Разбудени фурии

Глава 9

Тихо пращене в ефира. Общият канал беше включен на пълен диапазон.

— Вижте — каза търпеливо самоходното оръдие „Скорпион“. — Излишно е да се стига дотам. Защо просто не ни оставите на мира?

Въздъхнах и леко размърдах изтръпналите си крайници под каменната козирка. Леден полярен вихър виеше покрай ерозиралите скали, вкочанявайки лицето и ръцете ми. Както винаги в Ню Хок, небето над мен беше забулено и сиво, оскъдната светлина на северната зима вече гаснеше. Трийсет метра под отвесната канара, за която се вкопчвах, започваше дълъг сипей, слизащ към долината, речния завой и групичката архаични правоъгълни бараки на изоставената квелистка подслушвателна станция. Където бяхме само преди час. Над разбитата постройка, където самоходното оръдие беше пратило последния си самонасочващ се снаряд, все още се виеше пушек. Дотук с приказките за програмни параметри.

— Оставете ни на мира — повтори оръдието. — И ние ще ви отвърнем със същото.

— Няма начин — прошепна Силви тихо и малко разсеяно, докато поддържаше в бойна готовност връзката на екипа и проверяваше за слаби места в колективната структура на скорпиона. Беше превърнала ума си в дантелена мрежа, метната като изящен копринен шал над целия околен пейзаж. — Знаеш го. Вие сте твърде опасни. Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

— Да! — Новият смях на Ядвига все още звучеше непривично за всички ни. — И освен това искаме скапаната земя.

— Същността на овластяването — обади се пропаганден робот от безопасна дистанция нейде нагоре по течението — е в това, земята да не бъде притежавана извън параметрите на общото благо. Една световна икономическа конституция…

— Вие сте агресорите тук — прекъсна го оръдието с едва доловимо раздразнение. Бяха му вградили силен милспортски акцент, който смътно ми напомняше за покойния Юкио Хираясу. — Ние искаме само да съществуваме, както през последните три века, без да ни безпокоите.

Кийока изсумтя.

— О, я стига.

— Така няма да стане — избоботи Ор.

Определено имаше право. За петте седмици, откакто се измъкнахме потайно от предградията на Драва и навлязохме в Неразчистеното, Неуловимите на Силви бяха унищожили общо четири колективни механични устройства и над дузина автономни миминти с най-различни размери и форми, да не говорим за вехтите отбранителни системи, които изключихме в командния бункер, където получих новото си тяло. Натрупаните заявки на Силви и нейните приятели достигаха огромна сума. Ако успееха някак да разсеят подозренията на Курумая, за известно време щяха да бъдат богати.

В известен смисъл и аз също.

— … онези, които се обогатяват чрез експлоатацията на тези взаимоотношения, не могат да позволят развитието на едно истински представително демократично…

Мамка му, бръмчи като досадна муха.

Напрегнах неврохимията в очите си и огледах долината, търсейки къде може да се спотайва колективният механизъм. От съвременна гледна точка възможностите на новото тяло бяха елементарни — например нямаше вграден чип с дисплей за точното време, който в днешно време бе стандартен детайл дори за най-евтините синтетични носители, — но действаха безотказно и мощно. Квелистката база изникна пред мен сякаш на една ръка разстояние. Огледах пространствата между бараките.

— … в борба, която пламва отново и отново на всяко място, където стъпи човешки крак, защото на всяко такова място се намират зачатъците на…

Движение.

Гърбави силуети с множество крайници, напомнящи грамадни тромави насекоми. Авангардът на каракурите притичваше между бараките. Механичните същества отваряха като с консервен нож прозорците и вратите, нахълтваха вътре и отново изскачаха. Изброих седем. Около една трета от ударната им сила — Силви бе пресметнала, че целият боен състав на рояка наброява двайсетина механични кукли, три паешки танка, два от които бяха скърпени криво-ляво от резервни части и, разбира се, централното самоходно оръжие — скорпионът.

— В такъв случай не ми оставяте избор — каза оръдието. — Ще бъда принуден незабавно да неутрализирам нашествието ви.

— Да, бе — отвърна Ласло и се прозина. — Ще бъдеш принуден да се опиташ. Хайде тогава да се захващаме, метални приятелю.

— Вече съм се захванал.

Леко потръпнах, като си помислих как смъртоносното оръжие пълзи по долината към нас, дирейки следите ни с инфрачервените си очи. От два дни насам дебнехме рояка миминти из планината и бе крайно неприятна изненада изведнъж да се окажем в ролята на преследвани. Маскировъчният костюм с качулка, който носех, щеше да прикрие телесната топлина, а лицето и ръцете ми бяха обилно наплескани с хамелеохромен полимер, но въпреки това неволно се чувствах в капан между надвисналата каменна козирка и двайсетметровата пропаст под корниза, където едва намирах място да закрепя нозете си.

Просто ти се вие свят, Ковач. Това е. Стегни се.

Това бе една от най-неприятните шеги на новия ми живот в Неразчистеното. Освен със стандартната бойна биомеханика моят нов носител — производство на напълно неизвестната за мен фирма „Ейшундо Органикс“ — беше оборудван и с прилепващи системи „Гекон“ по дланите и ходилата. Можех — стига да пожелая, по дяволите — да се изкатеря сто метра нагоре по отвесна стена без повече усилия, отколкото са потребни на нормален човек, за да се изкачи по стълба. При по-добро време бих се събул бос, за да улесня операцията, но дори и така можех да вися тук почти безконечно. Създадените чрез генно инженерство милиони микроскопични шипове по ръцете ми се впиваха здраво в скалата, а идеално настроената, току-що излязла от резервоара мускулна система изискваше само леко раздвижване от време на време, за да преодолее спазмите и умората на дългото натоварване. Ядвига, презаредена в съседния резервоар и малко изнервена от промяната, нададе възторжен крясък, когато откри тази способност и после цял следобед пълзя по стените и тавана на бункера като гущер, надрусан с тетрамет.

Лично аз не обичам високото.

На един свят, където никой не излита във въздуха заради страха от ангелски огън, това е доста разпространена психична черта. Емисарското обучение премахва страха с непреодолимата мощ на хидравлична преса, но не изкоренява безбройните нишки на боязън и неприязненост, чрез които се бронираме срещу фобиите си в ежедневието. Висях на скалата от около час и вече бях готов едва ли не доброволно да се издам на скорпиона, ако това означаваше, че в последвалата престрелка ще мога да сляза долу.

Завъртях очи и погледнах към северния склон на долината. Ядви беше някъде там и изчакваше. Открих, че почти мога да си я представя. Облечена в същия маскировъчен костюм, доста по-спокойна, но все още измъчвана от липсата на вградено оборудване, което да я свързва със Силви и другите от екипа. Също като мен трябваше да се задоволи с индукционен микрофон и обезопасена радиовръзка. Нямаше опасност миминтите да декодират канала — те бяха изостанали в криптографията с двеста години и през цялото това време почти не им се беше налагало да имат работа със зашифрована човешка реч.

Самоходното оръдие изникна пред погледа ми. Беше боядисано в същите мътни защитни цветове като каракурите, но с тия масивни размери не би могло да се скрие дори от нормално човешко око. До квелистката база все още му оставаше около километър, но беше прекосило реката и пълзеше по височините от южната страна с пряка видимост към отбранителните позиции, заети набързо от екипа край брега. Основният оръжеен възел върху опашката, заради който носеше името си, бе насочен в позиция за хоризонтална стрелба.

Включих обезопасения канал и прошепнах в индукционния микрофон:

— Силви, слушай. Трябва да действаме незабавно, или да отстъпим.

— Спокойно, Мики — отвърна небрежно тя. — Вече прониквам. И засега сме добре прикрити. Скорпионът няма да обстрелва напосоки цялата долина.

— Да, нямаше и да стреля по квелистка инсталация, нали? Програмни параметри. Това помниш ли го?

Кратко мълчание. Чух как Ядвига тихичко се кикоти. На общия канал пропагандният робот продължаваше да дърдори.

Силви въздъхна.

— Добре де, значи съм подценила политическото им програмиране. Знаеш ли колко враждуващи фракции са воювали тук по време на Разселването? Накрая всичките идиоти се вчепкали един с друг, когато трябвало да се бият с правителствените войски. Знаеш ли колко е трудно да ги различиш по друго, освен по празната им реторика? Това тук трябва да е пленена правителствена самоходка, препрограмирана от някое скапано параквелистко крило след Алабардос. Може би Фронтът за Протокола от 17 ноември, или Дравските ревизионисти. Кой ги знае, по дяволите?

— И на кого му пука? — добави Ядвига.

— На нас щеше да ни пука — изтъкнах аз. — Ако преди час бяхме седнали да закусваме през една барака вляво.

Не бях честен — ако самонасочващият се снаряд ни беше подминал, дължахме го изцяло на координаторката. Сцената се разигра зад затворените ми клепачи като на живо. Силви внезапно скача на крака иззад масата с безизразно лице, съзнанието й е отлетяло навън, посяга към недоловимия електронен писък на идващия снаряд, който единствено тя е усетила. С нечовешка бързина разработва вирусни камуфлажни сигнали. Няколко безкрайни секунди по-късно чувам протяжния вой на снаряда, падащ от небето към нас.

— Коригирай! — съска тя с изцъклени очи срещу нас. Гласът й е лишен от интонация, глух, ускорен и ритмичен като на машина. Говори, без да съзнава, по рефлекс — мозъчните центрове на речта бълват аналог на онова, което тя излъчва в ефира наоколо. По същия начин се случва човек да ръкомаха, докато води напрегнат телефонен разговор. — Коригирай си скапаните параметри.

Снарядът пада.

Глух пукот на взривател, дъжд от ситни отломки по покрива над главите ни… после нищо. Силви е блокирала основния заряд, изолирала го е от детонатора чрез аварийната процедура, открадната от собствения му примитивен мозък. Сетне е унищожила системата със спешно внедрени вируси.

Разпиляваме се из долината като белотревни семена, изронени от шушулка. Използваме стандартната формация за избягване на засада — инфоспецовете се изтеглят далече пред групата, а Силви и Ор изостават в ариергарда заедно с бръмбарите. Трябва да се маскираме, да се укрием и да изчакаме, докато Силви мобилизира оръжията в главата си и проучва от разстояние наближаващия враг.

— … нашите бойци ще напуснат уюта на своя нормален живот, за да разрушат тази структура, която от векове…

Сега различавах отвъд реката първия от паешките танкове. Беше спрял сред растителността до самата вода и куличката му се въртеше насам-натам. В сравнение с грамадното туловище на самоходното оръдие тия машини изглеждаха крехки — доста по-дребни от управляемите модели, които бях унищожавал на светове като Шария и Адорасион, но притежаваха бдителност и упорство, на каквото не е способен нито един човешки екипаж. Искаше ми се някак да прескоча идните десетина минути.

Дълбоко в бойния носител химията на насилието се размърда като змия, за да ми каже, че лъжа.

Втори танк, после трети нагази деликатно в бързото течение. Отзад по брега притичваха каракури.

— Започваме, приятели — раздаде се напрегнат шепот, предназначен за мен и Ядвига. Останалите без съмнение вече знаеха, предупредени по екипната мрежа със скоростта на мисълта. — С основните заглушители. Атакувайте по моя команда.

Самоходното оръдие отминаваше групичката бараки. Ласло и Кийока бяха заели позиции край реката на около два километра по-долу от базата. Авангардът на каракурите вече трябваше да ги наближава. Виждах как на десетина места из долината храсталаците и високите сребристи треви потрепват от движението им. Останалите се придържаха в близост до големите машини.

— Сега!

Сред дърветата долу край реката изведнъж лумна блед огън. Ор се беше нахвърлил върху първите механични кукли.

— Давай! Давай!

Челният паешки танк леко залитна във водата. Аз вече слизах надолу по скалния маршрут, който си бях репетирал мислено поне двайсетина пъти, докато чаках под скалната козирка. През тия светкавично летящи секунди, носителят „Ейшундо“ пое нещата в свои ръце, плъзгайки длани и ходила по скалата с механична самоувереност. Преодолях със скок последните два метра и се приземих върху стръмния сипей. Глезенът ми опита да се подгъне върху неравната опора — аварийните обтегачи на сухожилията се стегнаха и му попречиха. Изправих се и хукнах надолу.

Куличката на единия танк се завъртя. На мястото, където стоях преди малко, избухна взрив. Ситни каменни късчета ме парнаха по тила и бузата.

— Хей!

— Извинявай. — Гласът й звучеше задавено, сякаш се бореше да не заплаче. — Имам грижата.

Следващият изстрел прелетя далеч над главата ми, може би танкът се целеше в някакъв отминал образ на моето спускане по скалата, който Силви бе вмъкнала в прицелните му програми, или пък просто гърмеше напосоки, изпаднал в някаква своя, машинна паника. Изръмжах от облекчение, измъкнах от кобура на гърба си шрапнелния бластер „Ронин“ и се втурнах към миминтите.

Силви бе сторила с колективната им система нещо брутално и ефективно. Паешките танкове се люшкаха като пияни, обстрелвайки напосоки небето и най-високите зъбери на склоновете. Около тях каракурите се щураха насам-натам като плъхове по палубата на потъващ кораб. Насред всичко това скорпионът стоеше приклекнал и явно неспособен да се раздвижи.

Напрягайки до краен предел биотехнологичните възможности на носителя, аз стигнах до оръдието за по-малко от минута. Когато ми оставаха само петнайсетина метра, едно замаяно каракури се запрепъва пред мен, размахвайки безцелно горните си крайници. Протегнах лява ръка, прострелях го с ронина и чух как вихърът от мономолекулярни фрагменти раздира корпуса му. Шрапнелният пистолет зареди с тракане нов пълнител. Срещу дребните миминти беше унищожително оръжие, но самоходката имаше дебела броня и вътрешните й системи трудно можеха да се разрушат с прицелен огън.

Приближих се, лепнах ултравибрационната мина високо върху масивния корпус и опитах да се оттегля, преди да избухне.

Но нещо се обърка.

Оръдието залитна настрани. Оръжейните системи по гърба му внезапно оживяха и почнаха да се въртят. Един от грамадните крака ритна напред. Преднамерено или не, ударът закачи рамото ми, вцепени цялата ръка и ме просна във високата трева. Шрапнелният бластер изхвръкна от безчувствените ми пръсти.

— Мамка му!

Скорпионът се раздвижи отново. Надигнах се на колене и с периферното си зрение забелязах нещо да се размърдва. Високо горе върху бронята една спомагателна кула се мъчеше да насочи картечницата срещу мен. Зърнах бластера сред тревата и се хвърлих към него. Стандартните бойни химикали проникнаха в мускулите ми и изтръпналата ръка отново си възвърна усещането. Над мен, върху шасито на самоходката, картечната кула откри огън и куршумите покосиха тревата наоколо. Сграбчих бластера и трескаво се търкулнах обратно към скорпиона, опитвайки да изляза извън зоната за обстрел. Градушката от куршуми ме следваше, обсипваше ме с рохкава пръст и накълцани стръкове трева. Заслоних очи с една ръка, рязко вдигнах ронина и стрелях напосоки към звука на картечниците. Бойните рефлекси навярно ми помогнаха да улуча нейде наблизо — куличката се задави и млъкна.

Тогава избухна ултравибрационната мина.

Беше като звука на есенен рояк обезумели от глад огнени бръмбари, само че многократно засилен за някакъв научнопопулярен сензофилм. Раздаде се взрив от вой и цвърчене, докато бомбата разкъсваше молекулярните връзки и превръщаше бронираната машинария на половин метър наоколо в железни стърготини. На мястото на мината се появи кръгъл отвор, от който изригна облак метален прах. Пропълзях заднешком покрай корпуса, откачвайки втора бомба от патрондаша. Те не са много големи, по размер и форма напомнят чаени чашки, но попаднеш ли в радиуса на взрива, ставаш на тесто.

Воят на първата мина затихна, полето й се сви навътре и я превърна в прах. Над широкия пробив се виеше дим. Натиснах взривателя на втората мина и я метнах в отвора. Краката на оръдието тъпчеха в опасна близост до мен, но движенията напомняха по-скоро предсмъртен гърч. Миминтът сякаш напълно бе загубил представа откъде идва атаката.

— Хей, Мики — обади се Ядвига по кодирания канал. Стори ми се леко озадачена. — Трябва ли ти помощ?

— Не смятам. А на теб?

— Не, ама би трябвало да видиш…

Останалото потъна във воя на втората мина. От разбития корпус блъвна нов облак прах, озарен от виолетови електрически блясъци. Скорпионът нададе по общия канал пронизителен електронен писък, докато ултравибрациите разяждаха вътрешността му все по-дълбоко. Усетих как от звука настръхва всяко косъмче по тялото ми.

Смътно чух нечии викове. По гласа ми заприлича на Ор.

Нещо избухна в утробата на самоходката и навярно унищожи мината, защото виещото бръмчене секна почти в същия миг. Писъкът заглъхна като кръв, попиваща в пресъхнала земя.

— Повтори, моля.

— Казах — изрева Ор — че координаторът е извън строя. Повтарям, Силви извън строя. Плюйте си на петите веднага, по дяволите!

Усещане за рухването на нещо грамадно…

— Лесно е да го кажеш, Ор. — В гласа на Ядви се долавяше измъчена, напрегната усмивка. — Тук обаче сме мъничко натоварени, мамка му.

— Потвърждавам — изпъхтя Ласло. Вече използваше общата радиовръзка. Отпадането на Силви вероятно бе нарушило контакта между хората от екипа. — Идвай насам с тежката артилерия, мой човек. Добре ще ни дойде…

— Ядви, дръжте се още малко — прекъсна го Кийока.

Нещо се мярна извън зрителното ми поле. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как каракурито връхлита насреща ми, разперило осемте си ръце. Вече не залиташе като пияно, беше в изправност и се движеше с максимална скорост. Едва успях да отдръпна глава от замаха на единия крайник и стрелях от упор с шрапнелния бластер. Изстрелът отхвърли назад разпокъсаното туловище на каракурито. Долната му част беше станала на парчета. За по-сигурно прострелях и горната, после се завъртях и заобиколих мъртвата грамада на скорпиона, стискайки по един ронин във всяка ръка.

— Ядви, къде сте?

— В шибаната река. — През гласа й се чуваха кратки, остри експлозии. — Оглеждай се за повален танк и милион каракури, дето искат да си го превземат обратно.

Побягнах.

По пътя към реката убих още четири каракури — и четирите се движеха твърде бързо, без следа от замайване. Силви не бе имала време да довърши вирусното заразяване на рояка.

По радиовръзката чувах псувните и възклицанията на Ласло. Стори ми се ранен. Ядвига крещеше срещу миминтите неспирен поток от подбрани сквернословия под акомпанимента на изстрели от шрапнелен бластер.

Свърнах покрай падащите останки от последната механична кукла и се втурнах в бесен спринт към брега. Щом достигнах реката, незабавно скочих в течението. Ледена влага ме оплиска до слабините и изведнъж ме обгърна бученето на бурни води. Усещах под краката си хлъзгави камъни, а ходилата ми пареха — микроскопичните шипове инстинктивно се мъчеха да намерят опора вътре в ботушите. Размахах ръце, за да запазя равновесие. Едва не потънах, но се удържах в последния момент. Прегънах се като дърво в буря, с огромно усилие убих инерцията и останах прав, затънал до колене във водата. Огледах се за танка.

Открих го близо до отсрещния бряг, рухнал в буйното течение на дълбочина около метър. С максимално увеличение на зрението различих, че Ядвига и Ласло са се сгушили под разбития корпус, а каракурите пълзят по брега, но очевидно не смеят да нагазят в бушуващите води. Две механични създания бяха скочили върху корпуса на танка, но оттам почти нямаха прицел. Ядвига стреляше по тях с една ръка, почти напосоки. С другата прегръщаше Ласло. И двамата бяха окървавени.

Намирах се на около сто метра — прекалено далече за прицелен огън с шрапнелния бластер. Нагазих навътре в реката, докато затънах до гърди, но все още бях твърде далече. Течението се мъчеше да ме повали.

— Ах ти, гадно…

Отблъснах се и тромаво заплувах напред, притискайки с една ръка ронина към гърдите си. Течението незабавно ме повлече надолу.

— Мамка ти-и-и-и…

Водата беше ледена, стягаше дробовете ми като с обръч въпреки жаждата за въздух, вцепеняваше кожата по лицето и ръцете ми. Течението като живо ме дърпаше за ръцете и раменете, докато непохватно се борех с него. Тежестта на шрапнелния бластер и патрондаша се мъчеше да ме завлече под водата.

Завлече ме.

Пляскайки отчаяно с длани, аз изплувах, нагълтах се с въздух и вода, отново потънах.

Стегни се, Ковач.

Мисли.

Мамка ти, СТЕГНИ СЕ!

Отблъснах се с крака, изскочих на повърхността и напълних дробовете си. Засякох бързо отдалечаващия се силует на разбития паешки танк. После оставих водата да ме повлече надолу, достигнах дъното и се вкопчих.

Шиповете се впиха в камъка. С краката си също намерих опора, напрегнах се срещу течението и запълзях по дъното.

Отне ми повече време, отколкото бих желал.

На места камъните се оказваха твърде малки или нестабилни и оставаха в ръцете ми. Другаде ботушите ми не намираха здрава опора. Губех секунди и сантиметри, борех се, отново напредвах. Веднъж едва не изпуснах шрапнелния бластер. Въпреки вградените анаеробни системи, на всеки три-четири минути ми се налагаше да изплувам за въздух.

Но успях.

Сякаш след цяла вечност пълзене опипом из вцепеняващия, убийствен студ, аз се изправих във вода до кръста, тръгнах залитайки към брега и се измъкнах от реката задъхан и разтреперан. За една-две секунди бях в състояние единствено да коленича там и да кашлям.

Засилващо се машинно бръмчене.

С усилие се изправих на крака, опитвайки да прихвана бластера що-годе стабилно с треперещи ръце. Зъбите ми тракаха, като че нещо бе дало на късо в лицевите ми мускули.

— Мики.

Ор се приближаваше с един от бръмбарите, стиснал в ръка дългоцевен ронин. Беше гол до кръста, над незатворените докрай бластерни гнезда отдясно върху гърдите му трептеше нагорещен въздух. По лицето му лепнеха остатъци от маскировъчен полимер, размесени с нещо черно, може би ситни сажди. Кървави драскотини от ръкопашен бой с каракурите прорязваха гърдите и лявата му ръка.

Той спря бръмбара и ме огледа смаяно.

— Мамка му, какво е станало с теб? Търсихме те навсякъде.

— Аз… аз… аз… кара-кара-кара…

Той кимна.

— Видяхме им сметката. Ядви и Ки разчистват. Паяците също са извън строя. И двата.

— Ами С-с-с-силви?

Той извърна глава.

Глава 10

— Как е тя?

Кийока сви рамене. Придърпа изолиращото фолио до шията на Силви и избърса с биотампон потта от челото на координаторката.

— Трудно е да се каже. Има силна треска, но това не е рядкост при подобна патърдия. Повече ме тревожи другото.

Тя врътна палец към медицинските монитори до койката. Над един от тях се преплиташе холографски инфодисплей, изпъстрен с ярки цветове и движение. В единия ъгъл разпознах опростена схема на електрическата активност в човешкия мозък.

— Това ли е командният софтуер?

— Да. — Кийока посочи навътре в дисплея. Около пръстите й бясно танцуваха пурпурни, оранжеви и светлосиви петна. — Това е основната връзка на мозъка с процесорите на командната мрежа. Тук е и системата за аварийно прекъсване.

Вгледах се в пъстрата плетеница.

— Силна активност.

— Да, прекалено силна. След акция по-голямата част от тази област би трябвало да е черна или синя. Системата напомпва аналгетични препарати, за да намали подпухването на нервните пътища, и за известно време връзката е изключена почти напълно. Обикновено тя просто ляга да спи, докато се възстанови. Но това… — Кийока пак сви рамене. — За пръв път виждам подобно нещо.

Седнах на ръба на леглото и се вгледах в лицето на Силви. В бараката беше топло, но костите ми още бяха вледенени от студа на реката.

— Какво се обърка днес, Ки?

Тя тръсна глава.

— Не знам. Ако трябва да предполагам, бих казала, че сме налетели на антивирусна програма, която вече познава системите ни за проникване.

— Програма отпреди триста години? Пълна глупост.

— Знам.

— Казват, че софтуерът еволюира. — Ласло стоеше на вратата с пребледняло лице и превързана ръка. Едно каракури я беше раздрало до костта. Зад него пейзажът на Ню Хок бавно потъваше в мрак. — Напълно излиза от контрол. Нали разбираш, това е единствената причина да бъдем сега тук. Да сложим край. Ако случайно не знаеш, правителството разработва строго секретен проект за размножаване на изкуствени интелекти…

Кийока изсъска през зъби.

— Не сега, Лас. Млъкни, мама му стара. Не смяташ ли, че си имаме далеч по-сериозни тревоги?

— … и той е излязъл извън контрол. За това трябва да се тревожим, Ки. Още сега. — Ласло прекрачи в бараката, сочейки дисплея. — Това тук са черни клинични програми и ще разрушат ума на Силви, ако не открием разпечатките им. А пък най-лошото е, че създателите им до един са в скапания Милспорт.

— А пък туй, дето го дрънкаш — провикна се Кийока, — са скапани тъпотии.

— Хей! — за мое учудване двамата млъкнаха и ме погледнаха. — Ъ-ъ-ъ… вижте сега. Не разбирам как дори една еволюирала програма може просто така да се вмъкне в системите ни. Така де, каква е вероятността?

— Голяма, защото става дума за същите хора, Мик. Напъни си мозъка. Кой пише програми за демилитите? Кой е разработил цялата демилитска програма? И кой, мама му стара, е затънал до топките в секретни разработки на черна нанотехника? Скапаната администрация на Мечек, ето кой. — Ласло разпери ръце и ме изгледа с изражение на мирова скръб. — Знаеш ли колко съобщения има, колко мои познати, колко хора, с които съм разговарял, са виждали шибани миминти без аналог в архивните описания? Целият този континент е един гигантски експеримент, мой човек, и ние сме само дребни колелца в тая огромна машина. А шефката току-що хлътна в лабиринта за плъхове.

Ново раздвижване на вратата — Ор и Ядвига идваха да видят защо сме се развикали. Гигантът поклати глава.

— Лас, наистина трябва да си купиш оная ферма за костенурки в Нова Пеща, дето все разправяш за нея. Бягай да се барикадираш там и разговаряй с яйцата.

— Майната ти, Ор.

— Не, майната ти на теб, Лас. Сега не ни е до глупости.

— Не се ли подобрява, Ки? — Ядвига пристъпи до монитора и сложи ръка върху рамото на Кийока. Новият й носител, също като моя, беше разработен по стандартен модел за Харлановия свят. Смесената славянско-японска кръв ни даваше красиви, свирепо изпъкнали скули, леко скосени нефритови очи и широка уста с тънки устни. Бойните биотехнологични изисквания налагаха тялото да е мускулесто и с дълги крайници, но оригиналното генетично наследство добавяше странна деликатност в най-различни разновидности. Кожата беше смугла, но избледняла от дългия престой в резервоарите и пет седмици в отвратителните климатични условия на Ню Хок.

Докато я гледах как прекосява стаята, имах чувството, че минавам покрай огледало. Бихме могли да сме брат и сестра. В известен смисъл наистина бяхме брат и сестра — клонинговата банка в бункера се състоеше от пет различни модула, всеки с по десетина носители, отгледани от един и същ генетичен щам. За Силви се оказа по-лесно да преодолее защитата само на един модул.

Кийока посегна нагоре и стисна дългите нови пръсти на Ядвига, но движението беше съзнателно, почти колебливо. Това е класически проблем на презареждането. Сместа от феромони никога не е същата, а твърде голяма част от сексуалните отношения се гради именно върху нея.

— Свършена е, Ядви. Нищо не мога да сторя за нея. Нямам представа откъде да започна. — Кийока отново размаха ръка към дисплея. — Просто не зная какво става там вътре.

Тишина. Всички гледаха пъстрата вихрушка в дисплея.

— Ки… — аз се поколебах, обмисляйки идеята. След един месец обща демилитска дейност бях успял донякъде да стана част от екипа, но ако не всички, то поне Ор все още ме възприемаше като чужденец. При другите нещата зависеха от настроението. Веселият и дружелюбен Ласло периодично изпадаше в пристъпи на параноя, при които неизясненото ми минало изведнъж ме правеше зловеща и тайнствена фигура. С Ядвига имахме известна склонност един към друг, но навярно това се дължеше до голяма степен на генетичната близост между носителите. А Кийока понякога ставаше същинска кучка, особено сутрин. Не бях сигурен как ще реагира който и да било от тях. — Слушайте, има ли начин да задействаме прекъсвача?

Както можеше да се очаква, пръв реагира Ор.

— Какво?

Кийока се притесни още повече.

— Имам химикали, които биха могли да го свършат, но…

— Мамка ти, няма да й отнемаш косата.

Станах от леглото и се изправих срещу гиганта.

— Ами ако точно нещо оттам я убива? Би предпочел да е дългокоса и мъртва, така ли?

— Затваряй си скапаната…

— Ор, той има право. — Ядвига пъргаво застана между нас. — Ако Силви е прихванала нещо от рояка и собствените й антивируси не се справят, точно тогава е ред на прекъсвача, нали?

Ласло енергично закима.

— Може би е единствената надежда за нея, мой човек.

— И преди й се е случвало — възрази упорито Ор. — Онази история в каньона Аямон миналата година. Беше в безсъзнание часове наред, температурата й скочи до тавана, а се събуди в отлична форма.

Видях как другите се спогледаха. Не, не беше в отлична форма.

— Ако задействам прекъсвача — бавно изрече Кийока, — не мога да кажа какви увреждания ще й причини. Каквото и да става там вътре, тя е здраво свързана с командния софтуер. Затова вдига температура — би трябвало да изключи връзката, а не го прави.

— Да. И за това си има причина. — Ор ни изгледа свирепо. — Тя е боец по натура, дявол да го вземе, и там, вътре, продължава да се бие. Ако искаше да задейства прекъсвача, щеше сама да го стори.

— Да, а може би онова, срещу което се бие, не й позволява. — Аз отново се завъртях към леглото. — Ки, тя има резервно копие, нали? Мозъчната приставка няма нищо общо с командния софтуер?

— Да, там има предпазна зона.

— И докато се намира в това състояние, всякакви нови записи в приставката са блокирани, прав ли съм?

— Ами… да, но…

— Тогава дори ако прекъсването причини увреждания, имаме я съхранена на запис в приставката. Какъв цикъл на подновяване използвате?

Те отново си размениха погледи. Кийока се навъси.

— Не знам, сигурно ще е близко до стандартния. Да речем, веднъж на две-три минути.

— Тогава…

— Да, мамка му, много ти се иска, нали, мистър Тръпка. — Ор рязко насочи пръст към мен. — Тъкмо по твоята част. Убиваш тялото, вадиш ножчето и изрязваш живота. Колко от тия скапани приставки си събрал досега? За какво са ти? Какво смяташ да правиш с тях?

— Сега не става дума за това — кротко отвърнах аз. — Казвам само, че ако Силви бъде увредена от прекъсването, можем да спасим приставката, преди да се актуализира, после да идем обратно в бункера и…

Той заплашително се люшна към мен.

— Предлагаш да я убием, гадино.

Ядвига го отблъсна.

— Предлага да я спасим, Ор.

— Ами онази, която живее и диша тук и сега? Искаш да й прережем гърлото само защото е с мозъчно увреждане, а ние имаме по-добро резервно копие? Точно както си направил с ония хора, за които избягваш да говориш?

Видях как Ласло примига и ме изгледа с бързо нарастващо подозрение. Примирително вдигнах ръце.

— Добре, забравете. Правете каквото искате, аз само си изплащам пътуването.

— Така или иначе не можем да го направим, Мик. — Кийока отново избърса челото на Силви. — Ако увреждането се промъкне неусетно, трябват повече от две минути, за да бъде засечено, а после вече е твърде късно — данните в приставката са обновени.

Премълчах, макар че на езика ми се въртяха думите: При всяко положение можете да убиете този носител. Да ограничите щетите, да му прережете гърлото още сега и да извадите приставката за…

Озърнах се към Силви и мислено си прехапах езика. Беше същото като да гледам генетично сродния носител на Ядвига — за момент имах чувството, че виждам отражение на самия себе си.

Може би Ор имаше право.

— Едно е сигурно — каза мрачно Ядвига. — Не можем да стоим тук в това състояние. След като Силви излезе от строя, шансовете ни за оцеляване в Неразчистеното са не по-големи от тия на група новобранци. Трябва да се върнем в Драва.

Ново мълчание. Екипът бавно осмисляше тази идея.

— Можем ли да я местим? — попитах аз.

Кийока направи гримаса.

— Ще се наложи. Ядви е права, да останем тук би било недопустим риск. Трябва да се оттеглим. Най-късно утре сутринта.

— Да, и попътно не би било зле да си намерим прикритие — промърмори Ласло. — Дотам има над шестстотин километра, а не се знае на какво можем да налетим. Ядви, има ли шанс да открием съюзници? Знам, че е риск.

Ядвига бавно кимна.

— Но вероятно си струва.

— Ще ни отнеме цяла нощ — каза Ласло. — Да ти се намира тетрамет?

— А Мици Харлан има ли дупка?

Ядви отново докосна рамото на Кийока, но колебливата ласка се превърна в деловито потупване по гърба. После излезе. С един последен замислен поглед към мен Ласло я последва. Ор застана над Силви със скръстени ръце.

— Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти — предупреди ме той.

В относителната безопасност на квелисткия подслушвателен пост Ядвига и Ласло цяла нощ прослушваха радиочестотите в търсене на дружелюбно настроени сили из Неразчистеното. Недоспали и натъпкани с химикали, те седяха в бледото синкаво сияние на портативните монитори и разпръскваха невидими пипала из целия континент, издирвайки следи от човешка дейност. Гледани отстрани, те ми напомняха за сцените с преследване на подводници от старите сензофилми с Ален Мариот като „Полярна плячка“ и „Гонитба в дълбините“. Поради самата същност на работата си демилитите рядко осъществяваха връзка на големи разстояния. Твърде голям бе рискът да бъдат засечени от някоя артилерийска система на миминтите или от бродеща шайка каракури. Далечните електронни предавания се свеждаха до абсолютния минимум — най-често заявки за унищожена техника. През останалото време екипите пазеха почти пълно мълчание.

Почти.

Но опитен специалист можеше да засече шепота на локалните връзки между членовете на някой екип, едва доловимите електронни следи, носени от демилитите, както пушачът носи по дрехите си миризма на тютюн. Още по-опитен специалист можеше да определи разликата между тях и брътвежа на миминтите, а ако разполага с подходящите кодове — дори да завърже разговор. Отне им много време, почти до разсъмване, но накрая Ядви и Ласло успяха да се свържат с три други екипа, работещи из Неразчистеното между нашата позиция и предмостието на Драва. Шифровани емисии с насочен лъч прелетяха светкавично напред-назад, установиха самоличността на събеседника, потвърдиха паролите и Ядвига се облегна назад с широка тетраметова усмивка на устните.

— Хубаво е да имаш приятели — каза тя.

След като се запознаха със ситуацията, и трите екипа решиха, макар и с различна степен на ентусиазъм, да прикриват оттеглянето ни в рамките на своя оперативен обсег. За демилитите в Неразчистеното беше едва ли не неписан закон да осигуряват подобна помощ — никога не се знаеше дали и на теб няма да ти потрябва, — но жестоката конкуренция в бизнеса правеше съгласието им твърде неохотно. Позициите на първите два екипа ни принуждаваха да се оттеглим по дълъг, криволичещ маршрут, а те категорично не желаеха да ни пресрещнат или да ни придружат на юг. С третата група имахме късмет. Оиши Еминеску лагеруваше на двеста и петдесет километра северозападно от Драва заедно с деветима тежко въоръжени и оборудвани колеги. Той незабавно предложи да се придвижи и да ни поеме от защитния радиус на предния екип, а след това да ни придружи чак до предмостието.

— Откровено казано — сподели той, докато стояхме сред лагера му и гледахме как гасне поредният навъсен зимен следобед — прекъсването и на нас ще ни дойде добре. Каша още не се е оправила съвсем от онази работа по тревога в Драва през нощта преди да пристигнете. Разправя, че нищо й няма, но когато се разгърнем, усещам по мрежата, че не е така. А и останалите са грохнали. Плюс факта, че за последния месец унищожихме три рояка и над двайсет автономни единици. Стига ни засега. Няма смисъл да се товарим до крайност.

— Прекалено разумно разсъждаваш.

Той се разсмя.

— Недей да мериш всички ни с аршина на Силви. Не сме чак толкова надъхани.

— Мислех, че това си е в духа на занаята. Демилитаризиране на всяка цена и тъй нататък.

— Да бе, все същата стара песен. — Мрачна гримаса. — Пробутват я на новобранците, а и е вярно, че софтуерът по принцип те тласка към крайности. Така стават нещастията. Но в крайна сметка софтуерът си е софтуер. Най-обикновено програмиране, мой човек. Ако оставиш програмите да ти диктуват, що за човек ще бъдеш тогава?

Взирах се в гаснещия хоризонт.

— Не знам.

— Трябва да мислиш отвъд тия рамки, приятел. Трябва. Иначе софтуерът ще те убие.

Зад една от топчестите бараки някой мина в гъстеещия сумрак и подвикна нещо на малояпонски. Оиши се ухили и също подвикна. Двамата избухнаха в смях. Иззад нас долетя мирис на пушек, някой беше запалил огън. Беше стандартен демилитски лагер — надути и втвърдени бараки от материал, който да се разпадне скоро след като екипът се изнесе. Ако не се броят случайните спирки в изоставени сгради като квелисткия подслушвателен пост, нашият екип бе живял при подобни условия през последните пет седмици. И все пак от Оиши Еминеску лъхаше добродушно спокойствие, каквото не бях срещал досега сред демилитите. Нямаше я типичната злобна, кучешка настървеност.

— Откога си в занаята? — попитах аз.

— О, отдавна. По-дълго, отколкото ми се иска, но…

Оиши сви рамене. Кимнах.

— Но е доходна работа.

Той се усмихна кисело.

— Така си е. По-малкият ми брат учи марсианска технология в Милспорт, родителите ни скоро ще се нуждаят от презареждане, а не могат да си го позволят. При сегашното икономическо положение просто няма друг начин да покрия разходите. А откакто Мечек удари ножа на образователната реформа и пенсионно-клонинговите осигуровки, няма мърдане. Празен джоб — празни ръце.

— Да, съвсем са я забатачили, откакто бях тук за последен път.

— Отсъствал си, а?

За разлика от Плекс, Оиши удържа любопитството си. Старомодната любезност на Харлановия свят — ако исках да му кажа, че съм лежал на склад, щяхме да стигнем и до това. А ако не исках… е, какво го засягаше?

— Да, някъде към трийсет-четирийсет години. Много промени.

Той пак сви рамене.

— Започна се по-отдавна. Тия типове от самото начало подкопават всичко, което квелистите са успели да изкопчат от някогашния Харланов режим. Мечек просто е последната брънка във веригата.

— Този враг не можеш да убиеш — промърморих аз.

Оиши кимна и довърши цитата:

— Можеш само да го отблъснеш ранен в дълбините и да научиш децата си да се взират във вълните, защото все някога ще се завърне.

— Значи излиза, че някой не се е взирал много внимателно.

— Не е там работата, Мики. — Той стоеше със скръстени ръце и гледаше към гаснещата светлина на запад. — Времената се промениха, това е. Какъв смисъл има да сваляме режима на Първите фамилии тук или другаде, щом накрая Протекторатът ще насъска по нас емисарите?

— Имаш право.

Той пак се усмихна малко по-весело този път.

— Приятелю, не аз имам право. Такава е истината. Това е единствената сериозна разлика между тогава и днес. Ако по време на Разселването бе съществувал Емисарски корпус, квелизмът щеше да трае около шест месеца. Не можеш да се биеш с онези гадини.

— Те загубиха на Иненин.

— Да, а колко пъти са губили оттогава? Иненин беше дребна неприятност, случайна искрица върху монитора.

За миг споменът изригна в главата ми. Джими де Сото крещи и дере обезобразеното си лице с пръсти, които вече са изтръгнали едното око и сигурно ще изтръгнат и другото, ако аз не…

Прогоних го.

Дребна неприятност. Случайна искрица върху монитора.

— Може и да си прав — казах аз.

— Може и да съм прав — тихо се съгласи той.

Постояхме мълчаливо, гледайки как мракът приижда. Небето се беше разчистило, колкото да зърнем тънкия сърп на Дайкоку над планините на север и пълния, но далечен Мариканон като медна монета, подхвърлена високо над главите ни. Хотей все още се криеше зад хоризонта на запад. Зад нас огънят се разгоря. Сенките ни придобиха плътност сред трептящото червеникаво сияние.

Когато стана прекалено горещо, Оиши многословно се извини и отиде нанякъде. Аз търпях още минута жегата по гърба си, после се завъртях и с присвити очи се загледах в пламъците. Двама души от екипа на Оиши клечаха от другата страна и топлеха протегнатите си длани. Неясни, размазани фигури сред трептящия въздух и мрака. Приглушен разговор. Не ме поглеждаха. Трудно бе да се каже дали от старомодна учтивост като на Оиши, или просто от обичайния съпернически дух на демилитите.

За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?

Все започвам от най-лесните въпроси.

Обърнах гръб на огъня и тръгнах между бараките към мястото, където бяхме издигнали три наши, дипломатично отдалечени на разстояние от тия на Оиши. Кожата ми усети внезапната липса на топлина, по лицето и ръцете ми плъзна вълна от прохлада. Сред морето от висока трева облените от лунни лъчи бараки приличаха на изплуващи гърбуни. Когато стигнах до онази, където лежеше Силви, забелязах, че изпод затворената врата се процежда светлина. Останалите тъмнееха. Отвън два бръмбара бяха подпрени косо на стойките си, кормилата им и поставките за оръжие стърчаха към небето. Третият не се виждаше.

Докоснах звънеца, дръпнах вратата и влязох. На разхвърляното легло в единия край Ядвига и Кийока побързаха да се отдръпнат една от друга. Срещу тях, огряна от мекото сияние на илуминиева лампа, Силви лежеше като труп в спалния си чувал. Косата й беше грижливо сресана покрай лицето. До краката й мъждукаше портативен нагревател. Другите от екипа ги нямаше.

— Къде е Ор?

— Няма го. — Ядви раздразнено оправяше дрехите си. — Мама му стара, Мики, можеше да позвъниш.

— Направих го.

— Добре де, можеше да позвъниш и да изчакаш, по дяволите.

— Извинявай, не предполагах. Къде е Ор?

Кийока махна с ръка.

— Той и Ласло потеглиха с бръмбара. Писаха се доброволци за охрана на лагера. Решихме да проявим добра воля. Тия хора утре ще ни помогнат да се приберем.

— Тогава защо не се уединихте в някоя друга барака?

Ядвига погледна към Силви.

— Защото и тук трябва някой да пази — тихо отвърна тя.

— Аз ще пазя.

За момент двете неуверено завъртяха очи към мен, после се спогледаха. Накрая Кийока поклати глава.

— Няма начин. Ор ще ни убие.

— Него го няма.

Пак се спогледаха. Ядви сви рамене.

— Добре, но ако нещо…

— Да, ще ви викна. Хайде, бягайте.

— Точно така, Ки… идвай. — Ядвига задърпа приятелката си към вратата. Докато излизаха, тя спря и ми се ухили. — И… Мики, видях те как я гледаш. Никакво пипане, нали? Никакво бърникане из меда. Недей да прескачаш в чужда градина.

И аз се ухилих.

— Да ти го начукам, Ядви.

— Да бе, мечтай си. Безплатно е, мой човек.

По-добре възпитаната Кийока изрече едно беззвучно „благодаря“ и двете изчезнаха. Седнах до Силви и мълчаливо се загледах в нея. След няколко минути посегнах и погалих челото й, както бе сторила Кийока. Тя не помръдна. Кожата й беше гореща и суха като хартия.

— Хайде, Силви. Измъкни се оттам.

Никакъв отговор.

За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?

Тя не е Сара. Сара си отиде. За какъв дявол си се…

Я млъквай.

Не че имах друг избор, нали?

Споменът за последните мигове в „Токийския гарван“ връхлетя и прогони предишния. Покой и безопасност на масата с Плекс, топла анонимност и обещание за утрешно отпътуване… помнех как се изправих и обърнах гръб на всичко това, сякаш ме бе примамила песен на сирена. Към кръвта и яростта на схватката.

Сега виждах — онзи миг беше тъй решителен, тъй натоварен с трептенето на изменчивата съдба, че би трябвало да пропука под нозете ми, докато прекрачвах през него.

Но когато гледаш нещата със задна дата, винаги е така.

Да си призная, Мики, допадаш ми. Гласът й беше неясен от късния час и наркотиците. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.

Много мило.

Но не е достатъчно.

Дланите и пръстите ми леко тръпнеха от генетично програмираното желание да докосна груба повърхност и да се катеря. Бях забелязал чувството и преди в този носител. Идваше и си отиваше, но най-често се проявяваше в моменти на стрес и бездействие. Дребен недостатък, част от процеса на информационно зареждане. Дори и чисто новият клониран носител си има история. Свих юмруци два-три пъти, пъхнах ръка в джоба си и напипах мозъчните приставки. Те тихичко изтракаха между пръстите ми, събраха се в дланта ми с гладката тежест на скъпи високотехнологични компоненти. Юкио Хираясу и неговият бияч вече също бяха в колекцията.

По безумния път на издирването и унищожението, който си проправихме из Неразчистеното през последния месец, бях намерил време да изчистя трофеите си с химикали и препарат за компютърни части. Когато разтворих шепа в меката светлина на илуминиевата лампа, те заблестяха без нито едно петънце от кост или гръбначен мозък. Тази на Юкио се различаваше от другите — имаше изящно жълто пръстенче по средата с грижливо отпечатан код на производителя. Луксозна стока. Друго не можеше и да се очаква.

Останалите, включително и тази на неговия човек, бяха стандартно държавно производство. Нямаха никакви отличителни белези, затова грижливо бях увил приставката на бияча с черна лепенка, за да не я объркам с тия от цитаделата. Исках да ги различавам от пръв поглед. За разлика от Юкио, човекът нямаше никаква стойност като заложник, но не виждах причина да пращам някакъв си обикновен гангстер там, където отвеждах проповедниците. Нямах представа какво ще направя с него, но в последния момент нещо в мен се разбунтува срещу собственото ми предложение да го метнем в морето Андраши.

Върнах Юкио и бияча в джоба си, сведох очи към останалите четирима върху дланта ми и се замислих.

Дали е достатъчно?

Веднъж, на един друг свят, обикалящ около звезда, която не се вижда от Харлановия свят, срещнах човек, който си изкарваше хляба от търговия с мозъчни приставки. Купуваше и продаваше на килограм, отмервайки скрития вътре живот като куп подправки или полускъпоценни камъни. Местните политически условия правеха занаята му много изгоден. За да подплаши конкуренцията, той разиграваше ролята на самата Смърт и макар че прекаляваше с театралните ефекти, образът му се запечата в паметта ми.

Питах се какво ли би си помислил, ако можеше да ме види сега.

Дали е…

Нечия ръка стисна моята.

Изненадата ме разтърси като електрически ток. Стиснах юмрук около приставките. Вторачих се в жената насреща, подпряна на лакът в спалния чувал, с изкривено от отчаяние лице. В очите й нямаше ни най-малък признак, че ме познава. Пръстите стискаха здраво като машина.

— Ти — каза тя на японски и се разкашля. — Помогни ми. Помогни ми!

Не беше нейният глас.

Глава 11

Докато навлизахме между хълмовете над Драва, небето бе натежало от сняг. От време на време прелитаха снежинки, а мразовитият въздух подсказваше, че скоро ще завали. Улиците и покривите на зданията в града под нас бяха поръсени с бяло като с отрова против насекоми, а от изток продължаваха да прииждат плътни облаци. По един от общите канали проправителствен пропаганден робот излъчваше предупреждения за микровиелици и прехвърляше цялата вина за лошото време върху квелистите. Когато слязохме долу и тръгнахме по разбитите от взривове улици, открихме, че всичко е заскрежено, а по локвите вече има корички лед. Заедно с редките снежинки над земята се сипеше призрачна тишина.

— Честита ви шибана Коледа — промърмори един от хората на Оиши.

Смях, но тихичък. Безмълвието потискаше всички, а под белия снежен саван мъртвешките кости на Драва изглеждаха твърде зловещо.

На влизане минахме през монтираната наскоро охранителна система. В отговор на нашествието преди шест седмици Курумая бе докарал елементарни роботи-убийци с ниво на интелигентност далеч под ония, с които се занимаваха демилитите. Въпреки това Силви трепваше всеки път, когато управляваният от Ор бръмбар минаваше покрай поредния затаен силует, а когато една от машините се надигна с леко бръмчене, за да разчете повторно значките ни, тя извърна очи и захлупи лице върху рамото на гиганта.

Когато се събуди през онзи ден, треската й не мина. Само отстъпи като отлив, оставяйки я безсилна и окъпана в пот. Пристъпът се оттегляше, но в края на отстъпената от него територия човек можеше да усети как миниатюрни и почти безшумни вълнички продължават да подронват съзнанието на Силви. А по едва доловимия им шум да се досети как страшно реват в слепоочията й.

Не беше свършило. Далеч не беше.

Напред по заплетените, изоставени улици на града. Когато наближихме предмостието, изтънчените сетива на новия ми носител различиха в студения въздух едва доловимия мирис на море. Смес от соли и разни органични съставки, вездесъщият дъх на белотрев и острата воня на химикали, разсипани по повърхността на залива. За пръв път осъзнах колко ограничена е била синтетичната обонятелна система — нищо такова не бях усетил на идване от Текитомура.

Когато пристигнахме, отбранителните системи на предмостието се събудиха. Паешките блокове изпъплиха настрани, животелта се люшна назад. Докато минавахме през отвора, Силви се сгуши, наведе глава и пак затрепери. Дори косата й сякаш прилепна по-плътно по черепа.

Претоварване, бе заявил медикът от групата на Оиши, взирайки се с присвити очи в монитора, докато Силви лежеше нетърпеливо под скенера. Още не си се измъкнала. Бих ти препоръчал два месеца спокоен живот на някое топло и по-цивилизовано място. Да речем в Милспорт. Запиши се в софтуерна клиника да ти направят пълна проверка.

Тя кипна.

Два месеца? В шибания Милспорт?

Примирено свиване на рамене.

Иначе пак ще изключиш. Трябва поне да се върнеш в Текитомура и да минеш пълна проверка за вируси. Не можеш да останеш тук в това състояние.

Другите от екипа го подкрепиха. Въпреки внезапното възстановяване на Силви трябваше да се върнем обратно.

Да пропилеем малко от натрупания кредит, ухили се Ядвига. Да празнуваме. Дръж се, Текитомура, идваме да ти покажем що е нощен живот!

Портата на предмостието тромаво се вдигна пред нас и ние навлязохме отвъд стената. В сравнение с последния път, когато го бях видял, мястото изглеждаше почти безлюдно. Няколко души мъкнеха оборудване между бараките. Беше прекалено студено, за да се излиза за друго. Две наблюдателни хвърчила бясно подскачаха над свързочната мачта, подмятани от вихрушката и снега. Изглежда, всички останали бяха свалени, преди да налети виелицата. Отвъд покривите на бараките се виждаше заснежената надстройка на кораб в пристанището, но обслужващите го кранове не помръдваха. Навсякъде из лагера властваше чувството на тревожно очакване.

— Най-добре да поговорим с Курумая веднага — каза Оиши, слизайки от очукания си едноместен бръмбар, докато зад нас вратата се спускаше. Той огледа своя екип и нашия. — Потърсете си места за спане. Подозирам, че няма да е лесно. Едва ли някой от новопристигналите ще се заеме да изгражда барака, докато времето не се оправи. Силви?

Силви се загърна по-плътно в палтото. Лицето й беше изпито. Не искаше да разговаря с Курумая.

— Аз ще отида, шефе — предложи Ласло. Той неловко се опря на рамото ми със здравата си ръка и скочи от задната седалка на бръмбара. — Вие вървете да пийнете кафе или нещо друго.

— Супер — обади се Ядвига. — И не давай на дъртия Шиг да те дъвче, Лас. Ако не му харесва нашата история, нека върви на майната си.

— Да, ще му предам. — Ласло извъртя очи. — Ако имам кураж. Хей, Мики, ще дойдеш ли да ми окажеш морална подкрепа?

Аз примигах.

— Ами… да. Разбира се. Ки, Ядви, ще се погрижите ли за бръмбара?

Кийока скочи от седалката зад Ядвига и бавно се приближи към нас. Ласло отиде до Оиши и ми хвърли поглед през рамо. После кимна към центъра на лагера.

Както навярно трябваше да се очаква, Курумая не изглеждаше твърде щастлив да види хора от екипа на Силви. Накара двама ни да чакаме в студеното преддверие на командния пункт, докато той разпитваше Оиши и раздаваше настанителни заповеди. Край стената бяха подредени евтини пластмасови столове, а в ъгъла телевизор с приглушен звук показваше глобалните новини. Върху ниската масичка имаше отворен дисплей за информационни маниаци и пепелник за идиоти-пушачи. Дъхът ни вдигаше бледи облачета пара в хладния въздух.

— Е, за какво искаше да си поговорим? — попитах аз и дъхнах върху ръцете си да ги стопля.

— Какво? — сепна се Ласло.

— Не се прави на ударен. Нуждаеш се от морална подкрепа точно толкова, колкото Ядви и Ки от мъж. Какво става?

Лицето му бавно се разтегна в усмивка.

— Знаеш ли, открай време се чудя за тях двете. Сън не ме хваща понякога.

— Лас!

— Добре де, добре. — Той се подпря със здравия лакът и вдигна крака върху масичката. — Ти беше с нея, когато се събуди, нали?

— Точно така.

— Какво ти каза? Ама наистина.

Завъртях се да го погледна.

— Снощи вече казах на всички ви. Нищо конкретно. Молеше за помощ. Викаше непознати хора. Дрънкаше безсмислици. Чисто бълнуване.

— Да. — Той разпери ръка и огледа дланта, сякаш върху нея имаше начертана карта. — Разбираш ли, Мики, аз съм инфоспец. Водещ инфоспец. Жив съм само защото умея да забелязвам периферни подробности. И периферно забелязах, че вече не гледаш Силви както преди.

Постарах се гласът ми да прозвучи небрежно.

— Тъй ли?

— Да, тъй. До снощи я гледаше тъй, сякаш си гладен и подозираш, че е добра на вкус. А сега… — Той ме погледна в очите. — Загубил си апетит.

— Тя не е добре, Лас. Не си падам по болни жени.

Той тръсна глава.

— Не ми пробутвай такова сканиране. Тя беше болна през цялото време след оная каша в подслушвателния пост, но твоят глад си остана все същият. Може би малко смекчен, но не изчезна. А сега я гледаш тъй, сякаш очакваш нещо да се случи. Като че е някаква жива бомба.

— Тревожа се за нея. Както всички останали.

А под тия думи като термоклин плъзна мисълта: Значи си жив, защото забелязваш подобни неща, тъй ли, Лас? Е, за твое сведение, ако продължиш да дрънкаш така, може и да те очистят. При други обстоятелства вече да съм го сторил.

За момент поседяхме мълчаливо един до друг. Той замислено кимна.

— Няма да ми кажеш, а?

— Няма нищо за казване, Лас.

Ново мълчание. На екрана показваха последните новини. Случайна смърт (без загуба на приставката) на някаква дребна риба от Харлановия род в пристанищния квартал на Милспорт, зараждане на циклон в Кошутския залив, Мечек се готви да съкрати разходите за здравеопазване в края на годината. Гледах без интерес.

— Виж какво, Мики. — Ласло се поколеба. — Не казвам, че ти вярвам, защото всъщност не е така. Но не съм като Ор. Не ревнувам Силви. Нали разбираш, за мен тя е шеф и толкоз. И ти вярвам поне дотолкова, че да я оставя в твои ръце.

— Благодаря — сухо отвърнах аз. — И на какво дължа тази чест?

— Е, тя ми разправи едно-друго за първата ви среща. Брадите и тъй нататък. Колкото да съобразя, че…

Вратата се сгъна и Оиши излезе. Той се усмихна и посочи с палец през рамо.

— На ваше разположение е. Ще ви чакам в бара.

Влязохме. Така и не узнах какво е съобразил Ласло и колко далече е бил от истината.

Шигео Курумая седеше зад бюрото си. Посрещна ни, без да стане. Лицето му беше непроницаемо, а тялото стегнато в пълна неподвижност, която издаваше яростта му по-очевидно от всякакви гневни крясъци. Личеше си старата школа. Зад него холограма създаваше илюзията за ниша в стената на бараката, където сенки и лунни лъчи потрепваха по едва забележим старинен свитък. На бюрото до лакътя му спиралният дисплей работеше в свободен режим, хвърляйки пробягващи пъстри шарки по безупречно чистия плот.

— Болна ли е Ошима? — глухо запита Курумая.

— Да, прихвана нещо от един рояк горе на платото. — Ласло се почеса по ухото и огледа празния кабинет. — Тук май нямате много работа, а? Сигурно чакате да отминат виелиците.

Курумая не се поддаде.

— На платото — повтори той. — Почти седемстотин километра северно от мястото, където се съгласихте да действате. За чието разчистване подписахте договор.

Ласло сви рамене.

— Виж сега, това вече засяга шефката. Ще трябва да…

— Имахте договор. И което е по-важно, поехте задължение. Дължахте вярност на предмостието и лично на мен.

— Бяхме под обстрел, Курумая-сан. — Безупречната емисарска лъжа излетя с лекота от устните ми. За миг изпитах наслада от възможността да раздвижа рефлексите за надмощие. Отдавна не го бях правил. — След засадата в храма командният ни софтуер беше засегнат, аз и още една колежка получихме тежки органични увреждания. Движехме се слепешком.

След думите ми из кабинета надвисна тишина. До мен Ласло изгаряше от нетърпение да добави нещо. Хвърлих му предупредителен поглед и той спря да се върти. Погледът на коменданта прескочи няколко пъти между нас двамата и накрая се спря върху лицето ми.

— Ти ли си Тръпката?

— Да.

— Новобранецът. И говориш от името на всички?

Приложих основното правило: открий точката на натиск и атакувай в нея.

— При дадените обстоятелства аз също дължа вярност, Курумая-сан. Без подкрепата на другарите си щях да бъда убит и разкъсан от каракурите в Драва. Те обаче ме измъкнаха и ми намериха ново тяло.

— Да. Разбирам. — Курумая за момент сведе очи към бюрото, после пак ме погледна. — Много добре. Дотук не ми казваш нищо повече от доклада, който твоят екип изпрати от Неразчистеното, а той беше пределно кратък. Моля те, обясни ми защо, след като се движехте слепешком, решихте да не се приберете в предмостието?

Това беше лесно. Повече от месец го бяхме обсъждали около лагерните огньове, усъвършенствайки постепенно лъжата.

— Системите ни бяха засегнати, но част от тях все още действаше. Така засякохме, че зад нас има миминти, които ни преграждат пътя за отстъпление.

— И следователно застрашават чистачите, които трябваше да защитите. Но не сте сторили нищо, за да им помогнете.

— Божичко, Шиг, движехме се на сляпо, по дяволите.

Комендантът на предмостието завъртя поглед към Ласло.

— Не съм те молил да ми тълкуваш събитията. Кротувай.

— Но…

— Оттеглихме се на североизток — казах аз, хвърляйки още един предупреждаващ поглед към инфоспеца до мен. — Доколкото можехме да преценим, зоната беше безопасна. И продължихме да се движим, докато командният софтуер се възстанови. По това време вече бяхме почти извън града, а кръвта ми изтичаше. От Ядвига спасихме само мозъчната приставка. По очевидни причини решихме да навлезем в Неразчистеното и да се насочим към един открит преди време бункер с клонингова банка и апаратура за презареждане. Както знаете от доклада.

— Говориш в множествено число. И ти ли допринесе за това решение?

— Кръвта ми изтичаше — повторих аз.

Курумая отново наведе очи.

— Може би ще ти е интересно да научиш, че след засадата, която описваш, в района не бяха засечени други признаци за активност на миминтите.

— Да, защото съборихме шибаната сграда отгоре им — отсече Ласло. — Върви да разкопаеш храма и ще откриеш парчетата. Без двете гадини, дето трябваше да ги натрошим в ръкопашен бой, додето се измъквахме през тунела.

Курумая отново хвърли хладен поглед към инфоспеца.

— Нямахме нито време, нито работна ръка за разкопки. Дистанционните сензори засякоха останки от машини под руините, но експлозията, която задействахте сякаш нарочно, унищожи почти изцяло долните нива на зданието. Ако е имало…

— Ако ли? Как тъй ако, дявол да го вземе?

— … миминти, както твърдите, трябва да са се изпарили. Двете машини в тунела бяха открити и това като че потвърждава историята, която ни съобщихте, след като успешно се оттеглихте в Неразчистеното. А междувременно може би ще ви е интересно да чуете, че няколко часа по-късно и два километра на запад чистачите, които изоставихте, наистина откриха гнездо на каракури. В последвалия сблъсък двайсет и двама души бяха убити. Деветима от тях наистина — с непоправимо увредени приставки.

— Това е трагедия — спокойно отвърнах аз. — Но ние не бихме могли да я предотвратим. Ако се бяхме върнали с пострадал екип и увредени командни системи, щяхме само да бъдем безполезен товар. При дадените обстоятелства решихме, че трябва час по-скоро да се възстановим като оперативно звено.

— Да. Така се казва в доклада ви.

За няколко секунди настана мрачно мълчание. Хвърлих нов поглед към Ласло за в случай, че е решил пак да си отвори устата. Курумая вдигна очи срещу мен.

— Много добре. Засега сте разквартирувани заедно с екипа на Еминеску. Ще пратя лекар по софтуера да прегледа Ошима за ваша сметка. Ако състоянието й е стабилно, след като времето се подобри, ще бъде проведено пълно разследване на инцидента в храма.

— Какво? — Ласло прекрачи напред. — Дявол да го вземе, нима очакваш от нас да висим тук, докато разкопаеш оная грамада? Няма начин, мой човек. Отиваме си. Заминаваме за Текитомура с онзи шибан кораб в пристанището.

— Лас…

— Не, не очаквам от вас да останете в Драва. Заповядвам ви. Може и да не ви допада, но тук има власт. Ако опитате да се качите на борда на „Зора над Дайкоку“, ще бъдете задържани. — Курумая се навъси. — Бих предпочел да избегна преките мерки, но ако ме принудите, ще наредя да ви затворят.

— Да ни затворят? — За една-две секунди имах чувството, че Ласло чува думата за пръв път и чака комендантът да му я обясни. — Мамка му, да ни затворят? За последния месец разбиваме пет рояка, над дузина автономни миминти, обезопасяваме цял бункер, пълен с гадни машинарии, и това ти е скапаната благодарност, когато се връщаме.

После той изписка и залитна назад, притискайки с длан лицето си, сякаш Курумая го бе мушнал с пръст в окото. Комендантът се изправи иззад бюрото. Гласът му засъска от внезапно освободената ярост.

— Не. Така става, когато вече не мога да вярвам на екипите, за които отговарям. — Той завъртя пръст към мен. — Ти. Тръпката. Изкарай го оттук и предай инструкциите ми на останалите от екипа. Надявам се повече да не говорим на тази тема. Вън. И двамата.

Лас още се държеше за окото. Сложих ръка върху рамото му, за да го насоча, но той я отблъсна гневно. Бъбрейки нещо несвързано, размаха треперещ пръст срещу Курумая, после явно размисли, завъртя се на пети и с широки крачки тръгна към вратата.

Последвах го. На прага се озърнах към коменданта. Трудно бе да се разчете нещо по обтегнатото му лице, но все пак като че долових чувството да лъха от него — ярост заради неподчинението и, което бе още по-лошо, угризение, че е изтървал не само ситуацията, но и собствените си нерви. Отвращение към начина, по който се бяха объркали нещата тук, в командния пункт, а може би и на целия свободен пазар на инициативата Мечек. Знам ли… може би и отвращение към начина, по който се разпадаше всичко на цялата проклета планета.

Личеше си старата школа.

Почерпих Лас едно питие в бара и известно време го слушах как ругае „онзи шибан педант Курумая“, после станах и отидох да търся другите. Бях ги оставил в добра компания — заведението беше претъпкано с раздразнени демилити, слезли току-що от „Зора над Дайкоку“, които се оплакваха гръмогласно от лошото време и предизвиканото от него спиране на назначенията. Като съвсем подходящ звуков фон за жалбите им наоколо гърмеше бърз, писклив и рязко насечен джаз, но за щастие без механичните пропагандни лекции, които бях почнал да свързвам с него през изминалия месец. Сферичната барака беше изпълнена до тавана с пушек и шумотевица.

В един ъгъл заварих Ядвига и Кийока да се гледат в очите, твърде увлечени в разговор, за да ги прекъсвам. Ядви набързо ми съобщи, че Ор останал при Силви в спалната барака, а Оиши бил нейде наоколо, може би на бара, за последен път го видяла да разговаря с някого хей-там. И тя неопределено размаха ръка. Схванах намека и ги оставих да си гукат.

Оиши изобщо не беше там, накъдето посочи Ядвига, но наистина се оказа на бара и разговаряше с двама демилити — единият беше от неговия екип, другия виждах за пръв път. Той ме посрещна с широка усмивка и вдигната чаша. Повиши глас, за да го чуя сред глъчката.

— Здравата ви смачка фасона, нали?

— Има такава работа. — Размахах ръка, за да привлека вниманието на бармана. — Останах с чувството, че Неуловимите на Силви вече от доста време му тровят нервите. Искаш ли още едно?

Оиши хвърли изпитателен поглед към нивото на питието в чашата си.

— Не, стига ми толкова. Да, може да се каже, че му тровят нервите. Не са от най-отговорните, дума да няма. Все пак обаче редовно излизат на първо място в класацията. Това изкупва доста грехове дори пред човек като Курумая.

— Хубаво е да имаш репутация.

— А, добре, че ми напомни. Някой те търси.

— Тъй ли? — Оиши ме гледаше право в очите, затова потиснах реакцията си и само леко повдигнах вежда в тон с безгрижния интерес в гласа ми. Поръчах си малцово уиски от Милспорт и пак се обърнах към Оиши. — Разбра ли как се казва човекът?

— Не е разговарял с мен. — Координаторът кимна към непознатия си събеседник. — Това е Сими, водещ инфоспец на Прекъсвачите. Сими, помниш ли как се казва онзи тип, дето разпитвал за Силви и новия й партньор?

За момент Сими присви очи и се навъси. После лицето му просветля и той щракна с пръсти.

— Да, сетих се. Ковач. Рече, че името му било Ковач.

Глава 12

Всичко застина.

Имах чувството, че целият шум из бара изведнъж е замръзнал като арктическа киша в ушите ми. Димът спря да се движи, натискът на навалицата зад мен сякаш отслабна. Толкова силна реакция на носителя „Ейшундо“ не бях изпитвал дори в сраженията с миминтите. Отвъд призрачното спокойствие на мига забелязах, че Оиши ме наблюдава и на автопилот вдигнах чашата към устата си. Малцовото уиски плъзна надолу като парлива вълна и когато топлината достигна стомаха ми, светът се раздвижи също тъй ненадейно, както бе спрял. Музика, шум, блъсканица около мен.

— Ковач — повторих аз. — Наистина ли?

— Познаваш ли го? — попита Сими.

— Чувал съм за него. — Нямаше смисъл да прекалявам с лъжите. Не и под този изпитателен поглед на Оиши. Отново отпих от чашата. — Каза ли какво иска?

— Не. — Сими поклати глава, явно въпросът не го интересуваше особено. — Просто питаше къде си, дали си заминал с Неуловимите. Беше преди два-три дни, тъй че му казах да, всички сте някъде из Неразчистеното. Той…

— А той… — започнах аз едновременно с него и веднага млъкнах. — Извинявай, какво казваше?

— Той, изглежда, много държеше да разговаря с теб. Убеди един екип, май бяха Антон и Черепите, да го отведат в Неразчистеното. Значи го познаваш, а? Проблеми ли ти създава?

— Разбира се — тихо вметна Оиши, — може и да не е същият Ковач, когото познаваш.

— Не е изключено — кимнах аз.

— Но не ти се вярва?

Заставих се да свия рамене.

— Струва ми се неправдоподобно. Човекът ме търси. Аз съм чувал за него. Най-вероятно имаме общи моменти в миналото.

Сими и колегата на Оиши кимнаха разсеяно. Вече бяха подпийнали. Оиши обаче сякаш се заинтригува още повече.

— И какво си чувал за този Ковач?

Този път свих рамене малко по-лесно.

— Нищо добро.

— Да — потвърди енергично Сими. — Точно така. Стори ми се кораво и адски смахнато копеле.

— Сам ли дойде? — попитах аз.

— Не, мъкнеше цяла тумба биячи. Четирима или петима. С милспортски акцент.

Хубава работа. Значи вече не беше местен въпрос. Танаседа изпълняваше обещанието си. Глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. И отнякъде бяха изровили…

Не знаеш това. Все още не.

Я стига. Трябва да е така. Защо е използвал името? На чие чувство за хумор ти прилича?

Освен ако…

— Сими, слушай. Той не попита за мен по име, нали?

Сими примига.

— Де да знам. Как ти е името?

— Добре. Няма значение.

— Човекът питал за Силви — обясни Оиши. — Знаел нейното име. Май знаел и за Неуловимите. Но най-много се интересувал дали в екипа на Силви има някакъв новобранец. И не знаел как му е името. Нали така, Сими.

— М-да… точно тъй беше.

Сими заби нос в празната си чаша. Направих знак на бармана да налее на всички ни.

— Тъй. А онези типове от Милспорт? Как смяташ, дали някой от тях още се навърта наоколо?

Сими подви устни.

— Може… Де да знам. Не видях как потеглиха Черепите и нямам представа колко багаж мъкнеха допълнително.

— Но би било логично — тихо подсказа Оиши. — Ако онзи Ковач си е подготвил домашното, трябва да знае колко е трудно да проследиш някого в Неразчистеното. Най-разумното би било да остави тук двама-трима биячи за в случай, че се завърнеш. — Той помълча, продължавайки да наблюдава лицето ми. — И да му съобщят с насочен лъч, ако те видят.

— Да. — Аз допих чашата и леко потръпнах. Изправих се. — Мисля, че трябва да поговоря с екипа си. Господа, моля да ме извините.

Пробих си път през навалицата, докато отново стигнах при Ядвига и Кийока в ъгъла. Здраво прегърнати, те се целуваха по устата, без да обръщат внимание на каквото и да било наоколо. Настаних се в сепарето до тях и потупах Ядвига по рамото.

— Престанете. Имаме проблеми.

— Е — изръмжа Ор, — аз пък мисля, че дрънкаш врели-некипели.

— Тъй ли? — С усилие потиснах раздразнението си и съжалих, че бях избрал пълния процес на емисарското убеждение, вместо да оставя на колегите си сами да вземат решение. — Говорим за якудза.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Разсъдете сами. Преди шест седмици ние колективно причиняваме смъртта на едно високопоставено синче от якудза и двамата му биячи. А сега някой ни търси.

— Не. Някой търси теб. Тепърва ще се разбере дали търси и нас.

— Слушайте. Всички. — Завъртях настоятелен поглед из тясната стаичка без прозорци, която бяха осигурили за Силви. Тясна спартанска койка, стандартни вградени шкафчета, стол в ъгъла. Координаторката лежеше, а ние едва се събирахме в теснотията около нея. — Те знаят за Силви, свързали са я с мен. Приятелят на Оиши го каза със сигурност.

— Мой човек, та ние очистихме онази стая като…

— Знам, Ядви, но не беше достатъчно. Те разполагат със свидетели, които са ни видели заедно, периферни видеозаписи, а може би и още нещо. Важното е, че аз познавам онзи Ковач и, повярвайте ми, ако изчакаме да ни догони, ще откриете, че изобщо няма значение дали търси мен, Силви или и двама ни. Човекът е бивш емисар. Ще изтрепе всички в тази стая просто за да не си усложнява живота.

Познатият стар ужас от емисарите — Силви спеше, изтощена и натъпкана с възстановителни лекарства, а Ор беше твърде разпален от спора, но останалите неволно трепнаха. Зад бронята на демилитското хладнокръвие те бяха израсли с ужасяващите истории от Адорасион и Шария, както впрочем и всички останали. Емисарите идват да разрушат родния ти свят. Не беше толкова просто, разбира се; истината бе по-сложна и в крайна сметка далеч по-злокобна. Но на кого ли му трябва истината в тази Вселена?

— Ами ако ги изпреварим? — обади се Ядвига. — Откриваме приятелчетата на Ковач в предмостието и им запушваме устата, преди да са се обадили.

— Вероятно е твърде късно, Ядви. — Ласло поклати глава. — Пристигнахме преди два-три часа. Който се интересува, вече го е научил.

Набираха инерция. Аз стоях мълчаливо и гледах как всичко върви точно накъдето желаех. Кийока се навъси, обмисляйки положението.

— Така или иначе няма начин да открием онези гадове. Тук, кажи-речи, всичко живо има милспортски акцент и физиономия на бияч. Най-малкото ще трябва да проверим базата данни на предмостието, а точно сега — тя посочи сгушената фигура на Силви — не сме в състояние да го сторим.

— Дори и Силви да беше във форма, пак щеше да е адски трудно — заяви унило Ласло. — Както сме се насадили в момента, Курумая ще ни спипа за ушите дори ако си измием зъбите с погрешен волтаж… Онова нещо дали наистина пази от подслушване?

Той кимна към персоналния резонансов заглушител на стола. Кийока също кимна — може би с лека умора.

— Чудо на модерните технологии, Лас. Наистина. Купих го от базара на Рейко точно преди да потеглим. Мики, работата е там, че сега сме едва ли не под домашен арест. Казваш, че онзи Ковач идва за нас. Какво предлагаш да сторим?

Започва се!

— Предлагам тази нощ да се измъкна със „Зора над Дайкоку“ и да взема Силви със себе си.

Мълчанието разтърси стаята. Проследих погледите, прецених чувствата, пресметнах накъде отиват нещата.

Ор разкърши шия като боец на арената преди схватка.

— Ти — бавно изрече той — върви да си го начукаш.

— Ор… — обади се Кийока.

— В никакъв случай, Ки. Мамка му, в никакъв случай няма да я води където и да било. Не и докато съм тук.

Ядвига ме огледа с присвити очи.

— Ами ние, Мики? Какво да правим, когато пристигне Ковач, зажаднял за кръв?

— Крийте се — отговорих аз. — Помолете приятелите за помощ, изчезнете нейде из предмостието или в Неразчистеното с нечий екип, ако се съгласят да ви вземат. Дявол да го вземе, дори накарайте Курумая да ви арестува, ако вярвате, че ще може да ви опази.

— Хей, скапаняк, можем да сторим всичко това и без да ти поверяваме Сил…

— Тъй ли, Ор? — Погледнах гиганта право в очите. — Можете ли? Можете ли да нагазите пак в Неразчистеното, докато Силви е в това състояние? Как ще я отнесете там? С кой екип? Кой екип може да си позволи подобен товар?

— Той е прав, Ор. — Ласло сви рамене. — Дори и Оиши няма да се навие.

Ор се озърна с потрепващи очи като подгонен звяр.

— Можем да я скрием тук, в…

— Ор, не ме слушаш. Ковач няма да остави камък върху камък, за да стигне до нас. Познавам го.

— Курумая…

— Забрави. Ако му се наложи, ще прегази Курумая като ангелски огън. Ор, само едно ще го спре — новината, че Силви и аз сме напуснали. Защото тогава няма да губи време да търси вас. Когато пристигнем в Текитомура, ще се погрижим вестта да стигне до Курумая и докато Ковач се върне, вече всички в предмостието ще знаят, че сме духнали. Това му стига, за да скочи на първия заминаващ кораб.

Нова тишина, този път сякаш изпълнена с напрежението на цъкаща бомба. Гледах ги как се хващат на въдицата един по един.

— Разумно, Ор. — Кийока потупа гиганта по рамото. — Не е приятно, но се сканира.

— Така поне ще измъкнем шефката от бойната линия.

Ор се опомни.

— Мамка ви, хора, да не сте се побъркали? Не виждате ли, че той се опитва да ви сплаши?

— Да, и успя да ме сплаши — отсече Ласло. — Силви е извън строя. Ако от якудза са наели емисар-убиец, спукана ни е работата.

— Трябва да я опазим, Ор. — Ядвига бе забила очи в пода, сякаш се чудеше дали не би било добра идея да изкопаем тунел. — А тук е невъзможно.

— Тогава тръгвам и аз.

— Боя се, че няма да бъде възможно — тихо казах аз. — Предполагам, че Ласло ще успее да ни вкара през катапултите за спасителни лодки, както се беше вмъкнал предния път. Но опиташ ли и ти да се вмъкнеш с цялата тая вградена апаратура и енергийните източници, ще задействаш всички аларми на „Зора над Дайкоку“.

Беше си чиста догадка, скок на сляпо от стремително изграденото скеле на емисарската интуиция, но, явно, улучи целта. Неуловимите се спогледаха и накрая Ласло кимна.

— Прав е, Ор. Няма начин да те вмъкна през люка незабелязано.

Гигантът задълго се вгледа в мен. Накрая извърна глава към жената върху леглото.

— Ако заради теб й се случи каквото и да било…

Въздъхнах.

— Ор, най-сигурният начин да й се случи нещо е да я оставим тук. Което не възнамерявам да сторя. Тъй че запази си заплахите за Ковач.

— Да — заяви мрачно Ядвига. — Това ти го гарантирам. Щом Силви се възстанови, погваме онзи мръсник и…

— Великолепно — кимнах аз. — Но малко прибързано. Планирай си отмъщението по-късно, бива ли? Засега нека да се съсредоточим на въпроса как ще оцелеем.

Разбира се, не беше толкова лесно.

Когато го попритиснах, Ласло си призна, че охраната на товарните рампи в Компчо била безбожно калпава. Но заради непрестанния страх от нашествие на миминтите кеят в предмостието на Драва щеше да е натъпкан с електронни мерки за сигурност.

— Тъй. — Помъчих се да запазя търпение. — Значи никога не си правил фокуса с катапултите в Драва?

— Добре де, веднъж го направих. — Ласло се почеса по ухото. — Само че Суки Баджук ми помогна да заглушим детекторите.

Ядвига презрително изсумтя.

— Оная ситна пачавра.

— Хей, ревнивке. Тя е адски добър координатор. Дори и надрусана до козирката, може да врътне такива номера с кодовете за достъп…

— Чух, че умеела да си врътка и други работи.

— Ей, само защото не е…

— Тук ли е тя? — високо попитах аз. — Сега, в предмостието?

Ласло пак се почеса по ухото.

— Де да знам. Можем да проверим, но…

— Ще се бавим до второ пришествие — предрече Кийока. — А тя така или иначе може да не се навие да врътка номера с кодовете, ако узнае за какво става дума. Едно е да ти помага да си начешеш крастата, Лас. Но едва ли ще й допадне да съдейства за бягство от Курумая, нали ме разбираш?

— Не е задължително да знае — каза Ядвига.

— Не ставай гадна, Ядви. Няма да вкарам Суки в беля, без…

Изкашлях се.

— Какво ще кажете за Оиши?

Всички се завъртяха към мен. Ор сбръчка чело.

— Може би. Двамата със Силви се знаят открай време. Заедно са били новобранци.

Ядвига се ухили.

— Непременно ще се навие. Ако Мики го помоли.

— Какво?

Вече всички се усмихваха многозначително. Радваха се на възможността да свалят за момент напрежението. Кийока закри устата си с длан и се разкиска. Ласло заби съсредоточен поглед в тавана. Другите запръхтяха весело. Само Ор беше твърде сърдит, за да се включи във веселбата.

— Не си ли забелязал през последните два дни, Мики? — Ядвига се мъчеше да удължи шегата. — Оиши те харесва. Нали разбираш, наистина те харесва.

Озърнах се из тясната стаичка, опитвайки да изглеждам вкиснат и невъзмутим като Ор. Всъщност се сърдех най-вече на себе си. Наистина не бях забелязал, или поне не бях разбрал, че е онова, за което намекна Ядвига. Много сериозен пропуск за един емисар — да пренебрегне изгодна психологическа възможност.

Бивш емисар.

Да, благодаря за напомнянето.

— Добре — изрекох спокойно аз. — Значи ще трябва да поговоря с него.

— Аха — отвърна Ядвига с невинна физиономия. — Виж дали ще се навие да те оправи.

Смехът избухна като взрив в тясната стаичка. Усетих, че и моето лице неволно се разтяга в усмивка.

— Майната ви на всички.

Това не помогна. Веселието бушуваше с пълна сила. От шума Силви се размърда на койката и отвори очи. Подпря се на лакът и болезнено се разкашля. Смехът секна също тъй бързо, както бе почнал.

— Мики? — Гласът й беше дрезгав и немощен.

Обърнах се към леглото. С крайчеца на окото си зърнах убийствения поглед на Ор. Приведох се над нея.

— Да, Силви. Тук съм.

— На какво се смеете?

Поклатих глава.

— Много добър въпрос.

Тя стисна ръката ми със същата сила както през онази нощ в лагера на Оиши. Настръхнах в очакване на онова, което щеше да каже сега. Но Силви само потръпна и огледа пръстите си, впити в ръкава на якето ми.

— Аз… — избъбри тя. — То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…

— Остави я на мира, Мики.

Ор се опита да ме избута с рамо, но желязната хватка на Силви ме удържа. Тя го изгледа с недоумение и попита умолително:

— Какво става?

Извъртях очи към гиганта.

— Искаш ли да й кажеш?

Глава 13

Нощта падаше над Драва на валма от снежен сумрак, обгръщайки като вехта завивка сгушените бараки на предмостието, сетне по-високите ъгловати руини на самия град. Виелицата връхлиташе и отстъпваше, влачеше снега на гъсти, вихрени завеси, които облепваха лицето, вмъкваха се под яката на дрехата, после отминаваха, почти стихваха, за да затанцуват след малко отново в светлите конуси на анджирските лампи. Видимостта ту спадаше под петдесет метра, ту пак се разчистваше. Не беше време за разходки навън.

Клекнал в сянката на един изоставен контейнер в края на доковете, аз за момент се зачудих как ли се справя другият Ковач в Неразчистеното. Също като мен той трябваше да не обича студа, също като мен…

Не знаеш това, не знаеш дали точно той…

Да, бе.

Виж сега, дявол да го вземе, откъде якудза ще намери резервно копие на бивш емисар? И за чий им е да поемат такива рискове? Под цялото онова фалшиво лустро на потомци на Старата Земя, в крайна сметка те си остават просто вулгарни престъпници. Няма начин…

Да, бе.

Това е тръпката, с която живеем всички, цената на съвременната епоха. Ами ако? Ами ако в някакъв незнаен миг от твоя живот вземат и те изкопират? Ами ако нейде в търбуха на някоя грамадна машина живееш кой знае какво виртуално битие, или просто спиш, очаквайки да те пуснат в реалния свят?

Или вече са те пуснали и бродиш наоколо. Жив.

Виждаш го в сензофилмите, чуваш градски легенди за приятели на приятели, които по някаква невъобразима машинна грешка са срещнали самите себе си във виртуална или по-рядко в реална среда. Или ужасяващите истории в стил Ласло за множествено зареждане, извършвано от военните. Слушаш и с наслада усещаш студените тръпки по гръбнака си. Понякога дори чуваш истории, на които може да се повярва.

Веднъж бях срещнал двойно зареден човек и се наложи да го убия.

Веднъж бях срещнал себе си и това свърши зле.

Не изгарях от желание да ми се случи отново.

А и бездруго си имах сума ти грижи.

Сред виелицата на петдесет метра от мен се извисяваше неясният силует на „Зора над Дайкоку“. Корабът беше по-голям от „Пушки за Гевара“, навярно стар туристически лайнер, измъкнат от забвение и преоборудван за превоз на демилити. Около него сякаш витаеше помръкнал ореол на отминало величие. От илюминаторите се лееха снопове уютна светлина, а горе по надстройката хладно проблясваха бели и червени съзвездия. Преди малко бях видял върволица демилити да се качват на борда по осветените рампи, но сега люковете се затваряха и корабът на въздушна възглавница стоеше усамотен в студената нощ на Ню Хок.

Из бялата вихрушка на черен фон вдясно от мен се мярнаха човешки фигури. Докоснах дръжката на тебитския нож и засилих докрай зрението си.

Най-отпред крачеше Ласло с гъвкава походка на инфоспец и яростна усмивка на изтръпналото от студ лице. Следваха го Оиши и Силви. Лицето на жената беше съсредоточено и леко замаяно — личеше си, че е на крак само благодарение на лекарствата. Координаторът изглеждаше бодър и далеч по-решителен. Тримата прекосиха откритото пространство пред кея и се прикриха до мен зад контейнера. Ласло разтърка лицето си с длани, после разпери пръсти и изтръска разтопения сняг. Беше стегнал заздравяващата си ръка с бойна подвижна шина и изглеждаше, че не изпитва никаква болка. Долових в дъха му мирис на алкохол.

— Наред ли е всичко?

Той кимна.

— Всички заинтересувани, а вероятно и мнозина, дето не ги е грижа, вече знаят, че Курумая ни е поставил под арест. Ядви още обикаля да се оплаква на всичко живо.

— Оиши? Готов ли си?

Координаторът ме погледна спокойно.

— Ако ти си готов. Както казах, ще разполагате най-много с пет минути. По-дълго не мога, без да оставя следи.

— Пет минути са предостатъчно — заяви нетърпеливо Ласло.

Всички погледнахме Силви. Тя намери сили да се усмихне измъчено и да каже:

— Добре. Сканираме. Да го направим.

Лицето на Оиши изведнъж стана самовглъбено — беше навлязъл в мрежата. Той кимна лекичко.

— Навигационните системи са в пълна готовност. Проверка на системите и двигателите след двеста и двайсет секунди. Когато потегли, трябва да бъдете във водата.

Силви се изкашля задавено и направи усилие да прояви професионален интерес.

— Охрана на корпуса?

— Да, включена е. Но маскировъчните костюми ще ви опазят от сканиращото излъчване. А когато слезете до водата, ще ви представя като крилодери, дебнещи за замаяна риба зад кораба. Щом започне проверката на системите, почвате да се изкачвате по шахтата. Аз ще ви прикрия от вътрешните скенери, а навигационната система просто ще отчете, че крилодерите са се изгубили някъде. Същото се отнася и до твоето излизане, Ласло. Затова остани във водата, докато корабът се отдалечи по устието.

— Чудесно.

— А каюта осигури ли ни? — попитах аз.

Ъгълчето на устните му трепна.

— Разбира се. Не жалим удобства за нашите приятели-бегълци. Откъм дясната страна почти всички са празни. Вашата е S-17. Просто бутнете вратата.

— Време е да тръгваме — прошепна Ласло. — Един по един.

Той изскочи иззад прикритието със същата пъргава походка на инфоспец, която бях виждал в Неразчистеното. За момент остана на открито, после се плъзна отвъд ръба на кея и пак изчезна. Озърнах се към Силви и кимнах.

Тя изтича напред, не толкова пъргаво като Ласло, но с бледи следи от същото изящество. Стори ми се, че този път чух тих плясък. Изчаках пет секунди и я последвах през виелицата из откритото пространство. Приклекнах да се хвана за горното стъпало на желязната стълбичка и стремително се спуснах надолу към химическата воня на залива. Когато потънах до кръста, разтворих пръсти и паднах назад във водата.

Въпреки маскировъчния костюм и дрехите под него, студът ме разтърси жестоко. Проникна навътре като кинжал, сграбчи гърдите и слабините ми, изкара дъха ми през стиснатите зъби. Геконовите клетки в дланите се напрегнаха по рефлекс. С усилие си поех дъх и се огледах за другите.

— Насам.

Ласло размахваше ръка откъм извитата част на кея, където двамата със Силви се бяха вкопчили за един ръждив генератор на амортизационно поле. Заплувах към тях и оставих дланите си сами да се вкопчат във вечбетона. Ласло задавено си пое дъх и заговори на пресекулки:

— Идете до к-к-кърмата и се вмъкнете между к-к-кея и к-к-корпуса. Ще видите к-к-катапултите. И да не п-п-пиете от водата, ей.

Усмихнахме се измъчено и поехме напред.

Беше ужасно трудно да плуваш, преодолявайки рефлексите на тялото, което не искаше нищо друго, освен да се сгуши на топка и да трепери. Силви изоставаше и трябваше да се връщаме да й помогнем. Дишаше тежко, прекъслечно, стискаше зъби, а очите й почваха да помътняват.

— Н-н-не мога да го уд-д-държа — измънка тя, докато аз се преобръщах по гръб, а Ласло ми помагаше да я издърпам върху гърдите си. — С-с-само не ми к-к-казвай, че сме скапани и ръ-ръ-разглезени… к-какво?

— Ще се справим — процедих аз през зъби. — Дръж се. Лас, ти продължавай.

Той кимна с усилие и запляска напред. Аз тромаво го последвах с товара си.

— Няма ли друг начин, по дяволите? — изстена тя почти шепнешком.

Някак успях да я довлека до надвисналата кърма на „Зора над Дайкоку“, където ни чакаше Ласло. Вмъкнахме се в тясното пространство между кея и корпуса, и аз лепнах длан върху вечбетона, за да се удържа.

— П-п-по-малко от м-м-минута — избъбри Ласло, вероятно след като провери хроночипа в ретината си. — Д-д-дано Оиши да се е включил к-к-както трябва.

Корабът на въздушна възглавница се събуди. Най-напред антигравитационната система с плътно бучене премина от статичен в двигателен режим, после чухме пронизителния вой на въздухозаборниците и глухото пухтене около целия корпус, докато престилките се запълваха. Усетих как кръговото течение около корпуса ме дърпа настрани. Изпод кърмата избухна облак пяна и ни обля. Ласло още веднъж ми се усмихна с широко отворени очи и размаха ръка.

— Там, горе — изкрещя той през рева на двигателите.

Погледнах накъде сочи и видях три кръгли отвора с разперени настрани диафрагмени врати. В шахтите блестяха лампите на дежурното осветление, а под първия отвор стърчаха скобите на инспекционна стълбичка.

Тътенът на двигателите стана по-плътен и равномерен.

Ласло се изкатери пръв и застана върху извитата горна част на престилката. Подпря се на корпуса и размаха ръка към мен. Избутах Силви напред, изкрещях в ухото й да се качва и видях с облекчение, че не е прекалено замаяна, за да се подчини. Щом стигна горе, Ласло я сграбчи и след няколко неловки маневри двамата изчезнаха в шахтата. Аз се изкатерих по стълбичката с цялата бързина, на която бяха способни вдървените ми ръце, вмъкнах се в отвора и шумът заглъхна.

Два метра над себе си видях Силви и Ласло да се катерят с разперени ръце и крака, търсейки опора в издатините по стената на шахтата. Спомних си небрежното самохвалство на инфоспеца при първата ни среща: седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа. Беше облекчение да видя, че както винаги Ласло е преувеличавал. Шахтата далеч не беше полирана и по метала можеха да се намерят многобройни опори. За проба хванах един крепежен пръстен над главата си и открих, че мога да се издърпам по наклона без особени усилия. По-нагоре намерих и заоблени издатини, където да поема с крака част от теглото си. За момент се притиснах към тръпнещата стена на шахтата, припомних си предупреждението на Оиши за петте минути и продължих нагоре.

Когато достигнах върха, заварих изтощените Силви и Ласло да се подпират на тъничък ръб под отворен люк, запълнен с дипли от оранжев синтетичен брезент. Инфоспецът ми се усмихна измъчено.

— Това беше. — Той потупа податливата повърхност над главата си. — Това е най-долният спасителен сал. Първият за изстрелване. Промъквате се край него, качвате се отгоре и намирате люк към инспекционния проход между нивата. Бутнете най-близкия капак и ще излезете в някой от коридорите. Силви, ти мини първа.

Избутахме провисналия синтебрез от края на шахтата и през отвора лъхна топъл, застоял въздух. Неволно се разсмях от удоволствие. Ласло кисело кимна.

— Да, радвай се. А някои тепърва имат да се връщат в шибаната вода.

Силви се провря през отвора и аз понечих да я последвам, когато инфоспецът ме дръпна за ръкава. Извърнах глава. Той се поколеба.

— Лас? Казвай, мой човек, нямаме време.

— Ти. — Той вдигна предупредително пръст. — Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея. Пази я, докато дойдем и ние, докато се възстанови.

— Добре.

— Вярвам ти — повтори той.

После се завъртя, пусна ръба и бързо се плъзна надолу по извитата шахта. Когато изчезна, до ушите ми долетя тих плясък.

Стори ми се, че гледах подир него безкрайно дълго. Накрая се завъртях и раздразнено си проправих път през платнената преграда между мен и новите ми отговорности.

Споменът ме обгърна.

В бараката…

— Ти. Помогни ми. Помогни ми!

Тя впива поглед в мен. Мускулите на лицето й се обтягат от отчаяние, устните леко се разтварят. От тази гледка кипва дълбока и неочаквана възбуда. За да ме сграбчи, тя е отметнала спалния чувал и сега под протегнатата ръка мога да видя в светлината на илумниевата лампа овалните могилки на гърдите й. Не за пръв път я виждам така — Неуловимите не страдат от излишна свенливост и след месец лагеруване в малки биваци из Неразчистеното вероятно мога да нарисувам по памет голите тела на целия екип… но нещо в лицето и позата на Силви изведнъж е придобило мощно сексуално излъчване.

— Пипни ме. — Дрезгавият глас не е неин и от звука му косъмчетата по тила ми настръхват. — Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

— Силви, ти не си…

Ръката й плъзва от моята към лицето ми.

— Мисля, че те познавам — казва изненадано тя. — Избраник от Черната бригада, нали? Батальон Тецу. Одисей? Огава?

Японският, на който говори, е архаичен, неизползван от векове. Потискам зараждащата се тръпка и упорито отговарям на аманглийски.

— Силви, чуй ме…

— Силиви ли се казваш? — По лицето й трепва съмнение. Тя също сменя езика. — Не си спомням, аз, то, не мога…

— Силви.

— Да, името ти е Силиви.

— Не — изричам аз с изтръпнали устни. — Твоето име е Силви.

— Не. — Изведнъж я обзема паника. — Името ми е… Името ми е… Наричат ме, наричаха ме…

Гласът й секва, очите й се откъсват от моите. Опитва да се измъкне от спалния чувал. Лакътят й се хлъзга по гладката подплата и тя залита към мен. Протягам ръце и те изведнъж се изпълват с топло, мускулесто тяло. Юмрукът, който стегнах, когато тя заговори, сега инстинктивно се разтваря и мозъчните приставки изтракват на пода. Дланта ми опира в изпъната плът. Косата й се раздвижва, плъзва по шията ми и аз усещам нейния мирис, аромата на топлина и женска пот, бликащ от разтворения спален чувал. Нещо отново трепва из слабините ми и тя навярно също го усеща, защото издава глух, гърлен стон, притискайки устни до гърлото ми. По-надолу в тесния чувал краката й се размърдват нетърпеливо, после се разтварят пред ръката ми, която слиза надолу по ханша и хлътва между бедрата. Преди да осъзная какво върша, вече я галя и тя е влажна под пръстите ми.

— Да — излита задавено от гърлото й. — Да, така. Там.

Този път, когато размърдва крака, надига се цялото тяло от кръста нагоре, а бедрата й се разтварят, доколкото им позволява спалният чувал. Пръстите ми потъват в нея, а тя ахва тихичко, отпуска прегръдката около шията ми и ме поглежда така, сякаш току-що съм я пробол с нож. Пръстите й се впиват в рамото ми. Описвам вътре в нея бавни, овални движения и усещам как бедрата й се размърдват в протест срещу мудния ритъм. Дъхът й излита през устните ускорен и накъсан.

— Ти си истински — отронва тя. — О, истински си.

И ето че нейните ръце плъзват по мен, пръстите й се борят със закопчалките на якето, галят бързо нарастващата издутина на слабините ми, стискат ме за челюстта. Тя сякаш сама не знае какво да прави с тялото, което докосва, и аз бавно осъзнавам, че докато безвъзвратно потъва в пропастта на своя оргазъм, тя се мъчи да изтласка все по-бързо през устните си едно и също твърдение: истински си, истински си, мамка ти, истински си, нали, ти си истински, о, истински, да, мръснико, да, да, истински си, мамка ти, истински…

Гласът й засяда на гърлото заедно с дъха и тя се сгъва почти на две от силата на избухналото усещане. Обвива се около мен като дългите, смъртоносни ленти на дивия белотрев отвъд рифа Хирата, бедрата й стягат ръката с всичка сила, тялото й се сгъва върху гърдите и рамото ми. Нямам представа откъде, но знам, че е отворила очи и гледа към отсрещния край на бараката.

— Името ми е Надя Макита — тихо изрича тя.

И отново по костите ми сякаш пробягва електрически ток. Както в момента, когато ме сграбчи за ръката — само че този път заради името. В главата ми някакъв глас почва да нарежда автоматично: не е възможно, не е възможно, не е…

Надигам я от рамото си, отпускам я надолу и движението освобождава нова вълна от феромони. Лицата ни са на сантиметри едно от друго.

— Мики — успявам да избъбря аз. — Мики Тръпката.

Тя стрелва глава напред като птица и устата й се впива в моята, прекъсвайки думите. Езикът й е горещ и трескав, а ръцете отново се захващат с дрехите ми, този път решително и целенасочено. Неловко смъквам якето, разкопчавам дебелите панталони от синтебрез и ръката й тутакси хлътва в отвора. Дълги седмици в Неразчистеното почти без уединение и възможност за мастурбиране, тяло, замразено от векове — едва се удържам да не свърша веднага щом ръката й обгръща члена ми. Тя долавя това и се усмихва, без да откъсва устни от моите, усещам го само по лекичкото скърцане на зъби върху зъби и дълбокия, тих гърлен смях. Коленичи в спалния чувал, като се придържа с една ръка за моето рамо, а другата остава между краката ми и се раздвижва. Пръстите й — дълги, тънки, горещи и лепкави от пот — сръчно се свиват на пръстен и нежно танцуват нагоре-надолу. Смъквам панталоните надолу по бедрата си и се накланям назад, за да й дам повече място. Върхът на палеца й играе напред-назад по главичката като метроном. Изстенвам безкрайно дълго, до изпразване на дробовете, и в същия миг тя забавя ритъма почти до нула. Притиска гърдите ми със свободната си ръка, избутва ме към пода, а хватката й върху обтегнатия ми член се стяга като менгеме. Наелектризираните мускули на корема извиват тялото ми на дъга, устремена срещу нейния натиск и това донякъде потиска пулсиращия стремеж да свърша незабавно.

— Искаш ли да бъдеш в мен? — пита сериозно тя.

Тръскам глава.

— Каквото речеш, Силви. Каквото…

Тя рязко дръпва основата на члена.

— Името ми не е Силви.

— Надя. Каквото речеш.

Сграбчвам я за заоблената буза на дупето, за дългото, стегнато бедро и я придърпвам върху себе си. Тя вдига ръка от гърдите ми, посяга надолу, разкрачва се, после бавно се отпуска върху члена ми. От допира ахваме едновременно. Намирам нейде дълбоко в себе си мъничко емисарски самоконтрол и слагам ръце на бедрата й, за да помагам на нейните движения нагоре-надолу. Но това няма да трае дълго. Тя посяга към главата ми и я притегля до едната издута гръд, притиска лицето ми в плътта и ме насочва към връхчето. Засмуквам го и сграбчвам в длан другата гръд, а тя се надига на колене и в бесен галоп насочва и двама ни към експлозия, от която всичко около нас помръква.

Падаме един върху друг в сумрачната барака, тръпнещи и облени в пот. Нагревателят хвърля червеникави отблясъци върху преплетените ни крайници и плътно притиснати тела, и в здрача отеква тъничък звук — може би риданието на тази жена, или пък просто вятърът отвън търси пролука да влезе.

Не искам да я погледна в лицето, за да разбера кое е вярно.

В недрата на глухо тътнещия кораб двамата се измъкнахме от прохода в някакъв коридор и тръгнахме да търсим каюта S-17, оставяйки подир себе си влажни следи. Както бе обещал Оиши, вратата се отвори с едно докосване. Вътре лампите осветиха изненадващо широко пространство. Подсъзнателно се бях подготвил за нещо от рода на спартанската килийка с две койки, която имахме на „Пушки за Гевара“, но Оиши ни бе настанил луксозно. В добре обзаведената първокласна каюта имаше автоматично легло, което можеше да се програмира като широка спалня или като две отделни легла. Мебелите изглеждаха поовехтели, но из въздуха се носеше лек мирис на препарати за дезинфекция, подсказващ, че всичко е безупречно чисто.

— М-м-много мило — изтраках със зъби аз, докато заключвах вратата. — Браво Оиши. Одобрявам.

Банята беше почти колкото и в другите каюти, но имаше вграден сешоар. Съблякохме се, захвърлихме мокрите дрехи и се захванахме да прогоним студа от костите си — първо под мощната струя гореща вода, после под нежната ласка на топлия въздух. Отне ни доста време, защото трябваше да се редуваме, но по лицето на Силви не прочетох покана, докато влизаше в кабинката, затова останах отвън, разтривайки измръзналото си тяло. По някое време, докато я гледах как се върти, а водата тече по гърдите и корема й, стича се между краката, подръпвайки мокрите къдрави косъмчета, усетих, че започвам да се възбуждам. Бързо отидох да взема якето от маскировъчния костюм, седнах неловко и прикрих ерекцията си с него. Жената под душа забеляза движението и ме изгледа учудено, но премълча. Нямаше какво да каже. Последния път, когато видях Надя Макита, тя се унасяше, изтощена от секса, в една барака нейде из равнините на Ню Хок. С лекичка, самоуверена усмивка на устните, обгърнала хлабаво бедрото ми с едната ръка. Когато най-сетне се отдръпнах, тя само се завърта в спалния чувал и промърмори нещо неясно.

Повече не се завърна.

А междувременно ти я облече и почисти, преди другите да се завърнат. Като престъпник, унищожаващ уликите.

На подозрителния поглед на Ор отвърна с добре изиграно емисарско безразличие.

Оттегли се с Ласло в другата барака и лежа буден до зори. Не можеше да повярваш какво си видял, чул и сторил.

Най-сетне Силви излезе от кабинката, затоплена и почти съвсем суха. С усилие се заставих да не зяпам пейзажа на тялото й, придобил внезапно сексуално значение, и отидох да заема нейното място. Тя не каза нищо, само ме потупа по рамото с разхлабен юмрук и лекичко се навъси. После изчезна в съседната каюта.

Останах под душа почти цял час. Въртях се насам-натам под врялата вода, мастурбирах разсеяно и се мъчех да не мисля за онова, което трябваше да направя след завръщането в Текитомура. Около мен „Зора над Дайкоку“ продължаваше глухо да тътне и пореше вълните на юг. Когато излязох изпод душа, метнах мокрите ни дрехи в кабинката и включих сешоара на пълна мощност, после се разтъпках из каютата. Силви спеше дълбоко на леглото. Беше го програмирала като спалня.

Дълго стоях и я гледах как спи. Устата й беше отворена, а косата разпиляна безредно около лицето. Абаносовият централен кабел се беше извил и висеше като пенис покрай едната й буза. Точно сега не ми трябваше подобна картина. Пригладих го заедно с останалите кичури. Тя промърмори нещо и вдигна към устата си същия юмрук, с който ме бе потупала по рамото. Погледах я още малко.

Не е тя.

Знам, че не е. Не е възмож…

Невъзможно, а? Колкото е невъзможно някой друг Такеши Ковач да те преследва? Къде ти е вярата в чудеса, Так?

Стоях и гледах.

Накрая раздразнено свих рамене, легнах до нея и се помъчих да заспя.

Не беше лесно.

Глава 14

На връщане към Текитомура пътувахме по-бързо, отколкото на отиване с „Пушки за Гевара“. След като се отдалечи от брега на Ню Хок, „Зора над Дайкоку“ пое през леденото море, без да се ограничава с прекомерни предпазни мерки, и до края на плаването поддържаше максимална скорост. Както твърдеше Силви, Текитомура се появила на хоризонта малко след като лъчите на изгряващото слънце я събудили през илюминаторите, които бяхме забравили да затъмним. След по-малко от час вече бяхме спрели на кея в Компчо.

Събудих се в огряната от слънце каюта. Двигателите мълчаха, а Силви, напълно облечена, беше яхнала един стол наопаки, подпираше лакти на облегалката и ме зяпаше. Примигах насреща й.

— Какво?

— Какви ги вършеше снощи, по дяволите?

Подпрях се на лакът под завивките и се прозях.

— Не може ли малко по-подробно? Обясни ми за какво говориш.

— Говоря — отсече тя, — че като се събудих, оная ти работа ме подпираше здраво в гръбнака като дуло на шрапнелен бластер.

— А-а. — Разтърках очи. — Съжалявам.

— Ще съжаляваш, я! Откога спим заедно?

Свих рамене.

— Вероятно откакто ти реши да моделираш леглото като спалня. Какво очакваш? Да спя на пода като тюлен ли?

— О. — Тя извърна глава. — Не помня да съм го направила.

— Е, направи го. — Понечих да стана, но изведнъж забелязах, че виновният орган все още е в същото състояние, и останах на място. — Както виждам, дрехите са изсъхнали.

— М-м, да. Благодаря. Че си ги изсушил. — После тя навярно се досети за състоянието ми и бързо добави: — Ей-сега ще донеса и твоите.

Напуснахме каютата и се отправихме към най-близкия изход, без да срещнем когото и да било. Навън, под яркото зимно слънце, няколко служители на реда стояха около рампата и си говореха за лов на гърбуни и растящите цени на имотите в пристанищния район. Почти не ни погледнаха, докато слизахме. Стигнахме до края на рампата и се вляхме в утринните тълпи из Компчо. След като се отдалечихме на няколко пресечки от кея, открихме мизерно хотелче — твърде мизерно, за да има електронно наблюдение — и наехме стая с прозорец към вътрешния двор.

— По-добре да те забрадим — казах аз на Силви и отрязах с тебитския нож парче от дрипавата завеса. — Не се знае колко религиозни маниаци бродят навън с твой портрет в джоба. Ето, опитай това.

Тя взе импровизираната забрадка и я огледа с погнуса.

— Мислех, че идеята беше да оставим следа.

— Да, но не и за онези диваци от цитаделата. Нека не си усложняваме живота излишно, а?

— Разбрано.

Стаята можеше да се похвали с един от най-раздрънканите компютърни терминали, които някога бях виждал, вграден в масата до леглото. Включих го и блокирах видеосигнала откъм моята страна, после пуснах повикване до коменданта на пристанището в Компчо. Както можеше да се очаква, отговори ми виртуален образ — руса жена на двайсет и няколко години, прекалено изящна, за да е истинска. Тя се усмихна най-сърдечно, сякаш можеше да ме види.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Искам да съобщя изключително важна информация — казах аз. Естествено, щяха да анализират гласа, но какви шансове имаха да го проследят, след като принадлежеше на носител отпреди три века? Вече не съществуваше дори и компанията, която го бе произвела. А без лице, по което да работят, щеше да им е много трудно да ме издирят по случайни видеозаписи. — Имам основания да вярвам, че пристигналият тази сутрин кораб на въздушна възглавница „Зора над Дайкоку“ е превозвал двама пътници, проникнали нелегално на борда в Драва.

Изображението пак се усмихна.

— Това е невъзможно, сър.

— Тъй ли? Тогава идете да проверите каюта S-17. — Прекъснах връзката, изключих терминала и кимнах на Силви, която се мъчеше да прибере последните непокорни кичури под импровизираната забрадка. — Много благоприлично. Тепърва ще те направим богобоязлива девица с примерно поведение.

— Майната ти. — Жилавата координаторска грива продължаваше да напъва напред и навън. Силви се опита да я приглади назад, извън периферното си зрение. — Мислиш ли, че ще дойдат тук?

— В крайна сметка. Но първо трябва да проверят каютата, а не вярвам много-много да се разбързат заради едно шантаво съобщение. После ще се консултират с Драва и чак тогава ще проследят обаждането. Има да се мотаят поне до края на деня, може би и по-дълго.

— Значи не се налага да подпалим хотела?

Огледах мизерната стаичка.

— Обонятелните екипи ще засекат миризмата ни, смесена с тая на последните петнайсетина наематели. Нищо няма да излезе. Най-много да открият паралел със следите от каютата. Излишно е да се тревожим. Така или иначе, в момента съм малко зле със запалителните боеприпаси. А ти?

Тя кимна към вратата.

— В Компчо без проблем ще ти намеря цял сандък само за две стотачки.

— Изкушаваш ме. Но няма да е учтиво спрямо другите гости.

Тя сви рамене. Аз се усмихнах.

— Както те гледам, май страшно си се вкиснала заради тая забрадка. Ела, ще прекъснем следата някъде другаде. Да изчезваме.

Спуснахме се по килнато пластмасово стълбище, открихме страничен изход и излязохме на улицата, без да се отписваме от хотела. Отново потънахме в тръпнещия поток на демилитския занаят. Групи новобранци се перчеха по ъглите, за да привлекат внимание, опитни екипи крачеха с онази удивително лека походка, която бях забелязал в Драва. Мъже, жени и машини, мъкнещи оборудване. Координатори. Амбулантни търговци на химически стимуланти и модерни малки устройства бяха изложили стоката си върху пластмасови платнища, които искряха на слънцето. Тук-там по някой религиозен маниак проповядваше с монотонен глас на минувачите. Улични комедианти пародираха местните обичаи, разказваха приказки с евтини холографски проектори или разиграваха още по-евтини куклени представления, чакайки в подносите им да падне по някой почти празен кредитен чип с надеждата днес да няма много зрители, хвърлящи анулирани чипове. Повъртяхме се насам-натам — по навик гледах да объркам евентуалните преследвачи, — а около нас прелитаха откъси от историите на разказвачите.

— … вледеняващата до кости история на Лудата Людмила и Кърпения човек…

— … нецензурирани кадри от демилитските клиники! Вижте най-новите постижения на хирургията и изпитание на човешкото тяло до предел, дами и господа, до самия предел…

— … превземането на Драва от героични демилити, показано в цвят…

— … Бог…

— … пиратско копие с пълно възпроизвеждане на усещанията. Сто процента гарантирана автентичност! Жозефина Хикари, Мици Харлан, Ито Мариот и още много други. Насладете се на най-красивите тела от Първите фамилии в обстановка, която…

— … демилитски сувенири. Парчета от каракури…

На един ъгъл, върху вехта илуминиева табела, беше изписано „Оръжия“ на аманглийски със стилизирани в японски стил букви. Минахме през завеса от провиснали шнурчета, окичени с хиляди миниатюрни раковини, и влязохме в малък търговски център, отопляван от климатична инсталация. По стените висяха тежки картечници и енергийни бластери заедно с холографски схеми и снимки от битки с миминтите сред унилите пейзажи на Ню Хок. От скрити тонколони се лееше тиха музика с подводни мотиви.

Застанала зад високия тезгях до входа, една жена с изпито лице и координаторска грива ни кимна леко и продължи да сваля от рафта вехта плазмено-осколочна карабина пред някакъв новобранец, който изглеждаше склонен да я купи.

— Гледай сега, дръпваш това лостче докрай и резервният пълнител пада на място. Видя ли? Така разполагаш с десетина изстрела, преди да презаредиш отново. Много е удобно при престрелка. Щом си тръгнал срещу ония рояци каракури в Ню Хок, ще се радваш да имаш надеждно оръжие.

Новобранецът промърмори нещо неясно. Аз обикалях, търсейки оръжия, които се крият лесно, а Силви стоеше и раздразнено се чешеше по забрадката. Най-сетне новобранецът плати и си тръгна с покупката под мишница. Жената насочи вниманието си към нас.

— Видяхте ли нещо, което да ви допада?

— Всъщност не. — Върнах се към тезгяха. — Няма да заминавам. Търся нещо, причиняващо органични увреждания. Нещо, което ще мога да нося и в заведение, нали разбирате?

— Охо. Значи нещо за усмиряване на грешната плът, а? — Жената ми намигна. — Е, по тия места не е чак толкова необичайно, колкото си мислите. Да видим сега…

Тя измъкна от стената зад себе си терминал и включи дисплея. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че в косата й липсва централният кабел заедно с някои от по-дебелите спомагателни плитки. Останалите висяха отпуснати и неподвижни по бледата й кожа, закривайки само отчасти дългия, крив белег от едната страна на челото. Червеникавата тъкан на белега лъщеше в светлината на дисплея. Движенията на жената ми се сториха тромави, лишени от изяществото, което бях видял у Силви и другите.

Тя усети, че я гледам, и се изкиска, без да откъсва очи от терминала.

— Не се срещат много като мен, а? Досущ като в песента: виж, леко стъпва демилитът. Или пък изобщо не стъпва, нали? Всъщност тия като мен не обичат да киснат в Текитомура и да си спомнят какво е да бъдеш цял. Ако имаш роднини, отиваш при тях, ако имаш роден град, връщаш се там. И аз бих сторила същото, стига да помнех дали ги имам. — Тя пак се разсмя тихичко, като бълбукане на вода в наргиле. Пръстите й танцуваха по дисплея. — Органични увреждания… Ето, тук. Какво ще речете за месомелачка? „Ронин MM-86“. Късоцевен шрапнелен бластер, от двайсет метра прави човек на кайма.

— Казах, че търся нещо, което да мога да нося.

— Така си е. Казахте. Е, в мономолекулярната серия на „Ронин“ няма по-малък модел. Може би искате стандартно огнестрелно оръжие?

— Не, месомелачката ми харесва, но трябва да е по-дребна. Какво друго имате?

Жената засмука горната си устна и заприлича на вещица.

— Е, имаме и някои марки от Старата Земя — „Хеклер и Кох“, „Калашников“, „Дженерал Системс“. Повечето са втора употреба. Нали разбирате, новобранците ги заменят за нещо по-мощно, дето да върши работа срещу миминтите. Вижте. Ето модел „Рапсодия“ на „Джи-Ес“. Невидим за скенерите, почти плосък, удобен за носене под дрехите, но дръжката има самонастройка. Реагира на топлината и се издува, за да пасне идеално в ръката.

— Каква далекобойност има?

— Зависи от разсейването. На права стрелба можете да поразите мишена от четирийсет-петдесет метра, стига ръката ви да не трепери. Ако нагласите на широко разсейване, няма никаква далекобойност, но пък можете да разчистите цяла стая.

Кимнах.

— Колко?

— О, все ще се спазарим някак. — Жената кимна неловко. — И приятелката ви ли ще купува?

Силви беше в другия край на магазина, на пет-шест метра от нас. Чу ни и се озърна към дисплея.

— Да, ще взема онзи пистолет „Сегед“, който сте включили в списъка. Само толкова амуниции ли имате за него?

— Ами… да. — Старицата примига срещу Силви и пак обърна очи към дисплея. — Но можете да използвате и боеприпаси за „Ронин SP-9“, съвместими са. Ако искате, ще добавя два-три пълнителя.

— Да, добавете. — Силви ме погледна в очите и в изражението й имаше нещо странно. — Ще изчакам отвън.

— Добра идея.

Настана мълчание, докато Силви мина през завесата и изчезна навън. Няколко секунди гледахме подир нея.

— Момичето разбира от данни — изцвърча накрая жената.

Вгледах се в сбръчканото лице и се зачудих дали в думите не се крие нещо повече. Току-що Силви бе демонстрирала недвусмислено тъкмо ония демилитски умения, които се мъчехме да прикрием под забрадката. Да разчете подробности от дисплея на такова разстояние си беше чиста непредпазливост. Но нямах представа доколко тази старица владее собствения си ум и дали изобщо я интересува нещо друго, освен по-бързо да сключи сделката. И дали ще ни помни след два часа.

— Прави понякога тия фокуси — казах уморено аз. — А сега… да поговорим ли за цената?

Навън заварих Силви да стои край тълпа, струпана около разказвач с холографски проектор. Беше стар, но ръцете му играеха сръчно по клавиатурата, а прикрепеният на гърлото синтезатор променяше гласа му в зависимост от героя, когото представяше. Пред нозете му трептеше холографска сфера с неясни очертания в нея. Чух името Квел и дръпнах Силви за ръкава.

— Господи, нямаше ли си друга работа там, вътре, та трябваше да се набиваш в очите на продавачката?

— Шшшт, тихо. Слушай.

— Тогава Квел излязла от къщата на белотревния търговец и видяла, че на кея се е събрала тълпа, а хората крещели и яростно размахвали ръце. Не различавала добре какво става. Не забравяйте, приятели мои, че това се случило на Шария, където слънчевото сияние е ослепително синьо и…

— И където не са чували за белотрев — прошепнах аз в ухото на Силви.

— Шшшт.

— … затова тя присвила очи, и още, и още, но… — Разказвачът остави клавиатурата и затопли с дъх измръзналите си пръсти. В холографския дисплей фигурата на Квел застина и сцената около нея взе да помръква. — Може би трябва за днес да приключа дотук. Много е студено, а аз вече не съм млад и горките ми кости…

Над тълпата се надигнаха протестиращи гласове. В ситото за лов на мрежести медузи до краката на разказвача задрънчаха кредитни чипове. Човекът се усмихна и отново пое клавиатурата. Холограмата просветля.

— Много сте великодушни. И тъй, докъде бях стигнал… Квел тръгнала към крещящата тълпа и какво да види по средата — една млада блудница с раздрани одежди, тъй че нейните съвършени, издути гърди с връхчета като черешки стърчали гордо в горещия въздух пред погледите на всички, а мекото тъмно руно между дългите, гладки бедра било като изплашено животинче под клюна на свиреп крилодер.

Холограмата услужливо показа детайлите в едър план. Около нас хората се надигнаха на пръсти. Въздъхнах.

— А над нея стояли, над нея се извисявали двамина в черно от страховитата религиозна полиция, двама брадати проповедници, стиснали дълги ножове. В очите им греела кръвожадна страст, а зъбите им лъщели под дългите бради, защото те се усмихвали свирепо на своята власт над младата плът на безпомощната жена. Ала Квел се изправила между остриетата на ножовете и разголената плът на младата блудница и попитала със звънък глас: Какво става тук? И тълпата замлъкнала от гласа й. Отново попитала тя: Какво става тук, защо преследвате тази жена, а хората пак мълчали, докато най-сетне един от двамата проповедници в черно заявил, че жената е уличена в прелюбодеяние и според законите на Шария трябва да бъде убита, кръвта й да се пролее в пустинния пясък, а тялото й да се хвърли в морето.

За една кратка секунда в дълбините на съзнанието ми трепнаха скръб и ярост. Прогоних ги и дълбоко си поех дъх. Слушателите около мен се натискаха напред и изпъваха шии, за да виждат по-добре. Някой ме блъсна и аз свирепо го сръчках с лакът в ребрата. Раздаде се болезнен писък, последван от яростни ругатни; наоколо изшъткаха.

— Тогава Квел се обърнала към тълпата и попитала: Кой от вас не е съгрешил с блудница по едно или друго време? А хората стихнали и не смеели да я погледнат в очите. Но един от проповедниците гневно я упрекнал, задето се меси в свещените закони, затова тя го попитала направо: Ти никога ли не си бил с блудница? Мнозина в тълпата го познавали и се разсмели, тъй че той бил принуден да си признае. Но това е различно, рекъл проповедникът, защото съм мъж. Тогава, отвърнала Квел, ти си лицемер. Измъкнала изпод дългото си сиво палто едрокалибрен револвер и му простреляла капачките на двете колене. И той рухнал с писъци на земята.

От дисплея долетяха два глухи гърмежа и тънички писъци. Разказвачът кимна и се изкашля.

— Махнете го оттук, наредила Квел и щом чули това, двамина от тълпата вдигнали проповедника и го отнесли, а той продължавал да пищи. Чини ми се, че тия двамата с радост използвали възможността да се измъкнат, защото млъкнали и се свили от страх още щом видели револвера в ръката на Квел. Когато писъците заглъхнали в далечината, настанала тишина, нарушавана само от стоновете на морския бриз покрай кея и риданията на красивата блудница, паднала в нозете на Квел. А Квел се обърнала към втория проповедник и насочила едрокалибрения револвер срещу него. Сега ти, рекла тя. Ще ми кажеш ли, че никога не си бил с блудница? Проповедникът гордо вирнал глава, погледнал я в очите и отговорил: Аз съм проповедник и никога през живота си не съм бил с жена, за да не оскверня свещената чистота на тялото си.

Разказвачът направи драматична пауза и зачака.

— Дири си белята с тая история — прошепнах аз на Силви. — Цитаделата е хей там, на хълма.

Но тя не ме чуваше, впила поглед в холографската сфера. Стори ми се, че леко залитна.

По дяволите!

Сграбчих я за ръката, но тя раздразнено ме отблъсна.

— Тогава Квел погледнала този мъж в черни одежди, взряла се в пламтящите му очи и разбрала, че казва истината, че е човек на честта. Свела взор към револвера в ръката си, после пак погледнала проповедника и рекла: Тогава си фанатик и не се учиш от грешките. И го простреляла в лицето.

Нов гърмеж и холографският дисплей се обагри в яркочервено. Едър план към окървавеното лице на проповедника. Ръкопляскания и възторжени викове откъм тълпата. Разказвачът със скромна усмивка изчака възторгът да стихне. До мен Силви се размърда, сякаш се будеше от сън. Разказвачът се усмихна широко.

— Както навярно се досещате, приятели мои, красивата млада блудница била безкрайно благодарна на своята спасителка. И когато тълпата отнесла трупа на втория проповедник, тя поканила Квел у дома си, където… — Разказвачът пак остави клавиатурата и обгърна с ръце раменете си. Потрепери демонстративно и разтри длани. — Но за жалост наистина става твърде студено, за да продължа. Не бих могъл…

Сред новия хор от протести аз хванах Силви за ръката и я издърпах настрани. Отначало тя не каза нищо, но след няколко крачки погледна през рамо към разказвача, после към мен.

— Никога не съм била на Шария — каза тя с озадачен глас.

— Да. Бас държа, че и той не е бил. — Внимателно се вгледах в очите й. — А и Квел определено никога не е била на Шария. Но историята беше добра, нали?

Глава 15

От един уличен продавач на пристанището купих пакет телефони-еднодневки и използвах единия, за да се свържа с Ласло. Гласът му долиташе на пресекулки през бученето на допотопни заглушители и контразаглушители, което се рееше над Ню Хок като някогашния смог над древните земни градове. Пристанищната шумотевица около мен усложняваше още повече разговора. Притиснах телефона до ухото си с всичка сила.

— Говори по-високо!

— … казваш, че все още не е достатъчно добре, за да използва мрежата?

— Така казва тя. Но иначе е добре. Слушай, оставих следите. Очаквайте днес Курумая да потропа на вратата ви в извънредно лошо настроение. Препоръчвам ти да си подготвиш много солидно алиби.

— Кой, аз ли?

Неволно се усмихнах.

— Има ли някакви вести от Ковач?

Отговорът му се изгуби сред внезапен порив от пращене и електронен вой.

— Моля?

— … дойде тази сутрин. Рече, че вчера видял екипа на Черепите близо до Шопрон заедно с някакви непознати образи, изглеждали доста… с пълна скорост на юг. Сигурно ще пристигнат по някое време довечера.

— Добре. Като се появи Ковач, много внимавайте. Тоя човек е опасен боклук. Дръжте се здраво. И сканирайте!

— Непременно. — Дълга пауза, изпълнена със смущения. — Хей, Мики, добре се грижиш за нея, нали?

Изсумтях.

— Не, каня се да я скалпирам и да продам резервната памет на някой вехтошар. Ти как смяташ?

— Знам, че ще… — Нова вълна от смущения погълна гласа му. — … ако не, отведи я при някого, който може да помогне.

— Да, работим по въпроса.

— … Милспорт?

Досетих се какво пита.

— Не знам. Във всеки случай засега не.

— Ако се налага, мой човек. — Гласът му заглъхваше, губеше се сред шумовете. — Каквото и да се наложи.

— Лас, губя връзка. Трябва да приключвам.

— … нирай, Мики.

— Да, и ти. Пак ще се обаждам.

Прекъснах връзката, свалих телефона от ухото си и го подхвърлих на длан. Дълго гледах към морето. После извадих нов телефон и набрах още един номер, който помнех от десетилетия.

Както много градове на Харлановия свят, Текитомура се разстилаше в подножието на стръмна планинска верига, изникваща почти направо от океана. Строителните терени не достигаха. Изглежда, по времето, когато Земята е навлизала в ледниковата епоха на Плейстоцена, Харлановият свят бе преживял бърза климатична промяна в обратна посока. Полюсите се разтопили, оставяйки само незначителни ледени шапки, океаните се надигнали и погълнали цялата суша с изключение на два неголеми континента. Последвало масово измиране на животински видове, включително и една многообещаваща раса на тюленоподобни същества, които били открили огъня, използвали каменни сечива и имали сложна религия, свързана със сложния гравитационен танц на трите луни на планетата.

Очевидно това не било достатъчно, за да оцелеят.

Когато пристигнали марсианските колонисти, оскъдната суша не представлявала проблем за тях. Те издълбали сложни колективни гнезда високо в скалите на най-стръмните склонове, пренебрегвайки почти напълно тесните ивици равен терен покрай морето. Половин милион години по-късно марсианците бяха изчезнали, но руините от гнездата им все още оцеляваха. Първата вълна от човешки колонизатори ги огледала със страхопочитание… и им обърнала гръб. Астронавигационните карти, открити в изоставените марсиански градове, ни бяха довели дотук, но веднъж пристигнали, зависехме изцяло от себе си. Безкрили и лишени от употреба на летателни технологии заради заплахата от орбиталните станции, хората решили да построят градове от класически тип на два континента — огромен метрополис върху няколко острова в центъра на архипелага Милспорт и по-малки, стратегически разположени пристанища по други места, за да осигуряват транспортните връзки. Текитомура представляваше десет километра гъсто застроено крайбрежие, навлизащо в сушата, докъдето му позволяваха непристъпните планини — по-нататък започваше каменист пущинак. Върху един скалист хълм над града се тъмнееха очертанията на цитаделата, може би изградена там с амбициите да се извиси до мистичния статус на марсианските руини. Отвъд нея се виеха тесните пътеки, проправени от археолозите към истинското наследство на марсианците.

Археологическите обекти около Текитомура вече не се разработваха. Правителството бе орязало до кокал субсидиите за всяка подобна дейност, освен за опитите да се проникне във военния потенциал на орбиталните станции, а малцината представители на гилдиите, които нямаха работа с военни доставки, отдавна се бяха прехвърлили в системата Латимър. Групички упорити археолози-любители продължаваха да работят за своя сметка по най-обещаващите обекти около Милспорт и южно от него, но в планините над Текитомура разкопките се тъмнееха пусти и изоставени, също като призрачните марсиански кули до тях.

— Вижда ми се прекалено хубаво, за да е истина — казах аз, докато купувахме провизии в едно пристанищно магазинче. — Сигурна ли си, че няма да се наложи да делим мястото с тайфа ентусиазирани хлапаци и дърти откачалки?

Вместо отговор тя ме погледна многозначително и подръпна един непокорен кичур, излязъл изпод забрадката. Свих рамене.

— Добре тогава. — Вдигнах един пакет амфетаминова кола. — С вкус на вишна, нали?

— Не, има вкус на помия. Вземи от обикновената.

Купихме си раници за провизиите, избрахме напосоки една стръмна странична улица и поехме нагоре. След по-малко от час шумът стихна зад нас, сградите изчезнаха и наклонът стана още по-стръмен. Докато забавяхме крачка и се катерехме с все по-голямо усилие, аз непрекъснато се озъртах към Силви, но не забелязах признаци на изтощение. Дори напротив, свежият и студен планински въздух сякаш й се отразяваше добре. Навъсеното изражение, което не я напускаше цяла сутрин, сега изчезна и на два-три пъти тя дори се усмихна. Още по-нагоре слънцето заблестя по оголените минерални пластове в скалите наоколо и си заслужаваше да спрем заради гледката. На два пъти поседнахме да пийнем вода и да погледаме крайбрежния град и морето отвъд него.

— Сигурно е било голям клинчар да си марсианец — подхвърли тя по някое време.

— Сигурно.

Първото гнездо изникна пред нас от другата страна на един висок скален зъбер. Издигаше се почти на километър над нас, цялото в издатини и извивки, които внушаваха някаква странна тревога. Площадките за кацане стърчаха като накълцани езици, над кулите се издигаха широки, надупчени сводове с издадени пръти за почивка и други, едва различими детайли. Зейналите входове бяха овални, но във всякакви разновидности — от тесни цепки до широки сърцевидни отвърстия. Навсякъде висяха въжета и кабели. Гледайки всичко това, човек изпитваше смътното, но упорито чувство, че при силен вятър цялата структура ще издава напевни звуци и може би дори ще се върти като титанично копие на ония декоративни камбанки, които хората закачат край вратите си.

Край пътеката в подножието се гушеха човешки сгради — дребни и солидни като грозни кученца в нозете на приказна принцеса. Имаше общо пет хижи в допотопен стил от началните времена на колонизацията и всички излъчваха бледото синкаво сияние на поддръжката, работеща в автоматичен режим. Спряхме при първата и захвърлихме раниците. Огледах с присвити очи огневите линии, преценявайки къде има подходящи прикрития за нападатели и по какъв начин могат да бъдат отблъснати. Процесът беше почти несъзнателен — чрез него емисарите си убиват времето, както някои хора подсвиркват през зъби.

Силви с нескрито облекчение смъкна забрадката и разтръска косата си.

— Ще ми трябва малко време — каза тя.

Аз продължих да преценявам отбранителните възможности на археологическия обект. На всяка планета, където е възможно да излетиш, бихме били лесна мишена. Но на Харлановия свят нормалните правила не действат. Максималната маса на летящите машини е шестместен хеликоптер с допотопен витлов двигател без компютърни системи и без монтирано лъчево въоръжение. Всичко друго се превръща в прах насред полет. Същото се отнася до индивидуалните полети с антигравитационни раници или нанокоптери. Изглежда, ограниченията на ангелския огън се отнасят както до масата, така и до технологичното ниво. Добавете към това тавана на полет от около четиристотин метра — а ние вече бяхме далеч над тази височина — и можеше спокойно да се допусне, че който и да дойде, ще трябва да върви пеш по пътеката. Или пък да се катери по отвесните канари край нея, което му пожелавах от все сърце.

Зад мен Силви изсумтя доволно и аз се обърнах тъкмо навреме, за да видя как вратата на хижата се отваря. Тя иронично ми стори път.

— След вас, професоре.

Синкавото дежурно осветление примига и грейна в бяло, докато пренасяхме раниците си вътре. Отнякъде долетя шепотът на включен климатик. Върху масата в ъгъла трепна спиралното сияние на информационен дисплей. Из въздуха се носеше силен дъх на дезинфекция, но усещах, че вече започва да се раздвижва, за да проветри помещенията за новодошлите обитатели. Метнах раницата си до стената, смъкнах якето и придърпах един стол.

— Кухнята е в една от другите хижи — каза Силви, докато обикаляше насам-натам и отваряше вътрешните врати. — Но така или иначе повечето ни провизии са самозатоплящи се. Иначе разполагаме с всичко необходимо. Банята е там. Легла — там, там и там. Не са автоматични, съжалявам. Според служебната информация сградата е предвидена за шестима. Информационните системи поддържат пряка връзка с глобалната мрежа чрез базата данни на Милспортския университет.

Кимнах и небрежно прокарах длан през светлинките на дисплея. Въздухът трепна и срещу мен внезапно се появи строго облечена млада жена. Тя сведе глава в официален поклон.

— Професор Тръпка.

Озърнах се към Силви.

— Ха-ха, много смешно.

— Аз съм Обект 301. С какво мога да ви услужа?

Прозинах се и огледах стаята.

— Това място има ли отбранителни системи?

— Ако намеквате за оръжие — отвърна сдържано синтетичният образ, — за съжаление няма такова. Използването на огнестрелни системи или неуправляема енергия в близост до обект с тъй голяма ксенологична важност би било непростимо. Трябва да изтъкна обаче, че всички съоръжения на обекта са заключени с кодова система, която е извънредно трудна за преодоляване.

Пак хвърлих поглед към Силви. Тя отвърна с широка усмивка. Изкашлях се.

— Добре. А как стои въпросът с наблюдението? Какъв обсег имат сензорите ти?

— Съзнанието ми обхваща само обекта и служебните сгради. Но с помощта на цялостната глобална мрежа имам достъп…

— Да, благодаря. Засега нямам други въпроси.

Образът трепна и изчезна, оставяйки за момент околното пространство мрачно и неподвижно. Силви пристъпи до външната врата и натисна бутона за затваряне. Размаха ръка наоколо.

— Мислиш ли, че тук ще сме в безопасност?

Свих рамене и си спомних заплахата на Танаседа. Глобална заповед за залавянето ви.

— Е, за момента едва ли някъде другаде ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук. Лично аз бих потеглил за Милспорт още довечера, но именно затова…

Млъкнах. Тя ме погледна учудено.

— Именно затова… какво?

Именно затова се придържаме към идеята, която хрумна на теб, а не на мен. Защото каквото хрумне на мен, най-вероятно ще хрумне и на него.

— Именно това ще очакват да сторим — поправих се аз. — Ако извадим късмет, ще профучат покрай нас в южна посока с най-бързия транспорт, който успеят да уредят.

Тя дръпна стола срещу мен и го възседна наопаки.

— Да. И какво ще правим междувременно?

— Да го смятам ли за предложение?

Думите излетяха от устата ми, преди да ги осъзная. Очите на Силви се разшириха.

— Ти…

— Извинявай. Много съжалявам, беше… шега.

За подобна мизерна лъжа биха ме изхвърлили най-позорно от редиците на емисарите. Представих си как Вирджиния Видаура клати глава с печално смайване. Не бих измамил дори и монах, дал свещен обет за доверие и приют на странниците. И определено не успях да измамя Силви Ошима.

— Виж какво, Мики — бавно изрече тя. — Знам, че съм ти длъжница за онази вечер с Брадите. И те харесвам. Много. Но…

— Хей, сериозно. Майтап беше, разбра ли? Тъп майтап.

— Не казвам, че не съм мислила за това. Май дори го сънувах преди две-три вечери. — Тя се усмихна и нещо трепна и стомаха ми. — Представяш ли си?

Намерих сили отново да вдигна рамене.

— Щом казваш.

— Просто… — Тя поклати глава. — Просто не те познавам, Мики. Знам за теб точно толкова, колкото преди шест седмици, и това малко ме плаши.

— Ами да, смяна на носителя. Това може…

— Не. Не е това. Ти си като заключена врата, Мики. Толкова потаен човек като теб не съм срещала, а повярвай ми, в занаята съм срещала какви ли не откачалки. Ти влезе в онзи бар, „Токийския гарван“, само с един нож в ръката и ги изби всички като по навик. И през цялото време от лицето ти не слезе оная тънка усмивчица. — Тя докосна косата си, според мен малко смутено. — Трябва да знаеш, че когато поискам, мога да си припомням всичко напълно ясно. Видях лицето ти, виждам го и сега. Ти се усмихваше, Мики.

Мълчах.

— Не мисля, че бих желала да легна с подобен човек. Всъщност… — Тя също се поусмихна. — Излъгах. Една част от мен го иска, наистина го иска. Но отдавна съм свикнала да не вярвам на тази част.

— Вероятно е много разумно.

— Да. Вероятно. — Тя отметна косата от лицето си и опита да се усмихне по-уверено. Очите й отново срещнаха моите. — Значи отиде в цитаделата и им взе мозъчните приставки. Защо, Мики?

Усмихнах й се. Станах от стола.

— Знаеш ли, една част от мен наистина иска да ти кажа. Но…

— Добре де, добре.

— … отдавна съм свикнал да не вярвам на тази част.

— Много остроумно.

— Старая се. Виж какво, ще ида навън да проверя това-онова, преди да е почнало да се смрачава. Няма да се бавя. Ако смяташ, че си ми задължена заради Брадите, направи ми една малка услуга, докато отсъствам. Опитай се да забравиш колко гадно постъпих преди малко. Наистина ще съм ти благодарен.

Тя извърна очи към дисплея и отвърна съвсем тихо:

— Дадено. Няма проблем.

Не, има проблем. Прехапах език, за да не го изрека, докато вървях към вратата. Има проблем, мамка му. И все още нямам представа как да го разреша.

При второто обаждане отсреща вдигат почти незабавно. Рязък мъжки глас без следа от желание да разговаря с когото и да било.

— Да?

— Ярослав?

— Да. — Нетърпеливо. — Кой се обажда?

— Едно малко синьо бръмбарче.

Тишината се разтваря зад думите като рана от нож. Не я запълва дори пращене. В сравнение с разговора ми с Ласло връзката е кристално чиста. Чувам смайването отсреща.

— Кой е? — Гласът се променя напълно. Сега е твърд като полиран вечбетон. — Пусни изображението, искам да видя лице.

— Няма да ти помогне. Не си виждал сегашния ми носител.

— Познавам ли те?

— Да речем, че нямаше вяра в мен, когато заминах за Латимър, и аз напълно оправдах очакванията ти.

— Ти! Върнал си се на Харлановия свят?

— А ти какво си мислиш, по дяволите? Че ти звъня от орбита ли?

Дълга пауза. Тежко дишане. По навик оглеждам недоверчиво крайбрежната ивица на Компчо.

— Какво искаш?

— Знаеш какво искам.

Ново колебание.

— Тя не е тук.

— Да, бе. Повикай я да се обади.

— Сериозно. Отиде си. — За миг гласът му секва — достатъчно, за да повярвам. — Кога се върна?

— Преди известно време. Къде е тя?

— Не знам. Мога само да предполагам…

Гласът му заглъхва с тиха въздишка през отпуснати устни. Поглеждам часовника, който отмъкнах от бункера в Неразчистеното. Показвал е точно време цели триста години, без да забележи човешкото отсъствие. След толкова години с вграден хроночип, все още ми е малко странно, малко архаично да го използвам.

— Казвай. Важно е.

— Ти не предупреди никого, че се връщаш. Мислехме…

— Да, не си падам по тържествените посрещания. Хайде, предполагай. Къде е отишла?

Чувам как устните му се стягат.

— Провери във Вчира.

— Вчира Бийч? Я стига!

— Мисли каквото си щеш. Все ми е тая.

— След толкова време? Мислех…

— Да, и аз. Но след като тя си отиде, опитах… — Той млъква. Преглъща с усилие. — Все още имахме общи сметки. Тя си беше взела билет втора класа за пътуване на юг със скоростен товарен кораб. След пристигането си купила нов носител. Цялата й сметка хвръкнала. До шушка. Тя е… знам, че тя е някъде там с гадния…

Гласът се задавя. Тежко мълчание. Някакъв оцелял по чудо остатък от благоприличие ме кара болезнено да присвия очи. Старая се гласът ми да звучи съчувствено.

— Значи смяташ, че Бразил все още се навърта по ония места, а?

— Че кога се е променяло нещо във Вчира Бийч? — пита горчиво човекът отсреща.

— Добре, Ярос. Това ми трябваше. Благодаря, мой човек. — Подигравателно вдигам вежда на собствените си думи. — И недей да се тормозиш.

Мрачно сумтене. Точно когато се каня да прекъсна връзката, отсреща долита тиха кашлица.

— Слушай, ако я видиш, кажи й…

Чакам.

— Абе, майната му!

И той затваря.

Денят гаснеше.

Под мен нощта нахлуваше откъм морето и из Текитомура припламваха светлини. Издутият диск на Хотей висеше над западния хоризонт, хвърляйки по водата трептяща оранжева пътека към брега. Медният нащърбен Мариканон грееше малко по-горе и встрани от него. Из морето навигационните светлини на рибарските кораби вече изпъстряха гъстеещия мрак. Откъм пристанището долитаха приглушени звуци. Няма покой за демилитите.

Огледах се към хижата и с крайчеца на окото си зърнах марсианското гнездо. То се издигаше решетесто и огромно в тъмнеещото небе от дясната ми страна като скелет на някакво отдавна загинало създание. Медно-оранжевата смес на двете лунни сияния пронизваше отворите в конструкцията и излизаше понякога под изненадващ ъгъл. С нощта се надигаше хладен бриз и висящите кабели лениво потрепваха.

Отбягваме ги, защото не ни вършат работа на свят като този, но се чудя дали е само това. Веднъж една позната археоложка ми каза, че човешките селища избягват реликвите от марсианската цивилизация по всички светове на Протектората. Инстинктивно е, твърдеше тя. Атавистичен страх. Дори и градчетата на археолозите почват да умират веднага след края на разкопките. Никой не остава по свое желание.

Загледах се в лабиринта от пречупени лунни лъчи и сенки из гнездото и усетих как частица от този атавистичен страх се процежда в мен. Беше твърде лесно да си представя как в гаснещата светлина отеква бавният плясък на криле, а горе из вечерното небе кръжат хищни силуети, по-големи и по-ъгловати от всичко, което е летяло из земното небе през цялата човешка история.

Свих раздразнено рамене и прогоних мисълта.

Дай да се съсредоточим върху реалните проблеми, Мики, бива ли? И те ни са предостатъчно.

Вратата на хижата се отвори и бликналата светлина изведнъж ме накара да осъзная колко е застудяло навън.

— Ще дойдеш ли да хапнем? — попита Силви.

Глава 16

Престоят в планината не ни се отрази много добре.

Първата сутрин спах до късно, но когато най-сетне се извлякох от спалнята, бях замаян и ме мъчеше главоболие. Изглежда, „Ейшундо Органикс“ не бяха проектирали моделите си за охолен живот. Силви не се мяркаше наоколо, но масата беше отрупана с всевъзможни продукти за закуска — повечето с вече задействани нагреватели. Разрових се из остатъците, намерих неизползвана кутия кафе, загрях го и го изпих прав до прозореца. Из главата ми се въртяха смътни спомени за сънища, изпълнени с първобитен страх от удавяне. Наследство от дългия престой на носителя в резервоара — беше ми се случвало и през първите дни в Неразчистеното. Сблъсъците с миминтите и динамичният живот с Неуловимите на Силви прогониха тия тревоги и вкараха в сънищата ми по-нормални варианти: гонитби, престрелки и объркани възстановки от собствената ми памет.

— Буден сте — каза Обект 301, изниквайки встрани от мен.

Озърнах се и надигнах чашата.

— Още не, но ще се събудя.

— Колежката ви остави съобщение. Желаете ли да го чуете?

— Вероятно.

— Мики, отивам да се разходя из града — заговори синтетичният образ с гласа на Силви. Все още не бях се разсънил напълно и това дребно несъответствие ме порази по-силно, отколкото би трябвало. Стори ми се ужасно нелепо и нежелано напомняне за основния ми проблем. — Ще се поровя из базите данни. Искам да видя дали ще мога да задействам мрежата, евентуално да се свържа чрез нея с Ор и останалите. Да разбера какво става там. Ще гледам и да донеса едно-друго. Край на съобщението.

Рязката смяна на гласа ме накара да трепна. Кимнах и се върнах с кафето към масата. Разчистих боклуците от закуската и замислено се наведох над холографския дисплей. Обект 301 висеше зад гърба ми.

— Значи чрез това тук мога да се свържа с Милспортския университет, така ли? Да потърся информация из тяхната база данни?

— Ще стане по-бързо, ако ме попитате — скромно отвърна образът.

— Добре. Искам подробно проучване на… — Въздъхнах. — Квелкрист Ф…

— Започвам.

Дали от скука след толкова години бездействие или просто защото по тона ми бе останал с усещането, че вече съм изложил темата, виртуалният образ се хвана на работа още преди да довърша. Дисплеят просветля и се разшири. В горния край се появи миниатюрно копие на главата на Обект 301, а в пространството отдолу бързо се сипеха изящни илюстрации. Гледах и се прозявах.

— Първа справка. Квелкрист, също така квалгрист или квелкристия, местно амфибийно растение на Харлановия свят. Квелкристията е водорасло, разпространено в плитките водоеми, среща се главно в умерените климатични пояси. Макар да съдържа известно количество хранителни вещества, тя не може да се сравнява със земните или хибридно създадени видове, затова земеделското й отглеждане не се смята за рентабилно.

Кимнах. Не точно оттук исках да започна, но…

— От зрелите стъбла на квелкристията могат да се извлекат някои лечебни съставки, но практиката е разпространена само сред няколко малки общини в южния край на архипелага Милспорт. На практика квелкристията е забележителна единствено с необичайния си жизнен цикъл. Ако растението попадне в условия на продължителна суша, плодовете му изсъхват и се разпадат на черен прах, който може да бъде отнесен от вятъра на стотици километри. Останалата част от стъблото умира и изгнива, но прахът на квелкристията, след като отново влезе в контакт с вода, създава микроспори, от които за няколко седмици израства цяло растение.

— Втора справка. Квелкрист Фолкънър, псевдоним на бунтовническата водачка и политическа мислителка от епохата ни Заселването Надя Макита, родена в Милспорт на 18 април 47 г. (по Колониалното летоброене), починала на 33 октомври 105 г. Единствено дете на милспортския журналист Стефан Макита и неговата съпруга Фусако Кимура, по професия морски инженер. Макита изучава демографска динамика в Милспортския университет и публикува спорната дисертация „Съвременна митология и взаимодействие на половите роли“, както и три стихосбирки на малояпонски, които бързо придобиват култов статус сред културните среди в Милспорт. В зряла възраст…

— Може ли оттук нататък малко по-подробно?

— През зимата на 67 година Макита напуска академията, след като по непотвърдени свидетелства е отхвърлила щедро предложение за изследователски пост във факултета по обществени науки, както и литературното покровителство на видна фигура от Първите семейства. Между октомври 67 и май 71 тя пътешества из Харлановия свят, издържана отчасти от родителите си, като допълва тази издръжка с доходи от неквалифициран труд, включително събиране на белотрев и бране на вишефрукти. Смята се, че животът сред сезонните работници е дооформил политическите убеждения на Макита. Заплащането и жизнените условия по онова време са мизерни, ратаите в белотревните ферми страдат от тежки заболявания, а при брането на вишефрукти не са рядкост смъртните злополуки. Така или иначе, към началото на 69 година Макита публикува статии в радикалните издания „Нова звезда“ и „Море на промените“, където ясно личи отдръпването й от либерално-реформистките възгледи, които е изповядвала като студентка (и към които се придържат нейните родители). Вместо това тя предлага нова революционна етика, заета до голяма степен от вече съществуващи екстремистки движения, но забележителна с жлъчната и яростна критика както към политиката на управляващата класа, така и към същите тия движения. Този подход не й печели популярност сред радикалната интелигенция от онова време и тя — макар и призната за блестящ мислител — се оказва все по-изолирана от масовите революционни тенденции. Поради липса на термин за своята нова политическа теория, тя я нарича „квелизъм“. Терминът е използван за пръв път в статията „Случайната революция“, където Макита твърди, че съвременните революционери, когато потисниците ги лишават от средства за съществуване, трябва да се разлетят из страната като праха на квелкристията, невидими и вездесъщи, но носещи в себе си силата на революционното възраждане навсякъде, където могат да намерят благодатна почва. Общоприето е, че скоро след това тя сама си избира името Квелкрист, вдъхновено от същата статия. Произходът на фамилията Фолкънър обаче остава спорен. С избухването на Кошутските белотревни бунтове през май 71 година и последвалия погром Макита за пръв път се появява като партизански водач в…

— Задръж. — Консервираното кафе не беше свястно и монотонното изреждане на познати факти почваше да ме приспива. Прозях се и отидох да изхвърля кутията. — Добре де, не чак толкова подробно. Може ли да прескочим напред?

— Революция — послушно изрече Обект 301, — която издигналите се на власт квелисти нямат никакъв шанс да спечелят, докато пречат на вътрешната опозиция да…

— По-нататък. Дай да минем към втория фронт.

— Цели двайсет и пет години по-късно тази привидно риторична хвалба най-сетне съзрява до нивото на действаща аксиома. Според собственото сравнение на Макита прахът от квелкристия, който така нареченото сурово правосъдие на Конрад Харлан е развяло надлъж и нашир след квелисткото поражение, поражда нова съпротива на десетки различни места. Вторият фронт на Макита възниква точно според нейните предсказания, но този път динамиката на бунта се е променила неузнаваемо. В контекста на…

Ровейки из раниците за още кафе, аз слушах с половин ухо. Това също го знаех. По времето на втория фронт квелизмът вече не бил нова риба в залива. Цяло поколение тихо тлеене под игото на Харлановата тирания го превърнало в единствената оцеляла радикална сила на планетата. Другите течения се вдигали на оръжие или продавали душите си и загивали — унищожени физически, или превърнати в огорчени и разочаровани бивши величия, използвани като марионетки в ръцете на правителствените сили, подпомагани от Протектората. Квелистите обаче просто изчезнали, изплъзнали се, изоставили борбата и продължили да живеят живота си, за което Надя Макита открай време ги съветвала да бъдат готови. Технологията ни даде достъп до живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят — трябва да бъдем готови да използваме тези нови мащаби, да живеем в тези мащаби, ако искаме да осъществим мечтите си. И двайсет и пет години по-късно те се върнали, вече с изградени кариери, със семейства, с отгледани деца, върнали се да подновят борбата, не толкова състарени, колкото закалени, по-мъдри, по-издръжливи, по-силни и въодушевени от мълвата, проникваща право в сърцето на всеки бунтовник — мълвата, че самата Квелкрист Фолкънър се е завърнала.

На службите за сигурност било трудно да повярват в мита за нейното тайнствено двайсет и пет годишно съществуване в нелегалност, но завръщането на Надя Макита се оказало още по-невероятно. Тя била на петдесет и три години, но презаредена в нова плът, тъй че дори и най-близките й приятели не можели да я разпознаят. Витаела из руините на предишната революция като отмъстителен призрак и първите й жертви били отцепниците и предателите от стария съюз. Този път нямало да има дрязги между фракциите, които да отклоняват борбата от ясната цел, да оспорват квелисткото ръководство и да я продадат на харланитите. Неомаоистите, комунитарианците, Новата слънчева пътека, парламентарните градуалисти и социалните либертарианци. Тя ги издирила всичките, докато дъвчели край държавната ясла, мърморейки недоволно за ограничения си достъп до властта — и ги избила.

Когато се обърнала срещу Първите семейства и покорната им асамблея, това вече не било революция.

Било Разселването.

Война.

Три години — и накрая последният щурм на Милспорт.

Затоплих второто кафе и го изпих, докато Обект 301 наближаваше завършека на историята. Като хлапе я бях слушал безброй пъти и всеки път се надявах в последния момент нещо да стане, някак да се отмени неизбежната трагедия.

— След като Милспорт вече е изцяло в ръцете на правителствените сили, квелисткият щурм е разбит и в асамблеята се водят преговори за разумен компромис, Макита навярно смята, че нейните врагове ще имат по-неотложни задачи, преди да започнат преследването й. Тя винаги е вярвала в прагматизма на харланитите, но погрешните разузнавателни данни я карат да подцени изключителното значение на нейното залавяне или елиминиране за успеха на мирните преговори. Когато осъзнава грешката си, бягството е почти невъзможно.

Никакво „почти“, помислих си аз. Харлан пратил за обсада на кратера Алабардос повече бойни кораби, отколкото били участвали в което и да било сражение през войната. Безумно дръзки пилоти на хеликоптери издигали машините си почти до четиристотинметровата граница и се отправяли на самоубийствени мисии. Натъпканите вътре снайперисти от специалните служби носели най-тежките оръжия, допустими от орбиталните платформи. Имали заповед да свалят бягащите летателни апарати по всички възможни начини, при необходимост дори и чрез таран.

— В един последен отчаян опит да спасят Макита нейните поддръжници рискуват да предприемат полет на голяма височина с реактивен хеликоптер без въоръжение, вярвайки, че орбиталните няма да му обърнат внимание. Ала…

— Да, благодаря ти, Обект. Стига толкова.

Допих кафето на един дъх. Ала се издънили. Ала планът, се оказал грешка (или предумишлено предателство). Ала острие от ангелски огън прорязало небето над Алабардос и за миг превърнало хеликоптера в негатив сред лумналото сияние. Ала Надя Макита се посипала над океана като дъжд от разпръснати органични молекули сред облак метален прах. Не исках да го чувам отново.

— Ами легендите за бягство?

— Както става с всички героични фигури в човешката история, след гибелта на Квелкрист Фолкънър избуяват многобройни легенди за нейното тайно бягство. — В гласа на Обект 301 сякаш звучеше едва доловим упрек, но може би просто си го въобразявах. — Някои вярват, че изобщо не се е качвала на хеликоптера и по-късно се е измъкнала преоблечена, докато войските окупирали Алабардос. Други, по-правдоподобни теории се основават на идеята, че по някое време преди смъртта на Фолкънър е било направено резервно копие от съзнанието й, и че тя е била възкресена след уталожването на военната истерия.

Кимнах.

— Добре, къде биха могли да я съхранят?

— По този въпрос има различни мнения. — Женският образ вдигна ръка и елегантно започна да отброява на тънките си пръсти. — Едни твърдят, че е била излъчена другаде — или до космическо информационно хранилище в далечния космос…

— Да бе, много вероятно.

— … или до някой от Населените светове, където е имала приятели. Най-често биват посочвани Адорасион и Земята на Нкрума. Друга теория предполага, че е била съхранена след тежка рана при сраженията в Ню Хокайдо, от която нямало надежда да се възстанови. Че след изненадващото й оздравяване нейните съратници изоставили или забравили копието.

— Ясна работа. Какво по-естествено от това да забуташ нейде съзнанието на героичния си боен водач?

Обект 301 се навъси на забележката.

— Теорията се базира върху предположението за масови хаотични сражения, гибел на огромен брой хора и пълно прекъсване на комуникациите. Подобни събития са се случвали неведнъж по време на военните кампании в Ню Хокайдо.

— Хм-м-м.

— Милспорт е друго предполагаемо място на съхранение. Историците от онова време твърдят, че семейство Макита е принадлежало към средната класа, но било достатъчно високопоставено, за да има достъп до дискретни системи за съхранение. Много информационно-брокерски фирми са водили успешни съдебни битки, за да запазят анонимността на клиентите си. Общият капацитет за дискретно складиране в Милспортската столична зона се оценява на над…

— А ти в коя теория вярваш?

Жената млъкна тъй внезапно, че застина със зяпнала уста. Образът трепна. Малките искрици на информационни смущения заиграха за миг по дясното й бедро, лявата гръд и очите. Гласът й стана глух и безизразен.

— Аз съм синтетичен образ на информационна система „Харкани“, предназначен за общуване на основно ниво. Не мога да отговоря на този въпрос.

— Значи нямаш убеждения, а?

— Възприемам единствено данни и нивото на вероятност, което осигуряват те.

— И това не е зле. Хайде, направи сметката. Коя е най-голямата вероятност?

— Според наличните данни най-вероятно изглежда Надя Макита да се е намирала на борда на квелисткия хеликоптер над Алабардос, да е превърната в пара от орбиталния лъч и вече да не съществува.

Кимнах още веднъж и въздъхнах.

— Така си е.

Два часа по-късно Силви се върна с пресни плодове и кутия пикантни питки със скариди. Нахранихме се почти без да говорим.

— Успя ли да се свържеш? — попитах аз по някое време.

— Не. — Тя тръсна глава, продължавайки да дъвче. — Нещо не е наред. Усещам го. Долавям присъствието им там, но не успявам да засека достатъчно, за да осъществя връзка.

Силви наведе глава и присви очи в болезнена гримаса.

— Нещо не е наред — тихо повтори тя.

— Не си сваляла шала, нали?

Тя ме погледна.

— Не. Не съм сваляла шала. Той не пречи на функциите, Мики. Само ме дразни.

Свих рамене.

— И мен.

Тя плъзна поглед към джоба, където обикновено държах изрязаните мозъчни приставки, но не каза нищо.

През остатъка от деня избягвахме да се срещаме. Силви седеше пред холографския дисплей и от време на време променяше цветовете му, без да го докосва и без да говори. По някое време мина в спалнята си и около час лежа там, гледайки тавана. На отиване към банята надникнах през открехнатата врата и видях, че устните й се движат беззвучно. Взех си душ, после застанах до прозореца, изядох един плод и насила изпих чаша кафе. Накрая излязох навън и тръгнах да бродя около основата на гнездото, разговаряйки разсеяно със синтетичния образ на Обект 301, който незнайно защо бе решил да се мъкне подир мен. Може би искаше да се увери, че няма да сторя някоя пакост.

Из студения планински въздух се носеше неясно напрежение. Като недовършен секс, като наближаващо лошо време.

Не може безкрайно да продължаваме по този начин, казах си аз. Нещо трябва да се пречупи.

Но вместо това наоколо притъмня и след още една мълчалива трапеза отидохме да си легнем рано в отделните спални. Лежах в мъртвешката тишина на звукоизолираната хижа и си представях нощни звуци, характерни за далеч по-южен климат. Изведнъж ми хрумна, че трябваше да се върна там почти преди два месеца. Емисарското обучение — съсредоточавай се върху непосредственото си обкръжение и върши най-неотложното — бе отклонявало мислите ми от тази тема през последните няколко седмици, но когато намирах свободно време, умът ми се рееше към Нова Пеща и Белотревната зона. Не че щях да липсвам на някого там, но бях нарушил уговорените срещи и Радул Сегешвар щеше да се чуди дали безмълвното ми изчезване не означава, че съм засечен и заловен, което щеше да доведе до много прискърбни последствия за него и Белотревната зона. Сегешвар ми бе задължен, но дългът имаше твърде спорен характер, а при южняшките мафии не е препоръчително да наблягаш на тия неща. Хайдуците не притежават нито етиката, нито дисциплината на якудза. А тайнственото ми отсъствие за цели два месеца беше нечувана злоупотреба с търпението им.

Ръцете пак ме сърбяха. Генетичен изблик на желанието да сграбча скалите, да се изкатеря и да изчезна накъдето ми видят очите.

Погледни трезво, Мики. Време е да се измъкваш от тая история. Дните ти като демилит отминаха. Беше забавно, даде ти ново лице и тия лепнещи длани, но всичко си има край. Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.

Извъртях се на една страна и забих поглед в стената. От другата страна Силви навярно лежеше в същата тишина и същото усамотение. Може би и тя напразно гонеше дрямката.

И какво да направя? Да я зарежа ли?

Вършил си и по-лоши неща.

Видях обвинителния поглед на Ор. Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти.

Чух гласа на Ласло. Вярвам ти, Мики.

Да, отвърна подигравателно вътрешният ми глас. Той вярва на Мики. Още не се е срещнал с Такеши Ковач.

Ами ако тя е онази, за която се представя?

Я стига! Квелкрист Фолкънър? Нали чу какво каза машината. Квелкрист Фолкънър се е превърнала в прах на седемстотин метра над Алабардос.

Тогава коя е? Призракът, онази в приставката. Може да не е Надя Макита, но сто на сто се смята за нея. И, мамка му, определено не е Силви Ошима. Е, коя е?

Нямам представа. Трябва ли да те вълнува?

Не знам. Трябва ли?

Трябва да те вълнува единствено фактът, че якудза е наела твоя милост от някакъв архивен запис, за да си видиш сам сметката. Адски поетично, мама му стара, и знаеш ли какво? Сигурно онзи приятел ще им свърши добра работа. Определено не му липсват възможности — глобална заповед, не забравяй. А можеш и да се обзаложиш, че има какво да го стимулира, по дяволите. Знаеш какви са законите за двойно зареждане.

А в момента единственото, което свързва цялата каша със сегашния ти носител, е спящата жена в съседната стая и нейната тайфа долнопробни наемници. Тъй че колкото по-скоро се отървеш от тях, тръгнеш на юг и се заемеш с текущата работа, толкова по-добре за всички засегнати.

Текущата работа. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.

Мамка ти, престани да ме наричаш така.

Раздразнено отметнах завивката и станах от леглото. Открехнах вратата и видях пустата обща стая. Масата и светещите извивки на дисплея сред мрака, неясните очертания на двете подпрени раници в ъгъла. Хотей хвърляше през прозорците оранжеви правоъгълници върху пода. Прекрачих гол през лунните лъчи, клекнах до раниците и почнах да ровя за пакет амфетаминова кола.

Майната му на съня.

Чух я зад себе си и се обърнах, усещайки как по костите ми плъзва като перце студът на непозната тревога. Не знаех срещу кого ще застана.

— И ти, а?

Беше гласът на Силви Ошима, леко озадаченият котешки поглед на Силви Ошима, която стоеше пред мен, обгърнала рамене с ръцете си. Също тъй гола, а гърдите й бяха сбрани и притиснати между ръцете като подарък за мен. Ханшът беше леко наклонен като насред крачка, едното заоблено бедро малко зад другото. Разрошената коса обкръжаваше съненото й лице. В лъчите на Хотей бледата й кожа придобиваше оттенъка на топла мед или сияние от жарава. Тя се усмихна колебливо.

— Все се събуждам. Имам чувството, че главата ми работи на максимални обороти. — Тя кимна към кутията кола в ръката ми. — Това няма да ти помогне, сам знаеш.

— Не ми се спи — отвърнах аз малко дрезгаво.

— Да. — Усмивката й внезапно изгасна и тя стана съвършено сериозна. — И на мен не ми се спи. Иска ми се онова, за което говореше вчера.

Тя разтвори ръце и гърдите й изхвръкнаха на свобода. Малко смутено посегна нагоре, приглади назад гъстата си коса и притисна длани към тила си. Измести крака тъй, че бедрата й се притиснаха. Наблюдаваше ме внимателно между вдигнатите си лакти.

— Харесвам ли ти така?

— Аз… — Позата издигаше и оформяше изящно гърдите й. Усетих как в пениса ми нахлува кръв. Изкашлях се. — Много те харесвам така.

— Добре.

Тя продължаваше да стои неподвижно и да ме гледа. Пуснах кутията върху раницата и направих крачка към нея. Ръцете й излетяха напред, обгърнаха ме през раменете и се сплетоха зад гърба ми. Обгърнах с длан меката тежест на гръдта й, посегнах с другата ръка надолу към сгъвката между бедрата и спомена за влагата там…

— Не, чакай — тя отблъсна тази ръка. — Не там, не още.

Настана тръпнещ миг, изпълнен с очакванията от бараката преди два дни. Прогоних го с рязко свиване на раменете, събрах двете длани около гръдта й, притиснах връхчето напред и го засмуках с устни. Тя посегна надолу, пое ерекцията ми и започна да гали нагоре-надолу с леко докосване, което сякаш бе готово всеки момент да престане. Навъсих се от спомена за друго, по-силно и далеч по-уверено хващане там, и притиснах ръката й с моята. Тя се изкиска.

— О, извинявай.

Залитайки леко, аз я изтласках до ръба на масата, освободих се от прегръдката и коленичих на пода пред нея. Силви промърмори нещо с дълбок гърлен глас, леко разтвори крака и се облегна назад, като се подпираше с длани на плота.

— Искам устата ти върху мен — изрече задавено тя.

Прокарах по бедрата й разперени длани и притиснах върховете на палците от двете страни на вагината. Прониза я тръпка и устните се разтвориха. Наведох глава и плъзнах език в нея. Тя издаде глух, изненадан стон и аз се усмихнах. Силви някак усети усмивката и ме плесна с длан по рамото.

— Мръсник. Не смей да спираш, мръснико!

Разтворих бедрата й широко и се захванах по-сериозно. Тя отново впи пръсти в рамото и врата ми, раздвижи се неспокойно върху ръба на масата, полюшвайки бедра напред-назад в такт с ритъма на езика ми. Ръката й мина нагоре и зарови пръсти в косата ми. Отново се усмихнах под нейния натиск, но този път тя беше прекалено унесена, за да каже нещо членоразделно. Започна да шепне неясно — не знам дали на мен или на себе си. Отначало просто повтаряше срички на съгласие, но когато напрежението я тласна към върха, започна да изплува и още нещо. Увлечен в онова, което вършех, аз не разбрах веднага какво е. В тръпките на оргазма Силви Ошима рецитираше напевно поредица от компютърни кодове.

Тя свърши с мощно разтърсване и натисна жестоко главата ми между бедрата си. Посегнах назад, внимателно разтворих хватката и с усмивка се изправих на крака.

И се озовах срещу друга жена.

Невъзможно бе да определя какво точно се е променило, но емисарският усет го разчете и абсолютната сигурност беше като внезапното усещане за пропадане.

Надя Макита се завръщаше.

Виждах я в присвитите очи и изкривеното ъгълче на устните, което нямаше нищо общо с израженията на Силви Ошима. В странната настървеност, плъзнала по лицето й като пламък, в ускореното, задавено дишане, сякаш веднъж изчерпан, оргазмът се връщаше като огледално повторение.

— Привет на Мики Тръпката — проговори дрезгаво тя.

Дъхът й стана по-бавен, устата й се изви в лукава усмивка досущ като онази, която току-що бе изчезнала от лицето ми. Тя се спусна от масата, посегна надолу и ме докосна между краката. Беше старото, уверено хващане, което помнех, но от изненада бях загубил ерекцията си почти напълно.

— Има ли нещо? — прошепна тя.

— Аз…

Тя ме галеше с две ръце, сякаш нежно придърпваше дълго въже. Усетих как се възбуждам отново. Тя ме гледаше в лицето.

— Има ли нещо?

— Няма нищо — бързо отвърнах аз.

С елегантно движение тя се отпусна на коляно, без да откъсва очи от моите, и пое в устата си върха на члена ми. Едната ръка продължи да го гали, а другата слезе към дясното ми бедро, обгърна мускула и стисна силно.

Мамка му, това си е чисто безумие, обади се някакво хладно, деловито късче от моята емисарска личност. Трябва веднага да сложиш край.

А нейните очи, впити в моите, нейният език, зъбите и ръката й ме тласнаха към експлозията.

Глава 17

По-късно лежахме на моето легло потни, преплетени един в друг, все още с кръстосани ръце от последната трескава прегръдка. На места кожата ни лепнеше от смесените ни сокове, а множеството оргазми бяха оставили мускулите ни покорно отпуснати. Зад клепачите ми упорито прелитаха сцени от онова, което бяхме сторили един на друг, един с друг. Виждах я клекнала над мен, опряла кръстосани ръце върху гърдите ми, да тласка надолу все по-силно и по-силно. Виждах се как яростно я пронизвам изотзад. Виждах как вагината й слиза върху лицето ми. Виждах я да се гърчи под мен, смучейки бясно централния кабел на собствената си коса, докато аз блъскам между бедрата й, които ме стягат като менгеме. Виждах как поемам в устата си кабела, навлажнен с нейната слюнка и свършвам с мощен мускулен спазъм, който ме поваля върху нея.

Но когато тя заговори, побиха ме тръпки от измененото й, леко фъфлещо произношение на аманглийски.

— Какво? — Тя навярно бе усетила, че се разтърсих.

— Нищо.

Тя отметна глава, за да ме погледне. Усещах погледа й отстрани върху лицето си като топла вълна.

— Зададох ти въпрос. Какво има?

За момент затворих очи.

— Надя, нали?

— Да.

— Надя Макита?

— Да.

Озърнах се към нея.

— Дявол да те вземе, как дойде тук, Надя?

— Това да не е метафизичен въпрос?

— Не. Технологичен. — Подпрях се на лакът и посочих тялото й. Независимо от емисарското обучение, неволно се смаях колко спокоен и безразличен успявам да бъда. — Не може да не усещаш какво става тук. Живееш в командния софтуер и понякога се измъкваш навън. От това, което видях, мога да предполагам, че излизаш по линията на първичните инстинкти заедно с техния устрем. Секс, може би също тъй страх или ярост. Тия неща замъгляват повече функции на съзнанието и това ти дава възможността. Но…

— Да не би случайно да си експерт?

— Бях. — Гледах я внимателно в очакване на реакция. — Някога бях емисар.

— Какъв?

— Няма значение. Докато си тук, искам да узная едно — какво стана със Силви Ошима?

— С коя?

— По дяволите, Надя, носиш нейното тяло. Недей да ми се правиш на тъпа.

Тя се претърколи по гръб и заби поглед в тавана.

— Не ми се говори за това.

— Да, сигурно. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми се говори. Но рано или късно ще ни се наложи. Знаеш го много добре.

Дълго мълчание. Тя разтвори крака и разсеяно се почеса от вътрешната страна на бедрото. Пресегна се и стисна спадналия ми член. Лекичко отместих ръката й.

— Забрави, Надя. Изцеден съм. Тази вечер дори и Мици Харлан не може да ми го вдигне. Време е да си поговорим. И тъй, къде е Силви Ошима?

Надя отново се търкулна настрани.

— Да не съм й бавачка? — попита раздразнено тя. — Мислиш ли, че владея положението?

— Може би не. Но все трябва да имаш някаква идея.

Нова тишина, но този път тръпнеща от напрежение. Чаках. Накрая Надя се завъртя към мен с отчаяние в очите.

— Знаеш ли какво, сънувам я тая скапана Ошима — изсъска тя. — Тя е просто един шибан сън, тъй че откъде да знам къде отива, когато се събудя?

— Да, очевидно и тя те сънува.

— И очакваш от това да ми олекне?

Въздъхнах.

— Разкажи ми какво сънуваш.

— Защо?

— Защото, Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Очите й пламнаха.

— Добре — отсече тя. — Сънувам, че я плашиш. Доволен ли си? Сънувам, че се пита за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници. Че се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност. Или само ще я изчука и ще я зареже. Ако си се надявал да вържеш оная жена, Мики, или както там ти е името, забрави го. По-добре се дръж за мен.

За миг изчаках мълчаливо да осъзная докрай тия последни думи. Тя се усмихна.

— Това ли искаше да чуеш?

Свих рамене.

— Не е зле за начало. Ти ли я подтикна към секса? За да получиш достъп.

— Много ти се иска да знаеш, а?

— Сигурно мога да разбера и от нея.

— Ако изобщо се върне. — Нова усмивка, този път по-хищна. — На твое място не бих разчитала.

И продължихме. Известно време се карахме и заяждахме, но товарът на отминалия секс не ни позволи да се развихрим. Накрая се отказах, седнах на ръба на леглото и се загледах към общата стая, където сиянието на Хотей все така хвърляше светли правоъгълници по пода. След няколко минути усетих нейната ръка върху рамото си.

— Извинявай — тихо изрече тя.

— Тъй ли? За какво?

— Току-що осъзнах, че сама си го изпросих. Така де, попитах те за какво си мислиш. Ако не искам да зная, защо питам, нали?

— Има такава работа.

— Просто… — Тя се поколеба. — Слушай, Мики, наляга ме дрямка. А одеве излъгах. Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно. Не знам дали утре сутрин ще се събудя или не. Има от какво да се изнерви човек, нали?

Гледах към оранжевите петна на пода в другата стая. За миг ме обзе чувство на шемет и веднага отмина. Изкашлях се.

— Можеш да разчиташ на амфетаминовата кола — казах дрезгаво аз.

— Не. Рано или късно ще трябва да заспя. Няма смисъл да бягам. Уморена съм, и което е още по-лошо, чувствам се отпусната и щастлива. Имам чувството, че ако трябва да си отида, сега е моментът. Всичко е биохимия, знам, но не мога да се боря безкрайно. И мисля, че ще се върна. Нещо ми го подсказва. Но още не знам кога, нито пък къде отивам. И това ме плаши. Можеш ли… — Ново мълчание. Чух я как тихо преглътна. — Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?

Оранжево сияние по сенчест и протрит под.

Посегнах към ръката й.

Както повечето тела военен образец, които бях носил, моделът „Ейшундо“ имаше вграден будилник. В определения час сънищата — ако изобщо бе имало други сънища — се преляха в изгряващо тропическо слънце над спокойни води. Отнейде долиташе аромат на плодове и кафе, дочувах тихи, весели гласове. Прохладен утринен пясък под босите ми нозе и лек, но неспирен бриз върху лицето ми. Шум на прибой.

Вчира Бийч? Вече?

Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете на избелели бермуди, вътре напипвах песъчинки, които…

Събудих се и усещанията изчезнаха мигновено. Нямаше нито кафе, нито плаж, където да го изпия. Нямаше пясък под петите или под пръстите ми. Имаше светлина, но беше доста по-бледа, отколкото в спомена, и се процеждаше през прозорците в другата стая, разливайки наоколо сиво, потискащо спокойствие.

Завъртях се внимателно и погледнах лицето на жената, която спеше до мен. Тя не помръдна. Спомних си страха в очите на Надя Макита снощи, докато се отпускаше малко по малко в съня. Леките вълни на съзнанието трепваха по ръцете й, отминаваха и спираха, сетне тя примигваше и пак се събуждаше. А после онзи внезапен и неочакван миг, когато тя потъна напълно и не се завърна. Сега лежах, гледах покоя по спящото й лице и ми ставаше още по-тежко.

Измъкнах се от леглото и тихичко се облякох в другата стая. Не исках да съм наблизо, когато се събуди.

И определено не исках да я събудя аз.

Образът на Обект 301 изникна пред мен и отвори уста. Но моята бойна неврохимия се оказа по-бърза. Рязко прокарах пръст пред гърлото си и посочих с палец назад към спалнята. Грабнах якето си от облегалката на стола, нахлузих го, кимнах към вратата и прошепнах:

— Навън.

Денят навън се оказа по-ясен, отколкото изглеждаше преди малко. Слънцето беше бледо, но на припек можеше да се стоплиш, а облаците почваха да се разкъсват. Дайкоку висеше на югозапад като призрачен ятаган, а над океана кръжаха ситни точици, навярно крилодери. Под тях, на границата на нормалното ми зрение, се мержелееха две корабчета. В тишината откъм Текитомура долиташе приглушено бръмчене. Прозинах се, погледнах кутията амфетаминова кола в ръката си и я пъхнах в джоба на якето. Засега не държах да се разсънвам повече.

— Е, какво искаше? — попитах аз образа, застанал до мен.

— Помислих си, че бихте желали да знаете, че обектът има посетители.

Неврохимията се задейства светкавично. Времето около мен застина като разкашкан сняг, докато носителят „Ейшундо“ превключваше на боен режим. Все още гледах смаяно настрани към женската фигура, когато първият изстрел профуча край мен. Зърнах проблясъка на нажежения въздух там, където прониза изображението, сетне вече се завъртах, а по якето ми пробягваха пламъци.

— Мамка ви…

Нямах нож, нямах пистолет. Бях ги оставил вътре. Нямах време да достигна вратата, а и бездруго емисарският инстинкт ме тласна в обратна посока. По-късно щях да осъзная онова, което интуицията ми знаеше от самото начало — връщането в сградата беше чиста проба самоубийство. Без да обръщам внимание на горящото яке, аз се търкулнах зад ъгъла. Бластерният лъч блесна отново, но далече от мен. Стреляха пак по Обект 301 — мислеха, че е жива жена.

Бойните им умения определено не са на ниво нинджа, мина ми през ума. Тия момчета са местни наемници.

Да, ама си имат бластери, а ти — не.

Време бе да сменя арената.

Огнеупорният материал на якето бе оставил от пламъците само черен пушек и лека топлина около ребрата ми. От обгорелите влакна сълзеше влажен полимер. Дълбоко си поех дъх и се втурнах напред.

Крясъци зад гърба ми, отначало смаяни, сетне гневни. Може би се бяха надявали да са ме очистили още с първия изстрел, или пък просто не бяха от най-умните. Трябваха им цели две секунди, за да открият огън. Аз вече наближавах съседната хижа. В ушите ми нахлу пукотът на бластерна стрелба. Край бедрото ми лъхна горещ вятър и усетих как неволно ме полазват тръпки. Стрелнах се настрани, застанах с гръб към хижата и огледах терена напред.

Още три бараки, разположени в неправилна дъга около зоната на първоначалните разкопки. Зад тях гнездото се извисяваше в небето върху масивните си решетъчни опори като някаква огромна праисторическа ракета, готова за старт. Предния ден не бях влизал вътре — имаше прекалено много празни пространства, твърде малко опори за стъпване и петстотин метра пропаст откъм страната на отвесния планински склон. Но от предишен опит знаех какво може да стори с човешките възприятия причудливата перспектива на марсианската архитектура. Знаех също така, че емисарското обучение ще издържи на изпитанието.

Местни наемници. Дръж се за тази мисъл.

Те щяха да ме последват разколебани, ако не и направо изплашени, объркани от главозамайващата необятност на вътрешното пространство, а ако имах късмет, можеше дори да ги жегне суеверен страх. Щяха да се чувстват в чужди води, да ги мъчи тревога.

Щяха да допускат грешки.

Което превръщаше гнездото в идеален терен за лов.

Стремглаво притичах през останалото открито пространство, шмугнах се между две от бараките и побягнах към най-близката греда от марсианска сплав, стърчаща над земята като дървесен дънер с дебелина пет метра. Археолозите бяха монтирали около нея метални стълбички. Прескачайки по три стъпала наведнъж, аз се изкатерих нагоре и стъпих върху издатината. Обувките ми леко се хлъзгаха по странната сплав със синкавоморав цвят. Подпрях се на един релефен техноглиф, част от най-близката решетъчна опора, увиснала във въздуха над пропастта. Опората беше висока поне десет метра, но на два метра вляво от мен имаше стълбичка, залепена с епоксидна смола за повърхността на барелефа. Сграбчих стъпалата и започнах да се катеря.

Нови викове долетяха иззад бараките. Не стреляха. Сигурно проверяваха зад ъглите, но нямах време да напрягам неврохимията и да проверявам дали е така. По дланите ми изби пот, стълбичката пукаше и се клатеше под тежестта ми. Епоксидната смола не държеше много добре върху марсианската сплав. Удвоих скоростта, стигнах догоре и с облекчена въздишка се преметнах върху гредата. Легнах по гръб, успокоих дишането си и се ослушах. Чрез неврохимията ясно долових звуците на зле организирано претърсване долу между бараките. Някой се мъчеше да простреля ключалката на една от вратите. Отправих поглед към небето и се замислих.

— Обект 301 — прошепнах едва доловимо. — Тук ли си?

— Да, намирам се в комуникационна близост. — Думите сякаш долитаха от въздуха до ухото ми. — Не се налага да говорите по-високо. Предполагам, че с оглед на ситуацията не желаете да приема видим образ в близост до вас.

— Правилно предполагаш. Искам обаче по моя команда да станеш видим в една от заключените бараки долу. Още по-добре ще е, ако можеш да създадеш няколко образа. Можеш ли?

— Предвиден съм за едновременно индивидуално общуване с всички членове на първоначалния археологически екип плюс седмина гости. — Трудно бе да преценя при толкова тих разговор, но ми се стори, че долавям в гласа му лека насмешка. — Това ми осигурява тотален капацитет от шейсет и две отделни изображения.

— Добре де, засега три-четири ще свършат работа. — Безкрайно предпазливо се превъртях по корем. — Слушай, можеш ли да се представиш за мен?

— Не. Мога да избирам изображения по каталог, но не и да ги променям.

— Имаш ли мъжки образи?

— Да, макар че възможностите не са чак толкова…

— Добре, и така става. Просто избери от каталога няколко, които да приличат на мен. Мъже с подобно телосложение.

— Кога ще желаете да започна?

Опрях длани под гърдите си.

— Сега.

— Започвам.

Минаха две секунди, сетне сред бараките долу избухна истински хаос. Загърмя бластерна пукотевица, смесена с предупредителни крясъци и тропот на бягащи нозе. Петнайсет метра над тази сцена аз рязко се отблъснах с ръце, приклекнах и спринтирах напред.

Конзолната опора минаваше около петдесет метра над пустотата, после гладко се сливаше с корпуса на гнездото. Край мястото на съединението зееха широки овални входове. Археолозите се бяха опитали да закрепят предпазни перила по горната част на опората, но също както при стълбичките, епоксидната смола не бе издържала изпитанията на времето. На места въжето се беше откъснало и висеше край гредата, другаде просто липсваше. Направих гримаса и съсредоточих цялото си внимание към широкия корниз в края, където гредата се съединяваше с основната структура. Продължих спринта.

Неврохимията различи един глас, крещящ сред всеобщата шумотевица:

— … огъня, тъпи копелета! Не стреляйте! Спрете огъня, мамка ви! Горе, той е там, горе!

Зловещо мълчание. С отчаяно усилие увеличих скоростта. После бластерни изстрели прорязаха въздуха около мен. Подхлъзнах се, едва не полетях надолу през една от пролуките в парапета. Отново се хвърлих напред.

Гласът на Обект 301, засилен от неврохимията, прозвуча в ухото ми като гръмотевица:

— В момента някои части от обекта се смятат за опасни…

Изръмжах свирепо.

Усетих зад гърба си топлината на бластерен лъч, лъхна ме остър мирис на йонизиран въздух.

Новият глас пак изрева отдолу, сякаш само на крачка от мен:

— Дай ми това, по дяволите. Ще ти покажа как…

Хвърлих се настрани по корниза. Изстрелът, който очаквах, проряза плитка огнена бразда по гърба и рамото ми. Учудващо добра далечна стрелба с толкова неудобно оръжие. Паднах долу, претърколих се, скочих отново и се хвърлих към най-близкия овален отвор.

Над главата ми прелетяха още няколко изстрела.

Трябваше им почти половин час, за да влязат след мен.

Укрит в колосалната марсианска постройка, аз напрягах неврохимията и следях спора, доколкото можех. Не успях да намеря ниска наблюдателна точка, откъдето да виждам какво става навън — скапани марсиански строители, — но по някакъв странен акустичен ефект на вътрешната структура до мен от време на време долитаха откъслеци от разговора. Общият смисъл беше сравнително ясен. Наемниците искаха да си обират крушите, водачът им държеше да види главата ми набучена на кол.

Не можех да го упрекна. На негово място и аз щях да искам същото. Голяма глупост е да се върнеш при шефовете на якудза с изпълнена наполовина задача. И още по-голяма — да оставиш зад гърба си недоубит емисар. Той знаеше това по-добре от всички останали.

Гласът му се оказа по-младежки, отколкото бях очаквал.

— … да повярвам, че ви е страх от това място, по дяволите. За Бога, та всички вие сте израснали на две крачки оттук. Това е просто една скапана развалина.

Озърнах се към титаничните извивки и кухини, усетих лекия, но неудържим начин, по който очертанията им притегляха вниманието нагоре, докато очите почнат да те болят. Ярка утринна светлина проникваше от невидими отвори високо горе, но по пътя надолу някак омекваше и се променяше. Матово синкавите метални плоскости сякаш я засмукваха, а остатъкът от лъчите се отразяваше странно отслабнал и помътнял. Под второто ниво, на което се бях изкатерил, сенчестите области се редуваха с процепи и дупки в пода, където нито един здравомислещ човешки архитект не би ги разположил. Далече долу се мяркаха сивите скали на планинския склон, осеяни с рядка растителност.

Само развалина. Да, бе.

Той изглеждаше много по-млад, отколкото бях очаквал.

За пръв път се замислих сериозно колко по-млад може да е. Със сигурност му липсваха поне две много сериозни мои преживявания, свързани с марсианските руини.

— Слушайте, мамка му, та той дори не е въоръжен.

Повиших глас, за да ме чуят отвън.

— Хей, Ковач! Ако си толкова сигурен, мамка ти, защо не дойдеш да ми видиш сметката собственоръчно?

Внезапна тишина. Неясно мърморене. Стори ми се, че долових приглушения смях на някой от местните. Сетне чух неговия глас, повишен точно колкото моя.

— С добри възможности за подслушване са те обзавели.

— Нали?

— Смяташ ли да се биеш, или само ще подслушваш и ще подмяташ евтини оскърбления?

Ухилих се.

— Просто опитвам да се държа любезно. Но ако държиш да се биеш — моля. Само влез вътре. Можеш да си доведеш и наемниците.

— Имам по-добра идея. Ами ако накарам наемниците да обработят всички дупки на твоята приятелка, докато се решиш да излезеш? С неврохимията ще можеш да слушаш на воля. Макар че, откровено казано, ще се чува и без нея. Тия момчета са много усърдни.

Яростта избухна в гърдите ми, изпреварвайки разума. Лицевите ми мускули заиграха и се сгърчиха, целият носител застина неподвижно. За времето на два безкрайно бавни удара на сърцето бях в негова власт. После емисарските системи влязоха в действие, хладно проникнаха през емоцията и я изтласкаха на втори план за преценка.

Няма да го направи. Ако Танаседа те е проследил чрез Ошима и Неуловимите, значи знае, че е замесена в смъртта на Юкио Хираясу. А щом знае, ще я иска невредима. Танаседа е от старата школа и обеща екзекуция в стар стил. Няма да иска увредена стока.

И освен това става дума за теб самия. Знаеш на какво си способен и на какво не.

Тогава бях по-млад. Сега не бих го сторил. Мислено се помъчих да привикна с идеята. Там, навън. Там съм аз, само че по-млад. Не се знае какво…

Напротив, знае се. Това е емисарски блъф, трябва да ти е ясно. Неведнъж си го използвал.

— Езика ли си глътна?

— И двамата знаем, че няма да го направиш, Ковач. И двамата знаем за кого работиш.

Този път паузата, преди да отговори, бе едва забележима. Добре се справяше с изненадата, впечатли ме.

— За беглец изглеждаш удивително добре информиран.

— Така съм обучен.

— Попиваш местния колорит, а?

Думи на Вирджиния Видаура от встъпителна лекция пред кандидат-емисарите, изречени преди около един век лично време. Питах се колко ли време е минало за него.

— Да, има такава работа.

— Кажи ми нещо, мой човек, наистина бих искал да знам. При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец? Да си призная, подобен обрат в кариерата искрено ме озадачава.

Докато го слушах, изведнъж ме обзе хладно прозрение. Изкривих устни и се настаних по-удобно. Не отговорих.

— Тръпката, нали? Говоря с Мики Тръпката?

— Е, имам и друго име — извиках аз. — Но един тъпанар го открадна. Докато си го върна, можеш да ме наричаш Тръпката.

— Може и да не си го върнеш.

— Много мило от твоя страна да се тревожиш, но познавам добре въпросния тъпанар. Няма да ме затрудни задълго.

Гласът му дори не трепна, само пропусна един такт. Единствено емисарската ми интуиция усети гнева, потиснат също тъй бързо, както бе избухнал.

— Тъй, значи?

— Да, мене слушай. Голямо говедо. Такива не живеят дълго.

— Много самоуверен ми се виждаш. — Гласът му се промени едва доловимо. Бях го засегнал с нещо. — Може пък да не го познаваш чак толкова добре, колкото ти се иска да вярваш.

Изсмях се гръмогласно.

— Майтапиш ли се? Учил съм го на всички скапани номера, дето ги знае. Без мен…

Ето я! Фигурата, която знаех, че ще дойде. Която не можех да чуя заради неврохимията, докато си разменях прикрити заплахи с гласа отвън. Приведен силует в черно се промъкваше през един отвор на пет метра под мен. Носеше някаква оперативна маска с окуляри и сензори, от която приличаше в главата на насекомо. Разполагаше най-малкото с инфрачервена камера, звуков локатор и детектор за движение…

Аз вече падах. Отблъснах се от площадката и полетях надолу, насочил крака за смъртоносен удар върху врата зад маскираната глава.

Някой от приборите го предупреди. Той отскочи встрани, погледна нагоре и извъртя бластера към мен. Лъчът проряза въздуха, през който току-що бях прелетял. Паднах долу приклекнал, на педя от десния му лакът. Блокирах опита да завърти цевта на бластера. От устата му излетя пресекващ вик на изненада. Нанесох възходящ саблен удар в гърлото и викът заглъхна, заменен от задавено хъркане. Човекът залитна назад. Изправих се, последвах го и замахнах отново.

Имаше още двама.

Стояха в отвора плътно един до друг. Спаси ме единствено тяхната некадърност. Докато първият нападател се гърчеше и умираше от задушаване пред краката ми, всеки един от тях можеше преспокойно да ме застреля. Вместо това те се опитаха да го сторят едновременно — и си попречиха. Втурнах се право към тях.

Бил съм на светове, където можеш да повалиш човек с нож от десет метра разстояние и да претендираш за самозащита. Правният аргумент е, че подобно разстояние се преодолява много бързо.

Има нещо вярно.

Ако си знаеш работата, дори не ти трябва нож.

Тук разстоянието бе по-малко от пет метра. Превърнах се във вихрушка от удари, ритнах единия с всичка сила в пищяла, блокирах оръжията, доколкото можех, блъснах другия с лакът в лицето. Някой изпусна оръжие и аз го сграбчих във въздуха. Натиснах спусъка и яростно завъртях цевта, стреляйки от упор.

Задавени викове и мимолетно избухнал кървав фонтан, който тутакси спря, когато разрязаната плът бе запечатана от горещината на изстрела. Изсъска облак пара и телата им се запремятаха надолу. Имах време колкото да си поема дъх и да погледна оръжието — пълен боклук, „Сегед Инкандес“ — после нов бластерен изстрел се отрази от полираната повърхност до главата ми. Започваха масирана атака.

При цялото това обучение как падна дотам, та да си изкарваш хляба като евтин наемен убиец?

Ами, сигурно щото съм адски некадърен.

Отстъпих назад. Някой подаде глава през овалния отвор и аз го прогоних с изстрел почти напосоки.

И адски самовлюбен. От това си патиш най-много.

Хванах с една ръка някаква издатина, изтеглих се нагоре и преметнах крака върху широката спирална рампа, водеща към първоначалното ми скривалище. Геконовите клетки по дланите ми не се удържаха върху сплавта. Хлъзнах се, безуспешно посегнах още веднъж и паднах. Още двама нападатели нахълтаха през друг процеп отляво. Стрелях със сегеда напосоки и ниско, опитвайки да се изправя. Лъчът сряза ходилото на жената отдясно. Тя изпищя, залитна, сграбчи осакатения си крак, тромаво се преметна и падна през една пролука в пода. Вторият й писък прокънтя нейде далече долу.

Скочих на крака и се хвърлих срещу спътника й.

Сборичкахме се неловко, пречеха ни оръжията, които стискахме. Замахнах с дръжката на сегеда, той отби и понечи да се прицели с бластера. Блъснах го настрани и ударих с коляно. Той отклони удара с нисък ритник. Пъхнах дръжката на сегеда под брадата му и блъснах нагоре. Той пусна оръжието и ме удари едновременно в гърлото и слабините. Залитнах назад, но някак успях да удържа сегеда и изведнъж разполагах с пространство да го използвам. През болката долових яростното предупреждение на усещането за близост. Противникът измъкна от кобура си пистолет и го насочи. Пренебрегвайки болката и предупреждението, аз отскочих настрани, прицелих се с бластера.

Рязък пукот от оръжието в ръката на нападателя. Обгърна ме леденият хлад на изстрел от зашеметяващ пистолет.

Пръстите ми се разтвориха спазматично и сегедът изтрака по металния под.

Залитнах назад и опората изчезна изпод краката ми.

… скапани марсиански строители…

Изсипах се от гнездото като бомба и полетях надолу в мрака, обгърнал гаснещото ми съзнание.

Глава 18

— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се движете изобщо.

Беше като молитва, като заклинание, сякаш някой от часове ми повтаряше напевно тия думи. Впрочем не бях сигурен дали бих могъл да не им се подчиня — лявата ми ръка бе вцепенена и изстинала като лед от китката до лакътя, а очите ми бяха като залепени. Имах чувството, че рамото ми е навехнато или изкълчено. Цялото ми тяло болезнено тръпнеше от остатъчния ефект на зашеметяващия изстрел. Мъчеше ме ужасен студ.

— Не отваряйте очи, не отваряйте лявата си ръка, не се…

— Чух те и първия път, Обект 301. — Гърлото ми беше като задръстено. Закашлях се и с тревога усетих как ми се завива свят. — Къде съм?

Кратко колебание.

— Професор Тръпка, може би ще е по-добре да ви дам тази информация след малко. Не отваряйте лявата си ръка.

— Да, разбрах. Лявата ръка, да не я отварям. Зле ли е пострадала?

— Не — отвърна колебливо образът. — Изглежда наред. Но се държите само на нея.

Шокът ме блъсна като удар в гърдите. После задействаха емисарските рефлекси и ме заля вълна от фалшиво спокойствие. От емисарите се очаква да ги владеят тия неща — събуждането на непознати места е част от подготовката. Не изпадаш в паника, просто събираш данни и се справяш със ситуацията. Преглътнах с усилие.

— Ясно.

— Сега можете да отворите очи.

Преборих се с болката от зашеметяващия изстрел и разтворих клепачи. Примигах веднъж-дваж, за да избистря зрението си, и веднага съжалих за това. Главата ми беше провиснала върху дясното рамо, тъй че виждах само петстотин метра пустота и дъното на пропастта. Студът и виенето на свят изведнъж станаха съвсем разбираеми. Висях като обесник, поддържан единствено от лявата си ръка.

Шокът отново избухна. Прогоних го с усилие и неловко извих глава, за да погледна нагоре. Юмрукът ми бе вкопчен около примка от зеленикав кабел, която се сливаше в двата края с мътносивото метално покритие. От всички страни ме обкръжаваха странно наклонени шпилове и контрафорси от същата сплав. Все още замаян от зашеметяващия лъч, аз едва след няколко секунди разпознах долната страна на гнездото. Явно, не бях падал дълго.

— Какво става, Обект? — дрезгаво попитах аз.

— Падайки, вие се хванахте за марсиански персонален кабел, който — доколкото можем да преценим функциите му — се сви и ви пренесе в сектора за възстановяване.

— Сектор за възстановяване? — Хвърлих поглед между стърчащите издатини, търсейки поне някакво безопасно място за стъпване. — И как действа системата?

— Не сме сигурни. Изглежда, от позицията, която заемате, всеки марсианец, или поне всеки възрастен марсианец, би могъл с лекота да използва околната структура, за да се добере до отворите в долната част на гнездото. Има няколко такива на разстояние…

— Добре, добре. — Вгледах се мрачно в стегнатия си юмрук. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— Четирийсет и седем минути. Очевидно тялото ви е извънредно устойчиво на невронно-импулсни оръжия. И освен това е проектирано за оцеляване в рискова височинна среда.

Без майтап.

Просто нямах представа как фирма като „Ейшундо Органикс“ е могла да изчезне. Лично аз бих им дал най-добри препоръки. И друг път бях виждал носители с подсъзнателни програми за оцеляване, но това тук беше плод на чиста проба биотехнически гений. В замътеното ми съзнание трепнаха неясни спомени за станалото. Главозамайване, отчаян ужас и осъзнаване, че падам. Посягане към нещо едва различимо, докато ефектът на изстрела ме обгръща като заледен черен плащ. Рязко дръпване нагоре, сетне съзнанието ми гасне. Беше ме спасила някаква лаборатория, пълна с шантави биотехнолози, работещи ентусиазирано по проект отпреди триста години.

Замаяната усмивка изчезна от лицето ми, когато се опитах да преценя какво ли е станало със сухожилията и ставите след почти цял час висене на една ръка. Питах се дали ще има трайни увреждания и дали изобщо ще мога да я раздвижа.

— Къде са другите?

— Тръгнаха си. Вече са извън обсега на сензорите ми.

— Значи смятат, че съм паднал чак долу?

— Така изглежда. Мъжът, когото нарекохте Ковач, прати неколцина от служителите си да започнат претърсване в подножието на планината. Доколкото разбрах, ще се опитат да открият вашето тяло и тялото на жената, която осакатихте в престрелката.

— А Силви? Колежката ми?

— Отведоха я със себе си. Разполагам със запис на…

— Не сега. — Изкашлях се и за пръв път забелязах, че гърлото ми е пресъхнало. — Слушай, ти каза, че имало отвори. Пътища за проникване в гнездото. Къде е най-близкият?

— Зад тройния обратен шпил, вляво от вас, има отвор с диаметър деветдесет и три сантиметра.

Изпънах шия и видях за какво говори Обект 301. Обратният шпил изглеждаше досущ като двуметрова островърха шапка на вещица, смачкана на три места от удари на великански юмрук. Покриваха я неправилни синкави фасети, които отразяваха слабата светлина под гнездото и лъщяха като влажни. Най-долната деформация извиваше края на шпила почти хоризонтално и предлагаше нещо като седло, в което бих могъл да се вкопча. Дотам имаше не повече от два метра.

Лесна работа. Нищо и половина.

Ако изобщо успееш да скочиш с тая осакатена ръка.

Ако дланите ти сега се лепят по-добре за марсианската сплав, отколкото преди час.

Ако…

Посегнах нагоре с дясната си ръка и стиснах кабела близо до лявата. Много внимателно напрегнах мускули и започнах да се повдигам. Освободена от тежестта, лявата ми ръка прещрака и през вцепенението пробяга назъбена гореща вълна. Рамото ми изпука. Горещината плъзна по разтегнатите сухожилия и започна да се превръща в нещо подобно на болка. Опитах се да раздвижа лявата китка, но не постигнах нищо, освен остри тръпки в пръстите. Болката в рамото нарасна и се разля из мускулите на ръката. Личеше си, че когато се развихри наистина, ще стане непоносима.

Отново изпробвах пръстите на лявата ръка. Този път тръпките прераснаха в пулсираща болка, пронизваща до кости, от която в очите ми бликнаха сълзи. Пръстите не реагираха. Ръката ми беше като залепена за кабела.

— Желаете ли да уведомя аварийните служби?

Погледнах вдървената си лява ръка, после се озърнах отново към тройния шпил и надолу към пропастта. Дълбоко си поех дъх. После бавно придвижих по кабела дясната си ръка, докато пръстите й докоснаха лявата. Пак си поех дъх и се прегънах от кръста нагоре. Претоварените нерви в коремните ми мускули яростно запротестираха. Опитах се да преметна десния си крак, не успях, разлюлях се и опитах отново. Закачих кабела с глезен. Натоварването на лявата ръка отслабна още повече. Сега вече ме заболя наистина — из ставите и надолу по мускулите сякаш избухваха бомбички.

Още една въздишка, още един поглед надо…

Не, мамка му, не гледай надолу!

После започнах с палеца и показалеца да разтварям парализираните си пръсти един по един.

Половин час по-късно напуснах необятния синкав сумрак на гнездото, все още обзет от неудържим импулс да избухна в маниакален кикот. Адреналиновото веселие ме съпровождаше през целия път надолу по конзолната опора, по паянтовата стълбичка на археолозите — трудна задача, когато владееш само едната си ръка, а и тя не е във форма — и после по стъпалата. Идиотски усмихнат, скочих на твърда земя и предпазливо се промъкнах между бараките, избухвайки в смях от време на време. Дори когато се върнах до нашата хижа, дори когато влязох и погледнах празното легло, където бях оставил Силви, усещах как сянката на усмивката продължава да трепка по устните ми, а смехът да напира лениво в корема ми.

Бях се разминал на косъм.

Освобождаването на пръстите от кабела не беше много забавно, но в сравнение с останалото представляваше истинска веселба. Веднъж освободена, лявата ми ръка увисна под раменната става, която ме болеше като прогнил зъб. Превърна се в безполезна тежест. Цяла минута псувах усърдно, докато събрах кураж да откача глезена, да се залюлея на дясната ръка и да използвам инерцията за тромав страничен отскок към шпила. Сграбчих го, задрасках с пръсти, открих, че поне тук марсианците са използвали материал с що-годе прилично триене, и задъхан се вкопчих в извития край. Останах така цели десет минути, притиснал буза към студената сплав.

След няколко предпазливи привеждания настрани успях да установя, че отворът, за който говореше Обект 301, наистина е достъпен, ако се изправя върху края на шпила. Напрегнах лявата ръка, усетих леко раздвижване над лакътя и прецених, че ако не друго, поне ще ми свърши работа, за да се опра на ръба на люка. После сигурно бих могъл да вдигна крака и да се вмъкна в гнездото.

Още десет минути се обливах в пот и накрая реших, че съм готов да опитам.

Минута и половина по-късно лежах на пода на гнездото, кисках се тихичко и слушах как звукът отеква из причудливата архитектура, която ми бе спасила живота.

Лесна работа.

По някое време станах и тръгнах към изхода.

В хижата нападателите бяха изкъртили всички вътрешни врати, зад които би могла да се крие заплаха, а в спалнята имаше следи от борба. Масажирайки рамото си, аз огледах помещенията. По-малкото легло беше преобърнато и завивките се валяха на пода. Иначе всичко изглеждаше недокоснато.

Нямаше кръв. Не усетих характерния озонов мирис на изстрели.

На пода в спалнята открих ножа си и пистолета „Рапсодия“. Бяха отхвръкнали от преобърнатото легло и лежаха в срещуположни ъгли. Онези не си бяха направили труда да ги вземат.

Личеше, че много са бързали.

За какво са бързали толкова? Да слязат в подножието за трупа на Такеши Ковач?

Леко се навъсих, докато прибирах оръжията. Струваше ми се странно, че не са обърнали всичко с главата надолу. Според Обект 301 бяха пратили някого да намери тялото ми, но за такава работа не се налагаше да отива цялата група. Би било разумно да претърсят хижата поне набързо.

Зачудих се как ли върви сега издирването в подножието на планината. И какво ли ще сторят, когато не открият трупа ми. Докога щяха да продължат?

А най-вече се чудех какво ли ще стори той.

Върнах се в централното помещение и седнах на масата. Загледах се в дълбините на дисплея. Болката в лявото рамо като че поотслабваше.

— Обект.

Женската фигура изникна от другата страна на масата. Съвършена, както винаги, незасегната от събитията през последните часове.

— Професор Тръпка?

— Каза, че разполагаш със запис на станалото. Това обхваща ли целия район?

— Да, записът и излъчването се осигуряват от една и съща система. На всеки осем кубически метра от обекта има по една микрокамера. В гнездото записът понякога не е много качествен, но…

— Няма значение. Искам да ми покажеш Ковач. Запис на всичко, което е извършил и казал тук. Използвай дисплея.

— Започвам.

Внимателно оставих пистолета и тебитския нож на масата до дясната си ръка.

— И още нещо, Обект. Ако някой пак дойде по пътеката, съобщи ми веднага, щом влезе в обсега ти.

Той имаше великолепно тяло.

Прегледах записа за най-добрите кадри и избрах онзи, в който нападателите слизаха по планинската пътека към хижата. Спрях го и се вгледах. Фигурата му беше сравнително масивна, както се полага на боен носител, но в походката и стойката имаше изящна лекота, напомняща по-скоро тяло, създадено за тотален телесен театър. Лицето представляваше безупречна сплав от повече раси, отколкото можеш да срещнеш на Харлановия свят. Значи носителят бе изработен по поръчка. Генетични кодове, доставени от чужди планети. Мургава кожа с цвета на стар кехлибар, изненадващо сини очи. Широки, издадени скули, чувствени устни и дълга, леко къдрава черна коса, пристегната зад тила със статична панделка. Много красив носител.

И много скъп, дори и за якудза.

Потиснах неясните тръпки на тревога и накарах Обект 301 да прегледа останалите нападатели. Един от тях привлече вниманието ми. Висок и силен, с грива във всички цветове на дъгата. Микрокамерите на обекта го показаха в едър план. Мрачно, бледо лице с подкожни електронни схеми и стоманеносиви очи.

Антон.

Антон и поне двама мършави инфоспецове, които слизаха пред него по пътеката с плавната, координирана походка на демилити. Между тях беше жената, която застрелях в гнездото. След координатора се задаваха още двама, не, трима, но те, явно, се различаваха от останалите — просто не влизаха в познатата ми привидно безредна, но всъщност отлично координирана схема.

При тази гледка нейде дълбоко в мен се надигна мътно усещане за загуба.

Антон и Черепите.

Ковач бе довел хрътките си от Ню Хок.

Отново си спомних суматохата между бараките и в гнездото. Сега изглеждаше напълно логична. Демилитски екип и група биячи от якудза, които взаимно си пречат. Страшно калпаво планиране за един емисар. В никакъв случай не бих допуснал подобна грешка на неговата възраст.

Какви ги дрънкаш? Току-що я допусна. Онова там си ти.

По гърба ми пробягаха тръпки.

— Обект, върни пак към спалнята. Моментът, когато я измъкват.

Дисплеят трепна и заигра. Жената с преплетената наелектризирана коса примига и се събуди върху смачканите чаршафи. Беше я събудил трясъкът на стрелба отвън. Очите й се разшириха, когато осъзна какво става. После вратата отхвръкна навътре и в стаята нахлуха едри фигури, които размахваха оръжия и крещяха. Когато видяха кого са намерили, крясъците отстъпиха място на лукав кикот. Отпуснаха оръжията, някой посегна към нея. Тя го удари в лицето. Избухна кратка борба, която приключи почти веднага — бързите й рефлекси не можеха да се мерят с численото им превъзходство. Завивките отхвръкнаха настрани, няколко точни удара улучиха бедрата и слънчевия възел. Докато тя лежеше на пода и се мъчеше да си поеме дъх, един ухилен бияч я хвана за гърдите, пъхна другата си ръка между бедрата й и изразително разлюля бедра над нея. Двамата му колеги се разсмяха.

Гледах сцената за втори път. Въпреки това яростта избухна в мен като огън. Геконовите клетки в дланите ми оживяха и се раздвижиха.

Нов нападател изникна на прага, видя какво става и яростно изрева на японски. Биячът отскочи от жената на пода. Нервно се поклони и започна да мънка извинения. Новодошлият се приближи и жестоко го удари през лицето, после още веднъж и още веднъж. Биячът се сви до стената. Нови свирепи крясъци. Сипейки най-колоритните японски обиди, които бях чувал някога, новодошлият нареди да донесат дрехи на пленничката.

Докато Ковач се върне от преследването на самия себе си, вече я бяха облекли и настанили на стол в средата на хола. Ръцете й лежаха кръстосани в скута — полицейската лепенка, която ги свързваше една с друга, не се виждаше. Човекът от якудза стоеше с оръжие в ръка на безопасно разстояние от нея. Кандидат-любовникът се цупеше обезоръжен в ъгъла с подпухнала буза и разцепена устна. Ковач плъзна бърз поглед по разкрасената му физиономия и веднага се завъртя към човека до себе си. Последва тих разговор, който микрокамерите не успяха да доловят ясно. Ковач кимна и погледна жената пред себе си. В стойката му се четеше странно колебание.

После той пак се завъртя към вратата на хижата.

— Антон, влез, ако обичаш.

Координаторът на Черепите прекрачи в стаята. Когато жената го видя, устата й се изкриви.

— Скапан продажен боклук.

Антон подви устни, но не каза нищо.

— Мисля, че се познавате.

Но в гласа на Ковач се долавяше лек въпрос и той продължаваше да гледа жената пред себе си. Силви завъртя поглед към него.

— Да, познавам тоя мръсник. И какво? Цялата работа е свързана с теб, нали, тъпако?

Той се вторачи в нея и аз се напрегнах на стола. За пръв път гледах тази част и не знаех какво ще направи. Какво бих направил аз на тази възраст? Търсейки отговора, умът ми полетя назад през десетилетията, затлачени с ярост и насилие.

Но той само се усмихна.

— Не, госпожице Ошима. Вече нищо не е свързано с мен. Вие сте пратка, която трябва да доставя в добро състояние, това е всичко.

Някой промърмори нещо, друг се изкиска. Все още мобилизираната ми неврохимия долови грубовата шега на тема пратки. В дисплея моят млад двойник застина. Погледът му се стрелна към мъжа с пукнатата устна.

— Ти. Ела тук.

Онзи не искаше. Виждаше се по стойката му. Но той беше член на якудза, а при тях всичко опира до престижа. Вирна глава, погледна Ковач в очите и пристъпи към него с широка усмивка. Ковач го изгледа безизразно и кимна.

— Покажи ми дясната си ръка.

Продължавайки да го гледа в очите, биячът наклони глава на една страна. Жестът беше подчертано предизвикателен. Той вдигна длан с протегнати, леко извити пръсти. Извъртя глава на другата страна, гледайки Ковач все тъй втренчено и високомерно.

Ковач се раздвижи светкавично като скъсано буксирно въже.

Сграбчи протегнатата ръка за китката и я извъртя надолу, блокирайки с тяло възможностите на противника да реагира. После я изпъна право напред, а свободната му ръка описа дъга над двете борещи се тела. От бластера в нея със съскане излетя ярък лъч.

Биячът изпищя и ръката му пламна. Бластерът вероятно беше включен на малка мощност — от такова разстояние лъчевото оръжие трябваше да изпари тъканите по цялата ширина на лъча. Този обаче само изгори кожата и плътта, оставяйки овъглени кости и сухожилия. Ковач подържа нещастника още малко, после го отхвърли настрани с лакътен удар в слепоочието. Биячът рухна на пода, стискайки под мишница обгорената си ръка, и по панталоните му се разля широко влажно петно. Ридаеше неудържимо.

Ковач овладя дишането си и се озърна из стаята. Видя само каменни физиономии. Силви бе извърнала глава. Имах чувството, че усещам мириса на изгоряла плът.

— Ако не се опитва да бяга, няма да я докосвате, няма да разговаряте с нея. Отнася се до всички. Ясно? Както стоят нещата в момента, струвате по-малко от мръсотията под ноктите ми. Докато се върнем в Милспорт, тази жена ще е божество за вас. Ясно ли е?

Мълчание. Шефът на групата от якудза изрева на японски. Раздаде се утвърдително мърморене. Ковач кимна и се обърна към Силви.

— Госпожице Ошима, последвайте ме, ако обичате.

За момент тя се втренчи в него, после стана и го последва към изхода. Хората от якудза тръгнаха подир тях, оставяйки водача си и човека на пода. Водачът се вгледа в ранения бияч, после жестоко го изрита в ребрата, заплю го и си излезе.

Отвън натовариха тримата, които бях убил в гнездото, на сгъваема гравитационна носилка. Шефът прати един от хората си да я кара, после застана начело в охранителната фаланга около Ковач и Силви. След тях тръгна носилката, а най-отзад вървяха Антон и четиримата оцелели от Черепите. Външните камери на обекта проследиха малката колона, докато изчезна надолу по пътеката към Текитомура.

Прегърнал изгорената си ръка, на петдесет метра след тях се тътреше изгоненият бияч, който бе дръзнал да посегне на Силви Ошима.

Гледах го и се мъчех да проумея.

Мъчех се да открия смисъла.

Все още се мъчех, когато Обект 301 ме попита дали съм приключил, или искам да видя още нещо. Разсеяно отговорих, че не искам. В главата ми емисарската интуиция вече вършеше каквото трябва.

Подпалваше предварителните ми убеждения, за да изгори до основи.

Глава 19

Когато пристигнах, на Белотрев Кохеи 9–26 царуваше непрогледен мрак, но малко по-надясно зад горните прозорци на един от складовете трепкаше светлина, сякаш вътре гореше огън. Въпреки здраво залостената товарна врата, в нощта гърмеше трескав ритъм, смесица от „подводен риф“ и „неоджънк“. Три едри фигури стояха до входа и потриваха ръце от студа. Плекс Кохеи имаше предостатъчно терен за големи купони, но, явно, не можеше да си позволи автоматизирана охрана. Щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагах.

Разбира се, ако Плекс наистина беше там.

— Майтапиш ли се? — викна с презрителен милспортски акцент петнайсетгодишната Иса, когато й позвъних днес следобед. — Естествено, че ще е там. Кой ден сме днес?

Поколебах се.

— Ъ-ъ-ъ… Петък?

— Точно така, петък. А какво правят местните мутри в петък?

— Да пукна, ако знам, Иса. И недей да ми се правиш на столична снобка.

— Петък, бе тъпчо! Ало? Хей, село, чуваш ли? Какво правят хората в петък вечер?

— Купон.

— Гледа да си използва евтиния терен и добрите връзки, това прави — обясни Иса с провлечен глас. — И да си заздрави приятелствата с якудза.

— Ти сигурно не знаеш в кой склад точно.

Глупав въпрос. Не беше много забавно да се промъквам през фракталната улична планировка на складовия район, но щом стигнах до квартала Белотрев Кохеи, нямах проблеми да се добера до купона — музиката се чуваше от десетина пресечки във всички посоки.

— Сигурно не знам. — Чух я как се прозява. Трябва да беше спала до късно. — Слушай, Ковач, да не си сгазил лука?

— Не. Защо?

— Ами… май не трябва да ти го казвам безплатно. Ама нали се знаем от толкова време.

Едва удържах усмивката. С Иса се знаехме от година и половина. Когато си на петнайсет, това е цяла вечност.

— Да?

— По някое време тук нещо се разсмърдя и взеха здравата да разпитват за теб. Плащаха големи пари за отговорите. Тъй че на твое място бих се озъртала през рамо, нищо че си с нов носител.

Навъсих се.

— Какво точно се разсмърдя?

— Ако знаех, щеше да си платиш за информацията. Ама не знам. Тия, дето разпитваха, бяха все продажни ченгета, а тях можеш да ги купиш и за една свирка на Ангелския кей. Всеки може да ги е пратил.

— И сигурно не си им казала нищо за мен.

— Сигурно не съм им казала. Ще ми надуваш ли още ушите, Ковач? Аз не съм като теб, имам си обществен живот.

— Добре, приключвам. Благодаря за предупреждението, Иса.

Тя изсумтя.

— Дреме ми на оная работа за твоите благодарности. Гледай да отървеш кожата, че пак да изкарам някоя пара от съвместен бизнес.

Вдигнах автоматичната закопчалка на новото си палто чак до яката, раздвижих пръсти в ръкавиците от черна полисплав — за миг по лявата ми ръка пробяга остра болка — и с гангстерска походка излязох иззад ъгъла на уличката. Стараех се да изобразя Юкио Хираясу в най-нахакания му хлапашки стил. Пренебрегвах факта, че палтото не е шито по поръчка — за толкова кратко време можех да си осигуря само конфекция, каквато истинският Хираясу не би надянал за нищо на света. Но матовочерният цвят беше разкошен, в тон със спрей-ръкавиците и можеше да заблуди всекиго при това слабо осветление. За останалото разчитах на емисарската заблуда.

Бях обмислял дали да не нахълтам на купона по грубия начин. Да разбия вратата или може би да се изкатеря по задната стена и да вляза през някоя капандура. Но лявата ми ръка все още беше една плътна, тръпнеща болка от пръстите до шията и не знаех доколко мога да разчитам на нея в критична ситуация.

Пазачите пред вратата ме видяха да идвам и се стегнаха. С неврохимията ги разгледах добре от разстояние — по движенията личеше, че са евтини пристанищни биячи, може би с най-елементарни бойни допълнения. Върху бузата на единия имаше татуировка на космическата пехота, но не вярвах да е истинска. По-вероятно ми се виждаше да е направена в някое ателие с достъп до бракуван армейски софтуер. Или пък човекът беше истински пехотинец, изпаднал в немотия след демобилизацията. Съкращения. Универсалният девиз на Харлановия свят в днешно време. Нямаше по-свещена цел от орязването на разходите и дори военните не бяха застраховани.

— Стой, приятел.

Говореше онзи с татуировката. Хвърлих му изпепеляващ поглед и спрях с подчертана неохота.

— Имам среща с Плекс Кохеи. Не желая да чакам.

— Среща? — Очите му мръднаха нагоре и вляво. Проверяваше списъка с гостите на ретиналния си екран. — Не, нямаш среща за тая вечер. Човекът е зает.

Разширих очи, натрупах вулканична ярост като онзи водач от записа и креснах:

— Знаеш ли кой съм?

Татуираният сви рамене.

— Знам, че не виждам лицето ти в списъка. А тук това означава, че няма да влезеш.

Другите двама ме оглеждаха с професионален интерес. Преценяваха кое да строшат най-напред. Потиснах импулса да заема бойна стойка и ги изгледах с високомерно презрение. После задействах блъфа.

— Много добре. Ако обичаш, уведоми своя работодател, че си прогонил Юкио Хираясу от прага му и че благодарение на твоето усърдие утре ще му се наложи да разговаря с мен неподготвен в присъствието на семпай Танаседа.

Между тримата прелетяха стреснати погледи. Бяха ги впечатлили не толкова имената, колкото типичното високомерие на човек от якудза. Татуираният се поколеба. Аз се завъртях. Но още преди да съм се обърнал докрай, той взе решение и заговори:

— Добре, Хираясу-сан. Един момент, ако обичате.

Най-хубавото в организираната престъпност е нивото на страха, който поддържа между своите подчинени и техните съучастници. Разбойническа йерархия. Можеш да срещнеш все същата картина на десетина различни свята — триадите на Хън Хоум, фамилиас вихилантес на Адорасион, провокаторските екипи в Земята на Нкрума. Има известни местни различия, но всички те сеят един и същ сорт почитание, основано върху страха от възмездие. И жънат една и съща жътва — пълна липса на инициатива. Никой не иска да вземе самостоятелно решение, когато рискува това да бъде взето за непочтителност. С такова нещо можеш да си докараш Истинска смърт.

Далеч по-добре е да се осланяш на йерархията. Пазачът измъкна телефон и набра номера на шефа си.

— Слушай, Плекс, тук…

Той не довърши и се заслуша с безизразно лице. От телефона долиташе звук, напомнящ гневно бръмчене на насекомо. Не ми трябваше неврохимия, за да разбера какво се говори.

— Да бе, знам, че така нареди, мой човек. Ама тук е Юкио Хираясу. Иска да говори с теб и аз…

Нова пауза. Този път пазачът изглеждаше по-доволен. Той кимна веднъж-дваж, описа ме и предаде какво съм казал. Чувах как отсреща долита развълнуваният глас на Плекс. Изчаках малко, после нетърпеливо щракнах с пръсти и кимнах към телефона. Пазачът веднага ми го подаде. Прецених мислено говора на Хираясу по спомени отпреди два месеца, а каквото не знаех, допълних със стандартния жаргон на милспортските гангстери.

— Плекс — изрекох аз с мрачна нетърпеливост.

— Ъ-ъ-ъ… Юкио? Наистина ли си ти?

Избрах характерния писклив крясък на Хираясу.

— Не, мамка му, не съм аз, ами някакъв скапан пласьор на скален прашец. Как мислиш, а? Имаме да вършим сериозна работа, Плекс. Знаеш ли, че едва се сдържам да не отведа тия твои приятели на малка утринна разходка? Не ме дръж на вратата, мамка му.

— Добре, Юкио, добре. Няма проблеми. Просто… Всички си мислехме, че с теб е свършено, мой човек.

— Да, бе. Скапани клюки. Върнах се. Но Танаседа сигурно не ти е казал, нали?

— Тана… — Плекс шумно преглътна. — Той тук ли е?

— Зарежи Танаседа. По моя преценка разполагаме с четири-пет часа преди ченгетата да надушат цялата работа.

— Коя работа?

— Коя работа? — Пак повиших глас до крясък. — А ти какво си мислиш, мамка му?

За момент настана мълчание. Чувах го как диша. Приглушен женски глас някъде около него. Гореща вълна се надигна в кръвта ми и тутакси спадна. Не беше Силви или Надя. Плекс раздразнено кресна нещо на жената, после пак заговори по телефона.

— Мислех, че те…

— Абе, скапаняк, ще ме пуснеш ли или не?

Блъфът успя. Плекс ме помоли да предам телефона на пазача и след три едносрични думи човекът отвори тясна портичка, изрязана в металната врата на склада. Прекрачи вътре и ми кимна да го последвам.

Отвътре клубът на Плекс изглеждаше горе-долу както очаквах. Евтино копие на по-скъпите шемет-клубове в Милспорт — сепарета с прегради от прозрачна сплав, безумни абстрактни холограми във въздуха над тълпа танцьори, облечени само със сянка и тънък слой боя по кожата. Оглушителната музика изпълваше пространството, нахлуваше в ушите и видимо разтърсваше прозрачните прегради. Усещах я как вибрира в гърдите ми като тътен на бомбардировка. Над тълпата две кандидатки за тотален телесен театър гърчеха из въздуха изваяните си фигури и взаимно се галеха с длани, имитирайки отлично режисиран оргазъм. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че във въздуха ги държи не антиграв, а обикновено въже. Колкото до холограмите, личеше си от пръв поглед, че са записи, а не пряко излъчвани от приставката на надрусан носител, както в реномираните шемет-клубове. Иса едва ли би се впечатлила от обстановката.

Двама души от вътрешната охрана неохотно се надигнаха от очукани пластмасови столове до преградата. Мястото беше претъпкано и явно си мислеха, че са приключили с претърсването на посетителите. Огледаха ме кръвнишки и извадиха детекторите. Иззад преградата неколцина клиенти ги забелязаха и взеха подигравателно да имитират движенията им. Моят придружител рязко им кимна да сядат. Заобиколихме стената и навлязохме в навалицата на дансинга. Температурата скочи до към четирийсет градуса. Музиката стана още по-силна.

Промъкнахме се през тълпата на дансинга без произшествия. На два-три пъти се наложи да натисна малко по-силно, но не срещнах друга реакция, освен извинителни или замаяни усмивки. Където и да отидеш на Харлановия свят, шемет-заведенията са добре организирани — благодарение на грижливата дългогодишна селекция обикновено се използват щамове от еуфоричната част на психотропния спектър, тъй че в най-лошия случай можеш да очакваш от публиката лигави целувки, прегръдки и несвързани клетви за вечна любов. Намират се и по-гадни варианти, но по принцип не ги търси никой, освен военните.

След като минахме през гъмжилото от гальовни ръце и неестествено широки усмивки, стигнахме до подножието на метална рампа и се изкачихме нагоре, където два грамадни товарни контейнера бяха монтирани на подпори и облицовани с ламперия от огледално дърво. Отраженията на холограмите играеха по нащърбената им повърхност. Моят придружител ме поведе към левия, натисна звънеца и отвори напълно незабележимата врата от огледално дърво. Наистина я отвори като оная портичка долу. Тук явно нямаше сгъваеми врати. Отдръпна се настрани да ми стори път.

Прекрачих вътре и огледах обстановката. На преден план зачервеният Плекс, само по панталони, се мъчеше да надене безумно шарена копринена риза. На грамадното автоматично легло зад него се въргаляха две жени и един мъж. Всички изглеждаха много млади и много красиви, почти без друго облекло, освен размазана телесна боя. Не беше трудно да се досетя откъде ги е довел Плекс. Покрай стената в дъното имаше монитори за връзка с микрокамерите из клуба. Ритъмът долиташе през стените на контейнера приглушен, но достатъчен за танцуване. Или за нещо друго.

— Хей, Юкио, мой човек. Дай да те погледна. — Плекс пристъпи напред и разпери ръце. Усмихна се неуверено. — Хубав носител, мой човек. Откъде го взе? По поръчка ли е?

Кимнах към компанията.

— Отърви се от тях.

— Дадено. — Той се завъртя към леглото и плесна с ръце. — Хайде, момчета и момичета. Веселбата свърши. Имам сериозен разговор с тоя приятел.

Те си тръгнаха неохотно като малки деца, прогонени от вечерен празник. На минаване една от жените посегна да докосне лицето ми. Дръпнах се раздразнено и тя се нацупи. Пазачът ги изчака да излязат, после хвърли въпросителен поглед към Плекс. Плекс насочи същия поглед към мен.

— Да, и той.

Пазачът излезе, затвори вратата и музиката заглъхна още малко. Отново погледнах Плекс, който отиваше към ниско барче с вътрешно осветление, разположено до едната стена. В движенията му се долавяше странна смес от леност и напрежение — тръпките на шемета и внезапната изненада се бореха в кръвта му. Той бръкна в сиянието на горната лавица и тромаво заопипва между гравирани кристални чаши и изящни хартиени пакетчета.

— Ъ-ъ-ъ… искаш ли една лула, мой човек?

— Плекс. — Напрегнах блъфа до краен предел. — Просто казвай какво става, по дяволите.

Той трепна като ударен и взе да мънка.

— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех си, че Танаседа ще ти…

— Майната ти, Плекс. Говори!

— Виж сега, мой човек, не е моя вината. — В гласа му зазвуча оскърбено достойнство. — Не ви ли казах от самото начало, че е откачалка? Всички ония кайкио тъпотии, дето ги дрънкаше. Ама кой да ме слуша? Аз разбирам от биотехнология, мой човек, и знам кога е прецакана. А оная кучка с кабелите по тиквата беше напълно прецакана.

Тъй!

Умът ми се стрелна два месеца назад към първата нощ пред склада. Стоях в синтетичния си носител, с окървавени ръце и бластерна рана през ребрата, и разсеяно подслушвах разговора между Плекс и Юкио. Кайкио — пролив, търговец на крадена стока, финансов консултант, канализационна тръба. И светец, обладан от духове. Или пък жена, обладана от призрака на една революция отпреди три века. Силви, обладана от Надя. От Квел.

— Къде я отведоха? — тихо попитах аз.

Вече не говорех с тона на Юкио, но така или иначе ролята се беше изчерпала. Не го познавах достатъчно, за да поддържам лъжата пред неговия приятел от детинство.

— Според мен в Милспорт. — Плекс се готвеше да запали лула, може би за да разсее замайването от шемета. — Нали разбираш, Юкио, ако Танаседа не беше…

— Къде в Милспорт?

В този момент Плекс проумя. Видях как разбирането се разлива из него и той внезапно посегна под горната лавица на барчето. Може би нейде из бледото си аристократично тяло имаше вградена неврохимия, но за него тя беше не повече от допълнителен инструмент. А химикалите го забавяха дотолкова, че напънът му изглеждаше смехотворен.

Оставих го да докопа пистолета, да измъкне наполовина ръка изпод лавицата. После ритнах ръката, повалих го на леглото с обратна плесница и стоварих крак върху лавицата. Гравираните чаши се изпотрошиха, книжните пакетчета се разхвърчаха, а лавицата се пукна на две. Пистолетът падна на земята. Приличаше на компактен шрапнелен бластер, по-голям брат на рапсодията, която криех под палтото. Вдигнах го и се обърнах тъкмо навреме, за да видя как Плекс трескаво лази към някаква аларма на стената.

— Недей.

Той застина и се вгледа в пистолета като хипнотизиран.

— Сядай. Там.

Той се отпусна на автоматичното легло, стискайки ударената си ръка. Има късмет, че не я строших, помислих си аз с дива ярост, която веднага ми се стори пресилена.

Тъй де, мамка му. Можех и да я изгоря.

— Кой… — За момент той размърда устни беззвучно. — Кой си ти? Не си Хираясу.

Вдигнах разперена длан пред лицето си и с театрален жест смъкнах невидима маска. Леко се поклоних.

— Браво. Не съм Юкио Хираясу. Но го нося в джоба си.

Лицето му се сбръчка.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Бръкнах в джоба си и без да подбирам, извадих една от мозъчните приставки. Всъщност не беше специалният модел на Хираясу с жълтите ивици, но по изражението на Плекс разбрах, че е проумял какво имам предвид.

— Мамка му! Ковач?

— Позна. — Прибрах приставката в джоба си. Оригиналът. Пазете се от имитации. — А сега, ако не искаш да делиш един джоб с приятеля си от детинство, препоръчвам ти да отговаряш на въпросите както преди малко, докато си мислеше, че разговаряш с него.

— Но ти… — Той поклати глава. — Това няма да ти се размине, Ковач. Те са наели… Наели са теб да се търсиш, мой човек.

— Знам. Трябва да са отчаяни, а?

— Не е смешно, мой човек. Онзи е някакъв скапан психопат. Още броят труповете, дето ги остави в Драва. Истинска смърт. Без приставки и тъй нататък.

За миг бях шокиран, но някак от разстояние. Зад това чувство стоеше мрачният студ, който изпитах, когато видях Антон и Черепите в записа на Обект 301. Ковач бе отишъл в Ню Хок и си бе свършил работата с емисарско усърдие. Беше донесъл оттам каквото му трябваше. Изводи. А всичко ненужно бе оставил зад гърба си в пепел и пламъци.

— И кого е убил, Плекс?

— Ами… не знам, мой човек. — Той облиза устни. — Много народ. Целия й екип, всички хора, с които тя…

Той кимна. Стиснах устни и кимнах. Изпитвах абстрактна жал за Ядви, Кийока и всички останали, смачкани и прегазени, за да не му се пречкат.

— Да. Тя. Казвай сега за нея.

— Виж какво, мой човек, не мога да ти помогна. Дори не си и помисляй…

Нетърпеливо пристъпих към него. Пламтях от ярост по ръбовете като горяща хартия. Той отново трепна — по-уплашен, отколкото преди малко, когато ме смяташе за Юкио.

— Добре, добре. Ще ти кажа. Само не ме закачай. Какво искаш да знаеш?

Време е за работа. Попивай всичко наред.

— Най-напред искам да знам какво знаеш ти, или какво си мислиш, че знаеш за Силви Ошима.

Той въздъхна.

— Човече, казах ти да не се бъркаш. В онзи рибарски бар. Предупредих те.

— Да — и мен, и Юкио, ако не греша. Голям самарянин се извъди. Обикаляш и предупреждаваш наред. Защо се боеше от нея, Плекс?

— Не знаеш ли?

— Да речем, че не знам. — Вдигнах ръка, за да прогоня с движението напиращия гняв. — Да речем също, че ако се опиташ да ме излъжеш, ще ти изпепеля скапаната тиква.

Той преглътна на сухо.

— Тя… тя казва, че е Квелкрист Фолкънър.

— Да. — Кимнах. — Вярно ли е?

— Мамка му, мой човек. Отде да знам?

— А според професионалната ти преценка може ли да е тя?

— Не знам. — Гласът му зазвуча почти умолително. — Какво искаш от мен? Ти беше с нея в Ню Хок, знаеш как е там. Предполагам… да, предполагам, че може да е тя. Може да се е натъкнала на склад за резервни личности. И някак да се е заразила.

— Но не ти се вярва.

— Не изглежда твърде правдоподобно. Първо, не виждам защо един склад за резервни личности ще разполага с възможности за вирусно заразяване. Звучи нелогично дори и за смахнатите квелисти. Какъв е смисълът. Особено пък когато става дума за шибаната им революционна икона.

— Тъй — казах безизразно аз. — Май не си голям почитател на квелизма.

За пръв път откакто го знаех, Плекс захвърли маската на виновна предизвикателност. От гърлото му излетя задавено ръмжене. Май само доброто възпитание му попречи да се изхрачи.

— Огледай се, Ковач. Мислиш ли, че щях да живея така, ако Разселването не беше съсипало белотревната промишленост в Ню Хок? Според теб на кого да благодаря за това?

— Това е сложен исторически въпрос…

— Сложен, а? Друг път!

— … на който не бих могъл да отговоря обективно. Но разбирам позицията ти. Сигурно е голяма мъка да си дириш гаджета из третокласни салони като този. Да не можеш да се покажеш свястно облечен на някое виртуално парти на Първите фамилии. Съчувствам ти.

— Ха-ха, много забавно!

Усетих как изражението ми се вледенява. Той забеляза това и почти физически усетих как внезапната ярост се изцежда от него. Заговорих, за да не го ударя.

— Аз израснах в бордеите на Нова Пеща, Плекс. Майка ми и баща ми работеха в белотревните фабрики, съседите също. Временни договори, плащане ден за ден, никакви осигуровки. Понякога беше голям късмет да ядем по два пъти дневно. И не става дума за някаква гадна, затънтена работилница, беше си фабрика като всички други. Гадове като теб и семейството ти богатееха на наш гръб. — Поех си дъх и добавих с убийствена ирония: — Затова ще ми простиш липсата на съчувствие към съдбата ти на трагично обеднял аристократ, щото напоследък съм малко зле със съчувствието, разбра ли?

Той облиза устни и кимна.

— Добре. Добре, мой човек, не се впрягай.

— Да. — Аз също кимнах. — И тъй. Казваш, че няма смисъл едно резервно копие на Квел да е било програмирано за вирусно разгръщане.

— Именно. Точно така. — Той заекна от бързане да се върне на безопасен терен. — Пък и погледни го от друга страна, оная Ошима е натъпкана до козирката с всякакви предпазни системи против вирусно проникване по куплунга. Най-модерна демилитска техника.

— Да, и това ни връща в изходна позиция. Ако не е Квел, защо толкова се боиш от нея?

Той примига насреща ми.

— Защо се… Мамка му, мой човек, защото независимо дали е Квел или не, тя се мисли за нея. Това е тежка психоза. Би ли дал на смахнат човек достъп до такъв софтуер?

Свих рамене.

— Доколкото видях в Ню Хок, половината демилити са същата стока. Занаятът не е за уравновесени хора.

— Да, но едва ли мнозина от тях се мислят за превъплъщение на революционерка, умряла преди триста години. Едва ли могат да цитират…

Той млъкна. Погледнах го втренчено.

— Какво да цитират?

— Разни работи. Нали знаеш. — Очите му заиграха и той се загледа настрани. — Стари работи от Разселническата война. Сигурно си я чувал как говори понякога на онзи архаичен японски.

— Да, чувал съм я. Но не това беше готов да кажеш, Плекс. Нали?

Плекс се опита да стане от автоматичното легло. Пристъпих напред и той застина. Изгледах го отгоре надолу със същото изражение, както преди малко, когато говорех за семейството си. Дори не повдигнах шрапнелния пистолет.

— Какво е цитирала?

— Човече, Танаседа ще…

— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.

Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.

— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.

— Опитай.

— Сложно е.

— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?

Той неохотно кимна.

— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?

— Не вярвах да се върне — измънка той.

Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:

— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви:

— Коя мацка?

— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.

Ядви:

— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение.

Потръпнах. Да, не си била оборудвана. Не си била оборудвана да помниш каквото и да било, скитайки из нощта на Текитомура, разкъсвана между Силви Ошима и Надя Макита, по-известна със скапания псевдоним Квелкрист Фолкънър. Не си била оборудвана за нищо, освен може би да блуждаеш по дирите на откъслечни спомени и сънища, за да стигнеш накрая в някакъв смътно познат бар, където си опитала да се опомниш, но в това време банда брадати отрепки с изпити лица и разрешение да убиват в божие име дойдоха да ти натрият носа с предполагаемата неравностойност на твоя пол.

Спомних си как Юкио нахълта в апартамента на другата сутрин. Яростта по лицето му.

— Ковач, откъде се взе точно тук, мамка ти?

И думите му към Силви, когато я видя.

— Знаеш кой съм.

Не беше небрежен намек за очевидната му принадлежност към якудза. Той мислеше, че тя го познава.

И спокойният отговор на Силви.

— Нямам представа кой си, по дяволите.

Защото в онзи момент наистина нямаше представа. Емисарската памет спря мига като застинал кадър с изуменото лице на Юкио. Не беше наранена гордост, а истинско смайване.

В кратките секунди на сблъсъка, сред кръвта и мириса на изгорена плът след това изобщо не ми хрумна да се запитам защо Юкио бе толкова гневен. Гневът беше даденост. Мой постоянен спътник през последните две години, а и по-отдавна, гневът в мен и отразеният гняв на хората наоколо. Вече не му обръщах внимание, просто живеех с него. Щом Юкио е гневен, значи е гневен и толкоз. Защото е гаден мъжкар с претенции за значимост като татко, като всички останали, затова го унижих пред Плекс и Танаседа. Просто беше гаден мъжкар с претенции за значимост като всички останали и гневът беше неговата нормална настройка.

Или:

Защото си се натресъл насред сложна сделка с опасна и нестабилна жена, чиято глава е натъпкана с най-модерен боен софтуер и има пряка връзка с…

С какво?

— Какво продаваше тя, Плекс?

Той тихо въздъхна и се сви като спукан балон.

— Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Тя го наричаше Протоколът „Квалгрист“. Нещо биологично. Щом я свързах с тях, веднага ме избутаха настрани. След като им казах, че предварителните данни съвпадат. — Той пак извърна глава, този път без следа от тревога. В гласа му нахлу задавено огорчение. — Рекоха, че не било за моята уста лъжица. Не вярвали, че ще си държа езика зад зъбите. Докараха специалисти от Милспорт. Скапаният Юкио дойде с тях. А мен пак ме пратиха в трета глуха.

— Но ти беше там. Срещал си се с нея онази вечер.

— Да, тя им подаваше информация на кодирани демилитски чипове. Нали разбираш, на час по лъжичка, щото не ни вярваше. — Той се изсмя дрезгаво. — Не че и ние много й вярвахме. От мен се искаше всеки път да проверявам програмните кодове. Да видя дали са наистина допотопни. Щом одобрявах нещо, Юкио тутакси го предаваше на ония столични скапаняци. Повече не го виждах. И знаеш ли, мамка му, кой я откри пръв? Аз. При мен дойде най-напред. А те ми подхвърлиха една премийка и ме пратиха да паса.

— Как те намери?

Той унило сви рамене.

— По обичайните канали. Изглежда, седмици наред е разпитвала из Текитомура. Търсела кой може да й уреди подобна сделка.

— Но не ти каза за какво точно става дума?

Той мрачно избърса петно боя от леглото.

— Не.

— Я стига, Плекс. Как те е впечатлила дотолкова, че да викнеш приятелчетата си от якудза, без да ти покаже с какво разполага?

— Не й трябвах аз, попита направо за тях.

Навъсих се.

— Тя ли попита?

— Да. Рече, че щели да се заинтересуват. Било нещо, дето можело да им влезе в работа.

— Не ме пращай за син хайвер, Плекс. За какво им е на якудзарите някакво биотехнологично оръжие отпреди три века? Не водят война.

— Може би са възнамерявали да го продадат на военните от нейно име. Срещу процент.

— Но тя не е казала такова нещо. Ти току-що сам каза, че според нея щяло да им влезе в работа.

Той вдигна очи към мен.

— Е, може би. Не знам. Не съм оборудван с твоята скапана емисарска памет. Не помня точно какво ми каза. И пет пари не давам, по дяволите. Както ми рекоха, вече не съм в играта.

Отстъпих назад. Подпрях се на стената на контейнера и разсеяно огледах шрапнелния пистолет. С периферното зрение го виждах как седи безволно отпуснат върху леглото. Въздъхнах и за миг тежестта сякаш се вдигна от гърдите ми, но веднага се върна обратно.

— Добре, Плекс. Само още два-три лесни въпроса и повече няма да ти досаждам. Онзи мой нов екземпляр гонеше Ошима, така ли? Не мен?

Той цъкна с език. Звукът едва се чу през шумотевицата отвън.

— И двама ви. Танаседа иска главата ти на кол заради оная история с Юкио, но не си главната мишена.

Кимнах мрачно. Доскоро си бях мислил, че Силви трябва някак да се е издала вчера в Текитомура. Че е говорила с когото не трябва, попаднала е пред някоя камера, сторила е нещо погрешно, та преследвачите да се стоварят върху главите ни като ангелски огън. Но не беше това. Беше много по-просто и много по-лошо — бяха я засекли чрез моята тъпа грешка да се ровя съвсем открито из архивните данни за Квелкрист Фолкънър. Сигурно следяха информационния поток в планетен мащаб, откакто се бе забъркала цялата гадна каша.

А ти влезе в капана и с двата крака. Браво на теб.

Болезнено присвих очи.

— Танаседа ли води играта?

Плекс се поколеба.

— Не? Кой му дърпа конците тогава?

— Аз…

Недей да криеш, Плекс.

— Виж какво, не знам, мамка му. Не знам. Но знам, че е много високо. Дочух, че опира до Първите фамилии. Някаква придворна шпионка от Милспорт.

Малко ми поолекна. Значи не беше работа на якудза. Приятно бе да узная, че пазарната ми стойност не е паднала чак толкова ниско.

— Има ли си име тая шпионка?

— Да. — Той рязко стана и отиде до барчето. Загледа се в потрошената стъклария. — Казва се Аюра. Както разправят, била костелив орех.

— Не си ли я срещал?

Той порови из останките и откри една здрава лула.

— Не. Напоследък не срещам дори Танаседа. Няма начин да ме допуснат до нивото на Първите семейства. Но дочух доста клюки за тази Аюра. Носи й се славата.

Изсумтях презрително.

— Че на кого ли от тях не му се носи?

— Сериозно, Так. — Той запали лулата и укоризнено ме изгледа през облачето дим. — Мъча се да ти помогна. Помниш ли оная каша преди шейсетина години, когато в Кошут изникна виртуално порно с Мици Харлан?

— Смътно.

По онова време бях много зает да крада биологични оръжия и другопланетни данни заедно с Вирджиния Видаура и Малките сини бръмбарчета. Доходна престъпност под маската на политика. Гледахме по новините само полицейските сводки и почти нищо друго. Нямахме време да се тревожим за непрестанните скандали и издънки на местната млада аристокрация.

— Е, носи се слух, че онази Аюра поела грижата по разчистване и ограничаване на щетите за Харлановия род. Най-безцеремонно закрила студиото и подгонила всички замесени. Чух, че повечето от тях стигнали до небето. Отмъкнала ги посред нощ на Рилските зъбери, сложила им по една антигравитационна раница и просто натиснала копчето.

— Много елегантно.

Плекс смукна дълбоко и размаха ръка. Гласът му изтъня от дима.

— Явно си е такава. От старата школа, нали разбираш.

— Имаш ли някаква представа откъде е изровила мое копие?

Той поклати глава.

— Не, но ако питаш мен, трябва да е от военните складове на Протектората. Той е млад, много по-млад от теб. В сегашно време, искам да кажа.

— Виждал ли си го?

— Да, отмъкнаха ме на предварителен разговор миналия месец, когато току-що беше пристигнал от Милспорт. Много неща можеш да разбереш от начина, по който говори човек. Той все още се нарича емисар.

Отново направих гримаса.

— В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…

— Добре де, разбрах. Младок. Каза ли нещо за мен?

— Всъщност не. Предимно задаваше въпроси и слушаше. Само че… — Плекс пак засмука лулата. — Останах с чувството, че е… как да ти кажа… разочарован или нещо такова. Дето се занимаваш с такива неща.

Усетих как очите ми се присвиват.

— Така ли каза?

— Не, не. — Плекс размаха лулата и пусна струйки дим през носа и устата. — Просто останах с такова впечатление, това е.

Кимнах.

— Добре, последен въпрос. Ти каза, че са я отвели в Милспорт. Къде точно?

Ново мълчание. Хвърлих му любопитен поглед.

— Хайде де, какво имаш да губиш? Къде я отведоха?

— Так, зарежи. Просто пак повтаряш онази история в кръчмата. Замесваш се в нещо, което не…

— Вече съм замесен, Плекс. Благодарение на Танаседа.

— Не, слушай. Танаседа ще преговаря. Ти държиш приставката на Юкио, мой човек. Можеш да се пазариш за безопасното му връщане. Той ще отстъпи, познавам го. С Хираясу старши се знаят повече от век. Той е семпай на Юкио, едва ли не негов чичо. Няма как да не се спазари.

— И смяташ, че онази Аюра ще се съгласи да сложи точка?

— Разбира се, защо не? — Плекс размаха лулата. — Тя получи каквото искаше. Ако не се месиш в…

— Плекс, размърдай си мозъка. Аз съм двойно зареден. Това е протекторатско престъпление, с тежки наказания за всички замесени. Да не говорим дали изобщо е било законно да притежават копие от емисар на редовна служба. Ако Протекторатът разбере за това, скъпата шпионка Аюра отива задълго на склад, независимо какви връзки има с Първите семейства. Докато я пуснат, мамка му, Слънцето ще се е превърнало в червено джудже.

Плекс изсумтя.

— Тъй ли смяташ? Наистина ли си мислиш, че ООН ще дойде да досажда на местната олигархия само заради някакво си двойно зареждане?

— Ако се разчуе по-нашироко — да. Ще им се наложи. Не могат да си позволят друго. Повярвай ми, Плекс, знам. От това си изкарвах хляба. Цялата система на Протектората се крепи върху идеята, че никой не смее да прекрачи чертата. Стори ли го някой безнаказано, дори и най-дребното нарушение ще е първата пукнатина в бента. Ако тукашната история стане всеобщо достояние, Протекторатът ще бъде принуден да поиска приставката на Аюра на тепсия. А ако Първите фамилии не се подчинят, ООН ще прати емисарите, защото неподчинението на местната олигархия може да се тълкува само по един начин — като бунт. Всеки бунт се потушава безмилостно, независимо от мястото и цената.

Гледах го как постепенно проумява, както бях проумял и аз, след като за пръв път чух новината в Драва. Разбирането какво е извършено, какъв ход е предприет и неизбежността на събитията, в които всички се оказвахме безвъзвратно въвлечени. Фактът, че няма измъкване от ситуацията, без някой на име Такеши Ковач да умре веднъж завинаги.

— Тази Аюра — тихо изрекох аз — сама се е притиснала до стената. Бих искал да знам, страшно бих искал да знам какво е било толкова важно, та да поеме такъв риск, по дяволите. Но в крайна сметка няма значение. Един от нас трябва да си отиде, той или аз, а най-лесният начин за уреждане на въпроса е тя да го насъсква подир мен, докато той ме убие или аз него.

Плекс ме изгледа с разширени зеници от шемета и сместа в лулата. Самата лула кротко димеше, забравена в шепата му. Той сякаш бе надхвърлил възможността си да възприема. Сякаш бях някаква халюцинация, отказваща да се преобрази в нещо приятно, или просто да си отиде.

Поклатих глава. Опитах се да не мисля за Неуловимите на Силви.

— И тъй, Плекс, както казах, трябва да знам. Наистина трябва да знам. Ошима, Аюра и Ковач. Къде да ги намеря?

Той поклати глава.

— Безполезно е, Так. Разбери ме добре, ще ти кажа. Ако наистина държиш да узнаеш, ще ти кажа. Но това няма да ти помогне. Нищо не можеш да сториш. Няма начин да…

— Защо просто не изплюеш камъчето, Плекс? Хайде, отърви се от тоя товар. Остави планирането на мен.

И той ми каза. А аз се замислих над планирането и впих зъби в проблема.

По целия път навън продължавах да го ръфам като вълк в капан, който прегризва собствената си лапа. По целия път. Покрай трептящите светлини и надрусаните танцьори, покрай холографските видения и химическите усмивки. Покрай тресящите се прозрачни прегради, където една гола до кръста жена срещна погледа ми и се притисна в стъклото да я разгледам по-добре. Покрай евтините биячи и детекторите на входа, покрай последните капки топлина и последните тактове на подводния ритъм. А сетне навън, в студената нощ на складовия квартал, където започваше да вали сняг.