Разбудени фурии

Глава 20

Из целия Юг излъчваха предупреждения за наближаваща буря.

Бил съм на планети, където се справят с ураганите. Сателитното наблюдение картографира и моделира буреносния фронт, определя накъде отива и при необходимост центърът се разбива с точни лъчеви удари, преди да е нанесъл сериозни поражения. На Харлановия свят нямаме такава възможност. Или навремето марсианците не са сметнали за необходимо да програмират подобно нещо в орбиталните си платформи, или пък самите платформи са престанали да си дават труда. Може би им е криво, задето са ги изоставили. Така или иначе, по тая линия сме като в Средновековието — с наземни метеорологични станции и от време на време по някой хеликоптерен полет на малка височина. Метеорологичните изкуствени интелекти помагат за прогнозите, но наличието на три луни и гравитация от 0,8 G създава много шантави климатични системи и понякога бурите вършат невероятни неща. Когато един ураган на Харлановия свят се развихри здравата, няма какво друг да правиш, освен да бягаш по-надалеч.

Този набираше сили доста отдавна — помнех, че по радиото предупреждаваха за него през нощта, когато се измъкнахме от Драва — и всичко живо гледаше да се отдръпне от пътя му. Из целия Кошутски залив плаващите градове и морските фабрики пердашеха на запад с максимална скорост. Траулерите и скатоловните кораби, останали твърде далече на югоизток, хвърляха котва в относително безопасните пристанища покрай плитчините Ирезуми. Пътническите кораби на въздушна възглавница от Шафрановия архипелаг заобикаляха покрай западното крайбрежие на залива. Това удължаваше пътуването с един ден.

Капитанът на „Хайдушка щерка“ го приемаше философски.

— И по-лошо съм виждал — тътнеше басово той, надничайки в засенчените дисплеи на капитанското табло. — Веднъж през деветдесетте сезонът на бурите така се развилня, че трябваше цял месец да киснем в Нова Пеща. Изобщо нямаше безопасен път на север.

Аз изсумтях неопределено. Той вдигна глава и ме изгледа с присвити очи.

— Нямало те е тук по онова време, нали?

— Да, бях другаде.

Капитанът се изсмя дрезгаво.

— Вярно, бе. Тия твои екзотични пътешествия по чужди планети. Е, кога ще ти видим засуканата физиономия по Кошутнет? Имаш ли вече уговорено интервю с Маги Сугита щом пристигнем?

— Дай ми малко време, мой човек.

— Още време? Че малко време ли имаше досега?

Така си бъбрехме по целия път от Текитомура. За разлика от повечето капитани на търговски кораби, които съм срещал, Ари Джапаридзе беше умен, но не блестеше с въображение. Не знаеше за мен почти нищо и по собствените му думи предпочиташе точно такива отношения с пътниците. Човекът обаче имаше ум в главата, а и не е нужно да си гений, за да съобразиш, че ако някой се качи на раздрънкания ти кораб само час преди отплаването и плати за койка в претъпкания моряшки кубрик колкото струва луксозна кабина по Шафрановата линия, значи едва ли е в добри отношения с правозащитните органи. За Джапаридзе пропуските, които откриваше в познанията ми за последните двайсетина години на Харлановия свят, имаха съвсем простичко обяснение. Бил съм другаде според чисто криминалния смисъл на израза. Оборвах това предположение с чистата истина за отсъствието си и всеки път предизвиквах гръмогласен смях.

Нямах нищо против. Хората вярват в каквото си искат — вижте например скапаните Бради — а освен това имах странното чувство, че някога и Джапаридзе е попадал на склад. Не знам какво толкова видя в мен, но още на втората вечер след отплаването от Текитомура бях поканен на мостика, а докато отминем Еркесеш в южния край на Шафранония архипелаг, вече споделяхме впечатления за любимите си кръчми в Нова Пеща и рецепти за пържоли от гърбун.

Мъчех се да забравя за отлитащото време.

Мъчех се да не мисля за Милспортския архипелаг и за широката дъга, по която се отдалечавахме на запад от него.

Не ме хващаше сън.

Нощем мостикът на „Хайдушка щерка“ предлагаше добра възможност да се разсея. Седях с Джапаридзе, пиех евтино милспортско уиски и гледах как корабът се носи на юг към по-топли морета, където въздухът ухае на белотрев. Разговорът ни се въртеше автоматично, досущ като машините, които поддържаха курса по широката дъга — говорехме си за секс и пътешествия, споделяхме спомени за Нова Пеща и кошутските провинции. Аз масажирах мускулите на лявата си ръка там, където все още боляха и тръпнеха. Раздвижвах пръстите въпреки болката. И през цялото време обмислях как да убия Аюра и себе си.

Денем скитах по палубите и отбягвах другите пътници. И бездруго не ме привличаха — трима огорчени демилити-неудачници, пътуващи на юг, може би към дома или просто към слънцето; недоверчив търговец на масло от мрежести медузи с бодигард, придружаващ пратка от стоката си за Нова Пеща; млад проповедник на Новото Откровение и грижливо забулената му съпруга, които се бяха качили на борда в Еркесеш. Още половин дузина невзрачни мъже и жени, по-необщителни дори и от мен, които извръщаха глави, щом някой ги заговореше.

Все пак общуването в известна степен бе неизбежно. „Хайдушка щерка“ беше малък кораб, всъщност обикновен влекач на въздушна възглавница, скрепен с четири двойни товарни модула и мощен двигател. Страничните пътнически палуби минаваха на две нива от носа покрай модулите до малката сферична наблюдателница на кърмата. Каютите бяха препълнени. В началото имаше няколко сблъсъка, включително един скандал за открадната храна, когато се наложи Джапаридзе да заплаши участниците, че ще ги свали в Еркесеш, но докато отминем Шафрановия архипелаг, всичко се уталожи. На два-три пъти се заставих да поговоря на масата с демилитите, опитвайки да проявя интерес към разказите за лошия им късмет и героичния живот в Неразчистеното. От търговеца изтърпях няколко досадни лекции за икономическите успехи, до които ще стигнем чрез строгите финансови мерки на Мечек. С проповедника изобщо не разговарях, защото после би се наложило да укривам трупа му.

От Еркесеш до Залива се движихме с добра скорост и когато пристигнахме, все още нямаше признаци за буря. Обичайните ми места за усамотение се оказаха препълнени, защото другите пътници наизлязоха да се порадват на топлото време и да направят тен под яркото слънце. Не можех да ги упрекна — небето беше безоблачно от хоризонт до хоризонт, високо сред синевата се белееха Дайкоку и Хотей. Силният североизточен вятър поддържаше топлината на приятно ниво и вдигаше пръски пяна над развълнуваното море. Далече на запад белите вълни се разбиваха с приглушен шум в дългите извити рифове, които предвещаваха, че на юг се издига бреговата линия на Кошутския залив.

— Красиво, нали? — изрече тих глас до мен.

Озърнах се и видях съпругата на проповедника, все тъй забулена и навлечена въпреки горещината. Беше сама. Лицето й, доколкото можех да го видя, ме гледаше отдолу нагоре иззад плътно пристегнатия шал, закриващ всичко под устата и над веждите. Беше покрито с капчици пот, но изглеждаше самоуверено. Косата бе сресана назад, та нито едно косъмче да не се подава изпод шала. Личеше си, че е много млада, на не повече от двайсет години. И както открих изведнъж — бременна някъде в петия или шестия месец.

Стиснах устни и извърнах глава.

Съсредоточих се върху гледката отвъд перилата.

— Никога не бях пътувала толкова далече на юг — продължи тя, след като видя, че няма да клъвна от първия път. — А вие?

— Да.

— Винаги ли е толкова горещо?

Хвърлих й мрачен поглед.

— Не е горещо, просто вие сте облечена неподходящо.

— А. — Тя сложи длани върху перилата и се вгледа в ръкавиците, които ги прикриваха. — Не одобрявате ли?

Свих рамене.

— Не е моя работа. Живеем на свободна планета, не знаете ли? Лео Мечек го казва.

— Мечек. — Тя изпръхтя презрително. — И той е продажник като другите. Като всички материалисти.

— Да, но все пак му отдайте дължимото. Ако изнасилят дъщеря му, едва ли ще я пребие до смърт, задето го е опозорила.

Тя трепна.

— Говорите за един отделен случай, това не е…

— Четири. — Вдигнах изпънати пръсти пред лицето й. — Говоря за четири отделни случая. И то само тази година.

Видях как бузите й пламнаха. Жената сведе очи, сякаш се вглеждаше в леко изпъкналия си корем.

— Най-гръмогласните невинаги служат достойно на Новото Откровение — прошепна тя. — Мнозина от нас…

— Мнозина от вас се свиват покорно с надеждата да изровят нещо ценно от по-малко налудничавите директиви на вашата верска система, пропита от убийствена ненавист към жените. Защото нямате нито ума, нито куража да изградите нещо ново. Знам го.

Тя вече се бе изчервила до корените на грижливо укритата си коса.

— Оценявате ме погрешно. — Тя докосна шала. — Сама избрах това. Избрах го свободно. Вярвам в Откровението. Имам вяра.

— Тогава сте по-глупава, отколкото изглеждате.

Възмутено мълчание. Използвах това, за да овладея валмото от ярост в гърдите си.

— Значи съм глупава? Глупава, защото избрах скромната женственост. Защото не се излагам на показ и не се унижавам при всяка възможност като уличниците от сорта на Мици Харлан, защото…

— Вижте — казах студено аз. — Защо не използвате тая скромност, за да си затворите женствената човка? Пет пари не давам какво си мислите.

— Видяхте ли? — възкликна тя с изтънял глас. — И вие жадувате похотливо за нея като всички останали. Поддавате се на евтините й чувствени трикове и…

— Я стига. Ако питате мен, Мици Харлан е глупава и повърхностна дребна пачавра, но знаете ли какво? Тя поне сама си живее живота. Вместо да се унижава в нозете на всеки скапан павиан, дето може да си пусне брада и външни полови органи.

— Да не би да наричате моя съпруг…

— Не. — Завъртях се към нея. Май все пак не бях овладял гнева. Ръцете ми излетяха напред и я сграбчиха за раменете. — Не, вас наричам страхлива предателка на собствения си пол. Разбирам гледната точка на съпруга ви, той е мъж, той печели от тия глупости. Но вие? Вие загърбвате дългите векове на политически борби и научен напредък, за да седите на тъмно и да се унижавате със суеверни брътвежи. Позволявате най-ценното ви притежание — животът — да бъде ограбвано час по час, ден след ден, и едва скърпвате мизерното живуркане, което ви разрешават мъжете. А когато най-сетне умрете — и се надявам да е по-скоро, наистина се надявам, сестро — тогава веднъж завинаги ще отречете собствените си възможности, ще отхвърлите спечеления за всички ни шанс да се върнем и да опитаме пак. Ще го сторите заради скапаната си вяра, а ако това дете в корема ви е момиче, значи и него осъждате на същата гадна съдба.

Някой сложи ръка на рамото ми.

— Хей, мой човек. — Беше един от демилитите заедно с бодигарда на търговеца. Изглеждаше уплашен, но твърд. — Стига толкова. Остави я на мира.

Погледнах пръстите му върху рамото си. За миг се зачудих дали да не ги строша, дали да не сграбча цялата ръка и…

В главата ми избухна спомен. Баща ми разтърсва майка ми за раменете като скара с белотрев, която не иска да излезе от сушилнята. Бълва в лицето й псувни и дъх на уиски. Аз съм седемгодишен. Вкопчвам се в ръката му и дърпам с всичка сила.

Той небрежно ме мята през цялата стая към отсрещния ъгъл. Пак се захваща с нея.

Пуснах жената. Тръснах от рамото си пръстите на демилита. Мислено се хванах за гърлото.

— А сега се дръпни, мой човек.

— Дадено — тихо отвърнах аз. — Както казах, сестро, живеем на свободна планета. Не е моя работа.

Бурята ни цапардоса два часа по-късно. Дълъг, провлачен ръкав на буреносния фронт затъмни небето зад моя илюминатор и връхлетя кораба откъм десния борд. Аз лежах на койката, зяпах сивия метален таван и мислено си четях конско на тема „нежелана намеса“. Чух как ритъмът на двигателя леко се ускори и предположих, че Джапаридзе се опитва да изкопчи още малко плаваемост от грависистемата. Две минути по-късно тясната каюта се люшна и на масата срещу мен чаша с вода плъзна няколко сантиметра встрани, преди покритието на плота да я удържи. Водата се разплиска. Въздъхнах, станах от койката, подпрях се с разперени ръце на стените и приведох глава да надникна през илюминатора. По стъклото изведнъж заблъска пороен дъжд.

Отнякъде долетя вой на сирена.

Навъсих се. Изглеждаше прекалено да вдигат тревога заради няколко по-високи вълни. Навлякох лекото яке, което бях купил от един моряк, пъхнах отдолу тебитския нож и рапсодията, и се измъкнах в коридора.

Пак се месим, а?

Няма такава работа. Просто искам да знам навреме, ако това корито е тръгнало да потъва.

Последвах звука на сирената към главната палуба и излязох под дъжда. Покрай мен пробяга една жена от екипажа, помъкнала тежък бластер с дълга цев.

— Какво става? — попитах аз.

— Де да знам, братче. — Тя ме изгледа мрачно и отметна глава назад. — Според капитанското табло има проникване в товарния сектор. Може някой крилодер да се крие от бурята. Или пък нещо друго.

— Искаш ли помощ?

Тя се поколеба, за миг по лицето й плъзна подозрение. После се реши. Може би Джапаридзе й бе споменавал за мен, или просто й харесваше новото ми лице. А може би просто беше изплашена и се нуждаеше от компания.

— Да, благодаря.

Отправихме се към товарните модули и продължихме по една от страничните палуби, като при всеки порив на вятъра се вкопчвахме в перилата. Блъскан от вихрушката, дъждът се лееше под странни ъгли. Сирената продължаваше да вие свадливо през рева на бурята. Във внезапно падналия сумрак пред нас пулсираха червени лампи по ръба на левия модул. Под тях лъч бяла светлина се процеждаше през открехнатия люк. Жената изсъска и посочи с бластера.

— Това е. — Тя се вгледа напред. — Вътре има някой.

Озърнах се към нея.

— Или нещо. Нали спомена за крилодер?

— Да, ама трябва да е страшно умен крилодер, та да съобрази кои са бутоните. Обикновено дават накъсо с човката и се надяват системата да ги пусне. А не усещам мирис на изгоряло.

— И аз. — Прецених тясното палубно пространство, височината на товарните модули над нас. Измъкнах рапсодията и я настроих на максимално разсейване. — Добре, дай да го направим разумно. Аз се качвам пръв.

— Наредено ми е…

— Да, знам, че ти е наредено. Но аз си изкарвах хляба от такива истории. Затова ти препоръчвам да ме послушаш. Остани тук и стреляй по всичко, което излезе от люка, ако не ти се обадя.

Промъкнах се предпазливо към люка — доколкото бе възможно при това клатене — и огледах ключалката. Не изглеждаше повредена. Капакът висеше два-три сантиметра навън, може би изтласкан от люлеенето на кораба.

Разбира се, след като тайнственият пират-нинджа го е отворил.

Благодаря за напомнянето.

Прогоних от слуха си сирената и воя на бурята. Напрегнах неврохимията и се ослушах за движение или тежко дишане от другата страна.

Нищо. Вътре нямаше никого.

Или пък има някой с добър опит в секретните операции.

Я млъквай!

Опрях крак в ръба на капака и предпазливо побутнах. Беше балансиран идеално — цялата тежка маса тромаво плъзна навън. Без да си оставям време за размисъл, аз се вмъкнах в пролуката, въртейки рапсодията на всички страни.

Нищо.

Редици лъскави стоманени варели, високи до кръста ми. В пролуките между тях не можеше да се скрие дори и дете, камо ли нинджа. Пристъпих до най-близкия и прочетох етикета. Луминесцентна ксеномедуза от Шафрановите морета. Първокачествен екстракт, извлечен чрез студено пресоване. С други думи, медузено масло. Плюс търговска марка за повишаване на цената. Стоката на онзи поклонник на икономиите.

Разсмях се и усетих как напрежението изтича от мен.

Нищо, освен…

Подуших въздуха.

Сред металния дъх в товарния модул долетя някакъв аромат.

И изчезна.

Сетивата на носителя от Ню Хок бяха остри — точно колкото да доловят аромата, но след усещането и съзнателното усилие той изчезна. Изневиделица ме връхлетя детски спомен, нетипично щастливо усещане за топлина и смях. Какъвто и да бе онзи мирис, явно го познавах много добре.

Прибрах рапсодията и се върнах към люка.

— Тук няма нищо. Излизам.

Измъкнах се под топлите дъждовни струи и затворих капака. Той хлътна на място и тежките резета изщракаха, прогонвайки окончателно миризмата от миналото, която бях доловил. Пулсиращото червено сияние над главата ми изгасна и сирената рязко замлъкна.

— Какво правехте там?

Търговецът се задаваше към нас с разгневено лице. Бодигардът го следваше по петите. По-назад крачеха неколцина моряци. Въздъхнах.

— Проверявахме ти инвестициите. Всичко е наред, не се безпокой. Изглежда, че ключалката на капака е дала накъсо. — Озърнах се към жената с бластера. — Или пък някой хитър крилодер я е отворил и ние сме го подплашили. Слушай, знам че звучи прекалено, но дали на борда може да се намери обонятелна апаратура?

— Обонятелна? Като на ченгетата? — Тя поклати глава. — Не ми се вярва. Питай капитана.

Кимнах.

— Добре де, както казах…

— Зададох ви въпрос!

По напрегнатото изражение на търговеца личеше, че гневът му заплашва да прерасне в ярост. Бодигардът до него го подкрепяше със свирепи погледи.

— Да, и аз ти отговорих. А сега, ако обичаш…

— Никъде няма да ходиш. Томас!

Хвърлих поглед към бодигарда, преди да се е подчинил на командата. Той застина и пристъпи от крак на крак. Завъртях очи към търговеца, потискайки силното желание да докарам сблъсъка докрай. След спречкването с жената на проповедника ръцете ме сърбяха да смачкам някого.

— Ако твоят цербер ме докосне, ще му трябва хирург. Същото се отнася и до теб, ако не се дръпнеш от пътя ми. Вече ти казах, товарът е в безопасност. А сега бъди така добър да се отдръпнеш, за да не правим сцени.

Той се озърна към Томас и явно прочете нещо поучително по лицето му. Отдръпна се.

— Благодаря. — Минах между скупчените зад него моряци. — Да сте виждали Джапаридзе?

— Сигурно е на мостика — обади се някой. — Но Ицуко е права, нямаме електронно псе на борда. Да не сме от скапаните морски ченгета?

Смях. Някой затананика мелодията от сензофилмовия сериал „Морски ченгета“, след два-три такта подхванаха и останалите. Усмихнах се насила и си проправих път с рамо. Докато се отдалечавах, чух как търговецът гръмогласно настоява да отворят веднага люка.

Добре де, негова си работа.

Все пак отидох при Джапаридзе. Ако не друго, щеше да ме черпи едно питие.

Бурята отмина.

Седях на мостика, гледах я на метеорологичния радар как бавно чезне на запад и ми се щеше да може да стане същото и с горчивата топка в гърдите ми. Навън небето се проясни и вълните престанаха да разтърсват „Хайдушка щерка“. Джапаридзе изключи аварийните гравитационни двигатели и корабът си възвърна предишната стабилност.

— Хайде, кажи ми истината, приятел. — Той ми доля още една доза милспортско уиски и се облегна в креслото зад навигаторската маса. Бяхме сами на мостика. — Следиш медузеното масло, нали?

Вдигнах вежда.

— Ако е тъй, не би било здравословно да питаш.

— Чак пък толкоз… — Той намигна и вдигна чашата си към мен. Откакто стана ясно, че бурята ще ни отмине, беше си пийнал здравата. — Мене ако питаш, обери му всичко на онзи дръвник. Стига само да не посягаш, додето пратката е на борда.

— Правилно — кимнах аз и на свой ред вдигнах чаша.

— Е, за кого?

— Моля?

— За кого работиш? Якудза? Бандите от Белотревната зона? Работата е там, че…

— Ари, говоря сериозно.

Той примига.

— Какво?

— Размърдай си мозъка. Ако съм човек на якудза, с такива въпроси като нищо ще си докараш Истинска смърт.

— Дрън-дрън. Няма да ме убиеш. — Той стана, приведе се над масата и ме погледна отблизо. — Нямаш такива очи. Разбирам ги тия работи.

— Личи си.

— Да, и освен това… — Той пак седна и с пиянски жест размаха чашата. — Ако се гътна, кой ще откара това корито до Нова Пеща? То не е като ония бонбончета с изкуствен интелект по Шафрановата линия, ще знаеш. От време на време му трябва човешка ръка.

Свих рамене.

— Като сплаша екипажа, все ще се намери кой. Стига само да им покажа твоя овъглен труп.

— Здрава мисъл. — Той се ухили и отново посегна към шишето. — Не ми беше хрумнало. Но, както казах, не го виждам в очите ти.

— Май си срещал мнозина като мен, а?

Той доля чашите.

— Човече, бях като теб. И аз съм израснал в Нова Пеща, и аз съм бил пират като теб. Грабех по морските пътища заедно със Седемпроцентните ангели. Кокошкарски истории, обирахме дребни товарни кораби. — Той помълча и ме погледна в очите. — Хванаха ме.

— Лоша работа.

— Да, много лоша. Смъкнаха ми тялото и ме метнаха на склад почти за трийсет години. Когато излязох, пробутаха ми носител на някакъв наркоман, скапан от тетрамета. Всичките ми близки бяха или пораснали, или заминали нанякъде, или умрели, нали разбираш. На влизане имах седемгодишна дъщеричка, а когато излязох, тя беше с десет години по-стара от моя носител. Имаше си семейство и свой живот. Дори да знаех как да й се обадя, тя не би поискала да ме чуе. За нея бях просто една трийсетгодишна празнина. С майка й същата работа. Беше си намерила друг, имаше деца, нали знаеш как става. — Той остави чашата, потръпна и ме погледна с внезапно насълзени очи. — Брат ми беше загинал при катастрофа с бръмбар две години след като ме прибраха. Нямал застраховка, тъй че никакво презареждане. Сестра ми лежеше на склад. Прибрали я десет години след мен, щеше да остане там още двайсет. Имах още един брат, роден две-три години след като си отидох. Не знаех какво да му кажа. Родителите ми бяха разделени. Баща ми умрял пръв, използвал си застраховката „презареждане“ и заминал да си живее живота сам, свободен и млад. Не пожелал да изчака майка ми. Отидох да я видя, но тя само гледаше през прозореца с една такава странна усмивка и повтаряше: скоро, скоро, скоро ще дойде и моят ред. Тръпки ме побиха, по дяволите.

— И ти се върна при Ангелите.

— Позна.

Кимнах. Не беше трудно да позная. Същото бе станало с поне десетина приятели от далечната ми младост в Нова Пеща.

— Да, Ангелите. Те ме приеха. Вече работеха на малко по-високо ниво. Срещнах двама-трима стари приятели. Обираха кораби на въздушна възглавница, пътуващи за Милспорт. Добри пари падаха, а както бях хлътнал по тетрамета, точно това ми трябваше. Работих за тях две или три години. Пак ме хванаха.

— Тъй ли? — Престорих се на изненадан. — Колко ти лепнаха?

Той се ухили безумно, сякаш гледаше как гори собствената му къща.

— Осемдесет и пет.

Дълго мълчахме. Накрая Джапаридзе наля още уиски и неохотно отпи от чашата си.

— Този път загубих всички. Така и не видях какъв нов живот си е осигурила майка ми. А тя беше решила да пробва и трети път. Лежеше на склад с инструкция да я зареждат в носител под наем за важни семейни събития. Освобождаването на сина й Ари не влизаше в това число, тъй че разбрах намека. Брат ми още си беше мъртъв, сестрата бе излязла от склада преди десетина години и заминала нейде на север. Не разбрах точно къде. Може би да търси баща си.

— А семейството на дъщеря ти?

Той се изсмя и сви рамене.

— Дъщеря, внуци. Човече, аз вече се бях откъснал от тях с още две поколения. Не се и опитах да наваксвам. Просто взех каквото ми падна, и си плюх на петите.

— И какво беше то? — Кимнах към него. — Този носител ли?

— Да, този носител. Може да се каже, че извадих късмет. Бил на някакъв капитан, осъден за бракониерски лов на скатове в морските имения на Първите фамилии. Хубав, солиден, добре гледан носител. Има вграден доста полезен навигационен софтуер и направо страхотен инстинкт за времето. Кариерата ми сама се оформи. Купих лодка на кредит, припечелих малко пари. Купих корабче, припечелих още. Купих „Щерката“. Сега си имам жена в Нова Пеща. И две хлапета, гледам ги как растат.

Вдигнах чашата с искрена симпатия.

— Поздравления.

— Да, бе. Нали ти казах, беше си чист късмет.

— И защо ми разправяш всичко това?

Той се приведе над масата и ме погледна.

— Знаеш защо ти го разправям.

Едва удържах усмивката си. Човекът не беше виновен, просто не знаеше. Правеше каквото му е по силите.

— Добре, Ари. Знаеш ли какво, няма да закачам товара. Ще се поправя, ще зарежа пиратството и ще създам семейство. Благодаря за съвета.

Той поклати глава.

— Не съм казал нищо ново, мой човек. Само ти напомням, това е. Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

Прав беше, разбира се.

Само дето ми го казваше малко късничко.

Два часа по-късно вечерта се спусна над „Хайдушка щерка“ по дългата западна дъга. Слънцето се разцепи като пукнато яйце от двете страни на изгряващия Хотей и червеникавите му лъчи се разляха по хоризонта. Ниските възвишения по Кошутското крайбрежие оформяха масивното черно подножие на гледката. Високо горе тънкото облачно покритие пламтеше като лопата, пълна с нажежени монети.

Аз избягвах предната палуба, където останалите пътници се бяха събрали да гледат залеза — след днешните изпълнения едва ли щях да бъда добре дошъл. Вместо това тръгнах назад по една от страничните палуби, намерих стълбичка и се изкатерих върху товарния модул. Горе имаше тясно мостче и аз седнах на него с кръстосани крака.

Не бях си съсипал младостта по толкова идиотски начин като Джапаридзе, но крайният резултат не се различаваше кой знае колко. На млади години се разминах на косъм с капаните на глупавата престъпност и прибирането на склад. Когато наближих двайсетте, зарязах връзките с новопещенските банди и постъпих в космическата пехота на Харлановия свят — щом ще влизаш в банда, гледай поне да е най-голямата. А с космическата пехота никой не смееше да се закача. За известно време ходът ми се виждаше много разумен.

След седем години в униформа дойде да ме търси наборна комисия от Корпуса. Стандартните тестове ме поставяха начело в списъка на желаните кандидати и бях поканен да подам молба за емисарско обучение. Подобно предложение не се отказва. Два месеца по-късно бях на друг свят и пропастта започна да се разтваря. Светкавични прехвърляния из Населените светове, а между тях престой във военни хранилища или във виртуална среда. Времето ту летеше като обезумяло, ту се влачеше като охлюв, пък и вече губеше смисъл заради огромните междузвездни разстояния. Малко по малко се откъсвах от предишния си живот. Домашните отпуски бяха редки и всеки път носеха чувството на отчуждение, заради което почнах да ги избягвам. Като емисар можех да си играя из целия Протекторат — поне да видя свят, мислех си тогава.

После дойде Иненин.

Когато напускаш Емисарския корпус, възможностите за кариера са много ограничени. Никой не ти се доверява, няма откъде да вземеш капитал, а законите на ООН забраняват категорично да заемаш корпоративна или държавна служба. Ако изключим мизерното съществуване, остават ти две възможности: да станеш наемен войник или престъпник. Престъпността е по-лесна и по-безопасна. Заедно с неколцина колеги, които също подадоха оставка след разгрома на Иненин, аз се озовах отново на Харлановия свят, зает да кръжа около местните правозащитни органи и дребните престъпници. Изградихме си репутация, излязохме начело в играта, премазвахме всяка съпротива като ангелски огън.

Един опит за семейно събиране почна зле и продължи още по-зле. Приключи с крясъци и сълзи.

Вината беше колкото моя, толкова и на другите. Майка ми и сестрите ми изглеждаха непознати, вече наполовина чужди, бледи спомени за някогашната близост под острия поглед на новото ми емисарско прозрение. Бях загубил връзка, нямах представа как живеят. Най-голямата новина беше бракът на майка ми с някакъв чиновник от протекторатската наборна комисия. Срещнах го веднъж и ми се прииска да го убия. Чувството вероятно беше взаимно. За семейството си аз бях отвъд чертата. И което е по-лошо — имаха право. Спорехме само по въпроса къде е чертата. За тях тя минаваше плътно по границата между военната служба и влизането ми в организираната престъпност. За мен чертата се бе появила в някакъв не съвсем ясен момент от престоя ми в Корпуса.

Но опитай се да го обясниш на човек, който не е бил там.

Направих опит. И веднага престанах, когато видях каква болка причини това на майка ми. Не й трябваха тия гадости.

Последните останки от слънцето се топяха на хоризонта. Погледнах на югоизток, където мракът гъстееше. Някъде там беше Нова Пеща.

Нямаше да се обадя на никого.

Сух плясък на криле зад рамото ми. Озърнах се и видях един крилодер да кръжи над товарния модул. В последните лъчи на залеза черните му пера излъчваха меко зеленикаво сияние. Той направи още две обиколки, после нахално кацна само на пет-шест метра от мен. Завъртях се да го погледам. Край Кошут обикновено летят сами и са по-едри от тия, които бях виждал в Драва. Този тук имаше цял метър от ципестите лапи до човката. Неволно се зарадвах, че нося оръжие. Крилодерът шумно сгъна крила, вдигна рамо към мен и ме огледа с едно око, без да мига. Сякаш чакаше нещо.

— Какво зяпаш, мамка ти?

Крилодерът дълго мълча. После изви шия, разпери крила и изграчи няколко пъти. След като не помръднах, той се отпусна и любопитно изви глава.

— Няма да се срещна с тях — рекох след малко аз. — Не ме увещавай. Много време мина.

И все пак сред прииждащия здрач долових онзи копнеж за близост, който бях усетил в трюма. Като топъл полъх от миналото.

Като чувството, че не си сам.

Двамата с крилодера седяхме един срещу друг и се гледахме мълчаливо, а мракът продължаваше да приижда.

Глава 21

На другия ден, малко след пладне, влязохме в пристанището на Нова Пеща и безкрайно предпазливо запъплихме към кея. Цялото пристанище беше претъпкано с кораби на въздушна възглавница и други плавателни съдове, бягащи от заплахата за ураган в източния край на залива, и изкуственият интелект на пристанищната управа ги бе подредил по някаква неразбираема математическа схема, която не се съвместяваше със софтуера на „Хайдушка щерка“. Джапаридзе извърши маневрите ръчно, псувайки всички машини наред и по-конкретно тия на местната управа, докато лъкатушехме сред привидно хаотичните групи кораби.

— Ъпгрейдвай това, ъпгрейдвай онова, само тая песен си знаят, мама им стара. Ако исках да ставам техничар, щях да ида при демилитите, дявол да го вземе.

И двамата страдахме от лек, но крайно досаден махмурлук.

Сбогувахме се на мостика и аз тръгнах към предната палуба. Метнах раницата си на брега още преди автоматичните съединители да прихванат докрай, после прекрачих парапета и скочих на кея. Няколко души ме изгледаха любопитно, но не привлякох вниманието на униформените. Когато иззад хоризонта се задава ураган и пристанището е претъпкано, на охраната не й е до някакви дребни нарушения. Взех раницата, метнах я на рамо и се влях в редкия поток от пешеходци. Влажната жега ме притисна като осезаем товар. След две минути вече бях извън пристанището, обливах се в пот и размахвах ръка към едно автотакси.

— Вътрешното пристанище, чартърен терминал — казах аз, щом се качих. — И по-бързо.

Таксито направи обратен завой и подкара по централните градски улици. Нова Пеща се разгърна около мен.

За последните два века градът много се е променил. Някога беше нисък, досущ като местността, сред която е изграден. Преобладаваха заоблени ветроустойчиви модули и сферични надувни конструкции по провлака между морето и голямото тинесто езеро, където по-късно щеше да изникне Белотревната зона. По онова време Нова Пеща излъчваше аромат на белотрев и воня на индустриални химикали, също като евтина проститутка, около която витае дъх на евтин парфюм и мирис на нечистоплътност. Не можеше да се отървеш от тия миризми, без да напуснеш града.

Дотук с младежките спомени.

Когато Разселването отмина в историята, завръщането към относително благополучие докара нов растеж — както покрай вътрешния бряг на Зоната и дългата извивка на бреговата ивица, така и нагоре, към тропическото небе. В центъра израснаха шеметно високи сгради, окрилени от модерните технологии за ветроустойчив строеж и от новопоявилата се заможна средна класа, която държеше да живее близо до инвестициите си, но не и да диша техния мирис. Когато постъпих в Емисарския корпус, екологичното законодателство правеше плахи опити да прочисти въздуха и на по-ниско ниво, а небостъргачите в центъра не отстъпваха на онези в Милспорт.

По-късно посещенията ми оредяха, пък и не се интересувах толкова, че да забележа кога и защо точно всичко тръгна наопаки. Знаех само, че сега в южните покрайнини вонята пак се завръщаше, а разкошните нови квартали по крайбрежието и около Зоната постепенно се превръщат в бордеи. По централните улици бродеха просяци и пред повечето големи сгради имаше въоръжена охрана. Гледайки през страничното стъкло на автотаксито зърнах в походката на минувачите отзвук от тревожна раздразнителност, каквато нямаше преди четирийсет години.

Прекосихме центъра по надлеза за спешни пътувания, от което цифрите на таксиметъра се завъртяха с шеметна бързина. Не ни отне много време — освен нас имаше само две-три лъскави лимузини и няколко таксита, а когато излязохме на магистралата в другия край, въртенето на таксиметъра спадна до по-прилично ниво. Обърнахме гръб на небостъргачите и продължихме през бордеите. Ниски жилищни сгради се лепяха до самата магистрала. Вече бях чул от Сегешвар каква е историята. Докато ме нямаше, някой продал насипите от двете страни на пътя, а предишните строителни правилници били отменени. Зърнах едно голо двегодишно момиченце да стиска мрежата, ограждаща плосък покрив, и да зяпа като хипнотизирано профучаващите само на два метра коли. Малко по-нататък от друг покрив две невръстни хлапета замеряха колите с боклуци.

Насреща ни изскочи отклонението за вътрешното пристанище. Автотаксито взе завоя, без да намалява скоростта, прекоси две платна и с малко по-нормално темпо свърна по детелината към покрайнините на Белотревната зона. Не знам защо избра точно този маршрут — може би очакваше да се наслаждавам на гледката; самият терминал наистина беше приятен — дръзка извисена конструкция със стоманен скелет, облицована с илуминий и стъкло. Магистралата минаваше през него като рибарска корда през плувка.

Плавно спряхме вътре и таксито ми представи сметката с ярки лилави цифри. Пъхнах му чип, изчаках вратата да се отвори и излязох в прохладното сводесто пространство. Нямаше много народ. Тук-там се мяркаха минувачи, други хора просто седяха и просеха или чакаха нещо. Покрай едната стена се редяха бюрата на чартърни компании, увенчани с пъстроцветни холограми, повечето от които осигуряваха и виртуална връзка с клиента. Избрах си жив човек — хлапак малко под двайсетте, който седеше отпуснат зад стойката и опипваше свързочните куплунги по врата си.

— Свободен ли сте?

Той завъртя към мен лъскавите си очи, без да вдига глава.

— Мамче.

Канех се да го зашлевя, когато осъзнах, че не става дума за някаква местна псувня. Имаше вградена свързочна система, просто не си даваше труда да я използва безшумна. Очите му за момент помътняха, докато слушаше отговора, после пак ме погледнаха с малко повече интерес.

— За къде сте?

— Вчира Бийч. Еднопосочно, може да ме оставите там.

Той се ухили.

— Да бе, Вчира Бийч. Това са седемстотин километра от край до край. Къде точно на Вчира Бийч?

— Южният край. Ивицата.

— Изворград. — В очите му трепна съмнение. — Сърфист ли сте?

— Приличам ли ти на сърфист?

На подобен въпрос всеки отговор е опасен. Той унило сви рамене, извърна глава и очите му трепнаха нагоре. Пак беше включил вътрешната връзка. След малко от вътрешното помещение излезе едра руса жена с рязани фермерски панталони и избеляла тениска. Беше някъде към петдесетте и животът я бе поочукал около очите и устата, но имаше хубава стойка и рязаните панталони разкриваха стройни крака с мускули на плувец. Тениската предизвикателно обявяваше: Дайте ми работата на Мици Харлан — и легнала ще я свърша. По челото й лъщяха капчици пот, а по пръстите тъмнееха следи от смазка. Ръкувахме се. Дланта й беше суха и мазолеста.

— Сузи Петковска. Това е синът ми Михаил. Значи искате да ви откарам до Ивицата?

— Мики. Да, кога можем да потеглим?

Тя сви рамене.

— Разглобявам едната турбина, но само за профилактичен преглед. Да речем, след час. Може и след половин, ако прескоча проверките.

— След час е добре. И бездруго трябва да се срещна с един човек, преди да потеглим. Колко ще ми струва?

Тя въздъхна през зъби. Огледа дългата редица бюра, пред които нямаше и следа от клиенти.

— Много път е до Изворград. Краят на Зоната, че и още малко. Имате ли багаж?

— Само каквото виждате.

— Да се спазарим за двеста седемдесет и пет. Знам, че е в едната посока, но аз трябва и да се върна. Ще ми иде целият ден.

Цената направо си плачеше за пазарлък. Можех да смъкна под двеста и петдесет. Но преди малко бях платил почти двеста за скоростното пътуване през града. Свих рамене.

— Дадено. Разумна цена. Ще ми покажете ли машината?

Катерът на Сузи Петковска се оказа почти стандартен модел — двайсетметрова машина с тъп нос и две турбини, която заслужаваше името „кораб на въздушна възглавница“ много повече, отколкото грамадните съдове по морските линии на Харлановия свят. Нямаше антиграв за повишена плаваемост, само двигатели и бронирана престилка. Всъщност съвременен вариант на моделите, създадени на Земята още преди Протектората. Отпред имаше салон с шестнайсет седалки, отзад — товарен трюм. От двете страни тесни мостчета с перила свързваха носа с кърмата. На покрива, зад капитанския купол, стърчеше застрашително ултравибрационно оръдие върху евтин автоматичен лафет.

— Често ли влиза в работа? — кимнах аз към оръжието.

Сузи пъргаво скочи върху кожуха на разглобената турбина и сериозно ме погледна отгоре.

— Из Зоната все още върлуват пирати, ако това питаш. Но са предимно хлапаци, надрусани с тетрамет до припадък, или — тя неволно се озърна към сградата на терминала — просто откачалки. При сегашните икономии всички проекти за психиатрично лечение изгърмяха. Смахнатите останаха на улицата и се вливат в бандитизма. Но не представляват проблем. Обикновено си плюят на петите след първите изстрели. На твое място не бих се тревожила. Ще си оставиш ли багажа?

— Не, няма нужда. Лек е.

Оставих я да човърка турбината и се оттеглих в сенчестия край на кея, където безредно се трупаха празни сандъци и бидони. Седнах на един по-чист сандък и отворих раницата. Прегледах телефоните вътре и избрах един неизползван. Набрах местен номер.

— Холдинг „Юг“ — изрече безполов синтетичен глас. — Моля, изчакайте, да…

Бавно изредих четиринайсет кодови цифри. Гласът заглъхна сред тихо пращене и настана тишина. Дълго мълчание. После чух нов глас, този път човешки. Мъжки и неповторим. Сдъвканите срички и прескочените гласни на новопещенския акцент — също тъй груб и нахакан, както звучеше по улиците в безкрайно далечните ми детски години.

— Ковач, мамка му, къде се затри?

Неволно се ухилих.

— Здрасти, Рад. И аз съм щастлив да те чуя.

— Почти три шибани месеца минаха, мой човек. Това тук да не ти е хотел за домашни любимци? Къде са ми парите?

— Два месеца бяха, Радул.

— Повече от два.

— Девет седмици — и край на пазарлъка!

Смехът му в слушалката прозвуча като хриптене на скоростна рибарска лебедка.

— Добре, Так. Е, как мина пътуването? Имаше ли добър улов?

— Да, имаше. — Докоснах джоба с приставките. — Нося ти рибата, както се уговорихме. Консервирана за по-удобен транспорт.

— Естествено. Не съм и очаквал да ми докараш прясна. Представям си как щеше да вони. Особено след три месеца.

— Два месеца.

Пак се раздаде хриптенето на лебедката.

— Май се спазарихме за девет седмици. Е, в града ли си най-сетне?

— Може да се каже.

— Ще дойдеш ли на гости?

— Виж сега, точно там е проблемът. Случи се нещо и не мога да дойда. Но не искам да те лишавам от рибата…

— Да, и аз не искам. Последната пратка не беше много добре запазена. Едва става за консумация. Момчетата ме мислят за луд, че я сервирам, но аз им рекох: Такеши Ковач е от старата школа. Плаща си дълговете. Да вършим каквото ни е помолил, а когато най-сетне се появи, той ще стори каквото трябва.

Поколебах се. Прецених ситуацията.

— В момента не мога да ти дам парите, Рад. Не смея да превеждам големи суми. И за теб няма да е добре. Трябва ми малко време да изгладя нещата. Но ако пратиш някого до един час, ще получиш рибата.

Тишината отново се прокрадна в ефира. И двамата знаехме, че злоупотребявам с дълга му до рамките на допустимото.

— Виж сега, имам четири. С една повече, отколкото се уговорихме. Можеш да ги сервираш без мен, да ги използваш както си щеш, или изобщо да не ги ползваш, ако кредитът ми е изчерпан.

Той не отговори. Мълчаливото му присъствие отсреща ме потискаше като влажната жега, долитаща откъм Белотревната зона. Емисарският усет ми подсказа, че чашата е преляла, а емисарският усет рядко греши.

— Парите идват, Рад. Пиши ми неустойка, ако се налага. Щом приключа с другата каша, отново подхващаме стария бизнес. Временно затруднение, нищо повече.

Отново никакъв отговор. В тишината почваше да звънти тънката смъртоносна песен на стоманено въже, изпънато до скъсване. Вглеждах се към Зоната, сякаш можех да открия Радул на отсрещния бряг и да го погледна в очите.

— Той щеше да те очисти — изтърсих безцеремонно аз. — Знаеш го.

Тишината изтрая още миг, сетне се скъса. В гласа на Сегешвар звучеше фалшива приповдигнатост.

— За какво говориш, Так?

— Знаеш за какво говоря. За нашия някогашен приятел, пласьора на тетрамет. Ти побягна с другите, Рад, но с онзи крак нямаше никакъв шанс. Ако не го бях спрял, щеше да те догони. Знаеш го. Другите избягаха, аз останах.

Той въздъхна. Звукът напомняше съскане на размотано въже.

— Тъй. Неустойка, значи. Да речем трийсет процента?

— Звучи разумно — излъгах аз. И двамата бяхме наясно с лъжата.

— Да. Но мисля, че ще трябва да свалим от менюто предишната риба. Защо не дойдеш тук да дръпнеш традиционната прощална реч и да обсъдим условията. Новото финансиране.

— Не мога, Рад. Казах ти, само минавам. След един час пак изчезвам. Ще се върна не по-рано от седмица.

— Тогава… — Почти го усетих как свива рамене. — Ще пропуснеш прощалната реч. Не ми се вярва да го искаш.

— Не го искам.

Това бе наказание, допълнителна неустойка над доброволно предложените трийсет процента. Сегешвар ме бе изработил — това е важно умение в организираната престъпност, а той си знаеше работата. Кошутските хайдуци може да не са рафинирани и изискани като северните якудзари, но в общи линии играта е същата. Ако си изкарваш залъка от изнудване, трябва да знаеш как да влезеш под кожата на човека. А начинът за влизане под кожата на Такеши Ковач минаваше през цялото ми неотдавнашно минало като кървав надпис. Не трябваше много ум, за да се сетиш.

— Тогава ела — настоя сърдечно той. — Ще се напием заедно, може дори да отскочим до кръчмата на Ватанабе, да си припомним старите времена. И старото саке, хе-хе-хе? Да палнем по лула. Трябва да те погледна в очите, приятелю. Да видя, че не си се променил.

Изневиделица пред мен изплува лицето на Ласло.

Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея.

Озърнах се към Сузи Петковска, която затваряше кожуха на турбината.

— Съжалявам, Рад. Прекалено е важно, не мога да се бавя. Ако искаш рибата, прати някого на вътрешното пристанище. Чартърен терминал, седма рампа. Ще съм тук още час.

— Значи без реч?

Направих гримаса.

— Без реч. Нямам време.

Той помълча. Накрая изрече:

— Мисля, че много бих искал още сега да те погледна в очите, Такеши Ковач. Чудя се дали да не дойда лично.

— Заповядай. Ще се радвам да те видя. Само да е до един час.

Той затвори. Стиснах зъби и стоварих юмрук върху сандъка.

— Мамка му. Мамка му.

Грижи се за нея, разбрахме ли се? Пази я.

Добре де, добре. Разбрах.

Вярвам ти, Мики.

Добре, чух те, мама му стара.

Телефонен звън.

За момент по инерция вдигнах към ухото си телефона, който държах. После осъзнах, че звукът долита от отворената раница до мен. Приведох се и разбутах три-четири телефона, докато открих един с включен дисплей. Беше разпечатан. Бях го използвал преди.

— Да?

Нищо. Имаше връзка, но не долиташе нито звук. Дори и смущения. В ухото ми нахлуваше абсолютно черно безмълвие.

— Ало?

И нещо прошепна от чернотата. Нещо също тъй едва доловимо, както напрежението от предишния разговор.

бързай

После остана само безмълвието.

Оставих телефона и се вторачих в него.

В Текитомура бях провел три разговора с три телефона от раницата. Обадих се на Ласло. Обадих се на Ярослав. Обадих се на Иса. Можеше да е всеки от тримата. За да разбера точно кой, трябваше да проверя паметта на телефона.

Но нямаше смисъл.

Шепот от черното безмълвие. Глас от безмерна далечина.

бързай

Знаех чий телефон е.

И знаех кой се обажда.

Глава 22

Сегешвар удържа на думата си. Четирийсет минути след края на разговора един разкошен открит спортен скутер в червено и черно се зададе с вой през Зоната и нахълта в пристанището със забранена скорост. Всичко живо по кея го зяпна. Откъм морската страна на Нова Пеща пристанищните власти тутакси биха блокирали подобна машина от разстояние, преди да й лепнат пълна забрана за движение. Не знам дали вътрешното пристанище беше зле оборудвано, дали нейде в скъпата играчка на Сегешвар имаше скъпа апаратура за смущаване на детекторите, или просто Белотревните банди държаха цялото пристанище в джоба си. Във всеки случай никой не блокира скутера. Той просто направи завой сред облак от пръски и стремително се насочи към пролуката между шеста и седма рампа. Когато останаха десетина метра, изключи двигателите и продължи по инерция. Седнал зад кормилото, Сегешвар ме забеляза. Кимнах и размахах ръка. Той също ми махна.

Въздъхнах.

Тия истории се влачат подир нас от много десетилетия, но не са като пяната, оставена из пристанищните води от пристигането на Сегешвар. Не изчезват безследно. По-скоро остават да висят като облак прах по дирята на шарийски пустинен крайцер, а ако завиеш обратно към миналото, ще те накарат да се разкашляш.

— Хей, Ковач!

Викът беше злорадо гръмогласен и весел. Сегешвар стоеше прав, продължавайки да държи кормилото. Грамадни черни очила с рамки във формата на крила закриваха очите му — съзнателно отхвърляне на последната милспортска мода да се носят свръхсложни електронни лещи, широки не повече от един пръст. На плещите му висеше тънко като хартия яке от щавена на ръка кожа от дъгоцветна блатна пантера. Той пак размаха ръка и се ухили. От носа на скутера с метален звън изскочи автоматичен съединител. Отпред беше изострен като харпун, не пасваше на нито едно от гнездата по рампата и си проби дупка във вечбетона на половин метър под мястото, където стоях. Скутерът се приближи, Сегешвар скочи на носа и ме изгледа отдолу нагоре.

— Би ли изревал името ми още един-два пъти? — хладно попитах аз. — За в случай, че някой не е чул както трябва.

— Ей, пак се издъних. — Той наклони глава на една страна и разпери ръце в притворно извинителен жест. Още ми беше сърдит. — Ама какво да правя, открит съм си по природа. Как ти е името напоследък?

— Зарежи. Цял ден ли ще стоиш там долу?

— Не знам. Ще ми подадеш ли ръка?

Протегнах ръка. Сегешвар я сграбчи и се изкатери на кея. По ръката ми пробягаха тръпки, които бързо прераснаха в огнена болка. Все още си плащах за онова недовършено падане под гнездото. Хайдукът приглади безупречно ушитото яко и с изискан жест плъзна длан по дългата черна коса, падаща до раменете му. Радул Сегешвар бе успял да се издигне достатъчно рано, за да плати клонирането на копия от тялото, с което беше роден, тъй че зад черните очила се криеше собственото му лице — бледо въпреки топлия климат, тясно и костеливо, без признаци за японска кръв. Надолу започваше стройно тяло на видима възраст малко под трийсетте. Сегешвар се настаняваше в клонингите от ранна младост, докато — според собственият му израз — престанат да чукат и да се бият както трябва. Не знаех колко пъти се е презареждал, защото през годините след общата ни младост в Нова Пеща бях загубил представа за хода на реалния му живот. Както повечето хайдуци — и като мен — беше излежал доста време на съхранение.

— Хубав носител — каза той, обикаляйки около мен. — Много хубав. Какво стана с предишния?

— Дълга история.

— Която няма да ми разкажеш. — Той приключи обиколката и свали черните очила. Погледна ме в очите. — Прав ли съм?

— Прав си.

Той театрално въздъхна.

— Разочароваш ме, Так. Много ме разочароваш. Взе да си мълчиш като ония шибани жълтурковци от Севера, с които общуваш напоследък.

Свих рамене.

— Наполовина и аз съм шибан жълтурко от Севера, Рад.

— Ей, вярно бе. Бях забравил.

Не беше забравил. Просто ме притискаше. В някои отношения почти всичко си беше както в старите времена, когато киснехме при Ватанабе. Тогава винаги се забърквахме в побоища заради него. Дори и идеята за пласьора на тетрамет тръгна от него.

— Вътре има автомат за кафе. Искаш ли?

— Щом се налага. Знаеш ли, ако беше дошъл във фермата, щеше да пиеш истинско кафе и да палнеш пура от морски коноп, ръчно навита върху бедрото на първокласна порнозвезда.

— Някой друг път.

— Да, мамка му, вечно търчиш нанякъде, нали? Ако не са емисарите или неоквелистите, значи ще е някой скапан план за лично отмъщение. Знаеш ли, Так, наистина не е моя работа, но някой трябва да ти го каже и май се пада на мен. Трябва да спреш и да вдъхнеш аромата на белотрев, мой човек. Да си спомниш, че живееш. — Той пак си сложи очилата и кимна към терминала. — Добре, да вървим. Кафе от машина, защо не? Малко разнообразие.

Влязохме на хладно и се настанихме на масичка до стъклената стена, разкриваща изглед към пристанището. Още пет-шест души седяха с багажите си наоколо и чакаха. Изнурен старец в дрипи сновеше насам-натам и протягаше поднос за кредитни чипове, разправяйки на висок глас за злочестия си живот. Хората не проявяваха интерес. Из въздуха се носеше лек аромат на евтин антисептик, който не бях доловил преди малко. Сигурно бяха минали почистващите роботи.

Кафето се оказа пълна скръб.

— Видя ли? — Сегешвар бутна чашката настрани с театрална погнуса. — Би трябвало да ти строша краката, задето ме караш да пия такава гадост.

— Опитай.

За миг погледите ни се кръстосаха. Той сви рамене.

— Майтап бе, Так. Загубил си чувство за хумор.

— Не, просто му сложих трийсет на сто неустойка. — Спокойно отпих от кафето. — По-рано беше без пари за приятелите, но времената се менят.

Той помълча, после наведе глава настрани и пак ме погледна в очите.

— Мислиш, че съм непочтен с теб?

— Мисля, че ти е много удобно да забравиш истинския смисъл на думите ти ми спаси задника, мой човек.

Сегешвар кимна, сякаш друго не бе и очаквал. Сведе очи към масата между нас.

— Това е стар дълг — тихо изрече той. — И доста спорен.

— Навремето не мислеше така.

Всичко бе станало твърде отдавна, за да си го спомня с подробности. Още преди емисарското обучение — там, където всичко се замъглява с изминалите десетилетия. Най-добре помнех зловонието на уличката. Алкални разтвори от фабриката за обработка на белотрев и локви машинно масло от хидравличните преси. Псувните на пласьора и блясъкът по дългата кука за лов на гърбуни, която размахваше срещу мен из влажния въздух. Другите бяха изчезнали, хлапашкият им ентусиазъм на начинаещи грабители бързо се преобрази в ужас, когато острата стоманена кука разпра крака на Радул Сегешвар от коляното до върха на бедрото. Разпищяха се и избягаха в нощта като прогонени духове, оставяйки Радул да се влачи със стонове по уличката след тях. Оставяйки мен — шестнайсетгодишен — да застана с голи ръце срещу стоманата.

— Ела тук, ситно копеле. — Пласьорът се хилеше безумно в сумрака, докато крачеше напред, преграждайки пътя ми за отстъпление. — Хайде, опитай се да ме катурнеш на мой терен. Ще те изкормя и ще те накарам да си изядеш червата, момченце.

И за пръв път в моя живот върху младата ми шия като студена ръка плъзна усещането, че виждам човек, който ще ме убие, ако не го спра.

Няма да ме пребие като баща ми, няма да ме намушка като някой хлапак от конкурентните банди, с които се сблъсквахме всеки ден по улиците на Нова Пеща. Ще ме убие. Ще ме убие, а после сигурно ще ми отреже приставката и ще я хвърли в мръсните води на пристанището, където ще остане да лежи, докато умрат всички, които познавам и обичам. Именно тази картина, този ужас от потъването завинаги в отровената вода ме тласна напред, накара ме да пресметна обсега на стоманеното острие и да ударя пласьора, когато той загуби равновесие в края на удара.

После двамата се катурнахме в калта, боклуците и амонячното зловоние на фабричните химикали и аз се сборичках с него за куката.

Отнех му я.

Замахнах и по чист късмет му разпрах корема.

Войнственият му дух мигновено изтече като вода от мивка. Той издаде бълбукащ звук и разширените му очи се впериха в моите. Аз го гледах, яростта и страхът все още пулсираха бясно из слепоочията ми, всички химически регулатори в тялото ми бяха включени до краен предел. После той залитна назад и се свлече върху камара боклук. Остана да седи там, като че бе намерил любимото си кресло. Аз още бях на колене, от лицето и косата ми капеше алкална слуз. Изправих се с усилие, продължавайки да го гледам в очите, продължавайки да стискам дръжката на куката. Устните му трескаво мърдаха, от гърлото му излитаха отчаяни влажни звуци. Погледнах надолу и видях, че вътрешностите му са омотани около куката в ръката ми.

Шокът ме връхлетя изведнъж. Пръстите ми спазматично се разтвориха и изпуснаха куката. Аз залитнах назад и повърнах като фонтан. Немощните, умолителни звуци заглъхнаха сред дрезгавия рев на парливата струя в гърлото ми. Към зловонието на уличката се прибави горещият, мъчителен мирис на повръщано. Сгърчих се от мощния спазъм и паднах в мръсотията.

Мисля, че онзи още бе жив, когато се изправих и отидох да помогна на Сегешвар. Звуците, които издаваше, ме преследваха до края на уличката, а на другия ден съобщиха по новините, че умрял от кръвоизлив някъде на разсъмване. Сетне същите звуци ме преследваха седмици наред, когато оставах нейде на тихо и можех да чуя мислите си. Почти през цялата следваща година редовно се събуждах с тяхното ехо в ушите си.

Извърнах глава от спомена. Стъклената стена на терминала се избистри пред очите ми. Иззад масата Сегешвар ме гледаше втренчено. Може би също си спомняше. Той направи гримаса.

— Значи не смяташ, че имам правото да се ядосвам? Изчезваш безследно за девет седмици, оставяш ме да ти пазя боклуците и ме правиш за смях пред другите хайдуци. Сега искаш отлагане на заплащането. Знаеш ли какво бих сторил, ако някой друг ми извърти такъв номер?

Кимнах. С кисела усмивка си спомних как бях побеснял преди два месеца, докато стоях срещу Плекс в Текитомура и от синтетичния ми носител капеха телесни течности.

Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так.

Исках да му извия врата само задето го каза.

— Мислиш, че трийсет на сто не е справедливо?

Въздъхнах.

— Рад, ти си гангстер, аз също. — Махнах с ръка. — Не, не е там работата. Едва ли някой от нас двамата знае кое е справедливо и кое не. Прави каквото си искаш. Ще намеря парите.

— Добре. — Той продължаваше да ме гледа. — Двайсет на сто. Е, това задоволява ли чувството ти за търговска почтеност?

Мълчаливо поклатих глава. Бръкнах в джоба си, стиснах в юмрук приставките и се приведох към него.

— Ето. Затова си дошъл. Четири риби. Прави с тях каквото искаш.

Той бутна ръката ми настрани и гневно размаха пръст пред лицето ми.

— Не, приятелю. Ще правя с тях каквото ти искаш. Правя ти услуга и недей да го забравяш, по дяволите. Е, казах двайсет на сто. Справедливо ли е?

Решението изникна изневиделица — светкавично като удар в тила. Когато го анализирах по-късно, така и не разбрах кое го е предизвикало. Знаех само, че сякаш отново чувах тъничък глас да ме призовава от тъмното да побързам. Беше като внезапно избила по дланите пот. Като ужас, че ще закъснея за нещо важно.

— Сериозно говоря, Рад. Ти решаваш. Ако така си рискуваш репутацията пред хайдуците — зарежи. Ще ги метна зад борда нейде в Зоната и забравяме цялата история. Ако надуеш сметката, ще намеря как да платя.

Той отчаяно вдигна ръце. В детството ни бе изкопирал този жест от сензофилмите за хайдуци като „Приятелите на Ирене Косма“ и „Престъпни гласове“. Едва се удържах от усмивка. А може би просто исках да се усмихна на бързо прииждащото усещане за движение, което ме бе обзело, на опияняващото чувство за взето решение и разбирането какво означава то. Сред важността на мига гласът на Сегешвар изведнъж стана безсмислен, почти незабележим като бръмчене на комар. Съзнанието ми го избутваше настрани.

— Добре, мамка му. Нека да е петнайсет на сто. Стига де, Так. Почтено е. Ако сваля още, собствените ми хора ще ме очистят за некадърност. Петнайсет на сто, бива ли?

Свих рамене и пак протегнах юмрук към него.

— Добре, петнайсет на сто. Още ли ги искаш?

Сегешвар плъзна длан по юмрука ми, прибра приставките с класически уличен жест и ги пъхна в джоба си.

— Мама му стара, Так, не си поплюваш в пазарлъците — изръмжа той. — Казвали ли са ти го някога?

— Комплимент е, нали?

Той пак изръмжа. Стана и се изтупа, сякаш седяхме във фабричния прахоляк. Докато ставах на свой ред, дрипльото с подноса се насочи към нас.

— Ветеран демилит — захленчи той. — Пострадах, докато дарявахме на Ню Хок безопасност за новия век. Унищожавах огромни механични рояци. Да ви се намира…

— Не, нямам пари — отсече раздразнено Сегешвар. — Слушай, ако искаш, можеш да вземеш онова кафе. Още е топло.

Зърна погледа ми.

— Е? Аз съм един скапан гангстер, нали? Какво очакваш?

Небето над Белотревната зона бе необятно и тихо. Дори ревът на турбините сякаш стихна, погълнат от пустия плосък пейзаж и влажните купести облаци над главите ни. Аз стоях до перилата с развяна от вятъра коса и вдъхвах познатия аромат на суров белотрев. Водите на Зоната гъмжат от тия растения и стъблата изплуват на повърхността зад всеки минаващ кораб. Оставяхме подир себе си широка диря от накълцана растителност и разпенена кална вода, която щеше да се успокои чак след час.

Вляво от мен Сузи Петковска седеше в кабината и управляваше с цигара в ръка, присвила очи от пушека и отблясъците по облачното небе. От другата страна Михаил бе провиснал на перилата като дълга торба с баласт. Цупеше се още откакто потеглихме — демонстрираше недоволството си, че трябва да ни придружи. От време на време унило чоплеше куплунгите по врата си.

Отдясно прелетя изоставен пункт за балиране — две-три надувни бараки и почернял кей от огледално дърво. Бяхме отминали и други — някои все още работеха, вътре светеха лампи, а отвън чакаха големи автоматични шлепове. Но това беше преди да се отдалечим много от Нова Пеща. Сега малките индустриални островчета бяха безмълвни и само засилваха усещането за пустош.

— Белотревното производство не върви добре, а? — извиках аз през воя на турбините.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Моля?

— Белотревното производство — викнах отново аз и размахах ръка към отминаващия пункт. — Напоследък не върви, нали?

Тя сви рамене.

— Никога не е вървяло при тоя нестабилен пазар. Повечето независими производители отдавна изпаднаха от играта. По нашия край Кошутското обединение пусна тия големи самоходни платформи, дето обработват и балират суровината направо на борда. Трудно е да се конкурираш с тях.

В отношението й нямаше нищо ново. И преди четирийсет години, преди да си замина, човек можеше да види все същите флегматични реакции на такива като Сузи Петковска пред икономическите несгоди на този свят. Все същата задавена, тютюнджийска издръжливост, същите мрачно вдигнати рамене, сякаш политиката беше някакво всеобхватно природно бедствие, срещу което няма какво да сториш.

Отново се загледах в хоризонта.

По някое време телефонът в левия ми джоб иззвъня. Поколебах се за миг, после трепнах раздразнено, извадих звънящия телефон и го притиснах до ухото си.

— Да, какво има?

Призрачният шепот изплува от плътно пресованото електронно мълчание като трепет в покоя, като чифт мрачни криле, размахани в неподвижния въздух над нас. Сянка на глас. Думи, понесени към ухото ми от неуловим шепот.

не остава много време

— Да, каза го вече. Бързам колкото мога.

няма да ги удържа задълго…

— Да, имам грижата за това.

сега имаш грижата… Прозвуча като въпрос.

— Да, казах…

там има криле… хиляди пляскащи криле и цял един свят, открехнат…

Шепотът гаснеше като зле настроен канал, трептеше, заглъхваше, потъваше отново в мълчание.

открехнат от край до край… прекрасно е, Мики…

И изчезна.

Изчаках, после отпуснах телефона и го подхвърлих на длан. Намръщих се и го прибрах в джоба.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Лоши новини?

— Да, би могло да се каже. Може ли да увеличим скоростта?

Тя отново гледаше водата отпред. Палеше нова цигара с една ръка.

— Няма да е безопасно.

Кимнах и се замислих за току-що полученото съобщение.

— А колко ще ми струва опасното?

— Горе-долу двойно.

— Добре. Действай.

По устните й трепна мрачна усмивчица. Тя сви рамене, изгаси цигарата и я пъхна зад ухото си. Пресегна се над таблото и настрои два от екраните. Радарните изображения се увеличиха. Сузи подвикна към Михаил нещо на унгарски уличен жаргон, който вече напомняше толкова малко онзи от мое време, че едва схванах най-общото. Слизай долу и не пипай… нещо си там. Той й хвърли начумерен поглед, после се отлепи от перилата и се отправи назад към салона.

Тя се обърна към мен, почти без да гледа таблото.

— Ти също. По-добре иди да седнеш отзад. Щом ускоря, ще почне да друса.

— Знам как да се държа.

— Може, но предпочитам да си отзад при него. Тъкмо ще имаш с кого да си говориш. Аз ще съм прекалено заета.

Спомних си оборудването, което бях видял, струпано в салона. Навигационни биосистеми, развлекателен модул, трансформатори. Кабели и куплунги. Спомних си странното поведение на хлапака, куплунгите по врата му, унилата липса на интерес към околния свят. Не бях обърнал внимание, но сега всичко ми стана ясно.

— Дадено — казах аз. — Винаги е приятно да си побъбриш с някого, нали?

Тя не отговори. Може би вече се бе съсредоточила изцяло в пъстрите радарни изображения на нашия път през Зоната, или пък просто си мислеше за нещо друго. Оставих я и се отправих назад.

Над главата ми турбините нададоха безумен вой.

Глава 23

В Белотревната зона времето постепенно спира.

Най-напред почваш да забелязваш подробностите — сводестата коренова система на гъсталак от цепеши, надничаща над водата като изгнили кости на някакъв удавен гигант; места със странно чиста вода, където белотревът не е благоволил да поникне и можеш да видиш долу бледо изумруденото пясъчно дъно, коварните склонове на тинести наноси, тук-там някой изоставен жътварски каяк отпреди два века, все още непокрит докрай от сакатовия мъх. Но тия гледки са оскъдни и редки, малко по малко очите ти прилепват към необятния плосък хоризонт, а сетне колкото и пъти да ги изтеглиш насила към някоя подробност, имаш чувството, че мощен прилив връща погледа ти обратно.

Седиш и слушаш ритъма на турбините, защото няма какво друго да правиш. Гледаш хоризонта и потъваш в собствените си мисли, защото няма къде другаде да отидеш.

… бързай…

Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея, нея, нея, нея…

За нея. Силви със сребристочерната грива. Нейното лице…

Нейното лице, едва забележимо променено от жената, която се е промъкнала да й го открадне. Нейният глас, променен също тъй недоловимо…

Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно.

Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Тя се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност.

Пита се за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници.

Фериботът. Костеливото, съсредоточено лице на Тодор Мураками. Вятърът отнася струйка дим от лулата.

И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност. Защо пак отиваш на север?

Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.

Текущата задача. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.

Стига си ме наричал така, мамка ти.

И писъци. И зейнали дупки в гръбнака точно под черепа. И тежестта на мозъчни приставки в дланта ми, все още лепкави от съсирена кръв. И празнотата, която никога няма да се запълни.

Сара…

Текущата задача.

Мъча се да ти помогна, по дяволите.

… бързай…

Вярвам ти…

Мъча се, по дяволите…

… бързай…

МЪЧА СЕ…

— Бреговата линия. — Гласът на Сузи Петковска долетя от високоговорителя, лаконичен и твърд като опора, в която да се вкопча. — След петнайсет минути ще сме в Изворград.

Пропъдих мислите и погледнах наляво, където стремително наближаваше Кошутското крайбрежие. То се издигаше като неравна черна линия върху иначе гладкия хоризонт, после сякаш внезапно подскочи и се разпадна на верига ниски хълмове, между които тук-там се мяркаха белите пясъчни дюни отвъд. Това бе гърбът на Вчира, върховете на отдавна потънала планинска верига, превърнати за изминалите милиони години в седемстотин километра блатисти плитчини от едната страна и също толкова километра кристално бял пясък от другата.

Някой ден, каза ми преди почти половин век един кореняк от Изворград, морето ще нахлуе през всички прегради. Ще си пробие път и ще нахлуе в Белотревната зона като победоносна армия, разкъсала вражеската граница след дълги сражения. Ще заличи последните оцелели бастиони и ще съсипе плажа. Някой ден, мой човек, повтори изворчанинът бавно, сякаш за да подчертае думите си, и се усмихна с познатия ми вече фатализъм на сърфист. Някой ден, но не сега. А дотогава просто гледай морето, мой човек. Просто гледай натам, а не зад гърба си, недей да се тревожиш какво крепи на място всичко това.

Някой ден, но не сега. Просто гледай морето.

Е, сигурно и това може да се нарече философия. На Вчира Бийч често го приемаха за такава. Вярно, малко ограничена, но пък другаде съм виждал и по-лоши начини да осъзнаваш връзката си с Вселената.

Когато наближихме южните покрайнини на Зоната, небето се бе поразчистило и под слънчевите лъчи почнах да виждам признаци на човешки живот. Изворград всъщност не е определено място, а доста произволен термин, обхващащ сто и седемдесет километра крайбрежна ивица с центрове за сърфисти и съответната инфраструктура. В най-разредения си вид не представлява нищо повече от пръснати по плажа шатри и надувни бараки, стари огнища и скари за барбекю, барчета и закусвални в грубо изплетени колиби от белотрев. Тия признаци на населеност постепенно нарастват и после пак намаляват, докато Ивицата наближава и отминава местата, където възможностите за сърф са не просто добри, а направо феноменални. А по местата на Големия сърф населените райони придобиват почти градска гъстота. По хълмовете зад дюните изникват истински улици с улично осветление, зад тях вечбетонни платформи и кейове се протягат от гранитните хребети към тинестите води на Белотревната зона. Когато бях тук за последен път, имаше пет такива градчета, всяко със своя банда ентусиасти, които се кълняха, че най-добрият сърф на континента е точно тук, мамка му, мой човек. Знам ли, може би всички имаха право. А може би градчетата вече бяха станали десет.

Също тъй размити и неопределени бяха самите обитатели. Из цялата Ивица течеше бавна и непрестанна миграция на населението — тласкана ту от смените на петте сезона на Харлановия свят, ту от сложния ритъм на тройните лунни приливи, ту от още по-бавния, ленив пулс на жизнеността в носителите на сърфистите. Хората идваха, отиваха си и пак се завръщаха. Понякога местният им патриотизъм към някоя част от плажа траеше цикъл след цикъл, живот след живот, друг път се изместваше към нови места. А понякога го нямаше от самото начало.

Да откриеш някого на Ивицата никога не е било лесна задача. Мнозина идваха точно по тази причина.

— Наближаваме нос Кем — раздаде се пак гласът на Петковска сред припева на турбините. Стори ми се уморена. — Бива ли да спрем тук?

— Да, където ти е удобно. Благодаря.

Загледах се към наближаващите вечбетонни платформи над водите на Зоната, ниските постройки върху тях и безредно струпаните сгради по склона на хълма. Пет-шест човешки фигури седяха по балконите и кейовете, но иначе малкото селище изглеждаше обезлюдяло. Нямах представа дали съм попаднал на точното място в Изворград, но все отнякъде трябваше да започна. Хванах предната облегалка и се изправих на крака, докато катерът правеше ляв завой. Хвърлих поглед към моя мълчалив спътник.

— Хубаво си побъбрихме, Михаил.

Той не ми обърна внимание и продължи да зяпа през прозореца. През цялото пътуване не беше обелил и дума, само се взираше мрачно към необятния езерен пейзаж. Веднъж-дваж забеляза, че го гледам как се чеше по куплунгите и всеки път рязко спираше, а лицето му замръзваше като вкаменено. Но дори и тогава не каза нищо.

Свих рамене и се наканих да изляза на палубата, но размислих. Прекосих салона и се подпрях на стъклото, прекъсвайки съзерцанието на Михаил Петковски. Той излезе от унеса и изненадано примига насреща ми.

— Знаеш ли — весело казах аз, — голям късмет си извадил по майчина линия. Но там, навън, са все типове като мен. Пет пари не даваме дали ще живееш, или ще умреш. Ако не си станеш от задника да проявиш интерес, никой няма да го стори вместо теб.

Той изсумтя.

— Майната ти, туй няма нищо общо с…

Някой с малко повече уличен опит би разчел погледа ми, но този тук беше прекалено затънал в компютърна абстиненция, прекалено разглезен от майчината подкрепа. С лекота го сграбчих за гърлото, стиснах пръсти и го вдигнах от седалката.

— Виждаш ли какво имам предвид? Кой ще ми попречи да ти смачкам ларинкса?

— Ма… — дрезгаво изграчи той.

— Тя не те чува. Заета е горе да изкарва хляб и за двама ви. — Придърпах го към себе си. — Михаил, в този свят ти си безкрайно по-нищожен, отколкото са ти втълпили нейните усилия.

Той посегна и се опита да разтвори пръстите ми. Без да обръщам внимание на жалките му усилия, аз стиснах по-здраво. Михаил се изплаши не на шега.

— Както си тръгнал — споделих дружески аз, — ще свършиш в леген за резервни части под хирургическите лампи. Само така си потребен на хората като мен и никой няма да ни се изпречи когато дойдем за теб, защото на никого не си дал повод да те хареса. Това ли искаш да бъдеш? Резервни части и малко кървава сапунена пяна в канала на мивката?

Той се сгърчи и трескаво размаха ръце; лицето му ставаше виолетово. Отрицателно разтърси глава с всичка сила. Подържах още една-две секунди, после разхлабих пръсти и го пуснах обратно в креслото. Той се разкашля задавено, без да откъсва от мен широко разтворените си, просълзени очи. Едната ръка плъзна нагоре да разтрие гърлото, върху което тъмнееха следи от пръстите ми. Кимнах.

— Разбираш ли всичко това, Михаил? Навсякъде около теб. — Приведох се по-близо и той трепна като ударен. — Прояви интерес. Докато все още можеш.

Катерът леко се блъсна в нещо. Изправих се и излязох на страничната палуба под жарките слънчеви лъчи. Плавахме сред потъмнели малки кейове от огледално дърво, укрепени на стратегическите места с масивни вечбетонни подпори. Двигателите тихо мъркаха, поддържайки натиска към най-близкия пристан. Следобедното слънце блестеше ослепително по огледалното дърво. Сузи Петковска стоеше в кабината и присвиваше очи.

— Двойна тарифа — напомни ми тя.

Подадох й чип и изчаках да го източи. Михаил предпочете да не се показва от салона. Майка му ми върна чипа, засенчи очите си с длан и посочи напред.

— На три пресечки от тук можеш евтино да наемеш бръмбар. Хей-там, до оная свързочна мачта. С драконовите знамена.

— Благодаря.

— Моля. Дано да намериш каквото търсиш.

На първо време реших да не наемам бръмбар и тръгнах из малкото градче, попивайки обкръжението. До билото на хълма имах чувството, че съм в някое от предградията на Нова Пеща откъм страната на Белотревната зона. Същата преобладаващо утилитарна архитектура, същата пристанищна смес от магазинчета за морски софтуер и корабна техника, барове и гостилници. Същите непочистени и протрити улици от топено стъкло, същите миризми. Но когато погледнах надолу от билото, приликата секна тъй рязко, сякаш се събуждах от сън.

Под мен другата половина на селището слизаше надолу като безредна смесица от причудливи сгради, построени от какви ли не материали. Надувни бараки опираха рамене в къщички от гредоред, колиби от плавей, а най-долу имаше дори истински платнени палатки. Стъклените улички отстъпиха място на набързо излети пътеки от вечбетон, сетне идваше пясък и накрая идваше белезникавата шир на самия плаж. Тук улиците изглеждаха по-оживени, отколкото откъм Зоната, повечето минувачи бяха полуголи и бавно крачеха към брега под късното следобедно слънце. Всеки трети мъкнеше под мишница дъска за сърф. Полегатите слънчеви лъчи обливаха със злато морето, из което кипеше трескав живот. Сърфисти плуваха навътре, легнали върху дъските си, или пък небрежно сновяха по ниските вълни. Слънцето и далечината ги превръщаха в анонимни дребни фигурки, изрязани сякаш от черна хартия.

— Страхотна гледка, мамка му, нали, мой човек?

Пискливият детски глас странно контрастираше със самите думи. Озърнах се и видях момче на десетина години да ме гледа от един вход. Мършаво, загоряло и синеоко, облечено само с чифт вехти бермуди. Подпираше се на вратата с небрежно скръстени ръце. В магазина зад него зърнах купища дъски за сърф. На няколко монитора трептяха реклами за морски софтуер.

— И по-лоши съм виждал — признах аз.

— За пръв път ли си във Вчира?

— Не.

От разочарование гласът му изтъня още малко.

— Значи не търсиш уроци?

— Не. — Помълчах и се запитах дали постъпвам разумно. — А ти отдавна ли си на Ивицата?

Хлапето се ухили.

— Не ми е за пръв живот. Защо?

— Търся едни приятели. Може и да ги знаеш.

— Ясно. Ченге ли си? Наемен бияч?

— Напоследък не.

Явно бях налучкал верния отговор. Хлапето пак се усмихна.

— Имат ли си имена тия приятели?

— Когато бях тук за последно, имаха. Бразил. Адо, Трес. — Поколебах се. — Може би и Видаура.

Устните му трепнаха, подвиха се. Хлапето тихичко ахна. Всички тия жестове бяха навик от друго, много по-възрастно тяло.

— Джак Бразил по прякор Душата? — предпазливо попита то.

Кимнах.

— Бръмбарче ли си?

— Отдавна не съм.

— От тайфата на Мултифлорес?

Въздъхнах.

— Не.

— От Задръстените?

— А ти имаш ли си име? — попитах аз.

Хлапето сви рамене.

— Естествено. Милан. Тукашните ми викат Милан Пищова.

— Е, Милан — изрекох спокойно аз, — почваш здравата да ми лазиш по нервите. Казвай сега, можеш ли да ми помогнеш или не? Знаеш ли къде е Бразил, или ще се опиташ да ме будалкаш с приказки, че бил минал оттук преди трийсет години?

— Хей! — Бледосините очи се присвиха. Момчето отпусна ръце и юмруците му се стегнаха като чукчета. — Мамка му, да знаеш, че аз съм тукашен, мой човек. Сърфист съм. Правех кръгчета по вълните, докато ти още си бил едно шибано мокро петно в тръбите на майка си.

— Едва ли, но дай да не издребняваме. Търся Джак Бразил по прякор Душата. Ще го намеря с теб или без теб, но може и да ми спестиш време. Въпросът е дали ще го направиш.

Момчето ме изгледа, все още гневно и заплашително. Не беше особено впечатляващо с десетгодишния си носител.

— Въпросът, приятел, е струва ли си да ти помагам.

— А.

След като му платих, Милан неохотно взе да споделя откъслечни сведения, целящи по-скоро да прикрият крайно ограничените му познания по въпроса. Почерпих го ром и кафе в уличното заведение срещу магазинчето — не мога просто да го закрия, мой човек, то ми е нещо повече от работно място — и търпеливо изчаках да се източи бавното повествование. Личеше си, че по-голямата част от разказа му е просто кърпеж от изтъркани плажни легенди, но по една-две подробности заключих, че на няколко пъти е срещал Бразил, може би дори е карал сърф заедно с него. Последната среща трябва да беше отпреди десетина години. Героичен ръкопашен бой рамо до рамо с Бразил срещу банда харланови лоялисти на няколко километра южно от нос Кем. Яростна неравна схватка, Милан проявява чудеса от храброст, но скромно се задоволява само да намекне за тях, отнася няколко рани — мамка му, мой човек, да беше видял белезите по онзи носител, още ми е мъчно за него — но най-висшата възхвала е запазена за Бразил. Като шибана блатна пантера, приятел. Ония скапаняци му раздраха гърдите, а той дори не забеляза. Направо им разказа играта. Прав човек не остана, когато приключи. Прати ги да си ходят на север със зъбите в шепи. Накрая следва тържествена оргия — буен огън в нощта и писъци на жени, изпаднали в див оргазъм върху дъски за сърф.

Съвсем стандартна картинка, навремето неведнъж я бях чувал от други местни ентусиасти. Но зад очевидните фантазии открих една полезна подробност. Бразил разполагаше с пари — толкова години със Сините бръмбарчета, нали разбираш. Няма начин да си изкарва залъка, като дава уроци по сърф, търгува с дъски или обучава недозрелия носител на някой шибан милспортски аристократ — но по принцип не приемаше повторното клониране. Сигурно щеше да носи хубаво тяло за сърф, но нямаше как да го позная. Гледай за ония шибани белези по гърдите му, мой човек. Да, още носел дълга коса. Последните слухове твърдели, че се спотайвал в затънтено крайбрежно селце нейде на юг. Учел се да свири на саксофон. Един музикант, дето свирел с Чанго Младши, бил казал на Милан…

Платих питиетата и станах да си вървя. Слънцето бе залязло и морето мътно лъщеше като старо злато. Светлините по плажа под нас припламваха като светулки. Запитах се дали ще успея да наема бръмбар, преди да затворят.

— Значи такава е работата с аристократите — небрежно подхвърлих аз. — Пет години учиш това тяло на сърф, изработваш му рефлекси. А каква е твоята полза?

Милан сви рамене и допи рома. От парите и алкохола се беше размекнал.

— Разменяме си носителите. Щом този навърши шестнайсет, давам му го и взимам неговия. Тъй че моята полза е трийсетгодишен аристократски носител с козметични корекции и нотариално заверена размяна, та да не се представям за него, иначе новичък като от каталог. Първокачествена клонингова стока с всички екстри. Сладка работа, а?

Кимнах разсеяно.

— Да, сигурно. Стига да си пази тялото. Виждал съм аристократи да водят такъв живот, че носителят става на дреб.

— Не, моят човек не е от тях. Редовно идва да си наглежда инвестицията, нали разбираш, малко да поплува, да яхне дъската. И сега щеше да е тук, ако не беше станала оная история с Харлановата лимузина. Малко е напълнял и хич не го бива за сърф. Но с това ще се справя лесно, когато…

По нервите ми трепна сигналът на емисарската интуиция.

— Харланова лимузина ли?

— Да бе, нали разбираш. Катерът на Сеичи Харлан. Той е от вътрешния клон на фамилията…

— Какво е станало с катера на Сеичи Харлан?

— Не си ли чул? — Милан примига и се ухили. — Ама ти на кой свят живееш, приятел? От вчера само за туй говорят по мрежата. Сеичи Харлан със синовете си и снахата пътувал за Рила и катерът му потънал в Пролива.

— Как е потънал?

Той сви рамене.

— Още не знаят. Просто избухнал — май отвътре, ако съдя по кадрите, дето ги показаха. Останките потънали за секунди. Още ги търсят.

Имаше да ги търсят. По това време на годината водовъртежът се разпростираше нашироко, а теченията в Пролива бяха убийствено непредсказуеми. Потъващите отломки можеха да изминат километри, преди да стигнат до дъното. Обезобразените тела на Сеичи Харлан и семейството му можеха да намерят вечен покой къде ли не сред разпръснатите островчета и рифове на Милспортския архипелаг. Издирването на приставките щеше да е същински кошмар.

Мислите ми се върнаха към Белотрев Кохеи и замаяното бъбрене на Плекс. Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Намекваше за нещо биологично, но сам признаваше, че не знае много. Избутали го настрани, защото в играта влезли големите якудзари и поръчителката от Харлановия род, Аюра. Същата Аюра, която имала грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род.

Още една дребна подробност се намести в ума ми. Драва, обгърната в сняг. Чакам в преддверието на Курумая и разсеяно зяпам новините по глобалната мрежа. Случайна смърт на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт.

Не беше връзка само по себе си, но емисарската интуиция работи другояче. Просто трупа данни, докато почнеш да виждаш някакви очертания в общата купчина. Докато връзките се оформят сами. Все още не виждах нищо, но отделните фрагменти звънтяха като камбанки под полъха на идваща буря.

И заедно с тях кънтеше настоятелен припев: бързай, бързай, няма време.

Смътно си припомних типичното тукашно ръкостискане, ръкувах се с Милан и бързо поех обратно нагоре по хълма.

Заведението за бръмбари под наем още светеше. Вътре дремеше отегчен служител с телосложение на сърфист. Поразбуди се колкото да разбере, че не съм нито негов събрат по спорт, нито кандидат за такъв, после превключи на автопилот. Маската на скучното трудово всекидневие скри ядрото, което го удържаше във Вчира, топлината на ентусиазма бе грижливо прибрана за по-добри времена, когато ще бъде споделена с истински познавач. Но все пак човекът се оказа кадърен и ми предложи едноместен скоростен бръмбар, боядисан в крещящи цветове. Показа ми и софтуер с улична карта и основни ориентири по Ивицата. Допълнително го помолих за каска и предпазен костюм от пресована полисплав, при което престижът ми окончателно се сгромоляса. Явно, на Вчира Бийч все още доста хора не виждаха разликата между риск и идиотизъм.

Да, май и ти спадаш към тях, Так. Напоследък да си вършил нещо безопасно?

Десет минути по-късно бях навлякъл костюма и потеглях от нос Кем. Лъчът на фара прорязваше прииждащия вечерен мрак.

Пътувах на юг и се ослушвах да чуя тромава мелодия на саксофон.

Не разполагах с много следи, но една бе в моя полза. Познавах Бразил и знаех, че ако някой го търси, той няма да се укрива. Ще излезе насреща, както сърфистът тръгва срещу голяма вълна. Както излиза на бой с банда Харланови лоялисти.

Вдигнех ли повечко шум, нямаше да ми се наложи да го търся.

Сам щеше да ме намери.

Три часа по-късно отбих от шосето към студения синкав блясък на облепените с буболечки анджирски лампи край някаква денонощна закусвалня. Уморено обмислих вечерта и реших, че съм вдигнал достатъчно шум. Запасът ми от евтини кредитни чипове беше напълно изчерпан. Леко ми се виеше свят от твърде много пиене и пушене из цялата Ивица, а кокалчетата на дясната ръка още ме понаболяваха от приключението в една крайбрежна кръчма, където явно не обичаха чужди хора да разпитват за местните легенди.

Под анджирските лампи беше приятно прохладно, а на паркинга групички сърфисти щурееха с лули и бутилки в ръце. Смехът сякаш отекваше от стените на мрака извън осветеното пространство. Някой разправяше с изтънял, развълнуван глас как му се строшила дъската. Една-две по-сериозни групи се бяха събрали около разглобените вътрешности на машини, плачещи за ремонт. Проблясваше светлината на лазерни резачки, над екзотични сплави избухваха зелени или червени искри.

Взех си чаша учудващо добро кафе и пак излязох да гледам сърфистите. На младини в Нова Пеща не бях опознал техните кръгове — гангстерският протокол просто не позволяваше да се занимаваш сериозно със сърф или подводен спорт, а по-късно подводният спорт сам ме намери. Останах му верен завинаги. Нещо в безмълвния свят на дълбините ме привличаше неудържимо. Там долу царуваше необятен, бавен покой, отдих от уличното безумие и собствения ми още по-смахнат личен живот.

Там човек можеше да се погребе.

Допих кафето и пак влязох в закусвалнята. Миризмата на супа разбуди апетита ми. Изведнъж осъзнах, че не съм хапвал нищо, откакто закусих с Джапаридзе на борда на „Хайдушка щерка“. Настаних се на една табуретка и кимнах на същото ококорено наркоманче, от което бях взел кафето.

— Приятно мирише. Какво предлагате?

Той взе от плота очукано дистанционно и го насочи към киберготвача. Над паничките зад стъклото изникнаха холографски етикети. Огледах ги и си избрах блюдо, което е трудно да сготвиш зле.

— Филе от скат в лют сос. Замразено филе, нали?

Онзи врътна очи към тавана.

— Да не би да очакваш прясно? В тая дупка? На такава цена?

— Отдавна не съм идвал.

Но отговорът ми не предизвика реакция върху замаяното му от тетрамет лице. Той само включи киберготвача и пристъпи към стъклата, гледайки сърфистите навън, сякаш виждаше някакви редки и прекрасни морски създания в огромен аквариум.

Бях преполовил паничката, когато вратата зад мен се отвори. Никой не каза нищо, но вече знаех. Оставих паничката и бавно се завъртях на табуретката.

Беше сам.

Лицето по нищо не приличаше на онова, което помнех. Носителят беше по-плещест и не тъй мургав както последния път, с буйна руса, леко прошарена грива и високи скули, издаващи адорасионски модел с немалка доза славянски гени. Но в общи линии, тялото не се различаваше чак толкова много — под широкия гащеризон все още се криеха същите мощни гърди и рамене, същият ръст, същата издължена талия, здрави крака и силни ръце с едри китки. А когато тръгна напред, усетих в походката му все същата небрежна самоувереност.

Разпознах го тъй сигурно, сякаш бе разтворил гащеризона да ми покаже белезите по гърдите си.

— Чух, че си ме търсил — рече спокойно той. — Познавам ли те?

Усмихнах се.

— Здрасти, Джак. Как е Вирджиния напоследък?

Глава 24

— Още не мога да повярвам, че си ти, хлапе.

Тя седеше до мен на склона на дюната и драскаше триъгълници в пясъка между краката си с острие от харпун за гърбуни. Още беше мокра от плуването, водата се стичаше по загорялата кожа на нейния сърфистки носител, а късо подстриганата черна коса стърчеше на остри кичури. Още не бях привикнал с изумително красивото й лице. Беше поне с десет години по-млада, отколкото при последната ни среща. Но пък навярно и тя имаше същия проблем с мен. Гледаше надолу към пясъка и говореше с безизразна физиономия. Говореше колебливо, също както призори, когато ме събуди в стаята за гости и попита дали искам да слезем на плажа. Бе разполагала с цяла нощ, за да превъзмогне изненадата, но все още се озърташе крадешком към мен, сякаш вършеше нещо забранено.

Свих рамене.

— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.

Тя се поусмихна.

— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?

— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.

Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.

— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.

— Знам какво ме попита, Вирджиния.

— Тогава не бягай от шибания въпрос — каза беззлобно тя. — На нищо ли не съм те научила в Корпуса?

— Дали е Квел? — По влажната ми ръка все още полепваха песъчинки. Изтупах длани. — Как може да е тя? Логичен въпрос. Квел е мъртва. Разпиляна на атоми. Независимо от сладостните мечти на твоите приятели в къщата.

Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше да не ни чуят. Току-виж излезе, че някой е станал и се протяга на плажа, бодър и готов да вземе най-енергични наказателни мерки спрямо моята непочтителност.

— Спомням си времена, когато и ти би го искал, Так. Времена, когато би желал тя да се върне. Какво стана с теб?

— Санкция IV, това стана с мен.

— А, да. Санкция IV. Революцията поиска малко повече саможертви, отколкото бе очаквал, нали?

— Ти не беше там.

Настана кратко мълчание. Тя извърна глава. В малката група на Бразил всички се водеха квелисти — или поне неоквелисти, — но сред тях само Вирджиния Видаура имаше емисарско обучение. Корпусът бе изстискал тъй жестоко от нея нормалната човешка способност за самозалъгване, че тя трудно би се привързала към каквато и да било легенда или догма. Реших, че си струва да изслушам нейното мнение. Ако не друго, щеше поне да е обективно.

Чаках. Откъм плажа долиташе бавният, неуморен шум на прибоя.

— Извинявай — каза накрая тя.

— Зарежи. На всички ни се е случвало да ни стъпчат мечтите от време на време. Ако не болеше, що за мечти щяха да бъдат?

Устата й леко трепна.

— Както виждам, все още я цитираш.

— Перифразирам. Слушай, Вирджиния, поправи ме, ако греша, но няма сведения някога да са правили резервно копие на Надя Макита. Прав ли съм?

— Няма и сведения за резервно копие на Такеши Ковач. Но май отнякъде изникна такова.

— Не ми напомняй. Но в случая става дума за шибания Харланов род и можеш да видиш логиката в постъпките им. Можеш да разбереш ползата.

Тя стрелна поглед към мен.

— Е, радвам се да видя, че престоят на Санкция IV не е увредил самочувствието ти.

— Не се занасяй, Вирджиния. Аз съм бивш емисар. Убиец. От мен има полза. Но не си представям онези от Харлановия род да пазят копие на жената, която едва не унищожи цялата им олигархия. А и как, по дяволите, нещо толкова важно, копие на тъй исторически жизнена личност, се е озовало в черепа на една безкрайно елементарна демилитка?

— Не е чак толкова елементарна. — Вирджиния пак разрови пясъка. Разговорът ставаше все по-бавен. — Такеши, знаеш ли, че ние с Ярос…

— Да, обадих му се. Той ми каза, че си тук. Заръча да те поздравя, ако се срещнем. Надява се да си добре.

— Наистина ли?

— Е, всъщност каза абе, майната му, но аз умея да чета между редовете. Значи нищо не излезе?

Тя въздъхна.

— Да. Не излезе.

— Говори ли ти се за това?

— Няма смисъл. Беше толкова отдавна. — Тя свирепо заби острието в пясъка. — Не мога да повярвам, че още не е забравил.

Свих рамене.

— Трябва да бъдем готови за живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят, ако искаме да осъществим мечтите си.

Този път в нейния поглед имаше грозна ярост, която не подхождаше на красивите й нови черти.

— На духовит ли се правиш, мама му стара?

— Не, просто отбелязвам широтата на квелистката мисъл спрямо…

— Млъквай, Так.

Емисарският корпус никога не си е падал по традиционните командни модели, поне както ги разбират повечето хора. Но навикът, убеждението, че си струва да слушам преподавателите, трудно се преодоляваше. А когато чувствата ти са равностойни на…

Е, няма значение.

Млъкнах. Заслушах се в прибоя.

По някое време откъм къщата се разнесоха ръждиви ноти на саксофон. Вирджиния Видаура стана, засенчи очи и погледна назад. Лицето й бе поомекнало. За разлика от повечето сърфистки свърталища, които видях предната вечер, Бразил живееше в истинска къща, а не в надувна барака. Гредите от огледално дърво блестяха в разгарящата се светлина като огромни кинжали. Обветрените стени между тях предлагаха на погледа успокояващи сиви и белезникави оттенъци, но прозорците на четирите етажа откъм морето хвърляха към нас ярки отблясъци.

Една фалшива нота на саксофона окончателно съсипа мелодията.

— Ух! — възкликнах аз, може би малко пресилено. Внезапната мекота в изражението на Вирджиния ме бе изкарала извън релси.

— Той поне се опитва — подхвърли тя ни в клин, ни в ръкав.

— Да. Е, сигурно вече и бездруго всички са се събудили.

Тя ми хвърли пак същия неуверен поглед. Устните й неволно трепнаха.

— Так, знаеш ли, че си гадно копеле?

— Чувал съм. Е, какво закусвате по тия места?

Сърфисти.

Можеш да ги откриеш почти навсякъде из Харлановия свят, защото почти навсякъде в този свят има океан с вълни, дето си струват да умреш за тях. Да умреш в буквалния смисъл. Не забравяйте, 0,8 G и три луни — покрай Вчира има места, където можеш да яздиш вълните пет-шест километра без прекъсване, а колкото до височината им, трябва да видиш, за да повярваш. Но ниската гравитация и трите луни имат и обратна страна. Земните океански течения изобщо не могат да се мерят с тия на Харлановия свят. Химическото съдържание, температурата и скоростта се променят стремглаво, и морето изведнъж става коварно и жестоко. Специалистите по турбулентност все още се мъчат да дадат обяснение, но засега са стигнали само до виртуални модели. На Вчира Бийч провеждат малко по-други изследвания. Неведнъж съм виждал ефектът на Йънг да се разиграва перфектно върху привидно идеална деветметрова вълна като някакъв прометеевски мит, прожектиран кадър по кадър — извисеният воден хълм кипи и се пени под сърфиста, после изведнъж се разпада като под масиран зенитен обстрел. Морето разтваря гърло и поглъща дъската заедно с ездача. На няколко пъти съм помагал да измъкват оцелелите. Виждал съм замаяните им усмивки, сиянието, което сякаш обкръжава лицата им, докато говорят нещо от сорта: не подозирах, че тая пущина ще ме зареже така или хей, мой човек, видя ли как тоя боклук се разпадна под мен, или пък най-често срещаното, развълнувано: А дъската ми измъкнахте ли, приятел? Виждал съм ги как влизат отново — онези, които са се отървали без навехнати и счупени крайници или пукнати черепи. Виждал съм мъчителния копнеж в очите на онези, който ще трябва тепърва да оздравеят.

Добре познавам това чувство. Просто за мен е свързано със стремежа да убия друг човек, а не себе си.

— Защо точно ние? — попита безцеремонно Мери Адо. Открай време си въобразяваше, че с това другопланетно име може да мине и без добри маниери.

Усмихнах се и свих рамене.

— Не се сетих за по-големи глупаци.

Тя се обиди като котка. Вдигна рамо, обърна ми гръб и отиде до машината за кафе до прозореца. Май беше избрала клонинг от предишния си носител, но от нея лъхаше дълбоко безпокойство, което не помнех от срещите ни преди четирийсет години. Освен това изглеждаше по-слаба, с леко хлътнали очи, а косата си носеше вързана на опашка, което допълнително изостряше чертите й. Изработеното по поръчка на Адорасион лице имаше особена костна структура, от която орловият нос ставаше още по-извит, тъмните влажни очи още по-тъмни, а челюстта още по-решителна. Определено не й отиваше.

— Ама че шибано нахалство, Ковач! Да се изтърсиш безцеремонно тук след Санкция IV.

Вирджиния трепна зад масата срещу мен. Едва забележимо поклатих глава.

Адо се озърна.

— Не си ли на същото мнение, Сиера?

Както обикновено, Сиера Трес не каза нищо. Нейното лице също бе подмладен вариант на онова, което помнех — елегантно изваяна комбинация между милспортска японка и представата на генетичните козметици за красавица от народа на инките. Изражението му беше напълно непроницаемо. Тя се подпираше на синята стена до машината за кафе, кръстосала ръце върху миниатюрното горнище от полисплав. Както повечето от току-що разбудените обитатели на дома, не носеше нищо друго освен оскъден бански костюм и евтини бижута. Празна чаша с остатъци от кафе с мляко висеше сякаш забравена до сребърния пръстен на пръста й. Но погледът й подскачаше въпросително от мен към Мери и обратно.

Останалите се раздвижиха развълнувано около масата за закуска. Трудно бе да определя на чия страна са. Попивах реакциите им с емисарско безразличие и ги отделях за по-късен анализ. Предната вечер бяхме минали през фазата на Утвърждаването, приключихме с разпита, маскиран като приятелска размяна на спомени, и самоличността на новия ми носител бе окончателно утвърдена. Не беше там работата.

Изкашлях се.

— Знаеш ли, Мери, нищо не ти пречеше да дойдеш. Но Санкция IV е съвсем различна планета, няма приливи и океанът е плосък като гърдите ти, тъй че не виждам каква полза щях да имам от теб, по дяволите.

Обидата беше колкото засукана, толкова и несправедлива. Мери Адо, бивша активна съучастничка на Сините бръмбарчета, притежаваше престъпни умения в редица области, нямащи нищо общо с водата. И между другото по прелести не отстъпваше на останалото женско население в стаята, включително Вирджиния Видаура. Но знаех, че е чувствителна на тема външност и за разлика от Вирджиния или мен не е напускала планетата. На практика я бях нарекъл проста селячка, плажна жаба, евтин източник на сексуални услуги и при това не особено привлекателен източник. Ако беше тук, Иса сигурно щеше да изпищи от възторг.

Все още съм малко докачлив, стане ли дума за Санкция IV.

Адо се озърна към тежкото дъбово кресло в края на масата.

— Изхвърли тоя скапаняк, Джак.

— Не — провлече той бавно, почти сънливо. — Не и на този етап.

Беше се изпънал почти хоризонтално в креслото от тъмно дърво с изпружени крака, клюмнала глава и отпуснати в скута длани, сякаш се мъчеше сам да си гледа на ръка.

— Той се държи грубо, Джак.

— Ти също.

Бразил изведнъж се изправи в креслото. Кръстосахме погледи. По челото му лъщяха капчици пот. Знаех причината. Въпреки новия носител не се бе променил чак толкова много. Не беше зарязал лошите навици.

— Но тя има право, Ковач. Защо точно ние? Защо трябва да ти правим тази услуга?

— Адски добре знаеш, че не е заради мен — излъгах аз. — Ако квелисткият дух не е жив на Вчира, то кажи ми къде да го търся, по дяволите. Защото времето ни изтича.

Някой изпръхтя презрително иззад масата. Беше някакъв млад, непознат сърфист.

— Мой човек, та ти дори не знаеш дали наистина става дума за Квел. Погледни се. Сам не си вярваш. Искаш да тръгнем срещу Харлановия род заради фантазиите в шибаната глава на някаква смахната кучка? Не става, приятел.

Погледнах го право в очите.

— Как ти е името?

— Какво те засяга, мой човек?

— Това е Даниъл — добродушно обясни Бразил. — Отскоро е с нас. Бързам да добавя — да, виждаш истинската му възраст. И я чуваш, за съжаление.

Даниъл се изчерви от неочакваното предателство.

— Фактите са си факти, Джак. Говорим за Рилските зъбери. Никой не е влизал там без покана.

Усмивката прелетя като мълния от Бразил към Вирджиния Видаура, сетне към Сиера Трес. Дори Мери Адо се изсмя кисело над кафето си.

— Какво? Какво, мамка му?

Проявих благоразумието да не се присъединя към усмивките, докато извръщах поглед към Даниъл. Можеше и да ни потрябва.

— Боя се, че пак показваш възрастта си, Дан. Съвсем леко.

— Нацуме — каза Адо, сякаш обясняваше на дете. — Чувал ли си това име?

Погледът му беше красноречив.

— Николай Нацуме. — Бразил пак се усмихна, този път на Даниъл. — Не си блъскай главата. Трябва да си с двеста години по-стар, за да го помниш.

— Истинска история ли е? — чух да прошепва някой и ме обзе странна печал. — Мислех, че е само пропаганден мит.

Една непозната сърфистка възмутено се завъртя към Бразил.

— Хей, Нацуме изобщо не е влязъл вътре.

— Напротив, влязъл е — заяви Адо. — Да не би да вярваш на глупостите, дето ги преподават днес в училищата? Той…

— По-късно можем да обсъдим подвизите на Нацуме — каза Бразил все тъй добродушно. — Засега ни стига да знаем, че ако се наложи да проникваме в Рила, вече има такъв прецедент.

Настана кратко мълчание. Сърфистът, който не вярваше в съществуването на Нацуме, шепнеше нещо на Даниъл.

— Дотук добре — каза най-сетне някой. — Но ако Харлановият род държи тази жена, която и да е тя, има ли смисъл да организираме нападение? В Рила разполагат с такава технология за разпит, че трябва вече да са я разнищили.

— Не е задължително. — Вирджиния Видаура се приведе напред над празната си чиния. Малките й гърди се раздвижиха под спрей-банския. Странно бе да виждам и нея в сърфистката униформа. — Демилитите ползват най-модерно оборудване и разполагат с по-голям капацитет от повечето изкуствени интелекти. Те са върхът на съвременната инфотехника. Разправят, че можели да се мерят с марсианските разузнавателни системи. Смятам, че дори добър софтуер за разпити ще си строши зъбите в такова чудо.

— Може просто да я измъчват — каза Адо, сядайки пак на мястото си. — Говорим за Харлановия род.

Поклатих глава.

— Ако опитат, тя може просто да се оттегли в командните системи. Освен това ще им трябва да е разумна и в пълно съзнание. С болка няма да стигнат доникъде.

Сиера Трес вдигна глава.

— Казваш, че разговаряла с теб?

— Да, така смятам. — Не обърнах внимание на недоверчивите възклицания около масата. — Предполагам, че е успяла да използва демилитското си оборудване, за да се свърже с телефона, по който преди време разговарях с човек от екипа й. Сигурно е останала някаква следа в екипната мрежа. Но сега човекът е мъртъв и няма добра връзка.

Двама от компанията се изхилиха грубо. Единият беше Даниъл. Запечатах другия в паметта си.

Може би Бразил забеляза това. Той размаха ръка за тишина.

— Всички от екипа й са мъртви, така ли?

— Да. Така ми казаха.

— Четирима демилити сред цял лагер техни колеги. — Мери Адо направи гримаса. — Изклани като пилци? Трудно е да се повярва, нали?

— Аз не…

Тя ме прекъсна.

— Че са позволили да се случи, искам да кажа. Онзи… как му беше името? Курумая, нали? Демилит от старата школа оставя харланитите да дойдат и да сторят това под носа му? Ами другите? Много задружен народ, няма що.

— Не — казах безизразно аз. — Не са задружен народ. Демилитаризирането е суров бизнес — който завари, той натовари. Екипите са много сплотени. Но доколкото видях, извън тях няма и капка лоялност. А Курумая е бил принуден да отстъпи пред натиска на властите, оказан след това. Неуловимите на Силви не му бяха любимци. Във всеки случай не дотам, че да наруши йерархията заради тях.

Адо подви устни.

— Чаровна картинка.

— Символ на днешното време — обади се внезапно Бразил. Погледна ме. — Когато смъкнем всички висши стремежи, неизбежно стигаме до страха и алчността. Нали?

Всички млъкнаха. Огледах едно по едно лицата из стаята, опитвайки да преценя чувствата на подкрепа, неприязън и целия спектър между двете. Сиера Трес изразително вдигна вежда, но не каза нищо. Санкция IV, шибаната Санкция IV висеше из въздуха около мен. Всеки би могъл убедително да докаже, че действията ми там са били продиктувани от страх и алчност. Виждах тази мисъл по някои от лицата.

Но пък никой от тях не бе там да види какво стана.

Никой, мамка му.

Бразил се изправи. Огледа лицата около масата, търсейки може би същото, което търсех и аз.

— Помислете си за това. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Всеки от вас е тук, защото вярвам, че умеете да си държите езика зад зъбите и защото ако нещо трябва да се направи, вярвам, че ще ми помогнете. Довечера ще имаме нова среща. Тогава ще гласуваме. Както казах, помислете си.

После той взе саксофона от табуретката до прозореца и бавно излезе навън, сякаш в момента си нямаше други грижи.

Две-три секунди по-късно Вирджиния Видаура стана и тръгна след него.

Изобщо не ме погледна.

Глава 25

По-късно Бразил ме намери на плажа.

Излезе с тежка крачка от прибоя, мъкнейки дъската под мишница. Оскъдното му облекло се състоеше от шорти, белези и спрей-ботуши до глезените. Със свободната ръка изцеждаше морската вода от косата си. Приветствено размахах ръка и той дотича в тръс към мястото, където седях на пясъка. Истински подвиг след няколко часа във водата. Когато стигна до мен, почти не се задъхваше.

Изгледах го с присвити очи срещу слънцето.

— Вижда ми се забавно.

— Ще опиташ ли?

Той завъртя дъската и лекичко я наклони към мен. Никой сърфист не би сторил подобно нещо. Не и с дъска, която притежава отдавна. А тази изглеждаше по-стара от носителя му.

Джак Бразил по прякор Душата. Дори и тук, на Вчира, нямаше друг като него.

— Благодаря, ще се въздържа.

Той сви рамене, заби дъската в пясъка и се просна до мен. Разлетяха се капчици.

— Както искаш. Днес има добро вълнение. Не много страшно.

— Сигурно ти е скучно.

Широка усмивка.

— Е, там е уловката, нали?

— Тъй ли?

— Да, тъй. — Той махна с ръка към морето. — Влезеш ли във водата, взимаш от всяка вълна колкото можеш. Изгубиш ли това, по-добре си върви в Нова Пеща. Бягай от Вчира завинаги.

— Има ли много такива?

— Прегорели? Да, има ги. Но да си тръгнеш, е в реда на нещата. За другите ме боли — тия, дето остават.

Хвърли поглед към белезите по гърдите му.

— Ти си нежна душа, Джак.

Той се усмихна към морето.

— Опитвам се.

— Затова ли не обичаш клонирането, а? Взимаш от всеки носител колкото можеш.

— Уча всеки носител, доколкото мога — поправи ме той. — Да. Да не говорим, че в днешно време складовете за клонинги искат луди пари, дори и в Нова Пеща.

— Не виждам това да смущава Адо и Трес.

Той пак се усмихна.

— Мари си харчи наследството. Знаеш как й е истинското име, нали?

— Да, помня. А Трес?

— Сиера има познати в бизнеса. Когато зарязахме бръмбарските истории, тя отиде да поработи с хайдуците. Сега в Нова Пеща доста народ й е задължен.

Той леко потръпна и остави тръпката да стигне до раменете му. Изведнъж кихна.

— Виждам, че още не сте зарязали оная гадост. Затова ли Адо е толкова слаба?

Той ме изгледа странно.

— Адо е слаба, защото така й харесва. Как го прави, това си е нейна работа, не смяташ ли?

Свих рамене.

— Естествено. Просто съм любопитен. Мислех си, че самоинфекцията отдавна ще ви е омръзнала.

— Е, ти не я харесваше от самото начало, нали? Спомням си как навремето Мери се опита да ти пробута онзи щам на ГХХ. Винаги си бил пуритан в това отношение.

— Просто никога не съм виждал смисъла да се разболявам за развлечение. Очаквах поне ти като лекар с образование да проявиш малко здрав разум.

— Ще ти го напомня при първия тетраметов махмурлук. Или на сутринта, след като си се натряскал с уиски.

— Не е същото.

Той кимна сериозно.

— Прав си. Тия химически боклуци са от каменната епоха. С добре имунизиран носител мога десет години да си инжектирам грип от Хън Хоум без други последствия освен лека температура и фантастични кошмари. Страхотна работа. Нито главоболие, нито увреждане на органите, нито дори хрема, щом инхибиторите пресрещнат вируса. Посочи ми един такъв наркотик.

— Значи това използвате напоследък? ГХХ?

Той поклати глава.

— Зарязахме го отдавна. Вирджиния донесе специален щам от Адорасион. Генетично модифициран вирус на гръбначна треска. Човече, ако можеш да видиш какво сънувам сега. Понякога се събуждам с писъци.

— Блазе ти.

Мълчаливо загледахме хората във водата. На два-три пъти Бразил изсумтя недоволно, сочейки движенията на сърфистите. Не разбирах много от тия неща. Веднъж тихо изръкопляска, когато един младеж падна от дъската, но когато се озърнах към него, не видях по лицето му подигравка.

Малко по-късно пак посочи дъската.

— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? С моята дъска. Човече, тоя твой допотопен носител изглежда направо създаден за нея. Всъщност, вижда ми се малко странен за военен модел. Лекичък е. — Той лениво опипа рамото ми. — Дори бих казал, че имаш почти идеален носител за спорт. Каква марка е?

— На някаква древна компания, не я бях чувал преди. „Ейшундо“.

— „Ейшундо“?

Погледнах го с изненада.

— Да, „Ейшундо Органикс“. Знаеш ли ги?

— И още как, мамка му. — Той пак се отпусна на пясъка и ме огледа. — Так, та ти носиш класически модел. Създали са само една серия, която изпреварвала времето си поне с цял век. Неща, неизпробвани дотогава от никого. Прилепващи длани, подсилена мускулна структура, а ако ти кажа какви си системите за автономно оцеляване, направо не би повярвал.

— Да, не бих повярвал.

Той не ме слушаше.

— Гъвкавост и издръжливост на върховно ниво, рефлекси, каквито не предлагал никой чак до появата на „Харкани“ в началото на двайсет и четвърти век. Човече, такива модели просто вече не се произвеждат.

— Така си е. Фалирали са, нали?

Той енергично поклати глава.

— Не, политиката им видяла сметката. Корпорацията „Ейшундо“ е създадена в Драва през осемдесетте години от типични подмолни квелисти. Май и не криели много-много политическите си убеждения. Сигурно щели да ги закрият, но всички знаели, че произвеждат най-добрите спортни носители на планетата, тъй че в крайна сметка станали доставчици на половината дечурлига от Първите фамилии.

— Голям късмет.

— Не ще и дума. Никой не ги закачал. — Ентусиазмът по лицето му избледня. — После дошло Разселването и те се обявили за квелисти. Харлановият род така и не им го простил. Когато голямата каша отминала, съставили черни списъци на всички, които някога са работили за „Ейшундо“, дори екзекутирали неколцина от старшите биотехници като предатели и терористи. Производство на оръжие за врага и прочие глупости. А и както се развили нещата в Драва, с тях така или иначе било свършено. Човече, направо не вярвам, че седиш насреща ми с това чудо. Мамка му, това е историческа ценност, Так.

— Е, радвам се да го чуя.

— Сигурен ли си, че не искаш…

— Да ти го продам? Не, благодаря.

— Сърф, мой човек. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш сърф? Хайде, вземи да се топнеш с дъската. Да те видим на какво си способен.

Поклатих глава.

— Предпочитам да живея в неведение.

Той ме изгледа любопитно. После кимна и пак се зазяпа в морето. Усещах как от самото гледане му става нещо. Сякаш вълните усмиряваха треската, която сам бе разпалил в себе си. Стиснах зъби и се помъчих да не завиждам.

— Може би някой друг път — тихо каза той. — Когато не си тъй натоварен.

— Да. Може би.

Не можех да си представя подобен момент, освен може би в миналото, а просто нямаше начин да се върнем там.

— Значи никога не си пробвал, така ли? Дори навремето в Нова Пеща?

Свих рамене.

— Знам как да падам от дъската, ако това имаш предвид. Като хлапе съм опитвал през лятото на местните плажове. После се вързах с една тайфа гмуркачи. Нали знаеш как става.

Той кимна. Може би си припомняше собствената си новопещенска младост. Или последния път, когато бяхме водили този разговор, но не ми се вярваше. Беше преди повече от петдесет години, а без емисарска памет това е много време.

— Адски тъпо — промърмори Бразил. — Коя тайфа беше?

— Рифовите бойци. От района на Хирата. Гмуркай се свободен, умри свободен. Остави мръсотията на повърхността. Видехме ли такива като теб, моментално им свивахме перките. Ами ти?

— Аз ли? Мислех се за волна птичка. Вихроездачите, Цунамитата, Утринният хор на Вчира. И други, не ги помня вече. — Той поклати глава. — Толкова глупав съм бил, мамка му.

Загледахме се във вълните.

— Откога си тук? — попитах аз.

Той се разкърши и извърна лице към слънцето с плътно затворени очи. От гърдите му излетя звук, напомнящ котешко мъркане, после премина в смях.

— Тук, на Вчира? Не знам, не си водя сметка. Май трябва вече да е към век. С интервали.

— А Вирджиния казва, че сте отписали Бръмбарчетата преди двайсетина години.

— Да, горе-долу. Както казах, Сиера все още прави по някой удар. Но в общи линии вече десет-дванайсет години не сме се замесвали в нещо повече от плажни побоища.

— Дано да не сте ръждясали.

Той се ухили широко.

— Ей, ама ти вече си слагаш тигана.

Поклатих глава.

— Не, просто умея да слушам. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Добре казано. Както и да постъпят другите, ти ще продължиш. Ти вярваш, че е истина.

— Тъй ли? — Бразил се изпъна на пясъка и затвори очи. — Тогава ето ти повод за размисъл. Нещо, което навярно не знаеш. Когато квелистите се сражавали с Първите фамилии за континентално надмощие на Ню Хокайдо, заговорило се, че правителствените отряди на смъртта готвят удар срещу Квел и още неколцина от Извънредния комитет. Един вид контраудар срещу Черните бригади. И знаеш ли какво направили?

— Да, знам.

Той открехна едно око.

— Знаеш ли?

— Не. Но не обичам риторичните въпроси. Ако ще казваш нещо, карай направо.

Той пак затвори очи. Стори ми се, че по лицето му мина нещо, подобно на болка.

— Добре. Знаеш ли какво е информационен шрапнел?

— Естествено. — Терминът беше стар, почти архаичен. — Евтини вируси. Допотопна работа. В ефира се излъчва матрица от накълцани стандартни програми. Вкарваш ги във вражеските системи и те се опитват да изпълняват първоначалните си функции. Така задръстват оперативния код с безсмислени команди. Поне на теория. Доколкото съм чувал, на практика не излизало много добре.

Всъщност много добре познавах ограниченията на оръжието от собствен опит. Преди сто и петдесет години последната съпротива на Адорасион бе излъчила информационен шрапнел, за да забави напредването на емисарските части през Манзанския басейн просто защото не разполагаше с друго. Не ни забавиха кой знае колко. Много по-тежки загуби понесохме от яростните ръкопашни боеве, които последваха из закритите улици на Неруда. Но Джак Бразил с неговата измислена фамилия и страстта му към една култура, чиято планета никога не бе виждал, едва ли желаеше да чуе това точно сега.

Той размърда стройното си тяло върху пясъка.

— Е, добре, извънредният комитет в Ню Хокайдо не споделял твоя песимизъм. Или просто са били отчаяни. Така или иначе, измислили нещо подобно, но основано на дигитализиран човешки товар. Изработили схематични копия от всеки член на комитета, просто повърхностен сбор от най-общи спомени и самолич…

— Мамка му, будалкаш ме!

— … и ги заредили в широкообхватни информационни мини, които да бъдат заложени в квелистките сектори и да се задействат при вражеско нашествие. Не, не те будалкам.

Затворих очи.

Ах, мамицата му.

Гласът на Бразил продължаваше да се лее безметежно.

— Да, планът бил при поражение да задействат мините и да оставят няколко десетки от собствените си хора, а може би и авангарда на нападателите, с твърдото убеждение, че всеки от тях е Квелкрист Фолкънър. Или някой си.

Шум на прибой и далечни викове над водата.

Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?

Видях лицето й. Чух променения глас, който не беше на Силви Ошима.

Пипни ме. Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

Бразил продължаваше да говори, но усещах, че се изчерпва.

— Доста хитро оръжие, ако се позамислиш. Масова суматоха, на кого да вярваш, по дяволите, кого да арестуваш? Същински хаос. Може би това ще спечели време за бягство на истинската Квел. Та макар и на косъм. Създава хаос. Последен удар. Кой знае?

Когато отворих очи, той седеше и пак гледаше към морето. Добродушният покой бе изчезнал от лицето му, избърсан като грим, като морска вода, изсъхнала под слънчевите лъчи. От стегнатата му мускулеста фигура изведнъж бе изплувало жестоко, безпомощно огорчение.

— Кой ти разказа всичко това? — попитах аз.

Бразил се озърна към мен и по устните му трепна призрак на предишната усмивка.

— Някой, с когото трябва да се срещнеш — тихо каза той.

Взехме неговия бръмбар — двуместен, със смъкнат кожух, не много по-голям от онзи, който бях наел, но както се оказа, далеч по-бърз. Бразил си направи труда да навлече вехт защитен костюм на леопардови петна — още нещо, което го отличаваше от другите идиоти, сновящи по магистралата с такива скорости, че едно падане би смъкнало плътта им от костите.

— Е, да — рече той, когато му споменах това. — Някои рискове заслужават да ги поемеш. Другото си е чисто самоубийство.

Взех шлема от полисплав и го надянах. Гласът ми прозвуча пискливо от високоговорителя:

— Налага ти се да гледаш тия глупости, а?

Той кимна.

— Непрекъснато.

Той включи двигателя, сложи си шлема, после подкара на север по магистралата точно с двеста километра в час. По маршрута, който вече бях минал, докато го търсех. Покрай денонощната закусвалня, покрай другите спирки и населени местенца, където бях подхвърлял името му като кървава диря от гърбун пред спортен катер, после през Кем и по-нататък. На дневна светлина Ивицата губеше голяма част от романтиката си. Светлинките на прозорчетата, които бях отминавал предната вечер по пътя на юг, се оказваха вехти и избелели ниски постройки или надувни бараки. Неоновите И холографските надписи бяха изключени или едва мъждукаха. Селищата по дюните губеха уютната си сумрачна привлекателност и се превръщаха просто в купчини скучни сгради покрай осеяното с боклуци шосе. Само шумът на прибоя и ароматите из въздуха бяха същите, но ние се движехме прекалено бързо, за да ги усетим.

На двайсет километра след нос Кем един тесен, зле павиран път се отклоняваше през дюните. Бразил намали скоростта за завоя — не чак толкова, колкото би ми се искало — и отби от магистралата. Под бръмбара кипнаха струи пясък, извиращи измежду неравните блокове вечбетон и скалата, върху която бяха положени. При гравитационните машини паважът често е не толкова опора, колкото знак откъде минава пътят. А отвъд първата ивица дюни някогашните строители изобщо бяха зарязали усилията да полагат настилка. Нататък имаше само стълбове от въглеродни нишки с илуминиево покритие, забити на десетметрови интервали. Бразил отново намали скоростта и бавно подкара покрай стълбовете, които лъкатушеха през дюните към морето. Отстрани изникнаха две-три разнебитени надувни бараки, килнати пиянски върху пясъчните склонове. Не личеше дали вътре живее някой. По-нататък видях боен катер в плитък канал под прашна маскировъчна мрежа. Механични охранителни паячета, напомнящи миниатюрни каракури, се разбудиха по него от бученето на бръмбара или може би от топлината на двигателя. Вдигнаха по някой крайник към нас и пак се успокоиха, когато отминахме.

Прехвърлихме последните дюни и Бразил спря бръмбара успоредно на бреговата линия. Свали шлема, приведе се над кормилото и кимна надолу към морето.

— Ето. Познато ли ти е?

Много, много отдавна някой бе изкарал на брега брониран кораб на въздушна възглавница, докато забие нос в дюните, а после просто го бе зарязал. Сега корабът лежеше върху сбръчканата си престилка като блатна пантера, убита, докато е дебнела плячка. Задните кормилни витла бяха извъртени по посоката на преобладаващия вятър и изглеждаха блокирани. Пясъкът се трупаше на назъбени купчинки покрай бронята и на места напълно затрупваха престилката, тъй че бронираните бордове изглеждаха само част от далеч по-голяма погребана структура. През амбразурите откъм нашата страна се подаваха бластерни цеви, щръкнали към небето — сигурен признак, че хидравликата е изгърмяла. Горните люкове бяха широко разтворени като за евакуация.

По централния фюзелаж и нагоре около мехура на мостика забелязах следи от боя. Червеното и черното се сплитаха и позната шарка, която докосна гръбнака ми с хладна ръка; почти изличени от времето очертания на стилизирана клонка от квелкристия.

— О, не може да бъде.

— Да. — Бразил се размърда на седалката. — Точно така.

— И да не би да е тук, откакто…

— Да, в общи линии.

Подкарахме надолу по дюната и спряхме до кърмата. Бразил изключи двигателя и бръмбарът се отпусна на пясъка като послушен тюлен. Корабът се извисяваше над нас и бронята от специална сплав поглъщаше топлината на слънцето, тъй че отблизо навяваше хлад. На три места покрай нащърбения корпус метални стълбички слизаха от парапета и потъваха в пясъка. Най-задната, където корабът се накланяше към земята, беше килната назад почти хоризонтално. Без да й обръща внимание Бразил сграбчи парапета и с изящен скок се озова на палубата. Въздъхнах и го последвах.

Гласът ме стресна, докато се изправях.

— Е, той ли е това?

Примигах срещу слънцето и различих мършав силует на леко наклонената палуба пред нас. Човекът изглеждаше с една глава по-нисък от Бразил и носеше простичък сив гащеризон с отрязани до лактите ръкави. Ако се съдеше по лицето под рядката бяла коса, трябва да беше поне на шейсет и пет, но ръцете му бяха жилави, мускулести и завършваха с едри, костеливи китки. А зад тихия глас се долавяше спотаена сила. Във въпроса звучеше напрежение, граничещо с враждебност.

Пристъпих напред до Бразил. Заех същата поза като стареца — с отпуснати до бедрата ръце като оръжия, които могат да потрябват всеки момент. Спокойно го погледнах в очите.

— Да, аз съм.

Погледът му сякаш трепна надолу, но не беше това. Просто ме оглеждаше от глава до пети. За момент настана мълчание.

— Разговарял ли си с нея?

— Да. — Гласът ми поомекна. Погрешно бях изтълкувал напрежението му. Не беше враждебност. — Разговарях с нея.

Вътрешността на кораба се оказа изненадващо просторна и светла. Обикновено в бойните кораби от този тип е страшна теснотия, но Сосеки Кои бе имал предостатъчно време да промени това. Вътрешните прегради бяха свалени, а на места липсваха части от горната палуба, създавайки петметрови кладенци. Слънцето нахлуваше през малкото илюминатори и отворените горни люкове, другаде лъчите му се процеждаха през пукнатини в бронята, може би оставени от сражение или пък нарочно прорязани. Буйна растителност, засадена във висящи кошници, изпълваше тия открити места и се виеше нагоре по оголените опорни греди на корпуса. На места илуминиевата облицовка беше грижливо подменена, другаде отдавна тънеше в мрак. Някъде тихо бълбукаше вода по камъчета, припявайки кротко на прибоя отвън.

Кои ни настани на дебела рогозка около ниска масичка за гости в един от осветените кладенци. Със старомодна церемониалност ни поднесе обяд от корабния киберготвач, който, явно, все още работеше съвсем нормално. Освен печеното месо и паничките с варена юфка имаше чай от белотрев и плодове от растенията над нас — повивни сливи и дълги нанизи кошутски гроздовинки. Бразил се нахвърли върху храната с ентусиазма на човек, прекарващ по цял ден във водата. Аз хапвах по малко, колкото да проявя любезност. Гроздовинките обаче се оказаха удивително вкусни. Домакинът подчертано се въздържа от въпроси, докато приключим с обяда.

Най-сетне Бразил хвърли върху чинията си последната оглозгана чепка гроздовинки, избърса се със салфетка и ми кимна.

— Разказвай. Аз му описах нещата в най-общи линии, но историята е твоя.

— Аз… — Погледнах през опустошената маса и видях отсреща съвсем друг глад. — Добре. Беше преди доста време. Няколко месеца. Бях в Текитомура. По работа. Влязох в един пристанищен бар, „Токийският гарван“. Тя беше…

Чувствах се странно, разказвайки всичко това. И, откровено казано, откъснат от него. Докато слушах собствения си глас, изведнъж ми стана трудно да повярвам в следата, която бях прокарал от онази нощ на проляна кръв и безумни халюцинации, през завладените от машини пущинаци на Ню Хок, и обратно на юг, бягайки от един възкръснал дух. Донкихотщини в пристанищни кръчми, трескав налудничав секс и двойно бягство по вода в компанията на една тайнствена и ненормална жена с коса от жива стомана, планински битки с късчета от самия мен сред руините на нашето марсианско наследство. Силви имаше право, когато ме кръсти Мики в сянката на крана. Беше си чист сензофилм.

Нищо чудно, че Радул Сегешвар се затрудняваше да приеме постъпките ми. Дори и човекът, който преди две години се обърна за подкрепа към него, би избухнал в недоверчив смях, ако чуеше тази история за объркана вярност и преплетени пътища.

Не, ти не би се разсмял.

Би гледал със студени, далечни очи, почти без да слушаш, унесен в мисли за нещо друго. За следващото убийство на проповедници от Новото откровение, за кръв по острието на тебитския нож, за една яма с отвесни стени в Белотревната зона и за един пронизителен писък, който не спира и не спира…

Би свил рамене, без да се интересуваш вярна ли е тази история или не, защото си доволен от онова, което имаш.

Но Кои попиваше всичко, без да изрече нито дума. Когато млъквах и го поглеждах, той не задаваше въпроси. Чакаше търпеливо, а веднъж, когато му се стори, че мълча твърде дълго, ми направи лекичък жест да продължа.

Накрая поседя мълчаливо, после кимна замислено.

— Казваш, че те наричала с разни имена, когато се върнала за пръв път?

— Да. — Емисарската памет ги измъкна от дълбините, изпълнени с незначителни спомени. — Одисей. Огава. Мислеше ме за свой войник от батальон Тецу. Част от Черните бригади.

— Тъй. — Той извърна глава с непроницаемо лице. После добави с мек глас: — Благодаря, Ковач-сан.

Тишина. Двамата с Бразил се спогледахме. Той се изкашля.

— Това зле ли е?

Кои въздъхна тихо, сякаш от болка.

— Не ни помага. — Той пак ни погледна и се усмихна печално. — Аз бях в Черните бригади. Батальон Тецу не беше част от тях, а отделен фронт.

Бразил сви рамене.

— Може да се е объркала.

— Да, може би.

Но очите на Кои си оставаха все тъй печални.

— А имената? — попитах аз. — Познати ли са ти?

Той поклати глава.

— Името Огава се среща на север сравнително често, но не помня да съм познавал човек с това име. Трудно е да бъда сигурен след толкова много години, но не ми звучи познато. А Одисей… — Старецът сви рамене. — Една учителка по кендо носи това име, но не вярвам да има квелистко минало.

Поседяхме мълчаливо. Накрая Бразил въздъхна.

— Ах, мамка му.

Кой знае защо, раздразнението му ободри Кои. Той пак се усмихна, този път с весел проблясък в очите.

— Изглеждаш обезсърчен, приятелю.

— Така си е. Нали разбираш, наистина си мислех, че може да е това. Мислех си, че наистина ще го направим.

Кои се зае да прибира чиниите върху лавицата зад рамото си. Движенията му бяха плавни и икономични.

— Знаете ли какъв ден идва след седмица? — попита спокойно той.

Ние примигахме насреща му.

— Не? Какъв пропуск. Колко лесно ни заслепяват собствените ни грижи, а? Колко лесно се откъсваме от широката схема на обществения живот. — Той се приведе напред да вземе по-далечните чинии и аз му ги подадох. — Благодаря. Идната седмица, по-точно в края на идната седмица, е рожденият ден на Конрад Харлан. В Милспорт празнуването ще е задължително. Фойерверки и веселие до припадък. Хаосът на празнуващите тълпи.

Бразил схвана преди мен. Лицето му грейна.

— Искаш да кажеш…

Кои се усмихна кротко.

— Приятелю мой, аз не знам. Може пък наистина да е това, според собствения ти доста мъгляв израз. Независимо дали е така или не, вече мога да ти кажа, че наистина ще го направим. Защото просто нямаме друг избор.

Точно това исках да чуя, но още не можех да повярвам, че Кои го каза. Докато пътувах на юг си мислех, че може да привлека Бразил и Видаура, евентуално още неколцина от най-запалените неоквелисти, които да застанат на моя страна, независимо от конкретните им желания. Но историята за информационния шрапнел, начинът, по който съвпадаше с подробностите от Ню Хок, и намекът, че идва от човек, който знае, който е бил там, после срещата с този дребен, сдържан човечец и неговия сериозен подход към градинарството и храната — всичко това ме тласкаше към ръба на зашеметяващата идея, че само съм си прахосал времето.

Едва не ми се зави свят от осъзнаването, че не е така.

— Помислете — каза Кои и сякаш нещо се промени в гласа му. — Може би този призрак на Надя Макита е точно това: призрак. Но нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига? Нима вече не принуди олигарсите да изпаднат в паника и да нарушат категоричните повели на своите земни господари? Как тогава ние да не го направим? Как да не изтръгнем от лапите им този обект на тяхната боязън и ярост?

Пак погледнах Бразил. Вдигнах вежда.

— Няма да е лесно да ги убедим — мрачно каза сърфистът. — Повечето бивши Бръмбарчета ще се бият, ако вярват, че отиват да освободят Квел. Ще убедят и останалите. Но не знам дали ще го сторят заради един разбуден призрак, колкото и да е отмъстителен, по дяволите.

Кои приключи с чиниите, взе салфетка и огледа ръцете си. Откри върху едната китка петно от гроздовинков сок и го изчисти с педантично усърдие. Без да откъсва очи от ръката си, той заговори:

— Ще поговоря с тях, ако желаеш. Но в крайна сметка, ако нямат собствени убеждения, дори и самата Квел не би ги приканила да се бият. Нито пък аз.

Бразил кимна.

— Страхотно.

Изведнъж ме обзе неудържимото желание да узная.

— Кои, а ти смяташ ли, че гоним призрак?

Той издаде тих звук, нещо средно между смях и въздишка.

— Всички гоним призраци, Ковач-сан. Как би могло да е другояче, след като днес живеем толкова дълго?

Сара.

Потиснах мисълта и се запитах дали Кои е забелязал как очите ми трепнаха болезнено за момент. С внезапен пристъп на параноя се запитах дали вече не знае отнякъде. Гласът ми загрубя.

— Не това те попитах.

Той примига и изведнъж пак се усмихна.

— Да, не беше това. Ти ме попита дали вярвам, а аз се отклоних от отговора. Прости ми. На Вчира Бийч евтината метафизика и евтината политика вървят ръка за ръка и много се търсят. Човек може да си изкарва от тях прехраната без много усилия, но после навикът трудно се изкоренява. — Той въздъхна. — Дали вярвам, че доживяхме завръщането на Квелкрист Фолкънър? С всяка фибра от тялото си копнея да го повярвам, но като всеки квелист съм длъжен да се придържам към фактите. А фактите не подкрепят онова, в което искам да вярвам.

— Значи не е тя.

— Не е правдоподобно. Но в един от своите по-безпристрастни мигове самата Квел е предложила резервна вратичка за подобни случаи. Ако фактите са срещу теб, казва тя, но не би понесъл да загубиш вярата си, то поне можеш да отложиш решението. Изчакай и виж.

— Струва ми се, че това означава категоричен отказ от всякакво действие.

Той кимна.

— Да, в общи линии. Но в случая вярата ми няма нищо общо с въпроса дали да действаме или не. Защото поне в едно вярвам: дори ако този призрак няма друга стойност, освен като талисман, времето му е днес и мястото му е сред нас. По един или друг начин промяната се задава. Харланитите знаят това не по-зле от нас и вече направиха своя ход. Остава само и ние да предприемем нашия. Ако в крайна сметка ми се наложи да се сражавам и да умра заради спомена и призрака на Квелкрист Фолкънър, а не заради самата нея, това пак ще е по-добре, отколкото да не се сражавам изобщо.

Тия думи продължиха да отекват в главата ми дълго след като оставихме Сосеки Кои да се подготвя и потеглихме с бръмбара обратно по Ивицата. А заедно с думите и един простичък въпрос. Простичкото убеждение в тях.

Нима един разбуден и отмъстителен призрак не стига?

Но за мен не бе същото. Защото бях прегръщал този призрак и бях гледал как лунната светлина пълзи по пода на една планинска хижа, докато призракът потъва в съня, без да знае дали ще се събуди отново.

Ако можехме да я събудим, не исках аз да й кажа коя е. Не исках да съм там и да видя лицето й, когато разбере.

Глава 26

След това всичко тръгна бързо.

Има мисъл и има действие, бе казала някога младата Квел, заимствайки без колебание, както разбрах по-късно, от древните самурайски традиции на Харлановия свят. Не смесвайте едното с другото. Когато дойде време за действие, мисълта ви трябва вече да бъде напълно съзряла. Започне ли действието, няма да има място за нея.

Бразил се върна при другите и представи решението на Кои за свое. Надигна се мърморене от страна на някои сърфисти, които все още не ми бяха простили за Санкция IV, но това не трая дълго. Дори Мери Адо захвърли враждебността си като строшена играчка, когато стана ясно, че аз нямам пряка връзка с крайното решение. Сред лъчите на залеза и меките сенки в общата стая мъжете и жените от Вчира Бийч дадоха своето съгласие един по един.

Изглежда, разбуденият призрак наистина щеше да стигне.

Съставните части на нападението се сглобиха с бързина и лекота, която някои по-доверчиви души биха приели като божествена благосклонност или пръст на съдбата. За Кои това бе просто ходът на историческите сили, също тъй неоспорим, както законите на гравитацията или термодинамиката. Просто потвърждение, че времето е назряло и политическият казан кипи. Естествено, че ще прелее, естествено, че всичко ще се изсипе в една и съща посока — на пода. Къде другаде да отиде?

Казах му, че според мен е чист късмет, а той се усмихна безмълвно.

Така или иначе, всичко се уреди.

Личен състав:

Сините бръмбарчета. Те вече почти не съществуваха като едно общо цяло, но имаше предостатъчно бивши членове, за да се оформи ядро, отговарящо приблизително на легендата. Новаците, привлечени през изминалите години от гравитационното привличане на легендата, допълваха бройката и се лепваха към ядрото, приемайки общото име. След още години някои от тях бяха спечелили доверието на Бразил. Беше ги виждал на сърфа, беше ги виждал и да се бият. И най-важното — беше видял у всички тях способността да приемат максимата на Квел и да водят нормален живот, когато въоръжената борба не е наложителна. Събрани заедно, новите и старите представляваха истинска квелистка ударна сила — по-добра би могла да се намери само с машина на времето.

Въоръжение:

Безгрижно зарязаният военен катер в задния двор на Кои символизираше една обща тенденция, срещана надлъж и нашир из цялата Ивица. Сините бръмбарчета не бяха единствените закононарушители от тежката категория, потърсили убежище на Вчира Бийч. Онова, което привличаше Бразил и нему подобните към вълните, се проявяваше и като неудържим стремеж за прекрачване на закона в десетина различни области. Изворград гъмжеше от бивши разбойници и революционери, и явно никой от тях не желаеше да зареже играчките си завинаги. Разтръскаш ли чаршафите на Мици Харлан, почват да се ръсят шишенца и сексиграчки. Разтръскаш ли Ивицата — почват да се ръсят оръжия.

Планиране:

Повечето от хората на Бразил не държаха на тия неща. Рилските зъбери се славеха почти толкова, колкото и старият щаб на тайната полиция на булевард Шимацу, разрушен някога до основи от участничката в Черните бригади Ифигения Деме, когато се опитали да я разпитат в мазето и задействали имплантираните в нея ензимни експлозиви. Желанието да сторим същото и в Рила тръпнеше като почти осезаемо напрежение из въздуха в къщата. Трябваше ни известно време, за да убедим най-буйните глави сред новопокръстените Бръмбарчета, че един щурм срещу Зъберите ще е чисто самоубийство, и то безкрайно по-безсмислено от това на Деме.

— Не мога да ги упрекна — каза Кои и миналото му на боец от Черните бригади изведнъж зазвуча в напрегнатия му тон. — Твърде отдавна чакат за шанса да накарат някого да си плати.

— Не и Даниъл — натъртих аз. — Той има едва двайсет години живот.

Кои сви рамене.

— Яростта срещу неправдата е като горски пожар — прехвърля всички прегради, дори и тия между поколенията.

Престанах да газя и го погледнах. Усещах, че е способен да се увлече. Сега и двамата бяхме легендарни морски великани, нагазили до колене във виртуалния океан между островите и рифовете на Милспортския архипелаг в мащаб 1:2000. Сиера Трес бе помолила за услуга някакви познати хайдуци и те ни осигуриха достъп до подробния топографски модел на една фирма за морско инженерство, чиито търговски дейности едва ли биха издържали по-задълбочена полицейска проверка. Не бяха твърде доволни от услугата, но така става, когато си много гъст с хайдуците.

— Виждал ли си някога истински горски пожар, Кои?

Защото определено не се срещат особено често на един свят с деветдесет и пет на сто океан.

— Не. — Той махна с ръка. — Беше метафора. Но съм виждал какво става, когато неправдата най-сетне отприщи възмездието. Не се свършва скоро.

— Да, знам.

Загледах се към водите на Южния Пролив. Картата възпроизвеждаше и миниатюрен водовъртеж, който бълбукаше, съскаше и дърпаше краката ми под повърхността. Ако дълбочината беше в същия мащаб, както останалата част от виртуалната карта, течението сигурно щеше да ме повали.

— Ами ти? Виждал ли си горски пожар? Може би на някоя друга планета?

— Да, виждал съм два или три. На Лойко дори помогнах да подпалят един. — Продължавах да се взирам във водовъртежа. — По време на Пилотския бунт. Много от повредените им машини паднаха в Екатерининските гори и пилотите месеци наред водиха оттам партизанска война. Трябваше някак да ги изкараме. Тогава бях емисар.

— Ясно. — Не долових в гласа му никаква реакция. — И свърши ли работа?

— Да, за известно време. Определено избихме доста то тях. Но както сам казваш, подобна съпротива оцелява поколения наред.

— Да. А пожарът?

Погледнах го и се усмихнах мрачно.

— Доста време трябваше да го гасят. Слушай, Бразил греши за тази пролука. Щом отминем носа ето тук, има пряка видимост към охранителните радари на Ню Канагава. Погледни. А от другата страна е пълно с рифове. Не можем да минем оттук, ще ни направят на парчета.

Той прецапа към мен и погледна.

— Да, ако ни очакват.

— При всяко положение очакват нещо. Познават ме, знаят, че ще дойда да я измъкна. Мамка му, разполагат със самия мен. Стига им само да ме попитат… да попитат него, и онзи ситен боклук ще им каже какво да очакват.

Чувството за измяна бе болезнено и огромно като нещо, изтръгнато от гърдите ми. Като Сара.

— В такъв случай няма ли да им каже да дойдат тук? — тихо попита Кои.

— Не ми се вярва. — Отново повторих разсъжденията, с които се качих на „Хайдушка щерка“ в Текитомура. Надявах се и на глас да прозвучат също тъй убедително. — Той е твърде млад, за да знае за връзките ми с Бръмбарчетата, а те не разполагат с никаква информация. Познава Видаура, но за него тя все още е преподавателка от Корпуса. Няма представа с какво може да се занимава сега тя, или какви връзки сме имали след службата. Онази Аюра ще му даде всичко, с което разполагат за мен, може би и за Вирджиния. Но не разполагат с много, а и малкото, което имат, е подвеждащо. И двамата сме емисари, знаем как да си прикриваме следите и сме разпръсквали заблуждаваща информация около всеки свой ход.

— Много благоразумно.

Вгледах се в сбръчканото лице, но не открих следи от ирония. Свих рамене.

— Това ни е вградено. Обучени сме да изчезваме безследно на светове, които почти не познаваме. Да го сториш там, където си израснал, е детска игра. Ония гадове не разполагат с друго, освен неясен слух и престъпните кръгове, и данни за няколко присъди. Твърде оскъдна информация за начало, особено когато трябва да претърсиш цял свят без възможности за въздушно разузнаване. А има едно нещо, което той си мисли, че знае за мен — смята, че ще бягам от Нова Пеща като от чума.

Потиснах изблика на семейни чувства, който ме бе жегнал и на „Хайдушка щерка“. Въздъхнах.

— В такъв случай къде ще те търси?

Кимнах към модела на Милспорт пред нас, разстлан върху нагъсто разположени островчета и платформи.

— Мисля, че вероятно ме търси там. Когато съм на Харлановия свят, винаги идвам в Милспорт. Това е най-голямата градска среда на планетата, там е най-лесно да изчезнеш, ако познаваш града добре, и само проливът го дели от Рила. Ако бях емисар, щях да съм там. Укрит на удобна дистанция за удар.

За момент необичайната перспектива от птичи поглед ме замая, докато гледах отвисоко пристанищата и улиците, и мъглявите спомени от разпокъсаните десетилетия сливаха новото със старото в един общ, смътно познат образ.

И той е някъде там.

Я стига, няма начин да бъдеш сигурен в…

Той е някъде там като антитяло, идеално приспособено за борба срещу натрапника, когото търси, за когото кротко разпитва из потока на градския живот, подкупва, заплашва, притиска, пречупва и върши всички други неща, които и двамата с него сме изучили тъй добре. И докато го върши, диша с пълни гърди, живее за собствената си мрачна радост като някакъв преобърнат наопаки вариант на житейската философия на Джак Бразил по прякор Душата.

В паметта ми изплуваха думите на Плекс.

В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…

Замислих се за връзките си през последната година, за хората, които можеха да попаднат под удар.

Тодор Мураками, ако все още се мотаеше наоколо без конкретна задача. Дали моят млад двойник го познаваше? С Мураками постъпихме в Корпуса почти по едно и също време, но отначало почти не се познавахме — чак до Земята на Нкрума и Иненин. Дали онзи Ковач щеше да се досети за връзката ни? Дали би успял да спечели в една игра срещу Мураками? И което е по-съществено, дали Аюра би допуснала своето двойно заредено творение да припари до действащ емисар. Би ли посмяла?

Вероятно не. А Мураками имаше зад гърба си целия Корпус и знаеше как да се пази.

Иса.

Ах, мамка му!

Петнайсетгодишната Иса, носеща образа на корава светска жена като модно яке от кожа на блатна пантера върху истинската си същност — крехко, добре възпитано хлапе, израснало сред останките от средната класа на Милспорт. Надарена с ум като бръснач и също тъй крехка. Като измислено копие на малката Мито, точно преди да постъпя в Емисарския корпус. Ако онзи откриеше Иса…

Спокойно, следите ти са прикрити. Тя те е виждала само в Текитомура. И да хванат Иса, няма да разберат нищо.

Но…

Само толкова отделих за съчувствието — колкото трае един удар на сърцето. И усещането за това се надигна в мен като хладна погнуса.

Но той ще я премаже, ако му се изпречи на пътя. Ще мине през нея като ангелски огън.

Дали? Щом тя ти напомня за Мито, навярно и с него ще бъде същото, нали? Сестричката е една и за двама ви. Това няма ли да го спре?

Няма ли?

Надникнах в мътилката от спомени за работата си в Корпуса… и не знаех какво да отговоря.

— Ковач!

Гласът долетя от небето. Примигах и откъснах поглед от моделираните улици на Милспорт. Над главите ни Бразил висеше във въздуха на виртуалното пространство, облечен с оранжеви плажни шорти и частично закрит от въображаем облак. С това телосложение и дългата коса, развяна от стратосферните ветрове, приличаше на някакво пакостливо второразрядно божество. Махнах му с ръка.

— Джак, трябва да дойдеш и да погледнеш северното направление. Не ми се вярва да…

— Няма време за това, Так. Трябва да излезеш. Веднага.

Усетих, че гърдите ми се стягат.

— Какво има?

— Компания — отвърна загадъчно той и изчезна сред бял проблясък.

Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп, морски архитекти и инженери по хидродинамика“ се намираха в северната част на Изворград, където Ивицата почваше да се прелива в курортни комплекси и плажове с безопасен прибой. При нормални обстоятелства хората на Бразил за нищо на света не биха стъпили там, но сега успяваха доста умело да се слеят с туристическите тълпи. Само човек, търсещ съзнателно типичните признаци на сърфист, би ги забелязал под просташката шарения на плажните облекла, които използваха за маскировка. В трезвото обкръжение на звукоизолираната заседателна зала, десет етажа над крайбрежния булевард, те изглеждаха като първоначален пристъп на някаква екзотична антикорпоративна инфекция.

— Свещеник ли, мамка му? Някакъв си скапан свещеник?

— Боя се, че да — каза Сиера Трес. — Очевидно сам, което, доколкото знам, не е обичайно за Новото откровение.

— Освен ако са заимствали трикове от шарийските мъченически бригади — мрачно уточни Вирджиния Видаура. — Свещени солови акции за премахване на неверници. Какви си ги вършил, Так?

— Лично е — смънках аз.

— Че кога не е било лично? — Видаура направи гримаса и огледа другите от компанията. Бразил сви рамене, а Трес както винаги се въздържа от емоции. Но Адо и Кои изглеждаха напрегнати и сърдити. — Так, мисля, че имаме правото да знаем какво става. Това може да застраши всичко, над което работим.

— Няма нищо общо с онова, над което работим, Вирджиния. Не ни засяга. Ония брадати мръсници са прекалено тъпи и некадърни, за да ни навредят.

— Тъпи или не — изтъкна Кои, — един от тях е успял да те проследи дотук. И сега разпитва за теб на нос Кем.

— Чудесно. Отивам да го убия.

Мери Адо поклати глава.

— Не. Няма да идеш сам.

— Хей, това си е мой проблем, Мери.

— Так, успокой се.

— Спокоен съм, мамка му!

Крясъкът ми потъна в звукоизолацията като болка, облекчена от ендорфин. Дълго време всички мълчаха. Мери Адо подчертано се загледа през прозореца. Сиера Трес вдигна вежда. Бразил съсредоточено зяпаше пода. Намръщих се и опитах отново. По-кротко.

— Момчета, това си е мой проблем и бих искал да го уредя лично.

— Не — намеси се Кои. — Няма време. Вече изгубихме два дни за подготовка, повече не можем да си позволим. Отсрочките са недопустими. Личната ти вендета ще трябва да изчака.

— Няма да отнеме повече от…

— Казах не. Така или иначе, утре сутрин твоят брадат приятел ще те търси съвсем не където трябва. — Бившият командос от Черните бригади се завъртя и престана да ми обръща внимание, както правеше понякога Видаура, ако се представяхме зле на тренировките в Корпуса. — Сиера, ще трябва да ускорим времето във виртуалната симулация. Макар че не ми се вярва да има големи възможности за това.

Трес сви рамене.

— Знаеш какви са архитектите. Времето рядко ги вълнува. С тая система можем да докараме ускорението до четирийсет, най-много до петдесет пъти спрямо реалното.

— Добре. — Усещах как нещо в Кои набира скорост. Представих си Разселването, нелегалните срещи в тайни квартири. Оскъдни жълтеникави лъчи по набързо надраскани планове. — Ще свърши работа. Но трябва да действаме на две отделни нива — картографската симулация и виртуална хотелска стая със свързочна техника. Трябва да можем лесно да се прехвърляме от едната среда в другата и обратно. Някакъв простичък условен жест, например двойно примигване. Не искам да ни се налага да минаваме през реалния свят, докато планираме.

Трес кимна и изтича към вратата.

— Отивам да кажа на Туджман да се заеме.

Тя изскочи от звукоизолираната зала. Вратата тихичко се затвори зад нея. Кои пак се обърна към нас.

— А сега предлагам за няколко минути да си избистрим главите, защото почнем ли веднъж, ще останем във виртуална среда, докато приключим. С малко късмет ще можем да свършим до довечера в реално време и да си тръгнем. И още нещо, Ковач. Това е само мое лично мнение, но смятам, че дължиш обяснение поне на част от нас.

Изгледах го с внезапен прилив на неприязън към тая негова историческа надменност, която едва благоволяваше да ме забележи.

— Безкрайно си прав, Сосеки. Това е твое лично мнение. Би ли го задържал за себе си?

Вирджиния Видаура се изкашля.

— Так, мисля, че трябва да слезем да пийнем по чаша кафе или нещо такова.

— Да, не би било зле.

Хвърлих на Кои един последен втренчен поглед и се отправих към вратата. Видях как Видаура и Бразил се спогледаха, сетне тя ме последва навън. Не си казахме нищо, докато слизахме с прозрачния асансьор през осветеното централно пространство. Някъде на половината път зърнах как в един голям остъклен кабинет Туджман крещи беззвучно на спокойната Сиера Трес. Явно, искането за виртуална среда с ускорено време не се посрещаше много добре.

Асансьорът ни свали във вътрешно дворче, отворено от едната страна, откъдето долитаха шумовете на улицата. Прекосих фоайето, излязох сред тълпите туристи по булеварда и махнах на едно минаващо автотакси. Докато то се спускаше пред мен, Вирджиния Видаура ме сграбчи за ръката.

— Накъде си се запътил?

— Знаеш накъде.

— Не. — Тя стисна по-здраво. — Никъде няма да ходиш. Кои е прав, не можем да си го позволим.

— Няма да отнеме чак толкова време, че да се тревожиш.

Опитах се да тръгна към отворения люк на автотаксито, но нямаше как да го сторя без ръкопашен бой. А боят с Видаура не беше за препоръчване. Раздразнено се завъртях към нея.

— Вирджиния, пусни ме.

— Ами ако нещо се обърка, Так? Ами ако онзи свещеник…

— Няма да се обърка. Избивам тия смахнати гадове вече повече от година и…

Млъкнах. Носителят на Вирджиния беше висок почти колкото моя и очите ни бяха само на една длан разстояние. Усещах дъха й върху устните си и напрежението в тялото й. Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Дотук беше — каза тя. — Никъде няма да ходиш. Говори, Так. Оставаш тук и ще ми разкажеш всичко, по дяволите.

— Какво има за разказване?

Тя ми се усмихва иззад масата от огледално дърво. Лицето не е каквото го помня — с няколко години по-младо е, да не говорим за другото — но в новия носител долавям отзвуци от онова тяло, което умря пред очите ми под град от куршуми преди един цял живот. Същите дълги крайници, същият провиснал отстрани кичур гарвановочерна коса. И нещо в начина, по който накланя глава, за да отметне кичура от дясното си око. В начина, по който пуши. Все още пуши.

Сара Сахиловска. Излязла е от хранилището и си живее живота.

— Ами… сигурно нищо. Щом си щастлива.

— Щастлива съм. — Раздразнена за момент, тя духва дима настрани от масата. Малък проблясък от жената, която познавах. — Така де, ти нямаше ли да си щастлив? Присъдата отменена срещу заплащане. А парите продължават да текат, ще има работа по биокодовете поне за още десет години. Докато океанът пак се успокои, имаме да опитомим цели нови нива от потока и това е само на местно ниво. Все още някой трябва да моделира сблъсъка там, където течението Микуни се сблъсква с топлата вода откъм Кошут, а после да предприеме нещо. Захващаме се веднага щом правителството изясни финансовите въпроси. Джоузеф казва, че както е тръгнало, до десет години ще си изплатя цялата присъда.

— Джоузеф?

— А, да. Трябваше да ти кажа. — Усмивката пак изгрява, този път по-широка. По-искрена. — Наистина е страхотен, Так. Трябва да те запозная с него. Той води тукашния проект и е една от причините да изляза с първата вълна. Той провеждаше виртуалните интервюта, той ме свърза с проекта, когато излязох и после ние… нали разбираш.

Продължавайки да се усмихва, тя свежда очи към скута си.

— Изчервяваш се, Сара.

— Не е вярно.

— Вярно е. — Знам, че би трябвало да се радвам за нея, но не мога. Имам твърде много спомени как дългите й бели бедра ме обгръщат в хотелски стаи и мизерни тайни квартири. — Значи тоя Джоузеф играе на вързано?

Тя бързо вдига глава и ме приковава с остър поглед.

— И двамата играем на вързано, Так. Той ме прави щастлива. По-щастлива от когато и да било, мисля.

Тогава за чий си дошла да ме търсиш, тъпа кучко?

— Страхотно — казвам аз.

— Ами ти? — пита тя с дяволита загриженост. — Щастлив ли си?

Вдигам вежда, за да спечеля време. Стрелвам кос поглед встрани — някога това я разсмиваше. Този път срещам само майчинска усмивка.

— Е, чак пък щастлив… — Пак правя гримаса. — Никога не ме е бивало по тая част. Вярно, излязох предсрочно като теб. Пълна амнистия от ООН.

— Да, чух за това. И си бил на Земята, нали?

— За малко.

— А сега какво правиш?

Неопределено размахвам ръка.

— О, работя. Не е нещо престижно като вашата работа тук, в Северния ръкав, но си изплащам носителя.

— Законно ли е?

— Шегуваш ли се?

Лицето й посърва.

— Знаеш ли, Так, ако е вярно, не мога да се срещам с теб. Това е част от договора за презареждане. Все още съм под гаранция, не мога да общувам с…

Тя поклаща глава.

— Престъпници? — питам аз.

— Не ми се подигравай, Так.

Въздъхвам.

— Не се подигравам, Сара. Мисля, че всичко се е уредило страхотно за теб. Просто… знам ли, като си помисля, че сега пишеш биокодове. Вместо да ги крадеш.

Сара пак се усмихва, дежурното изражение за целия разговор, но този път по лицето й се долавя и болка.

— Хората се променят — казва тя. — Би трябвало да опиташ.

Настава неловко мълчание.

— Може и да опитам.

Ново мълчание.

— Виж, наистина трябва да се прибирам. Джоузеф сигурно не е…

— Стига де, недей така. — Посочвам празните чаши, изправени самотни и разделени върху изподрасканото огледално дърво. По-рано никога не бихме напуснали по своя воля подобен бар, без да сме отрупали масата с празни кани и лули-еднодневки. — Нямаш ли малко самоуважение, жено? Остани да пием по още едно.

И тя остава, но това не премахва неловкото чувство между нас. Когато довършва второто питие, става от масата, целува ме по двете бузи и излиза. А аз оставам да седя сам.

И повече не я виждам.

— Сахиловска? — Вирджиния Видаура се намръщи, търсейки спомена. — Висока, нали? С една такава смешна прическа, кичур над окото. Да. Май веднъж я доведе на купон, докато с Ярос още живеехме на улица Укай.

— Да, същата.

— Значи тя отиде в Северния ръкав, а ти се върна при Сините бръмбарчета… защо, напук на нея ли?

Също като слънчевите лъчи и евтините метални масички по терасата на кафето около нас, въпросът лъщеше прекалено ярко. Извърнах очи към морето. Но то не ми помогна, както помагаше на Бразил.

— Не беше така, Вирджиния. Когато я срещнах, вече се бях свързал с вас. Дори не знаех, че е излязла. След връщането от Земята бях чул за последно, че още излежава пълна присъда. В края на краищата беше убила ченге.

— Ти също.

— Да, но какво ли не правят земните пари и влиянието на ООН.

— Добре. — Вирджиния побутна контейнерчето с кафе и пак се навъси. — Значи излязохте от склад по различно време и се загубихте в разликата. Печално, но непрестанно се случва.

През шума на вълните отново чух Джапаридзе.

Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

— Да, така е. Непрестанно се случва. — Пак я погледнах в прохладната сянка на силовите завеси около масичката. — Но не я загубих в разликата, Вирджиния. Пуснах я. Пуснах я да си върви с онзи боклук Джоузеф и просто обърнах гръб.

По лицето й изведнъж грейна разбиране.

— А, добре. Значи оттам идвал внезапният интерес към Латимър и Санкция IV. Знаеш ли, тогава много се чудех как тъй изведнъж си промени решението.

— Не беше само това — излъгах аз.

— Добре. — Лицето й говореше ясно, че не се хваща на въдицата. — И какво стана със Сахиловска, докато те нямаше, та сега избиваш проповедници?

— Северният ръкав на Милспортския архипелаг. Не се ли досещаш?

— Приели са вярата?

— Той я прие, мамка му. Тя просто се повлече след него.

— Нима? Чак пък такава жертва ли е била?

— Вирджиния, тя беше обвързана с договор, по дяволите! — Млъкнах, за да се овладея. Силовите завеси донякъде спираха топлината и звуците, но и пропускаха по нещо. Хората от съседните маси ни гледаха. Потърсих емисарското безразличие отвъд вулкана от кипнала ярост. Гласът ми стана глух и безизразен. — Правителствата се променят също като хората. Две години след като тя замина, спряха финансирането на проектите в Северния ръкав. Оправдаха се с нова антиинженерна етика. Не бивало да се месим в естествения баланс на планетарните биосистеми. Нека буйството на Микуни само да си възстанови равновесието — това било по-добро, по-мъдро решение. И по-евтино, разбира се. Оставаха й вноски за още седем години, и то при предишната заплата на биоконсултант. Повечето от ония селяци се крепяха над бедността само благодарение на проекта Микуни. Кой знае какво е било, когато внезапно им се наложило да се препитават с рибарски труд.

— Можела е да напусне.

— Имаха дете, разбра ли, по дяволите? — Пауза. Дълбоко вдишване. Поглед към морето. — Имаха дете, дъщеричка, само на две години. Изведнъж останаха без пари. И двамата бяха родом от Северния ръкав, това бе една от причините да я изберат за освобождаване под гаранция. Не знам, може би са си мислили, че ще се справят някак. Доколкото чух, течението на няколко пъти прекъсвало и пак тръгвало, преди да спре окончателно. Може би просто са се надявали на още една промяна.

Видаура кимна.

— И са я дочакали. Дошло Новото откровение.

— Да. Класическа динамика на бедността, хората се хващат за сламка. А ако изборът е религия или революция, правителството с радост се дръпва да стори място на проповедниците. Във всички онези села и бездруго вече имаше основа за вярата. Спартански живот, закостенял обществен ред, мъжко господство. Като на скапаната Шария. Трябваше само икономическият упадък и активистите на Новото откровение да ударят по едно и също време.

— И какво стана? Раздразнила е някой достопочтен мъжкар?

— Не. Не беше заради нея, а заради дъщеря й. Злополука при риболов. Не знам подробности, но загинала. Нали разбираш, без загуба на приставката. — Яростта пак бликна и застина в главата ми като ледени пръски. — Само че при тях да се ползва приставката не е разрешено, мамка му.

Финална ирония на съдбата. Марсианците, някогашният бич за старите земни религии, бяха разтърсили разбирането на човешкия род за неговото място във Вселената, когато стана ясно, че милион години преди хората е съществувала междузвездна цивилизация. А сега Новото откровение ги узурпираше в ролята на ангели; първите Божии крилати създания, и то без следа от нещо подобно на мозъчните приставки в малкото мумифицирани тела, които са ни оставили. За един ум, затънал в психозата на сляпата вяра, изводът бе неизбежен. Презареждането е зло, заченато в черното сърце на човешката наука, отклонение от пътя към отвъдното и божественото. Смъртен грях.

Загледах се към морето. Думите се сипеха от устата ми като пепел.

— Тя се опитала да избяга. Сама. Джоузеф вече бил превъртял по вярата, не искал да й помогне. Тогава тя сама взела тялото на дъщеря си и откраднала корабче. Поела на изток покрай брега, търсела пролив, през който да стигне на юг до Милспорт. Пратили потеря след нея и я върнали. Джоузеф им помогнал. Отвели я при стола за наказания, който проповедниците били монтирали насред селото. Заставили я да гледа как изрязват приставката от гръбнака на дъщеря й. После сторили същото с нея. На живо. За да оцени собственото си спасение.

Преглътнах болезнено. Около нас туристическите тълпи прииждаха и се отдръпваха като идиотски шарен прилив, какъвто си бяха всъщност.

— След това цялото село отпразнувало освобождаването на душите им. Доктрината на Новото откровение повелява мозъчната приставка да бъде разтопена до пълно унищожение, за да се прогони демонът в нея. Но в Северния ръкав имат по-други суеверия. Запечатват приставките в неуловима за сонарите пластмаса и ги изкарват в морето с двуместна лодка. Отдалечават се на петдесет километра навътре и някъде по пътя проповедникът пуска приставките зад борда. Той не знае какъв е курсът, а на кормчията е забранено да знае кога се изхвърлят приставките.

— Системата ми изглежда доста лесна за пробив.

— Може би. Но не и в този случай. Инквизирах и двамата до смърт, но нищо не можаха да ми кажат. Мамка му, бих имал по-добър шанс да открия приставката на Сара, ако целият риф Хирата се беше срутил отгоре й.

Усещах нейния поглед и накрая се обърнах към него.

— Значи си бил там — прошепна тя.

Кимнах.

— Преди две години. Отидох да я потърся, когато се върнах от Латимър. Вместо това заварих Джоузеф да хленчи над гроба й. Изкопчих от него цялата история. — Лицето ми трепна от спомена. — С малко повече труд. Той ми каза имената на кормчията и проповедника. Открих и тях. Както казах, не узнах нищо полезно.

— А после?

— После се върнах в селото и избих останалите.

Тя леко тръсна глава.

— Кои останали?

— Цялото село. Всеки гад, който е бил пълнолетен в деня на нейната смърт. Поръчах на един информационен плъх от Милспорт да ми изрови от регистрите за населението имена и лица. Всеки, който би могъл да си мръдне пръста за нея, но не го е сторил. Взех списъка, върнах се там и ги изклах. — Погледнах ръцете си. — Плюс още неколцина, които ми се изпречиха.

Тя ме гледаше тъй, сякаш ме виждаше за пръв път. Раздразнено махнах с ръка.

— Я стига, Вирджиния. И двамата сме вършили много по-лоши неща на толкова светове, че вече не ги помня.

— Имаш емисарска памет — глухо напомни тя.

Пак махнах с ръка.

— Просто такъв е изразът. На седемнайсет свята и пет луни. И онази колония в зона Невски. И…

— Взе ли им приставките?

— Да, на Джоузеф и проповедниците.

— Унищожи ли ги?

— Защо да го правя? Те точно това биха искали. Забрава след смъртта. Без завръщане. — Поколебах се. Но вече нямаше смисъл да спирам. А ако и на Видаура не можех да вярвам, значи не ми оставаше никой друг. Изкашлях се и завъртях пръст на север. — Там, в Белотревната зона, имам един приятел от хайдуците. Покрай другите си делови начинания той отглежда блатни пантери за бойните ями. Асо са много добри, понякога им слага мозъчни приставки. Така може да прехвърля пострадалите фаворити в нови тела и да повишава шансовете им.

— Май усещам какво ще последва.

— Да. Срещу заплащане той взима приставките, които му нося, и зарежда техните собственици в някои от най-борбените си пантери. Изчакваме ги да свикнат с идеята, после ги пращаме в по-долнопробните ями да видим какво ще стане. Този приятел изкарва добри пари от схватки, за които се знае, че в пантерите има заредени хора; доколкото разбирам, в тамошните кръгове се е заформила цяла субкултура около тази идея. — Разклатих контейнерчето с кафе и огледах утайката на дъното. — Предполагам, че вече са се побъркали. Едва ли е много забавно да си затворен в ума на нещо толкова чуждо, камо ли пък когато се биеш с нокти и зъби за живота си в кална яма. Не вярвам да се е съхранило много от човешкото им съзнание.

Видаура сведе очи към скута си.

— Това ли си казваш?

— Не, това е само теория. — Свих рамене. — Може и да греша. Може да им е останало малко човешко съзнание. Или много. Може би в мигове на прояснение си мислят, че са попаднали в ада. И едното ме задоволява, и другото.

— Как финансираш това? — прошепна тя.

Нейде дълбоко в себе си открих широка, предизвикателна усмивка и я надянах като маска.

— Е, противно на разпространеното убеждение, част от събитията на Санкция IV бяха много изгодни за мен. Не ми липсват пари.

Тя вдигна глава и лицето й се обтегна, предвещавайки гняв.

— Спечелил си пари от Санкция IV?

— Заслужих си ги — тихо казах аз.

Тя овладя гнева и лицето й поомекна. Но гласът й все още беше напрегнат.

— И ще ти стигнат ли средствата?

— За какво?

— Ами… — Тя се навъси. — За тая вендета. Ти преследваш проповедниците от селото, но…

— Не, това го свърших миналата година. Бързо стана, не бяха чак толкова много. В момента преследвам ония, които са били във Висшия църковен съвет по време на нейното убийство. Авторите на правилата, които я убиха. Това гълта повече време, те са мнозина и стоят нависоко. Имат по-добра охрана.

— Но не възнамеряваш да спреш с тях?

Поклатих глава.

— Изобщо не възнамерявам да спра, Вирджиния. Те не могат да ми я върнат, нали? Тогава защо да спирам?

Глава 27

Не знам какво разказа Вирджиния на останалите, когато се върнахме в ускорената виртуалност. Аз останах долу при картата, докато другите се оттеглиха в хотелския сектор, който сам не зная защо възприемах като „горе“. Нямам представа какво им е казала, а и не ме вълнува. Изпитвах по-скоро облекчение, че най-сетне съм споделил с някого.

Че не съм сам.

Разбира се, хора като Иса и Плекс знаеха това-онова, а Радул Сегешвар още повече. Но за всички останали Новото откровение от самото начало криеше онова, което вършех с проповедниците. Не искаха лоша реклама или намеса на неверници, например Първите фамилии. Смъртните случаи се представяха за злополуки — обири на манастири или улични грабежи с нещастен край. Междувременно бях чул от Иса, че Църковният съвет е наел частни агенти да ме издирят. Новото откровение имаше и военно крило, но, явно, не му се доверяваше много-много, защото бе предпочело да използва наемни убийци от Милспорт. Една нощ в някакво малко градче на Шафрановия архипелаг бях оставил един от тях да се приближи, за да проверя калибъра на наемниците. Не ме впечатли особено.

Не знам какво сподели Вирджиния Видаура с останалите сърфисти, но присъствието на свещеника на нос Кем говореше недвусмислено, че след нападението срещу Рилските зъбери не можем да се завърнем на Ивицата. Щом Новото откровение бе успяло да ме проследи дотам, значи щяха да успеят и другите.

Вчира Бийч отпадаше като убежище.

Мери Адо изрази на глас всеобщото чувство.

— Ти се издъни, ти домъкна при нас личните си истории. Ти трябва да намериш решение.

И аз го намерих.

Основно емисарско умение — да работиш с подръчните инструменти. Огледах непосредственото си обкръжение, потърсих върху какво мога да повлияя и го открих незабавно. Личните истории ни бяха набутали в блатото, пак те щяха да ни измъкнат, да не говорим, че покрай това щяха да разрешат някои мои чисто лични проблеми. Иронията се ухили насреща ми.

Не всички го приеха толкова весело. Особено Адо.

— Да се доверим на скапаните хайдуци? — в гласа й се криеше аристократично милспортско презрение. — Не, благодаря.

Сиера Трес вдигна вежда.

— И друг път сме ги използвали, Мери.

— Не, ти си ги използвала. Аз стоя настрани от подобна паплач. А що се отнася конкретно до този, ти дори не го познаваш.

— Знам какво представлява. Имала съм работа с хора, които са работили с него и всички твърдят, че си държи на думата. Но мога да го проверя. Казваш, че ти е задължен, Ковач?

— Много.

Тя сви рамене.

— Това би трябвало да е достатъчно.

— По дяволите, Сиера, не се занасяй! Не можеш…

— Сегешвар е железен — намесих се аз. — Той приема дълговете много сериозно и в двете посоки. Трябват само пари. Ако имате.

Кои погледна Бразил, който кимна.

— Да. Можем да ги набавим сравнително лесно.

— Мамка му, Ковач, честит ти рожден ден!

Вирджиния Видаура хвърли на Адо убийствен поглед.

— Защо не си затвориш скапаната уста, Мери? Парите не са твои. Твоите си лежат на сметка в Милспортската търговска банка, нали?

— Това пък какво озна…

— Стига — каза Кои и всички млъкнаха.

Сиера Трес отиде по коридора да проведе няколко разговора от друга стая, а ние слязохме в картографската симулация. В ускорената виртуална среда Трес отсъства до края на деня — еквивалент на десетина минути в реалния свят. Във виртуален модел можеш да използваш разликата в темпото, за да водиш едновременно три-четири разговора, като се прехвърляш от един на друг с паузи по две-три секунди, които за теб се равняват на минути. Когато се върна, Трес разполагаше с достатъчно сведения за Сегешвар, за да потвърди предварителните си впечатления. Той беше хайдук от старата школа, или поне се смяташе за такъв. Върнахме се в хотелската част и аз набрах кодовия номер по телефон без визуална връзка.

Връзката не беше добра. Гласът на Сегешвар долетя сред силни шумове и смущения — една част причинени от нагаждането между реална и виртуална среда, другите съвсем истински. Истинските шумове силно напомняха нечии писъци.

— Малко съм зает, Так. Би ли се обадил по-късно?

— Искаш ли да си уредим сметките Рад? Веднага, пряк превод по дискретен канал. А след това още толкова.

Тишината се разтегна в няколко виртуални минути. Може би три секунди колебание от другия край на линията.

— Много съм заинтригуван. Покажи ми парите и ще говорим.

Озърнах се към Бразил, който направи кръгче с палец и показалец, после безмълвно излезе от стаята. Бързо пресметнах на ум.

— Провери сметката — казах на Сегешвар. — Парите ще са там след около десет секунди.

— От виртуална среда ли се обаждаш?

— Върви да си провериш приходите, Рад. Ще те изчакам.

Нататък беше лесно.

В кратковременната виртуалност не се нуждаеш от сън и повечето програми не си правят труда да го имитират. Разбира се, при по-дълъг престой това не е здравословно. Задържиш ли се повече в кратковременната среда, разсъдъкът ти постепенно започва да се разпада. Но през първите няколко дни ефектът е само… необичаен. Като да се надрусаш едновременно с тетрамет и съсредоточаващи наркотици от рода на „връх“ или синагрип. От време на време съзнанието ти засича като блокирал двигател, но има начини да го преодолееш. Предприемаш въображаем вариант на квартална разходка, стимулираш мисловните си процеси с нещо странично и пак си добре. Също като при „връх“ и синагрип започва да те обзема маниакална радост от тръпката на изострената до предел мисъл.

Работихме трийсет и осем часа без прекъсване, за да изгладим пропуските в плана за нападението, да разработим алтернативни сценарии и да се караме на дребно. От време на време някой от нас надаваше раздразнено възклицание, просваше се по гръб в плитката вода на картографския модел и с няколко замаха се отдалечаваше от архипелага към хоризонта. Беше идеален начин за разтоварване, стига да избереш правилната посока, иначе имаше риск да удариш глава в някое забравено островче или да си одереш гърба върху риф. Плавайки по гръб, докато гласовете на другите заглъхват в далечината, човек усещаше как съзнанието му отново се отпуска като мускул след схващане.

Подобен ефект можеше да се постигне и като примигаш, за да се върнеш в хотелския апартамент. Там имаше храна и напитки в изобилие и макар в действителност да не стигаха до стомаха, моделът старателно имитираше вкусовите усещания и алкохолното опиянение. На практика във виртуална среда храната не беше потребна, също като съня, но все пак консумацията създаваше приятен, успокояващ ефект. И тъй, някъде след трийсетия час, аз седях сам над чиния сашими от гърбун и паничка саке, когато Вирджиния Видаура изникна пред мен.

— Ето къде си бил — каза тя с учудващо безгрижен тон.

— Ето къде съм бил — признах аз.

Тя се изкашля.

— Как ти е главата?

— Избистря се. — Вдигнах паничката към нея. — Искаш ли малко? Най-доброто нигори от Шафрановия архипелаг. Поне така твърдят.

— Престани да вярваш на етикети, Так.

Но все пак тя взе шишето, сътвори паничка право в ръката си и наля.

— Кампай — каза тя.

— Por nosotros.2

Отпихме. Тя седна на автоматичното кресло срещу мен.

— Опитваш се да ми вдъхнеш носталгия, а?

— Не знам. А ти опитваш ли да се слееш с местните?

— Не съм била на Адорасион вече към сто и петдесет години, Так. Сега домът ми е тук. Тук ми е мястото.

— Да, по всичко личи, че добре си се вместила в тукашната политическа сцена.

— И в плажния живот. — Тя се облегна назад в креслото и вдигна единия крак настрани. Беше дълъг, мускулест и загорял от живота на Вчира, а спрей-банският не криеше съвършено нищо. Усетих как пулсът ми леко се ускори.

— Много е красив — признах аз. — Ярос казва, че си хвърлила всичките си спестявания за тоя носител.

Тя сякаш осъзна сексуалната предизвикателност на позата и отпусна крак. Обгърна паничката саке с две ръце и се приведе над нея.

— Какво друго ти каза?

— Е, не беше дълъг разговор. Просто се мъчех да разбера къде си.

— Търсил си ме.

— Да. — Простичкото признание заседна на гърлото ми. — Търсих те.

— И сега, след като ме намери, какво?

Сърцето ми биеше трескаво. Тъничкото звънтене на напрежението от удължения престой във виртуална среда се завръщаше. Из главата ми прелитаха картини. Вирджиния Видаура с твърд поглед и твърдо тяло, недостижима преподавателка от Емисарския корпус, стои пред нас на встъпителното занятие като въплътена мечта за женско превъзходство. При не тъй строго очертани отношения лекото веселие в гласа и очите й би могло да прерасне в чувственост. Един плах и неловък опит за флирт в столовата от страна на Джими де Сото е отбит с брутално безразличие. Властта се прилага с пълна липса на сексуално напрежение. Собствените ми сладострастни фантазии постепенно отстъпват място на дълбоко уважение, проникващо до мозъка на костите заедно с емисарското обучение.

А после бойната обстановка окончателно разсейва последните следи от романтика, оцелели през годините на обучението. Лицето на Видаура в десетки различни носители на десетки различни светове, обтегнато от болка, от ярост или просто от напрегнато съсредоточаване върху мисията. Вонята на отдавна немитото й тяло в претъпканата совалка откъм обратната страна на луната на Лойко, лепкавата й кръв по дланите ми през една убийствена нощ на Дзихиче, когато тя едва не умря. Изражението на лицето й, когато пристигна заповедта да смажем всяка съпротива на Неруда.

Мислех си, че тия мигове са ни отвели отвъд секса. Те сякаш зачерпваха от такива дълбини на емоциите, пред които чукането изглеждаше отчайващо плитко. Последния път, когато посетих Вчира и видях как Бразил се привежда към нея — самият й произход от Адорасион стигаше, за да разпали в него искри на желание — аз изпитах неясно чувство за превъзходство. Дори при нейната дългосрочна връзка с Ярослав винаги вярвах, че той не стига до сърцевината на онази жена, с която съм се сражавал рамо до рамо в повече кътчета на Протектората, отколкото обикновените хора познават дори по име.

Побързах да й хвърля изпитателен поглед.

— Мислиш ли, че идеята е добра?

— Не — дрезгаво каза тя. — А ти?

— М-м-м. Право да си кажа, Вирджиния, почва да не ми пука. Но аз нямам връзка с Джак Бразил.

Тя се разсмя.

— Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.

Озърнах се из апартамента.

— Може да цъфне всеки момент. Както впрочем и някой от другите. Не си падам по публичния секс.

— Аз също. — Тя стана и ми протегна ръка. — Ела с мен.

Изведе ме от апартамента към коридора. Едни и същи врати се повтаряха в двете посоки покрай безличния сив килим и след няколко десетки метра чезнеха в бледа мъгла. Хванати ръка за ръка, ние тръгнахме към началото на замъгляването, усещайки лекия хлад, който полъхваше от него, и Видаура отвори последната врата отляво. Вмъкнахме се вътре, вече посягайки един към друг.

Не е нужно много време, за да свалиш спрей-бански. Пет секунди след като вратата се хлопна, тя бе смъкнала шортите ми до глезените и въртеше между дланите си моя втвърдяващ се пенис. С усилие се отдръпнах, свалих банския от раменете й и го дръпнах надолу до кръста, после притиснах длан между бедрата й. Тя задиша тежко, коремните й мускули се обтегнаха. Коленичих и смъкнах банския още надолу по бедрата и глезените, за да може да го прекрачи. После разтворих с пръсти устните на вагината й, нежно плъзнах език по ръба на отвора и се изправих да я целуна. Разтърси я нова тръпка. Тя засмука езика ми и лекичко го захапа, после хвана главата ми с две ръце и се отдръпна. Пак плъзнах пръсти по гънките между бедрата й, открих топлина и влага, и внимателно натиснах клитора. Вирджиния потръпна и ми се усмихна.

— И сега, след като ме намери — повтори тя. Очите й вече се замъгляваха. — Какво?

— Сега — казах аз — искам да разбера дали мускулите в тия бедра са наистина толкова силни, колкото изглеждат.

Очите й пламнаха. Усмивката се завърна.

— Цял ще те насиня — обеща тя. — Ще ти строша гръбнака.

— Искаш да кажеш, че ще се опиташ.

С тихо, алчно ръмжене тя захапа долната ми устна. Закачих ръка под едното й коляно и дръпнах нагоре. Тя ме сграбчи за раменете, обви другия крак около кръста ми, после посегна надолу към члена ми и го притисна силно в гънките на вагината си. За времето на краткия разговор бе успяла да омекне и да се навлажни. Със свободната си ръка я разтворих още по-широко и тя се отпусна върху мен, ахна в мига на проникването и се залюшка напред-назад от кръста нагоре. Бедрата й стискаха кръста ми като клещи и навярно оставяха обещаните синини. Завъртях се, за да опра гръб на стената. Донякъде си възвърнах контрола.

Но не задълго. Видаура впи още по-яко пръсти в раменете ми и започна да се плъзга нагоре-надолу по изопнатия ми член. Пъшкането от усилието ставаше все по-бързо и по-пискливо с наближаването на оргазма. Аз я следвах по петите и усещах как жегата на напрежението се събира в основата на члена ми. Усещах как главичката ми се трие отвътре в нея. Загубих сетните остатъци от контрол, сграбчих задника й с две ръце и я заблъсках още по-силно върху себе си. Над лицето ми затворените й очи се открехнаха за миг и тя ми се усмихна. Връхчето на езика й изскочи навън и докосна горните зъби. Разсмях се напрегнато и сковано. Сега вече се борехме, Видаура извиваше корема напред, а бедрата назад, триейки главата на члена ми в отвора на влагалището си и плътната плетеница от нервни окончания там, аз пък я тласках с ръце обратно надолу и се мъчех да потъна в нея до дъно.

Битката се превърна в лавина от усещания.

По кожата ни избиваше пот, телата ставаха хлъзгави под ръцете ни…

Измъчени усмивки и целувки, които по-скоро напомняха хищни захапвания…

Трескаво, неовладяно дишане…

Лицето ми, заровено между ниските могилки на нейните гърди и потната долинка помежду им…

Нейното лице се трие странично върху темето ми…

Един мъчителен момент, когато тя с все сила се удържа далече от мен…

Пронизителен вик, може би неин, може би мой…

… и после течният взрив на облекчението и ние, треперейки, рухваме до стената като купчина преплетени крайници и гърчещи се тела.

Изцедени.

След секунди или след минути аз се надигнах настрани и омекналият ми пенис се изхлузи от нея. Тя размърда крак и тихо изстена. Опитах се да изместя телата ни в малко по-поносима поза. Тя отвори едно око и се усмихна.

— Е, войнико. Отдавна искаше да го направиш, нали?

Аз също намерих сили да се усмихна.

— Не много отдавна. Само от цяла вечност. А ти?

— Да, минавало ми е през ума веднъж-дваж. — Тя опря пети в стената и се надигна на лакти. Плъзна поглед по тялото си, после по моето. — Но аз не чукам новобранци. Божичко, гледай на какво приличаме.

Посегнах към потния й корем и плъзнах пръст надолу към началото на цепката. Тя потръпна и аз се усмихнах.

— Душ ли искаш?

Тя направи гримаса.

— Да, май ще ни трябва.

Под душа отново започнахме да се чукаме, но вече бяхме загубили предишната маниакална сила и нямаше да се удържим на крака. Отнесох я в спалнята и я сложих мокра върху леглото. Коленичих до главата й, лекичко я извъртях и насочих устата й към члена си. Тя засмука, отначало внимателно, сетне с нарастваща сила. Легнах назад покрай стройното й мускулесто тяло, извих глава и разтворих с ръце бедрата й. После ги обгърнах с едната ръка, привлякох слабините й върху лицето си и заработих с език. И жаждата ме връхлетя отново като ярост. Долната част на корема ми сякаш бе пълна с искрящи проводници. Откъм другия край на леглото тя изпъшка глухо, извъртя се и застана над мен на лакти и колене. Бедрата й ме стегнаха, устата й галеше главичката на члена ми, а ръката й се плъзгаше по стъблото нагоре-надолу.

Беше дълго, бавно и нереално. Без помощта на биохимията не се познавахме достатъчно добре, за да постигнем истински синхронен оргазъм, но емисарското обучение, или може би нещо друго попълни този пропуск. Когато най-сетне свърших дълбоко в гърлото й, силата на усещането ме откъсна от леглото нагоре, към коленичилото й тяло, и аз инстинктивно я прегърнах с две ръце през ханша. Придърпах я върху себе си, работейки трескаво с език, тъй че тя изплю все още треперещия ми член, изкрещя от наслада и се свлече сгърчена върху мен.

Но не след дълго Видаура се търкулна настрани, седна с кръстосани крака и ме изгледа сериозно, сякаш представлявах проблем, който не можеше да реши.

— Май ни стига толкова — рече тя. — По-добре да се връщаме.

А по-късно аз стоях на плажа със Сиера Трес и Джак Бразил по прякор Душата, гледах как последните лъчи на залеза хвърлят ярки медни отблясъци по ръба на изгряващия Мариканон и се питах дали някъде не съм допуснал грешка. Не знаех, в момента главата ми не работеше. Бяхме влезли във виртуалната среда без обратна биологична връзка, тъй че въпреки всички сексуални подвизи с Вирджиния Видаура истинското ми тяло все още преливаше от неизразходвани хормони. Поне в това отношение можехме да смятаме, че изобщо не се е случвало.

Хвърлях крадешком погледи към Бразил и си задавах въпроси. Бразил, който не бе проявил видима реакция, когато аз и Видаура отново влязохме в картографския модел само с една-две минути разлика, макар и от противоположни краища на архипелага. Бразил, който бе продължил да работи със същото стабилно, добродушно и елегантно усърдие, докато не приключихме плановете за нападението и оттеглянето след него. Който спокойно бе прегърнал през кръста Видаура и ми бе хвърлил небрежна усмивка точно преди двамата да изчезнат от модела в един и същ миг — и този синхрон подсказваше много неща.

— Нали знаеш, че ще си получиш парите — казах му аз.

Бразил нетърпеливо подви устни.

— Знам, Так. Не ме тревожат парите. Ако беше помолил, щяхме да уредим дълга ти към Сегешвар вместо възнаграждение. И още можем — ако искаш, приеми го като премия за находката.

— Не е необходимо — отвърнах сдържано аз. — Приемам го като заем. Ще ти върна парите веднага щом нещата се успокоят.

Сиера Трес тихичко изпръхтя. Завъртях се към нея.

— Забавлява ли те нещо?

— Да. Идеята, че нещата скоро ще се успокоят.

Гледахме как нощта бавно напредва по морето пред нас. Иззад тъмния хоризонт Дайкоку изпълзя да прави компания на Мариканон в небосвода. Малко по-надолу на плажа хората на Бразил трупаха дърва за грамаден огън. Оттам долиташе смях, нечии силуети подскачаха и се кълчеха. Въпреки моите тревоги и съмненията на Трес, вечерта излъчваше дълбок покой, мек и прохладен като пясъка под нозете ни. След трескавите часове във виртуална среда вече сякаш нямаше какво да правим или да си кажем до утре. А в момента утрешният ден пълзеше по обратната страна на планетата като вълна от дълбините, постепенно набираща сила. Ако бях на мястото на Кои, сигурно бих си представил как ходът на историята е затаил дъх.

— Както виждам, май никой няма да си легне рано — кимнах аз към подготовката за огъня.

— След ден-два може всички да сме мъртви, Истински мъртви — каза Трес. — Тогава ще спим.

Изведнъж тя кръстоса ръце и изхлузи тениската през главата си. Гърдите й подскочиха, после увиснаха безгрижно. В момента не ми трябваше точно това. Трес захвърли тениската на пясъка и се отдалечи по плажа.

— Ще поплувам — извика през рамо тя. — Идва ли някой?

Погледнах Бразил. Той сви рамене и тръгна след нея.

Видях ги как стигнаха до водата и нагазиха, после заплуваха към дълбокото. На десетина метра навътре Бразил се гмурна, почти веднага изскочи обратно и подвикна нещо на Трес. Тя се завъртя, изслуша го и изчезна под водата. Бразил се гмурна след нея. Този път ги нямаше около минута, после двамата изплуваха и запляскаха, бъбрейки оживено, вече на стотина метра от брега. Помислих си, че играят досущ като делфините край рифа Хирата.

Обърнах се надясно и тръгнах по брега към купчината дърва. Хората ми кимаха, някои дори се усмихваха. За моя изненада Даниъл, който седеше на пясъка с неколцина непознати, вдигна глава и протегна към мен манерка с някакво питие. Би било невъзпитано да откажа. Гаврътнах манерката и се разкашлях от острия вкус на водка, най-вероятно домашна.

— Силничка е — отбелязах дрезгаво аз и върнах манерката.

— Да, друга такава няма да намериш по тукашните места. — Той замаяно размаха ръка. — Сядай да пийнем. Това е Андреа, най-добрата ми приятелка. Този е Хиро. Внимавай, по-стар е, отколкото изглежда. Бил е на Вчира още преди да се родя. А това е Магда. Кучка си пада, но не е лоша, като я опознаеш.

Магда добродушно го перна по тила и му отне манерката. Поради липса на друга идея седнах на пясъка между тях. Андреа се приведе напред и понечи да стисне ръката ми.

— Просто искам да ти го кажа — прошепна тя на аманглийски с милспортски акцент. — Благодаря ти за всичко, което стори за нас. Без теб никога нямаше да узнаем, че още е жива.

Даниъл кимна. Водката придаде на жеста му подчертана тържественост.

— Точно така, Ковач-сан. Не се държах добре, когато пристигнахте. Откровено признавам, мислех, че ни будалкате. Че го правите с някаква тайна цел, нали разбирате. Но сега, мамка му, Кои е с нас и набираме скорост, мой човек. Ще преобърнем шибаната планета с главата надолу.

Наоколо замърмориха одобрително. Малко по-одобрително, отколкото бих желал.

— Пред тая история Разселването ще изглежда като кръчмарска свада — каза Хиро.

Пак докопах манерката и отпих. От втория път не ми се видя толкова зле. Може би езикът ми беше претръпнал.

— Как изглежда тя? — попита Андреа.

— Ами… — В ума ми изплува образът на жената, която се смяташе за Надя Макита. Лице, изкривено от тръпките на оргазма. При тази мисъл коктейлът от хормони в кръвта ми се разбушува. — Тя е… Различна. Трудно е да се обясни.

Андреа кимна с блажена усмивка.

— Ти си такъв щастливец. Че си я срещнал, искам да кажа. Че си разговарял с нея.

— И ти ще имаш възможност, Анди. — Даниъл леко заваляше думите. — Щом я измъкнем от лапите на ония мръсници.

Наоколо се надигнаха нестройни възторжени възгласи. Някой палеше огъня.

Хиро кимна свирепо.

— Да. Идва Видовден и за Харланитите. За цялата сган от Първите семейства. Чака ги Истинска смърт.

— Толкова ще е хубаво — каза Андреа, докато гледахме как се разгарят пламъците. — Най-сетне някой отново да знае какво да направим.