Радиото на Дарвин

74.Сиатъл

Кайе подреди разработките си върху бюрото на Мич и взе ръкописа на „Кралската библиотека“. Преди три седмици бе решила да напише книга за АЧЕРВ, за модерната биология — такава, каквато според нея човечеството трябваше да има отдавна. Заглавието препращаше към нейната метафора за генома, с всичките негови постоянни и подвижни елементи и разумни играчи, готови, от една страна, да се поставят в служба на геномната кралица, надявайки се да им бъде отредено място в „Кралската библиотека“, или ДНК, но от друга, дебнещи удобен момент да подхванат самостоятелно изпълнение, да станат паразити, дори хищници, да създадат проблем, даже да предизвикат истинско бедствие… Политическа метафора, която изглеждаше съвсем на място.

През последните две седмици бе написала над сто и шейсет страници на компютъра, част от които вече бе разпечатала, за да ги редактира.

Така не й се налагаше да мисли за научната конференция. И за Мич — в часовете, в които го нямаше.

Тя тропна листовете върху масата, доволна от солидния им обем, след това ги сложи до снимката на Кристофър Дикън, която стоеше в малка сребърна рамка до портретчето на Аби и Сам. После се изправи и пътем хвърли око в стенното огледало. Имаше съвсем нормален, здрав цвят. Бременността засега я щадеше.

И сякаш не й стигаше толкова много писане, ами беше започнала да си води и дневник.

75.Десети корпус, Националният здравен институт, Бетезда

Дикън се засили по коридора на десетия етаж, като се придържаше за едно от перилата, взе завоя с нещо, което — надяваше се — наподобява елегантна маневра с инвалидна количка, и в същия миг забеляза, че на пътя са му се изпречили двама души, които разговаряха оживено. По-високият, с елегантен сив костюм, беше Огюстин. Другия не го познаваше.

Дикън простена наум. Когато приближи, забеляза, че лицето на Огюстин показва белези на възстановяване, макар раните все още да му придаваха страховит израз. Все пак шрапнелните парчета му бяха пощадили очите. Дикън беше загубил едното, другото беше с перде.

— Здрасти, Марк, Още се държиш, гледам.

— Ти също, Кристофър. Запознай се с доктор Кели Нюкъм.

Здрависаха се. Дикън огледа Нюкъм, после каза:

— Вие сте новият пътешественик на Марк, нали?

— Да — кимна Нюкъм.

— Поздравления за назначението — обърна се Дикън към Огюстин.

— Не ми завиждай — отвърна Огюстин. — Ще е истински кошмар.

— Събери всички деца под един чадър — посъветва го Дикън. — Как е Франк?

— Другата седмица го изписват.

Отново напрегната тишина. Нюкъм потри неловко ръце, после си нагласи очилата. Дикън не се сдържа и пръв наруши мълчанието.

— Изглежда, ще ме държат още няколко седмици. Хирурзите ще ми кърпят нещо в ръката. Ще ми се да изляза навън за малко. Да видя какво става по широкия свят.

— Знаеш ли, да влезем в твоята стая и да си поговорим — предложи Огюстин.

— Заповядайте — съгласи се Дикън.

Щом влязоха, Огюстин помоли Нюкъм да затвори вратата.

— Бих искал няколко дни да си поговорите с Кели. Нека навлезе в работата. Започваме нов етап. Президентът ни вкара в бюджета.

— Чудесно. — Дикън преглътна мъчително. Горчеше му от изпитите лекарства.

— Няма да правим никакви радикални промени — обясни Огюстин. — Всички са съгласни, че положението е много деликатно.

— Деликатно с главно „Д“ — съгласи се Дикън.

— Кристофър, знаеш, че вината за това не е моя.

— Зная — рече Дикън.

— Но веднага щом се роди някое заразено с АЧЕРВ дете, ще трябва да действаме бързо. Разполагам с доклади от няколко лаборатории, където се твърди, че АЧЕРВ е в състояние да мобилизира и други древни вируси в генома.

— Изглежда, променя начина, по който реагират човешките ендогенни ретровируси — каза Дикън. Вече бе чел няколко статии на тази тема. — Не съм сигурен дали става въпрос само за вирусите. Възможно е…

— Както и да ги наречем, те извършват промяна в гените — прекъсна го нетърпеливо Огюстин. — И тъй като не сме се сблъсквали от десетки милиони години с тях, със сигурност ще бъдат болестотворни. Това, което ме безпокои, са гражданските движения, прокламиращи, че трябва да позволим на жените да раждат заразените деца. Този проблем не съществува в Източна Европа и Азия. В Япония също дадоха ход на профилактична програма. Но тук нещата са различни.

— Марк, не прекалявай пак — посъветва го Дикън.

Огюстин не беше в настроение да слуша умни съвети.

— Кристофър, може да загубим много повече от едно поколение деца. Кели е съгласен с мен.

— Работата е дебела — кимна Нюкъм.

Дикън се закашля, овладя спазъма, но лицето му остана изкривено.

— Какво всъщност искате… лагери за принудително лечение? Концентрационни родилни домове?

— До края на годината по наши преценки само в Щатите ще се родят около две хиляди заразени с АЧЕРВ деца. Президентът вече подписа указ, който ни разрешава да ги отнемаме принудително. В момента разработваме гражданския аспект на постановлението. Един Господ знае как ще постъпят в Европейския съюз. В Азия се оказаха много практични — аборт и карантина. Ще ми се и тук да бяхме толкова дръзки.

— Марк, и това ако е решение на здравен проблем…

— Те са резервоари, Кристофър. — Огюстин вдигна пръст. — Ако оставим децата да растат на воля, ще се превърнат в огнища на зараза. Спомни си как започна СПИН.

— Положението е ужасно — намеси се Нюкъм и погледна Огюстин. — Направихме компютърен анализ на някои от тези активирани човешки ендогенни вируси. Като се имат предвид проявите на жизнеспособни енв и пол гени, може да си имаме работа с нещо много по-страшно от СПИН. Компютрите предричат болест, каквато не познаваме в цялата човешка история. Това може да е краят на човешката раса, доктор Дикън. Да се превърнем в прах.

Дикън побутна количката си назад.

— Че кой не е съгласен?

— Доктор Махи от ЦКБ — отвърна Огюстин. — Бишоп и Торн. И разбира се, Джеймс Мондави. Но хората от Принстън са на нашето мнение, потвърдиха го и на срещата с президента. Те искат да работят с нас.

— А какво казват опонентите? — обърна се Дикън към Нюкъм.

— Мнозина смятат, че освободените частици ще са напълно адаптирани ретровируси, но непатогенни и в най-лошия случай ще предизвикат ограничен брой рядко срещани ракови заболявания — отвърна Огюстин. — Мондави също не открива патогенеза. Но не затова сме тук, Кристофър.

— А защо?

— Необходима ни е личната ти намеса. Кайе Ланг е забременяла. Ти познаваш бащата. Става въпрос за първостадиен АЧЕРВ. До няколко дни вероятно ще направи спонтанен аборт.

Дикън извърна глава.

— Тя спонсорира провеждането на конференция в щата Вашингтон. Опитахме се да я отложим чрез Кабинета за извънредно положение, но…

— Научна конференция?

— Най-вероятно ще си дърдорят за еволюцията. И без съмнение ще окуражават бъдещите майки. Това може да предизвика истинско бедствие и със сигурност ще окаже лошо влияние на обществената нагласа. Кристофър, ние не контролираме медиите. Как смяташ, тя може ли да стигне до крайности в изказванията си?

— Не — отвърна Дикън. — Тя е много разумен човек.

— Още по-зле. Все пак има едно слабо местенце, което бихме могли да използваме срещу нея, ако прекоси границата. Този Мич Рейфълсън е с репутация на пълен неудачник.

— Той е свестен човек — отбеляза спокойно Дикън.

— Той е пасив, Кристофър — произнесе Огюстин. — За щастие не наш пасив.

76.Сиатъл

Кайе се отпусна на стола в кухнята. Мич бе излязъл в девет сутринта за среща във Вашингтонския университет. Първата реакция на посещението му в Хайеровия музей бе отрицателна — плашеше ги скандалната му слава, не искаха да се забъркват в спорове независимо от тесните му връзки с Брок. Както бяха посочили по време на събеседването, Брок бил също „противоречива“ личност, заради което го „прогонили“ от Инсбрукския институт.

Открай време Кайе ненавиждаше академичните интриги. Тя отвори сложения до чашата с витамини бележник и прегледа първите страници. Тази сутрин бе решила да напише късо есе за конференцията, до която оставаха само две седмици…

Но внезапно стигна до задънена улица. Вдъхновението й се изпари в мига, когато почувства, че нещо става в утробата й.

Бяха изминали близо деветдесет дни. Снощи бе записала в дневника си: „Трябва вече да е с размерите на мишка“. И нищо повече.

Взе дистанционното и смени програмата. Губернаторът Харис даваше поредната пресконференция. Всеки ден излизаше в ефир, за да обясни какви мерки се вземат във връзка с извънредното положение, както и какви проблеми създават едни или други групи от опоненти — губернаторът, изглежда, разполагаше със солиден запас от противници. Накрая следваше ежедневната черна статистика:

— На северозапад, от Охайо до Айдахо, по данни на полицията, са били извършени над трийсет човешки жертвоприношения. Като прибавим към това и приблизително двайсет и двете хиляди насилствени инцидента срещу жени в нашата страна от началото на годината, очевидно и дума не може да става за прекратяване на извънредното положение. Ние сме народ, изгубил своя път, забравил Бога, завладян от паника и зловредни мисли…

След изказването на губернатора започна кръгла маса с представители на различни научни организации и държавни служители. Обсъждаше се въпросът за заразените с АЧЕРВ деца, които били заразоносители — пълна глупост, до каквато не й беше точно сега.

Телефонът иззвъня. Тя изключи телевизора.

— О, красавице неземна… Успях да събера в една стая Уендъл Пакър, Мария Кьониг, Оливър Мъртън и професор Брок.

Кайе се усмихна.

— Те искат да се срещнат с теб — продължи Мич.

— Само ако са готови да ми акушират.

— Господи… чувстваш ли нещо?

— Киселини в стомаха — отвърна Кайе. — Освен това съм нещастна и лишена от вдъхновение. Но не смятам, че ще е точно днес.

— Нека тогава те вдъхновя с това — засмя се Мич. — Присъстващите тук са решили да запознаят обществото с резултатите от Инсбрукския анализ на тъкани. Вероятно ще предадат документите по време на самата конференция. Пакър и Кьониг заявиха, че ще ни подкрепят.

Кайе затвори очи за миг. Искаше да се наслади максимално.

— А учрежденията, които представят?

— Не. Шефовете винаги се съобразяват с това откъде духа вятърът. Решили сме днес да вечеряме заедно. Ти във форма ли си?

Стомахът й като че ли се беше поуспокоил. Сигурно до един час вече щеше да е съвсем гладна. От години следеше работата на Мария Кьониг и й се възхищаваше. Но вероятно не бе никак лесно да се издигнеш в едно чисто мъжко обкръжение.

— Къде ще ядем?

— Само на пет минути от болница „Марийн Пасифик“ — отвърна Мич. — Нищо повече от това не зная.

— Може пък да хапна купичка овесени ядки — рече Кайе. — Да взема ли автобуса?

— Глупости. Ще бъда при теб след пет минутки. — Мич й прати целувка по телефона и даде слушалката на Оливър Мъртън, който искал да говори с нея.

— Не сме се срещали, но ви стискам ръката — каза Оливър задъхано, сякаш бе търчал нагоре по стълби. — Извинете ме, но се притеснявам да разговарям с вас.

— Доста здраво ме ужилихте в Балтимор — отвърна Кайе.

— Да, но това беше тогава — рече Мъртън без сянка на съжаление. — Не мога да изразя с думи възхищението си към това, което правите двамата с Мич.

— Ние пък го смятаме за нещо съвсем естествено.

— Нека забравим миналото. Аз съм ваш искрен приятел.

— Ще проверим — засмя се тя.

Мъртън също се засмя и върна слушалката на Мич.

— Мария Кьониг предложи да идем във виетнамския ресторант. Тя там хапвала, като била бременна. Как ти звучи?

— Стига да има овесени ядки. И Мъртън ли ще е там?

— От десет години се занимавам с анализи на тъкани от мъртъвци — обясняваше Мария Кьониг. — Уендъл сигурно знае как се чувствам.

— Знам — потвърди Пакър.

Мария Кьониг не беше просто красива — тя бе идеалният модел за това как Кайе би искала да изглежда на петдесет. Уендъл Пакър бе много красив, слаб и стегнат — пълна противоположност на Мич. Брок носеше сиво палто и черна риза. Изглеждаше погълнат от мисли.

— Всеки ден от федералната служба ти носят по две-три кутии — разказваше Мария. — Със стъкленици от Босна, Тимор или Конго, в които има парченца от кожата или тъканите на някоя нещастна душа. Ден след ден все едно и също. И никаква почивка. Ако тези нещастни отрочета са следващата стъпка в човешката еволюция, ако са по-пригодени от нас да живеят на тази планета, нямам търпение да ги видя. Със сигурност имаме нужда от промяна.

Спряха за миг разговора, докато келнерката вземаше поръчката. Доста бързо им поднесоха предястията — скариди, изсушени и наквасени в сос водорасли, ролца с оризови листа. Всичко ухаеше примамливо.

— Ммм. Какво слагат в това? — попита Кайе, след като опита от ролцата.

— Наистина ги бива — потвърди Мъртън.

— По-добре да обсъдим някои важни неща — предложи Мич. — Като например бъдещето.

— Трябва да знаем какво можем да казваме, докъде да стигнем — каза Уендъл. — Да се уговорим предварително. Лично аз не мога да говоря за друго освен за собствената си работа. В службата няма да погледнат с добро око, ако останат с впечатление, че представям цялата институция.

— По-смело, Уендъл — викна Мич. — Нали сме единен фронт. Фреди?

Брок отпиваше замислено от бирата си.

— Не мога да повярвам, че сме заедно тук, че стигнахме толкова далеч — почна той. — Боя се, че промените ще настъпят скоро. Давате ли си сметка какво ще последва, когато излезем с общо изявление?

— Ще бъдем разпънати на кръст във всички научни списания по света — засмя се Пакър.

— Не и в „Нейчър“ — обади се Мич. — Там вече положих основите на научния бунт.

— Не, почакайте, приятели — вдигна ръце Брок. — Спрете за миг и помислете. Тъкмо загърбихме предишното хилядолетие и ни предстои да узнаем как се е появил човекът. — Той свали дебелите си очила и ги избърса с кърпичка. — Зад стъклени витрини в Инсбрук държим мумии, чиято възраст е десетки хиляди години. Жената вероятно е била силна и изобретателна, но е знаела твърде малко. Доктор Ланг, вие знаете много повече и сте готова да стигнете до края. Смелостта ви заслужава възхищение. — Той надигна бирата си. — Единственото, което мога да направя, е да вдигна тост за вас.

Всички вдигнаха чашите. Кайе усети, че стомахът й се свива.

— За Кайе — каза Фредерик Брок. — Следващата Ева.

77.Сиатъл

Кайе седеше в буика, за да не я вали. Мич обикаляше между редиците коли — търсеше такава, каквато тя му бе описала — малка, от деветдесетте, японска или волво, синя, може и зелена. Скоро обаче дойде и посочи една черна, почти лимузина.

— Какво ще кажеш за тази?

— Не. — Кайе поклати глава. Мич обичаше големите американски коли. Ако го оставеше, току-виж й купил камион. Кайе обаче предпочиташе да е нещо по-скромно. Беше решила твърдо да си остави неприкосновен резерв в банката и дори се бе спряла на сумата — дванайсет хиляди долара.

— Ами няма други — оплака се той, но Кайе преднамерено не му обърна внимание. Не беше в настроение за шеги. Още сутринта се бяха сдърпали за нещо дребно на закуска. Всъщност подсъзнателно тя жадуваше за истински спор, дори за разправия, за да освободи натрупаното в тялото и ума й напрежение. Омръзнало й бе да търпи спотаената заплаха, която усещаше в долната част на корема си направо физически. Омръзнало й бе да чака, докато настъпи неизбежното.

Всъщност най-много от всичко искаше да му се скара, задето й бе позволил да забременее, да скочи с главата напред в неизвестното.

Мич пак тръгна между редовете и заразглежда надписите. Някаква жена с чадър слезе по стълбите на офиса и го заговори. Кайе ги гледаше подозрително. Мислите й се гонеха, объркани.

Мич посочи един „лексус“ втора ръка.

— Твърде скъп — промърмори Кайе под нос. — Ох, мамка му! — Усети, че гащите й са мокри. Помисли си, че се е изпуснала, но не беше това. Тя се опипа между краката, после извика:

— Мич!

Той дотича запъхтян, скочи на седалката и запали мотора в мига, когато първата вълна от болка я накара да се превие. Едва не си удари главата в таблото.

— О, Божичко!

— Тръгваме — опита се да я успокои той, докато излизаше на булеварда. — Как си?

— Зле — отвърна искрено тя. — Чувствам се странно.

Мич подкара със сто.

Имаше усещането, че червата й се движат. Опита се да стисне крака. Не можеше да си обясни какво точно става. Болката почти бе изчезнала.

Докато стигнат входа на болницата, Кайе бе почти сигурна, че всичко е приключило.

След като Кайе срещна съпротива от неколцина лекари, отказали да се занимават със случай на АЧЕРВ-бременност, Мария Кьониг ги свърза с доктор Фелисити Галбрейт. Здравната й осигуровка не покриваше лечението, тъй като случаите на АЧЕРВ се водеха за болест, а не за нормална бременност.

Доктор Галбрейт работеше в няколко болници, но държеше кабинет в „Марийн Пасифик“ — голямата централна болница, от която се виждаше като на длан езеро Юниън и по-голямата част от западен Сиатъл. Два дни от седмицата преподаваше в Западния университет и Кайе се чудеше кога намира време за личен живот. Беше висока пълна жена със закръглени рамене и приятно безгрижно лице, обрамчено в разчорлени руси къдрици. Преди да легне за преглед, Кайе беше почистена от дежурната сестра. Оказа се, че акушерката я познава — всъщност бе чела за нея в едно кратко съобщение на „Сиатъл Уикли“.

Кайе седеше в леглото и отпиваше от чашата с портокалов сок.

— Случват се тези неща — отбеляза философски Галбрейт.

— Случват се — съгласи се уморено Кайе.

— Казаха ми, че няма усложнения.

— Чувствам се съвсем добре.

— Жалко, че не можах да дойда по-рано. Извикаха ме направо от университетския център.

— Мисля, че всичко свърши още преди да дойда тук.

— Как се чувстваш?

— Гадно. Иначе съм здрава, но ми е неприятно.

— Къде е Мич?

— Казах му да вземе бебето. Плода де.

— Не прекаляваш ли с научния фанатизъм? — попита я Галбрейт съвсем добронамерено.

— Глупости — отвърна навъсено Кайе.

— Може да си в емоционален шок.

— Няма такова нещо. А и защо ми го взеха, без да попитат дали го давам? Трябва да го видя. Искам да разбера какво е станало.

— Това е първостадиен спонтанен аборт. Тук имаме представа как изглеждат — допълни меко Галбрейт и хвърли поглед към монитора. Беше включила на Кайе физиологичен разтвор.

Мич дойде с малка алуминиева тавичка, загърната с покривало.

— Щяха да го пратят в… — Той я погледна с пребледняло лице. — Не зная къде. Разкрещях се и…

Галбрейт ги изгледа. Личеше, че полага усилия, за да запази спокойствие.

— Кайе, това е просто един отхвърлен плод. Болницата ги праща в назначения от Работната група аутопсионен център.

— Тя е моя дъщеря — произнесе натъртено Кайе. — Искам да я видя преди да ми я отнемат. — Изведнъж почувства, че не може повече да сдържа сълзите си.

Галбрейт взе тавичката от Мич — той й я даде с видимо облекчение — и зачака Кайе да се успокои.

— Моля те — произнесе между хлиповете Кайе и Галбрейт сложи тавичката в скута й.

Мич извърна глава, когато Кайе дръпна покривалото.

Положена върху легло от ситно натрошен лед, в малка найлонова торбичка с капаче, не по-голяма от лабораторна мишка, лежеше нейната междинна дъщеря. Нейната дъщеря. Същата, която Кайе бе отхранила в утробата си.

За миг й се стори, че ще й прилошее отново. Тя плъзна пръст по телцето в торбичката и спря на късия извит гръбначен стълб под тъничкия амнион. Погали сравнително голямата, лишена от лице главичка, намери цепките на очите, бръчицата, представляваща недоразвитата уста, пъпките, където трябваше да са ръцете и краката. Малката виолетова плацента лежеше под амниона.

— Благодаря ти — прошепна Кайе на плода.

После покри тавичката. Галбрейт посегна да я вземе, но Кайе не й позволи.

— Нека остане при мен още няколко минутки — рече тя. — Искам да се уверя, че няма да е самичка. Където и да отива.

Галбрейт дойде при Мич в чакалнята. Той седеше, стиснал главата си с ръце, под картина с пастелен морски пейзаж.

— Май трябва да пийнеш нещо — бе първият й коментар.

— Кайе още ли спи? — попита Мич. — Исках да съм с нея.

Галбрейт кимна и каза:

— Можеш да влезеш по всяко време. Прегледах я. Интересуват ли те подробностите?

— Моля те, спести ми ги. И без това не съм на себе си… Извинявай.

— Няма нищо. Тя е смела жена, която мисли, че знае какво иска. Освен това все още е бременна. Вторичният зародиш вече е заел позиция. Няма родова травма, нито опасно кървене, изхвърлянето беше като по учебник, ако някой реши да пише учебник за тези неща. В болницата направиха биопсия — несъмнено се касае за първостадиен АЧЕРВ-аборт. Хромозомният брой беше потвърден.

— Петдесет и две? — попита Мич.

Галбрейт кимна.

— Както при останалите. Би трябвало да са четиридесет и шест. Става въпрос за сериозна хромозомна аномалия.

— Или за нова степен на нормалното — поправи я Мич.

— Да се надяваме, че си прав. След няколко месеца ще разполагаме с нови данни.

— Не зная как се чувстват жените след подобен инцидент. Какво трябва да й кажа?

— Остави я да се наспи. Когато се събуди, й кажи, че я обичаш и че тя е храбра и неповторима. Преживяното ще й се стори като лош сън.

— А какво да й кажа, ако и следващата бременност свърши по този начин?

Галбрейт въздъхна и каза:

— Нямам представа.

Докато Мич приключваше с попълването на картона за изписване, Кайе си сгъна нощницата, прибра я в шкафчето, след това влезе в банята да си вземе четката за зъби.

— Всичко ме боли — оплака се тя.

— Ако искаш, ще взема количка — предложи Мич. Вече беше при вратата, когато Кайе се показа от банята и му махна да спре.

— Мога да вървя. Чувствам се много по-добре. Но, Мич… петдесет и две хромозоми. Как ми се иска да разбера какво означава това.

— Има време — успокои я той.

Тя го погледна строго, после забеляза колко е изморен и нещастен, и въздъхна:

— Прав си.

Галбрейт почука на отворената врата.

— Влизай — покани я Кайе. Галбрейт прекрачи прага, следвана от непознат мъж със смутено изражение, облечен в сив костюм.

— Кайе, това е Ед Джанели. Официален представител на Кабинета за извънредно положение в болницата „Марийн Пасифик“.

— Госпожо Ланг, господин Рейфълсън. Съжалявам за затрудненията. От мен се иска да получа известна информация и подписите ви, съгласно разпоредбите на Кабинета за извънредно положение, както и специалните вътрешнощатски изисквания, подписани от губернатора на 22 юли тази година. Извинявам се за причиненото ви неудобство и за изживените страдания…

— Чакайте, чакайте — спря го Мич. — Какво искате всъщност от нас?

— Всички жени, носещи второстадийни, заразени с АЧЕРВ фетуси, трябва да се регистрират в нашата служба, за да бъдат наблюдавани. Ако желаете, наблюдението може да се извърши и от доктор Галбрейт, тъй като става дума за стандартизирани изследвания.

— Няма да се регистрираме — заяви Мич и се обърна към Кайе. — Готова ли си да си вървим?

Джанели му препречи пътя.

— Не бих искал да ви притеснявам, господин Рейфълсън, но изпълнението на разпоредбите е задължително за всички.

— Не признавам този закон — заяви упорито Мич.

— Глобата е петстотин долара за всяка отложена седмица.

— Хайде да не се караме — намеси се помирително Галбрейт. — Гледай на това като на допълнение към акта за раждане.

— Само че детето още не се е родило.

— Тогава нека бъде добавка към медицинската епикриза за спонтанен аборт — каза Джанели.

— Не е имало аборт — възрази Кайе. — Това, което става, е съвсем естествено.

Джанели завъртя отчаяно глава.

— Всичко, което искаме, е настоящият ви адрес и разрешение за достъп до медицинския ви картон, ако желаете — в присъствието на доктор Галбрейт и вашия адвокат.

— Божичко — възкликна Мич, заобиколи Галбрейт и Джанели, но на прага спря и се обърна към тях.

— Давате ли си сметка до какво ще доведе това? Хората просто ще започнат да се крият от вас.

— Ръцете ми са вързани — оправда се Галбрейт. — Болницата се бори срещу това решение. Възнамеряваме да пратим жалба до Здравния борд. Но засега…

Мич и Кайе излязоха. Галбрейт ги изпрати до вратата. Лицето й бе помръкнало.

Джанели обаче ги последва в коридора. Беше малко ядосан.

— Трябва да ви уведомя — почна той, — че глобата е с натрупване…

— Стига, Ед! — викна му Галбрейт. — Остави хората да си вървят!

Джанели замръзна, после поклати глава.

— Мразя тази гадост!

— Мразиш ли я? — подскочи разгневено Галбрейт. — Ами тогава остави пациентите ми на мира!

78.Корпус 52, Националният здравен институт, Бетезда

— Лицето ти изглежда доста добре — каза Шоубек. Беше влязъл в кабинета на Огюстин с патерици. Отзад го следваше помощникът, който побърза да го намести на стола. — И така — продължи Шоубек, — ежеседмична среща на оцелелите от двайсети юли, с председател — der Führer.

— Никак не е смешно.

— Кога ще поканиш и Кристофър? Трябва да пийнем заедно, за старите времена.

— Кристофър не желае да се вижда с нас. Има си свое мнение.

— А ти? Откога не си се виждал с президента?

— От три дни.

— Какво обсъждахте — тайния бюджет ли?

— Резервно финансиране на кабинета.

— Дори не ми е споменавал — оплака се Шоубек.

— Топката сега е у мен. Скоро ще ми нахлузят и клозетната дъска на шията.

— Само защото се опитваш да бъдеш разумен. Какво става сега — ако тези нови бебета оцелеят и се родят здрави, ще можем да ги отнемаме от родителите им и да ги прибираме в болници, финансирани от секретен правителствен фонд? Даваш ли си сметка докъде може да доведе това?

— Обществото все още ни подкрепя — заяви спокойно Огюстин. — Президентът го нарече голям обществен здравен риск.

— Марк, за нищо на света не бих искал да съм на твоето място. Това би било равнозначно на политическо самоубийство. Президентът трябва да е в шок, щом предлага подобни идеи.

— Да ти призная честно, Франк, след всички тези години, през които съществуваше в сянката на предишния президент, той май започна да се забравя. Тика ни право нагоре към жертвения олтар, това прави.

— И ти си готов да го следваш?

Огюстин неохотно кимна.

— Да отвличаш и затварящ болни бебета?

— Знаеш, че това е научен въпрос.

Шоубек подсмръкна.

— Давате гласност на изявленията на пет-шест вирусолози, които твърдят, че бебетата са разпространители на древна зараза. Но трийсет други заявяват открито, че това е фалшива тревога.

— Нито толкова известни, нито с подобно влияние.

— Торн, Махи, Мондави и Бищоп, Марк.

— Франк, винаги слушам инстинктите си. Не забравяй, че това е и моя област.

Шоубек се намести на стола.

— Какви станахме сега, дребни тирани? Лицето на Огюстин позеленя.

— Благодаря ти, Франк.

— Обществото започва да се обръща срещу майките и техните неродени деца. Ами ако тези дечица са умни? Колко време ще им е нужно, докато ни го върнат, Марк? И какво ще стане тогава?

Огюстин не отговори.

— Зная защо президентът е отказал да се срещне с мен — продължи Шоубек. — Ти му казваш това, което иска да чуе. Той се бои, положението е неспокойно, затова е избрал някакво решение и ти си го подкрепил. Това не е наука, а политика.

— Президентът е съгласен с мен.

— Както и да го наречеш — двайсети юли, подпалването на Райхстага, това не ви развързва ръцете.

— Ние ще оцелеем — това е най-важното сега. Да запазим най-силния коз.

— Не — вдигна ръка Шоубек. — По-скоро ще се погрижите, като раздадете картите, да запазите всички козове за себе си.

Огюстин гледаше право пред себе си.

— Наричат го „първородния грях“. Знаеш ли?

— Чух го.

— Заслушай се в някое религиозно предаване по радиото — сега ги има много. Пат Робъртсън уверява слушателската си аудитория, че тези чудовища са последното Божие изпитание преди да се въздигне Царството небесно. Казва, че ДНК се опитвала да се пречисти от натрупаните грехове и да… как го беше формулирал, Тед?

Помощникът се надигна.

— Да ни прочисти от греховете преди Господ Бог да обяви Деня на Страшния съд.

— Тъй де.

— Франк, все още не контролираме и ефира. Не можеш да ме държиш отговорен…

— Половината от известните телевангелисти заявяват, че новородените деца са дяволски изчадия — продължи набрал скорост Шоубек. — Родени със знака на Сатаната, еднооки и покрити с козина. Някои — според него — дори имали копита.

Огюстин поклати натъжено глава.

— Сега те са в твоя отбор — продължи Шоубек и махна с ръка на помощника. После стисна патериците и се надигна. — Утре сутринта ще си подам оставката. От Работната група и НЗИ. Не мога да търпя повече ширещото се невежество — моето, или на всеки друг. Исках първо да кажа на теб. Дано успееш да събереш достатъчно сили.

След като Шоубек си тръгна, Марк се изправи до бюрото. Дишаше учестено. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Бавно, не без усилие, той овладя чувствата си и си възвърна самообладанието.

— Пилците се броят наесен — промърмори той.

79.Сиатъл

Извадиха и последните два кашона от апартамента на Мич и ги сложиха върху снега. Кайе настояваше да носи поне малките, но Мич и Уендъл й забраниха. Още сутринта бяха смъкнали по-тежкия багаж и го бяха натоварили в големия покрит камион.

Когато приключиха, Кайе се качи в кабината до Мич.

— Сбогом, ергенски дни — пропя тя.

Мич се засмя.

— Близо до къщата има ферма за елхи — обади се Уендъл. — Оттам ще ви вземем пътем коледно дръвче. Ще изберем най-хубавото.

Новият им дом, заобиколен от ниски храсти и дръвчета, беше недалеч от градчето Снохомиш. Рамките на прозорците бяха боядисани в зелено, просторната веранда бе скрита от висока стена. Къщата даваха под наем родителите на Уендъл, които бяха живели тук четиридесет и две години.

Уговориха се да запазят в тайна смяната на адреса.

Докато мъжете разтоварваха камиона, Кайе направи сандвичи и прибра кутиите бира в хладилника. После, когато влезе в празния, притихнал хол, я завладя странно спокойствие.

Уендъл донесе от всекидневната лампа и я сложи на масата. Кайе му подаде бира. Той отпи голяма глътка и кимна с благодарност.

— Казаха ли ти?

— Кой? Какво да ми кажат?

— Моите родители. Че съм се родил тук. Това е била първата им къща. — Той махна с ръка. — Като малък обичах да изнасям микроскопа на баща ми в градината.

— Ама това е чудесно! — възкликна Кайе.

— Ето къде се е пръкнал ученият в мен — въздъхна Уендъл. — Тайното ми местенце. Дано и на вас донесе щастие.

Мич се тръшна изморено в един фотьойл, отвори си бирата и я вдигна.

— Да пием за къртиците — обяви той. — За нелегалните бунтовници.

По-късно пристигна Мария Кьониг с десетина приятели, за да помогнат в подреждането на мебелите. Почти привършваха, когато на вратата почука Ейлийн Рипър. Носеше голяма платнена торба. Мич я представи, после забеляза, че на верандата чакат още двама.

— Доведох мои приятели — обясни Ейлийн. — Имаме новина, която заслужава да бъда отпразнувана.

Сю Чемпиън и един висок мъж с дълга черна коса и доста издуто коремче пристъпиха смутено в хола. Очите на високия мъж лъщяха като на вълк.

Ейлийн се здрависа с Уендъл и Мария.

— Мич, вече познаваш Сю. А това е мъжът й, Джек. Носим ви нещо подходящо за камината — кленови трески и черешови клони. Миришат страхотно. Каква красива къща!

Сю кимна на Мич и се усмихна на Кайе.

— Не се познаваме — рече тя. Кайе отвори и затвори уста като риба, после се засмя нервно.

За вечеря бяха взели печена шунка. Джек и Мич се обикаляха като наперени момчета, които се готвят да си премерят силите. Сю изглеждаше невъзмутима, но Мич не знаеше какво да каже. Извини се, задето не е взел свещи, и реши при първа възможност да купи газени фенери.

Уендъл изключи всички светлини. В хола се възцари сумрак. Сю и Джек отидоха да си кажат нещо.

— Сю ми каза, че ви харесвала и двамата — каза след малко Джек. — Но аз съм доста подозрителен и ще ви призная, че според мен не сте с всичкия си.

— Не мога да не се съглася — усмихна се Мич.

— Сю ми разказа какво си направил в Колумбия.

— Това беше доста отдавна — отвърна Мич.

— Не се пали — каза Сю на съпруга си.

— Искам само да ми кажеш защо го направи — настояваше Джек. — Той може да е бил някой от предците ми.

— Тъкмо защото исках да разбера дали е бил някой от предците ти — рече Джек.

— Бил ли е?

— Мисля, че да.

Джек примижа към бледата светлина на прозореца.

— А онези, които си намерил в планинската пещера? И те ли са ни били предци?

— В известен смисъл.

Джек учудено поклати глава.

— Според Сю човек може да извика предците си от миналото, стига да им знае имената. Призраците са опасно нещо. Не съм сигурен дали по този начин няма да ги разгневим.

— Ние двете със Сю спорехме за друго нещо — намеси се Ейлийн. — Но с течение на времето ще го изясним. Смятам да стана специален консултант на племената. Ще ме викат всеки път, когато намерят кости. Ще правим бързи замервания, ще вземаме проби и после ще ги връщаме на племената. А Джек и сънародниците му ще се грижат да бъдат погребвани с почести.

— Имената им остават вградени в костите — обади се Джек. — Ще им обещаем да кръстим с тях нашите деца.

— Това е чудесно — кимна Мич. — Така всички ще бъдат доволни.

— Хората мислят, че след като съм индианец, съм пълен невежа — оплака се Джек. — Просто ние мислим по различен начин.

Мич се наведе към масата и протегна ръка на Джек. Индианецът се поколеба за миг, после я стисна. За миг Кайе си помисли, че двамата ще играят на канадска борба.

— Но ти казвам — рече Джек. — Искам да се държиш прилично, Мич Рейфълсън.

— Вече не съм в тоя бизнес с костите — отвърна Мич.

— Мич сънува хората, които е намерил — каза Ейлийн.

— Наистина? — Джек изглеждаше впечатлен. — Говорят ли с теб?

— Аз ставам един от тях.

— Охо!

Кайе бе очарована от тях, най-вече от Сю. Тя имаше странни, почти мъжки черти, ала същевременно бе много красива. Връзката й с Мич бе толкова непринудена и емоционална, че Кайе се зачуди дали не са били любовници.

— Всички са изплашени — смени темата Сю. — В Кумаш има толкова много АЧЕРВ-бременности. Тъкмо по тази причина повикахме при нас Ейлийн. Съветът реши да попитаме нашите предци как да оцелеем в тези трудни времена. Ти носиш детето на Мич, нали?

— Да — отвърна Кайе.

— Дойде ли малкият помощник? Отиде ли си?

Кайе кимна.

— При мен също — каза Сю. — Заровихме я, но преди това й дадох име.

— Нарекохме я Бързата Тифани — добави Джек.

— Поздравления — засмя се накриво Мич.

— Да, така е — закима Джек. — Няма за какво да тъгуваме. Тя си свърши работата.

— Правителството няма право да идва в земите на племената — заобяснява Сю. — Не ги пускаме там. Ако вземат много да ви досаждат, можете да дойдете при нас. И преди сме ги гонили.

— Това е направо чудесно — разцъфна Ейлийн.

Но Джек се оглеждаше обезпокоено в сумрака.

— Толкова е трудно, когато не знаеш какво да мислиш. Ще ми се духовете да бяха по-разбрани.

— Ще ни помогнеш ли, Кайе? — попита Сю. — Ти знаеш много повече.

— Ще се опитам — обеща Кайе.

Сю погледна колебливо Мич.

— Знаеш ли, аз също сънувам. Сънувам за новите деца.

— Разкажи ни съня си — помоли я Кайе.

— Твърде лично е, миличка — поклати глава Мич. Сю сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти за разбирането. Не само е лично, но понякога и страшно.

Появи се Уендъл, с кашон под мишница.

— Хайде, размърдайте се. Кой ще подрежда коледните играчки?

80.Корпус 52, Националният здравен институт, Бетезда

— Ето програмата за срещите през следващите две седмици — каза Флорънс Лейтън и подаде на Огюстин сгънат на две лист. Списъкът непрестанно растеше — днес следобед трябваше да се срещне с губернатора на Небраска и ако му остане време — с финансовите съветници.

А в седем часа бе уговорил вечеря с красива жена, която не даваше пукнат грош за това, че е известен, нито за репутацията му на неуморим работохолик. Марк Огюстин разкърши рамене и плъзна пръст надолу по списъка, което бе неговият начин да покаже на госпожа Лейтън, че го е одобрил.

— И още нещо — добави тя. — Отвън има един журналист, който настоява да се срещне с вас. Даде си визитната картичка.

Огюстин се наведе и погледна името. На лицето му се изписа любопитство.

— Познавате ли го? — попита го тя.

— Той е репортер. Пише предимно за научни открития, предпочита горещи теми.

— Да го поканя ли?

— Защо пък не? — Той повдигна рамене.

— Да ви донеса ли кафе?

— Той ще иска чай.

Огюстин подреди бюрото и прибра книгите, които бе оставил отгоре. Не искаше гостът да разбере какво чете. Първата книжка бе тъничка монография: „Подвижните елементи като източници за геномно обновяване при тревите“. Втората бе нашумял роман от Робин Кук, току-що публикуван, посветен на внезапна епидемия с нов и непознат микроорганизъм, пристигнал вероятно от космоса. Огюстин обичаше романи с подобна тематика, но напоследък нямаше много време за тях.

Когато Оливър Мъртън влезе, той се изправи усмихнат.

— Радвам се да ви видя, господин Мъртън.

— Благодаря ви, че ме приехте, доктор Огюстин — отвърна Мъртън. — Отвън здравата ме преджобиха. Взеха ми дори бележника.

— Времената са трудни — опита се да се извини Огюстин. — Сигурен съм, че имате нещо интересно за казване.

— Правилно. — Мъртън погледна към госпожа Лейтън, която бе влязла с две чаши върху поднос.

— Чай, господин Мъртън? — попита тя.

Мъртън се усмихна смутено.

— Всъщност предпочитам кафе. Последните няколко седмици бях в Сиатъл и отвикнах от чая.

Госпожа Лейтън се изплези на Огюстин и се върна да налее кафе.

— Бива си я — отбеляза Мъртън.

— Двамата преживяхме някои трудни моменти — съгласи се Огюстин. — Доста трудни моменти — подчерта той.

— Предполагам. Но първо — поздравления, задето успяхте да отложите конференцията на Вашингтонския университет, посветена на АЧЕРВ.

Огюстин го погледна учудено.

— Чух, че е работа на НЗИ — допълни Мъртън. — Информация от наши собствени източници.

— Това е новина за мен.

— Нищо, ще я проведем в един мотел, близо до студентското градче. Тясно е, но има френски ресторант с чудесна кухня. Щом ще сме преследвани от закона бандити, защо да не си доставим малко удоволствие?

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен, но ви желая успех.

Мъртън продължаваше да се хили предизвикателно.

— Тази сутрин научих от професор Брок, че имало доста съществени промени в състава на групата, която работи с двете мумии в Инсбрукския институт. Комисията, провела вътрешна проверка, е стигнала до заключението, че са били игнорирани ключови факти, което е довело до сериозни научни пропуски. Хер професор Брок е бил повикан по спешност в Инсбрук. В момента пътува натам.

— Не зная защо това трябва да ми е интересно — промърмори Огюстин. — Имате още две минути.

Госпожа Лейтън се върна с кафетата. Мъртън отпи спокойно.

— Благодаря ви. Възнамеряват да третират двете, пардон, трите мумии като семейство с общи генетични корени. Това означава официално признаване на първото твърдо доказателство за човешкото еволюционно изменение. Защото, както е известно, мумиите са били преносители на АЧЕРВ.

— Ами хубаво. — Огюстин сви рамене.

Мъртън притисна длани. Флорънс го наблюдаваше любопитно.

— Доктор Огюстин, най-сетне излязохме на дългия път към истината. Интересно ми беше да наблюдавам как ще възприемете тази новина.

— Случилото се преди десет, или повече хиляди години едва ли има някакво отношение към това, което става сега. Нито един-едничък иродов фетус не е доживявал до края на бременността. Нещо повече — в един доклад, който получих вчера от Института по алергология и заразни болести, се казва, че не само второстадийните плодове биват отхвърляни с катастрофални темпове, но и че те са особено уязвими за почти всички познати херпес вируси, включително Ъпщайн-Бар. Мононуклеоза. Деветдесет и пет процента от населението на Земята е заразено с Ъпщайн-Бар, господин Мъртън.

— Нищо ли няма да промени възгледите ви, докторе?

— Единственото ми здраво ухо все още шуми от бомбата, която уби президента. Понесох тежък удар. Нищо не може да ме разтърси, освен факти, истински, неоспорими факти. — Огюстин се изправи и заобиколи бюрото. — Пожелавам на специалистите от Инсбрук успехи — каквото и да са решили да търсят. Съществуват достатъчно тайни и загадки в биологията, с които да се занимаваме чак до свършена на света. Ако пак идвате във Вашингтон, господин Мъртън, наминете. Сигурен съм, че Флорънс ще запомни за кафето.

Подпрял подноса в скута си, Дикън въртеше колелата на инвалидната количка. Когато забеляза Мъртън, сви към масата му, спря до нея, остави подноса и попита:

— Как беше пътуването с влака?

— Страхотно — отвърна Мъртън. — Знаеш ли, че Кайе Ланг държи снимката ти на бюрото си?

— Странно послание ми носиш, Оливър. Защо, по дяволите, трябва да ме е грижа?

— Защото смятам, че изпитваш нещо повече от колегиално уважение към нея. Тя ти е писала след инцидента. А ти не си отговарял.

— Ако ще ме ядосваш, ще ида на друга маса. — Дикън посегна към подноса си.

Мъртън размаха ръце.

— Извинявай. Всичко е заради гадния ми нрав.

Дикън пусна подноса и го погледна.

— В началото все още се надявах, че ще се възстановя, безпокоях се, че никога няма да мога да използвам краката и ръцете си. Опитвах се да си вдъхна вяра в собственото тяло. Не беше лесно, защото трябваше да надмогвам болката. Не съм имал време да оплаквам пропуснати любовни възможности. А при теб как е?

— Имах момиче в Лийдс, но ме заряза миналата седмица. Освен това се оказах позитивен. Това я уплаши.

— Съжалявам — рече Дикън.

— Наминах да посетя Огюстин в неговата светая светих. Ама че дръпнат човек.

— Радва се на обществена подкрепа. Сега на власт са фанатиците, които настояват за твърди мерки. Не бива да забравяш, че имаме извънредно положение и заповедите ги издава Кабинетът — което означава, че управляват почти всичко. След като Шоубек се отдръпна, Огюстин стана вторият човек след президента.

— Звучи страшно.

— Кажи ми нещо, което да не е.

Мъртън се замисли.

— Убеден съм, че Огюстин дърпа конците, за да отложи северозападната конференция, посветена на АЧЕРВ.

— Той е твърдоглав бюрократ — което означава, че ще си пази мястото с всички възможни средства.

— А къде остава истината? — попита Мъртън. — Не съм свикнал правителството да се меси в научните спорове.

— Не си толкова наивен, Оливър. В Англия го правите от години.

— Така е, имал съм си работа с доста министри. Но ти какво правиш? Навремето помагаше на Кайе да създадете таен съюз — защо Огюстин още не те е уволнил?

— Защото видях светлината — навъсено каза Дикън. — Или по-скоро, мрака. Мъртви бебета. Изгубих надежда. Мисля си обаче, че Огюстин ме използва — има нужда от мен, за да поддържа баланса. Държи ме на каишка, но гледа да не я отпуска много. Пък и къде ще ида в тази количка? Вече не мога да пътувам. Неефективен съм.

— Или неутрализиран? — подсказа Мъртън.

— Кастриран — заключи Дикън.

— Понякога не си ли казваш: „Това е наука, всеки може да сгреши?“

Дикън завъртя глава.

— Не мога да си обясня хромозомния брой. Петдесет и две хромозоми срещу четирийсет и шест. Тризомални, тетразомални… какво пречи да доведат до Синдрома на Даун или нещо още по-лошо? Ако преди това не ги довърши Ъпщайн-Бар.

Мъртън бе оставил най-приятното за накрая — съобщи на Дикън за промените в Инсбрук. Дикън го изслуша напрегнато, присвил единственото си зрящо око към стената.

Спомняше си разговора с Кайе преди тя да се срещне с Рейфълсън.

— Значи Рейфълсън ще ходи в Австрия? — попита накрая, докато човъркаше с вилицата из чинията.

— Само ако го поканят. Знаеш, че там не се радва на добра репутация.

— Ще чакам доклада. Но не със затаен дъх.

— Мислиш, че Кайе е тръгнала в погрешна посока.

— Не зная дори защо взех тази храна — тросна се Дикън и пусна вилицата. — Не съм гладен.

81.Сиатъл

— Бебето е доста добре — каза доктор Галбрейт. — Нормално развитие за второ тримесечие. Взехме проби за анализ — типична второстадийна АЧЕРВ-бременност.

Последното върна Кайе към действителността.

— Момче или момиче? — попита тя.

— Петдесет и две XX-хромозоми — каза Галбрейт, разтвори кафявата папка и подаде на Кайе копие от анализа. — Хромозомно абнормален женски плод.

Кайе прегледа листа с разтуптяно сърце. Не беше казвала на Мич, но наистина се надяваше да е момиче, за да премахне разстоянието, множеството различия, с които вероятно щеше да трябва да се справя.

— Става дума за дубликати, или за напълно нови хромозоми?

— Ако можехме да го определим, вече щяхме да сме прочути — въздъхна Галбрейт. — Но не знаем. На пръв поглед не изглежда да се дублират.

— И няма допълнителна 21-ва хромозома? — попита притихнало Кайе, докато плъзгаше пръст по редовете.

— Няма. Не мисля, че плодът ще има Синдрома на Даун. Знаеш обаче какво ми е мнението.

— Заради допълнителните хромозоми.

Галбрейт кимна.

— Няма начин да разберем колко хромозоми са имали неандерталците — рече Кайе.

— Ако са като нас, значи четирийсет и шест.

— Но не са като нас. Това си остава загадка. — Кайе се надигна, положила ръка на корема си. — Значи смяташ, че засега бебето е здраво.

Галбрейт кимна.

— Но какво знаем ние? Почти нищо. Кръвният ти анализ е позитивен за херпес симплекс и негативен за мононуклеоза — тоест Ъпщайн-Бар. Никога не си боледувала от рубеола. За Бога, Кайе, стой настрана от всеки, който е болен от рубеола.

— Ще внимавам — обеща Кайе.

— Не зная какво повече да ти кажа.

— Пожелай ми късмет.

— Пожелавам ти всичкия късмет на Земята и в небесата. Което не ме кара да се чувствам по-добре като лекар.

— Решението си е наше, Фелисити.

— Разбира се. Още нещо. Нали ти казах, че болницата изпрати официален протест срещу задължителното регистриране за всички АЧЕРВ-бременности. Е, провалихме се. Нищо не се получи. Ще продължаваме с регистрацията. Дори и да не си съгласна, длъжни сме да регистрираме и теб.

— Ами направи го — рече спокойно Кайе.

— Зная, че си се преместила. Ако въведа неверен адрес, болницата може да си има неприятности, а на мен да ми отнемат разрешителното. — Тя погледна Кайе натъжено. — Трябва ми новият ти адрес.

Кайе погледна формуляра, после поклати глава.

— Кайе, моля те. Искам да остана твой наблюдаващ лекар, докато това приключи.

— Да приключи?

— До раждането.

Кайе отново поклати глава. Галбрейт я гледаше с насълзени очи.

— Разбери, че нямам избор. Никой от нас няма избор.

— Няма да позволя да дойдат и да ми вземат бебето — спокойно каза Кайе.

— Ако не ми помагаш, не мога да бъда твоят лекар.

— Аз нямам лекар.

— Кайе, престани. Нашата болница направи всичко възможно да бъде прекратена задължителната регистрация. Още не сме се отказали от усилията. Обещавам ти да държа здравния ти картон под стриктно наблюдение. Повярвай ми, Кайе, ние сме на твоя страна.

Кайе се нуждаеше отчаяно от помощта на Мич, но той не беше в болницата. Беше отишъл до хотела, за да уреди някои въпроси във връзка с конференцията. Не й се искаше да му пречи в този момент.

Галбрейт подаде на Кайе химикалката. Тя бавно попълни формуляра и Галбрейт го взе и каза:

— Така или иначе щяха да те открият.

Кайе излезе от болницата, качи се в синята тойота, която бяха купили преди две седмици, опря ръце на кормилото и втренчи поглед в предното стъкло. Постоя така десетина минути, преди да запали двигателя. Тъкмо смъкваше прозореца, за да си поеме глътка чист въздух, когато чу гласа на Галбрейт. Лекарката тичаше към паркинга. Спря при колата, опря ръце на вратата и я погледна. Беше се задъхала.

— Знаеш ли, че си написала погрешен адрес?

Кайе я гледаше, без да отговаря.

Галбрейт затвори очи и си пое въздух.

— Знаеш, че отхвърленият плод бе съвсем здрав. Не открихме нищо, което да е предизвикало аборта. Не мога да разбера каква е причината. Защо го възприемаш като чужда тъкан — може би има някакви скрити различия. Все едно че носиш горилче. Но ето че се продължава и със следващия — ти я толерираш, храниш я. Така е с всички майки. Защо Работната група не се занимае с това?

— Истинска загадка — призна Кайе.

— Моля те, Кайе, прости ми.

— Простено ти е.

— Не, говоря сериозно. Не ме интересува дали ще ми отнемат разрешителното. Цялата им политика е погрешна. Нека остана твой лекар.

Кайе скри лицето си в шепи, изтощена от напрежението. Вратът й се бе изпънал като стоманена струна. Тя вдигна глава и подаде ръка на Галбрейт.

— Ако наистина е възможно, за мен ще е удоволствие.

— Където и да отидеш, каквото и да правиш, обещай ми — нека бъда с теб, когато раждаш. Искам да съм в течение на всичко, свързано с АЧЕРВ-бременностите. Искам аз да израждам дъщеря ти.

Кайе паркира срещу стария хотел „Юнивърсити Плаза“. Откри Мич на първия етаж — чакаше управителя за разговор. Разказа му какво се бе случило в болницата. Мич толкова се ядоса, че блъсна с юмрук вратата.

— Не биваше да те оставям сама — нито за миг!

— Не се тревожи, справих се доста добре.

— Не мога да повярвам, че Галбрейт е постъпила така с теб.

— Сигурна съм, че го направи против волята си. Тя иска да ни помогне.

— Но можеш ли да й вярваш?

— Няма нужда да се поддаваме на параноята.

— Кайе, въпросът не е само в това какво правят властите. Те надъхват обществото. Всяка бременна жена се превръща в подозрителен субект. Огюстин — този гаден копелдак — се е постарал да ви направи престъпници! Бих го смазал от бой!

Кайе го хвана за ръцете и го придърпа нежно към себе си.

— Моля те, Мич, успокой се.

— Не разбираш ли, че сега си оставена на произвола — всеки може да прави с теб каквото си иска!

— Не желая да живея под стъклен похлупак.

Той се отдръпна и я погледна.

— Какво можем да направим? Кога ще ни пратят полицаи, за да ни приберат насила?

— Не зная. Мич, аз вярвам в тази страна. Едва ли ще се стигне дотам.

Мич се отпусна в един диван.

— Уендъл и Мария се оплакват, че натискът ставал непоносим. Публикували са официален протест, но никой в министерството не признава нищо. Орязали са им бюджета, лабораториите непрестанно се проверяват от инспектори. Кайе, започвам да губя надежда. Така беше с мен и предния път, когато…

— Зная — прекъсна го тя.

— На всичко отгоре Държавният департамент отказва да допусне Брок в страната.

— Това пък кога го чу?

— Мъртън се обади вчера от Бетезда. Огюстин се опитва да му запуши устата. Оставаме само ти и аз — а ето че сега трябва и да се крием!

Кайе седна до него и положи глава на рамото му. Той вдигна ръка и я погали.

— Зная нещо, което ти не знаеш — почти прошепна тя.

— Какво?

— Ще си имаме дъщеричка.

Мич спря да диша и сбърчи чело.

— Боже мили!

— Щеше да е или едното, или другото — засмя се Кайе, доволна от постигнатия ефект.

— Но ти това искаше.

— Аз ли го казах?

— На Бъдни вечер. Каза, че искаш да й купиш кукли.

— Нещо против?

— Разбира се, че не. Просто всеки път, когато се случи нещо такова, трябва да преглътна шока.

— Доктор Галбрейт каза, че е съвсем здрава. Всичко й е наред. Има и допълнителните хромозоми… но това си го знаем.

Мич сложи ръка на корема й.

— Знаеш ли, усещам движенията й — рече той, после неочаквано застана на колене пред Кайе и опря ухо на пъпа й. — Сигурен съм, че ще е красавица.

В този момент влезе управителят на хотела с куп бумаги под мишница, спря и ги изгледа учудено. Беше на около петдесет, пълен, с прошарена червеникава коса. Мич се изправи и си изтупа панталоните.

— Това е жена ми — обясни той засрамено.

— Разбирам — отвърна управителят, присви сините си очи и изгледа Мич. — Бременна е, нали? Не ми го казахте. Тук въобще не се споменава… — Той прелисти документите и погледна обвиняващо Мич. — Никъде. Трябва да сме много внимателни, когато става въпрос за събиране на големи групи хора.

Мич се облегна на буика и потърка брадичката си. Беше му набола брада, макар че се бе избръснал сутринта. Кайе стоеше до него.

— Ще те откарам вкъщи — заяви той.

— Ами буикът?

Той поклати глава.

— Ще се върна по-късно за него. Уендъл ще ме докара.

— И какво ще правим сега? — попита Кайе. — Защо не опитаме в друг хотел? Или да наемем някоя изложбена зала?

Мич се намръщи.

— Това копеле си търсеше извинение. Той знае коя си. Обади се на някого. Провери всичко, изпипа нещата като добропорядъчен нацист. Да живее свободна Америка!

— Ако наистина не пускат Брок в страната…

— Ще организираме конференцията по интернет. Все ще измислим нещо. Сега съм по-загрижен за теб. Нещо ще се случи.

— Какво?

— Не го ли усещаш? — Той се почеса по челото. — Погледът на този страхливец, управителя. Беше като на изплашен козел. И понятие си няма от биология. Живурка си кротко и внимава да не направи някоя погрешна стъпка. Почти всички са като него. Тръгват натам, накъдето ги бутнеш.

— Звучи прекалено цинично.

— Това е политическата реалност — продължи разпалено Мич. — Как можех да съм толкова наивен? Да те оставям да пътуваш сама. Можеха да те нападнат, да…

— Мич, не желая да ме държиш в пещера.

Мич потрепна.

Кайе постави ръка на рамото му.

— Съжалявам. Знаеш какво имам предвид.

— Всичко е както много отдавна, Кайе. Ти си го видяла в Грузия. А аз — в Алпите. Станали сме чужди. Хората ни мразят.

— Мразят мен — уточни тя с пребледняло лице. — Защото съм бременна.

— И мен също мразят.

— Но не те карат да се регистрираш като евреин в Германия.

— Още не. Да вървим. — Той обгърна раменете й и я поведе към тойотата. Кайе с мъка смогваше да следва широките му крачки. — Мисля, че имаме още няколко дни. Преди някой… да предприеме нещо. Ти си като бодил в задниците им. Двоен бодил.

— Защо пък двоен?

— Известните личности притежават сила — обясни Мич. — Хора като теб, които знаят истината.

Кайе се настани на дясната седалка и спусна прозореца. В колата бе топло, почти задушно. Мич затвори вратата.

— И аз такава ли съм?

— Хубаво е да свикваш с тази идея. Между другото, Сю ти направи едно предложение. Не е зле да го обмислим. Ще кажа на Уендъл къде отиваме. На никого другиго.

— Къщата ми харесва.

— Ще си намерим друга — обеща Мич.

82.Корпус 32, Националният здравен институт, Бетезда

Марк Огюстин беше почти трескав в своя триумф. Подаде снимките на Дикън и пъхна касетката в служебния видеокасетофон. Дикън взе най-горната снимка, приближи я до лицето си и примижа късогледо. Типичната медицинска фотография, неестествено оранжево-виолетова тъкан, яркорозови кожни увреждания, разфокусирани странични детайли. Мъж на около петдесет, жив, но не и доволен от живота. Дикън взе следващата снимка. В едър план дясната ръка на мъжа, маркирана с големи мехури и петна. Най-големият мехур се разпростираше на диаметър от седем сантиметра — показваше го поставената отстрани линийка — с черна пъпка в центъра, пълна с жълтеникава течност. Дикън преброи общо седем мехура на дясната ръка.

— Показах ги на повечето от нашите служители тази сутрин — обясняваше Огюстин, Докато държеше дистанционното и пренавиваше касетката. Дикън продължи да разглежда снимките. Тялото на мъжа бе покрито с големи розови петна, някои формиращи мехури, които несъмнено причиняваха силни болки. — Разполагаме с анализи на взетите тъканни проби, които потвърждават наличието на АЧЕРВ. Жената на пациента е бременна, във втория стадий, а фетусът е позитивен за АЧЕРВ, тип 3-c. Мъжът не е заразен с АЧЕРВ, така че можем да го изключим като причинител на мехурите.

— Откъде са? — попита Дикън.

— От Сан Диего, Калифорния. Нелегална имигрантска двойка. Тамошният ни отдел е извършил разследването и ни е пратил резултатите. Отпреди три дни са. Засега държат настрана местната преса.

Усмивките на Огюстин се редяха като светкавици в нощно небе. Той застана до телевизора, на който вървяха на бърза скорост сцени от болницата — специално изолираната стая, отделното въздухоподаване — вдигна пръст и натисна копчето.

Мъжът на екрана се представи. Доктор Ед Сангър, представител на Работната група към градска болница „Милосърдие“. Беше висок и слаб, с пясъчноруса коса и самоуверени маниери. Докато съобщаваше диагнозата, Дикън го слушаше с нарастващо безпокойство. „Как може да съм бил толкова сляп — повтаряше си той. — Огюстин е бил прав. Всички негови предположения се оказаха ужасяващо верни.“

Огюстин спря записа.

— Това е монощамен РНК-вирус, огромен и примитивен, вероятно около сто и шейсет хиляди нуклеотида. Не бях виждал нищо подобно. Опитваме се да намерим съответствие между неговия геном и вече познати ЧЕРВ-кодиращи участъци.

— Човекът не изглежда никак добре.

— Той умря снощи — допълни Огюстин. — Жената е напълно здрава, ако се изключат обичайните неприятности, свързани с бременността. — Огюстин скръсти ръце и се подпря на бюрото. — Латерална трансмисия на съвършено непознат вирус, почти със сигурност произлязъл и синтезиран от АЧЕРВ. Жената е заразила мъжа. Това е, Кристофър. Фактите, които очаквахме. Ще ни помогнеш ли пред медиите?

— Искаш да го съобщим, така ли?

— Смятаме да карантинираме или да затворим принудително всички жени с второстадийна бременност. Но за подобен ход са ни нужни сериозни доказателства. Става въпрос за нарушаване на гражданските права. Президентът е готов да ни подкрепи, но съветниците му поискаха да предложим няколко изтъкнати специалисти, които да излязат с официално изявление пред обществото.

— Аз не съм изтъкнат специалист. Повикай Бил Козби.

— Козби вече отказа. Но ти… ти си съвсем подходящ. Образът на пострадалия от фанатични врагове учен. Това сигурно ще се хареса. — Огюстин се засмя криво.

Дикън сведе поглед надолу.

— Сигурен ли си, че трябва да го направим?

— Абсолютно. Това ще ни отнеме три или четири месеца. Като се имат предвид последствията, не можем да си позволим да чакаме повече.

Дикън го погледна внимателно, после извърна глава към прозореца. Виждаше се малка част от градинката пред сградата.

— Всички бъдещи майки ще поставят на вратите си предупредителна табела — заговори Дикън. — Освен това ще бъдат изследвани за АЧЕРВ. Това ще струва милиарди.

— Финансовата, страна не е проблем — отвърна Огюстин. — Изправени сме пред най-голямата заплаха за здравето на нацията на всички времена. Кристофър, това е биологичният еквивалент на Кутията на Пандора. Ретровирусна болест, с която не сме в състояние да се справим. Заплаха от стотици, може би хиляди други болести, срещу които науката е съвършено неподготвена. Няма да имаме никакви проблеми с финансирането.

— Единственият проблем е, че аз не вярвам — тихо каза Дикън.

Огюстин го прониза с поглед.

— Преследвал съм вируси през цялата си кариера — продължи Дикън. — Виждал съм с очите си какво причиняват. Зная за ретровирусите, зная за ЧЕРВ. Зная и за АЧЕРВ. Вероятно човешките ендогенни ретровируси не са били елиминирани от генома, защото са осигурявали охрана от други, по-нови ретровируси. Те са нашата малка библиотека на защити. А… нашият геном ги използва, за да предизвиква промени.

— Няма доказателства за това.

— Искам да чуя гласа на науката, преди да поставя под ключ всяка бременна жена в тази страна.

Лицето на Огюстин потъмня от гняв.

— Не разбираш ли каква опасност ни грози? — почти извика той. — Мислех си, че ще се зарадваш на възможността да се върнеш на голямата сцена.

— Не — поклати глава Дикън. — Не искам.

— Все още ли живееш с твоите фантазии за нови видове?

— Това вече го надживях — въздъхна Дикън. Говореше като изморен старец.

Огюстин заобиколи бюрото, отвори една папка и извади плик. Всичко в позата, в наперените му движения, пробуждаше опасения и страх. Този Огюстин Дикън не бе виждал никога: чиновника, готов да нанесе смъртоносния си удар.

— Това пристигна за теб, докато беше в болницата. Беше адресирано официално, затова си позволих да го отворя.

Подаде плика на Дикън.

— Пристига от Грузия. Леонид Шугашвили ти е изпратил снимки на нещо, което нарича „Хомо супериор“. Нали?

— Не ти казах, защото не разполагах с никакви потвърждения.

— Умно. Защото в Тбилиси са го арестували за измама. Свързвал се е с роднини на изчезналите. Обещавал да им покаже къде са заровени близките им. Изглежда, се е опитвал да измами и нас.

— Това не ме изненадва, нито ще промени отношението ми по въпроса, Марк. Аз съм свършен човек. Всичките ми сили отидоха да се възстановявам от травмата. Вече не ставам за работа.

— Така да е — рече Огюстин. — Ще ти дам отпуска по болест. Но не забравяй, че имаме нужда от теб — както в кабинета, така и в Центъра за контрол на болестите. Следващата седмица пристигат шейсет епидемиолози да започнат втория етап. Не разполагаме със свободни стаи, вероятно ще трябва да настаня поне трима в твоята.

Двамата се изгледаха мълчаливо.

— Благодаря ти, че ме търпя толкова дълго — каза накрая Дикън.

— Няма защо — отвърна почти равнодушно Огюстин.

83.Снохомишска област

Мич извади последните кашони и ги остави до входната врата. Уендъл Пакър щеше да дойде по-късно с камиона за мебелите. Той се изправи и огледа къщата смръщено. От Коледа бяха минали само два месеца.

Кайе излезе от спалнята с телефона в ръка.

— Изключили са го. Сигурно задето ги предупреди, че ще напускаме.

Мич седна на един стол.

— Божичко, колко съм изморен. Малко остана.

— По дяволите — сепна се Кайе. — Забравих да заредя мобилния телефон. Батерията му е свършила. — Тя се върна в спалнята. Мич я изпрати с поглед. Забеляза, че продължава да върви съвсем изправена, макар че беше в седмия месец и коремът й изпъкваше забележимо. Плъзна поглед из стаята. После сведе очи към ръцете си. Изглеждаха подпухнали, със задебелени накрая пръсти, като ръчищата на Попай. Усещаше, че и краката му са отекли. Спеше му се, а бе едва четири следобед. Тъкмо бяха обядвали — супа от консерва. Навън бе още светло.

Кайе се върна и той скочи да й помогне да се настани на дивана. Изведнъж спря и вдигна ръка към челото си.

— Какво ти е? — попита го тя обезпокоено.

В този миг той видя първия блясък на заслепяващата светлина. Затвори очи и се отпусна на дивана.

— Идва — едва успя да каже Мич.

— Кое?

Той си посочи челото.

— Бум.

— В чантата си имам „Напроз“ — каза Кайе. Той я чу как става и върви през стаята. Зад спуснатите му клепачи отново блесна светлина. Болката беше като ехтяща в тясна долина артилерийска канонада.

Кайе пъхна две таблетки в ръката му и му подаде чаша вода. Той ги преглътна, без да отваря очи, без да вярва, че ще му помогнат. Може би ако се бе вслушал по-рано в признаците на задаващия се пристъп, ако ги бе глътнал сутринта…

— Ела, ще ти помогна да си легнеш — рече Кайе.

— Какво?

— В леглото.

— Трябва да тръгваме.

— Добре де. Но първо ще поспиш.

Това беше единственото спасение. Но и в съня болката бе все така нетърпима. Той си я спомняше — като гигантска, смазваща тялото му планина. Надигна се и остави на Кайе да го заведе до леглото. Изпита известно облекчение, когато почувства хладните чаршафи.

В просъница чу Кайе да му казва, че го обича.

Кайе дръпна одеялото и пипна Мич по челото. Беше влажно и студено като лед. Тя седна на леглото до него. Мъчно й беше, че не може да сподели болката му, да я облекчи. Също както и той не можеше да сподели нейната при раждане.

Мич дишаше учестено и повърхностно. Тя посегна машинално и докосна издутия си корем. Бебето се бе успокоило, след като цяла сутрин я подритваше.

— Мич? — повика го тихо тя, но той не отговори. Тя се изпъна по гръб, но не й беше удобно, обърна се на една страна, с лице към Мич, и се сгуши в него. Тишината в къщата я безпокоеше. Въздухът бе съвсем неподвижен. Не се чуваше дори обичайният далечен тътен от магистралата.

След около половин час се надигна. Мич продължаваше да спи, но сега дишането му изглеждаше по-равномерно. Тя отиде в кухнята и докато си наливаше чай, пред къщата спря кола. Кайе заобиколи масата и надникна през прозореца. Виждаше само светлините на фарове. Не очакваха никого. Уендъл беше в Сиатъл, щеше да дойде с камиона чак утре сутринта. Мъртън беше в Бересфорд, а Сю и Джек — в източен Вашингтон.

Помисли си дали да не събуди Мич, но не знаеше ще успее ли.

— Може пък да е Мария — каза тя на глас.

Но не посмя да иде при вратата. В хола и всекидневната цареше мрак, лампите светеха само в кухнята. Тънък лъч от фенер трепна по прозореца и се спря на отсрещната стена. Не беше пуснала пердетата — нали нямаха съседи.

После на вратата се почука — рязко и силно. Кайе си погледна часовника — беше точно седем.

На вратата отново се почука настойчиво.

— Кайе Ланг? — Гласът бе непознат, силен. — Мичъл Рейфълсън? Отворете. От юридическата служба на щатския шерифски отдел.

Дъхът й секна. Това пък какво беше? Дали нямаше връзка с нея? Тя отиде до вратата, дръпна резето и отвори. Светлината от фенерчето се плъзна по лицето й. Кайе се пресегна и включи външното осветление.

— Аз съм Кайе Ланг.

Бяха двама, цивилни. Единият, по-високият, с късо подстригана коса, пристъпи напред.

— Госпожице Ланг, тук имаме…

— Госпожо Ланг — поправи го тя.

— Добре, госпожо. Казвам се Уолас Юргенсън. Това е доктор Кевин Кларк от Снохомишския здравен отдел. Аз съм официален представител на Специалния отдел, създаден по поръчка на Кабинета за извънредно положение. Госпожо Ланг, имаме федерално разпореждане, въз основа на наредбата на щатската канцелария към Работната група. От нас се иска да се свържем с всички жени, които могат да бъдат потенциални заразоносители, във връзка с второстадийна…

— Това са глупости — прекъсна го Кайе.

Мъжът млъкна, погледна я изненадано, после продължи:

— Второстадийна АЧЕРВ-бременност. Разбирате ли за какво ви говоря, госпожо?

— Да — каза Кайе. — Но вие грешите.

— Дойдохме тук, за да ви информираме, че по решение на канцеларията към Работната група и Центъра за контрол за болестите, за да се избегне…

— Аз работех там — отново го прекъсна Кайе.

— Зная — отвърна Юргенсън. Кларк се усмихна и кимна, сякаш се радваше да се запознае с нея. — Накратко, госпожо Ланг, съответните органи са преценили, че вие може да представлявате заплаха за общественото здраве. Ето защо сме длъжни да информираме вас и всички останали жени от областта — за възможностите, които им се предоставят.

— Лично аз избирам да остана тук — произнесе с леко разтреперан глас Кайе. Плъзна поглед по лицата им. Приятни хора, гладко обръснати, възпитани, нервни и смутени също като нея.

— Имаме заповеди да отведем вас и съпруга ви в карантинния център в Линууд, където ще бъдете изолирани и ще получавате нужната ви медицинска помощ, докато не бъде решено, че повече не представлявате здравен риск…

— Не — повтори Кайе и усети, че лицето й се изчервява. — Това са абсолютни глупости. Съпругът ми е болен. Той не може да пътува.

Лицето на Юргенсън се изпъна. Очевидно се готвеше да направи нещо, което хич не му харесваше. Той погледна към Кларк. Отзад се появиха двама заместник-шерифи. Единият едва не се спъна в прага на верандата. Юргенсън преглътна и едва тогава продължи:

— Доктор Кларк може да прегледа мъжа ви преди да ви откараме.

— Той има силно главоболие — рече Кайе. — Мигренозен пристъп. Получава ги от време на време. — Погледна към алеята. Зад шерифската кола бе паркирана малка линейка. Миришеше на влага и на студен, нощен въздух.

— Ние нямаме избор, госпожо Ланг.

Нищо не можеше да направи. Ако се съпротивляваше, просто щяха да повикат още хора.

— Ще дойда. Но мъжът ми не е в състояние да бъде транспортиран.

— Госпожо, и двамата може да сте заразоносители. Длъжни сме да ви отведем.

— Аз ще прегледам мъжа ви и ако е нужно, ще му назнача лечение — обеща Кларк.

Очите на Кайе се наляха със сълзи. Чувстваше се отчаяна, безпомощна, изпълваше я безсилен гняв. Видя, че Юргенсън и Кларк поглеждат над рамото й, и в същия миг почувства зад гърба си някакво раздвижване. Извърна се рязко, изплашена, сякаш бе попаднала в засада.

Беше Мич. Пристъпваше мъчително, с изпънати крака и полузатворени очи, като чудовището на Франкенщайн.

— Какво има, Кайе? — попита той с дрезгав глас. Дори тези няколко думи го накараха да смръщи болезнено лице.

Кайе се обърна и изгледа Кларк и Юргенсън.

— Той има тежка мигрена. Боли го, разбирате ли?

— Кои са тези? — попита Мич и едва не се строполи. Кайе изтича при него и го подкрепи. — Не виждам почти нищо — оплака се Мич.

Кларк и Юргенсън разговаряха шепнешком.

— Госпожо Ланг, бихте ли го извели на верандата? — напрегнато каза Юргенсън. Кайе видя, че един от заместник-шерифите държи пистолет.

— Какво има?

— Те са от Работната група — обясни Кайе. — Дошли са да ни отведат.

— Защо?

— Някаква разпоредба, че сме били заразни.

— Не — поклати глава Мич и опита да се освободи от ръката й.

— Точно това им казах и аз. Но, Мич, нищо не може да се направи.

— Не! — извика Мич и размаха ръце. — Върнете се, когато ще мога да ви виждам. Когато ще мога да говоря нормално! Оставете жена ми на мира, за Бога!

— Госпожо, моля ви излезте на верандата — повтори заместник-шерифът. Кайе почувства, че ситуацията става опасна. Мич не беше в състояние да води нормален разговор. Кайе не знаеше какво може да направи, за да я защити. Мъжете отвън очевидно бяха изплашени. Времената бяха ужасни и можеха да се случат ужасни неща — да ги застрелят, може би дори да подпалят къщата.

— Жена ми е бременна — повтори Мич. — Моля ви, оставете ни на мира. — Той направи опит да се приближи до вратата. Кайе застана до него и го улови за ръката.

Заместник-шерифът продължаваше да държи пистолета насочен към земята, но сега вече го стискаше с две ръце. Юргенсън го смъмри да го прибере. Той поклати глава и каза:

— Страх ме е да не направят някоя глупост.

— Добре, излизаме — склони Кайе. — Не се дръжте като идиоти. Не сме блъвнали от зараза.

Юргенсън им каза да излязат навън и да застанат на верандата.

— Докарали сме линейка. Ще ви отведем някъде, където да се погрижат за мъжа ви.

Кайе помогна на Мич да излезе. Ризата му беше мокра от пот.

— Не виждам нищо — прошепна й той в ухото. — Какво правят?

— Искат да ни откарат. — Бяха на двора. Юргенсън даде знак на Кларк Да отвори задния капак на линейката. Кайе забеляза, че зад кормилото на линейката седи млада жена. — Не прави нищо необмислено — помоли тя Мич. — Върви напред, аз ще ти помагам. Как си след хапчетата?

Мич поклати глава.

— Все така зле. Чувствам се глупаво… задето те оставих сама. Ти си толкова безпомощна. Говореше с пресипнал глас, без да отваря очи. Светлините на фаровете го дразнеха. Мич засенчи очите си с ръце и понечи да се дръпне настрани.

— Не мърдай! — извика заместник-шерифът и вдигна оръжието. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам!

Кайе чу шум от още коли. Вторият заместник-шериф се обърна.

— Някой идва. Камиони. Няколко са.

Тя преброи четири чифта светлини. Приближаваха се към къщата. Три камиона и една кола спряха на алеята със скърцане на гумите. Отзад в камионите имаше мъже — с маслиненочерни коси, карирани ризи, кожени сака, шушлякови якета. Кайе зърна сред тях Джек, мъжа на Сю.

Джек скочи на земята, даде знак с ръка и мъжете останаха в каросериите.

— Добър вечер — рече Джек. Лицето му беше съвсем безизразно. — Кайе, Мич, здрасти. Телефоните ви не работят.

Заместник-шерифът погледна въпросително Юргенсън и Кларк. Пистолетът му сочеше земята. От колата излязоха Уендъл Пакър и Мария Кьониг и се приближиха към тях.

— Всичко е наред — рече Пакър. — Доведохме приятели, за да помагат с мебелите.

— Мич има мигрена — каза Кайе. Мич направи опит да се освободи от ръката й, но краката му все още трепереха.

— Бедничкият — рече Мария и заобиколи шерифите. — Не се безпокойте — каза им тя. — Ние сме от Вашингтонския университет.

— А ние сме от Петте племена — добави Джек. — Това са наши приятели. Ще им помагаме да се местят. — Мъжете в камионите помахаха с ръце, но усмивките им бяха мрачни, заплашителни. Приличаха на бандити.

Кларк потупа Юргенсън по рамото и каза:

— Хайде да не влизаме в заглавията на вестниците.

Юргенсън кимна. Кларк влезе в линейката, а Юргенсън седна в колата. Без повече приказки двете коли потеглиха. Скоро здрачът ги погълна.

Джек пристъпи напред. На устните му трепкаше доволна усмивка.

— Забавно беше.

Уендъл и Мария помогнаха на Мич да седне на земята.

— Ще се оправя — обеща той, стиснал главата си в ръце. — Божичко, колко безпомощен бях. Нищо не можех да направя.

— Не се безпокой. — Мария го погали.

Кайе коленичи до него и опря челото си в неговото.

— Хайде да се прибираме. — Двете с Мария помогнаха на Мич да стане.

— Оливър се обади от Ню Йорк — каза Уендъл. — Кристофър Дикън му звъннал и го предупредил, че се готви нещо страшно. Той ни каза, че не отговаряте на телефоните си.

— Това беше днес следобед — допълни Мария.

— Мария се обади на Сю — продължи Уендъл. — Сю пък позвъни на Джек. Джек тъкмо беше в Сиатъл.

— Имахме среща в казиното — подхвана на свой ред разказа Джек. — Момчетата сами предложиха да дойдат. И добре стана. А сега, ако питате мен, най-добре да ви откараме в Кумаш.

— Готов съм — кимна Мич. Той измина няколко крачки сам, спря и се обърна. — Мога да се справя. Добре съм вече.

— Там не могат с пръст да ви пипнат — рече Джек и погледна към пътя. — Проклети копелета. Щом своите започнаха да правят на индианци.

84.Кумашка област, Източен Вашингтон

Мич стоеше на склона на невисок тебеширенобял хълм, от който се разкриваше чудесна гледка към казиното „Дивият орел“ и туристическата част. Килна шапката си назад и примижа срещу яркото слънце. В девет сутринта вече беше доста топло. В ненатоварени дни казиното побираше до четиристотин посетители, като поне триста от тях бяха от Петте племена.

Но сега резерватът бе поставен под карантина, заради отказа да сътрудничи с Марк Огюстин. Пикапите на трима кумашки областни шерифи бяха запречили единствения път към магистралата. Те осигуряваха подкрепления на федералните шерифи, които се опитваха да наложат изпълнението на решенията на Работната група на територията на резервата.

От три седмици казиното бе затворено. Паркингът бе почти празен, всички светлинни реклами бяха изключени.

Мич разрови червеникавата пръст с върха на обувката си. Бе излязъл от караваната да се поразтъпче на чист въздух и да остане насаме с мислите си и сега, когато видя приближаващия се отдолу по пътеката Джек, се подразни. Но въпреки това не се прибра.

Изглежда, двамата все още не можеха да определят дали да се харесват. Всеки път, когато се срещаха, Джек задаваше едни и същи въпроси с предизвикателен тон, а Мич, изглежда, даваше отговори, които не задоволяваха любопитството му.

Мич се наведе и взе едно кръгло камъче от тревата до пътеката. Джек изкатери последните няколко метра до върха на склона и каза:

— Здрасти.

Мич кимна.

— Гледам, и ти го имаш. — Той се потърка с пръст по бузата. Кожата на лицето му постепенно оформяше рейнджърска маска — с подгънати и завити краища и задебелена около очите. И двамата изглеждаха като намазани със засъхнала кал. — Май няма да падне без кръв.

— Не бива да я белиш — рече Мич.

— Твоята кога се появи?

— Преди три вечери.

— Понякога се ядосвам. Имам чувството, че Сю щеше да подготви тази работа по-добре.

Мич се усмихна.

— Кое, забременяването ли?

— Ами да. Казиното е празно. Парите взеха да свършват. Пуснах повечето от моите хора да си вървят, останалите пък не искат да се прибират. Хич не ми харесва тая работа. — Той отново докосна маската и погледна върха на пръста си. — Един от моите младоци се опита да я махне. Откараха го в болницата. Казах му, че е глупак.

— За никой от нас не е лесно — въздъхна Мич.

— Що не идваш понякога на нашите събрания?

— Джек, благодарен съм, че съм тук. Не искам да ядосвам хората.

— Сю смята, че ако се запознаят с теб, няма да ти се сърдят. Ти си приятно момче.

— Така ми каза и миналата година.

— Каза също, че щом аз не ти се сърдя, и другите няма да се разсърдят. Май ще излезе права. Макар че има една старица, от каюсите, Беки се казва. Изгонили я от Колвил и тя взела, че дошла тук. Много е бъбрива и все гледа да противоречи на решенията на съвета. Тя може и да ти създаде проблеми.

Мич се засмя.

— Как мислиш, положението може ли да стане сериозно?

Джек повдигна рамене.

— Скоро ще правим събор на бащите. Само бащите. Нищо общо с онези срещи с бъдещите татковци, дето ги организират в болницата. Това е срамна работа за мъже като нас. Ще дойдеш ли?

Мич кимна.

— За първи път ми излиза тая маска. Няма да е лесно. Някои от бащите гледат телевизия. Започват да питат дали ще ги приемат пак на работа. Обвиняват жените си.

Мич знаеше, че в резервата има три семейни двойки, които все още очакваха своите АЧЕРВ-деца, освен тях с Кайе. От трите хиляди и седемдесет и двама обитатели на резервата, където бяха настанени Петте племена, досега имаше шест АЧЕРВ-раждания. И шестте бебета се бяха родили мъртви.

Кайе помагаше на клиничния педиатър — млад бял доктор, казваше се Чембърс, освен това водеше образователната програма за бъдещите майки. Мъжете бяха доста дръпнати и с неохота приемаха промените.

— Сю ще ражда по същото време, когато и Кайе — обясни Джек и седна на земята със скръстени крака — нещо, в което Мич не бе особено добър, но и той седна. — Опитах се да поразуча нещо повече за тези гени, ДНК и вируси. Но не е по моята специалност.

— Сигурно е доста трудно — съгласи се Мич. Нямаше представа как точно трябва да общува с Джек. — Може би ние ще имаме първите здрави деца. И първи ще видим как изглеждат.

— Вярвам, че ще е така. Ще е много… Щях да кажа „голяма чест“. Но не е чест.

— Може и да не е — съгласи се Мич.

— За мен всичко остава вечно живо. Земята е изпълнена с живи същества, едни облечени в плът, други — не. Ние не губим връзка с плътта дори след като тя ни отхвърли. След смъртта се разнасяме, но понякога се връщаме при костите си и се оглеждаме. Да видим как се справят младите.

Мич предусещаше началото на поредния спор.

— Ти не мислиш така — подхвърли Джек.

— Вече не зная какво да мисля — поклати глава той. — Когато природата си играе с тялото ти, направо те дострашава. Жените изживяват тези неща по друг начин, но за мъжете това е толкова непривично, че…

— Тази ДНК може да е духът в нас, думите, които се предават от дедите ни, заветите на самия Създател. Така ми се струва на мен.

— Не по-лошо обяснение от всяко друго — рече Мич. — Само дето не знаем кой е този Създател и дали въобще съществува.

Джек въздъхна.

— Ти изучаваш мъртвите предмети.

Мич се изчерви едва забележимо, както ставаше винаги, когато разговаряше с Джек.

— Опитвам се да разбера какво са представлявали, когато са били живи.

— Духовете биха могли да ти кажат.

— На теб казват ли ти?

— Веднъж или два пъти.

— И какво ти казаха?

— Че искат разни неща. Не са щастливи. Един старец, той е мъртъв сега, отишъл да слуша какво ще каже духът на Паско, докато ти си го изравял. Та той ми предаде, че духовете не били доволни. — Джек вдигна едно камъче и го запрати надолу по хълма. — После добави, че Паско не говорел като нашите духове. Сигурно е бил различен. Каза го само на мен, на никой друг. Смяташе, че този Паско не е бил от нашето племе.

— Брей — зачуди се Мич.

Джек се почеса по носа и вдигна вежди.

— Кожата ме сърби непрестанно. И теб ли?

— Понякога. — Мич настръхваше всеки път, когато разговорът с Джек се насочваше към костите. Дали не изпитваше някакво чувство за вина? — Няма нищо странно. Хора сме. Младите се учат от старите, мъртви или живи. Може никога да не постигнем съгласие, Джек, но аз уважавам всичко, което казваш.

— Сю ме накара да преосмисля доста неща — рече Джек, втренчил черните си очи в лицето на Мич. — Каза ми да говоря по-често с теб, защото си умеел да слушаш, а после винаги казваш това, което мислиш. Хората сега имат нужда някой да ги разбира.

— Ще поговоря с тях, ако това помага — обеща Мич. — Ужасно сме ти задължени, Джек.

— Не, ни най-малко. И без това щяхме да загазим. Ако не бяха тези нови бебета, щеше да е нещо друго. Открай време обичаме да се зъбим на правителството.

— И това ви струва немалко пари.

— Все ще измислим някоя дяволия. Момчетата ще докарат ротативки, ако трябва. Има едни задни пътища, дето федералните не ги знаят. Ще мине поне половин година, преди да ги конфискуват.

— Отмъщението на червения човек?

— Дразним ги — засмя се Джек. — Но на тях май им харесва.

— Ако бебетата се родят здрави, може да вдигнат карантината. До няколко месеца може да отвориш казиното.

— На нищо не разчитам. — Той се размърда, после бавно се надигна. — Все пак, ела довечера. Ще е добре да поговориш с хората.

— Ще взема да опитам.

— Ще им кажа да не ти се сърдят за другата работа. И без това оня дух не беше от нашето племе. — Джек се обърна и закрачи надолу по хълма.

85.Кумашка област, Източен Вашингтон

Мич поправяше стария си буик, паркиран на изсъхналата трева пред караваната. На юг започваха да се трупат буреносни облаци.

Из въздуха витаеше усещането за наближаваща буря. Кайе не се свърташе на едно място. Стана от стола зад бюрото, където се преструваше, че работи над книгата, докато всъщност наблюдаваше скришом Мич през прозореца. Обичаше да го гледа, с каквото и да се занимава — особено когато играе баскетбол или плува в малкия басейн. Живееха скучен, но спокоен живот. Кой знае защо, се чувстваше малко виновна.

Новините отвън рядко бяха добри. От преместването им в резервата бяха изминали три седмици, но Кайе продължаваше да се страхува, че федералните ще дойдат и ще отведат всички майки с АЧЕРВ-бременности. Вече го бяха направили в Монтгомъри и Алабама, където имаше карантинни центрове. Едва не бяха предизвикали бунт.

— Стават все по-дръзки — бе отбелязал Мич, докато гледаха новините по телевизията. По-късно на екрана се появи президентът, за да се извини и да увери нацията, че гражданските права ще бъдат гарантирани, доколкото това е възможно, като се има предвид опасността, тегнеща над цялото общество. Два дни по-късно клиниката в Монтгомъри бе затворена под натиска на местната общественост и майките бяха преведени другаде — местонахождението им бе запазено в тайна. Мъжете също страдаха — най-вече заради маските на лицата си. В новините се прокрадваха съобщения за гонения.

Също както навремето в Грузия.

Кайе не бе събрала още данни за новите ретровирусни инфекции при АЧЕРВ-майки. Обикновено отказваха да се срещнат с нея. Темата бе опасна, никой не желаеше да споделя с непознати.

Ето защо се преструваше, че работи върху книгата си, но трудно пишеше повече от половин страница дневно. Мич четеше написаното и й оставяше бележки, но напоследък изглеждаше твърде погълнат от идеята, че скоро ще става баща… Тя знаеше какво го тревожи.

„Не това, че ще е баща, разбира се. Безпокои се за мен. За здравето ми.“

Не знаеше къде да намери душевен покой. Иначе изглеждаше добре, ако не се броеше маската на лицето, разбира се.

С всеки изминат ден маската потъмняваше и се задебеляваше, странен знак за една още по-странна бременност.

Мич се прибра, докато тя правеше ежедневните си упражнения на килима.

— Искаш ли да поиграем на карти в игралната зала? — предложи той.

— Предпочитам да останем сами. Двамата с теб.

— Как ти е гърбът?

— Добре ще ми дойде един масаж довечера. Знаеш ли, мислех си за името.

— Така ли? — Мич я погледна учудено.

— Какво?

— Имам някакво предчувствие. Искам първо да я видя, а после да мислим за име.

— Защо? — попита подразнено тя. — Нали всяка вечер й говориш, дори й пееш. Каза дори, че си доловил дъха й.

— Да де. Ама все пак нека видим как изглежда.

Кайе се престори, че не го е разбрала.

— Нямах предвид научното название — заговори тя. — Говорех за името й, името на нашата дъщеря.

— Зная за какво говориш — рече той изморено. — Вчера двамата с Брок вече обсъждахме научното название по телефона. Той, разбира се, смята, че е още рано, защото нито едно от… — Млъкна насред изречението, после се закашля смутено и отиде в кухнята.

Кайе почувства, че сърцето й замира.

Мич се върна с няколко кубчета лед в мокър пешкир, коленичи и попи потта от челото й. Кайе избягваше да среща погледа му.

— Ама че съм глупак — промърмори той.

— Хайде да се държим като зрели хора — предложи тя. — Искам да й измисля име. Искам да й ушия терлички и да й купя малки плюшени играчки и дрънкулки за количката. Искам да се държим като нормални родители и да престанем да мислим за глупости.

— Зная — отвърна Мич. Изглеждаше съвсем смачкан. Кайе стана, сложи ръце на раменете му и ги потупа леко, сякаш го чистеше от прах.

— Чуй ме. Аз съм добре, нищо ми няма, разбираш ли? Ако не ми вярваш…

— Вярвам ти… — прекъсна я Мич.

Кайе го чукна лекичко с чело.

— Добре, кемосабе4.

Мич докосна с върха на пръстите си крайчеца на маската й.

— Изглеждаш много загадъчна. Като бандит.

— Значи и на нас ще ни трябват научни названия. Не усещаш ли нещо… дълбоко вътре, под кожата?

— Кокалите ме болят — оплака се той. — И гърлото ми… има ми нещо на езика. И защо ни излизат тия маски?

— Нали ти си резервоар за вируса. Защо да не променя и теб? Що се отнася до маската… може би ни подготвят за срещата с нея. Ние сме социални животни. Татковците са също толкова важни за децата, колкото и майките.

— На нея ли ще заприличаме?

— Може би поне малко. — Кайе отиде при стола и седна. — Брок какви имена предложи?

— Той не предвижда радикални промени. Най-много до подвидове, може би някой странен вариант. И така… Homo sapiens novus.

Кайе бавно повтори името.

— Звучи като гараж за смяна на предни стъкла.

— Латинският си е такъв.

— Остави аз да помисля — рече тя.

— Платили са за клиниката с пари от казиното — обясняваше Кайе, докато сгъваше кърпите. Мич бе донесъл два коша с пране от пералнята. Седеше на леглото — и без това стаята бе прекалено тясна. — Доктор Чембърс каза, че всички бъдещи майки засега са в добро здраве. Вече е изродил три от другите. При тях неприятните промени се долавяли още месеци преди раждането. Миналата седмица е получил доклад от „Марийн Пасифик“. Попълва и формулярите на Работната група, но не всички. Има доста въпроси.

Тя свърши с прането и се отпусна на леглото.

— Когато мърда така, все си мисля, че е започнало раждането.

Мич се наведе и сложи длан върху корема й.

— Доста помръдва тая вечер.

— Сигурно е щастлива — прошепна Кайе. — Усеща, че си тук. Изпей й някоя песен.

Мич я изгледа сериозно, въздъхна и запя своята версия на песничката „АБВ“.

— „Ах, бум, въх, гръм, друм, ейя, жум, зумма, и-и, йола-кола, лола…“

Кайе се разсмя.

— Тя е съвсем сериозна.

— Харесва й.

— Баща ми обичаше да ми я пее. Фонетична азбука. Подготвяме я за живота. Знаеш ли, започнах да чета още на четири…

— Пак рита! — прекъсна го Кайе.

— Не, не рита.

— Кълна се, че рита!

Кайе намираше някакъв особен уют в малката каравана. Беше окачила в холчето картините на майка си. Имаха храна и покрив над главите, нощите бяха топли, само дните понякога бяха горещи, но Кайе ходеше да помага на Сю в административната сграда, където имаше климатик. През това време Мич скитореше из околните хълмове с мобилен телефон в джоба. Понякога се срещаше с Джек и другите бъдещи бащи. Денем Кайе тъгуваше по него, но нощите й бяха най-щастливите в живота.

Тя знаеше, че бебето ще е здраво. Усещаше го. Когато Мич допя песента, тя вдигна ръка и го докосна по маската. Той не трепна, не се дръпна, както правеше през първите седмици. Сега вече маските им бяха много по-удебелени и потъмнели по края.

— Знаеш ли какво искам да направя? — каза Кайе.

— Какво?

— Искам, когато му дойде времето, да се скрия в някоя тъмна дупка.

— Като котка?

— Точно така.

— Мога да си го представя. Никаква модерна медицина, мръсен под, първобитни условия.

— И кожен колан между зъбите. Така е раждала майката на Сю. Преди да си построят клиниката.

— А мен пък баща ми ме е израждал — припомни си Мич. — Камионът ни затънал в калта. Майка ми била в каросерията. Да знаеш колко често му го натякваше.

— На мен обаче не ми каза! — засмя се тя.

— Нарича го „трудното раждане“.

— Май не сме чак толкова далеч от древните времена — въздъхна Кайе и се пипна по корема. — Мисля, че с песента си я приспа.

На следващата сутрин, когато Кайе се събуди, езикът й бе надебелял. Тя скочи от леглото, побутна Мич и отиде в кухнята да пие вода. Почти не можеше да говори.

— Миш! — извика.

— Кур?

— Ка’о ни ста’а?

— Куо?

Тя седна на леглото и му се изплези.

— Це’ият е в ко’ички.

— Мо’а съ’о.

— Си’урно е свъ’зано с маските.

Само един от четиримата бъдещи бащи можеше да говори този следобед на срещата в клиниката. Всъщност срещата така и не се получи. Един от лекарите ги прегледа внимателно, но не можа да им постави диагноза. Сигурен беше, че не става въпрос за инфекция.

Майките също имаха корички на езиците.

Кайе и Сю пазаруваха заедно в малкия супермаркет на резервата. Хората ги гледаха втренчено, но не казваха нищо. Служителите в казиното също понякога недоволстваха зад гърба им, но единствено Беки, старицата от племето на каюсите, си позволяваше да се изказва на събранията.

Кайе и Сю се бяха уговорили първа да ражда Сю.

— Не мо’а повече да чакам — оплака се Сю. — Дз’ак съ’о.

86.Кумашка област, Източен Вашингтон

Мич отново бе там. Всичко започна постепенно, като в мъгла, после се превърна в страховита реалност. Всички негови спомени за личността Мич бяха прилежно подредени и прибрани в някакво ъгълче на съзнанието. Последното, което бе направил като Мич, бе да опипа лицето си и да дръпне дебелата маска, под която се криеше пухкава розова тъкан.

А след това отново се озова сред ледове и нащърбени скали. Жената, превита от болка, огласяше скалите с оглушителните си крясъци. Той изтича напред, после се върна при нея и й помогна да се изправи, като през цялото време фъфлеше неразбрано, защото гърлото и езикът му бяха подпухнали, ръцете му бяха покрити с рани от боя долу при езерото — и той ги мразеше, ненавиждаше ги заради дюдюканията и подигравките, докато размахваха сопите си и му крещяха с изкривени от злоба лица.

Младият ловец, който бе забил пръта си в корема на жената, беше мъртъв. Беше го повалил на земята и го бе удрял по главата, докато стенанията му утихнаха, но беше късно — от раната в корема на жената шуртеше тъмна кръв. Отнякъде се появиха шаманите и се опитаха да разгонят тълпата с напевни викове, сред които се различаваха мрачни проклятия.

Той отведе жената в колибата и се помъчи да я успокои, но болката й бе твърде силна.

След това заваля сняг. Той чу виковете, чу да оплакват убития ловец и разбра, че времето им е изтекло. Семейството на убития щеше да им поиска сметка. Вероятно щяха да помолят за разрешение стария Човекобивол. Старият Човекобивол не обичаше хората с маски, нито техните плосколици деца. Все се оплакваше, че плосколиците щели да прогонят хората му обратно в планината, че собствените им жени ги предавали и раждали тези изчадия.

Той изнесе жената от колибата, мина по дървото до брега и наостри уши да чуе виковете на преследвачите. Човекобивол ги призоваваше към мъст. Преследването беше започнало.

Използваше пещерата, за да складира храна. Вътре беше хладно и убитата плячка се съхраняваше по-дълго. Държеше там зайци, лалугери, корени — припаси, с които да се храни жената, докато той е на лов. Инак тя нямаше да изкара дълго с онова, което й даваха в селото. Останалите жени, с техните постоянно гладни деца, отказаха да се грижат за нея, когато коремът й порасна.

Нощем се качваше до пещерата и се връщаше незабелязано със скрития горе улов. Обичаше я толкова много, че понякога му се искаше да завие, да се затъркаля по земята и да стене. Не можеше да повярва, че е зле ранена, въпреки кръвта, от която бяха подгизнали кожите й.

Докато я носеше нагоре, тя вдигна глава и го погледна умолително, призовавайки го с напевния си глас, който наподобяваше ромона на планинските потоци през пролетта. Сега гласовете и на двамата приличаха на детски, не на възрастни.

Веднъж той се бе притаил недалеч от ловния лагер на плосколиците и ги бе наблюдавал, докато пееха и танцуваха около огромния лагерен огън. Гласовете им бяха тънки и звънливи, съвсем детински. Може би сега той и жената щяха да се превърнат в плосколици и да идат да живеят при тях, докато се роди детето им.

Стъпи в мекия пухкав сняг и краката му потънаха до глезените. Жената се бе успокоила, спеше. От време на време се провикваше болезнено насън. От тялото й се вдигаше пара и миризма на ранено животно.

Изкатериха първата скална тераса — беше хлъзгава, заради топящия се сняг. Тръгнаха по склона, след това се спуснаха надолу. Той се подхлъзна и падна, но не изпусна жената. Изправи се на дъното на долчинката, огледа се, за да се ориентира по плоските стени, и изведнъж се зачуди защо всичко му изглежда така познато, като нещо, което е упражнявал отново и отново с ловците-учители и по време на ловния сезон за кози.

Хубави времена бяха тогава. Спомни си за тях, докато носеше жената по тясната пътека.

Те бяха силни и страховити мъже, тези ловци-учители, които срещна за първи път заедно с баща си. Телата им бяха покрити с белези, кожите — скъсани, неподдържани, косите им — чорлави, спуснати надолу. Нямаха свое село, нито закони, които да спазват, а се местеха от едно селище към друго и организираха хората да ловуват планински козли, елени или мечки. Някои мърмореха, че ходели и при плосколиците и също ги подготвяли за ловния сезон, и наистина, някои от ловците-учители можеше да са плосколици, скрили лицата си под гъстата четинеста козина. Но кой би посмял да ги изпита? Дори Човекобивол не дръзваше да го стори. Защото след идването на ловците всички се хранеха добре, жените стържеха кожите на убитите животни, смееха се високо, дъвчеха по цял ден кисели треви, а после пикаеха по кожите, за да омекнат и да се щавят по-лесно. Беше забранено да се ловуват едри животни без помощта на ловците-учители.

Най-сетне стигна входа на пещерата. Жената стенеше едва чуто, в ритъм с неговите полюшвания. Той погледна назад. Върху снега се виждаха стъпките им и тъмни капки кръв.

Вече знаеше, че с тях е свършено. Приведе се да се промуши през отвора и положи жената върху кожата, която бе оставил на пода, за да реди върху нея дребната си ловна плячка. След това излезе навън да вземе изсъхнала трева и съчки от мястото, където ги бе скрил. Надяваше се, че жената няма да умре, докато го няма.

О, Божичко, нека се събудя. Не искам да виждам това.

Събра достатъчно съчки да запали малък огън, върна се в пещерата и ги подреди до жената. Да се пали огън бе мъжка работа. Жената все още спеше. Когато се измори да върти клечката с дланите си, а нямаше и следа от пушек, той извади кремък и го удари в скалата. Едва третата искра падна върху изсушената трева и я подпали. Той се наведе и раздуха пламъчето. И изведнъж Слънчевата птица отвори очи и разпери оранжевите си криле. Мъжът добави съчки.

Жената отново изстена, претърколи се по гръб и му каза със звънливия си глас да си върви. Време било да ражда детето. Това било женска работа. Той не й обърна внимание. Готов бе да й помогне в раждането.

Беше мъчително и жената често надаваше болезнени писъци, а той се питаше дали е останал живец в нея, след като бе изгубила толкова много кръв, но бебето се роди бързо.

Моля ви. Оставете ме да се събудя.

Той вдигна бебето и го показа на жената, но очите й бяха затворени, а косата й бе засъхнала върху челото. Бебето нито плачеше, нито мърдаше.

Той го остави на пода и блъсна с юмрук скалната стена. Пискливият му глас отекна в пещерата. Мъжът се сви до жената, която не помръдваше, и се опита да я сгрее с тялото си. Кухината се изпълваше с дим, а Слънчевата птица бавно прибираше криле и се готвеше да заспи.

Бебето щеше да е негова дъщеря, върховен дар от Майката на сънищата. Бебето не изглеждаше различно от останалите бебета в селото, макар че нослето му бе по-малко и брадичката му стърчеше напред. Вероятно ако беше пораснало, щеше да прилича на останалите плосколици. Опита се да запълни отвора в тила на бебето със суха трева. Помисли си, че може би там го е ударил върхът на заострения прът. Смъкна от себе си коженото наметало и уви новороденото в него, след това го отнесе във вътрешността на пещерата.

Когато се върна при жената, тялото й бе изстинало като камък. Той нагласи ръцете и краката й, разпилените й кожени дрехи, обели нагоре почти изсъхналата маска и надзърна в незрящите й, широко отворени очи.

Надяваше се повелителите на сънищата от нейното семейство да се съюзят с повелителите на сънищата от неговото. Той самият би се радвал, ако двамата се озовяха заедно в страната на сънищата. Може би там той и жената щяха да открият своето бебе. Известно бе, че повелителите на сънищата са склонни да правят всякакви добрини.

Постепенно се унесе в дрямка. Забрави всичко, дори омразата. Беше се вторачил в мрака, зад който се бе скрило лицето на жената, и й шепнеше нежни думи, сякаш с тях можеше да вдъхне живот на Слънчевата птица. Топлината го обгърна. Беше толкова хубаво, че не се налагаше да се движи.

И тогава в пещерата нахлу баща му и произнесе истинското му име.

Облечен само по гащи, Мич излезе пред караваната и се загледа към звездите над Кумаш. Подсмръкна тихо. В ранната утрин въздухът бе студен и влажен. Потта по лицето му изстиваше бавно и той неволно потрепери от студ. Кожата му бе настръхнала. Откъм храсталаците долетя уплашен вик на птица.

Кайе бутна замрежената врата, слезе по стълбичката и застана до него. Беше само по нощница.

— Ще настинеш — каза той и я прегърна през раменете. Отокът на езика му бе преминал преди няколко дни. Само от лявата страна бе останала някаква странна коричка. Въпреки това вече можеше да говори.

— Заради теб леглото е подгизнало от пот — отвърна тя. — Кошмари?

— Най-лошият възможен. Мисля, че беше последният.

— Все същите ли са?

— Винаги са различни — рече той.

— Джек сигурно ще иска да ги чуе с подробности.

— А ти не искаш ли?

— Амии — поколеба се тя. — Мич, тя е неспокойна. Поговори й.

87.Кумашка област, Източен Вашингтон

Контракциите на Кайе вече следваха на равни интервали. Мич се обади, за да се увери, че в клиниката всичко е готово и че доктор Чембърс, тукашният педиатър, е на път от тухлената си къща в северния край на резервата. Докато Кайе прибираше багажа си в голямата платнена торба, Мич отново опита да се свърже с доктор Галбрейт, но отговаряше само телефонният й секретар. — Сигурно пътува насам — извика той, без да пуска слушалката. Не беше изключено полицията да не пусне Галбрейт в резервата, но и за това бяха помислили. Джек и двама от хората му щяха да я вземат от града и да я прекарат по задните пътища.

Мич извади малката цифрова фотокамера, която неведнъж бе използвал, за да прави снимки от местата на разкопките, и провери дали батерията е заредена.

Кайе стоеше насред хола, държеше се за корема и се опитваше да диша равномерно. Усмихна му се, когато застана до нея.

— Толкова ме е страх…

— Защо?

— Божичко, и питаш още?

— Всичко ще е наред — успокои я Мич.

— Затова ръцете ти са ледени — рече Кайе. — Подранила съм. Може да излезе фалшива тревога. — Тя изпъшка и се опипа между краката. — Мисля, че ми изтекоха водите. Ще ида да взема пешкир.

— Остави проклетите пешкири! — извика Мич, подхвана я и я отведе в тойотата. „Дано да не е като в съня“ — мина му през главата. Повтаряше тази мисъл отново и отново като молитва.

— Никакви новини от Огюстин — подметна Кайе, докато Мич изкарваше колата на прашния път за клиниката.

— Че какви новини може да чакаме от него?

— Може да се опита да ни спре.

Мич я погледна учудено.

— Това е по-налудничаво и от моите сънища.

— Мич, той е страшният призрак. Плаши ме.

— Аз също не го харесвам, но не мисля, че е чудовище.

— Той смята, че сме болни — каза тя и потръпна.

— Още една? — попита Мич.

Тя кимна.

— Всичко е наред. На всеки двайсет минути.

Джек ги чакаше при разклона на пътя. Спряха, колкото да разменят няколко думи през прозореца. С него беше и Сю. После Джек подкара след тях.

— Хубаво е, че Сю ще е там да ми помага — каза Кайе. — И за нея ще е по-добре. Ще се успокои, като види, че няма нищо страшно.

— Аз нямам нищо против — отвърна Мич. — Не съм специалист.

Кайе се засмя и потръпна отново.

Само за няколко минути една от болничните стаи в кумашката клиника бе преоборудвана в родилна зала. Докараха легло с твърда подложка и мощна хирургическа лампа върху стоманен статив.

Акушерката, пълничка жена, казваше се Мери Хенд, подреди масичката с инструментите и помогна на Кайе да облече нощница. Анестезиологът, доктор Паунд, млад мъж с къдрава черна коса и изящно оформен нос, пристигна след около половин час. Докато го чакаха, Чембърс и Мич разговаряха и трошаха лед в една тавичка.

— Показа ли се? — попита Кайе Чембърс, след като тя я прегледа.

— Още не е. Имаш четири сантиметра разкритие.

Сю добута един стол и се тръшна на него. Заради високия й ръст не й личеше толкова, че е бременна. Джек я извика от вратата и тя се обърна. Той й метна някаква малка торбичка, пъхна ръце в джобовете си, кимна на Мич и излезе. Сю сложи торбичката на масата до леглото.

— Срам го е да влезе — обясни тя. — За него това са женски работи.

Кайе взе торбичката. Беше изработена от кожа, с връвчица от ситни мъниста.

— Какво има вътре? — попита тя.

— Всякакви неща. Някои от тях миришат хубаво. Други не чак толкова.

— Джек да не е лечител?

— Господи, не, разбира се — отвърна Сю. — Да не мислиш, че бих се омъжила за лечител? Но знае някои неща.

— Двамата с Мич решихме раждането да е съвсем естествено — каза Кайе на доктор Паунд, когато той дотика апарата, с накачените по него тръби и бутилки.

— Разбира се — отвърна анестезиологът. — Тук съм за всеки случай.

Чембърс каза на Кайе, че в едно съседно селище на пет мили от тях друга жена също раждала, но не била с АЧЕРВ-бременност.

— Настояваше да си роди у дома. Дори й бяха приготвили горещата вана. Може да се наложи да отскоча дотам по-късно. Нали каза, че доктор Галбрейт обещала да дойде?

— Сигурно вече е тръгнала — отвърна Мич.

— Да се надяваме, че ще пристигне навреме. Главата на бебето вече се вижда. След няколко минути ще ти поставя неонатален сърдечен монитор. Всички удобства на голямата болница, госпожо Ланг.

Чембърс отведе Мич настрани и погледна, проследявайки с очи, очертанията на кожната маска.

— Започва се, а? — попита нервно Мич.

— Изродил съм вече четири АЧЕРВ-бебета — каза Чембърс. — Сигурен съм, че са ти известни рисковете, но съм длъжен да те уведомя за някои усложнения, които могат да настъпят, за да сме подготвени всички.

Мич кимна и стисна юмруци.

— Нито едно от децата не се роди живо. Две изглеждаха съвсем здрави, без никакви видими дефекти, само дето бяха мъртви. — Чембърс изгледа Мич критично. — Зная, че шансовете не са на ваша страна.

Мич се изчерви.

— Ние сме различни.

— Възможно е също така да се получи шокова реакция у майката, в случай че раждането се затегне. Вероятно е свързано с хормоналните сигнали от плода, който е подложен на стрес. Причината още не е открита, но вече е известно, че тъканите на плода са различни. При някои жени това предизвиква реакция на несъвместимост. Ако се случи, ще се наложи да започна Цезарово сечение и да извадя бебето колкото се може по-бързо. — Той сложи ръка на рамото на Мич. — Като обща предпазна мярка, всички ще носят ръкавици, шапки и очила, за да се защитават от телесни течности и тъканно заразяване. Тук сме на непозната територия, Рейфълсън, така че се извинявам предварително.

Сю подаваше на Кайе ледени кубчета. Двете разговаряха, събрали глави. Мич реши да не им пречи и излезе в преддверието. Флуоресцентните лампи сияеха със студена светлина.

— Нещо май си ядосан — подхвърли Джек.

— Почти му подписаха смъртната присъда — отвърна Мич с разтреперан глас.

— Знаеш ли, двамата със Сю се чудим дали да не ражда вкъщи. Никакви доктори.

— Той каза, че може да е опасно.

— Сигурно. Но ние и друг път сме го правили.

— Кога? — попита Мич.

— В твоите сънища. Мумиите — преди хиляди години.

Мич приседна на облегалката на дивана.

— И тогава времената не са били щастливи.

— Я ми разкажи — подкани го Джек.

Мич му разказа подробно за сънищата. Джек го слушаше внимателно.

— Този, последният, е доста неприятен — отбеляза той. — Няма да го разказвам на Сю.

— Кажи й нещо успокояващо — посъветва го Мич.

— Знаеш ли, и аз се опитвах да сънувам, просто за да разбера какво трябва да правя — каза Джек. — Но ми се привиждат само болници и уплашени доктори, които сочат Сю с пръст. — Той се почеса по веждата. — Никой не е достатъчно стар, за да знае какво трябва да правим. Дядо ми каза, че духовете също били объркани. Не помнели подобно нещо.

— Това са глупости, Джек — измърмори уплашено Мич.

Излегната по гръб, Кайе гледаше как доктор Чембърс поставя феталния монитор. Равномерното писукане на апаратчето до леглото й действаше успокояващо, даваше й някаква сигурност.

Мич се върна със сладолед и разви хартията. Тя го взе с благодарност.

— Нито следа от Галбрейт — съобщи той.

— Ще се справя — успокои го тя. — Вече съм на пет сантиметра. Толкова много хора заради едно раждане…

— Раждане, ама какво. — Мич застана зад нея и започна да й масажира ръцете, после се прехвърли на раменете.

— Майката на всички майки — промърмори тя, но се сви, когато настъпи поредната контракция. Беше изсмукала сладоледа и му подаде пръчката. — Още един, ако обичаш.

Кайе вече бе изучила в подробности всеки сантиметър от тавана. Надигна се внимателно от леглото и направи няколко крачки из стаята, като се придържаше за перилата на стената; кабелите на монитора се изопнаха след нея. Косата й бе разчорлена, очите й смъдяха. Излезе в преддверието и Мич вдигна глава от списанието, което четеше. Кайе му кимна, застана до умивалника и си наплиска лицето.

— Добре съм.

— Направо ще пощурея — оплака се той.

— И двамата не искаме това да стане — отвърна тя, върна се при леглото, седна и си пое бавно дъх. Чембърс им бе казал, че ще се върне до час. Влезе Мери Хенд — с филтриращата маска приличаше на високотехнологичен боец, подготвен за газова атака — и смъмри Кайе да легне. След това я прегледа.

— Все още си на пет сантиметра, но нещата изглеждат добре. Дръж се. Скоро ще си имаш бебче. — Гласът й звучеше приглушено иззад маската.

Кайе се смръщи от болката в гърба. Помисли си, че нещата могат съвсем скоро да тръгнат на зле, тя да умре, бебето да се роди живо, но без майка, а Огюстин да се окаже правият. „Защо науката е безсилна?“ — запита се тя.

Когато отново отвори очи, Мич дремеше на стола.

— Мич — повика го тя, но той не се събуди. Кайе се огледа за Мери Хенд, но акушерката бе излязла. Мониторът писукаше учестено и от страничния процеп се нижеше милиметрова хартия. — Мич!

Той се сепна и подскочи. Дотича при нея и й помогна да отиде до тоалетната. Искаше й се да си изпразни червата, преди да започне раждането, но тялото й отказваше да се подчини на желанията й. Сега то командваше, а тя трябваше само да изпълнява. „Аз съм моето тяло — рече си тя. — Умът е само илюзия. Плътта е объркана.“

Мич крачеше из тясното преддверие, стиснал картонена чаша с кафе. Една от флуоресцентните лампи потрепваше. Очите го боляха. „Трябва да се скрием в пещерата — повтаряше някой в ума му. — Да изпадне в хибернация и да роди, докато спи. Така правели мечките. Те растат дори когато спят. Много по-добре от нас.“

Сю беше при Кайе, докато той почиваше. Той въздъхна, отвори вратата и излезе навън. Въздухът беше и изведнъж му се дощя да изведе Кайе на разходка. След миг отнякъде пристигна един пикап и прогони уханията с миризмата на изгорял бензин и пушек.

В два през нощта разкритието продължаваше да е пет сантиметра. Чембърс се върна, прегледа Кайе, хвърли едно око на мониторния запис и й се усмихна.

— Може би ще ти дадем малко питоцин. Това ще ускори нещата.

Мери Хенд я улови за ръката, постави й турникет, почисти я със спирт и въведе във вената пластмасов катетър. Включиха й банка с физиологичен разтвор. Акушерката подреди няколко ампули върху стъклената масичка.

Кайе не обичаше да я бодат, но сега това беше нищо в сравнение с останалото. Мич непрестанно я масажираше и й носеше лед. Кой знае защо, в нея се надигна някаква вълна на отчуждение. Вече не го виждаше като свой съпруг и любим, а като един от присъстващите мъже. Последва нова, още по-болезнена контракция. Тя не издържа и изруга.

Мери Хенд провери пулса й; лицето й изглеждаше угрижено.

— Доктор Чембърс каза ли кога ще направи питоцина?

Кайе поклати глава, неспособна да говори. Мери Хенд излезе да повика доктор Чембърс. Мич остана при нея. Сю влезе и седна на стола. Кайе затвори очи, но тъмнината зад спуснатите й клепачи я изплаши. Жадуваше всичко това да приключи. По средата на следващия спазъм си помисли, че ще й се строши гръбнакът.

Тя знаеше, че плътта е всичко, а духът — нищо.

— Всички се раждат така — успокояваше Сю Мич. — Хубаво е, че си тук. Джек обеща да е при мен, докато раждам, макар това да не е по нашите обичаи.

— Женски работи — каза Мич. Маската на Сю бе приковала вниманието му. Тя й придаваше толкова спокойно и уверено изражение. Жената, която знае какво прави.

Кайе изстена. Мич се наведе и я погали по бузата. Лежеше на една страна, мъчеше се да открие положение, в което да й е по-удобно.

— Божичко, дайте ми нещо — примоли се тя с вяла усмивка.

— Ама че чувство за хумор — скастри я Мич.

— Говоря сериозно. Не, не сериозно. Всъщност не зная какво говоря. Къде е Чембърс? Трябва да ми даде нещо, та всичко това да свърши.

Мич се чувстваше отвратително безпомощен. Не беше сигурен доколко е компетентен Чембърс.

— Ох, мамка му! — извика Кайе и се изпъна назад. Лицето й се разкриви в мъчителна гримаса.

Седем часът. Кайе погледна с присвити очи часовника на стената. Бяха изминали повече от дванадесет часа. Вече не помнеше кога бяха дошли. Дали беше вчера следобед? Да, точно така. Повече от дванадесет часа. Спомни си, че майка й я е раждала над трийсет часа.

Сю я нямаше. Мич се бе навел над дясната й ръка и я разтриваше съсредоточено. Тя почувства слабо влечение към него, но се съмняваше някога пак да правят секс. Дори не й се мислеше за това. Струваше й се, че е гигантски балон, който скоро ще се пръсне. Пикаеше й се, а не можеше. Дойде Мери Хенд и й смени компресите. След нея влезе доктор Чембърс. Мери се зае да нагласява инфузионната помпа, прикачена към системата: Кайе следеше действията й с унил интерес. Кой знае защо, се сети за пептидите и гликопротеините, които Джудит бе открила в големия протеинов комплекс. Лоши вести за всички жени. Може и да беше така.

Да, може да беше и така.

Вселената се състоеше само от болка. Кайе седеше на върха на болката като малка зашеметена муха върху голяма гумена топка. Почти не чуваше какво й говори анестезиологът. Всъщност май разговаряше с Мич. И Мери Хенд беше тук.

— Почти си готова — каза й тя. — Осем сантиметра.

Чембърс каза нещо съвсем незначително, нещо за съхраняване на кръв, в случай че се наложи кръвопреливане, или може би ставаше дума за кръвна проба от пъпната връв, в която имало изобилие от щамови клетки.

— Направи го! — извика Кайе.

— Кое? — попита Мич. Чембърс я попита дали иска епидурална анестезия.

— Божичко, искам! — викна Кайе, забравила предишното си решение.

Претърколиха я на една страна.

— Не мърдай — предупреди я анестезиологът, чието име вече беше забравила. Лицето на Сю изплува пред нея.

— Джек каза, че скоро ще я докарат.

— Кого?

— Доктор Галбрейт.

— Добре — въздъхна Кайе; но беше изплашена.

— Копелета — чу да ругае Мич.

— Копелета — повтори тя.

Тя почувства, че й забиват игла в гърба. Още една контракция; Започна да трепери. Анестезиологът изруга и се извини.

— Не уцелих. Опитай се да не мърдаш.

Гърбът я болеше. Нищо ново по този въпрос. Мич й сложи хладен компрес на челото. Модерната медицина. Не, това тук не беше модерна медицина.

— Ох, мамка му!

Някъде отвъд пелената от болка един глас съобщи:

— Фелисити пристигна.

Последва цял хор от гласове. Галбрейт спореше за нещо с Чембърс, анестезиологът също участваше.

— Никаква епидурална — каза Галбрейт. — И спрете веднага питоцина. От колко време са контракциите? Какво е разкритието?

Докато Галбрейт преглеждаше записите от монитора и изслушваше доклада, Мери Хенд направи нещо със системата. Помпата изписука. Кайе погледна часовника. Седем и трийсет. Какво означаваше това? Ами, времето, разбира се.

— Ще трябва да се справи сама — рече Галбрейт. Чембърс отвърна нещо с ядосан глас, но маската приглушаваше думите му.

Едно беше ясно. Спираха й лекарствата.

Фелисити се наведе над Кайе и изплува в зрителното й поле. Не носеше маска.

— Благодаря ти — промълви Кайе.

— Няма да си ми благодарна за дълго, миличка. Ако искаш това бебе, ще трябва да ти спрем всички лекарства. Никакъв питоцин, никаква упойка. Радвам се, че пристигнах навреме. Това ги убива, Кайе. Разбираш ли?

Кайе се намръщи.

— Така е, миличка. Тези, новите, са деликатни същества.

Чембърс продължаваше да мърмори, че му се месят в работата, но Джек и Мич го изведоха от стаята. Мери Хенд чакаше напътствия от Фелисити.

— Поне за едно нещо ги бива в Центъра за контрол на болестите — продължи да й обяснява Фелисити. — Изпратиха ни специален бюлетин за живите бебета. Никакви лекарства и най-вече — никакви анестетици. Не им понасят на новите. — Тя работеше нещо между краката на Кайе. — Епизиотомия — чу я да казва на Мери. — Без местна упойка. Стискай сега, миличка. Ще те заболи, както когато си си загубила девствеността. Имаш девет сантиметра разкритие. Мич, помагай й с броенето.

Тласкай на десет. Издишай. Задръж, поеми въздух, напъвай. Тялото на Кайе бе като кон, който знае как да тича, но очаква заповеди от ездача си. Мич разтриваше енергично ръцете й. Тя продължаваше — поема, задържа, тласка. Издиша.

— Чудесно. Вече се показва. Ето я. Ама че дълъг път, а? Мери, това е пъпната връв. Малко ми се вижда тъмничка. Още малко, Кайе. Давай, миличка. Хайде, напъни се.

Тя се напъна и изведнъж почувства гигантско облекчение, болка, отново облекчение и пак болка. Краката й трепереха. Завладя я безмерно щастие, блажена празнота в утробата, последвана от прорязваща болка.

— Излезе, Кайе. Държа я. Жива е.

Кайе чу плач, но звукът по-скоро приличаше на животински вой.

Фелисити вдигна бебето — беше розово, цялото изпомацано с кръв, пъпната му връв се поклащаше между краката на Кайе. Тя погледна дъщеря си, но в първия миг не почувства нищо към нея. После нещо докосна някаква скрита струна в душата й.

Мери Хенд положи новороденото на чист чаршаф, обърна го по корем и му почисти устната кухина.

Мич не можеше да откъсне очи от кръвта, от новороденото.

Появи се Чембърс, все още с маска, но Мич не му обърна внимание. Не сваляше очи от Кайе и бебето. По лицето му се стичаха сълзи. Гърлото му се беше свило толкова силно, че го болеше. Той прегърна Кайе и тя отпаднало го притисна към себе си.

— Не й слагайте капки в очите — каза Фелисити на Мери. — Това е съвсем нова игра, с други правила.

Мери кимна ухилено зад предпазната си маска.

— Да го премерим — рече Галбрейт и понесе бебето към кантара. Кайе я изпрати с поглед. Още не можеше да повярва, че вече е станала майка. Фелисити се върна, почисти я между краката със спирт и се зае да зашива разреза. Кайе се мръщеше от болка, но мълчеше.

Чембърс взе кръвна проба от пъпната връв. Фелисити показа на Мери къде да пререже връвта, после взе бебето и го отнесе на Кайе. Двете с Мери го нагласиха между издутите й гърди.

— Мога ли да го храня? — попита шепнешком Мери.

— Ако не можеш, значи експериментът ни ще приключи съвсем скоро — отвърна Фелисити с усмивка. — Давай, миличка. Имаш всичко, от което тя се нуждае.

Показа на Кайе как да гали новороденото по бузата. То разтвори розовите си устнички и веднага захапа набъбналото зърно. Мич гледаше с увиснало чене. Кайе искаше да се разсмее, но бе прекалено изморена. Вместо това погледна лицето на дъщеря си.

Мич не откъсваше поглед от новороденото, което сучеше от гърдата на Кайе. Изпитваше някакво неописуемо спокойствие. Свърши се — и същевременно това бе само началото. И в двата случая беше нещо, с което щеше да се справи, опорна точка, от която да тръгне.

Личицето на бебето бе червено, сбръчкано, покрито с козина. Очите му бяха затворени, устните стиснати; изглеждаше съсредоточено и загрижено.

— Три килограма — обяви Мери. — Осем по скалата на Апгар5. Добър, здрав Апгар. — Тя си свали маската.

— Ох, Божичко, ето я и нея — рече Сю и вдигна ръка към устата си, сякаш едва сега бе осъзнала значението на случилото се. Мич й се ухили глуповато, после седна до Кайе и положи брадичка на рамото й. Лицето му бе само на сантиметри от това на дъщеря му.

Фелисити свърши с почистването. Чембърс инструктираше Мери да прибере всички игли и системи в специален изолиран контейнер, след което да бъдат изгорени. Мери кимаше мълчаливо.

— Тя е едно малко чудо — въздъхна Мич.

При звука на гласа му бебето се опита да извърти глава към него.

— Това е татко ти — рече Кайе. От зърното й се изцеждаше коластра. Бебето отпусна глава и отново го захапа.

— Повдигна си главата — отбеляза учудено Кайе.

— Колко е хубава — рече Сю. — Да ви е честита.

Мич и Кайе се любуваха на бебето.

— Ето я най-после — рече Кайе.

— Ето я най-после — повтори Мич.

— Успяхме.

— Ти, във всеки случая, успя.

Дъщеря им отново повдигна глава и отвори очи — този път широко.

— Вижте я само — рече Чембърс, Фелисити се наведе над бебето.

Мич изумено погледна дъщеря си. Имаше мънички кафяви зеници, посипани със златисти точици. Той се наведе над бебето и каза:

— Тук съм.

Кайе се пресегна да намести зърното върху устата на бебето, но то се възпротиви с неочаквана сила.

— Здрасти, Мич — каза неочаквано бебето с мяукащ като на котенце глас. Приличаше на писукане, но беше съвсем ясно и отчетливо.

Мич настръхна. Фелисити Галбрейт ахна и отстъпи назад.

Мич се подпря на ръба на леглото и се изправи. Целият трепереше. За миг му се стори, че това, което се случва, е чудовищно, необяснимо. Щеше му се да избяга. Ала въпреки това не можеше да откъсне поглед от очите на дъщеря си. В гърдите му се надигаше топлина. Очертанията на мъничкото й лице постепенно застанаха на фокус. Изглежда, тя се опита да каже още нещо, мърдайки с мъничките си розови устни. В ъгълчето на устата й се появи мъничко жълтеникаво мехурче. Лицето й бе покрито със златисти лунички.

Тя завъртя глава и погледна Кайе право в лицето. Веждичките й се сбърчиха учудено.

Мич Рейфълсън посегна с грубата си, мазолеста ръка и докосна малката си дъщеря. Наведе се, целуна Кайе, после и бебето, и го погали нежно по челцето. След това завъртя лекичко главата така, че устните да са на зърното. Бебето въздъхна доволно и отново засука енергично. Мъничките му ръчички завършваха с идеално оформени златистокафяви пръстчета.

Мич се обади на Сам и Аби в Орегон и им съобщи новината. Едва чуваше какво му казват. Гласът на баща му трепереше, майка му хлипаше от радост и облекчение. Поговориха малко — той чувстваше, че едва се държи на краката си.

— Трябва да поспя — каза им накрая.

Кайе и бебето вече бяха заспали. Чембърс му каза, че ще трябва да останат в клиниката още два дни. Мич искаше да спи на кушетка при Кайе, но Фелисити и Сю го увериха, че те ще се сменят.

— Иди си у дома и си почини — посъветва го Сю. — Ние ще се грижим за нея.

Мич пристъпваше неуверено от крак на крак.

— Нали ще ми се обадите, ако стане нещо?

— Ще ти се обадим — каза Мери Хенд.

— Уговорил съм се с двама приятели да стоят на пост пред клиниката през деня — уведоми го Джек.

— Трябва да ми намерите място, където да преспя тази нощ — подсети ги Фелисити. — Искам утре да ги прегледам и двете.

— Можете да спите у нас — каза й Джек.

Докато вървеше към тойотата, Мич почувства, че краката му се подгъват.

Спа непробудно целия следобед и до късно вечерта. Когато се събуди, навън вече беше тъмно. Той седна в леглото и се загледа с невиждащ поглед през прозореца.

Стана, избръсна се, изкъпа се и се облече. Огледа се за вещи, които можеха да са от полза на Кайе и бебето.

Бе топла и приятна нощ. Чуваше се ромоленето на водата в близкия поток. Миришеше на прах, трева и влага. Той мина покрай една къща, в чийто гараж четирима мъже сваляха двигателя на очукан форд. Те знаеха кой е, знаеха какво се е случило. Със сигурност събитията ги караха да се чувстват смутени и объркани. Мич ускори крачка. Бузите го сърбяха, а сега и веждите. Скоро маската щеше да падне. Скоро всичко щеше да свърши. Размърда език в устата си — струваше му се различен, променен. Дори в главата му ставаха странни неща.

Повече от всичко на света искаше да е с Кайе и бебето, с малката си дъщеричка. Да се увери, че всичко това не е сън.

88.Арлингтън, Вирджиния

Сватбеното празненство се бе разпростряло върху близо половин акър от задния двор. Денят бе топъл и мъглив, иззад облаците често проникваха слънчеви лъчи. Близо четиридесет минути Марк Огюстин трябваше да стой усмихнат в редицата след жена си и да приема любезно поздравленията. На опашката се бяха наредили сенатори и конгресмени, които изчакваха търпеливо реда си и разговаряха оживено. Мъже и жени в черни костюми разнасяха подноси с разхладителни напитки по равната зелена ливада. Огюстин поглеждаше жена си със смесено чувство на радост и гордост. Знаеше какво изпитва — любов и облекчение от това, което бяха направили. И съвсем слаба тревога. Но лицето, което показваше на гостите й журналистите, бе лъчезарно усмихнато и безгрижно.

През целия ден обаче, дори по време на брачната церемония, една мисъл не му даваше покой. Дори се обърка, докато повтаряше думите на свещеника, с което предизвика смях в църквата.

Бяха започнали да се раждат живи деца. В поставените под карантина болници, в специално оборудваните клиники на Работната група, дори в домовете си, все повече нови бебета идваха на бял свят.

И преди му бе хрумвала мисълта, че може би греши, но мимолетно, като лек сърбеж или преодолима болка — докато не чу, че бебето на Кайе Ланг се е родило живо, изродено от лекар, който спазвал стриктно съветите от бюлетина на Центъра за контрол на болестите. Същата тази епидемиологична група, която действаше под прякото му подчинение. Специални процедури, специални предпазни мерки за бебета, които определено бяха различни.

До този момент в различни клинични центрове бяха изоставени двайсет и две АЧЕРВ-бебета от самотни майки или родители, избегнали наблюдението на Работната група.

Анонимни, живи, подхвърлени деца, които сега бяха негова грижа.

Най-сетне опашката свърши. Краката го боляха от тесните черни обувки. Той прегърна жена си, прошепна й нещо в ухото и махна на Флорънс Лейтън да го придружи до къщата.

— Какво ни носи Отделът по алергични и заразни болести? — попита, докато госпожа Лейтън отваряше куфарчето, за да му подаде сгънат на две факс.

— Отдавна чакам тази възможност — отвърна тя. — Президентът позвъни преди малко: изпраща ви най-добрите си пожелания и иска да го навестите в Белия дом, по възможност още тази вечер.

Огюстин прочете факса.

— Кайе Ланг е родила — рече той и я погледна изпод вежди.

— И аз го чух — отвърна госпожа Лейтън. Имаше професионално, непроницаемо изражение.

— Трябва да й пратим поздравления.

— Аз ще се заема — обеща госпожа Лейтън.

Огюстин поклати глава.

— Не, няма. Все още имаме линия, която следваме.

— Щом казвате.

— Съобщи на президента, че ще бъда при него в осем.

— А какво ще каже Елисън?

— Тя ме е избрала, нали? — отвърна с въпрос Огюстин. — Знаела е какво я чака.

89.Кумашка област, Източен Вашингтон

Мич подкрепяше Кайе за ръката, докато тя пресичаше стаята от единия край до другия.

— Как ще я наречете? — попита Фелисити. Седеше в единствения фотьойл на болничната стая и бавно люшкаше малката им дъщеря.

Кайе погледна въпросително Мич. Краката все още едва я държаха. Стомахът й бе свит на топка, имаше неприятен вкус в устата. Болката в слабините я караше да се чувства болнава, но тя знаеше, че ще се възстанови бързо.

— Ти свърши по-важната работа — засмя се Мич. — Привилегията е твоя.

— Трябва да го измислим заедно.

— Щом настояваш.

— Тя е като нова звезда продължи Кайе. — Баба ми се е казвала Стела. Това значи звезда. Мислех си да я кръстим Стела Нова.

Мич пое бебето от ръцете на Фелисити. Кайе приседна на леглото.

— Стела Нова — повтори той.

— Дръзко — отбеляза Фелисити. — Харесва ми.

— Това ще й е името — кимна Мич и вдигна бебето до лицето си. Подуши темето на дъщеря си, влажното ухание на косата й. Миришеше на майка си, но и на още нещо. Усещаше как в него се надига лавина от чувства, като сриващи се гигантски блокове, които полагат солидни основи.

— Дори когато спи, тя ти приковава вниманието — подхвърли Кайе, вдигна ръка и откъсна парченце кожа от бузата си — останки от маската, под които се беше показала свежа и здрава розова кожа, изпъстрена с мънички, сияещи меланофори.

Фелисити се наведе да огледа Кайе отблизо.

— Не мога да повярвам на очите си. Имам чувството, че от всички вас аз съм привилегированата, задето имам възможността да присъствам на епохално събитие.

Стела отвори очи и потрепери, сякаш нещо я бе обезпокоило. Изгледа учудено баща си, после заплака. Гласът й бе висок, тревожен. Мич побърза да я подаде на Кайе, която разтвори халата си. Не можеше да се начуди на усещането за спокойствие и топлина, което я изпълваше всеки път, когато бебето започваше да суче. Мъничките очички се впериха в нейните, после Стела извъртя глава, без да изпуска зърното, и погледна към другия край на стаята, където бяха Мич и Фелисити. Златистите й очички направо топяха душата на Мич.

— Толкова е развита — възхити се Фелисити. — Малката чаровница.

— А ти какво очакваше? — попита тихо Кайе с изтънял гласец. Мич с изненада установи, че гласът й е заприличал на този на малката.

Докато сучеше, Стела Нова чуруликаше като птичка. Когато приключи, запя, за да изрази удоволствието и радостта си.

— Как го прави? — попита изумено Мич.

— Не зная — отвърна Кайе, Очевидно бе, че в момента това не я интересува.

— Тя е като шестмесечно бебе — обясняваше Фелисити на Мич, докато той пренасяше чувалите от тойотата към караваната. — Вече може да фокусира поглед, да разпознава лица… дори гласове.

— Но не проговори пак — рече Мич.

Фелисити му отвори вратата и каза:

— Може да ни се е причуло.

Кайе сложи спящото дете в малката люлка в ъгъла на всекидневната, нагласи одеялцето и се изправи с приглушено стенание. После каза:

— Много добре я чухме. — Застана до Мич и смъкна парченце от маската, останало на скулата му.

— Ох — подскочи той. — Това не беше готово.

— Виж — посочи му Кайе сериозно. — Имаме меланофори. Тя също ги има. Ще ги имат всички нови родители. А езиците ни… това има връзка с някакви промени в главите ни. — Тя се чукна по слепоочието. — Екипираха ни да можем да общуваме с нея и сега сме почти равни.

Фелисити я гледаше стреснато. Не можеше да повярва на тази бърза промяна от любеща майка към сериозен и наблюдателен учен. Кайе отвърна с усмивка на въпросителния й поглед.

— Не съм лежала като бременна крава — рече. — Ако се съди по всички тези нови инструменти, дъщеря ни ще е доста трудно дете.

— И защо? — попита Фелисити.

— Защото в много отношения ще е далеч пред нас — отвърна Кайе.

— Може би във всички — добави Мич.

— Не говорите в буквалния смисъл, нали? Поне засега е зависима от вас. А тези кожни образувания, тези меланофори… — Тя махна с ръка, неспособна да довърши мисълта си.

— Непрестанно си менят цвета — рече Мич. — Усещам го.

— Аз също — каза Кайе. — Променят се. Помниш ли онова нещастно момиче? — Тя погледна Мич и той кимна, после разказа на Фелисити за срещата им с тийнейджърите в Западна Вирджиния.

— Ако бях в Работната група, щях да организирам психиатрични приемни за родителите, чиито нови деца са умрели — продължи Кайе.

— Никой не говори за тези неща — поклати глава Мич.

— Работя като педиатър от двайсет и две години — въздъхна Фелисити. — Но сега ми се ще да зарежа всичко и да отида да се скрия в гората.

— Донеси на нещастната жена чаша вода — засмя се Кайе. — Или може би предпочиташ вино? Мич, за мен също една чаша. Не съм пила от близо година. — Тя се обърна към Фелисити. — В бюлетина споменава ли се алкохол?

— Никакви проблеми с него. За мен също вино, ако обичаш.

Кайе последва Мич в малката кухня и опря лицето си в неговото. Бузите й пулсираха със златиста светлина.

— Майчице! — възкликна Мич.

— Свали тази маска — каза му Кайе. — И ще има какво да си показваме един на друг.

90.Кумашка област, Източен Вашингтон

— Ще го наречем празненството на Прекрасния нов вид — предложи Уендъл Пакър още от вратата и подаде на Кайе букет рози. Оливър Мъртън го следваше с луксозна бонбониера и широка усмивка. Огледа любопитно вътрешността на караваната.

— Къде е малкото чудо?

— Спинка — отвърна Кайе и остави да я прегърнат. — Кой още идва?

— Уендъл, Оливър и Мария минаха контрабанда — рече Ейлийн Рипър. — Но виж още кой е тук…

И посочи към прашния пикап, паркиран под сянката на дъба. Кристофър Дикън тъкмо слизаше от предната врата. Взе си патериците от Мария Кьониг и се обърна към караваната. Единственото му зрящо око срещна погледа на Кайе и за миг й се стори, че ще се разплаче. Но той вдигна една от патериците, размаха я за поздрав и се усмихна.

— Ама че е неравно тук — чу го да се оплаква.

Кайе изтича и го прегърна. Ейлийн и Мич застанаха зад нея.

— Стари приятели? — попита Ейлийн.

— По-скоро сродни души — обясни Мич. Радваше се, че вижда Кристофър, но не можеше да потисне глождещата го мъжка ревност.

Всекидневната бе твърде тясна, за да ги побере, така че Уендъл седна на канапето в хола, откъдето участваше в разговора. Мария и Оливър се бяха настанили на кушетката под прозореца. Кристофър седеше в синия фотьойл, Ейлийн бе опряла ръка на рамото му. Мич влезе от кухнята с букети цветя в едната ръка и шампанско в другата. Оливър му помогна да раздаде чашите.

— От летището ли го взе? — попита Мич.

— Да, в Портланд — кимна Оливър. — Там няма кой знае какъв избор.

Кайе донесе Стела Нова, облечена в розов гащеризон, и я сложи на масичката. Бебето беше будно. Очите му щъкаха из стаята, от ъгълчето на устата му потече слюнка.

Кристофър се беше облещил в детето, сякаш виждаше призрак.

— Кайе… — заговори той разтреперано.

— Нищо не казвай — рече тя и го докосна по белега на ръката.

— Само това, че съм горд, задето съм тук с теб и Мич.

— Шшшт — сгълча го Кайе. — Ти беше с нас от самото начало.

Кристофър се засмя.

— Благодаря ти.

— На колко е? — пошепна Ейлийн.

— На три седмици — отвърна Кайе.

Мари се пресегна и пъхна пръст в ръчичката на Стела. Бебето я стисна силно и я придърпа към себе си.

— Има си го рефлекса — кимна със знаещ вид Оливър.

— О, я млъкни — сряза го Ейлийн. — Тя е още бебе, Оливър.

— Да, но изглежда толкова…

— Красива! — настоя Ейлийн.

— Различна — не се предаваше Оливър.

— Засега не виждам големи разлики — опита се да защити дъщеря си Кайе.

— Ние също сме различни — подчерта Мич.

— И двамата изглеждате много добре, дори със стил — засмя се Мария. — Голям хит ще станете, като ви покажат в някое модно списание. Малката хубава Кайе…

— И грубоватият красив Мич — добави Ейлийн.

— С олющени бузи — довърши вместо тях Кайе и всички се разсмяха. Стела се размърда и изчурулика нещо. Те млъкнаха и я загледаха. Стела огледа гостите един по един — отделяше на всеки по няколко секунди внимание. Накрая погледът й се спря на Мич и тя му се усмихна. Мич почувства, че бузите му поруменяват. Последните късчета от маската бяха паднали преди осем дни.

— Леле майчице! — възкликна неочаквано Оливър.

По бузките на Стела Нова трептяха златисти оттенъци, зениците, й лекичко се разшириха, орбиталните й мускули придърпаха клепачите встрани.

— Сега ще ни даде първия урок как се говори — обяви гордо Кайе.

— Тя е изумителна — кимна Ейлийн. — Не съм виждала толкова хубаво бебе.

Оливър помоли за разрешение да се приближи и да разгледа бебето.

— Отблизо очите й изглеждат съвсем нормални — отбеляза той.

— Оливър смята, че следващите човеци трябва да приличат на извънземни от НЛО — рече Ейлийн.

— Извънземни? — попита обидено Оливър. — Не съм твърдял подобно нещо, Ейлийн.

— Тя има съвсем човешки вид — рече Кайе. — Не виждам някакви съществени разлики. Стела е наше дете.

— Разбира се — потвърди Ейлийн и се изчерви.

— Има много сладко носле — рече Оливър. — Толкова нежно, и същевременно разширено в основата. И очертанията… знаете ли, сигурен съм, че ще е голяма красавица.

Стела го разглеждаше сериозно, после бавно отмести глава, сякаш бе изгубила интерес. Опита се да открие Кайе.

— Мама — произнесе, след като я зърна.

— О, Божичко! — възкликна Оливър.

Уендъл и Оливър отидоха с колата до супермаркета да купят сандвичи. После всички ядоха на малката масичка за пикник зад караваната. Следобедът бе приятно прохладен. Кристофър не бе казал почти нищо — от всички той бе най-мълчаливият. Седеше малко встрани от другите и отхапваше от сандвича.

Мич седна до него в тревата и каза:

— Стела заспа. Кайе е при нея.

Кристофър се усмихна, отпи от чашата и попита:

— Знаеш ли какво ме накара да дойда чак тук?

— Хайде, да чуем.

— Изненадах се, че Кайе не ми се сърди.

— Изживяхме толкова много промени. В началото наистина смятахме, че си ни изоставил.

— Аз също преживях много промени. Сега се опитвам да върна нещата по местата им. Вдругиден заминавам за Мексико. Енсенда, на юг от Сан Диего. Съвсем сам.

— Не е ли почивка?

— Ще събирам сведения за латерална трансмисия на стари ретровируси.

— Това са глупости — махна с ръка Мич. — Измислиха ги, за да намират занимание на Работната група.

— Напротив, това е нещо съвсем реално. Петдесет случая досега. Марк не е чак такова чудовище.

— Не съм съвсем сигурен в това. — Мич се загледа мрачно в тревата.

— Според мен обаче причината не е само във вируса, който са открили. Преглеждах старите архиви за Мексико. Намерих подобни случаи отпреди трийсет години.

— Дано успееш да ги изясниш.

Кайе се появи на вратата на караваната. Мария й подаде сандвич и тя се присъедини към Мич и Кристофър.

— Харесва ли ти нашата морава?

— Той отива да търси мексикански болести — каза Мич.

— Мислех, че си напуснал Работната група.

— Така е. Това са действителни случаи, Кайе, но не мисля, че са свързани с АЧЕРВ. Напоследък имахме толкова много изненади — херпесът, Ъпщайн-Бар. Предполагам, че сте чели бюлетина на ЦКБ за анестезията.

— Нашата докторка го беше чела.

— Без него най-вероятно щяхме да изгубим Стела — добави Кайе.

— Все повече АЧЕРВ-бебета се раждат живи. Огюстин ще трябва да намери някакъв начин да се справя с това. Искам просто да изясня някои странични въпроси и за целта трябва да отида в Мексико. Всички случаи са оттам.

— Смяташ, че е някакъв друг източник? — попита Кайе.

— Ще открия на място. Вече мога да вървя, макар и със затруднения. Наех си помощник.

— Но как? Ти не си богаташ.

— Получих стипендия от един богаташ от Ню Йорк.

Мич го погледна ококорено.

— Да не е Уилям Дейни?

— Същият. Оливър и Брок се опитват да предизвикат журналистическо разследване. Смятат, че бих могъл да събера солидни доказателства. Вярвам, че от тази работа ще излезе нещо. Особено след като видях вашата Стела… Стела Нова. Тя ми вдъхна нови надежди.

Към тях се приближиха Уендъл и Мария. Уендъл извади едно списание и го подаде на Кайе.

— Това сигурно ще те заинтересува.

Тя погледна корицата и се разсмя. Беше копие на „Уиърд“. На снимката имаше свито като въпросителна бебе. Отдолу с големи жълти букви бе изписано:

„ЧОВЕК 3.0: НЕ Е ВИРУС, МОЖЕ БИ УСЪВЪРШЕНСТВАН МОДЕЛ?“

Оливър се присламчи към тях.

— И аз го видях — похвали се той. — От „Уиърд“ май не дават пукната пара за становището на Вашингтон. Оттам пък новините са от мрачни по-мрачни.

— Зная — въздъхна уморено Кайе.

— Има и нещо по-обнадеждаващо. Брок каза, че „Нейчър“ и „Нешънъл Джеографик“ ще публикуват статията му за Инсбрукското разследване. Ще го направят едновременно, след половин година. Вътре е споменал и за изследванията ви върху АЧЕРВ, макар основната тема да са неандерталците. Кристофър каза ли ви за Дейни?

Кайе кимна.

— Всичко, което искаме от Кристофър, е да проследи източника на вируса в Мексико.

— Ще го направи — каза Мич. — Той пръв тръгна по тази следа, още преди Кайе.

Гостите си събираха багажа за дългия път през северните територии на резервата. Мич помогна на Кристофър да се настани на седалката до шофьора, после двамата си стиснаха ръцете. Докато Кайе се прегръщаше с другите, стиснала в една ръка Стела, той забеляза пикапа на Джек да се приближава по прашния път.

Сю не беше с него. Спирачките на пикапа изскърцаха на площадката пред караваната. Джек отвори вратата, но не слезе. Мич се приближи към него.

— Как е Сю?

— Държи се още — отвърна Джек. — Чембърс не може да й дава никакви лекарства. Доктор Галбрейт я наглежда. Стоим и чакаме.

— Може ли да я видим?

— Не е в настроение. Скара ми се. Може би утре. Ако приятелчетата ти са готови, ще ги прекарам по обратния път.

— Благодарни сме ти, Джек.

Джек премигна и завъртя глава.

— Снощи е имало таен съвет — рече той. — Онази, каюската, пак се е заяла с нас. Неколцина работници от казиното са сформирали малка група. Направо са пощурели. Казват, че тази карантина ще ни изпразни джобовете. Въобще не щат да ме слушат. Казаха, че съм бил предубеден.

— Какво можем да направим?

— Сю ги нарече луди глави, но и да са такива, имат си кауза. Исках само да те уведомя. Трябва да сме подготвени. Сега да тръгваме.

Мич и Кайе помахаха на приятелите си. Стъмваше се и Кайе внесе Стела вътре. Време беше да я нахрани и да й смени пелените.

Още щом влязоха, Кайе го погледна въпросително.

— Какво ти каза Джек?

Мич й предаде накратко.

— Дали и ние да не си приготвим багажа? — попита тя.

91.Кумашка област. Източен Вашингтон

Мич се събуди от някакъв звук, седна в леглото и се ослуша.

Кайе лежеше до него и тихичко похъркваше. Той погледна към легълцето на Стела, над което светеше циферблатът на електрически часовник. Беше два и десет.

Той стъпи на пода и разтърка очи. Беше готов да се закълне, че е чул нещо, макар сега да цареше тишина. Не му оставаше друго освен да стане и да види. От няколко дни държеше под леглото една стоманена тръба, просто за всеки случай. Нямаше пистолет, нито знаеше да борави с оръжие и за миг се зачуди дали не е бил твърде непредпазлив.

Стана и тръгна към кухнята. Подът беше студен. Нощта бе облачна, не се виждаха никакви звезди. Той се препъна в коша за бельо и изведнъж осъзна, че източникът на шума е вътре.

Върна се обратно в спалнята. Детското легло, поставено откъм страната на Кайе, изпъкваше в мрака.

Подуши въздуха, но носът му беше запушен. Подуши отново и подсмръкна.

— Какво има? — Кайе седна в леглото. — Мич?

— Не знам — отвърна той.

— Ти ли ме повика?

— Не.

— Стела?

— Съвсем спокойна е. Мисля, че спи.

— Запали лампата.

Това изглеждаше съвсем разумно. Той запали лампата на тавана. Стела го гледаше от креватчето, стиснала мъничките си юмручета. Устенцата й бяха отворени, но не издаваше никакъв звук.

Кайе се наведе над леглото и я погледна внимателно.

Стела произнесе едно пискливо „ку“. Очите й ги следяха внимателно, зениците ту се свиваха, ту се разширяваха. Нямаше съмнение, че ги вижда и че нещо не й се нрави.

— Сигурно се е почувствала самотна — предположи Кайе. — Нахраних я преди час.

— И как ни повика? Да не е телепат? — Той отново подуши въздуха. Прозорчето над леглото беше затворено. — Какво е това?

Кайе коленичи до леглото и вдигна Стела. Помириса я и погледна Мич. Лицето й бе разкривено в странна маска.

Стела изкука отново.

— Мисля, че има колики — каза Кайе. — Подуши я.

Мич взе Стела от Кайе. Бебето бърчеше челце, втренчило поглед в него. Мич бе готов да се закълне, че лицето й е просветляло и че някой вика името му — вътре в стаята, или извън нея. Сега вече здравата се изплаши.

— Не е телепатия — успокои го Кайе. — Нещо друго е. Сещам се какво. Смяташе се, че го няма при хората, но само преди няколко години група учени доказаха обратното.

— И кое е то?

— Активни вомероназални органи. В основата на носната кухина. Те произвеждат определен тип молекули… вомероферини. Като феромоните. Предполагам, че при мен и теб сега са доста развити. — Тя повдигна бебето. — Устните ти са се разтеглили настрани…

— Твоите също — прекъсна я Мич.

— Това е вомероназална реакция. На времето нашата домашна котка правеше подобна физиономия, когато подушваше нещо интересно — мъртва мишка или мишницата на майка ми. — Кайе зарови нос в телцето на бебето и го подуши внимателно. — Ето, пробвай тук, зад ушите.

Мич се наведе и също подуши. Бебето замръзна неподвижно, стреснато от близостта му.

— Не — произнесе то съвсем отчетливо. — Не.

Кайе я доближи до гърдите си и й даде да суче.

Мич докосна с пръст участъка зад ухото и го доближи до носа си. На върха на пръста имаше мазна капка, но не приличаше на кожна мазнина. Той разтърка пръсти и ги подуши отново.

— Феромони — каза замислено. — Или как там ги наричали?

— Вомероферини. Бебешки зов за помощ. Ти пръв се събуди. Сигурно имаш по-добро обоняние. Хайде да спим сега.

Мич се опипа зад ухото и внимателно подуши пръста си. Миришеше по същия начин.

Само след час отново се събуди и скочи толкова внезапно, че се спъна в крака на Кайе. Още беше тъмно. Откъм пътя се чуваше приближаващ се тътен. Той побутна Кайе по рамото.

— Камиони.

Тъкмо си бе закопчал ризата, когато някой затропа по входната врата. Кайе премести Стела в средата на тяхното легло и бързо си навлече пуловер и панталони.

Мич отвори. Отвън стоеше Джек. Изглеждаше много притеснен.

— Сю започна да ражда — каза той. — Връщам се в клиниката.

— Идваме веднага — каза Мич. — Галбрейт там ли е?

— Няма да дойде. Вие също трябва да изчезвате. Снощи онези заговорници пак са се събирали — без мен. Нали бях при Сю…

— И какво… — поде Мич, но млъкна, щом забеляза на пътя три камиона и седмина мъже до тях.

— Решили са, че бебетата са болни — намусено каза Джек. — Искат държавата да се грижи за тях.

— Искат си проклетото казино — озъби се Мич.

— Не желаят да говорят с мен. — Джек докосна маската на лицето си. — Поне ги убедих да ви пуснат да си вървите. Не мога да тръгна с вас, но моите хора ще ви прекарат по задния път. — Джек вдигна безпомощно ръце. — Сю искаше Кайе да е при нея. Жалко, че не можете да сте с нас в този момент. Трябва да вървя.

— Благодаря ти — рече Мич.

Кайе застана зад него. Беше поставила Стела в бебешката седалка.

— Готова съм — каза тя. — Но искам да видя Сю.

— Не — възрази Джек. — Всичко е заради онази проклета старица. Трябваше да я изгоним.

— Не е само тя — успокои го Мич.

— Сю има нужда от мен! — проплака Кайе.

— Няма да те пуснат — предупреди я Джек. — Те са повече от нас. Чули са в новините за някакви умрели мексиканци в Сан Диего. Сега мозъците им са се втвърдили като камъни. Още малко и ще се нахвърлят върху нас.

Кайе избърса очи. Плачеше от гняв и безсилие.

— Предай й, че я обичаме. Джек, благодаря ти за всичко.

— Ще й предам. Сега трябва да вървя.

Мъжете отвън отстъпиха място на Джек, той се качи в пикапа и потегли.

— Тойотата е в по-добро състояние — рече Мич, вдигна куфарите и ги отнесе до багажника под бдителните погледи на седмината мъже. Те си шепнеха нещо, но гледаха да стоят на разстояние от Мич и Кайе. Някои дори избягваха погледите им и правеха странни знаци с ръце. Кайе нагласи бебешката седалка и я пристегна.

В два от камионите имаше пушки, поставени на специални стойки. Кайе ги видя и гърлото й се сви от страх. Тя се пъхна на седалката до Стела.

Мич донесе лаптопа и няколко папки с документи, пусна и тях в багажника, сетне хлопна капака. Кайе натискаше бутоните на мобилния си телефон.

— Не го прави — посъветва я мрачно Мич. — Ще разберат къде сме. Ще позвъним от уличен телефон някъде по пътя.

За миг луничките на Кайе засияха в тревожно червено.

Мич я наблюдаваше с втрещено от почуда лице.

— Ние сме извънземните — промърмори той. След това завъртя ключа. Седемте мъже се качиха в камионите и ги поведоха по пътя.

— Имаш ли пари за бензин? — попита я той.

— Имам в чантата. Не искаш да използваме кредитните карти ли?

Мич не отговори на въпроса й.

— Резервоарът е почти пълен.

Стела изчурулика нещо, после потъна в мълчание, загледана към гористите хълмове. Облаците се бяха спуснали ниско над хоризонта. Черният път бе доста неравен, но съвсем проходим. Камионите ги придружиха до самия му край, където голяма табела маркираше границите на резервата и рекламираше казиното „Дивия орел“.

Вятърът захвърли няколко капки от идващия дъжд върху предното стъкло. За миг в тесния процеп между хоризонта и ниските облаци се мярна светлината на изгряващото слънце.

— Харесваше ми тук — въздъхна Кайе. — През целия си живот не съм била толкова щастлива, колкото в тази каравана. С теб… — тя го тупна по рамото — и със Стела.

92.Североизточен Орегон

Кайе се върна от телефонната будка. Вървеше бавно.

Бяха спрели на просторния паркинг пред универсалния магазин, за да си купят храна. След като напазарува, Кайе се обади на Мария Кьониг. Мич бе останал в колата със Стела.

— В Аризона още няма служба по извънредното положение — каза Кайе.

— А в Айдахо?

— Имат, отпреди два дни. Също и в Канада.

Стела си подсвиркваше в бебешката седалка. Само преди няколко минути Мич й беше сменил пелените. Почти бе свикнал с музикалните й изпълнения. Тя вече с лекота оформяше различни тонове и ги комбинираше по невероятен начин. Кайе се загледа през прозореца. Тяхното малко момиченце сякаш живееше в друг свят, погълнато от звуците, които можеше да издава.

— В магазина всички ме гледаха — оплака се Кайе. — Чувствах се като прокажена. По-лошо, като негър. — Тя прецеди думата през стиснати зъби. Извърна се и захвърли хартиения плик с покупките на задната седалка. — Изтеглих пари от банкомата. Купих храна и тези неща… — Тя му показа няколко флакона. Имаше грим, а също бебешки кремове. — Тези са като се сменят пелените.

Мич седна зад кормилото.

— Да тръгваме — каза Кайе. — Преди някой да е повикал полицията.

— Не е чак толкова страшно — успокои я той.

— Така ли смяташ? — почти извика тя. — Ние с теб сме белязани! Ако ни открият, ще приберат Стела в лагер, за Бога! Кой знае какво е намислил Огюстин за родителите. Мич, осъзнай се!

Той запали колата и подкара към изхода на паркинга.

— Съжалявам — заговори Кайе с разтреперан глас. — Мич, извинявай. Толкова се изплаших… Трябва да измислим нещо, някакъв план.

Облаците ги следваха — сиви, ниски, заплашителни. През нощта пресякоха границата на Калифорния, отбиха в един страничен черен път и спаха в колата. Дъждът барабанеше по покрива.

На сутринта Кайе гримира лицето на Мич, а той се опита да прикрие следите по нейното. Не беше толкова сръчен като нея.

— Ще вземем стая в някой мотел — предложи Мич.

— Защо да рискуваме?

— Сега вече почти не ни личи — успокои я той. — А и Стела има нужда от едно хубаво къпане. Не сме животни и не бива да се държим като животни.

— Добре — съгласи се Кайе, след като помисли.

— Ако трябва, ще идем в Аризона, в Мексико, дори още по на юг. Все ще намерим някъде местенце, където да се установим.

— И къде ще е това? — попита тя.

Мич не знаеше, затова не отговори. Върна се по прашния път до магистралата. Облаците се разкъсваха, зад гората се виждаше яркото зарево на изгрева.

— Слънце! — извика Стела и радостно размаха ръчички.