Радиото на Дарвин

36.Източната част на щата Вашингтон

Широка и бавна, река Колумбия се виеше като огърлица от полиран нефрит между черните гранитни стени.

Мич отби от шосе 14, кара около половин миля по черния път между ниските дървета и храсталаци и сви отново, когато стигна ръждясал надпис: „ЖЕЛЯЗНАТА ПЕЩЕРА“.

Два стари фургона лъщяха на слънцето само на няколко крачки от ръба на клисурата. Около тях имаше дървени пейки, маси и кошчета за боклук. Той спря колата край пътя.

Когато слезе, внезапният порив на вятъра едва не му отнесе шапката. Мич я сграбчи, измина няколко крачки и видя лагера на Ейлийн Рипър — само на петдесетина крачки по-надолу.

Нисичка млада русокоса жена с износени мръсни джинси и кафяв кожен елек излезе от близкия фургон. Откъм реката отново задуха и той улови уханието на парфюма й: „Опиум“, или нещо от този род. Ужасно много му заприлича на Тилде.

— Мич Рейфълсън? — попита тя.

— Същият — отвърна Мич. — Ейлийн долу ли е?

— Аха. Нещата обаче вървят на зле.

— И откога така?

— От три дни. Ейлийн много се стара, за да докаже тезата си. В края на краищата се оказа безполезно.

Мич се засмя съчувстващо.

— Звучи ми познато.

— Завчера представителката на Петте племена си събра багажа. Затова Ейлийн сметна, че няма никакви пречки да дойдете. Никой няма да се ядоса, че сме ви поканили.

— Предимството да си известен — подсмихна се Мич и побутна шапката си назад.

Жената се усмихна.

— Ейлийн е много потисната. Опитайте се да я окуражите. За мен вие сте герой. Освен в случая с онези мумии.

— Тя къде е?

— Точно под пещерата.

Оливър Мъртън седеше на сгъваем стол под сянката на голямата платнена тента. Трийсетгодишен, с пламтящочервена коса и бледо широко лице, той изглеждаше безкрайно съсредоточен. Чукаше по клавиатурата на един лаптоп. Вдигна глава едва когато Мич застана до него.

— Мичъл Рейфълсън!? Много ми е приятно! — Мъртън избута компютъра настрани, скочи чевръсто и му подаде ръка. — Ейлийн е горе при разкопките. Сигурен съм, че ще се зарадва да ви види. Ще отидем ли?

Мъртън тръгна напред и Мич го последва. Шестимата помощници — все студенти от университета — ги изпратиха с любопитни погледи.

Ейлийн стоеше край серия разположени на равни разстояния квадратни дупки, отбелязани с топометрични маркери. Наближаваше петдесетте — дребна и мургава, с хлътнали черни очи, тъничък нос и привлекателно издадени сочни устни.

— Вчера сутринта получихме резултатите от радиокарбоновия тест — каза тя. — Възрастта им е около трийсет хиляди години, плюс-минус пет хиляди… ако са яли доста пушена сьомга, това прави дванайсет хиляди и петстотин години. Но представителите на Петте племена заявиха, че западната наука се опитвала да оскверни паметници на тяхната самобитна култура.

— Е, поне си се опитала — отвърна Мич.

— Извинявай, че те съдех толкова строго. Успях доста време да запазя хладнокръвие, а после онази Сю Чемпиън… а смятах, че сме приятелки. Тя е съветник на племената. Вчера дойде с двама мъже. Мич, бяха толкова… нахакани. Като момченца, които пикаят по-високо от оградата. И представяш ли си — заявиха ми, че съм изфабрикувала доказателства, с които да подкрепям лъжите си. Казаха, че правителството и законът са на тяхна страна. Законът за защита и репатриране гробниците на индианците — нашето отколешно възмездие.

Мич кимна. Той също си бе имал ядове с този закон и го познаваше до най-малките подробности.

Мъртън стоеше на ръба на изкопа и ги гледаше.

— И какви доказателства по-точно си изфабрикувала? — попита небрежно Мич.

— Не се майтапи. — Но изражението й поомекна. — Взехме хрущял от костите и го пратихме в Портланд. Там направиха ДНК анализ. Костите са от друга народност, която не е свързана със съвременните индианци и има малко общо с мумията от Призрачната пещера. Европоидни, ако можем да използваме точно този термин. Но едва ли са нордически. По-скоро айни.

— Това е историческо откритие, Ейлийн! — възкликна Мич. — Това е великолепно! Моите поздравления.

Веднъж започнала, Рипър, изглежда, не можеше да спре. Тръгнаха по пътеката към палатките.

— Дори не можем да направим расово сравняване. Това направо ме вбесява! Позволяваме на някакви изостанали представи за нация и раса да замъгляват истината. Но тогава народностите са били съвсем различни. Американските индианци въобще не произхождат от хората, чийто скелети открихме. Може би те са били техни съперници и са изгубили.

— А индианците са спечелили? — попита Мич. — Ще се радват да го чуят.

— Те си мислят, че се опитвам да внеса раздор в единството им. Не ги интересува какво се е случило. Искат да живеят в своя малък, измислен свят, а истината да върви по дяволите!

— На мен ли го казваш? — попита Мич.

Рипър се засмя, но личеше, че й се плаче.

— Петте племена са пратили свой представител до федералния съд с молба разкопките да бъдат спрени и да им бъдат предадени скелетите.

— Къде са костите?

— В Портланд. Вчера ги вакуумирахме в чували и ги пратихме там.

— През щатската граница? Това е кражба.

— По-добре, отколкото да чакам цяла тълпа адвокати. — Тя поклати глава и Мич я прегърна. — Мич, опитвах се да го направя както е редно. И какво постигнах — сега всички наскачаха срещу нас! Дори викингите!

Викингите — малка група мъже предимно на средна възраст, които се определяха по-точно като Нордически поклонници на Один в Новия свят — преди години бяха създавали проблеми и на Мич. Всъщност тогава го бяха потърсили като експерт — искаха от него да докаже твърденията им, че нордически изследователи са посещавали Новия свят още преди хилядолетия. Мич им позволи да извършат няколко свои мистични ритуали над костите на Паско, но в края на краищата бе принуден да ги разочарова. Паско беше чист индианец, близък роднина на южняшкия На-дене.

След анализите на костите, направени от Рипър, Поклонниците на Один отново изпаднали в униние. В един свят на непостоянна самопреценка истината рядко прави някого щастлив.

Мъртън донесе бутилка шампанско, вакуумирани пликове с пушена сьомга и сирене. Студентите бяха запалили на брега голям огън.

— Откъде взе тази храна? — обърна се Рипър към Мъртън, докато той подреждаше пластмасови чинии на покривката.

— От летището. Само там имах време да се поспра. Хляб, сирене, риба и вино — какво повече ни трябва? Всъщност добре щеше да ми дойде една халба бира.

— Аз имам в кутийки — предложи един от студентите.

— Закуска за копачи — подсмихна се Мич.

— Без мен. — Мъртън поклати глава. — Пия само наливна. Всъщност, защо да не си разменим по някоя история? Сигурно всеки има какво да разкаже. — Той вдигна пластмасовата чаша с шампанско. — За расите, миналото и миграциите и какво е да си човешко същество. Кой ще е пръв?

Мич знаеше, че ако се поколебае дори няколко секунди, Рипър ще вземе думата. Мъртън си водеше бележки, докато тя разказваше за трите скелета и местните настроения. Около час и половина по-късно започна бързо да захладнява и всички се приближиха към огъня.

— Гробниците на алтайските племена ги разкопават етнически руснаци — отбеляза Мъртън. — Но и там има недоволни и вълнения. Шамар в лицето на колониалния потисник. Как Мислите, дали неандерталците също нямат свои защитници, които сега да протестират в Инсбрук?

— Никой не иска да е неандерталец — отвърна сухо Мич. — Освен мен. — Той се обърна към Ейлийн. — Знаеш ли, даже ги сънувах. Моето малко семейство — основна клетка на обществото.

— Наистина ли? — попита го тя заинтригувано.

— Сънувах, че сънародниците им живеят на големи сламени салове в езерото.

— Преди петнайсет хиляди години? — Мъртън повдигна вежди.

Мич долови нещо в тона на журналиста и го изгледа подозрително.

— Това само ваше предположение ли е? Или има някакви нови доказателства?

— Нищо, което да е станало обществено достояние — отвърна с въздишка Мъртън. — Имам връзка в един университет и оттам ми казаха… че преди петнайсет хиляди години те определено са били много навътре в сушата. Ако е така — той се усмихна на Рипър, — едва ли са яли много риба.

— Какво друго?

— Приказки — рече Мъртън. — Кръчмарски спорове. Вашите мумии са объркали устоите на антропологията и археологията. Не са чисти неандерталци — това е според специалисти от изследователската група, а принадлежат дори към нов подвид — Хомо сапиенс алпинензис, по мнението на един от специалистите. Друг е готов да се обзаложи, че са неандерталци от късната епоха, които са живели в големи съобщности, отличавали се с по-крехко телосложение и приличали повече на съвременния човек. Надяват се по този начин да обяснят расовите белези на новороденото.

„Те не се чувстват като мен — помисли Мич. — Защото не знаят това, което зная аз.“ Опита се да прикрие чувствата си.

Мъртън се обърна към него.

— Вие видяхте ли бебето?

Мич едва не подскочи. Мъртън го наблюдаваше с присвити очи.

— Не съвсем ясно — измънка Мич. — Предполагам, че са прави, като казват, че било съвсем нормално на вид…

— Възможно ли е да е изглеждало така само защото е било малко?

— Не — отвърна Мич. — Всъщност не съм сигурен.

— И аз се съмнявам — намеси се Рипър. Студентите се бяха скупчили около тях и слушаха. Съчките в огъня пукаха оглушително. Реката бълбукаше в тесния каньон като навит будилник. Мич почувства, че след тежкия ден шампанското го размеква.

— Може да е неприятно като факт, но е по-лесно, отколкото да спориш с генетичната асоциация — обади се Мъртън. — От Инсбрук се съгласиха, макар и неохотно, че женската и детето имат родствена връзка. Но налице са аномалии, при това доста сериозни, които никой не е в състояние да обясни. Надявах се, че Мичъл ще може да ни просветли.

Мич бе спасен от необходимостта да се престори на незапознат с въпроса от женски глас, който отекна откъм горния край на стръмнината.

— Ейлийн? Там ли си? Аз съм — Сю Чемпиън.

— По дяволите! — изруга Рипър. — Мислех, че вече се е прибрала в Кумаш. — Сви ръце пред устата си и извика: — Тук сме, Сю. Решили сме да се напием. Ще се присъединиш ли към нас?

Един от студентите изтича нагоре по пътеката с фенер.

— Хубав огън — отбеляза Сю, щом дойде при тях. Беше висока, стройна, почти мършава, с дълга черна, вързана на плитка коса, спусната върху едното рамо на коженото й сако. Изглеждаше елегантна, дори стилна, но се държеше малко непохватно. Макар да се усмихваше, лицето й бе набраздено от бръчки на хронична умора. Мич погледна Рипър и забеляза, че и нейното лице е изопнато.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам — въздъхна Чемпиън.

— Всички съжаляваме — отвърна Рипър.

— Цяла вечер ли седите тук? Доста е студено.

— Не ни пука.

Чемпиън заобиколи тентата, за да е по-близо до огъня.

— От службата ми казаха, че сте се обаждали за тестовете. Председателят на борда на доверениците отказа да ги приеме за достоверни.

— Нищо не мога да направя — каза Рипър и сви рамене. — Защо така ненадейно си тръгна и пусна срещу мен адвокатите си? Мислех, че сме постигнали съгласие и че ако находката се окаже с индиански произход, ще направим само минимални проучвания преди да я предадем на представители на Петте племена.

— Проявихме небрежност. Сигурно заради бъркотията с Паско. Това беше грешка. — Тя погледна Мич. — Вас май ви познавам.

— Мич Рейфълсън. — Той стана и протегна ръка.

Чемпиън не я пое.

— Доста ядове ни създадохте, Рейфълсън.

— И вие на мен — отвърна той.

Чемпиън поклати глава.

— Доверениците ме пратиха тук, защото разбирам от антропология. Май обаче не се справих добре. Сега всички са ми сърдити.

— Има ли нещо, което можем да направим, без да стигаме до съда? — попита Рипър.

— Председателят заяви, че не можем да си позволим да нарушаваме покоя на предците в името на науката. Нямаш представа колко тежко приеха съобщението за резултатите от тестовете.

— Мисля, че ви обяснихме подробно цялата процедура.

— Каквото и да правите, все осквернявате мъртвите. Единственото, което искаме от вас, е да ги оставите на мира.

Двете жени се измериха с тъжни погледи.

— Тези мъртъвци не са ваши, Сю — каза Рипър. — Те не са ваши сънародници.

— Съветът смята, че въпреки това трябва да се приложи Законът за защита и репатриране на гробниците на индианците.

— В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да похарчим цял куп пари за адвокати — въздъхна Рипър.

— Не. Този път вие ще спечелите. Имаме си други проблеми. Доста майки се разболяха от „иродовия грип“. Някои смятаха, че грипът се разпространява само в големите градове и е болест на белите, обаче се оказа, че грешат.

Очите на Мъртън блещукаха като пламъчета през лупа.

— Съжалявам, Сю — каза Рипър. — Сестра ми също е болна. — Тя сложи ръка на рамото на Чемпиън. — Остани с нас. Ще те почерпим с горещо какао и кафе.

— Благодаря, но не мога. Чака ме дълъг път. Не е време да се безпокоим за мъртвите, а за живите. — Лицето й малко се поотпусна. — Някои, които са готови да се вслушат, като баща ми и баба ми, казват, че си узнала интересни неща.

— Бог да ги поживи, Сю — рече Рипър.

Чемпиън сведе поглед към Мич.

— Хората идват и си отиват. На всеки от нас е отредена тази съдба. Антрополозите го знаят.

— Така е — съгласи се Мич.

— Но ще е трудно да го обясня на другите — продължи Чемпиън. — Ако моите хора намерят лек за болестта, веднага ще ви го съобщим. Може да помогне на сестра ти.

— Благодаря — отвърна Рипър.

Чемпиън изгледа присъстващите, кимна бавно, после пак, сякаш за да потвърди, че няма какво повече да каже, обърна се и се заизкачва по пътеката.

— Невероятно — възкликна Мъртън с блеснал поглед. — Каква интересна философия. Бих казал дори племенна мъдрост.

— Не се хващай на това — спря го Рипър. — Сю е добър човек, но няма никаква представа какво всъщност става. — Обърна се към Мич. — Имаш болнав вид. — Мич наистина се чувстваше отпаднал. — Приличаш на хванат натясно политик — продължи тя, — чиято глава е натъпкана с тайни.

37.Балтимор

Кайе вдигна сака от задната седалка на таксито и пъхна кредитната си карта през процепа зад гърба на шофьора; После изви глава, за да огледа най-новия жилищен небостъргач в Балтимор — „Хеликс“, чиито трийсетина етажа се издигаха върху масивната основа на магазини и кинотеатри, скрити засега в сянката на кулата Бромо-Селцер.

Вятърът вееше падналия рано сутринта лек пухкав сняг. Кайе си помисли, че зимата никога не й се е струвала толкова дълга.

Бяха й казали, че апартаментът на двайсетия етаж ще е напълно мебелиран, че вещите й вече са докарани и качени горе, че хладилникът ще е зареден с храна от ресторанта на долния етаж: въобще, че „Америкол“ се е погрижил да задоволи всичките й желания.

Кайе се представи на портиера в будката на входа. Той й се усмихна сервилно и й подаде запечатан хартиен плик с ключа от апартамента.

— Не съм го купила, да знаете — кой знае защо, подхвърли тя.

— За мен няма никакво значение, мадам — отвърна той с професионално ведър тон.

Елегантната кабина на асансьора я отнесе до жилищните етажи. Коридорите пустееха. „Пазят ме, грижат се за мен, пращат ме от едно съвещание на друго и не ми оставят време да мисля. Дали съм си още аз?“

След разговора с Кристофър Дикън в Националния здравен институт се наложи да се захване със задачи, които нямаха почти нищо общо с АЧЕРВ и търсенето на лечение за болестта. Оставаха по-малко от две седмици до деня, когато учените на Крос възнамеряваха да представят своята първа проектоваксина от общо дванайсетте, върху които се работеше из цялата страна. Кайе наистина бе подценила бързината, с която се въртяха колелата в „Америкол“ — и бе надценила степента на информираност, която щяха да й позволят. „Все още съм само фигурант“ — помисли си тя.

А междувременно имаше нужда да намери време да помисли за това, което ставаше — с АЧЕРВ, с такива като госпожа Хамилтън и с другите жени в клиниката.

Стигна до апартамента си, 2011, пъхна електронната карта в процепа и побутна масивната врата. Лъхна я свеж, прохладен въздух, миризма на нов килим и мебели и на още нещо леко и приятно. Свиреше тиха музика: Дебюси, но не можа да се сети точно какво.

В кристалната ваза върху мраморната камина в хола бяха подредени свежи бледожълти рози.

Апартаментът бе просторен, с елегантна дървена ламперия и красива и удобна мебелировка. И с Дебюси. Тя остави сака на един от диваните в хола и влезе в кухнята. Хладилник с врата от алпака, печка, съдомиялна машина, шкафчета в цвят на сив гранит, поръбени с розов мрамор, скъпи лампи, изработени с финеса на истински бижута, които озаряваха стаята с ярка светлина…

— Проклета да си, Мардж — въздъхна тя. Върна се при сака, пренесе го в спалнята, дръпна ципа и започна да си вади дрехите.

Когато приключи, седна на леглото и затвори очи. Трудно й беше да повярва, че това е нейният дом. Над нощното шкафче висеше литография на Уистлър, до нея — ориенталски ръкопис зад стъкло с позлатена рамка.

— Малкото момиче в големия град — промърмори тя малко ядосано.

Телефонът в чантата й иззвъня. Тя подскочи стреснато, изтича в другата стая, извади телефона и го включи.

— Кайе, обажда се Джудит.

— Права беше — отвърна Кайе без предисловия.

— Моля?

— Казах, че беше права.

— Винаги съм права, скъпа. Знаеш го. — Джудит направи пауза за допълнителен ефект. — Нали се интересуваше от транспозонната активност на моите заразени с АЧЕРВ хепатоцити?

По гърба на Кайе пробягаха тръпки. Това беше скокът в тъмното, който бе направила само преди два дни, веднага след като разговаря с Дикън. Беше се заровила в статиите на няколко научни списания, беше прегледала и собствените си записки и си отбелязваше всяка, дори най-налудничавата идея.

Двамата със Сол се числяха към биолозите, който подозираха, че транспозоните — подвижни участъци от ДНК в генома — са нещо повече от самостоятелни гени. Кайе бе посветила над десет страници от бележника си на вероятността транспозоните да са нещо като регулатори на фенотипа: при определени обстоятелства те биха могли да оказват влияние на процеса, при който белтъците се превръщат в жива тъкан. Да променят начина, по който белтъците създават живо растение или животно. Ретротранспозоните бяха доста сходни с ретровирусите — ето откъде идваше генетичната връзка с АЧЕРВ.

Взети заедно, те биха могли да бъдат прислужниците на еволюцията.

— Кайе?

— Момент. Остави ме да си поема дъх.

— Хубаво ще е да го направиш, скъпа бивша моя студентко Кайе Ланг. Активността на транспозоните в нашите заразени с АЧЕРВ хепатоцити е леко повишена. Те се местят насам-натам без видим ефект. Това е интересно. Но ние не се ограничихме само с хепатоцитите. Направихме опити с ембрионални стволови клетки — по поръчка на Работната група.

Ембрионалните стволови клетки, подобно на ранните растежни клетки на фетусите, можеха да се превърнат във всякаква тъкан.

— Опитахме се да ги подтикнем да се държат като оплодена човешка яйцеклетка — продължи Къшнер. — Не можаха да съзреят до фетуси, но това, което ни учуди, бе, че в тези щамови клетки транспозонната активност е необичайна. След АЧЕРВ транспозоните подскачат като бацили върху гореща тава. Активни са върху поне двайсет хромозома. Ако това е случайно разбъркване, клетката би трябвало да загине. Но тя оцелява. И е по-здрава от всякога.

— А регулираната й активност?

— Задейства се от нещо в АЧЕРВ. Лично аз смятам, че причината се крие в голямопротеиновия комплекс. Клетката реагира така, сякаш е била подложена на силен стрес.

— Джудит, какво според теб може да значи това?

— Че АЧЕРВ ни препрограмира. Че се опитва да промени драстично нашия геном.

— Защо? — Кайе се засмя. Сигурно бе, че Джудит ще забележи неизбежната връзка.

— Кайе, подобна активност не може да е безвредна.

Усмивката на Кайе се стопи.

— Но клетката е оцеляла.

— Да — съгласи се Къшнер. — Доколкото ми е известно обаче, новородените умират. Промяната е твърде драстична, а периодът — прекалено кратък. От години очаквам природата да реагира на начина, по който постъпваме с околната среда, да ни каже, че е време да се преборим с пренаселеността и да вземем мерки за топящите се ресурси — ако трябва дори да дръпнем шалтера, да се сгушим покорно и да умрем. Да сложим край на човешкия род. Мисля си, че това може да е последното предупреждение — убиецът на човешкия род е сред нас.

— Каза ли го на Огюстин?

— Не направо, но той ще се сети.

Кайе погледна учудено телефона, долепи го още веднъж до ухото си, каза на Джудит, че ще я потърси по-късно, и затвори.

Значи не беше еволюция. Майката природа бе сметнала, че хората са злокачествени образувания, които трябва да бъдат изтребени.

За един ужасен миг това й се стори много по-разумно от всичко, за което бяха разговаряли с Дикън. Но как тогава да обяснят новите фетуси, онези, които израстваха от яйцеклетките на междинните дъщери? И те ли щяха да са генетически увредени, с привидно нормална външност и кратко съществувание? Или щяха да бъдат изхвърлени още през първото тримесечие, подобно на междинните дъщери?

Кайе погледна през широкия прозорец към окъпания в утринна светлина Балтимор. Опита се да си представи какво би станало, ако всяка бременност на Земята води до вторична, затлачвайки женските утроби с тримесечни зародиши.

Краят на човешкия род.

Ако Джудит беше права, някой вече беше ударил камбаната.

38.Балтимор, Централният офис на „Америкол“

Мардж Крос стоеше в левия край на подиума, а Кайе бе подредена на опашка с още шестима учени, които чакаха реда си да отговарят на въпросите.

Четиристотин и петдесетте репортери изпълваха залата докрай. Лора Нилсън, директорката на отдела за връзки с обществеността, приемаше въпросите и нервно отмяташе дългия си черен бретон.

Първи беше научният редактор на Си Ен Ен.

— Имам въпрос към доктор Джексън.

Робърт Джексън, ръководителят на програмата за разработване на ваксина срещу АЧЕРВ към „Америкол“, вдигна ръка.

— Доктор Джексън, ако споменатият вирус е разполагал с милиони години за еволюция, как е възможно „Америкол“ да обяви за пускането на пробна ваксина след по-малко от три месеца от началото на проекта? Или вие сте по-умни от майката природа?

Из залата се разнесе смях, чуха се закачливи подвиквалия. Вълнението беше осезаемо. Повечето от младите жени носеха предпазни маски, макар тази мярка да бе доказала неефективността си. Други смучеха специални таблетки от мента и чесън, за които се твърдеше, че предпазвали от АЧЕРВ. Кайе долавяше специфичната им миризма дори на подиума.

Джаксън застана до микрофона. Петдесетгодишен, той приличаше по-скоро на рок музикант, с правилни черти и дълга, побеляла на слепоочията коса.

— Започнахме нашата работа години преди появата на „иродовия грип“ — почна той. — От доста време ни интересува последователността на ЧЕРВ, защото, както сами сте забелязали, там се крият тайни, които могат да ни изведат до нови хоризонти. — Спря, оставяйки думите му да окажат търсения ефект. — Истината е, че през последните двайсет години научихме по какъв начин повечето болести вършат мръсната си работа, как действат техните агенти и кои са слабите им места. Чрез създаването на празни микрочастици на АЧЕРВ и постепенно нарастване на процента на неговия неуспех, ние синтезирахме напълно безвреден антиген. Но микрочастиците не са съвсем празни. Натоварихме ги с рибозоми, РНК с ензимна активност. Рибозомите се прикачват към няколко фрагмента от РНК на АЧЕРВ, които още не са били сглобени в заразената клетка. АЧЕРВ се превръща в системата за доставка на молекулата, като блокира собствената си болестотворна активност.

— Господине… — опита се да го прекъсне репортерът от Си Ен Ен.

— Не съм приключил с отговора на въпроса ви — каза Джексън. — Той беше наистина много добър! — Присъстващите избухнаха в смях. — Основният ни проблем до този момент беше, че хората не реагират по какъвто и да било значим начин на антигена на АЧЕРВ. Успехът дойде, когато установихме, че бихме могли да усилим имунния отговор, като добавим гликопротеини, свързани с други патогенни организми, към които човешкото тяло е развило защитна реакция.

Репортерът направи опит да зададе друг въпрос, но Нилсън вече бе посочила следващия от списъка — млад кореспондент от „Сай-тракс“.

— Отново към доктор Джексън. Имате ли представа защо сме толкова уязвими на АЧЕРВ?

— Не всички хора за уязвими. Мъжете например показват силна имунна реакция към чуждия АЧЕРВ. Това обяснява броя на случаите на „иродов грип“ при тях. За разлика обаче, жените са открити за всякаква подобна инфекция.

— Добре, но защо жените са толкова уязвими?

— Предполагаме, че стратегията на АЧЕРВ е дългосрочна — в пределите на хиляди години. Може би това е първият познат на съвременната наука вирус, който разчита при разпространението си на растежа на цялата популация, а не на отделни индивиди. Предизвикването на силен имунен отговор може да се окаже контрарепродуктивно, ето защо АЧЕРВ се появява само тогава, когато популацията е или подложена на стрес, или се е задействал друг, непонятен за нас механизъм.

Следващият беше научният кореспондент на „Ню Йорк Таймс“.

— Доктор Понг и доктор Субраманиан, вие се занимавате с разпространението на „иродовия грип“ в югоизточна Азия, откъдето пристигнаха сведения за над сто хиляди случая поне досега. Чухме, че в Индонезия имало размирици. Говори се, че се касае за друг провирус…

— Не е вярно — прекъсна го Субраманиан с любезна усмивка. — АЧЕРВ е забележително еднообразен. Ще ми позволите ли една малка поправка? „Провирус“ означава само вирусна ДНК, въведена в човешки генетичен материал. Веднъж проявил се, той става вирус, или ретровирус, какъвто е и в нашия случай.

Кайе се зачуди как Субраманиан успява да се съсредоточи върху научния аспект на въпроса — в нейните уши отекна само зловещата дума „размирици“.

— Добре, но следващият ми въпрос е защо мъжете показват имунна чувствителност към вирусите на другите мъже, но не и към своите собствени, след като гликопротеините в обвивката, сиреч антигените, са прости и невариабилни?

— Много добър въпрос — кимна доктор Понг. — Имаме ли време за еднодневен семинар?

Смях. Понг продължи:

— Смятаме, че отговорът при мъжете започва след клетъчната инвазия и че поне един ген с АЧЕРВ съдържа леки вариации, или мутации, които предизвикват изработването на антигени върху повърхността на определени клетки преди пълномащабната имунна реакция и по такъв начин аклиматизират тялото за…

Кайе слушаше с половин ухо. От ума й не излизаха госпожа Хамилтън и останалите жени в клиниката на НЗИ. Краят на човешкото възпроизвеждане — това щеше да е непосилна отговорност за цялата наука.

— Оливър Мъртън, от „Икономист“. Въпрос за доктор Ланг. — Кайе вдигна глава и видя до микрофона млад червенокос мъж. — Сега, след като генното кодиране на АЧЕРВ върху различните хромозоми е патентовано от господин Ричард Браг… — Мъртън направи справка с бележките си. — От Бъркли, Калифорния… патент номер 8 564 094, издаден от Патентно-търговското бюро на САЩ на 27 февруари, тоест вчера, как вашата или която и да било друга компания се надява да създаде ваксина, без да поиска лиценз и да заплати съответните права?

Нилсън се изправи на подиума.

— Господин Мъртън, такъв патент не може да съществува.

— Така е — съгласи се Мъртън и сбърчи раздразнено нос. — Надявах се само госпожа Ланг да ни обясни връзките на покойния си съпруг с Ричард Браг и какво значение имат те за настоящата й съвместна работа с „Америкол“ и ЦКБ?

Кайе се надигна във възцарилата се тишина.

Мъртън се хилеше, горд от постигнатия ефект.

Кайе влезе в зелената стая след Джексън, следвана от Понг, Субраманиан и останалите учени. Крос седеше в центъра на широката синя кушетка и се мръщеше. Четирима от най-приближените й съветници се бяха подредили в полукръг зад нея.

— Какво означаваше всичко това, по дяволите? — подскочи Джексън и посочи с пръст стената зад тях. Имаше предвид залата.

— Онзи мръсник отвън е прав — отвърна Крос. — Ричард Браг е успял да убеди патентното бюро, че тъкмо той пръв е изолирал АЧЕРВ и е разчел генната му последователност. Още миналата година е подал молба за право на патент.

Кайе взе от Крос пратеното по факс копие на патента. В списъка на откривателите се споменаваше й Сол Медсън, „Екобактер“ бе сред поръчителите, заедно с „АКС Индъстрис“ — компанията, която първо бе закупила, а после ликвидирала „Екобактер“.

— Кайе, искам да ми кажеш честно — обърна се към нея Крос, — ти знаеше ли нещо за това?

— Абсолютно нищо — отговори Кайе. — Марджи, ужасно съм объркана. Вярно, че се занимавах с уточняване на отделните местоположения, но въобще не съм разчитала генната последователност. Сол никога не ми е споменавал за Ричард Браг.

— Какво значение има това за нашата работа? — ядоса се Джексън. — Ланг, как си могла да не знаеш нищо?

— Още не сме приключили с въпроса — спря го Крос. — Харолд? — Тя погледна към най-близкия съветник.

— Ще се позовем на „Генетрон“ срещу „Амген“: „Репрезентативно патентоване на ретрогени в геном на мишка“ от 1999 година — докладва юридическият съветник. — Дайте ми само един ден и ще намеря поне още десет причини да отхвърлим иска. — Той погледна Кайе. — „АКС“ или някой от останалите филиали използвал ли е федерално финансиране?

— „Екобактер“ кандидатства за една малка федерална субсидия — сети се Кайе. — Одобриха ни, но така и не получихме парите.

— Чудесно. Можем да използваме НЗИ, за да призовем „Бей-Доул“.

— Ами ако вече са си опекли работата? — попита Крос.

— Възможно е да извоюваме дял от патента на името на госпожа Ланг. Неправомерно изключване на първоначалния откривател.

Крос удари с юмрук по кушетката и каза:

— Дайте да мислим позитивно. Кайе, миличка, приличаш на уплашено магаре.

Кайе вдигна ръце.

— Мардж, кълна се, аз не…

— Чудя се защо моите хора не са го изровили първи. Искам веднага да разговарям с Огюстин и Шоубек. — Тя се обърна към адвокатите. — Проверете къде още си е завирал носа Браг. Все някога и негодниците грешат.

39.Бетезда

— Доста късо пътуване — обясняваше Дикън, докато подреждаше на бюрото на Огюстин листовете с доклада и дискетите. — От СЗО ме предупредиха, че те дърпат конците. Заявиха ми, че не може да става въпрос за сътрудничество върху стари разследвания. Имали само сто и петдесет потвърдени случая в Африка и не виждали никаква причина за паника. Поне бяха достатъчно любезни да ми доставят няколко тъканни образци. От Кейптаун.

— Получихме ги — потвърди Опостин. — Странно. Ако можем да вярваме на данните им, Африка е пострадала много по-слабо от Азия, Европа или Северна Америка. — Беше озадачен и ядосан. — Какво ще правим с това, Кристофър?

— С ваксината ли? — попита Кристофър.

— До края на май заразените жени само в Щатите ще минат един милион. Съветникът по националната сигурност свика социолозите, за да ги осведоми как ще реагира обществеността. Натискът нараства с всяка седмица. Току-що пристигам от среща със здравния министър и вицепрезидента. Президентът очаквал Работната група да оправдае съществуването си. Малкият скандал с Кайе Ланг ги е заварил напълно неподготвени. Е, поне видях как Мардж Крос се мята из стаята и пуфти като парен локомотив. Пресата май е настроена срещу нас.

— Нищо чудно.

— Кристофър, ти познаваш Кайе Ланг по-добре от мен. Как е могла да допусне да се случи такова нещо?

— Останах с впечатлението, че НЗИ ще поиска патентът да бъде обявен за невалиден.

— Да. Но междувременно онзи кучи син Браг ни прави на идиоти. Наистина ли Ланг е била толкова глупава да подписва всеки документ, който мъжът й й е пъхал под носа?

— Подписала ли го е?

— Подписала го е. Няма никакво съмнение. Преотстъпва правото за контрол върху всяко откритие, базирано на човешкия ендогенен ретровирус, на Сол Медсън и партньори.

— Партньорите уточнени ли са?

— Не.

— Значи все пак не може да бъде винена.

— Не обичам да работя с глупаци. Кайе първо ме преметна с „Америкол“, сега, когато е свързана с Работната група, я направиха за смях. Нищо чудно, че президентът не иска да се среща с мен.

— Това е временно — успокои го Дикън.

— Крос каза, че ще остави на Браг да ни съди. Съгласих се. Все пак поне засега преустановяваме всякакво сътрудничество с Ланг.

— Тя все още може да ни е полезна.

— Ами нека го прави анонимно.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да избягвам срещи с нея?

— Не — отвърна Огюстин. — Но всичко да е на четири очи. Не искам да прави изявления пред пресата — освен ако не реши да се оплаква от Крос. Така… сега за другите неприятни неща. — Огюстин отвори чекмеджето и извади лъскава черно-бяла снимка. — Кристофър, мразя тези работи, но мога да разбера защо са го направили.

— Кое? — попита Дикън.

— Шоубек поискал от ФБР да държат под око ключовите ни хора.

Дикън се наведе напред.

— Защо, Марк?

— Защото се говори за обявяване на извънредно положение, дори за военно положение. Още не е взето решение… но до месец, кой знае? При тези обстоятелства трябва да сме чисти като сутрешен сняг. Кристофър, ние сме ангелите на изцелението. Обществото се уповава на нас. Нямаме право на грешки.

Огюстин му подаде снимката. На нея Дикън стоеше пред „Пумата на Джеси“.

— Щеше да е много неприятно, ако някой те беше познал.

Дикън се изчерви от вина и гняв.

— Ходих там само веднъж, преди няколко месеца. Да съм стоял има-няма петнайсетина минути.

— Влизал си в една от стаичките с някакво момиче.

— Тя носеше хирургическа маска и се държеше с мен, сякаш съм прокажен! — почти извика Дикън. — Не съм я докоснал!

— Кристофър, мразя тези говна като всеки друг — студено каза Огюстин. — Но това е само началото. Даваш ли си сметка, че скоро обществото ще разглежда всяко наше действие под лупа?

— Значи получавам поправителен срок, така ли? И ФБР ще рови в мръсното ми бельо.

Огюстин не намери за нужно да отговаря.

Дикън се изправи и хвърли снимката на бюрото.

— Какво още искаш? Да ти кажа имената на всички жени, с които се срещам и какво правим, когато сме заедно?

— Да — тихо каза Огюстин.

Дикън млъкна и усети, че гневът му се изпарява. Вместо него остана само вледеняващ страх.

— Поне още четири месеца ще правят клинични изпитания на ваксината, колкото и да е спешна ситуацията. Шоубек ще се опита днес следобед да убеди Белия дом, че е необходима промяна на политиката. Препоръчваме карантина, дори ако трябва да прибегнем до нещо като военно положение.

— Не мога да повярвам — въздъхна Дикън и се отпусна уморено на стола.

— Не ми казвай, че не си помислял за това.

— Изглежда, ми липсва въображение.

Огюстин застана до прозореца.

— Иде пролет. Време за любов, както се казва, а ние ще трябва да обявим разделението на половете. Всички жени във фертилна възраст и абсолютно всички мъже. Представям си какво ще каже финансовото министерство за краха на брутния вътрешен продукт.

Известно време двамата мълчаха. Накрая Огюстин извади още една снимка от папката и я подаде на Дикън. На нея имаше мъж и жена на веранда пред стара каменна къща, осветени от една-единствена лампа отгоре. Двамата се целуваха. Лицето на мъжа не се виждаше, но беше облечен като Огюстин и по фигура приличаше на него.

— Това е за да не се чувстваш гадно. Тя е омъжена за наскоро избран конгресмен. Приключихме с тази история. Време е да пораснем и двамата.

Дикън стоеше пред Сграда 51, където се помещаваше Работната група. Чувстваше се отвратително. Разделение на половете. Той закрета, прегърбил рамене, към паркинга, като внимателно прескачаше пукнатините по тротоара.

Качи се в колата и видя, че е получил съобщение по мобилния телефон. Непознат глас бе опитал да преодолее антипатията си към записаните съобщения и след няколко неуспешни опита бе оставил следния текст: „Казвам се Мич Рейфълсън. Сега съм в Сиатъл, но се надявам да отлетя на Изток и да се срещна с някои хора. Ако ви интересуват… исторически сведения за АЧЕРВ, по-точно проби от прастари образци, моля, свържете се с мен.“

Дикън затвори очи и поклати глава. Невероятно. Сякаш всички имаха по някоя налудничава хипотеза. Записа телефонния номер в малкото си тефтерче, после го погледна учудено. Името на мъжа му се стори познато. За всеки случай го подчерта.

Спусна стъклото и пое с пълни гърди свежия въздух. Стопляше се и облаците над Бетезда се разнасяха. Скоро зимата щеше да си иде.

Въпреки предупрежденията на Огюстин набра номера на Кайе Ланг. Нямаше я вкъщи.

— Надявам се, че те бива да танцуваш с големи момичета — промърмори той на себе си. — Защото Крос е доста пораснало момиче.

40.Балтимор

Адвокатът се казваше Чарлз Уотъринг. Говореше с чист бостънски акцент, беше облечен небрежно — с дълго оранжево яке и плетена вълнена шапка. Кайе му предложи кафе и той прие.

— Много е приятен — бе коментарът му за апартамента. — Имате вкус.

— Мардж го избра — каза Кайе.

Уотъринг се усмихна.

— Мардж няма никакъв вкус за подредба. Но парите правят чудни неща, нали?

Кайе също се усмихна.

— Нямам оплаквания. Всъщност тя защо ви е пратила? Да коригирате споразумението ни?

— Ни най-малко. Баща ви и майка ви са мъртви, нали?

— Да.

— Аз съм посредствен адвокат, госпожо Ланг… мога ли да ви наричам Кайе?

Тя кимна отново.

— Посредствен като юрист, но Мардж цени способностите ми да преценявам хората. Не знам дали ще ми повярвате, но Мардж не е много добра в това. Наперена е, ала зад гърба си има поредица от неуспешни бракове, от които се налагаше да я спасявам. Тя смята, че може би се нуждаете от моята помощ.

— За какво?

Уотъринг се наведе напред и пусна три бучки захар в кафето.

— Обичахте ли Сол Медсън? — попита направо той.

— Да.

— И как се чувствате сега?

— Струва ми се, че Сол е криел толкова много неща от мен само за да запази надежда за нашите мечти.

— До каква степен той участваше във вашата работа — интелектуално?

— Зависи за коя работа става въпрос.

— Работата ви върху ендогенния вирус.

— Съвсем малко. Не беше по неговата специалност.

— А коя беше неговата специалност?

— Той беше любител на маята.

— Моля? Не ви разбрах?

— Той доставяше ферментите. Аз осигурявах захарта.

Уотъринг се засмя.

— Той стимулираше ли ви… интелектуално?

— Предизвикваше ме.

— Като учител, или може би като родител?

— Като партньор. Не виждам накъде биете, господин Уотъринг.

— Ако не греша, свързахте се с Мардж, защото не се чувствате достатъчно уверена, за да се справите с хора като Огюстин, нали?

Кайе го гледаше мълчаливо.

Уотъринг повдигна рошавите си вежди.

— Не съвсем — промълви Кайе. Очите я смъдяха от желание да премигне. Уотъринг отпи от кафето и го остави на масичката.

— Ще бъда кратък. Мардж ме прати, за да ви разделя от Сол Медсън — веднъж и завинаги. Нуждая се от разрешението ви, за да извърша пълно разследване на „Екобактер“, „АКС“ и договора ви с Работната група.

— Необходимо ли е? Господин Уотъринг, уверена съм, че в гардероба ми няма повече скрити скелети.

— Предпазливостта никога не е излишна, Кайе. Сигурно си давате сметка, че работата започва да става сериозна. Още един подобен скандал може сериозно да накърни реномето ни.

— Зная — каза Кайе. — Вече изразих съжаленията си.

Уотъринг протегна ръка и разпери успокоително пръсти. На друга възраст вероятно щеше да потупа бащински коляното й.

— Ние ще се оправим с бъркотията. — Погледът му се втвърди. — Вие сте умна жена, госпожо Ланг. Зная, че и сама можете да се справяте. От мен се иска само да разплета конците, или, ако е невъзможно — да ги разрежа. Не дължите нищо никому.

Кайе прехапа устни.

— Искам още сега да си изясним нещо, господин Уотъринг. Съпругът ми беше болен. Душевноболен. Полагаше отчаяни усилия да запази равновесието в работата си — и в личния живот.

— Разбирам, госпожо Ланг.

— Сол се стараеше всячески да ми помага, но това съвсем не значи, че не съм била напълно самостоятелна.

— Уверен съм в това.

— Добре. — Кайе въздъхна облекчено. — Всъщност това, което искам да знам, е дали все още мога да бъда полезна на Мардж?

— Мардж, както сама скоро ще се уверите, никога не дава повече, отколкото иска да получи. Бихте ли ми обяснили за тази ваксина?

— Тя е комбинация от антигенна обвивка, в която има прекроен рибозом. Рибонуклеинова киселина с ензимоподобни свойства. Прикачва се към част от кода на АЧЕРВ и го разцепва. Направо му троши гръбнака. Вирусът не може да се възпроизвежда.

Уотъринг удивено поклати глава.

— Чудесата на науката — отбеляза той. — Почти неразбираемо за обикновения човек. Кажете ми, как според вас Мардж ще накара жените от целия свят да се съгласят на ваксиниране?

— Чрез реклама и разяснителна работа, предполагам. Каза, че ще го прави почти безплатно.

— На кого обаче ще се доверят пациентите, Кайе? Вие сте умна жена, излъгана от собствения си съпруг, който е действал зад гърба ви. Жените чувстват тези неща с утробите си. Повярвайте ми, Мардж би дала мило и драго да ви запази в отбора си. Може би все пак ще трябва да коригираме някои неща в биографията ви.

41.Сиатъл

Мич подскочи в леглото и се събуди, целият плувнал в пот. Седна и промърмори объркано:

— Ще полудея… дявол го взел… започва да ми хлопа дъската.

Пак беше сънувал неандерталците. Този път бе наблюдавал всичко с очите на мъжкия екземпляр. В края на селището се бе събрала голяма тълпа — не откъм езерото, а в близост до гъстата гора. Бяха заобиколили една от женските, размахваха над главите си заострени пръти и крещяха името й: „На-ли-а“, или „Ма-ли“…

— Ето ме и мен в света на неандерталците — прошепна той и размърда пръстите на краката си. — Маугли от Каменното племе спасява своята женска.

Стана и отиде в кухнята да пие вода. Тресеше го, но беше сигурен, че е само грип, а не АЧЕРВ. Устата му беше пресъхнала, имаше лош дъх, носът му бе запушен. Сигурно беше настинал в планината край Желязната пещера. Може пък Мъртън да го бе заразил. Бе откарал британския журналист до летището, откъдето щеше да вземе самолет за Мериленд.

Водата имаше отвратителен вкус, но поне му прочисти устата. Той погледна през прозореца към Бродуей, който в този час бе почти безлюден. Мартенската снежна буря разпръскваше ледени кристалчета над шосето. Уличните лампи грееха в химически оранжев цвят.

— Искаха да ни изритат от селото и от езерото — промърмори неочаквано той. — Трябваше да се борим. Някои от по-разярените заплашваха да ни проследят чак до планината и да ни убият. Ние…

Потрепери. Още бе под впечатление на преживяното в съня. Страх, гняв и нещо друго… някаква безпомощна любов. Опипа лицето си. На техните лица имаше нещо като маски от кожа. Дамга заради извършеното престъпление.

— Скъпа Шърли Маклейн — въздъхна той, притиснал чело в хладния прозорец. — Имам телепатична връзка с пещерни хора, които дори не живеят в пещери. Някакви съвети?

Погледна светещия циферблат на видеото. Наближаваше пет сутринта. В Атланта беше осем. Значи можеше да се обади или да прати електронна поща.

Отиде в банята и пак се погледна в огледалото. Косата му беше разчорлена, лицето му — потно, небръснато. Фланелката му бе раздърпана.

— Пророк Йеремия — каза Мич и се ухили уморено.

След това си изми зъбите — като прелюдия към генералното почистване на къщата.

42.Атланта

В три през нощта Кристофър Дикън се прибра в малката си къща. Бе останал да поработи в кабинета си в ЦКБ до два, подготвяйки протоколите за разпространението на АЧЕРВ в Африка. Легна си, но не можа да заспи. Почна да си мисли как ли ще изглежда светът през следващите шест месеца. Накрая се унесе, но почти веднага го събуди бръмченето на мобилния телефон. Подскочи и отвори очи, но му трябваха няколко секунди да се ориентира къде е. Утрото вече се прецеждаше зад спуснатите щори. Най-сетне откри телефона в джоба на сакото си и го включи.

— Доктор Крис Дикън ли е?

— Кристофър. Да. — Погледна си часовника. Осем и петнайсет. Беше спал само два часа, но се чувстваше по-зле, отколкото ако въобще не бе мигвал.

— Казвам се Мич Рейфълсън.

Този път Дикън си спомни откъде му е познато името.

— Наистина ли? И къде сте сега, господин Рейфълсън?

— В Сиатъл.

— Значи при вас е по-рано. Трябва да поспя още малко.

— Почакайте, моля ви. Извинете, ако съм ви събудил. Получихте ли съобщението ми?

— Получих го.

— Трябва да поговорим.

— Вижте, ако наистина сте онзи Мич Рейфълсън, аз също бих искал да си побъбрим… но това едва ли е толкова належащо точно сега.

— Разбирам ви… но моля ви, изслушайте ме все пак. Научих, че търсите следи от АЧЕРВ из целия свят.

— Аха. — Дикън се прозя. — Затова все не ми стига време да се наспя.

— И на мен също — оплака се Мич. — Телата, които сте открили в Кавказ, са дали позитивна реакция на АЧЕРВ. Моите мумии… Алпите… изследвали са ги в Инсбрук. Също са били позитивни.

Дикън притисна телефона до ухото си.

— Откъде го знаете?

— Разполагам с лабораторния доклад от Вашингтонския университет. Готов съм да ви го предоставя — на вас и на всеки, който има желание да ме изслуша.

— Май никой няма желание да слуша подобни неща — отбеляза Дикън. — Откъде взехте номера ми?

— От доктор Уендъл Пакър.

— Познавам ли го?

— Работите с един негов приятел. Рене Сондак.

Дикън зачегърта с нокът предните си зъби. Почти бе готов да затвори. Макар разговорът да се провеждаше по клетъчен телефон, напълно възможно бе да ги подслушват. Изведнъж изпита нарастващ гняв. Нещата излизаха извън контрол. Хора и организации губеха ясна представа за реалността и щеше да е по-добре да не им се изпречва на пътя.

— Ужасно съм самотен — продължи Мич. — Търся някой, който да ми каже, че не съм се побъркал съвсем.

— Сигурно — съгласи се Дикън. — Това чувство ми е познато. — Той се намръщи, разбрал, че се забърква в поредната каша, въздъхна и добави: — Хайде разказвай, Мич.

43.Сан Диего, Калифорния

Докато четеше наименованието на международната конференция Дикън, усети, че по гърба му пробягват тръпки: „КОНТРОЛИРАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА — НОВИ МЕТОДИ ЗА БОРБА С ВИРУСНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ.“

Названието не звучеше твърде оптимистично, нито бе встрани от темата. Само след няколко години светът нямаше да се нуждае от Кристофър Дикън, за да преследва вирусите.

Проблемът, пред който се изправяха всички, бе, че няколко години точно сега бяха твърде голям период.

Дикън заобиколи централния вход, като се стараеше да се придържа към сенките на дърветата. В Атланта най-сетне времето се затопляше, но Балтимор и Бетезда все още бяха сковани от студа.

Марк Огюстин също бе пристигнал в града, но бе избрал тих и усамотен хотел далеч от вресливата тълпа на останалите учени, участници в конференцията. Дикън намина да му вземе папката с материалите, в която имаше и няколко диска, и да се запознае с програмата.

Утре сутринта се очакваше официално изявление на Мардж Крос. Дикън трябваше да присъства на пет доклада, два от които бяха свързани с АЧЕРВ. С него щеше да е и Кайе Ланг, но тя участваше в седем други доклада, а освен това щеше да говори пред пленарната сесия на Световната група за изучаване на ретровирусите, която течеше успоредно с конференцията.

Пресата вече бе провъзгласила новата рибозомна ваксина на „Америкол“ за голям научен пробив. Всичко изглеждаше добре на лабораторните петрита — дори прекалено добре, — но още не бяха започнали опитите с хора.

Шоубек непрестанно притискаше Огюстин, той пък на свой ред бе под ботуша на президентската администрация и всички заедно гледаха с надежда към Крос.

Дикън подушваше най-малко осем назряващи катастрофи във въздуха.

Не беше се чувал с Мич Рейфълсън, но подозираше, че антропологът вече е в града. Още не се бяха срещали, но всичко бе уговорено по каноните на конспирацията. Кайе се бе съгласила да се присъедини към тях за разговор тази вечер или утре сутринта, в зависимост от това кога хората на Крос щяха да я освободят от въртележката на обществени дискусии.

Мястото на срещата трябваше да е далеч от любопитни погледи. Дикън подозираше, че най-добрият избор ще е в самия епицентър на събитията, ето защо носеше навсякъде със себе си безименна табелка с надпис „Гост на ЦКБ“ и програмна брошурка.

Докато прекосяваше натъпканото с хора фоайе, Кайе местеше поглед по лицата им. Чувстваше се като шпионин във второкачествен филм, опитваше се да си прикрие чувствата, макар че още не знаеше какво трябва да мисли. Беше прекарала почти целия следобед в апартамента на Мардж Крос, на срещи с представители на различни научни организации, професори от Калифорнийския университет, дори кмета на Сан Диего.

Мардж я бе дръпнала настрана, за да й обещае още по-впечатляващи срещи с важни хора същата вечер.

— И гледай да си във форма — посъветва я тя. — Не позволявай на конференцията да те изстисква.

Кайе обаче се чувстваше като мечка на панаир. Усещането хич не й се нравеше.

В пет и трийсет тя взе асансьора за приземния етаж и се качи на автобуса за коктейла, който се организираше от „Америкол“ и щеше да се проведе в зоопарка на Сан Диего.

Пред входа на зоопарка все още имаше дълги опашки от нетърпеливи посетители. Кайе мина встрани и показа поканата си на пазачите. Един от тях изчака, докато се съберат всички гости на коктейла, после ги разведе из градината. Кайе прекара няколко минути в съзерцаване на фламингите в тяхното езерце. Малко след това пазачът ги покани да влязат в един от задните павилиони, заобиколен с високи палми.

Посредствена група свиреше стари парчета от четирийсетте, а гостите се разхождаха с пластмасови чинии и картонени чаши.

Кайе спря при бюфета, отрупан с плодове и зеленчуци, сложи си доста голяма порция сирене, домати и карфиол, а от бара си поръча чаша бяло вино.

Докато ровеше в портмонето, за да плати виното, забеляза с крайчеца на окото си Кристофър Дикън. Говореше с висок, непретенциозно облечен мъж, който стискаше под мишница олющена кожена чанта. Кайе въздъхна, отброи точната сума и се извърна тъкмо навреме да улови погледа на Дикън. В отговор му кимна едва забележимо.

От цялата тази конспирация й стана смешно. „От какво толкова се крием?“ — запита се тя.

Мич имаше неуверена усмивка и момчешко поведение. Очите му се стрелкаха неспокойно насам-натам.

— Нищо чудно срещата ни да има значение за спасяването на човешката раса — каза Дикън. — Така че потайността е оправдана.

— Аз пък си мислех, че ще е нещо по-ежедневно — подметна нехайно Кайе. — Дали някой не ни подслушва?

Дикън махна към близкия терариум, който изглеждаше съвсем пуст в привечерния час, и каза:

— Теренът е чист.

— Кристофър, говоря сериозно — натърти Кайе.

— Ако ФБР е пратило онзи тип с хавайската риза или е лепнало микрофони на комодските варани, работата ни е спукана — засмя се той.

Пронизителни писъци на маймуни изпроводиха последните слънчеви лъчи. Дикън ги поведе надолу по някакви бетонни стъпала към група дървета. Приземните лампи тъкмо светваха. Когато стигнаха, Мич се извърна и я погледна мълчаливо. Едва сега Кайе забеляза обувките му — високи изтрити алпинки с дебели грайферни подметки.

Тя се усмихна смутено и Мич също се засмя.

— Ако някой от нас знае как да започне този разговор, това, изглежда, сте вие, госпожо Ланг — каза той.

— Затова пък ти си човекът с разкритията — посочи Дикън.

— С колко време разполагаме? — попита Мич.

— Аз съм свободна до края на вечерта — обясни Кайе. — Марджи ни иска ни линия утре сутринта. „Америкол“ дава закуска.

Спуснаха се по един ескалатор и спряха пред клетка с две шотландски диви котки. Животните изглеждаха уморени и лениви.

— И така да е, не се чувствам в свои води — продължи да се оправдава Мич. — Почти нищо не отбирам от микробиология, само колкото да схвана туй-онуй. Натъкнах се на нещо странно, което едва не ми съсипа живота. Изгубих репутацията си, смятат ме за ексцентричен, за неудачник с два сериозни провала зад гърба. Ако си бяхте с акъла, въобще нямаше да сте тук с мен.

— Забележително искрен — отбеляза Дикън и вдигна ръка. — Да кажа нещо за себе си. Преследвал съм болести почти по целия свят. Имам нюх за това как се разпространяват, какво правят, как действат. Почти от самото начало заподозрях, че съм по следите на нещо ново. Доскоро се опитвах да водя двойствен живот, да вярвам едновременно на две противоречащи си становища, но повече не издържам.

Кайе допи чашата на един дъх.

— Започнахте сякаш сме се събрали на групова психотерапия. Добре — мой ред. Аз съм неуверената научна изследователка, която не желае да чуе за разходи и средства и затова е готова да се сгуши под крилото на всеки, предложил й помощ… но сега май е време да стана самостоятелна и да вземам собствени решения. Време е да порасна.

— Браво — заяви Мич.

— Давай тогава — добави Дикън.

Тя вдигна глава, готова да им се ядоса, но двамата я гледаха с невинни усмивки и за първи път от много месеци тя се почувства сред приятели.

Дикън бръкна в голямата хартиена кесия, която носеше, и извади бутилка мерло.

— Охраната на зоопарка може да ни изгони — каза той, — но това ще е най-малкият ни грях. Някои от нещата, които ни предстои да си кажем, изискват солидна доза алкохол.

— Виждам, че двамата вече сте споделили туй-онуй — обърна се Мич към Кайе, докато Дикън разливаше виното. — Опитах се да прочета всичко, което успях да намеря по темата, но изглежда, доста съм изостанал.

— Просто не зная откъде да започна — повдигна рамене Кайе. След като отпиха от виното и тримата се почувстваха по-разтоварени.

— Започни оттам, където двамата сте се срещнали — посъветва я Мич.

— В Грузия — каза Кайе.

— Родината на виното — засмя се Дикън.

— Бяхме там на оглед при един масов гроб — каза Кайе. — Макар и не заедно. Бременни жени и техните мъже.

— Убили са децата? — промърмори Мич и внезапно погледът му се замъгли. — Защо?

Седнаха на една бяла масичка до затворения павилион за закуски. Една котка се облещи към тях от близката клетка.

Мич извади от чантата си тънка папка и я разтвори на масата.

— Ето къде се събират всички линии — обяви той и вдигна два документа. — Това са резултати от анализи, направени във Вашингтонския университет. Уендъл Пакър ми даде разрешение да ви ги покажа. Ако някой се раздрънка, всички ще затънем до гуша.

— Анализи на какво? — попита Кайе.

— На генетичен материал от Инсбрукските мумии. Две успоредни изследвания от различни лаборатории. Аз дадох мои образци на Уендъл, а после се оказа, че от Инсбрук пратили техни — от трите мумии, на Мария Кьониг в същата катедра. Уендъл успя да направи сравнение на данните.

— И какво са намерили? — попита Кайе.

— Че тримата са семейство. Майка, баща и дъщеря. Това вече го знаех — видях ги да лежат заедно в пещерата в Алпите.

Кайе се намръщи озадачено.

— Май си спомням тази история. Не те ли заведоха там двама твои приятели? А после жената взела бебето в раницата си?

Мич отмести поглед и промърмори:

— Истината е малко по-различна.

— Добре де, това няма значение — опита се да го успокои Кайе.

— Само да изясня нещо. — Мич поклати глава. — Трябва да си вярваме, ако искаме да вървим заедно докрай.

— Тогава кажи ни всичко — подкани го Кайе.

Мич накратко им разказа цялата история.

Дикън го слушаше внимателно, скръстил ръце на гърдите си. Кайе използваше паузите да прегледа резултатите от анализите, които бе разтворила пред себе си на масата — генетични маркери, въглерод 14 за определяне на възрастта и накрая — категоричното мнение за присъствие на АЧЕРВ.

— Според Пакър АЧЕРВ не е претърпял кой знае какви изменения за петнайсет хиляди години — обясняваше Мич. — Той го намира за изумително, като се има предвид, че са останки от ненужна ДНК.

— Не са останки — поправи го Кайе. — Това са гени, съхранени повече от трийсет милиона години. Постоянно обновявани, изпитвани и консервирани… Заключени в плътно сбит хроматин, защитени от изолатори… Така трябва да е.

— Ако ми позволите, ще ви кажа и на двамата какво мисля — заговори в пристъп на дързост Мич.

— Давай — подкани го Кайе, очарована от момчешкото му държание.

— Мисля, че това е типичен пример за поява на подвид. Не някакъв екстремален вариант. Просто преход към следващата стъпка. Съвременно бебе, родено от последен стадий неандерталци.

— По-близо до нас — подметна Кайе.

— Точно така. Преди няколко седмици се срещнах с един журналист, Оливър Мъртън. Той също се занимава с мумиите. Разказа ми какви скандали са избухнали в Инсбрук… — Мич вдигна глава и забеляза изненадата на Кайе.

— Оливър Мъртън? — повтори тя. — Да не работи за „Нейчър“?

— За „Икономист“, на свободна практика — уточни Мич.

Кайе се обърна към Дикън.

— Същият ли е?

— Да — каза Дикън. — Занимава се с научна журналистика, но прави и политически коментари. Написал е няколко книги. — После обясни на Мич: — Мъртън вдигна голям шум на пресконференцията в Балтимор. Беше се заровил доста надълбоко във връзката на „Америкол“ с ЦКБ и проблемите около АЧЕРВ.

— Може би това са две различни истории. — Мич сви рамене.

— Не съм толкова сигурен — възрази Дикън. — Продължавай, Мич. Та за какво са се карали в Инсбрук?

— Мъртън каза, че намерили родствена връзка между бебето и двамата възрастни — което бе потвърдено и от Пакър.

— Странно, наистина — промърмори Дикън. — От ООН пратиха образци от Горди в лабораторията на Кьониг.

— Антрополозите в Инсбрук са доста консервативни — продължи Мич. — Да се натъкнат на първия пример за човешка еволюция… — Той поклати глава. — Е, на тяхно място и аз щях да се изплаша. Крахът на една господстваща теория — никакъв градуализъм, никакъв синтезиран неодарвинизъм.

— Не бива да бъдем чак толкова радикални — спря го Дикън. — Вярно, че доста приказки се изговориха за милионите години на постепенни натрупвания преди качествен скок.

— Добре де, нека са промени в течение на милиони, стотици, дори за десетки хиляди години — но не и за една нощ, нали? — възрази Мич. — Подобни заключения са доста страшни за всеки учен. Но Маркерите не лъжат. Освен това родителите на бебето са имали АЧЕРВ в тъканите си.

— Хм. — Кайе замислено поклати глава.

— Женската не беше ли прободена с нещо — с връх на копие? — попита Дикън.

— Точно така — каза Мич. — Вследствие на което презрелият плод е бил роден мъртъв, или почти мъртъв. Майката е починала малко след това, после и бащата… — Гласът му потрепери. — Съжалявам. Хич не ми е лесно да говоря за това.

— Ти им съчувстваш — промълви Кайе.

Мич кимна.

— След онзи случай ме спохождат много странни сънища.

— Да не си медиум? — подсмихна се Кайе.

— Съмнявам се — отвърна Мич. — Просто така е устроен умът ми. И друг път ми се е случвало.

— И смяташ, че племето ги е прокудило? — попита Дикън. — Били са низвергнати?

— Някой е искал да убие жената — каза Мич. — Мъжът е останал с нея, опитал се е да я спаси. Те са били различни. Нещо не беше наред с лицата им. Около очите и носа имаше парчета от кожа, като маски.

— Кожата им се е белила? — учуди се Кайе. — Искам да кажа, когато още са били живи? — Тя неволно потрепери.

— Около очите, по лицето.

— Труповете близо до Горди — промърмори Кайе.

— Какво? — попита Дикън.

— Някои от тях имаха малки кожени маски. Помислих си, че може да е някакъв странен начин за разпад на тъканите… Но никога не бях виждала подобно нещо.

— Започваме да изпреварваме събитията — припомни им Дикън. — Да се съсредоточим върху доказателствата на Мич.

— Това е всичко — каза Мич. — Физиологични промени, но достатъчно значими, за да поставят новороденото в друга подрасова категория. Само в едно поколение.

— Това може да се е случвало в продължение на хиляди години, преди времето на твоите мумии — каза Дикън. — Съвместно съществуване на неандерталци и съвременни хора.

— Възможно е — съгласи се Мич.

— Как мислиш, новороденото имаше ли белези на мутация? — попита Кайе.

— Не — отвърна Мич, след като помисли няколко секунди.

— Тоест тази находка е по-скоро представителна, отколкото изолиран случай.

— Възможно.

Кайе уморено въздъхна.

— Виж — каза й Мич. — Представите ми са консервативни. Мога да си представя как се чувстват онези нещастници в Инсбрук!

— Всъщност досега намерени ли са вкаменелости, които да доказват постепенния, гладък преход между неандерталеца и кроманьонеца? — попита Дикън.

— Не, но имаме открити различни стадии. В никакъв случай не може да се говори за гладък преход.

— И причина за това вероятно е липсата на достатъчно изкопаеми образци, така ли?

— Точно така. Оттук и противоречията между антрополозите.

— Защото някои защитават идеята за скокообразни промени — съгласи се Кайе.

Тримата едновременно надигнаха чашите.

— Какво ще правим сега? — попита Мич. — Мумиите бяха заразени с АЧЕРВ. Ние също, между впрочем.

— Всичко е толкова объркано… — рече Кайе. — Кой иска да обобщи пръв?

— Хайде по-добре да нахвърлим някои бележки за това какво става — предложи Мич, бръкна в чантата, извади три бележника и три писалки и ги подреди на масата.

— Като в училище! — засмя се Дикън.

— Мич е прав. Да го направим — съгласи се Кайе.

Дикън извади втора бутилка вино и я отпуши.

Кайе въртеше писалката между пръстите си. Бяха започнали да пишат преди петнайсетина минути, сменяха си бележниците и си задаваха въпроси. Ставаше все по-хладно.

— Скоро коктейлът ще свърши — подметна тя.

— Не се тревожи — успокои я Мич. — Ние ще те пазим.

Тя се засмя.

— Двама полупияни мъже, замаяни от теории?

— Точно така — потвърди Мич.

Кайе съзнателно избягваше да го поглежда. Това, което чувстваше, не беше нито професионално, нито научно. Не беше никак лесно да подрежда предположенията си върху хартия. Никога не бе работила по този начин, дори със Сол, с когото обичаха да споделят идеи.

Виното й помагаше да се отпусне, отнемаше от напрежението, но не спомагаше за проясняване на мислите. Досега беше написала:

Погледна към Дикън, който пишеше, без да спира, наведнъж по цели абзаци. Пълничък, понатежал, но силен и уверен, знаеше какво иска, имаше привлекателни черти.

Тя продължи да пише:

— Да видим какво имаме — предложи Мич. Размениха си бележниците. Кайе прочете текста на Мич:

— Мисля, че примерът със системите малко обърква нещата — подхвърли Мич.

Кайе вече четеше бележките на Дикън.

— Просто в природата нещата са устроени по този начин — оправда се тя. Дикън беше зачеркнал по-голяма част от написаното. Останало бе само:

— Кой би се съгласил, че всичко в природата функционира като невроните в мозъка? — попита Мич.

— Това е отговорът на твоя въпрос — усмихна се Кайе. — Нали питаше за Ламарковата еволюция? Отговорът е не. Става въпрос за резултат от сложни взаимодействия вътре в системата, които наподобяват свойствата на мислите.

Мич поклати глава.

— Всичко това е страшно объркано.

Кайе го погледна, едновременно ядосана и разпалена.

— Не е необходимо да приемаме за факт самоосъзнаването, съзнателната мисъл, за да постигнем организирана система, която взаимодейства със заобикалящата я среда и отсъжда по какъв начин трябва да изглеждат индивидуалните възли.

— Все още ми звучи като духа в машината — не се предаваше Мич. Беше се навъсил.

— Виж, дърветата изпращат химични сигнали, когато са нападнати. Сигналите привличат насекоми, които се хранят с организмите, отговорни за нападението. Тази формула действа на всички нива — в екосистемата, при отделните видове, дори в обществото. Всички индивидуални същества представляват система от клетки. Всички видове са система от индивиди. Всички екосистеми са системи от видове. Те взаимодействат и общуват помежду си до една или друга степен чрез конкуренция, хищничество и сътрудничество. Всички тези форми на взаимодействие наподобяват невротрансмитерите, пресичащи синапсите в мозъка, или комуникирането на мравките в колонията. Колонията променя цялостното си поведение в зависимост от взаимодействията между мравките. Така постъпваме и ние, въз основа на невронното общуване помежду си. Така е навсякъде в природата — отгоре до долу. Всичко е взаимосвързано.

Но виждаше, че Мич не е съгласен.

— Трябва да конкретизираме някакъв метод — намеси се Дикън и погледна Кайе. — Опитай се да го опростиш. Ти си водещият мозък сред нас.

— Кой фактор обикновено нарушава установеното равновесие? — попита тя, все още раздразнена от инатливостта на Мич.

— Добре де. Щом настояваш, че съществува интелект под някаква форма, тогава къде му е паметта? — попита Мич. — Нещо, което да съхранява информацията за следващия модел на човешко същество, преди да бъде пуснат за масово възпроизводство.

— И въз основа на какви стимули? — добави Дикън. — Защо въобще е необходимо да се натрупва информация? Кое стартира този процес? Кой е пусковият механизъм?

— Отново избързвате — спря ги Кайе и въздъхна. — Първо, не ми харесва думата механизъм.

— Добре де, орган, каквото там поискаш — архитект-вълшебник — размаха ръка Мич. — Знаем за какво става въпрос. Някаква система за съхраняване на информация в генома. Всички съобщения трябва да бъдат пазени, докато не дойде време да бъдат активирани.

— Защо не в оплодителните клетки? Сперматозоидите и яйцеклетките например? — предложи Дикън.

— Нека тя ни каже — рече Мич.

— Не мисля така. — Кайе сви рамене. — Нещо води до промени в яйцеклетката на майката и до появата на междинна дъщеря, а всъщност дъщерните яйчници създават новия фенотип. Другите яйцеклетки на майката са извън веригата. Защитени, без да са модифицирани.

— В случай че новият модел, този нов фенотип, се окаже провал — каза Дикън. — Хубава идея. Информация, която се съхранява в продължение на хиляда години и се осъвременява с помощта на хипотетични модификации, които пък се ръководят от… — Той поклати глава. — О, не, обърках се.

— Всеки индивидуален организъм е в постоянна връзка с околната среда и реагира на дразнителите й — каза Кайе. — Химикалите и другите сигнали, които си разменят индивидите, предизвикват флуктуации във вътрешното химично равновесие, които повлияват и генома, и най-вече подвижните елементи в генетичната памет, която се грижи да съхранява и осъвременява системата от хипотетични промени. — Тя завъртя ръце, сякаш за да покаже какво има предвид. — За мен всичко това е от просто по-просто. Не го ли разбирате? Това е като затворена обратна връзка: промени в средата, които предизвикват стрес в организма — в конкретния случай у нас, хората. Различните видове стрес променят баланса на отделяни при стрес хормони в нашия организъм. Генетичната памет реагира и предизвиква промяна на подвижните елементи въз основата на еволюционен алгоритъм, създаден в продължение на милиони, дори милиарди години. Генетичният компютър избира възможно най-добрия прототип за новите условия, които предизвикват стреса. В резултат ние наблюдаваме на пръв поглед незначителни промени в индивидите, които се съхраняват и усилват, в случай че стресовите условия се запазят. Понякога обаче тези промени в околната среда могат да останат незабележими… стресът на цивилизацията например… но пак накрая да доведат да големи промени. Ендогенният ретровирус се пробужда, предава сигнала, координира активирането на специфични елементи в генетичната памет. Voila. Нов стадий.

— Божичко! — Мич се почеса по носа.

Дикън се намръщи.

— Звучи ми твърде радикално, за да го преглътна наведнъж.

— Разполагаме с доказателства за всяка една от тези стъпки — продължи Кайе, после надигна чашата с мерло.

— Но как се предава нататък? Трябва да е чрез репродуктивните клетки. Нещо, което се предава от родител на дете, и то в продължение на стотици, дори хиляди поколения, преди да се прояви.

— Може да е съхранено под формата на заключен код, на стенограма — подметна Мич.

Кайе бе изумена от хрумването му. Погледна го изненадано.

— Звучи толкова налудничаво, че може да е гениално. Като припокриващите се гени, само че по-закътано. Заровено в повторенията.

— Не е необходимо да носи цялостната инструкция за новия фенотип… — разсъждаваше на глас Дикън.

— Само за частите, които предстои да бъдат променени — добави Кайе. — Вижте, известно е, че съществуват не повече от два процента различия между генома на човека и шимпанзето.

— И различен брой хромозоми — посочи Мич. — Което хич не е без значение.

Дикън се намръщи и поклати глава.

— Става все по-сложно.

— Вече е десет — припомни Мич и посочи един пазач, който се приближаваше към тях.

Дикън хвърли празните бутилки в кошчето и се върна при масата.

— Не бива да спираме точно сега. Кой знае кога пак ще можем да се съберем.

Мич разглеждаше бележките на Кайе.

— Разбирам идеята ти за това, че промяната в околната среда предизвиква стрес в отделния индивид. Да се върнем на въпроса на Кристофър. Кое поражда сигнала, промяната? Болест? Хищници?

— В нашия случай пренаселването — обясни Кайе.

— Сложни социални условия. Конкуренция за работа — каза Дикън.

— Ей — подвикна отдалеч пазачът. — Вие от коктейла на „Америкол“ ли сте?

— Как познахте? — отвърна с въпрос Дикън.

— Трябва вече да си вървите.

Докато крачеха към изхода, Мич клатеше глава. Не беше от онези, които бързо се съгласяват с чуждото мнение, и Кайе си даде сметка, че е труден случай.

— Промените обикновено се проявяват в периферията на популацията, там, където ресурсите са дефицитни, а съревнованието — изострено. Не в центъра, където всичко е в излишък.

— За човечеството вече няма периферия, нито граница — заяви Кайе. — Ние владеем цялата планета. Навсякъде изпитваме стрес, живеем в постоянна надпревара помежду си.

— Да не забравяме и войната — рече Дикън. — Първите ограничени епидемии от „иродов грип“ вероятно са възникнали веднага след Втората световна война. Стресът на социалния катаклизъм, общество със сериозни и нерешени проблеми. Всичко това неминуемо води до промяна у хората.

— И кой решава това? — попита Мич и плесна с ръце.

— Нашият вътревидов биологичен компютър! — отвърна Кайе.

— Хайде пак се върнахме при компютъра. — Мич завъртя глава.

— МОГЪЩИЯТ ВЪЛШЕБНИК В НАШИТЕ ГЕНИ — каза Кайе с басов глас на говорител по телевизията. След това надраска някакъв знак във въздуха и добави: — Властелинът на Генома.

Мич се захили и я посочи с пръст.

— Ето заради това накрая ще ни вземат на майтап.

— Но преди това ще ни изгонят от зоопарка — добави Дикън.

— Майната им — нехайно рече Кайе. — Хайде да се върнем в хотела и да отворим още една бутилка. — Тя разпери ръце и се завъртя. „По дяволите! — помисли. — Сега пък им се показвам. Вижте момчета, не ме ли харесвате?“

— Само като награда — каза Дикън. — Трябва да вземем такси, рейсът е потеглил. Кайе… какво не е наред в центъра? Какво не е наред с индивидите в средата на човешката популация?

Тя смъкна ръце.

— Всяка година все повече хора… — Млъкна и лицето й стана сурово. — Конкуренцията се изостря. — Спомни си лицето на Сол. Лошия Сол, как вдигаше заканително пръст и казваше: „Накрая ще загубиш, миличка. Те са по-добри от теб. Ще те изядат като вълци.“

Двамата мъже я чакаха да завърши. Продължаваха напред към вратата. Кайе си избърса незабелязано очите, овладя се и каза почти спокойно:

— Все повече хора раждат гениални идеи или създават потресаващи открития. Дарвин и Уолас. Айнщайн. За всеки труден въпрос, за всяко предизвикателство има стотици гении, хиляди, които се съревновават кой пръв ще изкатери стените на крепостта. И ако е така в науката, горе, в стратосферата, представяте ли си какво е долу в окопите? Безконечна и безчовечна конкуренция. Твърде много познания. Твърде много сигнали, които задръстват всички канали за комуникация. През цялото време трябва да стоим изправени на пръсти.

— И защо положението ни да е различно от това на пещерната мечка или мамута? — попита Мич. — Или от това да гледаш как децата ти умират от чума?

— Може би защото става дума за различен по вид стрес, който отключва различни хормони. Отдавна сме изгубили способността да се снабдим с дълги нокти и остри зъби. Сега вече промените ни са в сферата на общуването и социалната адаптация.

— Прекалено много промени — замислено каза Мич. — Всеки ги ненавижда, но трябва да се съревноваваме, ако не искаме да се озовем на улицата.

Бяха спрели пред главния портал, заслушани в песента на щурците. Далеч зад тях се обади макак.

— Разновидност — промърмори Кайе. — Прекомерното количество стрес може да е признак за назряваща катастрофа. Двайсети век беше точно това — една продължителна и трескава катастрофа, която е довела до промяната, задействала е нещо, съхранено като важна информация в генома — преди човечеството да се провали напълно.

— Значи не е болест, а механизъм за усъвършенстване — посочи Мич.

Кайе отново го погледна учудено.

— Съвършено вярно. За часове достигаме всяка точка на планетата. Така промяната стига и най-отдалеченото кътче. Вълшебникът е претоварен от външни сигнали. — Тя отново разпери ръце. Усещаше, че Мич я гледа и че Дикън наблюдава и двамата.

Дикън излезе на паркинга и се огледа за такси. Видя едно да прави обратен завой на стотина метра от тях, свирна и размаха ръка. Таксито отби в страничната лента.

Качиха се. Дикън седна отпред. След като потеглиха, се обърна и каза:

— Е, добре. Значи някаква брънка от нашата ДНК в момента търпеливо конструира следващия човешки вид. Но откъде взема идеи, предположения? Кой й нашепва: „По-дълги крака, по-голяма черепна кутия, тази година кафявите очи са на мода?“ Кой ни казва кое е красиво и кое — грозно?

— Хромозомите — взе отново думата Кайе — използват биологични правила, вградени в ДНК, нещо като видови чертежи. Магьосникът знае какво да промени, за да успее новият прототип. Да речем, че в него има вграден коректор на грешките. Той спира безсмислените мутации преди да бъдат включени в проекта.

— Сега влязохме в джунглата — поклати глава Мич. — Където оцеляват само най-приспособените. — Той изтри длани в панталоните си.

Шофьорът ги огледа с любопитство.

— Вие биолози ли сте, или какво?

— Випускници в големия университет на живота — отвърна Дикън.

— Така си и знаех… — Шофьорът завъртя глава.

— Ето че си я спечелихме — Дикън извади трета бутилка вино от кесията и се зае да я отваря с тирбушона на швейцарското си ножче.

— Ей, не в колата — смъмри го строго шофьорът. — Може, но като ми свърши смяната и ако черпите.

Те се засмяха.

— Значи в хотела — каза Дикън.

— Ще се напия — оплака се Кайе.

— Ще си направим оргия — рече Дикън и незабавно се изчерви. — Интелектуална оргия — добави той смутено.

— Изморен съм — оплака се и Мич. — А Кайе я боли гърлото.

Тя изграка дрезгаво и се захили.

Таксито спря пред входа на хотела.

— Аз ще платя — заяви Дикън.

— Благодаря — каза Мич.

— Мисля, че все пак трябва да обобщим нещата — предложи Кайе.

Мич се прозя и протегна ръце.

— Съжалявам. Главата ми е празна.

Кайе го разглеждаше крадешком: квадратно, насечено от бръчки лице, строен, слаб, висок. Не беше кой знае какъв красавец, но тялото й казваше друго. Беше като първия признак за края на дългата зима.

— Не, говоря сериозно — настоя тя. — Кристофър?

— Чакайте, сетих се — възкликна Дикън. — Казвате, че междинните дъщери не са заразени, че са непознат за нас стадий на развитие.

— И какво означава това? — попита Кайе.

— Означава, че бебетата от втория стадий ще са напълно здрави и жизнеспособни. И различни — може би съвсем малко.

— Това е удивително. — Кайе поклати глава. — Друго?

— О, стига, моля ви — намеси се Мич. — Така ще изкараме до сутринта.

— Жалко — рече Кайе.

Мич й се усмихна от високо. Кайе му подаде ръка и той я стисна. Дланта му беше суха и загрубяла от мазоли. Беше готова да се закълне, че ноздрите му за миг се разшириха.

Лицето на Дикън беше зачервено. Малко заваляше думите, докато говореше.

— Все още не сме разработили план. Ако ще излизаме с доклад, трябва да съберем на едно място всички доказателства.

— Разчитай на мен — каза Мич. — Имаш ми номера.

— Аз го нямам — намеси се Кайе.

— Кристофър ще ти го даде. Ще се навъртам наоколо още няколко дни. Обадете се, когато се освободите.

— Ще се обадим — обеща Дикън.

— Ще те намерим — добави Кайе и последва Дикън към стъклената врата на хотела.

— Интересен субект — подметна Дикън в асансьора.

В отговор Кайе само кимна. Дикън я наблюдаваше загрижено.

— Изглежда, му сече пипето — продължи той. — Как, по дяволите, е успял да се забърка в онази каша?

Кайе се прибра в стаята, изкъпа се и се сви в леглото, с кърпа около главата. Заспа почти веднага.

44.Сан Диего, Калифорния

Кайе току-що си бе измила лицето, когато телефонът иззвъня.

— Кайе? Мич се обажда.

— Помня те — отвърна тя закачливо. Всъщност надяваше се, че не е прекалено закачливо.

— Ще летя на север утре сутринта. Дали преди това можем да се видим?

По цели дни бе търчала от една конференция на друга и почти не й бе останало време да помисли за срещата в зоопарка. Едва дочакваше вечерите, за да се сгуши в леглото и да заспи. Джудит Къшнер се оказа права: Мардж Крос бе обсебила всяка секунда от живота й.

— Хубава идея — рече тя. Забеляза, че Мич не споменава Кристофър. — Къде?

— Аз съм в „Холидей Ин“. При теб в „Серано“ има много приятно кафене. Мога да дойда там.

— След един час имам ангажимент. Можеш ли да си тук след десет минути?

— Ако потичам — отвърна Мич. — Ще се видим във фоайето.

Докато се обличаше, Кайе машинално включи телевизора. В началото не чуваше какво се говори, умът й бе зает от други неща: заключителната церемония, появата й на подиума заедно с Мардж Крос и Марк Огюстин.

Мич.

Тъкмо нахлузваше чорапогащника, когато се заслуша в женския глас по телевизора:

— … първият напълно зрял плод. Ще повторя за онези зрители, които са пропуснали предишните ни емисии: тази сутрин неизвестна жена в Мексико Сити роди първия научно доказан иродов плод от втори стадий. Предаваме на живо от…

Кайе подскочи от звука на металическо стържене и строшено стъкло. Дръпна завесата на прозореца и погледна на север. Улицата точно пред входа на хотела бе задръстена от гъста тълпа, която заливаше тротоарите и съседния парк, поглъщаше колите, камионите и автобусите. Врявата беше невъобразима, дори зад двойните прозорци: нисък, вибриращ тътнеж, подобен на земетресение. Над тълпата се развяваха бели плакати с надписи и знамена. От толкова високо не можеше да разчете плакатите.

— … изглежда, е родено мъртво — продължаваше говорителката по телевизията. — Опитваме се да получим още сведения от…

Телефонът й иззвъня. Тя вдигна слушалката и опъна кабела до прозореца. Не можеше да откъсне поглед от живата река долу. Видя да се клатушкат покривите на няколко коли, после една от тях се преобърна и тълпата се люшна, отново се чу шум от строшено стъкло.

— Госпожице Ланг, обажда се Стан Торн, шефът на охраната на Мардж Крос. Трябва веднага да се качите на двайсетия етаж.

Множеството долу издаваше триумфални животински звуци.

— Вземете бързия асансьор — продължи Торн. — Ако е блокирал, качете се по стълбите. Но побързайте.

— Идвам веднага — отвърна тя.

Мич стоеше от другата страна на хотела, пъхнал ръце в джобовете на якето и изгърбил рамене; опитваше се да изглежда колкото се може по-незабележим и незаинтересуван.

Тълпата търсеше учени, официални представители, всеки, който имаше някаква връзка с конференцията, размахваше заплашително табели и крещеше обидни думи.

Беше си свалил табелката, която му даде Дикън, а външният му вид за щастие нямаше нищо общо с костюмираните представители на различни лекарски организации и фармацевтични фирми.

Повечето от демонстриращите бяха жени — във всички цветове и размери, но млади, между осемнайсет и четиридесет. Изглежда, бяха изгубили всякаква представа за ред. Гневът ги бе завладял изцяло.

В началото Мич доста се изплаши, но тълпата бързо отмина на юг и освободи пътя. Той се отдалечи със забързана крачка в обратна посока, прескочи една ограда и се озова в тесния проход между два хотела.

Задъхан, по-скоро от уплаха, отколкото от физическото усилие — не можеше да понася тълпите, — той продължи в прохода, прескочи още една стена и се изправи върху бетонния покрив на подземен гараж. Няколко жени с изплашени лица тичаха към колите си. Една носеше плакат с надпис: „НАШЕТО БЪДЕЩЕ СА ТЕЛАТА НИ“.

Над гаража отекна вой на сирени. Мич дръпна вратата на асансьора тъкмо когато трима униформени пазачи изтичаха надолу по стълбите. Те заобиколиха колоната и спряха срещу него, с извадени оръжия.

Мич вдигна ръце, като се помъчи да си придаде миролюбив и невинен изглед. Единият от пазачите изруга и му викна:

— Качвай се горе!

Другите двама се втурнаха да заключат вратата.

Той се изкачи по стълбите, следван от тримата пазачи.

Когато стигна фоайето, видя отвън малки полицейски фургони да разпръсват тълпата — изтикваха назад веригата жени. Жените крещяха разгневено, гласовете им бяха като прииждаща вълна. Един от камионите бе снабден с водно оръдие, което се въртеше като главата на насекомо.

Вратата на фоайето се отвори и вътре влязоха няколко гости на хотела, вдигнали ключовете си като пропуски. Мич прекоси фоайето и спря в средата; усещаше полъха на улицата. Миришеше на страх и гняв, примесен с острата миризма на още нещо неуловимо, но заплашително.

Нещо, от което настръхна.

Мирис на тълпа.

Дикън срещна Кайе на двайсетия етаж. Мъж с тъмносив костюм държеше вратата на един от апартаментите и проверяваше табелките. От затъкнатата в ухото му слушалка долитаха тънички гласове.

— Те вече са долу във фоайето — каза Дикън. — Направо са обезумели.

— Защо? — попита задъхано Кайе.

— Заради Мексико Сити.

— И затова се бунтуват?

— Къде е Кайе Ланг? — извика мъжки глас.

— Тук! — Тя вдигна ръка.

— Добре, проверяваме — каза мъжът от охраната. Зад него имаше малка тълпа развълнувани участници в конференцията. Един от тях беше по гащета и халат; до него жена с подобно облекло клатеше уплашено глава. Охраната на Мардж наброяваше поне двайсетина души. Някои от тях носеха пушки.

И тогава Кайе чу гласа на Мардж:

— За бога, това е само тълпа жени! Глупави, уплашени жени!

Дикън улови Кайе за ръката. До тях се озова Боб Кавано, личният секретар на Мардж, сграбчи ги за раменете и ги изтика в спалнята на Крос. Тя лежеше на двойното легло, втренчила поглед в телевизора. Беше облечена с копринена нощница. На екрана тълпата продължаваше да се люшка. Кайе предположи, че камерата е на третия или на четвъртия етаж.

Полицейските коли продължаваха да поливат множеството с водни струи.

— Божичко, ще ги смачкат! — извика ядосано Крос.

— Опустошили са залата за конференции — обади се един от пазачите.

— Кой би могъл да предположи, че новината ще има подобни последствия? — възкликна Сам Торн.

— Какви ти последствия, това е истинска катастрофа — изсумтя Мардж.

— Те дори не знаят какво искат — подметна стройна жена със зелен костюм.

— Какво се надяват да постигнат? — попита някой друг, скрит от погледа на Кайе.

— Ясно е какво — искат от нас да действаме — отвърна Крос. — Да вземем мерки, да спрем процеса.

— Всъщност може би точно това ни е нужно. — Кайе познаваше мъжа, произнесъл тези думи — директорът по маркетинг във фармацевтичния отдел на „Америкол“.

— Глупости! — ядоса се Крос. — Къде е Кайе?

— Тук съм. — Тя пристъпи напред.

— Чудесно! Франк и Сандра, ще откарате Кайе веднага щом разчистят улиците. Кой ще се свърже с пресата?

Жената с банския костюм вдигна ръка.

— Луис, искам веднага да подготвиш изявление.

— Хората ми са в друг хотел.

— Ами повикай ги де! Онези долу чакат от нас новини. Кажи им, че работим върху ваксината, но ни е нужно време, защото може да се окаже вредна, по дяволите, кажи им това, което каза на конференцията. Още ли нямаме телефони?

Кайе се чудеше къде ли е Мич.

В стаята влезе Марк Огюстин. Ставаше все по-тясно и задушно. Огюстин кимна на Дикън и се усмихна любезно на Кайе. Изглеждаше спокоен и невъзмутим и само очите му издаваха, че това е поза.

— Ето че се събра цялата банда — ухили се Мардж. — Какво става, Марк?

— Преди два часа са застреляли Ричард Браг в Бъркли — каза Огюстин. — Докато си разхождал кучето.

— Браг? — попита някой.

— Оня задник с патента — обясниха му.

Крос се надигна от леглото.

— Има ли връзка с новината за бебето?

— Може и да има — отвърна Огюстин. — Нищо чудно някой в болницата на Мексико Сити да е проговорил. В „Ла Пенса“ пише, че бебето е било с тежки малформации. От шест часа го повтарят по всички канали.

Кайе се наведе към Дикън и прошепна:

— Мъртвородено.

Огюстин посочи прозореца.

— Това може да обясни присъствието на тълпата. Трябваше да е мирна демонстрация.

— Хайде, на работа — подкани ги Крос. — Няма какво да се мотаем.

— Най-добре да забравим за зоопарка — подметна й Дикън, докато слизаха с асансьора.

— За обсъждането?

— Избързахме — каза той. — Сега не е време да си подаваме главите.

Мич вървеше по безлюдната улица, покрита с натрошени стъкла и смачкани кутии. Полицейска барикада, маркирана с жълти ленти, бе запречила входовете на залата за конференции и трите съседни хотела. Преобърнатите коли бяха обвити с жълти ленти като грамадни коледни подаръци. По асфалта се въргаляха разкъсани табели и знамена. Миришеше на сълзотворен газ и дим. Покрай тротоара се бяха подредили полицейски и военни постове. Приближиха се няколко коли, от които слязоха представители на градската власт, за да огледат щетите.

Мич бе направил безуспешен опит да се прибере в своя хотел, но още на вратата го върнаха един изплашен чиновник и постовият полицай. Горе в стаята беше останал целият му багаж, освен чантата с документите, която носеше със себе си. Но пък за момента тя бе всичко, което му бе нужно. Остави бележка на Кайе и Дикън, но нямаше представа дали ще я получат.

Изглежда, конференцията беше приключила. През вратите на хотелския гараж се нижеха дълги колони от коли и таксита.

Мич все още не знаеше какво да мисли за случилото се. Гняв, свръхизблик на адреналин, животинска радост от опустошението — това бяха все типични признаци за насилието на тълпата. Жалост към умрялото дете, необяснима вина. Към всичко това се прибавяше почти постоянното усещане за самота.

Всъщност от всичко най-много съжаляваше за пропуснатата закуска с Кайе Ланг.

Спомни си уханието й онази нощ в зоопарка. Очите й, начина, по който го гледаше. Понякога си я представяше, изтегната гола до него в леглото, толкова ясно, сякаш вече бе виждал тази картина. Или щеше да я види? Спомени от бъдещето?

Бръкна в джоба на якето и напипа самолетния билет, който неизменно носеше със себе си.

Дикън и Кайе бяха придали нов смисъл на живота му, сякаш му бяха хвърлили спасителното въже в мига, когато се давеше. Кой знае защо, имаше подозрението, че за в бъдеще Дикън ще избягва да се среща с него. Не че не го харесваше, ловецът на вируси бе искрен и умен. Мич с радост би работил с него. Но някак си не можеше да си представи това сътрудничество. Още спомени от бъдещето?

Или ревност.

Приседна на ниската бетонна стена срещу „Серано“, стиснал кожената чанта под мишница. Докато рееше поглед, опитвайки се да реши какво да предприеме, неочаквано забеляза жена със строг син костюм да излиза от хотела. Тя спря за миг в сянката на козирката и размени няколко думи с полицаите. Беше Кайе. Мич бавно прекоси улицата, покрай една тойота с разбити стъкла. Кайе го видя и му махна.

Срещнаха се на площада пред хотела. Кайе имаше тъмни кръгове под очите.

— Ужасно беше — каза тя.

— Бях тук, видях всичко с очите си.

— Включваме на високи обороти. Уговорила съм няколко телевизионни интервюта, после се връщам във Вашингтон. Сигурно ще има разследване.

— Всичко това заради бебето ли беше?

Кайе кимна.

— Преди час получихме подробности. Става въпрос за жена, която е заболяла от „иродов грип“ миналата година. Била е под наблюдение на НЗИ. Имала е аборт на междинна дъщеря, преди месец забременяла отново. Родила месец по-рано, мъртъв плод. С няколко тежки дефекта. Вероятно циклопия.

— Божичко! — промърмори Мич.

— Огюстин и Крос… всъщност не ми се ще да говоря за това. Изглежда, ще се наложи да преработим плановете си, може би дори да ускорим опитите върху хора. Конгресът е на нож, търсят се виновни навсякъде. Страхотна бъркотия, Мич.

— Разбирам. Какво можем да направим?

— Ние? Това, за което разговаряхме в зоопарка, вече няма смисъл.

— Защо? — попита Мич и преглътна мъчително.

— Дикън си промени мнението.

— Какво значи това?

— Потиснат е. Смята, че сме били на грешен път.

Мич вирна брадичка.

— Аз не смятам така.

— Всичко това може би е по-скоро политика, отколкото наука.

— А къде остава науката? Нима ще позволим едно преждевременно раждане на увреден плод…

— Да ни спре ли? — прекъсна го тя. — Възможно е. Не зная.

— Очакват ли се и други раждания?

— Не през следващите няколко месеца. Повечето от забременелите предпочетоха аборт.

— Не знаех.

— Защото го пазят в тайна. Замесените институции предпочитат да не се дава гласност. Можеш да си представиш иначе каква ще е реакцията.

— А ти какво мислиш за това?

— Тези размирици са истински шок. Трябва ми време да обмисля нещата, да си подредя работата. Помолих Дикън да ми даде телефона ти, но той отказа.

Мич се засмя многозначително.

— Какво? — попита Кайе раздразнено.

— Нищо.

— Ето ти номера ми в Балтимор — рече тя и му подаде една визитна картичка. — Обади ми се след няколко дни.

Тя сложи ръка на рамото му, стисна го лекичко, после се обърна и забърза към хотела. Неочаквано спря и подвикна през рамо:

— Ще чакам да ми се обадиш!

45.Националният здравен институт, Бетезда

На летището в Балтимор я очакваше непретенциозен кафяв понтиак без правителствени номера. Беше прекарала три часа в телевизионно студио и още шест на борда на самолета.

В колата седяха двама агенти на Сикрет Сървис — един отпред и един отзад. Кайе се настани отзад. По средата седна Фара Тиги, новоназначената й помощничка. Тиги бе няколко години по-млада от Кайе, русокоса, с приятно широко лице, искрящи сини очи и закръглен ханш.

— Имаме четири часа до срещата с Марк Огюстин — припомни тя.

Кайе кимна. Мислите й бяха другаде.

— Помоли ме да уредя среща с две от бременните майки в НЗИ. Не съм сигурна, че ще успеем днес с всички задачи.

— Ще се справим — успокои я Кайе. — Не бери грижа.

Тиги я погледна и въздъхна.

— Първо ме откарай в клиниката.

— Чакат ни още две телевизионни интервюта…

— Ще ги пропуснем — заяви Кайе. — Искам да разговарям с госпожа Хамилтън.

От паркинга Кайе тръгна по коридора към Десети корпус. По пътя Тиги я бе запознала накратко със събитията от предния ден. Ричард Браг бил прострелян на няколко места в гърдите, докато излизал от къщата си в Бъркли. Починал на място. Арестувани били двама заподозрени, съпрузи на жени, бременни с иродови бебета в първия стадии. Мъжете били заловени няколко пресечки по-нататък, пияни, в кола, на пода на която се въргаляли кутии от бира.

По заповед на президента агенти на Сикрет Сървис щяха да охраняват всички ключови лица в Работната група.

Госпожа К., както бе известна майката на първия износен второстадиен плод в Северна Америка, все още била в болницата в Мексико Сити. Тя емигрирала в Мексико от Литва през 1996, но в периода деветдесета-деветдесет и трета била на работа в Азербайджан. В момента я лекували за шок и — според медицинския доклад — активна себорея на лицето.

Мъртвият плод бил транспортиран до летището и щял да пристигне още утре в Атланта.

Луела Хамилтън току-що бе приключила с леката вечеря и седеше на стола до прозореца, загледана към малката градина под сградата. Делеше стаята с още една бъдеща майка, която в момента бе откарана на преглед. На разположение на Работната група имаше общо осем бременни жени.

— Изгубих моето бебче — бяха думите, с които посрещна Кайе. Тя заобиколи леглото, наведе се и я прегърна.

Тиги стоеше на вратата и ги гледаше.

— Просто е излязла една нощ — продължи госпожа Хамилтън, без да сваля очи от Кайе. — Нищо не съм почувствала. Краката ми бяха мокри, имаше съвсем малко кръв. Бяха поставили датчик на корема ми и той задейства алармата. Събудих се, когато влязоха сестрите. Дори не ми я показаха. После дойде преподобният Акърли. Беше много мил.

— Съжалявам — каза Кайе.

— Преподобният ми каза за другата жена в Мексико — онази, с второто бебе…

Кайе поклати съчувстващо глава.

— Страх ме е, Кайе.

— Съжалявам, че не бях тук.

— Е, ти не си моят доктор, нали?

— Непрестанно мислех за теб. И за другите. — Кайе й се усмихна. — Но най-вече за теб.

— Ами да, нали съм черна и лесно се запомням — рече с мрачен хумор госпожа Хамилтън. — Говорих с мъжа си по телефона. Днес ще мине да се видим, но пак ще сме разделени със стъкло. Обещаха да ме пуснат, след като се роди детето, а сега казаха, че искали да ме задържат още. Казаха, че пак съм щяла да забременея. Знаели го със сигурност. Моят мъничък бебчо Исус. — Тя се разплака. — И какво ще правя сега? Не съм била с никой друг освен с мъжа си! Кълна ти се!

Кайе я стисна за ръката.

Всичко е много объркано…

— Искам да помогна, а семейството ми е в ужасни затруднения. Кайе, мъжът ми е като пощурял. Защо умните глави не измислиха нещо по-добро? — Тя се обърна към прозореца с насълзени очи. — Ти нали имаше достатъчно време да помислиш? Кажи ми какво става?

— Все още и ние не сме наясно — отвърна Кайе. — Мисля, че това е знак.

— От Господ Бог?

— Отвътре — рече Кайе.

— Ако е от Бога, значи ще измрат всички малки Исусчета освен едно — въздъхна госпожа Хамилтън. — Шансовете ми не са големи.

— Ненавиждам се — призна Кайе, докато двете с Тиги бързаха към кабинета на доктор Липтън.

— Защо? — попита Тиги.

— Че не бях тук.

— Не можеш да си навсякъде.

Липтън беше на съвещание, но го прекъсна, за да поговори с Кайе. Влязоха в нейния кабинет, където имаше множество стелажи и компютър.

— Снощи й направихме скенер и проверихме хормоналните й нива. Беше изпаднала в истерия. Въобще не е почувствала помятането. Плодът е с класически иродови признаци. — Липтън им подаде няколко снимки. — Ако това наистина е болест, тя е дяволски добре организирана. Псевдоплацентата не се различава особено от нормалната плацента, само дето е значително смалена. При амниона обаче има съществени различия. — Липтън посочи окръглен процес в единия край на сбръчкания и смален амнион, който не беше излязъл с плацентата. — Не зная как бихте го определили, но на мен ми прилича на малка фалопиева тръба.

— А другите жени в програмата?

— Две ще пометнат до няколко дни, останалите през следващите две седмици. Гледам да им създам нормални условия и да се срещат с всякакви хора, стига да не са мъже. Въпреки това са ужасно нещастни. Все пак се съгласиха да останат под наше наблюдение.

— Никакви мъжки контакти?

— Никакви — потвърди Липтън. — По заповед на Марк Огюстин. Някои от жените го понасят доста лошо. Не мога да ги виня.

— Сред тях има ли по-заможни? — неочаквано попита Кайе.

— Не. — Липтън се засмя мрачно. — Излишно беше да питаш.

— Омъжена ли сте, доктор Липтън? — попита с официален тон Кайе.

— Разведена преди половин година. А ти?

— Вдовица.

— Значи сме късметлийки.

Тиги почука с показалец часовника. Липтън я погледна озадачено, после се сети.

— Съжалявам, ако ви задържам. Всъщност мен също ме чакат.

Кайе отново посочи снимките на плацентата и амниона.

— Какво искаше да кажеш с това, че болестта била дяволски добре организирана?

Липтън се облегна на един от стелажите.

— Занимавала съм се с тумори, каверни, капсулирани процеси и всякакви други ужасни болести, които разяждат телата ни. Зад това нещо със сигурност се крие организация. Преподреждане на кръвната плазма, промяна на клетките. Амниотичният сак е високоспециализиран орган, но различен от нормалния при хората.

— Според теб не е дело на болестта, така ли?

— Не казвам такова нещо. Последиците са усукване, болка, страдание и аборт. Плодът от Мексико… — Липтън поклати глава. — Не зная как точно да го характеризирам. Това е нова болест, ужасно изобретателна.

46.Атланта

Докато се изкачваше по полегатата рампа на покрития гараж, Дикън погледна към забуленото с пухкави облаци небе. Надяваше се свежият въздух да му проясни мислите.

Беше се върнал в Атланта предната вечер, купи си бутилка „Джак Даниълс“ от първата срещната дрогерия и прекара нощта в кротко пиянство. Сутринта, докато вървеше по коридора към тоалетната, се спъна в купчина списания, тупна на пода и си удари рамото. Имаше охлузвания по гърба и коленете и усещането, че са го ритали, но можеше да върви и това засега му стигаше.

Лицето му беше пребледняло. Усещаше, че стомахът му е свит, от изпитото уиски и от глад. Най-зле обаче се чувстваше в душата — беше объркан и ядосан на всичко и най-вече на себе си.

Споменът от интелектуалната сбирка в зоопарка на Сан Диего пламтеше като запалена факла. Присъствието на Мич Рейфълсън, странен и необуздан субект с блестящи и нешлифовани идеи, Кайе Ланг, по-красива от всякога, почти сияеща, с нейния обигран израз на озадачена съсредоточеност и никакъв интерес към него, освен професионалния.

Рейфълсън очевидно бе много класи над него. За кой ли път, след като бе прониквал и в най-затънтените кътчета на планетата, за да гледа смъртта в очите, той губеше увереност пред една жена.

Но какво значение имаше всичко това? Какво значение имаше неговото его, нараненото му мъжко достойнство в сравнение с една страшна болест?

Дикън сви зад ъгъла на улица „Клифтън“ и се закова на място. Пазачът на гаража бе споменал нещо за демонстрация, но въобще не бе описал мащабите й.

Демонстриращите изпълваха малкия площад и съседната градина пред входа на Първи корпус на централата на американското Общество за борба с рака, препречвайки пътя на коли и хора. Повечето бяха седнали и се полюшваха равномерно, със затворени очи, сякаш мълчаливо се молеха.

Дикън прецени, че са поне две хиляди души — мъже, жени и деца, очакващи търпеливо да се случи нещо: спасение на света или обещание, че краят няма да е толкова лош. Много от жените и известна част от мъжете все още носеха маски, за които производителите продължаваха да гарантират, че ще ги запазят от всякакви вируси, включително и АЧЕРВ.

Организаторите на бдението — защото това не беше открит протест — вървяха между хората и раздаваха вода в пластмасови чаши, както и брошурки със съвети и призиви.

Дикън тръгна през тълпата към челната сграда. Искаше да усети какви са настроенията сред множеството. На няколко пъти среща оператори на телевизионни екипи, които се стараеха да запечатат по-интересните картини.

— Божичко, какво е станало? — попита Джейн Салтър, когато Дикън я застигна в дългото фоайе пред кабинета си. Носеше куфарче и цял наръч папки под мишница.

— Ами… паднах — отвърна Дикън. — Поглеждала ли си навън?

— Видях ги — каза Салтър. — Тръпки ме побиват. — Тя го последва през отворената врата. Дикън влезе в кабинета, дръпна един стол на колелца и се отпусна изнурено.

— Това заради онази жена от Мексико ли е? — попита Салтър, докато подреждаше папките на бюрото.

— Сигурно.

Салтър отвори куфарчето и извади от него още няколко папки.

— Том Скери е получил плода. Първата аутопсия е извършена в Мексико Сити. Предполагам, че са пипали доста внимателно. Каза, че ще направи още една — за по-сигурно.

— Ти видя ли го? — попита Дикън.

— Само на видеозапис — докато го вадят от контейнера с лед в Петнайсети корпус.

— Чудовище ли е?

— Страшно — въздъхна тя. — Нещо невъобразимо.

— За кого бие камбаната — промърмори Дикън.

— Не мога да разбера кое те учудва — каза Салтър. — Всички тук знаем с какво си имаме работа, а ти се държиш така, сякаш не си виждал болест.

Дикън поклати глава.

— Вярно, че доста болести съм преследвал… но тази изглежда различна.

— Защо? Кое й е различното?

— Джейн, остави ме. Снощи се напих, паднах вкъщи и си ударих рамото. Чувствам се ужасно.

— Звучи по-скоро като несподелена любов, отколкото като проблеми с работата.

Дикън направи кисела физиономия.

— Къде отиваш с това? — Той посочи папките.

— Местя ги в новата приемна лаборатория: Събираме персонал за двайсет и четири часови дежурства. Вече ще правим аутопсии по всяко време. Доктор Шарп поема кормилото. Аз ще се занимавам с невралния и епителиален анализ. Искам всичко да ми е подредено.

— Ще ме държиш ли в течение, ако откриете нещо?

— Не зная дори защо си тук, Кристофър. Докато беше с Огюстин, летеше доста високо.

— Липсва ми предната линия. А там новините пристигат първи. — Той въздъхна. — Джейн, все още съм си ловец на вируси. Върнах се да прегледам някои стари документи. Да проверя дали не съм пропуснал нещо важно.

— Знаеш ли, чух, че госпожа К. имала генитален херпес. По някакъв начин е преминал в плода по време на бременността. Тялото е било покрито с ранички.

Дикън я погледна учудено.

— Херпес ли? Не ни казаха за това.

— Затова пък аз ти казвам.

Херпесът можеше да промени изцяло интерпретацията на онова, което се беше случило. Как е възможно плодът да се зарази от генитален херпес, след като е защитен с плацента в утробата? Най-вероятният път беше през плацентарния канал.

Дикън се замисли.

На вратата се показа доктор Денби, специалист по бактериален растеж. Беше нисък, плешив, с лице на херувим, бяла риза и червена вратовръзка.

— Джейн? — рече той. — Знаеш ли, че са блокирали достъпа до бюфета? Здрасти, Кристофър.

— Чух — каза Джейн. — Впечатляваща гледка.

— Но сега май са замислили още нещо. Искаш ли да погледнеш?

— Не и ако става въпрос за насилие.

— Точно това е странното. Всичко е миролюбиво и протича в пълна тишина! Като репетиция на оркестър без инструменти.

Дикън слезе с тях по стълбите до входа на сградата. Тук вече се бяха събрали и други служители. Навън тълпата бавно се подреждаше. Неколцина ръководители даваха инструкции по мегафони.

Един от пазачите стоеше с юмруци на кръста и зяпаше тълпата през прозореца.

— Погледнете ги само — ядосваше се той.

— Какво? — попита Джейн.

— Разделят се на мъже и жени — отвърна пазачът озадачено.

Над тълпата бяха вдигнати няколко надписа. Дикън успя да разчете един: „РАЗДЕЛЕТЕ СЕ ДОБРОВОЛНО. СПАСЕТЕ ЕДИН ДЕТСКИ ЖИВОТ.“

След няколко минути тълпата се разтвори като водите на Червено море пред Мойсей — Жените и децата от едната страна, мъжете от другата. Мъжете бяха мрачни и навъсени.

— Господи! — промърмори пазачът. — Да не искат да напусна жена си?

Дикън отново почувства, че му призлява. Качи се в кабинета и позвъни в Бетезда. Огюстин още не беше пристигнал. Кайе Ланг беше в Магнусоновия клиничен център.

Секретарката на Огюстин добави, че пред сградата на НЗИ също имало хиляди демонстранти.

— Вижте по телевизията — рече тя. — Маршируват из цялата страна.

47.Националният здравен институт, Бетезда

За да стигне до сградата на института, Огюстин трябваше да заобиколи по улица „Олд Джорджтаун“ и да остави колата на временния импровизиран паркинг близо до центъра на Работната група. Преди две седмици Групата се беше преместила в нова сграда по настояване на министъра на здравеопазването. Протестиращите, изглежда, не знаеха за промяната, защото продължаваха да се събират пред Десети корпус.

Огюстин крачеше бързо към входа на приземния етаж. Отвън на групички се бяха събрали полицаите, охраняващи демонстрантите, и охраната на сградата и разговаряха приглушено. На стотина метра зад тях се виждаше предната верига на демонстрантите.

— Не се тревожи, Огюстин — каза шефът на охраната. — Днес пристигат части на националната гвардия.

— Дотам ли стигнахме? — въздъхна Огюстин и завъртя очи. После бутна вратата, влезе в преддверието и натисна копчето на асансьора.

В Кабинета го очакваше личната му секретарка, госпожа Флорънс Лейтън, и трима от помощниците му.

— Какво има, саботаж ли? — попита Огюстин малко ядосано.

— Не. — Госпожа Лейтън му подаде сноп разпечатки. — Глупава история. Сървърът отказва да ни познае.

Огюстин затръшна вратата, дръпна един стол и метна куфарчето на бюрото. Телефонът изписука. Той се пресегна и натисна копчето.

— Флорънс, дай ми поне пет минути спокойствие!

— Марк, обажда се Кенели от името на вицепрезидента — предупреди го тя.

— Майко мила! Прехвърли го.

Том Кенели, шефът на отдела за технически комуникации — още едно звено, възникнало през последните няколко седмици — вече го очакваше на линията, за да го пита за демонстрантите.

— Ами… виждам ги и от моя прозорец — отвърна Марк.

— По последни данни са се събрали пред четиристотин и седемнайсет болници — каза Кенели.

— Господ да поживи интернет — отвърна Огюстин.

— Четири от демонстрациите са излезли извън контрол — като не броим малкия бунт в Сан Диего. Марк, вицепрезидентът е доста обезпокоен.

— Кажи му, че аз съм по-обезпокоен от него. Това е най-лошата новина, която мога да си представя — мъртвороден зрял „иродов плод“.

— Нещо по въпроса с херпеса?

— Нищо засега. Херпесът не заразява новородените преди раждане. Сигурно в Мексико Сити не са взели предпазни мерки.

— Сведенията ни са различни. Дали това не е било причината за малформациите? Новороденото болно ли е било?

— Болно, и още как, Том. Без никакво съмнение е случай на „иродов грип“.

— Ясно. Марк, вицепрезидентът е тук. Иска да говори с теб.

Вицепрезидентът го поздрави и Огюстин отвърна любезно, като се опитваше да говори спокойно. Вицепрезидентът го информира, че в най-скоро време с охраната на Националния здравен институт ще се заемат военните, за което е издадена необходимата заповед — това щяло да важи и за петте изследователски центъра в страната. Огюстин можеше да си представи последствията — телени заграждения, полицейски кучета, гранати със сълзотворен газ… Чудесна атмосфера за провеждане на сложни изследвания.

— Господин вицепрезидент, не е необходимо да се разпръскват демонстрантите — заговори той. — Моля ви. Нека си стоят и да си протестират.

— Президентът издаде заповед преди около час. Защо трябва да я променяме?

— Защото според мен това е вентилът, който изпуска натрупаната пара. Искам да се срещна с ръководителите на демонстрацията пред нашия институт.

— Това е задължение на директора на института.

— Кой преговаря с тях, сър?

— Директорът и шефът на охраната ще се срещнат с водачите. Не бива да показваме слабост, иначе кой знае докъде ще стигнат. Марк, не си и помисляй да участваш в преговорите.

— Ами ако се роди още един мъртъв плод? Този ни дойде като удар от неизвестното — едва преди шест дни узнахме, че ще се ражда. Опитахме се да им пратим помощ, но от болницата ни отказаха.

— Нали ви предадоха трупчето? Това показва известен дух на сътрудничество. Доколкото разбрах от Том, не е имало никакъв шанс да бъде спасено.

— Така е, но бихме могли да знаем преди останалите и да се подготвим за последствията.

— За това съм съгласен, Марк.

— Сър, с цялото си уважение, но международната бюрокрация направо ни задушава. Тъкмо затова протестиращите са толкова опасни. Виновни или не — ще стоварят всичко върху нас. Не мога да отговарям за нещо, в което не съм участвал.

— Това е наша грижа, Марк — хладно каза вицепрезидентът.

— Да, сър, зная, че е така. Част от проблемите произхождат от връзката ни с „Америкол“. Това… предварително обявяване на готовата ваксина…

— Том е на същото мнение, както и аз.

„А президентът?“ — помисли си той.

— Зная, че е така, но духът вече е изпуснат от бутилката. Според моите хора има петдесетпроцентна възможност предклиничните изпитания да се провалят. Рибозомата е отчайващо нестабилна. Изглежда, притежава афинитет към тринайсет или четиринайсет различни информационни-РНК. Може да успеем да спрем АЧЕРВ, но да предизвикаме миелинен разпад… множествена склероза, един Бог знае още какво!

— Госпожа Крос твърди, че са получили достатъчно пречистен субстрат, който вече действа по-избирателно. Тя лично ме увери, че няма никаква опасност от множествена склероза. Това били само слухове.

— И кой от вариантите ще им позволи Федералната агенция да подложат на изпитания? Трябва да се попълни съответната документация…

— Федералната агенция ще направи това, което поискаме.

— Бих искал да сформирам собствена изследователска група. Националният институт разполага както с хора, така и с необходимите ресурси.

— Марк, няма време.

Огюстин затвори очи и си разтърка челото. Усещаше, че се е зачервил.

— Надявам се, че сме изтеглили печелившата карта — каза той смирено. Сърцето му туптеше.

— Тази вечер президентът ще обяви, че изпитанията са ускорени — каза вицепрезидентът. — Ако предклиничните се окажат успешни, до месец ще преминем на опити върху хора.

— Не бих го одобрил.

— Робърт Джаксън твърди, че могат да го направят. Решението е взето.

— Президентът разговаря ли с Франк по въпроса? Или с министъра на здравеопазването?

— Те са в постоянен контакт.

— Сър, моля ви, нека президентът ми се обади. — Огюстин мразеше, когато е в положение да моли, но нямаше друг избор.

— Обещавам, Марк. Що се отнася до твоите задължения… следвай указанията на ръководството на Националния здравен институт. Никакво разделяне, никакви самостоятелни изяви, ясно?

— Аз не съм бунтар, господин вицепрезидент.

— Скоро пак ще си поприказваме, Марк.

След това отново се обади Кенели.

— Марк, войниците вече се товарят на камионите. Почакай малко… вицепрезидентът вече излезе. Слушай, Марк, какво му направи? Ухапа ли го?

— Помолих го да ми се обади президентът.

— Здравата си го настъпил — отбеляза Кенели.

— Ще бъде ли някой така добър да ми съобщи, ако се разнесе вестта за друго бебе, родено извън страната? — попита Огюстин. — Или у нас? Бих искал Държавният департамент да координира действията си с нас. Том, аз не съм продавач на минерална вода!

— Марк, моля те, никога повече не говори с такъв тон на вицепрезидента — бяха думите на Кенели преди да затвори.

Огюстин натисна копчето за повикване.

— Флорънс, трябва да напиша едно писмо и няколко бележки. Дикън в града ли е? И къде е Ланг?

— Доктор Дикън е в Атланта, а Кайе Ланг е в клиниката. Имате среща с нея след десет минути.

Огюстин отвори чекмеджето на бюрото и извади бележник. Вътре начерта схемата на трийсет и двете управленчески нива над него, на трийсетте под него и отбеляза с кръгче най-отгоре президента. Картината беше доста потискаща. Той зачерта решително пет, после шест, накрая десет имена и служби, раздирайки в яда си листа. Ако настъпеше най-лошото, щеше да съумее да прескочи поне десетина от тях, преди лайното да удари вентилатора.

Лесно можеха да го спрат. Достатъчно бе някой кариерист като Кенели да пошушне на президента, че Огюстин не може да работи в група, и щяха да го изхвърлят на улицата.

Ако преди това не се случеше още някой инцидент.

Което сигурно щеше да стане.

Някой много неприятен инцидент.

48.Националният здравен институт, Бетезда

За Кайе единственият начин да забрави неприятностите бе да потъне в работата. Веднага щом напусна клиниката, тя извади бележника си и прегледа задачите за деня — първо имаше среща с Огюстин, петнайсет минути след това с Робърт Джаксън в Петнайсети корпус, за да го пита за местата на свързване на рибозомите, после кратко съвещание с двама представители на НЗИ в Пети корпус, които й помагаха в търсенето на други ендогенни вируси, подобни на АЧЕРВ…

Някъде по средата на пътя телефонът й иззвъня. Тя го извади от чантата.

— Кайе, обажда се Кристофър.

— Нямам никакво свободно време и се чувствам отвратително — тросна се тя. — Кажи ми нещо, което ще ми оправи настроението.

— В интерес на истината и аз се чувствам така. Снощи се напих, а тази сутрин заварих отпред демонстрантите.

— И тук ги има.

— Кайе, чуй нещо. Малкото К. вече е в патологията. Родило се е поне месец по-рано.

— То? Няма ли пол?

— Той. Целият е в рани от херпес — отвътре и отвън. Въобще не е бил защитен от плацентата — изглежда, АЧЕРВ е успял да пробие плацентарната бариера.

— Значи са в съюз — всички заедно, за да сеят смърт и разрушение. Много весело, няма що.

— Никак не е — прекъсна я Дикън. — Но не бива да го обсъждаме по телефона. Утре ще дойда да поговорим в НЗИ.

— Кажи нещо позитивно, Кристофър. Не ми се ще да прекарам още една отвратителна нощ.

— Та за малкия К. Може би е нямало да умре, ако майка му не е имала херпес. Възможно е това да е била причината, Кайе.

Тя затвори очи и спря на тротоара. Огледа се и едва сега забеляза, че Тиги я няма. Бяха се разделили някъде — но къде? И дали сега не я търсеше?

— Че кой може да ни подслушва? Продължавай.

— Нито една от осемте жени в клиниката не е заразена с херпес вирус или СПИН. Свързах се с Липтън и я накарах да провери. Идеални са за изследване. Наистина трябва да го обсъдим.

— Днес цял ден съм на срещи, а утре трябва да съм в лабораторията на „Америкол“ в Балтимор.

— Тогава тази вечер. Или истината вече няма такова значение за теб?

— Не ми чети лекции за истината — тросна се Кайе. Беше забелязала, че откъм шосето се приближава военен камион. Протестантите все още се бяха струпали около североизточния ъгъл на сградата. Докато напрягаше очи да ги види, пропусна няколко думи.

— … искам да дам възможност на идеята ти — довърши Дикън. — ГПК2 не носи кой знае каква полза за обикновения вирус — какъв смисъл да го използва?

— Защото АЧЕРВ е пратеник — отвърна Кайе притихнало. — Той е Радиото на Дарвин.

— Какво?

— Кристофър, нали видя какви са промените при първостадийните иродови зародиши? Специализиран амниотичен сак… доста усложнен. Без да пренася зараза.

— Не зная, Кайе, трябва да ме убедиш. Ако питаш мен, малкото К. е просто някакъв мутант!

Откъм тълпата долетяха три приглушени пукота. Чуха се писъци.

— Не мога да говоря сега, Кристофър. — Тя изключи телефона и се затича. Тълпата бе на около четвърт миля от нея, но вече се разпръскваше из околните паркинги и улици. Не се чуха повече изстрели. Тя забави крачка, огледа се, реши, че опасността не е преминала, и отново затича. На петдесетина крачки отпред едър мъж с кафяв костюм изхвърча от сервизната врата на сградата и размаха ръце, пресичайки пътя й.

В първия момент тя се изплаши и понечи да го заобиколи.

— Дявол да го вземе, доктор Ланг! — викна той. — Спрете веднага! Спрете!

Тя забави крачка; поемаше си въздух на пресекулки. Мъжът с кафявия костюм й показа удостоверението си. Казваше се Бенсън и беше от Сикрет Сървис — това бе всичко, което успя да разчете, преди той да прибере удостоверението.

— Какво правите? И къде е Тиги? — попита той. Лицето му беше зачервено.

— Някой трябва да им помогне — отвърна задъхано тя. — Тиги е…

— Не чухте ли изстрелите? Трябва да влезете вътре! Аз отговарям лично за вас. Оставете Тиги да се оправя сама.

В този момент Тиги дотича при тях. Лицето й бе потъмняло от гняв. Двамата с Бенсън заговориха с тих, яростен шепот, Тиги прикриваше Кайе с тялото си. После Бенсън хукна към демонстрантите. Кайе продължи да върви, макар и по-бавно.

— Спрете — викна й Тиги.

— Някой може да е пострадал.

— Бенсън ще се погрижи за това! — Тиги я заобиколи и застана между нея и тълпата.

Кайе надзърна над рамото й. Видя мъже и жени, притиснали длани към лицата си, разплакани. Тълпата бе завладяна от паника.

Войници от националната гвардия, облечени в маскировъчни костюми и въоръжени с автоматични пушки, заемаха позиции пред сградата. Откъм шосето се приближи полицейска кола с мигащи светлини. Цивилната охрана докладваше по радиостанциите.

И тогава видя мъж в центъра на тълпата, вдигнал ръце към небето. До него на тревата бе проснато женско тяло. Бенсън и един от полицаите стигнаха там едновременно. Бенсън ритна някакъв тъмен предмет настрани — беше пистолет. Полицаят извади оръжието си и заблъска грубо мъжа настрани.

Бенсън коленичи до жената, провери за пулс, после поклати глава и в този жест се съдържаше достатъчно. Той погледна към Кайе и кимна рязко към сградата: „Прибирай се!“

— Детето не беше мое — извика мъжът. Беше двайсетинагодишен, слаб, с къса светла коса, бяла риза и черни, смъкнати на хълбоците джинси. Той размаха ръце, сякаш го бяха нападнали мухи. — Тя ме накара да дойда. Накара ме, мамка й! Детето не е от мен! Не издържам повече! — закрещя той с цяло гърло. — Не издържам!

Кайе погледна простреляната жена. Дори от петнайсетина метра виждаше голямото червено петно на гърдите й, безжизнено втренчените в небето очи.

Кайе забрави Тиги, Бенсън и крещящия мъж, тълпата и войниците.

Всичко, което виждаше, бе лицето на жената.

49.Балтимор

Крос влезе в столовата на „Америкол“, като се подпираше на патерици. Един млад фелдшер побърза да дотика инвалидна количка и тя се отпусна в нея с облекчена въздишка.

Помещението — ако се изключеха Крос, Лора Нилсън и Робърт Джаксън — беше празно.

— Как стана, Мардж? — попита Джаксън.

— Никой не е стрелял по мен, ако това си мислите — отвърна Крос жизнерадостно. — Паднах във ваната. Нали знаете каква съм несръчна. Какво имаме, Лора?

Кайе не беше виждала Нилсън от онази катастрофална пресконференция, посветена на ваксината. Имаше нова прическа и стилен син костюм.

— Изненадата на седмицата е РУ-486 — заговори тя. — Жените вече го използват, и то доста. Французите първи откриха решението. Разговаряхме с тях, но те заявиха, че преговарят директно със СЗО и Работната група, че опитите им са чисто хуманитарни и че не се интересуват от търговски предложения.

Мардж поръча на келнера да донесе вино.

— Колко великодушно от тяхна страна — подхвърли тя. — Значи поемат грижата да спасят света и не се безпокоят от разходите. Робърт, средството върши ли работа?

Джаксън разтвори електронния си бележник и докосна екрана с върха на химикалката си.

— Работната група разполага с непотвърдени сведения, че РУ-486 предизвиква аборт на имплантирания при втория, стадий яйчник. За първия стадий нямаме никакви данни. Малко нагласена работа, ако питате мен.

— Лекарствата, предизвикващи аборт, никога не са ми били по вкуса — намръщи се Крос. — Донесете ми салата „Коб“ без оцет и чаша кафе.

Кайе си поръча сандвич, макар че не беше гладна. Все още бе под впечатление на случилото се преди два дни пред сградата на НЗИ.

— Лора, нещо си угрижена — отбеляза Крос. Изглежда, бе оставила за накрая оплакването на Кайе.

— Едно земетресение след друго — отбеляза Нилсън. — Поне не ми се наложи да преживея това, което се случи с Кайе.

— Ужасно — съгласи се Крос. — Като цяла каца с червеи. Всъщност как се оправяме там?

— Пуснахме цял куп различни анкети. Психопрофили, мнения на различни слоеве, каквото ни хрумна. Шейсет процента от женените мъже не вярват на това, което се казва в новините. Според тях за да забременеят вторично, жените трябва да са имали полови контакти. Изправяме се пред стена от нежелание да се вникне в същността на проблема, дори сред жените. Четирийсет процента от омъжените жени са уверени, че ще направят аборт веднага щом разберат, че плодът носи следи на „иродов грип“. Ето защо РУ-486 е толкова предпочитан. Нещо като домашно лечение за изгубилите надежда.

— Но той не предпазва — вметна разтревожено Джаксън.

— Сред тези, които отказват да го използват, има такива, които смятат, че всичко това е заговор на правителството, може би дори на световните организации, с цел да се намали раждаемостта — продължи Нилсън. — Не зная кому хрумна идеята за „иродовия грип“, но названието сега се връща върху главите ни като бумеранг.

— Огюстин го избра — рече Крос.

— Мардж, изправени сме пред сериозна социална заплаха: невежество, примесено със сексуални проблеми и раждане на мъртви деца. Ако голяма част от заразените с АЧЕРВ жени се въздържат от секс и въпреки това забременеят, ще избухне невиждана вълна от домашно насилие, а предизвиканите аборти ще надхвърлят по бройка нормалните раждания.

— Има и други възможности — намеси се Кайе. — Прегледах резултатите.

— Да те чуя — подкани я Крос.

— Онези масови убийства в Кавказ през 90-те.

— Да, зная за тях — прекъсна я Нилсън. — Местното население е било заразено с АЧЕРВ…

— Проблемът е доста по-сложен, отколкото си представяме — продължи намръщено Кайе. — Не става въпрос само за социалните последици от болестта. Налице е пример за латерална трансмисия на генни инструкции, водещи до преходна фаза.

— Я повтори? Не те разбрах — рече Нилсън.

— АЧЕРВ не е болестотворен причинител.

— Глупости! — Нилсън чак подскочи. Мардж й махна с ръка да се успокои.

— Непрестанно вдигаме стени около тази тема. Мардж, не издържам повече. Работната група си затваря очите пред тази идея още от самото начало.

— Накратко, Кайе — подкани я Крос. — Не виждам за какво си затварят очите.

— Знаем, че е вирус, който произхожда от нашия геном, и това автоматично ни кара да смятаме, че той е заразен. За нас всичко е свързано само с болестта.

— Кайе, не знам за вирус, който да не причинява проблеми — посочи Джаксън. Може би се опитваше да я предупреди, че стъпва по напукан лед.

— Истината е пред очите ни, но ние отказваме да я видим просто защото не пасва на примитивните ни представи за това как действа природата.

— Примитивни? — повтори Джаксън. — Кажи го на дребната шарка.

— Ако това ни се бе случило след трийсет-четирийсет години — продължи Кайе, — може би щяхме да сме малко по-подготвени. Но ние продължаваме да се държим като невежи деца. Деца, на които никой досега не е обяснил истината за живота.

— И какво според теб пропускаме? — попита търпеливо Крос.

Джаксън затропа с пръсти по масата.

— Вече го обсъдихме.

— Кое? — попита Крос.

— Не на сериозен форум — отбеляза Кайе.

— Кое, ако обичате.

— Кайе ще ни каже, че АЧЕРВ е част от биологично преподреждане. Скачащи транспозони, които въздействат на фенотипа. Голям хит сред специалистите, които четат статиите й.

— И какво означава това?

Джаксън се намръщи.

Ще опитам да предположа. Ако позволим на новите бебета да се родят, те всички ще се окажат едроглави свръхчовеци. Вундеркинди с руси коси, искрящи очи и телепатични способности. И после ще ни избият и ще превземат Земята.

Кайе го погледна изумено, на ръба да се разплаче. Той й се усмихна извинително, донякъде доволен, че е попречил на дебата.

— Само си губим времето — добави той. — А нямаме време за губене.

Нилсън гледаше Кайе с предпазлива симпатия. Мардж вдигна поглед към тавана, въздъхна и каза:

— Някой ще благоволи ли да ми каже в какво се озовах току-що?

— Това са глупости — повтори Джаксън и си нагласи вратовръзката.

Нилсън сложи ръка на рамото на Кайе.

— Трябва да ни извиниш. Робърт е много полезен за нас.

— Боря се със собствената си неувереност, не с грубостта на Робърт — отвърна Кайе. — Истината е, че природата не дава пукнат грош за нашите догми или за това, което мислим.

— Звучи добре — изсумтя Джаксън. — Но науката ни помага да се организираме и да не губим време.

— Робърт, това е само обсъждане — намеси се Крос.

— Път на дамите, особено когато имат числено превъзходство — въздъхна Джаксън, надигна се, смъкна ядно салфетката, но вместо да си тръгне, скръсти ръце на гърдите си и погледна Кайе, сякаш я подканваше да продължи.

— Държим се като деца, които не знаят как се правят бебета — рече Кайе. Струва ми се, че сме свидетели на съвсем различен тип бременност. Не е нова — това се е случвало и преди. Става въпрос за еволюция, но насочена, краткотрайна, почти моментна, а не постепенна. Нямаме никаква представа какви ще са в края на краищата децата. Със сигурност обаче няма да са чудовища, които да изядат родителите си.

Джаксън вдигна ръка, като ученик, който иска думата.

— Ако действително сме в ръцете на някакъв сръчен природен занаятчия, ако самият Господ Бог се е заел да ръководи еволюцията ни, мисля, че тогава е дошло време да си наемем някой космически адвокат. Защото става въпрос за погрешна стъпка. Бебето К. беше пълен провал.

— Само заради херпеса — възрази Кайе.

— Херпесът не действа по този начин — продължи Джаксън. — Знаеш го не по-зле от мен.

— Защото АЧЕРВ повишава чувствителността на плода към действието на вируси. Това е грешка, но грешка на природата.

— За която нямаме никакви доказателства. Доказателства, госпожо Ланг! Бебето К. беше чудовищна малформация от втория стадий, усложнена от херпесна инфекция. Вижте, всички сме изморени. Ако не вие, аз със сигурност. — Той се поклони и излезе.

Мардж зарови вилицата си в салатата.

— Изглежда, става въпрос за избор на подходяща концепция — заяви тя. — Ще свикам общо съвещание. Трябва да изслушаме всички подробности. Нека Робърт доведе свои експерти. Едно обаче искам да кажа. Ако „иродовият грип“ не се окаже болест, нямам никаква представа как ще се справим с него. Ще бъдем притиснати между природно явление и нежеланието на обществото да го възприеме като такова. Последствията от всяка гледна точка ще са катастрофални.

Кайе облиза устни. На това нямаше какво да отговори. Крос беше права.

— Ако наистина никой не те подкрепя — продължи Крос, загледана в Кайе, — защо си толкова сигурна, че си права?

— Това е моя теория — призна Кайе.

— И само ти я подкрепяш?

— Сигурно ще се намерят и други.

— Колко?

— Петима-шестима…

Крос дъвчеше замислено.

— Джаксън може да е грубиян, но е брилянтен учен, широкопризнат специалист и зад него ще застанат стотици.

— Хиляди — поправи я Кайе. — Срещу мен и шепа хаховци.

Крос я заплаши с пръст.

— Ти не си хахо, скъпа. Лора, преди няколко години една от нашите компании разработи хапче антибебе, което да се взема на следващата сутрин.

— Това беше още през деветдесетте.

— Защо изоставихме проекта?

— Политика и законови неуредици.

— Не помня името… как се казваше?

— Кодовото название беше РУ-Пентиум — отвърна Нилсън.

— Доколкото си спомням, изпитанията бяха успешни — продължи Мардж. — Предполагам, че все още пазим формулите и образците.

— Още днес ще проверя — обеща Нилсън. — До няколко месеца можем да го пуснем в производство.

— Без да коментирам работата на Робърт — заяви Крос, — има възможност петдесет на петдесет опитите с ваксината да се провалят. Нека това си остане между нас обаче.

— Някои компютърни симулации все още предсказват възможна поява на мултипленна склероза като страничен ефект — подчерта Кайе. — Означава ли това, че „Америкол“ ще препоръча аборта като алтернативно решение?

— И да го направим, ще гледаме да не сме единствени — отвърна Крос. — Същността на еволюцията е оцеляването. — Сега сме в самия център на минно поле и лично аз не бих си затворила очите пред единствената възможност да намерим безопасен изход.

Дикън пое разговора в съблекалнята непосредствено до главната приемна на патологията. Докато си слагаше ръкавиците, един млад лаборант държеше слушалката.

— Дикън слуша.

— Кристофър, обажда се Кайе.

— Здравей, Кайе. — По гласа й позна, че пак е потисната.

— Този път здравата обърках нещата.

— Защо? — попита той и махна през прозореца на Скари, който въртеше нетърпеливо глава.

— Сдърпах се с Робърт Джаксън… по време на едно обсъждане пред Мардж. Не можах да се сдържа. Казах им какво мисля.

— Уф! — въздъхна той. — И как го приеха?

— Джаксън направо подскочи. Държа се доста грубо.

— Арогантно копеле.

— Каза, че са му нужни доказателства за херпеса.

— Тъкмо тях ще търсим сега със Скари. Преди малко ни докараха интересен материал. Бременна проститутка от Вашингтон. Позитивни резултати за Herpes labialis, хепатит A, СПИН и АЧЕРВ. Грубата действителност.

— Мардж възнамерява да пусне наш вариант на френското хапче за аборт.

— По дяволите! — не се сдържа Дикън.

— Трябва да действаме бързо.

— Не зная какво разбираш под бързо. Тук не ни карат на купища мъртви млади жени с необходимия комплект от зарази.

— Джаксън едва ли ще се задоволи с мъгляви доказателства. На предела на възможностите си съм, Кристофър.

— Дано само Джаксън не иде при Огюстин. Още не сме готови, а Марк е станал много чувствителен по темата. Кайе, Скари направо ще полудее в лабораторията. Трябва да затварям. Обади ми се.

— Мич свърза ли се с теб?

— Не — отвърна Дикън, което бе само част от истината. — Звънни ми по-късно в службата. И не забравяй — аз съм тук, за да ти помогна. Ще направя всичко, каквото е по силите ми.

— Благодаря ти, Кристофър.

Дикън остави слушалката и постоя няколко секунди замислен. Напоследък не беше много наясно с чувствата си. Затова предпочиташе да се заобикаля с работа. Скари почука нетърпеливо по стъклото и той се сепна. След това вдигна на лицето си хирургическата маска и влезе.

50.Балтимор

Мич стоеше във фоайето на жилищната сграда, бръкнал в джобовете си. Тази сутрин се беше избръснал грижливо, а само преди седмица бе ходил да се подстриже. Беше си облякъл черно сако и сив панталон, ала въпреки това портиерът не изглеждаше особено впечатлен от присъствието му и облегнат на мраморния цокъл, не сваляше поглед от него. Телефонът до ръката му иззвъня и той го вдигна.

— Можете да се качите — каза портиерът. — На двайсетия етаж, стая 2011. Обадете се горе на охраната. Едно такова яко момче.

Мич му благодари и тръгна към асансьора. Когато вратата се затвори, за миг го завладя паника. Последното, от което имаше нужда сега, бе някоя емоционална драма. Той затвори очи и бавно пое дъх.

На двайсетия етаж видя Кайе да разговаря с мъж със сив костюм, къса черна коса и яки плещи. Мъжът бе забелязал Мич преди Мич да го види.

Кайе го посрещна с усмивка.

— Влизай. Хоризонтът е чист. Това е Карл Бенсън.

— Приятно ми е — каза Мич.

Мъжът кимна и отстъпи назад, за да му направи път.

— Мардж Крос получава по около трийсет заплахи на седмица — обясняваше Кайе, докато го въвеждаше в апартамента. — Аз имах три, след инцидента в НЗИ.

— Играта взе да загрубява — съгласи се Мич.

— След онази история с РУ-486 имам страшно много работа.

— Хапчето за аборт ли?

— Крис не ти ли каза?

— Крис не отговаря на повикванията ми.

— Така ли? — Едва сега тя осъзна, че Дикън е скрил истината от нея. — Сигурно защото му викаш Крис.

— Нали вече ти казах, че съм невежа.

— Ако се използва на ранен етап, РУ-486 премахва вторичната бременност от АЧЕРВ — обясни накратко тя. — Сигурно не одобряваш подобни средства?

— При тези обстоятелства не ми се струва чак толкова страшно. — Мич оглеждаше елегантните функционални мебели и картините.

Кайе затвори вратата.

— Абортът като идея… или това?

— Това. — Мич почувства напрежението й, сякаш го бе подложила на малък изпит.

— „Америкол“ възнамерява да пусне на пазара свой препарат със сходно действие. Ако е болест, скоро ще я спрем.

Мич прекоси хола и застана до прозореца.

— И ти им помагаш?

— Не. — Тя поклати глава. — Надявам се да убедя някои важни хора, че трябва да сменим генералната линия. Не смятам, че ще успея, но поне трябва да опитам. Мич, радвам се, че дойде. Може това да е знак, че късметът ми се подобрява. Какво те води в Балтимор?

Мич извади ръцете си от джобовете.

— Едва ли съм многообещаващият знак. Не мога дори да си позволя билет за пътуване. Трябваше да заема пари от баща ми.

— И накъде си тръгнал?

— Само до Балтимор. Всъщност не съвсем. Смятам да ида до Ню Йорк. Един приятел ми е уредил интервю в университета. Ще преподавам, а лятото ще ходя на разкопки.

— Завършила съм Нюйоркския университет, но за съжаление не познавам там никого. Никой, който може да ти помогне — уточни тя. — Седни де. Нещо за пиене?

— Вода, ако може.

Докато Кайе беше в кухнята, той се наведе да подуши цветята във вазата на малката масичка. После седна, но не знаеше къде да пъхне дългите си крака.

— Не мога просто да вдигна ръце и да се откажа — призна му Кайе, щом се върна. — Дължа го на хората, с които работя.

— Разбирам те. Какво става с ваксината?

— Вече сме към средата на предклиничните изпитания. В Англия и Япония са започнали и ускорени клинични, но аз не съм доволна от резултатите. Джаксън — той отговаря за програмата — иска да ме изгони от групата.

— Защо?

— Защото се изказах срещу него на едно съвещание преди три дни. Мардж Крос не хареса нашата теория. Не съвпада с официалните представи. И е напълно беззащитна.

— Болшинството печели — каза Мич. — Знаеш ли, наскоро се натъкнах случайно на нещо подобно. Когато се съберат достатъчен брой бактерии, те променят поведението си и започват да координират своите действия. Може би ние постъпваме по същия начин. Просто ние с теб не разполагаме с достатъчно учени, за да получим болшинство.

— Може би съгласи се Кайе. — През по-голямата част от времето работех в лабораторията на „Америкол“ върху ЧЕРВ. Интересуваха ме проявите на други човешки ретровируси и условията, които биха ги активизирали. Останах малко изненадана, че Кристофър…

Мич вдигна ръка и я прекъсна.

— Дойдох в Балтимор, за да те видя.

— Ох — въздъхна тихо Кайе.

— Не мога да забравя онази вечер в зоопарка.

— А на мен ми се струва толкова нереална.

— На мен също — съгласи се Мич.

— Имам чувството, че Мардж се старае да ме държи надалеч от пресата — заговори тя, решила да смени темата — и да провери дали Мич ще допусне да бъде сменена. — Вероятно не иска повече да съм й говорител. Ще ми е нужно известно време, за да спечеля отново доверието й. Всъщност дори се радвам, че не съм в центъра на вниманието. Защото съвсем скоро ще…

— В Сан Диего — прекъсна я той — реагирах доста силно на присъствието ти.

— Много мило — рече тя и се извърна настрани, сякаш се готвеше да стане. Надигна се, но само заобиколи масичката.

— Феромони — произнесе той, стана и застана до нея. — За мен е много важна миризмата на хората. Ти не носиш парфюм.

— Никога не си слагам — призна Кайе.

— Не ти е нужен.

— Чакай малко — рече тя и отстъпи крачка назад. — Смущаваш ме.

— Отпусни се — рече Мич.

— Не ми е лесно да се отпусна, когато съм с теб.

— Защото все още не си уверена.

— Да, не съм уверена в теб.

— Затова пък аз съм сигурен. — Той вдигна ръка. — Искаш ли първо да ме подушиш?

Кайе се засмя.

— Всъщност мириша на сапун. На ароматизатор за такси и какво ли още не. Мазолите ми взеха да омекват. Останах без работа, свърших спестените пари и имам репутацията на побъркан.

— Престани да се самообвиняваш. Четох всичките ти статии. Ти не прикриваш истината, не лъжеш. Интересуват те само фактите.

— Поласкан съм.

— Освен това наистина ме смущаваш. Не зная какво да мисля за теб. Не приличаш по нищо на бившия ми съпруг.

— Това добре ли е? — попита Мич.

— Поне засега — рече тя и го огледа с критичен поглед.

— Най-добре ще е да започнем постепенно. Мога ли първо да те поканя на вечеря? За моя сметка — от резервите за черни дни.

— Ще трябва и Карл да дойде с нас и да огледа ресторанта. Обикновено се храня в бюфета на „Америкол“.

— Този Карл подслушва ли?

— Не — отвърна тя.

— Портиерът каза, че бил яко момче.

— Пазят ме, макар да не ми харесва. Ако искаш, можем да ядем тук. А после ще излезем да се разходим в градината на покрива. Имам готова салата, мога да приготвя някои интересни неща. — Тя се обърна и тръгна към кухнята.

Мич я последва, като пътем разглеждаше картините по стените — Максфилд Париш, Едмънд Дюлак, Артър Ракъм, семейни портрети. Никъде не видя снимка на починалия й съпруг. Може би я държеше в спалнята.

— Понякога и аз обичам да готвя — подметна той. — Действа ми успокояващо.

— Какво ще пием — вино?

— Добре ще ми дойде — каза той. — Малко съм нервен.

— Аз също — призна Кайе и протегна ръце да му покаже. Пръстите й леко трепереха. — Така ли действаш на всички жени?

— Не — отвърна той.

— Глупости. Миришеш много хубаво.

Бяха само на крачка един от друг. Мич я докосна по брадичката и я повдигна. Целуна я нежно. Тя се отдръпна леко, стисна го на свой ред за брадичката и го целуна по-силно. После повдигна лекичко пръсти и докосна бръчиците около очите му.

— Какво помирисвам сега? Чакай да позная. Знаеш ли, миришеш на лъв.

— А ти на дъжд — отвърна игриво той. — Гладна ли си?

Тя отстъпи назад.

— Прав си. Добре ще е да хапнем. Но първо ще пийна малко вино. Ти къде си се настанил?

— Ами сигурно ще спя в студентското общежитие.

Тя отпи от чашата, облиза устни, приближи се до него и го целуна по устните.

— Остани тук.

— А какво ще си помисли якото момче отвън?

Тя го целуна пак и го прегърна, все още стиснала шишето. Малко от виното се разля по роклята й.

— Не зная кога да спра — това ми е лошото — промълви в ухото му.

— И на мен също — засмя се Мич. — Но знам как да съм внимателен.

— Това е от възрастта, нали? — попита тя и задърпа ризата от панталоните му.

По-късно, докато лежеше задъхан до нея, той отново долови аромата на тялото й. За първи път от много години беше щастлив.

— Какво ли е да си неандерталец? — попита Кайе. Здрачът навън се сгъстяваше. Зад прозорците се дочуваше приглушеният тътнеж на улицата.

— Вече говорихме за това — отвърна Мич и се подпря на лакът.

— В Сан Диего — кимна тя. — Спомням си. Говорихме, че са носели маски. Ти смяташе, че той я е обичал.

— Така е — потвърди той.

— Имало е нещо особено в детето. Нещо различно. Спомняш ли си застреляната жена пред сградата на НЗИ? Приятелят й не вярваше, че детето е от него. Повечето жени предпочитат да направят аборт, отколкото да поемат риска. Точно затова ще изкарат на пазара антибебе хапчето. Ако с ваксината възникнат проблеми, това ще е единственият ни шанс.

— Не може ли да не говорим за това?

— Развалих ли ти настроението?

— Ммм-хъммм.

— Което значи да. Не бива да се крием зад изкуствено вдигнати стени. Ще останеш ли тази нощ?

Мич я целуна лекичко по бузата, челото и гърдите.

— Изглежда ми по-приятно от студентското общежитие.

— Прегърни ме — рече Кайе.

Когато се събуди, беше тъмно. Мич се бе сгушил до нея. Тя се надигна, запали нощната лампа и го погледна. Не беше красив като Сол, но от друга страна, бе честен и открит.

Кайе стана, облече си халата, отиде в кабинета и седна на бюрото. Първо извади един от бележниците си и прегледа финансовото си състояние.

От продажбата на къщата, земята и спестяванията имаше шестстотин хиляди долара. Ако напуснеше „Америкол“ и Работната група, щеше да може да живее комфортно години.

Прекара още няколко минути над сметките преди да спре и да се огледа.

— Това е глупаво — промърмори тя. — Какво всъщност правя? Какво съм замислила, дявол го взел?

Вече беше решила. Щеше да помоли Мич да остане да живее при нея. Чувстваше се добре с него. Той изглеждаше така, сякаш знае какво прави, и може би наистина знаеше.

Тя чукна леко с молива по гладката повърхност на бюрото, извади чист лист и започна да пише. Моливът едва докосваше хартията, следвайки полета на мисълта й. Скицираше схеми на хромозоми 18 и 20, които според началните схващания имаха връзка с АЧЕРВ-гените и преди това с ЧЕРВ, но впоследствие се оказа, че не притежават характеристиките на ретровирусни фрагменти. Трябваше да прегледа по-внимателно тези места, тези разпръснати фрагменти, да провери дали си съвпадат и как се проявяват. Не биваше повече да отлага тази задача. Утре щеше да е най-подходящият момент.

Преди да се заеме с каквото и да било, щяха да й трябват амуниции. И броня.

Върна се в стаята. Мич, изглежда, сънуваше. Кайе се изтегна до него и го загледа влюбено.

Когато изкачиха покрития със сняг хълм, мъжът съгледа шаманите и техните помагачи, които ги следваха. Нямаше начин да не оставят следи в снега, а докато бяха долу на затревения склон, преследвачите, им използваха опитни следотърсачи. Сега ги деляха едва неколкостотин крачки.

Мъжът се извърна и огледа зъберите и върховете, които се изпречваха на пътя им. Бяха се изгубили. Вече не знаеше кой път води към долината.

От известно време жената почти не говореше. Лицето, което някога бе гледал с такова обожание, сега бе скрито под маска.

Душата на мъжа бе изпълнена с безмерно огорчение. Кишавият сняг с лекота проникваше през плетените подметки на сандалите му. Студът си проправяше път нагоре по прасците и коленете, събуждайки остри бодежи в ставите. Вятърът проникваше дори през кожената дреха и изсмукваше силите му.

Жената продължаваше да се катери с мъка. Той знаеше, че може да избяга, ако я изостави, но тази мисъл го накара да се разтрепери от гняв. Мразеше снега, шаманите, планините, мразеше себе си. Само нея не можеше да намрази. Тя беше изтърпяла болката от раната в хълбока и загубата на кръв, беше я скрила от него, за да не го засрами, беше си намазала лицето с кал, за да прикрие белезите, а после, когато вече нямаше какво да крие, се беше опитала да го спаси, предлагайки себе си на Великата майка, издълбана върху затревения хълм над долината. Но Великата майка й бе отказала и тя се върна при него — хлипаща, обезверена. Нямаше сили да посегне на живота си.

Неговото лице също бе покрито с белезите. Това го учудваше и ядосваше.

Шаманите и сестрите на Великата майка, на Майка-Козел, на Майка-Трева, Снежната жена, Шумния убиец Леопарда, Нежния убиец Шанкре, Хлипащия баща-дъжд се бяха събрали, за да вземат решение по време на хладния период, докато другите — онези, които носеха белезите — бяха останали по колибите.

Мъжът бе решил да избяга. Някак си не можеше да повярва на шаманите и техните сестри.

Докато бягаха, двамата чуха викове. Шаманите и сестрите бяха започнали да избиват майките и бащите, носещи белези.

Всички знаеха какво е поверието. Майките, които раждаха плосколици деца, бяха прокълнати. Прокълнати бяха и техните мъже.

Само сестрите на боговете и богините даваха чисто поколение и никога не раждаха плосколики, защото те обучаваха младите мъже на племето. Те имаха много мъже.

Мъжът трябваше да позволи на шаманите да вземат жена му за сестра, да й възлагат да обучава момчета, но тя искаше да е само с него.

Той мразеше планините, снега и необходимостта да бяга и да се крие. Пресегна се, сграбчи жената за ръката и я задърпа нагоре по острите камънаци.

Вече знаеше, че са сами, лишени от племе, от хора като тях, от някой, който да им помогне. Дори Дълги коси и Влажни очи, най-страховитата от мъртвите гости, вече не можеше да ги заплашва. Мъжът бе започнал да подозира, че нощните гости може да не са истински.

Тримата мъже го завариха неподготвен. Видя ги едва когато излязоха иззад една висока канара и забодоха острите си колове в жената. Познаваше ги, макар да знаеше, че вече не е един от тях. Преди да побегнат, водачът им успя да промуши с острия, закален на огън кол издутия корем на жената. Тя се завъртя настрани й изписка, а мъжът приклекна, взе няколко камъка и ги запокити по нападателите. Най-близкият падна, той изтръгна пръта от ръката му и започна да мушка, извади нечие око, останалите прогони.

Накрая спря, размаха пръта към небето и нададе победен рев. Когато се върна, жената се бе свила на кълбо. Той я вдигна на ръце и я понесе нагоре; усещаше как трепери в прегръдките му.

Жената успя да му каже — с поглед и жестове, — че е дошло времето. Новият искаше да излезе.

Дълго време мъжът търси подходящо място, където да се скрият и да посрещнат новия. Зад тях оставаше тъмна кървава диря. На няколко пъти се оглежда, но от преследвачите нямаше и следа.

Мич извика и подскочи в леглото. Надигна се и се огледа, объркан от непознатото място. За миг не знаеше нито къде е, нито кой е.

Кайе седна до него и го улови за ръката.

— Кошмари? — попита тя.

— Аха. Божичко, все едно че пътувах във времето. Знаеш ли, той не носеше никакви съчки, а в пещерата имаше следи от огън. И маските също ги нямаше. Но всичко бе толкова реално…

Кайе го бутна да легне, приглади косата му и го докосна по влажната буза. Мич се извини, че я е събудил.

— И без това бях будна — отвърна тя. — Искаш ли да говорим за това?

— Не — поклати глава той. — Беше само сън.

51.Ричмънд, Вирджиния

Дикън отвори вратата на доджа и слезе. Доктор Денис Липтън му подаде пропуска. Той засенчи очи от яркото слънце и погледна надписа върху бетонната стена на клиниката: „Вирджиния Чатъм — Център за профилактика на женски заболявания и семейно планиране“. Зад един от прозорците за миг се мярна бледо лице. Липтън се наведе към интеркома и произнесе високо и ясно името си. Вратата се отвори.

Доктор Хенриета Паскоу стоеше насред коридора. Беше яка, набита жена с дебели прасци, които се подаваха под строгата сива пола.

— Благодаря ти, че се отзова, Денис — посрещна ги тя. — Напоследък сме претрупани с работа.

Последваха я по боядисания в жълто коридор, покрай поне осем чакални, до един малък кабинет в дъното. По стените имаше обрамчени в медни рамки снимки на малки деца.

Липтън се настани в металния шезлонг. Дикън остана прав. Паскоу побутна към тях два кашона с папки.

— Имаме общо тринайсет случая след К. — каза тя. — Тринайсет Д. и К., седемнайсет с антибебе. Таблетките действат в продължение на пет седмици след отхвърлянето на плода от първи стадий.

Дикън се зае да преглежда докладите. Бяха изключително подробни, включваха дори бележките на наблюдаващите лекари и сестри.

— Не сме имали сериозни усложнения — продължаваше Паскоу. — Ламиналната тъкан предпазва при лаваж със солен разтвор. Но към края на петата седмица ламиналната тъкан се разтваря и плодът се излага на опасност.

— Колко заявки сте имали досега? — попита Липтън.

— Около шестстотин. Повечето от тях на възраст между двайсет и трийсет години, омъжени или живеещи с приятел. Половината от тях препратихме в други клиники. Нарастването е значително.

Дикън остави папките в кашона.

— Нещо не одобрявате ли, доктор Дикън? — Паскоу го погледна намръщено.

— Не съм тук, за да одобрявам, или да не одобрявам — отвърна той. — С доктор Липтън дойдохме да проверим как вървят нещата при вас.

— Иродовият е на път да унищожи цяло едно поколение — отвърна Паскоу. — Една трета от жените, които идват при нас, дори не са позитивни за АЧЕРВ. Досега не са правили аборт. Искат да им махнем бебето и да почакат няколко години, с надежда бъркотията да се оправи. Ние се занимаваме със семейно планиране. Клиниката ни е пълна. Наложи се да преустроим и някой от класните стаи на горните етажи. Много жени идват с мъжете и приятелите си. Има нещо положително в тази история. Мъжете започнаха да се чувстват виновни.

— Няма никакъв смисъл да се прекъсва всяка бременност — отбеляза Липтън. — Тестовете за АЧЕРВ са достатъчно прецизни.

— И ние им го казваме. Но не ги интересува. Толкова ги е страх, че вече не ни вярват. А всеки вторник и петък отвън има демонстрация с лозунги, че Иродовият е изобретение на борците срещу пренаселеността и че няма никаква болест. Само хубави бебчета, които умират невинни. Твърдят, че това било световна конспирация. Стават все по-истерични в исканията си.

Паскоу бе копирала някои статистически проучвания и подаде данните на Липтън.

— Господин Дикън — каза тя, — сигурно си давате сметка, че една ваксина ще спести на всички доста сериозни неприятности.

Дикън кимна и се обърна. Липтън го изпрати до колата. В коридора срещнаха тъмнокожа жена, загърната в дебел вълнен шал. Беше бременна, някъде към шестия месец.

— За днес ми стига — оплака се Липтън с пребледняло лице. — Връщам се в университета.

— Аз трябва да взема някои проби — отвърна Дикън.

— Ще трябва да кажем на жените от нашата клиника — спря го Липтън преди да потегли. — Всички са карали дребна шарка, а една от тях и хепатит B.

— Все още не знаем дали дребната шарка създава проблеми.

— Като херпес вируса. Кристофър, лабораторните резултати са доста страшни.

— Те са непълни. По дяволите, почти всеки е боледувал от дребна шарка, мононуклеоза и фарингит. Засега сме потвърдили само за гениталния херпес, хепатита и вероятно — СПИН.

— Въпреки това трябва да им кажа — заяви тя и затръшва вратата. — Става въпрос за етика, Кристофър.

— Така е — кимна той зад прозореца.

Докато караше, се замисли какво да прави през следващите две седмици. В лабораторията не можеха да се похвалят с особен напредък. Анализите на ембрионални тъкани и плацента, пратени от Франция и Япония, показваха намален имунен отговор към всички варианти на вирусна инфекция. От 110-те проследени досега второстадийни бременности нито една не бе завършила с успешно раждане.

Време беше да се вземе някакво решение. Някакъв план, който да препоръчат на политиците, насока за действие.

Може би нямаше да успее да прикрие истината. Всъщност чудно бе как досега тя бе оставала на заден план. Нима всички бяха слепи за новата проява на еволюцията?

Беше захвърлил на седалката до себе си купчината писма, които бе взел от кабинета си в Атланта. Не му остана време да ги прегледа по време на полета. Извади един плик и изруга под нос. Как не го бе видял веднага? Пощенската марка и надписът бяха различни: Доктор Леонид Шугашвили, Тбилиси, Република Грузия.

Разкъса плика. Отвътре изпадна малка черно-бяла фотография. Той я вдигна: фигури пред стара паянтова дървена къща, две жени с рокли и мъж с комбинезон. Изглеждаха стройни, или може би бяха измършавели, не се виждаше ясно. Лицата им бяха неясни.

Дикън зачете писмото:

Дикън разгледа отново снимката. Не ставаше за доказателство. Вятър работа.

„Смъртта язди на кон бледен и посича бебета наляво и надясно — помисли си той. — А аз съм се съюзил с отбор кукувци и алчни за пари ексцентрици.“

52.Балтимор

Докато Кайе се къпеше, Мич се свърза със своя апартамент в Сиатъл. Набра кода и прослуша записаните в телефонния секретар съобщения. Имаше две позвънявания от баща му, едно от мъж, който не се бе представил, а след това бе звънял Оливър Мъртън от Лондон. Той преписа номера на Оливър тъкмо когато Кайе излизаше от банята.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Никой. Проверявах си съобщенията.

— От стари гаджета?

— От баща ми, някой, който е останал инкогнито, и от Оливър Мъртън.

Кайе повдигна вежди.

— Повече щях да се зарадвам на някое старо гадже.

— Оливър се интересува дали бих отишъл в Бересфорд, Ню Йорк. Иска от мен да се срещна там с някого.

— С някой неандерталец?

— Казва, че щял да уреди пътуването и настаняването.

— Звучи чудесно.

— Още не съм се съгласил. Нямам никаква представа какво е намислил.

— Той знае доста за моята работа — отбеляза Кайе.

— Можеш да дойдеш с мен — каза той със скрита надежда.

— Още не съм приключила тук. Чака ме доста работа. Ще ми липсваш, ако отидеш.

— Защо да не му се обадя? Ще го попитам какви са тия загадки.

— Чудесно — кимна Кайе. — Обади се, а аз ще направя чай.

Отне му само няколко секунди да се свърже през океана. Сигналът от другата страна бе по-нисък и протяжен. След третото позвъняване се чу задъханото:

— Мамка му, късно е и съм зает. Кой се обажда?

— Мич Рейфълсън.

— Хубаво. Ще изчакаш само да се наметна. Не обичам да разговарям полугол.

— Какво ти полугол — чу се развеселен женски глас. — Гол си, както майка те е родила. Защо не им кажеш, че си с бъдещата си жена?

— Шшшт — към жената. — Мич, излизам от стаята. Трябва да разговаряме насаме.

— Обаждам се от Балтимор.

— Това колко далеч е от Бетезда?

— Доста.

— НЗИ улови ли те вече в примката си?

— Не — отвърна Мич.

— Мардж Крос? Или… Кайе Ланг?

Мич потрепна. Мъртън имаше нечовешки инстинкти.

— Оливър, аз съм само един скромен антрополог.

— Сигурно. Вече съм в другата стая и мога да ти кажа. Ситуацията в Инсбрук се е нажежила още повече. Още малко и ще стигнат до бой с юмруци. Има разместване на пластовете. Един от новите участници иска да разговаря с теб.

— Кой?

— Твърди, че ти симпатизирал от самото начало. Дори ти звънял, за да ти каже, че са открили пещерата.

Мич си спомни това обаждане.

— Но не си каза името.

— И сега не иска. Изглежда, е доста важна клечка и е готов да го обсъдите. Ще ми се и аз да присъствам.

— Прилича ми на политически ход.

— Сигурен съм, че той е готов да пусне някой и друг слух само за да провери какви ще са реакциите. Настоява да се срещнете в Ню Йорк, не в Инсбрук, нито във Виена. В Бетезда, в дома на негов познат. Да познаваш там някого?

— Не съм много сигурен. Ще помисля и ще ти се обадя.

Мъртън не остана особено доволен.

— Само няколко минути — увери го Мич и затвори. Кайе се появи от кухнята с две димящи чаши и каничка мляко върху поднос. Беше облякла тънък черен халат, пристегнат с червен колан. Халатът бе разтворен на краката и гърдите й.

— Е? — попита тя.

Мич се засмя.

— По-добре да закуся преди тръгване.

Кайе го погледна объркано.

— Не това очаквах да чуя.

Мич я прегърна и я притегли нежно на кушетката до себе си.

— Мъртън смята, че в Инсбрук са стигнали до повратната точка. Еретиците са взели властта. Важен член на групата иска да говори с мен. Мъртън ще пусне статия за мумиите.

— Той се интересува от същите неща, от които и ние — замислено каза Кайе. — Смята, че сме свидетели на нещо изключително важно. Следи мен, следи и онова, което става в Инсбрук.

— Не се съмнявам — рече Мич.

— Интелигентен ли е?

— Доста. Може би дори прекалено. Всъщност не зная. Прекарах само няколко часа с него.

— Тогава трябва да идеш. Трябва да разбереш какво е станало.

— Аха. Ще си събера багажа и скачам на следващия влак.

— Но?…

— Но не обичам да бързам. Бих предпочел да прекарам следващите няколко седмици с теб. — Мич се почеса по врата.

— Да се обадя на Мъртън и да му кажа?

— Не, не бива. — Той я целуна нежно.

— Сигурно си прав. Нощес мислих доста за най-различни неща. Вече съм сигурна върху какво трябва да се съсредоточа. Когато свърша, аз ще съм тази, която може да ти съобщи интересни неща.

53.Вашингтон

Огюстин тичаше по тясната кална пътека. Един агент със син костюм го следваше недалеч, като от време на време спираше да погледне назад.

Дикън стоеше с ръце в джобовете и чакаше Огюстин да се приближи. Беше пристигнал преди час от Бетезда, преодолявайки тежкото движение на пиковия час. Огюстин спря до него, но продължи да тича на място, протегнал ръце.

— Добро утро, Кристофър. Трябва да тичаш по-често.

— Харесва ми да съм дебел — отвърна Дикън.

— Никой не харесва да е дебел.

— Е, в такъв случай аз не съм дебел. Какви сме днес, Марк? Тайни агенти? Информатори? — Зачуди се защо не са му отделили агент. Сигурно защото не беше обществена фигура.

— Проклети инспектори по щетите — отвърна Огюстин. — Някакъв си Мичъл Рейфълсън е прекарал тази нощ с милата госпожа Кайе Ланг в уютния й апартамент в Балтимор.

Дикън почувства, че сърцето му замира.

— Ти си се разхождал една вечер с тях в зоологическата градина на Сан Диего. Дал си на този Мич пропуск за коктейла. Много приятелски разговор. Ти ли ги запозна, Кристофър?

— В известен смисъл — отвърна Дикън, изненадан от това колко нещастен се чувства.

— Никак не е било умно. Известно ли ти е що за стока е този тип? Крадецът на тела от Алпите! Той е малко луд, Кристофър.

— Мислех, че може да помогне с нещо.

— На кого да помогне?

— На тези, които търсят истината.

— Тази история намирисва, Кристофър. Прилича ми на опит да се търсят нови цели за нашия проект, а това хич не ми харесва.

— Може и да си прав. Но има неща, които заслужават да бъдат проверени.

— Мардж Крос сподели с мен тези ваши приказки за еволюция — заяви Огюстин.

— Кайе се опитва да стигне до обяснение, което включва еволюцията — потвърди Дикън. — Всичко го има в статиите й, Марк. Мич Рейфълсън също е работил в тази насока.

— Мардж смята, че ако публикувате теорията си, последствията може да са непредположими — рече Огюстин. — Не виждам смисъл защо трябва да се стига чак дотам. Лично аз смятам, че трябва да се спре тук и сега. Тази сутрин получихме съобщение от института „Паул-Ерлих“ в Германия, че са открили мутирали форми на АЧЕРВ. Няколко при това. Болестите мутират, Кристофър. Ще трябва да отложим изпитанията на ваксината и да започнем всичко отначало. Това поставя всички наши надежди в доста неизгодно положение. — Огюстин спря за миг да си поеме дъх. — Тази сутрин се очаква грандиозна демонстрация пред Капитолия — трийсет, дори четирийсет хиляди души. Някой се е раздрънкал за резултатите от изследванията на Работната група върху РУ-486.

Дикън почувства, че нещо вътре в него се извива и къса. Кайе, а сега и провалените им усилия. Изгубеното напразно време. Не можеше да си представи как ще преодолеят проблема с мутиралите вируси. Нито една биологична система досега не бе давала такава свобода на своите създания.

Беше сгрешил. Кайе Ланг също грешеше.

Огюстин доближи лицето си до неговото.

— Хайде, Кристофър, изплюй камъчето и ми кажи всичко. А след това ще реша дали да те задържа на проклетото ти място.

54.Балтимор

Кайе не можеше да прогони Мич от мислите си, но странно, това не я разсейваше. Чувстваше се съсредоточена, имаше много по-ясна представа за това, което трябва да търси. Играта на слънце и сянка й доставяше приятно забавление, докато вървеше между сградите. Денят бе приятен, достатъчно, за да забрави присъствието на Бенсън. Както винаги той я придружи до лабораторията, след това остана при вратата на асансьора, където можеше да следи всички посетители.

Тя влезе в лабораторията и окачи чантата и палтото си на закачалката до стъклената врата. Петима от шестимата й асистенти бяха в съседната стая — проверяваха резултатите от снощните електрофорезни анализи. Кайе беше доволна, че са й осигурили известно уединение. Седна зад бюрото, включи компютъра и влезе във вътрешната мрежа на „Америкол“. Само след няколко секунди беше в сайта, посветен на работата върху „Човешкия геном“. Страницата имаше чудесен дизайн, удобна за сверяване и издирване на информация, идентифицирани бяха всички ключови гени, а интересуващите я функции — подчертани и снабдени с подробно обяснение.

Кайе въведе личната си парола. В една от скорошните си разработки беше проследила седем потенциални кандидата за активиране и сглобяване на завършени и заразяващи частици от ЧЕРВ. Гените-кандидати, които в началото сметна само за вариации, се оказаха тясно свързани с АЧЕРВ. През месеците, прекарани в „Америкол“, тя бе започнала подробното изследване на шестте кандидата и бе планирала да прегледа списък с над хиляда други гени с вероятна връзка.

Смятаха я за специалист от голям ранг, но работата й върху човешката ДНК можеше да се сравни с издирването и разпознаването на няколко паянтови колибки в гигантски, многомилионен град. Човешките ендогенни ретровируси можеха да бъдат оприличени на вкаменелости, фрагменти, разхвърляни из различни участъци от ДНК с дължина милиони звена. В толкова къси участъци гените можеха спокойно да се рекомбинират — да скачат от една позиция на друга. ДНК беше в постоянно движение — гени меняха местата си, образуваха малки възли, или фистули от ДНК, репродуцираха се, цели вериги се пренареждаха отново по причини, които никой не можеше да обясни. И въпреки това АЧЕРВ бе останал забележително стабилен в продължение на милиони години. Промените, които Кайе търсеше, щяха да са колкото незабележими, толкова и значителни.

Ако се окажеше права, предстоеше й да преобърне с краката нагоре няколко сериозни научни догми, да срине цял куп репутации, да предизвика научната война на двайсет и първи век, а не искаше да се озове на бойното поле, преди да си е изковала броня. Въпросът сега не беше в каузата. Крайните ситуации изискваха крайни решения.

Надяваше се, че ще мине поне час, преди някой да влезе в лабораторията. Зае се да сравнява поредни участъци в АЧЕРВ и кандидатите. Този път обърна специално внимание на транскрипционните фактори, отключващи активирането и изявата на голямопротеиновия комплекс. Провери участъците няколко пъти, преди да открие онова, което още от вчера очакваше да намери. Четири от кандидатите носеха няколко подобни фактора, всичките с леки отличия.

Кайе шумно си пое дъх. За миг й се стори, че е застанала на върха на висока скала. Транскрипционните фактори трябваше да са специфични за различните варианти на ГПК. Това означаваше, че има повече от един генен код за големия протеинов комплекс.

Повече от една станция на Радиото на Дарвин.

Предната седмица Кайе бе поискала да й предоставят възможно най-точното подреждане на стотина гени върху няколко хромозоми. Шефът на геномната група й бе обещал да й ги прати тази сутрин. И си беше свършил работата добре. Още от пръв поглед тя забеляза някои интригуващи прилики. Но при толкова много информация първият поглед не беше достатъчен. С помощта на една локална софтуерна програма, наречена „МЕТАБЛАСТ“, тя се зае да търси поредица от гени, приблизително подобни на добре познатия ГПК-ген върху хромозома 21. Поиска и получи разрешение за използване на допълнителни компютърни мощности от главния компютър на корпуса.

Когато търсенето приключи, Кайе разполагаше със съчетанията, които се бе надявала да открие, плюс още стотина подобни, всички заровени в така наречената отпадъчна ДНК, всеки с някакво отличие, предлагащо различна комбинация от инструкции, различен набор от стратегии.

ГПК-гените се срещаха често из двайсет и двете човешки автозоми — хромозомите, в които не бе кодирана информацията за пола.

— Резервни — промърмори Кайе, изправи се и закрачи из стаята. — Алтернативни — добави тя и се озърна, сякаш се боеше да не я чуят. — Божичко! Сега пък какво ми хрумна?

В сегашната си форма АЧЕРВ не работеше както трябва. Новите бебета умираха. Експериментът — създаването на нов вид — се опорочаваше от външни фактори, други вируси, неопитомени от хилядолетия, за да станат част от човешкия генен инструментариум.

Беше открила и друго звено във веригата от доказателства. Който иска съобщението му да пристигне, праща вестоносци. А вестоносците могат да носят различни съобщения. Със сигурност един сложен механизъм, управляващ формулировката на цял един вид, не би разчитал само на едно съобщение и на един негов приносител. Той би създал цяла взаимосвързана мрежа, за да избегне всяка случайна пречка, възникнала по пътя.

Това, което търсеше, можеше да обясни грамадното количество човешки ендогенни ретровируси и други подвижни елементи — все предназначени да гарантират ефективното и успешно преминаване към нов фенотип, нова човешка вариация. „Ние просто не знаем как работи този механизъм. Той е толкова сложен… вероятно ще е нужен цял човешки живот, за да бъде разбран.“

Това, което най-много я безпокоеше, бе, че в настоящата ситуация подобни резултати можеха да бъдат разбрани погрешно.

От съседната стая долетяха приглушени гласове. Единият час бе преминал неусетно. Тя се надигна и сви на руло разпечатката със списъка на кандидатите. Смяташе да ги отнесе на Джаксън, длъжна беше да го направи. След това възнамеряваше да разговаря с Дикън. Налагаше се да уговорят ответна тактика.

Смъкна палтото от закачалката и си го наметна. Готвеше се да излезе, когато на вратата застана Джаксън, Кайе го погледна изумено — никога досега не бе идвал в лабораторията при нея. Изглеждаше изморен и угрижен. И също носеше някаква разпечатка.

— Реших да кажа първо на теб — поде той и размаха хартията под носа й.

— Какво да ми кажеш?

— Че си на погрешен път. АЧЕРВ мутира.

Кайе завърши деня с тричасов рунд от срещи със старшия състав и асистентите — обсъждаха сроковете и темпото на изпълнение на различни проекти в кипящия живот на грамадната корпорация. Нескритото задоволство на Джаксън от новините, пратени от Германия, в началото я подтикна да премине в атака, но вместо това тя само му се усмихна и отвърна, че вече работи върху този проблем, след което си тръгна… за да се изправи пет минути по-късно пред огледалото и своя образ в дамската тоалетна.

От „Америкол“ продължи пеша до жилищната сграда, следвана от неизбежния и бдителен Бенсън; питаше се дали миналата нощ е била само сън. Портиерът отвори голямата стъклена врата, усмихна се любезно и на двамата, а на агента дори кимна съзаклятнически.

Когато отключи вратата на 2011, Кайе за миг си помисли, че Мич си е тръгнал, и сърцето й замря. Но той, разбира се, беше там и излезе да я посрещне, като се вгледа в лицето й, преди да я прегърне нежно.

— Стисни ме, докато изпищя — помоли го тя. — Абсолютно отвратителен ден. Играта взе да загрубява.

— Разкажи ми — подкани я той.

— Струва ми се, че греша. Че всички ние грешим. Зная, че не е така, но всички се опитват да ме убедят в обратното.

— В това няма никакъв смисъл — каза Мич.

— Така е! Аз го предсказах, знаех, че ще се случи, но веднага щом се започна, те се нахвърлиха върху мен. Джаксън се нахвърли върху мен. Не съм разговаряла с Мардж Крос, но…

На Мич му трябваха няколко минути, за да узнае всички подробности, макар че не разбираше и половината от онова, което му казваше. Накратко: Кайе подозираше, че новите прояви на АЧЕРВ стимулират нови вариации на ГПК, големи протеинови комплекси, в случай че първият сигнал от Радиото на Дарвин не е достатъчно ефективен или се е сблъскал с непредвидими трудности. Джаксън и почти всички останали смятаха, че са открили мутирали форми на АЧЕРВ, може би дори вирулентни.

— Радиото на Дарвин — повтори Мич, сякаш предъвкваше термина.

— Сигналният механизъм. АЧЕРВ.

— Хм. Сега вече виждам известен смисъл в обяснението ти.

— Защо чак сега? Моля те, кажи ми, че не съм се побъркала и че не греша.

— Събери всички факти на едно място — посъветва я Мич. — Прекарай ги отново през научната мелница. Знаем, че промените понякога започват с малки скокове. Благодарение на мумиите от Алпите знаем, че АЧЕРВ е активен при хора, които създават нови видове. Еволюционното изменение е доста рядко срещано явление, дори в исторически мащаб, а АЧЕРВ бе открит съвсем наскоро от медицинската наука. Ако АЧЕРВ и еволюцията не са свързани, тогава съвпаденията стават твърде много.

Тя разроши косата му с пръсти.

— Благодаря ти, че си тук. Ти ми даваш сили. Какво прави днес?

— Позвъних на няколко места. Утре ще взема влака за Ню Йорк, за да се срещна е Мъртън и мистериозния непознат от Австрия. Мъртън описва мястото на срещата като „чудесна, макар и позанемарена стара къща“. След това пак с влака към Олбъни — за интервюто в университета.

— И защо в къща?

— Понятие нямам.

— Ще се върнеш ли?

— Ако ме искаш.

— О, искам те, и още как. За това не се безпокой — отвърна Кайе. — Едва ли ще имаме много време за мислене, камо ли за притеснения.

— Военновременните връзки са най-сладки — засмя се той.

— Утре ще е още по-гаден ден — оплака се тя. — Джаксън ще се погрижи да затвърди позициите си.

— Остави го. В далечна перспектива едва ли някой ще е в състояние да спре процеса. Да го забави — да, но не и да го спре.

55.Вашингтон

Дикън стоеше на стълбите на Капитолия. Макар че вечерта бе топла и приятна, той потръпваше, сякаш му беше хладно, заслушан в наподобяващия морски прибой екот на човешки гласове. Никога не се бе чувствал толкова изолиран и самотен, макар че около голямата кръгла сграда се бяха събрали над петдесет хиляди души. Тълпата се люшкаше към барикадите в подножието на стъпалата, между вдигнатите поне десетина трибуни, от които непрестанно кънтяха гласовете на ораторите.

Дикън бе прекарал целия си живот в преследване на различни болести: опитваше се да разбере начина, по който въздействат на хората, като действаше така, сякаш самият той е неуязвим. Благодарение на опита си и малко късмет нито веднъж не бе заболявал от нещо по-сериозно от блатна треска. Винаги бе гледал на себе си като на откъснат от реалността субект, издигнат над останалите и притежаващ безкрайно съчувствие към страданието им. Самоизмамата на образования глупак-интелектуалец.

Сега вече виждаше живота в друга светлина. Масата беше тази, която движеше света. Ако масата не разбира, тогава нищо от това, което вършеха той, Огюстин или Работната група, не можеше да има съществено значение. Гласовете, които вятърът донасяше до ушите му, виняха правителството и държавните органи за смъртта на невинни деца и обявяваха началото на „новия антибебе геноцид“.

Малко преди това Дикън успя да се пребори с внезапно споходилото го желание да се обади на Кайе Ланг. „Тази история е приключила“, реши той.

Спусна се по стълбите, подминавайки репортерските екипи, камерите и групичките служители в сини и кафяви костюми. Полицията и националната гвардия бяха твърдо решени да държат множеството встрани от Капитолия, но не пречеха на отделни хора да се присъединяват непрестанно към тълпата.

Вече бе видял доста сенатори да слизат по стълбите и да се сливат с тълпата. Сигурно усещаха, че сега не е моментът да се делят, да играят самостоятелно. Мястото им — смятаха — е сред народа. Храбреци или лицемери?

Дикън прекачи една от барикадите и си запробива път през демонстрантите. Имаше желание да се зарази от тяхната треска, за да разбере симптомите. Беше надникнал надълбоко в себе си, но не бе харесал онова, което бе видял. По-добре да е един от войниците на предната линия, частичка от масата, да чува думите й и да вдъхва миризмите й, за да се върне заразен и да анализира и разбере онова, което може да му бъде полезно.

Това щеше да е нещо като разговор. Краят на болката и разделението. И ако масата го погубеше, сигурно си го е заслужавал.

Младите жени в тълпата бяха с разноцветни маски. Всички мъже носеха черни или бели маски. Мнозина имаха ръкавици, дори цели защитни костюми, снабдени с носови филтри.

Хората се смееха и почти не слушаха оратора от близкия подиум — някакъв водач на партия за защита на гражданските права от Филаделфия с нисък сладникав глас.

— Някои твърдят, че тази болест е дошла от Африка — говореше ораторът, — но болните сме ние, не африканците. Други крещят, че самият дявол е излязъл на Земята, за да ни порази, че това е предречено, че е наказание…

Дикън се отдалечи и трескавият глас се изгуби сред шумотевицата. Евангелистът бе ярко осветен от прожектори: едър запотен мургав мъж със строг официален костюм. Размахваше ръце в обиграни жестове и караше тълпата да се моли и да търси отговорите дълбоко в себе си.

Дикън се сети за баба си, която обичаше да ходи на такива сборища.

Стъмваше се и той почувства нарастващото напрежение на тълпата. Някъде извън обсега на слуха се случваше нещо, нещо бе казано. Мракът отключваше други настроения сред множеството. Градските светлини озаряваха всичко в нови, ярки и нереални цветове. Той вдигна глава и забеляза кръжащите в небето хеликоптери, бръмчащи като насекоми. За миг си помисли, че ще ги посипят с капсули сълзотворен газ, че ще стрелят по тях, че полицията и армията ще се опитат да ги разпръснат.

Импулсът пристигна като приливна вълна. Тълпата отново се задвижи, първо в едната посока, сетне в противоположната, и той я следваше, преплитайки крака, сякаш изпълняваше някакъв чуден танц.

Сега вече инстинктите му за съхранение му крещяха, че е време да прекрати тази игра с огъня и да се измъкне от неовладения поток. Един от близките говорители ги предупреждаваше нещо. Човекът в множеството до него изруга и се провикна:

— Вече не е само онази болест. Казаха го по новините. Има и нова чума!

Жена на средна възраст държеше в ръката си портативно телевизорче. Тя го вдигна, за да могат и други да следят новините от екранчето. Дикън не чуваше ясно думите.

Той се измъкна до края на тълпата, бавно и внимателно, сякаш крачеше през нитроглицерин. Ризата и сакото му бяха подгизнали от пот. Застанали извън тълпата, зяпачите бяха усетили промяната в настроението и очите им се стрелкаха изплашено. Тълпата сякаш се поуспокои. Вече беше нощ, на небето грееха звезди.

Дикън отново спря в подножието на Капитолия, на трийсетина метра от барикадите, където беше стоял преди час. Конни полицаи, мъже и жени, бавно яздеха по външния край на охранявания периметър. Бяха десетина. Никога досега не бе виждал толкова много накуп. Войниците от националната гвардия бяха отстъпили назад в не особено плътен кордон. Ако се съдеше по спокойния им вид, не очакваха някакви сериозни безредици. Нямаха шлемове, нито щитове.

Шепнещи гласове от съседите му:

— … не бих могла…

— … децата имат право…

— … внук ми ще…

— … последното поколение…

— … да спрем…

После внезапно се възцари тишина. Дикън бе съвсем близо до края на множеството, пътя му препречваха само петима мъже. Но те отказваха да му направят път. Лицата им бяха каменни, вглъбени, изплашени. Невежи.

Мразеше ги. Искаше му се да им смаже физиономиите. Вместо това в него проговори навикът.

— Ако обичате. — Никакъв отговор. Тълпата имаше свой, единен ум, той усещаше пулсирането му. Тълпата чакаше, твърдо решена, единна.

На изток блесна светкавица, последвана след секунди от тътнеж. Първите капки достигнаха отсамния край на стълпотворението. Хиляди лица се вдигнаха нагоре.

Той долови нетърпението на присъстващите. Скоро нещо щеше да се случи. Щеше да настъпи промяна.

Заваля изведнъж. Дъждът веднага се усили. Хората вдигнаха ръце нагоре. На лицата се появиха усмивки. Други се оглеждаха замаяно, сякаш не знаеха къде са попаднали.

Тълпата се разтвори и неочаквано го изхвърли пред барикадите и полицаите.

— Господи! — възкликна един от постовите и в този миг тълпата започна да се катери по барикадите. Конните полицаи се опитаха да я оттласнат, да си проправят път през нея. Изпищя жена. Тълпата се люшна и погълна полицаите, преди да успеят да вдигнат палките си и да извадят оръжията. Един кон бе изблъскан нагоре по стълбите, препъна се и се сгромоляса върху тълпата, после се претърколи настрани.

Дикън затича нагоре по стъпалата между охраната, която не му обърна внимание. Беше щастлив, че се е отървал от невидимите пипала на тълпата. Но тя го следваше по петите и той трябваше да ускори крачка, за да се отдалечи от зловещото й дихание.

56.Ню Йорк

Мич видя заглавията на стелажа за вестници на гара Пен:

Беше прекарал предната вечер с Кайе, вечеряха на свещи, после се любиха. Много романтично, в крайно неподходящ момент. Бяха се разделили само преди час: Кайе остана да се облича.

Той си купи вестник и се качи на влака. Щом се настани на мястото си, влакът потегли и докато набираше скорост, Мич се зачуди дали Кайе е в безопасност и дали размириците не са били организирани.

Народът бе проговорил, или по-скоро — бе изръмжал. Имаше много неща, за които можеше да бъде винен Вашингтон. Президентът бе свикал съвещание със съветниците по националната сигурност, обединеното командване и главите на правосъдието. За Мич това звучеше като подготовка за обявяване на военно положение.

Сега не беше време да пътува за срещата с Мъртън. Не можеше да си представи как ще разговаря с тайнствения непознат, нито как ще преподава на студентите.

Мич сгъна вестника, надигна се и тръгна към редицата телефони в дъното на вагона. Позвъни у Кайе, но тя вече беше излязла, а не смяташе за уместно да я безпокои в „Америкол“.

Той въздъхна и се върна на мястото си.

57.Балтимор

Дикън се срещна с Кайе точно в десет в бюфета на „Америкол“. Началото на конференцията бе определено за шест, в последния момент към посетителите бяха добавени вицепрезидентът и научният съветник.

Дикън изглеждаше ужасно. Не беше мигнал цяла нощ.

— Сега е моят ред да съм баскетболен кош — оплака се той. — Мисля, че дебатите приключиха. Вече сме вън от играта. Не ни остава друго, освен да викаме колкото ни глас държи, но се съмнявам някой да ни чуе.

— А къде остана истинската наука? — попита Кайе. — Нали се опитваше да изясниш нещата около намесата на херпес-вируса.

— АЧЕРВ мутира — отвърна Дикън и започна да удря ритмично с пръст по масата.

— Това вече ти го обясних.

— Да беше успяла да докажеш, че е мутирал преди много време. Това е само един човешки ретровирус, доста старичък, с бавен, но доста хитър начин за възпроизвеждане.

— Кристофър…

— Ще имаш възможност да се изкажеш — прекъсна я Дикън, допи кафето и се надигна от масата. — Не го обяснявай на мен. На тях го обясни.

Кайе го погледна ядосана и учудена.

— Изглежда си си променил мнението.

— Започнах с търсенето на един вирус. Твоите статии, работата ти подсказваха, че зад него може да стои нещо друго. Това се нарича погрешна следа. Работата ни е да дирим доказателства, а когато са неоспорими, трябва да забравим личните си предпочитания.

— Все пак искам да ми кажеш, че всичко е заради науката. Кажи ми, че си се обадил на Мич след първата ни среща в Сан Диего.

— Не съм.

— И защо?

Дикън я погледна.

— След снощните събития на Капитолия чувствата ни нямат никакво значение, Кайе.

— Така ли?

— Не мога да представя на Огюстин човек като Мич и да твърдя, че в него се крие решението на нашия проблем. Мич разполага с интересна информация, но тя само доказва, че АЧЕРВ е с нас от много време.

— Той повярва и на двама ни.

— По-скоро повярва на теб — каза Дикън. Не смееше да я гледа в очите.

— И това ли те накара да промениш мнението си?

— А теб? Дори не мога да се изпикая, без някой да докладва, че съм ходил в кенефа. А ти — ти вкара Мич в апартамента си.

Кайе сви устни.

— Огюстин ли ти каза, че съм спала с Мич?

Дикън остана невъзмутим.

— Мразя тези гадости като всички нормални хора. Но изглежда, няма друг начин!

— Според кого? Според Огюстин?

— Огюстин също се опари. Ние сме в криза. За Бога, Кайе, трябваше вече да си дадеш сметка за това.

— Никога не съм твърдяла, че съм светица, Кристофър! Не вярвах обаче, че ще ме изоставиш, след като ти ме забърка в тази каша.

Дикън сведе глава и въздъхна.

— Надявах се да бъдем партньори.

— Партньори в какво, Кристофър?

— Виждах в теб… интелектуален събеседник.

— И приятелка?

За миг лицето на Дикън придоби изражението на малко момченце, което са хванали натясно. Кайе въздъхна. Нямаше смисъл да му се сърди — очевидно просто не бе оценила дълбочината на чувствата му.

— Никога не си ми признавал, че изпитваш нещо повече от любопитство — каза тя.

— Защото съм муден и не обичам да разкривам това, дето ми е на душата — отвърна Дикън. — Не мога да те виня, че не си се досетила.

— Но те нараних с това, че избрах Мич.

— Не мога да отрека, че ме заболя. Което не повлия на научната ми преценка.

Кайе поклати глава.

— Какво можем да спасим сега?

— Иди да представиш доказателствата си. Не вярвам обаче да са чак толкова необорими — Той се обърна и излезе от бюфета.

Кайе отнесе чинията и чашата си до шубера. След това си погледна часовника. Трябваше да поговори с Луела Хамилтън. Би могла да отскочи до НЗИ и да се върне навреме.

Обади се на охраната и поръча кола.

58.Бересфорд, Ню Йорк

Мич излезе от старинната, боядисана в бяло сграда на гарата, засенчи очи от слънцето и се огледа. Беше единственият, който слезе от влака в Бересфорд.

Миришеше на прясно окосена трева и нагорещен асфалт. Той се огледа: очакваше някой да го посрещне, очакваше да види Мъртън. Онази част от градчето, която се виждаше отвъд моста, се състоеше предимно от стари къщи и малки магазинчета.

Една черна лимузина спря на паркинга и от нея слезе червенокос мъж. Погледна към гарата и махна с ръка.

— Казва се Уилям Дейни. Притежава половината град — по-скоро семейството му. Имат имение на около десетина минути оттук, което може да си съперничи с Бъкингамския дворец.

Мич слушаше Мъртън, докато журналистът управляваше колата по виещия се път между двата реда плътно засадени дръвчета. Слънцето хвърляше златисти отблясъци върху шосето. От пет минути не бяха срещали друга кола.

— Дейни се е занимавал с ветроходство. Потрошил няколко милиона за суперскъпа състезателна яхта, но не могъл да се представи добре в нито една гонка. Това било преди двайсетина години. А след това открил антропологията. Проблемът е, че мрази калта. Обича водата, а мрази калта, мрази копането… Обичам да карам кола в Америка — смени неочаквано темата Мъртън. — Почти като в Англия е, дори мога да разчитам на шофьорските си инстинкти. Той хвърли поглед на Мич и се засмя. — Жалко за размириците. В Англия положението все още е относително спокойно, но предполагам, че скоро правителството ще бъде сменено. Милият ни стар министър-председател не е много в час. Все още си мисли, че най-сериозният проблем на страната е преминаването към евровалута. Мрази гинекологичния аспект на настоящата криза. Как е господин Дикън? А госпожа Ланг?

— И двамата са добре — отвърна Мич. Не искаше да разговаря на тази тема. Харесваше Мъртън, но не и начина, по който журналистът се вреше навсякъде — дори в личния му живот.

Имението на Дейни беше триетажен дворец от сив камък, до който водеше покрита с червена сгурия алея. Неколцина градинари се занимаваха с дръвчетата и декоративните храсти, а когато приближиха къщата, им помаха стройна възрастна жена с бричове и ботуши за езда.

— Това е госпожа Дейни, майката на нашия домакин. Много приятна старица. Не влиза много често в стаите на сина си.

Мъртън паркира пред широкото стълбище и каза:

— Вече се събрахме всички. Аз, ти, Дейни и хер професор Фридрих Брок, бивш служител на Инсбрукския университет.

— Брок?

— Да. Каза ми, че сте се срещали.

— Така е. Веднъж.

Влязоха в просторна гостна, облицована с тъмно дърво. Подът бе от мрамор, покрит с ръчнотъкан китайски килим. В единия му край, в сянката, зад заслепяващата светлина на високите прозорци, стоеше висок мъж.

— Уилям, това е Мич Рейфълсън — представи го Мъртън, подхванал Мич за лакътя.

Мъжът от сянката протегна ръка и тя попадна в лъчите на слънцето. На пръстите му лъщяха три златни пръстена. Здрависаха се.

Дейни беше около петдесетгодишен, със загоряло от слънцето лице, посребрели коси и широко чело. Имаше мънички, перфектно оформени устни, които лесно се усмихваха, тъмнокафяви очи и гладки бебешки бузи. Раменете му под сакото бяха широки, а ръцете — мускулести.

— За мен е чест да се запозная с вас — произнесе той. — Бях готов да закупя мумиите от вашите приятели, стига да ми ги бяха предложили. А след това щях да ги предам на университета в Инсбрук. Вече го казах на хер професор Брок и той ми даде опрощение.

Мич се усмихна любезно. В края на краищата бе дошъл тук, за да се срещне с Брок.

— В действителност Уилям не притежава никакви човешки останки — поясни Мъртън.

— Стигат ми копия — отливки, скулптури — обясни Дейни. — Не съм учен, това по-скоро ми е хоби, но се надявам да отдам почит на миналото, като се опитам да го разбера.

— Към Залата на човечеството — обяви Мъртън и ги подкани с ръка. Дейни вдигна гордо глава и ги поведе.

Това вероятно бе бившата бална зала в източното крило на имението. Мич не бе виждал нищо подобно другаде, освен в музей: петнайсетина стъклени витрини, подредени в две редици, с килимени пътеки между тях. Във всяка витрина имаше отливка или дубликат на някой прочут изкопаем антропологичен вид. Australopithecus afarenis и robustus. Homo habilis и erectus. Мич преброи шестнадесет различни неандерталски скелета, всичките професионално изработени; шест от тях имаха восъчни реконструкции на естествения изглед на индивидите. Редици безкосмени маймуни, осветени от елегантни, вградени в тавана светлинни тела, отвръщаха с безразличие на погледите му, докато крачеше между тях.

— Невероятно — въздъхна той. — Защо не съм чувал досега за вас, господин Дейни?

— Не обичам да се хваля. Обсъждам интересите си с неколцина избрани: семейство Лийки, Бьорн Куртен, още няколко. Зная, че съм ексцентрик, но така ми харесва.

— Сега и ти си сред избраниците — рече Мъртън на Мич.

— Професор Брок е в библиотеката. — Дейни им посочи пътя. Мич нямаше нищо против да прекара още малко време в залата. Восъчните скулптури бяха великолепни, първокачествени репродукции, почти неотличими от самите оригинали.

— Всъщност съм тук. — Брок се показа иззад една витрина. — Нямах търпение да изчакам. — Струва ми се, че вече се познаваме с доктор Рейфълсън. Нали?

Мич стисна ръката на Брок, Дейни кимаше ухилен. Преместиха се в библиотеката, огромно елегантно мебелирано помещение с три реда тесни балкони, опасващи стените с лавици. Единствената свободна стена бе украсена с голяма панорамна картина на Алпите.

Настаниха се около голяма кръгла маса в средата.

— Първият ми въпрос — взе думата Брок — е дали ги сънувате, доктор Рейфълсън? Защото аз ги сънувам, и то често.

Дейни лично им поднесе кафето, след като бе докарано върху поднос на колела от нисък набит мъж с черен костюм. Чашките бяха от изящен китайски порцелан с изрисувани цветя и листа, очевидно невъобразимо скъпи.

— Аз лично все още не вярвам на тези сънища — продължи Брок. — Но героите им продължават да ме преследват.

Мич огледа останалите, не разбираше какво се очаква от него. Съществуваше далечна възможност връзката с тези хора да влоши още повече положението му. И без това напоследък репутацията му бе пострадала сериозно.

Мъртън долови безпокойството му.

— Срещата ни е напълно поверителна и ще бъде запазена в тайна — увери го той. — Нямам никакво намерение да пиша за нея. Доктор Брок е уверен, че мумиите от Алпите са първото намерено доказателство за процеса на човешката еволюция.

— По-точно вътревидова еволюция — поясни Брок. — Напоследък тази тема е доста разчепквана. Особено след откриването на АЧЕРВ в тъканите на мумиите.

Дейни се наведе напред, с порозовели бузи, изцяло погълнат от разговора. Мич реши, че няма какво да крие от тези хора.

— Открихме и други доказателства — обяви той.

— Да, чух за това от Оливър и от Мари Кьониг от Вашингтонския университет.

— Не аз, а хората, с които се срещах. Моята работа беше компрометирана. От собствените ми действия.

Брок махна с ръка.

— Вече ви бях простил грешката, когато ви позвъних в апартамента в Инсбрук. Мисля, че мога да ви симпатизирам, защото смятам, че казвате истината.

— Благодаря. — Мич кимна разчувствано.

— Извинявам се, задето тогава запазих инкогнито, но надявам се, че ще ме разберете.

— Разбирам ви.

— Кажете ми какво смятате, че ще се случи — намеси се Дейни. — Вашите колеги ще дадат ли гласност на откритията за мумиите?

— Сигурно — каза Брок. — Но ще го обяснят със заразяване и ще продължават да твърдят, че мумиите не са в родствени връзки. Ще ги кръстят Homo sapiens alpinensis и ще пратят бебето за изследване при други специалисти в Италия.

— Но това е нелепо — заяви Мич.

— Да. И вероятно няма да могат дълго да се прикриват зад подобни теории, но през следващите няколко години ще управляват консерваторите, привържениците на твърдата линия. Те ще придават на информацията този вид, който им е изгоден, ще търсят за подкрепа онези, които са готови да ги следват и да не разклащат лодката — като фанатиците, които защитават свитъците от Мъртво море. Искат да си запазят кариерите, без да се разправят с революция, която може да ги катурне от топлите им местенца.

— Невероятно — промърмори Дейни.

— Не, напълно човешко, нали и вие изучавате хората? Давате ли си сметка, че женската е пострадала по същия начин — от някой, който не е искал тя да роди детето си?

— Все още не го знаем със сигурност — рече Мич.

— Аз го зная — заяви Брок. — Пазя резервите си от вяра, дори само за да имам сили и енергия да се изправя срещу фанатиците. Не е ли достатъчно доказателство това, че и вие като мен сънувате картини от отминалото време?

Мич бавно кимна.

— Може би това е първородният грях на нашия вид — че неандерталските ни предци са искали да спрат прогреса, да запазят уникалното си положение… като избият децата от новото поколение. Тези, от които сме произлезли ние. Не правим ли и ние сега същото?

Дейни поклати глава и изхъмка тихо. Мич го погледна с любопитство, после се обърна към Брок.

— Сигурно сте запознат с резултатите от ДНК-експертизата. Разбрах, че не са били публикувани.

Брок сложи куфарчето си на масата и почука с пръст по капака.

— Тук държа всички материали на DVD, имам графики, таблици, резултати от различни лаборатории в целия свят. Двамата с Оливър; ще ги пуснем в мрежата, нека всички знаят за какво става въпрос.

— Това, което искаме, е да станат достояние на максимално широк кръг — намеси се Мъртън. — Разполагаме с неопровержими доказателства, че еволюцията чука на вратата ни.

Мич замислено прехапа устни.

— Разговаряхте ли с Кристофър Дикън?

— Той заяви, че не може да ни помогне — отвърна Мъртън.

Това разтърси Мич.

— Последния път, когато се срещнах с него, ми изглеждаше ентусиазиран, дори запален.

— Сега е на друго мнение — рече Мъртън. — Мисля, че трябва да вземем в отбора доктор Ланг. Бих могъл да убедя и някои хора от Вашингтонския университет — доктор Кьониг и доктор Пакър, плюс още един-двама еволюционни биолози.

Дейни кимна ентусиазирано.

Мъртън се обърна към Мич.

— По вида ти съдя, че не одобряваш.

— Ситуацията е различна. Не можем да се държим, сякаш сме колеги, разглеждащи подлежащ на дебат проблем.

— Смятах те за човек, който не си поплюва — каза Мъртън.

— Грешиш. Обичам да пипам внимателно и да действам по правилата. Животът не си поплюва.

Дейни се ухили.

— Добре казано. Аз пък ще се радвам да намеря нови приятели, които да въведа в тесния си семеен кръг.

За миг Мъртън и Мич се спогледаха учудено.

— Интересна идея — отбеляза Мъртън, повдигнал лекичко вежди.

— Ако ще се опитваме да предизвикаме буря в замъка, току-виж завършим с повече затворени, отколкото отворени врати — заяви Брок.

— Мич — продължи Мъртън, — кажи ни как според теб да го направим по правилата?

— Трябва да сформираме група от експерти — заговори Мич, внезапно възпламенен от идеята. — Пакър и Мария Кьониг са чудесно начало. Те ще доведат свои колеги — генетици и молекулярни биолози от Вашингтонския университет, НЗИ, други университети и изследователски центрове. Оливър, вероятно не по-зле от мен разбираш за какви хора говоря.

— За най-прогресивните сред еволюционните биолози — кимна Мъртън.

— За съжаление аз познавам само консерватори — оплака се Брок. — В Инсбрук си пиех кафето с неподходящи хора.

— Необходима ни е научна фондация — продължи Мич. — Кворум от уважавани учени.

— Това ще отнеме седмици, дори месеци — рече Мъртън. — Всеки иска да си пази местенцето.

— Ами ако се насочим към частния изследователски център? — подхвърли Дейни.

— Там вече вие може да сте ни от помощ — каза Мъртън. — Разполагате с възможности да организирате първокласна конференция, а точно това ни е нужно сега. Да се противопоставим на диктата на Работната група.

— Колко може да струва това? — попита Дейни. — Стотици хиляди, милиони?

— По-скоро първото — отвърна захилено Мъртън.

Дейни ги погледна разтревожено.

— Все пак за толкова много пари ще трябва да попитам мама.

59.Националният здравен институт, Бетезда

— Аз я пуснах — призна доктор Липтън. Седеше зад бюрото си. — Пуснах ги всичките. Шефът на клиничния център каза, че разполагаме с достатъчна информация и можем вече да прекратим изследванията.

— И просто… ги остави да си идат вкъщи? — попита изумено Кайе.

Липтън кимна.

— Кайе, разбери ме, бяхме престъпили всички човешки норми.

— Ами ако им е нужна помощ?

Липтън сведе поглед към бюрото.

— Предупредихме ги, че новородените ще имат тежки малформации и че едва ли ще оцелеят. Насочихме ги към съответните областни центрове. Ще поемем всички техни разноски, дори да има усложнения. Особено ако има усложнения.

— Те вземат ли РУ-486?

— По свой избор.

— Това не е разумно, Денис.

— Зная. Шест от жените настояха да го вземат. Искат да направят аборт. В този момент не можем да продължим.

— Ти каза ли им…

— Кайе, инструкциите ни са съвсем недвусмислени. Съществува ли и най-малка опасност плодът да увреди майката, предприемаме мерки за прекъсване на бременността. Аз подкрепям правото им на избор.

— Разбира се, Денис, но… — Кайе огледа кабинета, подредените по стелажите стъкленици с ембриони в различен стадий на развитие. — Не мога да повярвам.

— Огюстин ни помоли да спрем даването на РУ-486, докато не бъде изградено ясно становище по въпроса. Но нашият шеф каза, че ще поеме отговорността.

— Кои поискаха да вземат лекарството?

— Луела Хамилтън — отвърна Липтън. — Снабдихме я и тя обеща да ходи редовно на прегледи.

— Значи е свършено, така ли?

— Поне що се отнася до нас. Нямахме друг избор. Каквото и да правим, изложени сме на атаки. В такъв момент най-важни са пациентите. Всъщност днес получихме нови разпоредби от секретаря по здравни въпроси. Никакви препоръки и съвети за аборт, никакво разпространение на РУ-486. Измъкваме се сухи от водата.

— Нямам телефона и домашния адрес на Луела Хамилтън — каза Кайе.

— От мен няма да го получиш. Тя има право на спокойствие. — Липтън я погледна. — Кайе, не преминавай границата.

— Мисля, че всеки момент ще ме прокудят отвъд нея. Благодаря ти, Денис.

60.Ню Йорк

Мич се качи на влака за Олбъни и веднага бе посрещнат от миризмата на човешки тела, напечени от слънцето дрехи, дезинфектант и нагорещена пластмаса. Имаше чувството, че току-що е избягал от земята на приказките. Ентусиазмът на Дейни да приеме „новия член на семейството“ едновременно го забавляваше и плашеше.

Човешката раса бе напреднала толкова много, особено в науки като биологията, че тази нова и неочаквана форма на възпроизвеждане, на създаване нов вариант на вида, можеше да бъде потушена в самия зародиш, или контролирана и насочвана, като че ли ставаше въпрос за някаква научна игра.

Той се загледа през прозореца към малките градчета, младите гори, по-големите селища с мрачни складове и почернели, бълващи продукция заводи.

61.Централата на „Америкол“, Балтимор

Кайе взе документите, които бе поръчала по Медлайн, общо двайсет копия на различни публикации, всичките грижливо опаковани. Докато се качваше на асансьора, погледна първия и поклати глава.

На десетия етаж бе оборудван втори пропускателен пост и тя изгуби няколко минути, докато премине през него. Преровиха й багажа, провериха я с метален детектор за оръжие и накрая шефът на охраната поиска някой отвътре да потвърди за нея. Дойде Дикън, каза, че я познава, и тя влезе в заседателната зала с петнайсетина минути закъснение.

— Закъсняваш — прошепна й Дикън.

— Ужасно движение. Чу ли, че са преустановили специалното изследване?

Дикън кимна.

— Всички подскачат като пощурели и гледат да избегнат отговорност. Никой не иска да го сдъвчат.

Вицепрезидентът бе седнал начело на масата, до него бе научният съветник. В помещението имаше четирима агенти на Сикрет Сървиз. Разнасяха се разхладителни питиета; вицепрезидентът пиеше пепси.

Докато Дикън отвеждаше Кайе на мястото й, Франк Шоубек приключи с доклада за работата на НЗИ.

— Отне му само пет минути — прошепна Дикън.

Шоубек слезе от катедрата и мястото му зае Марк Огюстин.

— Доктор Ланг пристигна — обяви той. — Да преминем към социалната страна на проблема. Имахме вече двайсет бунта на територията на Щатите. Повечето от тях бяха предизвикани от обявлението ни, че ще започнем безплатно раздаване на РУ-486. Не сме го правили, макар да имахме подобен план.

— Лекарството не е забранено — обади се ядосано Крос. — Господин вицепрезидент, поканих един от водачите на мнозинството в Сената да присъства на тази среща, но той отказа. Не мога да нося отговорност заради…

— Моля те, Мардж — прекъсна я Огюстин. — След няколко минути ще ти дадем думата.

— Извинявайте — каза Крос и скръсти ръце. Вицепрезидентът вдигна глава и огледа аудиторията. Погледът му за миг спря върху Кайе и на лицето му се изписа загриженост.

— Не само в нашата страна има граждански вълнения — продължи Огюстин. — Вървим към социално бедствие с катастрофални размери. Накратко казано, обществото не разбира какво се случва. Хората реагират според първичните си инстинкти или напътствията на демагозите. Един от популярните проповедници, Пат Робъртсън, вече обяви, че Господ Бог ще изпепели Вашингтон и Работната група заради опитите с РУ-486. И той не е сам. Има сериозна опасност обществото да се обедини зад някоя лесно смилаема идея, която няма нищо общо с истината, най-вероятно с религиозен аспект, и тогава науката ще изхвърчи през прозореца.

— И слава Богу — обади се Крос. Разнесе се нервен смях. Вицепрезидентът не се засмя.

— Нашата среща трябваше да се състои още преди три дни — продължи Огюстин. — Събитията от последните два дни налагат да се вземат спешни мерки. Вече приключихме с анализа от действието на РУ-486, или както го нарекохме — РУ-Пентиум. Доктор Джаксън?

Джаксън се изправи.

— Предклиничните изследвания не показаха никаква ефективност на нашите ваксини или рибозомните инхибитори срещу наскоро откритите щамове, известни като АЧЕРВ-X. Имаме основания да смятаме, че всички нови инциденти с „иродов грип“ от последните три месеца могат да бъдат свързани със заразяване с АЧЕРВ-X, от който са намерени поне деветдесет различни варианта, всичките с разновидности в гликопротеиновата обвивка. Не можем да открием участъка от РНК, където се съдържа информацията за големия протеинов комплекс, защото нашите рибозоми не разпознават мутиралите форми. Накратко, разработките на ваксина стигнаха задънена улица. Ще трябва да търсим алтернативни средства, което ще отнеме поне половин година.

Той седна.

Огюстин търпеливо изчака залата да погълне информацията.

— Доктор Филипс.

Гари Филипс, научният съветник на президента, се изправи и приближи катедрата.

— Президентът настоя да ви предам неговото безпокойство. Надявахме се на повече, но доколкото разбрахме, научните центрове в другите страни също не могат да се похвалят с някакъв напредък. Очевидно трябва да признаем, че сме се изправили срещу необичайно умен и разностранен опонент, и ще трябва да говорим в един глас, по един и същи начин, ако не искаме да раздвоим обществото. Ситуацията е почти взривоопасна, обществеността е настръхнала, усещам, че има противоречия между „Америкол“ и някои от членовете на Работната група.

— Не е разцепление — обади се Джаксън. — По-скоро схизма.

— Доктор Ланг. Информираха ме, че вие не споделяте някои от възгледите, изразени тук от доктор Джаксън и Марк Огюстин. Ще бъдете ли така добра да ни запознаете с вашето мнение по въпроса, за да можем всички да го преценим?

Кайе се стресна. Все пак успя да се надигне, пое си дъх и каза:

— Сър, не вярвам, че мнението ми ще бъде отсъдено справедливо. Изглежда, аз съм единственият човек в тази стая, който има различно становище.

— Точно сега трябва да сме единни, но трябва и да сме честни помежду си — каза научният съветник. — Четох статиите ви за човешкия ендогенен ретровирус, госпожо Ланг. Нищо чудно да бъдете номинирана за Нобелова награда. Смятам, че сме длъжни да изслушаме несъгласието ви, и сме готови да го направим. Съжалявам, че не разполагаме с много време, но такъв е моментът.

Той й даде знак да излезе отпред. Кайе застана до катедрата. Филипс й отстъпи мястото.

— Споделила съм мнението си в многобройни разговори с доктор Дикън, както и с Мардж Крос и доктор Джаксън — почна Кайе. — Тази сутрин събрах папка с подкрепящи научни изследвания — тук има не само мои статии, но и разработки на човешкия геном, еволюционна биология, дори палеонтология. — Тя отвори куфарчето и извади папката. — Не разполагам само с окончателната идея, която да свърже всички мои теории в едно. Научните анализи от Инсбрук все още не са станали обществено достояние.

Джаксън завъртя очи към тавана.

— Тук имам обаче предварителния доклад за доказателствата, събрани от доктор Дикън в Турция и Грузия…

Кайе говори двайсет минути, като наблегна на някои частни въпроси, между които работата й върху преносимите елементи и ЧЕРВ-ДЛЗ. Спря се и на успешното търсене на различни версии на големия протеинов комплекс в същия ден, когато бе чула от Джаксън за мутациите на АЧЕРВ.

— Сигурна съм, че АЧЕРВ-X е резервен, или алтернативен отговор на провала на първоначалната латерална трансмисия за създаване на жизнеспособно поколение. Второстадийните бременности, индуцирани от АЧЕРВ-X, няма да бъдат податливи на херпесни или други вирусни инфекции. Те ще създадат здраво и жизнеспособно поколение. Не разполагам с преки доказателства за това — все още такива деца не са се родили. Съмнявам се обаче, че ще трябва да чакаме дълго. По-скоро е време да се приготвим.

Остана изненадана от спокойния си тон, но може би вече бе дошъл моментът да забрави всичките си страхове. Огюстин я наблюдаваше внимателно, с нещо като възхищение, и накрая я дари с мимолетна усмивка.

— Благодаря ви, доктор Ланг — каза Филипс. — Въпроси?

Франк Шоубек вдигна ръка.

— Доктор Дикън подкрепя ли становището ви?

Дикън се изправи.

— Подкрепях го в началото. Наскорошните открития ме накараха да разбера, че не съм бил прав.

— Какви открития? — обади се Джаксън. Огюстин го заплаши с пръст, но остави въпроса.

— Смятам, че АЧЕРВ мутира така, както мутират всички болестотворни организми. Нищо не може да ме убеди, че не се държи като човешки патоген.

— Не е ли истина, госпожо Ланг, че по-ранните и предполагаемо незаразни форми на ЧЕРВ са били свързани с някои видове тумори? — попита Шоубек.

— Така е. Но те се проявяват също така и в незаразна форма в множество тъкани, включително плацентата. Едва сега имаме възможност да разберем колко много и различни роли може да играе този ендогенен ретровирус.

— Но не знаем какво търси в нашия геном, в тъканите ни, нали, доктор Ланг? — попита Огюстин.

— До този момент не съществува теория, обясняваща неговото присъствие.

— А що се отнася до болестотворното му действие?

— Множество вещества в нашия организъм имат както положителна, така и вредна, роля, включително могат да предизвикват болести — отвърна Кайе. — Онкогените например, иначе необходими гени, които при определени обстоятелства довеждат до рак.

Джаксън вдигна ръка.

— Бих искал да спра този спор с един поглед от еволюционна гледна точка. Макар да не съм еволюционен биолог — добави той — и никога да не съм твърдял това по телевизията…

В залата се разнесе кикот, но Шоубек и вицепрезидентът останаха сериозни.

— … мисля, че съм получил необходимите знания по въпроса още в университета. Общоприето становище е, че еволюционният процес се развива чрез случайни мутации вътре в генома. Тези мутации променят природата на протеините или на други компоненти, изразявани от нашата ДНК, и обикновено са пагубни, понеже довеждат организма до болест или смърт. Но с течение на времето и при променящите се условия мутациите могат да създадат нови форми, носители на позитивни изменения. Прав ли съм, доктор Ланг?

— Такова е общоприетото становище — съгласи се тя.

— Но сега вие твърдите, че някакъв все още неоткрит механизъм вътре в генома поема контрола над нашата еволюция, усещайки по някакъв начин накъде трябва да се развиват промените. Така ли?

— В известен смисъл — съгласи се тя. — Вярвам, че нашият геном е доста по-умен, отколкото сме ние. Необходими са ни били десет хиляди години, за да стигнем до някакво научно разбиране на живота. Земните видове се развиват и еволюират, като се конкурират помежду си, милиони години. Те са се научили да оцеляват при условия, които не можем дори да си представим. Дори най-консервативно настроените биолози знаят, че различните видове бактерии могат да си сътрудничат и да се учат една от друга, а напоследък стигнахме до извода, че подобен механизъм съществува при метазоните, растенията и животните, когато изпълняват отредените им роли в екосистемата. Земните видове са се научили да предугаждат промените в климата и да отговарят по съответния начин, да вземат необходимата преднина и аз смятам, че в нашия случай геномът реагира на социалните промени и на стреса, който те пораждат.

Джаксън се престори, че обмисля тази идея, после попита:

— Ако бяхте преподавател и някой от студентите ви бе изразил подобна теория, щяхте ли да го подкрепите?

— Не — отвърна Кайе.

— Защо не?

— Това не е широко разпространена гледна точка. Еволюцията е една от полузатворените глави на биологията и само смели изследователи дръзват да оспорят постулатите на модерния дарвинов синтезис. Това не е по силите на студент.

— Значи Чарлз Дарвин греши, а вие сте права?

Кайе се обърна към Огюстин.

— Доктор Джаксън сам ли провежда този разпит?

Огюстин пристъпи напред.

— Имате възможност да отговорите на опонентите си, доктор Ланг.

Кайе се извърна и погледна с присвити очи Джаксън.

— Аз не предизвиквам Чарлз Дарвин, защото изпитвам безкрайно уважение към него. Дарвин щеше да препоръча да не вграждаме идеите си в камък, преди да сме разбрали принципите. Аз дори не отхвърлям много от принципите на модерния синтезис — ясно е, че създаденото от генома трябва да премине изпитания, за да докаже, че може да оцелее. Мутацията е източник на неочаквани и понякога полезни нововъведения. Но за да обясним какво става в природата, са ни нужни по-сериозни познания. Модерният синтез е създаден в период, когато едва сме започвали да разбираме ролята на ДНК и да полагаме основите на съвременната генетика. Дарвин щеше да е очарован от познанията, които имаме днес за плазмидите и обмяната на свободна ДНК, за грешните връзки вътре в генома, за преобразуването и предаването на скрити вируси, за маркерите и генетичната структура, за всички тези генни феномени, много от които все още не са намерили своето обяснение, нито мястото си в модерния синтез.

— Има ли уважаващ себе си учен, който да подкрепи становището, че геномът е „самоосъзнаващ се ум“, способен да оценява околната среда и да влияе върху насоката на собствената си еволюция?

Кайе въздъхна.

— Ще ми отнеме няколко часа да коригирам и разширя това становище по начина, по който го формулирахте, но в най-общи линии отговорът е да. Нито един от тях обаче не присъства тук.

— И възгледите им не подлежат на дискутиране?

— Разбира се, че не — отвърна Кайе. — Нищо в науката не е защитено от дискутиране. Помъчете се да избягвате думата „ум“, защото тя има персонални и религиозни оттенъци, които в случая придават погрешен смисъл. Предпочитам термина „система“ — възприемаща и адаптативна система на коопериране и конкуриране между индивидите.

— Вярвате ли, че този ум, или система, може по някакъв начин да е еквивалентна на Бог? — попита Джаксън. Този въпрос я завари неподготвена.

— Не — отвърна Кайе. — Нашите собствени умове функционират като възприемащи и адаптативни системи, но това не ни прави богове.

— Но нашите мозъци създават „умове“, нали?

— В известен смисъл е така.

— Тоест кръгът се затвори — каза Джаксън. — И някакъв Ум — може би с главна буква — действително влияе на еволюцията?

— Ударението отново е поставено на грешно място — отвърна Кайе и едва сега осъзна, че щеше да е по-добре, ако не беше обърнала внимание на въпроса.

— Досега публикували ли сте някаква част или цялата си теория в научни издания?

— Не — отвърна Кайе. — Позволих си да споделя подобни възгледи единствено в статията си за ЧЕРВ-ДЛЗ.

— Много от списанията отказваха да публикуват статиите ви, нали?

— Да.

— Като „Клетка“, например.

— Да.

— „Вирусология“ най-уважаваното издание по специалността ли е?

— Едно от най-сериозните.

Джаксън пропусна това покрай ушите си.

— За съжаление нямах време да прегледам вашите материали. За което моля да ме извините — продължи той и се изправи. — Как мислите, някои от авторите, на които се позовавате в статиите си, биха ли се съгласили да ви подкрепят по въпроса за хода на човешката еволюция?

— Съмнявам се. Нашата специалност е от бързо развиващите се.

— Може би не искате да кажете развиваща се, а изостанала, доктор Ланг?

— Вярно е, че е все още в началния си стадий — не се сдържа Кайе. — Само на подобно ниво бихме могли да си позволим да отхвърляме очевидни доказателства. — Не се сдържа и погледна Дикън. Той й отвърна с нещастен поглед.

Огюстин пристъпи напред и вдигна ръка.

— Така можем да продължим цял ден. Сигурен съм, че ще се получи интересен диспут, но в действителност от нас се иска да определим дали възгледите на доктор Ланг могат да са от полза за целите на Работната група. Задачата ни е да опазваме здравето на обществото, не да обсъждаме научни въпроси.

— Не беше честно, Марк — надигна се на свой ред Мардж Крос. — Кайе, не ти ли прилича на съдебен процес?

Кайе въздъхна, позволи си да се усмихне и накрая кимна.

— Съжалявам, че не разполагаме с повече време — продължи Мардж. — Тук чух ужасно интересни неща, лично аз споделям някои от тези възгледи, но за съжаление сме впримчени от бизнеса и политиката и нямаме време да продължаваме в същата посока.

Огюстин я гледаше с видимо недоволство. Кайе погледна към вицепрезидента. Той озадачено беше свел поглед към папката пред себе си. Очевидно се чувстваше като някой, който е отишъл на конни състезания, но не знае на кой кон да заложи. Просто чакаше дебатът да приключи.

— Разбирам, Мардж — каза Кайе и почувства, че гласът й трепери. — Благодаря ти, задето придаде яснота на нещата. Не виждам друга възможност, освен да напусна Работната група. Тъй като с това ще намаля и цената си за „Америкол“, поднасям ти моята оставка.

След срещата Огюстин дръпна Дикън настрана. Дикън бе опитал да настигне Кайе, но тя бе избързала към асансьора.

— Не стана така, както очаквах — заговори Огюстин. — Не искам Кайе да напуска Работната група, а само да не прави достояние идеите си пред обществото. Божичко, Джаксън ни направи такава лоша услуга…

— Познавам достатъчно добре Кайе Ланг — прекъсна го Дикън. — Сърдита ни е и затова си тръгна и никога вече няма да се върне. Аз съм точно толкова виновен, колкото и Джаксън.

— Но все нещо може да се измисли, нали? — Огюстин го стисна за ръката.

— Нищо, Марк. Край. И не ме карай да опитвам.

Към тях се приближи Шоубек.

— Довечера ще има нов поход към Вашингтон. Женски организации, черни, испаноезични. В момента евакуират Капитолия и Белия дом.

— И таз добра — въздъхна Марк. — Какво ще правят след това — ще разпуснат правителството?

— Президентът даде съгласие да се използват по-твърди мерки. Армията плюс Националната гвардия. Предполагам, че кметът ще обяви извънредно положение. Тази вечер вицепрезидентът отлита за Лос Анджелис. Господа, ние също трябва да се преместим оттук.

Дикън чу, че Кайе спори с охраната си, и изтича към асансьора, но вратите вече се бяха затворили.

Кайе стоеше на приземния етаж, опряла юмруци на кръста си, и викаше с цяло гърло:

— Не желая да ме охраняваш, ясно ли е? Казах ти вече — приключих с тази история!

— Госпожо, разберете, нямам избор — възрази Бенсън. Стоеше приведен над нея като бивол. — Обявена е тревога. Не можете да се върнете в апартамента си, докато не пристигнат още агенти, а това ще стане най-рано след час.

Охраната на сградата заключваше вратите и поставяше барикади. Кайе погледна барикадите и любопитните зад стъклата. Една след друга от тавана се спускаха стоманени бариери.

— Мога ли да се обадя по телефона?

— Не, госпожице Ланг — отвърна Бенсън. — Извинявам се за неприятностите, които ви причинявам, но вината не е моя.

— Да, особено когато казахте на Огюстин кого съм вкарала в моя апартамент!

— Питали са портиера, госпожо, не мен.

— И какво — сега трябва да съм с вас срещу тях, така ли? Искам да съм навън, при обикновените хора!

— Не може. Представете си какво ще стане, ако ви познаят.

— Карл, за Бога, аз подадох оставка!

Агентът разпери ръце и не каза нищо.

— Значи трябва да остана тук?

— Ще бъдете в залата с останалите учени.

С Джаксън? — Кайе прехапа устни, после вдигна очи към тавана и прихна.

62.Нюйоркският държавен университет, Олбъни

Мич гледаше през прозореца на таксито студентите, които вървяха по шосето. От сградите непрестанно излизаха дълги върволици, които се вливаха в нижещата се пред тях тълпа. Този път участниците не носеха плакати и лозунги. Вместо това всички държаха вдигнати левите си ръце, с разтворени пръсти и извърнати напред длани.

Шофьорът на таксито, емигрант от Сомалия, се обърна и попита:

— Какво значи това, вдигнал ръка?

— Нямам представа — отвърна Мич.

Заради марша бяха спрели на няколко преки преди университета.

— Много страшно — отбеляза шофьорът боязливо. — Те искат нещо, нали?

Мич кимна.

— Предполагам.

Шофьорът поклати глава.

— Няма да мога да пресека оттатък, господине. Опашката няма край. Иска ли да върне вас обратно на гарата, където по-безопасно?

— Не — отвърна Мич. — Ще сляза тук.

Плати на шофьора и тръгна по тротоара. Таксито обърна и пое обратно.

Мич неволно стисна зъби. Почти осезаемо долавяше напрежението, социалното електричество в дългата колона от мъже и жени, които крачеха с вдигнати ръце.

Не юмруци — разтворена длан. Според Мич това беше по-многозначително.

Една полицейска кола бе спряла на банкета на десетина метра по-нататък. Полицаите стояха до нея и зяпаха.

Мич се сети за Кайе, после се замисли колко от жените в похода са бременни или носят в себе си АЧЕРВ и как това ще повлияе на връзките им.

— Знаеш ли какво става? — попита го един от полицаите.

— Не.

— Дали ще буйстват?

— Надявам се, че не.

— На нас нищо не ни казват — оплака се полицаят, прибра се в колата, запали мотора, мръдна напред с няколко метра и спря, тъй като пътят му беше блокиран. Поне имаха достатъчно здрав разум да не пускат сирената.

Този поход бе различен от онзи в Сан Диего. Хората изглеждаха уморени, потиснати, обезнадеждени. Мич искаше да може да им каже, че не бива да се плашат, че това не е болест, не е бедствие или чума, но не знаеше дали ще му повярват. Страхът унищожаваше всяка надежда.

Нямаше никакво желание да започва работа в университета. Искаше да е при Кайе и да я пази, докато отмине кризата, да са заедно.

По света имаше толкова много болка.

63.Балтимор

Кайе отвори вратата на апартамента и влезе. Хвърли чантата и куфарчето си на масата, обърна се, затръшна вратата и дръпна резето. Не беше спала двайсет и осем часа.

Наближаваше обед.

Лампичката на телефонния секретар мигаше. Тя прослуша три съобщения. Първото беше от Джудит Къшнер, която я молеше да й позвъни. Второто от Мич — беше оставил телефонен номер в Олбъни. Третото също беше от Мич: „Успях да се върна в Балтимор, но не беше лесно. Не ме пуснаха в сградата, макар че имам ключ от теб. Търсих те в «Америкол», но не знаеха къде си. Ужасно се безпокоя за теб. Кайе, навън е истински ад. След час-два ще позвъня да проверя дали си се прибрала.“

Кайе избърса очи и тихо изруга. Имаше чувството, че краката й са затънали в тиня.

„Америкол“ бе заобиколен от четири хиляди демонстранти в продължение на девет часа. Сградата бе напълно изолирана от външния свят. Накрая полицията успя да си пробие път и да раздели тълпата на по-дребни, не толкова организирани групи, които бързо разпръсна. Въпреки това имаше пожари и преобърнати коли.

— Къде си, Мич? — прошепна тя, докато вдигаше слушалката. Тъкмо прелистваше указателя да намери номера на централата на Нюйоркския университет, когато телефонът иззвъня.

Тя бързо вдигна слушалката.

— Ало?

— Пак е Черният нашественик. Как си?

— Мич! Божичко, добре съм. Само съм малко изморена.

— Минах през центъра. Подпалили са залата за конференции.

— Зная. Къде си сега?

— На една пряка от теб. От кабината виждам твоя блок.

Кайе въздъхна облекчено.

— Мич, ужасно имам нужда от теб. Моля те, ела. Искам да си събера багажа и да си вървя. Охраната не иска да ме остави, но засега са долу във фоайето. Ще им кажа да те пуснат.

— Дори не се явих на онова интервю в университета.

— Аз пък напуснах „Америкол“ и Работната група. Сега сме наравно.

— Безработни и двамата?

— Поне аз. С тлъста банкова сметка и никакви идеи как да се препитавам.

— Къде ще идем? — попита Мич.

Кайе бръкна в чантата си и извади двете кутийки с реактиви за определяне на АЧЕРВ. Беше ги купила от аптеката на няколко преки от „Америкол“.

— Какво ще кажеш за Сиатъл? Нали имаш апартамент?

— Да.

— Чудесно, Мич. Да идем там. Чудно ще си живуркаме в ергенската ти квартира.

— Ти си се побъркала. Идвам веднага.

Той затвори. Кайе се засмя облекчено, после промърмори:

— Наистина съм откачила!

Извади от хладилника шише студена вода и викна:

— Писна ми от лукс и пазачи! Писна ми да съм чужда собственост.

И като го каза, се сети, че трябва да предупреди Бенсън, че Мич ще дойде.

64.Атланта

Дикън крачеше към своя кабинет в Първи корпус на Клифтън Роуд 1600. Докато вървеше, преглеждаше пакета с нови материали — специален федерален пропуск, току-що отпечатани инструкции за новите мерки за безопасност, уговорени през следващата седмица срещи.

Не можеше да повярва, че се е стигнало дотук. Патрули на Националната гвардия обхождаха района и макар пред Центъра да нямаше големи стълпотворения, на всеки десет минути получаваха телефонни заплахи.

Той отвори вратата на кабинета, спря за момент и огледа прохладната, спокойна обстановка. Дощя му се сега да е в Лагос, в Тегусигалпа, дори в Грузия щеше да е по-спокоен, защото опасностите, които дебнеха там, му бяха познати.

Предпочиташе да си има работа с вируси, отколкото с излезли изпод контрол тълпи.

Остави пакета на масата и чак сега си спомни, че вътре има още нещо важно. Нещо, което бе взел от Огюстин: аутопсионния протокол за първостадийна бременност от Нортсайдската болница. Огюстин работеше върху един толкова засекретен план, че дори Дикън не знаеше нищо за него, но всички файлове, в които ставаше дума за ЧЕРВ и АЧЕРВ, се копираха и за Дикън.

Той намери протокола, после се изправи, спомнил си неочаквано разговора с Джейн Салтър преди месеци, за писъците на маймуните в тези стари сгради.

Затропа с обувка по пода, в ритъма на стара детска песничка: „Вътре буболечки, вън буболечки, пищете маймунки, бягайте, мечки…“

Вече нямаше никакво съмнение. Кристофър Дикън бе като останалите — готов да следва тълпата докрай, само и само да не си подава главата навън.

Взе пакета и излезе.

65.Балтимор

Кайе метна найлоновия чувал на рамо. Мич сграбчи двата куфара и застана до вратата, подпряна с гумен клин. Вече бяха натоварили три кашона с багаж в колата, паркирана в подземния гараж на блока.

— Казаха ми да поддържам връзка — засмя се Кайе и показа на Мич малкия черен телефон. — Мардж го плаща. Огюстин ме предупреди да не давам никакви интервюта. Това ще мога да го преживея. А при теб как е?

— Устата ми е запечатана.

— С целувки? — подметна тя и го сръга закачливо.

Бенсън ги изпрати до гаража. Докато товареха багажа, ги наблюдаваше недоволно.

— Не ти ли харесва, че избрах свободата? — попита го Кайе, докато затваряше багажника.

— Можете да постъпвате както желаете, госпожо.

— Сигурно не му се нрави компанията ти — намеси се Мич.

— Ако е така — рече Кайе и застана до Бенсън, — значи е мъж с вкус.

Бенсън най-сетне се усмихна.

— Глупаво е да си тръгвате без охрана.

— Сигурно си прав. Благодаря ти за вярната служба. Предай благодарностите ми горе.

— Слушам, госпожо. И успех.

Кайе неочаквано го прегърна.

— И на теб също.

Тя посегна към дръжката на вратата, спря за миг и огледа колата.

— На колко години е това чудо?

— Нямам представа. Десет-петнайсет.

— Знаеш ли какво — ще ти купя чисто нов лендроувър.

— Предпочитам нещо по-скромно.

— Твоя воля. Карай си буика. Ще спим под звездите.

66.В околностите на Вашингтон

Малкият реактивен „Фалкон“ с опознавателни знаци на ВВС изви плавно на изток. Огюстин отпи от колата и надникна през прозорчето; опитваше се да овладее страха си от летенето. Дикън не знаеше, че го е страх — двамата летяха заедно за първи път.

— Бихме могли да поддържаме становището, че дори второстадийните зародиши да преживеят раждането, те ще бъдат преносители на различни заразни варианти на човешки ендогенни вируси — каза Огюстин.

— А доказателства? — попита невъзмутимо Джейн Салтър. На нея поклащанията на самолета явно не й влияеха.

— Накарах специалисти от Работната група да подберат биопсични резултати от последните две седмици. Известно е, че ЧЕРВ се проявява при най-различни условия, но досега не знаехме, че някои негови части могат да бъдат заразни.

— Все още нямаме никаква представа каква роля изпълняват тези части, ако въобще имат някаква — изсумтя Салтър. Останалите мълчаливо слушаха разговора им.

— Едва ли е положителна — отбеляза Огюстин и тупна с длан по облегалката. — ЧЕРВ продължава да синтезира вирусни елементи, които не са заразни. Докато АЧЕРВ кодира пълния инструментариум — всичко, което е необходимо да бъде построен един вирус и той да може да напусне клетката. Разполагам с мнението на шестима учени, включително и Джаксън, че АЧЕРВ е в състояние „да учи“ останалите човешки ендогенни ретровируси как да стават заразни. Те ще са най-активни при индивиди с бързо делящи се клетки, каквито са заразените с АЧЕРВ фетуси. Нищо чудно да се изправим срещу заболявания, които са възникнали преди милион години.

— И които да са безвредни за хората — намеси се Дикън.

— Имаме ли право да рискуваме? — попита го Огюстин.

— Добре, ти какво предлагаш? — подметна Салтър.

— Във Вашингтон вече е въведен полицейски час и всеки момент може да бъде обявено извънредно положение. Забранени са демонстрациите, събиранията на открито… Политиците мразят да ги линчуват. Няма да е още дълго така. Народът е като стадо, достатъчно е да блесне светкавица, за да се разскачат лудите глави.

— Сравнението е обидно, доктор Огюстин.

— На пет хиляди метра височина не мога да измисля нищо по-свястно.

— Ти какво… надяваш се да въведат военно положение, за да можем да регистрираме насила всички бременни и да им приберем децата за изследвания? — попита го насмешливо Дикън.

— Ужасно положение, наистина — призна Огюстин. — Повечето, ако не и всички зародиши сигурно ще умрат. Но ако оцелеят, мисля, че ще се преборим да ни ги предоставят.

— Кой говореше, че не бива да се дразни обществото? — попита Дикън.

— Да знаеш от колко време се напъвам да измисля друго решение — оплака се Огюстин. — Ще се радвам на всяко що-годе приемливо предложение.

— Може би не бива да мътим водата точно сега — каза Салтър.

— Нямам никакво намерение да правя или да говоря нещо особено. Важното е да върви работата.

— По-добре да сме на твърда земя — обади се Дикън.

— Прав си, дявол го взел — съгласи се Огюстин. — Terra firma и колкото по-скоро, толкова по-добре.

67.Извън Балтимор

Напуснаха града по шосе номер 26 — магистралата бе задръстена от прииждащи демонстранти и полицията просто не беше в състояние да въведе ред.

— Ние сме виновни за това — въздъхна Кайе, докато гледаше нижещата се зад прозореца тълпа.

— Ти не си виновна за нищо — отвърна Мич.

— Виновна съм, че не можах да защитя идеите си.

Когато най-сетне стигнаха Западна Вирджиния, отбиха от пътя и спряха в един горист къмпинг. Наложи се да платят трийсет долара за палатково място. Мич разпъна малката палатка, която бе купил в Австрия още преди да се срещне с Тилде и постави газовия котлон под близкото дърво.

Слънцето бе залязло преди двайсетина минути и небето бе забулено от пухкави облаци. Ставаше все по-хладно. Кайе почувства, че косата й е влажна.

На двайсетина метра от тях имаше друго семейство с палатка; иначе къмпингът бе празен.

Кайе се промуши през тесния отвор в палатката.

— Влизай вътре — извика на Мич, свали си роклята и се пъхна в чувала, който той бе разгънал на пода. Мич приключи с котлона и подаде глава през отвора.

— Божичко, жена! — възкликна той с възхищение.

— Подуши ли ме?

— И още как, госпожо — отвърна той с гласа на агент Бенсън и се мушна до нея. — Малко си го стоплила.

— И аз те подуших — каза тя; но лицето й бе сериозно. Помогна му да си свали ризата, но когато Мич затършува в несесера за презервативи, го спря. — Този път няма нужда. Искам те, но без нищо между нас.

Мич хвана лицето й с две ръце и го целуна.

— Не.

— Защо не?

— Защото си в овулация.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Виждам го по цвета на кожата ти. Мога да го помириша.

— Брей, ти си бил страхотен. А друго какво можеш да помиришеш? — попита тя и се притисна към него.

— Пролетта — отвърна той.

Тя повдигна тялото си нагоре и го обгърна с крака.

— Балерината ми тя — рече Мич; гласът му бе приглушен от страст.

— А ти си заразен — прошепна Кайе.

— Какво?

— Заразен си с АЧЕРВ. Подложих се на тест. Беше позитивен.

— Боже мили, Кайе! Бива те да убиеш настроението на човек. — Той се отдръпна и приседна в ъгъла. — Не знаех, че може да стане толкова бързо.

— Нещо там вътре смята, че съм твоя жена — обясни тя. — Природата казва, че двамата ще сме дълго време заедно. Дано да е права.

Мич бе объркан.

— И да е така, не бива да се държим като невежи идиоти.

— Всеки мъж иска да прави любов с плодовита жена. Това е заложено в гените.

— Глупости са това. Какво всъщност искаш да кажеш?

Тя се надигна на колене. В тясната палатка миришеше на разгорещените им тела.

— Мич, ние можем да докажем, че те грешат.

— За кое?

— Някога смятах, че семейството и работата не могат да вървят ръка за ръка. Но този път няма никакво противоречие. Аз сама съм си лаборатория.

— Не. — Той поклати глава. — Все още нямаме никаква представа на какво сме свидетели.

— По очите ти виждам, че ми вярваш и че ще бъдеш чудесен баща. Ако не го направим сега, може да нямаме друга възможност. Моля те. Ела при мен.

Сълзи бликнаха от очите на Мич и той скри лицето си в шепи. Тя коленичи до него, погали го и взе да му се извинява.

— Няма нищо страшно — повтаряше Кайе. — Повярвай ми, може би това е единственият правилен път.

— Съжалявам — каза Кайе, докато товареха багажа на колата. Утрото беше хладно, листата на дърветата шумяха от лекия ветрец. В нивата до къмпинга стърчаха два трактора.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна Мич: той сгъваше тентата и я прибираше в чувалчето, където вече бе сгънал рейките.

Така и не бяха правили любов миналата нощ, а Мич почти не бе спал.

— Сънува ли нещо? — попита го тя.

— Не. А ти?

— Едва ли съм спала повече от два часа — отвърна Кайе. — Сънувах, че работя в „Екобактер“. Непрестанно влизаха и излизаха някакви хора. — Не искаше да му каже, че в съня не го бе познала.

— Значи нищо интересно — отбеляза той.

Малко след като потеглиха Мич включи радиото и за първи път чуха за нощното бдение на свещи пред Капитолия, за церемонията в памет на загиналите сенатори и погребението на останалите жертви на размириците. Споменаваха се освен това неуспешните опити да бъде създадена ваксина и че сега факлата била предадена на Джеймс Мондави или може би на групата в Принстън. Изглежда, Джаксън бе изпаднал в немилост. И въпреки всичко, което се бе случило между тях, Кайе го съжаляваше.

Хапнаха в един крайпътен ресторант с колониален декор и масивни дървени маси, върху които бяха подредени пластмасови подложки. Отпред бе написано: „Малко по-стар от хилядолетието, но много по-важен.“ Вътре имаше само неколцина възрастни посетители, млади бяха само сервитьорите.

— Това, което каза снощи… — заговори неочаквано Мич. — Никога не съм вярвал, че от мен ще излезе добър баща.

— Защо? — попита го тихо Кайе, сякаш й споделяше някаква тайна.

— Винаги съм бил отдаден на работата си, на скитосванията по света и на срещи с интересни хора. Аз съм доста егоцентричен човек. Не съм и предполагал, че някоя интелигентна жена ще ме пожелае за мъж, камо ли за баща на децата си. Не бих могъл да стана баща преди да бъда съпруг. Затова мисля, че трябва да се оженим.

— Чудесна идея.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той и я погледна в очите.

— О, Божичко, разбира се — отвърна тя почти задъхано.

— Смахнати сме! Не знаем в какво се забъркваме.

— Така е — съгласи се Кайе.

— На път сме да създадем нов човек, различен от нас. Не ти ли се струва малко страшничко?

— Много даже — призна тя.

— Ако сбъркаме, ще плащаме сурова цена. Болка… и мъка.

— Няма да сбъркаме — успокои го тя. — Бъди мой мъж.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те както никога не съм обичала досега.

— Толкова бързо? Невероятно е. И аз те обичам, но това не ми пречи да бъда критичен.

— Слушам те.

— Разтревожи ме това, че се нарече лаборатория. Прозвуча ми толкова… хладнокръвно.

— Не обръщай внимание на думата. По-важното е какво съм решила да направя.

— Ще се опитам. Знаеш ли, нещо се задъхвам. Сякаш въздухът не ми стига.

— Ами ние сме доста високо в планината.

— Не обичам планините — призна Мич.

— Аз пък ги обичам. Те ми дават свобода.

— Сигурно. Скачаш от върха и получаваш три хиляди метра пълна свобода.

Докато Мич плащаше сметката, Кайе се отби до тоалетната. Когато излезе, спря при телефона, споходена от неочаквано вдъхновение. Обади се на Луела Хамилтън в къщата й в Ричмънд, Вирджиния. Беше открила номера в картотеката на клиничния център.

Отговори нисък, басов глас.

— Извинете, мога ли да говоря с госпожа Хамилтън?

— Тъкмо сядахме да ядем — отвърна мъжът. — Кой я търси?

— Кайе Ланг. Доктор Ланг.

Мъжът промърмори нещо и се провикна: „Луела!“ Чуха се други гласове. След няколко секунди Луела Хамилтън вдигна телефона.

— Албърт каза, че ме търси Кайе Ланг. Вие ли сте, докторе?

— Аз съм, госпожо Хамилтън.

— Кайе, вече се прибрах у дома и не желая повече да ме преглеждат.

— Исках само да те уведомя, че вече не съм в Работната група.

— И защо напусна, Кайе?

— Пътищата ни се разделиха. Сега съм тръгнала на запад. Безпокоях се за теб.

— Няма за какво да се тревожиш, миличка. Албърт и децата са добре и всичко е наред.

— И въпреки това бях неспокойна. Много мислих за вас.

— Е, доктор Липтън ми даде таблетки, дето убиват бебето, преди да стане твърде голямо. Нали знаеш за хапчетата?

— Да.

— Не съм казала на никого, но двамата с Албърт го обсъдихме и решихме да продължаваме докрай. Той каза, че вярва на това, дето го говорят учените, ама не съвсем. Тъй че, Кайе, скоро ще си имаме бебенце. То си е наше, каквото и да излезе, и ще му дадем шанс да си опита късмета в живота.

— Радвам се да го чуя, Лу.

— Така значи? Интересно ли ти е какво ще излезе?

Кайе се засмя, но през сълзи.

— Малко.

— Искаш да видиш бебето като се пръкне, тъй ли?

— Искам да купя и на двама ви подарък.

— Много мило. Тогава защо не си намериш някого да си направите и вие едно бебче и после ще си ходим на гости да ги сравняваме? Аз също ще ти купя подарък — добави тя без сянка на обида или яд.

— Може и да го направя, Лу.

— С теб ще се разберем, миличка. Благодаря, че се сещаш за мен и не ме смяташ за голяма лабораторна мишка.

— Може ли пак да се обадя?

— Скоро ще се местим, но съм сигурна, че пак ще се срещнем, Кайе. Сигурна съм. Всичко хубаво.

Мич я чакаше пред ресторанта. Когато чу тежката дървена врата да хлопва, се обърна и й се усмихна.

— Обадих се на госпожа Хамилтън. Тя ще си има бебе.

— Много смело от нейна страна.

— Хората раждат от милиони години.

— Тъй де. Проста работа. Къде искаш да се оженим?

— Какво ще кажеш за Колумбия?

— Защо не в Моргантаун?

— Готово — кимна Кайе.

Малко по-нататък Мич й купи букет рози от една живописна цветарница. Заобиколиха пешком градския център и се приближиха към часовниковата кула и пилона с градското знаме. Точно зад него се издигаше сградата на съдебната палата. В една от канцелариите получиха формуляри за бракосъчетание и им обясниха къде да дадат кръвни проби.

— Такъв е щатският закон — добави служителката зад масивното дървено бюро. — Ще ви направят тест за сифилис, гонорея, СПИН, херпес, а отскоро и за АЧЕРВ. Преди няколко години се опитаха да забранят кръвните изследвания, но сега всичко се промени. Ще трябва да изчакате три дни, след което можете да се ожените в църквата или в градския съвет на, който и да било град от щата. Много красиви рози имате, госпожице.

— Май няма да си получим удостоверенията тук — промърмори Мич, след като излязоха. — Ще се провалим на тестовете.

Приседнаха на една пейка под сянката на дърветата. Кайе положи глава на рамото му.

Мич я погали по челото.

— Гореща си. Не ти ли е добре?

— Нищо повече от доказателство за нашата страст. Кайе се наведе, подуши цветята, а после — с първите капки на започващия дъжд — вдигна ръка и каза:

— Аз, Кайе Ланг, вземам теб, Мичъл Рейфълсън, за мой съпруг в това объркано и размирно време.

Мич втренчи очи в нея.

— Вдигни ръка — подсети го Кайе. — Ако ме искаш де.

Мич припряно вдигна ръка и хвана нейната.

— Искам да си моя съпруга, в огън и потоп, в богатство и нищета, в почест и забрава, пък дори и да нямат стая в странноприемницата за нас, амин.

— Обичам те, Мич.

— Обичам те, Кайе.

— Чудесно — кимна тя. — Вече съм твоя жена.

Когато напускаха Моргантаун, Мич се обърна към нея.

— Знаеш ли, наистина го вярвам. Вярвам, че се оженихме.

— Това е по-важното — рече тя и се притисна към него на седалката.

Същата вечер, в покрайнините на Кларксбърг, се любиха на тясното легло в тъмната мотелска стая с опушени тухлени стени. Върху тенекиения покрив в равномерен, успокояващ ритъм се сипеха едрите капки на пролетния дъжд. Дори не бяха свалили покривалото на леглото в нетърпението да се притиснат час по-скоро един към друг.

Вселената бе станала малка, ярка и много топла.

68.Западна Вирджиния и Охайо

Дъждът започна да ги следва от Кларксбърг. Гумите на стария син буик топуркаха равномерно върху пътната настилка, а чистачките танцуваха като черни извиващи се камшици на предното стъкло. Кой знае защо, Кайе си спомни за стария фиат на Ладо по Военния път в Грузия.

— Все още ли ги сънуваш? — попита го Кайе.

— Прекалено съм изморен, за да сънувам — оплака се той.

— Интересно ми е какво ли е станало с тях.

Мич направи кисела гримаса.

— Изгубили са бебето и са умрели.

Кайе забеляза, че с нещо го е подразнила, и се отдръпна.

— Извинявай.

— Нали ти казах, че съм хахо. Мисля с носа си и се безпокоя за три мумии, умрели преди петнайсет хиляди години.

— Не си никакъв хахо. Както сме тръгнали, ще прекосим цяла Америка. Обаче едно нещо ни липсва — голямо космато куче. Някой пудел например.

— Това пък откъде ти хрумна?

— „Пътешествия с Чарли“ — рече Кайе. — Джон Стайнбек имал камион, който нарекъл „Росинант“. На пътешествие винаги вземал черния си пудел. После написал книга за това. Страхотна книга.

— И Чарли ли е участвал?

— Да, де.

— Е, тогава аз ще съм пуделът. Но Стайнбек едва ли е пътувал само седмица.

— И ние не бързаме за никъде — отвърна Кайе. — Искам пътешествието ни никога да не свършва. Мич, ти ми върна живота.

Западно от Атен, Охайо, спряха да обядват на малко червено павилионче. Местността бе хълмиста, покрита с ниски горички. В павилиончето бе мрачно и запушено, единствената светлина идваше от трепкащите неонови лампи на тавана. Нямаше кой знае какъв избор: Мич си поръча сандвич със сирене и наливна бира, Кайе взе същото, но вместо бира поиска чай. По радиото пускаха Гарт Брукс и Силей Салами. Готвачът зад щанда подскачаше в такт с музиката.

Когато излязоха, забелязаха край шосето трима небрежно облечени стопаджии — две момичета с черни поли и протрити сиви якета и момче с джинси и омазнен дъждобран. Свело глава досущ като кутре, момчето вървеше на няколко крачки след момичетата. Кайе седна в буика и ги погледна.

— Какво ли правят на шосето?

— Сигурно живеят наблизо.

Мич даде на заден и тъкмо щеше да излезе на паркинга, когато момчето размаха енергично ръце. Мич спря и свали прозореца. Отвън нахлуха ситни дъждовни капки, примесени с мирис на борова гора и изгорял бензин.

— Извинете, на запад ли отивате? — попита момчето. Имаше светлосини очи и бледо подпухнало личице. Изглеждаше уплашено и изморено, приличаше на слепено от пръчки под възголемите дрехи.

Двете момичета чакаха да видят какво ще стане. По-ниското, чернокосо, скри лицето си в шепи и надзърташе между пръстите като срамежливо дете.

Пръстите на момчето бяха мръсни, с почернели нокти. То забеляза, че Мич ги разглежда, и ги пъхна в джобовете си.

— Да — отвърна Мич.

— Много съжалявам, че ви безпокоя. Нямаше да ви спираме, ама в тоя дъжд страшно се измокрихме. Ако сте тръгнали на запад, ще може ли да ни вземете, а?

Отчаянието в гласа на хлапето трогна Мич. Въпреки това той се поколеба, но Кайе се обади:

— Кажи му да се качват.

— Ама може ли наистина? — попита учудено хлапето.

— Ако сте тръгнали на запад — отвърна Мич и посочи магистралата отвъд кръстовището.

— Всъщност къде отивате? — обади се Кайе, докато тримата се настаняваха отзад.

— В Синсинати — отвърна момчето. — Ужасно благодаря.

— Сложете си коланите — предупреди ги Мич.

Момичето, което си беше скрило лицето, нямаше още седемнадесет, русата й приятелка изглеждаше малко по-голяма. Мич неволно сбърчи нос — тримата не се бяха къпали от дни.

— Откъде сте? — продължи да разпитва Кайе.

— От Ричмънд — рече момчето. — Пътуваме на стоп, спим в гората или сред тревата. На Делия и Джейс не им понасяше много. Това е Делия. — Той посочи срамежливото момиче.

— А аз съм Джейс — добави равнодушно русокосата.

— Аз пък се казвам Морган — приключи момчето.

— Не ми изглеждаш пълнолетен — отбеляза Мич, когато излязоха на магистралата.

— Просто Делия не можеше да издържа повече при техните. Реши да иде в Лос Анджелис или Сиатъл. А ние пък тръгнахме с нея.

Джейс кимна.

— Страхотен план, няма що — засмя се Мич.

— Имате ли близки на запад? — попита Кайе.

— Аз имам чичо в Синсинати — обади се Джейс. — Той може да ни помогне.

Делия се облегна на седалката. Все още гледаше да си крие лицето. Морган облиза устни, поколеба се за миг и изтърси:

— Делия беше бременна, но роди мъртво дете. Заради него й има нещо на кожата.

— Съжалявам. — Кайе се обърна и протегна ръка. — Казвам се Кайе. Делия, не е необходимо да се криеш.

Делия завъртя глава.

— Грозно е.

— На мен не ми пречи — отбеляза Морган. Беше се притиснал до вратата, да е максимално далеч от Джейс.

— Момичетата са много чувствителни. Нейното гадже й каза да се разкара.

— Много е грозно — повтори тихо Делия.

— Недей така, миличка — подкани я Кайе. — Докторите не можаха ли да ти помогнат?

— То се появи още преди бебето — обясни Делия.

— Няма нищо — успокои я Кайе, протегна се и я погали по рамото. Мич я следеше в огледалото, учуден от поведението й. Делия постепенно смъкна ръката си. Лицето й бе зачервено и подпухнало, сякаш някой го бе залял с червена боя.

— Приятелят ли ти го направи? — попита Кайе.

— Не — отвърна Делия. — Появи се от само себе си. Всички казаха, че е отвратително.

— Тя има маска — намеси се Джейс. — Беше покрила лицето й няколко седмици, после падна и останаха тия белези.

Мич усети, че го побиват тръпки. Кайе се обърна напред, въздъхна и стисна юмруци, опитвайки се да се овладее.

— Делия и Джейс не ми дават да ги докосвам — оплака се Морган. — Заради чумата, макар да сме приятели. Нали знаете — иродовия грип.

— Не искам да забременея — подметна Джейс. — Гладна съм.

— Ще спрем да ви купим нещо за ядене — обеща Кайе.

— Искате ли да се изкъпете някъде?

— О, страхотно! — възкликна Делия.

— Вие двамата ми изглеждате свестни хора — заговори отново Морган. — Но ще ви кажа нещо. Тия момичета са ми много близки. Не искам да ни водите някъде, където той да ги гледа без дрехи. Нека сме наясно отсега.

— Не се безпокой — каза Кайе. — Ако ми беше син, щях да се гордея с теб, момчето ми.

— Благодаря. — Морган подсмръкна и зарея поглед през прозореца. Мускулите на лицето му потрепваха. — Ще прощавате, ама какво ли не преживяхме. На приятеля й също му излезе маска и той побесня. Джейс каза, че обвинил Делия.

— Така е — потвърди Джейс.

— Той беше бял — обясни Морган. — А Делия е цветнокожа.

— Черна съм — тросна се Делия.

— Той я биеше, след като пометна — обясни Джейс. — Двамата живееха в една ферма. После тя забременя пак. Той заяви, че тя го разболяла и бебето въобще не било от него.

— Второто ми бебе се роди мъртво — додаде Делия с отсъстващо изражение. — Нямаше му половината лице. Джейс и Морган така и не ми го показаха.

— Погребахме го — каза Морган.

— Божичко! — въздъхна Кайе. — Съжалявам.

— Трудно беше — рече Морган. — Но вече свърши.

— Джейс не биваше да ми казва как изглежда — продължи Делия.

— Ако беше Божие чадо — отвърна Джейс, — той щеше да се погрижи по-добре за него.

Мич обърса крайчеца на окото си с ръка и замига често.

— Ходи ли на преглед? — попита Кайе.

— Нищо ми няма — тросна се Делия. — Искам само тия белези да се махнат.

— Дай да ги разгледам, миличка — настоя Кайе.

— Ти доктор ли си? — попита Делия.

— Биолог съм, не съм лекар.

— Учен? — попита заинтригувано Морган.

— Ами да.

Делия се поколеба няколко секунди, после се наведе напред. Кайе я докосна леко по брадичката и я разгледа внимателно. По кожата на лицето й имаше множество демиелинизирани капковидни петънца — най-вече върху бузите, но и симетрично от двете страни на очите, на челото и около устата. Когато завъртя глава, петната потъмняха.

— Като лунички са — обясняваше обнадеждено Делия. — Понякога ми излизат лунички. Сигурно е от бялата ми кръв.

69.Атен, Охайо

Мич и Морган стояха на прясно боядисаната веранда пред приемния кабинет на доктор Джеймс Джейкъбс.

Морган беше възбуден. Запали последната цигара от пакета и издиша дима, присвил очи, после се доближи до стария клен и се подпря на него.

По настояване на Кайе след като се наобядваха те потърсиха местния семеен доктор и откараха Делия за преглед. Делия се съгласи, макар и неохотно.

— Не сме извършили никакво престъпление — оправдаваше се Морган. — Нямаме пари, тя изгуби детето и сега просто искаме да се махнем по-надалеч. — Той размаха ръка към пътя.

— Къде го оставихте? — попита Мич.

— В Западна Вирджиния. Погребахме го на едно много хубаво местенце. Знаеш ли, страшно съм уморен. Омръзна ми да се държат с мен като с въшлясало куче.

— Момичетата ли?

— Нали знаеш за какво говоря? Всички мъже са заразни. В края на краищата те зависят от мен, аз се грижа за тях. И едно мерси не ми казват.

— Такива са времената — успокои го Мич.

— Кофти работа. Защо живеем в такива времена, а не в някои, дето да са по-свестни?

В приемния кабинет Делия бе седнала на ръба на кушетката и поклащаше крака. Носеше само бяла хартиена нощница за еднократна употреба. Джейс седеше във фотьойла срещу нея и четеше някаква брошурка срещу тютюнопушенето. Доктор Джейкъбс беше около шейсетгодишен, слаб, с прошарена оредяла коса. Имаше големи, мъдри и тъжни очи. Каза на момичетата, че е приключил с прегледа, затвори вратата на кабинета и се обърна към Кайе.

— Не сте ли роднини? — повтори.

— Взехме ги на магистралата. Сметнах, че е редно да я прегледа лекар.

— Тя твърди, че е на деветнайсет. Не носи никакви документи, но аз се съмнявам за възрастта.

— Не зная много за нея — призна Кайе. — Опитвах се да им помогна. Изглежда, са загазили.

Джейкъбс кимна съчувствено.

— Родила е преди около седмица — най-много десетина дни. Няма никакви сериозни увреждания, леки разкъсвания, нищо повече. Мразя, когато деца живеят като животни, госпожо Ланг.

— Аз също.

— Делия твърди, че бебето й било иродово и че се е родило мъртво. Не виждам причини да не й вярвам. Въпреки това би трябвало трупчето да бъде подложено на съдебномедицинска експертиза. Такива са федералните разпоредби в Охайо, но в Западна Вирджиния властите проявяват известно неразбиране.

— Има нещо подобно — кимна Кайе и му разказа за задължителните кръвни проби.

Джейкъбс я изслуша, после извади от джоба си химикалка и нервно започна да щрака с нея.

— Госпожо Ланг, когато се появихте одеве, не бях сигурен дали сте тази, за която се представяте. Накарах Джорджина — моята секретарка — да прерови в интернет и да потърси ваши снимки в новинарските сайтове. Не зная какво търсите в Атен, но вече не се съмнявам, че сте по-наясно от мен с този проблем.

— Не съм съгласна — отвърна Кайе. — Белезите на лицето й…

— Някои жени получават тъмни петна върху лицето по време на бременност. Това е преходно.

— Но не като тези — настоя Кайе. — Казаха ни, че имала и други кожни проблеми.

— Зная — въздъхна Джейкъбс. — Имам три бременни пациентки, вероятно иродови, във втори стадий. Не ми позволяват да направя амниоцентеза, нито скенер. Силно религиозни жени, които се боят от истината. Приятелите им се преструват, че не ги познават. В църквата също не са добре дошли. Мъжете им отказват да дойдат в кабинета ми. — Той посочи лицето си. — И трите имат кожни образувания, които се белят под очите, около носа и крайчеца на устата. Всъщност още не са се обелили, но обхващат кожата на дълбочина до епидермиса. Грозна гледка, дори малко страшна. Затова са нежелани навсякъде. Обществото ги загърбва, госпожо Ланг. Много е тежко за тях. Опитах се да докладвам за случая на властите, ала никакъв отговор. Все едно че викаш в празна пещера.

— Маските при всички ли се появяват?

— Не зная. Но след като ги има при тези няколко случая… и момичето също говори за тях. Вероятно при всички. Вие знаете ли нещо повече?

Тя прехапа устни като ученичка, която са вдигнали на дъската.

— Да и не. Вече не се числя в Работната група.

— Защо?

— Напуснах по собствено желание. Твърде е сложно, за да го обяснявам.

— Сигурно смятате, че са тръгнали в грешна посока?

Кайе отмести поглед, но се усмихна.

— Не бих го казала точно така.

— Виждали ли сте го преди? При други жени?

— Мисля, че ще го виждаме все по-често.

— А бебетата ще са с чудовищен вид и ще умират?

Кайе поклати глава.

— Точно тук ще е промяната.

Джейкъбс сложи ръце на бюрото.

— Няма да пускам съобщение за Делия. И без това не зная как точно да го формулирам, пък и нищо чудно тя да изчезне, преди да дойде някой от службата. Съмнявам се, че ще намерим и трупа на бебето. Тя е изтощена и със следи на хронично недохранване. Има нужда от почивка. Ще й дам витамини, ще предпиша антибиотик и железни препарати.

— А белезите?

— Знаете ли какво са хроматофори?

— Клетки, които си променят цвета. При някои риби.

— Тези белези също си менят оцветяването. Това не е хормонално предизвикана меланоза.

— Меланофори — тихо каза Кайе.

Джейкъбс кимна.

— Това терминът. Виждали ли сте меланофори при човек?

— Досега не — призна Кайе.

— Аз също. Накъде сте тръгнали, госпожице Ланг?

— Към западното крайбрежие — отвърна тя. После извади портфейла си. — Колко ви дължа?

Джейкъбс я погледна натъжен.

— Това не е частен кабинет, госпожице Ланг. Прегледът е безплатен. Ще ви предпиша лекарствата, а вие ги вземете от аптеката. Купете й храна и намерете свястно място, където да се наспи.

Вратата се отвори. Влязоха Делия и Джейс. Делия беше облечена.

— Има нужда от чисти дрехи и вана — произнесе натъртено Джорджина.

За първи път, откакто се бяха срещнали, на лицето на Делия трепкаше усмивка.

— Погледнах в огледалото — каза тя. — Джейс смята, че белезите не са чак толкова страшни. Докторът смята, че не съм болна и ще си имам нормални дечица.

Кайе стисна ръката на Джейкъбс и каза:

— Много ви благодаря.

Докато ги изпращаше навън, доктор Джейкъбс й каза:

— Човек се учи, докато е жив, госпожо Ланг! Колкото по-бързо, толкова по-добре.

На вратата на малкия мотел се мъдреше надпис „стаи под наем — 50 долара на вечер“. Три от седемте стаи бяха свободни. Кайе нае и трите и даде на Морган неговия ключ. Морган го погледна невярващо, разклати го и си го прибра в джоба.

— Не обичам да съм сам — оплака се той.

— Няма как иначе да се разпределим — отвърна Кайе.

Мич сложи ръка на рамото на момчето и каза:

— Ще остана при теб. — Изгледа Кайе. — Ела да се изкъпеш, после ще гледаме телевизия.

— Искаме да дойдеш в нашата стая — каза Джейс на Кайе. — Така ще ни е по-спокойно.

Стаите бяха доста зле поддържани. Изглежда, в мотела чистотата не беше на особена почит. По покривките на леглата имаше петна, масичките носеха белези от цигари. Джейс и Делия обаче заявиха, че обстановката била „царска“. Делия се настани в оранжевия фотьойл до прозореца, а Джейс се просна на леглото и включи телевизора.

— Имат кабелна — обяви тя учудено. — Ще гледаме филми!

Известно време Мич разговаря през пердето на банята с Морган, който се къпеше. После отвори външната врата и завари Кайе, вдигнала юмруче да потропа.

— Струва ми се, че взехме една стая в повече — каза му тя. — А имаме и наша задача, нали?

Той я прегърна.

— Тези твои инстинкти.

— А твоите инстинкти какво казват? — попита го тя и потърка с нос рамото му.

— Че са деца, изгубени на пътя от седмици. Някой трябва да позвъни на родителите им.

— Може никога да не са имали истински родители. Те са отчаяни, Мич. — Тя го погледна в очите.

— Но са и достатъчно зрели да погребат едно мъртвородено дете и да пътуват сами. Докторът трябваше да се обади на полицията.

— Зная — каза тя. — Зная също така и защо не го направи. Той смята, че още много бебета ще се родят мъртви. Само ние с теб ли храним надежда?

Шумът от душа секна. Вратата на банята се отвори и в стаята нахлу пара.

— Момичетата! — сепна се Кайе, вдигна ръка в имитация на знака, който си показваха демонстрантите в Олбъни, и Мич за пръв път осъзна смисъла му: вяра и съзнателно подчинение на живота, вяра в безкрайната мъдрост на човешкия геном. Никакви подозрения за надвиснала над човечеството заплаха, нито невежи опити да се използват възможностите на науката, за да се блокират реките от ДНК, които текат през поколенията.

Вяра в Живота.

Морган бързо се обличаше.

— Джейс и Делия вече нямат нужда от мен — заяви той, докато навличаше разръфания пуловер. — Не искам да съм им в тежест. Ще си вървя. Много благодаря за всичко, но…

— Млъквай и слушай какво ще ти кажа — спря го Мич. — Тук командва Кайе. Тя смята, че трябва да бъдеш с нас, и така ще стане.

Морган премигна учудено, после приседна на леглото. Пружините изскърцаха изнемощяло.

— Според мен това е краят на света — обяви той. — Този път здравата ядосахме Господа.

— Не се хващай за гръмки фрази — рече Мич. — Струва ми се, че това се е случвало и преди.

Излегната, на леглото, Джейс включи телевизора и се загледа в програмата, докато Делия се наслаждаваше на ваната и си тананикаше тихичко песнички от детски филмчета. Кайе седеше във фотьойла. След известно време Джейс задряма и тя взе дистанционното и превключи на новините.

Имаше няколко кратки репортажа из шоубизнеса, после коментари за предстоящите избори за конгреса, накрая интервю с Бил Козби3 за рекламните му клипове, посветени на Центъра за контрол на болестите и Работната група. Кайе увеличи звука.

— С Дейвид Сачър, предишния министър на здравеопазването, бяхме приятелчета — разказваше Козби. — Още навремето ме викаха да ми обясняват каква важна работа вършат и че бих могъл да им помагам.

— Взели са ви в доста елитна група — отбеляза интервюиращият. — Дъстин Хофман и Майкъл Крайтън. Да видим един от материалите ви.

Кайе се наклони напред. Показа се Козби, на черен фон, със загрижено изражение.

— Моите приятели от Центъра за контрол на болестите и много други изследователи от целия свят работят ден и нощ, за да открият решение на проблема, пред който сме се изправили. Иродовият грип. АЧЕРВ. Ден и нощ. Повярвайте ми, тези хора са истински загрижени, вашата болка е и тяхна болка. Никой не иска от вас да сте търпеливи. Трябва да сме мъдри, за да надживеем кризата…

Интервюиращият отмести поглед от големия екран.

— А сега да видим посланието на Дъстин Хофман.

Хофман стоеше пред бял екран, пъхнал ръце в джобовете на светлите си панталони. Усмихваше се дружелюбно и малко унесено.

— Аз съм Дъстин Хофман. Сигурно си спомняте, че играх учен, борещ се със смъртоносна зараза в „Епидемията“. Наскоро разговарях със специалистите от Центъра за контрол и профилактика на болестите, които се трудят денонощно, за да надвият заплахата на АЧЕРВ и да спасят децата ни от смърт.

Интервюиращият прекъсна клипа.

— Всъщност какво по-различно от миналата година правят учените? Кое е новото в усилията им?

Козби направи кисела физиономия.

— Аз просто искам да помогна в този тежък момент. Учените и лекарите са единствената ни надежда. Не бива просто да излизаме на улицата, да крещим и да палим всичко, което ни попадне. В този труден момент трябва да сме заедно, да сме единни, да не се поддаваме на паника и бунтарство.

Делия се показа на вратата на банята. Беше увила главата си с кърпа. Загледа се в телевизора.

— Никакъв смисъл няма — каза тя уморено. — Детето ми вече умря.

Когато се върна от автомата за кока-кола в дъното на коридора, Мич откри, че Морган нервно обикаля около леглото и кърши обезпокоено ръце.

— Не мога да спра да мисля — оплака се Морган. Мич му подаде колата и той я погледна изненадано, после дръпна пръстена и я отвори. — Знаеш ли какво направиха те, какво направи Джейс, когато й трябваха пари?

— Не зная, Морган.

— Беше направо отвратително! Намери някакъв тип и му духа! И двете го направиха. А после и аз ядох с тия пари. Не ми даваха да ги докосвам, да ги прегръщам, а ходеха да го правят за пари, ходеха при онези мръсни типове. Как може да са толкова тъпи!

— Животът на улицата не е лесен — каза Мич. — Когато човек гладува…

— Тръгнах с тях, защото моят старец не го бива за нищо, а се скапва от работа. Те имаха нужда от мен, на него какво да му помогна? Но сега искам да се върна. Нищо повече не мога да направя за тях.

— Разбирам — отвърна Мич. — Но не вземай прибързани решения. По-късно ще го обмислим.

— Всичко е толкова гадно! — проплака Морган.

Плачът му се чуваше и в съседната стая. Джейс седна в леглото и разтърка очи.

— Онзи пак почна — промърмори тя.

Делия си бършеше косата с кърпа.

— Понякога губи равновесие — каза спокойно тя.

— Можете ли да ни откарате до Синсинати? — попита Джейс. — Там имам чичо. Като стигнем, ще пратим Морган обратно.

— Понякога Морган е голям детишор — заяви Делия.

Кайе ги гледаше със смесени чувства: състрадание и гняв.

Малко по-късно двамата с Мич се срещнаха отвън. Мич посочи с палец през рамо към стаята.

— Морган пак влезе да се къпе. За втори път. Каза, че се чувствал измърсен. Момичетата здравата са го наплашили.

— А той какво е очаквал?

— Нямам представа.

— Да го поканят в леглото?

— Не зная. Може би просто е искал да се отнасят към него с уважение.

— Само че едва ли знаят как. — Кайе поклати глава. — Знаеш ли, помолиха ме да ги оставим в Синсинати.

— Морган иска да го откараме до автогарата. Каза, че му писнало.

— Майката природа не е много грижовна, а?

— Майката природа винаги е била мащеха.

— Толкова за „Росинант“ и обиколката на Америка — произнесе натъжено Кайе.

— Мъчно ти е, че не си в Работната група, нали?

— Не зная — простена тя. — Не е толкова лесно да си тръгнеш и да забравиш всичко. Искам да науча още. Но от кого — от Кристофър, от някой в Работната група? За тях вече съм чужда.

— Винаги има начин да останеш в играта, пък макар и с променени правила.

— Твоят богат приятел в Ню Йорк?

— Дейни. И Оливър Мъртън.

— Не отиваме ли в Сиатъл?

— Да. Но смятам да се обадя на Мъртън и да проверя дали предложението ти няма да го заинтригува.

— Все още искам да си родим бебе — каза Кайе. Беше се просълзила.

Душът спря. Чуха Морган да излиза — мърмореше недоволно.

— Странна работа — каза Мич. — В началото идеята ти ми се стори налудничава. А сега вече и аз го искам… да си имаме детенце. — Той въздъхна, погледна Кайе в очите и добави: — Когато човек влиза в гората, хубаво е да носи карта.

Морган застана на прага.

— Готов съм. Искам да си вървя у дома.

Кайе се обърна и го изгледа. Хлапето изглеждаше остаряло с хиляда години.

— Ще те откарам на автогарата — каза Мич.

70.Националният здравен институт, Бетезда

Доктор Таня Бао, директорката на Националния институт за детско здраве и човешко развитие, посрещна Дикън пред входа на централната сграда и го покани да влезе. Дребничка, елегантно облечена, със спокойно лице, по което не можеше да се съди за възрастта й, с тъничък нос и засмени устни, Бао би могла да е към четирийсетгодишна, но всъщност беше на шейсет и три. Вървеше забързано.

— Някога Националният институт беше отворен за всички — каза тя. — А сега сме заобиколени от въоръжени до зъби войници, които следят всяка наша стъпка.

Дикън повдигна рамене да покаже, че нещата са излезли извън контрол.

— Дойдох тук, за да слушам — каза той. — От мен се иска да запозная с мнението ви доктор Огюстин, но не мога да гарантирам неговото съгласие.

— Кристофър, какво е станало? — попита Бао. — Защо се инатят толкова? Слепи ли са за очевидното?

— Ти си много по-опитен чиновник от мен — отвърна Дикън. — Зная само това, което виждам и което казват по новините. А това, което виждам, е непоносимият натиск от двете страни. Групите за създаване на ваксина досега удрят на камък. Марк е готов на всичко, независимо от общественото мнение. Той иска да съсредоточим всичките си усилия в борбата срещу нещо, което според него е само особено заразна болест. За момента единственият рационален избор е абортът.

— Което според него… — повтори озадачено Бао. — А според теб коя е истината?

Вече беше лято, топло и влажно, добре познато, дори приятно за Дикън, защото му припомняше Африка, а той предпочиташе да е там, отколкото да се занимава с тази каша. Пъхнаха се под обезопасителните жълти ленти и се озоваха в Десети корпус.

Преди около два месеца в живота на Дикън настъпи неочакван и неприятен обрат. Осъзнаването, че някаква скрита досега част от него е в състояние да въздейства върху научната му преценка, да го държи в постоянно потиснато настроение, което не му бе присъщо, започна да го разяжда отвътре като червей. По някакъв начин той успя да съхрани външно спокойствие и да продължи да изпълнява задълженията си в Работната група, но знаеше, че няма да издържи още дълго.

— Аз вярвам в работата — каза той високо, сякаш отговаряше на някакъв вътрешен диалог.

Оттеглянето от Кайе Ланг, отказът да й окаже поддръжка в момент, когато бе изложена на атаките на останалите, начело с Джаксън, сега му се струваха непростима и неразбираема грешка. С всеки ден съжаляваше все повече за постъпката си, за това колко лесно бе допуснал да бъде прекъсната връзката между тях.

Качиха се на асансьора за седмия етаж, свиха наляво и се озоваха пред неголяма зала за срещи и съвещания по средата на дълъг, боядисан в бежово и розово коридор.

Бао влезе вътре и седна.

— Кристофър, познаваш Анита и Престън, нали?

Те го поздравиха с радостни усмивки.

— Боя се, че не ви нося добри новини — почна той, след като се настани до Престън Микър, специалист по неонатален растеж.

— Огюстин продължава ли да натиска за РУ-486? — попита Микър направо.

— По-скоро да го защитава — отвърна Дикън. — Но той няма друга алтернатива. Специалистите по ретровируси от ЦКБ са съгласни с теорията за активизирането и преустановяването.

— Децата като носители на непознати заболявания? — попита Микър и стисна презрително устни.

— Съществуват множество данни в подкрепа на това становище. Като се има предвид и вероятността повечето от новородените да са с малформации.

— Това все още не се знае — прекъсна го Хауз, заместник-директорката на Националния институт за детско здраве, и човешко развитие. Хауз бе назначена отскоро на този пост: напоследък всички ключови позиции, свързани с изследванията върху АЧЕРВ се оказваха доста ветровити. Дикън с мъка си спомни, че Кайе Ланг бе първата, която подаде оставка.

— Този въпрос не подлежи на обсъждане — обяви уверено Дикън, защото на всички вече бе известно, че досега нито една заразена с АЧЕРВ майка не бе родила нормално дете. — От двестате наблюдавани, повечето имат сериозни деформации. И всичките са мъртвородени. „Но невинаги деформирани“ — припомни си той.

— Ако президентът даде съгласие за стартирането на национална кампания в подкрепа използването на РУ-486 — заговори Бао, — имам съмнения, че ЦКБ в Атланта ще остане още дълго отворен. Жителите на Бетезда са интелигентни хора, но не бива да забравяме, че сме в една от най-религиозните области на страната. Кристофър, вече имах честта къщата ми да бъде обсадена от демонстранти. Сега живея заобиколена от охрана.

— Мога да те разбера.

— Така де, но дали и Марк ще ме разбере? Не ми отговаря, като го търся по телефона, нито на писмата.

— И докъде могат да стигнат протестиращите? — добави разтревожено Хауз, която не сваляше от него разтревожен поглед.

Бао се надигна, взе един бял маркер и бързо изписа: „Два милиона първостадийни иродови аборта до края на миналия месец. Болниците са претъпкани.“

— Ходих в тези болници — рече Дикън. — Нали това ми е работата.

— Освен това посещаваме и тукашни пациенти — продължи малко раздразнено Бао. — Само в тази сграда имаме триста бъдещи майки, носителки на АЧЕРВ. С някои от тях се срещаме всеки ден. Ние не сме изолирани, Кристофър.

— Съжалявам — рече Дикън.

Бао кимна.

— До момента са потвърдени седемстотин хиляди второстадийни иродови бременности. Тук статистиката започва да буксува — ние не знаем какво всъщност се случва. Къде са отишли всички останали? А може би просто не съобщават на властите? Марк знае ли за това?

— Аз зная — отсече Дикън. — Което означава, че и Марк знае. Това е много чувствителен въпрос. Не искаме да признаваме колко знаем, докато президентът не обяви решението си във връзка с предложението на Работната група.

— Мисля, че мога да се досетя — подметна насмешливо Хауз. — Образованите и имотни жени си купуват РУ-486 на черния пазар или правят аборт в по-късен стадий на бременността. Никой не желае да докладва за подобни случаи на Работната група, защото законът забранява извършването на аборти. Сигурна съм, че Марк не би искал този проблем да стане достояние на обществото.

— Марк не разполага с контрол върху Сената — посочи Дикън. — Когато се опитва да им говори, те просто го игнорират. Всички знаем, че случаите на домашно насилие са се увеличили многократно. Много жени са прогонени от домовете си. Разводи, убийства дори. — Дикън млъкна, оставяйки ги да помислят върху последните думи. — Насилието срещу бременни също показва растеж. Някои жени дори прибягват до стерилизация, за да си нямат главоболия.

Бао натъжено поклати глава.

Дикън продължи:

— Много жени знаят, че най-лесният начин е да се прекъсне второстадийната бременност, преди да се появят страничните ефекти.

— Марк Огюстин и Работната група категорично отказват да ни опишат тези странични ефекти — спря го Бао. — По наши предположения става въпрос за лицеви кожни образувания и меланизъм и при двамата родители.

— А също плоско небце и носови деформации — добави Дикън.

— Но защо и бащите? — попита Бао.

— Нямам представа — отвърна Дикън. — Може би щяхме да знаем много повече, ако НЗИ не срещаше подобни затруднения в набиране и задържане на високоспециализиран персонал.

Бао припомни на Дикън, че никой от присъстващите няма нищо общо със спирането на клиничните изследвания на Работната група в тази сграда.

— Това го знам — отвърна Дикън. — Не казвам, че не съм съгласен. Всички бременни по правило прекъсват второстадийната бременност, освен най-бедните, тези, които не могат да си позволят лечение, а също и… вярващите…

— Кои? — повтори Микър.

— Вярващите.

— Вярващите в какво?

— В природата. В предположението, че на тези деца трябва да бъде даден шанс в живота, каквито и опасности да ги чакат.

— Огюстин, изглежда, не подкрепя това предположение. Защо? — попита Бао.

— Иродовият грип е болест. А срещу болестите се води борба.

„Колко още ще продължаваш така? — запита се той. — Да обясняваш на хората неща, в които вече не вярваш.“

— Кристофър, пак ще повторя — заяви Бао и поклати глава. — Ние не сме изолирани. Посещаваме всички акушеро-гинекологични заведения и хирургически клиники, срещаме се с жените, разговаряме с техните мъже. Необходим ни е рационален подход, който взема предвид всички гледни точки, всички тези проблеми.

— Марк се интересува само от медицинската страна на въпроса — отвърна твърдо Дикън. — Политическият аспект му е чужд. Но все пак — добави той, — живеем в опасни времена.

— Доста меко казано — отбеляза Микър. — Кристофър, според мен Белият дом е парализиран. Проклети да сте, ако в този момент си треперите за топлите местенца.

— Доколкото знам, самият губернатор на Мериленд подкрепя и участва в така наречения Щатски здравен бунт — осведоми ги Хауз. — Отдавна не бях виждала подобни религиозни изблици.

— Става въпрос по-скоро за граждански вълнения, а не за религиозни — поясни Бао. — Защото участва и китайската общност. Върнахме се на нивото на племенните съюзи.

Дикън огледа всички присъстващи. Клепачите му бяха натежали от умора.

— Всички ни боли — каза той. — Марк също носи своя кръст.

— Съмнявам се Марк да го боли толкова, колкото нещастните майки — почти прошепна Бао.

71.Орегон

— Аз съм необразован човек и не разбирам много неща — каза Сам, докато се облягаше на оградата, заобикаляща четирите акра на неговата ферма. Мич бръкна в джоба си и постави кутия бира на оградата. Една кафеникава крава повдигна глава и ги огледа с безразличие. — От колко време познаваш тази жена — от две седмици?

— Малко повече от месец.

— Леле!

Мич се съгласи овчедушно.

— Но защо толкова бързате? Защо, по дяволите, искате да забременее точно сега? Ще ти призная нещо: вярно, че вече сме хора на възраст и прочее, но откакто започна тази лудница, майка ти не ми дава да я докосна.

— Кайе е различна — отвърна Мич, сякаш го признаваше пред себе си. Бяха стигнали тази тема, след като цял следобед разговаряха за какво ли не. Най-трудната част бе, когато Мич трябваше да признае, че за момента е спрял да си търси работа и че двамата живеят от спестяванията на Кайе. Сам не можа да възприеме този факт.

— Къде ти е самоуважението? — ядоса се той, след което отново се наложи да сменят темата и да се върнат на спомените от Австрия.

Мич му разказа за срещата с Брок в имението на Дейни — това се стори доста забавно на Сам.

— Ето така умира науката — бе сухият му коментар. Когато стигнаха до Кайе и нейното решение — самата Кайе все още разговаряше с Аби, майката на Мич, вътре в къщата — изумлението на Сам бързо прерасна в раздразнение.

— Признавам, че може да съм доста необразован — повтори той, — но не е ли опасно да го правите точно сега?

— Възможно е — призна Мич.

— Тогава защо си се съгласил, дявол те взел?

— Не мога да отговоря с две думи на въпроса ти. Първо, защото смятам, че тя може да е права. Всъщност вече вярвам, че е права. Ще си имаме съвсем здраво бебе.

— Но нали си заразен? Тя също.

— Така е.

— И, поправи ме ако греша, но досега нито една заразена жена не е родила здраво дете.

— Все още не.

— Доста микроскопични шансове.

— Не забравяй, че тя откри вируса. Кайе знае повече за него от всеки друг на цялата планета.

— Тоест всички останали грешат?

— След няколко години вече ще мислят другояче.

— Тя луда ли е, или фанатичка?

Мич се намръщи.

— По-полека, тате.

Сам вдигна ръце във въздуха.

— Мич, за Бога, летях до Австрия, за първи път видях Европа и то без майка ти и всичко това за какво — за да прибера сина си от болницата, след като той… Добре де, това вече го обсъдихме. Но защо, кажи ми, защо трябва да поемате такъв ужасен риск?

— Тя все още не е на себе си след смъртта на първия й съпруг. Мисля, че я обичам, тате, повече от всичко. И й вярвам. Нещо вътре в мен ми подсказва, че тя е права. Няма да я изоставя.

— Ами ако все пак грешите?

— Знаем добре какви са последствията. Ще живеем с тях. Но ние не грешим, тате. Не и този път.

— Чета всичко, което ми попадне — обясняваше Аби Рейфълсън. — Ужасна история. Тези вируси…

Следобедното слънце проникваше през прозореца на кухнята и очертаваше светъл трапец върху дъсчения под. Миришеше на кафе — на прекалено много кафе, помисли си Кайе, чиито нерви бяха изопнати.

Дори на шейсет майката на Мич продължаваше да е хубава жена, с властни маниери, поддържани от високите й скули, дълбоките сини очи и безупречно оформените вежди.

— Точно тези вируси живеят в нас от доста време — каза с привидно спокойствие Кайе и вдигна една снимка на Мич — на пет години, караше тротинетка. Имаше същото изражение, както сега, когато караше кола или четеше вестник.

— Колко отдавна? — попита Аби.

— Може би десетки милиони години. — Кайе взе друга снимка от купчината върху масичката за кафе. На нея Сам и Мич товареха дърва в каросерията на камионче. Мич бе десет-дванайсет годишен.

— И какво въобще търсят там? Не мога да разбера.

— Вероятно са ни заразили чрез нашите гамети, яйцеклетките, или сперматозоидите. След това са останали. Мутирали са, или нещо ги е дезактивирало… или ние сме ги принудили да работят за нас. Открили сме начин да ни бъдат полезни. — Кайе вдигна поглед от снимката.

— Сперматозоиди или яйцеклетки? — Аби я погледна стреснато.

— Оварии, тестиси — поясни Кайе и неволно сведе поглед.

— Какво ги е накарало да излязат отново на бял свят?

— Нещо в ежедневния ни живот — рече Кайе. — Може би стресът.

Аби помисли върху думите й няколко секунди.

— Навремето завърших колеж. Учих биохимия. Мич казвал ли ти е?

Кайе кимна.

— Не станах учен. Натъпках си главата колкото да подложа на съмнение религиозното си образование. Не зная какво щеше да каже майка ми, ако й бях разказала за вируси в нашите полови клетки. — Аби се усмихна и Кайе поклати глава. — Сигурно щеше да каже, че са първородният грях.

Кайе не знаеше какво да каже.

— Онези масови гробове в Русия — продължи тихо Аби. — Сигурно майките са имали съседи, които са решили, че са свидетели на първородния грях.

— Не вярвам да е това — отвърна Кайе.

— О, аз също не го вярвам. Винаги съм малко притеснена и объркана, когато трябва да се говори за секс. Сам е добър мъж, единственият, към когото съм изпитвала страст, макар и не единственият, когото съм канила в леглото си. Но това са грешки на младостта. Никога не съм разговаряла за секс с Мич. Или за любовта. Изглежда, той се справя достатъчно добре, нали ми е хубавец и умник. — Тя положи ръка върху ръката на Кайе. — Казвал ли ти е, че майка му е побъркана горделива старица? — Очите й бяха тъжни и Кайе внезапно я стисна за ръката и й се усмихна съчувстващо.

— Каза ми, че си чудесна майка — рече тя — и че ще ме въртиш на шиш, защото ти е единственият син.

Аби се засмя и смехът й поразведри натрупаното в стаята напрежение.

— На мен пък ми каза, че си по-умна и упорита от всяка жена, с която си е имал работа. И че по-добре да те харесам, инак няма да ми проговори повече.

Кайе я погледна изумено.

— Не може да го е казал!

— Каза го — кимна засмяно Аби. — Мъжете в нашето семейство не си подбират думите. Обещах му да направя всичко, зависещо от мен, за да се разбирам с теб.

— Божичко! — засмя се невярващо Кайе.

— Точно така — кимна Аби. — Беше много настойчив. Но той ме познава. И знае, че аз също не обичам да си подбирам думите. След всички тези масови прояви на първородния грях започвам да си мисля, че светът ще се промени, и то съвсем скоро. Много от нещата, които правят мъжете и жените, ще претърпят промяна. Ти как смяташ?

— Сигурна съм, че ще стане.

— Искам да работиш с всички сили. Не, не искам, а те моля, моля те като дъщеря, защото ти ще ми бъдеш дъщеря. Бъди за Мич уютното и тихо местенце, където той да намери покой. Изглежда твърд и напорист, но всъщност мъжете са много крехки и чупливи създания. Не го наранявай, не позволявай нещо да застане между вас. За мен Мич все още е малко момче. — В очите на Аби блеснаха сълзи и Кайе осъзна, докато стискаше ръката на възрастната жена, че тъгува по майка си след всичките тези години, откакто я бе изгубила, и че нищо не е било в състояние да затвори раната.

— Мич се роди много трудно — продължи Аби. — Раждах цели четири дни. Моето първо дете… жалко, че след това нямахме други. А сега съм изплашена… изплашена съм до смърт, макар да изглежда, че за мен и Сам вече няма нищо страшно.

— Ще се постарая на Мич да му е добре с мен — обеща Кайе.

— Живеем в ужасни времена — продължи Аби. — След време някой сигурно ще напише книга за тях, голяма, дебела книга. Надявам се само да е с щастлив край.

Същата вечер, когато си легнаха, Кайе се сети за теста за бременност, който си бе направила по пътя насам. Бяха спрели за малко в Юджийн и тя отскочи до местната аптека да си купи комплект. След това, за да си внуши, че взема правилно решение въпреки всичко, което ставаше по света, влезе в малката книжарница и си взе книгата на доктор Спок. Показа я на Мич, но не му показа комплекта за установяване на бременност.

— Всичко изглежда толкова нормално — промърмори тя, докато Мич тихичко похъркваше. — Изглежда толкова нормално и естествено. Мили Боже, нека е така.

72.Сиатъл, щата Вашингтон/град Вашингтон

Когато стигнаха в Портланд, Кайе караше, а Мич спеше. Минаха по моста, отвъд който започваше щат Вашингтон, за кратко навлязоха под дъждовен облак, после отново изгря слънце. Кайе спря пред един мексикански ресторант, за да обядват — близо до градче, чието име така и не прочете. Беше неделя, пътищата бяха опустели.

Когато се върнаха в колата, тя положи глава на рамото на Мич и затвори очи. Беше топло, слънчевите лъчи играеха по лицето й. Чуваше се чуруликане на птички. Облаците следваха своя път от юг на север.

След като подремнаха, Кайе продължи да кара до Такома, където се смениха. Следващата спирка бе Сиатъл. Мич не проявяваше особено желание да й покаже веднага апартамента.

— Ако искаш първо да те разходя из града? — предложи той.

— Защо, толкова ли е разхвърляно? — засмя се тя.

— Чисто е. Но може да не ти…

— Не се тревожи. Не съм в критично настроение. Нямам нищо против да поогледам града.

— Ще ти покажа едно местенце, където ходех често, докато правех разкопки…

Заводският парк се простираше под един нисък хълм, от който се откриваше красива гледка към езеро Юниън. Беше засаден на място, където някога била промишлената зона на града, от която бяха останали само няколко оградени с мрежа ръждясали скелета и дебели газопроводни тръби.

Двамата с Мич влязоха в парка, хванати за ръце. Кайе смяташе, че паркът е грозен заради ръждясалите заводски останки и петната по тревата, но не каза нищо на Мич.

Седнаха на една малка полянка и се загледаха към кацащите върху езерото хидроплани. Освен тях двамата имаше само няколко жени и деца. Мич каза, че било доста празно за слънчев неделен ден.

— Хората вече избягват да се събират на едно място — отбеляза Кайе и в същия миг на паркинга се появиха няколко автобуса и спряха на ограденото с въжета място.

— Нещо се готви — каза Мич.

— Да не е по твой план? — засмя се тя.

— Не — отвърна той усмихнато. — Но може и да не си спомням след снощи.

— Всяка сутрин го казваш. — Кайе се прозя и се загледа в една яхта, която кръстосваше езерото.

— Осем автобуса. Интересно.

Цикълът на Кайе закъсняваше с три дни; а беше редовен, откакто бе спряла да взема противозачатъчни след смъртта на Сол. Когато си помисли за онова, което вероятно предстоеше, тя неволно стисна зъби.

— Десет автобуса, ехей, единадесет! — продължаваше да брои Мич. — Доста голямо сборище. — Той я погали по косата. — Тази работа не ми харесва.

— Не ми се става оттук. Толкова е приятно…

От автобусите заслизаха мъже и жени с кафеникави и зелени дрехи и започнаха да се придвижват на малки групи към хълма. Не бързаха особено. Четири жени носеха дървено колело, а неколцина от мъжете — дебела заоблена талпа.

— Това някаква игра ли ще е? — попита намръщено Мич.

— Не ти ли е познато?

— Не. — Той облиза нервно устни. — Чакай, сетих се. Това трябва да олицетворява мъжките и женските полови органи. Стар индиански ритуал.

— Да бе, нали си антрополог — засмя се тя, стана и го задърпа. — Хайде. Ела да погледаме.

— Ами ако не сме поканени?

— Съмнявам се входът да е с покани.

Дикън мина през тройна проверка — обиск, метален детектор, куче-търсач — преди да бъде допуснат в Белия дом през така наречения дипломатически вход. Един доста младичък морски пехотинец го придружи по стълбите към заседателната зала в подземието. Климатиците работеха с пълна мощност и в помещението бе студено като в хладилник в сравнение с трийсет и петте градуса навън.

Дикън бе първият пристигнал. Освен него, морския пехотинец и стюарда, който подреждаше на масата разхладителни напитки, в залата нямаше никого. Той седна на масата за младши помощници в дъното. Стюардът го попита дали ще иска нещо за пиене — кола, сок, минерална вода.

— След няколко минути ще пристигне и кафето — добави той.

— Предпочитам кола — отвърна Дикън.

— От летището ли идвате?

— Не. Карах дотук от Бетезда.

— Казват, че времето скоро ще се развали. Очаква се буря, така прогнозират синоптиците. Тук имаме най-добрата метеорологична служба. — Той намигна на Дикън, усмихна се, после излезе и след малко се върна с колата.

След десетина минути започнаха да пристигат останалите. Дикън позна губернаторите на Мексико, Алабама и Мериленд, придружени от малка група помощници. Помещението скоро щеше да побере основното ядро на така наречения Губернаторски бунт, който създаваше толкова сериозни проблеми на Работната група в последно време.

Огюстин го чакаха няколко доста неприятни часа. От него се очакваше да се опита да убеди десетимата въстанали губернатори, седем от които от доста консервативни щати, че единственият разумен подход към кризата е да се позволи на жените да извършват аборт по желание, прибягвайки до няколко различни способа.

Дикън се съмняваше, че предложението ще бъде посрещнато с разбиране или одобрение, дори с вежливо несъгласие.

Огюстин се появи след няколко минути, придружен от сътрудник на Белия дом и един от шефовете на отдели. Остави чантата си на масата, отиде до Дикън и попита:

— Някакви новини?

— Нищо обнадеждаващо — отвърна шепнешком Дикън. — Нито една от здравните организации не смята, че ще успеем да се наложим над губернаторите. Изглежда, са изгубили вяра във властта на президента.

Огюстин сбърчи чело. Изглеждаше остарял, с още по-посивяла коса.

— Май ще ни хвърлят на лъвовете — отвърна унило той. — Особено след като все още нямаме какво друго да им предложим. Дали да не зарежа тая работа? Понякога ми се ще да ги оставя да се оправят сами. — Той погледна към влизащите. Зад губернаторите вървеше Шоубек и секретарят на Службата по Обществено здраве. — Ето ги, влизат и споменатите лъвове, следвани от християните. Президентът прекара последните два часа в преговори с Алабама и Мериленд. Те го увещават да забави решението си. Петнайсет хиляди бременни жени са били избити през последните шест месеца. Петнайсет хиляди, Кристофър.

Дикън бе чул тази цифра вече няколко пъти.

— Не ни остава друго, освен да се наведем и да им позволим да ни сритат задниците — изръмжа Огюстин.

По преценка на Мич тълпата на хълма надхвърляше шестстотин души. Десетина зяпачи следваха групата с дървеното колело и талпата.

Кайе го хвана за ръката.

— Това нормално ли е за Сиатъл? — попита тя. Ритуалът, възпяващ женската плодовитост, я беше заинтригувал.

— Не и доколкото ми е известно — отвърна Мич. След Сан Диего големите човешки стълпотворения му действаха на нервите.

Когато стигнаха върха на хълма, където имаше голям слънчев часовник, жените се наведоха и положиха на тревата масивното дървено колело. Бяха запъхтени и изпотени. Мъжете, които носеха талпата, стояха отстрани.

Пет облечени с жълти рокли жени пристъпиха в кръга на часовника. Държаха се за ръце, а на лицата им бяха застинали усмивки. Целият ритуал протичаше в пълно мълчание.

Въздухът бе приятно топъл, носеше упойващи аромати на трева и море. Облаците летяха по небето с шеметна бързина.

— Тълпата ми действа зле — оплака се Мич.

— Хайде да останем още малко — помоли го Кайе. — Искам да видя какво ще стане.

Хората започнаха да се скупчват, подреждаха се в концентрични кръгове и се хващаха за ръце. Неколцина помолиха любезно Мич и Кайе да се отдръпнат, докато приключи церемонията.

— Нямаме нищо против да гледате отдолу — рече им една пълничка жена със зелено яке. Гледаше Кайе право в очите и явно се опитваше да не забелязва присъствието на Мич. Очите й се плъзгаха покрай него, сякаш го нямаше.

Мич бръкна в джобовете си и заслиза надолу по склона.

Насядалите около голямата кръгла маса губернатори разговаряха шепнешком. Шоубек остана прав, скръстил ръце на гърдите си. Огюстин говореше с губернатора на Калифорния. Едва сега Дикън забеляза, че има сериозно нарушение на протокола — губернаторите не бяха подредени по старшинство или по влиятелност, а по географско разположение на представяните от тях щати. Най-близо до президента бяха Огюстин, Шоубек и секретарят по Обществено здраве.

В това имаше някакъв скрит смисъл. Може би най-сетне бяха решили да позволят на Огюстин да провежда предлаганата от него политика, пък да става каквото ще.

Дикън не беше сигурен кое е по-правилно. Беше запознат с предполагаемите затруднения, в случай че се вземе решение за отглеждане на второстадийни бебета в мащабите на цялата страна, както и с усложненията, до които би довела загубата на едно цяло поколение.

— Дами и господа — обяви секретарят. — Президентът на Съединените американски щати.

Всички станаха. Губернаторът на Алабама се забави повече от останалите. Дикън забеляза, че лицето му е потно, вероятно заради жегата навън. Той побутна назад стола си и направи няколко крачки към президента.

— Господин президент — каза той с дълбок глас, вдигнал ръце пред себе си, докато охраната се двоумеше как да постъпи. — Обичам страната си и ценя настоящото й ръководство, сър. — След тези думи губернаторът стисна шашнатия президент в мечата си прегръдка.

Губернаторът на Флорида поклати засрамено глава.

Агентите продължаваха да пристъпят от крак на крак.

„Божичко“ — рече си Дикън, споходен от усещането, че е увиснал в някакво безвремие, че се носи върху лишен от спирачки влак.

Изглежда, беше време да поеме по друг път.

Младият рус мъж с черно наметало, който се катереше по склона към слънчевия часовник, бе закрил лицето си с хирургическа маска. Придружаваха го три жени със зелено-кафяви рокли; той самият носеше малка кафява платнена торба, привързана със златисто въже.

Кръгът от жени и мъже се разтвори, за да ги пропусне.

Мич наблюдаваше сцената озадачено. Кайе стоеше до него, скръстила ръце.

— Какво са намислили? — попита той.

— Сигурно е някаква церемония.

— Посветена на плодовитостта?

— Защо не?

— Виж — посочи той. — Жените са много повече от мъжете.

— Съотношението е около три към едно — съгласи се Кайе.

— Повечето от мъжете са възрастни.

— В напреднала възраст — каза тя. — Като баща ти. И като президента.

— Хайде да не се обиждаме.

— Така е. — Тя го погледна. — Не съм го измислила аз.

Младият мъж се скри зад сключилия се отново кръг.

Една гигантска пламтяща ръка повдигна Кристофър Дикън и го запрати към стената, спука тъпанчетата му и притисна гърдите му навътре. После ръката се отдръпна и той се строполи на пода. Когато отвори очи, видя виещите се към разрушения таван пламъци, през които се показваха обгорените носещи колони. Тялото му бе покрито с кръв и парченца плът. Белезникавият дим лютеше нетърпимо й той затвори очи. Не можеше нито да диша, нито да чува, нито да помръдне.

Тълпата подхвана нисък, протяжен напев.

— Да си вървим — каза Мич.

Кайе не откъсваше очи от хората. Нещо бе привлякло вниманието й, но още не знаеше какво.

— Добре — каза тя.

Минаха покрай възрастен мъж с малко момче, което държеше връвчиците на хвърчило. Момчето се усмихна и на двамата. Кайе се загледа в чистите му като планинска роса очи, в изящно оформеното носле, в малката брадичка. „Какво хубаво, нормално дете — помисли си. — Хубаво малко момче.“

Кой знае защо, си спомни за момичетата, които стояха край пътя в Горди, когато колоната на ООН напускаше града.

Прозвучаха сирени. Двамата погледнаха към паркинга. Пет полицейски коли заковаха една след друга и отвориха врати. Отвътре изскочиха полицаи и се втурнаха нагоре по склона.

— Какво става? — изненадано възкликна Кайе.

Напевът се усилваше. Трима от полицаите, които претичаха покрай Кайе и Мич, бяха с празни ръце, но следващият бе извадил палката. Запроправяха си грубо път през най-външния кръг.

Жените ги посрещнаха с ядни викове. Две се нахвърлиха върху един от полицаите с обидни думи, каквито Кайе не очакваше да чуе. Полицаят започна да ги налага с палката. Чуваше се отвратително плющене.

Кайе понечи да се затича нагоре, но Мич я хвана за ръката.

Пристигнаха още полицаи, размахваха палки. Напевите утихнаха. Тълпата сякаш изгуби спойващата я сила. На групи от по няколко жените започнаха да се спускат надолу, едни плачеха, други крещяха възбудено с високи, пискливи гласове.

На хълма се изкатери полицейски фургон. От него слязоха две полицайки. Няколко полицаи измъкнаха от тълпата млад мъж и го задърпаха към фургона. По лицето на мъжа се стичаше кръв. Една от полицайките викаше по радиостанцията да пратят линейка. Беше само на няколко крачки от Мич и Кайе. Лицето и бе побеляло от гняв.

— Дявол да ви вземе! — кресна на зяпачите. — Защо не ги спряхте?

Мич и Кайе не знаеха какво да отговорят.

Младият мъж с черни дрехи се препъваше, увиснал между двамата полицаи. Лицето му бе изкривено от болка и бяло като облаците, които продължаваха да се плъзгат невъзмутимо по небето.

73.Сиатъл

Моторът на буика ревеше.

— Съжалявам, че трябваше да присъствам на това — рече Кайе.

— Не биваше да те водя там — каза Мич.

— Какво става в тази страна? Всички ли са полудели? Това вече беше прекалено.

— Връщаме се към старите дни.

— Напомня ми за Грузия. — Кайе притисна брадичката си с юмруче.

— Не обичам, когато жените обвиняват мъжете.

— Никого не обвинявам. Това е естествена реакция.

Мич я погледна сърдито. За първи път го виждаше сърдит. Пое си дъх. Чувстваше се едновременно виновна и натъжена. Извърна глава и се загледа през прозореца.

— Дай да забравим всичко това — каза Мич. — Нали уж дойдохме да си починем?

Докато Мич внасяше багажа, Кайе стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

— Ергенска квартира — подметна той. — Не обръщай внимание. Разхвърляно е.

— На мен ми харесва — отвърна Кайе и прокара пръсти по перваза на прозореца. Отдавна не беше проветрявано и въздухът бе застоял, но не миришеше неприятно.

— От тази страна вони на изгорял бензин от улицата — продължи да се оправдава Мич. — От спалнята гледката е по-приятна. Там е и по-чисто.

Кайе очакваше, че апартаментът на Мич ще й се стори романтичен, че ще й помогне да научи повече неща за него. Но всичко бе подредено и прибрано, сякаш тук живееше съвсем друг човек. Тя разгледа книгите в библиотеката: наръчници по антропология и археология, няколко тънки книжки с биологична тематика, папки с научни списания и фотокопия. Никакви романи.

— Тайландският ресторант долу е доста добър — обясняваше Мич, докато отваряше кашоните.

— Не съм гладна. Тук ли работиш?

— Обикновено. Ти ще си моето вдъхновение.

— Благодаря.

— Искаш ли нещо за пиене? В хладилника има бира…

— „Будвайзер“?

Мич се ухили.

— Ще пийна една — каза Кайе. Той й кимна към хладилника. Тя излезе, а Мич се наведе да включи телевизора. Разнесе се равният глас на диктора:

— … при взрива е пострадал секретарят…

— Кайе! — извика Мич.

Тя отвори вратата на кухнята.

— Президентът… — възкликна той изплашено. — Защо?

Кайе влезе в хола и се втренчи в телевизора.

— … до момента има седем убити, между които губернаторите на Флорида, Мисисипи и Алабама, президентът, един агент на Сикрет Сървис и още две неидентифицирани тела. Сред оцелелите са губернаторите на Ню Мексико и Аризона, директорът на Работната група върху проблема с „иродовия грип“ Марк Огюстин и Франк Шоубек от Националния здравен институт. Вицепрезидентът не е бил по това време в Белия дом…

— А Кристофър? — попита Кайе.

— … все още не разполагаме с обяснение за това как е била вкарана бомбата в Белия дом. В момента Франк Сесно е пред Белия дом…

Кайе се притисна към Мич. Очите й бяха пълни със сълзи. Той я прегърна.

— А аз дори не гласувах за него! — прошепна той. И почувства, че Кайе се отпуска в прегръдката му. Притисна я още по-силно, после я вдигна и я отнесе на леглото. Беше припаднала. Тя завъртя глава като в просъница, после преглътна мъчително и отвори очи. Устата й беше пресъхнала. Опита се да го целуне, но нямаше сили.

— Каква съм глупачка!

— Защо?

— Мислех се за по-силна.

— Ти си силна.

— Обичам те — прошепна тя и отново изгуби съзнание.

Едва след като се увери, че Кайе е заспала и диша равномерно, Мич угаси лампата и се върна в хола. Сега апартаментът му изглеждаше различен. Залязващото слънце хвърляше бледи отблясъци по отсрещната стена. Той се отпусна в стария фотьойл пред телевизора.

— … губернаторът Харис обяви извънредно положение и призова Националната гвардия, но вероятно това е по решение на вицепрезидента. През работните дни полицейският час започва в седем следобед, през почивните — в пет. Забранява се събирането на големи групи хора без специалното разрешение на Кабинета за извънредно положение. Решението е в пряк отговор на инцидента в столицата и е част от широкомащабни опити да бъде овладяно положението и да…

Мич се пресегна и смени програмата.

— … е мъртъв. Президентът и петима от десетимата държавни служители, присъстващи на срещата, бяха убити тази сутрин в една от залите на Белия дом…

Мич отново натисна копчето.

— … губернаторът на Алабама Ейбрахам К. Дарзел, водач на така наречения Щатски бунт, прегърнал президента на Съединените щати точно преди експлозията. Той, а също губернаторът на Флорида и самият президент са разкъсани от взрива…

Мич изключи телевизора. Върна се в спалнята и внимателно легна до Кайе. Не се съблече, нито се зави, само си свали обувките, след това зарови нос в косите й. Уханието й му действаше като успокоително.

За един кратък миг вселената стана мъничка, топла и уютна.