва да знам!

– Дани, трябва да ме върнеш!

Но тя не ме връща. Продължава да тича. Не чува и една дума, която казвам. Тича с мен право към мястото, което никога повече не искам да видя.

„Книги и дреболии Баронс“.

Четиринадесет

Първото ми подозрение, че не ме носи Дани, надигна глава, когато прелетяхме през предната врата на книжарницата.

Или по-скоро подозрението обърна главата си и облиза кръв от задната част на бедрото ми.

Освен ако Дани нямаше някои сериозни проблеми, за които не знаех, не бях на нейното рамо.

Облиза ме отново, прокарвайки език по крака ми, точно до извивката на задника ми. Роклята ми беше вдигната нагоре, притисната между корема ми и неговото рамо. Захапа ме. Здраво.

– Ох!

С кучешки зъби. Недостатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но достатъчно, за да боли. Прокарах ръкав през лицето си, забърсвайки кръвта от очите си с мекия маншет.

Бях зашеметена от внезапното убийство на Даррок и шокирана от това, че К’Врук е Книгата. Ако мислех ясно, щях да знам от началото, че съм твърде високо от земята, за да е Дани. Няколко стъпки по-високо.

Рамото, на което бях преметната, беше масивно, както и останалата част от тялото, но беше твърде тъмно, за да видя ясно. Прожекторите по покрива вече не осветяваха фасадата на книжарницата, а обичайният кехлибарен блясък не къпеше вътрешността. Само светлината от почти пълната луна се изливаше през високите прозорци.

Какво ме беше отмъкнало? Ънсийли? Защо ме беше донесло тук? Не исках никога повече да виждам това място! Мразех КДБ! Беше тъмно и празно, и имаше призраци навсякъде. Те стояха с тъжни очи върху касата ми, клюмаха покрай редовете с книги и висяха тънки като хартия и провалени на моите дивани, треперещи пред камини, които никога повече нямаше да бъдат запалени.

Не бях подготвена да бъда хвърлена от рамото му. Полетях назад във въздуха, забих се в канапето в задната част, отскочих от него, срутих се в един стол, оплетох се в един от скъпите килими на Баронс и забуксувах по полирания под. Главата ми се фрасна в емайлираната камина.

За миг можех само да лежа там. Всяка кост в тялото ми беше натъртена. Кръв се беше съсирила по лицето ми и в ъгълчетата на очите ми.

С болезнен стон се претърколих и се подпрях на лакът, за да оценя щетите. Поне ръката ми не беше счупена, както си бях помислила.

Избутах косата от лицето си.

И замръзнах. В слабата светлина на книжарницата стоеше форма, която беше унищожително позната.

– Излез от сенките! – казах.

Ниско ръмжене беше единственият отговор.

– Моля те, разбираш ли ме? Излез!

Стоеше до една библиотека и дишаше тежко. Беше огромно, поне три метра високо. Очертано на лунната светлина, процеждаща се през прозореца зад него, то имаше три чифта остри извити рога, поставени на равни интервали по продължението на два костени гребена, които се протягаха от двете страни на главата му.

Бях виждала такива рога преди. Торбичката ми с камъни беше вързана на подобни. Рога, които бях гледала да се стопяват, когато звярът, който ги носеше, възвърна човешката си форма.

В Сребрата Баронс беше тъмносив с жълти очи през деня и черен с червени очи през нощта. Това тук беше в пълна нощна форма – кадифеночерно в мрака, освен проблясъка на дивите очи. Бях чула още от тези зверове на улицата, преди този да ме отнесе. Откъде бяха дошли?

Ръцете ми започнаха да треперят. Избутах се предпазливо в седнала позиция, съвсем наясно с всяко разтегнато сухожилие и разпънат мускул по тялото ми. Облегнах се на камината, свих крака и ги прегърнах. Не се доверявах на себе си да стана. Това същество беше от същия вид, от който беше Баронс, и беше връзка към мъжа, когото бях изгубила.

Какво правеше тук? Все още ли ме предпазваше някак, дори в смъртта? Беше ли назначил други от неговия вид да ме пазят, ако се случеше най-лошото и бъдеше убит?

Нещото в сенките внезапно се обърна и заби юмрук в библиотеката. Високите рафтове се залюляха на болтовете в пода. С метално стържене богато украсеният шкаф се изскубна от пода и започна да пада. Заби се в следващия до него, който се заби в следващия, поваляйки ги като домино и напълно разрушавайки моята книжарница.

– Престани! – извиках.

Но ако можеше да ме разбере или дори да ме чуе през шума, не му пукаше. Прехвърли се на рафта за списания и строши и него. Ежедневници и месечници полетяха във вихър от страници и трески от стелажите. Столове се забиха в стените. Телевизорът ми беше стъпкан. Хладилникът ми беше смачкан. Касата избухна в дрънчене на звънчета.

То се развилня из магазина, съсипвайки целия първи етаж, покосявайки всичко, което обичах, и превръщайки лелеяното ми убежище в руини.

Можех единствено да се свивам и да гледам.

Когато не беше останало нищо за смазване или чупене, то се обърна към мен.

Лунната светлина посребряваше абаносовата му кожа и проблясваше в кървавочервените му очи. Вени и сухожилия изпъкваха по ръцете и врата му, а гърдите му се издуваха като мях. Късове от отломките бяха заседнали в рогата му. То разтърси глава яростно и парчета хоросан и дърво се разлетяха във въздуха.

Взираше се в мен от преисторическо лице, през дълги кичури сплъстена черна коса, с изпълнени с омраза очи.

Взирах се в него, уплашена да дишам. Дали ме беше спасило, за да ме убие? Не беше повече, отколкото заслужавах, наистина.

То беше живо напомняне за това, което бях имала... и загубила. За това, което така и не бях видяла ясно... и което бях убила. Приличаше твърде много на съществото в Сребрата, но все пак беше различно. Баронс беше неконтролируемо убийствен, неспособен (или нежелаещ) да спре да убива всичко, попаднало в полезрението му, независимо колко малко и безобидно беше то. На онази скала в очите на Баронс бях зърнала лудост.

Този звяр също беше машина за убиване, но не безмозъчна. Нямаше лудост в очите му, само ярост и жажда за кръв.

Беше Баронс... но не беше.

Изръмжа дълбоко, много по-близо, отколкото беше преди миг.

Очите ми се отвориха рязко.

Стоеше на два метра от мен, извисяваше се над мен, преливаше от неизразходена ярост. Диви очи се бяха заковали на врата ми, ръце с остри нокти се отваряха и свиваха, сякаш не искаше нищо повече от това да ги обвие около врата ми и да стисне.

Разтърсих главата си, благодарна за белега на Баронс. Очевидно все още ме предпазваше, защото създанието не ме беше наранило, въпреки че искаше. Чудех се дали белега му ме предпазваше от цялата „глутница“ подобни на Баронс създания. Той беше казал, че никога няма да позволи да умра. Изглежда, беше взел мерки да продължи тази защита, ако нещо се случеше с него. Нещо като Риодан, аз и копие.

– Благодаря! – прошепнах.

Думите ми, изглежда, го вбесиха. То скочи към мен, сграбчи ме за яката на палтото ми, вдигна ме във въздуха и ме разтърси като парцалена кукла. Зъбите ми изтракаха и костите ми издрънчаха.

Може би белегът все пак не ме предпазваше.

Нямаше да умра тази нощ. Графикът на мисията ми може би беше променен, но целта ми не беше. Докато висях с палци, забърсващи пода, оставих погледа ми да се разконцентрира, потърсих езерото ми и призовах кървавочервените руни. Те бяха задържали Ънсийли принцовете на разстояние, а Фае принцовете са много по-смъртоносни и могъщи, отколкото този звяр.

Други неща плаваха по повърхността на езерото ми, но ги пренебрегнах. Щях да имам много време (повече, отколкото ми се искаше, бях сигурна в това) в бъдещето да изследвам всичко, което беше скрито под тези черни, неподвижни води. Свих шепи, загребах това, за което бях дошла, и го измъкнах бързо.

Звярът все още ме разтърсваше. Взирах се в него през свити очи и осъзнах, че може би трябва да преразгледам предишната си преценка, че не е толкова луд, колкото беше Баронс.

Вдигнах юмруци, от които капеше кръв. Абаносовият звяр разтърси глава и изрева.

– Свали ме долу! – заповядах.

То се раздвижи толкова бързо, че беше поело цялата ми длан в устата си, преди да мога дори да ахна. Думата „долу“ не беше напуснала още устните ми, когато ръката ми изчезна и остри черни зъби се бяха сключили около китката ми.

Но те не откъснаха ръката ми, както подозирах. То засмука. Езикът му – влажен и топъл върху пръстите ми, минаваше нежно около тях.

Пусна ръката ми така внезапно, както я беше погълнал. Юмрукът ми беше празен.

Взирах се глупаво в него. Извадих руни, от които най-смъртоносните сред Фае се страхуваха, а това нещо просто ги изяде? Като сочна разядка? Облиза устните си. Аз ли бях основното ястие? В мъгла от движение изчезна и другият ми юмрук.

Мокър натиск върху кожата ми, копринена прецизност на език, драскане на зъби по китката ми и този юмрук също остана празен.

Пусна ме. Приземих се неравно на крака, ударих се в едно разбито канапе и се закрепих.

Все още облизвайки устните си, звярът започна да се отдръпва.

Когато спря в млечен басейн от лунна светлина, очите ми се присвиха. Нещо беше... не наред. Не изглеждаше правилно. Всъщност, изглежда... страдаше.

Хрумна ми ужасна мисъл. Ами ако беше звяр с прост мозък и аз току-що го бях нахранила с нещо смъртоносно, а то не знаеше какво да прави, освен да изяде всичко, което беше кърваво... като куче, което не може да подмине отровен сандвич?

Не исках да убивам още едно от тези създания! То ме беше спасило, също като Баронс!

Взирах се в него с ужас, надявах се да оцелее след това, което му бях причинила. Просто исках да се измъкна от него, да намеря място, където да се прегрупирам и да призова силите си, за да продължа. Имах определен брой оръжия на мое разположение. Трябваше добре да ги използвам.

То се олюля.

Проклятие! Кога щях да се науча?

Препъна се и тупна тежко на задницата си с дълбок, тръпнещ стон. Мускулите започнаха да трептят под кожата му. То отметна глава и зави.

Притиснах с ръце ушите си, но дори така воят беше оглушителен. Чух как в отговор и други се присъединиха към скръбния концерт.

Надявах се да не бягат право към книжарницата, за да бъдат с умиращия си брат и да ме разкъсат на парчета. Съмнявах се, че мога да измамя всички да ядат от отровните руни.

Звярът беше вече на четири крака, мяташе масивната си глава настрани, явно в предсмъртна агония с отворени широко челюсти, с отдръпнати назад устни и с оголени зъби.

То виеше и виеше с такава мъка и отчаяние, че заби шип право в сърцето ми.

– Не исках да те убия – извиках.

Присвито на пода, то започна да се променя.

О, да, бях го убила. Точно това стана, когато убих Баронс.

Очевидно смъртта ги принуждаваше да се преобразяват.

Бях вкаменена, неспособна да погледна встрани. Щях да нося и този грях така, както носех всички останали. Щях да чакам, докато се промени, и щях да съхраня в паметта си лицето му, за да мога да направя нещо специално за него, в новия свят, който щях да създам с Шинсар Дъб.

Може би можех да го спася да не стане това, което беше. Какъв мъж дишаше в кожата на този звяр? Един от осмината, които Баронс беше довел в манастира в деня, когато ме беше измъкнал? Щях ли да го разпозная от „Честър“?

Рогата му се стопиха и започнаха да се стичат отстрани по лицето му. Главата му стана ужасно безформена, уголеми се и се смали, изтуптя и се сви, преди отново да се уголеми... сякаш твърде голяма маса беше сгъстявана в твърде малка форма и звярът се съпротивляваше. Масивните рамене се свиха навътре, опънаха се, после пак се свиха. Издълба дълбоки трески дърво от пода, докато се превиваше и трепереше.

Ноктите се наклониха към пода и станаха пръсти. Лапите се надигнаха, после се отпуснаха надолу и станаха крака. Но някак си не бяха правилни. Крайниците бяха изкривени. Костите не се свиваха там, където трябваше – гумени на места, буцести на други.

Все още виеше, но звукът се променяше. Махнах ръце от ушите си. Човешкото в този вой смрази кръвта ми.

Безформената му глава се разтърси настрани. През сплъстената коса зърнах диви очи, които блестяха на лунната светлина. То оголваше черни зъби и пръскаше плюнка, докато ръмжеше. После сплетените кичури внезапно се стопиха, гладката черна козина започна да изсветлява и животното падна на пода в спазми.

Внезапно скочи на четири крака с главата надолу. Костите хрущяха и пукаха, наместваха се в нова форма. Раменете се оформяха – силни, гладки, издути от мускули. Ръце се протягаха широко. Един крак се протегна назад, другият се сви, сякаш готов за нисък старт.

На лунната светлина клечеше гол мъж.

Задържах дъха си, чаках да вдигне главата си. Кого бях убила с моята небрежна идиотщина?

За миг се чуваше само звукът от неговото тежко дишане и от моето.

После той прочисти гърло. Поне това мисля, че направи. Звучеше по-скоро като гърмяща змия, разтърсваща опашка някъде дълбоко в задната част на устата му.

След още един момент той се засмя, но не беше истински смях. Беше звукът, който дяволът може би ще издаде в деня, когато дойде да обяви падежа на вашия договор.

Когато изправи главата си, отметна коса от лицето си и ми се присмя с абсолютно презрение, аз се стопих тихо на пода.

– Ах, но скъпа, скъпа моя госпожице Лейн, точно там е работата. Ти го направи – каза Джерико Баронс.